Unknown

Докато мъжът ѝ седи в кухнята, тя си поема дълбоко дъх и с всичка сила удря вратата с куфара си. Таткото се втурва към нея, а тя се извинява, като казва, че се е спънала и е изпуснала куфара. Той ѝ помага да се изправи, прегръща я и прошепва:

– Не се притеснявай толкова, това е просто една врата, останала е само малка следа.

После ѝ показва листовете и казва:

– Спечелили са!

Тя се засмива, заровила лице в ризата му.

24

Рано сутринта в училището се задейства алармата, но от охранителната фирма не се обаждат в полицията, тъй като би им отнело няколко часа да стигнат дотам. Вместо това се обаждат на една от учителките. Не съвсем случайно, разбира се, избират преподавателка, чийто малък брат работи при тях, така че брат ѝ да не си прави труда да ходи да взима ключовете. Колата спира на пустия паркинг, учителката слиза, вдига яката си и го поглежда изморено:

– Понякога си толкова мързелив, че се чудя дали не си осиновил децата си.

Брат ѝ се засмива.

– Стига си мрънкала, сестра ми, нали все повтаряш, че не ти се обаждам достатъчно често!

Тя изсумтява, взима фенера му и отключва училището.

– Сигурно от покрива пак е паднал сняг върху сензорите от задната страна.

Тръгват по коридора, без да пуснат осветлението. Ако някой е влязъл с взлом, лампите наоколо ще са светнали автоматично. Но що за идиот би влязъл нелегално в училище в понеделник сутринта?

Остра светлина събужда Бени, въпреки че лампите на тавана вече светят. Гърбът му изпуква. В устата си има вкус на домашен алкохол и евтини бирени фъстъци, което доста го разтревожва, защото няма спомен да е ял бирени фъстъци. Мига сънено, вдига ръка и опитва да се взре в човека, който му свети с фенер в очите. Това не се налагаше, разбира се, но той миришеше твърде лошо и учителката не искаше да го събуди, като го докосне.

– Сигурно се шегуваш – въздъхва тя.

Бени се надига от двата чина, на които е спал. Разперва ръце като най-изморения фокусник на света.

– Директорът ми каза, че трябва да почна да идвам навреме сутрин. Така че... та-даа! Или... колко е часът?

Той опипва джобовете си. Не намира ръчния си часовник. Разпокъсаните спомени от предната нощ подсказват, че е възможно да е изпил и него. Също така не е съвсем ясно какъв точно поток на мисълта го е подтикнал да приключи преминалата си през различни субстанции одисея, като влезе с взлом в училище, но е сигурен, че тогава му се струваше като отлична идея.

Учителката излиза от стаята, без да продума. Бени я вижда да говори с някакъв охранител в коридора. Охранителят ще съобщи, че това е било фалшива тревога, защото братята правят каквото им кажат каките, независимо на колко години станат. Учителката се връща при Бени и отваря два прозореца, за да проветри. Помирисва якето му и прави гримаса.

– Моля ти се, кажи ми, че не си внесъл дрога в училище.

Бени не сполучва в опита си да я посочи с пръст.

– Никога не би ми, не би ми, не би ми ХРУМНАЛО! Няма полза от наркотици в училище. Моите наркотици са в тялото ми. Искаш ли да танцуваме?

Той се сгромолясва от чина и пада по гръб, кикотейки се. Учителката кляка до него и го поглежда мрачно, докато той млъкне. След това му казва:

– Ако съобщя за това на директора, той ще трябва да те прати на домашно обучение, или дори да те изключи. И да ти кажа ли нещо, Бенямин? Понякога си мисля, че точно това искаш. Сякаш се опитваш да докажеш на целия свят колко си деструктивен и как в живота ти няма нищо, което не би унищожил.

Бени не отговаря. Тя му подава якето.

– Ще изключа алармата, после ще те пусна във физкултурния салон, за да се изкъпеш. Честно казано, миришеш толкова зле, че се чудя дали не се налага да извикам отряд за борба с вредителите. Имаш ли чисти дрехи в шкафчето?

Той се опитва да се усмихне, когато учителката му помага да се изправи.

– За да съм представителен, когато дойде директорът?

Тя въздъхва.

– Няма да те докладвам. Можеш да си съсипеш живота и сам. Не смятам да ти помагам.

Бени кимва благодарно. После гласът му внезапно зазвучава зряло и той я поглежда с очите на мъж, не на момче:

– Извинявай, че те нарекох „бонбонени гащички“. Беше неуважително. Няма да се повтори. Това се отнася и за останалите от отбора.

Той разтърква врата си. Жанет почти съжалява, че отговори искрено, когато Адри я срещна в кръчмата в Хед и я попита как се справя брат ѝ в училище. Знае, че той казва истината и вече никой от отбора няма да я нарича така. Чуди се какво ли е да разполагаш с такъв авторитет над други хора. С една-единствена дума Бени може да накара всеки хокеист в училището да започне или да спре да прави каквото и да е. Играта почти започва да ѝ липсва. С Адри бяха приятелки като деца, играеха заедно в Хед. Понякога има чувството, че и двете спряха твърде рано, чуди се какво щеше да стане, ако в Бьорнстад имаше момичешки отбор.

– Върви да се изкъпеш – казва тя и потупва Бени по ръката.

– Добре, госпожице – усмихва се той, отново с момчешкия си поглед.

– Не ми е особено приятно да ме наричат и „госпожице“ – изсумтява тя.

– А как искаш да те наричат?

– Жанет. Жанет би било чудесно.

Дава кърпа, която взима от сака в колата си, после двамата отиват до физкултурния салон. Щом Жанет изключва алармата и отключва вратата, Бени застава на прага и казва:

– Ти си добра учителка, Жанет. Просто беше лош тайминг да те сложат да ни преподаваш точно в годината, когато играем най-добре.

Сега разбира защо отборът го слуша. По същата причина, поради която момичетата се влюбват. Когато те погледне право в очите и каже нещо, независимо каква гадост е направил преди това, ти му вярваш.

Бащата на Кевин връзва вратовръзката си, наглася копчетата на ръкавелите и вдига куфарчето си. Първоначално смята просто да излезе и да се провикне към сина си на двора, както прави обикновено, но размисля и минава през вратата на верандата. Оставя куфарчето настрана и взима един стик. Двамата застават един до друг и се редуват да стрелят. Сигурно са минали десет години, откакто са го правили за последно.

– Обзалагам се, че не можеш да уцелиш гредата – казва таткото.

Кевин вдига вежди, сякаш баща му се шегува. Щом вижда, че е сериозен, синът свива меко китки, наглася шайбата и я запраща с трясък в металната греда. Таткото почуква доволно със стика по настилката.

– Късмет?

– Добрите играчи предизвикват късмета си – отговаря Кевин.

Научи това като малък. Баща му не го оставяше да спечели дори най-обикновена игра на тенис на маса в гаража.

– Видя ли статистиките от мача? – пита синът с надежда.

Таткото кима и поглежда часовника си. Отива до куфарчето си.

– Надявам се не смяташ, че финалът е извинение да не се стараеш на сто процента в училище през седмицата.

Кевин поклаща глава. Баща му почти го погалва по бузата. Почти го пита за червеното петно на врата му. Но вместо това прочиства гърло и казва:

– Сега хората в града ще се лепят за теб повече от обикновено, Кевин, затова помни, че вирусите те разболяват. Трябва да си имунизиран срещу тях. А във финала не става дума само за хокей, става дума за това какъв човек искаш да бъдеш. Такъв, който отива и си взима заслуженото, или който стои в ъгъла и чака някой да му го даде.

Таткото излиза, без да изчака отговор, а синът остава на двора, с издрана ръка и бясно пулсиращ пулс във врата.

Майка му го чака в кухнята. Кевин я зяпва несигурно. На масата има прясно приготвена закуска. Във въздуха се носи мирис на хляб.

– Аз... уф, глупаво е, може би... но днес си освободих сутринта – казва тя.

– Защо? – чуди се Кевин.

– Реших, че можем да... прекараме малко време заедно. Само ти и аз. Помислих си, че можем да си... поговорим.

Кевин отбягва погледа ѝ. Тя изглежда твърде умолително и той не би издържал да я погледне в очите.

– Трябва да тръгвам за училище, мамо.

Тя кима, а по долната ѝ устна има следи от зъби.

– Да. Да. Разбира се... беше глупаво. Ама че съм глупава.

Иска да тръгне след него и да му зададе милион въпроси. Късно снощи намери чаршаф в сушилнята, а Кевин през целия си живот не е изпрал дори един чорап. В сушилнята имаше и тениска, по която имаше петна от кръв, които не се бяха изпрали съвсем. По-рано днес, докато той се занимаваше с шайбите си на двора, тя се качи в стаята му. Намери копче от блуза на пода.

Иска да тръгне след него, но не знае как да говори с почти зрял мъж през затворена врата на спалня. Приготвя си чантата, качва се в колата и кара половин час, преди да спре. Прекарва цялата сутрин в гората, за да не я питат колегите ѝ защо е дошла толкова рано на работа. Нали им каза, че ще бъде със сина си.

Мира стои пред стаята на Мая, сложила ръка на дръжката, но не почуква повторно. Дъщеря ѝ вече ѝ каза, че е болна, а Мира не иска да е от онези майки. Натякващите, неготините, тревожните, свръхгрижовните. Не иска да почука още веднъж и да попита дали всъщност нещо друго не е наред. Не се прави така, нищо не смълчава едно петнайсетгодишно момиче така, както думите „Искаш ли да поговорим?“. Не може просто да отвори вратата и да пита дъщеря си защо внезапно е започнала доброволно да си пере дрехите. Тя какво, да не е от тайната полиция?

Затова постъпва като готина, ненатякваща, нетревожна и несвръхгрижовна майка. Качва се в колата си и потегля. Четиресет и пет минути по-късно спира насред гората. Седи сама в мрака и чака напрежението в гърдите да я отпусне.

Лют отваря вратата и го поглежда така, сякаш е видял торта.

– Кевин! Здрасти! Или... какво...?

Кевин му кимва припряно.

– Готов ли си?

– За... какво? Училище? Сега? С теб? Значи... дали искам да вървим до училище? Заедно?

– Готов ли си, или не?

– Къде е Бени?

– Майната му на Бени.

Лют стои с отворена уста, шокиран, без да знае какво да каже. Кевин върти нетърпеливо очи.

– Причастие ли чакаш? Затвори си устата, по дяволите. Да тръгваме.

Лют започва да се препъва, бързайки да си обуе обувките на правилния крак и да навлече връхните си дрехи върху поне приблизително правилните части от тялото. Кевин не обелва и дума през целия път. По едно време едрият му съотборник грейва и вади сто крони.

– Дължа ли ти ги, или не?

Започва да се кикоти неконтролируемо, когато Кевин взима банкнотата. Кевин, от своя страна, опитва да изглежда небрежно, когато го моли:

– Но си затваряй устата, окей? Знаеш ги какви са мацките.

Лют никога не е изглеждал толкова въодушевен от нещо, колкото от възможността да дели тайна със своя капитан.

Телефонът на Мая звъни и тя иска с цялата си душа да се обажда Ана, но отново е Амат. Скрива телефона под възглавницата си, все едно опитва да го задуши. Не знае какво да му каже, но знае, че на Амат преди всичко му се иска да не бе станал свидетел на случилото се. Ако не му вдигне, може би и двамата ще се научат да се преструват, че не е станало нищо. Че става дума просто за недоразумение.

Маха батериите на датчиците за дим и отваря всички прозорци, преди да просне блузата си на пода в банята и да я запали. Веднага след това запалва една опаковка йогурт и оставя върха ѝ да изгори, след което я изгася и я слага върху кухненския плот. Когато майка ѝ, жената с обоняние като на мечка гризли, се прибере у дома и се зачуди защо вътре мирише на дим, Мая ще обясни, че е обърнала опаковката върху горещ котлон.

Помита внимателно остатъците от блузата и едва сега осъзнава, че копчетата са се стопили и са залепнали за канала, а синтетичният плат не се е превърнал в пореста пепел, както се бе надявала. Ако Ана беше тук, щеше да каже: „Shit, Мая, ако някога ще убивам някого, напомни ми да НЕ те моля за помощ!“. Ана ѝ липсва. Боже, колко ѝ липсва. Седи на пода в банята, плаче и опитва сама да се убеди да звънне на най-добрата си приятелка, но не може да ѝ го причини. Не може да я въвлече в това. Да я принуди да пази такава тайна.

Отнема ѝ повече от час да изчисти банята и да събере остатъците от изгорялата блуза. Слага ги в найлонова торба. Стои разтреперана на прага на входната врата и се взира в кофата за боклук, която се намира на десет метра от нея. Навън е светло, но това няма значение. Страх я е от тъмното, посред бял ден.

25

Ана отива на училище сама. Държи телефона си в ръка като оръжие, заредила е номера на Мая и държи пръста си на спусъка, но не звъни. Най-важното им обещание беше никога да не се изоставят. Не ставаше дума за сигурност, обещанието просто означаваше, че двете са равни. Никога не са били такива в което и да е друго отношение. Ана е добра само в неща, които се правят сред природата, там Мая имаше нужда от нея. Но веднага щом се върнеха от гората, на Ана постоянно ѝ се напомняше, че животът на Мая е много по-добра версия на нейния. Мая все още има двама родители. Брат. Дом, който не мирише на цигари и водка. Тя е умна, забавна, популярна. Има по-добри оценки. Музикална е. Смела. Може да си намери по-добри приятели. И момчетата я харесват.

Ако Ана остави Мая сама сред природата, Мая ще умре. Просто не разбираше, че да остави Ана сама на парти, е същото. Обещаха си никога да не се изоставят, това бе единственото, което ги правеше равни.

Ана държи пръста си на спусъка, но не звъни. След години ще прочете стара вестникарска статия за изследване, което е показало, че частта от мозъка, която регистрира физическата болка, е същата, която регистрира и завистта. Тогава ще разбере. Ще разбере защо от завистта я боли толкова много.

Амат и Фатима стоят на спирката както обикновено, само че сега нищо не е обикновено. Вчера Фатима влезе в магазина и всички я поздравиха. Когато отиде на касата, Фрак, собственикът, се появи отнякъде и ѝ предложи да не плаща. Тя, естествено, не се съгласи, колкото и да я увещаваше той. Накрая едрият мъж разпери ръце и се засмя: „Упорита си като зимата, разбирам откъде го е наследил Амат“.

Сега бялата му кола се задава по пътя, няколко минути преди автобуса. Фрак спира и казва, че е ходил до един от другите си магазини и минава случайно. Фатима не знае дали наистина е така. Първоначално отклонява предложението му да ги закара до залата, но после размисля, щом вижда как Амат гледа колата. Фрак кара, а Фатима седи отпред и вижда в огледалото колко горд е синът ѝ. Горд, че е успял да постигне това.

Тази сутрин, докато момчето тренира самó на пързалката, спонсорът седи на трибуната до треньора на мъжкия отбор и спортния директор. А когато Фатима отива в офиса на клубния президент, за да изпразни кошчето, президентът става и го вдига от пода. Здрависва се с нея.

Училищният коридор вече е пълен, когато момчетата влизат. Всички се обръщат след тях, а на Лют никога не му е било по-приятно Бени да го няма наоколо. Замайва го вниманието на хората, които си мислят, че той е новият най-добър приятел на Кевин. Затова не реагира, когато Кевин измърморва, че „трябва да се изсере“, след което влиза в една от тоалетните и заключва вратата. Старият му най-добър приятел щеше да знае, че Кевин никога не сере доброволно в училище.

Вътре в тъмното помещение той накъсва стоте крони на малки парченца, хвърля ги в тоалетната и пуска водата. Не пали лампата. Не се поглежда в огледалото.

Амат настига Закариас при шкафчетата. Не са се виждали от мача насам и чак сега на Амат му хрумва, че може би е трябвало да се обади. Щом вижда разочарованието и яростта в очите на Закариас, той осъзнава, че това не е единственото, което е трябвало да направи.

– Хей... сори за събота, всичко стана толкова бързо, аз...

Закариас затваря вратата на шкафчето си и поклаща глава.

– Разбирам. Беше парти за отбора. За новия ти отбор.

– Стига, нямах това предви... – пробва се Амат, но Закариас не го оставя да се извини.

– Откажи се, Амат. Вече си звезда. Разбирам.

– Стига, Зак, аз...

– Баща ми ти праща поздрави.

Последното наранява Закариас най-много. Баща му работи във фабриката, всички там обичат хокей и понеже клубът е основан от работници, имат чувството, че той още им принадлежи. Закариас бе готов на всякакви непонятни постъпки, за да може един ден баща му да отиде на работа като татко на играч от юношеския отбор. Дори самият факт, че синът му е приятел с един от играчите, бе достатъчен, за да озари целия му път до фабриката.

Амат преглъща думите, които иска да каже, и търси други, с които да ги замени, но не успява, преди шапката на Закариас да хвръкне от главата му, а тялото му да се блъсне в шкафчето. Двама ученици от най-горния клас, Амат не знае имената им, се засмиват високо.

– Опа! Не те видях! – хили се единият.

– Това сигурно е първият път, когато някой не те забелязва, а, дебелак? Какво си изял? Друг дебелак? – хили се вторият и ощипва Закариас по корема.

Такива неща се случват на Закариас толкова често и от толкова години, че за всички, включително за него самия, е почти невъобразим шок, когато в пристъп на гняв той внезапно се хвърля напред и удря с глава едно от момчетата в гърдите.

Ученикът залита назад. Чувства се сякаш боксова круша е отвърнала на удара му, така че му отнема известно време да се съвземе. След което юмрукът му се забива право в устата на Закариас. Амат се развиква и застава между тях. Двамата по-големи ученици очевидно не ходят на хокейни мачове, защото без колебание го събарят на пода.

– Какво имаме тук? Малък терорист? Ти си от Низината, а?

Амат не казва нищо. Ученикът продължава:

– В Низината има само терористи и камили. Ти оттам ли си?

Амат не отговаря. Имал е цял един живот на разположение, за да се научи, че това само влошава нещата. Един от големите го вдига за пуловера и изръмжава:

– Попитах: Ти. Откъде. Си?

Никой не успява да реагира. Трясъкът от удара на нечий тил в шкафчето е толкова оглушителен, че първоначално Амат решава, че е пострадала собствената му глава. Бобо вдига падналия на пода ученик, който, макар и една година по-голям, е поне десет килограма по-лек от него. С изгарящ глас Бобо пояснява:

– Бьорнстад. Казва се Амат и е от Бьорнстад.

Погледът на ученика блуждае. Бобо го пуска, но веднага след това отново блъска главата му в шкафчето и го пита, допрял лице плътно до неговото:

– Откъде е?

– Бьорнстад! Бьорнстад!!! По дяволите... просто се шегувах, Бобо!

Бобо се отдръпва и двете по-големи момчета побягват. Бобо помага на Амат да стане. Опитва да помогне и на Закариас, но Закариас блъсва ръката му. Бобо не казва нищо.

– Благодаря – смотолевя Амат.

– Сега си един от нас. А с нас никой не се закача – усмихва се Бобо.

Амат поглежда Закариас. Носът на приятеля му кърви.

– Аз... или... ние...

– Трябва да влизам в час. Но ще се видим на обяд, обикновено всички съотборници седим на една маса. Ела при нас! – прекъсва го Бобо и изчезва.

Амат кимва след него. Когато се обръща, Закариас вече е извадил якето и чантата си от шкафчето и е тръгнал към изхода.

– По дяволите, Зак! Чакай! Хайде, той ти ПОМОГНА!

Закариас спира, но не се обръща. Не иска Амат да види сълзите му, когато казва:

– Не. Помогна на теб. Побързай, звезда. Новият ти отбор те чака.

Вратата се затваря. Съвестта, вината и чувството за несправедливост заливат Амат. Ако не се боеше толкова да не се контузи и да пропусне финала, би стоварил юмрука си право върху някое от шкафчетата. Вдига телефона си от пода. Звъни отново.

Бени се е запътил към класната стая, но минава покрай тоалетните тъкмо когато Кевин излиза от една от тях, което му идва като лакът откъм сляпото петно. Защото знае, че приятелят му никога не ходи до тоалетна в училище. Кевин върви забързано, но Бени спира на място. Не е лесно да му прости, но въпреки това стои в коридора с полуотворена уста и полузатворени очи. Кевин избягва погледа му, все едно Бени не съществува.

Откакто двамата се помнят, всички, които ги видят да играят, казват, че те сякаш са настроени на една и съща честота, която само те могат да доловят. Не е нужно да се виждат на леда, за да знаят къде се намира другият. Никога не са могли да го обяснят с думи, но каквато и да е била тайната честота, сега чуват единствено шум. Кевин върви покрай стената на коридора, скрит зад Лют. Останалите юноши автоматично ги обграждат от всички страни. Бени никога не е знаел какъв би бил, ако не беше част от отбора, но започва да осъзнава, че скоро ще разбере.

Когато Кевин, Лют, Бобо и другите влизат в класната стая, Бени остава отвън и опитва да не доказва на света, че в живота му има още неща за разрушаване. Наистина опитва.

Докато преброява учениците, Жанет поглежда през прозореца и вижда Бени да пали цигара на двора, да се качва на колелото си и да го подкарва към пътя. Учителката дълго се колебае. Накрая все пак отбелязва името му в списъка с присъстващите.

Ана увеличава яркостта на дисплея докрай, отваря всички приложения и пуска филм, преди да остави телефона в шкафчето си. Държи се като алкохоличка, която изпразва дома си от всички бутилки. Знае, че няма да издържи цяла сутрин и накрая ще опита да се обади на Мая. Затова се уверява, че дотогава батерията ѝ ще е паднала и ще бъде невъзможно да позвъни.

В този ден няма значение кой до кого седи на обяд. Всички се хранят сами.

26

Петер седи на една пейка в празната съблекалня на юношите. Една от бележките с драматични, мотивиращи сентенции е паднала на пода, намачкана и покрита с отпечатъци от обувки. Петер я прочита отново и отново. Спомня си как Сюне я залепи на стената. Петер тъкмо се беше научил да чете.

Беше дете, тръгнало право към пропастта, но хокеят го откри. Сюне го издърпа на повърхността, а клубът го задържа там. Майка му умря, докато Петер още беше в долните класове, а баща му вечно блуждаеше между весел пияница и зъл алкохолик. Ако дете в такава ситуация намери за какво да се хване, то се държи и не пуска, докато кокалчетата му побелеят. Сюне винаги беше до него, при победите и при загубите, в Бьорнстад и на другия край на света. Когато се появиха контузиите, когато кариерата му приключи, когато погреба баща си и сина си в рамките на една година. Сюне бе този, който му се обади и каза, че един клуб има нужда от помощта му. А Петер имаше нужда да почувства, че може да спаси нечий живот.

Знае каква тишина настава, когато хокеят ти каже, че краят е дошъл. Колко бързо започват да ти липсват ледът, съблекалнята, момчетата, пътуванията, сандвичите от бензиностанциите. Знае как неговото собствено седемнайсетгодишно аз гледаше на трагичните, застаряващи бивши играчи, които се мотаеха около залата и разправяха за славните си дни, привличайки все по-малко заинтригувани слушатели с всеки изминал сезон. Работата като спортен директор му даде възможност да продължи да живее в отбор, да изгради нещо по-голямо, нещо, което да го надживее. Но позицията носеше със себе си и отговорности: трябваше да взима трудни решения. Да живее с болката.

Вдига падналата бележка. Прочита я още един, последен път. „От хората, на които е дадено много, се очаква много.“

Днес ще убеждава мъжа, който го издърпа на повърхността, да подаде оставка доброволно. Спонсорите и ръководството не искат дори да уволнят Сюне и да му платят обезщетение. От Петер се очаква да му каже просто да си тръгне мирно и тихо, защото така е най-добре за клуба.

Сюне се събужда рано в малката редова къща, в която цял живот живее сам. Рядко има гости, но хората, които идват, често се изненадват колко спретнат е домът му. Няма струпани вестници, кенчета бира и кутии от пица, както някои може би си представят, че би трябвало да изглежда жилището на стар мъж, който винаги е бил ерген. Домът на Сюне е уютен, чист, подреден. Даже няма хокейни плакати по стените или трофеи по лавиците. Сюне никога не се е прехласвал по вещите; държи растения по первазите на прозорците, а през лятната почивка гледа цветя в малката градинка отзад. През останалото време има хокея.

Изпива разтворимото си кафе, веднага след което измива чашата. Веднъж го попитаха кое е най-важното качество, за да бъдеш успешен треньор по хокей. Той отвърна: „Да можеш да пиеш наистина лошо кафе“. Всички ранни утрини и късни вечери, прекарани в спортни зали с изгорели кани и евтини автомати за кафе, пътуванията с автобуси, спиращи за почивка пред самотни крайпътни кръчми, лагерите и турнирите, по време на които се храниш в училищни столови – как човек със скъпа еспресо машина у дома би издържал на това? Искаш да бъдеш треньор по хокей? Тогава не свиквай с нещата, с които разполагат другите. Свободно време, семеен живот, хубаво кафе. Този спорт толерира само най-коравите мъже. Тези, които могат да пият кафето студено, ако се налага.

Разхожда се из града. Поздравява почти всички мъже над трийсет години, на практика в един или друг момент е тренирал всеки един от тях. С тийнейджърите е друго, с всяка изминала година има чувството, че познава все по-малко от тях. Вече няма общ език с момчетата в града, те го карат да се чувства отживял като факс машина. В действителност не разбира как се очаква от него да вярва в това, че „децата са бъдещето ни“, след като все повече от тях доброволно избират да не играят хокей. Как може да си дете и да не искаш да играеш хокей?

Тръгва по пътя през гората и щом завива по отбивката към развъдника, вижда Бенямин. Момчето изгася цигарата си твърде късно, но Сюне се преструва, че не я е забелязал. Когато самият той беше играч, съотборниците му пушеха в почивките между третините, а някои пиеха силна бира37. Времената се менят, но той всъщност не е сигурен, че играта също се променя толкова, колкото си мислят някои треньори.

Спира до оградата и се заглежда в кучетата, които си играят от другата страна. Дългокосото момче стои неразбиращо до него, но не го пита защо е дошъл. Сюне го потупва по рамото.

– Фантастичен мач в събота, Бенямин. Фантастичен мач.

Бени кима мълчаливо, гледайки в земята. Сюне не знае дали е от срамежливост, или от скромност, така че вместо това посочва към оградата и добавя:

– Знаеш ли, че когато Давид стана треньор, винаги му повтарях, че най-добрите хокеисти са като най-добрите ловни кучета? Родени егоисти, те винаги ловуват заради себе си. Затова трябва да ги храниш, тренираш и обичаш, докато започнат да ловуват и заради теб. Заради съотборниците си. Едва тогава могат да станат наистина добри. Наистина велики.

Бени отмята перчема от очите си.

– Смяташ да си вземеш куче… или?

– Дълги години си го мислех. Но смятах, че нямам време да гледам кутре.

Бени пъха ръце в джобовете на якето си и изтръсква малко сняг от обувките си.

– А сега?

Сюне се засмива.

– Оставам с впечатлението, че може би съвсем скоро ще ми се отвори малко повече време, отколкото съм свикнал.

Бени кима и за пръв път по време на разговора го поглежда право в очите.

– Обичаме Давид, но това не означава, че не бихме играли за теб.

– Знам – отговаря възрастният мъж и отново потупва момчето по рамото.

Сюне не споделя за какво си мисли, защото не е сигурен, че това всъщност би било в услуга на Бенямин. Но през цялото време, прекарано в спорове дали седемнайсетгодишни момчета могат да играят в мъжкия отбор, двамата с Давид реално бяха на едно мнение. Просто не бяха съгласни кои от играчите са готови и кои – не. Кевин може да има талант, но Бенямин има всичко останало. Сюне винаги се е интересувал повече от дължината на връвчицата, отколкото от големината на балона.

Адри излиза от къщата, разрошва малкия си брат и стиска ръката на треньора.

– Сюне – казва Сюне.

– Знам кой си – казва Адри и веднага пита: – Какво мислиш за следващия сезон? Имаме ли шанс за горната дивизия? Трябва да вземеш няколко играчи, които могат да се пързалят, не мислиш ли? Да изриташ ония от втората и третата тройка, дето имат олово в краката.

Минават няколко секунди, докато Сюне осъзнае, че тя говори за мъжкия отбор. Свикнал е близките на младежите да му задават въпроси само за юношеския отбор и малко се озадачава.

– Човек винаги има шанс. Но шайбата не само се плъзга... – казва Сюне.

– Ами и подскача! – засмива се Адри.

Сюне изглежда объркан и Бени приятелски пояснява:

– Адри играеше. В Хед. Беше страшна гад, правеше повече нарушения и от мен.

Сюне се засмива одобрително. Адри прави жест към оградата.

– Е, какво можем да направим за теб?

– Искам да си купя куче – казва Сюне.

Адри се пресяга и го хваща за рамото. Изглежда корава, но се усмихва приятелски.

– Съжалявам, но не мога да ти дам да си купиш куче, Сюне. Мога да ти подаря едно. За това, че изгради клуба, който спаси живота на малкия ми брат.

Бени диша през носа и насочва погледа си към кучетата. Устните на Сюне потръпват. Успява да се стегне и да каже:

– Тогава... кое кутре ще препоръчаш на един стар, пенсиониран чичо?

– Това там – казва Бени, без да се колебае, и посочва едно кученце.

– Защо?

Този път момчето потупва възрастния мъж по рамото.

– Защото ще бъде предизвикателство.

Давид седи сам на трибуната в залата. Като никога гледа в тавана, а не към леда.

Има мигрена, намира се под по-голямо напрежение от всякога, не помни кога за последно е спал цяла нощ без прекъсване. Приятелката му вече няма сили изобщо да опитва да общува с него у дома, защото така и така не получава отговори. Той живее в мислите си, а в мислите си денонощно се намира на леда. Въпреки това, или може би точно заради това, не може да откъсне поглед от старите, захабени банери, които висят над него: „Култура, ценности, принадлежност“.

Днес ще дава интервю за местния вестник, спонсорите го уредиха. Давид възрази, но президентът на клуба просто се засмя: „Искаш медиите да пишат по-малко за вас? Тогава кажи на отбора си да играе по-зле!“. Още отсега може да се досети какви ще са въпросите. Ще го питат: „Какво е това, което прави Кевин Ердал толкова добър играч?“. А той ще отговори така, както винаги: „Талант и тренировки. Десетки хиляди дребни неща, които е повтарял десетки хиляди пъти“. Но това всъщност не е вярно.

Никога не би могъл да го обясни на някой журналист, но в крайна сметка един треньор никога не би могъл да създаде такъв играч. Защото това, което прави Кевин по-добър от останалите, е съвършеният му инстинкт на победител. Не че мрази да губи, просто е неспособен дори да опита да приеме, че може да не спечели. В неговия свят такава концепция не съществува. Той е безмилостен. Не можеш да научиш някого на това.

Спортът е фантастичен, но и тежък. Боже, колко ли часове влагат момчетата в хокея? Какво ли не е жертвал самият Давид! Целият ти живот до двайсет-двайсет и пет годишна възраст е само тренировки, тренировки, тренировки, а какво ти остава, когато се окаже, че не си достатъчно добър? Нищо. Нямаш образование, нямаш спасителен пояс. Играч, който е добър колкото Кевин, може би ще стане професионалист. Може би ще печели милиони. Играчите, които са ПОЧТИ толкова добри? Те отиват във фабриката, която се намира от другата страна на горичката до залата.

Давид гледа банера. Докато отборът му продължава да печели, той ще има работа, но ако загубят? Колко крачки делят него самия от фабриката? Какво друго има, освен хокея? Нищо.

Седеше точно тук, когато беше на двайсет и две, и си мислеше абсолютно същото. Тогава Сюне седна до него. Давид го попита за банера, попита го какво означава за него, а Сюне отговори: „Принадлежността означава, че се стремим към една и съща цел и всеки има конкретна роля в постигането ѝ. Ценностите означават, че можем да разчитаме един на друг. Че се обичаме“. Давид мисли дълго, преди да попита: „Ами културата?“. Сюне придоби по-сериозно изражение, подбирайки внимателно думите си. Накрая каза: „За мен културата се оформя както от това, което поощряваме, така и от това, което позволяваме“.

Давид го попита какво има предвид, а Сюне отвърна: „Че повечето хора не правят само това, което им кажеш. Правят това, което позволиш да им се размине“.

Давид затваря очи. Прокашля се. После се изправя и тръгва към леда. Повече не поглежда към тавана.

Тази седмица банерът няма значение. Важни са само резултатите.

Петер минава покрай офиса на шефа. Помещението е пълно с хора, въпреки че е едва следобед. Спонсори и членове на ръководството, толкова шумни и ентусиазирани, колкото само една игра може да ентусиазира възрастни мъже. Един от членовете на ръководството, мъж на около шейсет години, който е натрупал състоянието си от три различни строителни компании, прави диви тласъци с таза си, за да демонстрира какво според него са направили Бьорнстад със съперниците си на полуфинала, и в същото време крещи:

– Цялата трета част беше ОРГАЗМЕНА! Идват тук и си мислят, че могат да се мерят с НАС! Ама сега ще ходят разкрачени със СЕДМИЦИ!

Някои от мъжете се смеят, други – не. Дори някой да си мисли нещо, не го казва. Все пак това е просто шега, а членовете на ръководството са като съотборници, трябва да приемат доброто заедно с лошото.

По-късно през деня Петер ще отиде с колата до големия магазин за хранителни стоки, собственост на Фрак, ще седне в офиса на приятеля си от детинство, двамата ще дрънкат глупости за стари мачове и ще пускат същите шеги, които пускат още откакто се запознаха в кънкьорското училище като петгодишни. Фрак ще иска да го почерпи уиски, Петер ще откаже, но преди да си тръгне, ще попита:

– Имаш ли някое свободно място в склада?

Фрак ще се почеше несигурно по брадата и ще каже:

– За кого?

– Робан.

– Стотина души се редят на опашка за работа в склада, за кой проклет Робан питаш точно?

Петер ще се изправи, ще прекоси офиса на Фрак и ще застане пред една стара снимка, окачена на стената. Снимка на хокеен отбор от малък град в гората, който стана втори в цяла Швеция. Първо ще посочи себе си. После Фрак. И накрая, точно между тях, Робан Холтс.

– „Грижим се един за друг“, Фрак, нали така каза? „Мечките от Бьорнстад.“

Фрак ще погледне снимката и ще сведе брадичка, съгласявайки се засрамено.

– Ще говоря с отдел „Човешки ресурси“.

Двама мъже на по четиресет години си стискат ръцете пред снимка на тях самите, от времето, когато са били на по двайсет години. В добро и зло, това е просто игра. Само че не е просто игра. Невинаги.

Съблекалнята се изпълва с юноши, но не се изпълва със звуци. Играчите слагат екипировката си, без да разговарят. Бени не се появява. Всички забелязват това, но никой не казва нищо.

Лют прави вял опит да наруши тишината, като разказва как едно момиче му духало на партито на Кевин, но когато отказва да сподели кое е момичето, лъжата става очевидна. Всички знаят, че Лют не може да пази тайни. Явно му се иска да каже още нещо, но поглежда изплашено към Кевин и се въздържа. Играчите тръгват към пързалката, Лют облепя протекторите на краката си, откъсва фрустрирано краищата на лентата и ги хвърля на пода. Бобо изчаква почти всички да напуснат съблекалнята, след което се навежда, вдига ги и ги хвърля в кошчето. С Амат никога няма да говорят за това.

Половината тренировка минава, преди Кевин да намери начин да застане достатъчно близо до Амат по време на едно прекъсване, така че да могат да поговорят, без другите да ги слушат. Амат се е подпрял на стика и гледа надолу към кънките си.

– Онова, което си мислиш, че си видял... – започва Кевин.

Не звучи заплашително. Нито сурово или заповедно. Почти шепне:

– Знаеш ги мацките.

На Амат му се иска да знае какво да каже. Да е смел. Но устните му остават затворени. Кевин го потупва леко по гърба.

– Ще бъдем страшен тандем, ти и аз. В мъжкия отбор.

Бенгт надува свирката и Кевин се отправя към скамейката. Амат го следва, все още вперил очи в кънките си. Не смее да погледне право в леда, защото се страхува да не види отражението си.

27

Топката в стомаха на Мира отказва да си отиде. Разбира се, тя си втълпява, че на Мая нищо ѝ няма, че е обикновена тийнейджърка и това е просто фаза. Опитва да си втълпи, че трябва да бъде готината майка. Не ѝ се получава.

Така че, когато колежката влиза с гръм и трясък в кабинета ѝ, Мира изпитва благодарност, а не раздразнение. Въпреки че има цял океан от задачи, в които да се удави, тя с облекчение слуша как колежката ѝ обяснява, че „има нужда от помощ, за да разбие онези копелета!“.

– Мислех, че клиентът се е съгласил на споразумение? – припомня си Мира, докато чете документите, които колежката хвърля върху бюрото ѝ.

– Точно това е проблемът! Искат да се предам! Като скапана страхливка! И знаеш ли какво каза Язовеца?

– „Прави каквото казва кл...“ – предполага Мира.

– ПРАВИ КАКВОТО КАЗВА КЛИЕНТЪТ! ТАКА КАЗА! И този ни е шеф, представяш ли си? ШЕФ? Какво им е специалното на мъжете, да не би да имат по-малка плътност от жените… или? Как така все пишките се издигат до върха на йерархията?

– Окей... но ако клиентът ти се е съгласил с условията, тогава...

– ...тогава съм си свършила работата? Майната му! Работата ми не е ли да се погрижа клиентът да получи най-доброто?

Колежката подскача нагоре-надолу от гняв, а токчетата ѝ оставят следи по пода. Мира разтърква чело.

– Ами… да, но може би когато клиентът НЕ ИСКА ти да...

– Клиентите ми не знаят какво, по дяволите, искат!

Мира поглежда документите и вижда името на адвокатската кантора, която представлява противниковата страна. Започва да се смее. Веднъж колежката кандидатства при тях, но не получи работата.

– Добре, но дали не искаш да спечелиш точно това дело... защото съвсем случайно мразиш точно тази кантора... – измърморва Мира.

Колежката се пресяга към нея през бюрото, ококорила очи.

– Не, не искам да спечеля срещу тях, Мира. Искам да ги разбия! Искам да им докарам житейска криза, искам да излязат от стаята за преговори с намерението да заживеят на морето, да реновират някое старо училище и да отворят бед енд брекфаст, искам така да ги нараня, че на копелетата да им се прииска да започнат да медитират и ДА ОТКРИЯТ СЕБЕ СИ! Когато приключа с тях, ще са станали вегетарианци и ще носят сандали с чорапи!

Мира въздъхва и се засмива.

– Окей, окей, окей... дай ми останалите документи, ще ги прегледам...

– Сандали с ЧОРАПИ, Мира! Искам да започнат сами да си отглеждат доматите, искам да унищожа самоуважението им, да се откажат от адвокатската професия и вместо това да опитат да бъдат ЩАСТЛИВИ, или някаква такава простотия! Окей?

Мира обещава. Затварят вратата. Двете ще спечелят, винаги го правят.

Петер затваря вратата след себе си. Сяда зад бюрото си. Взира се в документите за оставката, които чакат подписа на Сюне. Ако е научил нещо за човешката природа през всичките тези години, отдадени на спорта, то е, че повечето хора се възприемат като добри отборни играчи, но малцина осъзнават какво всъщност означава това. Често се говори, че хората са стадни животни. Тази представа се е вкоренила дълбоко и почти никой не е готов да признае, че в действителност много от нас работят адски зле, когато са в група с други хора. Че не можем да си сътрудничим, че сме егоистични, или най-лошото: че не се харесваме на останалите. Затова си повтаряме: „Аз съм добър отборен играч“. Докато сами си повярваме, без изобщо да сме готови да платим цената.

Петер винаги е бил част от отбор и знае какви жертви изисква това всъщност. За тези, които не разбират спорта, думите „Отборът е по-голям от аза“ са просто клише. За всички останали това е болезнена истина, защото да я следваш, е мъчително. Да приемеш роля, която не искаш, да вършиш мълчаливо черната работа, да играеш в защита, вместо да вкарваш голове и да бъдеш звезда. Когато приемеш най-лошите страни на съотборниците си, защото обичаш групата, тогава наистина си отборен играч. Сюне го научи на това.

Взира се в мястото, където Сюне трябва да се подпише. Потънал е толкова дълбоко в мислите си, че подскача, когато телефонът звънва. Изпитва поравно облекчение и объркване, когато вижда, че номерът е канадски. После се усмихва и вдига:

– Брайън Касапина? Как си, бандит такъв?

– Пийт! – виква старият му съотборник.

Двамата играеха заедно в долната лига, Брайън така и не се издигна до НХЛ като играч, но се преориентира и вместо това стана скаут. Сега е един от шефовете, които следят най-големите младежки таланти в един от най-добрите отбори в лигата. Всяко лято, когато представя доклада си преди годишния подбор на играчи в НХЛ, той сбъдва и разбива дългогодишните мечти на момчета от цял свят. Така че не се обажда само заради Петер.

– Как е семейството?

– Добре е, Брайън, добре е! Твоето как е?

– Ами… каквото – такова. Разводът приключи миналия месец.

– По дяволите. Съжалявам.

– Недей, Пийт. Сега имам повече време за голф!

Петер се засмива вяло. За няколко години Брайън беше най-добрият му приятел в Канада. Съпругата му беше близка с Мира, децата им си играеха заедно. Все още се чуват, но в някакъв момент започнаха да си споделят все по-малко за личния си живот. Накрая хокеят остана единственото общо нещо помежду им. Петер се кани да го попита „добре ли си?“, но не успява, защото Брайън вече е възкликнал:

– Какво става с твоето момче?

Петер си поема дъх и кима.

– Кевин? Справя се фантастично, спечелиха полуфинала. Той игра изключително.

– Значи няма да съжалявам, ако кажа на моите хора да го вземат?

Сърцето на Петер започва да бие по-бързо.

– Сериозно? Обмисляте да го привлечете?

– Ако ми дадеш дума, че това няма да е грешка. Доверявам ти се, Пийт!

Петер никога не е звучал по-сериозно, когато казва:

– Мога да ти дам дума, че ще получиш фантастичен играч.

– И той е... правилният човек?

Петер кимва уверено, защото знае какво означава това. Когато взимат един играч за сметка на друг, клубовете от НХЛ правят огромна финансова инвестиция. Затова проучват и най-малките подробности. Не е достатъчно да си добър на леда, клубовете не искат никакви неприятни изненади, включително такива, свързани с личния живот на играчите. Петер знае, че не би трябвало да е така, но в днешно време правилата на играта са такива. Преди няколко години чу за голям талант, който изхвърчал от списъка с най-желани играчи, защото скаутите научили, че баща му е наркоман и престъпник. Това ги стреснало, не знаели как ще реагира тийнейджърът, ако изведнъж се събуди като хокейна звезда и милионер. Затова Петер казва истината, която знае, че Брайън така копнее да чуе:

– Кевин е правилният човек. Има отлични оценки в училище. Идва от стабилно семейство и е добре възпитан. Определено няма „off the ice problems38“.

Брайън тананика доволно в другия край на линията.

– Чудесно. Чудесно. И играе със същия номер като теб, а? Деветка?

– Да.

– Мислех, ще окачат тениската с девети номер на тавана.

Петер се засмива.

– Сигурно ще го направят. Но на нея ще стои името на Кевин.

Брайън избухва в смях. Приключват разговора с обещанието, че скоро пак ще се чуят и че Петер ще отиде със семейството си в Канада, за да се видят. И двамата знаят, че лъжат. Помежду им е останал само хокеят.

Амат събира конусите и шайбите след тренировката не защото някой му е казал така, а защото му се струва естествено, а и му дава възможност да се отдели от останалите. Очаква съблекалнята да е празна, когато влиза вътре, но заварва там Бобо и Кевин. Двете седемнайсетгодишни момчета събират лепенки от пода и ги хвърлят в кошчето.

Амат стои на вратата. Учудва се колко лесно става всичко, което следва.

– Лют е взел колата на баща си. Ще ходим на кино в Хед! – казва Кевин, сякаш това е най-естественото нещо на света.

Бобо потупва весело Амат по гърба.

– Нали ти казах! Вече си един от нас!

Двайсет минути по-късно седят в колата. Амат се досеща, че седи на мястото на Бени, но не задава въпроси. Лют пак се хвали, че са му духали. Кевин моли Бобо да разкаже „някой добър виц“ и Бобо така се екзалтира, че безалкохолното, което тъкмо е отпил, излиза през носа му и оплисква почти цялата седалка, при което Лют побеснява. Смеят се високо. Говорят за финала, за дългото пътуване с автобус до града, където ще играят, за момичета и купони, за това какво ли ще бъде, когато всички заиграят в мъжкия отбор. Амат се включва в разговора, първоначално с неохота, но скоро го изпълва приятното, топло чувство за принадлежност. Защото така е по-лесно.

Дори в Хед ги разпознават, дори там ги тупат по гърба и ги поздравяват. След киното потеглят с колата и Амат си мисли, че се прибират, но Лют завива по големия път малко след табелата за Бьорнстад. Спира при езерото. Амат разбира причината чак когато Кевин отваря багажника. Вътре има бира, фенери, кънки и хокейни стикове. Поставят шапките си на леда вместо греди, но с намаляването на бирата започват повече да си говорят, отколкото да играят. Бобо прочиства гърло и пита:

– Как се разбира къде свършва кожичката на пишката? Просто се чудя... например, когато някого го обрязват, как знаят къде да режат? Гледал съм адски внимателно и няма някаква линия или нещо такова!

– Напомни ми да не ти давам да държиш ножицата за лепенки в съблекалнята – казва Лют и всички така се разсмиват, че якетата им заблестяват от разлята бирена пяна.

Тази вечер четири момчета играят хокей на езерото и всичко изглежда просто. Все едно са деца. Амат се учудва колко е лесно. Да си мълчиш, за да бъдеш част от колектива.

Петер отново хвърля подскачащата си топка в стената. Опитва се да не гледа към документите върху бюрото си, да не мисли за Сюне като за човек, а да гледа на него просто като треньор. Знае, че самият Сюне би искал това. Клубът на първо място.

Ръководството и спонсорите могат да бъдат задници, Петер го знае по-добре от всекиго, но те искат същото като него и Сюне: клубът да е успешен. А успехът изисква от нас да пренебрегнем собственото си его. Понякога на Петер му се налага да си замълчи, когато ръководството настоява да се осъществи идиотски трансфер, а след това да си замълчи още веднъж, когато се окаже, че е бил прав. Понякога го инструктират да подпише седеммесечен договор с даден играч, така че клубът да не му плаща заплата през лятото. От своя страна, играчите се регистрират като безработни и получават помощи от общината, а от време на време Фрак подписва фалшиви уверения, че ги е взел „на стаж“ в магазина, докато в действителност цяло лято тренират с отбора, а в началото на сезона подписват нови седеммесечни договори. Малките клубове понякога трябва да заобикалят някои етични правила, за да оцелеят финансово, Петер е приел това като част от работата. Веднъж Мира му каза: „В този клуб имате неприятна култура на мълчание, Петер, като при военните и престъпниците“. Но понякога може би културата на мълчание е нужна, за да има култура на победата.

„Ще го решим помежду си“, в клуба винаги така казват, когато стане нещо. Защото трябва да могат да разчитат едни на други – както на леда, така и извън него. Висок таван и дебели стени, в добро и зло. Петер е отделил повече време от който и да е друг спортен директор, за да намали буйстването на Групата в залата, както и заплашителния им авторитет в града. Това го е превърнало в омразна фигура в „Кожуха“, но понякога дори на него му е трудно да прецени кои са най-опасните хулигани в Бьорнстад Хокей – тези с татуировките по вратовете или тези с вратовръзките.

Оставя подскачащата топка. Взима химикалка от прилежно подредената кутия в чекмеджето и се подписва на мястото, където пише „Представител на клуба“. Когато Сюне сложи подписа си до неговия, официално ще изглежда, че сам е подал оставка. Но Петер знае какво направи. Току-що изрита своя идол.

Бенгт стои в кабинета на Давид, колебае се до последно, но накрая прочиства гърло и казва:

– Как искаш да накажеш Бени?

Давид не отмества поглед от екрана на монитора си.

– Няма да го наказваме.

Ноктите на Бенгт потропват със сдържано неудовлетворение по дървената рамка на вратата.

– Пропусна тренировка, при положение че до финала остава по-малко от седмица. Не би търпял такова поведение от друг играч.

Давид вдига глава и поглежда право към него, толкова рязко, че Бенгт се отдръпва назад.

– Искаш ли да спечелиш финала?

– Естествено! – казва Бенгт задъхано.

– Тогава остави тая работа. Защото не мога да гарантирам, че ще спечелим с Бени, но ти обещавам, че със сигурност ще загубим без него.

Бенгт излиза от стаята, без да протестира. Щом остава сам, Давид изключва компютъра, въздъхва дълбоко и взима маркер и шайба, върху която изписва седем големи букви.

После отива на гробището.

Мая лежи в леглото. Заспива и се буди толкова често, че понякога ѝ се струва, че има халюцинации. По-рано вечерта открадна няколко от приспивателните на майка си. Взе ги от шкафчето в банята, нареди ги в спретната редица върху мивката и опита да пресметне колко биха ѝ били необходими, за да не се събуди повече. Сега мига към тавана и сякаш продължава да се надява, че всичко е било сън, че ще може да се огледа и да осъзнае, че се е върнала в реалността: че днес е петък и още нищо не се е случило. Но прозрението, че това не е така, я удря с всичка сила и тя трябва да изстрада всичко наново. Ръцете му около гърлото ѝ, бездънният ужас, пълното убеждение, че той ще я убие.

Пак. И пак. И пак.

Ана вечеря с татко, а в стаята цари онази специална тишина, която упражняват от петнайсет години. Майка ѝ винаги е мразела тишината. Именно тя я накара да се махне. Ана можеше да тръгне с нея. Но излъга и каза, че не си представя да живее някъде, където няма дървета, а единствените дървета на мястото, където сега живее майка ѝ, са засадени за украса пред моловете. Разбира се, в действителност остана в Бьорнстад, защото не можеше да изостави баща си, макар че не знае дали го прави по-скоро заради него, или заради самата себе си. Никога не са говорили за това. Във всеки случай сега той пие по-малко, отколкото когато майка ѝ живееше с тях, за което Ана е благодарна и на двамата си родители.

Предлага да изведе кучетата. Естествено, татко намира това за странно, тъй като обикновено трябва да ѝ опява, за да свърши дъщеря му нещо такова. Но не казва нищо. Тя също.

Живеят в старата част на Възвишението, където се намират вилите, които са били тук още преди да бъдат построени по-скъпите къщи. Станаха част от висшата класа в Бьорнстад по асоциация. Ана тръгва по осветената пътека за бягане, която общината се гордееше, че построи, за да могат „жените тук да спортуват в безопасност“. По чиста случайност лампите бяха поставени горе във Възвишението, а не в гората до Низината. И какво щастливо съвпадение, че две фирми, собственост на мъже, живеещи във вили току до алеята, спечелиха обществената поръчка.

Пуска кучетата и ги оставя да си играят под светлината на лампите. Това винаги помага. Дърветата и животните, те никога не са я наранявали.

Кевин се прибира и минава покрай родителите си в кухнята и всекидневната, без да се налага да ги поглежда в очите. Качва се по стълбите, затваря вратата на стаята си и прави лицеви опори, докато му причернее пред очите. Когато къщата утихва и вратата на спалнята на родителите му се затваря, той си облича дрехите за бягане и се измъква навън. Тича толкова бързо, че да не му останат сили да мисли.

Ана върви след кучетата, които прекосяват осветената алея. Кевин спира рязко петнайсет метра по-напред. Първоначално тя не реагира, мисли си, че може би се е изплашил от животните. Но после разбира, че е спрял заради нея. Два дни по-рано не би могъл дори да посочи лицето ѝ на картинка, ако ще тя да е единственият човек на снимката. Сега обаче знае коя е. И не изглежда нито горд, нито засрамен, а това са единствените изражения, които Ана е виждала по лицата на момчетата в училище, след като през уикенда са преспали с момиче.

Не, Кевин се страхува. Никога не е срещала по-изплашен човек от него.

Мая опитва да свири на китара, но пръстите ѝ треперят твърде много. Тялото ѝ се поти под големия сив суитшърт, но когато родителите ѝ я питаха, тя се оправда, че ѝ е студено заради треската. Придърпва качулката по-плътно около врата си, за да прикрие синините. Дръпва ръкавите до средата на дланите си, за да не се виждат тъмносините ѝ китки.

Звъни се на вратата. Твърде късно е, за да е някой от приятелите на Лео. Чува майка си да говори с някого, едновременно облекчена и притеснена, както само майките умеят. Някой чука и Мая се преструва, че спи, докато не разбира кой стои отвън.

Ана затваря внимателно вратата след себе си. Изчаква да чуе стъпките на Мира да се отдалечават към кухнята. Задъхана е. Тичала е дотук по целия път от Възвишението, поравно бясна и паникьосана. Вижда следите по врата и китките, колкото и приятелката ѝ да се опитва да ги скрие. Когато най-накрая поглежда Мая в очите, сълзите бликват, търсят всяка вдлъбнатина, всяка гънка в кожата им, текат на вадички и капят от брадичките им. Ана прошепва:

– Видях го. Беше изплашен. Копелето беше изплашено. Какво ти направи?

Сякаш за Мая случилото се е било нереално, преди да го каже на глас. А щом го прави, веднага се озовава обратно в момчешката стая с трофеите и плакатите. Опипва разплакано суитшърта, търсейки копче, което никога не е било там.

Разпада се в ръцете на Ана, а Ана я прегръща така, все едно животът ѝ зависи от това – с цялото си сърце желае да е на мястото на Мая.

Никога повече няма да намериш такива приятели, каквито имаш на петнайсет.

28

Когато бяха деца, струва им се съвсем скоро, Ана и Мая все си мечтаеха за Ню Йорк. Как ще живеят там, когато станат богати и известни. Мая щеше да бъде богатата, а Ана – известната, което беше непонятно за всички, виждали как едната иска единствено да свири на китара, а другата – да дялка дървени мечове. Разликата между двете се изразяваше най-ясно в това, че Мая казваше „навън в гората“, а Ана – „вътре в гората“, защото за Мая градът бе нормалното, а за Ана – обратното. Въпреки това мечтите им бяха пълната противоположност: Мая мечтаеше за спокойно музикално студио, а Ана – за развълнувано море от хора. Ана искаше да стане известна, за да получава одобрение, а Мая искаше да стане богата, за да може грам да не ѝ пука какво мислят всички останали. И двете са необяснимо сложни и именно заради това се разбират.

Когато бяха наистина малки, Ана смяташе да играе хокей на професионално ниво. Прекара един сезон в момичешкия отбор в Хед, но беше твърде неспокойна, за да изпълнява наставленията на треньорите, и постоянно се спречкваше с другите играчи. Накрая татко ѝ обеща да я научи да стреля с флоберка, ако Ана спре да го кара да я води на тренировки. Тя виждаше, че татко се срамува от това, че е различна, а предложението за стрелбата бе твърде добро, за да откаже.

Когато порасна малко, реши да стане спортен коментатор, но после влезе в горните класове и научи, че момичетата в Бьорнстад могат да харесват спорт, но не и по начина, по който тя го харесваше. Не и толкова много. Не толкова, че да обясняват на момчетата за правила и тактики. Тийнейджърките трябва на първо място да се интересуват от хокеисти, не от хокей.

Затова сведе глава и се отдаде на истинските национални спортове на Бьорнстад: срам и мълчание. Именно те докарваха мама до лудост. Ана за малко не тръгна с нея, но накрая промени решението си и остана. Заради Мая, заради татко, и може би защото обичаше дърветата толкова много, колкото понякога ги мразеше.

Винаги си е мислила, че гората учи хората в Бьорнстад да си мълчат. Когато ловуваш и ловиш риба, трябва да си тих, за да не изплашиш животните, а ако се научиш на това още от малък, то се отразява на начина, по който общуваш. Затова Ана винаги се е разкъсвала между импулсите да крещи с цяло гърло и изобщо да не отваря уста.

Лежат една до друга в леглото на Мая. Ана прошепва:

– Трябва да разкажеш.

– На кого? – издишва Мая.

– На всички.

– Защо?

– Защото иначе той ще го направи отново. На някое друго момиче.

Отново и отново водят същите мълчаливи спорове, помежду си и сами със себе си, защото Ана знае, че е абсурдно да иска нещо такова: точно сега Мая да се чувства отговорна за някого другиго. Точно тя да се изправи и да се разкрещи в най-тихия град на света. Да подплаши животните. Ана закрива лице с длани, за да не чуят родителите на Мая, че някой в стаята плаче.

– Шибаната вина е моя, Мая, изобщо не биваше да те оставям сама. Трябваше да се досетя. Да те потърся. Бяха такава проклета, проклета, страхливка. Аз съм виновна, аз съм винов...

Мая хваща нежно лицето на приятелката си.

– Вината не е твоя, Ана. Не сме виновни ние.

– Трябва да разкажеш – хълца Ана отчаяно, но Мая поклаща глава решително.

– Можеш ли да пазиш тайна?

Ана кима, подсмърча и обещава:

– Заклевам се в живота си.

– Не е достатъчно. Закълни се в техното.

Ана започва да се смее. Как да не обичаш непонятно много човек, който успява да те разсмее точно в такъв момент?

– Заклевам се във всички форми на електронна музика. Освен лайняното юротехно от деветдесетте.

Мая се усмихва и избърсва сълзите ѝ, поглежда я в очите и прошепва:

– В момента Кевин е наранил само мен. Но ако разкажа, ще му позволя да нарани и всички, които обичам. Не мога да понеса такова нещо.

Държат се за ръце. Седят една до друга в леглото и броят приспивателни, чудят се колко ли ще са нужни, за да отнемат живота си. Когато бяха деца, всичко беше различно. Струва им се съвсем скоро, защото наистина беше така.

Бени я вижда отдалече: черната шайба върху надгробната плоча. Стояла е там няколко часа; той я изтръсква от снега и прочита какво е написано върху нея. Една-единствена дума.

Когато Кевин, Бобо, Лют, Бени и останалите играчи бяха малки, преди мачовете Давид им даваше шайби с кратки съобщения, на които искаше да обърнат особено внимание. „По-агресивно в защита“ или „пързаляй се повече“, или „имай търпение“. Понякога пишеше разни неща само за да ги разсмее. Можеше с мъртвешка сериозност да се приближи към най-притеснения играч в автобуса и да му подаде шайба, а когато играчът я погледне, да види думите: „Ципът ти е разкопчан. Пишката ти виси навън“. Давид имаше чувство за хумор, което демонстрираше само пред играчите си, а това ги караше да се чувстват избрани. В това отношение шегите са нещо могъщо, могат както да приобщават, така и да отчуждават. Да създадат едновременно „ние“ и „вие“.

Преди всичко Давид можеше да внуши на играчите си чувството, че вижда всеки един от тях. Покани целия отбор на вечеря у дома и запозна играчите с приятелката си, но когато клубът организира мач „бащи и синове“ за всички момчешки отбори, Давид беше единственият треньор, който не се появи. Вместо това отиде да вземе Кевин и Бени, единия – от двора му, а другия – от гробището, и отиде да играе с тях на езерото.

Бореше се за тях, буквално. Когато Бени беше на девет или десет, стилът му на игра вече вбесяваше родителите на противниковите играчи. По време на едно гостуване срещу детския отбор на Хед Бени бутна един от противниците, който се разкрещя, че щял да извика баща си. Бени не му обърна особено внимание, но след мача един мъж се появи в тъмния коридор, вдигна го за врата, блъсна го грубо в стената и изрева: „Я да те видя, циганче проклето! На корав ли ще се правиш?“. Бени не се изплаши, но изпита спокойната увереност, че след миг ще бъде убит. Наоколо имаше още възрастни, които видяха какво става, но не се намесиха. Бени така и не разбра дали ги беше страх, или пък смятаха, че си го е заслужил. Спомня си единствено юмрука на Давид, който прати таткото на земята само с един удар.

– Ако още веднъж видя възрастен човек да докосва малко дете в тази зала, ще го убия – каза Давид, не на таткото, а на всички смълчани хора в коридора.

После се наведе към Бени и прошепна в ухото му:

– Знаеш ли как да спасиш жител на Хед, който се дави?

Бени поклати глава, а Давид се засмя:

– Това е добре.

В съблекалнята Давид написа една-единствена дума на шайбата, която пъхна в раницата на Бени. „Горд.“ Бени още я пази. Докато се прибираха с автобуса онази вечер, всичките му съотборници се шегуваха. Смехът им ставаше все по-висок, а вицовете – все по-груби. Бени си спомня само един от тях, разказан от Бенгт:

– Момчета, знаете ли как да накарате четирима педали да седнат на един стол? Като го обърнете наопаки!

Всички се смяха. Бени си го спомня, защото погледна скришом към Давид и видя, че той също се смее. Еднакво лесно е да приобщиш и да отчуждиш, да създадеш и „ние“, и „вие“. Бени никога не се е страхувал, че ще го набият или намразят, ако някой разбере истината за него. Всички противникови отбори го мразят още откакто беше дете. Страхува се само, че един ден може да има шеги, които съотборниците и треньорите му да не разказват, докато той е в стаята. Страхува се от отчуждаването на смеха.

Стои до гроба на баща си и претегля шайбата в ръка. Давид е написал само една дума върху нея.

„Спечелѝ.“

На следващия ден Бени не отива на училище, но отива на тренировка. След края неговият екип е по-мокър от всички останали. В моментите, когато вече не открива смисъл в каквото и да е на този свят, все пак има нещо, което никой не може да му отнеме. Това, че е победител. Давид го потупва два пъти по каската, без да се налага да казва нищо.

Лют седи на мястото на Бени в съблекалнята, до Кевин. Бени не си послужва с думи, просто застава пред Лют, докато той събере нещата си и се премести нещастен на отсрещната пейка. Лицето на Кевин не трепва, но очите му издават какво чувства. Никога не са могли да се лъжат един друг.

Давид никога не е виждал двамата си най-добри играчи да правят по-добра тренировка.

Идва събота. Денят на финала. Навсякъде из града мъже и жени си слагат зелените тениски и шалове още щом се събудят. На паркинга пред залата стои автобус, окичен с горди знамена, готов да откара отбора до столицата. Едно от местата е запазено за трофея, който ще се вози с тях на връщане.

Рано сутринта три момичета от долните класове си играят на улица в центъра на града. Гонят се, фехтуват се с пръчки, хвърлят някои от последните снежни топки през тази дълга зима. Мая стои в стаята си и ги гледа. Преди няколко години двете с Ана бяха бавачки на момичетата. Понякога все още се случва Ана да се втурне навън и да им обяви война със снежни топки, когато китарата на Мая я отегчи. Успява така да ги развесели, че момичетата да почнат да се въргалят от смях в снега. Мая е прегърнала силно тялото си. Прекара будна цялата нощ, като през цялото време бе сигурна, че никога няма да разкаже за случилото се. Нужни са три момиченца, които си играят на улицата пред прозореца ѝ, за да промени решението си.

Ана спи изтощена в леглото ѝ, безкрайно малка и ранима под дебелото одеяло. Ужасна е историята за този ден и този град: за това как Мая най-накрая реши да каже истината за Кевин, но не заради себе си, а за да предпази другите. И как още докато стоеше пред прозореца тази сутрин, вече знаеше какво ще ѝ причини Бьорнстад.

29

Най-опасната ситуация на леда е да те спънат, без да си подготвен. Затова едно от първите неща, на които те учи хокеят, е да държиш главата си високо. Иначе ще я разбиеш.

Телефонът на Петер звъни цяла сутрин – спонсори, членове на ръководството и родители на играчи, нервите на целия град са обтегнати докрай. След няколко часа ще потегли с автобуса на юношеския отбор, въпреки че мрази да пътува. Едно време не си беше у дома през една трета от нощите по време на сезон, това бе съвсем естествена част от семейния им живот и го беше срам да си признае, но понякога почти му се струваше, че така му харесва. После Исак се разболя, през една от онези нощи, и оттогава Петер не може да спи в хотелски легла.

Лео си извоюва място в една от колите. Първоначално Петер възрази, но всъщност така всички ще се чувстват малко по-спокойни. Ще нощуват в столицата, което е огромно приключение за едно дванайсетгодишно момче – Лео много иска да дойде. На Петер тайно му се иска и Мая да бе проявила такова желание. Стои пред вратата ѝ и събира цялото си самообладание, за да не почука.

Веднъж чу, че най-добрият начин да се подготвиш ментално за родителството е да отидеш с група добри приятели на рок фестивал, където да спите на палатка и да пушите хашиш. Ще се препъваш наоколо, постоянно страдайки от остра липса на сън, по дрехите ти ще има петна от храна, която най-често не си ял ти самият, ушите ти ще пищят, няма да можеш да се доближиш до локва, без някой ухилен глупак да скочи в нея с двата крака, нито ще можеш да отидеш до тоалетна, без някой да крещи отвън и да блъска по вратата, ще те будят посред нощ само защото някой си е „мислел за нещо“, а на сутринта ще се будиш, защото някой те е напикал.

Може и да е вярно, но не помага. Защото никога не можеш да се подготвиш за чувствителността, която идва с появата на децата ти. Не чувствата, а чувствителността. Петер не бе предполагал, че е възможно сетивата му да са изострени дотолкова, че едва да издържа да живее в собствената си кожа. След раждането на Исак дори най-тихите звуци ставаха оглушителни, най-малката уплаха се превръщаше в ужас, всички коли започнаха да се движат по-бързо, а той не можеше да гледа новините, без да получи нервен срив. Когато Исак умря, Петер си мислеше, че ще се вцепени, но вместо това сякаш порите му се отвориха и дори самият въздух започна да му причинява болка. Само един недоволен поглед от страна на някое от децата, особено дъщеря му, можеше да разкъса гръдния му кош на парченца. Докато растеше, искаше единствено животът да се забърза, а сега най-голямото му желание е всичко да се забави. Часовниците да спрат и Мая никога да не порасне.

Обича я нечувано много заради това, че винаги го кара да се чувства глупав. Не ѝ е помагал с домашните от години, но тя все пак му задава въпроси от време на време, просто заради жеста. Когато беше малка, Мая се преструваше, че е заспала на задната седалка, така че татко ѝ да я отнесе вкъщи на ръце. Той винаги се оплакваше, когато трябваше да мъкне както торбите с храна, така и дъщеря си, докато в същото време бута количката на Лео, но тайно обичаше здравата прегръдка на Мая около врата си. Именно по това разбираше, че се прави на заспала. Когато наистина спеше, тя бе като кофа с вода в ръцете му, но когато се преструваше, заравяше нос дълбоко в шията му и го прегръщаше така, сякаш се боеше да не го изгуби. Откакто Мая стана твърде голяма за това, тези мигове липсват на Петер всеки ден. Преди година дъщеря му си изкълчи крака по време на спортен полуден и той отново трябваше да я пренесе от колата до къщата. Никога не се е чувствал като толкова лош родител, колкото когато осъзна, че му се иска тя да си изкълчва крака по-често.

Стои с ръка на вратата ѝ, но не чука. Телефонът му продължава да звъни. Толкова е разсеян, че все още държи порцелановата си чаша кафе, когато се качва в колата.

Мира кръстосва магазина за хранителни стоки, като следва списъка си, съставен в точен ред според разположението на стоките по рафтовете. Не като списъците на Петер, които са напълно произволни, в резултат на което той винаги пазарува така, сякаш се готви за апокалипсис и ще зарежда бомбоубежище.

Всички я поздравяват, някои ѝ махат чак от другия край на магазина, персоналът се усмихва, а Фрак излиза от офиса си, подтичвайки, облечен с фланелка на Бьорнстад с номер девет и името „Ердал“, изписано на гърба. Запътил се е към залата, но не може да спре да приказва. Мира го слуша търпеливо, поглеждайки с едно око към часовника си. Не иска Петер и Лео да потеглят, преди да се е прибрала.

Докато прибира торбите в колата, една от тях се къса. Хората на паркинга започват да се надпреварват кой да събере авокадотата. Така добре познават мъжа ѝ, спортния директор. И въпреки това изобщо не го познават.

„Сигурно много се радва, че заминава за мача!“, казва някой, а Мира кима, макар да знае, че той мрази да пътува. Откакто Исак заспа за последен път, Петер почти не е оставял Мая и Лео сами за цяла нощ. Мира е пътувала много повече по работа, по едно време дори държеше готов куфар за ръчен багаж в гардероба. Петер се шегуваше как подозирал, че тя има и „таен банков сейф, в който държи боя за коса, фалшиви паспорти и пистолет“. Мира така и не му каза колко я наранява това. Знае, че е егоист, презира се заради това, но почти ѝ се иска Лео да си бе останал вкъщи. Сега не става дума просто за командировка, а за нещо, което Петер прави като баща, затова пътуването не изравнява статистиката и не прави така, че Мира да изглежда малко по-малко погълната от себе си.

Вдига няколко авокадота от земята и ги пъха в торбата. Когато Исак се разболя, семейството премина на почти военен график: часове за прегледи, дати за операции, чакални и лечения, транспортирания и рутинни действия, списъци и протоколи. След погребението Петер не можеше да се съвземе, болката бе прекалено силна и не му даваше да помръдне. Мира продължи да води Мая да си играе в парка, продължи да чисти и да готви, продължи да ходи до магазина със своите списъци. Веднъж прочете в някаква книга, че след дълбока травма, като нападение или отвличане, жертвите изпадат в срив по-късно, в линейката или в полицейската кола, след като всичко вече е приключило. Няколко месеца след смъртта на Исак Мира изведнъж седна на пода в супермаркета, хванала по едно авокадо във всяка ръка, и заплака истерично, без да може да спре. Петер дойде и я отведе у дома. През последвалите седмици той беше като машина: чистеше, готвеше, грижеше се за Мая. Може би на това се дължи оцеляването им, осъзнава Мира, на способността им да не претърпяват криза едновременно.

Усмихва се в колата напът към къщи. Пуска си „усилиусили“ плейлиста. Ще прекара целия уикенд с дъщеря си, което е благословия. Мая расте непонятно бързо. Съвсем доскоро беше мъничка зачервена стафидка, увита в одеяло, а Мира зяпаше медицинските сестри в болницата, все едно не ѝ бяха предложили да се прибере у дома, а ѝ бяха казали, че възнамеряват да пуснат нея и дъщеря ѝ сами в Индийския океан на борда на сал с размера на пощенска марка и направен от кенчета бира. После малкото скимтящо вързопче изведнъж се превърна в цял човек. Придоби мнение, особености и стил на обличане и не обичаше газирани напитки. Що за дете не обича газирано? Или сладко? Мира не можеше да я подкупи със захар, а как да бъдеш функционален родител на дете, което не може да бъде подкупено?

Съвсем доскоро на Мая ѝ трябваше помощ, за да се оригне. Сега свири на китара. Божичко. Тази любов ще престане ли някога да бъде нетърпима?

Слънцето се е настанило в короните на дърветата, въздухът е лек и чист, денят е хубав. Един единствено хубав ден. Мира слиза от едната кола тъкмо когато Петер и Лео са се запътили към другата. Петер я целува така, че я оставя без дъх, а тя го ощипва така, че успява да го смути. Той все още държи чашата си кафе в ръка. Мира вдига торбите с покупки, поклаща изморено глава и се протяга да вземе чашата, когато Мая излиза на стълбите. Родителите се обръщат към нея и… завинаги ще запомнят този момент. Това са последните мигове преди катастрофата, когато се чувстват щастливи и сигурни.

Петнайсетгодишното момиче затваря очи. Отваря уста. И разказва. Всичко.

Когато и последната дума е казана, на земята лежи авокадо, обградено от порцелановите парченца от изпусната чаша кафе. Върху едно от по-големите парчета все още се вижда част от картинката на предната страна: кафява мечка.

30

Думите са нещо дребно. Постоянно чуваме, че с тях не се има предвид нищо лошо. Всички просто си вършат работата. Полицаите го повтарят постоянно. „Просто си върша работата.“ Ето защо никой не пита какво е направило момчето. Щом Мая започне да разказва, веднага я прекъсват с въпроси за това какво е направила тя. Преди или след него се е качила по стълбите? Доброволно ли е легнала на леглото, или е била принудена? Разкопчала ли е блузата си? Целунала ли го е? Не? В такъв случай отговорила ли е на целувката му? Пили ли са алкохол? Пушила ли е марихуана? Казала ли е не? Ясно ли се е изразила? Изкрещяла ли е достатъчно високо? Съпротивлявала ли се е достатъчно силно? Защо не е снимала синините веднага? Защо е избягала от партито, без да каже нищо на другите гости?

Просто трябва да съберат цялата информация, така казват, когато задават един и същи въпрос по десет различни начина, за да видят дали тя ще промени версията си. Обвинението е сериозно, напомнят ѝ, все едно в обвинението е проблемът. Осведомяват я за всичко, което не е бивало да прави: да чака една седмица, преди да подаде жалба в полицията. Да изхвърли дрехите, които е носила. Да се къпе. Да пие алкохол. Да се поставя в такава ситуация. Да влиза в стаята, да се качва по стълбите, да го оставя с погрешни впечатления. Ако Мая просто не съществуваше, нищо от това нямаше да се случи, защо не се е замислила за това?

Тя е на петнайсет, той – на седемнайсет, но въпреки това във всички дискусии той е „момчето“. Тя е „младата жена“.

Думите са нещо голямо.

Мира крещи. Води телефонни разговори. Вдига скандали. Молят я да се успокои. Все пак всички тук просто си вършат работата. Петер седи до масичката в стаята за разпити на полицейското управление в Хед, сложил ръка върху пръстите на Мая. Не знае дали дъщеря му го мрази заради това, че той не крещи. Заради това, че няма юридическо образование и не знае на какво основание да вдига скандали. Заради това, че не е излязъл навън да убие някого, когото и да е. Заради това, че е безпомощен. Когато вдига ръката си от нейната, и двамата настръхват.

Мая вижда безименната ярост в очите на единия родител и безкрайната празнота в очите на другия. Потегля с мама към болницата. Татко потегля в другата посока, към Бьорнстад.

Ще дойде време, когато Мая ще я питат дали наистина е разбирала последиците от това да отиде в полицията и да разкаже истината. Тя ще кимне. Понякога ще ѝ се струва, че всъщност е била единствената, която ги е разбирала. Много по-късно, след десет години, ще си помисли, че в действителност най-големият проблем е бил, че самата тя съвсем не се е шокирала толкова, колкото възрастните. Те имаха по-невинно съзнание от нея, тя беше на петнайсет, имаше интернет и вече знаеше, че светът е мрачно място за едно момиче. Родителите изобщо не можеха да си представят, че такова нещо може да се случи, докато Мая просто не си бе мислила, че ще се случи точно на нея. В противен случай душата ѝ може би нямаше да падне от толкова високо.

„Какво ужасяващо прозрение“, ще си помисли тогава, след десет години, при което ще си припомни всички любопитни подробности. Като това, че един от полицаите имаше твърде широка венчална халка, която постоянно се плъзгаше по пръста му и се удряше в масата. Или това, че той така и не я погледна в очите, а през цялото време се взираше в челото или в устата ѝ.

Спомня си, че докато седеше там, в главата ѝ изникна един урок по физика, в който ставаше дума за течности и охлаждане. Водата се разширява, когато замръзва, човек трябва да знае това, ако ще строи къща в Бьорнстад. През лятото дъждът се просмуква в пукнатините на камъните, а когато температурата падне под нулата, влагата се превръща в лед и камъкът се пръска. Мая ще си спомня, че именно такова бе чувството да расте като малката сестра на мъртъв батко. Детството ѝ беше един дълъг, отчаян опит да не бъде течност, да не се просмуче в пукнатините на родителите си.

Когато расте толкова близо до смъртта, човек знае, че тя представлява много различни неща за много различни хора, но за един родител смъртта е преди всичко тишина. В кухнята, в антрето, по телефона, на задната седалка, в събота вечер, в понеделник сутринта, увита в калъфки и намачкани чаршафи, на дъното на кутията с играчки в мазето, върху малката табуретка до мивката, под влажните кърпи, които вече не лежат захвърлени на пода до ваната. Децата оставят тишина навсякъде след себе си.

Мая знае също, че тази тишина може да бъде като водата. Ако я оставим да влезе твърде надълбоко, тя може да се превърне в лед и да разбие сърцето ни. Още там, в полицейския участък в Хед, Мая знаеше, че ще преживее всичко това. И още тогава знаеше, че мама и татко няма да успеят. Счупените родители не зарастват.

Отвратителен, небивал срам е, че често жертвите са тези, които изпитват най-голяма съпричастност към другите. Ще дойде време, когато Мая ще я питат дали наистина е разбирала последствията и тя ще кимне, а от всички чувства в нея най-силна ще бъде вината. Вина заради непонятната жестокост, която прояви към хората, които я обичаха най-много.

Седяха в управлението. Мая разказваше всичко. И виждаше в очите на родителите си как историята ѝ кара една мисъл да отеква в главите им отново и отново. Мисълта, която всяка майка и всеки баща най-много се боят да признаят:

„Не можем да предпазим децата си“.

На паркинга пред залата стои автобус, боядисан в зелено. Тълпата вече се е сгъстила, навсякъде има родители, играчи, спонсори и членове на ръководството. Всички се прегръщат и махат.

Таткото на Кевин паркира колата си най-отпред. Излиза, стиска ръцете на хората, отделя време да поприказва с тях. Майка му се колебае дълго, преди да сложи ръка на рамото на сина си. Кевин я оставя да го направи. Тя не казва, че се гордее с него, а той не казва, че го знае.

Фатима стои нещастна в антрето и няколко пъти пита Амат дали има някакъв проблем. Той я уверява, че всичко е наред. Излиза от вкъщи сам, с кънките в ръка. Лифа стои отвън и като че ли е чакал дълго време. Амат се усмихва леко.

– Пари назаем ли искаш? Иначе никога не ме чакаш.

Лифа се засмива и вдига ръка. Свитият му юмрук е посрещнат от този на Амат.

– Убий ги! – настоява Лифа.

Амат кима. Поколебава се, може би си мисли да каже още нещо, но се отказва. Вместо това пита:

– Къде е Зак?

Лифа го поглежда учудено.

– На тренировка.

Червен срам облива лицето на Амат. Ето колко малко време бе нужно, за да забрави кога тренира момчешкият отбор. Лифа отново вдига юмрук, но размисля и прегръща силно приятеля си.

– Ти си първият играч от Низината, който играе в юношеския отбор.

– Може да се каже, че и Бени е от Низината... – пробва Амат, но Лифа тръсва рязко глава.

– Бени живее в редовите къщи. Не е един от нас.

Амат се замисля как може да види къщата на Бени от балкона си и как това не е достатъчно. Лифа дойде в Бьорнстад няколко години след Амат, преди това семейството му живееше в Хед, но апартаментите тук бяха по-евтини. Две години игра хокей с Амат и Закариас, но батко му му каза да спре. Според него това било снобарски спорт, само богаташките синчета играели хокей. „Те ни мразят, Лифа, и ще намразят и теб, няма да искат някой от Низината да е по-добър от тях в каквото и да е.“ Беше прав, като деца постоянно чуваха потвърждения на думите му – както в съблекалнята, така и на леда. В Бьорнстад никога не те оставят да забравиш откъде идваш. Амат и Закариас издържаха, Лифа – не. Веднъж, когато още бяха в средните класове, няколко по-големи играчи се промъкнаха в съблекалнята, задраскаха с маркери надписа „Бьорнстад Хокей“ върху анцузите им и вместо това написаха „Курстад Хокей“.

Всички знаеха кой го е направил. Никой не каза нищо. Но Лифа никога повече не игра. А сега стои пред една кооперация в Низината, прегръща Амат със сълзи в очите и шепне:

– Вчера видях няколко малки момчета, шест-седемгодишни, да играят с хокейни стикове пред входа ми. Преструваха се, че са своите идоли. Един беше Павел Дацюк, друг беше Сидни Кросби, трети – Патрик Кейн... Знаеш ли какво извика последният? „АЗ СЪМ АМАТ!“

– Говориш глупости... – усмихва се Амат, но Лифа поклаща глава, хваща здраво приятеля си за раменете и казва:

– Убий ги, братле. Спечели финала, стани професионалист и убий всички, мамка му. Покажи им, че си един от нас.

– Можеш да кажеш на момчетата, че в съблекалнята ги чака изненада – прошепва загадъчно таткото на Кевин в ухото на сина си.

– Благодаря – отвръща момчето.

Стискат си ръцете, но докато го правят, таткото слага ръка на рамото му. Почти като прегръдка.

Когато Кевин влиза в съблекалнята, вътре вече отекват щастливи псувни, а съотборниците му подскачат наоколо като малки, весели новогодишни фойерверки. Бобо потупва Кевин по гърба, хванал гальовно новия си стик в другата ръка.

– Знаеш ли колко струва това, а? Баща ти е КРАЛ! – виква той.

Кевин знае точно колко струват стиковете. А в кутията на пода има по един за всички играчи в отбора.

Закариас напуска пързалката последен след тренировката на момчешкия отбор. Събрал е конусите и шайбите сам. Успява да залегне в последния момент. Миг по-късно зад гърба му се чува удар в плексигласа над мантинелата. Закариас се оглежда объркано, шайбата е изсвистяла покрай него от грешна посока, откъм коридора, вместо откъм леда.

– Пази се, дебелак! – засмива се подигравателно Лют, стиснал нов стик в ръка.

Закариас знае точно колко струва. Ако има нещо, което тийнейджърите знаят, това е цената на всички неща, които не могат да си позволят.

– Яж ми кура – измърморва той.

– Какво каза? – изсъсква Лют незабавно, а лицето му почернява.

– Казах: Яж. Ми. Кура.

Бобо стои зад Лют в коридора, смотолевя нещо от рода на „той само се шегува“ и опитва да удържи съотборника си. Казва: „Мисли за финала!“. Лют се овладява и изсумтява надменно към Закариас:

– Хубав стик! Да не би майка ти да го е взела от социалните?

Закариас вирва главата си, вместо да я сведе.

– Да не би майка ти да е била в съблекалнята, за да ти сложи бандажа както обикновено, лиле Виле39? Намести ли ти топките така внимателно, както обичаш? Още ли ти купува твърде голе...

Лют се втурва към него преди края на изречението, вдигнал стика си на височината на лицето. Ако Бобо не бе успял да се намеси, Лют щеше да прати по-малкото с две години момче в болница. Амат се втурва след тях паникьосано, заставайки колкото на пътя на Лют, толкова и на пътя на Закариас.

– Shit, по дяв... СПРЕТЕ. МОЛЯ ВИ, СПРЕТЕ!

Лют размахва ръце, така че Бобо да го пусне, след което хвърля преценяващ поглед на Амат, преди да отиде до Закариас, да грабне стика от ръцете му и да го удари с всичка сила в стената. Стикът се чупи, а Лют хвърля парчетата в краката на Бобо и изръмжава:

– Кажи на социалните следващия път да ти купят по-качествен. Някой може да се нарани.

Лют се обръща и влиза в съблекалнята, посрещнат от ликуващите си съотборници, които скандират ту „мечките от Бьорнстад“, ту собствените си имена.

Амат се навежда да вдигне парчетата от строшения стик. Закариас не му помага.

– Счупен е, идиот...

Амат губи самообладание, изправя се и крясва:

– Какъв, ПО ДЯВОЛИТЕ, ти е проблемът, Зак? А? Какво ти е станало? Защо постоянно провокираш всички?

Закариас го гледа. От очите му текат години приятелство.

– Суперзвездата, успех на финала – казва накрая и си тръгва.

Амат стои дълго в коридора. Влиза в съблекалнята и хвърля в кошчето счупения стар стик. На пейката го очаква нов. За пръв път в живота си притежава стик, който не е втора ръка.

Бобо седи в автобуса, два реда пред Лют. Чува го как преразказва историята за стика на Закариас, придружена с подигравки за „социалните“ и „копелето“. Майката на Закариас е в отпуск по болест. Преди това работеше в същото болнично отделение, където работи и майката на Бобо. Когато Амат се качва в автобуса, Бобо му прави място да седне.

– Опитах да го спра... – казва той.

– Знам – кимва Амат, стиснал зъби.

И двамата си спомнят за анцузите и „Курстад Хокей“. Идеята беше на Лют. Бобо бе този, който държеше маркера. Лют живее във Възвишението, а Бобо живее на една минута от Низината. Иска да каже нещо на Амат относно това, но не успява да завърши мисълта си. Защото в следващия миг някой извиква: „Какво правят ченгетата тук, по дяволите?“. Една полицейска кола се появява на паркинга и блокира пътя на автобуса.

Давид закъснява. За пръв път в живота му се случва да закъснява за каквото и да било. Вчера повърна три пъти и накрая опита да убеди приятелката си да изпият по чаша вино, за да се успокои. Той, който никога не пие. Той, който винаги се е чувствал отлъчен от всички отбори, в които е играл – тъкмо защото това бе ритуал, който всички следваха: да се напиват заедно поне два пъти в годината. Давид като че ли изглеждаше малко ненадежден в техните очи, защото не беше готов да повръща редом със своите братя съотборници върху паркета в бара на някой градски хотел.

Приятелката му го погледна учудено. Давид сви рамене.

– Хората все казват, че това успокоява нервите.

Тя се засмя. После се разплака. След това допря челото си до неговото и каза:

– Глупак. Не исках да ти казвам. Но не мога да пия вино.

– А?

– Не исках да казвам нищо преди финала. Не исках... да те разсейвам. Но... не мога да пия.

– За какво говориш?

Тя се изкикоти между устните му.

– Тъп си ми като счупена врата. Скъпи, бременна съм.

Така че днес Давид е закъснял, и объркан, и щастлив. Попада право в буйния хаос на паркинга, полицейската кола едва не го сгазва. Това е най-щастливият, най-нещастният и най-странният ден, който е преживявал.

Ако мачът беше домакински, може би щяха да оставят Кевин да играе. Но финалът ще се проведе в друг град на няколко часа от Бьорнстад, затова използват думи като „сигурност“ и „опасност от бягство“. Всички просто си вършат работата. Полицаите си проправят път през учудените родители на паркинга и се качват в автобуса. Всички момчета се разкрещяват, когато Кевин е помолен да слезе. Едър униформен мъж го хваща за ръката и го вдига от седалката, а автобусът избухва гневно. Бобо и Лют опитват да препречат пътя им. Достатъчно големи са, за да се наложи да се намесят още четирима полицаи, преди да успеят изобщо да слязат от автобуса. Кевин изглежда малък насред навалицата, беззащитен и безпомощен. Може би точно заради това възрастните наоколо реагират така, а може би има десет хиляди други причини.

Таткото на Кевин хваща полицая, който държи сина му, и се разкрещява. Намесва се друг полицай, но Фрак го хваща за врата. Един от членовете на ръководството стоварва с всички сили юмрука си върху капака на автомобила. Маган Лют раздава ритници на всички полицаи в радиус от половин метър и лично им обещава, че до един ще бъдат уволнени.

Амат и Бени са единствените, които седят мълчаливо по местата си. Думите са нещо трудно.

Петер стои в края на паркинга, където асфалтът свършва и започват дърветата. Изпитва наситена неприязън към самия себе си заради това, че дойде тук. Какво си мисли, че ще направи? Насилието е като уискито – ако в дома ти го има в изобилие, то или ще те изпълни, или ще си напълно лишен от него. Бащата на Петер беше способен на убийство; синът не може дори да удари друг човек. Дори на леда. Дори сега. Дори Кевин. Петер не може да нарани никого, но въпреки това стои тук, защото от все сърце му се иска да види как някой друг го прави.

Давид е единственият, който го забелязва. Погледите им се срещат. Петер не свежда глава.

31

Спортът и науката невинаги вървят ръка за ръка. Разбира се, спортът одобрява изследванията на менискуси и сухожилия, но и тези, свързани с насилственото поведение и агресивните групировки. Университетите като цяло явно се интересуват най-вече от нещата, които спортът прави погрешно, а не от тези, които върши правилно. Спортът казва, че науката само търси проблеми, а науката твърди, че спортът живее с капаци на очите.

Има обаче един проблем, около който могат да се обединят. Един-единствен въпрос, който от векове пленява както спорта, така и науката: какво представляват лидерите?

Мая преминава всички задължителни прегледи в болницата. Отговаря на всички въпроси. Не плаче, не хленчи, помага, сътрудничи. Мира, от друга страна, не е на себе си и от време на време въобще не издържа да стои в кабинета. Телефонът ѝ звъни постоянно. Майката е ангажирала цялото адвокатско бюро, а дъщерята лежи на студения стол за прегледи и знае, че е разпалила война. Майката трябва да поеме управлението, да препусне срещу врага, да действа, иначе никога не би могла да понесе ставащото. Затова Мая взима собствения си телефон и праща съобщение на Ана тъкмо с тези думи: „Това е война“. Минават няколко секунди, преди да пристигне отговорът: „Ти и аз срещу света!“.

Давид е виждал стотици лидери по време на хокейната си кариера. Официални и природни, крещящи и мълчащи. Не знаеше, че самият той може да бъде такъв, преди Сюне да го прати на леда със свирка в уста, обграден от банда седемгодишни деца. „Не съм добър треньор“, каза Давид, а Сюне разроши косата му и отвърна: „Хората, които се мислят за добри треньори, никога не стават такива“. Старият мръсник беше прав, но в същото време грешеше.

След като полицейската кола отведе Кевин, на Давид му трябваше цял час да качи останалите играчи обратно в автобуса и да накара всички родители да разберат, че с нищо не помагат, ако просто стоят на паркинга и крещят. Сега пътуват вече трети час, но автобусът продължава да се тресе от вибриращите телефони и от юношите, които търчат напред-назад, за да прочетат какво пише на екраните на съотборниците им. Изглежда, в Бьорнстад още не знаят защо е бил задържан Кевин; полицията отказва да предостави информация, така че между седалките се сипят все по-бурни лавини от слухове. Дори възрастните се включват; Бенгт е толкова превъзбуден, че пръска слюнка.

Давид обаче стои сам най-отпред, мълчи и се взира в съобщението, което самият той е получил. От бащата на Кевин е. Току-що е разбрал в какво е обвинен синът му. Независимо дали сам влезеш в ролята на лидер, или ти я дадат, още в началото научаваш, че е важно не само какво казваш, но и какво не казваш.

Майката седи до леглото, хванала ръцете на дъщеря си. И двете треперят. Мая допира челото си до това на Мира.

– Ще го преживеем, мамо.

– Скъпото ми дете, не ти трябва да ме утешаваш, аз трябва да утешавам теб...

– Правиш го, мамо. Правиш го.

Телефонът на Мира отново звънва. Мая се досеща, че се обаждат от бюрото. Кимва на мама и погалва ръката ѝ, а мама я целува и прошепва:

– Ще бъда в коридора. Няма да те оставя.

Ръцете им все още треперят.

В продължение на десет години Давид е подготвял играчите точно за този момент. Карал ги е да жертват всичко, да се раздават докрай. Научил ги е да не се огъват под напрежение дори когато раменете им пукат, а вратът крещи от болка. И какъв е смисълът, ако не спечелят финала? Какъв е смисълът на една игра, ако не искаш да станеш най-добрият в нея?

Най-силното убеждение на Давид за хокея винаги е било, че светът извън залата никога не бива да смущава света вътре в нея. Това трябва да са две отделни вселени. Реалният свят е сложен, плашещ и тежък, но в залата всичко е разбираемо. Ако Давид не бе създал ясна граница между тези два свята, момчетата, покрай всички лайна, които ги заливат в реалността, щяха да се пречупят още като деца. Но залата бе тяхната свободна зона. Единственото им щастливо кътче. Никой не можеше да им го отнеме: там вътре те бяха победители.

Не става въпрос само за момчетата, Давид също винаги се е чувствал не на място върху асфалта, но върху леда всичко е както трябва. Това е последното място, където колективът функционира правилно, където отборът е по-важен от аза, където клубът е по-голям от индивида. Но докъде е готов да стигне човек, за да предпази вселената си? Каква част от лидерството се състои в казаното и каква – в премълчаното?

Сестрата знае много добре коя е Мая и не опитва да се престори, че не е така. Глигана, мъжът ѝ, е един от най-добрите приятели на Петер, половин живот е играл хокей заедно с него. Но въпреки това, щом сестрата се появи в коридора, Петер и Мира сякаш дори не я разпознаха. Разговаряха с нея така, все едно се намират от другата страна на стъклена преграда. Тя не се засегна, виждала го е и преди, травмите имат такъв ефект. Дължи се на това, че когато говорят с нея, пациентите и близките им виждат само униформата, а не лицето ѝ. Свикнала е хората до такава степен да я възприемат като длъжност, че да забравят за чисто човешката ѝ страна. Това не я притеснява. Всъщност по-скоро я кара да се гордее още повече с работата си.

Когато остава сама в стаята заедно с Мая, тя се навежда и казва:

– Знам, че е ужасно неприятно. Опитваме се да приключим с всичко възможно най-бързо.

Момичето я поглежда в очите и кима, стиснало здраво зъби. Обикновено сестрата много внимава да спазва професионална дистанция и учи по-младите си колеги на същото. „Тук ще идват хора, които познаваш, но трябва да се отнасяш с тях като с пациенти, това е въпрос на авторитет.“ Но сега думите изпращяват в гърлото ѝ:

– Казвам се Ан-Катрин, мъжът ми е стар приятел на баща ти.

– Мая – прошепва Мая.

Ан-Катрин докосва нежно бузата на детето.

– Мисля, че си много смела, Мая.

Петер кара от Бьорнстад обратно до Хед. Влиза в болницата, готов да разкаже триумфално на Мая, че полицията е задържала Кевин. Че тя ще получи възмездие. Но прекрачва прага на стаята и я вижда. На света няма нищо по-мъничко от детето ти, легнало в болнично легло. Тук няма възмездие. Петер сяда до дъщеря си и плаче, защото не е човек, който може да убие някого. Накрая пита:

– Какво да направя, Мая? Кажи ми какво мога да направя...

Дъщерята гали баща си по наболата брада.

– Обичай ме.

– Винаги.

– Повече, отколкото обичаш хокей и Дейвид Боуи?

– Безкрайно повече, Семчице, безкрайно повече.

Тя се засмива. Колко странно, че този прякор отпреди десет години има такъв ефект. Когато беше на пет, Мая ядеше ябълките цели, със семките и всичко. Когато стана на девет, накара татко да спре да ѝ вика така, след което прякорът тайно ѝ липсваше.

– Имам нужда от две неща – прошепва тя.

– Нека позная: Ана и китарата? – казва той.

Тя кима. Мира се връща в стаята. Ръцете на родителите се докосват мимолетно. Когато Петер стига до вратата, дъщеря му се провиква:

– И трябва да говориш с Лео, татко. Той страшно ще се изплаши.

Майката и бащата се споглеждат. Колко ли години сърцето ще ги пробожда така, сякаш получават инфаркт, когато си спомнят този миг? От всички хора, точно в днешния ден, Мая бе тази, която не забрави за малкия си брат.

Ан-Катрин седи в стаята за персонала и се взира в стената. И тя като всички други е разбрала, че полицията е отвела Кевин, но е една от малцината, които знаят защо Мая е в болницата и разбират връзката. Мая не разпозна Ан-Катрин. Кевин също не би го направил, въпреки че тя е седяла в публиката по време на почти всички хокейни мачове, още откакто той беше хлапе. Някои родители си остават безлики в очите на децата.

Праща съобщение на сина си: „Успех днес“. Бобо веднага отговаря: „Кев?? Чу ли нещо??“. Майката лъже: „Не. Нищо. Опитай да се съсредоточиш върху хокея, миличък!“. Минават няколко минути, преди той да отговори: „Ще спечелим за Кев!!“. Тя преглъща тежко и пише: „Обичам те“. Бобо отговаря като тийнейджър: „Окей“.

Ан-Катрин се обляга назад в твърдия стол, поглежда към тавана на стаята и се замисля за всички деца, които толкова ги боли. Човек вижда какво ли не в тази болница. Затова много от колегите ѝ са в отпуск по болест. За сестрите и лекарите няма лятна почивка като в хокея, няма последен съдийски сигнал, няма пауза между третините. Цялата година е един дълъг сезон, ден след ден, а това може да пречупи дори най-коравите. Дори жителите на Бьорнстад.

А когато и най-коравите не могат да се справят, кой ще поведе хората?

Давид се поизправя и прочиства гърло, за да привлече вниманието на момчетата, но се спира, тъй като вижда, че вече са започнали да се успокояват. Не заради него, а заради Бени. Той застава в средата на автобуса, поглежда поред съотборниците си в очите и накрая спира погледа си върху Филип, мълчаливо момче, което е една година по-малко от повечето играчи и живее през три къщи от Кевин.

– Когато бяхме малки, Филип, и ти беше нещастен, защото беше най-малкият и най-слабият в отбора, когато не можеше дори да пратиш шайбата над жълтата линия на мантинелата, какво ти каза Давид тогава?

Филип гледа смутено в скута си, но Бени хваща брадичката му и повдига главата му нагоре. Филип не просто беше една година по-малък, ами дълго време изоставаше толкова много от играчи като Бобо чисто физически, че никой не обърна внимание на това колко е добър във всичко останало. Той е от момчетата, които стават невидими в съблекалнята, никога не казват нищо, никога не създават неприятности, просто се движат с останалите. През последните три години, с обичайния си плах маниер, Филип се е превърнал в най-добрия защитник в отбора, без никой да забележи.

– „Майната им на другите, съсредоточи се върху това, което можеш да промениш“ – отговаря Филип тихо.

Бени кима и го потупва по главата. После се обръща към Вилиам Лют.

– А какво каза на теб, Лют, когато всички се научиха да карат назад преди теб и ти си мислеше, че повече няма да играеш?

Лют мига усилено и търка ядосано бузите си.

– „Съсредоточи се върху това, което можеш да промениш.“

Бени хваща Лют за раменете, фиксира зениците му и отново цитира треньора:

– „Ние сме отбор. Това ни дава сила. Когато един падне, друг се изправя.“

Лют избърсва очите си с ръкав и допълва:

– „Отборът преди аза. Клубът преди индивида.“

Бени се навежда към него, така че другите да не чуят:

– Сега разчитаме на теб, Лют, днес ти си звездата ни. Трябва да ни поведеш.

Ако в този момент Бени бе помолил Лют да убие някого, момчето би го направило без колебание. Нито науката, нито спортът знаят кои всъщност са те – лидерите, които следваме. Знаем само, че не се колебаем, когато ги видим.

Бени застава пред Бобо, който беше най-добрият защитник в отбора, преди всички останали да се научат да карат кънки по-добре от него.

– Кое е второто най-приятно нещо на света, Бобо?

Минават няколко секунди, преди Бобо да отговори несигурно:

– Сексът, нали?

Няколко юноши се подхилкват. Бени доближава глава до голямото лице на Бобо.

– Но първо трябва да отидем и да свършим най-приятното нещо, Бобо. Знаеш ли колко неща искам от теб тази вечер?

Бобо се изправя.

– Само едно, а?

– Победа – казва Бени.

– Победа! – виква Бобо.

– ПОБЕДА! – реве автобусът.

Давид седи на мястото си. „ПОБЕДА! ПОБЕДА! ПОБЕДА!“, крещят момчетата, а той изтрива съобщението от бащата на Кевин. Когато Бенгт се приближава и го пита дали е чул нещо за задържането на Кевин, Давид поклаща глава и отговаря:

– Не. Нищо. Да се съсредоточим върху това, което можем да променим, Бенгт.

Бени отива и ляга на най-задната седалка. Спи до края на пътуването.

32

В една гора има едно местенце, което обича една игра. В едно легло лежи момиче и свири на китара за най-добрата си приятелка. В едно полицейско управление седи млад мъж. В един болничен коридор медицинска сестра подминава адвокат, а на една трибуна в една столица възрастни мъже и жени стоят и скандират, че са мечките от Бьорнстад, заедно със спонсорите и членовете на ръководството, които преди десет години се смееха на един спортен директор, който каза, че един ден ще имат най-добрия юношески отбор в страната. Сега всички от клуба са тук, с изключение на него.

В една съблекалня един отбор със стикове в ръце чака началото на мач, а на една пейка един брат с телефон в скута чака да види какво ще напишат в интернет неговите приятели за сестра му, когато разберат какво се е случило. Едно адвокатско бюро получава обаждане от богат клиент, а в друго адвокатско бюро една майка обявява война. Момичето продължава да свири на китарата си, докато приятелката ѝ заспива. На вратата на стаята стои татко, който си мисли, че момичетата ще преживеят всичко това. Ще издържат. Именно това го плаши. Опасява се, че това е причината светът все още да си мисли, че всичко е окей.

Има един играч с номер шестнайсет на гърба, който се учи какво е нужно, за да бъдеш победител, още откакто стъпи на леда като дете. Знае, че мачовете се печелят колкото на леда, толкова и в главите на играчите. Треньорът му е обяснил музикалността на спорта: всеки отбор има ритъм и темпо, с които иска да играе. Нарушиш ли ритъма, нарушаваш песента им. Дори най-добрите музиканти на света мразят да не са в такт, когато свирят, а веднъж почнат ли, е трудно да спрат. Обект в движение продължава да се движи в същата посока; колкото по-голяма е една търкаляща се снежна топка, толкова по-голям идиот трябва да си, за да застанеш на пътя ѝ. Това имат предвид спортистите, като казват „импулс в играта“. В часовете по физика учителите говорят за „принцип на инерцията“, но Давид винаги е бил малко по-директен в своята педагогика, когато обяснява на Бени: „Ако играта на един отбор се получава, всичко им се струва лесно, което автоматично ги прави още по-добри. Но ако успееш да им устроиш един малък ад, просто да им създадеш малко неприятности, ще видиш, че скоро те сами ще си вгорчат живота“. Всичко е въпрос на равновесие. И понякога дори най-лекият полъх на вятъра е достатъчен, за да го наруши.

Един противников отбор пристига в една арена, за да се изправи срещу Бьорнстад Хокей, но всички играчи го наричат презрително „Ердал Хокей“. Много преди началото на мача вече знаеха, че са в пъти по-добри от ония селяни от гората, а сега тъкмо са научили, че Кевин дори няма да играе. Бьорнстад са нищо без него. Подигравка. Прегазено животно в края на пътя. Играчите влизат в залата уверено и хладнокръвно; знаят, че единственото, което трябва да направят, за да спечелят, е да играят играта си. Да запазят ледено спокойствие. Да не излизат от равновесие.

Треньорът им остава при автобуса, но играчите изпитват надменен ентусиазъм, искат да видят противниците си, затова бързат да влязат в залата. Лампите в коридора към съблекалнята не работят и някой се шегува, че „бедните селяни сигурно са гепили крушките“, а друг отговаря: „Че защо? В Бьорнстад нямат ток!“. Първоначално им се струва, че неподвижният силует пред съблекалнята им е просто сянка, очите им още не са свикнали със сумрака, така че играчът, който върви най-отпред, се блъска право в него. Гръдният кош на Бени е от бетон. Бялото на очите му се разширява и той оглежда всичките двайсет момчета поред. Ако имаха повече време за реакция, може би щяха да се засмеят нервно, но сега просто стоят смълчани в мрака и шарят с очи.

Бени не помръдва. Просто чака до вратата. Принуждава ги да минат покрай него, за да влязат в съблекалнята. Трябваше да изчакат треньорите си, да викнат някой рефер, но са твърде горди за това. Съвсем предвидимо – играчите не издържат. Бени вече е преценил от кои двама да очаква атака. Първият го блъска, а вторият замахва с юмрук на височината на рамото. Бени поема бутването, но удря рязко втория играч по ухото, а онзи пада на земята, пищейки. После се завърта обратно към първия и му нанася два удара в ребрата, не толкова силно, че да счупи нещо, но достатъчно, за да го накара да се превие, при което Бени стоварва лакътя си във врата му и играчът рухва върху съотборника си. Когато към него се втурва трето тяло, Бени се дръпва елегантно от пътя му и го засилва с рамо в гърба, така че играчът изхвърча през глава в тъмната съблекалня. Четвъртият прави грешката да сграбчи съперника си за дрехите с две ръце. Бени го удря с глава в ключицата, а той се строполява назад, без никой да го хване.

Естествено, не би имал шанс да надвие целия отбор в осветено помещение, но в тъмния, тесен коридор, където не могат да му се нахвърлят повече от един или двама наведнъж, всички трябва да си зададат въпроса: кой ще е пръв?

Отговорът е: никой. Тази секунда колебание от страна на цялата група е достатъчна. Бени им се ухилва и се отдалечава спокойно, преди някой да е съумял да каже нещо. Когато отваря вратата на собствената си съблекалня, две дузини пощурели гърла изревават отвътре „НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ!“, а лъч светлина огрява коридора точно толкова дълго, колкото е нужно, за да видят всички противникови играчи колко разбалансирани са се оказали изведнъж съотборниците им.

Няма да обелят и дума пред треньорите си, защото какво биха могли да им кажат? Че са оставили едно момче да нокаутира четиримата им най-силни играчи, докато останалите просто са гледали? „Какво беше това, по дяволите?“, измърморва някой. „Психопат“, констатира друг. Светват лампата в съблекалнята и опитват да се разсеят с шеги. Опитват да си втълпят, че ще се погрижат за онзи шестнайсети номер по-късно, че това е дреболия, че са твърде добри, за да им пука за такова нещо. Когато мачът започва, става очевидно, че не са успели. Ритъм, темпо, равновесие. Един порив на вятъра.

Бени си слага фланелката с номер шестнайсет. Давид застава пред отбора си с ръце зад гърба и поглед в земята. През цялото пътуване дотук разсъждаваше какво всъщност означава лидерството за него и стигна до едно-единствено изгарящо заключение: Сюне беше неговият ментор, а най-силната страна на Сюне винаги е била, че умее да възпитава водачи. Проблемът му беше просто, че не ги оставяше да водят.

Играчите затаяват дъх, но Давид почти се усмихва, когато вдига лице към тях.

– Искате ли да чуете истината, момчета? Истината е, че никой не вярваше, че ще стигнете дотук. Нито противниците ви, нито федерацията, нито треньорите на националните отбори, и в никакъв случай хората, които сега са на трибуните. За тях това беше мечта, а за вас бе цел. И вие сами я постигнахте, никой не ви е свършил работата. Така че този мач, този миг... ви принадлежи. Не давайте на никого да ви обяснява какво да правите с него.

Иска да каже още много неща, но сега са на финал. Направил е всичко, което може. Затова се обръща и излиза от съблекалнята. След няколко секунди Бенгт тръгва объркано след него. Съотборниците седят и се споглеждат изненадано. После се изправят и се удрят едни други по каските. Най-мълчаливият се обажда пръв:

– Откъде сме? – пита Филип.

– БЬОРНСТАД! – отговаря съблекалнята.

Лют се качва на една пейка и изревава:

– ЗА КЕВИН!

– ЗА КЕВИН! – отговаря съблекалнята.

Когато излизат, Бени вече е на леда. Стои сам в централния кръг, с потъмнели очи и номер шестнайсет на гърба. Последни през вратата на съблекалнята излизат най-едрият и най-дребният играч. Бобо потупва Амат по рамото и го пита:

– Амат, ти откъде си?

Амат поглежда нагоре с разтреперана челюст.

– От Низината.

Бобо кима и вдига ръкавиците си. Върху тях е написал „Курстад Хокей“ с маркер. Несръчен жест от несръчно момче.

Понякога те са най-ценни.

Защо хората се вълнуват от спорт? На трибуната стои една жена, която е там, защото това е последното останало място, което ѝ дава директни отговори. Била е състезател по ски-крос на елитно ниво, жертвала е всичките си тийнейджърски години, за да се мори по снежните пътеки, вечер подир вечер, с челник и очи, насълзени от студа, от изтощението и болката, загубите и всички неща, които другите младежи на нейната възраст правят в свободното си време и които тя така и не изживя. Но ако сега я попиташ дали съжалява за нещо, тя би поклатила глава. Ако я попиташ какво би направила, ако можеше да се върне назад във времето, тя, без да мигне, би отговорила: „Да тренирам повече“. Не може да обясни защо се интересува от спорт, тъй като се е научила, че ако ти се налага да зададеш такъв въпрос, значи не би могъл да разбереш.

Сега синът ѝ Филип играе в титулярната защитна двойка, но тя знае какво е жертвал, за да го постигне. Всички обиколки в гората под блясъка на два челника, всички часове на верандата, през които той изстрелваше шайби, а майка му пазеше на вратата. Всички сълзи, когато беше най-малък в отбора и всяка сутрин мереше височината и теглото си, защото лекарят обеща, че тялото му рано или късно ще настигне останалите. Следите от молив по касата на вратата, която майката не иска да пребоядиса. Съкрушената, дребна купчинка, която тя трябваше да вдига всеки ден от пода в кухнята, след като момчето осъзнаеше, че е също толкова ниско, колкото е било и предния ден. Също толкова слабо. Може би никой друг не забеляза кога Филип стана най-добрият защитник в целия отбор, но майка му бе свидетел на всеки сантиметър.

По време на цялата загрявка Фрак стои с телефон в ръка, опитвайки да разбере какво е станало с Кевин. Засега не се знае нищо. Подозира, че бащата на Кевин първо ще се обади на Давид, когато научи нещо, но оттук не може да се свърже с треньора.

Спонсорите и членовете на ръководството около него са бесни заради липсата на информация. Вече обясняват с кои адвокати ще се свържат, кои журналисти ще отразят историята, кои хора ще бъдат наказани.

Фрак не е ядосан, емоциите му вече са на друго ниво. Гледа към родителите по трибуните. Опитва да преброи всички дни, вечери и нощи, които са вложили в този отбор. Около врата си усеща тежестта на собствения си сребърен медал, спечелен в едно друго време. Не знае кой им е отнел възможността днес да изживеят най-голямата си победа, но вече изпитва съкровена омраза.

Бени е този, който казва на Давид и Бенгт да пуснат Лют като централен нападател на мястото на Кевин. Буквите никога няма да са достатъчни, за да опишат какво означава това за Лют. Преди първия съдийски сигнал Бени застава пред Амат и пита:

– Обул ли си си бързите кънки, а?

Амат се засмива и кима. Противниците им вече обясняват на висок глас, че ще „оставят номер шестнайсет да си натрупа нарушенията“. Не са идиоти, прозрели са какъв маниак е. Щом реферът пуска шайбата, Бени тръгва с вдигнат стик към играча, който я овладява. И всички, които преди малко са видели номер шестнайсет в тъмния коридор, знаят, че той няма да се опита да открадне шайбата, а ще потърси сблъсък. Противниковият играч забива кънки в леда и напряга тяло, за да поеме удара.

Такъв обаче не идва. Бени се насочва към шайбата и я праща в офанзивна зона, а в средата на игрището Лют отнася удар и пада върху леда като отстрелян тюлен – централният нападател се жертва за отбора, за да може третият атакуващ играч да получи достатъчно пространство. Имат на разположение кратък прозорец, преди противниците им да разберат колко бърз е Амат.

И се възползват от него.

Фрак остава без глас от викане, когато Амат изчаква вратаря и праща шайбата в горната част на мрежата. Родителите се втурват напред така, сякаш възнамеряват да прескочат мантинелата. Амат заобикаля вратата с вдигнати ръце, но не успява да стигне далеч, преди да се окаже заровен под телата на Бени, Лют и Филип. В следващия миг всички играчи са на леда, един над друг, под друг и всякак. Фрак хваща нечия майка, няма значение чия, и виква:

– ОТКЪДЕ СМЕ?

Секунда по-рано всички бяха атеисти. Вече не.

Водят с едно на нула след първата третина. Давид не им казва нищо, дори не влиза в съблекалнята. Стои в коридора с Бенгт, без да продумва. Чува как играчите се удрят по каските. Съперниците им вкарват за един на един и един на два, но точно преди паузата между втората и третата част Бобо получава една от редките си възможности да излезе на леда. Намира се на офанзивната линия и владее шайбата. Опитва се да подаде, но шайбата отскача от кънката на противников играч и се връща при него. Ако бе имал време да помисли, със сигурност би осъзнал, че идеята е идиотска, но никой никога не е обвинявал Бобо, че има остър ум. Затова той стреля. Вратарят дори не помръдва, за сметка на мрежата зад него. Бобо просто стои и зяпа шокирано. Вижда лампичката да светва и таблото да показва два на два, чува радостните възгласи откъм сектора на Бьорнстад, но мозъкът му не може да асимилира развоя на събитията. Първият съотборник, който го поздравява, е Филип.