Български психар

Глава 10 Избор

• За кърваво-драматичен финал с елементи на тероризъм остани на тази страница.

• За спирка „Щастлив край“ се насочи към 233 страница.

• За военно-фантастичния завършек „Битката за Мордор“ или „Мутри срещу извънземни“ ела на 242 страница.

Финал 1

Гневът е дар.

„Рейдж Ъгенст дъ Машин“

Нещо, което си, ли е злото? Или е нещо, което правиш? Моята болка е постоянна и ярка и не се надявам на избавление за никого. Всъщност искам моята болка да се прехвърли и на други. Не искам никой да се измъкне. Но дори след като съм признал това - а аз съм го правил, безброй пъти, чрез всяко деяние, което съм извършвал, - заставайки лице в лице с тези истини, няма катарзис. Не получавам по-дълбоко познание за себе си, няма ново разбиране, което да извлека от своята изповед. Нямам никаква причина да ви кажа всичко това. Това признание е безсмислено...

„Американски психар“, Брет Ийстън Елис

Само мъртвите са виждали края на войната.

Платон - Бедна ми, Снежано! Аз я познавах, Хорацио. Беше жена без никаква духовитост, изключая свирките, без никаква фантазия. Беше студентка и курва, а накрая стана робиня и майка на сина ми.

Не изневерявам на склонността си към драматизъм и казвам това, докато държа отрязаната глава на Снежка за косата. Намирам се в хубавата ми просторна стая в огромния ми апартамент на покрива на високия блок в Квартала. Мордор както винаги през късната пролет е магически красив на свечеряване. Малко по малко прозорците светват, но още не се е стъмнило съвсем и облаците над Ефел Дуат са осветени в шантаво, но прекрасно виолетово сияние от последните лъчи на залязващото слънце. Кръвта на Снежа е спряла да капе, но на мен много не ми пука за килима, да ви кажа честно.

Та в едната ръка държа отрязаната глава, а в другата държа бутилка мавруд. Пуши ми се цигара и за момент се разколебавам кое да оставя на масата, за да си взема цигара -главата или бутилката. Оставям бутилката, паля и дърпам мощно. Вдигам главата и издухвам няколко кръгчета в лицето й. Снежана, естествено, вече не може да ги види, защото е мъртва. Хлапето е заточено в едно свръхскъпо училище в Швейцария и ще може да се травмира само дистанционно. Оставил съм му немалко пари в една сметка и ще може да се оправи. Естествено, ако иска де. Казал съм на Пирдопски да се занимава с него, докато стане на осемнайсет, и после да го изстреля да се оправя с живота. Законът на джунглата е много подценяван в наши дни.

Сигурно се чудите защо съм убил Снежка и защо ходя с отрязаната й глава из къщи. За съжаление, не мога да ви кажа, защото и аз, честно казано, не знам. Просто преди малко ми се стори много хубава идея да й отрежа тиквата, а имам навика да правя нещата, които искам. Отпивам доста сериозен гълток от виното и ми става много добре. Излизам на терасата и оставям главата на малката масичка, за да си ми е подръка. Сядам на един стол и се заглеждам в планината, в чието подножие започват да мъждукат светлинки. От силната уредба в хола звучи една стара песен на „Фючър Саунд ъф Лъндън“, която се казва „Иджипт“ и перфектно пасва на ситуацията. Конкурс със сто хиляди песни да направят, няма да уцелят по-подходяща от тази за този конкретен момент.

Седя на стола още около половин час - толкова ми трябва да изпия виното. Решавам да мина на нещо друго, отивам до бара и си вземам една бутилка „Талискър“ и една пура. Приближавам до уредбата, спирам я и си пускам на грамофона любимия албум на „Орбитъл“ - „Ин сайдс“. Връщам се на балкона при главата, сипвам си три пръста уиски в една чаша, паля пурата и се заглеждам към пицарията - първото заведение, което купих. Към момента посмъртно не мога да се сетя колко заведения притежавам по един или друг начин. Абе бая са си, като се позамисля. Долу Мимето щъка между масите както някога и все едно нищо не се е променило за толкова години. Не съм си говорил с нея от дълго време, но съм сигурен, че ще се зарадва, когато види, че съм й приписал собствеността върху кръчмата, с която поставих началото на моята миниимперия от местен характер. Тя колко ще се зарадва всъщност грам не ме вълнува. Вече нищо не ме вълнува. Може да се каже, че съм леко „прегорял“, както се изразяват братята хамериканци. Burned. Е, и как няма да съм, като се опитаха да ме утрепят поне двайсет пъти последните две години и съответно удавих цяла страна в кръв. Буквално си еба пичката лелина напоследък. Идеята ми беше да се забавляваме и да сме свободни, а не да стане шибана касапница. Никита каза със своя гъгнив старчески глас, че са се намесили прекалено много фактори от различно естество, и също каза, че не можел да ми помогне, защото ставало дума за нови елементи, на които не можел да оказва „влияние“, защото били неконтролируеми и хаотични. Кольо Агента също спомена нещо такова, но после добави, че имат известна структура и йерархия все пак.

На вратата се звъни и аз се чудя кой пък се е сетил за мен. Охраните са на долния етаж при асансьорите и аз съм сам в огромния апартамент от доста време. Всъщност е към година, но на мен ми изглежда като няколко века. Отивам до вратата и по път вземам кукрито, с което отрязах главата на Снежка. Кръвта по брадвоподобното острие се е съсирила и вече се кафенее. Отварям и се отпускам. На вратата стои Минчо Химика и

гледа в изтривалката, която е виждала и по-добри времена.

- Минчо, за какво си дошъл? - казвам и затъквам кукрито в колана си, защото мразя да са ми заети ръцете.

Минчо се изчервява и започва да пристъпва нервно от крак на крак.

- Еми, Пешо, аз знам, че си сам, и дойдох да те видя, пък и да се сбогуваме, защото заминаваме за Бразилия.

- Ааааа, добре, ясно - не разбирам този порив на гърчавия химик да иска да се вижда с мен, при положение че не сме си говорили от поне две години, но пък малко компания за уискито няма да ми се отрази зле. - Аре влизай да пием по напитка...

Минчо влиза и аз се сещам за главата на Снежа и за трупа й, който лежи в леглото ми.

- Чакай само малко да изчистя, че е кочина. Изчакай ме за една секунда тук.

Минчо ме изчаква и аз изприпквам до кухнята, вземам първата попаднала ми покривка, отивам на балкона и я мятам върху главата, която все едно наблюдава с интерес кулата Нархост, която някои наричат още Копитото. Е, сега за известно време нищо няма да наблюдава. Отивам до Минчо и го прекарвам не през спалнята ми, където е трупът, а през врата на хола към терасата.

- Какво искаш, Минчовски? Имам тука уиски подръка, ама вътре се намира всичко.

- Аааа, уиски ми е идеално, аз нали знаеш, че не съм много по пиенето.

- Знам бе, знам. Все пак си направил една планина амфети. - Ти определено си си по наркотиците, си мисля аз, докато му сипвам.

- Казвай какво става с теб иначе? - питам аз и му подавам чашата. - Сядай.

Минчо сяда, аз сядам също и между нас остава масичката с покритата глава. Идилия! Чукваме се и понеже Минчо не ми отговаря на въпроса, само си седим и си мълчим. Аз пуша пурата и правя кръгчета към изгряващата луна. Това мълчание продължава към десетина минути, когато Химика най-накрая проговаря:

- Аз идвам не само да ти кажа довиждане, а и да ти благодаря за всичко, което направи за мен през тези години. Имам неща, които не съм си мечтал, че ще имам, имам красива жена и две читави деца. Имам пари в банка, с които мога да живея, без да работя, до края на дните си.

Все едно съм му ги подарил тези пари. Пичът е в основата на канал, превъртял тонове амфетамини, и каквото и да съм му дал, той многократно ми го е върнал. Не му отговарям, а само му подавам чашата си, за да се чукнем. Казваме си наздраве и пак млъкваме. След още петнайсетина минути Минчо става и казва смутено:

- Еми аз да тръгвам. Утре трябва да ставам рано...

Ставам и го изпращам до вратата. Ръкуваме се в коридора и той ме прегръща. Аз не мога и не искам да си вдигна ръцете, за да го прегърна. Не мога вече такива неща. Той тръгва към асансьора и натиска копчето. Аз седя на вратата и съм захапал пурата.

- Какво ще правиш в Бразилия, Минчо? - питам го и в този момент асансьорът пристига.

- Винаги съм си мечтал да си имам магазин за животинки, за домашни любимци. Купих си такъв в Баия. Ще продавам папагали.

- Чувал съм, че там имат много - опитвам се да се усмихна, но не мога.

- Да, има много. - Вратите на асансьора се отварят и Минчо влиза вътре. - Чао, шефе. Очите на сантименталното копеле са се насълзили.

- Сбогом, Минчо - пак се опитвам да се усмихна, но пак не ми се получава.

Вратите се затварят и Минчо започва своето пътешествие към Бразилия. Представям си го заобиколен от десетки папагали, които са много шарени, пищят и свирукат силно, и този път успявам да се усмихна. После се връщам на балкона и махам покривката от главата на Снежа, за да може да вижда. Изпивам бутилката, изпушвам към цяла кутия цигари и после си лягам до обезглавения труп. Леглото е широко все пак, а аз отдавна нямам обоняние от пушене и шмъркане, за да ме притеснява миризмата на кръв.

На следващата сутрин се събуждам леко изкривен, но имам доста задачки. В стаята ми има много превъзбудени мухи, в тяхното присъствие виждам желязна логика, изхождайки от ситуацията с трупа, и съответно се местя в кухнята, за да не им преча. Правя си кафе, паля цигара и отивам да свещенодействам с чашата и димящия фас в кенефа. Там изчитам доста интересна статия от списание „Обекти“ за Г ригорий Пърлман - шантав и велик руски математик гений. После си включвам телефона и започвам да получавам яко емемеси. Количеството им е над седемдесет и без да ги отварям, знам какво е съдържанието им - на всички има снимки на хора, които са умъртвени по различен начин. Особеност на тези емемеси е не само фактът, че представляват снимки на мъртви хора, а че всеки един от тях е мъртъв, защото аз съм заповядал така.

Всички тези трупове от снимките са телата на всички босове на организираната престъпност в България. Има всякакви (или по-скоро по-правилно е да се каже вече „няма всякакви“) елементи - шефове на групировки, кметове, ченгета, прокурори и всякаква такава папалач, която се занимава с всякакви организирани говна и е в основата на пропадането на милата ни родина през последните десет-двайсет години.

С риск да се повторя ще кажа пак едно правило в боя „Удари главата, тялото само ще падне“. В случая обаче, ако искате съответното тяло повече да не става, по-удачно е да отрежете главата. Точно това правя и аз, когато вчера, преди да си легна, давам начало на операция „Нинджа“, която се явява и предпоследна операция на моята армия и чиято задача е ликвидирането на седемдесет и трима души по списък, които са главата на проблемите. Може би се питате откъде знам това? Отговорът е много прост - Кольо Агента ми даде пълен доклад кой кой е в българската престъпност и корупция, който беше изготвян повече от година и половина и ми струва няколко милиона. Докладът беше толкова детайлен, че знам буквално всичко за живота на хората от списъка и грам не получавам пристъпи на съвест, когато в момента разглеждам кървавата галерия на дисплея на телефона си. Всичките си го заслужават напълно, дори им е малко. Моите хора са се справили отлично и задачата е изпълнена сто процента. Това също е лесно обяснимо, защото общата сума, която сега ще се трансферира в сметките на момчетата ми, е над сто милиона евро и тази сума многократно надвишава цената на убийствата по пазарни цени. За тези думи изхождам от факта, че най-скъпото убийство в България до този момент е било за сто хиляди евро и съответно аз държа новия републикански рекорд. Армията ми знае, че тези пари са нещо като техен пенсионен фонд и са в час за операция „Нинджа“ от месец. За толкова време прецених, че ще могат да планират така мисиите си, че да няма грешки и да се постигне търсеният резултат. Снимките на мъртвите свине и боклуци потвърждават, че съм бил прав за времето, а фактът, че нито един от тези повече от сто мои войници не ме е предал, е солидно доказателство, че с течение на годините и битките заедно съм спечелил лоялността и верността на войската си.

Последната задача на армията ми е по-специфична. Тя не е заповед, а е по-скоро молба до всички тях - през следващите месеци да се оглеждат за елементите, които ще се опитат да запълнят вакуума в опразнените високи етажи на организираната престъпност в държавата, и когато някой пич се опита да вземе контрол над някой ресор, приятелски да го изпратят в болница за някоя и друга седмица, а ако много се опъва, просто да го свитнат. Всички се заклеват, че ще спазят обещанието си, и аз им вярвам наистина. Това са моите воини все пак, аз съм ги събрал и обучил. Предплатил съм и на Агента, който ще ги зарежда информационно. Освен това съм оставил при него две значителни суми. Едната е от няколко милиона и е нещо като предплата за убийството на всеки, който заеме място в този списък със седемдесет и три позиции или създаде аналогична позиция. Тази сума ще се използва, след като моята армия се разпръсне, и средствата ще се изразходват според преценката на Агента, на когото имам огромно доверие, изградено през годините. С него сме единодушни, че ако изчезнат тези хора и техните структури, тази държава най-накрая ще се оправи и ще стане нормално място за живеене на нормалните средностатистически хора.

Няма да влизам в детайли какво ме доведе до тези действия. Ще кажа само, че ми омръзна зверски да гледам как всичко отива по дяволите, а лицата на хората по улиците се превръщат в лица на зомбита с празни очи. Последните години, да не говорим за месеци, ме накараха съвсем да прещракам и да взема това решение собственоръчно да рестартирам държавата и да се опитам да я вкарам в правилна посока. Освен че буквално се удавих в реки от кръв напоследък и че не изпитвам абсолютно нищо и се превръщам в чудовище в геометрична прогресия, много ме изнервя и фактът, че цяла държава хора с огромен потенциал са на път да бъдат наебани и изхвърлени на боклука.

Това не ми харесва и не го смятам за правилно, но за разлика от другите, аз мога да направя нещо. И ето тези седемдесет и нещо снимки в телефона ми са доказателство. Операция „Нинджа“ е приключила с тотален успех и последващите програмирани от мен действия ще променят системата към добро

Операциите на „Звеното“ са прекратени някъде от една седмица и още никой не е реагирал по две прични. Първата е, че не знаят какво се случва и са объркани, втората е, че толкова ги е страх, че не смеят да мръднат. Имат основание да ги е страх. Само за последните години съм убил над двайсет души собственоръчно по време на някакви професионални екшъни (споменах, че ситуацията се напече). Още по-лошото е, че вече толкова ми харесва, че убих още десетина за удоволствие. Това е единственият момент, в който изпитвам нещо, и без това се чувствам толкова празен, че само нонстоп чукане, друсане и пиене ме карат да мърдам.

С две думи, вече съм станал част от проблема, а не част от решението, факт, който, когато рядко имам моменти на нормално мислене, ме кара да крещя и вия с часове.

Случиха се едни неща наскоро, които малко ме фокусираха, и реших да направя тази програма, която тече сега.

Допивам си кафето, обличам се, вземам едно малко сакче и го пълня с кутийки бира от хладилника. Поглеждам си часовника и се забързвам, защото гоня график. Излизам пред блока и кимам на охраните. Сутрините още са студени. Един служебен автомобил на „Звеното“ спира пред входа и шоферчето ми отваря вратата.

- Добро утро, г-н Иванов - поздравява стегнато.

- Добро да е, младеж.

Ниските ешелони не са информирани, че с организацията ми е свършено, и ще получават заплата още един месец. После са свободни да правят с живота си каквото искат. Легалните бизнеси са в ръцете на Балабанов и той се оправя, Тонката каза, че си има достатъчно пари, което е факт, и не му се занимава. Той може да живее като цар в Тайланд с към двестате милиона, които притежава. Аз съм напълно извън играта. Оставил съм кинти само за хлапето, има няколко мои сметки на разположение на Балабанов и Пирдопски, а всичко друго съм раздал за благотворителност. Следващите години няма да има гладни сирачета, хора, които просят за операции и органи. Направил съм няколко фондации и всички скоро ще зажужат. Около един милиард лева могат да направят чудеса, а съм уверен, че с тези пари няма да се злоупотребява, защото Агента ще дебне, Балабанов - също и ако някой сгафи, ще яде бой, яко бой. Всичко съм направил, без да се афишира, че съм аз, защото не искам хората да се чувстват неудобно, ако разберат от кого са парите. Уви, моята анонимност като глава на „Звеното“ остана в миналото и хората ме мислят за чудовище. Не са далеч от истината.

Докато ми се въртят такива весели мисли, колата паркира пред басейна „Мария Луиза“, който някога, когато бяхме деца, се казваше „Република“. Слизам и тръгвам към паметника и знам, че съм пристигнал навреме. Имам да свърша една работа собственоръчно. След минута почти съм стигнал и към мен се затичва една позната немска овчарка. Вече не тича както преди, защото е поостаряла, но пак е адски красиво животно. Погалвам кучето и вземам една пръчка от земята, която силно хвърлям надалеч.

Кучето излайва радостно и се затичва след нея. През това време аз тихо стигам до пейката, на която седи Никита всяка сутрин по това време. Той се е зачел във вестника си и не ме чува, аз съответно го хващам с две ръце за главата и му чупя врата. Това си е моя работа и затова я върша сам. Сядам до тялото на стария човек, който изглежда все едно е заспал, и си паля цигара. Още е рано и поляната пред паметника блести от росата.

Облягам се на пейката и пуша, гледайки към Мордор над дърветата. Кучето идва с пръчката, веднага усеща какво се е случило и тъжно изскимтява. Ляга в краката на господаря си, а аз ставам и тръгвам към колата. Хвърлям фаса си в едно кошче. Може да съм станал чудовище, но винаги си хвърлям фасовете в кошчетата, което е хубаво. Стигам до колата и казвам на пича:

- Карай към гробищата. Знаеш къде.

После набирам телефона на Тонката в Тайланд. Включва се гласова поща. Представям си го как седи пред статуя на Буда в някой златен храм и медитира. Усмихвам се при мисълта.

- Антон. Оставете ми съобщение - лаконично казва записаният глас на Тонката.

- Нищо, Тонка. Само исках да те чуя. - Замислям се за момент и добавям, преди да затворя: - Сбогом, брат.

След двайсетина минути пристигам до двойния гроб, където се намират паметниците на Иво и Мишо. Единият е кремиран, а другият е погребан. Оставих семействата им да решават. Вадя бирите от сака, от който вадя и един тънък таблет - последна дума на техниката. Пускам на него „Облаци“ на „Хиподил“, отварям трите бири, паля три цигари и сядам на земята между двата паметника. Отпивам и се замислям как слушахме тази песен преди сто години на един раздрънкан касетофон. Почти успявам да си спомня как беше тогава, но само почти. Тъпото на възрастта е, че колкото повече ставаш на години, толкова повече всичко избледнява - цветове, емоции, вкусове, миризми, спомени, усещания. Сигурно накрая е ужасно сиво, но това нито един от нас тримата няма да разбере.

Изчаквам песента да свърши и пускам един друг файл, който прехвърлих от телефона си в паметта на таблета. Слагам таблета така, че да виждаме и тримата, и паля един коз. Въпреки че не ги виждам, усещам духовете на побратимите ми до себе си. Файлът е клип, който е към две минути и показва как двама маскирани мои хора разфасоват с кукритата един доста едър мъж с гадно излъчване и много татуировки. Навсякъде плиска кръв и с методични движения моите момчета го разчленяват. Учудващо е, че дори след като е останала без два крака, свинята продължава да е жива. Накрая му отрязват главата и я слагат пред камерата, за да я виждам по-добре, както съм им поръчал.

Това е боклукът, заради когото Иво, Михаил, Долф и Слай са мъртви. Шибаните украинци изскочиха от нищото и ни нападнаха брутално, като ни превъзхождаха по численост и огнева мощ. Кольо Агента каза, че са някакви специални главорези, които много потайно навлезли на пазара и чрез моята смърт искали да направят изявление, че те са новите момчета на площадката. Един вид „Вижте ни, убихме най-големия бос в страната ви, не се закачайте с нас“. Ние бяхме две коли хора и се връщахме от сватбата на един наш човек. Бяхме както се казва „добре почерпени“. Гадовете ни налазиха на Осгилиатско шосе и ни направиха класическа постановка. Ние бяхме пияни и имахме само патлаци, все пак от сватба идвахме. Ония имаха картечници и автомати. Бяха преградили пътя с някакъв багер и когато спряхме, ни запукаха свирепо. Първо фира дадоха шофьорчетата ни. Ние тръгнахме да отстъпваме към гората, но боклуците бяха повече от трийсет души и ни бяха заградили отвсякъде. После падна Долф, когото буквално прерязаха надве с картечница. После Мишката добара автомата на един и това ни осигури малко време. Слай остана да ни прикрива и успя да убие няколко души, преди да го прострелят. Последно го видях как държи кукрито си и се смее, целият облян в кръв, и върви към копелетата. Аз застрелях трима-четирима с патлака, но после ме раниха в корема и в рамото. Ивака ме пое, а Мишо остана да ни покрива. Чух как щракна затворът на калашника, когато му свърши пълнителят, и го чух как ни казва, и той смеейки се:

- Аре, пичове, ще ви чакам оттатък.

После видях как му пръснаха тиквата. Ивака полудя, остави ме на земята и се затича обратно, крещейки. Последва мощен взрив и Иво по някакъв негов си начин успя да отнесе половината гора, останалите маймуни, които се бяха струпали около тялото на Мишо, и себе си. От експлозията аз припаднах. Събудих се в една локва кръв, оказа се, че са ме простреляли още един път, но успях да долазя до пътя. След това се събудих в болница и някакъв глупак ми обясняваше какъв късметлия съм бил и как едвам съм прескочил трапа. Да ти еба майката, глупак, по-добре да не ме бяхте спасявали. Всичко човешко у мен, което ми беше останало, си замина в онази гора до шосето. Това беше преди година. После положението стана много зле и аз направих много неща, за които не искам да говоря или да си спомням.

Разфасованият боклук, както вече се сещате, е баш шефът на украинците и това е моментът на възмездието, който искам да споделя с моите мъртви другари, не че това ще ги върне или ще разсее мрака в мен. Допушвам си коза и се облягам на паметника на Мишката. Придърпвам таблета и пускам „Рок дъ Касба“ на Клаш. Това е любимата песен на Мишо и аз изсипвам неговата бира върху рохкавата пръст на гроба му. После повтарям съшия ритуал с Иво, но пускам неговата любима „Инфинит дриймс“ на Мейдън. Паля цигара и лягам по гръб между гробовете. Над мен, през клоните на дърветата, се вижда как се гонят облаците. Когато си изпушвам цигарата, ставам, изтупвам се, заглеждам се в двата гроба и оставам така, без дори да мисля, някъде пет минути. Една минаваща катерица ме изкарва от този почти дзен момент, аз се обръщам и тръгвам към колата.

- Карай към „Шишман“. Ще ме оставиш на ъгъла с „Аксаков“

- Слушам, шефе.

След малко пристигаме и аз освобождавам момчето. То си мисли, че е за деня, но всъшцост е завинаги. Тръгвам по „Шишман“ и се усещам, че съм взел механично сака с таблета и смачканите кутийки бира. Точно минавам покрай един просяк пияница и му го хвърлям. Той бързо го отваря и чувам зад себе си: - И к’во ще го правя този половин лаптоп бе, боклук нещастен?

Става ми смешно, но не се обръщам. Стигам до „Билката“ и влизам. Сядам на бара и паля цигара. Барманът ми дава бира, аз си поръчвам и едно голямо „Four roses“. Имам среща след малко, остава около половин час до нея. Изпивам си бърбъна почти на екс, но не съм нервен. По-скоро ми е едно спокойно и небрежно. Това май е тоталният непукизъм, който цял живот преследвам. Определено не си струва цената, да знаете.

Изпушвам си цигарата и веднага паля нова. Бъркам в джоба си и вадя едно намачкано писмо, което получих преди няколко дни.

Софиянче, тука е мноо убаво, ако и да е малко студено. Я живеем баш у пущинака у една хижа и съм йекстра. Демек не ме мисли мене. Аз тебе те мислим. Тука има яко дивеч и тепам яко животиняк. Има едни тарикатски елени, елкове им викат местните шебеци. И мечки има, ама с тех се разбирам. Те това е от мен. Седим си вечер на огъна и си спомням. Славни времена беха. Аре остани си със здраве. Твой Здравко

Арнолд беше болен, когато стана инфекцията. Дойде да ме види само веднъж в болницата, разрева се и каза, че заминава. Нищо не бях чувал за него, докато не получих това писмо. Клеймото е от Аляска и това ми обяснява много неща. Случайно в един разговор с Арни бях разбрал, че е прочел само една книга през живота си, но я беше харесал и запомнил завинаги. Името на книгата е „Белю Пушилката“ на Джек Лондон. Бъди щастлив, големи ми приятелю.

Поглеждам си часовника и виждам, че е станало време. Вадя от джоба си едно странно изглеждащо малко дистанционно и натискам няколко копчета в определена поредност. Това предизвиква две определени неща в близката сграда на парламента. Първото е, че всички врати на парламентарната зала, където в момента се бистри поредният вот на недоверие, се заключват и вече никой не може да напусне залата, където са се събрали всички депутатчета и целият министерски съвет (погрижил съм се да има кворум и всички маймуни да са събрани накуп там). Това става възможно, защото преди няколко месеца една моя фирма пое поръчка за ремонт и освежаване на вътрешността на парламента и аз внедрих някои мои нововъведения. Едното са ключалките на вратите, които мога да заключвам дистанционно, а другото - едни към сто кила пластичен взрив, които са много равномерно и скрито разпределени из цялата зала и са свързани с детонатори. Както подчертах, имам склонност към драматизъм и преди да натисна голямото червено копче, натискам едно малко до него. Аз не чувам, но през високоговорителите на залата се понася „Приказка за стълбата“ на Смирненски. Само мога да си представя израженията. Изчаквам към пет минути и после натискам червеното копче. Усеща се нещо като леко земетресение. Експлозията е изчислена така, че да направи на пихтия всички вътре в залата, но да не разруши сградата.

С това ми действие съм изпълнил графика си за деня. Утре ще излезе изявление от името на фалшива организация, което ще казва, че този взрив е символ на народното недоволство срещу системата и е време политиците да разберат защо се намират в онази сграда и за кого работят - за себе си или за народа на България. По принцип не одобрявам тероризма, но нашите политичета съвсем се насраха и си скъсаха връзката с действителността доста отдавна. Изиграват „Приказка за стълбата“ всеки път на живо и сметката плаща народът. Аре стига. Смятам, че с това жертвоприношение като символ и с избиването на онези бандитски седемдесет и трима боклуци страната ни спокойно може да поеме по нов, по-добър път. Започват да се чуват първите сирени на линейки и патрулки. Определено ще имат много работа.

Поглеждам си часовника и виждам, че е станало време. Срещата ми влиза и сяда до мен на бара. Аз го поглеждам и му се усмихвам.

- Да пием по едно преди тръгване? - питам Агента.

- Еми да пием по едно. За мен ще е удоволствие - усмихва ми се той. Има дебели очила, фалшив мустак и бакенбарди. Сложил си е и някаква странна шапка.

Поръчвам две уискита и казвам на бармана:

- Копеле, пусни „Каугърл“ на „Ъндъруърлд“, моля те.

- За теб винаги, Пешо - казва барманът и се навежда над компютъра, който се намира в края на бара. След секунди песента започва. Everything, everything, everything...

Казваме си наздраве с Агента и изпивам питието на екс. Оставям една банкнота на бара и кимам на Николай. Той ми кима и пак ми се усмихва. Разбира ме. Нали се сещате, че му бях оставил две суми. Втората е за моята поръчка. Онзи списък не е от седемдесет и три имена, а от седемдесет и четири и седемдесет и четвъртото име е моето. Аз също съм част от отровата, която пречи на тази държава, и мен също не трябва да ме има. Започва готиният момент от песента и Николай става. Застава зад мен и виждам в огледалото как бърка в джоба си и вади нещо. Студената цев на пистолета му ме докосва по тила и после.

Финал 2 - Добър беше днешният ден, началство — каза той. - Ама ще ме попиташ - какво ще рече добър? Запълнен!

„Алексис Зорбас “, Никос Казандзакис

Морето се отдръпна пред очите ми.

На дъното му се усмихва лятото.

„Морето“, Христо Фотев

Седя на високата скала в северния край на Кара дере и слушам поредния доклад на министър-председателя на България по сателитния телефон.

- Пешо, всичко е идеално. Безработицата е паднала под пет процента и брутният вътрешен продукт се е вдигнал значително. Абсолютно прав се оказа, като ме посъветва да направя онази агенция за усвояване на еврофондовете по този начин.

- Мите, ти някога се заигра с тези фондове, нали ти ни вкара във всички схеми - отпивам от меха със студено бяло вино, който нося. - Другото е лесно, просто трябваше да си представя как се правят нещата по обратен на „гръцкия“ модел, за който ни светна братовчед ти от Византия и ние толкова успешно прилагахме после години.

- И ти си прав - смее се Балабанов.

- Другата част от уравнението, за да тръгнат нещата, беше да се отрежат претенцийките на партиите и техните фирми „консултанти“, които всъщност гепиха парите, да се уволнят всички, които преди са вземали решения, и да се назначат нормални млади хора, на които да им пука за България.

- А се оказа, че има доста такива младежи и девойки - казва бившият счетоводител на „Звеното“, който сега е начело на кабинета.

- И последното условие беше да се опростят документите за кандидатстване и всичко да се направи максимално лесно и прозрачно - продължавам аз. - Нямаше как да не станат нещата, тези фондове са хубаво нещо, особено сега, когато западноевропейчетата леко започнаха да зацепват, че ние не сме втора класа хора и този Европейски съюз не е само клуб по интереси, и изравниха условията за стари и нови страни членки. Виж как, като си затворихме границите за холандци и финландци, колко бързо влязохме в Шенген, ше ги шибам у копеленцата...

Г оворим си още петнайсет минути в този дух с Митко и той после изцепва, защото трябвало да лети да им шока репите нещо в Брюксел, защото пак го раздавали бюрократчета и прилагали двоен стандарт, но този номер вече определено не минава както при предишните ни правителства на свиркаджии, гъзолизци, предатели и крадци, които почти ликвидираха родината ни и изгониха над един милион души от нея. Имаше, естествено, и свестни хора между предишните политици, но бяха малко и усилията им се губеха на фона на общата корупция, пълното безочие и тоталната липса на елементарен морал. Хубаво е, че тези лайнарски модели и манталитет останаха в миналото и сега стъпка по стъпка нещата се оправят.

Не отивам директно до кемпа, а влизам навътре в гората. Там се намира едно чудно красиво място, което карадерейци наричат „Зала „България“ и представлява езеро между дърветата, заслонено от голяма скала. Изключително красиво и мистично място е. По малка пътечка стигам до една козирка, която скалата образува над езерото, и сядам под нея. Обичам да идвам на това място и да размишлявам. Паля си цигара, отпивам от виното и се сещам, че преди години за малко целият този рай да бъде загубен. Аз се ядосах и дръпнах бая конци, щяхме да позастреляме едни инвеститорчета по едно време даже, но крайният резултат си струваше. В момента Кара дере е място, на което няма да се строи никога, и тук се намира най-хубавият зелен къмпинг в тази част на света. Единствената промяна спрямо преди е, че има закътани екотоалетни и душове, има сладка вода и на плажа и в околността е задължително да се пази тотална чистота. Естествено, къмпингът се попрепълва леко през юли и август и не е пусто както преди, но хората са готини и успяват да се забавляват и почиват, без да си пречат, и всички са усмихнати.

Сега обаче е май месец и да си призная, това е любимото ми време за идване до този райски плаж. Люляците са цъфнали и се отразяват в морето, гледката е поразителна. Аз изпушвам още една цигара и потеглям. Качвам се до Горица, където живее Сънчо, и си презареждам мехчето с вино, защото почти беше свършило. Много ценен аксесоар е. Установил съм този факт още като шестокласник на първия си къмпинг на Иракли, когато единствените важни неща за мен бяха една хавлия, едно хавайско копие и едно мехче вино като това, което сега нося.

После прецепвам през полетата над дерето и слизам по една тясна пътека на плажа на няколко километра южно от кемпа ни. Сядам на топлия пясък, облягам се на един пън и се заглеждам в морето, което обичам безкрайно. Така полумедитирам по балкански около половин час. Сещам се, че си нося книга, вадя я и чета известно време. Книгата е „Резерватът на таласъмите“ на Саймък, сигурно я чета за двайсети път, но винаги ме забавлява и изпълва с положителни чувства. После влизам във водата, която още е малко хладничка, но аз съм кораво копеле и плувам доста навътре. Не трябва да се плува пил, но аз съм направил доста неща, които не трябва да се правят, така че не ми пука. Излизам и опъвам една сериозна глътка вино, което съм оставил да се изстудява в плиткото, закачено за едни скалички. Много хора може да ми се разсърдят на това изказване, но накрая май ще се окаже, че предпочитам да пия бяло вино пред бира лятото. Това всъщност не е от значение, защото наближава джин о’клок и аз се насочвам към кемпа.

Там ситуацията е типично карадерейска, демек цари абсолютно безхаберие, безвремие и безгрижие. Цялата глутница наши хлапета ме вижда отдалеч и се затичва към мен, за да ме посрещне. Може да се каже, че сме изпълнили генетичния си дълг към майката Земя, защото хлапетата са вече доста над десет и една част от тях са с дръпнати очи, което може да ви подсети, че тайландските феи са се позадържали една идея по-дълго. Малко странна социална организация сме, но все пак имахме доста напрегнат живот последните десет-петнайсет години и бяхме през цялото време заедно, като не броя Тонката, който, както споменах, вазира преди време. Казвам „странна социална“, защото с Мишо и Иво до такава степен сме свикнали да сме заедно, че така и не се разделихме през годините и сме като едно голямо семейство. Просто си вземаме по-големи къщи с място за всички и заемаме повече места, когато ходим на мероприятия. Малко ни гледат странно хората, ама голяма работа де.

Хлапетата ме настигат и настава „Синьо лято“ обстановка с много детски смях и настроение. Успяват да ме съборят на земята и се борим около пет минути с променлив успех, защото големите са поприхванали вече някой и друг пиниз. Снежа ме спасява, като вика децата за следобедна закуска. Направила е страшна рибена чорба в едно голямо котле на огъня и аз сядам също да си подложа, защото виждам как Иво забърква следобедните коктейли на бара, който собственоръчно сме сковали. Барът се намира под един огромен разпънат бял парашут и това е най-хубавата тента на света. Зад парашута, до дюничките, са наредени над десет палатки. Тук сме по-големи диваци от на „Градина“, защото този плаж е такъв и така е по-готино.

След супичката отивам да си взема един бърз душ и после се присъединявам към Иво в късноследобедното свещенодействие. Направил е дайкирита и съм много доволен от избора му на напитка.

- Наздраве, брат.

- Наздраве, Ивайло. - Чукваме се.

- Абе оная лодка на Мишо ли е, дето се задава откъм скалите?

- Еми не знам, копеле, ей го е бинокъла до теб...

Иво вижда бинокъла, който стои на бара на десет сантиметра от лакътя му, и поглежда през него.

- Мишо е. Сай и Фон са с него.

- А Фаа къде е?

- Аз зад теб съм, Пешоо.

Обръщам се и виждам азиатската красавица, която си е вързала косата на две плитки стил Пипи и е с тениска на „Пантера“. Добре изглежда. Придърпвам я и я целувам.

- Казва се „Аз съм зад теб“, девойче, не ми говори като Йода.

- Добре, добре - усмихва се Фаа и си сипва една чаша от шейкъра.

После сяда до нас и се зазяпва с бинокъла към доближаващата се надуваема лодка на великия рибар Михаил. Учудващо и много хубаво е колко риба има напоследък, откакто новото ни правителство възприе една доста твърда и безкомпромисна линия на поведение спрямо всякакви противоекологични прояви. За няколко години природата на България е осезателно по-чиста. То не е толкова голяма философия да се направят пречиствателни станции и заводи за боклук. Просто, вместо да се гепят парите, трябва да се използват по предназначение и всичко се нарежда. Г оляма кретения беше някога. Ядяхме плодове, внесени от на майната си, защото тука сме олигофрени и си унищожихме земеделието, защото някои хора правеха свирки на чужди лобита, които защитаваха интересите на бедните и отрудени френски и испански фермери. Френски картофи и испански ябълки, аре бегай! И това вече е прекратено за щастие, и лека-полека всичко започва да цъфти и да връзва.

Най-сериозната реформа беше свързана с борбата с организираната престъпност, която, както знаете, че аз добре знам, се беше сраснала в една гнусна симбиоза с държавата и нейните структури. Личният състав, структурата и цялостната дейност на министерството и съдебната система бяха тотално сменени и променени, а аз лично дадох петдесет милиона евро хонорар на Кольо Агента, за да осигури доказателства всички паразити и боклуци да получат ефективни присъди и да влязат в затвора, където им беше мястото, и да си останат там, а не да излязат след една седмица, защото Пирдопски си е направил магиите. Като стана дума за Пирдопски, и на него дадох бая милиони, за да застане от другата страна и вместо да ги вади, да започне да вкарва бандитюгите в панделата. Искам да кажа, че Явор Пирдопски, настоящият министър на вътрешните работи, е изумително ефективен, но това е нормално за човек, който познава системата толкова добре.

Веднъж вкарани почти всички ключови престъпни елементи в затвора, нашата мила родина се отърси, сякаш свалила огромна тежест от себе си, и се изстреля мощно по посока осигуряване на нормален живот на гражданите си. Това се усети някъде към втората година и малко по малко започна да се усеща и върху лицата на хората, които бяха заприличали на зомбита. Сега вече можеш да видиш хора да се усмихват, няма го оня затискащ сдух и натоварване, абе живват нещата определено. Чистката нямаше как да стане по нормален начин, признавам, и аз още не съм разпуснал армията на „Звеното“, но тя все по-често и по-често остава без работа. Наистина имаше доста, как да ги нарека, недемократични ситуации от наша страна, но е по-лесно да убиеш чудовище, като използваш силата на друго чудовище, а не да се биеш с нещо безконтролно, опитвайки да спазваш правила, които то не спазва. Много местни и чужди сили се пробваха да се намесят и да прецакат реформата, но без да влизам в подробности, не е останал никой от тях да разкаже какво им се е случило.

Сигурно се питате как се е получило така, че нашето момче Митко Балабанов е министър-председател? Ето как. В един момент спрях и се огледах какво се случва около нас, защото леко ме беше обхванала инерцията. Замислих се, абе колко, аджеба, пари ми трябват и колко още гадории трябва да направя, за да съм щастлив, каквато ми беше началната цел, и се усетих, че малко съм се отклонил от курса. Имаше една хубава книга на Хорас Маккой с много хубаво и поучително заглавие: „Саванът няма джобове“. Един ден се разхождах по махалата и видях как една възрастна жена, която ровеше в един контейнер за боклук, се подхлъзна и падна. Отидох да й помогна и се оказа, че това е учителката ми по литература. Заведох я в кръчмата, нахраних я и се заговорихме. Оказа се, че пенсията й стига, за да си купи лекарства, да си плати сметките (без парното) и да има за храна за две седмици. През другото време й се налагало да импровизира, което и аз забелязах, когато я видях да рови в кофите. Наредих на банкерчетата ми на жената да й се превеждат всеки месец достатъчно пари, че да може да живее нормално и достойно, и после се замислих дълбоко. Аз добре някога обърнах тоягата и не го направих от хубаво, ама сега не мога ли по някакъв начин да помогна, вместо да преча. Има ли шанс в мен да е останало нещо нормално след всички лайна, които успях да сътворя през годините? Обадих се на Иво и Мишо да дойдат в пицарията и споделих с тях мислите си. Свързахме се и с Тонката в Тайланд по телефона, за да чуем и неговото мнение на муай тай боксьор философ. Пихме и разсъждавахме дълги часове, дойде и Балабанов, дойдоха и Варела, и Спас, и другите „директори“. На сутринта вече бяхме решили, че можем да пробваме да променим нещата. Сега, шест години по-късно, вече доказахме, че сме били прави.

Изборите признавам, че спечелихме по много грозен и корумпиран начин, но нямаше кой да ни надцака, когато пазарувахме гласове. Цялата „реформа“ и промяна на политическото статукво ни излезе някъде малко над един милиард лева, но и до наши дни сме единодушни, че това са ни най-добре изхарчените пари в живота и най-хубавата инвестиция. Малко по малко след това пуснахме кепенците на „Звеното“, като само оставихме дежурна армията за ситуациите, които споменах по-горе. На „златните“ дилъри дадох щедри пенсии, а за нас останаха достатъчно кинти, които ни позволяват да правим каквото, когато и където си поискаме. Положението и на всички други пенсионери в държавата се подобрява, защото за първи път се въвежда една нормална, насочена към подобрение на жизнения стандарт социална политика. Както виждате по началото на карадерейскито ни лято, едва ли харчим много, защото целият ни кемп се оправя за един ден с парите, които някое мамино детенце пръска за вечер на Слънчев бряг. В този ред на мисли Мишо тъкмо акостира и заедно с двете гейши вади от лодката такова количество риба, което е уловил, че не само ще ни стигне, а и ще има да раздаваме и на съседите от кемповете „Онгъла“ и „Плиска бойс“.

Няколко часа по-късно сме порядъчно пияни. Гори голям огън, около който танцуват децата, тайландките и Снежка. Ние, момчетата, седим на една маса, ядем току-що опечена прясна риба и се намираме точно на прехода между виното и мастиката. Имаме лед, защото разполагаме със соларен панел, който ни осигурява достатъчно енергия за лед и музика. Повече не ни и трябва. Слушаме един концерт на „Фейт Ноу Мор“ от деветдесет и трета и положението по-добро не може да стане. Мишо се изправя и вдига чашата си.

- Приятели, да пием за чистите моменти като този, в които човек се чувства наистина жив...

Ставаме и си казваме наздраве. Луната свети, децата се смеят, а Майк Патън се дере. Да не забравяме и тайландките. Чиста поезия. Паля един коз и тримата го врътваме. Качвам се на един пън и поглеждам към побратимите.

- Момчета, намираме се в абсолютна Зорбас ситауция. Ареее всички във водатааа.

Пръв спринтирам, но Мишо ме изпреварва и се врязва в плоската като палачинка повърхност. Бухвам се и аз и морето ме освежава приятно. Стотни след това и Иво се размазва до мен. После става лудница, защото децата и жените ни последват и скачат при нас с весели крясъци и смях. В този момент започва „Едж ъф дъ уърлд“ и всъщност се оказва, че положението може да стане по-добро.

*

Шест месеца по-късно сме на гости в Тайланд в огромното имение на Тонката. Слушаме новия на „Масив атак“, който май им е най-добър досега, и лочим бири в огромния басейн в двора пред къщата му. Водата все едно се слива с водата на залива през деня, но сега е меко осветена от подводно осветление, а морето е осеяно от множество светлинки на корабчета, яхти и сампани.

Времето е топло и ни е идеално. Наредили сме се четиримата в този ред - Мишката, Тонката, Иво и аз, и се стараем да не гледаме към джакузито, където министър-председателят и министърът на вътрешните работи, в компанията на четири местни девойки, определено се забавляват доста енергично, съдейки по количеството разплискана вода. Децата вече спят след цял ден игра с хлапетата на Тонката, въпреки че днес е ден, в който им позволихме да си легнат по-късно. Все пак е празник.

- Айде, време е - казва Иво и излизаме от басейна.

Тук е топло и няма нужда да се обличаме. Сядаме в една беседка близко до басейна, която е заобиколена от красива градина и има уникална гледка към залива. На масата са наредени безчет тайландски вкуснотии, а до нея има малък хладилник, от който аз вадя четири нови бири, които подавам на момчетата. В единия край на беседката има голям телевизор. Тонката го включва. Предаването е на БНТ, явно и в Тайланд я ловят тарикатите. Има още няколко минути. Чукваме се с местните бири, които не са лоши, но родните са доста по-пивки май. Лапвам една скарида, която има божествен вкус и направо се разтапя в устата.

Тонката се изкашля и казва:

- Приятели, много се радвам, че сте тук. Липсвате ми. Да знаете, че това е колкото мой дом, толкова и ваш...

- Стига се разнежва, бе, педерас. Много ясно, че е и наш дом - срязва го Мишо и всички се разхилваме. - Аре сега тишина, че почва.

Обръщаме се към телевизора и от него ни гледа първата жена президент на България -Маргарита Балабанска, която казва:

- Да ви е честита новата 2018 година, мили съотечественици.

В този момент Мишката отваря рязко голямата бутилка шампанско, която специално дундурка за това второ за деня посрещане на Нова година, и почти успява да ме свитне с капачката копелето гадно, което явно и му е била главната цел. Скачам на майтап към него, но той ме обезоръжава с широката си усмивка и аз кротвам. Разлива ни шампанско и си казваме наздраве, после се заглеждаме в тропическото нощно море, а зад нас се чува гласът на Балабанска, която говори за благоденствие, любов, здраве и щастие. Как тази мацка стана президент е съвсем отделна история, пак свързана с нас, но ще си позволя да я запазя в тайна. В този момент се чува странен крясък и аз решавам, че е някаква чудата местна птица, но се оказва само любовният вик на ощастливения Пирдопски. Това спомага още повече за новогодишното ни тропическо настроение и четиримата избухваме в зверски смях заради тип, който прави мускулна треска. Хубаво ни е. Честита нова година...

Финал 3

Битката за Мордор (Мутри срещу извънземни)

Нека просто се вгледаме в самите нас - как една интелигентна форма на живот може да се развие в нещо, което не бихме искали да срещнем. Наистина си ги представям в огромни кораби, напуснали изтощената от самите тях родна планета. Такива развити извънземни вероятно ще са се превърнали в номади, търсещи да завземат и колонизират която и да е планета.

Стивън Хокинг

- Да. И аз не бях първият, който предположи това, но бях първият, който го повярва. И още нещо. Нещо толкова детинско и глуповато, че ксенобиолозите се смяха до припадък, когато им го казах след битката. Бъгерите са насекоми. Подобни на мравките и пчелите. Царицата и работничките. Може да е било преди стотина милиона години, но оттам са започнали именно по този модел.

„Играта на Ендър “, Орсън Скот Кард

- На напълно погрешен път си, синко - отвърна му кротко Зим. - На тоя свят не съществува нещото, което ти нарече „опасно оръжие“.

- Как така, сър?

- Няма опасни оръжия, има опасни хора. Ние се опитваме да те научим да бъдеш опасен - да бъдеш враг. Опасен дори и без нож. Смъртоносен дори когато разполагаш само с една ръка или един крак и все още си жив.

„Звезднирейнджъри“, РобъртХайлайн

Шибаните маи се оказаха прави и краят на света наистина настъпи през 2012 един вид. Не познаха датата, но и да уцелиш годината не е малко попадение. Според мен ставаше дума за съвпадение, но наистина си стана буквален Армагедон.

Всичко започна през август, когато над Черни връх, най-високия връх на планината Ефел Дуат, се появиха странни сияния. Никой в Мордор не им обърна особено внимание, защото в града сме свикнали на всякакви дебилни рекламни кампании и всички сметнаха, че скоро просто ще се окаже, че „Кока-Кола“ или „Загорка“ са направили поредната си простотия. Няколко дни по-късно обаче се отвори порталът на шибаните извънземни и буквално си еба пичката лелина. Глобално. Порталът представляваше арка, която се издигаше на около километър и половина над планината и излъчваше гадна жълто-зелена светлина. Отвори се рязко, посред бял ден и гадовете започнаха да се изсипват на талази. Докато още работеха медиите, някой каза, че са преминали няколко милиона летящи извънземни обекта. Колко пасажери имаха на борда си никой не можеше да изброи.

Корабите и изтребителите им бяха с всякакви размери. Имаше от такива колкото автомобил до такива, които бяха големи колкото имперски разрушител от „Междузвездни“. Нахлуването продължи малко повече от две денонощия. После светлините угаснаха и нещото явно се затвори.

Може да се каже, че направо ни попиляха. В Мордор кацнаха относително малко, а другите се разпръснаха из цялата планета. Движеха се страшно бързо, имаха такава маневреност и такива оръжия, че въздушните сили и ПВО-тата на човечеството нямаха никакъв шанс. Лично станах свидетел как само две малки изтребителчета самостоятелно първо разпердушиниха всичките ни самолети и хеликоптери, а после и пратените ни от НАТО подкрепления сумарно за по-малко от пет минути. Опитът за съпротива въобще не забави нашествието и за по-малко от денонощие Земята падна.

Гадовете определено знаеха къде да ударят, явно имаха добро разузнаване. В Мордор веднага, секунди след отварянето на портала, бяха буквално изпарени парламентът и министерствата на отбраната, вътрешните и външните работи. След това се оказа, че в рамките на един час са били изличени от лицето на Земята градовете Вашингтон, Москва, Пекин, Делхи, Токио, Ню Йорк, Рио де Жанейро, Канбера, Лондон, Париж и още десетина подобни. След това започна кратка война, в която земните армии, успели да се вдигнат, бяха прегазени като с валяк.

Когато се отвори порталът, ние пиехме бири точно на терасата, която гледа към Ефел Дуат, и когато извънземните ексадрили засенчиха слънцето като рояк, първоначално не можахме да възприемем какво се случва. Минути по-късно гадовете започнаха да стрелят навсякъде с лъчевите си оръжия, започнаха да вият сирени и настана масова паника. Чували ли сте как крещят от ужас над милион души? Аз съм чувал вече. Народът започна да бяга и да напуска града кой както може. Настана хаос. Ние се окопитихме обаче и директно влязохме в подземието. Клетките на джиесемите дадоха фира от многото обаждания, обаче ние като паравоенна структура имахме радиовръзка един с друг и аз дадох заповед на всички бригадири да събират войниците и да се насочват към подземието през наличните входове. Повече от половината от моите хора живееха в Квартала и за няколко часа в складовете с марихуана, лабораториите за амфетамини и всички други помещения се събраха над триста души - мои войници, техни жени и деца и някои случайно попаднали. После спря токът, но за малко, явно въведените умни енергийни системи си вършеха добре работата. Изчаках колкото можах и после дадох друга заповед - входовете към подземието, респективно към нас, да се укрепят така, че и с взрив да не може да се премине. Не съм чудовище и който и съсед да поиска убежище, аз му го дадох. Все пак това е идеята на тези подземия, но странното беше, че само двайсетина души дойдоха, другите тръгнаха с тълпите, които напускаха града. Доста от тези хора, между другото, и успяха да се измъкнат, защото гадовете започнаха да събират роби чак след един ден. Хубаво е, че беше лято, и хората можеха да оцелеят навън, защото беше топло. Тъпото е, че робите имаха и една друга функция освен класическия смисъл на това значение и тя беше, че бяха използвани и за храна от пришълците.

След като първоначалната паника беше овладяна, аз и момчетата отидохме в стаята, която Минчо Химика използваше за кабинет, сипахме си по едно уиски и седнахме на компютъра. Интернет имаше още почти трийсет часа и това ни даде много информация какво се случва по света. Беше кошмарно. Милиони бяха загинали през първите часове, а всички опити за съпротива бяха премазани в зародиш и жестоко наказани. Във фейсбук пишеше, че където се е наблюдавала повишена активност на земните военни сили, се наблюдавала и страшно брутална активност на извънземните големи кораби, които за минути долитали на рояци, буквално ставало нощ, защото скривали небето, и започвала стрелба, докато не изравнели всичко със земята. Там, където нямало съпротва, само кацали и нямало стрелби.

Чак след десет часа по всички налични медии се разпространи първото и последно съобщение, което извънземните излъчиха. То само по себе си беше доста неприятно, гадовете бяха превзели едно телевизионно студио някъде в Канада и излъчваха оттам.

Едва ли им е пукало откъде всъщност излъчват. Просто са използвали първия удобен момент и място. Съобщението започна така: включи се камера и един извънземен, тогава видяхме за първи път как изглеждат, с кристален светещ шлем на главата, от който излизаше прозрачен кабел, пълен с флуоресцираща зелена течност, държеше като марионетка тв водещия за врата и краката на горкото момче явно не се допираха в пода. Извънземното лайно насочи лицето на водещия към камерата и после с другата си ръка хвана свободния край на кабела и го заби в тила на човека. Очите му се обърнаха и от устата му потекоха лиги, после издаде странен звук, който приличаше на смес между мяукане, гъргорене и реч. Малко по малко започнаха да се долавят и думи. Шибаното извънземно явно го настройваше.

- Ние вземаме вашата планета. Вие сте роби. Подчинете се или умрете. Ако се съпротивлявате, ще ви унищожим. Вие сте нищо. Прах под краката й. Храна. -Пришълецът откачи кабела, като с това си движение откъсна задната част на главата на момчето, после хвърли настрана безжизненото тяло и сигналът прекъсна.

Аз си сипах още една чаша от уискито и се облегнах назад в стола. Мишката, естествено, се опита да разведри ситуацията:

- Абе, пичове, аз разбирам да сме външна граница на ЕС, ама това май е малко прекалено, д’еба...

Това беше смешно наистина, но никой от нас няма силата да се засмее. Тонката е затворил очи и се клати на стола, а Иво седи пред компютъра и рови в интернет. В ютюб има хиляди клипове и картинката ама никак не е розова. Шибаният край на света.

Вратата се отваря с шут и влиза Арнолд, придружен от братята си.

- Шефе, що ще праим с тия бре?

Този въпрос ме вълнува силно и мен и махвам на Арни и братя да сядат. Трябва наистина да реша какво ще правим и осъзнавам, че в момента от решенията ми зависи съдбата на над триста души. Паля цигара и се замислям за няколко минути. Гледам в стената и пуша. Изпушвам си цигарата и веднага паля нова. Мдааааа, колко интересно нещо е животът, в един момент си поркаш бира с приятели и се чудиш на риболов във Фиджи ли да отидеш, или да покараш мотор из Швеция, а в следващия някакви шибани извънземни копелета ти вземат планетата и започват да ти рушат родния град. А, нееее, тая работа няма да стане така. Заговарям:

- Десет войници да вземат всички деца и жени и да потеглят по тайния тунел към „Огняново“.

Не съм спрял да изследвам мрежата от тунели под Мордор и тя се оказва доста по-голяма от очакванията ми. Един екип намери второ ниво под нашето и там имаше релси. Оказа се, че това е един от тунелите, през които са щели да бягат комунистическите големци, ако през Студената война случайно капиталистите плеснели Мордор с някоя атомна бомба, и тунелът води до язовир „Огняново“, който се намира на четирийсет километра оттук. Близо до него е огромното стопанство на един приятел и там има достатъчно храна, и моите хора ще могат да намерят подслон. Пиша писмо до моя човек и го давам на водача на групата. В Мордор не се знае какво ще става, там ще имат по-големи шансове да оцелеят, а тук само ще ни се пречкат и ще ни бавят. Нямам време за сантименталности и не се виждам с децата. Ако ни избият, ще се видим от другата страна, а ако оцелеем, ще мислим тогава.

След половин час групичката тръгва. Виждам как Снежа плаче, докато води сина ми за ръка. Изпращам ги с поглед, но не отивам да се сбогуваме. Имам по-важна работа.

- Варел, ела тук. - Варела идва веднага. - Искам да вземеш двайсет-трийсет момчета и да претарашите супермаркета до блока. - Магазинът е на двайсет метра, но смятам, че има време, докато извънземните налазят навсякъде. Вземате всичко, което е консервирано, и го носите тук.

Варела почти козирува и започва да събира екипа. Хубаво е, че при нас субординацията работи и никой не си губи времето с въпроси и съмнения. Щом аз съм казал, е достатъчно. Вървя по дългия коридор и се оглеждам. Като гледам, при мен са някъде около сто-сто и двайсет войници, което е добре. Трябва обаче храна и затова пращам Варела. После изпращам още от капитаните със специфични задачи - да се набави гориво за генератора, защото токът скоро ще спре - това са някакви резервни мощности, да се разбие близката аптека и да се донесат всякакви лекарства, да се донесат радиатори, одеяла. След час моите момчета, добре въоръжени, обикалят из Квартала внимателно и осигуряват средства, с които да можем да издаяним няколко седмици долу в подземията. Това съм научил от старшините някога - войската не трябва да е гладна и трябва да е на топло, за да може да се бие. А аз съм решил да се бия. Нямам друг избор, все пак е краят на света.

Сещам се нещо и отивам при Долф, който държи една бутилка ракия в огромната си ръка, надвесил се е над Ивака, гледа клипове с разрушения, бягащи хора и смърт и псува картинно и цветисто на извънземни.

- Долф...

- Речи, шефе - обръща се към мен голямото момче.

- Долфи, какво се случи с онази пратка оръжия, която трябваше да пращаме на пичовете от Африка?

„Звеното“ се занимава и с оръжия и това е един доста интересен бизнес, а нашата мила държава има доста силни позиции в него, както разбрах от Никита, който ме въведе и в тази материя. Сега Долф и Драго се занимават с този ресор и това ми носи доста големи печалби, но имам чувството, че май парите днес вече нямат същото значение както вчера.

- Ъъъъъ, шефе, ние решихме да не те занимаваме вчера с нашите глупости, защото онея църняци платиха в аванс и нямаме ядове, ама на нас па ни се счупи самолето и щехме утре да ги пратим сандъците...

- Долфи, искаш да кажеш, че оръжията не са заминали ли?

- Еми не са. У складо са си.

- Склада под вашата къща ли, Долфи?

- Да, ние директно оттам со камионо и ги товарим у самолето.

- Долфи, приятелю. Това е една добра новина.

Наистина е добра новина, защото пратката е доста сериозна и съдържа голямо количество РПГ-та, картечници, автомати, екплозиви, муниции и гранати. Тонката и Мишо застават до мен и ме поглеждат. Аз се усещам, че съм се усмихнал в стил „Афекс Туин“ - „Към ту Дади“.

- Пичове, може и да е дошло време за умиране, но предлагам поне да си го направим весело.

Тонката се втренчва в мен с философския си поглед и после на лицето му грейва широка усмивка.

- О, да, усещам, че ще се позабавляваме, преди да отидем във Вечните ловни полета. Мишо се засмива и казва:

- Обожавам миризмата на горящи извънземни рано сутрин. Мирише ми на пачанга.

Отиваме с всички останали войници да пренесем оръжията по-навътре в тунелите, а през това време останалите започват да се връщат с лекарствата, провизиите и Мимето, която са намерили да се крие в кухнята на ресторанта и за малко е щяла да утрепе Спас със сатър. Г отвачът е с нея и директно го назначавам за полеви готвач. Вече сме една идея по-подготвени да посрещнем края на света.

*

Три месеца по-късно.

Арнолд е стъпил с единия си крак върху размазания труп на един от кастата на войниците от извънземните и яде „Русенско“ с ножа директно от консервата, говорейки с пълна уста:

- Пешо, я си мислим, че как они могат да ни ядат нас, така и ние можем да ги ядем тех. Нали ме разбираш що ти думам...

Тонката се изсмива. И той яде, но тази мисъл явно го кара да спре. Аз поглеждам към моя голям приятел и му казвам:

- Арни, дай този разговор да го водим друг път, браточка. Имаме работа сега.

- Не бе, шефе, моята идея е, че место да тарашим за консерви, мое да ги папаме тея папатаци. Погледни колко мръвка имат - и подритва трупа, който се преобръща по гръб.

Пришълците са два вида. Има едни, ниски около метър и двайсет-трийсет, и те са безопасни, въпреки че колкото са високи, толкова са и широки, явно са кастата им бачкатори и не са агресивни. Дори да ги засечем някъде, докато обикаляме, те само щракат и пищят и не нападат. Другият вид, от който е и приятелчето на Арни, са гадните копеленца. Те са войниците и са много неприятни, особено когато са в екзоскелетите си, които носят, когато излизат, и които им дават доста голяма сила, с която човек трудно може да се мери. Хванеш ли ги обаче без такъв скелет, са лесни. Всеки човек с опит в ръкопашния бой може да ги смели от бой. Иначе приличат на мутирала кръстоска между богомолка и павиан. Кожата или обвивката им е някаква смес между козина и хитин и имат малко повече стави по крайниците, което прави начина им на придвижване малко накъсан и странен. Имат и нещо като крила на гърба, но явно са закърнели, защото не сме виждали да летят, а напоследък често имаме сблъсъци с тях. Обикновено печелим, защото тези не могат да се бият много добре и като ги запукаш като хората с калашника, нямат шансове с екзоскелети или без. Проблемът ни е, както каза Ивака с инженерната си мисъл, е, че копелетата са по-напред от нас технологично със стотина години и имат по-хубави оръжия и по-тарикатски средства за придвижване. Ние обаче компенсираме с военна хитрост и партизанска стратегия в градски условия. „Удряш яко и бегаш яко“, както го формулира много кратко и ясно Слай. За три месеца съм загубил към двайсет души, но съм спасил поне няколко хиляди, които после са евакуирани през тунелите. Хубаво е, че някои от тях имат топките да останат и да се бият с нас. Тези храбреци не са карали нашето военно обучение, но всяка една ръка в помощ ни идва идеално.

Движим се основно из тунелите, но понякога се налага да излизаме. Хубавото е, че във всяко едно денонощие има един промеждутък от по пет часа, когато гадовете се прибират в кошерите си и не излизат оттам. Явно спят или каквото там правят, за да си почиват, но тази особеност на биоритъма им ни помага много. Хубавото й е, че се отнася за всичките, и всеки ден, между шест вечерта и единайсет, цялата им извънземна паплач се прибира групово и може би това е и причината досега да сме оцелели. Другата причина е, че се крием като лалугери и така си замитаме следите, че тия не знаят откъде им изскачаме. Освен това ние определено сме много по-агресивни като вид и това си личи, когато влизаме в схватки. Трябва да видите как Арнолд с две кукрита в ръце може да направи на филийки двама войници от техните за секунди. Аз оня ден го видях това, когато ни приклещиха в подземието на „Фантастико“ до ИЧС-то, докато гепехме консерви. Беше към пет часа и аз си мислех, че няма да засечем патрули, тъй като те по това време се прибират, но явно не бях прав, защото точно докато бутах една количка рибни консерви към входа на подземието (а храната ни застрашително свършваше и това щеше да ни оправи за няколко дни), копелдаците ми изскочиха в гръб и за малко да ме очистят. Бях сам в този край на магазина, момчетата бяха в другия край, чух специфичното гнусно щракане, директно се обърнах и започнах да стрелям по двете създания, които ме доближаваха, когато автоматът ми засече и стана лошо. Единият войник - те са високи към два метра - се доближи до мен и вдигна оръжието си. Аз се пресегнах за пистолета, но тогава отнякъде изскочи още един, който ме хвана с подсилените си от скелета ръце и ме вдигна във въздуха. В този момент главата му се пръсна и съгледах как Арнолд тича между рафтовете, държейки пушка. Паднах на земята и тогава видях танца на едрото момче, което хвърли пушката, извади двата непалеца и разфасова останалите двама все едно на шега. Мамка му, беше красиво и ако не се опитвах да не се напикая в този момент, щях да му ръкопляскам. После дойдоха още две създания, но дойдоха и момчетата, точно навреме да спрат разбеснелия се Арни да не ги убие и двете с тупаници. Трябваха ни пленници.

Едното, това, върху което в момента е стъпил моят спасител, умря по пътя, но другото лежи на масата в неработещата от много време вече лаборатория на Минчо и е вързано с вериги. Над него са се надвесили Долф и Минчо и диалогът, който водят, е наистина изумителен.

- Пришълецот ли си, хищникот ли си, ей сега ш’ти се ебе путката майчина, парцал - казва Долф и вкарва една тупаница в средата на торса на извънземния ни пленник, който доста по човешки изпъшква. - Казвай к’ъв ти е проблема, та ще идваш тука да мачиш хората, гнидо неземна?

Минчо държи една епруветка с някаква течност и е с чистобяла престилка. Изглежда направо зловещо.

- Недей така бе, Долфчо. То не те разбира, то е извънземно. Няма смисъл да му говориш, трябва да го изследваме. - После Химика му изсипва епруветката върху крака и обвивко-кожата на създанието започва да се стича. Полял го е с киселина. - Ей така се прави.

Извънземният започва да издава свистящ звук и се изпъва, доколкото му позволяват веригите. Явно го боли зверски. Долф хваща Минчо, вдига го и го носи в другия край на стаята.

- Стига бе, стига сега с твоите професорски тъпотии, ще те заеба. Остави ме, он мое да говори, я съм сигурен. Брат ми - маха на Слай, - яла да ми помагаш и земи оная ножовка. Не говори, кура ми Янко, ей са ше пропеее като славей, ше гу еба у боклука.

Мишо и Иво не издържат и започват да се смеят като луди, защото ситуацията преминава вече в сферата на абсурда. Сто и петдесет килограмови мутри измъчват извънземно и се държат с него като с провинил се дилър шанаджия или некоректен платец. На това му казвам равно отношение към всички.

Долф прошепва нещо на Слай, който хваща здраво единия многоставен крак на пришълеца. После Долф се заема да реже ожесточено с ножовката и съществото започва да издава ужасен, почти ултразвуков писък. След малко Долф спира да реже, вади един нож от джоба си и изтръгва лявото око на пленника с ловко движение. Извънземното се изпъва като струна и припада.

- Долфи, ако ти е кеф да го мъчиш, мъчи го, ама според мен няма смисъл, само ще се умориш.

Долф отива до чешмата и налива една кофа с вода, която лисва върху „пациента“ си.

- Шефе, тея са измислили космически кораби, мамата ни ебаха тука и я не вервам, че не знаят език. Нали требва по некакъв начин да си говорят с онези предателски шунди, дето им слугуват.

Факт е, че някъде на края на първия месец започнахме да засичаме в групи с извънземни и хора, които работят с тях, но дори не ми се мисли за какво ги използват или какво правят при нашествениците. Инстинктът за самосъхранение е голям мотиватор на поведението, но да се увиваш на същества, които са превзели света ти и ядат себеподобните ти, с цел да поживееш още малко, за мен е чужда и неприятна мисъл.

- Добре, ти си знаеш. Действай...

Тръгвам към помещението, където са радиостанциите, за да преслушам какво правят едни пичове от Центъра, които са се окопали в едни подземия под ГУСВ-то. Точно излизам от лабораторията, когато чувам как извънземното измънква неясно, но на чист английски:

- Спри. Спри. Ще говоря.

Замръзвам, обръщам се и виждам как Долф, ухилен, удря един шамар на извънземния и му казва:

- Ше говориш, маймунке малка, дека ше ми одиш?

Мишо пак не издържа и избухва в зверски хилеж. Ивака става и казва, че отива за бири.

Тонката се държи за челото и пак си е затворил очите, но си личи, че му коства да не се разсмее и той. Аз отивам и прегръщам Долф, който ме вдига във въздуха по стар техен фамилен обичай. Слай гордо държи ножовката и казва: „Брато е машина, шефе“, а Арнолд потвърждава този факт от мястото си, издавайки доволно примляскване. После отваря още една консерва „Русенско“, но виждам как от крака на мъртвото извънземно липсва парче месо. Не продължавам да мисля в тази посока и след малко, точно когато Долф благоволява да ме пусне на земята, Иво идва с каса бира. Казваме си наздраве и заобикаляме масата с вързаното извънземно. Пуши ми се коз, но не сме пипали, откакто започна Нашествието, защото намалява концентрацията, а това е лукс, който не можем да си позволим. Отпивам една глътка от хладката бира и питам пленника:

Защо?

Той ме поглежда със странните си жълти извънземни очи и започва да говори с бавен глас с много странен тембър. Това е обяснимо, защото и аз, ако имах уста с пет реда зъби, която се отваря настрани, и аз щях да говоря странно.

Оказва се, че на пичовете им се прецакало слънцето и трябвало много бързо да вазират. Точно учените им експериментирали с тази нова технология за отваряне на пространствени портали и за няколко дни се организирали колкото успели, отворили портал към първата планета, на която можели да живеят, и тръгнали, оставяйки след себе си десетки милиарди свои съпланетяни, защото нямало време да вземат всички с наличния им транспорт. За наш лош късмет тази планета се оказала Земята.

- Е, майка ви д’ебем, не можахте ли на някоя празна планета да отидете? - пита Мишо със заядлив тон, който пришълецът едва ли ще долови.

От странно построените изречения на извънземния разбираме, че те са доста тесногръди копеленца и че не им е пукало особено дали ще налазят някоя заселена планета. Важно за тях било да спасят „сияйната“ и да я заведат веднага на безопасно място. Тук ми светва крушка и го питам:

- Какво е сияйната бе, пич?

Оказва се, че това е баш шефът им. Нещо като планетарната им императрица и тяхна абсолютна владетелка и господарка. Има божествен статут за тях и те живеят само за да е щастлива и доволна тя. Това е основната им мисия и цел в живота, което обяснява и липсата им на хуманност от всякакъв вид. Ама какво и може да се очаква всъщност от някакви маймуноподобни еволюирали насекоми?

- А къде е тази „сияйна“ сега, добре ли сте я устроили, да не я мислим нея поне? -намесва се в разпита и философът муай-тай боксьор Антон.

Сияйната, казва нашият пленник, била тук и била добре. Всичко се било наредило и тяхната раса пак била щастлива. Еми нашата пък не е щастлива, шибаняк такъв, си мисля аз. Тези май грам не зацепват, че са ни съсипали тук. Малко им е далеч от философията май.

- Какво е тук? - пита на свой ред Иваки и се оказва, че означава баш тук, в Мордор, защото тук било най-доброто място да се отваря портал и ако се наложело да вазират пак, демек и ако нашето слънце даде фира, да могат да я изнесат максимално бързо.

Споглеждаме се с момчетата и няма смисъл да си говорим. Положението е ясно. Трябва да отидем да си поговорим с тази „сияйна“ царица и да я питаме някои много лични неща, които съм сигурен, че няма да й харесат.

- Минчо, имаш ли карта на Мордор някъде?

Минчо вади един таблет от бюрото си, чуква нещо и ми го подава. Виждам Мордор като на длан на екрана.

- Я му освободете на този пипонкьо едната ръка, че има да показва.

Слай освобождава лявата ръка на „госта“ ни и той я разпъва над него. Има два лакътя и дланта му свършва с четири дълги пръста. Слагам таблета на мястото, където трябва да са гърдите му, ама ги няма, и му казвам:

- Показвай къде и имаш шанс да живееш и да я правиш щастлива Сияйната още много дълго време.

Извънземното се вглежда в екрана и зениците му странно се свиват и разширяват. След няколко минути взиране то протяга дългия си пръст и показва една сграда. Сградата е НДК. Колко символично! Аз си паля цигара, отварям си още една биричка и сядам на една пейка. Поглеждам момчетата и казвам:

- Пичове, да ви водя тези дни на едно парти в Зала 1 ? Какво ще кажете?

Всички са за. Арнолд се доближава до масата и ме пита:

- Какво да го правим този шебек?

- Вържете го и го оставете тук. Имаме още да си говорим с него. Трябва да ни каже къде точно в НДК е курвата им. Дайте му вода или там каквото пие. А ние, предлагам, да пием по още бира-две и да лягаме, защото тези дни ще имаме много работа, усещам.

*

Три дни по-късно...

Вървим по широкия тунел, който води към центъра, и сме въоръжени до зъби. Общо сме осемдесет души войници, а зад нас вървят няколко цивилни и носят оръжията, мунициите и експлозивите. Като цяло сме се събрали ударната мощ на „Звеното“, но има и няколко пича доброволци, които казват, че искат да дойдат с нас. Аз не ги спирам. Взели сме цял арсенал - РПГ-та, картечници, гранати, мини, имаме дори няколко огнехвъргачки, които впоследствие се оказват много полезни. Изходът на тунела е много близо до НДК, намира се в канала на Перловската река, почти до Моста на влюбените. След един час ходене пристигаме. Часът е шест без петнайсет и след малко гадовете ще се отдадат на петчасовото каквото там правят, когато разпускат. Въобще не храня илюзии, че когато и ако се докопаме до НДК, там ще заварим спящи извънземни, а съм уверен, че за тях това е най-важното и съответно най-добре охраняваното място на планетата и ще има сериозен екшън, от който е малко вероятно да излезем живи. Разчитам, или по-скоро се надявам, просто да са една идея по-мудни, когато им налетим, преди да се окопитят. С цел да можем да проникнем по-дълбоко съм изпратил един взвод мои хора, придружени от всички доброволци, които са се навили да участват, да направят атака диверсия пред НДК и да отвлекат вниманието на охраната на Сияйната. Води ги Ивака, защото с годините се доказа като най-опитен с взривовете, а там ще има нужда от много. Придружен е от няколко пича, които, за разлика от военните и полицията, не напуснаха Мордор, а останаха да се борят. Група от петнайсетина души води Благо, стар приятел от мордорските заведения, друга голяма група е предвождана от един луд ветеринар на име

Дуката и един психопат с налудничав поглед, когото всички наричат Димов. Държим контакт с радиостанции.

Става почти шест. Пришълците трябва да са започнали да се прибират от улиците. Чакаме до шест и изпращам двама войници със снайпери на разузнаване. След двайсет минути радиостанцията ми изпуква и ми докладват, че около Моста на влюбените всичко изглежда чисто. Иво се свързва с мен и казва, че е готов, мините и експлозивите са разставени и чака сигнал. Време е за екшън. Обръщам се към хората зад мен и казвам:

- Приятели, много от нас няма да се върнат от тази битка. Знаете това добре. Искам да се биете така, че да засенчите всички воини, които някога са се били на тази планета. Искам онези пичове от „300“ да приличат на момиченца в сравнение с вас. Искам Рамбо да изглежда като аматьорче, извинявай, Слай, браточка. - Всички се разсмиват, което е хубаво. - Абе искам така да ги смачкаме, че когато се сещат за тази планета, да повръщат. Ясно ли е?

Всички вдигат автоматите си във въздуха и по погледите им виждам, че са готови да умрат. Смелчаги са. Лъвове! Хващам комутатора на радиостанцията и казвам на Иво:

- Десет минути, брат. Ще се видим или вътре, или във Валхала. - Това ни е стара закачка, кой къде ще отиде, когато умре.

- Десет минути, Пешо - казва Ивака само.

Изпращам цивилните, които ще тръгнат по дългия тунел с релсите към „Огняново“. Ние вече нямаме нужда от щаб, защото не възнамеряваме да се връщаме в подземието в Квартала. Или ще сме мъртви, което е по-вероятно, или ще отидем и ние при нашите хора. Тръгваме, аз съм пръв, отварям желязната врата и спринтирам напред, като със засилка прескачам канала на Перловска. Въоръжен съм с калашник, имам два пистолета, кукри и съм окичен като елха, но не с играчки, а с гранати. Имам повече от десет пълнителя за автомат по себе си. Всеки се е въоръжил с каквото си мисли, че най-добре може да сее смърт. Мишо, да речем, не е с кукри, но на гърба му е закачена катана, която лично си купи от Япония за повече от сто хиляди долара и която е принадлежала на някакъв истински майстор на меча. Братята както винаги са с любимите си пушки и целите са в ножове и патрондаши.

Последните от групата са най-важните ни хора, които са десетима и всеки носи по едно ерпеге, а на гърба си имат по три допълнителни заряда. Да стреляш на затворено с такова нещо е малко шибано, но аз разчитам на това, че в НДК има доста широки пространства.

Докато тичам, виждам, че „Хилтън“ изглежда много странно. Сградата все едно се е разтопила и има шантав розовеещ цвят. Забелязвам, че НДК също е придобило този цвят и излъчва леко сияние. Нямам време да се любувам, защото вече се намирам под моста и ни остава малко до служебния вход, който води към паркинга на ниво минус две под НДК, откъдето аз смятам да подходим.

Както съм се засилил, почти се блъскам в един войник от пришълците, който не успява дори да си вдигне лъчемета, защото главата му изчезва. Някой от двамата ми снайперисти прави уникално попадение и аз се замислям дали ще имам възможност да му се отблагодаря. Виждам долу преди завоя, наляво към паркинга, някакво движение и стрелям. Високият силует се свлича. В този момент започват експлозиите, за които се е погрижил Иво, и съдейки по звука, той се справя фантастично.

После започва мелето и всичко малко прилича на компютърна игра. Има тъмни коридори и срещу нас тичат чудовища. Единствената разлика е, че всичко се случва наистина и имаме само по един живот. Точно тук страшно полезна работа вършат огнехвъргачките, които направо измитат коридора от нападащата ни извънземна паплач. Стигаме до стълбите и започваме да катерим. Според думите на пленника ни тяхната шефка наистина е в Зала 1 и аз, понеже доста съм се въртял в НДК някога, знам най-късия път от подземието до там. След бърз спринт по стълбите излизаме в едно малко фоайе и до най-близкия вход на залата има двайсет метра. Чувам канонадата, която Иво и компания вдигат. Чувам обаче и много звуци от мощните оръжия на пришълците, които им отвръщат. Диверсията ни се е получила, дано пичовете удържат.

После вкарваме гранатите в действие и направо ги разпиляваме. Излизаме в голямото пространство пред залата, всеки хвърля по две гранати максимално далеч и залягаме. Всичко става в парчета извънземни. Докато тичам към малката врата, през която се влиза в Зала 1, се подхлъзвам, защото целият под е в зеленикавата им кръв. Това ми спасява и живота, защото над мен минава плътен сноп лъчи, които буквално изпаряват няколко от момчетата ми, които са настъпвали зад мен. После обаче отделението картечари на Тонката се включва и силата на „Кака Пена“ си казва думата. Пътят ни е чист. Разбивам вратата с шут и влизам, стреляйки на пълна автоматична. Зад мен влизат и другите и се разпръсваме из залата, сеейки смърт. Вътре е пълно с гадове, а на сцената, на трон от някакъв кристал, който свети, седи десетметрово създание, което е красиво по някакъв извънземен начин, за разлика от приятелчетата си. Има издължено и мускулесто тяло, обвито в някаква хитинова броня, излъчваща леко сияние, което рязко се усилва, когато влизаме. Прилича на статуя от малахит, а очите му са виолетови. Виждам как ерпегистите влизат и застават така, че между тях и стените зад тях да има поне десет метра разстояние. Двама от пичовете с ракетите ги няма, но и осем ми стигат.

- Сега - извиквам и един от тях изстрелва ракета малко над главата на създанието. То трепва и издава странен и много силен звук. Аз се провиквам с всичка сила:

- Шах и мат, извънземна курво! Спри веднага всички твои войници или заминаваш!

Най-близкият извънземен войник се засилва светкавично към мен, но Михаил го засреща с катаната и го пронизва в лицето. Явно наистина е много добра, защото острието минава през хитина както нож през масло. Паралелно с това десетметровото създание издава друг, още по-странен звук и всичките му войници, които са се втурнали в този момент към нас, замръзват на местата си. След това Сияйната казва с нечовешки, но много ясен глас:

Спрени са. Предавам се. - И вдига ръцете си във въздуха.

Аз това с шаха, мата и извънземната курва съм го казал на чист български, но повече разчитам, че когато стрелят по теб с противотанкова ракета, посланието е достатъчно ясно. В този момент осъзнавам, че и създанието ми е отговорило на български.

- Разкарай всички от залата, кучко. Искам само ти да останеш.

Сияйната кима и издава мяукащ звук. Охраната й започва да се изнася и моите хора се дърпат, за да им направят място, без да ги изпускат от прицел. Скоро оставаме насаме -аз, кралицата майка и четирийсет от моите войници. За петнайсет минути, защото толкова ни е отнела общо атаката, съм успял да загубя половината си момчета. Мамка му. Сещам се за Иво и вдигам радиостанцията:

- Иваки, кажи ми, че си добре, копеле!

Минават десет безкрайни секунди и радиостанцията ми изпращява. Иво е!

- Добре съм бе, копеле. Вие как сте?

Вдигам палец към Мишката и Тонката.

- Ела да видиш, знаеш къде сме.

- Ама да спрем ли да ги трепем тия, че е много яко. Като на стрелбище е. Ние ги стреляме, те не се пазят.

- Спри стрелбата. Всички да останат в бойна готовност.

- Пешо, то няма толкова хора, останали при мен, за да казваш „всички“, за съжаление, брат ми.

При Иво, като отнесъл най-голямата тежест на битката с тази отвличаща противниковото внимание камикадзе маневра, смъртността е над осемдесет процента. Стягам се, после ще тъгувам за мъртвите, сега имам работа.

- Идвай, чакаме те.

После тръгвам към сцената. Съществото продължава да седи царствено на трона си. Не изглежда неспокойно и продължава да прилича на статуя на извънземен бог. Всъщност, мисля си аз, това може направо да си е извънземен бог, но честно казано, ме боли фара. Няма място тук.

- Пичове, искам да държите тази кучка на прицел с ерпегетата и да се сменяте на половин час, за да сте свежи. През това време искам сапьорите да я заредят с яко пластичен взрив.

Обръщам се към нея.

- Разбираш ли какво правя?

Сияйната кима и не спира да ме гледа с виолетовите си очи.

- Аз подцених нивото на агресия на твоя вид. Убий ме, аз те разбирам.

Виждам един стол пред сцената и го замъквам баш пред десетметровото създание. Сядам и го поглеждам. Направо изпитвам страхопочитание пред надвесилото се над мен десетметрово тяло и пронизващия тъмновиолетов поглед на извънземните й очи. Чак сега чувам, че звучи някаква много странна, но въобще нелоша музика. Забелязвам също, че цялата зала е обрасла в розовеещ се мъх, който излъчва лека светлина, която мъждука в синхрон със сиянието, което излъчва тялото на императрицата. Паля цигара и й казвам: - Виж сега, мацка, вярно направи страшни лайна тук и заслужаваш да умреш в мъки, но може да има шанс и да се разберем...

Сияйната се навежда към мен съвсем като човек, чийто интерес е бил събуден, и започваме да разговаряме, докато моите хора я опаковат богато с C4.

Разговаряме часове и ако мацката не беше съсипала цяла планета, дори леко можеше да ми стане симпатична. Аз съм станал доста добър в преговорите и се разбираме. Първото ми искане е тя и цялата й паплач да се изнесат от Земята. Това е напълно възможно, защото се оказва, че има достатъчно планети, на които тя и котилото й могат да живят. Точно четири часа след успешната ми атака порталът над Ефел Дуат пак се активира и рояците започват да се изнасят масово. Този път процесът продължава повече от пет денонощия. Намерили са си една планетка на около петдесет светлинни години и този път, след мое настояване, са проверили първо дали планетата не е заета, за да не направят пак някоя беля както при нас. Те не могат да разберат какво са ни причинили, защото начинът им на мислене е доста различен от нашия. Нямат понятия за добро и зло и са доста неемоционални и прагматични създания. Преди да й привлека вниманието с осемте ерпегета, Сияйната ни е възприемала като някакъв доста досаден и организиран донякъде дивеч и не й е дремело дали ще ни изтребят, или не. Аз не задълбавам в темата, защото за това си има учени. Другото ми условие е да ми остави копие от цялата им научна история. Тази информация ще представлява нещо като репарация за човечеството по повод причинените страдания. Разбираме се и да остави екипи от нейни учени, които да обучават нашите. Последно искам от нея да бъде отворен постоянен, но по-малък портал към техния нов свят и да се започне общуване между двете ни раси. Императрицата на космическите бегълци се съгласява с всичко, защото няколкото десетки кила взрив в краката й не й дават много избор.

През петте денонощия успявам да дремна в интервалите между шест и единайсет, защото тогава Сияйната също почива. Това и обяснява биоритъма на поданиците й. Интересно е, че когато тя медитира, сиянието й помръква и не прилича толкова на богиня. Накрая аз я изпращам до портала на една тяхна летяща платформа и наблюдавам как отпътува към новия им свят. Тя не се извинява, защото в тяхното мислене нямат концепция за прошка и съжаление. Въпреки това, малко преди големият портал да угасне, тя ми казва, че общуването й с мен й е било интересно, и ме кани да я посетя, когато реша.

Когато порталът угасва, се сещам, че не съм си осигурил транспорт и си седя на Черни връх до купчината C4, която съм й свалил в последния момент, защото съм си недоверчив младеж. Да се шибам в умното копеле! Усмихвам се и сядам на една морена. Паля цигара и се заглеждам в родния ми любим Мордор. Тук-там вече са възстановили електричеството и започват да блещукат светлинките на нощния град. Краят на света официално е свършил и започва неговото ново начало. Чува се някакъв звук и пред мен се появява огромен хеликоптер. Каца наблизо и от него се изсипва доста народ. Явно няма да се прибирам пеша все пак. Когато се доближават, понеже не е съвсем тъмно, разпознавам хората, които идват към мен. Първо вървят Мишката, Тонката и Ивака, а след тях са президентът на България, президентът на Щатите и този на Русия. Моите хора се усмихват, все едно току-що са шибали Анджелина Джоли. Аз не ставам да ги посрещна. Президентът на САЩ застава пред мен и започва да се готви да каже явно нещо много готино и по холивудски, но аз го спирам.

- Г-н президент, за мен е удоволствие да се срещнем - поглеждам и другите две държавни глави, - но съм адски уморен за сериозни приказки. Седнете при мен малко всички, моля ви.

Поглеждам към Мишката и той се ухилва още повече.

- Копеле, не ми казвай, че не си донесъл бира?

Мишо се изсмива и сваля от гърба си раница, от която се чува приятно и познато подрънкване. Подава ми я и сяда до мен. От другата ми страна сяда президентът на Щатите, после сядат и другите. Отварям раницата и съм приятно изненадан, че бирите са студени. Кеф! Подавам бира на Мишо, вземам си една за мен и давам раницата на държавния глава на САЩ. Той се усмихва, вади си бира и предава нататък, после си сваля сакото и се намества по-удобно на камъка. Аз паля цигара, уверявам се, че всички си имат бири в ръцете, и казвам:

- Наздраве, приятели - замислям се малко, - наздраве и на вас, президенти.

Руският и нашият президент, които са седнали от двете страни на Тонката, се разсмиват в синхрон, а Иво се задавя и изплюва фонтан бира. После всички избухваме в неистов смях и в крайна сметка се получава много приятна вечер. Малко се заседяваме и се налага да пращаме хеликоптера за бира до най-близкия работещ магазин. Два пъти.

Мордор, август - ноември 2011

1 Стара планина. Еред Литуи е планина, която се намира на север от Мордор във „Властелинът на пръстените“. - Б. а.

2 Витоша. Ефел Дуат е на юг от Мордор. - Б. а.

3 „Деградиниране“ - резултат от „деградинация“, т.е. състояние, което е характерно за отседналите на къмпинг „Градина“. Включва деградация и други специфични за мястото процеси. - Б. а.

Андрей Велков

Български психар

Българска. Първо издание

Редактор Силвия Вагенщайн Коректор Шели Барух