Български психар

Глава 3 Китайска храна

Та, както стана ясно, освен че съм безработен, вече не съм и студент. С няколко думи -ебало си е мамата. Докато съм се отдал на леко мрачни мисли в такъв стил, стигам до езерото с лилиите в Борисовата. Сядам на тревата на поляната малко по-нагоре и изпушвам предпоследната си цигара. Много забавно е, когато нямаш кинти, как знаеш колко цигари имаш точно. Отпускам се по гръб на тревата и зяпам как облаците се гонят в небето, като правя кръгчета с дима. Някави пискливи тийнейджърки с бири в ръка ме подминават, смеейки се. Винаги ме е дразнело как хората не се съобразяват и не си синхронизират настроението с моето, когато съм нервен. Тъпаци! Та, значи, един вид се намирам на дъното. Зъбните колелца в главата ми започват да вдигат оборотите. Пред мен има два варианта - единият е да си намеря работа, което май е доста трудно напоследък, защото държавата се пързаля по икономическото нанадолнище, да успея да спестя кинти и да запиша следвашия семестър. Този вариант има няколко слабости обаче, едната е, че и да си намеря работа, няма да има как да се справя със социално-битовата ситуация и същевременно да стана спестовен. Освен това вече не съм особено убеден, че завършването на образованието ми ще внесе съществена качествена промяна в живота ми. Та повтарям - бачкане до откат, после учене, после бачкане до откат и това е. Май няма особена далавера в това - девет до шест, после жената, децата, после малко по малко живецът отстъпва място на сивотата и сдуха, после пенсия и после довиждане. Не ме кефи.

Другият вариант е да обърна тоягата и да започна да живея по мои правила. Един вид системата „Фън Лавин Криминалс“. Отебавам рязко правилата на обществото, закончетата и тръгвам по мой си път, където рисковете и залозите са значително по-големи. Аз имам склонността да вземам бързо решения и да мисля доста прагматично. В съзнанието ми се решават светкавично социални уравнения и се изчисляват плюсове и минуси в разни казуси, свързани с вариант две. Паля и последната си цигара и докато я изпушвам, вече съм взел решение. Категорично вариант две!

Искам да отбележа за протокола, че това беше последният път, в който нямах кинти, защото още на следващия ден направих първия си обир.

Реших обаче да стана малко по-неконвенционален престъпник от общоприетото. „Престъпник“ - замисляли ли сте се, че това всъщност е много хубава дума - човек, който престъпва нещо. Според мен съществува и по-елегантен начин да си бандит от това, което показват родните такива. Кой ти е казал, пипонкьо, че трябва да светиш през цялото време с лъскави колички, златни ланци и непрекъснато фукане и позиране?

Задължително ли е да изглеждаш като глиган, да си облечен като селянин и да гледаш лошо? Кой е казал, че една акция трябва да става едва ли не под съпровода на Берковската духова музика и да се привлича цялото внимание? Възнамерявам да изпипам нещата по-детайлно. Винаги съм предпочитал ролята на кардинала, а не на краля. По-готино е да си този, който дърпа конците, отколкото този, на когото му ги дърпат. Представям си, докато лежа на поляната, как, ако се действа умно и се планират нещата стратегически, като се гледа повече ходове напред, има шанс да се направят чудеса.

Понеже нямам пари не само за цигари, а и за билетче за градския транспорт, вървя пеша до нас. Вадя от библиотеката си „Изкуството на войната“ на Сун Дзъ и „Го рин но шо“ на Мусаши и чета познатите пасажи с часове. Винаги са ме надъхвали яко тези книги и наистина човек може да използва механизмите, описани в тях, много ефективно и сега, ако ги зацепи правилно. После правя малък видеомаратон, гледането на филми винаги ме успокоява и ми помага да преминавам през стреса по-меко. Гледам „Обичайните заподозрени“ и „Добри момчета“. Лягам си с усмивка и не се вълнувам особено за утрешния екшън, защото съм разиграл целия план в главата си вече десетки пъти и това ми дава някакво особено спокойствие. Както казваше Клайв Оуен в един стар английски сериал - „Играчът“, който даваха отдавна по телевизията и много му се кефехме: „Помни петте „П“ - Перфектната Подготовка Предотвратява Провала на Представлението“.

На следващия ден се събуждам свеж, пия кафе и се мотая до ранния следобед. После вземам един стар сак от тренировките, една шапка идиотка и стари очила с кафяви рогови рамки, чиито стъкла избивам. Вземам автобуса и след половин час съм се наредил на опашката пред стаичката, където събират кинтите на жадните за знания младежи и девойки. Стаичката се намира в началото на коридора, до голямо, пълно с хора фоайе, в което има две малки книжарници. Заставам накрая на опашката, която е доста дълга, пред мен има поне петдесет-шейсет души. Май за пръв път не се изнервям от опашка, като знам какво ще се случи малко по-късно. Преди да вляза в сградата на Университета, съм си нахлупил шапката идиотка и съм си сложил декоративните очила. Вадя вестник и докато ми дойде редът, почти съм го изчел. С половин ухо долавям и части от малоумните разговори около мен. Научавам безценни факти за съхранението на буркани, защитната стратегия на „Атлетик“ (Първомай) и тунинга на „Москвич“, ама от старите, батенце.

Влизам в стаята и се чувствам прекрасно. Всичко е истинско, цветно и се развива сякаш на забавен каданс. Вътре има две лелки зад две бюра, на стол до вратата седи един едър чичка с ей такава табелка „Охрана“ и най-хубавото е, че моята цел е доста лесно откриваема. На малко бюрце зад лелките са наредени кашончета, кутии от обувки май, които са пълни с пари, с кеш, с кинти. Аз съм сам в стаята, защото съм казал някаква глупост на хората зад мен на опашката от сорта, че трябва да изчакат пет минутки за „оправяне на системата“, и те са се вързали, защото съм им я казал убедително и кимайки. Та аз съм сам срещу един чичко и две лелки, които са единствената преграда между мен и кинтите. Подавам сгънатия вестник на чичето.

- Заповядайте, аз го изчетох - и се усмихвам.

Пичът изсумтява някаква благодарност, явно му е писнало на кура от висене, и се понавежда да вземе вестника, като по този начин си надява главата в мавашито ми, което съм изстрелял. Пада като отсечен от стола, а в следващата секунда аз с един скок съм върху бюрото на едната лелка. Тя ме гледа отдолу и има страшно забавно изражение, а цигарата е увиснала на устната й като залепена. Аз приклякам и суперелегантно й рязвам един десен прав в брадичката и тя заспива. Скачам на другото бюро и се надвесвам над колежката й, която си прави голяма услуга и сама припада, като бавно се свлича от стола си, спестявайки ми усилието да я нокаутирам. Мдааааа. Това се случва за три-четири секунди. Аз отварям ципа на големия си сак и започвам да изсипвам кашончетата с парите. Натъпквам ги хубаво, защото са доста. Шест кутии, пълни с надиплени банкноти и една наполовина. Закопчавам ципа на сака и с това е приключила фаза две на операцията. Остава ми само фаза три - изпаряване. Докато летя към вратата, виждам една интересна подробност - в ключалката отвътре си стои ключът, който аз вземам. Излизам от стаичката, с тялото си скривам вратата, която заключвам и с рязко движение чупя ключа в ключалката. После се обръщам спокойно и казвам бавно и уверено на младежа и девойката, които са първи на опашката: - Уважаеми колеги, дамите вътре помолиха да ви предам, че се нуждаят от десетина минути да систематизират информацията и да подредят бланките, защото е настанал хаос заради тази лудница. -„Колегите“ започват разбиращо да кимат. - Та, моля ви, изчакайте малко и после ще тръгнат по-бързо нещата. Успех ви желая - усмихвам се дружелюбно и бавно тръгвам към изхода.

Въпреки че вървя бавно, пулсът ми се е ускорил със стотина единици, но чувството е велико и неповторимо. Не съм се чувствал толкова жив от месеци. Адреналинът е голяма работа. Вече съм на улицата и се смесвам с минувачите. Тръгвам пеша по посока голяма спирка на тролеите наблизо, като, вървейки, смъквам очилата и шапката идиотка. Прибирам ги в един джоб на сака, а не ги хвърлям в кофите наоколо заради отпечатъците. Заставам на спирката на тролея. Почти веднага пристига един, аз се качвам и отпътувам в посока Сточна гара. От момента, в който влязох в стаята, до момента, в който се качвам в тролея, са минали по-малко от четири минути. Според мен лелките и чичкото ще се събудят след три-четири минути, а докато се оправят с вратата, ще минат още пет, докато звъннат и дойдат куките, аз вече ще съм в някой автобус, който ще ме отдалечава все повече и повече оттам. Пуши ми се зверски, но вече съм се обзавел с голям портфейл и ще мога да си купя цигари. Мои цигари с мои пари.

Някъде след час, час и малко вече съм си вкъщи и съм се заключил в стаята си. Имам си цигари, купил съм си и няколко бирички. Пускам си един албум на „Моби“ и отварям сака. Не изсипвам парите, а ги вадя малко по малко и методично ги броя и правя на пачки. След един час броене вече съм горд притежател на еквивалента на около петдесет хиляди долара. Скатавам пачките в шкаф под леглото и ги покривам с книги. Щипвам няколко банкноти и ги оставям в кухнята. После щипвам още малко, излизам и се смъквам в центъра. Там правя феноменален „тур де бар“, който приключва по обяд на следващия ден на „Лодки“, където съм финиширал с едни приятелчета и си говорим за Живота, Вселената и Всичко останало. Чувствам се супер добре и грам не ми се спи още. По някое време си тръгвам и на спирката на рейсовете към Квартала си вземам вестник. Пише за мен, казват ми „неизвестен извършител“. Определено смятам да си остана такъв.

Прибирам се и си лягам. Спя непробудно повече от шестнайсет часа, което е нормално, при положение че съм изпил над кило и канче твърд алкохол и без да броим бирите. На следващия ден ставам рано, пия кафе, после си събирам малко багаж, не че имам много вещи, на които държа, и след няколко часа вече съм горд наемател на семпъл, много спартански обзаведен апартамент, който се намира на една спирка от нас. Няма да предавам Квартала все пак, аз съм си локален шовинист.

Настанявам се светкавично, което въобще не е трудно, когато имаш само един сак дрехи, и за първи път от много време се чувствам спокоен, ама наистина спокоен. Забавна е мисълта, че всичкото това спокойствие е в резултат от притежанието на няколко купчинки хартийки, но нямам време за философски размисли по темата. Седя си в хола на новата ми къща, върху единствения диван със захабена дамаска, и си мисля в тъмното. Чертая в съзнанието си схема за следващите ми действия. Обирът на Университета е само началото. Трябва да се натрупа още кеш. Пуша в тъмното и се сещам какво каза в един филм един дърт изрод на главния герой, след като бяха направили пръв удар заедно. Каза му, че в никакъв случай не трябва да променя рязко начина си на живот след получаването на голямата пачка, защото това може да го унищожи. Пичът е напълно прав, представете си ме мен, младеж, който почти никога не е разполагал с много пари, да започна ей сега да си избивам финансовите комплексчета. До един месец ще съм изгорял и ще съм на топло в панделата. Трябва да се лети под радара винаги когато има възможност. Отварям си бира и отпивам. Нямам и намерение да се променям, кинтите са само средство, което ти дава свобода, а точно свободата беше нещото, което ми липсваше.

През следващите няколко дни не правя нищо съществено. Ходя да блъскам щанги в кварталната зала, там има чувал и го разцъквам след железата. После си правя дълги разходки из родния Мордор. Виждам града по съвсем друг начин. Съвсем отскоро съм слязъл от въртележката, а вече филмът ми е съвсем различен - не бързам за никъде, не завися от никого, излязъл съм от матрицата и го усещам във всеки един момент. Разхождам се навсякъде, и то не съвсем безцелно, нямам зор, но леко се пооглеждам за следващата цел. Най-важното е, повтарям, нещата да са изключително добре обмислени и да се проявява хладнокръвие и разум. Иначе с парите, които имам сега, мога да живея поне две години. Толкова се наслаждавам на това финансово спокойствие, имам чувството, че все едно съм бил болен от нещо и внезапно съм излекуван. Номерът е, че вече съм прескочил оградата на закона, вкусил съм кръв един вид и предполагам, че вече нищо няма да е същото.

В съботата следобед съм се размазал в кварталната бирария, чета вестници и списания, купил съм си цял куп, и отнякъде се появява Иво, който сяда на масата ми и си пали една цигара от моите. Не казва нищо, не ме поглежда, придърпва бутилката ми с бира и я изпива на екс. После примлясва доволно и казва:

- Пееешо, Пешо, мамата си и ебало.

Аз не му отговарям, а махвам на сервитьорката да донесе две бири. Казваме си наздраве, но си мълчим така още бая време. Аз си чета вестника, а Иво хваща едно лъскаво мъжко списание и започва да го разлиства, все едно е шампион по бързо четене. Това е хубавото да познаваш някого от първи клас - можете да си помълчите като пичове и да си прекарвате готино. В случая положението не е такова, защото толкова добре познавам Иво, че ми е достатъчно да го погледна само веднъж, за да видя дали е добре или зле. В този конкретен момент не е само зле, а направо е изперкал. Допиваме бирите, аз поръчвам още един път, паля цигара и оставям вестника. Иво отпива, пали още един фас и ме поглежда с доста кръвясал поглед.

- Мацката ме заеба, щото съм бил мизерник и съм нямал бъдеще, копеле. - После си отмества погледа към покривката на масата. - Нищо не ставало от мен, бачкал съм глупости, а специалността ми в Техническия била без перспективи. Тоя парцал не знае ли, че трябват и инженери в тази държава, не може само адвокати и финансисти да има, майка й д’еба у парцала. Забила се е с някакъв мухльо, дето техните са богати и може да я води на почивки и да й купува парцалки...

Иво е по-малък от мен около година, но не е ходил войник, защото го приеха в МЕИ-то след гимназията и вече е трети курс май. Иначе бачка в един сервиз монтьорче и си докарва някой лев. С неговата ходят от осми клас сигурно и никога не съм си мислел, че ще се разделят. Какво правят вълчите времена с девойките - мацката беше суперуверена, че ще му роди поне пет деца и че ще са заедно до живот. Обичаха се като гълъбчета. Иво иначе е яко копеле, слуша яко метъл и доста пъти ми е пазил гърба в разни междумахленски кютеци и екшъни някога. Малко сме се позагубили напоследък покрай моята армия и общия недоимък, но сме страшно близки.

- Иво, к’во да ти кажа, брат, тъпо ми е, че те е заебала мацката, ама майната й. По-добре да я знаеш що за стока е, отколкото да не знаеш. Аре наздраве за свободата ти, стига си се сдухвал!

Иво почти ми чупи бутилката с неговата. Пак пали цигара и просъсква:

- Всичко е заради шибаните кинти, брат. Да ги имах, нямаше да избяга тая мърла, познавам я много добре. Ама тия патки, като видят несигурност, и напускат кораба като плъхове. Знаеш ли к’во ми каза тоя боклук, каза: „Когато парите излязат през вратата, любовта изскача през прозореца“.

Аз се изхилвам, защото ми става наистина смешно. Мацките са много забавни създания понякога. Казвам му:

- Иво, брат, сега те боли и няма да ми обърнеш внимание, ама това е за хубаво, щом може да каже такова изречение, значи, за нищо не става и по-добре да нямаш такъв човек до себе си. Майната й.

Иво изсумтява нещо и си изпива бирата на екс. Аз поръчвам още две, но този път казвам на сервитьорката да им донесе за компания и две големи гроздови със салата. После ставам и купувам две кутии цигари от близкото магазинче - една за мен и една за Иво. Когато се връщам, тъкмо са дошли питиетата, а Иво пак неуспешно се прави, че чете списание. Казваме си наздраве вече със сериозното питие - когато приятел е изперкал, най-нормалното нещо е да си до него и да се напоркате.

- Как е сервизът? - питам аз

- Еми не става, пада някой лев, но не стигат за нищо, то едно ли ми е на главата!

Иво си изпива ракията доста бързо и аз поръчвам направо бутилка. Сервитьорката носи заскреженото шише със салатите и ми намига, докато ги слага на масата. Аз сипвам в чашата на Иво, после в моята и го поглеждам внимателно в очите.

- Ивайло, познаваме се от сто години и ти имам пълно доверие, израснали сме заедно все пак. Според мен тая система с бачкането и ученето не става. И ти виждаш как е. Много мислих и стигнах до извода, че може да се оправим само на тъмно, на светло живеят само балъчетата, а това тяхното много не може да се нарече живот, а е по-скоро мъждукане някакво. Та обърнах тоягата и искам да те питам дали искаш да действаме заедно. Един вид „Джоин дъ Дарк Сайд“ - и двамата сме луди фенове на „Междузвездни“, искам само да отбележа.

Иво ме гледа замислено в очите около една минута, пак си пресушава чашата, после се ухилва мрачно и казва:

- С теб съм, брат ми, ебал съм му майката, писна ми...

После се напиваме като донски казаци, но ни е готино, както може да е готино само на двама стари приятели, когато се напиват заедно.

На следващия ден се събуждам с нечовешки махмурлук някъде в ранния следобед и буквално не знам къде се намирам. Малко по малко си спомням, че съм се преместил в друг апартамент. Лошо ми е, имам зверски пиянски глад, но нямам сили да стана от леглото и да стигна чак до хладилника. Успявам да пия вода и пак заспивам. Когато се събуждам за втори път някъде привечер, събирам сили да отида до магазина и се снабдявам с храна срещу махмурлук по изпитана от мен рецепта - люти чушки, сладолед, кисели млека, бял хляб, бекон и кисели краставички, защото сокът им е безценен в такива случаи. Ям и после се опитвам да чета книга, но фокусът ми е сложна работа и не се справям добре. После заспивам отново.

На другата сутрин се събуждам рано и съм свежарка. Чисто нов. Винаги в деня след ден с махмурлук всичко ми изглежда по-ярко и по-изпълнено с живот. Звъня на Иво у тях и му казвам да пристига у нас. После слагам кафеварката на котлона и паля първата сутрешна цигара. Пускам си радио и се заслушвам в бръщолевенето на някакъв мега олигофрен. Трагичен е. Кафето става, сипвам в две различни чаши, които съм намерил в някакъв шкаф, паля пак цигара и отивам да се изтропкам след първата глътка. Точно съм приключил със свещенодействието, когато Иво звъни. Отварям му вратата.

- Как беше вчера, Ивайлоо?

Той махва с ръка.

- Мани, мани. Отрязахме си главичките направо оня ден. Не можех да гледам вчера.

После прави почетна обиколка на маломерния ми апартамент и кима одобрително, преди да седне на малката масичка в кухнята, където съм сложил кафетата. Аз сядам до него и му подавам няколко банкноти, които са на стойност малко повече от това, което изкарва за три месеца. Той подсвирва.

- Това е само аванс, копеле. Можеш да разчиташ на мен, че никога повече няма да ти липсват пари и ти и семейството ти няма да се занимавате с шибани битовизми. От теб искам само да ме слушаш и да си лоялен.

Иво се ухилва, прибира парите в джоба си и ме тупва по рамото с благодарност:

- Евалата, брат. Каквото кажеш, спасяваш ми кожата с тези кинти.

Допивам си кафето и свивам един коз, бях си намерил някакво забравено каше, докато си събирах багажа. Дръпвам си и се счупвам от кашлица, козът не само е дърво, а и е слаб. Прави ми впечатление всеки път, когато пуша нещо слабо, колко ми се е дигнала наркотичната летва в армията, докато пушех онзи висококачествен чук от моята реколта. Подавам на Иво, но той поклаща отрицателно глава. Винаги си е падал повече по поркането. Не е като мен комплексен експерт по балансирани пороци. Хората много ми се чудят как мога да тренирам и същевременно да пуша, пия и да се друсам. Честно казано, и аз се чудя, но всичките тези неща ме карат да се чувствам добре и нямам намерение да ги спирам. Тайната ми е, че понякога спирам тотално с екстрите, дори пуша

рядко и за десетина дни се счупвам от пиене на фрешове, витамини и минерална вода. През това време организмът ми се изчиства и аз мога след това да се мачкам с нови сили. Допушвам подобието на марихуана и поглеждам Иво.

- Ивайло, ти можеш ли да вземеш някоя кола покрай твоите хора от сервиза на далавера? Трябва да се придвижваме с нещо по задачките.

- Мога да намеря каквото искаш, само кажи марка и модел. Всичко живо внася коли от Запад и е пълно.

- Не ме интересува марка или модел. Ние няма да държим на лъскавината. Заеби ги мерцедесите и баварците. Искам да е нещо мощно, незабележимо и сигурно. Дори вземи две - едното да става и за планина, а другото да е по-градско и много обикновено. И да не струват много кинти, повтарям.

- Няма проблеми, амиго. Ще измисля нещо още сега.

Аз бъркам в един шкаф и вадя една пачка с пари, която му мятам.

- Смятам, че това ще ти стигне.

Той прибира пачката и се ухилва:

- Наистина ли не ти дреме какъв модел да са щайгите?

Аз му се ухилвам:

- Нали знаеш, никога не съм имал бензин в кръвта и не ми е пукало много-много за колите. По друг начин ми е вързана схемата в главата, по-други работи ме вълнуват.

- Ти си ебати психопата, брат ми, и винаги си си бил такъв, още от малък. Изчезвам и ще се върна със страшни машини. Като гледам тази бала, и ресто ще остане.

Той си глътва кафето и изчезва. Аз отварям една страшна книга, която си купих наскоро. Казва се „Играта на Ендър“ и е много добра. Разказва се за едни малки пичове, които са във военно училище и ги готвят за война срещу едни лоши извънземни, които преди това вече един път са ебали мамата на Земята. Та пичовете се трепят един срещу друг в симулирани битки, а главният герой е страшен пич и велик стратег. Чета няколко часа, когато от литературния ми транс ме изкарва супердосадно бибпкане на клаксон под балкона ми. Опитвам се да го игнорирам, но то продължава прекалено дълго. Аз излизам на балкона с доброто желание да нахраня абитурентите, но когато поглеждам към паркинга пред блока, виждам Иво и един друг наш съученик Мишо да седят гордо до две коли и да се смеят. Аз им махвам да се качват, Мишката също е наш човек от първи клас и може да му се има пълно доверие. Докато се качват с асансьора, аз разглеждам колите -едната е най-обикновен модел опел и е в класическо тъмносиньо, а другата е някакъв сив джип на „Нисан“, май „Патрул“, но не съм сигурен.

Пичовете влизат и се настаняват в кухнята. Иво бърка в джоба и ми дава няколко банкноти, които са останали. Аз и не се съмнявам, че ако има ресто, то ще стигне до мен, защото Ивайло е железен и на него може да се разчита винаги. Оставям парите на масата пред себе си и бъркам в хладилника, откъдето вадя три умрели от студ бири. Мишо не изчаква да се обърна, а започва:

- Брат ми, Иво загатна, че си тръгнал да правиш някаква схема, и искам и аз да участвам. Познаваш ме и знаеш, че няма да те издъня.

Мишката е напълно прав. Аз знам, че няма да ме издъни, и наистина го познавам добре. Освен това той бая години тренира самбо и е доста неприятен елемент, което си е плюс с оглед на бъдещата ни дейност. И той, и аз сме си ходили на гости в залите да се посборваме и няколко пъти ме е пускал на глава много неприятно. Аз също не съм му оставал длъжен де, дори един път му счупих няколко ребра, когато започна много да си вярва.

- Искам да знаеш, че много съм я закъсал. Наш’те ги съкратиха и двамата и на моменти буквално няма к’во да се яде у нас. Работа няма читава, знаеш как е. Ще съм ти изключително благодарен, ако ми помогнеш - продължава той.

Аз мълча известно време и се правя на сериозен. Иначе много ясно, че ще го взема, дори си мислех да му се обадя тези дни, но е още по-добре, че той дойде. Отпивам от бирата, поглеждам го в очите и му се ухилвам широко.

- Много ясно, бате. Вътре си... - Не мога да си продължа изречението, защото Мишката скача, стига до мен за нула време и ме вдига във въздуха. Самбистка радост, какво да го прави човек. Пуска ме все пак след малко и си сяда на мястото. Иво през това време не е спрял да се смее.

Аз също сядам и се опитвам да си поема въздух. Яко стиска това копеле. Отпивам от биричката могъщо и после вземам няколко банкноти от парите на масата и ги подавам на Мишо.

- Еми пичове, вече сме трима. Трябва ни още един, за да се спази мускетарският принцип. - В този момент всички се усмихваме, защото „Тримата мускетари“ е настолна книга на цялата ни банда от деца. Това е историята на нашето поколение, разказана с няколко думи - ние сме едни хлапета, израснали в условията на развития социализъм, мускетари и джедаи, които носеха пионерски връзки, биеха се с пръчки вместо лазерни мечове и шпаги, стреляха се с фишки, вместо с бластери. После всичко се промени и дойдоха реформите, мислехме си, че докато върви техният, на големите, преход и паралелно върви нашият, на децата, в който от момчета се превръщаме в мъже, нещата ще се оправят и ще заживеем по-добре в един свободен свят и всичко ще се е наредило точно като пораснем. Оказа се обаче, че за нас няма останали готини места след този велик преход и тези велики реформи и че хубавите места и неща са запазени за други хора с по-други родители, а също така се оказа, че свободата наистина беше дошла, ама бяха забравили да ни кажат, че е доста скъпа и че трябва да си я купиш.

Казваме си наздраве и аз вадя три нови бири. Споглеждаме се и Иво казва:

- Аз ли да му се обадя, или ти?

Става дума за четвъртия ни мускетар, естествено. Той би бил Атос и е с нас тримата също от първи клас, израснали сме заедно. Казва се Тони и е голям чешит. Помните ли филма „Кикбоксьорът“ с Ван Дам? Всички момчета искаха да са като него, само Тонката искаше да е като Тонг По. Запали се по бокса и кикбокса, а отнякъде намери един треньор и по муай тай и стана машина. Такива сме си ние, момчетата от Квартала. И четиримата сме тренирали яко и е голяма преебавка да се заядеш с някого от нас. При Тонката е още повесела случката, защото учи философия и е много умно копеле. Както може да ти набие най-неприятното коляно в главата, така и може да изплеска и да ти говори за Витгенщайн или Хайдегер с часове. Ей такива хора обичам - универсални. Синтезът между уличното и книжното познание му е майката! Голяма работа, че имаш мозък, ако някой селтак може да ти счупи врата. Голяма работа, че си нинджа, ако не можеш да спечелиш спор с някое псевдоинтелектуално снобарско лайно. Трябва да имаш сила и по двата начина, иначе все едно нямаш никаква. Поглеждам Иво и Мишката въпросително:

- Мислите ли, че ще се навие да играе с нас? Нали се сещате, че залозите са високи и ако изгорим, си влизаме в панделата като стой та гледай.

Иво отпива от бирата, пали си цигара и преди да каже нещо, Мишката в типичен свой стил вече го е прекъснал:

- Много ясно, че ще му се обадим. Той е един от нас. Ние да му предложим, пък да видим той какво ще каже.

- Прав си - казвам аз, - я му звънни и го викни.

- Не само ще му звънна, а отивам да го докарам директно. Той си е у тях сигура, нали оня ден го уволниха. - Мишката се засилва към вратата, после рязко се обръща и казва, смеейки се: - Шефе, ще взема джипа, нали не ти трябва в момента?

Не чака отговор, а още смеейки се, излиза, като трясва вратата. След малко отвън се чува мощно форсиране на двигател, последвано пак от бибипкане с клаксон.

Иво поклаща глава с усмивка. Мишката си е такъв, пълен психар, Иво е интроверт, Тонката е също доста затворен, но има изблици, аз съм съчетал в себе си всичките тези черти. Някога една училищна психоложка ми прави дълъг тест какъв психологичен тип съм и се оказах 50% интроверт и 50% екстроверт. Мацката направо не можеше да повярва. Мишката е прав и за едно нещо - когато ми каза „шефе“, той потвърди нещо, което винаги е било така. Аз винаги съм бил лидер в нашата тайфа, просто сега игрите ни ще са малко по-различни, а залозите по-високи. Иначе всичко си е в общи линии същото.

С Иво успяваме да изпием по още една бира, когато влиза Тонката, последван от ухиления Мишо. Тонката ме прегръща, отказва бирата и поисква чай. Аз му показвам среден пръст и той се изсмива. Може да е странно копеле, но и той е брат. Сипва си чаша вода и започва да говори с дрезгавия си глас:

- Здравей, шантави ми приятелю, знам, че вината да не сме се виждали често напоследък е свързана с икономическата ситуация. Ако си спомняш, последно се виждахме преди около два месеца в съблекалнята на боксовата зала.

- Много ясно, че помня - кимвам аз. - Нека да ти обясня за какво става дума...

- Няма нужда да ми обясняваш, друже. Михаил ми каза надве-натри за какво става дума и аз съм навит. Искам да ти кажа, че напоследък и аз си мисля за такива неща, но философската ми душа ме прави склонен към много мислене и прекалено малко действие, за съжаление, и се радвам, че се появи ти, защото ти имам пълно доверие и съм готов да играя с теб, както сме играли всъщност винаги.

Настава масово веселие и аз отварям още три бири, а за Тонката има цяла чешма вода. После доизкарваме деня в сладки приказки и малко по-късно се местим в бирарията, където се опитваме неуспешно да изпием всичката налична бира, а Тонката изпива може би цяла кутия зелен чай. Чувстваме се като някога - добри приятели, стоящи на прага на една безкрайна лятна ваканция, през която ще се случват много приключения и ще се направят много пакости. Точно така и стана. Два дни по-късно ограбихме пощата.

Преди ми беше направило впечатление, че близката поща е доста интересно място, в което трябва да има бая пари. През цялото време хората плащат разни сметки, пращат записи, прибират се пенсии. Охраната, естествено, е някъде към четирийсеткилограмов човек с ебати лупите за очила. Разчитат главно на металната преграда, която е между злите лелки и потребителите на Български пощи. Хубавото на тази решетка е, че не стига баш до тавана, а има място да се провре спокойно човек. Още по-готиното е, че в пристъп на свръхразум и вяра в неслучването на лоши неща злите лелки държат вратата, през която се влиза при тях, отключена и ключът за нея седи в ключалката, и то отвън. Е как да не си помисли човек някоя глупост? Това се случи с мен, когато бях там, за да плащам някаква сметка, и имаше опашка. Ето затова никъде не трябва да има опашки, за да не се дава време на хора като мен да си мислят глупости. После се наредих на още една опашка и поразгледах нещата от друг ъгъл. Това ми позволи да видя камерата, която дебнеше от един ъгъл на тавана. Наредих се на още една опашка и мислено си представих целия грабеж.

В деня след сформирането на екипа изпратих Иво, Мишката и Тонката поотделно да поразгледат и да визуализрат това, което им бях описал като план за действие. Забавно беше, че всеки от пичовете на връщане само цъкаше с език и клатеше глава, явно във възторг от обезсмислянето на решетката с ключа на вратата й отвън. Аз през това време купих големи бели листове и маркери и им нарисувах всичко. Не се притеснявайте, после изгорих листовете.

Та екшънът се разви много кратко и едно към едно с плана ми. Иво е шофьор и седи в колата, която е паркирана зад пощата със запален двигател. Тонката е разпределител и звукови ефекти - работата му е да овършее чакащите и охраната, забележете, без да ги наранява. Не искам на някоя бабичка да й се случи нещо лошо, естествено. Функцията на Тонката е да вика непрекъснато „Това е обир, всички на земята“, да създава паника и да хвърля едни безобидни китайски бомбички, които звучат малко като непрекъсната стрелба. Ние с Мишката сме отдел финанси - влизаме през вратата зад решетката, натръшкваме лелките и им вземаме парите от бюрата, касите и малките чувалчета в задната стаичка. После всички изчезваме елегантно.

Слизаме от колата. Иво казва:

- Късмет момчета. - И звучи доста нервен.

Аз го тупвам по рамото и му се усмихвам.

- Споко, братчето ми. Всичко ще бъде окей.

Влизаме в пощата с бодра стъпка и в преддверието си слагаме скиорски маски, които скриват лицата ни. После изчакваме Тонката да метне първия фишек и необезпокоявани, с Мишо влизаме зад решетката през незаключената врата. Аз се засилвам като Майкъл Джордан, скачам на едно бюро и от него увисвам на камерата, която веднага се чупи и пада на земята. До този момент Тонката е казал вече към петдесет пъти „Това е обир, това е обир“ и не спира да хвърля фишеци. Настава страшна лудница и хората реагират по най-различни начини. Повечето просто са в шок и не вярват какво се случва, някои крещят, но не се вижда да има проблеми. Мишката вече е успял да напълни един сак наполовина, защото е налазил гишето на топлофикация. Няма само те да крадат, я! Аз хващам една лелка и я набутвам под бюрото, като я държа не много нежно за косата. Изкрещявам:

- Всички на земята, чувате ли, персоналът? Ще ви изпозастрелям. - Не че имам с какво, но мацките залягат, все едно са от националния отбор по залягане.

Аз започвам бързо, без да се помайвам излишно, да пълня моя сак. Мишката се мести на другото бюро, а Тонката, явно отегчен от „Това е обир“ започва да крещи някакви несвързани работи и се забавлява много, съдейки по усмивката на лицето му. Аз приключвам с другото бюро и вземам две много симпатични чувалчета от една маса зад него. В този момент Мишката е овършал и последното бюро. Преди да се изнесем, късаме всички слушалки на телефони, които забелязваме по бюрата. После излизаме и аз, по вече изпитан модел, чупя ключа в ключалката. През това време Тонката къса слушалките на телефонните кабинки, а димката, която вчера сме направили от станиол, училищни линийки и вестник, вече започва да дими яко. Хората си лежат на земята и си се правят на препарирани. Ние излизаме спокойно, минаваме отзад, качваме се в колата и изчезваме. След половин час вече сме у нас с парите, а Иво е навън със задача да изгори маските, дрехите, ръкавиците и саковете. Въобще не броя парите, а ги мятам в един кашон под леглото и излизаме да пием бира в пицарията до блока. Сядаме до телевизора и точно засичаме новините; казват и за нас нещо от сорта: „Организирана банда от шест-седем души е обрала еди-кой си пощенски клон, води се разследване“. Аз поглеждам пичовете, които нещо са се умълчали.

- К’во става, бандити? Не се правете на луди, признайте си, че беше страшен кеф.

Идват бирите и храната. Пием и малко по малко момчетата се отпускат. Аз вдигам тост и когато се чукаме, им казвам:

- Аре честито. Вече сте бандюги. Днес се справихме супер. Дано се справим така и утре, когато ще думнем един китаиски ресторант.

Мишката се задавя с бирата, а Иво и Тонката започват да се смеят. Големият кеф настава, когато се местим у нас да попием по домашному и аз разпределям парата. Думнали сме към сто бона. Аз давам на пичовете по десет, а другите каширам във фонд „Инвестиционни“.

На следващия ден се събираме привечер у нас, защото съм казал, че ще ударим късно китайците, някъде към единайсет-дванайсет. Не пием алкохол, за да сме свежарки. Правя две кафеварки една след друга и се надрусваме с кофеин.

- Пешо, ти си откачен обаче, вчера направихме страшна бала, а ти скачаш веднага на следващия клон. Що не направим малко тайм аут, копеле ненормално? - Иво винаги като инженер е имал аналитично мислене и не пропуска да го прояви и в този случай.

- Ивак, брат, идеята е да натрупаме кеш много чевръсто и ефективно и след това да се насочим към по-сериозни неща. С тези обирчета е въпрос на време да изгорим, така че трябва да направим още няколко набързо, да сме непредсказуеми, да не оставяме следи и после рязко да сменим посоката. - Усмихвам му се, паля една цигара. - Довери ми се, това е само началото.

Обръщам се към Мишката:

- Мишок, на теб братчед ти нали е още баш кука в районното?

Мишката кимва, сякаш засрамен, че братчед му е полицай.

- Искам да ми направиш среща с него тези дни. Става ли, имам да говоря с него бая работи.

Мишката вдига палец:

- Нямаш проблеми, Пешо, когато кажеш.

После си говорим още два часа общи приказки и се смеем. Пием сокове и коли. Става време да ходим на китайски и се натоварваме в колата. Пристигаме в големия китайски, който се намира относително близо до Квартала, и влизаме. Иво пак остава, той е най-печен шофьор и на него се доверявам най-много в измъкването, ако стане напечено. Тримата влизаме и сядаме на една маса, която се намира най-близо до касата, разположена зад един бар, и служебната врата. Идва една мацка с дръпнати очи, но грам не е от хубавите. Измънква нещо в опит да говори български, аз й измъквам менютата от ръцете, отварям ги и светкавично правя мащабна поръчка, като й соча с пръст картинките и тя пише.

- Това, това, това, това, всичко за вкъщи, три бири за тука, докато чакаме, и това, това и това. Пичове, някой нещо иска ли друго, защото съм взел за целия китайски народ вече май?

Двамата се засмиват на тъпата ми смешка и поклащат отрицателно глави. Мацката се отдалечава и почти веднага се връща с бирите, които не са достатъчно студени. Аз вземам една салфетка, хващам бирата с нея и отпивам. Без отпечатъци.

Мишката ме поглежда с леко нервен поглед.

- Копеле, кога ще действаме бе? К’во кесим тук? Изнервям се яко.

Аз отпивам сериозен гълток и му отговарям:

- Чакай да ни стане манджата бе, Мишка. Не видя ли вчера, че от обири идва апетит? Мишката се хваща за главата, а Тонката шумно се изсмива.

- Ти си станал ебаси психопата, Пешо. И преди те апеше щъркелът, ама сега съвсем си изперкал.

Аз само му се усмихвам. Това наистина е само началото на нещата, които съм замислил. Не сме и преполовили топлите бирички, когато манджата ни идва. Мацката оставя сметката в един тефтер на масата. Аз го отварям, плащам сметката и оставям щедър бакшиш. Имаме и три дъвки подарък. За Иво няма, защото не знаят, че в този обир участват четирима, а също така още не знаят, че става дума и за обир.

Мацката взема сметката и потегля към бара. Аз я последвам плътно и тя въобще не вижда, че съм зад нея, когато отваря касата, за да прибере кеша. Тонката и Мишката са зад мен. Въобще и не разбира кога я резвам с един полушут-полушамар отстрани по тиквата и се пльосва на земята зад бара. Така е, като даваш топла бира на хората, парцал такъв. Никой не вижда какво се случва освен един млад китаец, който се засилва към нас със сатър в ръка, мяукайки нещо неразбрано. И той няма много шансове, защото Тонката го засреща с такова мае гери, че пичът дава на късо веднага. Аз съм напълнил вече една хубава торбичка с оборота от касата и мисията ни е изпълнена. Щуква ми обаче да видя какво се случва зад вратата, на която пише „Служебен вход“, защото явно никой не е разбрал какво става. Останалите няколко маси хора си хапват, пият, а другите сервитьорки са заети и не поглеждат насам.

- Копеле, я отвори тая врата - соча на Мишката служебния вход - да разгледаме какво има там.

Мишката отваря, аз и Тонката се изстрелваме вътре и заварваме странна гледка. Около една маса седят няколко китайци. Синкав дим се стеле над масата, но това не ни пречи да видим, че на нея има един калашник и три пистолета. Също така има и едно куфарче, което е затворено, но изглежда много готино някак си. За няколко секунди всички замръзваме и само се зяпаме тъпо. Дръпнатите грам не приличат на сервитьори или готвачи, защото са облечени с доста скъпи костюми. Мдаааа, интересен казус. После всичко се развива светкавично. Единият китайчуга посяга към пистолета пред себе си и пада по лице на масата, защото Мишката го е заковал с един дълбок тиган в тиквата. Опасни са тия самбистчета, казвам ви. Вече силите ни са изравнени и ставаме трима на трима. Аз с един шут обръщам масата с оръжията и куфара, за да не ни изпозастрелят като кученца. В този момент Тонката с едно муайтай коляно ликвидира една джинка, която се опитва да стане. А Мишката явно се е привързал към тигана, защото нокаутира още един китайчуга с него. Оставам аз срещу един здравичък пич с моя ръст. Той започва да прави някакви Брус Ли движения и да издава звук точно като от филмите, ама тоя номер в Квартала не минава много, а и аз нямам време за глупости. Изпитаната храчка в очите и шут в ташаците със страшна сила, после вземам една бутилка и му я троша в главата. Пичът има здрава дамаджана и не пада и затова аз му помагам с един лакът в брадата.

Това определено вече действа, той обръща очи и се гътва. Въобще без да се замислям, събирам покривката с все пистолети, автомати и куфарчета и заедно с момчетата се изпаряваме. Всичко пак се е развило страшно бързо, но резултатът е 4:0 за Квартала срещу Шаолин. Най-готиното е, че както се изнасяме, Тонката подбира пликовете с храната, които сме захвърлили до бара, аз мъкна покривката и торбата с оборота, а когато скачаме в колата и Иво потегля, виждаме, че Мишката още държи тигана в ръце, и започваме да се смеем истерично. Иво се обръща на един светофар и ни поглежда.

- Абе, вие нормални ли сте бе?

Ние започваме да се смеем още повече.

- Карай, копеле, после ще ти кажем.

Влизаме у нас и плясваме плячката на масата в хола. Отивам до хладилника и нося бири. Това, че се лензим, въобще не значи, че не осъзнаваме, че можеше вече да не сме живи, ако филмът се беше развил по друг начин. Отварям бирите и ги раздавам на момците. Иво като най-адекватен разгъва покривката и на пода падат патлаците и калашникът, последвани от куфарчето. Той леко пребледнява, като зацепва, че не сме си имали вземане-даване само с ресторантьорски персонал. Аз заставам до него и чуквам бутилката си в неговата.

- Всичко е добре, когато свършва добре, Ивак.

Подавам му торбата с оборота да я преброи и сядам на земята до куфарчето. Оставям бирата и го отварям. Май е от крокодилска кожа. Ебати неекологичните копелета. После леко давам на късо, защото, когато отварям капака, за пръв път виждам отблизо как изглеждат един милион долара. Паля цигара и обръщам куфара към младежите.

Реакциите им са безценни. Тонката се изхилва, Мишката пада назад на дивана и се олива целият в бира, а Иво започва да псува, но едно такова радостно. Аз дръпвам силно от фаса, издишвам и казвам:

- Тия китайски ресторанти май са много вървежни напоследък. Да им се не надява човек направо. Аре сега Иво и Михаил да вземат колите - изсипвам куфара на земята, избърсвам го от отпечатъци и го увивам с покривката, - да вземат тоя куфар и тия бокулци - соча и тигана на Мишо, който той още държи в свободната си от бира ръка - и да оставят колата, куфара и покривката някъде до Абисиния, за да ги приберат орките до сутринта и да ги разфасоват. После двамата да се приберат с джипа.

Мишката малко неохотно май се разделя с новото си оръжие, с което размаза двамата китайчуги, избърсва го на свой ред от отпечатъци и с Иво поемат. Аз хващам патлаците и ги разглеждам - двата са „Глок“, а единият е „Зигзауер“ - сериозна работа. Калашникът е български, разглобявам го и го оглеждам. Добре е почистен и не мирише като да е стреляно с него. Ръката ми помни очертанията на автомата и се чувствам все едно съм срещнал стар приятел. Тонката е блокирал и се е втреничил в кеша на пода. Аз набутвам оръжията в някакъв шкаф на и без това празната секция. После вземам парите, отделям четири купчинки по петдесет бинки, а останалото каширам при другите пари. Чувството да си милионер не е лошо. А тези китайски мафиотчета могат да ме хванат за лангата, нямат шанс да са ни запомнили и да ни намерят, ние сме извън техните уравнения и сме им се появили суперизненадващо.

Седя в хола, пия бира и си мълчим с Тонката, когато Мишо и Иво се връщат. Подавам и на тримата по една купчинка пари.

- Пичове, това ви е делът за днес. Малко стана по екшън, отколкото очаквахме, но това ни спестява оттук нататък занимаването с обири. - Освен ако не си струва нещо много де, си мисля аз. - Искам да не вдигате шум и да не се фукате с кинти, стойте кротко и тихо, а аз ви уверявам, че това наистина е само начало. Делът ви е толкова, защото толкова съм преценил. Другото е за инвестиции в бъдещия ни бизнес. Има ли въпроси?

Въпроси няма. После изпиваме бирата, минаваме на джин и само страшното преяждане с китайска храна ни спасява от нечовешко напиване, но Тонката, който, както сте разбрали досега, не е най-големият пияч, съсипва мокета, като повръща някъде цяла порция задушено по сечуански на пода. Лоша работа.