Бягащият човек

…междинно отчитане — минус 032…

Ричърдс откри, че старото клише е измислица. Времето не беше спряло. В някои отношения би било по-добре, ако е така. Би се надявал по-дълго.

Усиленият глас два пъти му съобщаваше, че лъже. Отговори им, че ако наистина мислят така, могат да започнат, както си знаят. Пет минути по-късно му казаха, че задкрилките на самолета били замръзнали и трябвало да започват зареждането на друг самолет. Ричърдс им отвърна, че това няма значение, стига да приключат в уговореното време.

Минутите пълзяха. Още двадесет и шест, двадесет и пет, двадесет и две, двадесет, осемнадесет, петнадесет. «Господи, още не се е предала, може би…» Отново вой на двигатели, когато екипажът започна подготовката на самолета. Десет минути. Осем минути.

— РИЧЪРДС?

— ДА.

— ПРОСТО НИ ТРЯБВА ОЩЕ МАЛКО ВРЕМЕ. ЗАДКРИЛКИТЕ СА ЗАМРЪЗНАЛИ. ЩЕ ГИ ЗАЛЕЕМ С ТЕЧЕН ВОДОРОД, НО НИ ТРЯБВА ОЩЕ ВРЕМЕ.

— ИМАТЕ ВРЕМЕ. СЕДЕМ МИНУТИ. СЛЕД ТОВА ТРЪГВАМ КЪМ ПИСТАТА ПРЕЗ СЛУЖЕБНИЯ ВХОД. ЩЕ КАРАМ С ЕДНА РЪКА. ДРУГАТА ЩЕ Е НА ВЗРИВИТЕЛЯ. ВСИЧКИ ВРАТИ ДА БЪДАТ ОТВОРЕНИ. И НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ, ЧЕ НЕПРЕКЪСНАТО ЩЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАМ КЪМ РЕЗЕРВОАРИТЕ С ГОРИВО.

— ТИ СЯКАШ НЕ РАЗБИРАШ, ЧЕ…

— СВЪРШИХ, ПРИЯТЕЛИ. ШЕСТ МИНУТИ.

Секундната стрелка продължи своите неизменни кръгове. Три минути. Две. Една. За последен път ще се опитат да измъкнат истината в малката стая, която не можеше да си представи. Опита се да си припомни образа на Амелия и не успя. Виждаше едно странно лице, съставено от тези на Стейси, Брейдли, Елтън, Вирджиния Паракис и момчето с кучето. Спомняше си само, че Амелия беше красива и нежна по онзи кукленски начин, по който всички жени могат да бъдат благодарение на козметиката на Макс Фактър, Ревлон и пластичните хирурзи, които те променят, изглаждат и изчистват. Нежна. Нежна.

Но твърда някъде дълбоко в себе си. Къде се научи да бъдеш твърда? Колко ще издържиш? Дали не проваляш вече играта?

Нещо топло потече по брадата му и той откри, че на няколко пъти жестоко е прехапвал устната си. Разсеяно избърса кръвта и на ръкава му остана едно тъмно петно, приличащо на голяма сълза. Включи на скорост, колата покорно заработи и се повдигна.

— РИЧЪРДС, АКО КОЛАТА ТРЪГНЕ, ЩЕ СТРЕЛЯМЕ! ЖЕНАТА ПРОГОВОРИ.

Никой не стреля. Номерът им беше изтъркан.

…междинно отчитане — минус 031…

Служебната рампа описваше висок свод покрай стъклената футуристична сграда на северния терминал. Ченгета с палки, сълзотворен газ и тежко въоръжение бяха застанали от двете страни на пътя. Лицата им бяха празни, глупави, униформени. Ричърдс караше бавно, вече изправен, и те го гледаха с безсилен и тъп ужас. По същия начин би гледала кравата, ако полуделият фермер легне на пода на обора и започне да крещи и да рита с крака.

Вратата към зоната за обслужване (ВНИМАНИЕ — СЛУЖЕБЕН ВХОД — ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА — ЗАБРАНЕНО ПУШЕНЕТО) беше отворена и Ричърдс продължи спокойно, подминавайки редици цистерни с керосин и малки частни самолети, повдигнати на стоманени подпори. Зад тях беше пистата за маневриране — широка ивица почернял от машинно масло бетон с многобройни разклонения. Там го чакаше самолетът — голям бял «Джъмбо» с дванадесет ръмжащи турбини. Пистите се простираха напред, прави и светли в сгъстяващия се мрак и сякаш се събираха в една далечна точка на хоризонта. Четирима мъже в комбинезони тъкмо поставяха подвижната стълба на самолета. На Ричърдс тя му се стори като стълба към гилотината. И сякаш за да довърши представата, екзекуторът излезе от сянката, която хвърляше машината. Евън Маккоун.

Ричърдс го гледаше с любопитството на човек, който вижда за пръв път някоя знаменитост. Независимо колко често си я гледал по екраните, не можеш да повярваш, че наистина съществува, докато не я срещнеш на живо. Тогава реалността започва да прилича на халюцинация, сякаш обектът няма право да съществува отделно от представата за него.

Беше дребен мъж, носеше очила без рамки и под добре скроения му костюм вече се очертаваше малко шкембе. Говореше се, че Маккоун носи обувки с високи токове, но те не се забелязваха. В ревера му бе забодена малка значка. Като цяло съвсем не приличаше на чудовището, наследило страховитите ЦРУ и ФБР. На човека, усвоил техниките на черната кола в нощта, на гумената палка, на подвеждащите въпроси. На човека, овладял целия спектър на страха.

— Бен Ричърдс? — Не използваше мегафон и гласът му звучеше нежно и изтънчено, без да бъде женствен.

— Да.

— Имам пълномощно от Федерацията на игрите, орган на комисията по комуникациите, за твоето арестуване и елиминиране. Ще му се подчиниш ли?

— Да развея ли бялото знаме?

— О, не — Маккоун звучеше доволен. — Вече сме се погрижили за формалностите. Аз вярвам във формалностите. А ти? Не, разбира се, че не вярваш. Ти беше много необичаен състезател. Затова си все още жив. Знаеш ли, че преди два часа счупи досегашния рекорд на «Бягащият човек» от осем дни и пет часа? Разбира се, че не знаеш. Но е така. Да. И бягството ти от Младежката християнска организация в Бостън. Изключително! Разбрах, че индексът Нилсън на програмата се е качил с дванадесет точки.

— Прекрасно.

— Разбира се, ние почти те хванахме по време на портлъндската ти авантюра. Нямахме късмет. С последния си дъх Паракис се закле, че си се качил на кораб в Оубърн. Повярвахме му. Толкова приличаше на малък подплашен човечец.

— Толкова… — тихо повтори Ричърдс.

— Но последната част от представлението ти беше просто блестяща. Поздравявам те. Донякъде почти съжалявам, че играта трябва да свърши. Предполагам, че никога няма да се изправя срещу по-находчив участник.

— Колко жалко.

— Свърши. Знаеш го. Жената се пречупи. Инжектирахме й натриев пентонал. Старо, но надеждно средство — Маккоун извади малък пистолет. — Излезте, мистър Ричърдс. Ще ви направя най-големия комплимент. Ще го направя тук, където никой не може да го заснеме. Ще се срещнете със смъртта в относително уединение.

— Приготви се за ада тогава — усмихна се Ричърдс.

Отвори вратата и излезе. Двамата мъже се изправиха един срещу друг върху пустия бетон на пистата за маневриране.

…междинно отчитане — минус 030…

Маккоун пръв наруши тишината. Отметна назад главата си и се разсмя. Смехът му също беше мек и изискан.

— О, Ричърдс, толкова си добър. Съвършен! Искрено те поздравявам. Жената не се е предала. Упорито твърди, че издутината, която виждам в джоба ти, е динамит. Не можем да използваме натриевия препарат, защото оставя ясни следи. Една електроенцефалограма и тайната ще излезе наяве. В момента ни изпращат три ампули «Каногин» от Ню Йорк. Не оставя никакви следи. Очакваме ги след около четиридесет минути. Уви, много късно, за да те спрем. А тя наистина лъже. Това е очевидно. Ако ме извиниш за това, което твоите приятели наричат елитизъм, бих споделил наблюдението си, че средната класа лъже добре само за секс. Може ли да споделя и едно друго наблюдение? Може, разбира се. — Маккоун се усмихна. — Предполагам, че в джоба си държиш чантата й. Тя дойде при нас без чанта, въпреки че е била излязла на покупки. Доста наблюдателни сме. Какво е станало с чантата й, ако тя не е в джоба ти, Ричърдс?

Той не се поддаде.

— Застреляй ме, щом си сигурен.

Маккоун разтвори със съжаление ръце:

— Как бих искал! Но никой не може да си играе с човешкия живот, дори когато шансовете са петдесет към едно в негова полза. Много прилича на руска рулетка. Но човешкият живот е свещен. Правителството — нашето правителство — се съобразява с това. Ние сме хуманни.

— О, да — Ричърдс се усмихна тъжно.

Маккоун примигна.

— И тъй, виждате…

Ричърдс изведнъж се сепна. Този човек го хипнотизираше. Минутите летяха, а от Ню Йорк идваше хеликоптер с три ампули «Раздрусай ме и ще си кажа» (а щом Маккоун беше казал четиридесет, това означаваше двадесет минути) и Ричърдс си стоеше тук и слушаше омайната му песен. «Господи, той наистина е чудовище!»

— Слушай ме — Ричърдс грубо го прекъсна. — И когато я инжектирате, тя пак ще повтаря същото. Динамитът е в мен. Зацепваш ли? — той впи поглед в Маккоун и тръгна напред. — Довиждане, говняр!

Маккоун се дръпна встрани и Ричърдс го подмина, без да го погледне. Ръкавите им се докоснаха.

— Бяха ми казали колко силно трябва да се дръпне халката, за да е наполовина изтеглен спусъкът. Мисля, че съм улучил. Решавай какво ще правиш.

С удоволствие чу ускореното дишане на Маккоун.

— Ричърдс?

Вече на стълбите, той обърна поглед назад. Маккоун го гледаше отдолу и позлатените ръбове на очилата му проблясваха.

— Когато излетиш, ще те свалим с ракета «земя-въздух». Версията за пред публиката ще бъде, че Ричърдс е станал малко нервен на спусъка. Почивай в мир.

— Но вие няма да го направите.

— Защо?

Ричърдс се усмихна и отвърна:

— Ще летим ниско над гъсто населени райони. Към петте килограма динамит прибави още двадесет резервоара с гориво и ще се получи много, много мощен взрив. Прекалено мощен. Щяхте да го направите, ако можехте да си го позволите, но не можете — Ричърдс замълча за миг. — Толкова сте ми умнички. Нали се сетихте, че ще ми трябва парашут?

— О, да — спокойно каза Маккоун. — Той е в предния салон. Но това е толкова изтъркано, Ричърдс. Нямаш ли друга хитрина в торбата?

— Не сте толкова тъпи, че да ме изпързаляте с парашута, нали?

— О, не. Много лесно се забелязва. А и ти ще можеш да дръпнеш този несъществуващ спусък точно преди да скочиш, предполагам. Доста ефектно.

— Довиждане, дребосък.

— Довиждане, Ричърдс. И приятно пътуване — той се засмя. — Да, много добре играеш. Затова ще ти покажа още една карта. Само една. Няма да действаме, преди да е дошъл каногинът. Напълно прав си за ракетата. Засега е само блъф. Но аз мога да си позволя да чакам. Разбираш ли, никога не греша. Никога. И знам, че блъфираш. Затова можем да си позволим да чакаме. Но аз ви задържам, мистър Ричърдс… — Маккоун махна с ръка.

— До скоро виждане — каза Ричърдс, но не достатъчно силно, за да го чуе Маккоун. После се усмихна.

…междинно отчитане — минус 029…

Салонът за първа класа бе дълъг, а редиците седалки — разделени от две пътеки. Облицован беше в ламперия от истинска секвоя. Мек виненочервен килим, сякаш метри дълбок, покриваше пода. На преградата между салона и помещението на стюардесите имаше екран. Голямата раница на парашута бе оставена в креслото с номер 100. Ричърдс го потупа леко и влезе в отделението на стюардесите. Някой дори беше сложил кафе. Мина през втора врата и късия коридор след нея и се оказа в пилотската кабина. Вдясно от него радистът — около тридесетгодишен мъж с хубаво лице, погледна Ричърдс и отново се зае с апаратурата си. Малко по-напред вляво навигаторът седеше пред своите скали, екрани и целулоидни карти.

— Човекът, който ще убие всички ни, идва — каза той в ларингофона, като гледаше студено Ричърдс.

Ричърдс замълча. В края на краищата човекът беше почти прав. Накуцвайки, той отиде в предния край на кабината.

Капитанът беше около петдесетгодишен, старо куче със зачервен от пиене нос и ясните, проницателни очи на човек, който е много далеч от алкохолизма. Вторият пилот беше десетина години по-млад, с лъскава буйна червена коса, която се спускаше изпод шапката му.

— Здравейте, мистър Ричърдс — каза капитанът. Погледна първо издутия му джоб, преди да вдигне поглед към очите му. — Аз съм капитан Дан Холоуей. Това е моят втори пилот Уейн Дънинджър.

— Като се вземат предвид обстоятелствата, не ми е много приятно да се запознаем — каза Дънинджър.

Ричърдс сви устни:

— В същия дух, позволете ми да добавя, че не ми е особено приятно да съм тук. Капитан Холоуей, вие сте в постоянна връзка с Маккоун, нали?

— Така е. Чрез Кипи Фридмън, четвъртия член на екипажа.

— Дайте ми нещо, по което да говоря.

Холоуей много внимателно му подаде микрофон.

— Продължавайте с подготовката за полета. Пет минути.

— Искате ли да блокираме задната врата на товарния отсек? — попита нетърпеливо Дънинджър.

— Карайте както обикновено — отвърна студено Ричърдс.

Беше време да свършва, да направи последния залог. Главата му пламтеше от напрежение. Чувстваше, че всеки момент може да изгуби съзнание. «Плащам и отгоре». Такава беше играта. «Сега вече ще бъде много отгоре, Маккоун.»

— Мистър Фридмън?

— Да.

— Говори Ричърдс. Дайте ми Маккоун.

Половин минута тишина. Холоуей и Дънинджър вече не го гледаха. Подготвяха самолета, следяха скалите на уредите, проверяваха налягания, задкрилки, врати, натискаха копчета. Големите турбини отново зареваха, но този път звукът беше по-силен, пронизителен. Когато най-накрая се чу гласът на Маккоун, той звучеше немощен на фона на жестокия шум отвън.

— Маккоун.

— Хайде, боклук. Ти и жената ще се повозите. Ще ви чакам на вратата след три минути. Ако ви няма, дърпам спусъка.

Дънинджър се скова в креслото си, сякаш го бяха застреляли. Когато отново започна да брои в микрофона, гласът му бе треперещ и ужасен.

«Ако имат смелост, сега ще ме довършат. Това, че извиках и жената, издава всичко. Ако имат смелост.»

Ричърдс зачака. Един часовник отекваше в главата му.