Unknown

– Но не си недостоен мъж. Ти си истински, истински мъж в много други отношения. Например НИКОГА не признаваш, че си сгрешил.

Петер отговаря в ухото ѝ:

– И ти си истинска жена. Най-истинската, която съм срещал. Например ИЗОБЩО не може да ти се вярва на камък-ножица-хартия.

Смеят се, и двамата. Дори в такава сутрин. Защото могат и защото трябва. Тази благословия все още им принадлежи.

Рамона стои на входа на „Кожуха“ и пуши, улицата е пуста, небето е черно, но тя все пак вижда кутрето отдалече, въпреки лошото време. Сюне се задава в мрака, поклащайки се. Дрезгавата кашлица на Рамона вероятно би представлявала кикот, ако бе пушила по-малко. Четиресет-петдесет години по-малко.

Сюне вика, на кутрето изобщо не му пука. Скача върху дънките на Рамона и започва да драска с лапи, настоявайки за внимание.

– Старче, да не си си взел куче? – ухилва се тя.

– Непокорен малък звяр, скоро ще го направя на сандвичи! – измърморва Сюне, но любовта му към косматото животинче не може да се скрие.

Рамона кашля.

– Кафе?

– С капка уиски?

Тя кима. Двамата влизат и изтупват обувките си. Пият, докато кучето се залавя усърдно и търпеливо да яде крака на един стол.

– Предполагам, че си чула – казва Сюне натъжено.

– Да – казва Рамона.

– Срам. Ето какво е – срам.

Рамона му сипва още алкохол. Сюне дълго се взира в чашата.

– Петер минавал ли е оттук?

Тя поклаща глава и вдига вежда към стария мъж, с което като че ли го пита „говорил ли си с него?“. Сюне поклаща глава.

– Не знам какво да му кажа...

Рамона не отговаря. Разбира го твърде добре. Колкото лесно, толкова и трудно е да поканиш някого на кафе.

– Клубът вече не е твоя работа, Сюне – смотолевя тя.

– Все още не съм изритан официално, явно са забравили да го сторят покрай всичко... това. Но... да. Така е, разбира се. Вече не е моя работа.

Рамона налива още уиски. Сипва и капка кафе. Въздъхва дълбоко – както заради Сюне, така и заради себе си.

– Тогава за какво говорим? Стара лелка и дърт чичко, седнали да дрънкат. По-добре си пийни.

Сюне ѝ се усмихва криво.

– Винаги си била голям психолог.

– Барман. Просто ти си твърде стиснат, за да отидеш на истински психолог.

– Липсва ми Холгер.

– Липсва ти само когато те хокам.

Сюне се засмива толкова силно, че кучето подскача. Излайва раздразнено, след което се връща към дъвченето на стола.

– Всъщност ми липсва само да слушам как хокаш Холгер.

– И на мен.

Още уиски. И малко кафе. Тишина и спомени, неизречени думи и потиснати изречения. Накрая Сюне казва:

– Това е позор. Стореното от Кевин. Проклет позор. Но се тревожа за клуба. Оцелял е вече близо седемдесет години, но дявол да ме вземе, не знам дали през следващия сезон все още ще го има. Опасявам се, че ако момчето бъде осъдено, хората ще опитат да хвърлят вината за действията му върху хокея. Навсякъде дебнат разни академици, които само чакат нещо такова. Сега потриват доволно ръце, готови да обвинят хокея.

Рамона му удря шамар толкова рязко и силно, че дебелият дърт чичко едва не пада от високия стол. Ядосаната стара лелка от другата страна на бара изръмжава:

– Затова ли дойде тук? Да ми ги разправяш тия? Боже... мъже. Вие никога не сте виновни, нали? Кога ще признаете, че не „хокеят“ възпитава тези момчета, ВИЕ ги възпитавате. Навсякъде, по всяко време, попадам на мъже, които приписват собствените си грешки на неща, които те сами са измислили. „Религията разпалва войни“, „оръжията убиват хора“, все същите проклети глупости!

– Аз... нямах пред... – пробва Сюне, но му се налага да залегне, тъй като Рамона отново опитва да го перне с дланта си.

– Ще си затваряш устата, когато говоря! Скапани мъже! ВИЕ сте проблемът! Религията не воюва, оръжията не убиват, а на теб трябва да ти е ясно, че хокеят на лед никога не е изнасилил никого! Но знаеш ли кой прави това? Кой воюва, убива и изнасилва?

Сюне се прокашля.

– Мъжете?

– МЪЖЕТЕ! Все същите проклети мъже!

Сюне се размърдва нервно. Кутрето се е свило засрамено в ъгъла. Рамона оправя косата си с ненужно усърдие, довършва съдържанието на чашата си и признава пред себе си, че явно тая работа с кафето в крайна сметка не е толкова сложна.

После сипва още уиски на себе си и на Сюне, донася парче салам за кучето, заобикаля бара и сяда до стария мъж. Въздъхва тежко и споделя с неохота:

– И на мен Холгер ми липсва. И знаеш ли какво би казал той, ако беше тук?

– Не.

– Че двамата с теб вече знаем кое е правилното. Така че няма нужда да ни го казва.

Сюне се усмихва.

– Мъжът ти винаги е бил самодоволен задник.

– Да.

В друга част на града Закариас се измъква от семейния апартамент, без да събуди никого. Има раница на гърба и кофа в ръката. Слушалки в ушите и музика в цялото тяло. Днес е рожденият му ден. През всичките шестнайсет години от живота му другите деца са го дразнили и тормозили. За всичко. Външността, вътрешността, говора, адреса. Навсякъде. В училище, в съблекалнята, в интернет. Накрая това те изтощава. Не е толкова очевидно, защото хората си въобразяват, че в крайна сметка свикваш с тормоза. Но не, никога не свикваш. Гориш през цялото време, просто никой не знае колко дълъг е фитилът, дори ти самият. Закариас планира самоубийството си от девет-десет години.

Жанет се буди от позвъняването на брат си, който ѝ казва, че алармата отново се е включила. Сънена и раздразнена, тя отива до училището с колата. Претърсват цялата сграда с фенерче, но не откриват нищо. Жанет тъкмо е махнала на брат си да се откаже и си мисли, че върху някой от сензорите сигурно пак е паднал сняг, когато кракът ѝ пльосва в нещо мокро.

Вторият най-добър ловец в Бьорнстад чисти кръвта от багажника на един ръждясал пикап. Момичето и татко му следваха дирята цяла нощ и накрая откриха животно, легнало на земята, изтощено от тежката рана. Беше успяло да се довлачи доста навътре в горския мрак. Осигуриха му хуманен и безболезнен край.

Ана затваря капака на багажника и вади две пушки от купето. Проверява ги с умелите ръце на много по-възрастен ловец.

Малко по-надолу по улицата няколко момчета на по седем-осем години играят хокей на трева. Един от съседите, мъж на около осемдесет, стои до пощенската си кутия. Ревматизмът прави движенията му измъчени, все едно мъжът влачи невидима скала. Протяга се да вземе вестника и тръгва обратно към дома си, но внезапно се спира и поглежда Ана. През целия ѝ живот са живели в съседство, а само допреди няколко години мъжът ходеше на лов с баща ѝ. Когато беше малка, той ѝ даваше домашни карамелени сладки по Коледа. Сега никой от тях не казва нищо. Мъжът просто се изплюва презрително на земята. Щом се прибира в антрето си, блъска входната врата толкова силно, че зеленото знаме над нея се развява.

Момчетата, които играят хокей, поглеждат нагоре. Едно от тях носи фланелка с номер девет. Поглеждат Ана, а израженията им разкриват какво говорят родителите им у дома. Едно от децата също се изплюва. После ѝ обръщат гръб.

Таткото на Ана отива до нея и слага ръка на рамото на дъщеря си, усеща как тя трепери под пръстите му. Не знае дали е така, защото е напът да се разплаче или да изкрещи.

Почти през целия си живот Закариас е обмислял да го прекрати. Отново и отново е прехвърлял подробностите в ума си. Някъде, където могат да го видят. За да принуди свинете да живеят с образа в главите си. „Вие направихте това.“ Не е нужно много. Въже, няколко инструмента, нещо, върху което да застанеш. Високите столове са идеални за целта, но обърната наопаки кофа би свършила същата работа. Нея я носи в ръка. Всичко останало е в раницата му.

Единственото, което го спираше да не го стори по-рано, преди няколко години, бе Амат. Един-единствен приятел като него, понякога това е достатъчно. Лифа и Закариас никога не са били приятели по същия начин, общуват помежду си единствено покрай Амат, така че, когато Амат се премести при юношите и избра друг живот, за Закариас всичко изчезна.

Амат бе причината той да се придържа към този свят. Той бе човекът, който в най-мрачните и тежки нощи му казваше: „Някой ден, Зак, ще имаш повече пари и власт от всички онези свине. И ще бъдеш милостив. Защото знаеш колко боли да си безпомощен. Затова няма да им навредиш, въпреки че можеш. И така светът ще стане по-добро място“.

Човек никога повече няма такива приятели, каквито има на петнайсет. Днес Закариас става на шестнайсет. Влиза с взлом в училище, без да го интересува, че ще задейства алармата. Слага кофата на пода.

Жанет поглежда надолу, а сърцето ѝ се кани да изскочи навън. На пода има голяма локва, която се разширява бавно към нея. Застанала е почти до входа. Редицата шкафчета принадлежи на учениците от горните класове. Във въздуха се носи остра миризма, която боде ноздрите ѝ. Брат ѝ се приближава, двата фенера осветяват едно и също място.

– Какво е това на пода? – пита брат ѝ.

Зъбите на Ана скърцат толкова силно, че татко го чува и прошепва:

– Те просто се страхуват, Ана, търсят си изкупителна жертва.

Ана иска да изкрещи. Иска да изкърти вратата на съседската къща, да скъса знамето и да изреве: „Защо тогава КЕВИН не е изкупителната жертва? А?“. Иска да извика толкова силно, че всичките ѝ съседи във Възвишението да я чуят. Да извика, че обича хокей. ОБИЧА хокей! Но е момиче, така че какво би станало, ако го каже на някое момче? То ще отвърне: „Аха? Ти си момиче и обичаш хокей? Окей! Тогава кой спечели купа „Стенли“ през 1983? А? Кой завърши седми в класирането по точки през 1994? А? Хайде, отговори, като обичаш хокей толкова много!“.

Момичета в Бьорнстад не могат да обичат хокей достатъчно. Най-добре изобщо да не го обичат. Понеже, ако харесват играта, значи са лесбийки, а ако харесват играчите, значи са курви. Ана иска да притисне проклетия си съсед до стената и да му каже, че съблекалнята, в която момчетата седят и разправят тъпите си вицове, се превръща в консерва, така че те зреят по-бавно, а една част изгниват отвътре. И нямат приятели момичета, нито в Бьорнстад има момичешки отбор, затова те се научават, че хокеят принадлежи само на тях, а треньорите им ги учат, че жените само ги „разсейват“. Затова за тях момичетата съществуват единствено заради секса. Иска да му каже как всички мъже в този град хвалят играчите, когато „воюват“ и „не се предават“, но никой не си прави труда да им обясни, че когато едно момиче каже не, това значи НЕ, мамка му! И проблемът с този шибан град не е, че момче е изнасилило момиче, а че всички се преструват, че това НЕ е станало! И сега останалите момчета ще си помислят, че стореното от Кевин е окей. Защото на никого не му дреме! Ана иска да се качи на покрива на къщата и да извика: „Не ви пука за Мая! Не ви пука и за Кевин! Защото за вас те не са хора, а просто стойности. И Кевин е по-ценен от Мая!“.

Толкова ѝ се иска. Но улицата е пуста, а Ана мълчи. И се мрази заради това.

– Какво е това на пода? – повтаря братът.

– Вода – отговаря Жанет.

Знае, че няма много ученици, които са наясно как могат да влязат вътре, когато е заключено, независимо дали алармата се е задействала, или не. Не знае дали човекът, който го е направил, е разчитал, че ще се измъкне, преди охраната да пристигне, или чисто и просто не му е пукало.

В първия си час за деня Жанет замества учителката в един от деветите класове. Вижда, че по ръцете на Закариас има боя. От него се носи остра миризма на почистващ препарат. В коридора има шкафче, на което вече не пише „КУРВА“, понеже той го е изчистил през нощта. Понеже знае какво е другите да те нараняват само защото могат. Понеже знае какво правят силните със слабите в този град.

Жанет не казва нищо на Закариас. Знае, че това е неговият тих бунт. Жанет не съобщава, че знае кой е влязъл в училището през нощта – и това е нейният тих бунт.

Таткото на Ана продължава да държи несръчно рамото ѝ, но когато влизат в къщата, тя се изплъзва изпод дланта му. Той гледа как дъщеря му отнася пушките в мазето. Вижда омразата ѝ. Ще си спомня, че в този момент си е помислил: „От всички мъже на света, които не искам да бъда, най-малко бих искал да бъда този, който е наранил най-добрата приятелка на това момиче“.

42

Когато едно дете се учи да ловува, то разбира, че в гората има два вида животни: хищници и тревопасни. Хищниците имат очи, разположени близо едно до друго и насочени напред, защото им се налага да се фокусират единствено върху плячката. Тревопасните имат раздалечени очи, разположени отстрани на главата, защото единственият им шанс за оцеляване е да успеят да видят приближаващия се отзад хищник.

Като малки Ана и Мая стояха с часове пред огледалото с метър в ръка и опитваха да преценят те от кои животни са.

Фрак седи в офиса си, хранителният магазин още не е отворен, но стаята е пълна. Мъжете вътре са дошли тук, защото не искат някой да ги види да се срещат в спортната зала. Изнервени и параноични са. Говорят за журналисти, които душат наоколо. Няколкократно използват думи като „отговорност“, обясняват на Фрак, че „трябва да овладеят ситуацията, преди нещата да са излезли извън контрол“. Това са спонсори и членове на ръководството, но днес, разбира се, те са преди всичко загрижени приятели, бащи и граждани. Всички просто искат най-доброто за града. За клуба. Всички просто искат да се знае истината. Разтревожен глас казва: „На всеки му е ясно... защо му е на Кевин да прави нещо такова? Разбира се, че е било доброволно, но после е съжалила. Само ако си бе останало между нас...“. Друг казва: „Но трябва да мислим и за двете семейства, естествено, естествено, естествено, момичето е изплашено. Те са просто деца… все пак. Но истината трябва да излезе наяве“. След края на срещата бащата на Кевин се изправя заедно с Фрак и двамата тръгват из града, чукат от врата на врата.

Мая се събужда рано. Отива сама в гаража и свири на китара. Никога няма да може да обясни какво се случва с нея. Как от това да бъде толкова съкрушена, че да може единствено да лежи на пода в банята в прегръдките на майка си и да плаче и крещи, се стигна до... това, което чувства сега. Но нещо се случи през нощта. Камъкът през прозореца, стъклата по пода, червеният надпис „КУРВА“. В крайна сметка всичко това ти се отразява. Мая все още изпитва толкова силен страх от тъмното, че се чувства все едно някой разкъсва дрехите ѝ дори само ако влезе в стая с изгасена лампа, но тази сутрин осъзнава нещо: единственият начин да спре да се страхува от мрака навън е да открие по-голям мрак вътре в себе си. Никога няма да получи справедливост от този град, знае го, така че има само едно решение: трябва да умре или Кевин, или тя самата.

Рамона пие закуската си, когато пристигат. Бащата на Кевин, онзи Ердал, влиза по начина, по който влиза навсякъде: все едно помещението му принадлежи. Фрак се тътри след него така, сякаш е обул твърде големи обувки.

– Затворено е – информира Рамона.

Фрак се ухилва, досущ като баща си, мисли си Рамона. Той беше също толкова висок, дебел и тъп.

– Просто искаме да си поприказваме – казва той.

– Неофициално – добавя Ердал.

Очите му са близо едно до друго.

Кабинетът на Мира е затрупан с кутии, удавен е в хартия. Колежката слага чаша кафе на бюрото ѝ и обещава:

– Ще направим всичко възможно, Мира. Всички във фирмата ще направим каквото можем. Но трябва да имаш предвид, че повечето от тези случаи, когато всичко опира до показанията на двете страни... знаеш как приключват.

Очите на Мира са кръвясали, а дрехите ѝ са измачкани. Това никога не се е случвало преди.

– Трябваше да стана истински адвокат, трябваше да се специализирам в такива случаи. Трябваше... пропилях целия си живот с търговско право и такива глупости, а трябваше...

Колежката застава срещу нея.

– Искаш ли да чуеш истината?

– Да.

– Би могла да наемеш най-големия експерт по сексуални престъпления в света, Мира. Но не е сигурно, че това би било от някакво значение. Дума срещу дума, жалбата е постъпила след една седмица, няма технически доказателства, нито свидетели. По всяка вероятност полицията ще прекрати предварителното разследване до няколко дни.

Мира скача ядосано от стола, но в последния момент успява да се сдържи и да не хвърли чашата кафе в стената.

– Не възнамерявам да ги оставя да победят! Ако не мога да спечеля в съда, ще спечеля по друг начин!

– Какво имаш предвид? – чуди се колежката разтревожено.

– Ще погна фирмата на баща му, фирмите на приятелите им, ще изровя всяка мръсотия, която някога са заровили, всеки финансов отчет и всяка декларация, и ще ги нараня. Ако са забравили да декларират ДДС за една-едничка химикалка преди десет години, ще ги потопя!

Колежката не казва нищо. Гласът на Мира изпълва офиса:

– Възнамерявам да атакувам всички и всичко, което те обичат. Възнамерявам да защитя децата си, чуваш ли? ВЪЗНАМЕРЯВАМ ДА ЗАЩИТЯ ДЕЦАТА СИ!

Колежката се изправя. В гласа ѝ има намек за разочарование, когато казва:

– Така започват войните. Едната страна се защитава, на свой ред и другата трябва да се защити, след което започваме да бъркаме собствения си страх и техните заплахи. И накрая се избиваме.

Този път чашата кафе полита към стената.

– СТАВА ДУМА ЗА ДЕТЕТО МИ!

Колежката затваря очи. Нейните са раздалечени.

– Може би тъкмо заради това трябва да знаеш разликата между отмъщение и справедливост.

Ана отваря вратата. Баща ѝ е при ветеринаря заедно с кучетата, къщата е празна. Мая стои отвън, обвила ръце плътно около тялото си. Твърде трудно им е да преценят дали трябва да плачат, или да се смеят, да пищят или да се шегуват, кое от двете би им осигурило по-добри шансове да оцелеят.

– Липсва ми досадната ти физиономия – прошепва Мая накрая.

Ана се усмихва.

– Липсва ми отвратителният ти музикален вкус.

Долната устна на Мая потреперва.

– Просто се опитвам да те държа настрана от всичко. Не искам да се забъркваш в това.

Ана слага ръце върху раменете на Мая.

– Аз съм ти сестра. Колко по-забъркана бих могла да бъда?

Мая се взира продължително в нея, докато роговиците ѝ не започват да смъдят.

– Просто се опитвам да те предпазя.

– Ти цял живот се опитваш да ме предпазиш, но да ти кажа ли нещо? Грам не те бива! Очевидно си напълно fucked up43 в главата, така че според теб колко добре си се справила?

Разсмиват се, и двете.

– Такъв си мъпет – изсумтява Мая.

– Но никой не те обича толкова, колкото мен, идиотко. Никой!

– Знам.

Очите на Мая лъщят, когато пита:

– Може ли да отидем в гората да постреляме? Аз... – за пръв път ѝ се случва да лъже най-добрата си приятелка, – ...просто имам нужда да се махна оттук, Ана. Имам нужда... отпускащо е да стреляш. Мислех си, че може би ще ми помогне да излея... агресията си.

Ана я гледа дълго. Може би се досеща, че внезапният интерес на Мая към оръжията е свързан с нещо друго, може би не. Във всеки случай тя е истинска приятелка, затова отива да вземе две пушки и не задава въпроси.

Рамона подпира длани на бара. Поглежда двамата мъже изпитателно.

– Въртя бизнес тук.

– А? – чуди се Фрак.

Ердал обаче сяда спокойно на един стол и се усмихва търпеливо.

– Иска да си поръчаме нещо. Окей: дай ни две шестици44 от най-доброто си уиски, тогава ще говорим.

Тя им налива, а Ердал не си губи времето:

– Знаеш ли кой съм?

Тя изсумтява и довършва собственото си уиски. Ердал тълкува това като „да“. Вдига чашата си и едва не изплюва съдържанието ѝ върху бара, когато то докосва езика му.

– Да му... това ли е НАЙ-ДОБРОТО ти уиски?

Рамона поклаща глава.

– Това е най-лошото.

Фрак изпразва чашата си на екс, без дори да трепне. Изглежда почти доволен. Но неговите вкусови рецептори са почти толкова дисфункционални, колкото тези, които му казват колко силно трябва да говори. Ердал отмества презрително чашата си встрани.

– Тогава може ли да получим по чаша от най-доброто, благодаря. Това има вкус на нещо, с което се чистят корабни палуби.

Рамона кима сговорчиво. Взима нови чаши. Налива уиски от същата бутилка като преди. Ердал се пули насреща ѝ. Фрак не може да не се засмее.

– В „Кожуха“ има само един вид уиски.

Мая и Ана вървят през гората, която ги поглъща. Стигат толкова далеч, че на таткото на Ана биха му били нужни няколко дни, за да открие телата им. Накрая спират и започват да стрелят, патрон след патрон. От време на време Ана коригира стойката на Мая, наглася рамото и лакътя ѝ, припомня ѝ как да затаи дъх, без да спре да диша. По едно време я пита:

– Окей... слушай: да останеш в Бьорнстад цял живот или да се преместиш… където си поискаш, но да умреш след една година?

Мая отговаря, сбръчква чело и се намръщва като използвана салфетка. Ана свива рамене.

– Глупав въпрос?

– Много.

– Ще се махнем оттук, Мая. Няма да допусна да заседнем тук. Ще се преместим в Ню Йорк, ти ще получиш договор за албум, а аз ще съм ти мениджър.

Мая започва да се кикоти. Мислеше си, че е изгубила този вид смях, но сега той се излива от нея.

– Не, не, не, никога няма да те взема за мениджър.

– Какво? Ще бъда АДСКИ добър мениджър! – възразява Ана обидено.

– Ще си ужасен мениджър. У-ж-а-с-е-н. Та ти дори не можеш да запомниш къде се намира собственият ти телефон.

– Мога!

Мая вдига вежди.

– Окей. Къде е тогава?

Ана започва да се претърсва трескаво.

– Може би не точно СЕГА! Но... fine! Мога да ти бъда стилист. Повярвай ми! Ти се НУЖДАЕШ от стилист!

– Какво ми има на стила? – пита Мая.

Ана я оглежда демонстративно от глава до пети.

– Сори. Не можеш да си позволиш консултантските ми услуги. Обади ми се, когато получиш договор.

Мая се смее високо.

– Голям си идиот.

– Или мога да ти бъда диетолог! Попаднах на нова диета със сокове, която прочиства целия чревен тракт! Става така, че лайната...

Мая запушва уши, обръща се и тръгва през гората.

– Съжалявам, но сигналът тук е много лош... шшшш... ало? Ало?

Държи телефон и се преструва, че говори по него. Ана замижава към нея.

– Това моят телефон ли е, къде го намери?

– В момента минавам през тунел! – вика Мая.

Ана я настига. Двете се боксират, после се прегръщат. Гледат как слънцето се издига в небето. Мая прошепва:

– Може ли тази нощ да спя при теб?

Ана не знае какво да каже. Мая никога не е нощувала у тях, нито веднъж, винаги е било обратното. Но естествено, тя е истинска приятелка и отговаря:

– Въобще не е нужно да питаш.

Рамона изпива уискито си. Фрак също. Ердал присвива очи.

– Добре тогава. Да пропуснем любезностите. Знаеш ли защо съм тук?

Рамона го поглежда с любопитство.

– Не, но предполагам, че носиш злато. Фрак носи тамян. А отвън има трети влъхва, натъпкал джобовете си с миро. Познах ли?

Ердал стиска зъби, диша през носа, прави отсечен жест към помещението.

– Този... пъб... е един от най-отколешните спонсори на Бьорнстад Хокей. Разбира се, не допринася с някакви значими суми, но ние винаги сме уважавали традициите. И предполагам, че си информирана, че ще има извънредно заседание на членовете на клуба... във връзка със случилото се.

Фрак прочиства гърло неловко и вмята:

– Просто искаме да поговорим, Рамона. Спонсорите, всички ние, смятаме, че е важно да сме единодушни по време на събранието. Заради клуба.

– И какво означава това? – чуди се Рамона с престорена хрисимост.

Ердал вече е изгубил търпение. Изправя се и я осведомява:

– Част от ръководството трябва да се подмени. Ще се гласува Петер Андершон да бъде отстранен като спортен директор и заменен с по-подходящ човек. Ръководството и всички спонсори сме на едно мнение, но уважаваме и останалите членове и искаме предложението да дойде директно от тях. Посещението ни тук е жест на добронамереност.

Рамона се усмихва подигравателно.

– Да, изглеждаш ми като човек, който от сутрин до вечер върши само добронамерени неща. И какво толкова неподходящо е сторил Петер, ако мога да попитам?

Ердал изръмжава през зъби:

– Знаеш много добре какво се случи.

– Не, не знам. И мисля, че вие също не знаете. Точно затова тече полицейско разследване.

– Знаеш в какво е обвинен синът ми – казва Ердал.

– Казваш го така, сякаш той е жертвата – отбелязва Рамона.

Ердал най-накрая губи самообладание. Фрак никога не е виждал това да се случва и така се изплашва, че обръща не само своята чаша, ами и тази на Рамона. Ердал се разкрещява:

– Синът ми Е жертвата! Имаш ли изобщо НЯКАКВА шибана представа какво е да те подложат на нещо такова? А?

Рамона не помръдва от мястото си, когато отговаря:

– Не. Но си представям, че единственото по-лошо от това да те обвинят в изнасилване е да бъдеш изнасилен.

– Значи просто ще приемеш за даденост, че онова проклето момиче казва истината? – изсъсква Ердал.

– Смятам да си позволя свободата да не приемам, че момичето има причина да лъже само защото синът ти е хокеист. Освен това тя си има име. Казва се Мая – отговаря Рамона.

Ердал се засмива снизходително.

– Значи си една от тези, които ще хвърлят вината върху хокея?

Рамона кима сериозно.

– Играл ли си хокей?

– Спрях, когато бях на дванайсет – признава Ердал.

– Тогава имаш право. Обвинявам хокея. Защото, ако хокеят те бе задържал при себе си още няколко години, може би щеше да успее да те научи да губиш като мъж. Може би си разбрал, че синът ти може да греши, а когато го направи, трябва да се изправиш като МЪЖ и да поемеш отговорност. Не да идваш тук и да прехвърляш вината върху едно петнайсетгодишно момиче и баща му.

Ердал разперва рязко ръце, при което обръща стола. Може би не е искал да го направи, но не понечва да го вдигне. Диша тежко през носа, зениците му преследват нейните. Той хвърля една хилядарка върху барплота и казва колкото подигравателно, толкова и заплашително:

– Може би притежаваш бара. Но не притежаваш сградата. Бих се замислил върху това, ако бях на твое място.

На излизане тръшва вратата толкова силно, че прозорците запяват.

Ана и Мая влизат в къщата, Ана взима ключа от оръжейния шкаф на татко, прибира пушките, с които са стреляли. Мая запаметява всяка подробност: как са подредени оръжията, къде стои ключът.

– Какво е това? – пита тя невинно и посочва една двуцевка.

– Двуцевна ловна пушка – отговаря Ана.

– Трудно ли се зарежда? – чуди се Мая.

Първоначално Ана се засмива, но после я обземат подозрения.

– Защо питаш?

Мая свива рамене.

– Ти какво? Да не си ченге? Просто ми е интересно. Изглежда яко, не можем ли да постреляме с нея някой път?

Ана се засмива и я удря по рамото.

– Ченге си ТИ, пукел такъв!

После взима патрони и показва на Мая как се отваря и зарежда пушката и къде е предпазителят. Обича редките случаи, когато всъщност е по-добра в нещо от приятелката си. Казва ѝ снизходително, че е „толкова просто, че дори ти можеш да се справиш“. Мая се засмива.

– Колко патрона побира? – пита тя.

– Два – отговаря Ана.

Отново отваря пушката, вади патроните, прибира ги и заключва шкафа. Момичетата излизат от мазето, Мая не казва нищо.

Но единственото, което си мисли, е: „На мен ми е нужен само един“.

Фрак остава в кръчмата, вдига внимателно чашите една по една.

– Това е просто... дискусия, Рамона – прошепва той.

– Баща ти би се срамувал – отсича тя.

– Опитвам само да... не избирам страна.

Рамона изсумтява.

– Не ти се получава.

Фрак се обръща, облича си нещастно якето и излиза. След две минути се връща. Застава пред барплота като окаяното малко момче, което беше едно време, когато с Петер още дори не бяха тийнейджъри, но идваха тук, за да прибират пияните си бащи.

– Робан Холтс още ли идва тук? – смотолевя той.

– Почти всеки ден, откакто остана без работа – потвърждава Рамона.

Фрак кима.

– Помоли го да мине през магазина и да говори с шефа на склада. Ще му уредя интервю.

Рамона кима. Биха могли да си кажат повече неща. Но са от Бьорнстад.

Късно следобед Кевин тича по пътеката за бягане около Възвишението. Все по-бързо и по-бързо, с вдигната качулка и смъкната шапка. Даже си е облякъл широки дрехи без мечки по тях, така че никой да не го разпознае. Това е излишно, естествено, всички от Възвишението в момента са в спортната зала, за да гласуват. Въпреки това Кевин има чувството, че някой го наблюдава измежду дърветата. Въобразява си, разбира се. Просто го гони параноя. Или поне това опитва да си втълпи.

Слънцето вече е залязло. Мая стои в гората и трепери, но дърветата я скриват. Продължава да се страхува от мрака, но е твърдо решена да го превърне в свой приятел. В свой съюзник. Наблюдаваше как Кевин обикаля вътре в осветената къща. Той не можеше да я види, но тя го виждаше и това ненадейно я изпълни с усещане за власт. Беше опияняващо.

Когато той излезе на пътеката, Мая започна да засича времето му. Първата обиколка му отне три минути и двайсет и четири секунди. Втората: три минути и двайсет и две секунди. Последва още една. И още една. Пак и пак, и пак.

Мая си записва времената. Вдига ръце, все едно държи невидима пушка. Обмисля къде трябва да застане.

Или той, или тя ще умре. Още не е решила кой от двамата.

43

Не е трудно да се биеш. Просто е трудно да започнеш и да спреш. Но самият бой е инстинктивен. Сложното при насилието е единствено това да посмееш да нанесеш най-първия удар, и след като спечелиш, да се овладееш и да не нанесеш последния.

Колата на Петер все още стои на паркинга пред залата. Никой не я е подпалил, макар той да подозира, че някои хора са го обмисляли. Изстъргва скрежа от прозорците и влиза в колата, без да пали двигателя.

Винаги най-много е завиждал на добрите хокейни треньори, заради способността им да застанат пред група хора и да увлекат всички със себе си. Той няма такава харизма. Едно време беше капитан на отбора, но водеше съотборниците си чрез играта си, не чрез приказки. Не може да обясни хокея на някого, просто бе добър играч. В музиката това се нарича „абсолютен слух“, а в спорта понякога му казват „телесна интелигентност“. Виждаш някой да прави нещо и тялото ти на мига разбира как да направи същото. Да кара кънки, да удря шайбата, да свири на цигулка. Някои тренират цял живот, без да се научат, а други просто... го имат в себе си.

Петер беше достатъчно добър, че да не му се налага да се учи да се бие. Това бе спасението му. Не е настроен философски, не е отрекъл насилието, защото е размишлявал по въпроса. Просто го няма в себе си. Липса му инстинктът.

Когато Лео започна да играе хокей, Петер влезе в спор с един треньор, който през цялото време викаше и зееше.

Треньорът каза:

– По дяволите, трябва да ги сплашиш малко, за да те слушат!

Петер не отговори. Но в колата напът за вкъщи се обърна към Лео и обясни:

– Когато бях малък, баща ми ме биеше, ако разлея млякото, Лео. Това не ме научи как да не разливам. Накара ме единствено да се боя от млякото. Запомни това.

Паркингът бавно се пълни с коли. От всички посоки се задават хора. Някои виждат Петер, но се преструват, че го няма. Той изчаква всички да влязат. Изчаква срещата да започне. Обмисля дори да запали двигателя, да се прибере, да вземе семейството си и да се махнат оттук. Колкото се може по-далеч. Но вместо това слиза от колата, прекосява паркинга, отваря тежката врата на залата и влиза.

Не е трудно да се биеш. Трудно е само да знаеш кога.

Ан-Катрин седи близо до Глигана на един от задните редове. Като че ли целият град се е събрал в столовата на спортната зала. Всички столове са заети, но в помещението продължават да се стичат хора, които застават покрай стените. Най-отпред, на малка сцена, се е разположило ръководството. На първия ред седят спонсори и родители на юношите. В средата: родителите на Кевин. Ан-Катрин вижда как хора, които е познавала цял живот, отиват при майката на Кевин все едно са на погребение и изказват съболезнованията си за несправедливостта, която я е сполетяла.

Глигана хваща здраво Ан-Катрин за ръката, когато вижда накъде гледа тя.

– Не можем да се месим, Анки. Половината хора тук са ни клиенти.

– Това тук не е гласуване, а линч – прошепва Анки.

– Трябва да изчакаме, докато разберем какво се е случило, не знаем всичко, Анки. Не знаем всичко – отговаря мъжът ѝ.

Тя знае, че е прав. Затова чака. Те чакат. Всички чакат.

Фрак нарочно е застанал в средата на паркинга, а не се е скрил в сенките или зад някое дърво. В никакъв случай не иска да изглежда заплашително, разбира се.

Когато се появява малката кола, на чиято врата стои логото на местния вестник, той махва приятелски. Вътре седят журналистка и фотограф. Фрак ги подканва весело с жест да свалят прозореца.

– Здрасти, здрасти! Не мисля, че се познаваме. Фрак! Собственик на магазина за хранителни стоки!

Журналистката се здрависва с него през прозореца.

– Здравей, здравей, ние отиваме на заседа...

Фрак се навежда напред, почесва се по наболата брада.

– Аха! На заседанието, а? Искам само да разменим няколко думи по тоя повод. Малко... „off the record“45, ако разбираш какво имам предвид.

Журналистката накланя глава настрани.

– Не.

Фрак се прокашля.

– Е, знаете как е. Хората могат малко да се притеснят, когато се появи пресата. Случилото се е травмиращо за целия град, нали разбираш. Затова просто бихме искали да знаем, че статията ви... ами... че не идвате да търсите проблеми там, където няма такива.

Журналистката не знае какво да отговори, но не ѝ се нрави начинът, по който едрият мъж се навежда над вратата ѝ, докато говори. Фрак просто се усмихва, разбира се, пожелава ѝ приятен ден и се отдалечава.

Журналистката и фотографът изчакват няколко минути, преди да го последват. Когато отварят вратата на залата и тръгват по коридора, двама мъже излизат от сенките. На по двайсет и пет-трийсет години, черни якета, ръце в джобовете.

– Заседанието е само за членове – казва единият.

– Ние сме журналисти – пробва журналистката.

Мъжете препречват пътя им. С една глава по-високи са от фотографа и с две от журналистката. Не казват нищо повече, единият просто прави половин крачка напред и спира, намеквайки съвсем леко за способността си да упражнява насилие. Спортната зала е слабо осветена, а коридорът, в който се намират, е тих и пуст.

Фотографът хваща журналистката за ръкава на якето. Лицето му е пребледняло. Тя не е оттук, работи във вестника само временно, но фотографът живее в Бьорнстад. Има семейство тук. Издърпва я до колата. Потеглят.

Фатима седи в кухнята. Чува да се звъни на вратата, но Амат настоява да отвори. Сякаш вече знае кой е. Отпред стоят две момчета, които страшно си приличат. Фатима не чува какво говорят, но вижда как едното от тях сръчква Амат с показалец в гърдите. След като затваря вратата, синът ѝ отказва да разкаже на майка си за какво става дума. Казва само „просто една работа с отбора“ и отива в стаята си.

Бобо стои малко по-назад от Вилиам Лют, агресията на съотборника му го кара да се чувства некомфортно, не разбира с какво ще помогне това, но не знае как да възрази.

– Нали Амат е един от нас, защо си толкова ядосан? – попита той, докато идваха насам.

– Сега трябва да го докаже – изкрещя Лют.

Когато Амат отваря вратата, Лют директно го мушва с показалец в гърдите и заповядва:

– В клуба има заседание на членовете. Всички от отбора ще сме отпред, за да покажем подкрепата си за Кевин. Ти също.

– Ще опитам – измърморва Амат.

– Не опитвай. Ела! Трябва да сме единни! – заявява Лют.

Бобо търси зрителен контакт с Амат, преди да си тръгнат. Не го намира.

Заседанието протича така, както протичат всички такива заседания. Започва колебливо и бързо излиза извън контрол. Президентът на клуба прочиства гърло и призовава за внимание, опитвайки да укроти страстите.

– Първо искам да поясня, че само ръководството може да отстрани спортния директор. Членовете не могат произволно да уволняват хора от персонала, има си разпоредби и те не работят така.

Един мъж скача от стола си и размахва показалец:

– Но членовете могат да отстранят ръководството и бъдете сигурни, че точно това ще направим, ако пренебрегнете желанието на общността!

– Това сдружение се управлява демократично, не със заплахи – отвръща президентът решително.

– Заплахи? Кой кого заплашва? Полицията чии деца сваля от автобусите? – изръмжава мъжът.

Една жена се изправя, сключила ръце пред себе си, и поглежда състрадателно към ръководството:

– Не сме тръгнали на лов за вещици, просто опитваме да предпазим децата си. Дъщеря ми е била на партито в дома на Кевин и сега от полицията я търсят, за да даде „свидетелски показания“. Божичко, тези младежи се познават цял живот, а сега изведнъж трябва да „свидетелстват“ едни срещу други. Какво се случва?

След нея от мястото си става още един мъж.

– Не искаме да обвиняваме никого. Но всички знаем... как става понякога... младата жена иска да я приемат в бандата. Може би търси внимание. Имам предвид… защо му е на Кевин да прави нещо такова? Познаваме го. Той не е такова момче. Ни най-малко.

Друг мъж остава седнал, но въпреки това заговаря на висок глас:

– Ясно е, че тя е някаква опортюнистка. Момичетата, които се въртят около играчите, имат манталитет на групита46, това е съвсем нормално. Не казвам, че го е направила нарочно, това си е нещо психологическо, божке, та тя е тийнейджърка, а всички знаем какво става с хормоните тогава. Но ако е пияна и влезе в стаята на момчето, тогава го поставя в егати ситуацията, а? Егати ситуацията. Не е толкова лесно за едно момче да тълкува такива сигнали!

Идва ред на Маган Лют, която се изправя и поглежда със съжаление всички наоколо.

– Аз самата съм жена. Приемам думата „изнасилване“ много сериозно. Много, много сериозно! Точно затова смятам, че трябва да накараме децата си да разберат, че не бива да лъжат за нещо такова. А всички знаем, че онази млада жена лъже. Доказателствата са изцяло в полза на момчето, а освен това то не е имало никакъв мотив да извърши това, в което го обвиняват. Не искаме да нараним младата жена, не искаме да навредим на семейството ѝ, но какъв сигнал ще пратим, ако не тропнем с крак в тази ситуация? Тогава всички момичета ще решат, че могат веднага да изкрещят „изнасилване!“, когато някой не отвърне на любовта им. Аз самата съм жена и точно заради това гледам много сериозно на този въпрос. Всички тук знаят, че бащата на тази млада жена се опитва да политизира проблема. Очевидно не е могъл да понесе, че в клуба има по-големи звезди от него сами...

Петер стои на вратата. Минава време, докато първият човек го забележи, но бързо след това и останалите се обръщат. Море от очи, които познава, откакто се помни. Приятели от детството, съученици, младежки влюбвания, колеги, съседи, родители, с чиито деца са си играли неговите собствени. Най-отзад, до една от стените, с неизказана заплаха в цялото си същество, стоят две дузини млади мъже с черни якета. Не казват нищо, но не откъсват очи от Петер. Той разпознава омразата им, но въпреки това изпъва гръб, поглежда Маган Лют и казва:

– Моля, продължи. Не исках да те прекъсвам.

В помещението е достатъчно тихо, че всички да чуят как сърцето му се пръска.

Журналистката и фотографът ще говорят с главния редактор, когато се върнат в редакцията. Журналистката ще очаква редакторът веднага да ги прати обратно към спортната зала. Но вместо това той ще измърмори нещо в стил „не знам дали можем да го наречем „заплаха“... хората просто са изнервени... разбираемо е... може би не трябва... знаеш...“. Фотографът ще се прокашля и ще предположи: „Не трябва да търсим проблеми там, където няма такива?“. Главният редактор ще кимне и ще каже: „Точно... точно!“.

Журналистката няма да каже нищо, твърде е млада, страхува се за работата си, но ще запомни ужаса в очите им. И дълго след това няма да може да спре да мисли за думите на Кевин Ердал, когато го интервюира след полуфинала. Думите, които всички спортисти се научават да казват, когато техен съотборник направи нещо грозно. Престорената изненада, сдържаният език на тялото, краткият отговор. „А? Не. Не видях ситуацията“.

Фатима не чука, преди да влезе в стаята на сина си. Друг път винаги го прави. Амат седи на леглото с визитната картичка в ръце. Тя казва решително:

– Едно момче може да има тайни от майка си. Но не и ако ги крие толкова зле.

– Няма нищо. Не е нужно да... не се притеснявай, мамо – отговаря той.

– Баща ти би... – започва тя, но той я прекъсва. Друг път никога не го прави.

– Не ми обяснявай какво би направил баща ми. Той не е ТУК!

Тя слага ръце в скута си. Амат диша учестено. Опитва да ѝ подаде визитната картичка, Фатима не я взима.

– Това е работа – успява да каже с отчаянието на момче и гнева на млад мъж.

– Имам си работа.

– По-добра работа – казва той.

Майка му вдига учудено вежди.

– О? Да не би на работното място да има ледена пързалка, така че всеки ден да гледам как синът ми тренира?

Раменете на Амат увисват.

– Не.

– Значи не е по-добра. Имам си работа. Не се притеснявай за мен.

В очите на сина проблясват искри.

– И кой ще ти върши работата, мамо? Кой? Огледай се! Кой ще се грижи за нас, когато гърбът ти не може да понесе повече?

– Аз. Както винаги съм правила – обещава тя.

Той опитва да напъха картичката в ръката ѝ, но тя отказва. Амат изкрещява:

– ЧОВЕК Е НИЩО НА ТОЗИ СВЯТ, КОГАТО Е САМ, МАМО!

Тя не отговаря. Просто седи до него, докато той не се разридава.

– Твърде е трудно, мамо – хлипа Амат. – Не разбираш... не разбираш колко много съм... не мога...

Фатима взима ръцете му в своите. Изправя се. Отстъпва. Казва уверено:

– Не знам какво знаеш. Но каквото и да е, очевидно там някъде има някой, който е смъртно изплашен да не го разкажеш. И нека ти кажа нещо, любимо момче: нямам нужда от мъже. Нямам нужда от мъж, който да ме кара с голямата си кола до залата сутрин, нямам нужда и от мъж, който ми предлага нова работа, която не желая. Нямам нужда от мъж, който да ми плаща сметките, или такъв, който да ми казва какво да мисля, да вярвам и да чувствам. Нуждая се само от един мъж: от своя син. И ти не си сам. Никога не си бил. Просто трябва да си избереш приятелите.

Оставя го. Затваря вратата след себе си. Не взима визитната картичка.

Маган Лют продължава да стои изправена, твърде горда е, за да отстъпи сега. Обръща се към ръководството и настоява:

– Смятам, че трябва да се проведе открито гласуване.

Президентът на клуба взема думата:

– Добре, но се чувствам длъжен да отбележа, че според правилника всеки човек тук има правото да поиска анонимно гласуване...

Твърде късно осъзнава, че Маган е очаквала точно този отговор. Тя се обръща демонстративно към останалите и пита:

– Аха. Има ли някой тук, който не смее да застане зад мнението си? Който не може да погледне другите в очите и да каже какво мисли? Заповядайте, изправете се и поискайте анонимно гласуване!

Никой не помръдва. Петер се обръща и излиза. Би могъл да остане и да се защити, но избира да не го прави.

Амат слага слушалките си в ушите. Върви през своята махала, после и през чуждите квартали, минава покрай цялото си детство, целия си живот. Винаги ще има хора, които не разбират решението му. Които ще го нарекат страхлив, неискрен или нелоялен. Вероятно всички те са хора, които водят сигурно съществуване, които са обградени единствено от хора със същите възгледи като техните, които слушат само оценки, потвърждаващи собствената им представа за света. На тях им е лесно да го съдят. Винаги е по-лесно да морализаторстваш, когато самият ти никога не си бил държан отговорен за нещо.

Отива до залата. Спира се сред съотборниците си. Напуснал е войната в родината си още преди да проговори, но никога не е спирал да бяга. Единствено хокеят го е карал да се чувства като част от колектив. Нормален. Способен.

Вилиам Лют го тупва по гърба. Амат го поглежда в очите.

Рамона стои в коридора и чака Петер. Подпряла се е на бастуна си, мирише на уиски. Той от цяло десетилетие не я е виждал на повече от пет крачки от „Кожуха“.

– Ще се срамуват – изгрухтява тя. – Един ден ще си спомнят, че когато думата на едно момче се е сблъскала с думата на едно момиче, те са повярвали сляпо на момчето. И ще се засрамят.

Петер я потупва по рамото.

– Никой не иска... никой... не трябва да се забъркваш в това само заради моето семейство, Рамона – прошепва той.

– Хич да не ми разправяш какво трябва и какво не трябва да правя, момче.

Той кима, целува я по бузата и тръгва. Вече е стигнал до колата си, когато тя отваря вратата на столовата с бастуна си. Един мъж от ръководството, облечен с костюм, тъкмо разхлабва вратовръзката си и казва може би на шега, може би не:

– Как изобщо се предполага, че е станало? Някой питал ли се е? Виждали ли сте какви дънки носят младите жени в днешно време? Опънати като кожа на змиорка! Те самите едва успяват да ги свалят, та как едно момче би успяло да го стори против волята им? А?

Той се засмива на собствената си брилянтност, няколко души се включват, но трясъкът от отварянето на вратата кара цялата зала да замлъкне и да се обърне. Рамона, пияна и бясна, посочва мъжа с бастуна си:

– Аха, малкият Ленарт. Чудно ти е, така ли? Да се обзаложим ли на годишната ти заплата, че бих могла да сваля целия ти костюм против волята ти, без никой тук да успее да си мръдне пръста?

С пиянска ярост тя удря с бастуна си един стол, а съвсем невинният в случая мъж, който седи на него, се хваща за гърдите, мъчейки се да си поеме дъх. Рамона размахва бастуна към всички в залата.

– Това не е моят град. Вие не сте моят град. Трябва да се срамувате.

Един мъж се изправя и крясва:

– Рамона, затваряй си устата, по дяволите! Не знаеш нищо за тая работа!

Трима души с черни якета се показват безшумно от сенките. Един от тях прави няколко крачки към мъжа, застава пред него и отвръща:

– Ако още веднъж ѝ кажеш да си затваря устата, аз ще затворя твоята. Завинаги.

Амат стои пред залата и гледа съотборниците си в очите. После вдишва дълбоко, обръща им гръб и тръгва. Първата му стъпка е колеблива, втората – естествена. Чува как Лют се разкрещява след него, но продължава към входа на залата. Не затваря вратата. Минава покрай леда, изкачва стълбите, влиза в столовата, пробива си път между столовете, застава пред ръководството и поглежда всички възрастни в помещението. Най-напред и най-продължително спира погледа си върху мъж на име Ердал.

– Казвам се Амат. Видях какво направи Кевин с Мая. Бях пиян и съм влюбен в нея, казвам го направо, за да не ви се налага да го говорите зад гърба ми, когато изляза оттук, лъжливи копелета такива. Кевин Ердал изнасили Мая Андершон. Утре ще отида в полицията и те ще кажат, че не съм надежден свидетел. Но сега ще ви разкажа всичко, което направи Кевин. Всичко, което видях. И никога няма да го забравите. Защото сте ме виждали да играя хокей. Знаете, че очите ми работят по-добре от вашите. Това е първото, което ти казват в Бьорнстад Хокей, нали? „Погледът не се научава. Човек се ражда с него.“

После разказва. Всичко. Всяка подробност в стаята на Кевин. Плакатите по стените, точната подредба на трофеите по рафтовете, драскотините по пода, цветът на спалното бельо, кръвта по ръката на момчето, ужасът в очите на момичето, приглушените, агонизиращи викове, идващи изпод тежката длан, белезите, насилието, непонятното, ужасното, непростимото. Разказва всичко. И никой в залата няма да го забрави.

Щом приключва, излиза от столовата. Не блъсва вратата, не стъпва тежко по стълбите, не се развиква на никого. Вилиам му се нахвърля в секундата, в която Амат стъпва на паркинга.

– Какво си направил? Какво си направил, тъпа, малка курва такава, КАКВО СИ НАПРАВИЛ!!!???

Ръцете, които ги разтървават, са два пъти по-тънки от тези на Лют, по-тънки са дори от тези на Амат, но сграбчват двете момчета така, сякаш разполагат с безкрайна сила.

– Достатъчно – виква Ан-Катрин на Вилиам.

Бобо стои на два метра от тях и вижда как майка му успява да накара два пъти по-тежък от нея млад мъж да сведе глава. Никога не е бил по-горд.

Вътре в столовата майката на Филип се изправя. Изчаква шумът да стихне. Сключва влажните си длани. Обръща се към ръководството и казва:

– Всеки ли може да поиска да се гласува анонимно?

Президентът кима.

– Закрито гласуване. Естествено. Според правилника на сдружението един човек е достатъчен.

– Тогава аз го искам – казва майката на Филип и сяда.

Най-добрата ѝ приятелка седи до нея и я дръпва за ръката, унизено и ядосано.

– Какво правиш? Какво ПРАВИШ...

И тогава майката на Филип казва това, което понякога всички най-добри приятели трябва да посмеят да си кажат:

– Млъквай, Маган.

Амат отстъпва, без да погледне старите си съотборници, но въпреки това знае какво мислят за него. Слага си слушалките, хвърля последен поглед към спортната зала, представя си леда, осветен от самотна флуоресцентна лампа. Знае, няма шанс да спечели, застанал е от губещата страна. Може би никога повече няма да играе. Ако в този момент някой го бе попитал дали си е струвало, той щеше да прошепне: „Не знам“. Понякога животът не ти позволява да избираш битките си. Само приятелите.

Поема обратно през града. По земята има сняг, но въздухът лъха на пролет. Винаги е мразил това време от годината, защото то означава, че хокейният сезон е приключил. Стига почти до дома си, но влиза в съседния вход, качва се до втория етаж, натиска звънеца.

Закариас отваря, хванал в ръка контролер за видеоигри. Двамата се гледат, докато снегът по обувките на Амат не започва да се топи. Той диша тежко, усеща пулса в очите си.

– Честит рожден ден.

Закариас се отмества назад, за да го пусне да влезе. Амат закача якето си на същата кукичка, на която го закача всеки ден, откакто порасна достатъчно, че да я стига сам. Закариас сяда на леглото в стаята си и играе игри. Амат седи до него в продължение на трийсет минути. После Закариас се изправя, отива до един рафт, взима втори контролер и го слага в скута на приятеля си.

Играят без думи. Никога не са им били необходими.

През това време, на една среща в една спортна зала, членовете на един клуб гласуват бъдещето на един спортен директор. Но и бъдещето на един град. Своето собствено. На всички.

Рамона седи в ъгъла до мъж с черно яке. Той има татуирана мечка на врата и върти нервно връзка ключове около пръстите си. Рамона го погалва по бузата.

– Нямаше нужда да го заплашваш, че ще му затвориш устата. Мога да се оправям и сама. Но благодаря.

Мъжът се усмихва леко. Кокалчетата на ръцете му са покрити с белези, по едната му предмишница има следи от наръгване с нож. Рамона нито му се възхищава, нито го съди за това. Той и останалите мъже с черни якета са израснали в „Кожуха“. Тя е била до тях, когато всички други са стояли настрана, защитавала ги е дори когато не е била съгласна с тях, а те са пазели гърба ѝ дори когато им е викала. Обичат я. Но въпреки това мъжът казва:

– Не съм сигурен, че мога да накарам момчетата да гласуват както искаш.

Тя кима и го почесва по късо подстриганата коса.

– Погледнах Амат в очите. Вярвам му. И ще действам според това. Как ще постъпите вие… си зависи от вас. Винаги е било така.

Мъжът кима. Мечката на врата му се движи нагоре-надолу, когато той преглъща.

– Не знам дали можем да се месим в това. Групата и клубът трябва да са на първо място.

Рамона се изправя мъчно, но преди да отиде да пусне гласа си, тя потупва мъжа по коляното и пита:

– Чий клуб?

Мъжът остава на мястото си, загледан след нея. Върти ключовете около пръстите си. Логото на „Сааб“ ту се появява, ту изчезва в дланта му. Накрая погледът му се спира на друг мъж, седнал в средата на първата редица столове. Наскоро го видя в Низината, заедно с Амат. Бащата на Кевин Ердал. Мъжът с черното яке пъха ръка в джоба си. Петте смачкани банкноти, които вдигна от земята, все още са там.

Не е решил какво да прави с тях.

44

Любовта, която родителите изпитват към децата си, е особена. Обичта ни към всички други хора има начало, но не и тази към децата. Тях ги обичаме вечно, обичали сме ги още преди да съществуват. Колкото и да се подготвят, всички майки и татковци минават през миг на съвършен шок, когато цунамито от чувства ги залее и те изгубят опората под краката си. Непонятно е, защото няма с какво да се сравни. Като да говориш с човек, прекарал целия си живот в тъмна стая, и да опиташ да му опишеш пясъка между пръстите или снежинките по езика. Душата се преобръща.

Давид е допрял ръка до корема на приятелката си, обича някого, когото никога не е срещал, усеща как една несъществуваща любов превзема целия му живот. Майка му все повтаряше, че всяко дете е като мозъчна трансплантация. Сега я разбира.

Пръстите на приятелката му го галят по врата. Цяла вечер е говорил по телефона, чул е всичко за срещата, разбрал е за решението. Получил е предложение, за което мечтае още откакто беше треньор на детския отбор.

– Не знам какво да правя.

– Послушай сърцето си – казва приятелката му.

– Аз съм хокеен треньор. Това е единственото, което искам да бъда. Всичко останало е политика. Тя няма нищо общо със спорта.

Приятелката му го целува по ръката.

– Тогава бъди хокеен треньор.

Мая звъни на вратата на Ана. Не казва нищо за Кевин и пътеката за бягане, не казва нищо за каквото и да е. Съвсем доскоро бе немислимо да пази тайна от Ана, а сега ѝ се струва съвсем естествено. Чувството е противно. Отиват в дома на Мая. Петер, Мира и Лео са седнали в кухнята. Чакат телефоните да зазвънят и някой да им каже какво е станало на срещата. Но все още всичко е тихо. Затова правят единственото, което могат. Мая взима китарата, Петер взима палките, Ана пита дали може да пее. Тя пее ужасно. Пее толкова зле, че помага на цялото семейство да понесе очакването.

В друга част на града, в спортна зала до пътя към езерото, заседанието на членовете на един хокеен клуб е към края си. Едно гласуване приключва. Гласовете са преброени. Всички си носят последствията.

Група мъже с черни якета вървят разпръснати сред тълпата. Някои са със семействата си, други са сами. Мъже и жени излизат на паркинга и изчезват. Всички говорят, но никой не казва нищо. Ще бъде дълга нощ в къщите, където всички лампи са изгасени, но всички хора са будни.

Президентът на клуба остава на масата в столовата дълго след като всички са си тръгнали. Фрак седи сам в мрака на трибуните. Този клуб е техният живот. Вече не знаят на кого принадлежи.

Амат седи на леглото в стаята на Закариас, когато телефонът му извибрирва. Един-единствен есемес. От Мая.

„Благодаря.“

Амат отговаря само с една дума.

„Извинявай.“

Първото съобщение е за това, което направи. Второто е за това колко време му бе нужно, докато се осмели.

Родителите на Кевин първи напускат заседанието. Таткото се ръкува с няколко души, казва няколко кратки думи. Майката не казва нищо. Двамата се качват по колите си и потеглят в различни посоки.

Сюне се прибира. Храни кутрето. Когато телефонът звънва, той хем се изненадва, хем въобще не се учудва. Обажда се президентът на един хокеен клуб. Сюне остава буден, след като затваря слушалката. Подозира, че скоро ще има посетител.

Майката на Кевин спира колата. Изключва двигателя, но веднага след това обмисля отново да го включи. Изгася фаровете, но остава да седи на шофьорското място. Няма сили, чувства се все едно има треска, едва може да държи волана. Вътрешността ѝ е изпепелена, тялото ѝ е просто черупка, така ще си спомня усещането впоследствие.

Слиза от колата, върви през жилищния квартал, намира кооперацията, която търси, звъни на вратата. Това е последната сграда преди началото на Низината.

Кутрето усеща чуждото присъствие още преди почукването. Сюне отваря и опитва да изръмжи на животното да се махне оттам, но гласът му по никакъв начин не успява да прикрие, че вече знае кой от двама им взема решенията.

– Разликата между хокеистите и кучетата? – усмихва се мрачно Давид.

– Хокеистите поне понякога правят каквото им кажеш – измърморва Сюне.

Двамата мъже се поглеждат. Едно време бяха учител и ученик. Едно време любовта между тях беше непоколебима. Времената се менят, защото хокеят никога не буксува на едно място.

– Исках да дойда, за да го чуеш лично от мен... – започва Давид.

– Поел си мъжкия отбор – кима Сюне.

– Президентът ли ти се обади?

– Да.

– Не е лично, Сюне. Но аз съм хокеен треньор. Работата ни е такава.

Гипсираният крак на Бени вече не е гипсиран, а дървен. Има черна превръзка на окото, стаята му е пиратски кораб, а децата на сестра му са врагове. Фехтуват се със стикове за хокей, децата вият от смях, докато той ги гони, подскачайки на един крак, а те грабват одеялото и чаршафа от леглото и ги хвърлят върху главата му, така че Бени се спъва и обръща целия шкаф за дрехи. Габи стои на вратата със скръстени ръце и с майчинското изражение на лицето си.

– Shit... – измърморва едното от децата.

– Вуйчо е виновен! – кълне се другото дете незабавно.

– Ей! Който клюкари, няма другари! – виква Бени и опитва да се измъкне изпод одеялото.

Габи ги посочва строго:

– Имате пет минути да разтребите. След това отивате да си измиете ръцете, а после отивате да ядете. Баба почти е приготвила вечерята. Това се отнася и за малкото ми братче!

Бени изръмжава изпод одеялото. Децата му помагат. Габи отива в тоалетната, за да не чуят колко силно се смее. Колко много има нужда от това точно тази вечер, също като целия град.

Сюне въздиша от дълбините на туловището си. Поглежда Давид.

– Наистина ли мразиш Петер толкова много, че не би могъл да останеш в клуба, ако и той е там?

Давид изсумтява фрустрирано.

– Той няма нищо общо с това. Просто не мога да приема позицията му. Занимаваме се с хокей и трябва да сме способни да поставяме доброто на клуба пред собствените си интереси.

– И не смяташ, че Петер го прави?

– Видях го, Сюне. Видях го на паркинга, когато полицията свали Кевин от автобуса. Петер отиде там, за да гледа как се случва. За него това беше отмъщение.

– Ти не би ли направил същото на негово място?

Давид вдига поглед и поклаща глава.

– На негово място вероятно щях да нося и оръжие. Не говоря за това.

– А за какво говориш? – пита Сюне.

– За това, че хокеят има смисъл само ако съществува в свой собствен свят. Ако не набъркваме всички странични гадости. Ако семейството на Петер беше изчакало с подаването на жалбата до деня след финала, юридическите последствия щяха да са АБСОЛЮТНО същите. Полиция, прокурор, съд. Щяха да постигнат абсолютно същото, просто с един ден по-късно.

– И Кевин щеше да играе на финала. И юношите може би щяха да спечелят – допълва Сюне, но очевидно без да е съгласен.

Давид не отстъпва:

– Така би било справедливо, Сюне. Затова служат законите. Петер би могъл да изчака до деня след финала, защото стореното от Кевин няма нищо общо с хокея, нищо общо с клуба. Но Петер избра сам да издаде присъда. И навреди на целия отбор и на целия клуб. На целия град.

Старият мъж диша тежко, въздухът влиза и излиза от едрото му тяло със свистене. Възрастен е, но очите му не са остарели.

– Давид, помниш ли годината, когато заигра в мъжкия отбор? Тогава имахме едно момче, което за два сезона бе получило три сериозни сътресения на мозъка. Всички знаеха, че ако получи още едно, ще трябва да спре да играе. Изправихме се срещу отбор, в който единият от защитниците беше истински звяр. При първата смяна той умишлено блъсна нашето момче в главата.

– Спомням си – кима Давид.

– А спомняш ли си какво направи със защитника?

– Нокаутирах го.

– Да. Нашето момче получи ново сътресение, онзи мач беше последният му. Но съдията дори не изгони защитника. Затова ти го нокаутира. Защото понякога съдиите грешат и понякога има разлика между нарушение на правилата и морално престъпление, така че ти реши, че имаш право да раздадеш правосъдие на леда.

– Това не е същото – отговаря Давид по-непоколебимо, отколкото се чувства всъщност.

Сюне мисли дълго, гали кучето, почесва се по веждата.

– Вярваш ли, че Кевин е изнасилил Мая, Давид?

Давид обмисля отговора си цяла вечност. Обмисля го от мига, в който полицията арестува Кевин. Още в началото се опита да погледне нещата от всички възможни ъгли и в крайна сметка реши да се държи разумно. Отговорно. Затова казва:

– Не аз трябва да преценя дали е виновен. Това е работа на съда. Аз съм треньор по хокей.

Сюне го поглежда опечалено.

– Мога да те уважавам, Давид. Но не мога да уважавам тази позиция.

– А аз не мога да уважавам Петер, когато си играе на Господ с отбора, с клуба и с целия град само защото става дума за дъщеря му. Нека те питам нещо, Сюне: ако Кевин беше обвинен, че е изнасилил друго момиче, а не дъщерята на Петер, мислиш ли, че той щеше да призове семейството на момичето да подаде жалба в полицията в деня на финала?

Сюне обляга глава на рамката на вратата.

– Нека и аз те попитам нещо, Давид: ако обвинението не бе повдигнато срещу Кевин. Ако ставаше дума за което и да е друго момче. Например за някое момче от Низината. Тогава би ли разсъждавал така, както сега?

– Не знам – отговаря Давид искрено.

Сюне оставя думите да попият. Защото в края на краищата това е всичко, което можеш да искаш от един човек. Да признае, че не знае всичко. Сюне отстъпва встрани, освобождавайки място в антрето.

– Искаш ли кафе?

На вратата в дома на семейство Андершон се звъни. Минава дълго време, без никой да отвори. Мира и Лео играят карти в кухнята, а в гаража кънтят барабани и електрическа китара. Звънецът звъни отново. Най-накрая вратата се отваря и Петер се показва, стиснал палките в ръце и с петна от пот по ризата. Отвън стои президентът на клуба.

– Имам лоши новини. И добри новини.

Давид и Сюне седят един срещу друг на масата в кухнята. Давид никога не е идвал тук. Срещат се в залата всеки ден почти от петнайсет години, но сега за пръв път някой от тях е на гости на другия.

– Значи най-накрая получи мечтаното място в мъжкия отбор – казва Сюне великодушно.

– Просто не това, което очаквах – отговаря Давид кротко.

Сюне налива кафе. След заседанието тази вечер определено очакваше телефонно обаждане от клубен президент, който току-що е взел Давид в мъжкия отбор, просто си мислеше, че ще става дума за Бьорнстад.

– Искаш ли мляко? – пита Сюне.

– Не, благодаря, чисто е добре – отговаря новият треньор на мъжкия отбор на Хед Хокей.

Президентът прочиства гърло. Мира се появява в антрето. Лео и Мая стоят по-назад, малкият брат хваща кака си за ръка.

– Членовете гласуваха. Не искат да те уволнят – казва президентът.

Не го посрещат овации. Нито дори усмивка. Петер избърсва потта от челото си.

– Какво означава това?

Президентът обръща длани нагоре, свива бавно рамене.

– Давид подаде оставка. Предложили са му работа като треньор в Хед. Най-добрите ни юноши ще го последват там. Лют, Филип, Бени, Бобо... те не играят за клуба, Петер, никога не са го правили. Играят за Давид. Вървят след него. А без тях можем да забравим целия план около изграждането на мъжкия отбор. Тази вечер на практика всички спонсори ми се обадиха да ми кажат, че са скъсали договорите си.

– Можем да ги съдим – изръмжава Мира, но президентът поклаща глава.

– Миналата година вложиха парите си с условието, че от юношите ще стане добър мъжки отбор. Сега можем да забравим за „добър“. Няма да можем дори да плащаме заплати. Всъщност не знам дали догодина изобщо ще имаме отбор. Общината няма да инвестира в Бьорнстад, не искат хокейната гимназия да е тук след... скандала.

Петер кима.

– А семейство Ердал?

– Бащата на Кевин ще изтегли парите си. Ще ги вложи в Хед. Иска да ни съсипе, естествено. И ако Кевин не бъде осъден за... всичко случило се, тогава... той също ще играе в Хед Хокей. Всичките ни най-добри играчи ще отидат там.

Петер се обляга на стената. Усмихва се тъжно.

– Значи добри и лоши новини.

– Добрата е, че все още си спортен директор. Лошата е, че не съм сигурен дали следващия сезон ще имаме клуб, на който да си директор.

Обръща се, за да си ходи, но се спира. Поглежда през рамо и казва:

– Дължа ти извинение.

Петер въздъхва през нос и поклаща бавно глава.

– Не е нужно да ме молиш за извинение, това е...

– Не моля теб – прекъсва го президентът и се навежда покрай него, към антрето.

Поглежда Мая в очите.

Давид държи чашата с две ръце. Гледа надолу към масата.

– Може би ще прозвуча като сантиментална лелка, Сюне, но искам да знаеш, че оценявам всичко, което си направил за мен. Всичко, на което си ме научил.

Сюне почесва кучето. Взира се в козината му.

– Трябваше да те пусна на свобода. Бях прекалено горделив. Не исках да призная, че играта ме е надраснала.

Давид пие кафе. Гледа през прозореца.

– Ще ставам баща. Аз... глупаво е, разбира се, с оглед на обстоятелствата, но исках ти да си първият, който ще разбере.

Първоначално Сюне не продумва. После се изправя, отваря един шкаф и се връща с бутилка алкохол.

– Мисля, че ще ни трябва по-силно кафе.

Чукват се. Давид се засмива за кратко, но бързо млъква.

– Не знам дали това, че съм треньор по хокей, ще ме направи по-добър или по-лош баща – казва той.

– Във всеки случай мисля, че това да бъдеш баща ще те направи по-добър треньор – отговаря Сюне.

Давид вдига чашата, отпива, слага я обратно на масата, празна.

– Не мога да остана в клуб, който смесва хокея и политиката. Ти ме научи на това.

Сюне отново пълни чашата му.

– Нямам деца, Давид. Но искаш ли да чуеш най-добрия ми съвет за родители?

– Да.

– „Сгреших.“ Хубаво е човек да знае тази дума.

Давид се усмихва леко, пие тежко.

– Разбирам, че си на страната на Петер. Той винаги е бил най-добрият ти ученик.

– Вторият най-добър – поправя го Сюне.

Не се поглеждат. Очите им лъщят. Сюне възкликва сподавено:

– Това е дъщерята на Петер, Давид. Неговата дъщеря. Той просто иска справедливост.

Давид поклаща глава.

– Не. Не иска справедливост. Иска да спечели. Иска семейството на Кевин да страда повече от неговото собствено. Това не е справедливост, това е отмъщение.

Сюне пълни чашите. Чукват се с обрани движения. Пият замислено. После Сюне казва:

– Ела да си поговорим, когато детето ти стане на петнайсет. Може би тогава ще мислиш различно.

Давид се изправя. Разделят се с твърда, но кратка прегръдка. На следващия ден всеки от тях потегля в различна посока, единият – към Хед, другият – към Бьорнстад. От следващия сезон ще са противници.

Адри стои в кухнята на майка си. Катя и Габи се джафкат около масата. Спорят кои съдове да извадят, кои свещи да запалят. Когато Бени влиза в кухнята, мама го целува по бузата и му казва, че го обича и че той е светлината на живота ѝ, след което отново изругава към крака му и осведомява сина си, че със същия успех е могъл да си счупи и врата, тъй като очевидно не ползва главата си за нищо.

На вратата се звъни. Жената отвън моли за извинение, че ги безпокои толкова късно. Кожата ѝ сякаш е твърде голям размер, скелетът ѝ едва успява да поддържа тялото ѝ изправено. Налага се жената да отдели десет минути да убеждава майката на Бени, че няма нужда да я кани на вечеря. Накрая мама тупва Адри с длан по главата и изсъсква „сложи допълнителна чиния“, при което Адри бута Габи и изръмжава „още една чиния!“, при което Габи ритва Катя и нарежда „чиния!“. Катя се обръща към Бени, но се спира в движение, щом вижда изражението му.

Майката на Кевин стои на вратата и го гледа. Заговаря с толкова слаб и неприсъщ за нея глас, че молбата ѝ прозвучава отрепетирано.

– Извинете. Просто бих искала да говоря с Бенямин.

Кевин стои на двора. Удря шайба след шайба. Туп-туп-туп-туп-туп. Вътре в къщата баща му седи с току-що отворена бутилка уиски пред себе си. Днес не получиха всичко, което искаха, но и не загубиха. Утре техният адвокат ще подготви всички аргументи, с които да докаже, че пияният към онзи момент млад мъж, който освен това е влюбен в младата жена, не е надежден свидетел. После Кевин ще заиграе в Хед Хокей, ще вземе със себе си своите съотборници, както и почти всички спонсори, и всички планове за живота му ще останат непокътнати. Съвсем скоро всички хора в обкръжението им просто ще започнат да се преструват, че цялата история никога не се е случила. Защото това семейство не губи. Дори когато го прави. Туп-туп-туп-туп-туп.

Бени седи на пейка пред къщата си. Майката на Кевин седи до него, облегнала глава назад и загледана в звездите.

– Спомням си онзи остров, до който гребахте с лодката лятно време, ти и Кевин – казва тя.

Бени не отговаря, но напоследък и той си мисли за същото. Откриха го, когато бяха малки. Не в голямото езеро до залата, където всички се къпят през лятото, там никога не биха могли да останат на спокойствие. Трябваше да вървят през гората с часове, за да стигнат до друго, по-малко езеро. Там нямаше кей, нямаше хора, а в средата се подаваше малко островче, обрасло с дървета, които отдалече изглеждаха просто като храсти върху безполезна купчина камъни. Момчетата довлачиха една лодка през гората, стигнаха с гребане до острова, отправиха се към най-вътрешната му част и там разчистиха малка повърхност, достатъчна за палатка. Това беше тайното им убежище. Първото лято останаха там едно денонощие, второто – няколко дни. Когато станаха тийнейджъри, прекарваха на острова цели седмици. Бяха там всяка секунда, която хокеят им отпускаше преди началото на лятната подготовка. Просто се махаха от града и се изпаряваха като дим. Къпеха се голи в езерото, печаха се на скалите, ловяха риба за вечеря, спяха под открито небе.

Сега Бени поглежда същите звезди. Майката на Кевин го изучава с очи.

– Знаеш ли, Бенямин, за мен е много странно, че толкова хора в този град явно си мислят, че нашето семейство се е грижило за теб, когато татко ти почина. В действителност беше обратното. Кевин е прекарал повече време в къщата на майка ти, отколкото ти в нашата. Знам, че разхвърляхте вилата, когато ни нямаше, за да изглежда, че Кевин е спал там, но...

– Знаела си? – пита Бени.

Тя се усмихва.

– Знам също, че нарочно риташ килимите ми, за да разбъркаш косъмчетата.

– Сори.

Майката на Кевин разглежда ръцете си. Диша дълбоко.

– Майка ти переше хокейната ви екипировка, когато бяхте малки, тя ви готвеше, а когато по-големите момчета се държаха лошо с вас в училище...

– Сестрите ми отиваха да ги набият.

– Имаш добри сестри.

– Имам три сестри идиотки.

– Това е благословия, Бенямин.

Той мига тежко, притиска счупения си крак към земята, така че едната болка да заглуши другата. Жената прехапва устна.

– За една майка е трудно да признае някои неща, Бенямин. Видях, че не ни посрещна пред полицейското управление. Видях, че не дойде у дома. Че не отиде на срещата днес. Аз...

Тя бързо вдига палец и показалец към очите си, преглъща и прошепва:

– Още откакто ти и Кевин бяхте деца, всеки път, когато забърквахте някоя каша, учителите и другите родители казваха, че ти си започнал. Обясняваха си го с това, че ти липсвал мъжки модел за подражание. Никога не съм знаела как да отговоря на тези твърдения. Защото никога през живота си не съм чувала по-голяма глупост.

Бенямин хвърля изненадан поглед към нея, тя отваря очи, протяга ръка и докосва нежно бузата му.

– Този хокеен отбор... този проклет хокеен отбор... знам колко се обичате. Колко сте лоялни. Понякога не съм сигурна дали това е благословия… или проклятие. Спомням си, когато бяхте на девет – направихте си прашки и Кевин счупи прозореца на съседите ни, сещаш ли се? Ти пое вината. Когато всички други момчета се разбягаха, ти остана на улицата, защото разбираше, че някой трябва да бъде обвинен, и знаеше, че за Кевин това би било по-лошо, отколкото за теб.

Бени бърше очи. Тя все още държи ръката си на бузата му. Потупва го и се усмихва.

– Не си най-доброто Божие чадо, Бенямин, знам това. Но никога не ти е липсвал мъжки пример! Сдобил си се с всичките си най-добри черти, защото си отгледан в дом, пълен с жени.

Тя се приближава до него, цялото тяло на момчето се тресе, тя го прегръща сърдечно.

– Синът ми никога не е можел да те лъже, нали, Бенямин? Кевин може да излъже целия свят. Татко си. Мен. Но никога... теб.

Двамата седят така – ръцете ѝ са обвити около тялото му. Изминава една минута от техния живот. После майката на Кевин се изправя и си тръгва.

Бени опитва да запали цигара. Ръцете му треперят твърде силно, за да задържат запалката. Сълзите му изгасят пламъка.

Таткото още седи в кухнята. Бутилката уиски е отворена, но недокосната. Туп-туп-туп-туп-туп. Майката се прибира, вижда мъжа си, спира за кратко в коридора и поглежда една от семейните снимки на стената. Виси накриво, рамката е счупена, по пода са пръснати парченца стъкло. Едната ръка на таткото е разкървавена. Майката не казва нищо, просто измита стъклата и ги хвърля. После излиза на двора. Туп-туп-туп-туп-туп. Когато Кевин отива да събере шайбите, тя го хваща за ръката. Не силно, не гневно, но достатъчно, че да го принуди да се обърне. Поглежда го в очите, той свежда поглед, пръстите ѝ хващат брадичката му и го карат да вдигне глава. Докато синът погледне майка си в очите. Докато тя научи истината.

Това семейство не губи. Но ще знае.

Семейство Андершон седи в кухнята си. И петимата, включително Ана. Играят детска игра на карти. Никой не печели, защото всеки опитва да остави останалите да го сторят. На вратата отново се звъни. Петер отваря. Гледа и мълчи. Мира се задава след него, но се спира, щом вижда кой е. Последна идва Мая.

Минало е твърде много време, за да може полицията да се позове на някакви надеждни доказателства. Мая трябваше да направи снимки, да не се къпе, да сигнализира веднага. Сега е твърде късно, така им казаха. Но синините по шията и дланите на момичето още си личат. Всеки може да ги види. Следите от силни пръсти, които са я насилили. Задържали са я. Заглушили са писъците ѝ.

Отвън стои майката на Кевин. Раздърпано същество, което се дави в собствените си дрехи. Краката ѝ се борят трескаво да удържат тялото ѝ, но накрая поддават. Тя пада на колене пред Мая, протяга ръка, сякаш за да я докосне, но разтрепераните ѝ пръсти не стигат до нея. Мая дълго време стои вдървено и я наблюдава. После затваря очи, спира да диша. Кожата ѝ е безчувствена, слъзните ѝ канали са като упоени, струва ѝ се, че се намира в чуждо тяло. Накрая, с безпределна предпазливост, протяга пръсти напред, сякаш ще отключва ключалка с шперц, и погалва утешително косата на жената, която плаче неудържимо в краката ѝ.

– Съжалявам... – прошепва майката на Кевин.

– Не си виновна ти – отговаря Мая.

Едната от тях пада. Другата започва да се катери.

45

Туп-туп-туп.

В отборните спортове има малко думи, по-трудни за обяснение от „лоялност“. Тя винаги се възприема като положителна черта на характера, защото мнозина биха казали, че най-хубавите неща, които хората правят едни за други, се дължат именно на лоялност. Проблемът е само, че толкова много от най-ужасните ни деяния спрямо други хора се дължат на същото.

Туп. Туп. Туп.

Амат стои до прозореца в спалнята на Закариас и вижда първият от тях да се задава между блоковете. Закачулен, скрил лице зад шала си. Закариас е в тоалетната. Амат би могъл да го помоли да излезе с него. Или би могъл да се крие тук цяла нощ. Но знае, че маскираната фигура отвън търси него. Знае, че след нея идват още. Те се подкрепят взаимно, тази лоялност крепи отборите. В момента омразата им не зависи от това какво според тях е направил или не е направил Кевин. Въпросът е, че Амат се обърна срещу отбора. Те са армия и имат нужда от враг.

Затова Амат се промъква в антрето и си облича якето. Не смята да позволи да пребият Закариас заради него, нито пък може да рискува да опитат да влязат в апартамента на майка му, докато го търсят.

Когато Закариас излиза от тоалетната, най-добрият му приятел си е тръгнал. От лоялност.

Туп. Туп.

Ан-Катрин стои на прозореца в къщата до сервиза, когато младите мъже се появяват между дърветата. Лют е най-отпред, след него вървят още осмина или деветима души. Някои са от юношеския отбор, тя ги разпознава, други са техни батковци, още по-големи. Всички носят суитшърти и шалове. Не са отбор, нито банда, те са тълпа, която отива да линчува.

Бобо излиза в снега и ги посреща. Ан-Катрин стои до прозореца и гледа как синът ѝ свежда глава, докато Лют, сложил ръка на рамото му, дава заповеди и му обяснява стратегията. През целия си живот Бобо е искал само едно: да бъде част от нещо. Майката вижда как момчето опитва да обясни нещо на Лют, но Лют отдавна е отвъд всякакво вразумяване. Той се развиква и бута Бобо, допира показалец до челото му и дори от прозореца майката може да прочете думата „предател“ върху устните му. Младите мъже си слагат качулките, маскират се с шаловете, изчезват сред дърветата. Синът на Ан-Катрин остава сам, но накрая размисля.

Бобо влиза в гаража. Глигана стои наведен над един двигател. Поизправя се и баща и син се поглеждат, но без наистина да вдигат очи един към друг. Таткото отново се навежда мълчаливо над двигателя. Бобо взима суитшърт и шал.

Туп.

Филип вечеря с родителите си. Не говорят много. Той е най-добрият защитник в отбора, а един ден ще бъде много повече от това. Когато беше малък и изоставаше безнадеждно много от връстниците си във всяко физическо отношение, всички просто го чакаха да се откаже, но той никога не спря да се бори. Когато беше най-слаб в отбора, Филип се научи да компенсира, като разчита играта и винаги е на правилното място в правилния момент. Сега е един от най-силните. Един от най-лоялните. Би бил ужасяваща сила, сложил качулка и шал.

Ресторантът в Хед не е особено добър, но майка му настояваше тази вечер да дойдат точно тук след заседанието. Цялото семейство. Остават до самия край на работното време. Така че, когато момчетата, на които Филип никога не би могъл да откаже, се появяват пред дома му, той – точно като в хокея – се намира на правилното място. Навън.

Туп.

Амат трепери от вятъра, но нарочно стои под една от уличните лампи и не помръдва. Иска да го видят отдалече, така че никой друг да не бъде въвлечен. Никога няма да може да отговори как е посмял да го направи. Може би ако се страхуваш достатъчно дълго време, накрая ти омръзва.

Не знае колко са фигурите, които се задават измежду блоковете, но насилието в стойките и поведението им е толкова очевидно, че Амат не знае дали ще успее да нанесе дори един удар, преди всички да му се нахвърлят. Сърцето му се е качило в гушата. Не знае дали искат да го сплашат, да го бележат и да дадат пример, или може би сериозно смятат да се погрижат никога повече да не играе хокей. Един от тях държи нещо, може би бухалка за бренбол47. Когато подминават последната лампа преди неговата, в нечия ръка проблясва метална тръба. Амат вдига предмишница, за да се предпази от първия удар. Моментално следва втори, в тила му. Изгаряща болка се стрелва по гръбнака му, когато тръбата го удря в бедрото. Опитва да си проправи път през ордата от тела, като хапе и дере, но това не е схватка, а просто побой. Когато се строполява в снега, Амат вече кърви.

Туп.

Бобо никога не е умеел кой знае какво, освен да се бие. Това е нещо, за което лесно можеш да получаваш похвали, ако си млад и в подходящо обкръжение. Той не просто е силен и отвратително корав, ами има поразително бързи реакции, като се има предвид колко тромав и бавен е по принцип. Но никога не е бил издръжлив, твърде тежък е, за да тича на дълги разстояния, затова се опитва да върви в крак с останалите маскирани фигури, без да изразходва цялата си енергия, преди да са стигнали. Знае, че тогава няма да разполага с много време да им покаже кой е наистина. Да покаже колко лоялен може да бъде, колко смел, колко самоотвержен.

Забавят крачка, когато виждат Амат. Петнайсетгодишното момче стои самó и ги чака.

– Ако не друго, има голяма пишка, щом не е побягнал да се скрие някъде – измърморва Лют.

При първия удар Амат се предпазва с ръка, но не успява да постигне много повече след това. Бобо има само няколко секунди, за да се придвижи напред от задните редици и да удари Лют в лицето с такава сила, че шалът му да хвръкне и масивното тяло на младия мъж да полети към една стена. Бобо удря с лакът друго момче, заедно с което играят хокей още откакто са се научили да карат кънки. От носа на момчето изригва кървав фонтан.

Има само няколко секунди, преди съотборниците му да осъзнаят какъв е. Предател. Амат лежи на земята, Бобо се бие като диво животно, нанася удари с глава и колене, размахва ръце като чукове. Стъпква крака на един от нападателите и чува как нещо се чупи, усеща как нечии лицеви кости поддават под юмруците му. Но накрая се огъва под превъзхождащите го по брой тела. Лют седи отгоре му, нанася удар след удар, след удар и реве в мрака: „Путка такава! Лъжлива, страхлива, шибана, малка предателска путка!“.

Туп.

Една кола спира между блоковете на около двайсет метра от тях. Вътре има някой, който очевидно не иска да се меси, но въпреки това пуска фаровете. Светлината им огрява цялата сцена. Глас в ухото на Лют крещи: „Някой идва! Да се чупим! Да се чупим!“. Няколко секунди по-късно вече ги няма. Някои ругаят, някои накуцват, но ботушите им затрополяват в нощта и изчезват.

Амат остава да лежи свит на земята дълго след това, не смее да се надява, че са се махнали. Бавно, бавно размърдва крайниците си един по един, за да провери дали има нещо счупено. Обръща се леко настрани, главата му пулсира болезнено, зрението му е замъглено, но все пак вижда съотборника си да лежи до него в снега.

– Бобо?

Лицето на огромното момче е толкова смачкано, колкото са и кокалчетата на ръцете му. Двама от нападателите определено не биха могли да избягат със собствени сили, явно са си помагали. Щом отваря уста, кръв руква от място, на което би трябвало да има преден зъб.

– Окей ли си? – пита Бобо.

– Да... – изстенва Амат.

Устните на Бобо се разширяват в усмивка.

– Пак?

Амат изпръхтява. Нужни са му безкрайни усилия, за да изхрипти:

– ПАК!

– ПАК! – виква Бобо.

Лягат обратно по гръб с усмивки на лицата. Задъхват се и треперят.

– Защо? Защо ми помогна? – прошепва Амат.

Бобо плюе червена слуз на земята.

– Е. Така и така никога няма да ме вземат в мъжкия отбор на Хед. Може би Бьорнстад ще е толкова зле следващия сезон, че ще има място дори за мен.

Амат се разсмива, но не трябваше да го прави – чак сега забелязва, че едно от ребрата му вероятно е счупено. Изкрещява от болка, а Бобо може би щеше да се засмее по-силно, ако челюстта не го болеше толкова много.

Туп. Туп. Туп.

Фаровете на колата, „Сааб“, изгасват. Вътре седят двама мъже с черни якета. Колебаят се. В Бьорнстад винаги е трудно да знаеш на кого можеш да се довериш. Но мъжете с черните якета са израснали в „Кожуха“, така че може би ценят лоялността по по-различен начин. Насилието не им е чуждо, знаят как да вдъхват ужас в другите, така че може би уважават смелостта на човек, който знае, че ще си изпати, но въпреки това не побягва. Затова в крайна сметка излизат навън и закрачват под уличните лампи. Навеждат се над Амат, който се взира в тях през подутите си клепачи.

– Вие ли бяхте в колата? – изхлипва той.

Те кимват почти незабележимо. Амат опитва да седне.

– Спасихте ни живота, благод...

Един от мъжете се навежда по-близо до него и казва мрачно:

– Не благодари на нас, а на Рамона. Ние още не знаем дали можем да разчитаме на теб, по дяволите. Но е факт, че можеше да си замълчиш на заседанието, имаше адски много да губиш, като разказа онова за Кевин. Пък и Рамона те погледна в очите и ти вярва. А ние вярваме на Рамона.

Подава на Амат един плик. Същевременно с това другият мъж вперва поглед в момчето и казва, може би на шега, може би не:

– За теб ще е най-добре, ако наистина станеш толкова добър хокеист, колкото всички очакват.

Когато двигателят на „Сааб“-а отново се включва и мъжете изчезват в нощта, Амат наднича в плика. Вътре има пет намачкани банкноти от по хиляда крони.

Трудно е да знаеш на кого можеш да се довериш в Бьорнстад. Мъжът, който кара „Сааб“-а, го знае не по-зле от всички останали. Така че преценява хората според това, което вижда: видя бащата на Кевин да идва в Низината и да дава на Амат сума, която се равнява на повече от месечната заплата на майката на момчето, а то хвърли парите в снега. Видя същото момче да се изправя пред целия град, рискувайки да изгуби всичко, но без да сведе поглед. И видя момчето тази вечер, когато то знаеше, че ще го пребият. Но не избяга, а излезе навън и зачака.

Мъжът с черното яке не знае дали това е достатъчно, за да се довериш на някого, но единственият човек на света, на когото наистина вярва, е Рамона. Опитвал е да я лъже само веднъж. Беше тийнейджър, тя го попита дали е намерил забравен портфейл до масата за билярд, той каза „не“ и Рамона веднага го разобличи. Когато я попита как е разбрала, тя го удари по главата с една метла и извика: „Дечко, аз съм собственик на БАР, мамка му! Не мислиш ли, че имам известен опит в това да познавам кога някой мъж лъже?“.

Някой ден мъжът с черното яке ще се замисли върху още нещо. Върху това защо се чудеше единствено дали Кевин, или Амат казва истината. Защото думата на Мая не беше достатъчна.

Туп. Туп. Туп.

В една репетиционна в Хед едно момче оставя на земята един инструмент, за да отвори врата, на която някой току-що е почукал. Отвън стои Бени, облегнат на патериците, с чифт кънки в ръце. Басистът се засмива високо. Отиват до една открита пързалка зад спортната зала в Хед. Бени пази равновесие върху патериците по-добре, отколкото басистът върху кънките. Тази пързалка е мястото, на което се целуват за пръв път.

Туп.

Две момичета вървят през гора, тъмна като гроб. Спират на едно място, където няма храсти, и запалват два фенера. Правят тайното си ръкостискане. Вричат се в лоялност. После вдигат по една пушка и започват да стрелят над езерото, пак и пак, и пак.

Туп.

В хокейната зала в Бьорнстад един баща седи в централния кръг на леда. Взира се в изрисуваната там мечка. Когато беше много малък, през първите си дни в хокейното училище, той изпитваше смъртен ужас от тази мечка.

Понякога още го е страх.

Мечката кротува, Петер събира шайбите. Отново вдига стика. Туп-туп-туп.

46

Настъпва ново утро. Както всеки път. Времето винаги тече еднакво бързо, само чувствата ни имат различна скорост. Всеки ден е с дължината на един живот или на един удар на сърцето, в зависимост от това с кого го прекарваме.

Глигана стои в сервиза, избърсва маслото от ръцете си, почесва брада. Бобо седи на един стол с гаечен ключ в ръка, взира се хиляди километри напред в нищото, лицето му е покрито с корички и синини. Утре ще го водят на зъболекар. Хокеят и друг път му е нанасял рани, но този път е различно. Таткото диша напрегнато, придърпва един стол.

– Не ми идва отвътре да говоря за чувства – казва той, гледайки в пода.

– Няма проблеми – измърморва синът.

– Опитвам да покажа по други начини, че... обичам теб, братята и сестрите ти.

– Знаем го, татко.

Глигана прочиства гърло, устните му едва помръдват под брадата.

– Двамата с теб имаме какво още да си кажем. След онова с Кевин... трябваше да говоря с теб. За... момичета. Ти си на седемнайсет, скоро ще си зрял мъж, а също така си ужасно силен. Това носи със себе си голяма отговорност. Трябва да... се държиш добре.

– Татко, никога не бих направил... на момиче... никога не бих...

Глигана го прекъсва.

– Не става дума само да не навредиш на някого. Важно е и да не си мълчиш. Проявих се като страхливец. Трябваше да кажа нещо. А ти... да му се не знае, момче...

Той потупва внимателно сина по част от отоците. Не иска да каже, че се гордее, защото Ан-Катрин му е забранила да се гордее със сина си, когато той се бие. Все едно можеш да забраниш гордостта.

– Това, което направи Кевин, аз никога не бих... – прошепва Бобо.

– Вярвам ти.

Гласът на сина се пропуква от смущение.

– Ама ти не разбираш, с момиче, аз дори не съм, знаеш...

Таткото разтърква неловко слепоочията си.

– Не ме бива в това, Бобо. Но... имаш предвид, че...

– Още съм девствен.

Таткото масажира брадата си и опитва да не изглежда така, сякаш предпочита да му забият длето в челото, отколкото да води този разговор.

– Окей, но си наясно с цветята, пчеличките и всички тия глупости... знаеш как става?

– Гледал съм порно, ако за това питаш – казва Бобо с ококорени, неразбиращи очи.

Таткото се прокашля сдържано.

– Трябва... окей, дори не знам откъде да започна. По-лесно ми беше да ти обяснявам за двигатели.

Бобо сключва големите си ръце около гаечния ключ. Раменете му скоро ще са широки колкото бащините, но гласът му е безкрайно млад, когато пита:

– Аз, такова... путьовско ли е, ако... такова, ако искаш първо да се ожениш? В смисъл, трябва да е специално... първия път... искам да обичам някого, а не просто да... чукам. Това прави ли ме путка?

Смехът на таткото отеква между стените на гаража така внезапно, че Бобо изтървава гаечния ключ. Смехът не е от звуците, с които сервизът е свикнал.

– Не, момче, не, не, не. Божке. Стегни се. Това ли искаш да питаш? Не, нищо не те прави. Става дума за личния ти живот, на хората не им влиза в работата.

Бобо кима.

– Може ли да питам още нещо?

– Разбира се...

– Как разбираш дали пишката ти изглежда добре?

Гръдният кош на таткото се разширява, повдигнат от въздишка, тежка като разбит кораб. Той затваря очи и разтърква слепоочията си.

– Ще ми трябва уиски, ако ще говорим за това.

Ан-Катрин се крие зад една врата до гаража. Чува всичко. Никога не е била по-горда с някого от тях. Глупаците.

Фатима се качва в автобуса за Хед със сина си. Седи в съседната стая, докато той дава показания. Никога не е била по-изплашена, нито за себе си, нито за него. Полицията го пита дали е бил пиян, дали в стаята е било тъмно, дали е миришело на марихуана, дали изпитва по-специални чувства към въпросната млада жена. Той не се поколебава за нито един детайл, не заеква, като отговаря, не блуждае с поглед. Час по-късно Кевин седи в същата стая. Питат го дали се придържа към своята версия на историята, дали все още твърди, че младата жена е имала полово сношение с него доброволно. Кевин хвърля поглед към своя адвокат. После към баща си. След това поглежда полицая право в очите и кима. Дава думата си. Заклева се. Придържа се към историята си.

През цялото си детство момичетата слушат, че трябва просто да дават най-доброто от себе си. Че ще е достатъчно, ако просто правят каквото могат. Когато самите те станат майки, казват на дъщерите си, че това е вярно, че ако правим всичко възможно, ако сме честни и работим здраво, грижим се за семейството си и се обичаме, всичко ще се нареди. Всичко ще е окей и няма от какво да се страхуваме. Децата имат нужда от тази лъжа, за да могат да заспят спокойно, а родителите имат нужда от нея, за да могат да станат от леглото на следващия ден.

Мира седи в офиса си и вперва поглед в колежката, щом тя влиза вътре. Колежката държи телефона си в ръка, има приятел в полицейското управление в Хед, лицето ѝ е почервеняло от мъка и гняв. Не може да каже думите на Мира. Написва ги на парче хартия и не се отдръпва, когато Мира го хваща, за да го прочете. Когато тялото ѝ полита към пода, колежката е до нея, за да я хване. Да крещи с нея. Съобщението съдържа само две изречения. Пет думи. „Разследването прекратено. Липса на доказателства.“

През целия си живот опитваме да предпазим хората, които обичаме. Това не е достатъчно. Не можем. Мира излиза, върви несигурно към колата. Подкарва право към гората, колкото се може по-навътре. Снегът заглушава трясъка, когато Мира слиза и блъсва вратата на колата толкова силно, че ламарината се огъва.

Стои между дърветата и крещи, а ехото в сърцето ѝ никога няма да стихне.

По обяд майката на Кевин отива да изхвърли боклука. Всички къщи са смълчани, всички врати – затворени. Никой не я кани на кафе. Днес адвокатът ѝ изпрати имейл с две изречения и пет думи, които я уверяват, че момчето ѝ е невинно.

Но улицата е пуста. Защото знае истината. Точно като нея. Никога не се е чувствала по-самотна. Гласът прозвучава меко, ръката хваща рамото ѝ с решително съчувствие.

– Ела да пийнем по кафе – казва Маган Лют.

Когато майката на Кевин сяда в съседската къща, уютна и украсена със семейни снимки, които висят накриво, без това да притеснява никого, Маган ѝ казва:

– Кевин е невинен. Хората в тоя ужким благочестив град може би смятат, че могат да си измислят собствени закони и сами да раздават правосъдие, но Кевин е невинен! Полицията го потвърди, нали? Двете с теб знаем, че никога не би извършил това, в което го обвиняват. Никога! Не и нашият Кевин! Този проклет град... моралисти и лицемери. Ще поемем клуба в Хед, твоят, моят мъж и останалите спонсори, играчите, всички заедно ще разбием Бьорнстад Хокей. Защото се подкрепяме, когато градът опитва да ни стъпче. Нали?

Майката на Кевин кима с благодарност. Пие кафе. Отново и отново си мисли една и съща мисъл: „На този свят човек е нищо, ако е сам“.

Следобед Бени отново отива в Хед, почти е стигнал до репетиционната на басиста, когато получава есемес. Стиска телефона в дланта си, докато екранът не се покрива с пот. Моли Катя да обърне колата, тя иска да го попита защо, но по изражението му вижда, че няма смисъл. Той слиза по средата на пътя, взима патериците си и тръгва право през гората. Никой никога не вижда есемеса, а и никой не би могъл да го разбере. Пише само: „Островът?“.

Басистът седи на стол в репетиционната си. Не свири. Просто държи в ръце чифт кънки и чака с часове някого, който така и не се появява.

Остават още два месеца до лятото, но водата в езерото вече е започнала да се събужда от зимния си сън и ледът бавно отстъпва с по няколко нови пукнатини всеки ден. Ако човек застане до брега, езерото прилича на спокойна картина в стотици нюанси на бялото, но тук-там има мънички обещания за зеленина. Ще настъпи нов сезон, последван от нова година, животът ще продължи и хората ще забравят. Понякога – защото не могат да си спомнят, понякога – защото не искат.

Кевин седи на един камък и гледа към техния остров. Това е мястото, където двамата с Бени никога не са криели нищо един от друг – точно защото самият остров бе скришен. Кевин изгуби клуба си, но не е изгубил отбора си. Ще изиграе един сезон в Хед Хокей, после ще приеме предложение от някой голям клуб, а след това ще замине за Северна Америка. Когато влезе в годишния подбор на НХЛ, професионалните отбори ще отпишат жалбата в полицията като „off the ice problems“. Ще му зададат един-два въпроса, но все пак знаят как е. Винаги има момичета, които търсят внимание, тези проблеми нямат нищо общо с хокея и трябва да бъдат оставени на полицията и съда. Кевин ще получи всичко, което е искал да има. Остава му само едно.

Мая чака на стълбите, когато майка ѝ се прибира. Все още държи бележката от колежката, смачкана на топка, подобна на заредена граната. Двете допират челата си. Не проговарят, защото така или иначе не биха могли да чуят нищо. Екът от писъците в сърцата им е твърде оглушителен.

Бени изминава целия път през дълбокия сняг със счупения си крак. Знае, че Кевин точно това иска. Иска доказателство, че Бени все още е негов, че още е лоялен, че всичко може да бъде както преди. Когато Бени стига до брега и се взира в най-добрия си приятел, двамата разбират, че наистина може да бъде така. Кевин се засмива и го прегръща.

Мама е допряла длани до бузите на Мая. Двете бършат сълзите си.

– Все още има какво да направим, можем да настояваме за нови разпити, имам връзки с един адвокат, който е специалист по сексуалните престъпления, можем да го извикаме, можем... – дърдори Мира, но Мая я прекъсва нежно.

– Мамо, трябва да спрем. Ти трябва да спреш. Не можем да спечелим.

Гласът на Мира трепери:

– Няма да оставя копелетата да спечелят, не възнамеря...

– Трябва да живеем, мамо. Моля те. Не му позволявай да отнеме и семейството ми, не му позволявай да отнеме целия ни живот. Никога няма да съм наред, мамо, нищо от това няма да бъде наистина наред, никога няма да спра да се страхувам от тъмното... но трябва да опитаме. Не искам животът ми да е война.

– Не искам да мислиш, че аз... че ние не... че ще ги оставя да се измъкнат... аз съм АДВОКАТ, Мая, това ПРАВЯ! Работата ми е да те защитавам! Работата ми е да отмъстя за теб, работата ми... това е... проклетата ми работа...

Мая диша накъсано, но ръцете ѝ докосват спокойно слепоочията на мама:

– Никой не може да има по-добра майка от теб. Никой.

– Можем да се преместим, миличка. Можем...

– Не.

– Защо не? – хлипа мама.

– Защото това е и моят скапан град – отговаря момичето.

Седят на стълбите и се прегръщат. Не е трудно да се бориш. И въпреки това понякога това е най-трудното нещо на света. Зависи дали борбата е вътрешна или външна.

Мая влиза в тоалетната и се поглежда в огледалото. Учудва се на колко силна се е научила да се преструва. Колко много тайни успява да има. От Ана, от майка си, от всички. Тревогата и ужасът бучат оглушително в главата ѝ, но я обземат спокойствие и хладнокръвие, когато се замисля за тайната си: „Един патрон. Трябва ми само един“.

Петер се прибира и сяда до Мира в кухнята. Не знаят дали някога ще успеят да се съвземат от това. Не знаят как сърцата им ще продължат да помпат кръвта в телата им. Никога няма да спрат да се срамуват, че са били принудени да се откажат. Как можеш да понесеш такава загуба, без да умреш? Как си лягаш вечер, как ставаш сутрин?

Мая влиза, застава зад татко си, прегръща го около врата. Татко изхлипва:

– Разочаровах те. Като твой баща... като спортен директор на клуба... разочаровах те като всички мъже, които съм...

Ръцете на дъщеря му го стисват по-силно. Когато беше малка, преди лягане двамата си разказваха тайни вместо приказки. Например таткото признаваше – „изядох последната сладка“ – в ухото ѝ, а дъщерята отговаряше „аз скрих дистанционното“. Това продължи с години. Сега Мая се навежда към него и казва:

– Искаш ли една тайна, тате?

– Да, Семчице.

– И аз обичам хокей.

Сълзите се стичат по лицето на Петер, когато признава:

– Аз също, Семчице. Аз също.

– Искаш ли да направиш нещо за мен, тате?

– Каквото и да е.

– Изгради по-добър клуб. Остани тук и направи спорта по-добър. За всички.

Той обещава. Мая отива в стаята си, връща се с два запечатани пакета. Слага ги на масата пред родителите си.

След това отива в къщата на Ана. Момичетата взимат по една пушка и се отправят толкова навътре в гората, че никой да не ги чуе. Стрелят по пластмасови бутилки, пълни с вода. Наблюдават експлозиите, когато сачмите попаднат в целта. Стрелят по различни причини. Едната излива агресията си. Другата се упражнява.

Бени винаги е чувствал, че личността му има различни версии за пред различните хора. Винаги е знаел, че с Кевин също е така. Кевин на леда, Кевин в училище, Кевин, когато двамата са сами. И най-вече Кевин на острова, когато принадлежи единствено на Бени.

Сега седят на камъните и го гледат. Техният остров. Кевин се прокашля.

– В Хед ще можем да направим всичко, което искахме да направим в Бьорнстад. Мъжкият отбор, националният отбор, НХЛ... все още можем да имаме всичко! Така че този град може да върви по дяволите! – усмихва се той със самоувереността, която единствено присъствието на Бени може да му вдъхне.

Бени стъпва със счупения си крак в снега, обляга се леко на него, извиква болката.

– Искаш да кажеш, че ти ще имаш всичко – поправя го.

– Какво имаш предвид? – възкликва Кевин.

– Ти ще получиш това, което искаш. Винаги го получаваш.

Клепачите на Кевин се разширяват, устните му се стесняват.

– За какво говориш?

Бени се обръща към него, лицата им са само на метър едно от друго.

– Никога не си можел да ме лъжеш. Не го забравяй.

Зениците на Кевин се разтварят в потъмнелите му очи. Той вдига бясно показалец към Бени.

– Ченгетата прекратиха разследването. Разпитаха всички и го ПРЕКРАТИХА. Значи не е имало шибано изнасилване! Така че не дрънкай, ти дори не беше там!

Бени кима бавно.

– Не бях. Не трябва да бъда и тук.

Щом се изправя, изражението на Кевин се променя само за миг, от гневно в изплашено, от заплашително в умоляващо.

– Хайде... Бени, не си тръгвай! Аз... извинявай, окей! ИЗВИНЯВАЙ! ИЗВИНЯВАЙ, МАМКА МУ! Какво искаш да кажа? Че се нуждая от теб? Нуждая се от теб, окей? НУЖДАЯ СЕ ОТ ТЕБ!

Стои с разперени ръце. Бени се обляга все по-силно на счупения си крак. Кевин прави крачка напред, в момента не е този Кевин, когото всички в Бьорнстад познават, сега е Кевин от острова. Кевин на Бени. Краката му стъпват меко в снега, върховете на пръстите му докосват внимателно скулата на Бени.

– Извинявай, окей? Извинявай... това... всичко ще се нареди.

Но Бени отстъпва. Затваря очи. Усеща как бузата му изстива. Прошепва:

– Надявам се да го откриеш, Кев.

Челото на Кевин се набръчква неразбиращо, вятърът влиза под клепачите му.

– Кого?

Бени е оставил патериците в снега. Подскача бавно по камъните, навътре в гората, далеч от най-добрия приятел, който има на този свят. Далеч от техния остров.

– КОГО? КОГО СЕ НАДЯВАШ, ЧЕ ЩЕ ОТКРИЯ? – крещи Кевин след него.

Отговорът на Бени е толкова тих, че сякаш се налага самият вятър да се обърне и да помогне на думите да изминат пътя до брега.

– Този Кевин, когото търсиш.

В една кухня в една къща двама родители седят и отварят пакетите, които са получили от дъщеря си. В този на Мира: чаша за кафе с изображение на вълк. В този на Петер: еспресо машина.

47

Има хора, които твърдят, че децата живеят така, както живеят възрастните, а не така, както ги учим. Може би е вярно. Но това, на което ги научаваме, също е много важно.

Тропане по вратата събужда басиста. Той отваря, гол до кръста. Бени изсумтява.

– Ще ти трябват повече дрехи, ако ще караме кънки.

– Вчера те чаках цяла вечер, можеше да звъннеш – прошепва басистът разочаровано.

– Извинявай – казва Бени.

И басистът му прощава. Макар да се опитва да не го прави. Защото как да не простиш на момче, което те гледа така?

Кръчма „Кожуха“ си е все същата, мирише на нещо средно между мокри животни и чиния с храна, която някой е забравил зад радиатора. На масите седят мъже, единствено мъже. Мира знае, че всички забелязват пристигането ѝ, но никой не я поглежда. Винаги се е гордяла, че не се плаши лесно, но непредсказуемостта на Групата праща ледени тръпки по гръбнака ѝ. Достатъчно лошо е да ги гледа в залата, когато крещят ужасяващи неща на Петер по време на мачове на мъжкия отбор в края на неуспешен сезон. Но да ги види тук, в тясно помещение и когато повечето от тях са пили, я изнервя повече, отколкото би искала да признае.

Рамона протяга ръка към нея. Старата жена се усмихва през кривите си зъби.

– Миа! Какво правиш тук, момиче? Да не би най-накрая да са ти омръзнали въздържателските фасони на Петер?

Мира се усмихва почти незабележимо.

– Не. Дойдох само да кажа благодаря. Чух какво си направила на заседанието, какво си казала.

– Няма нужда – измърморва Рамона.

Мира се приближава до бара, настоява:

– Напротив. Има. Ти нададе глас, когато всички други мълчаха. Исках да те гледам в очите, докато ти го казвам, макар да знам, че в този град се срамувате да си благодарите.

Рамона се засмива и закашля.

– Ти никога не си била по срамуването.

– Не – усмихва се Мира.

Рамона я потупва по ръката.

– Този град невинаги знае разликата между правилно и грешно, признавам. Но знаем разликата между добро и лошо.

Мира забива нокти в барплота. Не е дошла само за да благодари, а и за да узнае отговора на един въпрос. Не ѝ се иска да го задава тук. Но никога не е била и по страхуването.

– Защо го направиха, Рамона? Защо Групата гласува Петер да запази работата си?

Рамона я зяпва. Цялото помещение притихва.

– Не знам за какво... – започва Рамона, но Мира вдига длани изморено.

– Спести ми глупостите, моля те. Не ми казвай, че няма никаква „Група“. Има и те мразят Петер.

Не се обръща, но усеща погледите, вперени в тила ѝ. Гласът ѝ трепери, когато казва:

– Аз съм доста умна жена, Рамона, и мога да броя. Няма шанс Петер да е спечелил гласуването, ако Групата и всички, върху които те имат влияние, не са гласували за него.

Рамона я наблюдава дълго, без да мигне. Никой от мъжете не се изправя. Никой дори не помръдва. Накрая Рамона кимва бавно.

– Както ти казах, Мира, тукашните хора невинаги знаят разликата между правилно и грешно. Но знаем разликата между добро и лошо.

Гръдният кош на Мира се надига, сънната ѝ артерия пулсира, ноктите оставят следи по бара. Внезапно телефонът ѝ звънва, тя подскача и започва да рови в чантата си, обажда се важен клиент, Мира се колебае, преди да затвори. Диша дълбоко през зъби. Щом вдига глава, вижда халба бира на бара.

– За кого е? – пита тя.

– За теб, откачено момиче такова. Наистина не те е страх от нищо – въздъхва Рамона.

– Не е нужно да ме черпиш бира – извинява се Мира задъхано.

– Не е от мен – казва Рамона и я потупва по ръката.

Минават няколко секунди, докато Мира разбере. Но е живяла в гората достатъчно дълго, така че взима бирата, без да задава повече въпроси. Когато отпива, чува мъжете с черни якета да вдигат безмълвна наздравица зад гърба ѝ. Местните не благодарят особено често. Нито пък се извиняват. Но това е техният начин да кажат, че в главите на част от хората в Бьорнстад все още могат да съществуват две различни мисли едновременно. Че може да им се иска да забият юмрук в лицето на спортния директор и въпреки това да не оставят някого да нарани децата му.

Това е техният начин да кажат, че уважават хората, които могат да влязат в „Кожуха“, без да се страхуват. Независимо кои са.

По улицата отвън минава Робан Холтс. Спира пред вратата на кръчмата и се усмихва на себе си. После продължава, без да влезе. Утре е на работа.

Давид лежи в леглото с двете си любими същества. Смее се, докато едното измисля имена за другото. На Давид всички му звучат като герои от рисувани филми или като нечии прадядовци. Всеки път, когато самият той предложи име обаче, приятелката му пита „защо?“, а той свива небрежно рамене и измърморва „просто ми харесва“, при което тя гугълва името, добавяйки думата „хокеист“, и разбира откъде точно му е хрумнало.

– Ужасѐн съм – признава той.

– Направо е непонятно как светът ни оставя да поемем отговорност за съвсем нов човек, без да поискаме разрешение – смее се тя.

– Ами ако сме ужасни родители?

– Ами ако не сме?

Тя слага ръката му върху корема си, доближава пръсти до китката му, почуква по стъклото на часовника му.

– Скоро ще има на кого да го предадеш.

Жанет дълго време стои до оградата и просто попива детайлите.

– Боже. Собствен развъдник, точно както си мечтаеше. Когато бяхме малки, все разправяше за това, а аз не вярвах.

Адри се изпъчва, въпреки че думите ѝ са омаловажителни:

– А, едва свързвам двата края. Ако вдигнат застрахователните премии още веднъж, ще трябва да раздам кучетата и да затворя. Но все пак е мой.

Жанет я погалва по рамото.

– Твой е. Гордея се с теб. Толкова е странно... Понякога ми се иска изобщо да не се бях връщала тук, а друг път ми се иска изобщо да не си бях тръгвала. Разбираш ли какво имам предвид?

Адри, която винаги е общувала по особено опростен начин, отговаря:

– Не.

Жанет се усмихва. Липсва ѝ опростеното. Когато се отказаха от хокея, Адри отиде в гората, а Жанет отиде в Хед и си намери малък боксов клуб. Когато Адри купи старото стопанство, Жанет се премести в по-голям град и започна да тренира бойни спортове, всякакви възможни видове. Когато Адри купи първите си кутрета, Жанет изигра първия си двубой. В продължение на една избледняваща, кратка година, тя се състезаваше професионално. После дойдоха контузиите и тя започна да учи за преподавател, за да има какво да прави, докато се възстанови. Когато това стана, Жанет вече беше добра учителка, но не и толкова добър боец. Беше изгубила инстинктите си. Когато татко почина и брат ѝ не можеше да се справи с цялата помощ, от която имаше нужда мама, Жанет се върна обратно в Бьорнстад. Беше само за няколко месеца, но сега е тук, преподава в училището и отново е част от града. Това място притежава трудна за обяснение способност да пленява хората. От една страна, ги има всичките му недостатъци, а списъкът наистина е дълъг, но от друга – има и няколко неща, които са толкова хубави, че засенчват всичко останало. Става дума най-вече за хората. Сурови като гората, упорити като леда.

– Мога ли да наема едно от складовите ти помещения? – пита Жанет.

Давид звъни на вратата на къщата на Бени. Майка му отваря, изморена, току-що прибрала се от работа, казва, че не знае къде е синът ѝ. Може би при сестра си в „Плевнята“ в Хед, предполага тя. Давид отива там. Катя стои на бара, поглежда го колебливо, но накрая казва, че не знае. Той вижда, че лъже, но не я притиска.

Щом излиза от „Плевнята“, един от пазачите виква след него:

– Ти си онзи хокеен треньор, а? Бени ли търсиш?

Давид кима. Пазачът посочва към спортната зала.

– Мина оттук с един приятел. Носеха кънки, но ми се струва, че ледът вече е твърде лош, за да карат на езерото, така че сигурно са на откритата пързалка зад залата.

Давид благодари. Все още е тъмно, когато завива зад ъгъла. Момчетата не могат да го видят, но той ги вижда. Бени и другият. Целуват се.

Давид е разтърсен до дъното на душата си. Чувства се засрамен и отвратен.

– Складово помещение? За какво? – пита Адри.

– Искам да основа клуб за бойни изкуства – казва Жанет.

Адри изсумтява.

– Това е хокеен град.

Жанет въздъхва.

– Знам. За Бога, всички го знаят. Но след случилото се... не мисля, че в момента градът има нужда от по-малко спорт. Мисля, че има нужда от повече. Не знам много за другите спортове, но разбирам от бойните. Това е, което мога да дам на младежите.

– Бойни спортове? Да се ритат и удрят, ще излезе ли нещо от това? – дразни я Адри.

– Не става дума за ритане и удряне, това е СЪЩО ТОЛКОВА СПОРТ, КОЛКОТО И... – започва да обяснява Жанет ядосано, макар всъщност да е наясно, че приятелката ѝ много добре знае с какъв точно спорт се е занимавала и колко изискващ е той, защото Адри винаги бе първата, която ѝ се обаждаше след мач, за да разбере как е минало.

– Толкова много ли ти липсват бойните изкуства? – пита Адри.

– Само всеки ден – усмихва се Жанет.

Адри поклаща глава. Прокашля се кисело.

– Това е хокеен град.

– Може ли да заема складовото помещение, или не?

– ДА ЗАЕМЕШ? Допреди малко щеше да го НАЕМАШ!

Жените се пулят насреща си. Засмиват се. Понякога човек си връща приятелите, които е имал на петнайсет.

Веднъж, когато бяха малки, Бени и Кевин се промъкнаха в треньорската стая и преровиха чантата на Давид. Бяха деца, дори не знаеха какво търсят, просто искаха да научат повече за треньора, когото боготворяха. Давид ги завари да седят удивени и да си играят с часовника му, докато Кевин не го изпусна върху каменния под. Стъклото се пукна, а Давид се втурна напред и за миг изгуби самообладание. Почти никога не му се случваше, но този път се разкрещя толкова силно, че стените на залата се разтресоха: