Български психар

Глава 9 Балони

Аз съм Богът на войната и гневният Бог на бойните действия и винаги ще те водя отпред, а не откъм тила.

Ще се отнасям с теб като с всички останали - като с боклуци.

Не прави нищо, което аз не съм направил преди теб - така ще станеш воин по мой смъртоносен образ и подобие.

Ще наказвам тялото ти, защото колкото повече пот лееш в учението, толкова по-малко кръв ще лееш в боя.

И ако болката съпътства твоите усилия и страдаш силно, то, значи, правиш всичко както трябва.

Не трябва да ти харесва - трябва просто да го направиш.

Прави нещата просто, глупако.

Никога не си въобразявай.

И наистина, не ти се плаща за твоите методи, а за резултатите, което значи да убиеш врага си с всички възможни средства, преди той да те убие.

Винаги носи във воинската си мисъл и душа последната ми и основна заповед: Няма правила - побеждавай на всяка цена.

„ Червената клетка “, Ричард Марчинко

Катунът ни на „Градина“ е наистина великолепен. Имаме общо осем каравани на шест отделни парцела. Пет са за персонала, чавета, охрани и разни такива. Те са на втора линия, а трите за нас са на първа. Нашите каравани са три, а не четири, защото Тонката замина за Тайланд някъде преди две години и вече живее там. Винаги съм твърдял, че е азиатец по душа. Сега живее в едно имение в южната част на страната и когато последно му бях на гости, установих, че ако хване Тонг По някъде, ще може спокойно да го разфасова за секунди. Наел си е един жилав местен учител по муай тай и двамата по цял ден тренират в личната му зала. По Тонката няма останал грам мазнина и целият се е татуирал с някакви тайландски символи. Не го питах какво означават. С него в имението живеят и две девойки, които са просто божествени. За две години са му родили две деца и малките плодове на българо-тайландската дружба изглеждат страшни изродчета. С две думи, Тонката си живее живота царски и там, където пребивава, наистина е като в рая. Няма много туристи, а гледката към морето може буквално да те разплаче. Близо до имението има голям будистки манастир и Тонката каза, че понякога седи в неговия храм и медитира дълги часове, съзерцавайки златните статуи.

Ходим му често на гости и сме единодушни, че е постигнал пълното щастие. Пък и ни е много добре, а дори и полезно, да си имаме агент там, един вид филиал на „Звеното“ в Южна Азия. А мадамите там са толкова яки, че в момента едната каравана е заета от три убийствени тайландски бамбини, които Тонката ни изпрати, и както той каза, са „за да ни е по-сладка“ лятната почивка. Тези девойки предизвикват нечовешки фурор, където и да се покажат, а ние с удоволствие „консумираме“ подаръка от оттеглилия ни се съдружник. В караваните до тях спят децата и Снежка, която се грижи за тях, освен че вече от години е и горда, и несменяема носителка на титлата „Мис Стокхолмски синдром“. Едно дете е мое, а две са на Иво. Мишо каза, че още не бърза да се размножава, защото на планетата един като него бил достатъчен на този етап. В другите каравани са настанени наши войници, които изпълняват доста разнообразни функции, като охрана, шофьор, оператор на скара и много други.

Нашият край на лагера, който е леко поотделен от сервизната част, силно се доближава до представата за къмпинг рай. Пред средната каравана е скован един огромен навес, под който се намира голяма дървена маса, на която ядем и пием, а навсякъде има меки мебели и хамаци за размазване. В момента трите тайландки се излежават на един голям бял матрак до масата, смеят се нещо и си говорят на техния мяукащ език. Мишо е седнал на един стол, пуши огромен джойнт и е вперил в мацките жаден поглед. Явно им крои нещо в стил пернишка кама сутра. До него на масата има запотена кана с мохито, която той тъкмо е успял да преполови. Иво е заспал на един хамак, защото преди малко сгънахме едно огромно блюдо морски дарове, а той май малко си надцени възможностите и последните няколко скаридки и бейби октоподчета го гътнаха. Аз покрай морските неща съм се подкарал на узо и продължавам в този стил. Не съм преял и само чакам вятърът да се усили с още една идея и скачам на сърфа. Докато чакам това да се случи, съм си свил едно слимче и тъкмо го паля. От колоните, които са монтирани на подпорните стълбове на сламения навес, звучи компилация плажна музика, която аз съм сглобил, и точно започва една песен на прекрасната родна банда „Фючър шок“, която така готино си пасва с току-що свършилата песен на „Тийвъри корпорейшън“, че от кеф си дръпвам пак от козчето. La vita е bella. Не се и замислям да се включа в плановете на Мишо, защото някъде преди час тайландките ми пийнаха соса. Буквално. И трите.

„Градина“ е вълшебно и неповторимо място. Единственият му проблем преди беше, че го държеше някакъв тъпак от клуба „Разрушители на съвременна България“, който не си мръдваше пръста да направи ремонти и само цицаше къмпингарите. Както споменах, преди тоалетните бяха по-драматични от тези в армията. Не разбрах какви му бяха целите на този сладур, но хора, които са ходили на „Градина“ повече от двайсет години, започнаха да бягат и само най-заклетите познавачи на термина „деградиниране“3 останаха.

Всичко това се оправи, когато една от моите фирми купи къмпинга и наля сериозна сума пари за реновацията и модернизацията му. Само за две години инвестицията ми се изби, а къмпингът бързо започна да възвръща старата си слава. Сега всички стари летовници са си тук, идват много къмпингари от цял свят, а скоро на рождения ден на къмпинга, който се пада на датата, на която моята фирма го купи, направихме такова парти, че още се носят легенди. По мое желание основните групи, които свириха, бяха „Орбитъл“, „Фън Лъвин Криминалс“ и „Слекърс“ и направо се разцепихме. После с „Фън Лъвин“ така се разбихме под тентата пред караваните, че когато се освестиха, пичовете казаха, че искат да останат да живеят тук завинаги. Всъщност това го каза Хюи, и то малко преди да повърне върху тайландка номер две. Пичовете от „Орбитъл“ пък ги водих в Странджа, където се наядохме с гъби заедно и после изкарахме един доста шантав ден из горите тилилейски. Ако се чудите защо една от песните в новия им албум се казва „Питърс маднес“, не се чудете вече, аз съм причината.

Това, че сме се забили „у песока“, съвсем не означава, че бизнесът не върви. Върви и още как. В Мордор, а вече и в повечето други градове, нещата никога не са били по-добре и оборотите ни вече за месец са астрономически. От много години нашите момчета се занимават с управлението на незаконните ни дейности и до нас идват главно отчетите. Когато има проблеми, ние научаваме за тях, но мениджърите ни отдавна са се научили да се справят и сами. Това е причината и те също да са милионери. Не всичко минаваше без сътресения през годините, естествено. Без да влизам в детайли, но всяко предателство и всяко нахлуване на наша територия бяха удавяни в кръв. Никога не сме имали големи проблеми със закона, защото с помощта на Пирдопски и сие и закрилата на Бобката, който стана страшно мощен в системата на Министерството, сме недосегаеми, а и почти невидими за властите.

В момента дори сме на морето, за да сме наблизо до един нов голям курортен комплекс, който наша фирма строи. Оказа се, че строителният бизнес е огромен генератор на средства, и с течение на времето ние натрупахме значителен опит. Къмпингите не ги броя, но „Златната рибка“, „Каваци“, „Смокиня“ и „Веселие“ са също мои. На края на „Веселие“ някакви архитектурни гении бяха изсрали странно бетонно недоразумение, което аз им взех, после го взривих и сега там въобще не си личи, че някога е имало постройка. Има достатъчно място и да се строи, и да остане природа. Няма смисъл да окензваш къмпингите със сгради. Това обаче е малко трудно да се зацепи, ако си висял само на Слънчев бряг или Златните. Къмпингите ми са суперпечеливши, а не съм променил нищо освен инфраструктурата и условията. Навсякъде е чисто, има много цветя, няколко басейна, тоалетните светят от чистота. Сринах соц бунгалата и построих нови, защото не всички хора са палаткаджии, но на всички им допада купонът, който се вдига в баровете на плажа. Между „Рибката“ и „Градина“ се намира и един от най-хубавите клубове за електронна музика в тази част от Европа. Познайте чий е? Редовно идват да пускат величия от ранга на Фат Бой Слим, Свен Вет, Карл Кокс, Митко от Париж, но най-много съм се кефил на партита на изродите от „Уорп рекърдс“ - Афекс Туин и „Плейд“. Естествено, нямаше как няколко местни мутрета да не се опитат да ми развалят плажните нирвани, но на мен леко ми беше писнало вече да се разправям с тъпаци и директно ги ликвидирах. Старата маскима на изверга Сталин безотказно си работи: „Няма човек -няма проблем“. Всичко започна, когато едната от групировчиците им, се опита да подпали единия ми бар на „Смокиня“. Всъщност барът направо си изгоря, чист късмет беше, че нямаше жертви. После напрежението „леко“ поескалира. Аз не схванах посланието, но местните определено схванаха моето, което им изпратих обратно, след като намериха, някъде в течение на месец, труповете на десетина локални „величия“, всички загинали от инсулт, всички легнали на хавлии на плажа и всички с покрито лице с броя на местния вестник, на чиято първа страница беше статията за подпаленото ми заведение със снимка на пожара. Тази им „естествена“ смърт стана възможна благодарение на едни инжекции, кашон от които Никита ми осигури от Русия. След това проблеми на къмпинигите ми нямаше и сега този туризъм процъфтява и носи сериозни печалби.

Тези печалби, естествено, бледнеят, сравнени с печалбите от строителството. Нека да разкажа цялата история, като се върна в годината, когато „преговарях“ с бабичката реститутка. На мястото на къщата й вдигнах кооперацията мечта, и то за извънредно кратко време. Разходихме се с Балабанов малко из страната и сглобихме едни строителни бригади за чудо и приказ. Назначихме хората във фирма, дадохме им хубави заплати и осигуровки, създадохме им условия и работата тръгна. За какво им е на хората да мизерстват като общаци в чужбина, като може и тук да са добре. Сградата стана бързо, защото по нея се работеше денонощно и на три смени. Това си остана като запазена марка за строителните ни фирми - винаги всичко се приключваше в срок и винаги работата беше качествено свършена. С печалбите от сграда номер едно и с един могъщ кредит от една „наша“ банка след това започнах да строя още пет сгради едновременно. След това десет, а след това двайсет. После се насочих и към строителството на нови административни сгради за офиси. С това вече избих рибата, защото този тип строителство още не се беше развило мащабно. Повечето сгради дори не ги продадох, а ги пуснах под наем на чужди фирми за огромни суми. С печалбите и още кредити започнах да купувам най-хубавите парцели, вече не само в Мордор, а по морето и в Банско, Боровец и Пампорово. Никита уреди мои бригади да строят големи обекти в Русия и в Германия и оттам също започна да капе не лошо.

Много интересен механизъм за евтино докопване на апетитни парцели се оказаха заменките. Трябваше само да имаш кинти и връзки на съответните места. Купуваш си например двеста декара камънак в земята на пустиняците в Северозападнала България, където растат само тръни, змии и гущери, цакаш където трябва и ги „заменяш“ за сто декара на първа линия в Синеморец. Купуваш хиляда декара блата на майната си и ги „заменяш“ за хиляда декара гора в Рила. Имотна поезия, с две думи. После разполагаш с най-хубавата земя, на най-хубавото място, а сделката ти е излязла почти без пари, изключая подкупите.

След това, защото съм подъл, създадох това, което по-късно нарекоха „балона на недвижимите имоти в България“. Когато този балон се пукна, аз отдавна вече се бях изнесъл от този бизнес с печалба от стотици милиони. Всичко ми хрумна, когато се мотаех сам с раница на гърба на стоп из Европа и бях зарязал управлението на бизнеса на

Тонката, Мишо и Ивака. Един ден просто си събрах парцалите в една раница и тръгнах пеша по „Ботевградско шосе“. Пънкарията ми се нарушаваше само от няколкото платинени кредитни карти в джоба и пачката банкноти на дъното на раницата. Тези карти грам не ми трябваха, когато живях на палатка на брега на едно езеро в Унгария насред гората или когато за малко да се гътна от бяла смърт в Алпите, защото се направих на голям тарикат, но ми свършиха страшна работа, когато се размазах в Ибиса и се строших от партита със себеподобни от цял свят. Някъде три месеца се лутах из Европа, а в Мароко седях към месец, но там главно карах сърф. Само един път през това време имах проблеми, когато едни испанци се опитаха да ме оберат, но се прецакаха лошо, защото им нашоках каските солидно, а за десерт им счупих и ръцете. Точно в Испания ми хрумна идеята за т.нар. балон.

Седях си на един плаж с едни местни сърфистчета и си пафкахме хашиш, унесени в сладки приказки под музиката на „Ману Чао“, когато отнякъде се появи група червендалести типчета с фотоапаратчета и започнаха да снимат близката поляна до плажа. Панчо, татуираният местен сърф гуру и плажен мъдрец, се разпсува, когато ги видя, и се изплю на земята. Изглеждаше видимо ядосан и натъжен.

- Панчо, защо се сдухваш, пич? - попитах го аз.

- Питър, ти си отскоро тук и не си усетил нещата - дръпна си от хашангата, която му подадох, - това са шибани англичани, а ако е по-лошият вариант - шибани руснаци и този плаж след няколко месеца ще е мъртъв...

- Как така мъртъв - не разбрах аз.

- Мъртъв като застроен, ще остане само пясъкът, а всичко друго ще се зарине със сгради. Това са инвеститори, а онзи педал, който ги води, е продавачът.

„Колко интересно“, замислих се аз и след това се усетих, че ми е направило впечатление колко много се строи из Испания, докато я обикалях. Естествено, се замислих не може ли този модел да се въведе и в България и не след дълго вече бях в Лондон - този път обръснат и с костюм, а Балабанов, когото извиках, седеше до мен във фоайето на най-голямата и добра PR агенция на Острова. Раницата и парцалите ми останаха при аверчетата на Панчо, с когото изкарах няколко невероятни и безумни дни и нощи. Контрастът между четиримесечното ми скитане и спане главно в палатки и апартамента ми в „Савой“ не ми направи никакво впечатление. Така съм устроен. Балабанов набързо ме информира, че с бизнеса всичко е наред, и ми даде един телефон, защото на тръгване от Мордор аз „случайно“ си бях оставил моя върху бюрото. Докато чакахме да ни приемат, се чух с Мишката и Тонката, които леко ме понапсуваха и ми казаха, че ме чакат на маса и че са се затъжили за мен. Ивака бил на лов в Парагвай и щял да се върне другия месец. В този момент излезе един младеж и ни покани да влезем в кабинета на г-жа Хатауей - собственичката на агенцията.

Г-жа Хатауей беше мадама тип късен Мери Попинс. В България си нямаме толкова грозни хора, защото едно е да си на остров и да се чукаш само с братовчедите си, друго е да си на кръстопътя на Европа и да имаш разнообразни гени. Г-жа Хатауей ме изгледа по типично

английски начин и бавно каза:

- Г-н Иваноуф, аз не разбрах напълно причината за нашата среща, но ви приех, защото едни ваши руски приятели много силно ви препоръчаха.

Когато се настаних в „Савой“, се обадих на Никита и му поисках да ме свърже с някой добър в тази област в Лондон. След няколко часа той ми върна обаждането и ми каза да се обадя на тази агенция и че ме очаквали вече. Не може да се отрече, че старото ченге има жестока мрежа контакти. Решавам, че не ми се говори дълго с надутата кранта, и пускам кратката версия.

- Мадам, аз съм доста силен бизнесмен в моята държава. Казусът е следният - искам да предизвикам сред вашите сънародници интерес към закупуването на недвижима собственост, аналогичен на интереса им към испанската такава...

Крантата ме поглежда със странен поглед и отпива от чая си. Мълчи някъде около цяла минута и направо мога да видя какво си мисли.

- Г-н Иваноуф, вие имате предвид да бъде манипулирано общественото мнение до такава степен, че да бъде насочен инвеститорският интерес към вашата страна

- Точно това имам предвид, госпожо. - Но си мисля „кранто“ наум. - Целта ми е да съсредоточа фокуса на инвестиционите намерения и съответно капитали към моята родина.

- Г осподине, става дума за огромен по мащаб проект, който ще изисква солидни средства.

- Колко? - прекъсвам я аз.

Тя леко почервенява, преглъща и мога да видя как сметалото в главата й бясно трака. Изчислява така някъде около минута и накрая изплюва отговора:

- Три милиона паунда.

Опитва се да каже още нещо, но аз пак я прекъсвам:

- Готово.

Патката няма как да знае, че изкарах цяла нощ на плажа на Панчо в Испания и през цялата нощ мислих, докато ми хрумне този вариант. Няма откъде да знае, че в момента съм готов да дам и десет милиона паунда за тази PR заигравка и че съм сигурен, че инвестицията ще си струва. Ставам, ръкувам се с Мери Попинс и й казвам:

- Ще ви преведа един милион веднага след като подпишем договор, който, както се досещате, ще трябва да е изключително конфиденциален, за да стартирате максимално бързо проекта.

Крантата се изправя, разлива си чая и започва да заеква нещо. Не я изчаквам, а излизам. Казвам на Балабанов в асансьора:

- Какво мислиш, Мите?

Митето изглежда леко зашеметен.

- Ще кажа, Пешо, че ако тази ти система върже, те обявявам за абсолютен гений.

Аз се усмихвам и го тупвам леко по рамото. Излизаме от хубавата стара сграда. Лондон е хубав град, а до хотела пеша е точно един коз разстояние и съответно го паля.

След два месеца вече имаме пет офиса на английска територия, суперскъп и модерен уебсайт и операция „Вашите пари са и наши пари“ започва със страшна сила. В първата й фаза се занимавам главно с две направления. Едното е да се подберат най-хубавите места и да се проектират огромни комплекси. Изкарвам няколко денонощия плътно с проектанти и архитекти и мога с ръка на сърцето да заявя, че това са странни, но много готини типчета. За няколко дни се раждат проекти с гръмки заглавия на английски, които сега всички сте чували. После има работа за екипа, който се занимава със сайта - събирам наедно програмистите, аниматорите и архитектите и им давам задача да направят най-хубавата визуализация на бъдещите ми проекти. Искам, когато някой влезе в сайта, да поиска веднага да си купи поне по един апартамент в „Блак Си Импириъл Ройъл Принсес Трейшън Рок Бийч“ или „Пирин Банско Кърлинг Голф Спа Джакузи Ски Маунтин Вю Резидънс Вилидж“. Филмчетата стават за чудо и приказ. Другото направление го поема Михаил, който се заема с нелеката, но много забавна задача да обгрижи глутницата от двайсет британски журналисти, които ни е изпратила Мери „PR“ Попинс с указания да ги накараме да заобичат България. Това не е толкова сложно и за около пет дни Михаил е превърнал шайката отрепки в заклети българолюбци. За целта са насочени съвестните усилия на трийсет и седем циганки-кючекини-свиркаджийки-масажистки-гейши, които имат задачата да забавляват цвета на британската журналистика, и мога да кажа, че са изпълнили задачата си изключително добре. Това разбирам от доста професионалните филми, които екипи на Кольо Агента заснемат, докато гостите ми се забавляват с мургавите жрици на любовта в един мой хотел в Банско. Тези филми съответно позволяват на родния пазар на недвижими имоти да се радва през следващите години на едно доста положително отношение от страна на британските медии и мога да кажа, че тези тайни филмови шедьоври в крайна сметка станаха причина за привличането на няколко милиарда паунда чуждестранни инвестиции в България, което беше и целта ми, и мога да се похваля, че не малка част от тях влязоха в моя джоб. Все пак аз измислих играта. Само за ваша лична информация ще добавя, че за тези пет дни бяха изядени трийсет прасенца сукалчета, двайсет и шест агънца на чеверме, петдесет пилета, към хиляда кюфтета и кебапчета. Бяха изпити хиляда двеста деветдесет и осем бири, седемдесет и девет бутилки ракия, сто и двайсет бутилки уиски, тринайсет бутилки мастика и трийсет и шест бутилки мента. Виното не сме го смятали, а амфетамините и тревата бяха безотчетни. Мишо каза, че момчетата са се справили достойно със задачата и като цяло е нямало изцепки. Любопитно е, че за цялото време само един журналист е проявил желание да посети български музей, но бързо е бил разубеден от колегите си. Паралелно с гордостта, която изпитвам, че с тази си ловка маневра докарах в родината голямо количество жива пара, изпитвам и известен срам, защото покрай тези свръхположителни „статии“ страната ни стана люлка на алкохолния туризъм и е малко гнусна гледката на разглезените тийнейджъри на Западна Европа, които се въргалят в собствената си драйфня след консумация на „Цар Киро спешъл турист селекшън“ и правят части от курортите ни леко необитаеми и изключително неприятни.

Следващата фаза е финансирането, което не представлява особен проблем за мен.

Единият ми вариант е да ползвам „нашите“ банки на Никита, а другият е да финансирам строителството с продажби „на зелено“ през сайта и офисите ми в чужбина (после вече започнаха да пазаруват на място, но това беше чак на финала).

Иначе пазя принципа да се бачка денонощно на три смени и комплексите ми никнат като гъбки. Малко са ми кът работниците и затова съм си внесъл китайци и виетнамци. Излизат ми много евтино, а през това време моите български бригади си бачкат в Германия и ми носят доста солидни суми. „Дръпнатите“ работят като роботчета и много ми харесва как техните съвременни соц диктатори са ги дресирали.

Един квадратен метър ми излиза грубо към двеста и двайсет-двеста и трийсет евро, аз продавам най-евтино за хиляда и двеста, а стигам и до хиляда и осемстотин-две хиляди. Правите си сметката, че за няколко години непрекъснато строителство с този марж и този непрестанен интерес към България като следваща гореща точка за инвестиции в недвижими имоти аз натрупах огромен капитал. Като казвам „огромен“, имам предвид наистина адски много кинти.

Най-любима случка от това време ми е историята с проекта „Дзен Гардънс“, който доста нашумя в медиите, и то не без основание. Причина за скандала стана фактът, че когато гордите собственици, които си бяха купили апартаменти „на зелено“, виждайки невероятно въздействащия филм, представящ проекта в сайт, идентичен на моя, се озоваха на мястото, където се предполагаше да се намира огромният им комплекс, там завариха само една гола поляна с маргаритки и една крава, която всеотдайно ги пасеше. „Инвеститорите“ съответно, в синхрон с името на проекта, получиха просветление, а когато след дълго разследване най-накрая успяха да се докопат до собственика на проекта, бяха очаровани да разберат, че името му е Асан Мюмюнов и освен фирмата „Дзен Г ардънс Пропъртийс“ е и горд собственик на една коза, едно магаре, една каруца и един акордеон и съответно малко трудно ще успеят да си вземат обратно парите.

От проектите „Дзен Г ардънс“, „Сатори плаза“ и „Инлайтмънт голф енд спа Перник“ в касите на „Звеното“ влязоха над двайсет милиона паунда, а с Мишо и Иво си имахме любима игра да ходим и да се крием в храстите с бинокли, за да наблюдаваме израженията на хитрите „инвеститори“, когато за първи път виждаха „имотите“ си.

Унесен в тези сладки спомени, си допушвам коза и оставям фасчето в пепелника. Бъркам в хладилника, който се намира под скования бар под навеса на кемпа ни. Вадя една замръзнала бутилка узо, сипвам си около сто грама в чашата, мятам две кубчета лед и доливам малко сода. Напитката придобива оня специфичен бял цвят и аз отпивам. Не успявам да изпия цялата чаша, защото излиза супер вятър и аз се качвам на сърфа и започвам да шпоря из залива някъде около два часа. Чувствам се уникално добре в този момент и грам не ми пука дали имам няколкостотин милиона евро, или нямам пукната стотинка. Точно сега са важни само вятърът, слънцето, водата и движението. Когато излизам на брега, преценявам, че всъщност да имаш няколкостотин милиона, си е по-добре определено. Както казва великият ни народ „По-добре богат и здрав, отколкото беден и болен“.

Като пристигам под навеса, заварвам леко разместване в картинката. Иво се е събудил и седи на бара, а Мишката е заспал на големия матрак. В сладките му сънища компания му правят и трите тайландски девойки. Явно са се поуморили нещо. Прибирам сърфа в едно малко тръстиково навесче до караваната ми и отивам при Ивака. Той е пиян като прасе, осъзнавам аз, сядайки до него. Гледа с разкривен поглед и широка усмивка морето. Какъв симпатяга само.

- Как си, Иваки? Добре ли ти е?

Той ме поглежда и се усмихва още по-широко, колкото и това да ми се струва невъзможно малко преди това. Опитва се да ме фокусира и почти успява, защото е стабиляга.

Прегръща ме през рамото и ми извиква в ухото:

- Кеф, кеф, кеф, кеф, копелеееееее. - После рязко отлепя, затичва се към морето и скача в прибоя.

От колонките звучи Финли Куей и аз се пресягам към кутията с коз под бара и си вадя още едно слимче, което ми стига точно за три дръпки. Толкова и ми трябват. Точно паля и започва Боб Марли, което е много тематично за този момент. Мишо се сепва (само той може да се стресне от Боб Марли на този свят), оглежда се като сурикат, фиксира празната си кана за мохито, хвърля един поглед на мадамите, изпоприпадали около него и после с отчаян плонж се мята до бара, където си вади една бира, от която започва да лочи като невидял. Явно е доста жаден. Изпива я на екс, взема си и друга и сяда до мен на бара. Тайландките се събуждат, едната отива във водата, където Иво нещо бедства в прибоя, а другите две започват да танцуват пред нас. Аз придърпвам лаптопа и си проверявам пощата. Балабанов, нашето бизнес острие, ми е писал, че са ни одобрили всички проекти по предприсъединителната земеделска програма на ЕС „Сапард“ и по „ФАР“, което означава, че скоро още една камара пари ще се стекат в сметките ни.

Този бизнес сегмент го разви изцяло Митко Балабанов, който от един малък книжен плъх за няколко години се превърна в персонификация на понятието „юпи“. Ходи с костюми за по три хиляди евро, а скоро беше корица на списание „Мениджър“. За мен е важно аз да не ставам корица на нищо и никой да не ме знае, а Митето каза, че няма нищо против малко внимание от страна на медиите. Съответно той и Арнолд са ни лицата за пред широката общественост. Има всякакви журналистически разследвания на тема съществува ли връзка между великия мафиотски бос Здравко Г аджов, което е истинското име на Арнолд, и бизнесмена Балабанов. Някои са толкова интересни, колкото и да нямат връзка с действителността, че дори и на мен ми става любопитно, когато ги чета. Един път обаче се случи един хитър и бързомислещ журналист да ни спипа много лошо, но добре че беше Кольо Агента, който го усети в последния момент, и спряхме публикацията. После му направихме лек намек и той се отказа да рови в наша посока. Нищо лошо не сме му правили, между другото. Само му пратих момчета да извадят всички книги от библиотеката му и да ги подменят с книги на Стивън Кинг. Неговите книги дискретно дарих на едно читалище в едно село близо до Мордор. След това пичът въобще не си и помисли повече за нас, а аз доказах, че не е задължително да режеш главите на любимите коне на хората, а може и малко по-литературно да се подхожда, за да предизвикаш промени в поведението им.

Та Балабанов ги надуши тези врътки с европарите и направи някакви магии, които започнаха да пълнят касите не лошо. Усети се много в началото и отиде до Гърция, където имал някакъв роднина чиновник. Оказа се, че южните ни комшии така са се изпедепсали в „усвояването“ на европейски фондове, че повече по тази тема няма какво да се измисли. Когато един модел е доказано работещ, няма нужда да се измисля нов, достатъчно е да се изкопира и да започне да се прилага на нова почва. Митето дори ми разказа някакви фрапиращи истории за прибиране на милиони буквално от въздуха и за нечовешки измами като фалшиви дървета, лозя, бутафорни постройки и пътища. Всички тези неща започваме да прилагаме и тук, и то доста успешно. „Прилагаме“ звучи малко силно, защото с това се занимават главно кадрите на Балабанов, но всъщност това си е бизнес на „Звеното“ и съответно си е наш.

В България тези пари се разпределят от една партия, за която Никита каза, че е „най-успешният ни експеримент“, и много лесно стигнахме до разбирателство с ръководството покрай контактите си с едни и същи държавни служби. Всички наши проекти се одобряват, мониторинг не се прави, а когато идват проверки от евробюрократчетата, които хал хабер си нямат от балкански манталитет, ние разбираме дни преди това и имаме достатъчно време за реакция. Като пример мога да дам, че едно стадо крави от една специфична порода обиколи България с камиони поне пет пъти и седем мои фирми взеха субсидии за тях. Такива примери са толкова много и толкова смешни, че няма да ги изброяваме, но Балабанов каза да чакаме да влезем в ЕС и тогава сме щели да видим целия блясък на схемите за източване на еврофондове. Спомена, че трудно ще минем Ирландия, Поругалия и Гърция по наглост, но че можем поне да пробваме. Факт е, че южните ни съседи са богове по цицането на държавата си, и смятам, че един ден ще берат ядове, защото не може цяла държава да е само от чиновници и всички да танцуват сиртакита по цял ден, без това да се отрази върху икономиката на страната им.

С две думи, чакаме да ни вземат в ЕС и ще започнем и там да се забавляваме. Те малко ни мотаят приемането и се правят на ощипани, но ще ни вземат по някое време. Тогава ги чака един прекрасен сюрприз - ще получат подарък от няколкостотин хиляди цигани като присъединителен бонус, което ще бъде едно интересно предизвикателство към европейския социален идеал. Абе като цяло сигурно ми се усеща, че им се дразня на тези копеленца от Европейския съюз, да им го туря в устенцата. Нали сме едно семейство бре, к’ъв е тоя Шенген, к’ви са и тези всякакви други простотии, които измислят. Ако ще сме едно европейско семейство, ми нека да си се държим като такова, защото мен ролята на бедния братовчед олигофрен много-много не ме дърви и ако така ще се държат с нас, направо да си го хващат този съюз, да си го навият на руло и да си го забият в дупетата шенгенски, ще ги шибам в надменните, бюрократични, шлякани западноевропейци.

Иво излиза от водата, подкрепян от тайската принцеса, и определено изглежда по-трезвен и осаферен. Добре му се е отразило центруфугирането. Сяда до нас, рязко взема бирата на Мишо и я изпива на екс. Мищо не казва нищо, а отива до хладилника и носи три нови бири. На двете тайландки им писва да танцуват и пак се размазват на големия бял матрак. Паля цигара и затварям капака на лаптопа. Моята компилация свършва и започва да звучи някакво „Кафе дел мар“, което също е приятно.

- Пичове, дайте да се постегнем, защото довечера трябва да ходим на среща с кмета на общината и да се разберем за едни обществени поръчки. Балабанов каза, че пичът е разбран и само трябва да се уговорим, но искал малко лично отношение.

Мишо отпива от бирата и вдига палец. - Аз съм читав.

Иво си пали и той цигара и бърка за кутията с кокаина под бара. Всичко си имаме на тоя бар.

- И аз след малко ще съм читав - измърморва неясно и започва да си реже линии на едно огледало, което сме сложили на бара специално за тази цел.

Идеята да отидем на среща с кмета наперкани ми се струва много свежа и скоро и тримата сме се „украсили“ с тази чиста венецуелска стока. Добре е, че сме се „напудрили“, защото не искам да се случи като на миналата ни подобна среща, където Ивака повърна в краката на някаква кметица и после тръгна да я целува. Смешно беше, факт, но се получи малко неловко, особено когато и аз, и Мишо започнахме да се смеем на сцената като изоглавени.

Тазвечершната среща минава доста добре, кметчето е много разбрано и финансово ориентирано, така че бързо постигаме целите си. Уговаряме се за условия, цени, срокове и изпълнението само на тази обществена поръчка ще ни осигури няколкомилионна печалба. Този бизнес е много сладък, но трябва да си доста добре подплатен, за да може да си позволиш да участваш, защото постата е голяма и има напрежение. Това и обяснява защо някой се опитва да ни убие, когато се прибираме към „Градина“.

Срещата се е състояла в един ресторант в стария град на Несебър (всъщност няма нов и стар град, има само Стария град, а на новия местните му викат Квартало). Когато захождаме откъм Черноморец за „Градина“, една кола ни препречва пътя и някой много енергично започва да ни обстрелва отстрани. За наше щастие, колата ни е бронирана и сватбарската стрелба не ни прави на парчета. После всичко се развива на забавен каданс. Явно, като са ни гледали как се размазваме на пясъка, леко са ни поподценили и не са си разчели нещата читаво. Бъркам под седалката и вадя любимата ми играчка, която се казва

MP5 на „Хеклер и Кох“. Няма нужда да споменавам, че под всяка седалка има оръжие, и за секунди сме готови за бой, а адреналинът така ни е опънал, че кокаин грам не ни трябва вече. Иво се плъзва от седалката и отваря вратата на колата, после се изтърколва в канавката, а Мишо бързо го последва. През това време аз съм отворил леко прозореца и стрелям мощно в посоката, откъдето дойдоха изстрелите, и ги прикривам. В този момент виждам как колата, която ни е препречила пътя, се възпламенява и литва във въздуха.

Това е Иво сигура, той си е луд на тема взривяване на неща и никога не ми обръща внимание, когато му казвам да не държи гранати в колата и по джобовете си. Аз използвам суматохата и изскачам от колата. Това не е най-безопасното за мен, но много мразя някой да ме стреля, а особено когато съм на море. Изтърколвам се в тревата до пътя и започвам да оглеждам ситуацията през мерника си за нощно виждане. След малко засичам къде са се скрили стрелците и директно издухвам тиквата на единия, а секунда след това прострелвам другия в крака. Той се хваща за прасеца и започва да се гърчи на земята. В този момент Мишката, който е стигнал до позицията им, го препарира с шут в главата. Зад мен се чува познатото стреляне на МР5-ицата и ми става ясно, че Иво е намерил подкрепленията им и ги е опукал. Отивам до Мишо и се заглеждам в единствения останал от проектоубийците ни, който се събужда, когато бръквам в раната на крака му и натискам.

- Кой те изпрати, боклук? Това ти е единственият шанс да живееш... Говори

Пичът се помайва нещо и аз му помагам, като бръквам с пръст още на около сантиметър в раната. Той изпъшква и аз го отрезвявам с един шамар.

- Последен шанс да живееш. Кой те изпрати? - допирам автомата до челото му.

Маймуната ме поглежда и когато вижда очите ми, разбира, че съм напълно сериозен, въпреки че е малко трудно да си несериозен, когато стрелят по теб с автоматично оръжие, като се позамисля.

- Прати ни Виктор Шпиндела. Каза, че сте му взели бизнеса тука с кмето, и каза да ви избием кат’ псета.

- Ясно, благодаря много за информацията, младеж. - И му пускам един в челото. Куче, което ме хапе, винаги хваща бяс.

Успяваме да се изнесем, преди да дойдат куките, и аз звъня на Бобката, който замазва положението дистанционно, и с това със закона сме окей. След това звъня на Варела и давам заповед казусът „Шпиндела“ да бъде решен по най-бърз начин. Това означава, че много скоро две групи съвършено обучени за всякакъв вид военни действия мои кадри буквално ще отнесат „Шпиндел и ко“ в ада.

Ако се интересувате защо сме без охрана, отговорът е много лесен: охраната и Снежка са завели децата и тайландките на лунапарк и сега сигурно ядат захарен памук. От друга страна, на нас за такива ситуации охрана не ни трябва много-много, защото, ако някой иска да ни очисти, трябва да се постарае малко повече от това. Паралелно с момчетата ни и ние се обучваме на военно дело, а учебната ни програма се съставя от инструктори от SAS, Спецназ и SEAL, които аз наемам като консултанти, за да направят армията ми по-корава, по-различна и по-неконвенционална от една средностатистическа престъпна групировка, и съответно можем да ликвидираме някой „сватбар“ или „каубоец“ с лекота. Още повече Кольо Агента ни обгрижва така информационно, че обикновено разбираме за атентатите срещу нас доста преди да се случат, а не като в този случай.

Паркираме до кемпа и скриваме очуканата от изстрелите кола до караваната на охраната. В кемпа има само един войник пазач и когато идва да ни посрещне и вижда очуканата кола, очите му се разширяват.

- Шефе, какво става?

- Спокойно, младеж, оправихме се, не ни мисли. Ние сме стари кучета и не може така лесно да ни свитне някой.

Момчето се опитва да каже нещо, но не го разбираме, защото прекалено заеква. Иво го прекъсва:

- Пич, спокойно бе, нали ти казахме, че сме окей. Я отиди да разпалиш скарата и сложи да се пекат така малко пържолки, кюфтенца, ребърца, такива ми ти работи.

Момчето се окопитва и се насочва към скарата, а аз пък се насочвам на свой ред към хладилника със зеленчуци. Ситуацията и обстановката изискват да се направи едно сериозно количество шопска салата, която да бъде изядена в акомпанимента на няколко бутилки ледена бисерна ракия. И без това съм обещал на трио „Бангкокска нимфа“ да ги уча да пият ракия и днес ми се струва идеален ден за това.

Сядаме тримата на голямата дървена маса и започваме дружно да правим салата. Това е нещо като ритуал за успокояване след престрелката. Мишо отива до скарата, за да даде няколко чушки на младежа да ги изпече за салатата, защото салата без печени чушки не е истинска салата, и на връщане се усеща, че няма музика, и отива до уредбата, която е пред моята каравана.

- Пичовеееее.

- Ооооо - отговаряме ние, режейки.

- Кааакво да пуснаааа?

- Е, как какво бе, Мишка. Много ясно, че трябва да пуснеш „Ролинг Стоунс“ - му казва Иво и аз съм напълно съгласен. Какво да слушаш, след като са стреляли по теб, освен „Стоунс“?

Започва „Тайм из он май сайд“ и аз директно сипвам по една малка. Казваме си наздраве, продължаваме да режем и скоро салатата е готова. Правя и една голяма кана айрян и нирванката става пълна. Пушим цигари, гледаме морето и си пием ракията един вид. Малко по малко адреналинът ни пуска и точно тогава тамагочитата и тайландките се връщат уморени от лунапарка. Снежка слага лапетата да си лягат и остава да ги пази, а тайландките идват да ги уча да пият ракия. Имат шестица за ентусиазъм и тройка за носене на пиене, но както се казва „Пияна тайландка - весел къмпинг“. Охраните ни са разбрали по телефона какво се е случило с нас и изглеждат притеснени. Аз им казвам да са нащрек и да се оглеждат за всеки случай, все още сме в ситуация.

Хапването по една огромна пържола ни рестартира пиенето и започваме отначало с нови сили. Съзерцавайки лунната пътека, пием перфектната ракия, слушаме „Стоунс“ и се чувстваме като млади богове. Телефонът ми звъни, Варела е. Казва ми, че проблемът е решен. Това означава, че Шпиндела вече е във Вечните ловни полета. Намигам на Мишката и Иво. Мишката вдига чаша и се чуква с мен.

- Евала ти бичим, копеле, че ни кара да се чанчим толкова с тези военни психари, които мъкнеше от цял свят. - Пали си коз, дърпа си и ми го подава. - Много съм те псувал по едно време, че пак ме връщаш в казармата, ама сега за пореден път оня чанч ми се вижда като най-смисленото нещо, което съм правил в живота...

Вземам коза и му кимам. После му доливам ракия от бутилката и отивам до хладилника за нова. Имаме все пак да празнуваме поредната спечелена битка и ни се намира всичко за подобаващо празненство - ракия, море, тайландки и пълнолуние. Започва „Сузи Кю“, тайландките скачат и танцуват, както майките или дори бабите им са танцували на войниците в Бангкок, когато са били в отпуск от Виетнам в края на шейсетте. Дърпам си от коза и го подавам на Ивака. Телефонът ми пак звъни, този път е Арнолд.

- Шефе, како си? Ей сега разбрах к’во е станало. Добре ли сте сите от началството?

- Екстра сме, Арни, спокойно. Не сме толкова лесни, ти поне знаеш...

- Еее, я ли не знам, я знам най-добре, я те знам отпреди началото на всичко.

Затварям и се усмихвам. Голямото момче винаги си помни мястото и един път не се е самозабравил, вживявайки се в образа си на бос.

Пием още няколко часа, разпределяме си по една тайландка да ни топли и отиваме да спим. На сутринта се събуждам относително рано, защото чувам, че е излязъл вятър.

Мишо и Иво спят, само охраните обикалят дискретно около кемпа. Аз бъркам в аптечката, вадя две таблетки алка зелцер и ги пускам в една чаша минерална вода. Нямам силен махмурлук, защото ракията е божествена, но не е да не ме боли главата. Правя и една голяма кафеварка на един газов котлон и си сипвам пълна чаша топло кафе. Пия го черно. Изпивам разтворените таблетки и после сядам с кафето на бара, където отварям лаптопа. Има интересна новина: „Жестока катастрофа до Черноморец, петима загинали“. Браво на Бобката, определено си заслужава парите. Чета няколко чужди сайта, за да разбера какво се случва по света, и си изпивам кафето. Не ми се пуши още. Когато излизам от душа, Балабанов е пристигнал, пие чай на бара и си гука с едната тайландка. Не го оставям да се задълбочава в приказките, защото трябва да ходим на една среща, която е свързана пак с обществени поръчки. След това трябва да се качим на север и да се видим с агента ни, който движи цялата контрабанда с горива. Момчето е ударник и заслужава лична среща. Отчита такива цифри, че още малко и може да засенчи и наркотиците. Прави такива космически схеми с акцизи, мита и невидими цистерни с гориво, че на човек може да му се завие свят. „Нафтения магьосник“ му вика Мишката.

После трябва да отидем до Мордор, където едни шваби искат да строят заедно с мен голям бизнес център и няколко търговски комплекса тип „мол“. Нямам нищо против съдружия със западноевропейските балъци. Доказал съм с практиката си, че винаги излизам на печалба от такива колаборации. Така и никога не разбират, че всички фирми подизпълнители са мои, че фирмите доставчици на строителни материали са мои, че дори и парцелите, на които се строят обектите, също са мои. Отвсякъде са заобиколени от мен и аз им абсорбирам капиталите по всеки възможен начин, като не допускам някой друг. Затворена екосистема, в която аз съм единственият хищник. Икономическа идилия.

Участвам активно и в строителството на пътища. Този бизнес е голяма работа и нашата родина е една от малкото, които могат да се похвалят, че няма цяла магистрала и че няколко хиляди души от данъкоплатците й мрат като мухи всяка година, защото няма къде да се изпреварват колите по шляканите двупосочни еднолентови пътчета, защото някой е гепил кинтите за другите ленти. За дупките няма да споменавам, но да шофираш по родните пътища, си е доста предизвикателен екстремен спорт.

Имам и още безброй различни легални бизнеси и бизнесчета. Нямам шанс и желание да познавам всички мениджъри на мои компании, а и в повечето случаи те и не знаят, че аз съм техен собственик. Балабанов се занимава с тези структури и като гледам паричните потоци, определено се справя фантастично. Мен и само това ме интересува. Въпреки че огромни суми отлитат всеки месец към Никита и неговите хора, не по-малки суми се насочват към касите на партиите и персоналните касички на техните лидери, за мен остава такава част от пая, че скоро е възможно да се влея в гордите редици на клуба „Анонимни български милиардери за един по-красив и мъдър свят“. Балабанов ми се чуди защо поддържам толкова голяма оперативна бойна мощ, за чието усъвършенстване и обучение всеки месец инвестирам космически суми, но той не може да разбере как мисля аз и защо мисля така. Той е прекалено добро момче и вярва в тези социални химери като ред, закон, справедливост и морал. Аз на свой ред колкото повече живея и разбирам света, толкова повече започвам да мисля, че няма ред, няма закони и няма морал. Всичко е просто едно крехко съглашение между хората, които се стремят към някакво спокойствие, и само едно леко сътресение може да върне цялата система във времената на Конан Варварина или в по-добрия случай, ако имаме късмет - на Коен Варварина.

С две думи, леко се счупвам от път и от срещи и най-тъпото е, че за срещата със швабите трябва да се обличам с костюм, което малко влиза в конфликт с лятната ми къмпингарска душа. Срещата продължава престъпно дълго и швабите нещо се опитват да се дуят, но с общи усилия заедно с Балабанов успяваме да ги накараме да клекнат. Те и нямат много опции, но не го знаят още. Хубавото е, че предните две срещи с кметчето и принц Нафта минават бързо и ефективно, както аз харесвам. Някои хора, които се занимават с бизнес, имат отвратителния навик да говорят по два часа ненужни приказки само за да се намират на работа, и нямат достатъчно акъл да разберат колко са тъпи всъщност. Майната им. Така съм построил играта, че рядко се засичам с тях, и смятам тази тенденция само да се задълбочава.

След като всичко приключва, отивам на вечеря с Арни, Долф и Слай. Вечеряме в едно заведение със страшна гледка към нощен Мордор и изкарваме няколко доста приятни часа. Братята, колкото и да са простовати, са забавни и точни хора, а и сме минали през много битки заедно. Може да се каже, че те играят важна и основна роля в „Звеното“ и са си извоювали едно по-специално отношение. На срещата присъстват и капитаните ми, които са останали в организацията - Спас, Варела, Павел и Драго. И те са почти от началото с мен и управляват значителни сектори от явните и скритите дейности на нашата организация. Хапваме, пийваме - тези две неща, и аз се качвам в една служебна кола, която ме връща обратно в кемпа. Не познавам шофьора и охраната, но и не се запознавам, защото съм уморен от цял ден път и срещи, и заспивам, преди да излезем от Мордор през Г орублянската порта. Събуждам се чак в Бургас и виждам, че съм получил есемес от Мишо, че ме чакат в „Старци разбойници“ във Варвара, защото това била, цитирам: „nai-hubavata kruchma na sveta, kopele, chakame te da izpiem vsichkata mastika“. Яснооооо. Пак сме на пачанга.

- Карай към Варвара, пич - казвам и пичът подкарва към Варвара. Звъня на Мишо.

- Копеле, нали взехте тайландките?

- Много ясно, че сме ги взели бе, копеле. Аре идваш ли, къде си?

- Тъкмо излизам от Бургас.

- Супер, значи, до час си тук, аре, че тука си говориме нещо важно с хората. - И затваря.

Кръчмата във Варвара наистина е невероятно яка и аз се кефя, че са решили да трещят днес там, защото мястото определено си струва. Може би е една от най-добрите кръчми по цялото ни Черноморие. Паля цигара и се зазяпвам през прозореца на колата. Хубава и светла нощ е, морето се вижда ясно, все едно е почти ден. Няма много трафик и с тази скорост, с която се движим, усещам, че много скоро ще пия узо в компанията на пичовете. В този момент джиесемът ми звъни. Това леко ме учудва, защото хората много добре знаят, че не обичам да говоря по телефона, особено по това време от денонощието, особено лятото. Явно е нещо наистина спешно. Поглеждам дисплея - Кольо Агента е.

- Кажете, г-н Щирлиц - слагам нова цигара в устата си, но не бързам да я паля, - каква е причната за вашето обаждане в тази прекрасна лятна вечер?

- Зарежи хумора, Петре. - Агента звучи гробовно сериозен. - Рязко го зарежи, защото имаш големи ядове.

- Слушам те.

- Преди малко беше атакуван. Нападнаха братята. Долф е добре, Силвестър и Арнолд са простреляни и са в болница. Яки момчета са и докторите казват, че ще прескочат трапа, въпреки че са ги понадупчили здраво. Пет охрани обаче са мъртви, страшна пукотовица е било.

- Кой? - Веселото ми настроение се е изпарило мигновено.

- Шпиндела се оказва само параван, има някой зад него. Схемата явно е много по-голяма. Номерът е, че след като твоите хора са го свитнали, все едно си ритнал гнездо на оси. Получавам доклади за нетипично раздвижване в контингента, появиха се някакви неизвестни за мен бригади, започва да ври и кипи навсякъде. Тези, които удариха братята, бяха страшни про-та, много над средното ниво. Ако не беше вашата военна подготовка, не се знае кой кого щеше да отнесе. Явно ти не си единственият в милата ни родина, който предпочита да ръководи от сенките.

- Явно е така, Николай. - Паля цигарата, тупвам шофьора по рамото и му казвам да спре. Слизам от колата и сядам на един камък до пътя. Луната е леко покрита с облаци и всичко е призрачно красиво, но цялата романтика ми бяга на майната си покрай този разговор. Махвам на охраната. - Пич, звъниш в къмпинга и им казваш да се вдигат оттам веднага.

- Петре, смятам, че трябва да реагираш мигновено - продължава Агента.

- Кога съм реагирал другояче, Кольо? Не знаем какво се случва, но както винаги трябва да се подготвим за най-лошия сценарий. Аз сега задействам моите хора, от теб само искам да впрегнеш всички ресурси и да разбереш кой седи зад тази атака и с каква сила разполага. Искам отговори максимално бързо.

- Веднага започвам да действам. Пази се - щом аз не съм усетил какво се случва, значи, става дума за нещо много сериозно.

Уточняваме още няколко детайла по телефона и аз затварям, защото трябва да звънна на братоците във Варвара. Звъня на Мишо, той вдига след цяла вечност и почти крещи, явно е сериозно на черешата:

- Аре бе, копеле, аре бе, докога ще те чакаме бе, тука е страшно, аре идвай...

- Млъквай, Мишо. - Той усеща, че съм сериозен, и спира да говори. - Вдигате се веднага оттам и се срещаме на мястото, където сме се разбрали да се събираме, когато дойде жегата.

- Какво се случва? - звучи почти изтрезнял.

- Случва се това, брат ми, че се намираме в състояние на война, само че не знаем с кого. Искам до пет минути да сте тръгнали, там ще говорим - и затварям.

После давам инструкции на шофьора да кара към Странджа. Там се намира едно голямо стопанство, в което сме се разбрали да се съберем, ако има жега. Стопанството е на наша фирма параван и няма никаква следа, че е свързано с нас. Разположено е в сърцето на Странджа и заема площ от над хиляда декара. Вътре има всичко - лозя, овошки, животни, дори по средата има нещо като микроязовир, който е фрашкан с риба. Освен всичко друго обаче в стопанството има и склад с оръжие, както и всички видове комуникации и удобства - нещо като резервен щаб. Оттам смятам да координирам действията на армията си. Докато колата се отдалечава на запад и морето остава зад нас, аз говоря по телефона и не след дълго „Звеното“ е напълно готово за екшън. Който и да ни е ударил, скоро ще разбере, че е направил най-голямата грешка в живота си.