Unknown

– Победа! – вика той.

– За Кевин! – надава вой Бобо, след което се хвърля към плексигласа така обезумял от гордост, че забравя стика си в средата на игрището, когато съдията подновява играта.

Филип обича хокей, майка му също. И то не като родителите, които изпитват умерен интерес и дори не знаят всички правила. Тя боготвори този спорт заради всичките му особености. Той е труден. Честен. Конкретен. Истински. Директни въпроси, директни отговори.

До нея седи Маган Лют. Двете се познават от пеленачета, живеят през две къщи. Караха кънки заедно, омъжиха се в една година, синовете им се родиха с няколко месеца разлика. Вече повече от десетилетие разтъпкват схванатите си крака по трибуни като тази. Искаш да им кажеш, че родителите на хокеисти са фанатици? В отговор ще те помолят да отидеш на младежко състезание по ски бягане и да се заслушаш в публиката. Или да обсъдиш въпроса с баща на слаломистка, който се е втурнал по пистата и е саботирал цялото състезание, защото смята, че трасето не е било подредено правилно преди спускането на дъщеря му. Можеш и да попиташ майката на фигуристка колко трябва да тренира едно деветгодишно момиче според нея. Винаги има някой, който е по-зле. Ако сравняваш достатъчно дълго, можеш да накараш почти всичко да изглежда нормално.

Майката на Филип никога не крещи. Не вика. Не критикува треньора и никога не влиза в съблекалнята. Но би защитила Маган до края на света и обратно, ако някой упрекне приятелката ѝ за нейното поведение. Защото те също са отбор. Майката на Филип се е научила, че не можеш да искаш от родителите да вложат целия си живот в спорта на децата си и да подложат на риск финансите на семейството, а после да очакваш страстите да не ги завладяват от време на време.

Така че щом Маган виква „сляп ли си!?“ на съдията, майката на Филип си мълчи. Друг родител му крясва „мамка му, да не са те изпускали на глава като малък? Кой взима решенията у вас?“, но тя не казва нищо. После някой пита „що за некадърен пас?“, а един мъж няколко реда по-нагоре разперва ръце и изкрещява: „Да не играете баскетбол случайно?“. Противников играч задържа играч на Бьорнстад малко по-дълго при мантинелата, но съдията не отсъжда нищо. Щом момчето се връща на скамейката, един родител се провиква към него: „Двайсет и втори, ти да не си ХОМО?“.

Тогава майка на две малки деца се обръща и го моли:

– Не можете ли да внимавате какво говорите? Тук има деца!

Отговаря ѝ Маган Лют, а от устата ѝ капе презрение:

– Ама, миличка, ако толкова се страхуваш дребосъците да не напуснат безопасното си обкръжение и да чуят някоя ужасна дума, тогава не ги води на ХОКЕЙ!

Ако попиташ майката на Филип защо не е възразила в този момент, тя ще ти каже, че можеш да обичаш нещо, без да обичаш всичко, свързано с него. Можеш да не се гордееш, без непременно да се срамуваш. Това важи както за хокея, така и за приятелите.

Майката хваща демонстративно децата си за ръце и ги отвежда нагоре по стълбите, за да седнат на по-далечно място. Зад гърба ѝ, на леда, Филип преследва играч от другия отбор по цялото игрище, хвърля се напред, пресича подаването му и го изкарва от равновесие. Бени се засилва към тях.

В същия момент един от спонсорите се обръща към Фрак, кимва към майката с малките деца и изсумтява:

– Откъде се взе моралната полиция, по дяволите? Тази жена какво прави тук въобще?

Третата част току-що е започнала. Разговорът е заглушен от рева на публиката, когато номер шестнайсет открадва шайбата в централната зона и залъгва двама съперници, демонстрирайки техника, която никой не е знаел, че притежава, след което стреля в движение. Вратарят опитва да спаси, но дори не е близо.

Бени се измъква от съотборниците си, които опитват да го прегърнат, взима шайбата от мрежата и отива право при родителите от Бьорнстад. Спира до мантинелата малко встрани, махва на две изпаднали в еуфория деца и мята шайбата на майка им.

Спонсорът се обръща към Фрак и пита:

– Коя... коя каза, че е тази?

– Габи, сестра е на Бени. Вуйчото на тези деца току-що вкара за три на два – отговаря Фрак.

33

Като малка Мая винаги отиваше да си легне, когато бе тъжна. Проспиваше всичко, което ѝ се струваше трудно. Веднъж, когато беше на годинка и половина, майка ѝ караше кола под наем в центъра на Торонто с Мая на задната седалка. Насред едно от най-големите кръстовища в града двигателят на колата изгасна. Автобуси бибиткаха, таксиджии крещяха, а Мира се караше по телефона на бедния рецепционист от фирмата за автомобили под наем. През това време Мая се огледа спокойно, прозя се широко, заспа и се събуди цели шест часа по-късно в хотела.

Вече са у дома. Мира стои пред стаята на дъщеря си и гледа към леглото през отворената врата. На петнайсет години е и все още спи, когато изпитва болка. Ана лежи до нея под одеялото. Може би е различно, когато човек е погребал едно от собствените си деца, а може и всички родители да се чувстват по същия начин, но единственото, което Мира някога е желала на децата си, е здраве, сигурност и един добър приятел.

Тогава човек може да се справи с всичко. Почти.

Давид винаги ще си спомня този мач. По цели нощи ще разказва на приятелката си за финалните минути, ще гали корема ѝ и ще шепне: „Не заспивай! Още не съм стигнал до най-хубавата част!“. Отново и отново ще разправя как Амат се хвърляше напред във всяка ситуация и блокира толкова много удари с глава, че накрая реферът му нареди да излезе от игра, за да проверят дали каската му не се е спукала. Или как Лют прекара на леда повече минути от всички, а през малкото време, когато не играеше, беше като великан на скамейката: никой не тупаше повече гърбове, никой не окуражаваше така бурно, нито изправяше на крака повече изтощени съотборници от него. Когато Бобо напусна игрището и се строполи грохнал напред, Лют бе този, който го улови и му донесе шишето с вода. През това време Филип играеше като опитен играч от мъжкия отбор, беше просто безгрешен. А Бени? Бени беше навсякъде. Давид го видя да отнася слапшот40 право в стъпалото. Ударът бе толкова силен, че асистент-треньорът Бенгт се хвана за крака и проплака:

– От това чак МЕН ме заболя!

Бени игра въпреки болката; целият отбор се сблъска със стена, строши я с чело и продължи. Всеки един от тях се представи във възможно най-добрата си светлина. Дадоха всичко, надминаха себе си, никой треньор не би могъл да иска нещо повече. Играха по абсолютно, абсолютно, абсолютно най-добрия начин.

Не беше достатъчно.

Когато противниците изравняват за три на три по-малко от минута преди края, един отбор се приземява обратно на леда, две дузини родители се приземяват по трибуните, а един град се приземява в гората. В почивката преди продълженията трима от играчите повръщат. Други двама едва излизат обратно на леда, защото имат мускулни крампи.

Екипите им са плувнали в пот, всяка клетка в телата им е изцедена. Въпреки това са нужни повече от петнайсет минути игра, преди съперниците им да ги пречупят за последно. Пързалят се, пързалят се, пързалят се и накрая Бени не успява да стигне навреме, Филип за пръв път изпуска човека си, стикът на Лют се оказва твърде къс, Амат опитва да блокира удара, но закъснява с частица от секундата.

Целият Бьорнстад Хокей лежи на леда, докато противниците им танцуват около тях, обградени от родителите и приятелите си, които са се втурнали на игрището, за да отпразнуват победата. Едва когато скандиранията и песните се пренасят в съблекалнята на другия отбор, Филип, Бобо, Лют и Амат се отправят печално към своята собствена. Възрастни мъже и жени продължават да седят по трибуните, заровили лица в дланите си. Две деца плачат неутешимо в прегръдките на майка си.

Тази планета не познава по-дълбока тишина от тази на две дузини сърца, претърпели загуба. Давид влиза в съблекалнята и вижда насинените и победени играчи, проснати по пейките и по пода. Повечето са толкова изморени, че не могат дори да си свалят протекторите. Бенгт стои до него и чака треньорът да каже нещо, но Давид просто се обръща и изчезва.

– Къде отива? – пита един родител.

– Ние сме лоши губещи, защото добрите губещи са тези, които губят често – измърморва Бенгт.

Капитанът на противниковия отбор е този, който най-накрая му протяга ръка. Изкъпан и преоблечен е, но блузата му е покрита с петна от шампанско. Номер шестнайсет от Бьорнстад Хокей все още лежи на леда с кънки на краката. Трибуните са почти празни.

– Добър мач, човек. Ако някога решиш да смениш клуба, добре си дошъл да играеш с нас – казва капитанът.

– Ако някога искаш да си смениш клуба, можеш да дойдеш да играеш с МЕН – отговаря Бени.

Капитанът се засмива и му помага да стане. Вижда гримасата на Бени.

– Окей ли си?

Бени кима, все едно нищо му няма, но въпреки това оставя съперника да го подкрепя през целия път до съблекалнята.

– Сори за... знаеш... – казва Бени и прави кратък жест към лампите на тавана.

Капитанът се засмива високо.

– Честно? Иска ми се на нас да ни беше хрумнало да направим същото. Ти си кораво копеле. Имаш нужда от професионална помощ, човек, но си кораво копеле.

Разделят се със здраво ръкостискане. Бени влиза, кретайки, в съблекалнята и ляга на пода, без дори да понечи да си свали кънките.

Габи върви по коридора с двете си деца, минава покрай останалите възрастни със зелени шалове и тениски с мечки, кима на някои, игнорира други. Чува един татко да нарича съдията „бавноразвиващ се“. После друг измърморва „мръсникът трябва да спре с кифленските изпълнения“. Отправя се право към колата, вместо да изчака Бени. Не иска децата да слушат такива приказки, а знае как ще я нарекат другите родители, ако им направи забележка. Когато излизат през вратата, дъщеря ѝ, която още не се е научила да казва буквата „Р“, я пита:

– Мамо, какво е кува?

Габи опитва да подмине въпроса със смях, но детето настоява и сочи към коридора:

– Един чичко го каза. „Съдията е малка кува!“

Минават още петнайсет минути, преди Давид да се върне с найлонова торбичка, пълна с шайби. Обикаля съблекалнята и раздава по една на всеки от играчите. Момчетата прочитат буквите, изписани върху черната повърхност. Някои се усмихват, други се разплакват. Бобо се прокашля, става, поглежда треньора си и казва:

– Извинявай, тренер... трябва да те питам...

Давид вдига вежди, а Бобо кимва към шайбите.

– Нали не си... сещаш се... нали не си обърнал резбата или нещо такова?

Шегите могат да действат освобождаващо. Смехът може да обединява хората. Да лекува рани, да убива тишината. Съблекалнята кънти от кикот, докато накрая Давид кимва и отговаря с широка усмивка:

– Утре ще имате допълнителна тренировка по бягане, след като се приберем. Заслугата е на Бобо.

Бобо вече се е свил под градушката от смачкани парчета лента, с която го засипват съотборниците му.

Предпоследният, който получава шайба, е Бени. Последният е Бенгт. Давид потупва асистент-треньора си по рамото и казва:

– Аз ще се прибера с нощния влак, Бенгт. Хотелът е резервиран, разчитам на теб да се погрижиш за момчетата.

Бенгт кима. Поглежда шайбата. По горнището на анцуга му закапват сълзи, когато прочита надписа: „Благодаря“.

Габи се стряска, когато Бобо потропва на прозореца ѝ. Децата са заспали на задната седалка и тя почти е успяла да последва примера им.

– Сори... ти си сестрата на Бени, нали? – започва Бобо.

– Да? Чакаме го, той каза, че иска да се прибере с нас, вместо да прекара нощта в хотела. Да не е размислил? – чуди се Габи.

Бобо поклаща глава.

– Още е в съблекалнята. Не можем да му свалим кънките. Помоли да те извикаме.

Когато Габи отива при брат си, най-напред му казва, че го обича. После му казва, че е извадил адски късмет, че майка им е трябвало да работи днес и не е могла да дойде на мача, защото ако беше разбрала, че синът ѝ е играл почти цяла третина плюс петнайсетминутно продължение със счупено стъпало и въпреки това е изминал по-голямо разстояние от всички, щеше да го убие.

Филип дълго време стои мълчаливо до майка си пред автобуса. Тя бърше бузите му. Той прошепва:

– Извинявай. Вината беше моя. Последният гол. Аз трябваше да покрия нападателя. Извинявай.

Мама го прегръща така, сякаш отново е малко дете, макар вече да е толкова голям, че би могъл да я вдигне с една ръка.

– Миличкият ми, защо, за Бога, се извиняваш? През целия си живот никога не е имало за какво да съжаляваш.

Тя го гали по бузата, знае какво му е. Случвало ѝ се да стои съкрушена на трасето след състезание по ски бягане, докато капките пот по тялото ѝ се превърнат в ледени кристали. Чувството е същото. Знае какво ти дава спортът и какво взима в замяна. Пред очите им минават всички неуспехи, които синът ѝ е преодолял: всички елитни лагери, на които не е бил викан, всички национални отбори за различни възрасти, от които не е бил част, всички турнири, които е гледал от трибуните. Майката прегръща шестнайсетгодишния си син, който е прекарал всеки ден от живота си в тренировки за днешния ден. Утре той ще се събуди, ще стане от леглото и ще започне наново.

В една стая в една къща Ана седи свита до леглото на най-добрата си приятелка. В скута си държи лаптоп и от време на време поглежда към Мая, за да провери дали не се е събудила. После отново посещава онези места в интернет, където знае, че ще отидат всички в училище, когато разберат какво се е случило. Тракането на клавишите я отвежда все по-напред по спокойния интернет фарватер, изпълнен със стари статуси, случайни снимки на котки и смутита, отделни разочаровани мнения за изгубения финал на юношите. И нищо друго. Засега. Ана отново зарежда всички сайтове. Живяла е тук цял живот, знае колко бързо се разпространява информацията. Някой все ще познава някого, който има брат ченге, или пък приятел, който работи в местния вестник, или майка, която е сестра в болницата. Някой ще разкаже нещо на някого другиго. И адът ще се отприщи. Обновява всички страници, пак и пак, и пак. Натиска клавишите все по-настървено.

Туп. Туп. Туп. Туп. Туп.

Бенгт казва на отбора, че хотелът е резервиран, спонсорите плащат и момчетата могат да поръчват колкото си искат румсървис, да се наспят и да се приберат на сутринта. Играчите питат къде е Давид. Бенгт казва, че треньорът се връща в Бьорнстад, за да бъде на място, когато полицията пусне Кевин.

– Ами ако някой от нас също иска да тръгне сега? – пита Лют.

– Тогава ще го уредим, можете да избирате – казва Бенгт.

Нито един играч не иска да остане. Те са отбор и се връщат при капитана си. Вече са изминали половината път до дома, когато новината най-накрая избухва от екраните на телефоните им. Разбират защо Кевин е задържан, в какво е обвинен и кой е подал жалбата в полицията. Първо един играч казва: „За какво говорят? Видях ги на купона! ТЯ му беше навита!“. Обажда се втори: „Fucking bullshit41! Видях ги да се качват в стаята му и тя вървеше ПЪРВА!“. После трети констатира: „Как ли пък не е искала! Видяхте ли как беше облечена!?“.

Всеки един от младите мъже произнася отлично буквата „Р“. Първият, който казва „малката курва“, далеч не е последният.

В едно легло в една стая, пълна със стикове, шайби и хокейни фланелки, един малък брат се буди, защото най-добрата приятелка на сестра му с всичка сила хвърля един лаптоп в стената. Сякаш се надява, че хората, чиито мнения е прочела, ще се пръснат на хиляди парченца заедно с него.

34

Мира и Петер седят на ниското стълбище пред къщата. Не се докосват. Петер ясно си спомня предишния път, когато имаше такова разстояние помежду им. Понякога си мисли, че мъката ги задържа заедно; че макар Петер да не го заслужаваше, Мира остана при него, защото нямаше с кого другиго да дели спомените за Исак. Но веднага след смъртта на момчето беше обратното. Тогава мъката ги разделяше. Беше се превърнала в невидимо силово поле между върховете на пръстите им. Поле, което сега се появи отново.

– Аз съм... виновен – прошепва Петер.

Мира поклаща твърдо глава.

– Не говори така. Вината не е в теб. Не е в хокея. Това прок... недей... не му търси оправдания!

– Цял живот го е възпитавал клубът, Мира. Моят клуб.

Мира не отговаря. Юмруците ѝ са стиснати толкова силно и от толкова дълго време, че следите от ноктите няма да изчезнат няколко дни, след като ги отпусне. През целия си професионален живот е живяла за правото и закона, вярвала е в справедливостта и хуманизма, опълчвала се е на насилието и кръвното отмъщение. Така че от дъното на душата си опитва да прогони чувството, което я залива, но не успява да го спре. То нахлува безпощадно и опустошава всичко, в което вярва Мира.

Иска да го убие. Иска да убие Кевин.

Ан-Катрин и Глигана стоят на паркинга и чакат автобусът на отбора да се върне от финала. Ан-Катрин винаги ще си спомня как звучеше тишината в града тази нощ – като плътна глъчка, идваща от къщите със загасени светлини, където обаче всички бяха будни, а по телефоните и компютрите се препращаха съобщения, все по-ядосани и все по-ужасни. Хората в Бьорнстад не говорят много. Въпреки това понякога като че ли правят само това. Глигана я хваща внимателно за ръката:

– Трябва да изчакаме, Ан-Катрин. Не можем да се месим, преди... да сме разбрали със сигурност.

– Петер е един от най-добрите ти приятели.

– Не знаем какво се е случило, скъпа. Никой не знае какво се е случило. Не можем да се месим.

Ан-Катрин кима. Естествено, не бива да се бъркат. Всяка история си има две страни. Първо трябва да чуят версията на Кевин. Опитва се да си го втълпи. Всички богове, небеса и свети майки знаят, че се опитва.

Ана стои на пода, заровила засрамено лице в дланите си, а Мая седи стресната в леглото. По пода са пръснати части от лаптоп. Мира влиза и прегръща двете момичета.

– Ана, знаеш колко много те обичам. Като собствена дъщеря си ми.

Големи капки се стичат по носа на Ана и падат на пода. Тя избърсва лице, а Мира я целува по косата.

– Но трябва да се прибереш за малко, Ана. Имаме нужда да останем само... семейството.

Мая иска да възрази, не заради себе си, а заради Ана, но е твърде изморена. Когато външната врата се затваря, Мая отново си ляга. И спи, спи, спи.

Петер откарва най-добрата приятелка на дъщеря си у дома. Светлините в къщите са изгасени, но въпреки това той усеща погледите през прозорците. Ана слиза от колата, а на него му се иска да каже нещо, да бъде мъдър родител, който утешава, окуражава и възпитава. Но не му идват думи. Успява само да промълви:

– Всичко ще се оправи, Ана.

Ана се загръща плътно с якето си, оставя шапката си да падне над челото и опитва да изглежда сякаш вярва на Петер, заради него самия. Не успява. Той вижда как тих гняв кара момичето да трепери. Спомня си как веднъж преди няколко години Мира и Мая се скараха. Това беше едно от първите истински тийнейджърски избухвания на Мая и след разправията Мира седна сломена в кухнята и захлипа: „Тя ме мрази. Собствената ми дъщеря ме мрази“. Петер прегърна силно съпругата си и прошепна: „Дъщеря ти ти се възхищава и има нужда от теб. Ако някога се съмняваш в това, просто погледни Ана. От всички момичета, с които Мая можеше да стане най-добра приятелка, тя се спря на Ана, която е досущ като теб. Чувствата ѝ винаги са изписани на лицето ѝ“. Петер иска да слезе от колата, да прегърне Ана и да ѝ каже да не се страхува, но не е такъв човек. А и самият той е твърде изплашен, за да лъже.

След като колата изчезва по пътя, Ана се промъква вкъщи, буди кучетата и ги отвежда толкова далече в гората, колкото ѝ позволяват силите. После сяда на земята, заравя лице в козината им и заплаква отчаяно.

Кучетата дишат във врата ѝ, ближат ушите ѝ, бутат я с носове. Никога няма да разбере как може някой да предпочита хората пред животните.

Тази нощ в къщата на семейство Ович няма празни легла. Двете деца на Габи спят в леглото на вуйчо си, Адри и Катя – в това на мама, а мама – на дивана. Дъщерите казват, че могат да пренесат мебелите във всекидневната, но мама се развиква и те не смеят да настояват повече. На сутринта Габи се прибира от болницата с Бени, а сестрите и мама зяпват патериците и гипсирания крак, удрят Бени зад врата и се разкрещяват, че някой ден той ще ги довърши, че е целият им живот, че го обичат и че е магаре.

Бени спи на пода до леглото, където са племенниците му. По някое време се събужда и вижда, че двете деца са се свили до него с одеялата си. Спят с хокейните си фланелки. На гърбовете им е изписан номер шестнайсет.

Мира седи на ръба на леглото на дъщеря си. Когато Мая и Ана бяха малки, Петер се шегуваше колко са различни, особено когато спят. „След Мая дори не е нужно да оправяш завивките. След Ана трябва първо да преместиш леглото обратно на мястото му.“ Мая се будеше с езика на тялото на сънливо теленце. Ана се будеше с езика на тялото на пиян и ядосан мъж на средна възраст, който търси пистолет. Единственото общо, което хората откриваха между малките момичета, бе отношението им към собствените им имена: и двете мразеха произношенията „Маия42“ и „Анна“, защото светът беше пълен с тях. Мая никога не е била по-ядосана, отколкото когато за пръв път осъзна, че има и други деца с нейното име, което говори доста, като се има предвид, че тогава беше на онази възраст, когато е напълно нормално да настояваш пластмасовите дръжки на приборите да са същият цвят като храната, както и преди лягане да изпадаш в пристъпи на истерия, защото „тате, стъпалата ми са еднакво големи, а НЕ ИСКАМ ДА Е ТАКА!!!“. Но нищо не я ядосваше повече от това, че не е единствената, която носи името Мая. Защото за нея и Ана имената бяха лично притежание, физическа собственост, по същия начин като дробовете и зениците, така че в техните очи всички Маи и Анни бяха крадли. Понякога Мира си мисли, че момичетата се научиха да четат още като петгодишни само защото разбраха, че имената им са по-различни, когато са изписани с букви. Двете искаха да са всичко друго, но не и обикновени деца. Струва ѝ се, че оттогава са минали едновременно само миг и цял един живот.

Хората порастват с такава неумолима бързина.

Петер затваря вратата безшумно. Закача ключовете от „Волво“-то в антрето. Двамата с Мира седят в кухнята с часове, без да продумат. Накрая Мира прошепва:

– Сега не става въпрос за нас. Важното е тя да преодолее всичко това.

Петер вперва поглед в масата.

– Мая е толкова... силна. Не знам какво да ѝ кажа, тя вече е... по-силна от мен.

Ноктите на Мира отново започват да се впиват дълбоко в кожата ѝ.

– Искам да го убия, Петер. Искам... искам да видя как умира.

– Знам.

Мира се разтреперва, когато той преодолява силовото поле и я прегръща. Въздишките им се сливат. Двамата сдържат усилено хлипанията си, за да не събудят децата. Никога няма да спрат да хвърлят вината за случилото върху самите себе си: адвоката и спортния директор.

– Не бива да се обвиняваш, Петер. Проблемът не е в хокея. Как се казваше... „Нужно е цяло село, за да се отгледа дете“? – прошепва тя.

– Може би там е работата. Може би сме в грешното село – отговаря той.

Родителите на юношите ги взимат от залата. Смълчани коли ги откарват в смълчани къщи. Преди разсъмване Лют отива до дома на Бобо. Не говорят много, просто споделят усещането, че трябва да направят нещо. Да действат. Вървят през града и събират още съотборници от къщите им. Движат се между дворовете като черен рояк. Стиснати юмруци под тъмното небе, диви погледи по празните улици. Час подир час, докато слънцето най-накрая изгрява. Чувстват се атакувани, преживяват всичко така, сякаш някой ги напада. Искат да извикат колко много означават за тях отборът, лоялността, любовта, колко много обичат капитана си. Но не им идват думи, затова опитват да намерят друг начин да го изразят. Вървят рамо до рамо като злокобна армия. Искат да защитят нещо. Като наранят някого. Като убият. Търсят си враг, какъвто и да е.

Амат се прибира и директно си ляга. Фатима седи тихо в другата стая. На сутринта хващат автобуса до залата. Там също никой не продумва. Амат си връзва кънките, хваща стика в ръка, засилва се бясно по леда, блъска се в далечния край на мантинелата. Не си позволява да се разплаче, преди да се е изпотил дотолкова, че сълзите му да не си личат.

В една вила една майка и един татко седят до една кухненска маса.

– Просто казвам, че... представи си, ако... – казва майката.

– Това ли ти е мнението за нашия СИН? Що за майка си, по дяволите, ако си МИСЛИШ НЕЩО ТАКОВА ЗА ДЕТЕТО НИ!!!??? – изревава таткото.

Тя поклаща съкрушено глава, свела поглед в пода. Той е прав, разбира се. Що за майка е? Прошепва, че не, разбира се, че не мисли така за сина им. Опитва да обясни, че просто всичко е обърнато с главата надолу, че в момента никой не разсъждава трезво, че трябва да опитат да поспят малко.

– Не възнамерявам да спя, докато Кевин е в полицията, това да ти е ясно! – заявява таткото.

Тя кима. Не знае дали самата тя някога отново ще може да заспи.

– Знам, скъпи. Знам.

В една друга вила друга майка и друг баща седят до друга кухненска маса. Преди десет години напуснаха Канада и се преместиха в Бьорнстад, защото това беше най-безопасното и сигурно място, което можеха да си представят. Защото изпитваха съкровена нужда да се намират някъде другаде, където да имат чувството, че не може да им се случи нищо лошо.

Сега не говорят. Цяла нощ не обелват и дума. Въпреки това и двамата знаят какво си мисли другият. „Не можем да предпазим децата си.“

Не можем да предпазим децата си не можем да предпазим децата си не можем да предпазим децата си.

35

Омразата може да бъде силно стимулиращо чувство. Светът става по-лесен за разбиране и по-малко ужасяващ, ако разделяш всички на приятели и неприятели, на добри и лоши, на ние и другите. Най-лесният начин да сплотиш една група не е чрез любов, защото любовта е трудна, поставя изисквания. Омразата е лесна.

Затова при конфликт винаги първо избираме страна. Защото е по-лесно, отколкото да опитаме да разберем две различни мисли едновременно. Второто, което правим, е да потърсим фактите, които потвърждават това, в което искаме да вярваме. Това, което звучи най-приятно и ни позволява да продължим да живеем живота си както обикновено. И накрая лишаваме враговете си от човешки облик. Това може да се постигне по много начини, но най-лесно е да им отнемем името.

Така че щом настъпва нощта и истината плъзва, никой в Бьорнстад не пише „Мая“ по телефона или компютъра, пишат „М“. Или „младата жена“. Или „блудницата“. Никой не споменава „изнасилването“, всички говорят за „обвинението“. Започва се с „нищо не се е случило“, продължава с „и да се е случило, било е доброволно“, ескалира в „и да не е било доброволно, тя е трябвало да се пази, какво си е мислила, че ще стане, ако се напие и се качи в стаята му?“. Започва с „тя го е искала“ и завършва с „тя си го е заслужила“.

Толкова е лесно взаимно да се убедим да спрем да възприемаме някого като човек. А когато достатъчно много хора са достатъчно тихи, шепа гласове могат да създадат впечатлението, че всички крещят.

Мая прави всичко, което я молят да направи. Отговаря на въпросите на полицията, преминава всички прегледи в болницата, пътува няколко часа с кола, за да посети терапевт, който иска от нея отново и отново да си припомня това, което тя иска да забрави. Да почувства това, което иска да потисне; да плаче, когато иска да крещи; да говори, когато иска да умре. Ана ѝ се обажда, но Мая е изключила телефона си, който е пълен с анонимни съобщения. Веднага щом си избраха своята истина, хората си купиха предплатени карти, за да могат да кажат на Мая каква е, без тя да знае кои са те.

Прибира се у дома и якето ѝ пада на пода, сякаш се е свила и то ѝ е станало твърде голямо. Смалява се все повече, органите ѝ изчезват един по един. Белите дробове, бъбреците, черният дроб, сърцето. Докато накрая остава само отрова.

Лео седи пред компютъра си, когато я чува да отваря вратата. Мая не е влизала в стаята му, откакто бяха малки.

– Какво правиш? – пита тя едва доловимо.

– Играя игра – отговаря Лео.

Изключил е кабела за интернета. Телефонът му лежи изключен на дъното на раницата. Кака му стои на два метра от него, обвила ръце плътно около тялото си. Гледа стените, по които довчера имаше фланелки и плакати.

– Може ли и аз да играя? – прошепва тя.

Лео взима втори стол от кухнята. Играят, без да говорят. Цяла нощ.

Мира е в офиса. Провежда среща след среща с други юристи. Бори се. През това време Петер е у дома, чисти къщата, всеки квадратен сантиметър, търка мивката, докато не получава мускулна треска, изпира всички чаршафи и кърпи, измива на ръка всяка една чаша, която имат.

След като загубиха Исак, имаше мигове, когато си пожелаваха враг, виновник, само за да има кого да накажат. Някои хора ги съветваха да говорят с Господ, но е трудно да поддържаш нормална интонация, когато си родител, трудно е да вярваш във висша сила, когато пръстите ти докосват годината, изписана върху надгробна плоча. Не е виновна математиката, формулата за изчисляване на дължината на един живот е лесна: извадете четирицифреното число вдясно от това вляво, умножете резултата по 365 и добавете по още един ден за всяка високосна година. Но колкото и да пресмяташ, резултатът не може да е верен. Дните са твърде малко, не стигат за цял живот.

Мразеха, когато хората казваха „болестта“, защото болестта е нещо недостижимо. Искаха лице, извършител, имаха нужда от някого, когото да удавят под тежестта на вината, иначе самите те щяха да потънат. Бяха егоисти, знаят го, но след като нямаше кого да обвинят, можеха единствено да се развикат към небето, а за един човек е непосилно да носи такъв гняв.

Искаха враг. Сега имат такъв. И не знаят дали да останат до дъщеря си, или да тръгнат след онзи, който я е наранил, дали да ѝ помогнат да живее, или да се погрижат той да умре. Дали е едно и също. Омразата е толкова по-лесна от любовта.

Родителите не заздравяват. Децата – също.

Всички младежи във всички градове във всички страни в даден момент играят някаква игра, която е на границата с опасното за живота. Във всяка група приятели има по един, който винаги отива твърде далеч, който скача пръв от най-високата скала и се маха последен от релсите, преди да дойде влакът. Той не е най-смелият от тях, просто се страхува най-малко. Може би усеща, че няма толкова много за губене, колкото другите.

Бени винаги е търсил най-силните физически усещания, защото те разсейват останалите му чувства. Адреналинът, вкусът на кръв в устата и пулсиращата болка в цялото тяло се превръщаха в приятен шум в главата му, харесваше му да е изплашен, защото, когато си изплашен, не можеш да мислиш за нищо друго. Никога не си е рязал ръцете, но разбира тези, които го правят. Понякога копнее толкова много да изпита болка, която може да види, върху която да се съсредоточи, че се е случвало да пътува няколко часа с влак до друг град, чакал е в мрака, търсил е най-големите копелета, с които може да се сбие, и е продължавал да удря, докато не им остави друг избор, освен да го наранят сериозно. Защото понякога, когато тялото го боли наистина зверски, на други места го боли по-малко.

Басистът го вижда чак когато слиза от сцената. Така се изненадва, че забравя да прикрие усмивката си. Носи същите черни дрехи. Платът пада около тялото му като дъжд.

– Ти дойде.

– Изборът от забавления тук е ограничен.

Басистът се засмива. Пият бира на три крачки един от друг. Едри, пияни мъже от време на време минават покрай тях и тупат Бени по гърба. Хвалят го за счупения крак и отбелязват, че реферът очевидно е бил „путка“. После измърморват „и онова с Кевин, шибана работа“. Едно и също се повтаря със седмина-осмина различни мъже на различна възраст. Всички искат да почерпят шестнайсети номер с бира. Басистът знае, че може би си въобразява, но с всяко потупване по гърба Бени като че ли отстъпва с по един сантиметър. Виждал е това и преди, не за пръв път среща момче, което се държи така, сякаш е включено в програмата за защита на свидетели. А и може би е по-различно, ако живееш на място като това, където не искаш да разочароваш никого.

Когато най-накрая остават сами, басистът изпразва чашата си и казва тихо:

– Ще бягам. Виждам, че има... доста хора, които искат да си говорите за хокей.

Тогава Бени го хваща и прошепва „не... да отидем някъде“, а басиста сякаш го удря ток.

Тръгва в нощта, заобикаляйки сградата отдясно. Бени изчаква десет минути, преди да тръгне наляво, след което поема по заобиколен път през гората. Накрая, препъвайки се и псувайки, намира момчето сред дърветата.

– Сигурен ли си, че знаеш как се играе хокей? Изглежда, не правиш нещо като хората – усмихва се басистът и кимва към патериците.

– А ти сигурен ли си, че можеш да свириш на бас? През целия концерт звучеше все едно го настройваш – отвръща Бени.

Пушат. Нощният въздух се раздвижва, ветрове засвистяват над снега, но в последния момент като че решават да оставят момчетата на мира. Минават покрай тях само набързо, внимателно, като колебливи пръсти, докосващи за пръв път кожата на друг човек.

– Косата ти ми харесва – казва басистът, дишайки в нея.

Бени затваря очи и пуска щеките. Иска му се да беше пил повече. Пушил повече. Подцени самоконтрола си, остави мръсника без надзор, а трябваше да го упои по-силно. Опитва да остави всичко да се случи, но когато слага длани върху гърба на другото момче, те инстинктивно се свиват. Басистът се сепва изненадано, тялото на Бени се вдървява и той се обляга нарочно на счупения си крак, докато не усеща как през целия му скелет преминават огнени игли. Отблъсква нежно басиста. Вдига патериците си и прошепва:

– Това беше... грешка...

Басистът стои сам в мрака, затънал в снега сред дърветата, докато номер шестнайсет подскача обратно към „Плевнята“.

– Големите тайни ни превръщат в малки хора... – казва той.

Бени не отговаря. Но се свива.

Понеделнишката сутрин изгрява над Бьорнстад, без да дари града с нормална дневна светлина, сякаш се е събудила също толкова неохотно, колкото и хората. Облаците лежат ниско над вдигнатите им качулки и тежките мисли.

Една майка седи в едно „Волво“ и опитва да убеди дъщеря си, че няма нужда да прави това. Не е нужно да ходи. Не и днес.

– Напротив. Трябва – казва дъщерята и милва майка си по косата.

– Ти... не знаеш какво пишат в интернет... – хлипа Мира.

– Знам точно какво пишат. Именно затова трябва да отида. Ако не бях готова, нямаше да подам жалба в полицията, мамо. Сега не мога да...

Гласът ѝ секва. Ноктите на Мира чоплят малки парченца гума от волана.

– Не можеш да ги оставиш да победят. Защото си дъщеря на баща си.

Мая протяга ръка, отмята два заблудени косъма от бузата на Мира и ги прибира нежно зад ухото ѝ.

– Дъщеря на майка си. Винаги на майка си.

– Искам да ги убия, скъпа. Искам да ги избия всичките. Ангажирала съм цялото бюро, няма шанс да ги оставим да спече...

– Трябва да тръгвам, мамо. Нещата ще станат много по-лоши, преди да започнат да се подобряват. Сега трябва да тръгвам.

Мира гледа как дъщеря ѝ се отдалечава. След това подкарва колата колкото се може по-навътре в гората, надула уредбата докрай. Излиза навън и започва да удря едно дърво, докато не разкървавява ръцете си.

36

Най-простото и най-вярно нещо, което Давид знае за хокея, е това, че мачовете се печелят от отбора. Няма значение колко добра е треньорската тактика. За да проработи, първо играчите трябва да повярват в нея. И в главите на всеки един от тях трябва милион пъти да се запечатат следните думи: Свърши своето. Съсредоточи се върху задачата си. Върши си работата.

Давид лежи до приятелката си, сложил ръка на корема ѝ.

– Мислиш ли, че ще съм добър баща? – пита той.

– Ще бъдеш много-много-много досаден баща – отговаря тя.

– Лоша работа.

Тя хваща мекото на ухото му между палеца и показалеца си. Давид изглежда толкова тъжен, че приятелката му започва да се кикоти.

– Ще си носиш треньорската дъска по време на раждането и ще опиташ да изготвиш стратегия за напъване с акушерката, защото сигурно ще има някой рекорд, който да се подобри. Ще възприемеш нормативите за тегло и височина като състезание. Ще бъдеш най-досадният, мрънкащ и страхотен баща на света.

Пръстите му блуждаят около пъпа ѝ.

– Мислиш ли, че той... или тя... детето... мислиш ли, че ще обича хокей?

Тя го целува.

– Страшно е трудно човек да те обича, без да обича и хокей, Даве. А е страшно, страшно, страшно трудно човек да не те обича.

Тя лежи по гръб, преплела плътно крака около неговите.

– Това с Кевин. С... всичко. Не знам какво да правя.

Тя прошепва без колебание:

– Върши си работата, скъпи. Не можеш да се месиш, не си полицай или прокурор. Ти си треньор по хокей. Върши си работата. Нали все това повтаряш на момчетата?

– Не знам какво искаш да направя... – пробва се директорът по телефона.

Дори не знае колко разговора като този е провел тази сутрин.

– ИСКАМ ДА СИ СВЪРШИШ РАБОТАТА! – крещи Маган Лют от другия край.

– Опитай да разбереш, че не мога да проведа полицейско разслед...

По микрофона барабани слюнка, когато Маган отговаря:

– Знаеш ли какво е това? Това е КОНСПИРАЦИЯ срещу целия хокеен отбор! Става дума просто за ЗАВИСТ!

– И... какво искаш от мен?

– Да си свършиш работата!!!

Стресиран и ядосан, Бобо слага няколко автомобилни гуми една върху друга, нарежда инструментите по местата им на стената и съблича мръсния си гащеризон.

– Трябва да тръгвам за училище, татко.

Глигана се почесва по брадата, поглежда сина си и може би иска да каже нещо, но и така да е, не знае какво.

Затова просто кима.

– Трябва да ми помогнеш да довършим това довечера.

– Имаме тренировка.

– Вечерта? Сезонът приключи!

– Доброволно е. Но всички ще са там. Заради отбора. Лют казва, че трябва да сме единни заради Кевин.

– Лют ли го казва? Вилиам Лют? – възкликва Глигана учудено.

Никога не е чувал някой в това семейство да говори за единност, но вижда в очите на сина си, че няма смисъл да спори, освен ако не иска да се скарат, затова изръмжава:

– Само не забравяй, че и тук имаш работа за вършене.

След като си взима бърз душ, Бобо се втурва навън. Ан-Катрин и Глигана го гледат през прозореца на кухнята. Виждат Лют и поне още десетима юноши да го чакат на улицата. Сега съотборниците ходят заедно навсякъде.

– Трябва да говорим с него, видях Мая в болницата, ВИДЯХ я. Не приличаше на момиче, което лъ... – започва Ан-Катрин, но мъжът ѝ поклаща глава.

– Не можем да се месим в това, Анки. Не е наша работа.

Жанет се бори с черната топка в стомаха си. Опитва да потисне болката в гърлото и мигрената, които получава, когато не е спала добре.

– Просто казвам, че трябва да поговорим с учениците за това. А не да се преструваме, че нищо не е станало.

Директорът въздъхва и размахва телефона си.

– Моля те, Жанет, не разбираш на какъв натиск съм подложен. Звънят ми цяла сутрин. Родителите са полудели. Обаждат се даже журналисти! Нямаме готовност да се справим с това!

Жанет пука кокалчетата на пръстите си. Прави така, когато е нервна, стар навик от хокея.

– Значи просто ще си мълчим?

– Да... не... ще... уф, просто няма да... допринасяме за разпространението на още слухове и спекулации. Какво им има на хората? Защо не могат просто да изчакат полицейското разследване да приключи? Нали затова имаме съдилища? Не можем да прескочим закона, Жанет, отговорността не е наша. Ако... ако това, което тази ученичка казва за Кевин... ако е вярно... ще се разбере. А в случай че не е вярно... трябва да сме сигурни, че не сме направили някоя глупост.

Жанет иска да изкрещи, но не го прави.

– А Мая? Ако днес дойде на училище?

Изражението на директора преминава от уверено през несигурно до паникьосано в рамките на няколко реплики.

– Разбира се, че няма да го направи. Нали няма да го направи? Мислиш ли, че ще го направи?

– Не знам.

– Няма да дойде. Едва ли. Тя... днес нямаш часове с нея, нали?

– Не, но имам часове с половината от играчите. Какво точно искаш да направя?

Директорът разперва примирено ръце.

– Ти как мислиш?

Седят скупчени в столовата, навели глави едни към други. Погледът на Вилиам Лют гори.

– Къде, по дяволите, е Бени? Някой виждал ли го е?

Останалите поклащат глави. Лют удря силно с юмрук по масата.

– Майка ми е уредила транспорт до Хед за всички ни, окей? Тръгваме точно преди обяд. Не казвайте на никого извън отбора. Ако учителите се вкиснат, да говорят с родителите ни. Окей?

Те кимат. Лют пак удря по масата.

– Ще покажем на всички копелета, отговорни за това, че се подкрепяме. Защото знаете ли за какво става дума? За конспирация срещу целия отбор! За завист! Конспирация и шибана завист!

Момчетата кимат в съгласие, ругаят решително. Имат тъмни кръгове под очите. Някои от тях са плакали. Лют ги тупа по раменете един по един.

– Сега трябва да сме заедно – казва Лют и поглежда право към Бобо. – Целият отбор!

Амат стои пред шкафчето си и изглежда така, сякаш е напът да повърне в него. Бобо се задава откъм столовата и спира неловко зад него.

– Трябва... да съберем отбора, Амат. Днес освобождават Кевин от полицията. Ще останем в училище за първите часове, но после целият отбор тръгва към Хед. Важно е да отидем заедно. За да им... покажем.

И двамата избягват да гледат към шкафчето на Мая. Всички ученици, които минават оттам, се взират в него, без да гледат в тази посока. Тийнейджърите бързо се научават как се прави това. Вратичката на шкафчето е надраскана с черен маркер. Пет букви. Всичко, което представлява Мая за тях.

Извеждат Кевин през вратата на полицейското управление в Хед, подпирайки го внимателно, все едно не може да ходи сам. От едната страна е татко му, от другата – майка му, а около тях, подобно на предпазна стена от месо и кръв, се въртят мъже на средна възраст, облечени с дънки и сака и стегнали мускулите си също толкова здраво, колкото и вратовръзките си. Повечето са клубни спонсори, двама са членове на ръководството, неколцина са изтъкнати предприемачи и мениджъри от региона, а един е местен политик. Но ако някой ги пита, в никакъв случай няма да се представят като такива, ще отговорят само: „Приятели на семейство Ердал. Просто приятели на семейството“. Малко зад тях върви юношеският отбор. Поотделно може би изглеждат като млади момчета, но като група са мъже. Мълчаливи и заплашителни. Там са, за да докажат нещо на някого.

Майката загръща раменете на Кевин с меко одеяло, докато му помагат да се качи в колата. Насъбраните мъже не го удрят по гърба както обикновено, ами го потупват любвеобилно по бузата. Може би така им е по-лесно. Да се държат така, сякаш момчето е жертвата.

Бени седи на една ниска ограда на около двайсет метра оттам. Шапката му е свалена ниско над очите, а качулката е вдигната, така че сянка скрива лицето му. Възрастните дори не го забелязват, но Кевин го вижда. Само за секунда, тъкмо когато майка му го загръща с одеялото и малко преди вратата да се затвори, Кевин среща погледа на най-добрия си приятел. И свежда очи.

Когато автомобилният керван напуска Хед, движейки се в дълга редица след колата на таткото на Кевин, Бени вече го няма. Единственият, останал на улицата пред полицейското управление, е Амат. Той слага слушалките в ушите си, усилва звука, пъха ръце дълбоко в джобовете си и тръгва сам по целия път обратно до Бьорнстад.

Ана прекрачва прага на столовата. Вътре цари обичайната буря от викове и дрънчене. На самотен остров в единия ъгъл седи Мая. Толкова е изолирана, че дори на съседната маса не седи никой. Всички се взират, без да гледат. Ана тръгва към нея, но Мая вдига очи като животно, попаднало в капан, което предупреждава друго същество да не се приближава. Поклаща бавно глава. Краката на Ана тежат колкото целия свят, докато тя се отдалечава с наведена глава и сяда на друга маса, в друг ъгъл. Срамът ще я следва до края на живота ѝ.

Групичка по-големи момичета, Ана ги знае от кухнята в къщата на Кевин, тръгват към Мая. Първоначално се преструват, че нея я няма, но внезапно придобиват вид сякаш тя е единственият човек в столовата. Една от тях пристъпва напред с чаша в ръка. Мая вижда как другите от групичката застават като стена между тях и останалата част от помещението. По този начин, макар всички да виждат какво се случва, впоследствие, когато ги питат учителите, ще могат да твърдят, че „не са имали добра видимост“. Че „не са видели ситуацията“.

– Като че някой би искал да изнасили точно ТЕБ, противна малка курва...

Млякото се стича по косата на Мая, капе по лицето и по пуловера ѝ. Чашата не се пука, когато се удря във веждата ѝ, самата вежда – също. За миг Мая вижда ужаса в очите на момичето, което може би се притеснява, че е отишло твърде далеч, че ще бликне кръв и Мая ще падне на пода. Но тя има здрава кожа, а очите на нападателката скоро пак се изпълват с презрение. Сякаш тази, която е ударила току-що, вече не е човек.

Всички виждат, но никой не вижда. В столовата е едновременно шумно и съвсем тихо. Мая чува кикота като глухо пищене в ушите си. Седи сама с болката в пулсиращото си чело. Избърсва се бавно с няколкото малки салфетки от подноса си, но те скоро свършват. Не смее да се огледа за още, но ненадейно някой слага пред нея цял куп. Друга ръка, вече почти толкова голяма, колкото нейната, започва да попива млякото от масата. Мая го поглежда и поклаща умолително глава.

– Само ще си навлечеш неприятности, ако седиш тук... – прошепва тя.

– Знам – казва Лео.

Малкият ѝ брат сяда до нея и започва да се храни. Изглежда невъзмутим насред морето от погледи.

– Тогава защо го правиш? – пита кака му.

Лео я поглежда с очите на майка им.

– Защото двамата с теб не сме като тях. Не сме мечките от Бьорнстад.

37

Почти всички дискусии за отношението на хората едни към други рано или късно завършват с аргумента за „човешката природа“. На учителите по биология никога не им е било лесно да го обяснят: от една страна, целият ни вид е оцелял, защото сме си сътрудничили и сме се подкрепяли, а от друга – сме се развили, защото най-силните индивиди винаги са процъфтявали за сметка на по-слабите. В крайна сметка винаги ще спорим къде е границата. Колко егоистични можем да бъдем? Доколкото сме длъжни да ни пука за останалите?

Винаги някой от спорещите ще се позовава на думи като „съпричастие“ и „хуманизъм“. Но това са просто думи. Всеки би могъл да отговори „представи си потъващ кораб“. Трудно е да спечелиш дебат срещу такава логика. Ако наистина се поставиш в екстремна ситуация, кого би спасил? Ако можеше да избереш само няколко души? Кого би извадил най-напред от ледената вода, ако местата в спасителната лодка са ограничени?

Семейството си. Винаги започваш със семейството си. Това се опитва да си втълпи. Студено ѝ е. Надула е всички радиатори и си е облякла четири слоя дрехи, но въпреки това трепери. Обиколила е всички стаи. Разчистила е тази на Кевин, отървала се е от всички чаршафи и калъфки, взела е всички блузи и панталони от коша за пране и ги е оставила в контейнери за стари дрехи далеч от къщата им. Обрала е с прахосмукачката всички потенциални копчета и е хвърлила в тоалетната всички потенциални следи от марихуана.

Защото е негова майка. И се започва от семейството.

Когато полицията дойде, тя отвори вратата, изпънала гръб. Адвокатите отбелязаха, че могат да протестират, да отлагат, да пречат, да заявят, че е несъстоятелно да се прави обиск и да се търсят съдебномедицински доказателства, след като жалбата е постъпила в полицията цяла седмица след предполагаемото престъпление. Но майката настоя да пусне униформените мъже в къщата. Повтори многократно, че семейството ѝ няма какво да крие, като не можеше да прецени дали опитва да убеди другите, или самата себе си. Не спира да трепери. Но е негова майка. Откъде да започне, ако не от сина си?

Таткото седи в кухнята, която се е превърнала в щабквартира. Телефонът звъни непрестанно, а хората в къщата стават все повече. Всички са разбиращи, грижовни, ядосани. Наранени. Атакувани. Готови са за война – не защото са го избрали, а защото приемат, че нямат избор. Марио Лют, един от приятелите на бащата, е най-шумен:

– Знаете ли какво? Семейството на момичето можеше да дойде да поговорим. Можехме да опитаме да решим въпроса помежду си. Но вместо това те изчакаха цяла седмица, до момента, когато знаеха, че ще ни навредят НАЙ-МНОГО. Отидоха с лъжите си в полицията ТОЧНО преди финала! Ако обвиненията бяха истина, защото не са съобщили направо? Защо им е да чакат една седмица? А? Да ви кажа ли защо? Защото някои хора в този град не могат да превъзмогнат собствената си завист!

Би могъл да нарече „семейството на момичето“ с името им. Андершон. Но така думите му биха имали много по-малък ефект. Сега няма нужда да казва нищо повече, теорията сама набира сила:

– Така става, когато оставиш спортния директор да си повярва прекалено. Дадохме му твърде много власт, мисли си, че притежава клуба. И сега не може да приеме, че е напът да загуби влиянието си, а, не мислите ли? Не може да приеме, че Кевин е по-добър, отколкото е бил той някога, че ръководството и спонсорите не се съобразиха с него и настояха Давид да поеме мъжкия отбор от Сюне. Нали? И сега спортният директор се опитва да замеси семейството...

Когато Давид пристига пред къщата, трима мъже на средна възраст стоят отвън като на пост. Той знае, че през нощта ще ги заместят играчи от юношеския отбор. Сякаш къщата се нуждае от охрана.

– Това прилича на сцена от „Кръстникът“ – измърморва Давид.

Отговаря му Фрак. Едрият мъж изглежда засрамен и тъкмо заради това се разсмива пресилено:

– Да, да, нали? Все едно Дон Корлеоне има нужда от помощта ни! Като че банда дебели спонсори биха могли да направят нещо...

Той се подсмихва и потупва шкембето си, опитва да звучи безгрижно, но накрая се предава, слага тежката си ръка върху рамото на Давид и казва:

– Знаеш как е, Давид, просто подкрепяме семейството. Нали го разбираш? Просто искаме да покажем, че сме... единни. Нали разбираш? Имам предвид... Никой не познава Кевин по-добре от теб. Боже, ти на практика си отгледал момчето, мислиш ли, че играч от твоя отбор би направил нещо като това, в което го обвиняват? А? Едно от твоите момчета? Нали разбираш защо сме тук?

Давид не отговаря. Това не е негова работа. Тук не си е на мястото. Защото с кого би започнал? Ако наистина се налага, кого би спасил пръв? На кого вярваш?

Кевин седи на леглото си. Изглежда дребен на фона на плакатите по стената, дрехите му като че ли са му твърде широки. Две нощи е спал в полицейско управление. Няма значение колко е удобно леглото или колко дружелюбно се държат служителите с теб – когато чуеш вратата да се заключва от външната страна тъкмо преди да си легнеш, нещо се случва с теб, всичко това ти влияе. Ето какво се опитва да си втълпи Кевин. Че не е имал избор, че вината не е негова, че това всъщност може би изобщо не се е случило. Къщата на родителите му е пълна с хора, които са били около него през целия му живот. Познават го. Още от дете Кевин е специален, избран, има определени очаквания към него. Затова не вярват, че е виновен, как изобщо биха могли да си го помислят? Знаят кой е. И няма да го разочароват. Ако зад теб стоят достатъчно хора, можеш да започнеш да вярваш в почти всичко, което излиза от устата ти.

Това се опитва да си втълпи.

Давид затваря вратата след себе си, застава пред леглото и вперва поглед в момчето. Всички десетки хиляди часове, които са прекарали заедно на леда, всички пътувания с автобуси напред-назад из страната, всички сандвичи от бензиностанции и игри на покер. Съвсем доскоро Кевин беше дете. Съвсем доскоро.

– Погледни ме и кажи, че не си го направил. За нищо друго не те моля – казва Давид.

Кевин го поглежда право в очите. Поклаща глава през сълзи. Прошепва с мокри бузи:

– Легнах си с нея, но тя го искаше. Тя ме молеше! Питай хората, които бяха на купона... shit, тренер... сериозно? Вярваш ли, че АЗ бих изнасилил някого? Защо ми е да го правя!?

Всички дни, посветени на бащи и синове, които Давид е прекарал на езерото с Кевин и Бени. Всичко, на което ги е научил. Всичко, което са споделяли. Догодина преминават в мъжкия отбор, заедно. С кого би започнал? Ако водата е ледена, но знаеш, че лодката не може да побере всички тела? Кого би пожертвал? Кого би спасил? Ако Кевин си признае, няма да пострада само той. Ще пострадат всички, които обича. Това се опитва да си втълпи.

Давид сяда на леглото на момчето и го прегръща. Обещава му, че всичко ще е наред. Че няма да го разочарова. Че се гордее с него. Лодката може би се разклаща, но вътре не влиза вода. Всички крака в къщата са сухи. Кевин се обръща към треньора и прошепва, сякаш отново е хлапе в долните класове:

– Днес има тренировка, нали? Може ли да дойда?

В една стая една майка седи на табуретка и си мисли за едно детство. Как с мъжа ѝ се прибираха от пътувания в чужбина, когато Кевин беше на десет-единайсет години, и заварваха същински хаос в къщата. Таткото винаги ругаеше, без да разбира колко заучена е бъркотията, но майката бързо започна да забелязва повтарящите се мотиви. Едни и същи вещи бяха разместени, едни и същи картини висяха накриво, а кошчето бе пълно със съдържанието на кутии за храна, които очевидно бяха изпразнени едновременно.

Разбира се, когато стана тийнейджър и започна да прави купони, Кевин се стараеше родителите му да заварват къщата така, сякаш той изобщо не си е бил у дома. Но преди това, когато бе малък и гордо заявяваше пред татко си, че не го е страх да остане сам, трябваше да се прибира вечерта преди родителите му да се върнат и да разхвърля цялата къща, за да не си личи, че през цялото време е спал при Бени.

В една кухня един татко седи на стол. Навсякъде около него приятелите и бизнес партньорите му разговарят на висок глас, но той вече не чува думите им. Знае, че положението му в този град, статутът му сред тези мъже… се дължи единствено на парите му. Никой от хората тук не играе голф с бедняци. Знае го, защото едно време беше беден. През целия си живот е бил перфекционист – не от суета, а като стратегия за оцеляване. Никога не е получавал каквото и да било гратис, нито е могъл да си позволява същата свобода като децата, родени в богати семейства. Убеден е, че в това се коренят успехите му; беше готов да работи по-здраво и да се бори по-безмилостно от всички останали. За да продължи да се стреми към перфектното във всяко едно отношение, не бива да допуска да стане мързелив или доволен. Не може да води такова съществуване наполовина, работното и личното му пространство са се слели, всичко в живота му е отражение на него като човек. Дори детето му. Една пукнатина във фасадата може да се превърне в цяла пропаст.

Може би искаше да поговори с Кевин, когато го взе от полицейското управление, но всяка дума излизаше от устата му като вик. Той, който се гордее, че никога не губи самообладание, никога не повишава глас, крещеше така, че цялата кола се тресеше. Може би искаше да се развика за случилото се, но му беше по-лесно да се развика за причината то да се случи:

– КАК, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ МОГЪЛ ДА СЕ НАПИЕШ СЕДМИЦА ПРЕДИ ФИНАЛА!?

По-лесно е да се говори за това, отколкото за същинския проблем. За един баща, който работи с цифри, математиката е най-поносимото обяснение: ако го нямаше X, то Y никога нямаше да се случи. Ако Кевин бе спазил обещанието си да не прави купон, ако не бе пил, ако не бе завел момиче в стаята си, тогава нямаше да имат този проблем.

Но сега таткото няма избор. Не може да си позволи да остави някого да разпространява лъжи за сина му, не може да приеме някой да напада семейството му. Когато се намеси полицията, когато Кевин бе свален от автобуса пред очите на целия град, когато започнаха да звънят журналистите от местния вестник, тогава двете страни се оказаха отвъд границата на мирните преговори. Вече е твърде късно. Бизнесът на таткото зависи от доброто му име; ако то бъде опетнено, животът на цялото семейство може да бъде съсипан. Така че не може да ги остави да спечелят, не може дори да ги остави да съществуват, не е достатъчно просто да им навреди. Трябва да ги преследва по всички възможни начини.

В тази къща вече няма правилно и грешно, има само оцеляване.

Давид и Кевин все още седят на леглото, когато таткото отваря вратата. Застава пред тях, блед и изморен, и обяснява сдържано:

– Разбирам, че сега предпочитате да мислите само за хокей, но ако изобщо искате да има мъжки отбор, където да играете през следващия сезон, трябва да ме изслушате внимателно. В клуба ще останете или вие, или Петер Андершон, няма компромисно решение. Дъщеря му лъже, а за това може да има хиляди причини. Може да е правила секс, защото е влюбена, а когато е осъзнала, че любовта ѝ не е споделена, си е измислила онова с изнасилването. Или може би баща ѝ е разбрал и се е вбесил, а тя е излъгала, за да се защити. За да продължи да бъде невинно малко момиченце в очите на родителите си. Кой знае? Петнайсетгодишните момичета са неразумни...

Давид и Кевин гледат безмълвно в пода. И двамата си спомнят как Кевин получаваше предложения от всички големи клубове, но отказваше да ги приеме, защото не искаше да напусне Бени и дома си. Защото се страхуваше. Давид бе човекът, който убеди баща му да го остави да играе за Бьорнстад. Обеща му, че тук момчето ще се развие много повече, че отрано ще получи място в мъжкия отбор и така ще постигне още по-големи успехи, когато стане професионалист. Таткото се съгласи, защото Давид щеше да стане треньор на мъжкия отбор, а и защото това решение направи фирмата му още по-популярна сред местните. Кевин беше бьорнстадско момче, баща му беше бьорнстадски мъж, всичко изглеждаше добре. Таткото е инвестирал много пари в този имидж. Сега посочва сериозно сина си и казва:

– Това вече не е игра. Петер Андершон изчака една седмица, преди да подаде жалба, защото е и-с-к-а-л полицията да те свали от онзи автобус. Искал е всички да го видят. Така че или той ще ни прогони от клуба, или ние заедно ще прогоним него. Няма друга възможност. Той ни обяви война.

Давид не казва нищо. Мисли за работата си. За отбора си. За всички часове. Един спомен отказва да напусне съзнанието му: видя Петер на паркинга, когато полицаите тръгнаха към автобуса. Видя го да стои и да чака. Бащата на Кевин е прав. Петер искаше да види всичко.

Кевин отваря уста, без да вдигне главата си. По пода капят сълзи и сополи, когато казва:

– Някой трябва да говори с Амат. Той... не съм направил нищо... знаете, че не съм... но Амат може би си мисли... той влезе в стаята и ни видя как... тя просто се ИЗПЛАШИ, разбирате ли? Избяга навън, но Амат може би си мисли... сещате се.

Давид не поглежда нагоре, защото не иска да види как го гледа таткото.

38

В живота има адски малко неща, по-трудни от това да признаеш пред себе си, че си лицемер.

Амат върви наполовина по банкета на пътя, наполовина в снега, запълнил канавката. Подгизнал е и му е студено, но мозъкът му се е вкочанил много преди краката. Намира се по средата между Хед и Бьорнстад, когато по пътя се задава стар „Сааб“, който спира на десет метра пред него. Амат върви бавно, колата го изчаква, отпред седят двама мъже на около двайсет и пет-трийсет години. Имат черни якета и предпазливи погледи. Той знае кои са. Не знае обаче кое е по-опасно: да ги гледаш в очите или не.

Преди няколко месеца местният вестник интервюира играч от отбор, който ще се изправи срещу мъжкия отбор на Бьорнстад.

Играчът идваше от юг и не знаеше в какво се забърква. Когато журналистът го попита дали го плашат слуховете за „Групата“, агресивните фенове горе в Бьорнстад, той отговори, че определено не се страхува от „някакви си проклети горски гангстери, идващи от обезлюдено село“.

Когато на следващия ден автобусът на отбора навлезе в гората, пътят беше блокиран от камиони. Измежду дърветата излязоха трийсет-четиресет маскирани мъже с черни якета, въоръжени с големи клони. Стояха така десет минути, оставяйки играчите вътре в очакване вратата да бъде разбита и автобусът да бъде щурмуван, но нищо от това не се случи. Внезапно гората погълна мъжете обратно, камионите се отдръпнаха и автобусът премина безопасно.

Играчът, дал интервюто, се обърна към по-възрастните си съотборници и попита задъхано: „Защо не направиха нищо?“. Отговорът беше: „Просто се представиха. Искат да знаеш какво могат да направят, когато автобусът се връща обратно“.

Бьорнстад загуби мача, но играчът, говорил с вестника, изигра най-лошия си мач някога. После се върна в собствения си град и разбра, че някой вече е изминал целия път дотам, разбил е прозорците на колата му, напълнил я е с клони и листа и ги е запалил.

– Ти си Амат, а? – пита мъжът на шофьорското място.

Амат кима. Шофьорът прави жест към задната седалка.

– Искаш ли да те откараме?

Амат не знае дали е по-опасно да приеме, или да откаже. Но накрая поклаща глава. Мъжете не изглеждат засегнати, а шофьорът даже се усмихва, когато казва:

– Хубаво е да се разхождаш, а? Разбираме.

Включва на скорост и отпуска бавно съединителя, но преди да потегли, мъжът се навежда през прозореца и добавя:

– Видяхме те да играеш на полуфинала, Амат. Имаш сърце. Когато с останалите юноши влезете в мъжкия отбор, тук отново още можем да изградим нещо истинско. Качествен отбор от Бьорнстад с качествени бьорнстадски момчета. Разбираш ли? Ти, Бени, Филип, Лют. Кевин.

Амат знае, че мъжете в колата преценяват внимателно изражението му, докато шофьорът произнася името „Кевин“. Знае, че това е била единствената причина да спрат. Размърдва бързо брадичката си нагоре-надолу и за миг погледите им се срещат. Мъжете знаят, че Амат ги разбира.

Пожелават му „приятна разходка“ и го оставят.

Петер седи пред черния монитор в офиса си. Мисли много за думите „правилния човек“. Произнасял ги е стотици пъти в стотици стаи и стотици мъже са кимали разбиращо, макар че никой не може да обясни какво точно означават. В действителност употребата на този израз в спортен контекст е непонятна, защото навежда на мисълта, че това що за човек си извън залата оказва влияние върху това какъв си вътре в нея. А е трудно да признаеш нещо такова. Защо, ако обичаш спорт, ако обичаш каквото и да е, ти се иска то да съществува в мехур? Искаш да има място, едно-единствено, което винаги да си остава същото, независимо колко се променя външният свят.

Ето защо Петер винаги е твърдял, че „спортът и политиката са две отделни неща“. Преди няколко години се скара с Мира по този въпрос и съпругата му, естествено, изсумтя и каза: „Така ли? А как мислиш, че се строят спортни зали, ако не чрез политика? Да не мислиш, че само хората, които обичат хокей, плащат данъци?“.

Скоро след това се случи инцидент по време на гостуване на мъжкия отбор. Един от играчите на Бьорнстад изгуби самообладание и заби стика си в главата на противник. Пострадалият беше двайсетгодишен талант, но травмата на врата и мозъчното сътресение сложиха край на кариерата му. Играчът на Бьорнстад бе изгонен от съдията, но не получи друго наказание.

След като напусна игрището, двама мъже препречиха пътя му към съблекалнята: асистент-треньорът на противниковия отбор и един от спонсорите. Последва караница и нескопосано сбиване. Хокеистът удари треньора в лицето с ръкавицата си, а спонсорът свали каската на хокеиста и опита да му набие глава, но играчът го удари със стика в коляното и го свали на пода. Никой не пострада сериозно, но срещу играча бе подадена жалба за нападение и той трябваше да плати глоба.

Петер помни случая, защото Мира цял сезон настояваше да го обсъждат. „Значи, когато някой се бие на три метра от леда, е окей да се подаде жалба в полицията? Но когато същият човек половин минута по-рано е ударил двайсетгодишно момче със стик в главата по време на мач, тогава е достатъчно да отиде в ъгъла и да се срамува?“, избухваше тя.

Петер не можеше да спечели спора, защото не искаше да признае какво мисли в действителност. Според него случилото се след изгонването на играча също не трябваше да се съобщава в полицията. Не защото обичаше насилието, не защото опитваше по някакъв начин да оправдае стореното от играча, а защото искаше проблемите на хокея да си се решават от хокея. Вътре в мехура.

Винаги е чувствал, че всичко това не може да се обясни на човек, който не обича спорт. Но вече не е сигурен, че може да убеди самия себе си. Не знае какво говори това за него.

Адски трудно е да признаеш, че си лицемер.

Президентът на клуба бърше ръце в панталоните си, усеща как потта се стича към кръста му. Цял ден е говорил по телефона, опитвал се е да отложи това възможно най-дълго, но вече няма избор. Заплахите за оттегляне на спонсорства и прекратяване на членства са твърде много, а всички го питат едно и също: „Ти на чия страна си всъщност?“.

Сякаш идеята е хокейните клубове да избират страна. Президентът се гордее, че представлява обществено движение, което не е обвързано с идеологии, религии или други убеждения. Не вярва в Бог, но вярва в спорта. И вярва също, че един хокеен клуб има обединяваща сила тъкмо защото се самоопределя просто като хокеен клуб. Трибуната е уникално място, което събира заедно богати и бедни, успели и неуспели, десни и леви, седмица след седмица. Колко още такива места са ни останали? И колко проблемни момчета е спасил хокеят от затвора и наркотиците? Колко пари спестява спортът на обществото? Как така всичко лошо, което се случва, е „проблем на хокея“, а всички хубаво е нечия чужда заслуга? Понякога това влудява президента. Хората не разбират колко работа се влага в един клуб. В хокея се иска повече дипломация, отколкото в щабквартирата на ООН.

Телефонът звъни отново. И отново. И отново. Накрая той се изправя, излиза в коридора и опитва да диша нормално, въпреки че гърдите го стягат. После отваря вратата на кабинета на Петер и казва тихо:

– Може би трябва да се прибереш, Петер. Докато всичко... отшуми...

Петер седи на стола си и не го поглежда. Вече е събрал нещата си в кутии. Дори не е включил компютъра си. Просто е чакал.

– Това твое мнение ли е, или просто те е страх какво мислят другите?

Президентът сбърчва чело.

– Да му се не знае, Петер, разбираш много добре, че смятам тази... ситуация... за ужасна! Просто ужасна! Това, което... което... преживява дъщеря ти...

Петер се изправя.

– Мая. Можеш да кажеш името ѝ. Всяка година идваш на рождения ѝ ден. Ти я научи да кара колело, помниш ли? Точно тук, пред залата.

– Просто опитвам... моля те, Петер... ръководството просто се опитва да се справи с това... отговорно...

Веждите на Петер потрепват, това е единственото физическо проявление на непоносимата огнена стихия, която бушува вътре в него.

– Отговорно? Нека позная. Ръководството би искало да решим всичко „вътрешно“? Да не бяхме намесвали полицията и медиите, а просто „да се погледнем в очите и да поговорим“? Такива разговори ли водеше по телефона днес? Това беше ИЗНАСИЛВАНЕ! Как може да се реши ВЪТРЕШНО!?

Петер вдига кутиите и тръгва към коридора. Президентът се отмества от пътя му, прокашля се отчаяно и казва:

– Дума срещу дума, Петер. Аз... трябва първо да помислим за клуба. Ти би трябвало да го разбираш по-добре от всички. Клубът не може да заеме позиция...

Петер не се обръща, когато отговаря:

– Клубът зае позиция. Точно това направи.

Прибира кутиите в багажника, но оставя колата на паркинга. Крачи бавно през своя град, без да знае къде отива.

Директорът на училището едва успява да затвори телефона, преди той да звънне отново. Глас след глас, родител след родител. Какви отговори искат? Какво очакват? Това е работа на полицията и на съда, нека те да се оправят. Все едно той си няма достатъчно грижи. Майката на момичето е адвокат, а таткото на момчето е най-влиятелният мъж в града. Дума срещу дума. Кой да застане по средата? Това няма как да е работа на училището. Затова директорът повтаря едно и също, на всички:

– Моля ви, не политизирайте случая. Каквото и да правите, само не превръщайте проблема в политически!

Едно от предимствата да има брат в охранителна фирма е, че покрай всички среднощни сигнали и фалшиви тревоги Жанет е придобила някои специални познания за архитектурния дизайн на училищната сграда. Знае например за едно малко помещение на последния етаж, където има стълба, по която коминочистачите се качват на покрива. Там горе, зад една вентилационна шахта точно над столовата, един учител може да изпуши цигара, без да го спипат нито учениците, нито директорът. Има дни, когато човек се нуждае от това повече от обикновено.

Ето защо Жанет вижда Бени да прекосява училищния двор точно след обяда. Всички останали играчи от юношеския отбор са избягали от час, за да бъдат близо до Кевин. Щом Бени е тук доброволно, значи иска точно обратното.

Ана седи сама в класна стая, пълна с ученици, които не спират да говорят за Мая и Кевин. Мая седи сама в друга класна стая, където никой не продумва. Вижда бележките, които си подават, както и телефоните, скрити в скутовете им.

От сега нататък ще я възприемат така: в най-добрия случай като момичето, което бе изнасилено, а в най-лошия – като момичето, което излъга.

Никога няма да я оставят да бъде нещо различно. Във всяка стая, на всяка улица, в хранителния магазин и в спортната зала – тя ще се появява като бомба със закъснител. Хората ще се боят да я докоснат, дори тези, които ѝ вярват. Няма да рискуват да пострадат от шрапнелите, когато тя се взриви. Ще отстъпват назад, ще се смълчават и ще се обръщат на другата страна. Ще им се иска Мая да можеше просто да изчезне, все едно никога не я е имало. Не защото я мразят – не всички го правят, не всички пишат „курва“ на шкафчето ѝ, не всички са изнасилвачи, не всички са зли. Но всички си мълчат. Защото е по-лесно.

Става от чина си по средата на часа, излиза от класната стая и дори учителката не опитва да я спре. Върви по празния коридор, влиза в една тоалетна, застава пред огледалото и с всички сили забива юмрука си в него. Стъклото се чупи, но минават няколко секунди, докато нервите пратят импулс до мозъка, така че Мая вижда кръвта, преди да усети болката.

Бени забелязва Мая да влиза в тоалетната. До последно опитва да убеди сам себе си, че трябва да тръгне в другата посока. Да си трае. Да не се меси. Но чува удара, счупването и издрънчаването, когато парченцата стъкло падат в порцелановата мивка. Самият той е чупил твърде много огледала, за да не разпознае този звук. Почуква на вратата. Мая не отваря и той казва:

– Мога да разбия вратата или можеш да я отвориш – изборът е твой.

Тя стои на пода, увила несръчно кокалчетата на ръката си с тоалетна хартия, която бавно се оцветява в червено. Бени затваря вратата зад себе си и кимва към огледалото:

– Седем години нещастие.

Мая може би трябва да се страхува, но вече няма сили. Дори не изпитва омраза. Не изпитва нищо.

– За мен вече е все едно, не мислиш ли?

Бени пъха ръце в джобовете си. Двамата мълчат – жертвата и най-добрият приятел. Курвата и братът. Мая се прокашля, за да потисне хлипането, след което казва:

– Не ми пука какво искаш. Знам, че ме мразиш. Мислиш, че съм излъгала и съм насадила най-добрия ти приятел. Но грешиш. Грешиш и още как.

Бени вади ръцете от джобовете си, вдига внимателно няколко парчета стъкло от мивката, пуска ги едно по едно в кошчето.

– Ти си тази, която греши.

– Майната ти – изръмжава Мая и тръгва към вратата.

Момчето се отмества внимателно, за да не се налага на Мая да се докосва до него. Тя едва впоследствие разбира колко съобразителен жест е било това.

Бени произнася думите тихо и на нея първоначално ѝ се струва, че не е чула правилно:

– Ти грешиш, Мая. Защото си мислиш, че Кевин все още е най-добрият ми приятел.

Жанет има дупка между часовете и се възползва от нея, за да отиде да отмие миризмата на цигари от пръстите си, докато коридорът е празен. Спира се, когато вижда Мая да излиза от тоалетната, разплакана и с разкървавени кокалчета, сякаш е разбила нещо с юмрук. Момичето не забелязва учителката. Просто побягва в другата посока, към изхода.

В следващия миг в тоалетната сякаш нещо се взривява: една мивка е откъсната от стойката си и хвърлена на пода, една тоалетна чиния е строшена на парчета с ритници, едно кошче е изхвърлено през прозореца. Не минава много време, преди коридорът да се напълни с възрастни и ученици, но дотогава всичко в тоалетната вече е методично счупено и разрушено. Нужни са директор, пазач и двама учители по физическо, за да усмирят Бени и да го изкарат навън.

Впоследствие училището ще обясни инцидента като „емоционален изблик на ученик, чиито проблеми с агресията са добре документирани“. Ще кажат, че е „разбираемо, като се има предвид връзката му с момчето, обвинено в... ами... знаете“.

Жанет стои и гледа разрухата, улавя погледа на Бени, вижда да го отвеждат по коридора. Момчето разби цяла тоалетна и, без да мигне, прие новината, че ще го изключат и че ще трябва да поеме разходите по ремонта. Всичко това само защото не искаше никой да разбере, че Мая е счупила едно огледало. Взе решението, че тя е проляла достатъчно кръв. Единственият възрастен, който ще разбера за това, е Жанет, а тя няма да каже на никого. Самата тя знае това-онова за криенето.

Връща се обратно на покрива. Изпушва целия пакет.

Мира е в офиса, заровена в разпечатки на стари присъди и практики от дела за сексуални престъпления. Започнала е тотална военна мобилизация и постоянно дискутира нещо с колегите си. Гняв, мъка, безпомощност, жажда за мъст, омраза, ужас: изпитва всички тези чувства едновременно. И въпреки това забравя за всичко, когато телефонът извибрирва и името на дъщеря ѝ се появява на дисплея. Четири кратки думи. „Можеш ли да дойдеш?“ Никога никоя майка не е карала по-бързо през тези гори.

Мая седи на пода в банята, мие кръвта от ръката си и най-накрая се срива напълно. Всичко, което е сдържала, което е преглъщала, което е опитвала да не покаже пред любимите си хора, за да не страдат колкото нея. Не може да понесе и тяхната болка. Няма сили да носи вината за тяхната мъка.

– Не искам копелетата да ме видят как кървя... – прошепва тя на майка си.

– Понякога се опасявам, че може би трябва да го видят. За да разберат, че си човек – плаче майката, стиснала момичето силно, силно, силно в прегръдките си.

39

Какво е една общност?

Амат я вижда отдалече. Никой в Низината няма толкова скъпа кола и никой, който има толкова скъпа кола, не ходи до Низината доброволно. Мъжът слиза, уверен и изпъчен.

– Здрасти, Амат. Знаеш ли кой съм?

Амат кима.

– Бащата на Кевин.

Бащата на Кевин се усмихва. Оглежда Амат. Вижда как момчето хвърля поглед към ръчния му часовник. Досеща се, че то пресмята колко от месечните заплати на майка му струва един такъв аксесоар; че се чуди с какви екстри е автомобилът. Спомня си какъв беше самият той на тази възраст, когато нямаше нищо и мразеше всички, които имаха. Спомня си, че в мечтите си имаше цяла луксозна вила и с часове си представяше как я обзавежда с ексклузивни мебели от каталог, който бе откраднал от един магазин, откъдето персоналът го изгони.

– Може ли да си поговорим малко, Амат? Само ти и аз... като мъже?

Фрак седи в офиса си в единия край на хранителния магазин, подпрял чело на дланта си. Столът скърца под могъщото му тяло. Гласът в телефонната слушалка е мрачен, но не състрадателен:

– Не е нищо лично, Фрак. Но добре разбираш, че не можем да открием хокейно училище в Бьорнстад след... всичко това. Не можем да си позволим медиите да пишат, че ние... знаеш.

Мъжът, който говори, е местен политик, а Фрак е предприемач, но те са също така две момчета, които едно време играеха заедно на езерото. Понякога разговорите им са официални, понякога – неофициални, а днес – някъде по средата.

– Нося отговорност към общината, Фрак. И към партията. Нали разбираш?

Фрак разбира. Винаги е бил човек, който вярва в трудните въпроси и простите отговори. Какво е една компания? Идея. Какво е един град? Общност. Какво са парите? Възможности. Зад гърба му, от другата страна на стената, някой блъска с чук. Фрак разширява хранителния си магазин, защото растежът е оцеляване. Ако един предприемач не се движи напред, това не означава, че стои на едно място, а че върви назад.

– Трябва да затварям, Фрак, имам среща – извинява се гласът в слушалката.

Един разговор приключва. Една идея си отива. Една хокейна гимназия вече я няма. Какво означава това? Когато Фрак беше млад, в Бьорнстад имаше три училища, сега има едно. Когато разположат хокейната гимназия в Хед, колко време ще мине, преди да затворят последното училище тук? Когато най-добрите юноши от Бьорнстад тренират в спортната зала в Хед през деня, съвсем естествено ще е да играят в мъжкия отбор на Хед вечерта. А ако мъжкият отбор на Бьорнстад не може да вербува най-добрите тукашни играчи, клубът ще загине. Хокейната зала няма да бъде реновирана, няма да има нови възможности за работа и съответно няма да се направи крачката към други инвестиции: конферентен център и търговски комплекс, нова промишлена зона, по-модерна връзка с магистралата, може би дори летище.

Какво е един хокеен клуб? Фрак може би е наивен романтик, жена му казва така, но за него хокейният клуб е това, което кара хората в този град веднъж седмично да си припомнят всичко, което ги обединява, вместо всичко, което ги разделя. Хокейният клуб е доказателството, че могат да работят заедно и да постигнат нещо голямо. Той ги учи да мечтаят.

Фрак вярва в трудните въпроси и простите отговори. Какво става с един град, който не расте? Умира.

Петер влиза в магазина. Всички го виждат, но никой не го гледа. Персонал и клиенти, млади и стари, приятели и съседи, всички се отдръпват от пътя му. Скриват се зад рафтовете, правят се, че сравняват цени и преглеждат списъци с покупки. Само един човек го поглежда право в очите.

Фрак стои на вратата на офиса си. Отговаря на погледа на Петер. Какво е един спортен директор? Какво е един капитан на отбор? Какво е един приятел от детинство? Фрак пристъпва колебливо напред, отваря уста, сякаш за да извика нещо, но Петер поклаща бавно глава. Никога няма да узнае, че дъщеря му направи същия жест към Ана в столовата, защото не искаше омразата към нея да се насочи и към приятелката ѝ, но сега той повтаря стореното от нея.

Фрак се връща обратно в офиса си и затваря вратата, а срамът му е същият срам, който изпитват всички приятели. Хората в този град ги бива да се срамуват. Започват да тренират отрано.

Бащата на Кевин не изчаква отговор, просто потрива длани и се засмива.

– Вече е март, а още е студено, никога няма да свикна с това. Да влезем ли в колата?

Амат сяда смълчан на седалката; затваря вратата така, сякаш се страхува, че може да я счупи. Каросерията мирише на кожа и парфюм. Бащата на Кевин поглежда към кооперациите.

– Израснах на място, което изглеждаше почти по същия начин. Мисля, че моята кооперация беше един етаж по-ниска. Баща ви не живее с вас, така ли?

Задава въпроса директно и просто. Точно както сключва всичките си сделки.

– Умрял е във войната, когато съм бил бебе – отговаря Амат и примигва бързо.

Мъжът забелязва това, въпреки че не се е обърнал към момчето.

– И моята майка ни гледаше сама. Мен и трима братя. Най-тежката работа на Земята, а? Майка ти има малко проблеми с гърба, нали?

Амат опитва да го прикрие, но мъжът вижда как веждите му потръпват. Затова продължава отзивчиво:

– Знам един добър физиотерапевт. Ще се погрижа да дойде тук.

– Би било много мило – смотолевя момчето, като избягва да гледа мъжа в очите.

Бащата на Кевин разперва леко ръце.

– Всъщност съм изненадан, че все още никой ДРУГ не ѝ е помогнал. Някой от клуба би трябвало да я попита как се чувства, не мислиш ли? Майката ти откога работи там?

– Откакто се преместихме тук – признава Амат.

– В този град трябва да се грижим едни за други, не мислиш ли, Амат? В нашия град и в нашия клуб хората си помагат – казва мъжът и му подава визитна картичка.

– Това номерът на физиотерапевта ли е? – пита Амат.

– Не. Това са контактите на мениджъра на отдел „Човешки ресурси“ на една фирма в Хед. Помоли майка си да му се обади и той ще ѝ уреди интервю. Офис работа, никакво чистене. Малко администрация, архивиране, такива работи. Тя знае езика добре, нали?

Амат кима малко по-рязко, по-въодушевено, отколкото му се иска.

– Да! Да... да... естествено!

– Добре тогава. Просто трябва да се обади на този номер – казва бащата на Кевин.

После мълчи дълго. Сякаш само за това е дошъл.

Какво е една група? Нищо, ако питаш Групата. Те не съществуват. Мъжете, насядали по масите в „Кожуха“, нямат нищо общо помежду си, освен това, че са мъже. Най-възрастните са на повече от четиресет, най-младите дори не са пълнолетни. Някои имат мечки, татуирани на шиите, някои – на ръцете, а много от тях изобщо нямат татуировки. Някои имат добра работа, други – лоша работа, много от тях изобщо нямат работа. Една част имат семейства, деца, дългове за погасяване, и ходят на екскурзии, а друга част живеят сами и никога не са напускали Бьорнстад.

Тъкмо това е проблемът, когато полицията опита да ги идентифицира като „Групата“: те имат нещо общо само когато ги видиш заедно. Веднага щом се отделят на повече от метър едни от други, те са просто индивиди.

А какво е един клуб? Ако питаш тях, клубът е техен. Не на копелетата, които ходят на мачове с костюми. Спонсори, ръководство, президент и спортен директор – всички те са заменяеми. Могат да изчезнат само за един сезон, но клубът остава, както и Групата. Тя не съществува, но винаги я има.

Невинаги се държат заплашително. Рядко са агресивни, когато няма мач и привърженици на други отбори наблизо. Но не забравят от време на време да напомнят на костюмарите на кого принадлежи клубът. И какво ще се случи, ако изложат на риск оцеляването му.

Рамона стои зад бара. Около масите ѝ са насядали мъже с черни якета. Те са най-грижовните момчета, които познава, купуват ѝ храна и сменят крушките в апартамента ѝ още преди да ги е помолила. Но когато веднъж ги попита защо мразят Петер толкова много, погледите им почерняха и един от тях отвърна: „Защото на онзи мръсник никога не му се е налагало да се бори за хокея. Получил е всичко наготово. Затова се страхува, играе по свирката на спонсорите, поставя шибаните им търговски интереси над тези на клуба. Всички знаят, че самият той е израснал на трибуната за правостоящи, но сега спонсорите искат да ни разкарат от същата тази трибуна и да ни заменят с проклети семкаджии, а той не казва нищо. Всички знаят, че обича Сюне като баща и че не иска Давид да бъде треньор на мъжкия отбор, но си държи езика зад зъбите. Какъв мъж е това? Как да го оставим да бъде спортен директор на клуба ни?“.

Тогава Рамона впери очи в тях и изръмжа: „Ами вие? Според вас колко хора в този град смеят да ви противоречат? И това означава ли, че всеки път сте прави?“.

Настана тишина. Рамона може би можеше да се гордее.

Само че сега поглежда към малките прозорчета към улицата и вижда Петер. Той върви бавно, сякаш не знае къде отива. Спира и наднича вътре. Държи торбичка с храна в ръката си, колебае се.

Рамона можеше да излезе и да го извика. Да го почерпи кафе. Би било толкова просто. Но оглежда кръчмата, оглежда мъжете около масите, и единственото по-просто от това да почерпи Петер с кафе точно сега, в този град, е това да не го направи.

Колко голям е светът, когато си на дванайсет? Едновременно безкраен и съвсем малък. Светът, това са всичките ти най-небивали мечти, но също така и тясна съблекалня в спортна зала. Лео седи на една пейка. Голяма мечка краси лицевата страна на фланелката му. Никой не го гледа, но всички го правят. Най-добрият му приятел се изправя и се премества на друга пейка, когато Лео сяда до него. През цялата тренировка не получава нито един пас. Иска му се някой да го беше спънал. Някой да бе хвърлил дрехите му под душа. Почти му се иска да бяха викнали нещо ужасно за сестра му.

Само и само да бяха нарушили тишината.

Пръстите на Амат не могат да се откъснат от визитната картичка. Бащата на Кевин поглежда часовника си, все едно бърза. Усмихва се на Амат, все едно са приключили. Амат дори е успял да се протегне към дръжката на вратата, когато мъжът го потупва бащински по рамото и казва, все едно току-що му е хрумнало:

– Слушай, Амат... между другото, на купона, този на сина ми, знам, че си мислиш, че може би си видял нещо онази вечер. Но може би знаеш, че много хора са забелязали колко алкохол си изпил тогава, нали?

Движението на визитната картичка в ръката му издава колко силно трепери Амат. Бащата на Кевин слага ръка върху неговата:

– Когато човек е пил, може да му се стори, че вижда разни неща, но това не означава, че те са истина. Всички правим глупости, когато сме пияни. Повярвай ми, аз самият съм правил мнооого такива!

Мъжът се засмива, топло и смирено. Амат продължава да се взира в картичката. В името на един мениджър, в името на голяма компания, в един друг живот.

– Влюбен ли си в Мая? – пита мъжът толкова внезапно, че Амат кима, преди да е успял да се замисли.

За пръв път го признава пред някого. Сълзите избиват изпод клепачите му. Мъжът продължава да държи нежно ръката си върху пръстите му и казва:

– Тя ви е поставила в ужасна ситуация, теб и Кевин. Ужасна ситуация. Мислиш ли, че ѝ пука за теб, Амат? Мислиш ли, че ако ѝ пукаше, би направила нещо такова? Сега ти е трудно да го разбереш, но момичетата имат нужда от повече внимание от момчетата. И понякога правят доста странни неща, за да го получат. Малките момичета клюкарстват и пускат слухове, но мъжете не правят така. Мъжете се поглеждат в очите и решават нещата, без да замесват всички останали. Нали?

Амат поглежда косо към него. Прехапва устни и кима. Бащата на Кевин се навежда съзаклятнически напред и прошепва:

– Момичето избра Кевин. Но повярвай ми, скоро ще дойде време, когато ще ѝ се иска да бе избрала теб. Когато заиграеш в мъжкия отбор, когато станеш професионалист, мацките ще ти се лепят като мухи. И тогава ще проумееш, че на някои от тях не може да се разчита. Те са като вирус.

Амат мълчи; ръката на мъжа тежи върху рамото му.

– Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Амат?

Момчето поклаща глава. Потта по пръстите му мокри визитната картичка. Мъжът вади портфейла си и му подава пет банкноти по хиляда крони.

– Чух, че може би имаш нужда от нови кънки. Занапред, когато имаш нужда от нещо, можеш просто да ми се обадиш. В този град и в този клуб се грижим едни за други.

Амат взима парите, увива ги около визитната картичка, отваря вратата и излиза. Мъжът сваля прозореца и се провиква:

– Знам, че тренировката довечера е доброволна, но би било добре да отидеш. Отборът трябва да е единен, нали? На този свят човек е нищо, ако е сам, Амат!

Момчето обещава да отиде. Мъжът се засмива, прави се на ядосан и свъсва вежди, наежва се и изръмжава:

– Защото сме мечките, мечките от Бьорнстад!

Скъпата кола прави обратен завой и изчезва нагоре по улицата. В другия край на паркинга стои значително по-евтин автомобил – стар „Сааб“ с отворен капак. Собственикът, млад мъж с черно яке и мечка, татуирана на врата, стои надвесен над двигателя.

Преструва се, че не забелязва нито скъпата кола, нито момчето, останало самó пред кооперацията. Но след като бащата на Кевин си тръгва, Амат пуска нещо в снега. Момчето дълго стои и се взира надолу, сякаш до последно обмисля да го вземе обратно. Накрая избърсва лице с опакото на ръката си и изчезва в един от входовете.

Младият мъж изчаква една минута, после прекъсва работата си по „Сааб“-а, изминава няколко метра и вдига парите от земята. Банкнотите са се смачкали, след като момчето ги е стиснало в потния си юмрук.

Мъжът ги пъхва в джоба на черното си яке.

Амат затваря вратата на апартамента. Поглежда визитната картичка. Скрива я в стаята си и взима кънките си. Умалели са му, а освен това са толкова захабени, че се люпят. Знае точно кой модел би могъл да си купи с петте хиляди крони. Всички деца в Низината знаят колко струват нещата, които не могат да си позволят. Събира си багажа и излиза, затичва се надолу по стълбите, отваря вратата на входа.

Парите ги няма. Никога няма да може да си отговори дали е изпитал разочарование или облекчение.

Петер стои на една тиха улица. Оттук се вижда покривът на спортната зала. Какво е домът? Място, което ти принадлежи. А може ли това място да продължи да бъде твой дом, ако вече не си добре дошъл там? Не знае. Довечера ще говори с Мира, тя ще каже „мога да си намеря работа навсякъде“, а Петер ще кимне. Въпреки че той самият не може да си намери работа навсякъде. Ще говорят за местене, а той съвсем сериозно ще реши да опита да живее без хокей.

Не забелязва, но когато отново закрачва по улицата, покрай него минава стар „Сааб“.

Мира излиза да хвърли боклука. Това е работа на дъщеря ѝ, разбраха се така, когато Мая получи китарата, но сега е различно. Дори лятото не може да облекчи страха ѝ от тъмното.

От прозореца на съседите се носи миризма на прясно кафе. Боже, колко мрънкаше за пустото кафе, когато семейството им се премести в Бьорнстад. „Кафе, кафе, кафе, хората тук правят ли нещо друго, освен да пият кафе?“, изсумтя веднъж на Петер, а той сви рамене и каза: „Просто показват, че искат да се сприятелите. Трудно е да кажеш направо: „Мога ли да ти бъда приятел?“. По-лесно е с „Искаш ли кафе?“. Това е град, където хората... ами... не знам как да го обясня. Хората тук вярват в трудни въпроси и прости отговори...“

Мира свикна с това. Тук в гората една напитка можеше да изрази какво ли не. Когато искаха да кажат „благодаря“, „извинявай“ или „на твоя страна съм“, хората питаха: „Искаш ли кафе?“. Или: „Мога ли да те почерпя една бира?“. Или: „Два шота, благодаря, пиши ги на моята сметка“.

Мира хвърля боклуците в кофата. Прозорците на съседите светят. Никъде не се отваря врата.

Давид извежда отбора от съблекалнята, а след това от залата. Тази вечер тренират в гората. Оставя ги да правят лицеви опори; никой не се напряга повече от Бобо. Момчето, което може би дори няма да играе хокей следващия сезон, играчът, който е твърде голям за юношите и твърде слаб за мъжете – и въпреки това е дошъл тук да кърви и да се поти доброволно. Давид ги пуска да тичат; Филип завършва пръв всеки път. Следващият сезон ще бъде големият му пробив, това ще е годината, когато всички останали ще разберат колко добър е всъщност. Ще кажат, че е „станал звезда за една нощ“. Да, единственото, което трябваше да даде, бе всяка една минута от времето си, още откакто беше на пет; трябваше да вложи единствено всичко, което той и майка му имаха. „За една нощ“, божичко. За един живот.

Давид ги разделя на два отбора, които да се дърпат с въже. Лют почти вади рамото си, за да спечели. А Амат? Той не казва и дума, но изпълнява всяко упражнение, прави всичко, което му кажат.

Президентът на клуба стои там, където започват дърветата, достатъчно близо, за да вижда, но достатъчно далеч, за да не бъде видян. Поти се. На паркинга пред залата спира голям автомобил, от който слизат Кевин и баща му. Това е първият път, когато някой вижда таткото на тренировка. Кевин вече си е облякъл спортните дрехи и се затичва към гората. Между клоните се надигат възгласи, съотборниците му го посрещат като крал.

Президентът стои в края на гората, а Давид стои сред играчите си и се здрависва с бащата на Кевин. Погледът на президента и погледът на треньора се засичат от разстояние, само за миг, после президентът се обръща и отива в офиса си.

Ако Кевин беше дошъл в залата, от клуба щяха да са принудени да говорят с него за принципи и последствия. Може би щеше да се наложи президентът да го помоли да се прибере, „само докато всичко отшуми“. Но не може да каже на момчетата да не тренират в гората.

Поне това се опитва да си втълпи.

В друга част на града, пред една вила във Възвишението, майката на Кевин отива да изхвърли боклука. Плакала е – колкото от изтощение, толкова и от всичко останало, но пресен слой грим прикрива следите от сълзите. Отваря кофата, с изпънат гръб и уверен поглед. Прозорците на околните къщи светят.

Отваря се врата. Един глас виква:

– Искаш ли да дойдеш на по кафе?

Отваря се още една врата, в следващата къща. После още една. И още една.

Трудни въпроси, прости отговори. Какво е една общност? Сборът от нашите избори.

40

Има една стара пословица, която треньорите много обичат: „Как се казва, когато един мъж отиде в гората, а останалите мъже го последват? Лидерство. А как се казва, когато същият мъж отиде в гората сам? Разходка“.

Петер влиза в къщата. Слага млякото в хладилника, оставя хляба на плота, пуска ключовете от колата в една купа. Едва тогава си спомня, че е оставил колата пред залата. Чуди се дали утре сутринта ще я завари изгоряла, пълна с овъглени клони. Взима ключовете, отвърта ключодържателя, за който са захванати, слага ги обратно в купата и хвърля ключодържателя в кошчето.

Мира влиза в кухнята. Стъпва на краката му, танцуват бавно, Петер прошепва в ухото на съпругата си:

– Можем да се преместим. Ти би могла да си намериш работа навсякъде.

– Но не и ти, скъпи, не можеш да работиш с хокей където и да е.

Той го знае. Знае го твърде добре. Но никога не е бил по-убеден в нещо, отколкото когато отговаря:

– Ти се премести тук заради мен. Аз мога да се преместя оттук заради нея.

Мира държи лицето му между дланите си. Вижда ключовете в купата. Откакто го познава, той винаги е ползвал ключодържател с формата на мечка. Вече не.

Ана седи на леглото си. Стаята вече не ѝ се струва като нейна. Когато майка ѝ беше най-ядосана, най-наранена, задето дъщеря ѝ не се премести с нея след развода, тя каза, че Ана страда от „класическа съзависимост“. Че дъщеря ѝ е останала заради татко си, тъй като е знаела, че без нея той е обречен. Може би е вярно, Ана не знае. Винаги е искала да бъде близо до него – не защото той я разбира, а защото разбира гората. Гората бе голямото приключение на Ана, а никой не знаеше повече за дивата природа от баща ѝ; в цял Бьорнстад нямаше по-добър ловец от него. Като малка тя всяка нощ лежеше будна и облечена в леглото, надявайки се, че телефонът ще звънне. Когато някоя кола блъснеше животно на пътя, което се случваше често през зимата, а шофьорът сигнализираше, че животното е избягало ранено в гората, от полицията се обаждаха на таткото на Ана.

Неговите упоритост, настойчивост и мълчаливост бяха лоши качества в живота, но перфектни сред природата. „Двамата можете да си седите и да си мълчите до края на живота си!“, изкрещя майка ѝ, когато си тръгваше, а те така и направиха. Просто не виждаха нищо лошо в това.

Ана добре си спомня как все врънкаше баща си да я вземе в гората посред нощ, но никога не печелеше. Винаги бе твърде опасно, твърде късно, твърде студено. Тя знаеше, че оправданията означават, че е пил. Татко винаги се доверяваше на дъщеря си в гората, просто не се доверяваше на себе си.

Адри обикаля из развъдника и храни кучетата. Вижда Бени във фитнеса в склада, патериците са на пода, а брат ѝ е под щангата. Тази вечер прави ненормален брой повторения, дори по неговите ненормални стандарти. Знае, че отборът има доброволна тренировка днес. Докато беше в града, чу, че юношите тичат в гората. И че Кевин също е там.

Но не пита Бени защо предпочита да е тук, сам. Не иска да е от онези досадни сестри. Може и да не е родена тук, но все пак е бьорнстадско момиче. Сурова като гората, упорита като леда. Работи здраво и не се бърка.

Ана стои в стаята си, гола пред огледалото, брои. Винаги ѝ се е удавало. Цял живот е получавала отлични оценки по математика. Като малка броеше всичко, камъни, стръкчета трева, дървета в гората, следи по земята, празните стъклени бутилки в шкафа под мивката след всеки уикенд, луничките по кожата на Мая, дори вдишвания. А когато се чувстваше особено зле, броеше белези. Но преди всичко броеше просто грешки. Стоеше пред огледалото и ги сочеше: всички свои части, които бяха сбъркани. Понякога така беше по-поносимо – да ги изброи на глас пред себе си, преди някой в училище да е успял да го направи.

Татко ѝ чука на вратата. Не го е правил от години. Откакто мама се изнесе, баща и дъщеря живеят всеки на своя си етаж, в своя си свят. Ана се облича и отваря изненадано. Той стои в коридора и я поглежда отчаяно. Не по пиянски отчаяно, не като тъжния, самотен мъж, който будуваше нощем. Сега е трезвен. Протяга ръка, без да докосне Ана, сякаш не знае как да ѝ каже, че го е грижа. Произнася думите бавно:

– Говорих с няколко души от ловната дружина. Хокейният клуб е свикал членовете на събрание. Има обединение между родители и спонсори, които настояват назначението на Петер да се прегласува.

– На... Петер? – повтаря Ана, защото значението на казаното не стига до нея.

– Ще изискат клубът да го уволни.

– А? За КАКВО?

– Жалбата е подадена в полицията една седмица след купона. Част от хората твърдят, че... станалото... е...

Не може да произнесе думата „изнасилване“ пред дъщеря си, не иска тя да види колко облекчен и щастлив е, че не се е случило на нея. Страхува се, че тя би го намразила заради това. Юмруците на Ана удрят ръба на леглото.

– Лъжа? Казват, че всичко е лъжа? И мислят, че Петер е изчакал една седмица, защото е искал да натопи КЕВИН? Все едно КЕВИН е шибаната ЖЕРТВА ТУК!?

Татко кима. Стои дълго до вратата, без да знае какво да каже. Накрая от устата му се отделя единствено:

– Направил съм кюфтета от лосово месо. В кухнята са.

Затваря вратата след себе си и изчезва надолу по стълбите.

Тази вечер Ана звъни на Мая стотици пъти. Разбира защо не получава отговор. Знае, че Мая я мрази. Защото Мая предвиди, че ще стане точно това, което стана. Ако не беше разказала истината, Кевин щеше да е наранил само нея. А сега е наранил всички, които Мая обича.

На външната врата се звъни. Петер отваря. Президентът на клуба е. Изглежда тъжен, така смачкан, потен и мръсен, така преуморен и стресиран, че Петер дори не може да го презира.

– Ще има събрание и гласуване. Клубът се състои от членуващите в него – ако те настояват ръководството да те уволни... ами... нямам власт над това, Петер. Но можеш да дойдеш и да се защитиш. Твое право е.

Момичето се появява в антрето, зад баща си. Петер протяга ръка, сякаш за да я защити, но момичето спокойно я избутва встрани. Застава на прага и поглежда президента в очите. Той отвръща на погледа ѝ.

Поне това.

Късно е, когато патерицата на Бени потропва по вратата на спалнята. Той стои отвън с ръце, разтреперани от мускулна треска. Адри знае само за три фази при нормалните хора, които тренират: когато търпят болката, когато се научат да ѝ се наслаждават и когато започнат да я жадуват. Брат ѝ отдавна е отвъд третата фаза. Той има нужда от болката. Зависим е от нея. Не може да оцелее без нея.

– Ще ме метнеш ли с колата? – пита той.

Иска да го пита много неща, но не казва нищо. Не е от тези сестри. Ако Бени иска някой да го нахока, може да се обади на Катя или Габи.

Петер затваря вратата. Двамата с Мая стоят сами в антрето. Дъщерята вдига очи:

– Ръководството или родителите искат да те изритат?

Петер се усмихва тъжно.

– И едните, и другите. Но на ръководството ще му е по-лесно, ако членовете на клуба настояват за това. Винаги е по-лесно да оставиш някой друг да трупа нарушения вместо теб.

Мая долепя длани до неговите.

– Развалих всичко, развалих всичко за всички, развалих всичко... за теб... – хлипа тя.

Той отмята косата от лицето ѝ и отговаря спокойно:

– Не говори така. Дори не си го помисляй. Никога повече. Какво могат да ми дадат онези гадове? Скапана еспресо машина? Могат да си заврат проклетата еспресо машина в задника!

Тя започва да се кикоти, както когато мама разказва мръсни вицове, а татко се засрамва.

– Ти дори не обичаш еспресо. Допреди година го наричаше „експресо“...

Той допира челото си до нейното.

– Ти и аз знаем истината. Ти, семейството ти и всички добри и разумни хора. И ще получим справедливост, по някакъв начин, обещавам ти. Искам... искам просто... ти не бива да...

– Всичко е наред, татко. Всичко е наред.

– Не, не е! И никога няма да бъде! Никога, никога не си мисли, че това, което той направи... не искам да... страхувам се, Мая, страхувам се да не би да си мислиш, че не искам да го убия... че не искам да го убия, всеки ден, всяка минута... защото го искам...

Сълзите на бащата се стичат по бузите на дъщеря му.

– И аз се страхувам, татко. От всичко. От мрака и от... всичко.

– Какво мога да направя?

– Обичай ме.

– Винаги, Семчице.

Тя кима.

– Мога ли да те помоля нещо?

– Каквото и да е.

– Може ли довечера да отидем в гаража и да свирим „Нирвана“?

– Каквото и да е, освен това?

– Как може да не харесваш „Нирвана“?

– Бях твърде стар, когато пробиха.

– Как може да си твърде стар за „НИРВАНА“? Ти КОЛКО си стар всъщност?

Смеят се. Каква сила е това – все още да могат да се разсмеят един друг.

Мира стои сама в кухнята и чува мъжа и дъщеря си да свирят в гаража. Мая вече е много по-добра от него, Петер постоянно излиза от ритъм, а тя се нагажда, така че той да не се чувства глупав. Мира копнее за алкохол и цигари. Не успява да се огледа за пакет или бутилка, тъй като някой оставя купчина карти на масата. Не обикновени, ами от онази детска игра, която играеха в кемпера, който наеха веднъж, когато децата бяха малки. Разбира се, самите деца бързо спряха да играят, защото мама и татко все не можеха да се разберат за правилата.

– Да играем. Може би дори ще те оставя да спечелиш – казва Лео и сяда.

Слага две бутилки безалкохолно на масата. Вече е на дванайсет, но въпреки това оставя майка си да го прегърне страшно силно.

В западнала репетиционна в края на Хед самотна лампа огрява момче с черни дрехи, което седи на стол и свири на цигулка. Все още държи инструмента в ръка, когато някой потропва по уплътнението на вратата. Бени стои там с бутилка в ръка, облегнат на патериците си. Басистът опитва да бъде подобаващо мълчалив и мистериозен, но усмивката му не се подчинява на такива закони.

– Какво правиш тук?

– Разхождам се – отговаря Бени.

– Не ми казвай, че е домашен алкохол – усмихва се басистът към бутилката.

– Ако ще живееш тук, рано или късно трябва да се научиш да го пиеш – казва Бени.

Басистът предполага, че по тези места това означава „извинявай“. Забелязал е, че напитките могат да изразяват много неща.

– Нямам намерение да се заселвам тук – обещава той.

– Никой няма. Хората просто остават – казва Бени и влиза в стаята, подскачайки на един крак.

Не пита за цигулката. Басистът го харесва заради това. Харесва му, че Бени е от хората, които не се учудват, че някой може да бъде повече от едно нещо.

– Мога да свиря, а ти да танцуваш – предлага басистът и плъзва нежно лъка по струните.

– Не мога да танцувам – отговаря Бени, който не схваща шегата с патериците му.

– Лесно е. Трябва просто да стоиш на едно място, след което да спреш да го правиш – прошепва басистът.

Гръдните мускули на Бени все още треперят от изтощение. Това помага. Кара онова, което е от вътрешната им страна, да изглежда неподвижно в сравнение с тях.

Телефонът буди Ана, тя го вдига от пода, само че звъненето не идва от него. А от този на татко. Чува го да говори, докато се облича. Чува го как отива при кучетата и после взима ключа за оръжейния шкаф. За нея тези звуци са като добре позната мелодия, като приспивна песен от детството. Ана зачаква последната част от ритуала. Затварянето на външната врата. Ключът в ключалката. Ръмженето на стария, ръждясал пикап. Но тези звуци така и не идват. Вместо това: леко почукване. Плахият му глас, нейното име, въпросът от другата страна на вратата:

– Ана. Будна ли си?

Облякла се е още преди той да завърши изречението. Отваря вратата. Татко държи по една пушка във всяка ръка.

– Издирва се ранено животно, горе при северния път, бих могъл да се обадя на някой некадърник от града, но... след като така и така живея в една къща с втория най-добър ловец в Бьорнстад...

Ана иска да го прегърне. Въздържа се.

Момчетата лежат по гръб на пода в репетиционната. Бутилката е празна. Редуват се да пеят най-лошите пиянски песни, които знаят. Смеят се на глас с часове.

– Каква е работата с хокея? – пита басистът.

– Каква е работата с цигулката? – контрира Бени.

– За да можеш да свириш на цигулка, трябва да изключиш мозъка си. Музиката ти дава почивка от самия себе си – отговаря басистът.

Отговорът е твърде бърз, твърде естествен, твърде искрен, за да може Бени да каже нещо саркастично. Затова отговаря искрено.

– Звуците.

– Звуците?

– Това е хубавото на хокея. Когато влезеш в залата. Всички звуци, които можеш да разпознаеш само ако играеш. И... онова чувство, когато вървиш от съблекалнята към игрището. Последният сантиметър, преди подът да се превърне в лед. Първата крачка, когато се плъзнеш по пързалката... тогава имаш криле.

Момчетата дълго мълчат. Не смеят да помръднат, сякаш са легнали върху стъклен покрив.

– Ако те науча да танцуваш, ще ме научиш ли да карам кънки? – усмихва се накрая басистът.

– Не можеш ли да караш? Какво ти има, по дяволите? – възкликва Бени, все едно басистът току-що му е казал, че не знае как да намаже филия с масло.

– Никога не съм виждал смисъла. Винаги съм си представял, че чрез леда природата се опитва да ни помоли да стоим далеч от водата.

Бени се засмива.

– Защо тогава искаш да се научиш сега?

– Защото ти обичаш да се пързаляш. Бих искал да разбера... нещо, което обичаш.

Басистът докосва ръката на Бени, Бени не я дръпва, но се изправя и разваля магията.

– Трябва да тръгвам.

– Не – моли басистът.

Бени все пак тръгва. Излиза през вратата, без да каже нищо повече. Снегът пада заедно със сълзите му. Момчето оставя мракът да го погълне, без да се съпротивлява.

Когато се счупи прозорец, стаята може да се изпълни с такова невъобразимо количество парченца, че да изглежда невъзможно всички да идват от едно-единствено стъкло. Донякъде както малко дете може да обърне кутия с мляко и да наводни целия под на кухнята, сякаш течността се разширява до безкрайност, щом напусне опаковката.

Този, който чупи прозореца, се е приближил до къщата, застанал е почти до стената и е замахнал с всичка сила, така че камъкът да отлети колкото се може по-навътре в стаята. Така и става. Той отскача от един гардероб и се приземява върху леглото на Мая. Стъклата заваляват, толкова бавно и пеперудено леко, че биха могли да бъдат ледени кристали или малки бляскави късчета диамант.

Петер и Мая го чуват въпреки шума от китарата и барабаните. Втурват се от гаража в къщата. В стаята на Мая нахлуват минусови температури, Лео стои на пода с отворена уста и се блещи към камъка. На него с червени букви е изписано „КУРВА“.

Мая първа си дава сметка за реалната заплаха, на Петер му трябват няколко секунди да разбере кого всъщност го грози смъртна опасност. Втурват се един след друг към входната врата, но е твърде късно. Тя е отворена. „Волво“-то вече е потеглило.

Четирима са, двама бягат пеша, двама са на колелета. Тези с велосипедите нямат шанс. Снегът по тротоарите още е дълбок до глезените, така че могат да карат само в коловозите по средата на пътя. Мира натиска педала на газта толкова силно, че широкият автомобил излиза на пътя и настига колелетата само за двайсет метра, като се тресе и ръмжи. Кракът на Мира дори не е близко до спирачката. Те са само деца, на по тринайсет-четиринайсет години най-много, но погледът на майката е празен. Едно от момчетата се обръща, фаровете го заслепяват. Ужасено, то скача в движение от колелото, плъзва по снега с главата напред и се удря в една ограда. Другото момче успява да стори същото точно преди бронята на „Волво“-то да се забие с всичка сила в задната гума и да запрати колелото на земята.

Панталоните му са скъсани, а брадичката му е покрита с кръв. Мира спира колата и слиза. Отваря багажника и вади отвътре един от стиковете за голф на Петер. Хваща го с две ръце и тръгва право към момчето на земята. То плаче и крещи, но Мира не се трогва, не чувства нищо.

Мая се втурва навън по чорапи и тръгва след „Волво“-то, татко вика името ѝ, но тя не се обръща. Чува трясъка, когато колата прегазва колелото, вижда тялото на момчето да се носи безтегловно във въздуха, червените стопове пробождат очите ѝ и Мая различава фигурата на майка си, която излиза от колата си. Багажникът се отваря, стикът е изваден, подгизналите чорапи на Мая се хлъзгат по леда, краката ѝ са разкървавени, тя пищи, докато от гласа ѝ остават само дрезгави хрипове.

Мая никога не е виждала по-изплашен човек. Малките ръце хващат стика за голф иззад гърба ѝ и събарят майката на земята. Щом поглежда нагоре, Мая я хваща здраво и крещи, но Мира не разбира какво. Никога не е виждала такъв ужас.

Момчетата се изправят на крака и се махат оттам, куцайки. На улицата остават майка и дъщеря, и двете плачат истерично, майката продължава да държи стика за голф в стиснатите си юмруци, а дъщерята я люлее в прегръдките си и я успокоява:

– Всичко е наред, мамо, всичко е наред.

Прозорците на околните къщи са тъмни, но те знаят, че всички са будни. Мира иска да се изправи и да им се развика, да хвърля камъни през ТЕХНИТЕ проклети прозорци, но дъщеря ѝ я държи здраво и двете просто седят насред пътя и дишат в кожата на другата. Мая прошепва:

– Знаеш ли, че когато бях малка, другите родители в детската градина те наричаха „вълчицата“, защото се страхуваха от теб? И всичките ми приятели искаха да имат майка като теб.

Мира изхлипва в ухото ѝ:

– Не заслужаваш такъв проклет живот, скъпа, не заслужаваш...

Мая хваща бузите на майка си и я целува по челото.

– Знам, че би убила за мен, мамо. Знам, че би дала живота си. Но ще се справим с това, ти и аз. Защото съм твоя дъщеря. Имам вълча кръв.

Петер ги вдига и ги отнася във „Волво“-то. Първо дъщерята, после майката. Подкарва бавно колата назад по улицата. У дома. Колелетата остават да лежат в снега, на следващия ден ги няма. Никой от живеещите на тази улица няма да говори за това.

41

Утрото се издига над Бьорнстад, безучастно към малките съдби на хората, живеещи там долу. Парче картон е залепено от вътрешната страна на счупен прозорец, а брат и сестра спят изтощени един до друг на матраци в хол, далеч от всякакви стъкла. Лео се свива на кълбо до Мая в съня си, както правеше, когато се промъкваше в стаята ѝ, когато бе на четири и бе сънувал кошмар.

Петер и Мира седят в кухнята и се държат за ръце.

– Мислиш ли, че не съм достоен мъж, защото не мога да се бия? – прошепва той.

– Мислиш ли, че не съм достойна жена, защото мога? – пита тя.

– Аз... трябва да отведем децата оттук – прошепва той.

– Не можем да ги предпазим. Няма значение къде сме, скъпи, не можем да ги предпазим – отговаря тя.

– Така не може да се живее, не може – ридае той.

– Знам – казва тя.

После го целува, усмихва се и прошепва: