Български психар

Глава 2 Студент

Слизам от автобуса на автогарата в Овча купел и вдишвам родния въздух на Мордор. Няма друг като него. Паля цигара и бавно се оглеждам. Многото хора ме карат леко да се чувствам като абориген, видял цивилизацията за пръв път. Имам подозрението, че изглеждам леко подивял. Вземам си бира от един тенекиен павилион на автогарата за из път и се качвам на трамвая в посока центъра. Отпивам щастливо първото си питие на свобода и се опитвам да се абстрахирам, че непознати хора влизат в личното ми пространство, което явно по време на заточението ми във военния манастир се е поразширило до радиус от няколкостотин метра. Слизам на Съдебната палата и тръгвам пеша по „Алабин“. Фриййййййдъъъъм. Ебати кефа. Не че ми беше лошо горе, но свободата си е друго нещо. Вземам си нова биричка и се разхождам малко по „Витошка“. Мацки извират отвсякъде, а аз имам да наваксвам за бая време и се чувствам като дете пред витрината на сладкарница. Завивам по „Солунска“, зяпам малко книги на „Славейков“ и се насочвам към „Шишман“, където сядам в любимата ми „Билкова“. Там всичко си е същото, дори и барманите. Поръчвам голяма водка и я изпивам чиста със страшно удоволствие. Провеждам няколко прекрасно безсмислени класически за заведението разговора с другите накацали по бара следобедни птици, а после се прибирам към нас, където настават бурна радост и веселие. Хапвам, пийвам, слагам си нормални дрешки и се връщам обратно към центъра, където се засичам с няколко приятели и се правим на маймуни по случай уволджака ми.

После следва един безумен месец, който лееекичко ми се губи. Не се наваксва толкова лесно година и половина без партита и почти никакъв секс. Всичко ми се слива като някакъв безумен филм и в спомените ми са останали само някакви откъслечни кадри -как съм в леглото с разни девойки, как лазерите на някакво голямо парти ме осветяват, а басовете почти ми изкарват въздуха, как бягам от някакви куки и едновременно с това се смея, как седя на бар и пред мен има поне сто и петдесет хиляди малки чашки с текила (тогава не се казваха шотове още) и всякакви такива сцени. После, уви, кинтите свършват, защото нашите са увиснали, и аз започвам да бачкам и да уча за кандидатстудентски изпити номер две (надявам се последни). Хващам се като хамалин в един склад за цимент. Малко е тежичко, но аз съм яко копеле и пада някой лев. Намалявам темпото с партита и се мачкам само уикендно, защото иначе няма да мога да запомня нищо от материала. Влизам в цикъл - работа, учене, трещене - и много-много не се замислям какво се случва.

Все едно влизането ми в университета е някакъв вододел и след него всичко ще се промени. Тогава нямам въобще идея колко съм грешал в този момент и този почти детски идеализъм ме носи на крилете си. Изпитвам страшен оптимизъм и си казвам: „Ето, сега ще вляза, ще похамалувам още малко, но докато уча, нещата в милата родина ще се нормализират и регулират и след няколко години всичко ще ми е наред“. Като си спомням за онова момченце, което бях някога, се чудя как може да съм бил толкова тъпо копеле.

Месеците до изпита минават неусетно и аз, независимо от времето, което имам да уча, ги прегазвам като бързия влак и влизам каквото искам, там, където искам. Вземам отпуск и отивам на море, като обикалям главно къмпингите около Созопол. Няма такова разбиване и отново не знам какво се случва, което е нещо нормално, когато си около голямото синьо. Там програмата изглежда така - понеже си пил цяла нощ (често и цяла сутрин) и не си се сетил да си легнеш на сянка, слънцето те напича в 7-8 и сънят става невъзможен, освен ако не искаш да ти се свари мозъкът (колкото ти е останал). Лазиш до водата и се бухваш в нея. Тази процедура малко оправя положението, доколкото това е възможно, защото си пил допреди няколко часа и си леееко недоспал. После някой казва: „Пич, хайде да ходим да пием кафе“, и някъде след половин час вече пиеш началото на третата си бира и си сгънал нещо характерно за сутрешно къмпингарско меню от сорта на шкембе, пържени филийки или един голям облак. К’вото дойде, бирата е по-важна. Искам само да отбележа, че това за бирата, махмурлука и „клин клин избива“ е пълен мит и няма нищо вярно в него.

След това пак се влиза във водата за малко, за да се смели закуската по-добре. После започват да прииждат летовниците и курортистите и се започва едно стратегическо пафкане на коз и наливане с мастика, мента, водка, джин, вермут, бира, студено вино, коктейлчета, съчетано с правене на лошо впечатление на всички околни. Това продължава преди, по време и следобед някъде, докато дойдат чайките - тези мини къмпинг лешояди. После, ако си тарикат и се сетиш, може да полегнеш и да дремнеш малко за красота, преди да започне истинското разбиване по плажните барове и кръчми. Това същинско разбиване е неописуемо и трябва да се преживее, за да се разбере. После пак изгрява слънцето и всичко започва отначало. Някъде на третия ден човек вече не знае кой е и как се казва, но е напълно и истински щастлив - море, смях, приятели, партита, мацки, безумици, още смях, дивеене, бушуване и трещене с хора като теб, няма такъв кеф и такова усещане за безметежност. Някъде след две седмици се насочвам в посока Мордор напълно съсипан и изтощен, но с еййй такава усмивка на лицето.

Побачквам усилено един месец, защото ми трябват кинти за такса за първия семестър и разни работи за училище, идва октомври и фактически започва първият ден от студентския ми живот, който, уви, впоследствие ще се окаже доста кратък...

Влизайки в голямата зала, буквално се чувствам като първолак. Едновременно съм радостен и развълнуван. Намирам се в Алма Матер - люлка на образованието, оттук започва пътят ми напред и нагоре и всичко ще бъде наред. Ще бъда заобиколен от интелигентни и позитивни хора, ще има дълги разговори за изкуство, история, политика, поезия и философия, абе един вид всичко ще е като една версия на студентската част на „Отсам рая“ на Фицджералд, ама този път в края на ХХ век. Ентусиазмът ми успешно пречи да чуя бясно свирещите аларми в главата ми, които реагират на заобикалящата среда и излъчваните сигнали. Питам една девойка дали до нея е свободно, тя само ме изглежда надменно и не ми отговаря. Аз въпреки това сядам, защото една кифла не може да ми попречи да се наслаждавам на първия учебен ден по никакъв начин.

В залата сме някъде стотина души. Един прошарен чичко влиза, леко накуцвайки, и всички утихват. Настава тържествена тишина. Чичкото е облечен със странно сако с кожени кръпки на лактите и има очила с дебели рогови рамки. Започва да държи реч и определено му личи, че грам не му се занимава с нас. Не се опитва и да го скрие много.

Г овори монотонно, без да се усмихва, а гласът му, въпреки че е равен, се чува и в най-отдалечения край на залата. За момент се сещам за един друг чичко, който говореше по същия начин преди около две години, когато ни посрещаха в армията. Речта продължава около половин час и накрая пичът ни казва, че за днес сме свободни и може да видим програмата си за седмицата залепена на табло до вратата на секретарката. Опитва се да ни се усмихне за финал, но не му се получава, после се изкашля и излиза бързо. Малко по малко аз и колегите ми се изнизваме през вратата. Оглеждам ги и това, което виждам, не ми харесва много. Повечето момченца приличат на футболистчета от В група и гледат тъпо, а болшинството от девойките имат излъчване на чалга певици. „Лошо, Седларов, лошо“, си мисля аз, но по-късно се оказва, че имам познати в потока, и то не малко, и за мой късмет от сто души десетина са „наши хора“. Това е едно социално уравнение, което статистически граничи с почти невъзможното.

Нека да спомена някои неща за нашата образователна система, които по онова време не знаех и съответно не си бях формулирал. Първото е, че ние от много време въобще нямаме образователна система, а само подобие на такава. Има имитация на учебен план, имитация на учебници и имитация на преподаване. Учебниците са тъпи и се пишат само за пари, учебната програма е малоумна и непрактична, а учителите са хора, които категорично не отговарят на възрожденското понятие „даскал“ с неговия просветителски заряд. Има, разбира се, малки изключения, но те не са достатъчни да променят или въздействат. Съответно от родните училища излиза една масово негодна продукция -младежи и девойки, които нямат формирано собствено мислене, способност за възприемане и анализ на данни, а могат само папагалски да пресъздават информацията, която по изключително хаотичен и лош начин им се налива в тиквите. Това образователно извращение е продължило много години и резултатът е цяло поколение тъпаци, които нямат грам мозък и са убедени, че четенето на книги е пълна загуба на време. Мисля си също, че това съсипване на образованието е нарочно и част от някакъв велик план, чиято крайна цел е да се отгледа нация от лесноманипулируеми, нискоинтелигентни марионетки, които като овце да се насочват в удобна посока. Също така мисля, че който и да го е измислил това, определено добре му се е получило. Най-сигурният начин да унищожиш някоя нация е да отнемеш способността на нейните деца да мислят. После само трябва да изчакаш...

На следващия ден ставам в седем и отивам на лекция в 08,30. От стотината ми колеги налични са само десетина-петнайсет. Сядаме в посочената стая и започваме да чакаме. Някъде към 09,00 влиза доста невзрачен човечец с омачкани дрехи и очевидно силен махмурлук, казва неясно името си и започва да ни чете от някакви омачкани записки с монотонен, гъгнив глас. С много усилия успявам да задържа вниманието си върху това, което говори, за около десет минути, но после се отнасям. Като гледам, и колегите ми не са много съсредоточени. Нищо, следващата лекция ще е на професор Х, гледал съм го много по телевизията, чел съм му статии и сто процента ще е много интересно. Едвам издържам двата учебни часа и се запътвам към залата, където ще чете лекция академичното светило. Там вече са се посъбрали повече хора. Сядам и вадя лист и химикал, за да водя записки. Минават двайсет минути, когато влиза някаква леличка, която ни казва, че Х е зает и няма да има лекция. Изнизваме се и аз отивам да изпуша една цигара в градинката зад университета. Имаме дупка в програмата от два шибани часа. Понеже още се нося на крилете на академичния ентусиазъм, използвам функционално времето и се записвам в библиотеката, после прекарвам времето си в малките книжарнички наоколо. Дори купувам една тънка книжка на професор Х с последните си кинти. Двата часа минават и даже малко закъснявам, докато намеря къде е заличката, която е забита в някакво далечно крило на сградата, наречено „Гълъбарника“. Влизам, отново има десетина-петнайсет души, явно не всички са устискали да чакат два часа и са възирали. Този път преподавателката е относително млада и категорично дебела. Поглежда ме злобно, аз се извинявам за закъснението, но тя само ми махва да влизам. Отново следва монотонно четене от записки. Всички чинно си записват. Това продължава пак към един мъчителен час. Мацката е сляла двата учебни часа, изкарала е междучасието от уравнението и когато минава единият час скука, пуска между нас списък, в който трябва да се запишем, че сме присъствали - име, специалност и факултетен номер. С това приключва първият ми реален учебен ден. Отивам в близката градинка и преглеждам записките си, защото обичам да обработвам информацията веднага. После отварям книгата на професор Х и прочитам една глава. Прави ми впечатление, че както книгата, така и записките ми се отличават с изумителна сухота на текста, липса на логика и страшна скука. Мдаааааа, първият ми ден в Алма Матер определено не вещае нищо добро.

Вторият ден започва с фалстарт. Пак е паднала първата лекция. „Той рядко идва“, казва секретарката, когато я питаме какво се случва. После все пак провеждаме следващата лекция, едно упражнение и кой откъде е.

На третия ден се оказва, че нямаме нищо.

На четвъртия ден имаме лекции според програмата най-накрая, петъка - също. Оказва се, че това е нормално. Някои даскали не им пука и не идват, появяват се само да отбият номера и за изпитите, други са стриктни и при тях трябва да се ходи, защото иначе не дават заверки. Какво ли да правят младежи като мен, които трябват да бачкат? А парите, които съм спестил, стремително се топят и този факт започва доста да ме измъчва. Иначе малко по малко влизам в ритъм и учебният процес започва да тече.

Няколко преподаватели са готини и обясняват интересно и с хъс, личи си, че им пука. За съжаление, са малък процент от общото. Един дори има ум като бръснач, фантастичен изказ и предизвиква в мен академичен ентусиазъм, но накрая яко ме стряска с изказването си „Мили деца, в България образованието е равно на самообразование“. Това изречение обяснява цялата ситуация. Нека да разкажа още за образователната система в милата ни родина въз основа вече на първите ми впечатления от колегите. С две думи, и в армията не съм виждал толкова тъпи копелета и путки на едно място. А това се води елитна специалност. Повечето имат коефициент на интелигентност колкото температурата в стаята и Форест Гъмп до тях би изглеждал като Айнщайн. Няма толкова тъпи погледи и разговори, не могат да вържат две приказки на кръст, само позират и симулират учебна дейност. Това са отличниците на България, които един ден ще заемат отговорни длъжности и нещо ще зависи от тях. Заеби! По-добре да се закрива държавата директно. Тези създания нямат грам собствено мислене, могат само да зубрят и после да повтарят назубреното. Целта им не е да получат информация и на база тази информация да могат да правят изводи и да виждат моделите, целта им е да имат „шистичка“ и мама и тате да им пращат „паричкитие“, после да си намерят заветната службица „на бюро“ и да паразитират на гърба на държавата до пенсия, ако може, без много да се напрягат. Така няма да се оправят нещата, а и губим свръхценни селскостопански работници, които са били заблудени, че ученето наизуст на дълги и неразбираеми текстове е признак на интелект. Не е! Марш на нивата!

Точно за един месец целият ми академичен идеализъм е прегазен, довлачил се е до канавката и там бавно агонизира. От Алма Матер явно е останала само сградата, всичко друго е фалш и самозаблуди. Нито преподавателите (изключенията са толкова малко, че не могат да предизвикат промяна), нито студентите стават. Ако ме заключите в изолирана стая с куп книги, върху които е базиран предметът, който изучавам, аз за три-четири месеца ще съм поел цялата база данни, която сега постепенно ми наливат в главата, претендирайки, че ми „преподават“. Виждам разочарованието и огорчението върху лицата на още няколко души от потока ми. Явно и те са имали големи очаквания и надежди като мен и сега преживяват чувството да си яко преебан, което някои хора наричат „фрустрация“ сигурно на галено. Но стига толкова депресия, каквото такова. Да се бях сетил да отида в „Принстън“. Не че нашите имат кинтите да си го позволят де. Това с образованието май пак леко е свързано със статуса. Ще цитирам едно филмче от детството: „Педро, амиго мио, пак ще пием кръв от консерва“.

Закачам малко и студентски живот де. Както споменах, се надушвам с няколко младежи и девойки, които са от моята кръвна група. Пием бири между лекциите, пафкаме, ходим по барове и на партита. Готини са. Това с бохемския студентски живот в Студентски град не е моя филм и не става. Пиенето на водка менте от пластмасова чашка със степче за разредител в някоя читалня, докато се слуша новото на Г лория, категорично не ми е опция за забавление. Отивам няколко пъти при някакви колеги и колежки и вдигам ръце. Не ми допада и ги оставям да се наслаждават на живота си по този техен специфичен начин. Те не ми пречат и аз не им преча. Нека бъдат щастливи.

Свършвам кинтите и се хващам да работя охрана нощна смяна в едно хотелско казино. Ходя с риза и връзка, мълча и гледам да не стават проблеми. Проблеми се случват рядко, което е добре, защото в тези каубойски времена всеки конфликт неизбежно води до усложнения. През цялото време съм недоспал и ми идва малко нанагорно с бачкането, ходенето на лекции и ученето после, което не е малко. Все още обаче някакъв фалшив оптимизъм замъглява преценката ми. Идва време за първата сесия и аз си вземам всички изпити без много зор. Попадам и на прословутото създание „проклет преподавател“, чието единствено удоволствие е да се заяжда със студентите и да храни егото си от властта си над тях. Чувал съм от мои приятели, че винаги има по няколко такива. Аз минавам, защото съм велик стратег, но повечето колеги ги застига секирата. Едвам събирам кинти да си платя следващата такса и за награда нямам пари да празнувам Нова година. Всичките ми приятели заминават някъде, аз отивам на някакво тъпо квартално парти, не седя много и се прибирам вкъщи, където гледам с нашите телевизия.

След кратка ваканция започва вторият семестър. Предметите са по-интересни и има повече преподаватели, на които им пука. Пак някакви моменти на надежда и идеализъм ме спохождат и си мисля, че след няколко години всичко ще е наред, само трябва да потърпя. Както казва един мой приятел, той е по-голям от мен на години, познаваме се от тренировките и сега е при баретите: „Най-мъжкарското нещо, браточка, е търпението“. Та аз търпя, уча, бачкам си и когато остане случайно някой лев, отивам да се направя на маймуна, ей така, малко за отдушник. Пак съм влязъл в рутина и живея за някакъв хипотетичен бъдещ момент, когато „всичко ще е окей“. Едно да ви кажа, това мислене никога никого не е довело до щастлив край.

Една колежка много ми харесва, но рядко се засичаме. Една сутрин, когато пак се е случило да съм със зверски махмурлук, я виждам да влиза в залата, където ще е лекцията. Това ме убеждава също да вляза, вместо да ходя да пия биричка, както ме навиват едни колеги. Сядам до нея и известно време се правя на луд, слушам преподавателя и си правя записки. В един момент някой го вика навън за малко и аз се възползвам от момента да заговоря девойката. Наистина много е добра - дълъг крак, страшни цици, дълбоки кафяви очи и черна права коса с перчем на черта.

- Здравей. Аз съм Пешо. Ще карам направо. Много си красива, искаш ли да излезем да пием по питие тези дни? - казвам нещо от сорта, като последните ми думи са важните. Усмихнат, подавам супердружелюбно ръка. Девойката направо сякаш се стряска, после ме изглежда със страшно презрение и просъсква:

- Я не ме заговаряй бе, цървул. За какъв се имаш ти бе? Я марш у лево, нещастник! -После се обръща напред, все едно не съществувам.

Аз хващам моментално сръбската телевизия и й казвам:

- Ей, кифло нещастна, опитвам се да се запозная с теб по най-нормален начин, а ти ми се правиш на примадона, парцал нещастен!

После я донахранвам и отивам да седна до едни мои хора на задните чинове, за да не й счупя тиквата по средата на лекцията, д’еба и надменната пача. Един от тях ме тупва по рамото и казва:

- Добър опит, Пешко, смел си, ама тая не е за нас. Нямаме колиии, парииии, такиваааа неща, ако разбираш к’во искам да ти кажа. Нямаме нещата, които я вълнуват, пич.

Аз кимвам. Знам, че доста от хубавите девойки в наши дни ги ядат прасетата, опс, обърках се, мутричките, но това не значи, че няма изключения. Силно се надявах тази да е от изключенията, но уви, не познах. Адски шибано е готините девойки да ги шлякат някакви боклуци, ама каквото обществото, такава и социологията. Какво да направим, че в нашата мила родина положението е такова и момиченцата отичат по този гаден начин.

От позицията си на задния чин виждам как мутреската бърка в чантичката си и вади миниатюрен мобилен телефон. Братче, аз за една такава машинка трябва да бачкам сигурно поне три месеца. Бавно набира някакъв номер. Говори някъде към минутка, затваря и после се обръща и ме поглежда гадно. Усмихва се само с устни, но очите й са студени като на змия. Аз вече не й обръщам внимание, а се задълбочавам в лекцията. Майната ти, парцал, хубава мацка си, ама в главата имаш ако, както пеят поетите на моето поколение „Ъпсурт“. Лекцията е интересна, но ушите ми още бучат от случката. После имаме някакво ужасно упражнение по статистика и мога категорично да заявя, че това няма да е моят любим предмет. Ама въобще. Приключваме по тъмно и аз отклонявам втората покана за бира от аверчетата, защото искам да се наспя, леко съм се поуморил тези дни, а и нямам кеш. Излизам на улицата до факултета и тръгвам пеша към спирката. Докато минавам покрай два паркирани мерцедеса, прозорецът на единия се смъква и отвътре ехидно ми се усмихва гореспоменатата колежка.

- Ей, пикльо, ей сеа, кат си мноо отворен и ми викаш кифла и пача, ще те запозная с приятеля ми.

Вратите на двете коли се отварят едновременно и от тях излизат някъде към един футболен отбор дебеловрати, здрави младежи. Какво клише. Мдаааа, положението отива към лошо. Аз, колкото и да съм нинджа, с толкова говеда нямам шанс. Пичът с най-големите и най-златните ланци се подпира на колата до мен, пали цигара и започва да се държи като третостепенен герой от „Кръстникът“.

- К’во става, младеж, обиждал си жена ми нещо, а? Човек, който обижда жена ми, бере ядове - издухва пушека си в лицето ми. - Кажи ми к’ъв си ти бре, калитко, да викаш на мацката ми парцал?

Положението е неспасяемо в този момент, си мисля аз, тези са ме заградили яко, не мога да избягам, защото ще ме догонят с колите, а и знаят къде уча. Загубен мач. Поглеждам мистър Мутра в очите и му казвам:

- Виж сега, пич, казах на жена ти, че е парцал, защото... е парцал.

И му набивам едно дясно кроше така, че цигарата му отхвърча на пет метра. И без това ще ям бой, нека поне не съм капо. Пичът залита, но не припада, което му прави чест, въпреки че е обяснимо с тази голяма глава без врат. Нямам възможност за втори удар, защото ме започват и аз се свивам на кълбо на земята. Не че това помага много, тези са про-та, а не някакви льольовци в казармата, и аз скоро губя съзнание. Събуждам се след известно време подпрян на един трафопост на тротоара, а колите ги няма. Хората ме подминават, все едно съм невидим. Точно за това учихме днес - за зараждането на гражданското общество в България. Явно се намираме в много ранна фаза от това зараждане, съдейки по реакцията на въпросното минаващо покрай мен общество. Тече ми яко кръв от носа, но май не е счупен. Имам аркада на лявата вежда, едното ми око се затваря и като цяло ме боли всичко. Тези момчета знаят как и къде да ритат. Хубав пердах са ми теглили, определено. Можеше да е по-лошо обаче, мисля си аз. Можеше да ме разходят в багажника и да ме закарат на Камбаните, но по-скоро Мутрата е направил демо на мацката си и не му дреме толкова, че да се занимава с мен. Това, че съм го ударил, може да е отдал на факта, че приличам на заклет почитател на Дейл Карнеги, и да го е приел за приятелски жест. Прибирам се вкъщи, измивам кръвта, мажа се обилно с „Троксевазин“, лапвам три аналгина и лягам пред телевизора. Това е ползата да тренираш бойни изкуства, вашите не се коркат, когато имаш повреди по лицето, защото са свикнали.

Ташакът на това да те опердашат не е в болката, а в чувството, че са те набили. Това е забавното в случая. Включват се древни инстинкти и механизми и в главата ти настава една елегантна буря, която е сложен коктейл от агресия, унижение, гняв, страх и жажда за отмъщение. Но както е казал великият български народ „Бой и ебане не се връщат“ и невероятното „Боят изгражда, не е като да разгражда“. Та седя си аз пред телевизора, гледам тъпи сериали и си държа пликове лед върху бушоните. „Да бях избягал“, „Да се бяха пробвали един по един“, „Тъпа курва“ и разни такива неща ми минават през главата. Иначе съм много в час и знам, че срещу тези маймуни нямам шанс, аз съм един, а те са поне няколко бригади и това е война, която не мога да спечеля сега и по този начин. Само ми е смотано, че шляканата мутреска си мисли, че ми е дала урок, и сега тържествува, а аз не мога да й покажа в каква грешка се намира. Нииищо, батко е злопаметен, ще дойде Видовден и за теб, курво.

Иначе е забавно да си гледам префасонираната физиономия. Винаги ми е било смешно колко крехко е човешкото тяло и как една елементарна тупаница може да те превърне в клоун. После разправят, че Създателят нямал чувство за хумор. Един готин бушон минава за около две седмици изцяло, с „Троксевазин“ - за седмица-десет дни. През това време ходя с малко големички за лицето ми тъмни цайси, когато излизам. На лекции не ходя, защото не искам да виждам онази девойка все още. Не знам дали няма да й счупя вратленцето, ако направи някоя победоносна физиономия. Взел съм си и болнични и си седя вкъщи, главно чета вестници, които са се натрупали последните месеци. Това е хубав начин да проследя какво се случва и чета хронологично статия след статия, като започвам отпреди три месеца. Мамата си джаса. Държавата ни май не се спуска по нанадолнището, а вече се е забила във водата и мощно шпори към забиване в дъното. Безработица, ескалираща инфлация и обезценка на лева, малоумно правителство без идея какво се случва, липса на здравна система, корупция на всички нива и най-актуалното за мен -тотална симбиоза на мафията с властта. Опаааа, аз къде съм тръгнал с идеализма? В тази държавичка, ако не съм бандит или част от антуража на властта, май имам проблем. Като гледам как се развива мачът, май не аз, когато завърша университет, а когато синовете или внуците ми завършат, ще има някаква оправия. Лошо, Седларов, лошо.

Бушоните ми минават, зарастват и пукнатините по опердашеното ми его. Пак идва пролет. „Някои хора пролет чакат, що не гризнеш този лакът“ - както са я възпели „Хиподил“. Отивам пак на лекции, мацката ми се подсмихва нещо, но аз я отебавам. „Отмъщението е ястие, което се яде студено и с люти чушки.“ Нещо обаче желанието ми да се образовам леко се е поизпарило, все едно мутретата са изгорили някое реле в главата ми с шутовете си, реле, което е отговаряло за сектор „Академичен идеализъм и сляпа вяра в бъдещето“. Започвам да виждам нещата в истинската им светлина.

Картинката не ми харесва. Ама грам не ми харесва. Повечето ми преподаватели са облечени с окъсани и евтини дрешки. Липсата на хъс в преподаването май е свързана с парите, които получават. В това не намирам особена логика, защото, ако се предполага те да обучават част от бъдещите кормчии на държавата ни, то би трябвало да бъдат положителен пример и мотивация. Странно. Има няколко изключения, но те рядко се появяват и явно бачкат нещо, а преподаването им е за украшение.

Аз обаче съм упорито копеле и когато идва сесия номер две, пак се справям блестящо и пак си вземам всички изпити. Колегите ми с „шистичките“ доказват, че могат да учат наизуст цели тухли, но след година пребиваване в най-добрия университет си остават същите тъпи парчета и както ги гледам, тази тенденция ще се задържи, уви, завинаги. Хората са го измислили - пускай ги да влизат лесно в университета, но ги пускай да излизат много трудно. При нас май е обратното, което ми се струва доста тъпо. Майната му и майната им. Явно великият план за разрушаване на нацията работи със страшна сила. А само как се разпространява музиката, която слушат. Ужас. Все повече и повече изчезват нормалните места и отвсякъде започва да се лее мазна чалга. Доказано е в лаборатории в Масачузетския технологичен институт и в НАСА, че една чалга песен ти сваля коефициента на интелигентност с половин единица, та смятайте какво се случва след двайсет песни. А тези създания слушат подобни извращения през цялото време и навсякъде. Някак си не може да изпитваш любов към ближния, ако знаеш, че вместо мозък има в главата си говна. Според мен тази музика е направена специално за да спомогне и ускори плана им.

Та вземам си изпитите и започвам да бачкам на още едно място, защото нашите съвсем са оттекли финансово, като другите 95 процента от населението. Тъй че нощем съм охрана, а денем - хамалин. Лошо става, когато клубът, в който работя, решава, че е време да стане „модерен“, изхвърлят читавия диджей и водят някакъв китен селянин, плюс оркестър цигани с барабанчета. Нали се сещате, че издържам със страшни усилия три дни и бягам оттам с писъци. Влизам в една дупка, където се събират мои хора, и барманът ми пуска малко „Юта Сейнтс“, за да прогони спомена за тълпата мазни, потни зомбита, които се гърчат под звуците на ориенталски ритми. След няколко песни и няколко водки светът започва да ми изглежда по-добро място. Започва да звучи „Съмтинг гуд из гона хапън“ -според мен най-хубавата им песен, и ме изпълва един ама напълно безпочвен оптимизъм, но ми е хубаво.

Когато бачкаш лятото и нямаш кинти, всичко се слива в едно - жегата, пустотата, гневът, въпреки че в Мордор лятото има едно особено очарование. Освен приятелите и повечето орки са се изнесли по плажове, планини и язовири и Градът е празен и красив. Усеща се едно особено спокойствие и ако успееш да надзърнеш отвъд булото на гнева, то придава малко баланс и хармония и на теб. Това рязко бива изтръгнато към края на август -началото на септември, когато орките, накачулили се по колесниците си, се събират на пълчища на Горублянската, Владайската и Богровската порта, вливат се обратно в Града и изчезва дори и споменът за спокойствие. Имало е времена, когато в Мордор е било като през лятото през цялото време, но според мен това е мит.

Та бачкам си аз, а моите хора са по разни плажове. Хубавото да работиш хамалин в склад за строителни материали лятото и да си психопат като мен е, че заякваш и ставаш жилав.

Аз, за да е по-весело, не се крия по сенките като другите колеги, а тренирам в празното хале, като си повдигам чували цимент, удрям и ритам разни неща и се набирам на един лост до припадък. Има две опции, когато си в такава ситуация - едната е да мрънкаш колко е жесток животът към теб и да се сдухваш, другата е да мислиш как да се измъкнеш от ситуацията и да се развиваш. На мен ми харесва повече втората, но от време на време и първата идва да потропа върху т.нар. двери на съзнанието ми. Няма да се правя на луд, на вас всичко ще си кажа...

Та минават дните, превръщат се в седмици, а те - в месеци. Посрещам си приятелите, те ми разказват случки от плажния свят, когато питат за мен, аз не искам да изглеждам тъпак и им обяснявам, че съм бил зает с някакъв проект и затова цяло лято съм „на трупчета“ в Мордор. Точно когато съм посъбрал малко пари и отивам да си взема кинтите за последния месец и в главата ми е вече сглобено уравненението пари за трети семестър + „Смокиня“ + пари вкъщи + нови обувки за зимата, че снегът и кишата имат склонност да влизат отвсякъде в старите, се озовавам пред заключената врата на склада. Това не се случва никога и тази врата не се затваря. Имам лошо предчувствие, набирам се на оградата и съмненията ми се оправдават - в склада не е останала и една тухличка, шибаните шефчета са се измели, а аз май ще го издухам мощно. Усещам как финансовото уравнение се разпада. Сядам на една изсъхнала купчина пясък и паля цигара. Издухвам пушека и се опитвам да се успокоя. Толкова е горещо, а аз съм толкова изпълнен с бяс, че мога да изпепеля с поглед цяло стадо автори на книги за позитивното мислене.

После се прибирам вкъщи и ситуацията съвсем се засира. Баща ми, жертва на икономическата криза, си е бил камшиците и е оставил майка ми да се оправя с всичко. Ебати пича. Колко е лесно да обърнеш гръб на проблемите и да оставиш твоите хора да си се оправят. Майка ми е бог, не показва капчица слабост и веднага овладява ситуацията. Ако оцелее нашата държавица през следващите години, един ден трябва да се направи огромен паметник на Черни връх на българската жена - как носи две пазарски торби и крачи усмихната към бъдещето. Казвам ви, пичове, ако оцелеем, само заради тези жени ще е, само се огледайте и ще ги видите навсякъде около нас. Не ние, не шибаните политици, а те са гръбнакът и силата на нашето общество. Без тях сме нищо, пълна нула.

Морето се оказва мираж, а пък още по-забавно става, когато един скок на долара леко обезсмисля кинтите, които съм скатал за третия семестър. Докато отивам към Секретариата, за да подам молба да ме оставят да уча, срещам един стар приятел - Асен, и се сещам, че той май скоро завърши специалността, която изучавам. Прегръщаме се, аз го питам: - Как си, завърши, а? Машина си ти! - тупвам го по рамото. - Сега какво, бачкане, кариера, костюми и вратовръзки? Първият милион е на една крачка?

Пичът ме поглежда с горчивина и ми казва с гробовен глас, който рязко контрапунктира на оптимизма в моя: - Пешо, брат, кур бачкане, кур и кариера, нямаш ли връзки, все едно си учил за нищо. Нямаш шанс да се пласираш някъде, а ако успееш по случайност, кинтите няма да ти стигат да си избършеш и гъза. Аз изчезвам оттук, не става така просто. Отивам към

Щатите.

Въобще не ми харесва какво чувам, но се опитвам да продължа да се усмихвам.

- Е, аре сега, копеле! Къде ще ходиш, нали ако всички избягаме, няма да има кой да я оправи тази държава. Нали помниш какво си говорехме някога след тренировки, как ще си направим заедно бизнес, как ще караме яхти...

Асен ме прекъсва:

- Гледай сега, каквото сме си говорили, говорили сме си го тогава. Заеби всичко е моят съвет и рязко изцепвай зад граница. Тук няма оправия и няма да има още много време. Бягай бързо и не гледай назад.

Прегръща ме и продължава: - Сега те оставям, защото съм на интервю в посолството и закъснявам, но чуй какво ти казвам и бягай с двеста, докато още можеш.

И така, виждам Асен за последен път. Асен и още над половин милион наши хора, от пичовете, през следващите няколко години си тръгват от родината, за да търсят по-добър живот и да избягат от зомби апокалипсиса, който се задава. Сигурно щеше да е хубаво някой да се опита да задържи тези девойки и младежи от моето поколение тук, да направи нещо, да каже: „Пичове, стойте, без вас не можем, вие сте децата ни и бъдещето ни. Стиснете зъби и останете, заедно ще оправим нещата.“. Никой нищо не направи обаче, на никого от лайнарите не му пукаше.

Стигам при злите създания, наречени секретарки. Те ме поглеждат, изслушват ме с каменни лица, после едната ми казва бавно и с явно наслаждение от властта си над мен (нищите духом имат тази забавна склонност да се опиват от контрола над други хора):

- Няма как да удовлетворим такава молба, момче - оправя дебелите си очила и шумно сръбва от стара соц чаша за чай, - като отидеш в магазина за сирене, и то е с пари, нали? Там молби ли им пишеш пак?

Пак сръбва просташки и спира да ми обръща внимание. Другата, с много отработено движение, взема молбата ми от бюрото и все едно не съм там, я пуска в едно кошче за боклук до себе си, което е пълно със смачкани листове. Аз превъзмогвам първоначалния си импулс да им размажа главите една в друга и се обръщам. Току-що съм спрял да бъда студент. Излизам и бавно минавам покрай огромната опашка късметлии, които са събрали кинти и ще продължат да учат. Може и да не изпитвам първоначалния си ентусиазъм, но ми се щеше да го довърша това образование, за да видя дали ще има някаква качествена промяна в мен след това. Облягам се на стената, паля цигара (имам само още две) и наблюдавам стотиците младежи и девойки, които чакат да си дадат парите, чудя се дали те се вълнуват, дали още мечтаят, или са там просто по инерция. Преди да си допуша фаса, ми хрумва и друга идея, но трябва да я обмисля.