Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 009…

Ричърдс тръгна назад по тесния коридор. Фридмън не го погледна. Нито пък Донъхю. Той влезе в помещението на стюардесите и спря. Миризмата на кафе беше силна и приятна. Наля си една чаша, добави сметана и седна на една от служебните седалки. От кафето в огнеупорната кана се вдигаше пара.

В хладилниците имаше всякакви изискани замразени ястия. Шкафът за алкохол беше пълен с миниатюрни шишенца. „Можеш хубаво да се натряскаш“ — помисли си Ричърдс. Отпи от кафето. Беше вкусно и силно. В огнеупорната кана на котлона тъмната течност вреше.

„Ето ме и мен“ — помисли си и отпи. Да, в това нямаше съмнение. Беше тук, седеше си и си пиеше.

Всички прибори бяха подредени. Мивката от неръждаема стомана блестеше като шлифовано стъкло. И, разбира се, огнеупорната кана, бълбукаща и димяща. Шийла винаги бе искала такава. Казваше, че може да се използва години.

Заплака.

Имаше малка тоалетна, където бяха клякали само дупета на стюардеси. Вратата беше полуотворена и той виждаше чистата синя дезинфекцирана вода в чинията. „Кензайте в изисканост и лукс на петнадесет хиляди метра височина.“

Пиеше кафето си, гледаше парата над каната и плачеше. Плачеше съвсем тихо, без глас. Сълзите и кафето му се свършиха едновременно.

Стана и остави чашата в мивката. Взе каната, като я държеше за кафявата пластмасова дръжка и внимателно изля кафето в канала. Мънички мехурчета от пара останаха по дебелото стъкло. Избърса очите си с ръкава и се върна в коридора. Влезе в кабинката на Донъхю, като държеше с една ръка каната.

— Искаш ли кафе? — попита Ричърдс.

— Не — отвърна кратко Донъхю, без да го погледне.

— Напротив — каза Ричърдс и с всичка сила стовари тежката кана върху наведената глава на Донъхю.

…междинно отчитане — минус 008…

Усилието отвори раната му за трети път, но каната не се счупи. Ричърдс се зачуди дали стъклото не е подсилено по някакъв начин, за да не се счупи, ако падне при случай на турбуленция. На каната се появи учудващо голямо петно кръв. Донъхю тихо падна върху картите си. Поточе кръв пресичаше, най-горната, стигаше до края на масата и капеше на пода.

— Всичко е наред, прието, Си-едно-девет-осем-четири — обади се весел глас от радиото.

Ричърдс все още държеше каната. По нея бяха полепнали сплетени кичури от косата на Донъхю. Пусна я, но тя не издрънча на пода. Дори тук имаше килим. Кръглата кана се затъркаля към краката му. Приличаше на примигващо кърваво око. Неканена, полицейската снимка на Кати в люлката отново изскочи в съзнанието му и той потрепера.

Повдигна натежалата мъртва глава на Донъхю и бръкна под синьото му яке. Пистолетът беше там. Готвеше се да пусне главата обратно върху масата, когато се сети за нещо друго. Дръпна я още назад. Челюстта на Донъхю увисна в някаква идиотска ухилена гримаса. Кръвта се стичаше в нея. Ричърдс избърса кръвта от едната ноздра и погледна в нея. Беше там — малък, много малък. Една блестяща мрежичка.

— Потвърдете разчетеното време на пристигане, Си-едно-девет-осем-четири — каза радиото.

— Хей, това ти ли си? — извика Фридмън от мястото си. — Донъхю…

Ричърдс излезе, накуцвайки от кабинката. Чувстваше се много слаб. Фридмън вдигна глава.

— Ще кажеш ли на Донъхю да си размърда задника и да потвърди…

Ричърдс го простреля точно над горната устна. Зъбите се разхвърчаха като от скъсаната огърлица на някой дивак. Коса, кръв и мозък опръскаха стената зад стола му, където на един плакат някакво момиче беше разтворило безкрайните си крака върху старинен махагонов креват.

От пилотската кабина се чу сподавено възклицание и Холоуей се хвърли към вратата в отчаяние и обречен опит да я затвори. Ричърдс забеляза, че на челото му има съвсем малък белег, извит като въпросителен знак. Точно такъв белег, какъвто едно малко и смело момче може да си направи, когато падне от клона, където си е играло на пилот.

Ричърдс го застреля в корема и от гърлото на Холоуей излезе едно дълбоко и учудено „Уо-о-о-о-о-о“. Краката му се плъзнаха назад под тялото и той падна на лицето си.

Дънинджър се беше обърнал в стола си пребледнял.

— Не стреляй, а… — нямаше въздух за повече.

— Ето — каза нежно Ричърдс и дръпна спусъка. Нещо зад Дънинджър силно изгърмя и лумна за миг. После той падна върху него.

Тишина.

— Потвърдете разчетеното време на пристигане, Си-едно-девет-осем-четири — каза радиото.

Ричърдс изведнъж изкрещя от болка и се задави, когато повърна голямо количество кафе и стомашен сок. Стягането на мускулите отвори още повече раната. Болката стана непоносима. Докуца до механизмите за управление, които все още се поклащаха и потъваха в своя сложен, безкраен танц. Толкова много уреди и екрани. Дали имаха постоянно отворена съобщителна линия със самолета при такъв важен полет? Сигурно.

— Потвърждавам разчетеното време — каза делово Ричърдс.

— Връзката наред ли е при вас, Си-едно-девет-осем-четири? Приемаме някакви объркани шумове. О’кей ли е всичко?

— Всичко е наред.

— Кажи на Дънинджър, че ми дължи една бира — каза гласът потайно и след него остана само пращенето от статичното електричество.

Апи караше колата.

Ричърдс се върна в салона, за да довърши работата си.

…междинно отчитане — минус 007…

— О, мили Боже — промълви Амелия Уилямс.

Ричърдс погледна тялото си. Цялата му дясна страна, от ребрата до прасеца, беше прогизнала от кръв и лъщеше на светлината в салона.

— Кой би помислил, че старецът има толкова много кръв? — каза той.

Маккоун изведнъж влетя от салона за втора класа. С един поглед разбра всичко. Отново беше извадил пистолет. Стреляха с Ричърдс едновременно. Маккоун изчезна зад завесата между двата салона. Ричърдс тежко седна. Почувства се смазан от умора. В корема му имаше голяма дупка. Можеше да види вътрешностите си.

Амелия неспирно пищеше, а ръцете й опъваха надолу бузите и лицето й приличаше на ужасна пластмасова маска на вещица. Маккоун, препъвайки се, влезе отново. Усмихваше се. Половината от главата му беше отнесена от куршума, но той се усмихваше. Стреля още два пъти. Първият изстрел мина над главата на Ричърдс. Вторият го улучи под ключицата. Ричърдс дръпна спусъка. Маккоун се завъртя два пъти в някакъв безсмислен танц. Пистолетът падна от ръцете му. Ловецът сякаш с интерес оглеждаше белия таван на първа класа, за да го сравни с този на втора. После се свлече. Миризмата на изгорял барут и обгорена плът беше силна и остра, отчетлива като дъх на портокал в опушена стая.

Амелия продължаваше да пищи. Ричърдс се зачуди откъде черпи тази невероятна енергия.

…междинно отчитане — минус 006…

Изправи се много бавно, като придържаше с ръка вътрешностите си. Сякаш някой палеше клечки кибрит в стомаха му. Тръгна бавно по пътеката, приведен, с ръка на корема. Хвана с другата ръка парашута и го повлече след себе си. Един превит на две сив кренвирш се изплъзна между пръстите му и той го напъха обратно. Болеше.

— Го… — Амелия се давеше в плача си. — Го… Го… Господи. О, Господи.

— Сложи това.

Тя продължаваше да се клати и да плаче, без да го чува. Ричърдс пусна парашута и я плесна по лицето. В ръката му нямаше никаква сила. Сви юмрук и удари жената. Тя млъкна. Очите й бяха втренчени в него в пълно объркване.

— Сложи това на гърба си, като раница. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Не. Мога. Да. Скоча. Страх…

— Самолетът пада. Трябва да скочиш.

— Не мога.

— Добре. Тогава ще те застрелям.

Тя скочи от креслото си, изблъска Ричърдс встрани и започна да нахлузва раницата с дива ожесточеност. Докато се бореше с ремъците, непрекъснато отстъпваше.

— Не. Този минава от… от… отдолу.

Тя бързо оправи ремъка и продължи да се движи назад към тялото на Маккоун, когато Ричърдс се опита да я доближи.

— Сега стегни през тази халка. Около корема.

Тя стегна катарамата с треперещи пръсти и отново се разплака, когато не успя от първия път. Очите й го гледаха в лицето подивели. Стъпи за миг в кръвта на Маккоун и след това го прескочи.

Минаха по този начин през салона за втора класа и влязоха в третокласния. Постоянно горяща запалка бе заменила кибритените клечки в стомаха му.

Стигнаха до аварийния изход. Ричърдс й подаде пистолета:

— Стреляй в механизма отстрани. Не… мога да издържа отката…

Тя затвори очи, извърна лицето си и стреля два пъти с пистолета на Донъхю. Патроните свършиха. Вратата си стоеше затворена и отчаянието отново стегна Ричърдс. Амелия Уилямс държеше пръстена на шнура за отваряне на парашута и нервно го въртеше.

— Може би… — започна тя, но вратата изведнъж отлетя навън в нощта и я засмука след себе си.

…междинно отчитане — минус 005…

Превит като старец при буря, Ричърдс се отдалечаваше от разбитата врата, като се държеше за облегалките на креслата. Ако бяха летели по-високо, с по-голяма разлика в наляганията, той също щеше да бъде отнесен навън. Сега се чувстваше като премазан от бой, а бедните му стари черва се разгъваха непрекъснато, падаха на земята и се влачеха след него. Студеният нощен въздух на седемстотин метра височина, остър и хапещ, му действаше като ледена вода. Запалката в стомаха се бе превърнала във факел и всичко вътре в него гореше. През втора класа. Тук е по-добре. Не смуче толкова. Сега през проснатото тяло на Маккоун (не газете, моля) и през първа класа. От устата му течеше много кръв.

Спря пред коридорчето за пилотската кабина и се опита да събере червата си. Знаеше, че на тях не им харесва отвън. Никак даже. Целите бяха изпоцапани. Искаше му се да заплаче за своите бедни и крехки вътрешности, които не бяха виновни за нищо.

Не успя да ги натъпче обратно. Всичките се бяха объркали и преплели. Пред очите му минаха ужасяващи картини от гимназиалните учебници по биология. Истината бавно го заля, на все по-големи вълни. Истината, че действително е дошъл краят му. Извика с отчаяние през кръвта в устата си. Никой не му отговори. Всички си бяха отишли. Освен него и Апи.

Цветът сякаш се изцеждаше от предметите както кръвта от тялото му. Превит, облегнат на стената като пияница на стълб, той виждаше как сиви двойници заемат местата на всичко наоколо.

Това е. Отивам си.

Отново изкрещя и светът мъчително се върна на мястото си. Не още. Не трябва.

Тръгна през коридорчето, а червата му висяха около него като въжета. Толкова са много. Удивително. Толкова кръгли, толкова стегнати, толкова плътно подредени.

Настъпи част от себе си и нещо в него се опъна. Взривът от болката беше невероятен, нечовешки, той изрева и опръска с кръвта си отсрещната стена. Изгуби равновесие и щеше да падне, ако стената не го беше спряла. В червата. Прострелян съм в червата.

ТРАК-ТРАК-ТРАК — отвърна полудял мозъкът му.

Остава още едно нещо.

Смяташе се, че да те застрелят в червата е най-лошо. Веднъж в почивката за ядене в полунощ бяха говорили за най-лошите начини да умреш — това беше, когато още работеше като чистач на двигатели. Здрави и жизнени, пълни с кръв и семена, те дъвчеха сандвичите си и сравняваха относителните преимущества на радиационното отравяне, замръзването, падането отвисоко, пребиването с тояги, удавянето. И някой беше споменал прострелването в корема. Май Харис. Дебелият, който пиеше бира, докато работеше, въпреки забраната.

— В корема боли — беше казал Харис. — Умираш бавно.

И всички се бяха съгласили и кимнали, без да познават Болката.

Ричърдс продължи по тесния коридор, като се подпираше и от двете страни. Покрай Донъхю. Покрай Фридмън и безвъзвратната му стоматологична операция. Започваше да не чувства ръцете си, но болката в корема (това, което беше коремът му) ставаше все по-силна. И въпреки всичко той се движеше и осакатеното му тяло се опитваше да изпълнява командите на лудия Наполеон, затворен в мозъка му.

Господи, нима това е краят на Рико?

Сякаш пламналият му мозък се обръщаше навътре и се самоизяждаше в последните си мигове.

Още. Едно. Нещо.

Падна върху тялото на Холоуей и изведнъж му се доспа. Да, ще дремне малко. Много е трудно да стане. Апи тихо бръмчи. Приспива доброто момче след рождения ден. Нани-на. Нани-на. Овчицата е на полянката, а кравата е в царевицата.

Ричърдс повдигна главата си — огромно усилие, главата му беше от стомана, от чугун, от олово — и погледна уредите за управление, които продължаваха да танцуват. Под него, зад стъклото, беше Хардинг. Твърде далеч. Спи дълбоко под сеното.