Български психар

Глава 1 Войник

Минавам под портала на поделението, на който пише с класически соц шрифт „Над теб, Родино, бдим“, и съм напушен като диво прасе. Ситуацията ми е доста нереална, но имам доста кофти предчувствие за цялото начинание и започвам да си мисля, че трябваше да запиша някоя от многото специалности, за които бях приет в университета. В този момент дори педагогика на девиантното поведение започва да ми звучи страшно секси, а културология - още повече. Малко е късно обаче за такива разсъждения май и продължавам да се движа с групичката от стотина младежи, които се опитват да ходят уж небрежно, но се усеща, че има яко напрежение, и ходенето наперено много не се получава.

От групичка облечени в камуфлажи индивиди, които ни наблюдават хищно, се чува глас, издържан в тоналност „селски бек“:

- Ей, киртаци, ще ви изсмучем мозъците.

Пичът, който иска да ни изсмуче мозъците, е червендалест селтак, явен плод на класическата любов между братовчеди. Малко прилича на кръстоска между Джак Никълсън и Тодор Живков. Аз, в типичен мой стил, приятелски му отговарям, минавайки покрай него, достатъчно ясно, за да ме чуе:

- Друго ще ми изсмучеш, пипонкьо.

Пичът изключително артистично първо пребледнява, а после почервенява като домат. Директно тръгва към мен, но се сеща, че ни гледат всички шапкари, и започва само да клати заканително глава и да ме гледа на кръв. Опаааа, за пореден път доказвам на света, че внимателното четене на „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ винаги отваря врати и стапя ледовете. После ще го мисля този педал обаче, сега съм зает с друго. Продължаваме да вървим, завиваме покрай една голяма сграда в стил „милитъри сталински барок“ и се озоваваме на нещо като голям площад (казват му „плац“, явно думата е останала от изключително ползотворните ни съюзи с швабите). Строяваме се, доколкото умеем, и един дебел шапкар, на когото всички чупят стойки и козируват, се качва на един подиум и започва да ни говори някакви неща. Личи си, че и на него не му е много интересно, но това не му пречи да продължи доста дълго гръмката си реч и мен започва да ме пуска козът, който, като гледам как се развиват нещата, ще ми е последен за доста време. През мъглата слънцето се опитва да пробие леко, но като цяло времето е гадно. На покрива на сградата са се настанили ято гарвани и ни наблюдават мрачно.

Речта продължава още десетина минути, а мисълта, че не може да си тръгна следващата година и половина, е изключително неприятна и потискаща. После се появяват няколко енергични чичковци с мустаци и ни насочват към друга сива сграда, където явно ще ни запознаят с новата модна колекция есен-зима на българската армия.

Захабените и позагубили черния си цвят кубинки ми стават, но камуфлажчето ми идва леко широко. Нищо, таман ще ми е просторно, опитвам се да вкарам позитивно мислене аз. Когато излизаме от сградата, се чувствам все едно са ни претопили - вкарали са през едната врата нормални, шарени момчета и през другата са изкарали еднакви пичове с еднакви прически, които са еднакво сдухани. Малко ситуация „Стената“ на Флойд. Подкарват ни като овце и ни разпределят на групички от по 20-30 души. Групичките се казват взвод, а взводовете образуват рота. Има две роти по три взвода. Всеки взвод си има командир офицер и някакви калитковци, наречени младши сержанти, които поемат прекия мениджмънт и са на нашите години. Три младшета на взвод, всеки взвод разделен на три отделения. Вкарват ни в нещо като класни стаи, които всъщност се оказват точно такива. И в казармата явно се учи. Идва нашият командир на взвод - лейтенант Едикойси, и започва да ни говори нещо с неадекватен тон, вкарвайки фалцет. Личи си, че публичната реч не му е от силните страни, но откъм налудничав поглед и интонация се справя много добре. Представя ни младшите и те също говорят някакви тъпотии. Аз започвам да разглеждам съкилийниците си, все пак се очертава да изкараме поне три месеца заедно. Повечето са забили очи в чиновете, но няколко отвръщат на погледа ми. Двама си гледат откровено лошо. Както се казва - сложи двайсетина непознати пичове в една стая и гледай купона.

След поредната доза военни приказки ни подкарват към нещо, наречено „Стационара“, и там докторчета правят с нас процедури, които не искам да споменавам. Който е бил, знае. Това грам не помага за подобряване на и без това заминалото ни настроение. После ни поемат някакви други пичове и ни зачисляват играчките - автомати, каски, мешки, манерки и всякакви други работи, с които можеш да убиваш, копаеш и т.н. Оставяме си играчките - слава богу, не трябва да ги мъкнем с нас - и пак ни връщат в Класното, както казват на класните стаи. Там ни оставят за малко на мира и ни пускат да пушим цигари до една леха с рози. Седим с новите дрешки, пушим и се оглеждаме като лалугери. Забелязваме, че отвсякъде и нас ни оглеждат някакви пичове. Колегите ми по взвод пак се опитват да гледат наперено, но пак номерът много не се получава.

Неусетно минават часовете до вечеря. Водят ни под строй в някаква столова и там ядем някакво неопределено кашоподобно нещо, поднесено в желязна чиния с четвърт хляб. Вилици няма, само лъжици. После ни подкарват към т.нар. Спално и там един чичко старшина държи реч, която включва думи като „тишина“, „ред“, „скатака“, „еба“ и „майките“. Казват ни къде са мивките и кенефите и ни казват, че имаме 20 минути да се оправим и да лягаме.

Влизайки в някакъв навес с много чешми, аз, като момче с познание за ритъма на Улицата, съм в общи линии нащрек и подготвен. Вървим в редица и чакаме ред да си измием зъбите, защото на стотина пича ни се падат пет чешми. Отнякъде се появява изсмуквачът на мозъци, с когото размених мили думи на влизане. Понеже обаче сме леко еднакви, явно вижда зор да ме намери и за да не губи време, хваща един слабичък пич, който е до него:

- К’во става, новобранец? Дай една цигара веднага да не ядеш токати.

Пичът се спича и заеква нещо от сорта, че не пушел. Селтакът го хваща и започва да го блъска в стената, мякайки нещо неразбрано на диалект. Аз се доближавам. Тъпакът е към десет сантима по-висок и десетина кила по-тежък от мен. Тупвам го леко по рамото.

- Мен ли търсиш, пич? Идваш да ми духаш ли?

Пичът пак първо побелява и после почервенява, когато се обръща и явно ме разпознава.

- Ей, кирко, ей са ш’те омаам. Мноо си отворен, да те заеба. Ей са ш’ти ибъ... - И посяга със суперпредсказуемо ляво кроше към мен.

Въобще не го чакам, а рязко блокирам елементарната му тупаница с дясната си ръка и с ляв лакът в челюстта го нокаутирам на място. Педал, като си седял повече от мен затворен от някакви шапкари, да не си мислиш, че си станал нинджа бе?

Оставям тъпака да си лежи под мивката и си измивам зъбите, без да бързам. Колегите ми по набор са утихнали и ме зяпат с доста противоречиви изражения - от пълно неразбиране, през леко възхищение, до поглед тип „тисиебатитъпакаштешибатсега“. Аз не се сдържам и им казвам:

- Джедайски бизнес. Върнете се към заниманията си.

Което те и правят.

После излизам и намирам тоалетните, за да пусна една вода. Познайте какво? Шибаните тоалетни нямат врати. Представляват просто яко мизерни клекала, преградени от паянтови стенички на нивото на рамената. Просто перфектно! Много години мислех, че това е дъното, но когато видях тоалетните на къмпинг „Градина“, разбрах, че в армията всъщност всичко е било окей. Докато пикая, си мисля кое ще ми е по-тъпо - когато ми се наложи да се „разбирам“ с другарчетата на нокаутирания селянин или когато дойде време за първото ми сране. Второто ми изглежда по-комплицирано. Бил съм и са ме били много пъти, но никога не съм „тропкал“ на отворена врата, д’еба.

Излизам от кенефите и се включвам към групичка симпатяги с нови камуфлажи, които вървят с тъжна крачка към Спалното. Там не ме чакат никакви шапкари, което означава, че със селтака ще се оправяме извън системата, което ми изнася напълно.

Лягаме в десет и ни гасят лампите. Малко по малко тишината се нарушава от въздишки, сподавен плач и всякакви депресантски звуци. Признавам си, че и на мен ми е доста тъпо. С това прекрасно настроение и под този фантастичен акомпанимент се унасям в първия си сън като чисто нов редник от редиците на Гранични войски.

На следващия ден, в престъпно ранно време, младшите тъпаци ни будят с вик „Станииииииииииии за физзарядка“ и ни вкарват в истинския филм на родната казарма. Физзарядка, сутрешен тоалет, сутрешен развод пред знамето, закуска (ходи се с песен, марширувайки), после всякакви занимания - маршировки (много актуални преди клетвата), спорт, учебни занятия, стрелби и т.н. Пак песен и марш до столовата за обяд и вечеря, ядене на странни манджи, в които определено има калории, но са далеч и встрани от каноните на кулинарното изкуство. После има и някакво свободно време, но ни държат в определен периметър и не можем да щъкаме много. Бройкам старите, те си имат свой ритъм и след 17,30, когато се изметат шапкарите, започват всякакви движения и дейности извън погледа на дежурните офицери и старшини. И те ни бройкат, особено моят човек, засичам го няколко пъти да ме гледа и да клати заканително глава. Винаги го поздравявам със среден пръст и той винаги почервенява както на първата и втората ни среща.

Като цяло системата на армията е гениална и щеше да работи перфектно, ако не беше изродена и преебана. Ако шапкарите бяха истински пичове (допускам факта, че може и да има такива), а не впиянчени, немотивирани, комплексирани типове, казармата може би наистина щеше да има полезни и разнообразни функции. Главната полза според мен е смилането на лигльовците и мамините дечица и превръщането им в самостоятелни и силни млади мъже, които могат да носят отговорност и са способни да работят в екип. Но както се е хакнала милата ни родина, така се е хакнала и нейната бойна мощ.

Лигльовците си остават лигльовци, путьовците - путьовци, а шапкарите централно ги боли фара какво се случва. На спортната площадка положението е драматично и направо ме е срам какви дробове са повечето мои набори. Само няколко души можем да правим набирания, над петдесет лицеви, за издръжливост на тичане да не говорим. Буквално нося на гърба си един пичага от моя взвод до стрелбището, защото всеки път е нокаут още в началото. Понякога на връщане ни наказват да тичаме с противогази, което е доста забавно и понякога емоционално, защото често се случва някой да си повърне в противогаза. Викат ни „Гумените глави“. През повечето време само маршируваме. Готвят ни за клетва. Доста еднообразно и досадно е. Далаверата при клетвата е, че ще ни пуснат за три дни отпуск, което е много хубаво. Копелетата са го измислили готино обаче. До клетвата, за четирийсет дни, нямаме никакъв контакт с външния свят. Това е хитро, защото тези четирийсет дни са доста дълго време.

Някъде на десетия ден копеленцата ме приклещват. Според мен дори малко се позабавиха. Този ден съм „дневален“ - това е нещо като да си прислуга на ротата за 24 часа. Едно селско младше с изумително мазна коса и мазен поглед ми казва да донеса дърва за печката малко след загасянето на лампите в спалното, което е точно в десет. Нещо в гадното му погледче ми включва алармата. Вървя в тъмното до близката купчина дърва, когато няколко сенки ме обграждат. Моят селянин най-накрая е решил да си отмъщава.

- Ей, кирко, ся ша видиш що не требе да си ибаваш сос старото. Мноо си оборотен, ама сашгиибемпичкаталелина... - И после ме нападат от няколко страни.

Забравих да спомена, че някъде от шести клас тренирам карате. Последните години в гимназията добавих бокс и джиу-джицу. Това не е лоша комбинация, ако тренираш сериозно повечко от пет-шест години. Каратето, при правилна употреба и разбиране, е много ефективно и много хора не са прави да го подценяват. Боксът добавя няколко доста полезни щрихи към удрянето, а джиу-джицуто е перфектното средство да се справиш, когато боят се пренесе на земята, както става всъщност в повечето случаи. Има едно основно правило, когато си атакуван от няколко души, и то е, че повече от двама непрофесионалисти започват да си пречат. Моите „отмъстители“ са трима, което не е лошо. Моят селтак иска да се класира пръв, сигурно си мисли, че съм се парализирал от шубе. Страшен тъпак е. Посяга да ме хване за ревера на камуфлажа, аз се отдръпвам леко, хващам едната му ръка, извъртам се и го слагам между себе си и другия малоумник. Блъсвам го към него, а през това време се обръщам към третия елемент и му вкарвам класически лоукик в бедрения мускул над коляното. Лоукикът е страшен шут, ако можеш да го правиш като хората. Сигурно съм го тренирал стотици часове. Пичът само издава странен звук, хваща се за крака и се свлича. Всичко това се случва за секунда. Обръщам се към останалите двама. Рязко маегери в корема на моя селтак го изстрелва по гъз на земята, което ми дава време да обърна внимание на единствения останал прав. Той прави някакво подобие на борцова стойка и ми налита, сумтейки нещо. Излизам от линията на атаката и му вкарвам едно ляво кроше в стил Тайсън в тиквата, което го препарира веднага. Отивам до пича с лоукика и му набивам един парен чук, както си лежи. Още един аут. Моят селянин се държи за корема и се опитва да си поеме въздух. Аз приклякам до него, хващам го за главата и през врата и малко преди да го пратя да дремне с този прекрасен захват, му казвам в ухото:

- Ако още един път се опиташ нещо такова, ще те смачкам. Ясно ли ти е? - Селянинът започва да кима и мучи, доколкото му позволява хватката ми. - Искам пълно мълчание по случая. Не ме занимавай повече. - Пак мучене. - Сега заспиваш, парцал.

Стисвам по-силно и след петнайсет секунди пичът заспива. Аз го преджобвам. Вземам му цигарите, малко пари. Същото правя и с другите. После им завличам туловищата зад дръвника, за да не се спъне в тях някой старшина и да стане проблем. Вземам няколко малки дръвчета и се връщам в стаята до спалното, където ни е дежурството. Младшето ме поглежда със свръхизненадан телешки поглед. Аз оставям дървата до печката, сядам срещу него, паля цигара и започвам да го гледам. След известен размисъл, който явно го поозорва, младшето се опитва да сглоби някакво изречение:

- Ей, еййй, к’во ми сяаш, новобранец, к’во глеаш, марш оди за още дървие, нищо не си донеъл - заеква и явно още не зацепва какво може да се е случило с другарчетата му.

Аз му помагам малко:

- Ако се позамислите малко, г-н младши сержант, ще стигнете до напълно логично обоснования извод, че е възможно с вашите приятели да е имало лек инцидент и плановете им малко да са се объркали.

Младшето млъква и започва да гледа тъпо много сполучливо. Аз издухвам дима от цигарата към него и му се усмихвам леко. После добавям:

- И прецених, че тази вечер повече няма аз да нося дървата, а ти. Нали няма да имаш нищо против, приятелче?

Младшето стои парализиран около минута и по погледа му се вижда, че в голямата му и грозна глава тече усилен мисловен процес. После мрачно кимва и излиза навън. Аз паля нова цигара и се заглеждам в печката класически модел „Терма 05“. На нея някой друг дневален в пристъп на гениалност е написал: „Има ли смисал, като няма знъчение?“.

След този случай известно време нямам повече грижи със старите войници. По принцип това със старите и новобранците не е лоша система за приучване на младите към йерархия, но аз своята дан съм я дал в доджото. Освен това е и малко прецакан механизъм, защото няма достатъчно свестни лидери, които да дават пример. Някакви хаясковци и калитковци си мислят, че само защото са влезли по-рано във войската, могат да си избият комплексчетата върху новодошлите. Тъпото е, че в повечето моменти им връзва, защото системата ги защитава. Аз съм на мнение, че в една йерархична среда човек трябва да си извоюва позиция със собствени усилия и качества. Уви, това рядко се случва където и да е, но пък и въобще нямам намерение да давам на някакви путьовци да ме действат тук.

Всичко се слива в еднообразни и дълги скучни дни. Поопознавам част от момчетата, някои стават. Единствено ми е интересно, когато ходим да стреляме. Това е истинско. Не ни дават обаче повече от десет патрона. Криза. Преподават ни някакво подобие на армейско бойно изкуство - казва се СРБ (система за ръкопашен бой). Нашият взводен се опитва да ни учи на него, но явно е виждал удари само на картинка. С удоволствие ми прехвърля частта с преподаването на тази система за ръкопашен бой и аз показвам някой и друг пиниз на момчетата от взвода. В учебника по СРБ има доста тарикатски техники с шанцовия инструмент, които ми изглеждат доста приложими. Шанцов инструмент е военното име на малка лопатка, която е част от играчките ни и която ни принуждават да си носим закачена над гъза. Карат ни доста да тичаме, но това за мен не е проблем. Всяка сутрин преди тичах по 5-6 километра. За някои пичове обаче това е ад. Припадат, повръщат и като цяло са забавна, но жалка гледка.

Главно маршируваме обаче. Явно клетвата е много важно нещо. Добре че е топла зима, иначе щеше да е прекалено да трамбоваме плаца, ако бяхме някой летен набор и трябваше да джиткаме в жегите. Маршируваме и маршируваме като откачени. Пеем и военни песни. Чувствам се като в тъп виц. Липсва ми, че не мога да слушам музика. Има някакви малоумни радиоточки и свирят странни радиа. Дават ни да гледаме телевизия, но аз не съм по тази част. Чета някакви руски военни учебници, които са всъщност яки, като се изключат пропагандните части.

След 40 дни идва клетвата. На мен ми изглежда, че са минали някъде към пет-шест години. Казармата има свойството да разтегля времето като локум. Колкото повече си вътре, толкова по-бавно се точи. Тържествено маршируваме до близкия град, преминаваме комично през центъра и се заклеваме, целувайки бойното знаме. Публиката се състои от родителите ни, които са дошли да ни приберат, и няколко местни пияници, които нямат какво друго да правят.

Трите дни на отпуската минават доста безпаметно и свръхкратко. Хубавото е, че се прибирам в поделението с петдесетина грама коз, и всеки ден започвам да пуша по няколко джойнта. Това помага малко да се разкарат убийствената скука и безсмислените глупости, които ни карат да правим. После се оказва, че половината пичове пафкат, и козът, естествено, свършва за норматив. Понякога ни пускат в т.нар. гарнизон с преспиване или двоен гарнизон с преспиване, което значи, че петък излиташ към къщи и се прибираш събота или неделя. Не е зле, но не се случва всеки уикенд. През другото време ни занимават с тичане и глупости. Дават ни да стреляме повече, което ми харесва. Ставам доста добър с калашника, който се оказва една страшно хитра машина. Имам навика през повечето си свободно време да чета и измитам цялата библиотека в класното. Някой страшен пич е оставил няколко томчета на Братя Стругацки, скрити между учебниците, и техните книги буквално ми пръсват мозъка.

С моя селтак се засичаме често, но той се прави, че не ме вижда. Мълвата за случката явно обаче се е разпространила сред старите войници и понякога усещам доста враждебни погледи. До 17,30 няма много шансове за проблеми поради голямата концентрация на фуражки, но после тук-там има слепи петна и аз съм убеден, че ще има поне още едно нападение. Този път го правят по-добре от предишния. Спретват ми засада, когато излизам от кенефите на ротата една вечер към втория месец. Мятат ми някакво одеяло върху главата и започва сериозен бой. Аз съм се свил на земята, но шутовете идват отвсякъде. Пазя си главата и леко дръпвам одеялото, за да мога да виждам. Вкопчвам се в една кубинка и повалям собственика й. Използвам момента да изпълзя настрани и да стана, защото иначе съм довиждане до десетина секунди, и то ако имам късмет. Един бързак ме нацелва с дясна тупаница тип „балтия“ и аз пак падам. Превъртам се презглава назад и се изправям. Разтърсвам глава и леко ми се прояснява. Пичовете този път са четирима, явно същите отпреди с подкрепление. Подкреплението е класическа бабанка. Метър и деветдесет и нещо и над сто и двайсет килца. Подсмихва ми се.

- Ти сигура си мислил, че ш’ти се размине, мръсно софиянче, ама сааа ш’ти стопим лагерите от мангер. Он е мой човек, а ти си ебан новобранец и требе да знаеш дека ти е местото.

Тръгва към мен. Аз съм кинта и седемдесет и под осемдесет кила. С такъв сладур ще ми е малко тегаво да се справя, особено като е с компания. Това е и причината да му плесна една яка храчка в очите и в следващия момент да му набия един шут в ташаците. После, докато се чуди дали да припадне, или да повърне, го хващам за голямата селска тиква и се правя на кълвач. Бам, бам - два пъти забивам чело в носа му, докато го държа за слонските уши. После му вкарвам едно много класическо цуки в брадичката. Проектирам цялата сила в една точка, като цел не ми е брадата, а тилът на свинята. Пада като отсечен. Това се случва някъде за три секунди и другата част от бандата на отмъстителите още не е помръднала. Този път ги запуквам много технично и по боксьорски, без да им говоря нищо. И аз изяждам няколко тупаника, това е неизбежно в един бой, но механично им чупя каските с класически комбинации - ляв прав-десен прав, ляв прав, ляв прав-дясно кроше. Отнякъде се появяват старшини и започват да ни разтървават. Нямат много работа, защото прави сме останали само аз и моят човек.

Страшно много ме болят бъбреците и гърбът. Шляканите копеленца ме наритаха много табиетлийски. Вие ми се свят и ме водят в стационара. Там някакъв стар войник цъка и се прави на компетентен. Аз му се усмихвам с разбита уста въпреки болката:

- Трябва да видиш другите.

Внасят ги след мен. Бабанката е най-зле. Лицето му прилича на пихтия и е целият в кръв. Не знае къде се намира. И другите трима са с глави-скафандър. Пак се ухилвам и им казвам:

- Пичове. Две на нула за мен, а?

После отпускам глава на възглавницата. Екшънът е свършил. Бабанката и единият отворко отиват в градската болница, а селчо с другото тъпо копеле печелят петдневна почивка в ареста. Доста ме боли, но ми е и смешно.

На следващия ден ме водят при шефа на ВКР-тата (военно контраразузнаване). Пичът е с мустаци и има умен, неприятно мръснишки поглед. Влизам, козирувам по устав, но той не ми обръща внимание известно време. Стоя прав до вратата и зяпам стаята. Смърди на евтини цигари, а мебелите са доста занемарени. Подполковникът седи зад масивно дървено бюро и чете някаква зелена картонена папка. Пали цигара и се втренчва в мен. Това продължава доста дълго. Аз не отмествам поглед.

- Иванов. Отличен успех в училище. Езикова гимназия с английски. Спортист. Доста приятели. Общителен, интелигентен, има лидерски качества и изразена индивидуалност. Намалено поведение за бой в училище. - Пали цигара. - Иванов, явно си умен младеж, ама това вчера си е малко прекалено. Едното момче е буквално със сменена физиономия -счупени нос и челюст. Какво ще те правим теб сега?

- Съвсем не знам, г-н подполковник - продължавам да го гледам в очите, - вчера се отбранявах. Те ме нападнаха и бяха повече. Това си е законна отбрана, пише го в наказателния кодекс...

- Млък, аз сега ще ти кажа какво ще направим с теб, боецо - прекъсва ме той усмихнато, но очите му продължават да гледат гадно, - няма сега да има последствия за теб - арести, дисципи, а ще се разберем нещо. Ти ще ми пишеш докладчета, рапортчета, някой нещо ако сгафи, а аз теб ще те оставя тук на служба на топло и ще излизаш всяка събота и неделя.

Фуражката ми се усмихва мазно и си дръпва от фаса, преди да го загаси в препълнения пепелник. Стаята изглежда сюрреалистично с този стелещ се плътен цигарен дим. Пичът ми предлага да стана уше и срещу това ще ми осигури някакъв относителен комфорт в армейския живот. Чист бизнес - отпуски срещу достойнство. Аз се изпъвам и отговарям по устав, показвайки му обаче, че не се хващам на блъфа:

- Г-н подполковник, разрешете да доложа, че това няма как да се случи.

Пичът само присвива очи и пали нов фас. Грам не мисли за здравето си.

- Иванов, аз с добро ти предлагам да бъдеш полезен, но щом искаш да си отворко, бъди. Второ такова предложение няма да има. Ще те изстрелям на най-забитата застава и няма да видиш отпуск, новобранец отворен.

- Тъй вярно, г-н подполковник. Обичам чистия въздух, разрешете да доложа.

- Напусни! - Фуражката спира да ми обръща внимание и хвърля папката ми върху някакъв куп в далечния край на бюрото.

- Разрешете да напусна - казвам аз по устав, той махва с ръка и аз съответно напускам. Хоп, май току-що се уредих с доста дълъг престой на някоя от хижите, стопанисвани от Гранични войски.

Следващия месец изкарвам в поделението. Гарнизонните ми отпуски мистериозно изчезват въпреки наградите, които съм спечелил със спорт или стрелба. Препрочитам учебниците по военно дело и Стругацки. Лафя с момчетата. Бачкам, чистя, копая, стрелям, спя, тичам, играя баскет. Всичко се слива в едно. Когато минават трите месеца на обучението ни, не се учудвам, че ме изстрелват на най-забитата застава, която се води и наказателна. Боли ме шмайзера каква се води. Понеже има много сняг, не могат да ни извозят три дни до заставата. Това не е хубав знак.

Някъде след седмица чакане най-накрая явно снегът е спрял и ни натоварват в един огромен руски камион с шест колела. „Триос“. Пътниците сме аз, един старшина, който сяда отпред при шофьорчето, един стар войник - заставаджия с луд поглед, още трима новобранци от моя набор, едно странно ловджийско куче и две прасенца (да, живи). От всички прасенцата изглеждат най-спокойни. Доста екзистенциално пътуване се очертава.

Камионът пали и тръгва, издавайки странни звуци. Скоро излизаме от цивилизацията и пейзажът от мръсносиво и бяло преминава в изцяло бяло. Яко е наваляло. Камионът се движи бавно, но се усеща, че е доста проходим и мощен. Минава някъде един час. Всички пушим и мълчим. Кучето и прасетата не пушат всъщност, но и те мълчат.

В един момент камионът леко се накланя и пада плавно на една страна. Маневрата му е дошла малко в повече на шофьора май. Аз се озовавам легнал по гръб на страничното платнище, нищо ми няма, защото сме паднали върху огромна пряспа сняг. Едното прасе се е приземило точно върху мен, изправя се първо, като деликатно забива копитце в топките ми. После ме поглежда отблизко. Разстоянието между зурлата му и носа ми е към двайсет сантиметра. И в този момент ми се струва за секунда, че розовото копеленце ми се усмихва. Плясвам го през муцуната, то изгрухтява и се оттегля стратегически. Аз се изправям, долазвам до края на камаза и скачам. Това не е много хитро, защото шибаният сняг се оказва по-висок от мен. Отривам се и рязко изскачам на пътя. Камионът е с лебедка и мога да ви уверя, че от тези неща има полза. С помощта на едно яко дърво, един старшина и няколко новобранци, включая моя милост, великата руска машина пак е в правилна позиция и в движение след петминутна гимнастика.

След още час-два лъкатушене през тази бяла пустош пристигаме в заставата, където ще прекарам следващите година и три месеца от живота си. Заставата представлява мрачна, стара каменна къща на два етажа, пред нея има дълга едноетажна постройка, намира се в голям, просторен двор и отвсякъде е заобиколена от гора. Ебаси пущинака! Старшинката слиза от камаза и ни казва:

- Айде, пичове, последна спирка. Слизайте и пушете по фас, че после почва големият чанч.

Не знам какво значи „големият чанч“. Скачаме от камиона, като помагаме на розовите набори - прасенцата, да слязат. Кучето се справя само. Отнякъде се появяват двама пичове със суперкриви физиономии и поемат животните. Хвърлят ни по един поглед, но не казват нищо. Аз паля цигара и започвам да се оглеждам, другите трима набори са се скупчили до камиона и не смеят да си вдигнат очите от земята. Все пак сме на наказателна застава. Това е уж нещо като затвор. Боли ме фара. Мечка страх, мене - не, да си се страхуват, щом искат. На края на дългата едноетажна постройка срещу заставата засичам движение. Появили са се двама образи, които бегло приличат на войници. Камуфлажите им са почти черни, брадясали са и имат доста дълги коси, единият е вързан дори на опашка. Повече приличат на пънкари, отколкото на войници. Единият се доближава още малко и се втренчва в мен.

- Пешо, т’ва ти ли си бе? - Доближава се още малко и аз го разпознавам. Засичали сме се доста по заведенията в центъра на София, където се слуша нормална музика. Май дори един път съм му бил шамари някъде, но не помня. Идва при мен и се ръкува. Явно ми се радва, съответно нямаме ядове. Отнякъде се появяват още войници пънкари, не всички са с дълги коси и брадясали. Чувам как някой тихо изпсува: „Пичка му матерна, т’ва е тоя психопат Пешо!“.

Аз се усмихвам и си дръпвам от фаса. Явно съм известен по наказателните застави. Поглеждам към старите войници, те са се събрали над десет броя и се оказва, че по лице познавам поне още трима-четирима. Един от тях, май му викаха Буфера, идва при мен и ме тупва по рамото:

- А добре си дошъл, Петре. - Сещам се, че един път го отървах от някаква скинарска драма в подлеза пред „Екскалибур“. - Ела да пием по кафенце и да лафим. Виж как се събрахме, на наказателните пращат всички изроди.

После Буфера поглежда към колегите ми новобранци. Те продължават да анализират взаимовръзките между снега и почвата.

- Вие, кирки, си взимате багажчето, отивате в спалното и сглобявате две вишки. Иванов, ела тук. - Един плъхоподобен пич ефрейтор се появява сякаш от въздуха. - Контролирай новобранките, покажи им кое къде е. Като се оправят в спалното, да отиват директно на дръвника и да нацепят десет колички дърва за кухнята и за парното. Ние с Пешо през това време ще лафим и той ще ми разкаже к’во става в Мордор.

Влизаме в задимено от цигари помещение, което се намира на края на постройката.

Буфера ми сипва кафе от кутия от халва, превърната в канче.

- Сядай, Пешо, ти си наш човек, пий едно кафе, после ще ти покажа кое, к’во и къде е. Не се коркай, тук сме нещо средно между хижа и затвор, ама не е страшно. - Отваря печката и хвърля две цепеници в нея. - Кажи к’во става в Мордор, не съм се прибирал вкъщи от сто и осемдесет дни.

Пия няколко кафета, пушим цигари и си говорим глупости. После някой вади бутилка ракия и се почваме. Никога не съм пил в по-мизерна стаичка от тази, но по някакъв начин е уютно. Няколко от пичовете ме гледат лошо, явно не им харесва някакъв новобранец да седи и да пие с тях, вместо да цепи дърва. И аз ги гледам лошо, не признавам чужда йерархия. Бутилките ракия стават две, после три. Ракията е страшна - местно производство, и явно основните й съставки са гнили джанки и кози барабонки. Напукваме се и аз лека-полека забравям, че съм войник и къде се намирам. Оказва се, че може да си пием колкото искаме и няма драми. Единственият шапкар, който командва заставата тази седмица, е суперпиянде и е влязъл в серия със свои авери в близкото село. Положението е анархия с военна форма. Пием и Буфера ми разказва някакви суперглупави случки за битието на българските граничари. Всички пичове имат много странни погледи - смес между отнесеност, лудост и някаква непозната твърдост. Интересно.

Пием до сутринта. Аз отивам до спалното само да си взема джапанките и четка за зъби. Засичам се с моите набори, които мощно ринат сняг пред заставата. Става ми малко неудобно, но съвсем малко. Следващите часове ми се губят в мъгла. Само си спомням, че пак успях да направя добро впечатление на всички. По едно време казах, че уважавам реда на заставата и неписаните правила за „млади и стари“. Казах, че ще изчистя помещението, в което пиехме. Буфера се хилеше и се опитваше да ме спре, а аз събрах всички касетки с чалга лайна и ги засилих в печката. После един сладур дойде да ми се кара, че съм му изгорил „на Кондьо, Славиту и Глория касиеткитие“, и аз му счупих касетофона в главата. После не помня, защото седемдесетградусовата джанковица ме е отнесла в страната на войнишките сънища и аз артистично съм припаднал пред стълбите на заставата. После Буфера ме е занесъл до леглото.

Събудих се с няма такъв махмурлук. Някъде деветка по десетобалната на Буковски. Явно освен джанки и барабонки бяха слагали и обеднен уран в тази парцуца, когато са я правили местните алхимици. Навън валеше страшно. Така драматично-махмурлично започна първият ми ден на действащ граничар. Закусих в столовата и отидох до дръвника, където моите набори се опитваха много неуспешно да цепят дърва. Запалих цигара, взех от единия брадвата, без да казвам нищо, и бързо нацепих близо кубик. Друго си е да си къмпингар. Усетих как враждебността на младежите заради вчерашното ми рязко разграничаване от тях намалява, същевременно усетих как намалява и махмурлукът ми. Едно да знаете от мен - борете махмурлука с екшън, малко зор е в началото, но минава по-бързо.

- Браво бе, редник, да не си бачкал в Коми, че ги цепиш дървиете така бре, бах маааа му. „Евалата“ - чу се зад мен.

Обръщам се и зад мен явно е застанал командирът на заставата. Прилича на балканската версия на полковник Курц с мустаци. Има нашивки на старши лейтенант и кървави очи, които могат да се получат само ако пиеш повече от кило и двеста „Кюстендилска плодова - спешъл селекшън / Фрий Тибет едишън“ на ден. Продължава с дрезгав глас на ортодоксално пиянде: - Аре, поцепете още малко, обедвайте и после елате към моя кабинет да ви зачислим оръжия и да кажа к’во става тук и к’ви ше ги радите.

Моите хора тръгнаха да козируват, но пичът вече се беше завъртял и с много специфично олюляване се отдалечи към заставата.

*

И после станахме войници и животът войнишки стана наш живот и дрехите войнишки -наши дрехи, и започнахме да пазим нашата велика нация и нейната граница от потенциалната агресия на свръхопасните македонци. Смятам, че е по-добре да си граничар, отколкото да висиш в някое поделение, да бичиш караули и да си заобиколен от шапкари. Това, естествено, е мое мнение. Има хора, които обичат да ги шибат по цял ден военните и уикенда да си ходят вкъщи. На мен повече ми допада да съм в пущинака и да имам минимален контакт с някакви комплексирани, малоумни човечета, които отдавна са забравили каква е първоначалната идея на професията им. Да се шибат!

А и в пущинака има някакво шибано очарование. Все едно си на хижа, но не си на почивка, а насила. Нечовешки красиво място, само тежестта на автоматчето през цялото време леко ти пречи на кефа. Подсеща те, говори ти на ушенце: „Ти си мой, не аз твой, тъпако. Земи тая природа, ама после се върни в заставата и чакай следващия наряд“.

Най-шляканото е скуката и състоянието, което поражда след това - Великият сдух. Първите две седмици всичко ти е ново, шарено и интересно, но малко по малко влиза в една рутина, която, съчетана с вградената депресия на армията, ти изсмуква цветовете и живеца и буквално си ебава пичката лелина. И дойде пролетта и с нея сивотата. Пееха птички, всичко се раззеленяваше, а моите очи станаха като на другите пичове. И после прещраках. Както споменах, бях счупил касетофона в дамаджаната на един чалгаджия. Пратиха ми моя касетофон по пощата с малко специални касетки. Сега чалгаджийчетата слушат изтъркани записи на „Орбитъл“, „ФСОЛ“ и „Продиджи“, а когато съм нервен, „Фронт 242“. Моите момчета от софийските улици са печени и се кефят, но ми е странно защо са се оставили да слушат такива лайна преди мен. Това си е доста вечен въпрос. Ако не харесвате селянията, защо, д’еба мама му, я оставяте да вирее и да мърда около вас? А?

Противодействам на скуката с постоянни тренировки. Козът ми, уви, свърши доста бързо, не съм от спестовните пичове. Събрах семенцата и ги набучих на една полянка близо до заставата. Може и да стане нещо. Тренирам яко карате, в постоянното повторение на познатите движения има една специфична празнота, в която няма време, а това страшно ми изнася в момента (по-скоро моментите). Имах няколко дребни „спречквания“ със старите тук, които не са от нашите. Изсвирих им любимото си произведение „Токата и фуга в до мажор за буркан в главата и кубинки в зъбите“ няколко пъти и постигнахме относително разбирателство. С шапкарите много не се занимаваме един с друг. Аз по принцип съм доста дисциплиниран от спорта и ми е много лесно да приличам на войник когато трябва. Няма отпуски и цивилизацията започва да ме напуска капка по капка. Добре дошъл в пущинака.

Работата ни е да се разхождаме, в повечето случаи с автомати на рамо, и ако се появи някой непознат, да му ебем маменцето. Имаме си куче - немска овчарка. Копелето има военен чин, но е страшен пич и вярно може да хваща хора. Пробвах го на едни рибари. Направо им разказа играта. Та ходим си ние насам-натам и ловим хора. За щастие това се случва много рядко, защото участъкът при нас е доста стръмен и тъпаците предпочитат да бягат към Светлото бъдеще на по-полегати участъци.

Иначе един класически ден, те всички са еднакви, минава по следния начин - всички (без тези, които са по бойни задачки) се събират на малкото плацченце пред заставата и командващият раздава нарядите за деня - кой е часови, кой патрул, кой да дебне на някой път, кой да е овчар (да, имаме овце, но ще се спра на тях малко по-късно). После всеки поема нанякъде и започва да се скатава и да не изпълнява поверените му задължения. Аз лично предпочитам да обикалям околността, невинаги където са ме пратили де, защото ме хваща страшен съклет и полудявам. Когато си изпълниш наряда, се прибираш в заставата, докладваш как всичко е спокойно и няма нарушения на държавната граница и после изчезваш някъде, като главна задача е „време да минава“. Повторението на този процес ден след ден е предпоставка за превръщането на всеки в призрак с военно-туристически характер, който лека-полека подивява и изперква.

Споменах, че дойде пролетта, споменах и че бях посадил семената от мароканската ми трева-каше, подарък от един приятел по случай заточението ми във военния манастир. Минаха няколко месеца и аз се сетих за този мой изблик на биологично земеделие. Бях освободен от наряди този ден и отидох, ей така от просто любопитство, без да тая някакви надежди, да проверя дали нещо евентуално е вързало. Полянката се намираше на стотина метра от заставата, зад едни дървета, и когато стъпих там, леко блокирах. Не само беше вързало, а направо си имаше урожай. Цялата полянка беше обрасла със симпатични храстчета марихуана, които бяха някъде към метър. Опааааа. Аз откъснах няколко глави и ги прибрах за по-късна дегустация. После, понеже имах свободен ден, ме обзеха духовете на фермерството, върнах се до заставата, взех една мотика и една ножица и се захванах сериозно с нещата. Поокопах, поорязах, попресадих, абе направо създадох страшно издържана земеделска композицийка. Бях сложил на един вестник набраните глави да съхнат. След няколко часа седнах, запалих една цигарка, изпразних друга и я напълних с трева с малко тютюнче, за да влиза по-меко. Дръпнах си и след точно една минута постигнах състоянието, на което Боби Марли е посветил много свои песни. Баммм, джакпот! Козът не само хващаше, а хващаше яко. Явно планинският въздух и почва, биоенергийното поле на тази полянка и разположението на Нептун спрямо „Халите“ бяха спомогнали батко ви да се сдобие с цяла нива от най-готиния чук, който му беше попадал. Тъкмо когато дръпнах за последно, заваля лек дъждец. Точно този дъждец щеше да свърши чудесна работа. Разказвам тази история, защото тя обяснява защо нямам много запис от следващите си месеци служба. Всичко се превърна в дълга реге песен с камуфлажни мотиви.

Да разкажа за овцете обаче, защото е интересно. Аз съм от Мордор. И двете ми баби живеят в Мордор. Виждал съм, естествено, кокошки, овце и разни други работи, но никога не съм имал близък контакт с несготвени такива. Оказа се, че за това е мислил и тъпият старшина, който се редуваше с командващия през седмица да надзирава заставата и нас. Пичът, страшен тапир, между другото, едно от най-тъпите парчета, които съм виждал, реши, че ще е страшна идея да ме прати да паса овцете и да гледа сеир. Предполагам, че наистина е било смешно да се наблюдава отстрани.

Та освобождавам аз стадото на къдравите ми приятели от кошарата, която, между другото, е мое дело като изработка, резултат от уникален проектантски усет, брадва, борове и десетина метра ограда, свита от един невиждащ се от кабинета на Командо ъгъл на двора на заставата. Пичовете изскачат от затвора си като откачени и аз, с помощта на няколко лоукика и доста псувни, ги насочвам към врата, която води към пашата. Отварям вратата към свободата и тогава настава истински овчи ад. Изродите се разпръсват като афганистански хрътки по време на бомбардировка и на мен буквално ми се разказва играта. Цял ден си играем на гоненица, къдравите дяволи ме правят да си говоря сам, а старшинката се насира от смях. Със страшен зор ги прибирам накрая в кошарата, чувствам се скапан и все едно съм свалил пет кила.

Познайте обаче какъв наряд съм на следващия ден. Пак съм овчар. Този път минава по-лесно, но пак съм съсипан. Тъпото копеле старшина изпитва истинско щастие. Колко малко им трябва на нищите духом селски душици да се почувстват добре. Дай им малко власт и ако може така да попреебе някого, и вече е в рая педерастът смотан. Този път обаче ги наблюдавам внимателно и малко по малко им хващам модела. Нали си спомняте „Кодът Пи“ на Аронофски - „Всичко има математически модел. Математиката е езикът на природата“. И в този ред на мисли аз много внимателно съзерцавам движенията и структурите на къдравите рогати лайненца.

На следващия ден пак съм „оператор стадо“, но мачът вече е спечелен. Отрязал съм си няколко метра кабел за свръзка и хващам овцата бос. Вчера бях забелязал, че каквото и да се случи, агънцата се въртят около един определен елемент от стадото, че имат център. Първия ден не бях забелязал, че една е малко по-голяма и има камбанка на гушата. А това бил центърът, шефът, щабът на копеленцата. Хващам аз предводителката на агнетата, омотавам я много тарикатски с кабела и я връзвам да виси от едно дърво, като копитцата й са на един сантиметър над земята. Тя се опитва да пасе, навежда се със зор, но не стига и само дрънчи на останалата паплач, която съответно седи около нея и чака заповеди. Аз паля един дебел джойнт, лягам под една близка сянка и отварям „Махалото на Фуко“, което изпадна от една кутия на картечница в оръжейната вместо лентата й. Чел съм я и преди, но никога, докато съм бил овчар. Та пафкам си, чета си, екстра ми е, а стадото ми овце седи обуздано и гледа тъжно.

Блеенето, козът чук и приятната сянка леко са ме одремали, когато Ел Старшинанте вижда какво съм сътворил. Пичът откача, започва да вика, докато се опитва да освободи драгоценната си „стока“. Аз му се усмихвам благо и след този случай вече не ми се поверяват отговорности от такъв характер.

Г орепосочената случка ми дава възможността да спечеля постоянен абонамент на ПГП „Черната река“. Звучи като име от „Властелинът“ малко, а ПГП означава постоянен граничен пост. Това там се явява наказателната застава на наказателната застава. Намира се на петнайсет километра от заставата на един забравен път, до една изоставена мина. Някога тук са живели и работили хора, имало е живот, сега няма никого освен циганите зомбита, които гепят железа или берат там к’вото има за бране, но и те са кът. На „Черната река“ изпращат „отличниците“ и нарядът продължава 48 часа. Демек, ако някой случайно преминаващ нарушител реши да те свитне, за кончината ти ще се разбере след два дни. Иначе мястото е супер. Намира се до една река, в бивша административна сграда на мината. Ползваме само една стая, в която има две вишки и печка. Какво му трябва повече на човек? Наоколо е страшна дивотия и отвсякъде е заобиколено от гъста гора. На около четири часа се намира връх, който е висок почти колкото Черни връх.

Фактически аз през 48 часа захапвам този наряд и ми хрумва грандиозната идея да си остана горе. Нарядите винаги са по двама, съответно през два дни ще пращат само по един човек с храна за двама и продоволственият проблем е решен. Локалното командване на тази бойна единица не се двоуми прекалено и се навиват, без много да се замислят. Изглеждат и доста доволни, че няма да ме виждат често (не че не ми обещават всеки ден да ми идват на проверка). И ето как аз от войник се превръщам в нещо като хижар. Де факто работата ми е да пазя една бариера, но всъщност се мотивирам да правя това само когато ми свършат фасовете или ракията, и се започва един доста посредствен рекет, свързан с естеството на преминаващите (обаче един път успях да взема цяла, повтарям, цяла бутилка плодова и пакет „Арда“, което си беше богатство). Най-важното, което направих, беше, че си взех три кила коз от плантацията ми и ситуацията е баш Боби Марли. Факт е, че се храня само с „Русенско варено“ и клисав хляб, но такива са рисковете на отшелничеството. Понякога Баката ми праща и зеленчуци, но аз набивам боровинки и малинки и от това трябва да влизат и някакви витамини в системата. Качил съм си и касетофона и когато има ток, бича яко електроника. Много добре се връзва със ситуацията.

Един ден съм се съблякъл по боксерки и хващам тен на една близка скала до реката, като хвърлям и по някое око на пътя, все едно ще се мине някой да мине. Точно пуша един страшно табиетлийски завит конус и се намирам в състояние, което силно граничи с Просветлението, когато на пътя се появява една скромна групичка от около двайсетина негри (не знам как се казва политически коректно, българо-африканци може би?). Аз се задавям и се закашлям, а пичовете се парализират, замръзват и започват да ме гледат. Забравих да спомена, че не съм само по боксерки, освен тях имам джапанки, шапка и да не забравяме най-важното - автомат. Аз кашлям още малко, очите ми се насълзяват яко, а нарушителите (така се казват - нарушители) застиват и зяпат уплашено. Аз се поокопитвам, вдигам автомата, насочвам го към тях и казвам нещо, за което съм си мечтал отдавна, когато през 80-те съм гледал тъпи екшъни на видео: - Фриййййз, нобъди мув, ах-ха-ха - напушва ме страшен смях, обаче се сдържам.

Пичовете си вдигат ръцете и аз ги питам:

- Накъде сте тръгнали бе, пичове? Какво става?

Един излиза и започва да ми обяснява на смес между български, суахили и английски, че са ги преебали някакви каналджии и са се загубили. Еми нормално, те всички бакшиши от близкия град са каналджии, само балъчета им трябват. Вземат ги, карат ги някъде и им казват: „Е те тука, зад тоя баир е границата. Весел живот и успех, чао“, и си палят към къщи с няколкостотин долара повече. Още по-забавно е, че бакшишите от съседния град си нямат граница и много мразят местните бакшиши, защото си имат, ама и те са го измислили. Когато дойдат баш балъците, им казват: „Ей, ама и ние я знаем къде е границата, ей сега ще те метнем за половината пари. Мани ги ония мангали от другия град“. После нашите хора карат бегълците до близкото поделение откъм тъмната част и им казват, че оградата на поделението е кльонът на границата и че с един скок са се оправили. После нали се сещате какъв смях пада вътре в поделението, когато бегълците се изсипят на главата на караула и започне игра на гоненица и криеница.

Та г-н Шака Зулу ми обяснява още нещо. Неговите аверчета обаче се разшавват и аз им пускам един откос над главите. Залягат за части от секундата. Ебаси кефа. Айв гат дъ пауъ, тадададъдъддъд. После тихо казвам на Шака:

- Брато, къде точно бягате?

Шака ме поглежда от земята с тъжен поглед и някак замечтано казва:

- Германия.

Мммммммм. Интересна географска концепция имат тези борци за евроинтеграция. Аз си мислех, че пазя границата с Македония. Поглеждам Шака в тъжните очи и му показвам една пътека между дърветата, която води до границата по някое време и след доста катерене.

- Шака, ей там е пътят, дис из дъ уей, май френд. Накрая на тази пътека е македонският старгейт, който води до центъра на Берлин, брато. Уан уърлд - уан фючър, ю ноу. Аре сега бегайте бързо и да не съм ви видял повече.

Шака ми се усмихва леко, аз му се усмихвам също. После той рязко става, казва нещо на рападжийско суахили и целият катун се изстрелва към пътеката, чупейки няколко световни рекорда по спринт. Скоро изчезват между дърветата, а след още няколко дръпки изчезва и споменът за тях.

След малко по пътя се задава поредният пич, носейки пълна мешка с храна. Аййййде на „Русенскооото“ си мисля аз, а птиците пеят весели летни песнички.

Дните минават с някакъв странен ритъм, изпадам в пълно безвремие, превръщам се във военен Робинзон Крузо, само че планината е моят остров. Хората и цивилизацията не ми липсват особено много. Медитирам с часове, тренирам. Нямам книги и това малко ме дразни, защото съм свикнал да чета през цялото време. Старите са се уволнили и вече нямам хора от моята кръвна група на заставата. Вече аз съм старият. Пичовете, които ми изпращат, идват страшно наплашени, „Ей, к’ъв е тоя, дето са го изхвърлили от заставата и живее в гората?“, но бързо разбират, че ако не ми досаждат, няма да имат грижи. Жалкото е, че нито един от тях не е интересен и не става за разговори. Аз съм им намерил работа, всеки ден по няколко часа се занимават с подготвяне на почвата за марихуаната ми на различни места, които им показвам - разорават, плевят и разни други земеделски пинизи. После аз минавам и хвърлям семенцата от мароканския чук. Терените, които съм избрал, трябва да са плодородни, защото по тези места, преди хората да избягат оттук в градовете, е имало нивички. Малко е шантаво да вървиш през няколкото призрачни, изоставени празни села, които се намират наоколо. Само в едното живеят двама старци, които просто са отказали да напуснат родните си места. Прекарвам дълги часове при тях. Те ми разказват какво е било преди по тези места и пием ракия. Сякаш целият свят е вдигнал ръце от тях, не само семействата им, а и държавата им отдавна ги е заебала. Те обаче стоят и търпят с изсушени и сбръчкани от тежкия живот лица, с тъжни, но горди очи гледат как се рушат сградите около тях, в които някога е кипял живот. Гадна работа!

Често се качвам до границата. Там е страшна красота. От едната страна се виждат Рила и Пирин и ако хванеш изгрева, гледката е умопомрачаваща, а от другата се виждат някакви красиви македонски езера, чиито имена не знам. Имам си едно любимо място горе, на което размишлявам. Представлява наскоро взривена от светкавица гранична пирамида. Падналите камъни композират точно подобие на маса с два стола. Ако някой новобранец се прояви положително, го водя там на обяд. Понеже доста обикалям околността, май ще се окаже, че съм последният човек, който знае пътеките. Понякога виждам някакви заблудени нарушители, но вече не им обръщам внимание. Нека си ходят където искат, не ми пука. Трябва да мине стадо украински проститутки, за да ме накарат да реагирам. Чувал съм случай от съседния отряд, че били хванали един път много от този дивеч. После само турбо балъците нямали трипер.

Един път, докато слизам от границата, на една слънчева полянка виждам поникнали много малки гъбки. Веднага в съзнанието ми светва крушка. Навеждам се, откъсвам няколко и започвам да ги разглеждам. Мдаааааааа, това си е баш нашенската магическа гъбка - псилоциба. Напълвам един доста сериозен плик за половин час бране и после слизам до къщата. Новобранецът вече е направил вечерята. Тази вечер има „Русенско варено по императорски“ и „Домашна джанковица - 100 махмурлука“. Поезия. Утре смятам да пробвам гъбите. Вечерям, после се занимавам със забиване на нож в мишена от различно положение и разстояние. Забиването на нож е много зарибяващо. Домъкнал съм един пън с човешки ръст и съм му заковал мишенки. Познайте какви - естествено, че са от празни консерви „Русенско“. Без да скромнича, мога да се похваля, че целя и пробивам мишените всеки девет от десет пъти, а тепърва ще надобрявам, защото ме чакат още доста месеци в тази военна обител.

Събуждам се. Пия кафе, което си правя в празна кутия от халва. Сега е топло и съм изнесъл печката близо до поста, на завоя на реката, под едно дърво. Има скована маса и пейки. Изпивам кафето и се топвам за малко в едно вирче наблизо. Изсъхвам, легнал гол на един камък, после влизам в стаичката и смело хапвам една шепа гъбки. Имат вкус на лайна и затова ги прокарвам с малко халва. Паля цигара и отивам на пейките. Новобранецът, който малко прилича на Фердо Мравката, се отдалечава към някоя от моите бъдещи плантации с мотика на рамо и, естествено - автомат на гърба. Минава един спокоен час, аз пия още едно кафе. После всичко става анимационно и си ебава капаците буквално.

Имам смътни спомени какво се случва по време на това военно „пътешествие“. Тръгвам през гората нагоре към границата. Гората зеленее, птиците пеят, а светлината е уникална. Всичко прилича на филм на Дисни. Стигам до едно водопадче и там си спомням, че се смях часове. После потичах малко. Излязох на едни скали, седях и наблюдавах гледката, която се разкриваше пред мен - долината на Черна река и шантавите отблясъци, които слънцето хвърляше навсякъде. После дойдоха вълците, които също бяха анимационни, аз си бях с автомата, с мой пълнител откраднати безотчетни патрони за такива случаи, но дори не го насочих към тях. Само се гледахме дълго време и се разбирахме с поглед.

Доста си поговорихме. После вихме заедно и всичко беше прекрасно. Прибрах се в поста по тъмно. Фердо се беше напушил като термит, но преди това не беше забравил да сготви. Тази вечер имаше „Русенско по провансалски“. Чак когато хапнах, светът спря да е анимационен. Заспах като къпан (искам да отбележа, че това е невероятен лаф - да спиш като къпан).

Съчетанието между халюциногенните гъби и мощния коз създава в мен чувството, че живея в някаква странна приказка. Реално и нереално размиват очертанията си, а времето съвсем губи смисъла си. Чувствам се толкова добре, че ако ме видеше Хънтър С. Томпсън, щеше да ми стисне ръката и после веднага да ме заведе в Лас Вегас. Продължавам да тренирам по много и да обикалям горите и планината. Медитирам на всякакви полянки, скали и гледки. Почти не си спомням цивилизацията и само дрехите и автоматът ми напомнят, че съм войник. Понякога ми идват някакви шапкари на проверка, но буквално са вдигнали ръце от мен. Идват с УАЗ-ката, говорят нещо, аз им се усмихвам и после си тръгват. Един път щях да застрелям един ловец, който стреля по мен, докато минавах през едни храсти. Пичът, очевидно пиян на мотика, сканирал някакво движение и директно баааам с пушката, дванайска бренеке за глиган. Аз се метнах на земята, а сачмите издадоха специфичния си звук, когато обрулиха листа от дъба над мен. Добре че не можеше да стреля. Аз заредих и се показах с насочен към него автомат.

- Ей, педал, знаеш ли какво е нападение над граничен наряд в гранична зона, а? Мога да те свитна без проблем сега и единственото, което ще се случи, е да ми дадат пет дни награда, ш’ти еба майката, глупак!

Пичът осъзнава, че положението вярно е сериозно, почервенява и казва:

- Прощавай, войниче, помислих, че е прасе.

Аз пускам автомата и започвам да се смея, „Помислих, че е прасе“, бахти пича.

- Ааааа, ти не само стреляш, а и обиждаш, а? - казвам аз и пак насочвам автомата.

Забравих да спомена, че съм изял няколко гъбки и ловецът доста ми прилича на Елмър от „Бъгс Бъни“ в този конкретен момент. Убиецът на глигани си изпуска пушкалото и започва да заеква нещо, а аз започвам вече да рева от смях, защото положението се превръща в „Лууни туунс“ ситуация в геометрична прогресия. Слагам калашника на предпазител, пускам го да виси надолу и паля цигара. Всъщност е доста освежително да стрелят по теб. Бъркам в мешката, в която нося разни необходими неща, като резервен пълнител, фенерче, кибрити, консерва познайте какво, и вадя една манерка, която е раздута със специална технология - стреляш с халосен патрон в нея и газовете от изстрела й увеличават вместимостта. Пълна е със сливова ракия - подарък от моите приятели старци от селото призрак. Ракията е блага, влиза меко и е много хубава. Отпивам глътка и я подавам на ловеца.

- Всичко е добре, когато свършва добре, нали така, стрелецо? - Пичът колебливо взема манерката и отпива.

Пийваме по няколко глътки още и после се разделяме. На тръгване ловецът ми дава две кутии цигари.

Преди да стигна до поста, минавам през няколко от плантациите ми. Реколтата е вързала и навсякъде е пълно с храсти канабис. Както гледам, на места вече е доминиращ вид. Аз имам много семена и ги хвърлям навсякъде, където ми изглежда подходящо. Сериозна реколта.

Неусетно идва есента и гората придобива невероятни цветове. Все едно цялата планина гори. Гледката на залез е божествена. Уверявам ви, че такова нещо не може да се види в Сауроновата градина. После идва зимата и пада толкова сняг, че ходенето става сложно. Аз изпадам в нещо като зимен сън и през цялото време съм в подобие на транс. Някой новобранец е оставил една малка книжка, която се казва „Увод в дзен-будизма“, и аз я чета през цялото време. Искам да се похваля, че вече мога да целя мишената с ножа десет от всеки десет пъти, а ударите и ритниците ми се подобряват значително, но това е логично, защото повтарям всяко движение хиляди пъти. Когато вали, после излизам и вървя по пътя, за да направя пъртина през натрупалия сняг. Не искам някой от приносителите на „Русенското“ да се гътне от бяла смърт по пътя и после да нямам какво да ям и някой да ми развали нирванката. Дори няколко пъти отивам до заставата като на гости. Командир Курц веднъж така ми се зарадва, все едно съм отдавна загубеният му син, но май беше в делириум. Напълно съм си създал моя система вътре в системата и ми е много добре.

Планината е пълна с вълци. Всяка сутрин откривам следите им около поста. Но пактът ни за взаимно ненападение явно работи. Аз не ги стрелям и те не ме ядат. Често виждам един доста едър да седи на скалата над поста и да ме наблюдава. Една нощ по пълнолуние цялата долина е осветена от луната и снегът буквално свети, вълкът започва да вие от скалата и аз се включвам. Вием няколко часа и аз се чувствам напълно щастлив. Предполагам, вълкът също, съдейки по широката му усмивка.

После снегът започва да се топи и гората пак се раззеленява. Това пролетта е голяма работа. Направо кипи от живот навсякъде. Изпушил съм си тревата и съм си изял гъбките, но грам не ми пука. Състоянието, в което се намирам, ми е напълно достатъчно. Един ден, вместо да дойде един новобранец, идат двама. Единият ме поглежда странно и казва:

- Капитанът каза, че другиден се уволняваш, Пешо, и че трябва да слезеш в заставата, за да сдадеш автомата и униформата

Паля цигара и въобще не осъзнавам какво се случва. Кога е дошло време да се уволнявам, ебати вълшебната планина. Събирам си нещата за три минути, правя кратка инвентаризация на снаряжението и съм готов да напусна ПГП „Черната река“. Сипвам по ракия на новобранците отвън на масата и сядаме да пийнем. Пичовете ме питат разни глупави неща и аз им отговарям с някакви общи приказки. Оставям им касетофона и музиката като наследство. Без Афекс Туин тази планина няма да е същата, си мисля.

После тръгвам надолу по пътя за заставата. Вървя бавно, без да бързам. Готино ми е. Привързал съм се към мястото и то ще ми липсва, но се радвам, че ще се върна в истинския живот, като знам, че тази магическа ваканция ме е променила и ме е направила доста по-корав.

Слизам в заставата, сдавам боклуците и за пръв път съм без автомат на рамо. Чувството е малко странно, все едно съм гол. Вечерта пием ракия с Курц и наборите и си приказваме.

Пичът, когато е полутрезвен, се оказва интересно типче, но няма да имам време да го опозная, за щастие. На следващата сутрин рано от поделението идва джип, който ни взема и ни откарва на плаца, където започна всичко преди година и половина, и тържествено се уволняваме. После се качвам на влака и потеглям към Мордор. Не съм се прибирал от петнайсет месеца.