Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 014…

— Момчето ти си го бива — каза Ричърдс, когато Донъхю отново изчезна. — Поуплаши се, но се надявах да подмокри гащите. — Той забелязваше, че започва на моменти да вижда предметите двойни. Внимателно прегледа раната си. Кръвта за втори път се съсирваше. — Сега какво? Поставят камерите, за да могат всички да видят края на гангстера?

— Сега предложението — каза меко Килиън. Лицето му беше сериозно и непроницаемо.

Каквото и да беше това, което не искаше да каже, сега то бе на път да излезе. Ричърдс го знаеше. Изведнъж ужасът отново го заля. Прииска му се да се пресегне и да изключи екрана. Да не слуша. Усещаше как вътрешностите му започват да се тресат — да се тресат наистина. Но не можеше да го изключи. В края на краищата телевизията беше безплатна.

— Зад мен си, Сатана — каза той със стиснати зъби.

— Какво? — Килиън изглеждаше изненадан.

— Нищо. Давай нататък.

Килиън не продължи. Погледна ръцете си. После отново вдигна поглед. Ричърдс чу как едно предчувствие простена в някакъв незнаен кът на мозъка му. Струваше му се, че духовете на бедните, на хората без имена, на заспалите по тротоарите пияници произнасят името му.

— Маккоун е победен — каза тихо Килиън. — Знаете го, защото вие го направихте. Счупихте го като крехко яйце. Искаме да заемете мястото му.

Ричърдс беше решил, че вече нищо не може да го шокира, но устата му увисна в пълно объркване и неверие. Абсурд. Това беше лъжа. Нямаше друг начин. И все пак Амелия вече получи чантата си. Нямаха причина да лъжат и да му създават илюзии. Маккоун беше тук. Донъхю беше въоръжен. Един куршум над лявото ухо щеше да сложи бърз край на всичко, без много шум и притеснения.

Килиън казваше истината.

— Глупости — промърмори Ричърдс.

— Не. Вие сте най-добрият състезател, който сме имали. А който бяга най-добре, най-добре знае къде да търси. Отворете си още малко очите и ще видите, че предназначението на „Бягащият човек“ е за нещо повече от масово зрелище и ликвидиране на опасни личности. Ричърдс, Телевизионната мрежа винаги търси нови и свежи таланти. Нямаме друг изход.

Ричърдс се опита да проговори, но не успя. Ужасът още беше в него и ставаше все по-тежък и по-плътен.

— Никога не е имало шеф на ловците със семейство — каза той най-накрая. — Ти трябва да знаеш защо. Възможности за шантаж…

— Бен — каза безкрайно меко Килиън, — жена ти и детето ти са мъртви. От повече от десет дни.

…междинно отчитане — минус 013…

Дан Килиън говореше, говореше вероятно от доста време, но Ричърдс го чуваше някъде отдалеч, а думите странно ехтяха в главата му. Сякаш бе паднал в много дълбок кладенец и някой му викаше отгоре. В съзнанието му бе настъпил пълен мрак, на чийто фон непрекъснато се сменяха различни образи.

Шийла с папка в ръка в коридорите на гимназията. Късите поли отново бяха дошли на мода. Двамата на кея „Бей“ (вход свободен), хванати за ръце с гръб към обектива, загледани във водата. Пожълтяла снимка на млад мъж в лошо скроен костюм и млада жена в най-хубавата рокля на майка си, застанали пред един мирови съдия с голяма бенка на носа. Бяха се смели на тази бенка през първата си брачна нощ. Черно-бяла снимка на изпотен мъж с разголени гърди зад оловната престилка, който се бори с тежките лостове на двигатели в сводесто подземно помещение, осветено от дъгови лампи. Цветна снимка в меки тонове (за да се замажат грозните, олющени предмети наоколо) на жена с голям корем, застанала до прозореца, загледана навън в очакване на мъжа си, отместила с ръка парцаливата завеса. Светлината играе на бузата й като мека котешка лапичка. Последна снимка — кльощав мъж държи мъничко повито бебе над главата си, лицето му е широко усмихнато и радостно в смесица от триумф и любов.

Образите започнаха да се сменят все по-бързо и по-бързо, въртяха се и не оставяха след себе си никакво чувство за тъга, любов или загуба. Не, вече не, носеха само ледена безчувственост.

Килиън говореше, че Телевизионната мрежа нямала нищо общо със смъртта им, било трагичен нещастен случай. Ричърдс като че ли му вярваше — не само защото цялата история звучеше прекалено измислена, за да е лъжа, а защото Килиън знаеше, че ако Ричърдс приеме предложението, първата му работа ще е да отиде в Кооп сити, където един час на улицата ще му е достатъчен, за да разбере всичко.

Били хулигани. Трима. (Или клиенти? Изведнъж му прималя. Шийла му се беше сторила малко потайна по телефона, сякаш криеща нещо…) Вероятно са били под въздействието на наркотици. Вероятно са направили някакво заплашително движение към Кати и Шийла се е опитала да защити дъщеря си. И двете са били убити с нож.

Ричърдс изведнъж дойде на себе си.

— Не ми говори глупости! Какво се е случило? Кажи ми какво се е случило! — той крещеше и Амелия се дръпна назад, скрила лице в шепите си.

— Нищо повече не мога да ти кажа. Жена ти е била намушкана повече от шестдесет пъти.

— Кати — механично произнесе Ричърдс.

Килиън сви вежди:

— Бен, искаш ли малко време, за да помислиш?

— Да. Да, наистина.

— Много, много съжалявам, приятелю. Кълна се в майка си, че нямаме нищо общо с това. Ние бихме ги отделили от теб, ако ти приемеше, без право да те виждат. Никой не работи за хората, които са избили семейството му. Знаем това.

— Трябва ми малко време.

— Като началник на Ловците — каза тихо Килиън — ти ще можеш да откриеш копелетата и да им го върнеш тъпкано. И на други като тях, на много други.

— Искам да помисля. Дочуване.

— Аз…

Ричърдс се пресегна, натисна копчето и екранът угасна. Седеше вдървен в креслото си. Ръцете му висяха между коленете. Самолетът глухо бучеше в тъмнината.

„Така — помисли си той. — Сега вече всичко е ясно. Всичко“.

…междинно отчитане — минус 012…

Измина един час.

Дойде време, каза тюленът, да си поговорим за много неща. За восък и за кораби. И дали прасетата имат криле.

Нови образи се втурнаха в съзнанието му. Стейси. Брейдли. Елтън Паракис с бебешкото си лице. Кошмарът на бягството. Последната клечка, която запалва вестниците в мазето. Ревът и писъкът на бензиновите автомобили. Автоматът, бълващ огън. Киселият глас на Лафлин. Онези две деца, младши агенти на Гестапо.

Защо пък не?

Никакви връзки сега и абсолютно никакви морални принципи. Как може моралът да има значение за човек, който е сам и без корен? Колко мъдър е бил Килиън, за да го разбере, за да му покаже кротко, внимателно и жестоко колко самотен е всъщност. Брейдли и замърсяването на въздуха изглеждаха далечни, нереални и незначителни. Филтрите. Да. Тогава въпросът за филтрите изглеждаше огромен и изключително важен. Вече не.

Бедните, които винаги ще бъдат с теб.

Вярно беше. Дори неговите възпроизводителни органи бяха доставили още месо за месомелачката. С течение на времето бедните ще се пригодят, ще мутират. След десет или двадесет хиляди години дробовете им ще изградят собствен пречистващ механизъм и те ще се надигнат, ще изтръгнат изкуствените филтри и ще гледат как собствениците им падат, ритат, гърчат се и умират, удавени в атмосферата, в която кислородът има незначителна роля, но какво общо имаше това с Ричърдс?

Ще има един тежък период, те ще го очакват, ще се подготвят. Ще има дори бунтове, въстания. Нови безплодни опити да се съобщи по телевизията за преднамереното отравяне на хора.

Може би. Те ще се погрижат за това. Ще се погрижат и за него в очакване на момента, когато той ще се грижи за тях. Инстинктивно чувстваше, че може да го направи. Дори предполагаше, че работата ще му се отдава. Те ще му помогнат. Ще го излекуват. Лекарства и доктори. Промяна на съзнанието.

После спокойствие.

Озлоблението му изчезна. Копнееше за спокойствие, както човекът в пустинята копнее за вода.

Амелия Уилямс тихо плачеше в креслото си дълго, след като всички сълзи отдавна би трябвало да са пресъхнали. Ричърдс се замисли разсеяно какво ще стане с нея. В сегашното й състояние едва ли можеха да я върнат при мъжа и семейството й. Тя просто не беше същата жена, която бе спряла на задължителния „Стоп“ с мисли за ястия, срещи, клубове и готвене в главата. Тя беше показала червено. Предполагаше, че съществуват лекарства и терапия, за да я излекуват. Точно определяне на причината за грешния избор на посока там, където пътят се разделя на две. Мрачен карнавал вътре в мозъка.

Изведнъж му се прииска да отиде при нея, да я успокои, да й каже, че съвсем не е съсипана, че два електрода ще я оправят веднага и ще се почувства по-добре и от преди.

Шийла. Кати.

Имената им непрекъснато нахлуваха и се повтаряха, кънтяха като камбани, като думи, изричани толкова често, че вече не означават нищо. Ако произнесеш двеста пъти името си, ще разбереш, че си никой. Не чувстваше мъка, а само неприятно раздразнение от това, че го победиха, че си изкара дробовете от бягане и в крайна сметка се оказа, че е пълен глупак. Спомни си за едно момче от училището, което се изправи, за да положи клетвата за вярност и гащите му се смъкнаха.

Двигателите на самолета продължаваха монотонно да бучат. Ричърдс се унесе в дрямка. Сега образите идваха и си отиваха мързеливо, виждаше цели случки, необагрени от никаква емоция.

Последната картина — цветна снимка в стандартен формат, направена от отегчен полицай, вероятно дъвчещ дъвка. Едно малко, изкормено и накълцано телце в детска люлка, прогизнала от кръв. Кръв по гипсовите стени и кончето на колелца, купено на безценица. Петна и потоци от кръв. Гъсто съсирена върху плюшеното мече с едно око. Ричърдс изведнъж се събуди, скочи и се изправи в креслото с уста, разтегната от неистов писък. Силата на дробовете му накара езикът да затрепери като платно на вятър. Всичко, всичко в салона за първа класа изведнъж стана ярко, крещящо, могъщо и ужасно. Истинско и контрастно като сензационен репортаж в новините. Както когато измъкваха Лафлин от онзи хангар в Топека например.

Подлудена, Амелия пищеше заедно с него, свита назад в креслото. Опитваше се да натъпче целия си юмрук в устата, а очите й бяха станали големи колкото напукани порцеланови топки за брава.

Донъхю връхлетя в салона и извади пистолет. Очите му бяха малки, черни и възбудени мъниста.

— Какво има? Маккоун?

— Не — сърцето на Ричърдс се бе успокоило точно колкото думите му да не звучат като вопли. — Лош сън. Момичето ми.

— Разбирам — очите на Донъхю се присвиха във фалшива гримаса на съчувствие.

Не знаеше да го прави добре. Сигурно цял живот щеше да си остане посредствен. Може пък и да се научи. Никой не знае. Навигаторът се обърна, за да излезе от салона.

— Донъхю?

Донъхю извърна глава.

— Бая те изплаших, нали?

— Не — каза той кратко и си тръгна. Вратът му беше буцест, а задникът в тясната униформа — хубав като на момиче.

— Мога да те изплаша повече. Мога да те заплаша, че ще извадя филтъра ти.

Донъхю излезе.

Ричърдс уморено затвори очи. Полицейската снимка отново се появи. Отвори ги. Затвори ги. Снимката я нямаше. Изчака и когато се убеди, че нищо няма да се появи отново (поне не веднага), пак ги отвори и включи екрана. Той блесна и показа лицето на Килиън.

…междинно отчитане — минус 011…

— Ричърдс — Килиън се наведе напред, без да се опитва да скрие напрежението си.

— Реших да приема.

Килиън се облегна назад. Усмихваха се само очите му.

— Много се радвам — каза той.

…междинно отчитане — минус 010…

— Господи — каза Ричърдс, застанал на прага на царството на пилотите.

Холоуей се обърна:

— Здрасти.

Говореше в микрофона на нещо, което наричаше „Радарна кула Детройт“. Дънинджър пиеше кафе. Никой не докосваше синхронизираните лостове, щурвали и педали за управление, но те непрекъснато се клатеха, въртяха и обръщаха, сякаш направлявани от призрачни ръце и крака. Блестяха светлини. Въртяха се стрелки на скали.

— Кой кара колата? — попита Ричърдс удивен.

— Апи.

— Апи?

— Автопилотът. Загря ли? Съкратено — Апи. — Дънинджър изведнъж се усмихна. — Добре дошъл в отбора, приятел. Много се радвам. Може да не повярваш, но някои от нас доста здраво ти стискаха палци.

Ричърдс кимна уклончиво. Холоуей се обади и наруши неловкото мълчание:

— Апи и на мен ми взима акъла. Дори и след двадесет години летене. Но е много сигурен. И много сложен. Сравнен с него, някой от по-старите модели би приличал на… ами на щайга за портокали до бюро „Чипъндейл“.

— Наистина ли? — Ричърдс гледаше в тъмнината отвън.

— Да. Вкарваш местоназначението и Апи поема всичко, направляван от радар. Пилотите са почти излишни, освен при излитане и кацане. И при аварии.

— Можете ли изобщо да направите нещо, ако има авария?

— Можем да се молим — каза Холоуей. Вероятно се опита да се пошегува, но в думите му имаше странна искреност, която остана да виси в кабината.

— Тези колела наистина ли управляват самолета?

— Само нагоре и надолу — отвърна Дънинджър. — Педалите го отклоняват настрани.

— Звучи като електронна игра.

— Малко по-сложно е — каза Холоуей. — Да речем, че просто трябва да се натискат повече копчета.

— Какво ще стане, ако Апи се побърка?

— Това не се случва — отвърна Дънинджър с усмивка. — Но ако стане, просто ще го изключим. Само че компютрите никога не грешат, приятелю.

Ричърдс искаше да излезе, но въртенето на щурвалите, малкото, сякаш незначително отклоняване на педалите и лостовете го задържаха. Холоуей и Дънинджър продължиха работата си. Нищо незначещи за него числа и фрази се смесваха с пращенето на радиостанцията.

След малко Холоуей се обърна и се изненада, че Ричърдс е още там. Усмихна се и посочи нещо в тъмнината.

— След малко ще видим Хардинг.

— Кога?

— След пет или шест минути.

По-късно, когато Холоуей отново извърна глава, Ричърдс си беше отишъл. Той каза на Дънинджър:

— Радвам се, че този човек се успокои. Имаше нещо призрачно в него.

Дънинджър гледаше надолу и зелената луминесцентна светлина къпеше лицето му.

— Той не хареса Апи, знаеш ли?

— Знам — каза Холоуей.