Бьорнстад

BJÖRNSTAD (Book #1)

Copyright © Fredrik Backman, 2016

Published by agreement with Salomonsson Agency

© Любомир Гиздов, превод от шведски

© Дамян Дамянов, художник на корицата

© Сиела Норма АД

София • 2017

ISBN: 978-954-28-2336-0

На Сага Бакман, моята баба, която ме научи

да обичам спорта. Колко тих би бил животът ми

без него. Надявам се в големия бар на небето

да сервират хубаво сухо мартини и винаги

да излъчват „Уимбълдън“ на голям екран.

Липсваш ми.

И на Неда Шафти-Бакман, най-забавната,

най-умната, най-опърничавата и най-добрата ми приятелка.

Ти ме издигаш в облаците, когато имам нужда от това,

и ме сваляш на земята, когато

го заслужавам. Ашегетам.

1

Беше късна вечер в края на март. Един млад човек взе двуцевна ловна пушка в ръка, отиде право в гората, допря оръжието до челото на друг човек и натисна спусъка.

Тази история разказва как се стигна дотук.

2

Туп-туп-туп-туп-туп.

Намираме се в Бьорнстад1 в началото на март и все още нищо не се е случило. Петък е и всички просто чакат. Утре юношеският отбор на Бьорнстад Хокей ще играе полуфинал в най-висшата младежка дивизия в страната. Колко ли важно би могло да е това? Не много, разбира се. Ако се случваше някъде другаде.

Туп. Туп. Туп-туп-туп.

Бьорнстад се буди рано, както винаги. Малките градчета трябва да си дават аванс, за да могат да се състезават с останалия свят. Редиците автомобили на паркинга пред фабриката вече са покрити със сняг. С полуотворени очи и полузатворени умове, хората са се наредили на тиха опашка, за да потвърдят съществуването си пред системата за отчитане на работното време. Изтръскват ботушите си от кишата, с погледи, настроени на автопилот, и с гласове като от телефонен секретар, в очакване предпочитаният наркотик – кофеин, никотин или захар – да подейства и да приведе телата им в що-годе изправно състояние поне до първата почивка.

Навън пък тези, които работят в по-големия град отвъд гората, се качват по колите си и блъскат с ръкавици по климатиците, а ругатните им са от онези, които човек би се решил да използва само когато е пиян, на смъртния си одър или седи в твърде студено „Пежо“ твърде рано сутринта.

Ако замълчат, могат да го чуят: туп-туп-туп. Туп. Туп.

Мая се буди в стаята си. По стените се редуват рисунки с молив и стари билети от концерти в далечни градове – съвсем не толкова много, колкото ѝ се иска, но значително повече, отколкото родителите ѝ всъщност са ѝ разрешили. Лежи в леглото по пижама и свири на китара. Обича всичко в инструмента. Тежестта му, начина, по който дървото отговаря на почукването на пръстите ѝ, струните, които режат все още сънената ѝ кожа. Простите тонове, меките рифове, за нея това е божествена игра. На петнайсет години е и вече е успявала да се влюби много пъти, но китарата винаги ще си остане първата ѝ любов. Тя ѝ помага да се справи с живота в този град и да издържа на това да бъде дъщеря на спортния директор на малък хокеен клуб насред гората.

Мая мрази хокея, но разбира любовта на баща си. Спортът просто е инструмент, различен от нейния. Понякога мама шепне в ухото ѝ: „Никога не се доверявай на хора, които си нямат нещо, което обичат неконтролируемо“. Майка ѝ обича мъж, който обича място, което обича спорт. Бьорнстад е хокеен град и каквото и да си говорим за жителите му, на тях може да се разчита. Човек знае какво да очаква, ако живее тук. Ден след ден, след ден.

Туп.

Бьорнстад не се намира близо до каквото и да е. Дори на картата изглежда неестествено. „Все едно пиян великан е опитал да напише името си в снега, докато пикае“, биха казали някои. „По-скоро все едно природата и хората играят на дърпане на въже в спор за жизненото пространство“, може би биха възразили по-уравновесените. Във всеки случай градът губи. И отдавна не е печелил. Работните места намаляват, така че всяка година намаляват и хората, а гората изяжда по една-две изоставени къщи на сезон. Преди години, когато още имаше с какво да се похвалят, от общината сложиха табела при отбивката към града. Лозунгът беше от популярните по онова време: „Добре дошли в Бьорнстад – тук искаме малко повече!“. На снега и вятъра им трябваха няколко години, за да заличат думата „повече“. Понякога цялото място прилича на философски експеримент: ако един град падне в гората, но никой не го чуе, ще има ли някакво значение?

За да си отговори на този въпрос, човек трябва да измине няколкостотин метра надолу към езерото. Залата не е кой знае какво на външен вид, но вътре има ледена пързалка. Създадена е преди четири поколения от работници в завода. Хора, които са работели шест дни в седмицата и са имали нужда от нещо през седмия, което да очакват с нетърпение. Това е наследството им. Всичката любов, която градът успява да размрази, продължава да се влага в тази игра: лед и мантинела, червени и сини линии, стикове и шайби, както и всеки грам желание и сила в младите тела, които хвърчат по пързалката. Трибуните се пълнят всеки уикенд, година подир година, въпреки че изявите на клуба се сринаха в такт с икономиката на града. А може би именно заради това – всички се надяват, че когато клубът отново тръгне нагоре, останалите ще го последват по инерция.

Това е причината места като Бьорнстад винаги да влагат надеждите си за бъдещето в младите. Защото те са единствените, които не си спомнят, че едно време всъщност беше по-добре. Това може да бъде благословия. Затова градят юношеския си отбор така, както предните поколения са градили общността си: работят здраво, поемат ударите, не се оплакват, стискат зъби и показват на копелетата от големите градове откъде идват.

Наоколо няма много какво да се види. Но всички, които са били тук, знаят, че това е хокеен град.

Туп.

Амат скоро ще стане на шестнайсет. Стаята му е толкова малка, че ако се намираше в по-голям апартамент в богаташка част от големия град, вероятно не би минала дори за walk-in closet2. Тапетите са покрити изцяло с плакати на играчи от НХЛ3, с две изключения. Първото е негова снимка, на която е на седем години, най-малкото от всичко момчета на леда, носи твърде големи ръкавици и каската му е смъкната над челото. Второто е бял лист, на който майка му е написала части от молитва. Когато Амат се родил, майка му го държала в прегръдките си, легнала на тясно легло в малка болница на другия край на земното кълбо. Били съвсем сами на този свят. Една сестра прошепнала в ухото ѝ молитва, за която казват, че Майка Тереза написала на стената над леглото си. Сестрата се надявала, че молитвата ще даде на самотната жена сила и надежда. Близо шестнайсет години по-късно парчето хартия още виси на стената на сина ѝ; думите са разбъркани, но тя ги е записала така, както ги помни:

Честният може да бъде предаден от другите. Въпреки това бъди честен.

Дружелюбният може да бъде хулен от другите. Въпреки това бъди дружелюбен.

Доброто, което правиш днес, утре може да бъде забравено. Въпреки това върши добро.

Кънките на Амат стоят точно до ръба на леглото му, всяка нощ. „На майка ти сигурно ѝ е било доста тежко – да се родиш с кънките на краката“, хилеше се старият портиер в хокейната зала. Предложил е на момчето да ги съхранява в един шкаф в склада на клуба, но момчето обича да ги разнася напред-назад. Иска да е близо до тях.

Винаги е бил най-ниският във всички отбори, никога не е имал мускули като другите играчи, никога не е удрял шайбата толкова силно. Но никой в града не може да го стигне. Нито един играч от който и да е отбор, срещу който е играл, не е бил бърз колкото него. Не може да го обясни, но предполага, че е горе-долу както някои хора поглеждат цигулка и виждат само дъски и ключове, а други хора – музика. Кънките никога не са му били чужди. Напротив, именно когато пъхне крака в обикновени обувки, Амат се чувства като моряк, стъпил на сушата.

Последните редове, които мама е написала на листа на стената му, звучат така:

Всичко, което изградиш, може да бъде разрушено от другите. Въпреки това гради. Защото накрая всичко е между теб и Бог, никога не е било между теб и другите.

Отдолу, с червен тебешир и решителния почерк на дете от долните класове, е изписано:

КАЗВАТ ЧЕ САМ МНОГО МАЛАК ДА ИГРАИА. ВЪПРЕКИ ТФА ЩЕ СТАНА ГОЛЯМ ИГРАЧ!

Туп.

Веднъж мъжкият отбор на Бьорнстад Хокей завърши втори в най-висшата дивизия на страната. Оттогава са минали повече от две десетилетия и три дивизии, но утре Бьорнстад отново ще може да премери сили с най-добрите. Така че колко важен може да е един юношески мач? Колко да им пука на жителите на едно градче за някакъв тийнейджърски полуфинал в младежка лига? Не много, разбира се. Ако не се случваше точно в тази точка на картата.

Двеста метра южно от пътните табели започва районът, наречен „Възвишението“. Представлява малка групичка ексклузивни имоти с изглед към езерото. Съседите тук са собственици на магазини за хранителни стоки или шефове във фабриката, или имат по-добра работа в някой по-голям град, където колегите им се чудят ококорени по време на фирмените партита: „Бьорнстад? Може ли да се живее толкова навътре в гората?“. Те, разбира се, отговарят нещо за лова, риболова и близостта до природата, но в действителност в днешно време почти всички от тях се чудят дали наистина е възможно. Да се живее тук. Дали е останало нещо друго освен цените на имотите, които падат в такт с температурите.

После ги събужда едно „ТУП“. И те се усмихват.

3

От повече от десетилетие съседите във вилите са свикнали с шума, идващ от двора на семейство Ердал: туп-туп-туп-туп-туп. И после кратка пауза, докато Кевин събира шайбите. И пак: туп-туп-туп-туп-туп. Беше на две и половина, когато за пръв път се качи на кънки, на три, когато му подариха първия стик, на четири вече бе задминал петгодишните, а на пет играеше по-добре от седемгодишните. Зимата, когато навърши седем, лицето му измръзна толкова лошо, че и до ден днешен, ако човек застане близо до него, може да види малките бели петънца по скулите му. Онзи следобед бе изиграл първия си истински състезателен мач и в последните секунди изпусна гол на празна врата. Детският отбор на Бьорнстад спечели с дванайсет на нула, като Кевин вкара всички голове, но въпреки това беше неутешим. Късно вечерта родителите му забелязаха, че не е в леглото си. До полунощ половината град бе образувал жива верига и претърсваше гората. В Бьорнстад криеницата не е шега работа, достатъчно е едно дете да се отдалечи малко, за да бъде погълнато от мрака, а на минус трийсет градуса се замръзва бързо. Чак на разсъмване някой откри, че момчето не е сред дърветата, ами стои на леда долу на езерото. Кевин беше замъкнал дотам една врата, пет шайби и всички фенери, които бе успял да открие, след което час подир час беше стрелял от същия ъгъл, от който бе изпуснал последния удар в мача. Побесня и се разплака, когато го отведоха вкъщи. Белите петна така и не изчезнаха. Беше на седем години и още тогава всички разбраха, че носи мечката в себе си. Такова нещо не може да се скрие.

Родителите му платиха, за да му построят собствена малка пързалка в двора. Той сам я почистваше всяка сутрин, а съседите му всяко лято разравяха гробищата за шайби, в които се превръщаха лехите им. В пръстта там поколения наред ще могат да се открият остатъци от вулканизирана гума.

С годините чуваха как тялото на момчето расте и ударите стават все по-силни и по-бързи. Сега е на седемнайсет и градът не е виждал хокеист, който изобщо да се доближава до неговия талант, още от времето, когато бяха в първата дивизия, преди той да се роди. Има физиката, ръцете, ума и сърцето. И преди всичко има погледа. Когато е на леда, сякаш всичко пред очите му се случва по-бавно, отколкото пред очите на другите. Човек може да се научи на много неща в хокея, но не и на това. Или се раждаш с поглед върху играта, или не. „Кевин? Той е истински хокеист“, казва Петер Андершон, спортният директор на клуба, а той би трябвало да знае най-добре: последният играч от Бьорнстад, който можеше да се мери с Кевин, бе той самият. Стигна чак до Канада и НХЛ, където игра с най-добрите в света.

Кевин знае какво е нужно, повтарят му го още откакто стъпи на кънките за пръв път. Чисто и просто всичко. Нужно е да даде всичко от себе си. Така че всяка сутрин, докато съучениците му още спят дълбоко под дебели одеяла, той ходи да тича в гората и после отива на пързалката. Туп-туп-туп-туп-туп. Събира шайбите. Туп-туп-туп-туп-туп. Събира шайбите. Всеки следобед тренира с юношеския отбор, а всяка вечер – с мъжкия, после ходи на фитнес, а след това прави още една обиколка в гората и завършва с още един час на пързалката, огряна от специалните прожектори, монтирани на покрива на вилата.

Туп-туп-туп-туп-туп. Това е единственото, което този спорт изисква от теб. Чисто и просто всичко, което имаш.

Кевин е получавал всякакви предложения – да се премести в голям отбор или да се запише в хокейна академия в някой по-голям град, но упорито ги отхвърля. Той е момче от Бьорнстад, а баща му е мъж от Бьорнстад. Това може би не значи нищо на други места, но тук означава нещо.

Така че колко да е важен един полуфинал в младежка дивизия? Само толкова, че най-добрият юношески отбор в Швеция отново ще напомни на останалата част от страната за съществуването на това градче. Само толкова, че областните политици може би ще вложат пари за основаването на хокейно училище тук, а не в Хед, така че най-големите таланти в тази част от страната да искат да се преместят в Бьорнстад, вместо в големите градове. Така че един мъжки отбор, съставен от собствени кадри, да може отново да се изкачи до първа дивизия, отново да привлече големи спонсори, да накара общината да построи нова закрита пързалка и по-големи пътища, а може би дори конферентен и търговски комплекс, за каквито се говори от години, така че да могат да се създадат нови фирми и да се отворят нови работни места и жителите да започнат да ремонтират жилищата си, вместо да ги продават. Полуфиналът ще е важен само за икономиката. За гордостта на хората. За оцеляването им.

Важен е само толкова, че едно момче стои в един двор, откакто бузите му измръзнаха преди десет години, и изстрелва шайба след шайба, след шайба, носейки на раменете си надеждите на цял един град.

Полуфиналът чисто и просто означава всичко.

„Низината“ се намира в другия край на Бьорнстад, северно от пътните табели. Централната част на града се състои от редови къщи и малки вили от средна класа, но в Низината има само кооперации, построени възможно най-далеч от Възвишението. Разбира се, в началото това бяха просто лишени от въображение географски прякори: Низината е разположена по-ниско от останалата част на града и свършва с една стара чакълена яма, а Възвишението се намира на хълма над езерото. Но след като хората постепенно се разпределиха по кварталите в съответствие с финансовите си възможности, имената започнаха да се отнасят не само за частите на града, ами и за класата на домакинствата. Дори в най-малките кътчета на Земята децата отрано се научават, че съществуват отделни социални реалности, а тук всичко е просто: колкото по-далеч живееш от Низината, толкова по-добре за теб.

Фатима живее в двустаен апартамент почти толкова навътре в Низината, колкото е възможно. Сега изкарва сина си от леглото насила, а той взима кънките си. Сами са в автобуса, не говорят. Амат е усъвършенствал техниката да придвижва тялото си, без да се налага да буди главата си. Фатима с любов го нарича „Мумията“. Щом стигат до пързалката, тя облича униформата си на чистачка, а той отива да намери портиера. После опитва да помогне на мама със събирането на боклуци от трибуните, но тя го пъди. Момчето се притеснява за гърба на майка си, а майка му се притеснява, че другите деца ще го видят с нея и ще му се подиграват. Откакто Амат се помни, двамата са били сами на този свят. Когато беше малък, събираше празните кенчета от трибуните в края на месеца. Понякога още го прави.

Всяка сутрин помага на портиера, отключва вратите и проверява лампите, събира шайби и кара хладилната машина, подготвя залата за поредния ден. Първо пристигат фигуристите; те се пързалят в най-неудобното време. После се изреждат всички хокейни отбори, докато дойдат най-предпочитаните часове, запазени за юношеския и за мъжкия отбор. Юношите са толкова добри, че почти са се изкачили най-горе в йерархията.

Амат още не играе там, само на петнайсет е, но може би следващия сезон. Ако направи всичко необходимо. Един ден ще измъкне майка си оттук, знае го. Един ден няма да се налага постоянно да пресмята наум приходи и разходи. Децата, които живеят в семейства, където парите могат да свършат, започват да си дават сметка за тези неща по-рано от други.

Амат знае, че възможностите му са ограничени, затова планът му е прост: оттук – в юношеския отбор, оттам – в мъжкия, накрая – в професионалната лига. Когато му преведат първата заплата, той ще вземе хигиенната количка от майка си и никога повече няма да ѝ даде да се доближи до нея. Ще даде почивка на възпалените ѝ пръсти и на изтормозения ѝ гръб. Не иска да трупа вещи. Иска просто една вечер да може да си легне, без да брои.

Когато Амат приключва със задълженията си, портиерът го потупва по рамото и му подава кънките. Амат ги обува, връзва ги, взима стика и излиза на празната пързалка. Такава е сделката им, портиерът получава помощ с вдигането на тежко и заяждащите врати на мантинелата, срещу които ревматизмът му започва да протестира, а Амат сам почиства леда, след като е разполагал с пързалката цял час, преди фигуристите да започнат тренировката си. За него това са най-хубавите шейсет минути през целия ден, всеки ден.

Слага си слушалките, усилва звука докрай и се засилва напред. Хвърчи по леда и се блъска в мантинелата в другия край толкова силно, че каската му се удря в предпазния плексиглас над нея. После се засилва обратно. Пак. И пак. И пак.

Фатима вдига поглед от хигиенната количка и си позволява за няколко секунди да погледа как синът ѝ се пързаля.

Портиерът среща погледа ѝ и тя оформя едно „благодаря“ с устни. Портиерът просто кима и прикрива усмивката си. Фатима си спомня колко странно ѝ се стори, когато треньорите в отбора за пръв път ѝ казаха, че Амат имал изключителна дарба. Тогава разбираше езика само отчасти и за нея си беше мистерия божия как Амат може да кара кънки, при положение че едвам ходи. Оттогава са минали много години, а Фатима още не е свикнала със студа в Бьорнстад, но се е научила да обича града такъв, какъвто е. И нищо друго в живота не би могло да я учуди повече от това, че едно момче, родено на място, където никога не е падал сняг, се е появило на този свят, за да играе спорт върху лед.

В една от по-малките вили в средата на градчето спортният директор на Бьорнстад Хокей Петер Андершон излиза от банята – задъхан и със зачервени очи. Почти не е спал през нощта, а водата не е успяла да отмие неспокойствието му. Вече е повърнал два пъти. Чува как Мира отива да събуди децата. Знае точно какво ще му каже тя: „Боже, Петер, вече си на повече от четиресет години. Ако един юношески мач кара спортния директор на клуба да се притеснява повече от самите юноши, може би е време да вземеш таблетка „Собрил“4, да пийнеш нещо и просто да се поуспокоиш“. Семейство Андершон живеят тук повече от десетилетие, откакто се върнаха от Канада, но той още не е успял да накара съпругата си да проумее какво означава хокеят в Бьорнстад. През целия сезон Мира не спря да го пита: „Сериозно? Не мислиш ли, че е малко прекалено възрастни мъже да се вълнуват толкова? Юношите са на по седемнайсет години! Та те са почти деца!“.

Първите няколко пъти той си замълча. Но една късна вечер каза истината: „Знам, че това е само игра, Мира. Знам. Но ние сме градче насред гората. Нямаме туризъм, нямаме рудодобив, нямаме високотехнологична промишленост. Имаме мрак, студ и безработица. Ако можем отново да развълнуваме жителите, заради каквото и да е, значи сме извадили късмет. Знам, че не си оттук, скъпа, това не е твоят град, но се огледай наоколо: работните места отново намаляват. Общината е затегнала кранчето. Тук живеят издръжливи хора, имаме мечи дух, но вече понесохме твърде много удари поред. Градът има нужда да спечели нещо. Имаме нужда да почувстваме, поне веднъж, че сме най-добрите. Знам, че това е просто игра. Само че не е... просто игра. Невинаги“.

Мира го целуна силно по челото, притисна го до себе си, усмихна се и прошепна нежно в ухото му: „Ти си идиот“. Така е, разбира се, Петер го знае.

Излиза от банята и чука на вратата на петнайсетгодишната си дъщеря, докато не чува отговора на китарата. Дъщеря му обича инструменти, не спорт. Има дни, когато той съжалява за това, но много по-често се радва за нея.

Мая още лежи в леглото. Щом чува родителите си отвън, започва да свири по-високо. Майка ѝ има две висши образования и може да цитира целия наказателен кодекс наизуст, но не може да научи какво е айсинг5 или засада, ако ще да я дадат под съд. Баща ѝ, от своя страна, може да обясни подробно всяка една стратегия, която съществува в хокея, но не може да изгледа и един епизод от телевизионен сериал с повече от трима герои, без да избухне на петата минута: „Какво стана сега? Кой е това? Защо да мълча? Изпуснах какво казаха... можем ли да върнем назад?“.

Това кара Мая едновременно да въздъхва и да се смее. Човек никога не копнее да се изнесе от вкъщи така силно, както когато е на петнайсет. Както майка ѝ обича да казва, когато е изпила три-четири чаши вино, а студът и мракът са започнали да си играят с търпението ѝ: „В този град не може да се живее, Мая, може само да се оцелява“.

Никоя от тях не подозира колко вярно е това.

4

По целия път – от съблекалнята до заседателната зала – момчетата и мъжете в Бьорнстад Хокей са възпитавани според следния израз: „Висок таван и дебели стени“.6 Суровите думи са част от играта, също както и суровите сблъсъци, но случващото се тук си остава между членовете на клуба. Както на леда, така и извън него, защото всички трябва да са наясно, че клубът винаги е на първо място.

Достатъчно рано сутринта е и пързалката е до голяма степен празна, с изключение на портиера, чистачката и един самотен играч от момчешкия отбор, който се пързаля напред-назад по леда. Но по коридорите на горния етаж отекват решителните гласове на мъже със сака, събрали се в един от офисите. На стената е окачена отборна снимка отпреди двайсетина години, от сезона, когато Бьорнстад Хокей стана втори в страната. Някои от мъжете в стаята са участвали тогава, други – не, но всички са решили, че онова време трябва да се върне. Бьорнстад вече няма да е потънало в забрава градче от долните дивизии, отново ще се изкачат до елита и ще предизвикат първенците.

Президентът на клуба седи зад бюрото си. Той вечно е разтревожен като дете, което е откраднало нещо, а тази сутрин се поти дори повече от обикновено. Цялата му риза е в трохи, а той дъвче сандвич по толкова нескопосан начин, че някой страничен наблюдател би се запитал дали президентът всъщност не е разбрал погрешно самата концепция на храненето. Прави така, когато е изнервен. Това е неговият офис, но той има най-малко власт от всички вътре.

На пръв поглед йерархията в един клуб е проста – ръководството назначава президент на клуба, който отговаря за ежедневните дейности и на свой ред назначава спортен директор, който пък набира играчи и треньори за мъжкия отбор. Треньорите поемат отбора и никой не се бърка в работата на другите. Но зад затворени врати нещата изглеждат другояче, разбира се, и президентът винаги има повод да се поти. Мъжете около него са членове на ръководството и спонсори, един от тях е общински политик, а всички заедно са най-големите инвеститори и работодатели в околността. Там са „неофициално“, разбира се. Така се изразяват хората с влияние и пари, когато случайно им хрумне да пийнат кафе на едно и също място толкова рано сутринта, че дори журналистите не са се събудили.

Машината за кафе на Бьорнстад Хокей се нуждае от почистване дори повече от ризата на президента, така че никой не е дошъл заради съдържанието на чашите. Всеки човек в стаята си има интереси и собствени цели, които да постигне чрез един успешен хокеен клуб, но всички са се обединили около едно важно решение: на кого трябва да бият шута.

Петер е роден и израснал в Бьорнстад и е играл множество различни роли тук: хлапето от кънкьорското училище, обещаващият юноша, най-младият играч в мъжкия отбор, капитанът, който почти изведе клуба до първото място, голямата звезда, която отиде да играе в НХЛ, и накрая героят, който се завърна у дома, за да стане спортен директор.

Точно в момента обаче е преди всичко мъжът, който се носи сънено из антрето в малката вила, горе-долу през три крачки удря чело в рафта за шапки и мърмори:

– За Бога... н-я-к-о-й виждал ли е ключовете за „Волво“-то?

За четвърти път претърсва всички джобове на якето си. Дванайсетгодишният му син се задава от другия край на коридора и стъпвайки на пръсти, го заобикаля със заучено движение, без да се налага да вдига поглед от телефона си.

– Лео, виждал ли си ключовете за „Волво“-то?

– Питай мама.

– А къде е мама?

– Питай Мая.

Лео изчезва в банята. Петер си поема дълбоко дъх.

– СКЪПА?

Никакъв отговор. Поглежда телефона си и вижда, че вече е получил четири есемеса от президента на клуба, който му казва, че трябва да се яви в офиса. Обикновено Петер прекарва в залата седемдесет-осемдесет часа седмично и въпреки това едвам успява да види как собственият му син тренира там. В колата има стикове за голф, които ползва два пъти за цяло лято, ако има късмет. Работата като спортен директор изяжда цялото му време: преговаря за договори с играчите, говори с агенти по телефона, седи в тъмната прожекционна зала и изучава новите попълнения. Но това е малък клуб, така че щом приключи работа, помага на портиера да сменя крушки и да остри кънки, запазва билети за автобуса, поръчва екипи, действа като туристическо бюро и разсилен и отделя не по-малко време да поддържа ледената пързалка, отколкото да гради отбор. Ето къде отива останалата част от денонощието. В това отношение хокеят е лесен за разбиране. Никога не може да стане част от живота ти. Просто трябва да бъде целият ти живот.

Когато прие работата като спортен директор, Петер прекара цяла нощ на телефона, разговаряйки със Сюне, който е треньор на мъжкия отбор на Бьорнстад още откакто Петер беше дете. Именно той го научи да кара кънки, той му предлагаше втори дом в залата, когато първият дом на момчето бе изпълнен с алкохол и синини. За него Сюне не беше толкова треньор, колкото ментор и баща. Имаше периоди от живота му, когато старият мъж бе единственият човек, на когото Петер наистина можеше да разчита.

– Сега ти трябва да си възелът – обясни Сюне на новия спортен директор. – Всички тук са въжета: спонсорите са едно въже, ръководството – друго, политиците – трето, феновете – четвърто. Имаш и треньори, играчи, родители, всички те са отделни въжета, които дърпат клуба в различна посока. Ти трябва да си обединяващият възел.

На следващата сутрин, когато Мира се събуди, Петер ѝ обясни ситуацията по още по-прост начин: „Сърцата на всички в Бьорнстад горят за хокея. Моята работа е да се грижа нищо да не се запали“. Мира го целуна по челото и му обясни, че е идиот.

– СКЪПА, ВИЖДАЛА ЛИ СИ КЛЮЧОВЕТЕ ЗА „ВОЛВО“-ТО?

Виковете на Петер се чуват из цялата къща. Никакъв отговор.

Мъжете в офиса преговарят нещата, които трябва да се свършат. Говорят хладно и по същество, сякаш става дума за смяната на някаква мебел. На старата снимка на стената Петер Андершон е застанал в средата. Тогава бе капитан на отбора, а сега е спортен директор. Това е перфектният пример за успешен хокеист, а мъжете в стаята знаят колко е важно изграждането на митология сред феновете и медиите. До Петер стои Сюне, треньорът на мъжкия отбор, който убеди Петер да се прибере от Канада с цялото си семейство, след като приключи с професионалната си кариера като играч. Те, двамата, развиха детската академия с идеята един ден да имат най-добрия юношески отбор в страната. Едно време всички им се смееха, но вече не. Утре същият този юношески отбор играе полуфинал, догодина Кевин Ердал и още няколко играчи ще преминат в мъжкия отбор, в клуба ще се влеят милиони крони и походът към елита ще започне наистина. Това не би могло да се случи без Петер, най-добрия ученик на Сюне.

Един от спонсорите поглежда раздразнено часовника си.

– Не би ли трябвало вече да е тук?

Телефонът на президента се плъзга между потните му пръсти.

– Сигурно е на път. Мисля, че трябва да закара децата си на училище.

Спонсорът се усмихва снизходително.

– Сигурно жена му, адвокатката, има по-важна среща от него, както обикновено. За Петер това хоби ли е, или работа?

Един от членовете на ръководството се прокашля, отчасти на шега, отчасти – не:

– Трябва ни спортен директор, който е ботуш, не чехъл.

Спонсорът се ухилва и предлага:

– Може да назначим жена му вместо него? Може би обувка с висок ток също ще свърши работа?

Мъжете в стаята се смеят. Смехът им отеква чак до тавана.

Петер се насочва към кухнята в търсене на съпругата си, но вместо нея среща Ана, най-добрата приятелка на дъщеря си. Тя прави смути. Или поне на него така му се струва. Кухненският плот е покрит с враждебна розова смес, която капка по капка се приближава до ръба, готова да нападне, победи и анексира паркета. Ана си сваля слушалките.

– Добро утро! Миксерът ви е адски сложен!

Петер диша много дълбоко.

– Здрасти, Ана. Дошла си... рано.

– Не бе, аз спах тук! – отговаря тя безгрижно.

– Отново? Това е... четвърта нощ подред?

– Не ги броя.

– Да, забелязвам. Благодаря. Но не ти ли се струва, че е време все пак да се прибереш у вас и... не знам. Да си вземеш нови дрехи от гардероба или нещо такова?

– Не, няма проблеми. Взела съм си всички дрехи тук.

Петер разтрива врата си и полага сериозни усилия да изглежда поне отчасти толкова ентусиазирано, колкото Ана.

– Колко... хубаво. Но... татко ти не се ли е затъжил вече за теб?

– Споко. Говорим си по телефона и така нататък.

– Разбира се, разбира се, но имам предвид, че в някой от близките дни може би трябва да се прибереш и да поспиш в собственото си легло? Може би?

Ана натиква твърде голямо количество неразпознаваеми замразени плодове в миксера и зяпва Петер учудено.

– Окей. Но ще е адски непрактично, понеже всичките ми дрехи са тук.

Петер дълго време стои и я гледа. После Ана пуска миксера, без да сложи капака. Петер се обръща, отива в антрето и с рязко покачващо се отчаяние се провиква:

– СКЪПА!

Мая още лежи в леглото си, дърпа бавно струните на китарата и оставя тоновете да отекват между стените и тавана, все по-самотни и по-самотни, докато накрая се разтворят в нищото. Като малки, изолирани викове, търсещи компания. Чува Ана да вилнее в кухнята, а после родителите си да се разминават объркани в антрето. Татко изглежда сънен и изненадан, сякаш всяка сутрин се буди на непознато място, а мама е целеустремена като косачка с дистанционно управление, чиято система за разпознаване на препятствия е дала на късо.

Казва се Мира, но никога не е чувала някой в Бьорнстад да произнася името ѝ. Накрая се предаде и просто ги остави да я наричат „Миа“. Хората тук говорят толкова пестеливо, че явно не искат да пилеят дори отделни съгласни. Първоначално Мира се шегуваше, като отговаряше „Имаш предвид Пете?“, когато някой в града питаше за мъжа ѝ. Но всички просто я поглеждаха сериозно и повтаряха: „Не. Петер!“. В Бьорнстад иронията замръзва във въздуха, както всичко останало тук. Така че сега Мира се шегува сама, като отбелязва наум, че децата ѝ носят образцово оскъдните откъм съгласни имена „Лео“ и „Мая“, така че няма опасност главата на някой служител в гражданския регистър да се взриви, като ги прочете.

Крачи из къщи по строго определен маршрут, облича се и в същото време пие кафе, като не спира да се движи напред, минавайки последователно през банята, антрето и кухнята. Вдига блуза от пода в стаята на дъщеря си и я сгъва с едно движение, без да спира и за миг с увещанията, че е време Мая да остави китарата и да стане.

– Отиди да си вземеш душ, миришеш така, все едно стаята се е подпалила и някой е опитал да я изгаси с „Ред Бул“. Татко ще ви закара до училище след двайсет минути!

Мая се измъква неохотно изпод завивките. От опит знае, че няма смисъл да се инати. Все пак няма една от онези майки, с които можеш да спориш. Има си от онези майки, които са адвокати и никога не спират да бъдат такива.

– Татко каза, че ти ще ни закараш.

– Татко е грешно осведомен. А ти ще бъдеш ли така добра да помолиш Ана да почисти кухнята, след като приключи със смутитата си? Обичам я, тя е най-добрата ти приятелка, и не ми пречи, ако спи тук по-често, отколкото спи у дома си, но ако ще прави смутита в кухнята, трябва да се научи да слага капака на миксера, а ти трябва да я научиш поне на ОСНОВНИТЕ функции на парцала за съдове. Окей?

Мая обляга китарата на стената и тръгва към банята, а щом обръща гръб на майка си, завърта очи.

– Не ми върти очи. Виждам те да го правиш дори когато не те виждам да го правиш – изсумтява майка ѝ.

– Спекулации и слухове – измърморва дъщеря ѝ.

– Казвала съм ти, че хората говорят така само в американските сериали! – възразява майка ѝ.

Дъщерята отговаря, като затваря вратата на банята съвсем малко по-силно от необходимото. Петер крещи „СКЪПА!!!“ отнякъде. Мира вдига още една блуза от пода и в същия момент чува как Ана възкликва „fuck7, по дяволите“, преди да измаже тавана на кухнята със смути.

– Сега можех да правя нещо друго с живота си, да знаете – казва Мира тихо на никого конкретно и пъха ключа от „Волво“-то в джоба на якето си.

Мъжете в офиса все още се смеят на шегата за високите токчета, когато до бюрото на президента достига внимателно прокашляне откъм вратата. Президентът на клуба махва на чистачката да влезе, без да я погледне. Чистачката моли всички за извинение, а повечето мъже вътре я игнорират, макар че един от тях отмества услужливо крака, когато тя се протяга, за да изпразни кошчето. Чистачката му благодари дружелюбно, никой не ѝ обръща внимание, тя не се засяга. Най-големият талант на Фатима е способността да не безпокои никого. Изчаква да излезе в коридора, преди да се хване за гърба и да нададе кратък болезнен стон. Не иска някой да я види така и да разкаже на Амат. Любимото ѝ момче се притеснява твърде много.

Капки пот парят в очите на Амат, когато той спира до мантинелата. Стикът му лежи на леда, ръкавиците се плъзгат по пръстите му заради влагата, всяко вдишване дере гърлото му, млечната киселина бушува в бедрата му. Трибуната е празна, но въпреки това момчето от време на време поглежда натам. Майка му все казва, че трябва да са благодарни, тя и той, и Амат я разбира. Никой не изпитва повече благодарност от нея: към страната, града, хората и клуба, към общината, съседите и работодателя ѝ. Благодарност, благодарност, благодарност. Това е работа на майките. Работа на децата обаче е да мечтаят. Така че синът ѝ мечтае, че един ден майка му ще може да влиза в някоя стая, без да моли за извинение.

Мига, за да махне потта от очите си, наглася си каската и стъпва здраво върху леда. Още веднъж. И още веднъж. И още веднъж.

Петер има четири пропуснати обаждания от президента на клуба. Поглежда стресирано часовника и се обръща към Мира, която влиза в кухнята. Тя оглежда с усмивка кашата, която Ана е оставила след себе си по плота и по пода. Знае, че вътрешно Петер сигурно крещи истерично. Двамата чистят по различен начин: Мира не обича дрехи по пода, а Петер наистина ненавижда мръсотията. Когато се срещнаха, целият му апартамент изглеждаше все едно някой е влязъл с взлом вътре, с изключение на кухнята и банята, които бяха чисти като операционна. Домът на Мира беше пълната противоположност. Може да се каже, че бъдещите съпрузи не си приличаха особено.

– Ето те! Закъснявам за съвещанието в клуба. Виждала ли си ключовете за „Волво“-то? – изпръхтява той.

Опитал е да си сложи вратовръзка и сако и, както обикновено, му се е получило горе-долу. Облеклото на Мира е безупречно, сякаш платовете се подмазват на тялото ѝ. С меко движение с едната ръка тя отпива от кафето и си облича палтото.

– Мда.

Петер стои до нея с разрошена коса, пламнало лице и смути по чорапите.

– И би ли желала да ми кажеш къде са?

– В джоба ми.

– А? Защо?

Мира го целува по челото.

– Ами, захарче, това е добър въпрос. Вероятно съм решила, че би било добре да ги взема, ако искам да отида на работа с „Волво“-то. Опасявах се, че може би няма да се сметне за подобаващо един адвокат да пали колата си, като свързва жици, все едно е крадец.

Петер прокарва объркано ръце през косата си.

– Но... какво, по дя... няма ли да вземеш малката кола?

– Не, ти ще закараш малката кола на сервиз. След като оставиш децата на училище. Говорихме за това.

– Напротив, НЕ сме говорили за това!

Петер компулсивно избърсва с домакинска хартия долната страна на чашата ѝ. Тя се усмихва.

– Но, миличък, написано е в календара на хладилника.

– Ама не можеш просто да си пишеш разни неща, без да ГОВОРИШ с мен!

Тя се почесва сдържано по веждата.

– Говорихме. Сега говорим. Не правим нищо друго, освен да говорим. Слушането, от друга страна...

– Моля те, Мира, имам среща! Ако закъснея, ще...

Мира кима твърде експресивно.

– Абсолютно, абсолютно, скъпи. Ако аз закъснея за работа, някой невинен човек може да се озове в затвора. Но извинявай, прекъснах те. Кажи ми какво ще стане, ако ТИ закъснееш?

Той диша през носа, толкова търпеливо, колкото може.

– Утре е най-големият ни мач за годината, скъпа.

– Знам, скъпи. И утре ще се преструвам, че това е нещо важно. Но дотогава ще трябва да се задоволиш с мнението на останалите в града.

Мира трудно се впечатлява. Това е както най-привлекателното, така и най-дразнещото ѝ качество. Петер опитва да се сети за по-добър аргумент, но вместо това Мира въздъхва престорено драматично, оставя ключовете за „Волво“-то на масата и свива юмрук пред мъжа си.

– Окей. Камък, ножица, хартия.

Петер поклаща глава и опитва да сдържи смеха си.

– Ти какво, да не си на осем?

Мира вдига вежда.

– Ти какво, страх ли те е?

Усмивката на Петер изчезва със същата скорост, с която той вперва поглед в съпругата си и свива юмрук. Мира брои на глас до три, Петер показва хартия, Мира съвсем очевидно изчаква половин секунда повече, след което бързо оформя ножица с пръстите си. Петер ѝ виква, но тя вече е взела ключовете и върви към антрето.

– Ти МАМИШ!

– Научи се да губиш, скъпи. Чао, деца, дръжте се добре с баща си! Даже много добре!

Петер стои в кухнята и крещи:

– Не смей да излизаш! Измамница!

После се обръща към календара на хладилника.

– ТУК ДОРИ НЕ ПИШЕ НЕЩО ЗА КОЛАТ...

Външната врата се затваря след Мира. Двигателят на „Волво“-то стартира. Ана влиза в кухнята и се засмива с устни, покрити с гъст слой смути.

– Някога печелил ли си каквото и да е срещу нея, Петер?

Петер масажира темето си.

– Моля те, би ли отишла да помолиш сина ми и дъщеря ми да се облекат и да седнат в колата?

Ана кима ентусиазирано.

– Разбира се! Само да почистя тук!

Петер поклаща умолително глава и вади нов пакет парцали за съдове.

– Не... Не, Ана... недей, ако обичаш. Наистина подозирам, че така би станало още по-зле.

След като смехът в офиса утихва, един от спонсорите поглежда сурово президента на клуба, почуква с кокалчета по бюрото му и пита:

– Е? Ще има ли проблем с Петер?

Президентът бърше чело и поклаща глава.

– Петер прави най-доброто за клуба. Винаги. Знаете го.

Спонсорът се изправя, закопчава си сакото и довършва кафето си.

– Добре тогава. Имам друга среща, но разчитам, че ще му разясниш какво е положението. Напомни му кой му плаща заплатата. Всички знаем какво изпитва към Сюне, но би било недопустимо до медиите да достигне информация за вътрешен конфликт в клуба.

Не е нужно президентът да отговаря. Никой не знае повече за дебелите стени от Петер. Той ще постави клуба на първо място. Дори днес, когато му наредят да изхвърли Сюне на улицата.

5

Защо хората се вълнуват от спорт?

Може би зависи от това кой си. И кой си бил.

Никой не знае колко точно възрастен е Сюне, той е от онези хора, които като че ли от поне двайсет години са на седемдесет, и самият той не си спомня през каква част от това време е бил треньор на мъжкия отбор. Възрастта го е направила по-нисък, а стресът и хранителните му навици – по-широк, така че в момента има фигурата на снежен човек. Днес е пристигнал на работа много по-рано, но стои скрит в гората до залата, когато вижда групичката да излиза през вратата. Изчаква, докато мъжете влязат в колите си и потеглят. Не защото се срамува, а защото не иска да ги кара те да се срамуват пред него. Познава почти всички от деца, дори е тренирал повечето. Това, че искат да го изритат и да го заменят с треньора на юношеския отбор, е най-зле пазената тайна в градчето. Не е нужно някой да казва на Сюне да не влиза в открит конфликт с тях, той никога не би причинил нещо такова на клуба, а и знае, че сега става въпрос за нещо много повече от хокей.

Бьорнстад е бедно местенце в голяма гора, но тук все още има няколко богати мъже. Те спасиха клуба от фалит, а сега искат възвръщане на инвестициите си: юношите трябва да поведат похода към елита. Утре трябва да спечелят полуфинала си в младежкия шампионат, а следващия уикенд – финала. Когато от общината тръгнат да решават къде да открият хокейното училище, няма да могат да игнорират града с най-добрия юношески отбор в страната. Клубът е в основата на плановете за бъдещето на Бьорнстад. С новото училище ще се появи и нова пързалка, а след това: конферентен център и търговски комплекс. Така хокеят се превръща в нещо повече от хокей, превръща се в туризъм, брандинг и капитал. В оцеляване.

Така че клубът е повече от клуб, той е кралство, в което най-силните мъже в гората се борят за власт, а там няма място за Сюне. Той поглежда залата. Посветил ѝ е целия си живот. Няма семейство, няма хоби, няма дори куче. Скоро ще остане без работа и не знае от какво ще живее тогава, нито пък за какво. Но въпреки това не може да обвини някого, не и президента, не и треньора на юношите и определено не Петер. Бедният, сигурно още не знае, но ще го накарат да уволни Сюне, да вдигне брадвата и после да го обясни на медиите. Защото те трябва да са сигурни, че клубът е обединен и че стените си остават дебели.

Рано или късно всички спортни клубове трябва да решат какво искат да постигнат всъщност, а Бьорнстад не иска просто да играе. Ще заменят Сюне с треньора на юношите поради една-единствена, проста причина: когато говори с играчите си преди мачовете, Сюне им държи дълги речи за това как трябва да играят сърцато. Когато треньорът на юношите застане в съблекалнята, той казва само една дума: „Спечелете“. И юношите печелят. Не са правили друго от десет години.

Сюне просто не е сигурен, че това е всичко, от което трябва да се състои един хокеен клуб – момчета, които никога не губят.

Малката кола се движи по прясно почистените пътища. Мая обляга чело на стъклото потиснато – така, както може само едно петнайсетгодишно момиче. На юг е пролет, но в Бьорнстад като че ли има само два сезона. Тук зимата е толкова естествена, че лятото сякаш винаги изненадва всички. Жителите не успяват да свикнат със слънчевата светлина през тези два-три месеца, преди тя отново да им бъде отнета. През останалата част от годината чувството понякога е като че живееш под земята.

Ана я ощипва силно по ухото.

– Какво, по дяволите? – избухва Мая и разтърква лицето си откъм пострадалата страна.

– Скучно ми е! Да играем игра! – моли Ана разпалено.

Мая въздъхва, но не възразява. Защото обича сърбащата смути идиотка и защото са на петнайсет, а майка ѝ все ѝ напомня, че човек „никога отново няма да има такива приятели, каквито има на петнайсет, Мая. Дори ако запази приятелството си с тях. Просто няма да е същото като тогава“.

– Окей, слушай, какво предпочиташ – да си сляпа и да можеш да се биеш адски добре или да си глуха и да можеш... – започва Ана.

– Сляпа – отговаря Мая без колебание.

Това е любимата игра на Ана и те я играят още от малки. Успокояващо е, че въпреки всичко някои неща не се променят с възрастта.

– Дори не си чула алтернативата! – възразява Ана.

– Не ми пука за алтернативата. Не мога да живея без музика, но бих могла да живея, без да гледам досадната ти физиономия всеки ден.

– Смотла – въздъхва Ана.

– Мъпет – засмива се Мая.

– Добре, тогава това: винаги да си сополива или да ходиш с момче, което винаги е сополиво?

– Винаги да съм сополива.

– Това, че избра този отговор, говори страшно много за теб.

– Това, че изобщо задаваш такива въпроси, говори страшно много за теб.

Ана опитва да удари Мая по бедрото, но Мая се отдръпва и вместо това удря здраво приятелката си по ръката. Ана изпищява, после двете се засмиват една на друга. И на самите себе си.

Когато си на петнайсет, имаш приятели, каквито няма да имаш никога повече.

На предната седалка седи Лео, който цял живот е усъвършенствал техниката да игнорира честотите на звуковите вълни, идващи от кака му и от най-добрата ѝ приятелка. Обръща се към татко си и пита:

– Днес ще дойдеш ли да гледаш тренировката ми?

– Ами... ще опитам... но майка ти ще отиде! – отговаря Петер.

– Мама винаги идва – казва Лео.

Това е просто наблюдение на едно дванайсетгодишно момче, а не обвинение. Въпреки това Петер го възприема като такова. Поглежда към часовника на таблото толкова често, че накрая го почуква с пръст, за да се увери, че не е спрял.

– Стресиран ли си? – пита Ана от задната седалка, като използва тъкмо онази интонация, която може да накара човек да започне да хвърля предмети наляво-надясно, в случай че наистина е стресиран.

– Просто имам среща, Ана. Благодаря, че попита.

– С кого? – пита Ана.

– С президента на клуба. Ще говорим за мача на юношите утре...

– Shit8, всички са се раздрънкали за тоя младежки отбор. Знаете, че това е просто глупава игра, нали? На никого не му пука!

Ана се шегува, всъщност обича хокей, но Мая веднага я сръчква:

– Не му говори така точно днес!

– Да, ще откачи, ако те чуе! – съгласява се Лео.

– А? Кой ще откачи? – чуди се Петер.

Мая веднага се навежда напред.

– Не е нужно да ни караш чак до училище, татко. Можеш да спреш тук!

– Няма проблеми – настоява Петер.

– Да, няма проблеми... за теб – изпъшква Мая.

– Това пък какво означава? Срам ли те е от мен?

Ана се намесва услужливо:

– Да!

Лео вмята:

– Пък и не иска никой да те види, защото тогава всичките ѝ съученици ще почнат да приказват за хокей.

– Че какво лошо има в това? Това е хокеен град! – казва Петер смаяно.

– Но това не означава, че целият ни живот трябва да се върти само около хокея – казва Мая, обмисляйки да отвори вратата и да скочи в движение. Не мисли, че би си счупила нещо, снегът още е дълбок и рискът сякаш си струва.

– Защо говориш ТАКА? Тя защо говори ТАКА, Лео? – оплаква се баща ѝ от шофьорското място.

– Можеш ли просто да спреш колата? Или да намалиш, достатъчно ще е само да намалиш – моли Мая.

През това време Ана развълнувано тупа Лео по рамото.

– Окей, Лео, слушай – никога повече да не играеш хокей или никога повече да не играеш компютърни игри?

Лео хвърля поглед към баща си. Прокашля се леко засрамено. Сваля си колана, а пръстите му търсят дръжката на вратата.

Татко поклаща глава съкрушено.

– Не смей да отговаряш, Лео. Не смей.

Мира седи във „Волво“-то, което се отдалечава от Бьорнстад. Сутринта чу Петер да повръща в банята. Ако това прави спортът с възрастните мъже в този град, какво ли прави със седемнайсетгодишните момчета, които утре имат мач? Има една стара шега сред съпругите в Бьорнстад: „Искам само мъжът ми да ме гледа така, както гледа хокей“. Мира никога не се е смяла на шегата, защото знае твърде добре как се е зародила.

Знае какво говорят за нея тукашните мъже; знае, че далеч не е лоялната съпруга на спортния директор, която са си представяли при назначаването на Петер. Те не възприемат клуба като работодател, а като армия. Войниците трябва да се отзовават, когато ги повикат, а семействата да стоят гордо на прага и да им махат. Първия път, когато Мира срещна президента на клуба, беше по време на голф турнир, организиран от спонсорите. Докато гостите си приказваха преди официалната вечеря, президентът се появи до нея и тикна празна чаша в ръката ѝ. В хокейния му свят съществуваха толкова малко жени, че щом видеше някоя, която не познава, той автоматично я приемаше за сервитьорка.

Когато осъзна грешката си, президентът просто се засмя, сякаш Мира също следваше да сметне ситуацията за забавна. След като това не стана, той въздъхна: „Човек трябва да има малко чувство за хумор, нали?“. А щом чу, че тя възнамерява да продължи кариерата си паралелно с тази на Петер, възкликна учудено: „Но кой тогава ще се грижи за децата? Нали някой трябва да ги кърми?“. Мира наистина опита да си замълчи. Или може би не „наистина“, но все пак, като гледа назад, ѝ се струва, че поне „опита“. Накрая обаче се обърна към директора на клуба, направи многозначителен жест първо към тлъстите му като колбаси пръсти, стиснали сандвич със скариди, а после към корема му, изпънал до краен предел отчаяните копчета на ризата му, и каза: „Мислех си, че ти можеш да се заемеш с това. Все пак гърдите ти са по-големи от моите“.

Следващия път, когато имаше голф турнир, думите „заедно с половинката си“ бяха премахнати от поканите. Хокейният свят на мъжете стана по-голям, този на жените – по-малък, и нищо не доказва любовта на Мира към Петер толкова явно, колкото факта, че през онзи ден тя не отиде до хокейната зала, за да разбие нечия уста. Научи се, че в Бьорнстад човек трябва да е закоравял. Това помага както срещу студа, така и срещу обидите.

Оттогава минаха десет години и с времето Мира откри, че всичко е по-лесно, ако имаш и добра стереоуредба в колата. Затова увеличава звука. Пуска „усилиусили“ плейлиста на Мая и Лео не защото музиката ѝ харесва, а защото така се чувства близо до тях. Когато децата са още малки, си мислиш, че топката в корема ще отмине. Топката, причинена от гузна съвест, задето всяка сутрин напускаш дома и отиваш на работа. Само че не отминава, а става по-лоша. Затова мама е качила на телефона си музикалните им колекции, списъците с песни, всяка една от които е специално избрана, защото кара някое от децата да извика „УСИЛИ! УСИЛИ!“, когато я пуснат по радиото. Понякога тишината в гората я подлудява, затова Мира пуска музиката толкова силно, че вратите на колата започват да вибрират от баса. По тези ширини небето започва да се стича над дърветата още в ранния следобед, и то почти през цялата година. Трудно е да свикнеш с това, ако си израснал в големия град, където природата е нещо, което се използва главно за скрийнсейвъри и фототапети.

Естествено, всички в Бьорнстад мразят големия град. Изпитват постоянен гняв заради това, че всички природни ресурси са тук в гората, но всички пари отиват някъде другаде. Понякога ѝ се струва, че тъкмо заради това местните хора обичат негостоприемния климат – защото не всеки може да го понесе. Това им напомня за собствената им сила и упоритост. Първата местна пословица, на която Петер научи Мира, бе: „Мечките серат в гората, а всички останали са срали на Бьорнстад, затова тукашните се оправят сами!“.

Свикнала е с някои от аспектите на живота тук, докато други няма да проумее никога. Като това как може в град, където всички ловят риба, да има точно нула ресторанта за суши, или пък защо хора, които са достатъчно корави, за да живеят на климат, който дори дивите животни едвам издържат, не могат просто да кажат какво имат предвид. Тишината в Бьорнстад винаги върви ръка за ръка със срама. Мира помни какво ѝ отговори Петер, когато го попита защо всички тук мразят хората от големите градове толкова много: „Хората от големите градове се срамуват твърде малко“. Той самият все се притеснява какво ще си помислят другите. Когато ги поканеха на вечеря, направо се побъркваше, ако Мира купеше твърде скъпа бутилка вино. По същата причина бе отказал да се преместят в някоя от по-скъпите вили във Възвишението, въпреки че със заплатата на Мира можеха да си го позволят. Останаха в малката си къщичка в средата на града чисто и просто от вежливост. Петер не отстъпи дори когато Мира опита да го изкуши с „повече място за плочите“ му.

Десет години, а Мира все още не се е научила да живее с Бьорнстад и жителите му, само да съществува редом с тях. А от тишината все още ѝ се приисква да си купи тъпан и да тръгне с него по улиците като на карнавал. Усилва звука на уредбата. Барабани по кормилото. Припява си толкова бурно, че почти излиза от пътя, когато косата ѝ се оплита в ръба на огледалото за обратно виждане.

Защо се вълнува от спорт? Не го прави. Вълнува я човекът зад спорта. Защото си мечтае за едно лято, само едно, през което мъжът ѝ ще може да погледне града си в очите, без да сведе глава.

Гръдният кош на Сюне се свива и разширява под тежките му рамене, докато той върви към входа на ледената пързалка. За пръв път в живота си се чувства на реалната си възраст. Тялото му се движи отпуснато като торба медузи, която някой е облякъл с анцуг. Но както става всеки друг ден, след като отваря вратата, Сюне бива обзет от голямо спокойствие. Това е единственото място на света, което наистина разбира. Ето защо опитва да си спомни това, което е получил, а не това, което смятат да му отнемат. Цял един живот в служба на спорта, това е повече, отколкото болшинството от хората могат да кажат за себе си. Той бе благословен с няколко магически мига и видя раждането на двама легендарни таланти.

Гръмогласниците от големите градове никога няма да проумеят какво означава в един мъничък хокеен клуб да изгрее велик играч. Като да видиш череша да цъфти насред замръзнала градина. Може да чакаш години, цял живот, или дори няколко, и пак би било чудо, ако видиш такова нещо дори един-единствен път. Два пъти би било невъзможно. Навсякъде, освен тук.

Първият път беше Петер Андершон. Оттогава са минали повече от четиресет години. Сюне, тогава новоназначен за треньор на мъжкия отбор, го забеляза в хокейната академия. Кльощаво, дребно лапе с твърде големи ръкавици, баща алкохолик и синини, за които никой не питаше, въпреки че всички ги виждаха. Хокеят обърна внимание на момчето, когато никой друг не го правеше. Промени живота му със смайваща сила. Един ден лапето стана мъж и издигна отбора, който тогава беше отписан от всички и пред фалит, до второ място в страната. След това издигна самия себе си до НХЛ, изминавайки невъзможния път от гората до звездите. Преди трагични обстоятелства да го лишат от всичко.

Тогава, след погребението, именно Сюне се обади в Канада на Петер и Мира и им каза, че Бьорнстад се нуждае от спортен директор. Че все още има клуб и град, които се нуждаят от спасяване. А Петер имаше нужда да спаси нещо. Ето как семейство Андершон се прибра у дома.

Вторият път беше преди около десет години. Сюне и Петер бяха хората, които се отделиха от живата верига в гората, защото Сюне разбираше, че издирват хокеен играч, докато всички останали си мислеха, че издирват обикновено момче. На разсъмване намериха Кевин при езерото, с измръзнали бузи и мечи поглед. Петер отнесе седемгодишното момче у дома. Сюне вървеше тихо до него, дишайки дълбоко през носа. В Бьорнстад отново миришеше на череши посред зима.

Същата година, когато един мълчалив двайсет и две годишен играч от мъжкия отбор се отказа от борбата с упоритите травми и липсата на талант, Сюне се приближи до него на паркинга и го спря. Там, където всички други виждаха неуспешен играч, той видя брилянтен бъдещ треньор. Двайсет и две годишният се казваше Давид. Той се обърна неуверено към Сюне и прошепна „не съм добър треньор“, но Сюне му връчи свирка и каза: „Хората, които се мислят за добри треньори, никога не стават такива“. Първият отбор на Давид беше банда седемгодишни хлапета, а един от играчите бе Кевин. Давид им казваше да печелят. И те печелеха. Без да спират.

Сега Кевин е на седемнайсет години, Давид е треньор на юношите, а от следващия сезон и двамата ще са в мъжкия отбор. Заедно с Петер те съставляват триединството на успеха: ръцете на леда, сърцето в треньорската скамейка и мозъкът в офиса. Именно откритията на Сюне ще доведат до падението му. Петер ще го изхвърли, Давид ще вземе работата му, а Кевин ще покаже на всички, че това е било правилното решение.

Един възрастен мъж видя бъдещето. А сега бъдещето го подмина. Отваря вратата към пързалката и оставя всички звуци да го обгърнат.

Защо се вълнува от спорт? Защото без него животът му ще замлъкне.

Защо? Амат никога не са го питали. Хокеят причинява болка и изисква нечовешки жертви – физически, психически и душевни. Чупи крака, къса връзки и вдига Амат от леглото още преди разсъмване. Изяжда цялото му време и изпива всичката му сила. Така че защо? Защото веднъж, когато беше малък, чу фразата „няма бивши хокеисти“. И разбира точно какво означава тя. Беше на пет години, когато треньорът на мъжкия отбор слезе на леда и дойде да говори с децата. Сюне още тогава бе страшно стар, но погледна Амат право в очите и каза: „Някои се раждат с талант, други – не. Някои от вас са получили всичко наготово, други не са получили нищо. Но помнете, че щом стъпите на леда, всички сте равни. И да знаете: волята винаги побеждава класата“.

Лесно е за едно дете да обикне нещо, ако чуе, че може да бъде най-добрият в него, стига да го желае достатъчно силно. А никой не го желае повече от Амат. Хокеят стана път към общността за него и майка му, но той смята да го превърне в нещо повече. Смята да го превърне в път за навън.

Всяка част от тялото го боли, всяка клетка го умолява да си легне. Но той продължава да се носи по леда, измигва потта от очите си, хваща стика по-здраво, забива кънките в леда. С цялата си бързина, с цялата си сила. Пак. И пак. И пак.

Всяко нещо на този свят достига до момент, в който вече не ни изненадва. Това важи за хората, но още повече за хокея. Брилянтни мозъци са посвещавали целия си живот на тази игра, а всички теории са били раздробявани на молекули в кой от кой по-дебели наръчници. През повечето дни на всекиго може да се стори, че вече не са останали изключителни идеи, че всичко е измислено, казано и написано от кой от кой по-самоуверени треньори. Останалите дни са рядкост – отделни случаи, когато ледът разкрива неща, които не могат да се опишат. Такива, които изненадват. Които променят всичко. Не можеш да се подготвиш за тях. Ако искаш да се отдадеш на този спорт, просто трябва да разчиташ, че ще ги разпознаеш, когато ги видиш.

Портиерът върви към трибуната, за да смени винтовете на един стар парапет. Вижда Сюне да отваря входната врата и се изненадва, защото Сюне никога не пристига толкова рано.

– Днес си станал по първи петли – шегува се портиерът.

– Трябва да се работи най-здраво именно преди последния съдийски сигнал – усмихва се Сюне изморено.

Портиерът кима натъжено. Както казахме, уволнението на Сюне е най-зле пазената тайна в градчето. Старият мъж се е запътил към трибуната, за да се качи в офиса си, но изведнъж се спира. Портиерът вдига вежда, а Сюне кима към момчето на леда и замижава. Очите му не са каквото бяха.

– Кой е това?

– Амат. Един от петнайсетгодишните в момчешкия отбор.

– Какво прави тук толкова рано?

– Тук е всяка сутрин.

Момчето е оставило ръкавиците, шапката и якето си на леда, за да служат като маркировка между линиите. Пързаля се колкото се може по-бързо, докато ги достигне, след което сменя посоката, като наглед изобщо не губи от скоростта си. Накрая спира рязко, а шайбата не се отделя от стика му дори за миг. Напред и назад. Пет пъти. Десет пъти. Все така интензивно. После стреля. Всеки път шайбата удря мрежата на едно и също място. Отново. И отново.

– Всяка сутрин? Наказан ли е заради нещо, или какво? – измърморва Сюне.

Портиерът се засмива.

– Просто обича хокей. Помниш ли какво е чувството, старче?

Сюне не отговаря, само изръмжава нещо към часовника си и тръгва нагоре по трибуната. Почти е стигнал до последния ред, когато отново се спира. Опитва да продължи, но сърцето не го слуша.

Виждал е Амат в академията, виждал е всички от момчетата там, но тогава още не беше толкова очевидно. Хокеят е спорт, който възнаграждава повторенията. Едно и също упражнение, едно и също движение, докато реакцията се превърне в инстинкт, запечатан в костния мозък. Шайбата не само се плъзга, ами и подскача по леда, така че ускорението е по-важно от максималната скорост, а координацията между очи и ръце е по-важна от силата. Ледът те оценява според способността да сменяш посоката и да мислиш по-бързо от всички останали. Това е, което отличава великите играчи.

На изчезване са – дните, когато тази игра успява да ни изненада. И никой не ни предупреждава, че нещо такова ще се случи, просто трябва да разчитаме, че ще го разпознаем. Така че Сюне стои на място, докато звукът от остриетата на кънките отеква нагоре към трибуната. Поколебава се за миг, преди да хвърли последен поглед през рамо. Вижда как петнайсетгодишното момче се обръща, хванало леко стика в ръка, след което се засилва и наново се хвърля напред със светкавична скорост. Сюне ще си спомня този момент като една от истинските благословии в живота си: това да види невъзможното да се случва в Бьорнстад за трети път.

Портиерът вдига глава от винтовете на парапета и забелязва, че възрастният треньор се отпуска върху една седалка на най-горния ред. Отстрани изглежда все едно е тежко болен. После портиерът осъзнава, че това се дължи на факта, че никога преди не е виждал стария мъж да се смее.

Сюне диша през носа с насълзени очи, а цялата зала мирише на череши.

Защо хората се вълнуват от спорт?

Защото спортът разказва истории.

6

Амат напуска пързалката, а всяко парченце плат по тялото му е станало прозрачно от пот. Сюне го следва с поглед от върха на трибуната. Момчето има късмет, така и не забелязва, че треньорът на мъжкия отбор седи там горе, иначе би забило нос право в леда от притеснение.

Амат се скрива от погледа му, но Сюне остава на седалката. Отдавна вече е на години, но днес го усеща по-силно. Две са нещата, които най-умело ни подготвят за старостта: децата и спортът. В хокея на двайсет и пет вече си опитен, на трийсет си ветеран, а на трийсет и пет си пенсиониран. Сюне е на два пъти по толкова. Остарял е като всички хора, станал е малко по-нисък и по-широк, има малко повече глава за миене и малко по-малко коса за ресане, и се ядосва малко по-често на тесните столове и долнокачествените ципове.

Но когато вратата се затваря след Амат, старият мъж продължава да вдишва аромата на череши през ноздрите си. Петнайсетгодишен. Боже, какво бъдеще го очаква. Сюне се срамува, че чак сега го е забелязал. Момчето очевидно се е развило експлозивно в последно време, докато всички погледи са били насочени към юношеския отбор, но въпреки това преди няколко години Сюне никога не би пропуснал такъв талант. Не може да го отдаде само на очите си, сърцето му също е остаряло.

Знае, че няма да остане тук достатъчно дълго, че да има възможността да тренира момчето, но се надява, че никой няма да унищожи таланта му. Че няма да го оставят да порасне твърде бързо. За жалост, Сюне знае, че надеждите му са напразни. Когато останалите разберат колко добър играч е всъщност, веднага ще поискат да изстискат всичко възможно от момчето. Клубът се нуждае от това, а градът го изисква. Сюне от години води все същия спор с ръководството, и губи.

Биха били нужни дни, за да се разкаже дългата версия на причините Сюне да бъде изритан от Бьорнстад Хокей. Но кратката се състои само от две думи: „Кевин Ердал“. Спонсорите, ръководството и президентът на клуба настояваха Сюне да вземе седемнайсетгодишното дете чудо в мъжкия отбор, а Сюне отказа. В неговия свят не само хормоните правят мъжа. Професионалният хокей изисква също толкова зрялост, колкото и талант. Сюне по-често е виждал играчи да бъдат съсипвани, защото са получили шанс твърде рано, а не твърде късно. Но вече никой не го слуша.

Хората в Бьорнстад се гордеят с това, че са лоши губещи. Сюне знае, че той самият носи голяма вина за това. Той е човекът, който запечатваше думите „клубът е на първо място“ в главите на всички играчи и водещи фигури още щом стъпеха тук. Доброто на клуба винаги трябва да се поставя над собственото ни его. Сега използват този аргумент срещу него. Можеше да спаси работата си, като остави Кевин да играе в мъжкия отбор. Иска му се да бе сигурен, че е постъпил правилно, като не се съгласи. Но всъщност вече не знае. Може би ръководството и спонсорите са прави, може би той просто е вироглав старец, който е изгубил уменията си.

Давид лежи на кухненския под у дома. Той е на трийсет и две и рижавата му коса е толкова рошава, че изглежда все едно се опитва да избяга от главата му. Като малък го тормозеха заради това; другите деца в класната стая се преструваха, че се изгарят, щом го докоснат. Така се научи да се бие. Нямаше приятели, така че можеше да отделя цялото си време на хокея. Никога не е имал други интереси, което му позволи да стане най-добрият.

Потта му се стича по пода, докато Давид трескаво прави лицеви опори под масата. Върху нея стои компютърът, който цяла нощ е показвал записи на стари мачове и тренировки. Работата като треньор на младежите в Бьорнстад Хокей е направила от Давид човек, когото лесно можеш да разбереш, но с когото е невъзможно да съжителстваш. Когато му се ядоса, приятелката му често казва, че той е от онези хора, които „могат да се почувстват обидени дори в празна стая“. Това може би е вярно; лицето на Давид изглежда сякаш той вечно върви срещу вятъра. Цял живот му повтарят, че е твърде сериозен. Именно затова хокеят така му подхожда. В един хокеен клуб никой не смята, че има такова нещо като „да гледаш на спорта твърде сериозно“.

Утрешният мач е най-важният в живота както на младежите, така и на Давид. По-философски настроен треньор вероятно би им казал, че това са последните шейсет минути, които ще прекарат върху леда като деца. Повечето от тях тази година ще навършат осемнайсет и ще се превърнат в мъже. Но Давид не е философски настроен, затова ще им каже една-единствена дума, както обикновено. „Спечелете.“

Играчите му не са най-добрите в страната, съвсем не. Но са най-дисциплинираните и най-подготвените тактически.

Играли са заедно цял живот, а имат и Кевин.

Рядко играят красиво; Давид вярва в ревностното спазване на тактиката и в твърдата защита, но преди всичко вярва в резултатите. Дори когато родителите и ръководството му опяват да „даде свобода“ на играчите и да опита да играе „по-забавен хокей“. Давид дори не знае какво е „забавен хокей“. За него хокеят може да бъде досаден само в един случай: когато противниковият отбор вкара повече голове от неговия. Никога не е угаждал на някого, никога не е давал място в отбора на сина на маркетинговия директор на някой голям спонсор, както са му казвали да прави. Давид е безкомпромисен и знае, че това не му печели особено много приятели, но не му пука. Искаш да те харесват? Лесно е, просто застани на върха на почетната стълбичка. Така че Давид прави каквото е необходимо, за да стигне дотам. Ето защо не гледа на отбора си по същия начин като всички останали. Защото дори Кевин да е най-добрият му играч, невинаги той е най-важният.

На екрана на компютъра върви мач, игран по-рано през сезона. Противников играч се насочва към Кевин с очевидното намерение да го блъсне в гръб, но в следващия миг самият той се оказва проснат върху леда. Друг играч на Бьорнстад, номер шестнайсет, стои над него. Вече е успял да свали ръкавиците и каската си и го налага с юмруци.

Кевин може да е звездата, но Бенямин Ович е сърцето на отбора. Защото Бени е като Давид – прави каквото е необходимо. Затова години наред треньорът му повтаря едно и също: „Да не ти пука какво говорят хората, Бени. Ще ни харесват, когато печелим“.

Той е на седемнайсет, а майка му го буди рано сутринта, произнасяйки името му. Единствено тя го използва. „Бенямин“. Всички останали казват Бени. Той остава да лежи в леглото си, което се намира в най-малката стая в последната редова къща преди Низината. Става чак когато майка му влиза за трети или четвърти път, а в предупрежденията ѝ се прокрадват думи от родния ѝ език, което означава, че вече наистина е сериозна. Мама и трите големи сестри на Бени използват стария език само когато искат да изразят силен гняв или вечна любов. Тази страна чисто и просто няма достатъчно гъвкава граматика, за да опише как Бени понякога може да бъде най-некадърният представител на най-мързеливия вид смотани задници, или пък как го обичат по-дълбоко от десет хиляди кладенеца със злато. Майка му е способна да съчетае и двете в едно изречение. В това отношение родният им език е уникален.

Тя го наблюдава, докато той се отдалечава с колелото. Мрази, че ѝ се налага да го вдига от леглото преди изгрев слънце, но знае, че ако не го изкара навън, преди да е отишла на работа, синът ѝ изобщо няма да излезе от вкъщи. Тя е самотна майка с три дъщери, но седемнайсетгодишното момче е най-голямата ѝ тревога на този свят. Нищо не може да натъжи една майка така, както син, който се интересува твърде малко от бъдещето и се измъчва твърде много от миналото. Малкият ѝ Бенямин, в когото момичетата от Бьорнстад се влюбват твърде лесно. Момчето с най-красивото лице, най-тъжните очи и най-дивото сърце, което са виждали. Майка му знае, защото се омъжи за човек, който изглеждаше по абсолютно същия начин. А тези мъже вещаят само проблеми.

Давид вари кафе в кухнята си. Всяка сутрин прави по две кани, като с едната пълни термоса си. Кафето в залата е толкова лошо, че да почерпиш някого с него, би могло да се счита за тежко наказуемо престъпление. На компютъра му върви мач от миналата година. Един побеснял бранител преследва Кевин, но Бени изскача от нищото и така го удря по врата със стика си, че бранителят полита с главата напред към скамейката на своя отбор. Половината играчи нахлуват на леда, за да си отмъстят на Бени, който вече ги очаква със свалена каска и свити юмруци. На реферите им отнема десет минути да ги разтърват. През това време Кевин най-спокойно се е върнал на пейката, където си седи невредим.

Има хора, които опитват да оправдаят темперамента на Бени с тежкото му детство и ранната смърт на баща му. Давид никога не прави така, той обича темперамента на Бени. Другите го наричат „проблемно дете“, но тъкмо тези качества, които го правят проблемен извън пързалката, го правят специален, когато стъпи на нея. Пратиш ли го след шайбата, няма значение дали на пътя му ще се изпречат дракони, тролове и всякакви други адски чудовища, Бени ще се върне с нея. А ако някой се доближи до Кевин, Бени би преминал и през бетонна стена, само и само да застане между тях. Тези неща не се учат. Всички знаят колко е добър Кевин, всеки младежки треньор във всеки елитен клуб в цялата страна е опитвал да го привлече, което означава също, че във всеки отбор има поне по един психопат, който иска да го нарани. Затова Давид не приема твърденията, че Бени се „бие“ по време на всеки мач. Той не се бие. Просто защитава най-важната инвестиция, която този град някога е виждал.

Разбира се, Давид е спрял да използва думата „инвестиция“ пред приятелката си. Защото тогава тя пита: „Наистина ли трябва да говориш така за едно седемнайсетгодишно момче?“. Давид се е научил да не се опитва да дава обяснения. Човек или разбира този аспект на хокея, или не.

Бени кара по пътя, който свързва техния квартал с останалата част от града. След като се скрива от погледа на майка си, той спира колелото и пали джойнт. Оставя дима да го изпълни, усеща как сладкото спокойствие го облива на вълни. Гъстата му, дълга коса се сплъстява на вятъра, но студът никога не го е безпокоял. Кара колело навсякъде, независимо от сезона. По време на тренировка Давид често хвали чувството му за равновесие и мускулите на краката му пред другите играчи. Бени не казва нищо, защото подозира, че „лесно е, когато всеки ден караш в дълбокия сняг, напушен като свиня“ не е отговорът, който треньорът очаква.

Минава през целия Бьорнстад напът към дома на най-добрия си приятел. Ето я фабриката, която е най-големият работодател в града, но също така трета поредна година „оптимизира работната сила“, което е по-изискан начин да кажеш, че ще изриташ някого. Ето го големия магазин за хранителни стоки, който е задушил всички по-малки. Бени минава по търговската улица, обхваната от различни степени на разруха, и продължава през промишления район, който с времето става все по-тих. Ето го спортния магазин, където има секция за ловни и риболовни принадлежности, секция за хокейно оборудване и кажи-речи няма секция за нищо друго. Малко по-нататък – кръчма „Кожуха“, посещавана от онзи тип хора, които я превръщат в идеална дестинация за любопитните туристи, които биха искали да изядат автентичен местен пердах.

На запад, близо до гората, има автомобилен сервиз, а още по-нататък, сред дърветата, се намира развъдникът на най-голямата сестра на Бени. Тя отглежда ловджийски и охранителни кучета. Тук вече никой не търси кучета за компания.

В Бьорнстад няма много какво да обикнеш освен хокея, но Бени така и така не обича кой знае колко други неща в живота. Вдишва дима. Другите момчета постоянно го предупреждават, че ще бъде отстранен от отбора, ако Давид научи, че пуши трева, но Бени просто се засмива спокойно, уверен, че това никога няма да стане. Не защото е твърде добър, за да го изхвърлят, определено не. Причината е, че Кевин е твърде добър. Той е скъпоценният камък, а Бени е застрахователната агенция.

Сюне поглежда за последно към тавана на залата. Поглежда знамената и екипите, които висят там – спомени от мъже, които скоро никой няма да помни. До тях има захабен банер с някогашния девиз на клуба: „Култура, ценности, принадлежност“. Сюне бе там, когато го окачиха, но вече не е сигурен какво означава. Понякога се чуди дали изобщо някога е знаел.

„Култура“ е странна дума, когато се говори за спорт. Всички я използват, но никой не може да обясни значението ѝ. Клубовете обичат да разправят как градят култура, но в крайна сметка всички се интересуват от едно: култура на победата. Естествено, Сюне знае, че така е навсякъде по света, но в една малка общност като тяхната може би си личи повече. Обичаме победителите, макар че те рядко са лесни за харесване. Почти винаги са вманиачени, егоистични и безскрупулни. Това няма значение. Прощаваме им. Обичаме ги, когато печелят.

С пукащ гръб и вдървено сърце старият мъж се изправя и отива в офиса си. Затваря вратата след себе си. Личните му вещи вече са събрани в малка кутия, пъхната под бюрото. Няма да прави сцена, когато го уволнят; няма да говори с медиите, просто ще изчезне. Така е възпитан и така е възпитавал другите. Клубът е на първо място. Винаги клубът е на първо място.

В действителност никой не може да разбере как тези двамата са станали най-добри приятели, но всички отдавна са се отказали от опитите да ги разделят. Бени звъни на вратата на вилата, която е по-голяма от половината квартал, където живее той самият.

Майката на Кевин отваря, допряла мобилен телефон до ухото си. Усмихва се приятелски, но стресирано. Таткото циркулира по-навътре в къщата, водейки някакъв свой си шумен разговор. По стената в антрето висят семейни снимки. Бени е виждал тримата членове на семейство Ердал събрани заедно единствено между рамките на тези снимки. В реалността обаче като че ли винаги един от тях е в кухнята, друг – в офиса, а Кевин е на двора. Туп-туп-туп-туп-туп. Затваря се врата и се чува извинение по телефона. „Да, съжалявам, това е синът ми. Хокеистът, да, точно така.“

В тази къща никой не повишава глас, нито го понижава, цялата комуникация е с ампутирани чувства. Кевин е едновременно най-разглезеният и най-малко разглезеният младеж, който Бени е срещал. Хладилникът му е пълен с кутии с храна, строго съобразена с хранителния план на клуба, приготвяна от фирма за кетъринг и доставяна на всеки три дни. Кухнята във вилата струва три пъти повече от цялата къща на Бени и майка му, но никой не готви храна в нея. Стаята на Кевин си има всичко, за което едно седемнайсетгодишно момче може да си мечтае, включително това, че откакто той стана на три, в нея не са влизали други възрастни освен чистачката. Никой в Бьорнстад не е влагал повече пари в тренировките на сина си, никой не е спонсорирал клуба с по-големи суми от компанията на баща му, и въпреки това Бени не е виждал родителите на Кевин на трибуната повече пъти, отколкото би могъл да преброи на пръстите на едната си ръка, ако преди това е заклещил два от тях в някой струг. Бени е повдигал въпроса само веднъж. Тогава Кевин отвърна, че родителите му „не се интересуват от хокей“. Бени го попита от какво се интересуват в такъв случай, а Кевин каза „от успех“. Тогава бяха на десет.

Веднъж, след като изкара най-високия резултат в класа на изпита по история, Кевин се прибра и разказа на техните, че е получил 49 точки от общо 50, а баща му попита безизразно: „Кой въпрос обърка?“. В семейство Ердал перфектното не беше цел, беше норма.

Домът им е бял и правоъгълен като рекламен каталог за нивелири. Докато никой не гледа, Бени бутва безшумно рафта за обувки малко встрани и помества две от снимките на стената, така че да застанат леко накриво. После минава по килима във всекидневната и с единия си палец съвсем набързо разбърква косъмчетата. Щом стига до вратата на верандата, вижда в отражението майката на Кевин, която снове наоколо и механично намества всичко, без да пропусне и дума от телефонния си разговор.

Бени излиза на двора, взима стола си, сяда до Кевин, затваря очи и се заслушва в блъскането.

Кевин спира. Яката на екипа му е потъмняла от пот.

– Притеснен ли си?

Бени не отваря очи.

– Кев, спомняш ли си първия път, когато дойде с мен в гората? Никога преди не беше ходил на лов, държеше пушката така, все едно се страхуваше, че ще те ухапе.

Кевин вдишва толкова дълбоко, че половината от въздуха най-вероятно излиза навън през друго отверстие.

– Абе, ти нищо ли не взимаш на сериозно, пукел проклет?

Широката усмивка на Бени разкрива почти незабележимите нюанси в бялото на зъбите му. Ако го пратиш след шайбата, той ще се върне с нея, дори това да коства зъб – негов или нечий чужд.

– За малко да ме гръмнеш в топките. Гледам на това особено сериозно.

– Значи наистина не се притесняваш за мача?

– Кев, притеснявам се от теб, когато държиш огнестрелно оръжие в близост до тестисите ми. Хокеят не ме притеснява.

Прекъсват ги майката и таткото на Кевин, които съобщават, че излизат. Таткото звучи все едно казва довиждане на някой сервитьор, а майката добавя едно внимателно „миличък“ в края. Сякаш наистина се опитва, но не успява съвсем да го докара като нещо различно от отрепетирана реплика от пиеса. Външната врата се затваря; две коли потеглят от алеята. Бени вади нов джойнт от вътрешния джоб на якето си и го пали.

– Ами ТИ притесняваш ли се, Кев?

– Не. Не, не...

Бени се засмива. Приятелят му никога не е умеел да го лъже.

– Така ли?

– По дяволите, Бени, окей. Мамка му, направо ще се насера! Това ли искаш да чуеш?

Бени изглежда сякаш вече е заспал.

– Колко си пушил днес? – изсумтява Кевин.

– Далеч не достатъчно – измърморва Бени и се свива на стола, все едно смята да спи зимен сън на него.

– Нали се сещаш, че след час ще сме на училище?

– Отлична причина да се напуша.

– Ако Давид те хване, ще те изключат от отбо...

– Не, няма.

Кевин се подпира мълчаливо на стика и поглежда Бени. От всички неща на света, за които човек би могъл да завижда на най-добрия си приятел, на Кевин най-много му се иска да притежава способността на Бени да не му дреме за абсолютно нищо и това да му се разминава. Кевин поклаща глава и се засмива примирено.

– Не, няма.

Бени заспива. Кевин се обръща към вратата, а погледът му потъмнява. Туп-туп-туп-туп-туп.

Пак. И пак. И пак.

Давид довършва лицевите си опори в кухнята. После си взима душ, облича се, събира си нещата и взима ключовете за колата, за да отиде до пързалката и да започне работния си ден. Но най-последното, което трийсет и две годишният треньор прави, преди да потегли, е да остави термоса с кафе на масичката до входната врата и да изтича в банята. Там заключва вратата и пуска докрай кранчетата на мивката и ваната, за да не чуе приятелката му, че повръща.

7

Това е „просто игра“. Всички играчи от време на време чуват тези думи. Мнозина от тях опитват да си втълпят, че наистина е така. Но за да проумееш, че това са глупости, е достатъчно да знаеш само, че никой в този град не би бил същият човек, ако играта не съществуваше.

Кевин винаги ходи до тоалетна точно преди двамата с Бени да тръгнат към училище. Не обича да ползва тоалетните в училище. Не защото са гнусни, а защото го напрягат. Карат го да изпитва странна тревога, която никога не би могъл да обясни на някого. Може да се отпусне достатъчно единствено у дома, обкръжен от неправдоподобно скъпи плочки и мивка, която е колкото ексклузивна, толкова и непрактична, старателно избрана от интериорен дизайнер, който ги бе таксувал за повече часове от самите работници. Тази къща е единственото място на света, където се е научил да бъде сам.

Навсякъде другаде – в залата, в училище и дори по пътя между тях – Кевин се движи в глутница, винаги в средата. Останалите му съотборници гравитират около него, подредени според уменията си на леда. Най-добрите играчи стоят най-близо, докато по-широките кръгове се намират по-ниско в йерархията. У дома Кевин се научи да бъде сам още като малък и за него това бе естествено, но сега не може да понесе да остане сам някъде другаде.

Бени го чака отпред. Както винаги. Ако не можеше да контролира импулсите си, Кевин би го прегърнал. Вместо това просто кима леко и казва:

– Да тръгваме.

Мая се отдалечава от колата на баща си толкова бързо, че на Ана ѝ се налага да тича, за да не изостава. Подава ѝ задъхано пластмасова чаша.

– Искаш ли? Сега съм на диета със смутита!

Мая забавя крачка и поклаща глава.

– Защо се занимаваш с тия диети? Защо мразиш вкусовите си рецептори? Какво толкова са ти направили?

– Стига, супер вкусно е! Пробвай!

Мая допира скептично устни до ръба на чашата. Успява да отпие половин глътка, преди да изплюе съдържанието.

– Има БУЧКИ!

Ана кима доволно.

– Това е фъстъчено масло.

Погнусена, Мая започва да пощи езика си, сякаш е покрит с невидими косъмчета.

– Ана, имаш нужда от помощ. Сериозна помощ.

В Бьорнстад имаше повече училища, защото имаше повече деца. Сега са останали само две постройки: една за долните и средните класове и една за горните класове и гимназията9. Всички обядват в една и съща столова. Вече няма нужда от повече.

Амат настига Лифа и Закариас на паркинга. Те са от един клас и са най-добри приятели още от подготвителното училище. Не защото си приличат особено, а просто защото не са като другите. На места като Бьорнстад най-популярните деца стават капитани отрано, а отборите се избират незабележимо още на детската площадка. Амат, Лифа и Закариас бяха от децата, които оставаха встрани. Оттогава са неразделни. Лифа говори по-малко от дърво, Закариас вдига повече шум от радио, а Амат просто оценява компанията им. Тримата са добър отбор.

– ...и после чист шибан headshot10! Оня страхливец опита да се скрие... Мамка му, Амат, слушаш ли ме изобщо?

Закариас, облечен със същите черни дънки, черен суитшърт и черна шапка с козирка, с които като че ли не се е разделял откакто бяха на десет, прекъсва лекцията за снощния си, както изглежда, крайно впечатляващ подвиг в ролята на тежковъоръжен снайперист във виртуална вселена и сръчква недоволно Амат по рамото.

– А?

– Чуваш ли въобще какво говоря?

Амат се прозява.

– Да, да, да. Хедшот. Страшен си. Просто съм гладен.

– Тренирал ли си сутринта? – пита Закариас.

– Да.

– Не си наред да ставаш толкова рано.

Амат се засмива.

– Кога си легна снощи?

Закариас свива рамене и разтрива палците си.

– В четири... може би пет.

Амат кима.

– Зак, ти отделяш не по-малко време за игри, отколкото аз за тренировки. Да видим кой пръв ще стане професионалист.

Закариас се кани да отговори нещо, но не успява. Нечия разтворена длан го удря по тила и главата му се килва рязко напред. Още преди да са се обърнали, Закариас, Амат и Лифа се досещат, че това е Бобо. Шапката на Закариас полита към земята, а в следващия миг се чува гръмовният смях на играчите от юношеския отбор, които внезапно ги обграждат. Закариас, Амат и Лифа са на по петнайсет; юношите са само две години по-големи, но толкова ги превъзхождат физически, че със същия успех разликата би могла да бъде и десет. Бобо е най-големият от всички, широк е като врата на плевня и е толкова грозен, че даже плъховете бягат от него. Той минава покрай Закариас и го бутва тежко с рамо. Закариас залита, подхлъзва се и пада на колене. Бобо се засмива с престорена изненада, а юношите около него се присъединяват.

– Хубава брада ти е поникнала, Зак, като лятна прогноза за времето е: „Откъслечни валежи!“ – ухилва се Бобо и продължава още преди смехът на останалите да е заглъхнал: – Имаш ли вече косми и по пишката? Или още плачеш под душа, когато видиш, че е било само мъх от боксерките? Мамка му... Зак... сериозно, чудя се една работа: когато с Амат и Лифа си легнахте заедно за пръв път, как решихте кой пръв ще си загуби девствеността?

Юношите продължават към сградата на училището. Трийсет секунди по-късно вече са забравили случката, но подигравателният им смях остава с момчетата зад тях още дълго. Амат помага на Закариас да се изправи и вижда смълчаната омраза в очите му. Става по-голяма с всяка изминала сутрин. Амат се бои, че някой ден, по някакъв начин, Закариас ще избухне.

Има както малки, така и големи неща, поради които човек обича чувството да бъде част от отбор. Когато още бе в долните класове, Кевин отиде с татко си до коледния базар в Хед. Баща му имаше среща, така че Кевин трябваше да обикаля павилионите сам. Изгуби се и се върна на уговореното място с пет минути закъснение. Баща му вече бе потеглил и Кевин трябваше да извърви целия път обратно до Бьорнстад сам в тъмното. Преспите покрай пътя стигаха до бедрата му и на Кевин му отне половин нощ да се прибере. Беше подгизнал и изтощен, когато прекрачи прага на притихналата къща, залитайки. Родителите му вече спяха. Баща му бе искал да го научи колко е важно да бъдеш точен.

Шест месеца по-късно отборът замина за турнир, който се провеждаше в друг град. Залата там беше най-голямата, която бяха виждали, и на излизане Кевин се изгуби. Намериха го три момчета, батковци на играчи от друг отбор, който Кевин бе унижил на леда два часа по-рано. Завлякоха го в една тоалетна и го набиха. Кевин никога няма да забрави недоумението в очите им, когато от нищото се появи още едно малко хлапе и им се нахвърли, засипвайки ги с буря от удари и ритници. Бени и Кевин бяха окървавени и насинени, когато стигнаха до автобуса с повече от четиресет и пет минути закъснение. Давид стоеше там и ги чакаше. Беше казал на останалите да се прибират и че той ще хване влака с Бени и Кевин, когато се появят. Но всички играчи от отбора бяха отказали да се качат в автобуса. Още дори не бяха научили таблицата за умножение, но знаеха, че един отбор е нищо, ако играчите не могат да разчитат едни на други. Това е нещо както малко, така и голямо. Да знаеш, че има хора, които никога няма да те изоставят.

Кевин и Бени влизат в училище сами, но щом тръгват по коридора, сякаш се превръщат в магнити. Бобо и останалите юноши веднага се скупчват около тях. Само след десет крачки вече се движат в група от дванайсетима души. Кевин и Бени приемат това равнодушно, все пак през целия им живот е било така. Не може да се каже какво точно улавя вниманието на Кевин. Обикновено в деня преди мач нищо на света не може да го разсее, но докато минава покрай редица шкафчета, погледът му се задържа върху нейния. Препъва се в Бени, Бени го наругава, Кевин не го чува.

Мая тъкмо е оставила чантата в шкафчето си, когато се обръща и погледът ѝ среща този на Кевин. В същия миг тя затваря вратата на шкафчето толкова рязко, че прищипва ръката си. Всичко свършва за секунда, коридорът се изпълва с тела, а Кевин изчезва в тълпата. Разбира се, приятелите, които имаш, когато си на петнайсет, не пропускат тези неща.

– Еее... да не би внезапно да се заинтересува от хокей, а? – закача се Ана.

Мая разтърква засрамено прищипаната си ръка.

– Затваряй си човката. Мамка му...

После на лицето ѝ цъфва бегла усмивка.

– Това, че човек не обича фъстъчено масло, не означава непременно, че не може да обича... фъстъци.

Ана така се разсмива, че оплисква цялото си шкафче със смути.

– Окей, fine11! Но ако говориш с Кевин, ще ме запознаеш ли с Бени? Той е... ммм... иде ми да го изям. Като... масло.

Мая свъсва чело отвратено, заключва шкафчето си и закрачва по коридора. Ана разперва ръце след нея.

– Какво? Значи ТИ можеш да говориш такива неща, а аз – не?

– Нали знаете, че не си измисля шегите сам? Не е толкова умен. Краде ги от нета – измърморва Закариас и изтръсква унизено снега от дрехите си.

Лифа вдига шапката му от земята и я изтупва. Амат протяга ръка в опит да успокои приятеля си.

– Знам, че мразиш Бобо, но догодина ще сме юноши... тогава ще е по-добре.

Закариас не отговаря. Лифа му хвърля поглед, изпълнен с нещо средно между гняв и примирение. Лифа спря да играе хокей още когато бяха малки. Все слушаше по-големите играчи да повтарят, че трябвало да „носи на майтап“, в съблекалнята. Това е много ефективно изграден аргумент, тъй като, когато Лифа се отказа, всички решиха, че именно това е причината: „В хокея трябва да носиш на майтап“. Ако родителите на Закариас не обичаха спорта толкова много, той също не би продължил, а ако Амат не беше толкова добър, вероятно дори той не би издържал.

– Нещата ще се подобрят, когато станем юноши! – повтаря Амат.

Закариас не казва нищо. Знае много добре, че никога няма да получи място в юношеския отбор, това е последната му година като хокеист. Единствено Амат още не е загрял, че скоро ще остави най-добрия си приятел зад себе си.

Но Амат не обръща внимание на тишината. Отваря вратата, свива зад ъгъла и оттам нататък чува единствено глух тътен в ушните си канали. Когато тя е наблизо, околният свят спира да съществува.

– Здрасти, Мая! – възкликва той малко по-високо от необходимото.

Тя се обръща за кратко и отбелязва присъствието му, нищо повече. Когато си на петнайсет, никой поглед не би могъл да има по-болезнен ефект.

– Здрасти, Амат – отвръща Мая безизразно и се отдалечава още преди да е произнесла цялото му име.

Амат остава на място и избягва погледите на Закариас и Лифа, защото знае, че те няма да положат особени усилия да сдържат смеха си.

– Здрастииии, Маааая... – имитира го Закариас, а Лифа така се разсмива, че му потичат сополи.

– Fuck off12, Зак – измърморва Амат.

– Сори, сори, но се държиш така още от долните класове. Държах се добре с теб през първите ОСЕМ години, откакто си влюбен в нея, така че сега мисля да почна да те бъзикам – смее се Закариас.

Амат тръгва към шкафчето си, а сърцето му потъва като олово в гърдите. Обича това момиче повече, отколкото обича да кара кънки на лед.

8

Това е само игра. От нея зависят само дребни, незначителни, почти незабележими неща. Като това кой получава одобрение. Чий глас се чува. Ефектът е почти невидим, лесно е да се засмееш и да го отхвърлиш като „недоразумение“ и „преувеличение“. Играта само разпределя властта и чертае граници, превръща някои хора в звезди, а други – в зрители.

Само.

Давид влиза в залата и отива директно в офиса си – най-малката стая в дъното на коридора. Затваря вратата, пуска компютъра и започва да разучава видеозаписи от мачове на утрешните им съперници. Те са изключителен отбор, ужасяваща машина. Ако сравнява играчите им със своите, единствено Кевин може да се мери с тях. Ще е нужно ненадминато отборно усилие, за да има Бьорнстад изобщо някакъв шанс, но Давид знае, че всеки един от играчите му е готов да умре на леда, ако се налага. Прилошава му не заради това, на което е способен отборът му, а заради това, което му липсва. Скорост.

От години нападателната линия на юношеския отбор се състои от Кевин, Бени и трети играч на име Вилиам Лют.

Кевин е гений, а Бени е боец. Но Вилиам е бавен. Той е едър, силен и дава доста добри пасове, така че Давид е измислил тактически решения, които могат да компенсират недостатъците му в мачове с по-слаби противници, но сега ще играят с отбор, който е достатъчно добър да неутрализира Кевин, ако няма бърз играч, който да му отваря пространства.

Давид масажира слепоочията си. Поглежда отражението си в монитора, вижда къдравата рижа коса и изтощените очи. Става и тръгва към тоалетната. Отново повръща.

В по-голям офис малко по-нататък по коридора Сюне седи пред компютъра си. Гледа същите записи като Давид, отново и отново. Едно време двамата винаги виждаха едно и също на леда, мислеха по еднакъв начин за всичко. Но минаха години, Давид стана зрял и амбициозен, а Сюне – стар и упорит. Сега постоянно са в конфликт. Когато Давид твърди, че боят по време на мач трябва да бъде разрешен, защото „ще има по-малко контузии, ако момчетата знаят, че ще ги набият, ако играят грубо“, Сюне отвръща, че това е същото като „да смяташ, че ще има по-малко катастрофи, ако забраниш застраховките, защото тогава хората ще се страхуват повече за колите си“. Когато Давид иска да „увеличи натоварването“ на младежите, Сюне заговаря за „качество пред количество“. Каже ли Давид „горе“, Сюне виква „долу“. Наскоро други спортни федерации предложиха детските отбори до дванайсетгодишна възраст да спрат да броят головете и точките и да премахнат класиранията. Сюне сметна, че това е „разумно“, а Давид каза, че звучи като „комунизъм“. Според Давид Сюне трябва да го остави да си върши работата, а според Сюне Давид не разбира КАКВА му е работата. Те са двама мъже, залегнали в толкова дълбоки окопи, че вече не могат да се видят.

Сюне се обляга назад, разтърква клепачи, въздъхва и чува как столът изскърцва под тежестта на тялото му. Би искал да обясни на Давид колко самотна може да бъде работата в мъжкия отбор, колко вцепеняваща може да е отговорността. Как трябва да си готов да вдигнеш глава, да се промениш, да се адаптираш. Но Давид е млад и свадлив, не е готов да слуша и да разбира.

Сюне затваря очи и изругава. Ами той самият? Не беше ли същият? Едно от най-трудните неща на остаряването е това да си признаеш грешките, които вече е твърде късно да поправиш. Когато имаш власт над живота на други хора, най-ужасното е, че понякога бъркаш.

Старият мъж винаги е отказвал да прехвърля млади играчи в по-горни възрастови групи. Държи на принципа, че човек се развива най-добре сред свои връстници и че твърде ранните шансове за изява задушават таланта. Но сега, докато седи сам в кабинета си и гледа записите, трябва да признае, че вижда същото като Давид. Това, което почти никой друг не разбира: без бързина юношеският отбор ще бъде погубен.

Така че дори Сюне трябва да се запита: колко важни са принципите, ако не печелиш?

Бьорнстад е толкова малък, че почти всички да познават почти всички, но и точно толкова голям, че все пак да е пълен с хора, които никой не забелязва. Робан Холтс е на четиресет и няколко години, брадата му е започнала да посивява, той я почесва и придърпва яката на старото военно яке по-плътно около врата си. Когато вятърът духа откъм морето по това време на годината, чувството е сякаш призраци раздират лицето ти. Робан пресича улицата, като се преструва, че има важни задачи. Втълпява си, че хората, които го виждат, не се досещат, че просто чака „Кожуха“ да отвори.

Оттук може да види покрива на хокейната зала. И той като всички останали говори само за утрешния мач на юношеския отбор, още откакто спечелиха четвъртфинала. Разликата е, че откакто фабриката го уволни заедно с още деветима души, вече няма толкова хора, с които да си говори. Може би и преди това никой не се е интересувал от историите му, просто сега е по-очевидно.

Проверява колко е часът. Един час, докато „Кожуха“ отвори. Преструва се, че няма значение. Влиза в магазина за хранителни стоки, прибрал ръце в джобовете си, така че никой да не види, че треперят. Пълни кошницата с продукти, които нито са му необходими, нито може да си позволи. Взима бирата чак накрая, за да изглежда като спонтанна покупка. „Това ли? А, просто не е зле у дома да има нещо за пийване.“ После моли да използва тоалетната в малката железария. Изпива бирата на един дъх. Излиза и си приказва малко с продавача. Купува няколко специфични винта, като държи да поясни, че са му нужни за мебел, която в действителност не съществува. Връща се обратно на улицата и отново поглежда към покрива на пързалката. Едно време той, Робан Холтс, беше кралят там. Едно време бе по-голям талант, отколкото е Кевин Ердал сега. Едно време бе по-добър от Петер Андершон.

Петер обръща посоката, излиза на пътя, барабани с пръсти по волана. Сега, след като децата слязоха, той отново усеща пулса си. Това е просто младежки мач. Просто мач. Мач. Повтаря мантрата, но нервите го съсипват. Дробовете му сякаш поемат въздух през очните кухини. Хокеят е проста игра: ако желанието за победа е по-голямо от ужаса от загубата, имаш шансове. Никой не печели със страх.

Надява се, че юношите са твърде млади, за да се изплашат, твърде наивни, за да осъзнават колко много зависи от този мач. Защото за публиката няма нюанси, само рай или ад. Гледано от трибуните, човек или е гений, или е безполезен, но никога по средата. Засадите никога не са съмнителни, всяко влизане е или съвсем чисто, или играчът заслужава доживотно наказание. Петер беше на двайсет години и капитан на Бьорнстад, когато отборът почти спечели финала във Висшата лига. Щом се прибра у дома, бащиният глас го посрещна откъм кухнята: „Почти? По дяволите, не можеш почти да се качиш в лодка. Или си на борда, или си във водата. И ако всички други копелета също са във водата, на никого не му дреме, че ти си цопнал последен“.

Малко преди да замине за Канада, за да играе в НХЛ, баща му му каза „да не си мисли, че е нещо“. Възможно е старецът да е искал да прозвучи по-меко, отколкото се получи, да е имал предвид, че със скромност и упорит труд момчето ще стигне толкова далече в Канада, колкото стигна и в Бьорнстад. Възможно е алкохолът да е заострил думите. Възможно е Петер да не е искал да затръшне вратата толкова силно, колкото го направи. Сега няма значение. Младият мъж напусна Бьорнстад смълчан, а когато се прибра, вече беше твърде късно за думи. Човек не може да погледне надгробен камък в очите и да помоли за прошка.

Спомня си как вървеше по малките улички от детството си, осъзнавайки, че хората, които е познавал цял живот, вече го гледат по друг начин. Спомня си как всички млъкваха, когато той влезе в стаята. В началото поглеждаше часовника си, изплашен, че е закъснял за съвещанието. Изпита облекчение, когато този период отмина и останалите започнаха да го възприемат като спортен директор, не като звезда. После клубът продължи да пропада, а щом хората казаха на спортния директор какво всъщност мислят за него, той откри частица от себе си, на която ѝ се искаше отново да почнат да се отнасят с него като със звезда. За хокейната публика няма нюанси.

Тогава защо продължава? Защото никога не е обмислял алтернативата. За мнозина е трудно да си спомнят как са обикнали спорта, но Петер няма такива проблеми. Голямата му любов, още от първия миг, когато обу кънките, се дължеше на тишината. Всичко извън залата изчезна – студът, мракът, болестта на майка му и пиянството на баща му... Когато стъпи на леда, в главата му просто настана тишина. Тогава беше на четири, но хокеят веднага му даде да разбере, че ще изисква от него пълното му внимание. Петер го обикна заради това. И все още го обича.

Мъж на годините на Петер, само че изглеждащ петнайсет години по-стар, вижда колата му да минава през града. Загръща се плътно с военното си яке и се почесва по брадата. Когато беше на седемнайсет, само един човек в целия Бьорнстад смяташе, че Петер има по-голяма дарба от Робан. „Талантът е като да пуснеш два балона да летят към небето: интересното не е кой ще се издигне по-бързо, а кой има по-дълга връвчица“, казваше Сюне. Беше прав, разбира се. Ръководството и спонсорите го принудиха да вземе Робан в мъжкия отбор, въпреки че треньорът настояваше, че е момчето не е готово психически. Там един играч му влезе толкова грубо, че го изкара от игра. Робан се изплаши и през остатъка от сезона предпочиташе да праща топката към мантинелата, отколкото да рискува да влиза в близко единоборство. Първия път, когато публиката го освирка, той се прибра и се разплака. Втория път се прибра и се напи.

Когато навърши осемнайсет, Робан играеше по-зле, отколкото когато беше на седемнайсет, а през това време Петер бе станал по-добър от всичко, което градчето някога бе виждало. Когато получи шанс да играе в мъжкия отбор, вече беше готов. Робан се колебаеше всеки път, когато излизаше на пързалката, докато Петер не го ловеше страх. Отиде в НХЛ същата година, когато Робан започна работа във фабриката. В хокея няма почти. Единият играч сбъдна мечтите си, а другият стои и тъпче в снега, чакайки вратата на кръчмата най-накрая да се отвори.

За да влезеш, трябва да слезеш по пет стъпала. Там отдолу покривът на залата не се вижда.

Сюне чува Давид да излиза от офиса си. Изчаква вратата на тоалетната да се отвори и затвори, после написва четири думи на едно жълто листче и се изправя. Отива в офиса на Давид и залепя бележката на монитора му. Сюне не е религиозен, но в този момент се обръща към всички висши сили, за които се сеща, молейки се да не е допуснал грешка и трите думи да не съсипят живота на още едно младо момче.

В продължение на няколко секунди обмисля да остане, да изчака Давид да се върне, да го погледне в очите и да му каже истината: „Надявам се никога да не спреш с караниците, Давид. Надявам се никога да не спреш да ни пращаш по дяволите. Именно така стана най-добрият“. Но вместо това се връща в офиса си и затваря вратата. Спортът създава сложни характери – достатъчно горди, че да отказват да приемат грешките си, но достатъчно скромни, че винаги да поставят клуба си на първо място.

Давид се връща от тоалетната и прочита думите, изписани на жълтото листче. „Амат. Момчешкият отбор. Скорост!!!“ Това е просто игра. И просто променя животи.

9

Всички възрастни имаме дни, в които се чувстваме изчерпани. Сякаш вече не знаем за какво всъщност сме се борили толкова здраво цял живот, след като реалността и ежедневието ни затрупват и вече се чудим докога ще издържим. Фантастичното е, че всички ние можем да преживеем повече такива дни, отколкото ни се струва. Ужасяващото е, че никога не знаем колко точно.

След като всички заспиват, Мира минава от стая на стая и ги преброява. Майка ѝ винаги правеше така с нея и със сестрите ѝ, преброяваше ги всяка нощ. Казваше, че не проумява как човек може да има деца, без да го прави. Как може да живее, без във всяка една частица от секундата да умира от ужас, че може да ги изгуби. „Едно, две, три, четири, пет, шест“, чуваше я Мира да шепне из къщата, докато всяко дете лежеше, затворило спокойно очи и чувствайки се обгрижено. Това е един от най-красивите ѝ детски спомени.

Кара от малкия Бьорнстад до по-големия град отвъд гората. Пътуването до работа ѝ отнема по-дълго, отколкото повечето нормални хора биха счели за приемливо, но въпреки това то минава изненадващо бързо, като се има предвид, че щом слиза от колата, Мира има чувството, че е прекосила цялата Вселена. Макар да е в пъти по-малък от столицата, където е родена, по-големият град представлява съвсем различен свят от онзи между дърветата. Тук има колеги, които да я окуражават и с които може да обсъжда литература, изкуство и политика, а също така има и противници, които да преследва и с които да се бори.

Често чува, че било странно как е избрала да се омъжи за хокеист, след като не разбира хокея, но това не е съвсем вярно. Не разбира единствено тренировките. Намира мачовете за напълно логични. Адреналинът и граничещото със страх желание да се хвърлиш към бездната и да полетиш или да бъдеш погълнат – Мира разбира всичко това. Изживява го в съдебната зала, в стаята за преговорите. Правото е друг вид игра с друг вид правила, но и там човек или е състезател, или не. Както казват в Бьорнстад: „Някои носят мечката в себе си“.

Може би затова Мира, която на деветнайсет никога не бе живяла в град с по-малко от милион жители, успя да създаде дом сред горските обитатели. Разбира любовта им към борбата и я споделя. Тя самата трябваше да се бори, за да си проправи път през правното образование, където бе обградена от богаташки синчета, на които никога не им се бе налагало да мият чиниите в семейния ресторант вечер. Затова знае каква е забавната истина за успеха, постигнат чрез сражение – битката никога не спира. Човек така и не престава да се бои, че ще падне от върха, защото все още може да затвори очи и да усети млечната киселина и болката, предизвикани от всяка една крачка по пътя нагоре.

Петер го заболява коремът още щом влиза в офиса на президента. Вътре цари хаос от стари снимки, трофеи и стикове за голф. В ъгъла има маса, върху която стоят няколко скъпи бутилки алкохол, а през вратата на полуотворения гардероб се виждат чисти ризи и костюм. Ще влязат в употреба, тъй като президентът седи зад бюрото си и яде сандвич, постигайки същия ефект като немска овчарка, която опитва да изяде балон, пълен с майонеза. Петер опитва да овладее импулса да избърше бюрото и президента със салфетка. Успява да се въздържи само от второто.

– Може ли да затвориш вратата? – казва президентът между хапките.

Петер си поема дълбока глътка въздух. Усеща как червата му се връзват на възел. Знае, че всички в града смятат, че е наивен и не разбира накъде отиват нещата. Но него просто го бива да се надява. Щом затваря вратата обаче, надеждата си отива.

– Ще назначим Давид за треньор на мъжкия отбор – казва президентът, все едно участва във видео с инструкции по липса на дипломатичност.

Петер кима горчиво. Президентът изтупва трохите от вратовръзката си.

– Всички знаят колко сте близки със Сюне... – отронва той като извинение.

Петер не отговаря. Президентът избърсва пръсти в панталоните си.

– Не ме гледай така, по дяволите, изглеждаш все едно съм продал кучето ти на китайски ресторант. Трябва да мислим за доброто на клуба, Петер!

Петер гледа в пода. Той е отборен играч, сам се определя така и знае, че за да си такъв, важното е да разбираш собствената си роля и нейните ограничения. Днес ще трябва да си го повтори многократно и да принуди мозъка си да контролира сърцето. Сюне бе човекът, който го убеди да стане спортен директор, и именно вратата на неговия офис бе винаги отворена, когато на Петер му беше тежко.

– С цялото ми уважение: знаете, че не съм съгласен с решението. Не смятам, че Давид е готов – казва той тихо.

Погледът му не среща този на клубния президент, вместо това оглежда стените така, все едно търси нещо. Винаги избягва зрителен контакт, когато нещо му е неприятно. Мира казва, че Петер започва да „стреля по невидими глинени панички“, веднага щом се окаже изправен и пред най-малкия конфликт. Не може дори да каже, че са му върнали грешно ресто в магазина, без да започне да се поти и да му се прииска да се свие в ембрионална поза на пода.

Зад президента има картини и банери. На един от тях, захабен и избелял, пише: „Култура, ценности, принадлежност“. Петер би искал да попита президента какво според него означава това сега, когато се кани да изрита мъжа, изградил всичко, върху което стоят. Но си замълчава. Президентът разперва ръце.

– Съзнаваме, че Давид действа с твърда ръка, но постига резултати. Спонсорите направиха голяма инвестиция... по дяволите, Петер, те ни спасиха от фалит. И имаме шанс до няколко години да постигнем нещо голямо – само с продукти от академията.

Петер го поглежда в очите за пръв път и отговаря фрустрирано през зъби:

– Идеята не е да ползваме „продукти“. Не произвеждаме пирони, а възпитаваме хора. Момчетата са направени от плът и кръв, не от бизнес планове и възвръщаемост на инвестициите. Развиването на младежка дейност не трябва да се превръща във фабрика, колкото и да им се иска на някои спонсори да вярват...

Той прехапва здраво устни и не произнася последните думи. Президентът се почесва по наболата брада. Изглеждат изморени – и двамата. Петер отново свежда поглед.

– Според Сюне Давид изисква твърде много от юношите. Страх ме е какво ще се случи, ако се окаже прав – измърморва той.

Президентът се усмихва. Свива рамене.

– Знаеш ли какво става с въглените, когато ги подложиш на екстремен натиск, Петер? Превръщат се в диаманти.

Семейство Андершон никога не играе „Монополи“ – не защото родителите не искат, а защото децата отказват. Последния път Мира грабна дъската, пъхна я наполовина в откритата камина и заплаши да я изгори, ако Петер не признае, че е измамил. Мама и татко толкова обичат да печелят, че Мая и Лео отказват да се състезават с тях от чист инат. Лео обича хокей, защото иска да е част от отбор, но вероятно би бил също толкова щастлив да отговаря за оборудването, колкото и да играе като център13. Мая избра китарата. Човек не може да се състезава с китара, макар че мама наистина, наистина, наистина се постара да установи дали все пак няма и такава възможност. Последният спортен спомен на Мая е от състезание по пинг-понг, когато бе на шест години. Играчите тичаха в кръг около масата, едно момиче се блъсна в Мая, тя изгуби равновесие и отпадна от надпреварата. После учителят по физкултура, който трябваше да раздаде медалите, се заключи в един килер, за да се скрие от Мира. Дъщерята трябваше да утешава майка си през целия път до вкъщи. После ѝ каза, че иска музикален инструмент.

Мира никога не е изпитвала повече гордост и завист от първия път, когато чу Мая да включва усилвателя в гаража и да свири Дейвид Боуи с татко си на барабаните. Мразеше и обичаше Петер заради това, че прояви достатъчно тактичност да се научи да свири. Така можеше да бъде близо до Мая по времето, когато тя се влюби в музиката.