…междинно отчитане — минус 047…


В дупката за някакво мазе Ричърдс забеляза куп изхвърлена изолация и се спусна вътре, като се хващаше за стърчащите от стените кабели. Намери една дъска и разрови купчината, за да изгони плъховете. Посрещна го гъст прах от стъклена вата, който го накара да кихне и да изкрещи от болката, която взриви носа му. Нямаше плъхове. Всички бяха в града. Изсмя се дрезгаво, а звукът накъса мрака и се разпиля в него. Ричърдс се уви във ватата и накрая заприлича на пашкул, но му беше топло. Облегна се на стената и потъна в полудрямка.

Когато се събуди, луната — едно петно от студена светлина — висеше над източния хоризонт. Все още беше сам. Никакви сирени. Беше вероятно около три часът.

Ръката му продължаваше да пулсира, но кръвта беше спряла от само себе си. Разбра това, когато махна изолацията от нея и изчисти внимателно стъкълцата от съсирената коричка. Куршумът бе откъснал доста голямо триъгълно парче месо малко над лакътя. Добре че не беше смазал костта. Но туптящата дълбока болка в глезена не преставаше. Чувстваше стъпалото си странно, безплътно, едва-едва прикрепено към крака. Трябваше да сложи шина на счупеното място. Докато мислеше за всичко това, отново се унесе.

Когато се събуди, главата му беше по-бистра. Луната се бе издигнала в небето, но все още нямаше и следа от зората.

Чувстваше, че забравя нещо.

Изведнъж мозъкът му пламна и се сгърчи, когато се сети какво е. Трябваше да изпрати два записа до обяд, за да могат да бъдат излъчени в шест и половина вечерта. Значи трябваше да тръгва или да не получава повече пари.

Но Брейдли го преследваха и можеше вече да са го хванали.

И Елтън Паракис така и не му даде адреса в Кливлънд.

И глезенът му беше счупен.

Нещо голямо (елен — не бяха ли изчезнали вече в източните територии?) изведнъж се стрелна през храсталака някъде вдясно и го накара да подскочи. Лентите стъклена вата се свлякоха от него като змии и той отново ги струпа върху себе си, като дишаше тежко през счупения си нос.

Той беше жител на града, седнал сред основите на ново разширение, върнато на пустошта, преди да бъде довършено. Нощта изведнъж му се стори жива и злобна, сама подплашена от себе си, пълна с влудяващи удари и пукот.

Ричърдс обмисли възможните изходи и техните последствия.

1. Да не прави нищо. Просто да остане тук и да изчака нещата да се успокоят. Последствия: парите, които се натрупват, сто долара на час, ще спрат в шест часа вечерта. Ще бяга безплатно, но преследването няма да бъде прекратено, дори и след изтичането на трийсетте дни. Ловът ще спре тогава, когато го сложат върху носилката.

2. Да изпрати записите в Бостън. Това няма да навреди на Брейдли и семейството му, тъй като Ловците вече бяха разбрали номера. Последствия:

(1) Ловците, наблюдаващи пощата на Брейдли, без съмнение ще изпратят записите в Хардинг, но

(2) ще разберат къде се намира. Препращането от Бостън вече няма да върши работа.

3. Да изпрати записите директно до Игрите в Хардинг. Последствия: играта щеше да продължи, но вероятно ще го разпознаят във всеки град, достатъчно голям, за да има поща.

Всички варианти бяха еднакво гадни.

«Благодаря, мисис Паракис. Благодаря.»

Той се изправи, изчисти стъклената вата от себе си и хвърли безполезния бинт от главата си върху нея. Помисли малко и го зарови в купчината.

Започна да търси нещо, което да му послужи като патерица (отново се сети за иронията да забрави истинските патерици в колата). Откри една дъска, която достигаше горе-долу до мишницата му, прехвърли я през ръба на дупката и се заизкачва обратно по кабелите.

Когато най-после излезе, едновременно облян в пот и разтреперан от студ, той установи, че вече може да вижда ръцете си. Първата слаба синкава светлина на зората бе започнала да разпуква мрака. Огледа с копнеж пустия строеж. «Можеше толкова добре да ми послужи за скривалище» — помисли си той.

Не ставаше. Не трябваше да бъде криещият се човек, той беше Бягащият човек. Нали това правеше интересна играта?

Гъста мъгла на облаци пълзеше по земята между голите дървета. Ричърдс спря, за да определи посоката си, и се отправи към горичката в северния край на зарязания супермаркет.

Спря само още веднъж, за да намотае якето си върху горния край на патерицата, и продължи пътя си.



…междинно отчитане — минус 046…


Денят бе настъпил преди повече от два часа, когато Ричърдс, почти убеден, че се движи в кръг, дочу през редиците къпини и ниски храсти пред себе си свистенето на въздушни автомобили.

Внимателно продължи и след малко съзря едно двулентово шосе с настилка от макадам, по което периодично прелетяваха коли. Около миля по-нагоре по пътя се виждаха няколко къщи и една постройка, която беше или въздушна станция, или магазин с компресори отпред.

Тръгна успоредно на шосето, от време на време се спъваше и падаше. Лицето и ръцете му бяха издрани от къпини и шипки, а дрехите му бяха осеяни с малки бодливи топчета. Беше се отказал да ги маха. Бели мъхчета на някакво растение се сипеха от раменете му и го правеха да изглежда като току-що излязъл от бой с възглавници. Беше прогизнал от глава до пети. Бе успял да премине първите два потока, но в третия «патерицата» му се бе хлъзнала по дъното и го беше захвърлила по очи във водата. На камерата, разбира се, й нямаше нищо. Тя беше защитена от влага и удари. Разбира се.

Храстите и дърветата оредяха. Ричърдс запълзя на ръце и колене. Когато извървя необходимото според него разстояние, той се поизправи, за да проучи положението. Намираше се на едно малко възвишение, полуостров от същите рехави бурени, през които бе вървял. В ниското се виждаше шосето, няколко малки къщи и един магазин с компресори пред вратата. В момента зареждаха някаква кола, а шофьорът — мъж в дълго кожено яке — си говореше с момчето до шланга. Зад магазина до няколко машини за автоматична продажба стоеше боядисана в синьо и червено пощенска кутия. Намираше се на по-малко от двеста метра. Докато я гледаше, Ричърдс си помисли със съжаление, че ако бе дошъл тук преди да съмне, вероятно би успял да свърши всичко незабелязано.

Дръпна се назад, за да направи следващия си запис, и нагласи камерата.

— Привет на всички чудесни хора в страната на Безплатната телевизия — започна той. — Тук е веселият Бен Ричърдс, който ще ви вземе със себе си на своето годишно пътешествие сред природата. Погледнете по-внимателно и ще видите безстрашния скорец или пъстроцветната червеношийка. Може би дори някоя прекрасна птичка с жълто коремче. — Той помълча. — Тази част може и да я излъчат, но следващата — не. Ако сте глухи или можете да четете по устните, запомнете какво казвам. Кажете го на приятел или съсед. Разпространявайте го. Телевизионната мрежа трови въздуха, който дишате, отказва ви и най-евтината защита, понеже…

Записа и двете касети и ги пъхна в джоба на панталоните си. Добре. Сега какво? Единственият възможен начин беше да слезе с изваден пистолет, да пусне лентите и да бяга. Можеше да открадне кола. Така и така щяха да знаят къде да го търсят. Зачуди се докъде ли е стигнал Паракис, преди да му видят сметката. Беше вече извадил пистолета, когато чу глас, учудващо близък, почти до ухото му.

— Хайде, Ролф.

Рязкото изджафкване на куче го накара да скочи на крака. Времето му стигна само да си помисли: «Полицейски кучета. Господи, те имат полицейски кучета» и нещо голямо и черно изскочи и връхлетя върху него.

Ричърдс падна по гръб, а пистолетът изхвърча някъде в бурените. Кучето беше върху него, голяма немска овчарка, но с нетипичен цвят на козината, явно мелез. Притискаше лицето му и лигавеше ризата му. Диво и радостно размахваше опашката си.

— Ролф! Хей, Ролф! Ро… О, Боже! — Ричърдс зърна два бягащи крака в сини джинси, а после едно малко момче задърпа кучето. — Господи, съжалявам, мистър. Не хапе, много е глупав, за да хапе, просто ви се радва. Божичко на какво приличате! Загубихте ли се?

Момчето държеше Ролф за врата и наблюдаваше Ричърдс с неподправен интерес. То беше стройно, около единадесетгодишно, изглеждаше добре и от лицето му отсъстваше бледото, изнервено изражение на жителите на големите градове. В чертите му имаше нещо чуждо, непривично и въпреки това познато. След секунда Ричърдс го определи. Невинност.

— Да — отвърна той намусено. — Загубих се.

— Май сте падал честичко.

— Точно така, приятелю. Би ли погледнал по-отблизо лицето ми, лошо ли съм се одрал? Нали знаеш, сам не мога да се видя.

Момчето покорно се наведе напред и се втренчи в лицето му. Ричърдс не забеляза никакъв знак, че го е познало. Остана доволен.

— Цялото е нарязано — каза момчето (говореше леко носово, като да беше от Ню Инглънд; личеше си, че не идва от Югоизточните щати, но гласът му беше подскачащ и игрив, малко присмехулен), — но ще оживеете. — То сбърчи вежди. — От Томастън ли избягахте? Знам, че не е Пайнлънд, защото не приличате на бавноразвиващ се.

— От никъде не бягам — отговори Ричърдс, като сам не знаеше това лъжа ли е или истина. — Стопирах. Лош навик, приятелю. Не го правиш, нали?

— Как ли пък не! — Момчето звучеше искрено. — Всякакви ненормалници карат по шосетата в тия времена. Така казва баща ми.

— Вярно е. Но трябваше да стигна до… ъ-ъ-ъ… — той щракна с пръсти, сякаш казваше «ей сега ми изскочи от главата» — летището, де…

— Сигурно имате предвид Войт Фийлд?

— Точно така.

— Ама това е на повече от сто мили оттук, мистър. В Дери.

— Знам — каза унило Ричърдс и прокара ръка по козината на кучето. То легна доволно и замря. Ричърдс с усилие задържа смеха си. — Ония, трите копелета, ме качиха на границата на Ню Хемпшир. Истински гадняри. Пребиха ме, взеха ми портфейла и ме зарязаха на някакъв изоставен супермаркет.

— Да, знам мястото. За Бога, искате ли да дойдете с мен вкъщи и да закусите?

— С удоволствие, братле, но губя време. До довечера трябва да стигна до това летище.

— Пак на стоп? — Момчето се ококори.

— Трябва — Ричърдс понечи да се изправи, но отново се отпусна, сякаш току-що се беше сетил за нещо много важно. — Слушай, ще ми направиш ли една услуга?

— Защо не? — каза предпазливо момчето.

Ричърдс извади двете записани касети.

— Това са специални кредитни карти — обясни бързо той. — Ако ги пуснеш в пощата, моята компания ще ми подсигури пари в брой, които ще ме чакат в Дери. Тогава ще мога да продължа спокойно пътя си.

— Дори без адрес?

— Тези отиват директно.

— Добре. Разбира се. Има пощенска кутия при магазина на Джерълд — момчето се изправи, а неопитността му пречеше да разбере, че всичко, казано от Ричърдс, е лъжа. — Хайде, Ролф.

Ричърдс ги остави да се отдалечат няколко метра.

— Не. Ела пак.

Момчето се обърна и тръгна обратно, като влачеше краката си. На лицето му се бе появил страх. Разбира се, в историята на Ричърдс имаше достатъчно големи дупки, за да премине камион през тях.

— Май ще трябва да ти кажа всичко. По-голямата част от разказа ми е вярна. Но се страхувах да не се раздрънкаш.

Утринното октомврийско слънце сгряваше гърба и врата му, усещането беше прекрасно и му се искаше да остане на хълма през целия ден, да спи сладко в последната есенна топлина.

Измъкна пистолета от мястото, където беше паднал, и го остави на тревата. Очите на момчето се разшириха.

— Правителствена задача.

— Бо-о-о-ожичко — прошепна хлапакът. Ролф седеше до него, розовият му език се поклащаше отпуснато от ъгъла на устата му. — Ще ги пусна. За Бога, почакайте, ще кажа…

— На никого. Не казвай на никого в продължение на 24 часа. В противен случай може да те накажат — добави Ричърдс заплашително. — И така, до утре по това време ти не си ме виждал. Ясно ли е?

— Да, разбира се.

— Тогава тръгвай. И благодаря, приятелю. — Той подаде ръката си и момчето я стисна със страхопочитание.

Наблюдаваше ги как подтичват надолу по хълма, едно хлапе в червена карирана риза и кучето му, подскачащо весело в тревата до него. «Защо моята Кати не може да преживее нещо такова?»

Лицето му се сгърчи в ужасяваща, съвсем несъзнателна гримаса на ярост и омраза и той щеше да отправи проклятията си към Господ, но в тъмната част на съзнанието му се появи по-подходящ обект — Федерацията на игрите. А зад нея като сянката на по-мрачен бог — Телевизионната мрежа.

Продължи да гледа, докато момчето, смалено от разстоянието, пусна касетите в кутията. После вдървено се изправи, пъхна патерицата под мишницата си и тръгна обратно през храсталака по посока на шосето.

Към летището. И може би още някой ще плати сметките си, преди да свърши всичко.



…междинно отчитане — минус 045…


Беше забелязал някакъв разклон една миля по-назад по пътя и когато го достигна, Ричърдс излезе от храстите и се спусна тромаво по насипа на шосето.

Седна, като си даваше вид на човек, който се е отказал от опитите си да спре някоя кола и е решил вместо това да се порадва на топлото есенно слънце. Остави първите две коли да го подминат — и в двете имаше по двама мъже и прецени, че е доста рисковано. Но когато третата се приближи към стопа, той се изправи. Чувството, че е затворен отвсякъде, отново се бе появило. Сигурно целият район се намираше под наблюдение, независимо докъде беше стигнал Паракис. Следващата кола можеше да бъде полицейска и това щеше да е краят на играта.

Караше жена и беше сама. Не го и погледна. «Стопаджиите са противни и не трябва да им се обръща внимание.» Ричърдс отвори вратата до шофьора и влезе в момента, в който колата ускори. Инерцията го повдигна и го хвърли встрани, хванат с една ръка за дръжката на вратата, а здравият му крак се повлече по настилката.

Спирачките изсвистяха глухо и колата рязко отклони от пътя.

— Какво… Кой… не можете…

Ричърдс насочи към нея пистолета си. Знаеше, че отблизо изглежда абсурдно, като прекаран през месомелачка. Зловещият му вид щеше да помогне. Вкара крака си и затръшна вратата, без да отклони оръжието. Тя беше облечена модерно. Носеше сини слънчеви очила. Изглеждаше добре, ако се съди по това, което той можеше да види.

— Карай — заповяда Ричърдс.

Тя направи това, което можеше да се очаква — натисна с два крака спирачката и започна да крещи. Ричърдс полетя напред и нещо болезнено застърга в счупения му глезен. Колата се разтресе и спря до банкета, петнадесет метра след разклона.

— Вие сте онзи… вие сте… Р-р-р-р-р…

— Бен Ричърдс. Свалете ръцете си от волана. Поставете ги в скута си.

Тя се подчини, като се тресеше в конвулсии. Не смееше да го погледне. «Страхува се, че ще я убия» — помисли си Ричърдс.

— Как се казвате, госпожо?

— А-амелия Уилямс. Не стреляйте, не ме убивайте. Аз… вземете парите ми, само за Бога не ме убивайте-е-е-е-е…

— Ш-ш-ш-т. Ш-ш-ш-ш-ш-т — Ричърдс се опита да я успокои. Когато млъкна, той продължи: — Няма да се опитвам да променя мнението ви за мене, мисис Уилямс. Мисис ли сте?

— Да — отвърна тя механично.

— Но нямам намерение да ви наранявам. Разбирате ли ме?

— Да — каза тя, изведнъж изпълнена с надежда. — Искате колата. Хванаха приятеля ви и сега имате нужда от кола. Можете да я вземете, застрахована е, няма да кажа на никого. Кълна се, че няма. Ще кажа, че са ми я откраднали на паркинга…

— Ще поговорим и за това. Сега карайте. Тръгнете по Първа магистрала и ще поговорим. Има ли блокади по пътя?

— Н… Да. Стотици. Ще ви хванат.

— Не лъжете, мисис Уилямс.

Потеглиха. В началото тя караше лошо, а после по-гладко. Движението сякаш я успокояваше. Ричърдс повтори въпроса си за блокадите.

— Около Луистън. Там хванаха оня другия гад… човек.

— На какво разстояние оттук?

— Тридесет мили или повече.

Паракис бе стигнал по-далеч, отколкото Ричърдс можеше да мечтае.

— Ще ме изнасилите ли? — попита Амелия Уилямс толкова неочаквано, че Ричърдс щеше да се задави от смях.

— Не — каза той. После между другото добави: — Женен съм.

— Видях я — на Ричърдс му се прииска да я удари, като видя двусмислената й усмивка. «Яж боклуци, кучко. Убий плъх, скрит в кутията за хляб. Убий го с четката за трохи и тогава ще видим как ще говориш за жена ми.»

— Може ли да сляза тук? — попита тя умоляващо и отново малко му дожаля за нея.

— Не. Вие сте моята защита, мисис Уилямс. Трябва да стигна до Войт Фийлд в едно място, наречено Дери. Вие ще се погрижите да стигна там.

— Това са сто и петдесет мили — проплака тя.

— Някой ми каза сто.

— Греши. Никога няма да се доберете до там.

— Може и да успея. — Той я погледна: — И вие може да успеете, ако се държите, както трябва.

Тя отново започна да трепери, но не каза нищо. Поведението й беше като на жена, която чака да се събуди.

Загрузка...