…междинно отчитане — минус 064…


Жената беше много стара. Ричърдс си помисли, че никога не е виждал толкова стар човек. Носеше домашен халат от басма, сцепен под ръкава. Докато готвеше това, което бе купила с парите на Ричърдс, прастарата й гърда се люшкаше напред-назад зад цепката. Пожълтялата от никотина кожа на пръстите й беше напукана и се белеше, а ноктите й бяха отрязани до дъно. Стъпалата й, деформирани от години стоене права, приличаха на две обърнати лодки, обути в терлици от хавлиен плат. Изглежда сама се бе къдрила с маша в треперещата си ръка — усукана мрежа за коса придърпваше прическата й назад и й придаваше вид на килната настрани пирамида.

Лицето й бе делтата на времето — вече не черно или кафяво, а сивкаво, съшито с милион бръчки във всички посоки, неравно и провиснало, с торби под очите. Беззъбата й уста сръчно се справяше с цигарата, пъхната в нея, като изпускаше кълбета дим, който се натрупваше и увисваше около жената на малки сини облачета. Тя пуфкаше напред-назад, като описваше триъгълник между тигана, дъската за рязане и масата. Памучните й чорапи бяха навити под колената, а между тях и края на халата изпъкваха разширените й вени, напомнящи на часовникови пружини.

В апартамента витаеше духът на отдавна отишло си зеле.

В отдалечената спалня Каси изпищя, задави се и млъкна. Брейдли, ядосан и засрамен, бе казал на Ричърдс да не й обръща внимание. Тя имаше рак и на двата бели дроба, а скоро болестта беше плъзнала нагоре към гърлото и надолу към стомаха й. Каси беше петгодишна.

Стейси отново бе излязъл някъде. Докато Ричърдс и Брейдли разговаряха, влудяващият аромат на варено говеждо, зеленчуци и доматен сос започна да изпълва стаята, като изтласкваше миризмата на зеле в ъглите. Ричърдс едва сега разбра колко е гладен.

— Можех да те предам, човече, можех да те убия и да открадна всички тези пари. Да предам тялото ти. Да взема още хиляда долара и да ми е широко около врата.

— Не мисля, че би го сторил — каза Ричърдс. — Знам, че аз не бих могъл.

— Защо го правиш, все пак — попита раздразнен Брейдли. — Защо изобщо си се хванал? Толкова ли си алчен?

— Името на дъщеря ми е Кати. По-малка е от Каси. Има пневмония. И тя плаче непрекъснато.

Брейдли замълча.

— Може да оздравее. Не е същото като… на Каси. Пневмонията е просто настинка, но трябва да имаш лекарства и лекар. Всичко това струва пари. Тръгнах да спечеля пари по единствения възможен за мене начин.

— И пак си прекаран — каза Брейдли натъртено. — Прекарва те половината свят. Всяка вечер в шест и половина. И в този шибан свят твоето момиче щеше да е много по-добре в положението на Каси.

— Това не е вярно.

— Значи си по-куражлия от мен. Веднъж вкарах един тип в болницата — направих му херния. Един богат тип. Три дена ме гониха ченгетата. Обаче ти си по-смел — той извади цигара и я запали. — Може и да издържиш тридесет дни. Един милиард долара… Мамка му, ще трябва да си купиш товарен влак, за да си ги отнесеш.

— Не псувай, за Бога — обади се старата жена от другия край на стаята, където белеше картофи.

Брейдли не й обърна внимание.

— Ти и жена ти и малкото ти момиче ще се оправите, нещата ще тръгнат като по вода.

— Едва ли. Играта е нагласена. Видя ли двете пакетчета, които дадох на Стейси да пусне в пощата, преди да излязат с майка ти на покупки? Трябва да пускам две такива всеки ден преди полунощ — той обясни на Брейдли клаузата за прекратяване на плащането, каза му и за подозрението си, че са го проследили до Бостън по пощенските марки.

— Лесно можем да ги преметнем.

— Как?

— Няма значение. По-късно. Как ще се измъкнеш от Бостън? Търсят те навсякъде. Направо ги влуди, като им взриви копелетата в оная сграда. Снощи го даваха по телевизията. И твоите записи с торба на главата. Беше много хитро. Мамо! — извика раздразнено Брейдли. — Кога ще стане готово? Стопяваме се от глад пред очите ти.

— След малко — майка му похлупи богатото, тихо бълбукащо ядене и бавно влезе в спалнята, за да поседне до момичето.

— Не зная — каза Ричърдс. — Сигурно ще се опитам да намеря кола. Имам фалшиви документи, но не смея да ги използвам. Ще измисля нещо — тъмни очила може би и ще се махна от града. Мислех си да стигна до Върмънт и след това да премина в Канада.

Брейдли изсумтя и стана, за да сложи чинии на масата.

— Вече са блокирали всяко шосе, излизащо от града. А човек с тъмни очила привлича вниманието. Ще те направят на кълцано месо, преди да си изминал и шест мили.

— Тогава не знам. Ако остана тук, ще приберат и тебе като съучастник.

Брейдли започна да подрежда чиниите.

— Да предположим, че намерим кола. Ти имаш парата, а аз име, което не им говори нищо. На Милк стрийт има един тип, който ще ми продаде уинт за триста. Ще хвана някое от моите момчета да я закара до Манчестър. Там ще е спокойно, защото ти си заклещен в Бостън. Ще ядеш ли, мамо?

— Да — тя излезе, клатушкайки се от спалнята. — Сестра ти заспа, слава Богу.

— Добре — той напълни три чинии с бамя и месо и спря. — Къде е Стейси?

— Каза, че отива до аптеката — отвърна майка му, която вече тъпчеше с бамя беззъбата си уста. — Щял да купува лекарство, тъй каза.

— Ако го пипнат копоите, ще му скъсам задника — Брейдли тежко седна на стола си.

— Няма — каза Ричърдс. — Той има пари.

— Ами ако нямаме нужда от твоята благотворителност?

Ричърдс се засмя и посоли месото си.

— Ако не беше той, досега сигурно щяха да са ме разкъсали. Мисля, че си спечели парите.

Брейдли се наведе напред и се съсредоточи върху храната си. Никой не проговори, докато не свършиха вечерята. Ричърдс и Брейдли два пъти си досипваха, а майката три пъти. Вече палеха цигарите, когато ключалката изскърца и всички се стегнаха. Влезе Стейси — гледаше виновно, изплашено и възбудено. В ръката си държеше кафява торба и подаде на майка си шише с лекарство.

— Това е хубаво лекарство. Оня старец Къри ме пита откъде съм бил взел два долара и седемдесет и пет цента да купя хубаво лекарство и аз му рекох да се изтропа в обувката си и да си го изяде.

— Не ругай, защото дяволът ще те намушка — каза майка му. — Ето ти вечерята.

Очите на момчето се разшириха:

— Господи, вътре има месо!

— Ами просто се изкензахме в манджата, за да се сгъсти — обади се Брейдли.

Момчето стреснато погледна нагоре, видя, че брат му се шегува и започна да яде.

— Този аптекар ще отиде ли при ченгетата? — тихо попита Ричърдс.

— Къри? Не. Не докато си мисли, че в това семейство има пари. Знае, че на Каси й трябват силни лекарства.

— Кажи сега за Манчестър.

— Да. Добре, Върмънт не става. Няма достатъчно наши хора. Полицаите пипат здраво. Ще хвана някой сигурен човек като Рич Гоулиън да закара уинта до Манчестър и да го остави на автоматичен паркинг. После аз ще те закарам до там с друга кола. — Той загаси цигарата си. — В багажника. Полицаите дебнат главно по страничните пътища. Ние ще тръгнем по 495-а магистрала.

— Доста опасно е за теб.

— О, няма да го направя безплатно. Ако Каси оздравее, тя тепърва ще има нужда от много неща.

— Дай Боже — каза майка му.

— И все пак е доста опасно.

— Брейдли ще накара всяко ченге, което му се изрепчи, да се изтропа в обувката си и да си го изяде — обади се Стейси, като си бършеше устата. Когато погледна Брейдли, очите му заблестяха от възхищение.

— Ей, разбойник, капеш се по ризата. — рече Брейдли и потупа Стейси по главата. — Можеш ли вече сам да се оправяш? Или още не си пораснал?

— Ако ни пипнат, ще влезеш за дълго — каза Ричърдс. — Кой ще се грижи за момчето?

— Сам ще се грижи за себе си, ако стане нещо. За себе си и за майка си. Още не са го арестували за нищо. Нали, Стейси?

Стейси категорично заклати глава.

— И знае, че ако открия нещо нередно, ще му счупя главата. Нали така, Стейси?

Стейси кимна.

— Освен това можем да използваме парите. Семейството има нужда от тях. Да не говорим повече за това, знам какво правя.

Брейдли излезе, за да даде на Каси лекарството. Ричърдс мълчаливо допуши цигарата си.



…междинно отчитане — минус 063…


Когато се събуди, беше още тъмно. Реши, че е около четири и половина. Каси пищеше и Брейдли стана от леглото си. Тримата спяха в задната спалня — малка стая с постоянно течение. Ричърдс и Стейси лежаха на пода. Майката спеше с Каси.

Ричърдс чу Брейдли да излиза от стаята. Дълбоко заспалият Стейси дишаше равномерно. В мивката издрънча лъжица. Писъците на момичето преминаха в откъслечни стонове, които постепенно заглъхваха. Ричърдс почти усещаше как Брейдли, застанал неподвижно някъде в кухнята, чака детето да утихне съвсем.

Той се върна, седна, пръдна, а после пружините на леглото изскърцаха, когато отново легна.

— Брейдли?

— Какво?

— Стейси каза, че тя е едва петгодишна. Вярно ли е?

— Да — сега градският му акцент не се усещаше и гласът му звучеше нереално като в сън.

— Как може петгодишно дете да има рак? Не мислех, че ги хваща толкова рано. Левкемия може би? А не рак на белите дробове.

Брейдли се изсмя тихо и злобно.

— Ти си от Хардинг, нали? Какво е замърсяването на въздуха в Хардинг?

— Не знам. Вече не съобщават данните с прогнозата за времето. От… Господи, не помня откога. Отдавна.

— В Бостън не са го правили от 2020-а — прошепна Брейдли. — Страх ги е. Ти нямаш филтър в носа, нали?

— Не се прави на глупак — каза раздразнено Ричърдс. — Проклетите филтри струват двеста долара дори в евтините магазини. През цялата минала година не съм видял двеста долара. А ти?

— Не — отвърна меко Брейдли. След малко продължи. — Стейси има филтър. Аз му го направих. Мама, Рич Гоулиън и някои други също имат.

— Будалкаш ме.

— Не те будалкам, бе човек… — той млъкна.

Ричърдс изведнъж усети, че това, което Брейдли му бе казал, не са празни приказки, че има още много, много неща и че в момента той преценява дали да продължи с тях. «Колко много е прекалено много?»

Когато Брейдли отново проговори, думите с мъка излизаха от устата му:

— Четяхме. Глупостите по Безплатната телевизия са за малоумни.

Ричърдс изсумтя в съгласие.

— Много от момчетата в бандата са си просто скитници. Интересува ги само как да забият някое бяло гадже в събота вечер и толкоз. Но някои от нас ходят в библиотеката от дванадесетгодишни.

— Нима ви пускат в Бостънската библиотека без карта?

— Не. Можеш да притежаваш карта, само ако някой в семейството ти има гарантиран годишен доход от пет хиляди долара. Хванахме някакво охранено хлапе с дебел задник и му свихме картата. Ходехме в библиотеката по ред. Имаме един общ костюм за целта — Брейдли замълча. — Ако ми се смееш, зарязвам те да се оправяш сам.

— Не се смея.

— В началото четяхме само порно. После, когато Каси започна да се разболява, се заинтересувах от замърсяването на въздуха. В архивите на библиотеката имат всички книги с данни за отровите в атмосферата, нивата на смога и филтрите. Извадихме си и ключ от един парафинов отпечатък. Знаеш ли, че от 2012-а в Токио всеки е длъжен да носи филтър?

— Не.

— Рич и Динк Морън направиха уред за измерване на замърсяването. Динк прерисува схемата от една книга и те го сглобиха от кутии за кафе и нещо, което измъкваха от автомобилите. Скрили сме го навън, близо до улицата. Преди години, през 1978, скалата на тези уреди е имала двадесет деления. Разбираш ме, нали?

— Да.

— Когато са отчитали дванадесет, фабриките и всички чудесии, дето тровят въздуха, е трябвало да спрат работа, докато вятърът промени посоката си. Това е било Федерален закон до 1987, когато новият Конгрес го е отменил. — Силуетът върху леглото се подпря на лакътя си. — Сигурен съм, че познаваш много хора с астма. Така е, нали?

— Разбира се — каза внимателно Ричардс. — Това се хваща от въздуха. За Бога, всеки знае, че трябва да си стои вкъщи, когато е задушно и облачно и въздухът не помръдва…

— Температурна инверсия — обясни сериозно Брейдли.

— …и някои хващат астма, разбира се. Въздухът става като сироп за кашлица през август и септември. Но рак на белия дроб…

— Ти не говориш за астма. Говориш за емфизема.

— Емфизема — Ричърдс се замисли върху понятието, но не можа да се сети за значението му, въпреки че думата беше странно позната.

— Всички тъкани в дробовете ти се надуват. Опитваш се да си поемеш въздух, но не можеш. Сигурно познаваш много хора, които са така.

Ричърдс се замисли. Наистина познаваше. Познаваше много хора, които точно така бяха умрели.

— Те не пишат за това — каза Брейдли, сякаш прочел мислите му. — Сега уредите в Бостън отчитат двадесет при ясни дни. Все едно изпушваш четири пакета цигари просто докато си дишаш. При лошо време се качва до четиридесет и две. Из целия град разни старчоци падат по улиците. На смъртния акт пишат астма. Но всичко идва от въздуха. Само от въздуха. И те непрекъснато го изсипват върху нас, колкото могат по-мръсен. Комините бълват отрови двадесет и четири часа в денонощието. На големите момчета така им харесва. А филтрите за по двеста долара са боклук. Просто две мрежички с марля между тях, това е то. Единствените добри са на «Дженеръл Атомикс». Единствените, които могат да си го позволят, са големите момчета. На нас ни дадоха Безплатната телевизия, за да не им се пречкаме из улиците, да си дишаме, докато пукнем от задушаване, без да им създаваме неприятности. Това как ти се струва? Най-евтиният филтър на «Дженеръл Атомикс» на пазара струва шест хиляди нови долара. Прочетохме книгата и направихме такъв за Стейси за десет долара. Използвахме едно миниатюрно късче платина. Взехме го от слухов апарат, купен от заложната къща за седем долара.

Ричърдс мълчеше. Не знаеше какво да каже.

— Мислиш, че когато Каси хвърли топа, ще напишат в смъртния й акт «рак на белите дробове»? Ще сложат астма, копелетата. Иначе някой може да се изплаши. Някой може да си намери карта за библиотеката и да разбере, че ракът на белите дробове се е повишил със седемстотин процента от 2015-а насам.

— Това вярно ли е? Или предполагаш?

— Прочетох го. Човече, те ни убиват. Убива ни Безплатната телевизия. Както фокусникът те кара да гледаш как от блузата на асистентката му падат сладкиши, докато той в това време вади зайци от гащите си и ги слага в цилиндъра. — Той замълча. После тихо продължи: — Понякога си мисля, че мога да изкарам всичко на бял свят за десет минути по телевизията. Да им кажа. Да им покажа. Всеки може да има филтър, ако телевизионната мрежа го поиска.

— А аз им помагам.

— Ти не си виновен. Ти трябва да бягаш.

В съзнанието на Ричърдс се появиха лицата на Килиън и Артър М. Бърнс. Искаше му се да ги смачка, да ги стъпче, да ходи върху тях. Или още по-добре — да измъкне филтрите от носа им и да ги остави на улицата.

— Хората са бесни. Тридесет години трупат гнева си. Трябва им само повод… един-единствен повод…

Ричърдс се унесе в сън, докато думите още кънтяха в ушите му.



…междинно отчитане — минус 062…


През целия ден Ричърдс остана затворен. Брейдли бе излязъл, за да се погрижи за колата и да уреди с някой от бандата закарването й до Манчестър.

Брейдли и Стейси се върнаха към шест часа и Брейдли включи телевизора.

— Всичко е готово. Тръгваме довечера.

— А сега какво?

Брейдли се усмихна тъжно.

— Не искаш ли да се видиш в най-гледаното предаване?

Ричърдс искаше и когато се появи сигналът на «Бягащият човек», той се загледа в екрана като омагьосан.

Боби Томпсън стоеше с безизразно лице върху един блестящ подиум сред море от тъмнина.

— Погледнете — каза той. — Това е един от вълците, които ходят сред вас.

На екрана се появи увеличено лицето на Ричърдс. Задържа се известно време, а после се смени от втора снимка — пак на Ричърдс, но този път маскиран като Грифън Спрингър.

Отново се появи Томпсън. Заговори със сериозен поглед:

— Тази вечер се обръщам специално към жителите на Бостън. Вчера петима полицаи намериха смъртта си в мазето на Бостънската младежка християнска организация. Умряха в пламъци и агония, в капана, хитро и безмилостно поставен от този вълк. За кого се представя тази вечер? Къде е сега? Погледнете! Вижте го!

Образът на Томпсън се стопи и бе заменен от първия от двата записа, направени от Ричърдс сутринта. Стейси ги бе пуснал в една пощенска кутия на Комънуелт Авеню, в другия край на града. Майка му бе държала камерата в задната спалня, с дръпнати завеси на прозореца и покрити мебели.

— Всички вие, които гледате — каза бавно образът на Ричърдс, — не техниците, не хората в луксозни апартаменти, не говоря на вас, говняри. Говоря на хората от гетата, от евтините блокове и Масовото строителство. На рокерите. На безработните. На децата, които влизат в затворите за наркотици, които не притежават и престъпления, които не са извършили, защото Телевизионната мрежа иска да е сигурна, че те няма да се срещат и няма да разговарят помежду си. Искам да ви разкажа за истинското престъпление, което се извършва зад гърба ви. Лишават ви дори от въздуха, защото…

Говорителят на телевизора изведнъж запищя, запука и забръмча, а след малко звукът съвсем изчезна. Устните на Ричърдс се мърдаха, но думите не се чуваха.

— Май изгубихме звука — каза много меко Томпсън, — но няма защо да слушаме още от размирните приказки на този екзалтиран убиец, за да разберем с кого си имаме работа, нали?

— Не-не-не — изрева публиката.

— Какво ще направите, ако го видите на вашата улица?

— ЩЕ ГО ПРЕДАДЕМ!

— А какво да направим, когато го открием?

— УБИЙТЕ ГО!

Безпомощен, Ричърдс стовари юмрука си върху страничната облегалка на единствения фотьойл в стаята.

— Копелета!

— Мислеше, че ще те пуснат в ефира с това? — попита подигравателно Брейдли. — О, не. Даже се учудвам, че те оставиха да говориш толкова дълго.

— Не мислех изобщо — вече му се гадеше. — Май наистина е така.

Започнаха излъчването на втория запис. В този Ричърдс настояваше хората да превземат библиотеките, да искат карти, да научат истината. Беше прочел на глас списък от книги, свързани със замърсяването на въздуха и водата, който му бе дал Брейдли.

Образът на Ричърдс на екрана раздвижи устните си:

— Да ви го начукам на всички. — Личеше си, че думите не отговарят на движенията, но колко ли от двеста милиона души щяха да го забележат. — Да го начукам на полицията и на Телевизионната мрежа. Ще убия всяко ченге на пътя си… — и така нататък. Искаше му се да запуши ушите си и да избяга от стаята. Не можеше да разбере дали това е глас на имитатор или неговият собствен, а думите — получени от снаждането на различни елементи от записа.

Екранът се раздели на две половини — снимка на Ричърдс и лицето на Томпсън.

— Вижте този човек — каза Томпсън. — Човекът, който ще убива. Човекът, който може да събере армия от недоволни. Те ще залеят с бунта си улиците, ще палят, ще изнасилват, ще искат властта. Този човек ще лъже, ще мами и ще убива. Вече е правил всичко това. Бенджамин Ричърдс! — извика гласът, стоманен, повелителен, изпълнен с библейски гняв. — Гледаш ли ни? Ако е така, знай, че мръсните ти пари са платени. По сто долара на час — в момента тече петдесет и петият. И петстотин долара отгоре. По сто за всеки един от тези мъже.

На екрана започнаха да се появяват лицата на млади и хубави полицаи. Снимките явно бяха правени при завършването на Полицейската академия. Изглеждаха свежи, жизнени и изпълнени с надежда, уязвимостта им късаше сърцето. Самотен тромпет тихо засвири «Отбой».

— А това — гласът на Томпсън беше нисък и дрезгав от вълнение, — това бяха техните семейства.

Усмихнати жени. Дечица, придумани да се засмеят срещу фотоапарата. Много деца. На Ричърдс му се зави свят и го втресе, доповръща му се. Наведе глава и притисна уста с дланта си.

Ръката на Брейдли, топла и мускулеста, легна на врата му.

— Ей, недей така. Недей, бе човек. Това е нагласено. Всичко е измислица. Най-вероятно са били няколко тъпи говеда, които…

— Млъкни — каза Ричърдс. — Просто млъкни. Моля те.

— Петстотин долара — казваше Томпсън и безкрайна омраза и презрение изпълваха гласа му. И отново лицето на Ричърдс — студено и жестоко, а жаждата за кръв сякаш бе единственото, което изразяваха очите му. — Петима полицаи, пет съпруги, деветнадесет деца. Получават се около седемнадесет долара и двадесет и пет цента за всеки един от мъртвите, ограбените, съсипаните. О, да, Бен Ричърдс, евтино работиш. Дори Юда е взел тридесет сребърника, но ти и толкова не искаш. И сега някъде една майка казва на момченцето си, че татко вече няма да се прибере вкъщи, защото един ужасен и алчен човек с оръжие…

— Убиец! — някаква жена плачеше. — Подъл, мръсен убиец! Дано Господ те порази!

— Господ ще го порази! — публиката пееше, като в църква. — Той получи пари за кръвта, но човекът, който живее от насилието, ще умре от него. И нека всеки вдигне ръката си срещу Бенджамин Ричърдс.

Омразата и страхът във всеки глас се превърнаха в един постоянен и ехтящ тътен. Не, те нямаше да го предадат. Щяха да го разкъсат на парчета в момента, в който го срещнеха.

Брейдли изключи телевизора и се обърна към Ричърдс:

— Ето с какво си имаш работа. Как ти се струва?

— Може би ще ги убия — каза замислено Ричърдс. — Може би, преди да ме довършат, ще се изкача на деветдесетия етаж на Телевизионните игри и ще хвана копелетата, които са ги измислили. Може би просто ще ги избия всичките.

— Не говори повече — Стейси изведнъж избухна. — Не говори повече за това.

В другата стая Каси спеше, упоена и умираща.

Загрузка...