Unknown

– Не съм „тя“. Стоя пред очите ти. И съм дошла по същата причина като теб. Да гледам как синът ми играе.

Мира никога не е виждала по-горд човек. Нито е виждала Маган така безмълвна. След като мама Лют се понася нататък с тълпата, Мира се навежда и събира стъклата от пода. Фатима пита тихо:

– Извинявай, Мира, но... не съм свикнала... чудя се... може ли да седя до теб днес?

Мира прехапва устни. Стиска ръката ѝ.

– Фатима, мила, аз трябва да те помоля да седна до теб.

Сюне седи в най-горната част на трибуната. Спонсорите, които минават по стълбите, се преструват, че не го забелязват, така че той разбира какво точно отиват да обсъждат в кабинета. Странно, но вече не изпитва гняв. Нито тъга. Просто е изморен. От политиката, парите и от всичко в този клуб, което не е свързано със спорта. Просто е изморен. Така че може би са прави, всичките. Вече не се вписва.

Гледа към леда и диша дълбоко през носа. Няколко играчи от противниковия отбор, които рано-рано са си облекли екипите, както правят хората, когато са изплашени, сега се пързалят, за да загреят. Нервите винаги са си били нерви. Сюне намира успокоение в това, че хокеят все още е просто спорт, независимо в какво се опитват да го превърнат мъжете в офиса. Една шайба, две врати, горящи сърца. Някои казват, че хокеят е религия, но грешат. Хокеят е вяра. Религията е нещо между теб и други хора, пълна е с тълкувания, теории и мнения. Но вярата... тя е само между теб и Бог. Тя е това, което усещаш в гърдите си, когато съдията застане между двамата нападатели в централния кръг, когато чуеш как стиковете се удрят един в друг и видиш черният кръг да се плъзга между тях. Това е само между теб и хокея. Защото черешите винаги миришат на череши, а парите не миришат на нищо.

Давид стои в тунела за играчите и вижда спонсорите да се качват по стълбите към офиса. Знае какво казват за него, как говорят за победите му, но знае също така колко бързо ще променят мнението си, ако мъжкият отбор не постигне същите успехи. Боже, някой в този град разбира ли изобщо колко невероятен е юношеският отбор? В хокея вече няма приказки за Пепеляшка, големите клубове източват малките още преди играчите да са станали тийнейджъри. Дори в Бьорнстад, където всички момчета по чудо останаха в отбора, има един-единствен играч на наистина елитно ниво, останалите ще бъдат надиграни сто пъти от сто мача, ако се изправят сами срещу най-добрите в страната. Но въпреки това са тук. Това е отбор, пълен със земни пчели.

Хората постоянно питат каква е „тактическата тайна“ на Давид. Не може да им обясни, защото няма да разберат.

Тактическата тайна е любов. Стана треньор на Кевин, когато той още бе уплашено седемгодишно хлапе, което щеше да бъде смачкано от по-големите деца на откритата пързалка, ако Бени не го защитаваше. Бени, който още тогава бе най-смелият дявол, който Давид някога бе виждал, и Кевин, който бе най-добрият. Давид ги научи да карат кънки, както напред, така и назад. Научи ги, че подаването и овладяването на шайбата е не по-малко важно от стрелбата, оставяше Бени да играе без стик по време на тренировка, а в същото време принуждаваше Кевин седмици наред да играе със стик с погрешен наклон. Но ги научи още, че на този свят могат да разчитат единствено на момчето, което е до тях на леда, и че единствените, които ще ги изчакат да се върнат, преди да се качат в автобуса, са съотборниците им.

Давид бе този, който научи момчетата как да облепят стиковете си и да острят кънките си и пак той ги научи да връзват вратовръзка и да се бръснат. Е... поне брадите. Останалото научиха сами. Давид се разсмива неконтролируемо всеки път, като се сети как Бобо, тогава още неориентиран, хиперактивен тринайсетгодишен шишко, се обърна към Бени в съблекалнята и го попита дали, като си бръсне топките, трябва да си мине и задника. „За мацките важно ли е навсякъде да е еднакво?“ Когато самият Давид беше юноша, част от ритуала за приемане в отбора бе по-големите играчи да хванат новобранците и насила да им обръснат пубиса, тъй като тогава това се считаше за унизително. Не знае какъв би бил еквивалентът в днешно време, но подозира, че сегашните тийнейджъри по-скоро биха се изплашили, ако ги вържат за някой стол и ги оставят така, докато космите им отново пораснат.

Хокеят се променя постоянно, защото се променят хората, които го играят. Когато Давид беше младеж, треньорът искаше гробна тишина в съблекалнята, но сега отборът винаги изпълва помещението със смях. Той знае, че хуморът може да обединява хората, така че, когато момчетата бяха малки и се притесняваха, Давид винаги им разправяше вицове точно преди мач. Като лапета любимият им беше: „Знаеш ли как да потопиш подводница от Хед? Като доплуваш до нея и почукаш на вратата. А знаеш ли как да я потопиш повторно? Като почукаш още веднъж, защото хедчани ще ти отворят и ще кажат: „Ненене, няма пак да се вържем!“. Щом пораснаха малко, любим им стана: „Знаеш ли как да разбереш, че си на сватба в Хед? Всички в църквата седят от една и съща страна“. После станаха достатъчно големи сами да си измислят шеги, а Давид все по-често излизаше от съблекалнята. Понякога отсъствието на треньора също може да сплоти групата.

Сега гледа часовника си и брои минутите до началото на мача. Спонсорите по трибуните никога няма да разберат тактиката му, никога няма да разберат на какво са готови момчетата от отбора едни за други. Докато останалите плямпаха, че трябва да „пусне отбора в офанзива“, Давид търпеливо раздаваше на играчите си ясни роли и ги учеше на правилно позициониране, траектории на шайбата, дефанзивен контрол на играта, правилна преценка и елиминиране на рисковете. Научи ги, че могат да неутрализират техниката и бързината на противниците, да ги свалят до своето ниво, да ги объркат и раздразнят, а след това да спечелят, защото разполагат с нещо, което никой друг няма: Кевин. Получи ли шанс, той вкарва два гола, а стига Бени да е до него, винаги ще му се открие поне една възможност.

„Майната им на трибуните, майната им на хорските приказки“, повтаря си Давид. Тактиката му изисква подчинение, смирение и доверие, десет години тренировки и шлайфане. Ако Бьорнстад изостава във всяка статистическа колонка, освен тази, която брои головете, то в съблекалнята Давид ще каже на всяко едно от момчетата, че си е свършило работата. Те разчитат на него. Обичат го. Когато бяха седемгодишни, Давид им каза, че ще ги отведе чак до върха. Всички други му се смяха, но той спази обещанието си.

Щом се обръща и тръгва към съблекалнята, вижда Сюне да седи сам на най-горния ред. Погледите им се срещат за кратко. Кимват си. Защото колкото и да са се карали, Давид знае, че упоритият проклетник е единственият в този клуб, който все още разбира каква е тайната. Любов.

17

Има хора, които казват, че всичко в хокея е черно и бяло. Те не са наред. Фатима и Мира вече са седнали на местата си, когато Мира внезапно се извинява и става, отива на стълбите и спира мъж на средна възраст. Фатима знае, че той заема някаква ръководна длъжност във фабриката. Мира подръпва раздразнено червения му шал.

– Моля ти се, Кристер, помисли малко, а? Свали това!

Мъжът, който очевидно не е свикнал да го мъмрят, особено пък жени, я зяпва.

– Ти сериозно ли?

– ТИ сериозно ли? – избухва Мира и хората наоколо се обръщат да видят какво става.

Мъжът се оглежда с разцъфнала несигурност по бузите. Всички го гледат. Някой зад него измърморва „ама, Кристер, тя има право!“, а бързо след това се обаждат още гласове. Кристер сваля бавно шала и го напъхва в джоба си. Съпругата му се обръща извинително към Мира и прошепва:

– Опитах да му кажа. Но знаеш ги мъжете. Понякога не проумяват хокея.

Мира се засмива и сяда обратно до Фатима.

– Червен шал. Той луд ли е? Извинявай, за какво говорихме?

В Бьорнстад нищо не е черно и бяло. Червено и зелено е. Червеното е цветът на Хед.

Амат прокарва пръсти по шевовете на фланелката. Тъмнозелено със сребърни цифри и кафява мечка на гърдите. Цветовете на Бьорнстад: гората, ледът, земята. Номерът му е осемдесет и едно. В момчешкия отбор беше деветка, но тук това е номерът на Кевин. В съблекалнята цари хаос. Разбира се, Бени, номер шестнайсет, лежи на пода в един ъгъл и, както обикновено, спи, но всички останали са се свили по пейките, притиснати от родители, които с наближаването на мача раздават техническите си указания все по-шумно и разпалено. Тази тенденция съществува във всички спортове, родителите винаги си мислят, че компетентността им автоматично се покачва в такт със задобряването на детето им. Макар всъщност да е точно обратното.

Шумът е нетърпим, а най-силно от всички дрънка Маган Лют. Това е привилегия на родителите, чиито синове играят в нападение. Майката на Бени никога не е стъпвала в съблекалнята, а майката на Кевин почти не се вясва в залата, така че от години тук вилнее Маган. След всеки мач, докато малкият Вилиам не навърши тринайсет, тя идваше в съблекалнята и връзваше кънките му. С мъжа ѝ жертваха възможността за втора кола и почивки в чужбина, за да могат да си позволят да купят вилата до тази на семейство Ердал, така че синовете им да станат най-добри приятели. Фрустрацията ѝ от това, че въпреки всичко Вилиам не успя да се намести между Кевин и Бени, е започнала да преминава в чиста агресия.

Щом Давид влиза вътре, съблекалнята избухва в обвинения, въпроси и изисквания от възрастните хора вътре. Той минава право между тях, сякаш не съществуват, а Бенгт, който върви след него, започва да ги пъди към изхода. Маган Лют така се засяга, че блъска ръката му.

– Все пак сме тук, за да подкрепим отбора!

– Затова служат трибуните – отговаря Давид, без да я погледне.

Маган губи самообладание.

– Ами ти, Давид? ТИ! Що за треньорско решение е да правиш промени в отбора точно преди ТОЗИ МАЧ?

Давид вдига неразбиращо вежди. На Вилиам Лют като че ли му се иска да умре.

– Какво прави ТОЙ тук? – настоява да знае Маган, сочейки право към Амат.

Амат, изглежда, споделя желанието на Лют. Давид нарочно отговаря тихо, за да принуди всички родители да замълчат:

– На никого не дължа обяснение за селекцията.

Вената на челото на Маган пулсира като църковна камбана.

– Дължиш на МЕН, това да ти е ясно! Тези деца играят за теб от десет години, а преди най-важния им мач някога ти взимаш ИГРАЧ ОТ МОМЧЕШКИЯ ОТБОР?

Тя махва широко с ръка към останалите родители в помещението и успява да ги накара да закимат и замърморят одобрително, след което вперва поглед в Давид и пита настоятелно:

– Имаш ли представа колко важен е този мач за нас? За всички ни? Знаеш ли какво сме жертвали за хокея?

Амат се размърдва така, сякаш му се ще да изтича в коридора, да напусне залата и никога да не се върне. Реакцията на Давид не подобрява нещата особено. Лицето на треньора почервенява толкова бързо, че дори Маган внезапно отстъпва към стената.

– Ти ли ще ми говориш за жертви? – изсъсква Давид и тръгва право към нея, без да ѝ даде възможност да отговори.

– Погледни го! – нарежда той и посочва Амат, а преди Маган да успее да реагира, той я хваща за ръката и я повлича през съблекалнята, докато двамата не застават право пред момчето.

– Погледни го! Да не искаш да ми кажеш, че синът ти е заслужил да бъде тук повече от него? Да не искаш да ми кажеш, че вие сте извървели същия път, докато стигнете дотук? Да не искаш да ми кажеш, че семейството ти се е борило по-усилено от него? ПОГЛЕДНИ ГО!!!

Ръката на Маган Лют трепери, когато Давид я пуска. Той потупва набързо Амат по рамото, поглежда го в очите, а палецът му докосва врата на момчето. Нито дума. Само това.

После треньорът прекосява стаята, слага ръка на бузата на Вилиам Лют и прошепва:

– Играем за себе си, Вилиам. Не за някого другиго. Ти и аз, играем за себе си. Защото сами сме се добрали дотук. Никой не ни е носил на рамене.

Вилиам кима и избърсва очите си.

Бобо тропа непрестанно с крака по пода. Невъзможно му е да стои спокойно. След като Бенгт изхвърля навън всички родители, включително Маган, тишината става толкова интензивна, че чак го задушава. Тогава Бобо вече не издържа, не може да мълчи, никога не е могъл. Не е като Кевин или Бени, на него винаги му се е налагало да се бори, за да бъде център на внимание, да бъде в средата на съблекалнята. Откакто се помни, винаги се е ужасявал от това да стои в ъгъла, да бъде забравен, неоценен. Вижда как са клюмнали главите на най-добрите му приятели и с радост би се изправил, за да произнесе вдъхновяваща, пламенна реч, като онези по филмите, но не знае подходящите думи, няма подходящия глас. Просто иска да убие тишината. Затова става, прокашля се и пита:

– Ей, пичове, знаете ли какво казала едната лесбийка вампир на другата?

Юношите вдигат учудено глави. Бобо се ухилва:

– „Ще се видим след месец!“

Някои от момчетата се разсмиват. Това е поощрението, от което Бобо се нуждае, за да продължи:

– Коя е най-честата причина за смърт при лесбийките?

Още няколко момчета започват да се кискат.

– Космените топки! – виква Бобо и веднага се хвърля към големия финал: – А знаете ли защо лесбийките се простудяват толкова често? ЛИПСА НА ВИТАМИН D32!

Всички в съблекалнята прихват. Бобо не го интересува дали се смеят с него, или на него. Стига да се смеят. В пристъп на високомерие, той се обръща към Давид, който е изслушал шегите, без да трепне.

– Знаеш ли някой добър виц, тренер? А? – възкликва Бобо.

В съблекалнята отново настава мълчание. Давид не помръдва. Лицето на Бобо първо почервенява, а после пребледнява. Бенгт е този, който едновременно го спасява и унищожава. Помощник-треньорът прочиства гърло, става от пейката и казва:

– Абе, знаете ли защо Бобо винаги плаче и го болят ушите, докато прави секс?

Бобо се размърдва нервно. И този път няколко момчета се подхилкват очаквателно. Бенгт се усмихва притеснително широко.

– Заради лютивия спрей и алармата против нападение!

Ураганният смях на юношите разтърсва съблекалнята. Накрая дори Давид се усмихва. Впоследствие многократно ще размишлява над това: дали шегата винаги е просто шега, дали тъкмо тази не беше твърде груба, дали в съблекалнята и извън нея важат различни правила, дали е приемливо да прекрачиш границата, за да разчупиш напрежението, да взривиш притесненията преди мач, или дали не трябваше да спре Бенгт, да се намеси и да каже нещо на момчетата. Но не прави нищо. Оставя ги да се смеят. Ще мисли за това, когато се прибере и погледне приятелката си в очите. И всъщност никога няма да го забрави.

През това време Амат седи в ъгъла и чува собствения си смях. Защото е освобождаващ. Защото го кара да се чувства като част от групата. Защото има нещо чудесно в това да звучиш като другите около себе си. Ще се срамува от този момент цял живот.

Бени се събужда чак когато Кевин го разтърсва. В състояние е да спи дори когато Маган Лют говори за тактика или Бенгт разказва шеги, а възможността да упражнява този си безценен талант е привилегия. Винаги е имало родители, които поставят под въпрос поведението на Бени – както на леда, така и извън него, но Давид винаги отвръща по един и същи начин: „Ако другите играчи ми дават дори частица от това, което Бени дава на леда всяка вечер, то няма да ми пука, ако ще да спят на скамейката по време на мач“.

Бобо потъва обратно върху пейката, толкова смачкан, колкото може да бъде само един тийнейджър, който е бил унизен от възрастен мъж пред най-добрите си приятели. Тогава другият възрастен мъж в стаята сяда до него, слага ръка на рамото му и докосва с палец врата му. Давид се усмихва.

– Ти си най-всеотдайният играч в този отбор, знаеш ли?

Бобо стиска устни, а Давид се навежда плътно до него.

– Днес ще играеш в третата защитна двойка и знам, че това ще те разочарова.

Бобо се бори да не заплаче. През цялото си детство бе най-добрият защитник в отбора, защото разчиташе на големината и силата си, но през последните години слабото му пързаляне го разобличи. Първо го преместиха във втората защитна двойка. А сега в третата. Давид държи грижовно ръката си на врата му и го гледа в очите, докато казва:

– Но се нуждая от теб. Отборът ти се нуждае от теб. Ти си важен. Затова искам довечера да дадеш всичко от себе си, при всяка смяна. Искам всяка капка кръв. Ако направиш това, ако ми се довериш, обещавам никога да не те разочаровам.

Когато Давид се изправя, краката на Бобо отново тропат по пода. Ако в същия миг треньорът го бе помолил да отиде и да убие някого, би го направил без колебание. След десет години заедно, в стаята няма нито едно момче, което да не се чувства по същия начин. Давид застава в средата на съблекалнята и ги поглежда един по един в очите.

– Няма да държа речи. Знаете срещу кого излизате. Знаете, че сме по-добри. Затова очаквам само едно нещо. И ще толерирам само едно нещо. Не се връщайте в съблекалнята, преди да сте ми го дали.

Погледът му улавя този на Кевин и го приклещва като с менгеме.

– Победа.

– Победа! – отговаря Кевин с потъмнели очи.

– ПОБЕДА! – повтаря Давид, свил юмруци във въздуха.

– ПОБЕДА!!! – реве цялата съблекалня в един глас.

Скачат от пейките като маршируваща, блъскаща се, пръхтяща рота, готови капитанът им да ги поведе към игрището. Давид минава покрай тях и тупва всеки един от играчите по каските. Стига до вратата, спира се с ръка на дръжката и прошепва, така че само момчето с номер девет да го чуе:

– Гордея се с теб, Кевин. Обичам те. Каквото и да стане днес, независимо дали ще изиграеш най-добрия или най-слабия си мач, няма друг играч на света, когото бих избрал вместо теб.

Вратата се отваря. Кевин не излиза на леда. Той нахлува.

18

Самотата е невидима болест. Откакто Холгер си отиде, Рамона стана като животните от документалните филми, които нощем гледа по природонаучните канали, когато приспивателните не подействат. Животни, държани в плен толкова дълго, че дори да свалиш всички огради, те пак няма да избягат. Всички живи същества, прекарали достатъчно дълго време зад четири стени, накрая започват да се страхуват повече от непознатото, отколкото от пленничеството си. В началото Рамона си стоеше вкъщи, защото тук все още чуваше ясно смеха му, гласа му, ругатните му, когато удареше палеца на крака си в прага зад бара. Бяха прекарали цял живот в тази сграда, а Холгер така и не свикна да внимава с проклетия праг. Но да се изолираш, е по-лесно, отколкото хората си мислят; дните летят, когато живееш вътре в себе си, а не навън. Годините се нижеха от другата страна на улицата, докато тя отчаяно опитваше да запази всичко в „Кожуха“ и в апартамента на горния етаж такова, каквото си беше преди Холгер да умре. Страхуваше се, че ако излезе навън, ще го забрави. Ще се разходи до хранителния магазин, ще се прибере у дома и ще открие, че смехът му е изчезнал. Една сутрин внезапно се оказа, че са минали единайсет години и всички освен момчетата ѝ смятат, че си е загубила ума. Тя стана пътешественица във времето, уловена в собствената си машина.

Понякога казват, че тъгата е психическа, а липсата е физическа. Едното е рана, другото е ампутиран крайник. Увехнала клонка и счупен на две ствол. Ако растеш достатъчно близо до нещо, което обичаш, накрая пускаш корени заедно с него. Можем да говорим за загубата, да я осмисляме, да си даваме време, но въпреки това биологията ни задължава да живеем според определени правила: ако се прекършат в средата, растенията не зарастват, а умират.

Рамона стои в снега до вратата и пуши. Три цигари една след друга. Оттук се вижда покривът на залата. Ревът на феновете, когато юношите на Бьорнстад вкарват за едно на нула, отеква с такава сила, че сякаш ще пръсне по шевовете всяка една сграда на търговската улица, сякаш ще изкорени гората и ще я запрати в морето. Рамона опитва да направи крачка към тротоара, да се приближи съвсем малко. Тялото ѝ се разтърсва неконтролируемо, тя размахва ръка към стената зад гърба си, дрехите ѝ плувват в пот въпреки минусовите температури. Връща се обратно на топло, затваря вратата, загася лампите и ляга на пода зад бара, стиснала в ръце снимката на Холгер. Точно до прага.

Казват, че е полудяла, защото хората така наричат самотата, когато не са се сблъсквали с нея.

Амат е изплашен до смърт, а не е играл дори секунда. Когато заедно с останалите последва Кевин на леда, а хората по трибуните се изправиха и възгласите им запушиха ушите му, Амат тръгна право към скамейката, убеден, че ще повърне. Един ден ще погледне назад към този миг и ще осъзнае, че това чувство никога не изчезва. Независимо какъв успех жънеш.

Кевин прави резултата едно на нула още в първата минута. Това не е случайно, в началото на всеки мач той разполага с кратък времеви прозорец, преди защитниците да се усетят колко е добър всъщност, колко плавни са движенията на китките му и колко бързо се движи настрани. Дават му сантиметър пространство, но повече не повтарят тази грешка. През остатъка от мача го задушават, движейки се толкова плътно до него, че спокойно биха могли да си поделят един и същи чифт кънки. Противниковият отбор обръща мача до две на едно. Заслужават го, адски са добри, атаките им са като непрестанни вълни, мощни и методични, и всеки път, щом погледне към таблото, Амат се учудва, че водят само с един гол. Това е най-силният и техничен отбор, който е гледал на живо, почти е сигурен, че биха победили дори мъжкия отбор на Бьорнстад. И всички го виждат. След всяка смяна играчите около Амат сядат все по-тежко на пейката, а стиковете им се удрят все по-слабо в мантинелата; дори Бенгт псува по-тихо и по-тихо. В почивката между втората и третата част, напът към съблекалнята, Амат чува няколко възрастни на трибуната да се смеят примирено: „Да, ами полуфинал не е зле, може би следващия сезон ще имаме по-добър отбор“. Изненадва се колко много го ядосват тези думи и нещо в него се пробужда. Влиза в съблекалнята, готов да строши нещо. Единствено Давид забелязва това.

Робан Холтс стои сам на улицата и се мрази. Днес изобщо не смяташе да излиза доброволно от вкъщи, само че пиенето му свърши. Поглежда покрива на залата и пресмята наум коя минута от мача е. Терзанията, с които живее, са от по-особен вид: да знаеш, че най-великите мигове в живота ти вече са се случили, когато си бил на седемнайсет. През цялото му детство всички повтаряха, че ще стане професионален играч, и той им вярваше толкова силно, че когато прогнозите им не се сбъднаха, Робан се почувства все едно всички са го предали и вината не е негова. Сутрините се буди с усещането, че някой му е откраднал по-добрия живот. Изпитва фантомна болка заради разликата между реалността и изгубеното си потенциално бъдеще. Горчивината може да разяжда, може да унищожи спомените ти така, както се почиства местопрестъпление. Накрая помниш само нещата, които подсилват огорчението ти.

Робан слиза по стълбите към „Кожуха“, но се спира изненадано. Лампите вътре са загасени. Рамона довършва една последна чаша уиски и си облича връхните дрехи.

– Хубаво е, че дойде – прошепва тя.

– Защо? Отиваш ли някъде? – пита той объркано. Знае не по-зле от всички останали, че побърканата вещица не се е отдалечавала на повече от две крачки от кръчмата от цяло десетилетие.

– Ще ходя на хокеен мач – казва тя.

Робан започва да се смее, няма алтернатива.

– И искаш да наглеждам бара… или?

– Искам да дойдеш с мен.

Той спира да се смее. Налага се Рамона да обещае, че ще зачеркне сметката му за последните четири месеца, преди Робан да се съгласи изобщо да припари навън.

Фрак стои прав, въпреки че има билет за седящо място. Вече никой от задния ред няма сили да му прави забележки.

– Проклетият Вилиам Лют, по-лесно можеш да откриеш човек от програмата за защита на свидетели, отколкото да го забележиш на леда! – изръмжава той на един от другите спонсори.

– Моля? – кресва Маган Лют, която седи два реда по-надолу.

– Казах ПРОГРАМАТА ЗА ЗАЩИТА НА СВИДЕТЕЛИ, Маган! – повтаря Фрак.

На всички насядали между тях им се приисква да кандидатстват за място във въпросната програма. Хокеят не е толкова важен в Бьорнстад. Хокеят просто е всичко.

В началото на третата част Бобо седи мълчаливо на пейката. Може да преброи игровите си минути на пръстите на едната си ръка. Не знае как човек може да бъде част от бандата, когато не е част от мача. Опитва да се овладее, но обича този отбор, обича фланелката и номера си. И понеже вижда нещо, което, незнайно как, останалите не забелязват, накрая не издържа, спира Вилиам Лют и виква:

– Защитниците им ИСКАТ да опитваш да се врежеш през центъра, не виждаш ли? ИСКАТ да има играчи в средата, за да не остават пространства за Кевин. Направи лъжливо движение навътре и после тръгни към крилото, пробвай само веднъж и ти обещавам, ч...

Вилиам навира ръкавицата си право в устата на Бобо.

– Млъквай, Бобо! За кого се мислиш? Играеш в третата защитна двойка, не обяснявай на титулярните нападатели какво да правят. Върви да ми донесеш бутилката с вода.

Погледът му е толкова студен и снизходителен, че Бобо почти не чува подигравателния смях на останалите играчи. За всички хора най-болезненото падане е пропадането надолу в йерархията. Бобо познава Лют, откакто се помни, а начинът, по който приятелят му го гледа, сега оставя белези и пробужда онази горчивина, която никога не напуска някои хора, която може да те накара да се будиш посред нощ след години и да се чувстваш така, сякаш някой е откраднал полагащия ти се живот. Бобо донася бутилката. Лют я взима, без да продума. Бобо е най-едрият младеж в отбора, но когато сяда, вече е най-малкият играч на пейката.

Рамона спира пред залата. Стои в снега, трепери и прошепва:

– Аз... извинявай, Робан, аз... не... не мога да отида по-далече.

Робан я хваща за ръка. Животът ѝ не биваше да се развива така, сега Рамона трябваше да седи в залата с Холгер и това да бъде техният миг. Робан я прегръща така, както може само някой, който също е бил ограбен.

– Да се прибираме, Рамона. Няма нищо.

Тя поклаща глава и вперва поглед в него.

– Сделката е да изчистя сметката ти, ако отидеш на мача, Робан. Искам веднага след това да ми разкажеш какво е станало. Ще те чакам тук.

Робан е много неща, но не и достатъчно смел да ѝ възрази.

В живота на всички играчи има един специфичен момент, когато разбират колко точно са добри и колко точно не са. За Вилиам Лют този миг настъпва по средата на третата част. Никога не е бил достатъчно бърз за игра на такова ниво, но сега става очевидно, че не е и достатъчно издръжлив. Не издържа на темпото, няма сили, противниковите играчи го преодоляват без дори да се приближават до него. Кевин през цялото време е покрит от двама души и четири ръце. Бени е торнадо, което вилнее по цялото игрище, но Бьорнстад има нужда от повече пространства. Лют дава всичко от себе си. Не е достатъчно.

Целият невероятен сезон на отбора се дължи на философията на Давид да не разчита на случайности. Играчите му никога не се надяват на най-доброто. Те не просто играят, а имат план, стратегия, във всяко движение има умисъл. Но както Сюне, проклетникът, все повтаря: „Шайбите не само се пързалят, ами и подскачат“.

Лют се е насочил към скамейката, но го повалят, той пада на леда, вижда шайбата да подскача над стика на противника и инстинктивно замахва към нея. Тя прескача остриетата на още три стика, Кевин се пресяга към нея, но грубо влизане го сваля на леда. Няма шанс някой да заобиколи падащите тела, но за щастие, Бенямин Ович не е от хората, които заобикалят. Той е от хората, които минават направо. Шайбата се озовава в мрежата заедно с Бени. Гредата го удря във врата, но никой не би могъл да го накара да признае, че го е заболяло, все едно са го посекли с двуръчен меч.

2 на 2. Маган Лют вече е слязла долу и блъска по вратата на секретариата, за да е сигурна, че ще запишат асистенцията на Вилиам.

Давид кимва мълчаливо сам на себе си и потупва Амат по каската. Зениците на Бенгт се разширяват от чист стрес, когато осъзнава какво е напът да се случи.

– По дяволите, Давид, нали не си сериозен?

Давид е сериозен като неволен изстрел.

– След още една смяна на Лют ще му трябва кислородна маска, а след две – свещеник. Имаме нужда от скорост.

– Лют току-що направи асистенция!

– Извадихме късмет. Ние не разчитаме на късмет. АМАТ!

Амат просто го зяпа, без да помръдне. Давид го хваща за каската.

– При следващата була33 в нашата зона искам да хукнеш към противниковата половина. Не ми пука дали ще получиш шайбата, искам просто да разберат колко си бърз.

Той посочва към скамейката на другия отбор. Амат кима неуверено. Давид не откъсва очи от него.

– Искаш ли да бъдеш някой, Амат? Искаш ли наистина градът да види, че можеш да бъдеш някой? Тогава им го покажи.

При следващата защитна була Бени застава от едната страна на Кевин, а Амат – от другата. През това време Маган Лют стои, опряла и двете си длани на стъклото, което отделя скамейката на Бьорнстад от трибуната, и крещи как н-и-к-о-й не можел да извади сина ѝ от полуфинала безнаказано. Бенгт поглежда Давид.

– Ако изгубим мача, ще те кастрира.

Давид се обляга отпуснато на мантинелата.

– В този град има тенденция на победителите да им прощават.

На леда Бени прави каквото му е казано, добира се до шайбата и веднага я изчиства от зоната, плъзгайки я към отсрещния край на игрището. Амат също прави каквото му е казано: втурва се натам. Един защитник веднага го спира със стика си и когато Амат успява да се измъкне, шайбата вече е толкова далеч, че няма смисъл да я гони. Въпреки това го прави. Хората по трибуните, които разбират от хокей, започват да шепнат помежду си. Тези, които не разбират, въздъхват дълбоко. Противниковият вратар излиза спокойно напред, изчиства шайбата, стига се до удар към вратата на Бьорнстад и съдията отсъжда нова була, а Амат стои сам в другата половина, на шейсет метра от зоната. Останалите спонсори мърморят „компас ли му трябва на онзи, а?“, но Фрак вижда това, което вижда Давид. Това, което по-рано видя Сюне.

– Бърз е като росомаха с горчица в задника! Него не могат да го стигнат! – усмихва се той.

Давид се навежда над мантинелата и улавя Амат за рамото, докато момчето се връща към своята половина.

– Пак.

Амат кима. Играта е подновена, а този път Бени дори не успява да изкара шайбата от зоната, но въпреки това Амат се втурва с всички сили към противниковата врата и не спира, преди да е стигнал до мантинелата в другия край на игрището. Чува освиркванията и подигравките от трибуните: „Да не се изгуби? Шайбата дори не е близо!“. Но момчето гледа единствено към Давид. Вратарят на Бьорнстад блокира шайбата, следва нова була. Давид описва малък кръг с показалеца си. „Пак.“

Амат хуква по леда за трети път, но вече няма значение къде е шайбата, защото сега в залата има още един човек, който забелязва скоростта му и осъзнава какво е напът да се случи. Треньорът на другия отбор грабва купчина листове от ръцете на асистента си и се развиква:

– Кой е това, по дяволите? Кой е осемдесет и първи номер?

Амат успява да вдигне поглед към трибуната. Мая стои на стълбите точно под столовата и го гледа. Копнял е за това още откакто тръгна на училище и ето че сега тя го гледа. Той толкова се разконцентрира, че чува Бобо да крещи името му чак когато минава току покрай скамейката.

– АМАТ!

Бобо се е надвесил над мантинелата и го хваща за яката.

– Направи залъгващо движение към центъра, но тръгни по крилото!

В продължение на половин секунда двамата се гледат право в очите и не е нужно Бобо да казва нещо, за да си проличи какво ли не би дал, за да се намира на леда. Кимването на Амат е обещание и двамата блъсват каските си. Мая все още стои на стълбите. При следващата була Кевин и Бени правят кръгче около точката за изпълнение, спират до Амат и се навеждат към него.

– Имаш ли още сила в тия твои пилешки крака? – ухилва се Кевин.

– Подай ми шайбата и ще видиш – отвръща Амат и го поглежда с кървясали очи.

Кевин не би загубил тази була, ако ще ръцете му да бяха вързани зад гърба и към главата му да бе насочен пистолет. Бени праща шайбата покрай мантинелата и се втурва напред. Утре бедрата така ще го болят, че изобщо няма да може да стане от леглото, но сега не усеща нищо, събаря двама играчи наведнъж, Амат прави финт надясно, но си повежда шайбата дълбоко и профучава от външната страна на защитника, толкова бързо, че един от двамата пазачи на Кевин е принуден да се отдели от деветката и вместо това да тръгне след осемдесет и първи номер. Това е всичко, от което Бьорнстад се нуждае. Стикът на противниковия играч удря Амат по ръката. Чувството е все едно са му отрязали китката, но той успява да настигне шайбата в ъгъла и заобикаля вратата от задната страна. Има на разположение един миг, през който да вдигне поглед, да изчака Кевин да допре стика си до леда и да му подаде шайбата, преди да бъде съборен на леда. Кевин получава два сантиметра свободно пространство, което е два пъти повече, отколкото му е необходимо.

Когато червената лампа зад вратата светва, възрастните хора по трибуните започват да подскачат и да се хвърлят един върху друг. Спонсорите захвърлят чашите си с кафе и правят high fives. Две петнайсетгодишни момичета обръщат столовата с главата надолу от щастие, а един възрастен треньор на мъжки отбор, който никога не се смее, седи на последния ред и въпреки това го прави. Фатима и Мира не спират да се прегръщат, докато накрая не падат на земята, без да са съвсем сигурни дали ликуват, или плачат.

Отвън Рамона стои в снега и усеща как звуковата вълна я удря. „Обичам те“, прошепва тя на Холгер. После се обръща и се запътва сама към вкъщи с усмивка в гърдите. Този момент е между хората и хокея, между един град, който иска да вярва, и един свят, който години наред му повтаря да се откаже. И в цялата сграда няма нито един атеист.

Кевин се обръща и тръгва право към скамейката, отърсва се от всичките си съотборници, които опитват да го прегърнат, прескача мантинелата и се хвърля в ръцете на Давид.

– За теб! – прошепва момчето, а Давид го прегръща като собствен син.

На двайсет метра оттам Амат се надига от леда. Спокойно би могъл да се намира и в друга зала, защото никой не го поглежда. В мига след паса защитникът заби стика и лакътя си във врата му с цялата си тежест. Главата на Амат се удари в леда така, сякаш го бяха бутнали в празен басейн. Дори не видя гола. Когато се изправи на колене, останалите играчи на Бьорнстад вече се бяха втурнали към скамейката след Кевин. Всички хора по трибуните следяха с поглед деветката. Включително Мая.

Номер осемдесет и едно, номерът, който избра, защото през тази година е родена майка му, стои сам до мантинелата и гледа таблото с резултата. Това е едновременно най-хубавият и най-лошият момент, който е преживявал на тази пързалка. Наглася каската си и прави две самотни крачки, за да се засили към пейката, когато някой минава зад него и го потупва по главата.

– Момичето ще те забележи, когато спечелим финала – усмихва се Бени.

Преди Амат да успее да отговори, Бени се отдалечава и спира в средата на игрището, готов за следващата була. Лют се кани да прескочи мантинелата, но Давид го спира и виква на Амат да остане на леда. Когато Кевин се насочва към централния кръг, двамата си кимват леко. Номер девет и номер осемдесет и едно. Амат вече е един от тях. Няма значение колко от хората по трибуните го осъзнават.

След последния съдийски сигнал Петер губи ориентация. В един момент крещи и прегръща някого, в следващия пада през глава върху седалките и се изправя, а ушите му пищят, защото всички наоколо викат право в тях. Стари, млади, такива, които обичат играта, и такива, които не се интересуват от нея. Петер няма представа как, но внезапно се озовава в непознатите ръце на бурен, пеещ мъж, но щом поглежда нагоре, осъзнава, че танцува на стълбите с Робан Холтс. Двамата спират, поглеждат се и започват да се смеят, без да могат да спрат. За една-единствена вечер отново са на седемнайсет.

Хокеят е просто малка, нелепа игра. Посвещаваме ѝ година след година, след година, а всъщност не можем да се надяваме, че ще получим каквото и да било в замяна. Жертваме всичко, което имаме, горим, кървим и плачем, като сме съвсем наясно, че всичко, което този спорт може да ни даде, в най-добрия случай е безкрайно дребно и безполезно: просто няколко отделни мига. Нищо повече.

Но какво, по дяволите, е животът?

19

Адреналинът прави странни неща с тялото. След края на мача майки и татковци прескачат мантинелата, а уважавани предприемачи и шефове на фабрики се хлъзгат с гладките си подметки по леда и се гушкат като преуморени пеленачета. Кевин загръща себе си и Бени с грамадно зелено знаме и двамата отиват да направят почетна обиколка покрай трибуните, които вече са празни. На пързалката има цял един град. Хората скачат, подхлъзват се, падат, смеят се, ликуват, плачат. Приятели от детинство, съученици, родители, братя и сестри, роднини, съседи. Колко дълго ще помнят тази вечер? Не много. Само завинаги.

Когато загубиш на хокей, чувството е все едно са попарили сърцето ти. Когато спечелиш, политаш в небето. Тази вечер Бьорнстад е сред облаците.

Петер се спира в ъгъла на пързалката. Сяда сам на леда и просто се смее. Ето че всички часове в офиса, всички срещи, разправии, безсънни нощи и изпълнени с тревога сутрини са си стрували. Продължава да седи, докато останалите му съграждани един по един се отправят към изхода. Робан Холтс сяда до него. Усмихват се широко.

Адреналинът прави странни неща с хората, особено когато напуска организма им. Докато беше играч, на Петер все му обясняваха колко е важно да „контролира адреналина“, но той не разбираше какво имат предвид. За него ясният фокус, тоталната концентрация на леда, способността да живее изцяло в настоящето бяха съвсем естествени. Едва първия път, когато щеше да гледа мач от трибуните, той осъзна колко близки са адреналинът и паниката. Инстинктите, които причиняват смъртна тревога, са същите, които подготвят тялото за борба.

По време на активната си кариера Петер сравняваше последния съдийски сигнал със спиращо влакче в увеселителен парк. Една част от хората си мислят: „Хубаво беше, но стига толкова“. Друга част си мислят: „Пак!“. След края на всеки мач Петер искаше единствено да изиграе още един. Сега, като спортен директор, има нужда от хапчета срещу мигрена, за да може изобщо да функционира нормално.

След повече от час, когато последните опиянени от победата фенове, родители и спонсори най-накрая опразват залата и се изливат на паркинга, крещейки „НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ, НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ, НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ, МЕЧКИТЕ ОТ БЬОРНСТАД!“, Петер, Робан и спомените им още са вътре.

– Искаш ли да се качиш в офиса? – пита Петер, а Робан избухва в смях.

– Олеле, това е първата ни среща, Петер, аз не съм такова момиче.

Петер също се засмива.

– Сигурен? Можем да пийнем чай и да разглеждаме стари снимки!

Робан му подава ръка.

– Поздрави момчетата от мен, окей? Кажи им, че една горда, стара лисица е дошла да ги гледа.

Петер стиска ръката му.

– Ела на вечеря някой път. Мира също ще се радва да те види!

– Разбира се! – казва Робан.

И двамата знаят, че това е лъжа. Разделят се. Хокеят ни дава само мигове.

Съблекалнята е празна. След адреналина, след песните, танците, скачането по пейките и блъскането по стените, след като допреди малко вътре беше пълно с млади и стари мъже, голи до кръста и целите мокри от бира, сега помещението е оглушително тихо. Амат обикаля сам вътре и събира лепенки от пода. Петер минава по коридора и се спира изненадан.

– Защо още си тук, Амат?

Момчето се изчервява.

– Не ме издавай, окей? Ще чистя. Просто искам да пооправя поне най-лошата част от бъркотията.

Гърлото на Петер набъбва от срам. Спомня си първия път, когато видя момчето да събира кенчета от трибуните, за да може Фатима да си позволи да му купи екипировка. Това се случи преди осем или девет години. Те бяха твърде горди за благотворителност, затова на Петер и Мира им се налагаше да пишат фалшиви обяви в местния вестник. Така всяка година изникваше някой, който продаваше евтина екипировка втора ръка, точно с размера на Амат. Мира изгради мрежа от хора оттук до Хед, които се редуваха да влизат в ролята на продаващи.

– Няма... естествено, Амат, не би ми хрумнало да кажа нещо на момчетата – измърморва той.

Амат вдига поглед неразбиращо. Изсумтява.

– Момчетата? Не ми дреме какво ще кажеш на момчетата. Не казвай нищо на МАМА! Адски ще се ядоса, ако разбере, че върша нейната работа.

На Петер му се иска да му каже нещо. За това колко горд се почувства днес, докато Амат бе на леда. Но не му идват думи, не знае как се прави. Чувства се като некадърен актьор, когато опита нещо такова. Понякога завижда до лудост на Давид за способността му да печели любовта на играчите. Те разчитат на него, следват го и го боготворят. Петер ревнува като безпомощен родител, който гледа как забавен татко или майка кара всички деца на детската площадка да се превиват от смях.

Така че не казва на Амат нищо от това, което иска да му каже. Вместо това се усмихва:

– Сигурно си единственият тийнейджър на света, на когото му се карат, че е прекалено подреден.

Амат му подава риза на възрастен мъж.

– Някой от спонсорите си я е забравил.

Ризата мирише на алкохол. Петер поклаща бавно глава.

– Виж... Амат... аз...

Думите го предават. Успява да каже само:

– Мисля, че трябва да отидеш на паркинга. Никога не си излизал от тази зала след такъв мач. Мисля, че... ще изживееш нещо, което... се пада на малцина. Ще излезеш през вратата като... победител.

Амат ще разбере какво означава това чак след като събере нещата си, тръгне по коридора и излезе навън. Щом го виждат, много възрастни хора започват да ликуват и да го аплодират, няколко по-големи момичета изкрещяват името му, Бобо го прегръща, Бени разрошва косата му и явно всички искат да се ръкуват с него. Малко по-нататък Кевин дава интервю за местния вестник, след което раздава автографи на море от деца, докато майките им разпалено го молят да се снима първо с детето им, а после и с тях самите.

Амат залита между прегръдките и потупванията по гърба и чува как самият той реве с цяло гърло „НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ ОТ БЬОРНСТАД“, докато дробовете му не започват да горят, чува как пеенето му кара и други хора да запеят, защото искат да са част от всичко това.

Опиянението карбонизира кръвта му, ендорфините кипят. През главата му минава мисъл, която ще си спомня и впоследствие: „Как е възможно някой да преживее нещо такова, без да си помисли, че е безсмъртен?“.

Мира подрежда в столовата. Мая и Ана излизат от тоалетната, преоблечени и гримирани, засмени и развълнувани.

– Аз... довечера ще спя в Ана. Ще... учим – усмихва се Мая.

Дъщерята лъже, разбира се, а майката лъже, като се преструва, че не разбира. В момента са в този период от живота, когато се притесняват поравно една за друга. След детството тийнейджърските години предлагат известно равенство в това отношение, след което везните ще се наклонят и Мая ще порасне достатъчно, че да се притеснява за родителите си повече, отколкото те за нея. Скоро тя няма да е малкото момиче на Мира, Мира ще е малката майка на Мая. Не се иска много, за да пуснеш детето си на свобода. Иска се всичко.

Петер влиза в офиса на шефа. Вътре е пълно със залитащи възрастни мъже, вече пияни.

– А, търсих я! – виква Фрак и се запътва, олюлявайки се, към него, гол до кръста, и взима ризата си от ръцете му.

Петер го зяпва.

– Повече да не съм чул, че внасяш алкохол в съблекалнята на играчите. Те са деца, Фрак.

– Уф, не са ДЕЦА, Петер, стига! Остави момчетата да празнуват!

– Оставям ги да празнуват, големите мъжа са тези, които трябва да имат някакви граници.

Фрак пропъжда думите му с ръка сякаш са досадни насекоми. Зад него двама мъже с бутилки бира в ръка водят оживена дискусия за играчите от първия отбор. Описват един нападател като „толкова тъп, че не може дори хляб да си купи, без някой да го напътства“, после казват за един вратар, че „тоя няма акъл, щом се ожени за мацка, за която всички знаят, че преди това е спала с половината отбор, а след това вероятно и с другата половина“. Петер не е сигурен дали мъжете са спонсори, или просто приятели на Фрак, но е чувал такива разговори хиляди пъти и все още не може да свикне с йерархията тук вътре. Играчите могат да псуват съдията, но никога треньора, треньорът може да критикува играчите, но никога спортния директор, спортният директор не критикува президента, президентът – ръководството, а ръководството – спонсорите. Най-отгоре стои групата костюмирани мъже в тази стая, които говорят за играчите съвсем безсрамно, все едно става дума за състезателни коне. За продукти.

Фрак подръпва ухото му любвеобилно, за да го разсее:

– Стига си се цупил, Петер, това е твоята вечер! Помниш ли как преди десет години каза, че ще разработиш детската школа? Как каза, че един ден ще имаме юношески отбор, който ще може да се мери с най-добрите в страната? Тогава ти се смяхме. Всички ти се смяха. А сега сме тук! Това е ТВОЯТА вечер, Петер. ТИ направи това!

Петер се измъква от хватката, която пияният и щастлив Фрак опитва да му приложи. Останалите спонсори гръмогласно сравняват белезите и изкуствените си зъби, наследство от собствените им хокейни кариери. Никой не се обръща към Петер. Той няма белези, не е губил зъби, никога не се е бил. Насилието никога не е било в кръвта му.

Един от членовете на ръководството, залят с бира шейсетгодишен изпълнителен директор на фирма от вентилационния бранш, започва да подскача наоколо, тупва Петер по гърба и се засмива:

– С Фрак се срещнахме с общинарите! Те бяха тук днес! Неофициално мога да ти споделя, че нещата изглеждат СТРАШНО обещаващо за новата ти еспресо машина!

Петер въздъхва и се извинява. Излиза в коридора. Вижда Давид и всъщност се чувства облекчен. По принцип високомерното отношение на треньора на юношите го влудява, но сега той е единственият трезвен човек наоколо.

– Давид! – виква той.

Давид продължава нататък, без да го удостои с поглед. Петер притичва след него.

– Давид! Къде отиваш?

– Ще гледам записа от мача – отговаря треньорът механично.

Петер се засмива.

– Няма ли да празнуваш?

– Ще празнувам, когато спечелим финала. Затова ме назначихте. За да го спечеля.

Държи се дори по-арогантно от обикновено. Петер въздъхва и пъха смутено ръце в джобовете си.

– Давид... стига. Знам, че двамата невинаги сме на едно мнение, но това е твоята победа. Заслужи я.

Давид присвива очи, кимва към офиса, където са спонсорите, и отговаря:

– Не, Петер. Както казват всички вътре – това е ТВОЯТА вечер. Ти си звездата в клуба, нали? Винаги е било така.

Петер стои в коридора, а в корема му расте черен облак от гняв или от срам, не е сигурен кое от двете. Провиква се след Давид, като гласът му звучи по-ядосано, отколкото би трябвало:

– Просто исках да те поздравя!

Давид се обръща и се засмива примирено.

– Поздрави Сюне. Той е човекът, който предсказа, че двамата с теб можем да постигнем това.

Петер се прокашля.

– Аз... той... не го видях на трибуните...

Погледът на Давид среща неговия и Петер свежда глава. Давид кима разочаровано.

– Седеше на обичайното си място. Знаеш го. Знам, че знаеш, защото трябва да си поел по обиколен път от офиса си, за да не минеш точно покрай него.

Петер изругава наум и се обръща. Думите на Давид се прокрадват подире му:

– Знам какво правим тук, Петер, не съм наивно хлапе. Ще поема работата на Сюне, защото е време, защото съм го заслужил, и знам, че това ме превръща в свиня. Но не забравяй кой ще му отвори вратата на излизане. Не си въобразявай, че решението не е твое.

Петер се извърта, стиснал юмруци.

– Внимавай какво говориш, Давид!

Давид не отстъпва.

– Какво ще стане иначе? Ще ме удариш ли?

Долната челюст на Петер трепери. Давид не помръдва. Накрая изсумтява снизходително. На брадичката му има дълъг белег, а малко по-нагоре, до бузата, още един.

– Така си и мислех. Защото си Петер Андершон. Винаги оставяш другите да правят нарушения вместо теб.

Давид дори не тръшва вратата след себе си, когато влиза в кабинета си, затваря я безшумно. Петер го мрази най-вече заради това. Защото е прав.

Кевин изглежда съвсем невъзмутимо по време на интервюто за местния вестник. Други на неговата възраст биха се разпаднали от притеснение, но той се държи спокойно и професионално. Гледа журналистката в лицето, но не право в очите, съсредоточава погледа си в челото или носа ѝ, отпуснат е, но не и равнодушен, не неприятен, но не и приятен, отговаря на всички въпроси, без всъщност да казва нещо. Когато журналистката го пита за мача, той отговаря, че „важното е да покриваш голяма дистанция, да имаш точни удари, да създаваш шансове“. А щом го пита какво според него би означавала за града и хората тук евентуална победа на финала, Кевин отговаря като машина: „Играем мач за мач, концентрираме се върху хокея“. Журналистката отбелязва, че един от противниковите играчи, повалени от съотборника му Бенджамин Ович в края на мача, е получил сътресение на мозъка. Кевин отвръща, без да мигне: „Не видях ситуацията“.

Седемнайсетгодишен, а вече се държи пред медиите като политик. Тълпата го отнася, преди да е успял да отговори на следващия въпрос.

Амат открива майка си в навалицата, целува я по челото. Тя прошепва само „върви, върви!“ с насълзени очи. Амат я прегръща и обещава да се прибере навреме. Майка му знае, че лъже. Това наистина я радва.

Закариас стои в края на паркинга, в най-външния откъм популярност кръг, докато най-добрият му приятел за пръв път е в най-вътрешния. Възрастните се качват по колите си и потеглят, оставят младите да се наслаждават на най-великата си вечер. Когато авангардът от играчи и момичета се отправят към партито, на което ще присъстват почти всички, става болезнено очевидно кой принадлежи към компанията и кой ще остане сам.

Закариас никога няма да попита Амат дали е забравил за него, или просто не му е пукало. Но един от тях отива, а един остава. И вече нищо няма да бъде съвсем същото.

Петер среща дъщеря си и Ана напът към столовата. За негова изненада, Мая се хвърля на врата му, както правеше като петгодишна всеки път, когато той се прибереше от работа.

– Толкова се гордея с теб, татко! – прошепва тя.

Рядко я е пускал от прегръдките си по-неохотно. След като момичетата се втурват, смеейки се, по стълбите, в цялата зала настава тишина, нарушена единствено от собственото му дишане, а малко по-късно и от друг глас:

– Хей, звездата, сега мой ред ли е? – виква Мира.

Петер се усмихва меланхолично и тръгва към нея. Те се хващат нежно за ръце и започват да танцуват бавно, описвайки малки, малки кръгове. Накрая Мира слага длани на лицето му и го целува толкова силно, че Петер започва да се смущава. Тя още е способна на това.

– Не изглеждаш толкова щастлив, колкото би трябвало – прошепва тя.

– Напротив – пробва той.

– За Сюне ли става въпрос?

Той заравя лице в шията ѝ.

– След финала спонсорите смятат да обявят публично, че Давид поема мъжкия отбор. И искат да принудят Сюне да подаде оставка. Мислят, че ще изглежда зле от медийна гледна точка, ако го изритат.

– Вината не е твоя, скъпи. Не можеш да спасиш всички. Не можеш да носиш целия свят на раменете си.

Петер не отговаря. Мира го погъделичква по косата и се усмихва.

– Засече ли се с дъщеря си? Ще ходи при Ана да „учи“.

– Доста се е гримирала като за решаване на уравнения, а? – измърморва Петер.

– Трудно е да се довериш на тийнейджърите, при положение че ти самият си бил такъв. Спомням си, когато с едно момче щяхм...

– Не искам да слушам!

– Стегни се, скъпи, имала съм живот и преди да те срещна.

– НЕ!

Петер я грабва рязко и я вдига в прегръдките си, а Мира остава без дъх. Той още е способен на това.

Двамата започват да се кискат като младежи.

През прозореца на столовата виждат Мая и Ана да се отдалечават по пътя заедно с играчите и съучениците си. По тъмно температурите падат рязко, снегът се вихри около телата на момичетата.

Още никой не го знае, но вятърът ще се разрази в буря.

20

Адреналинът прави странни неща. Прозорците във вилата на семейство Ердал се тресат от надутите тонколони, а първият етаж се пълни с хора толкова бързо, че те сякаш се сипят през дупка в тавана. Повечето от играчите вече са неудържимо пияни, а останалите гости не изостават много. Не са начинаещи, що се отнася до купони в свободни от родители къщи. Всички пият от пластмасови чаши, всички картини са свалени от стените, чупливите предмети са прибрани, мебелите са увити в найлон. През цялата нощ двама юноши се редуват да пазят стълбището, така че никой да не се качва горе. Кой каквото ще да говори за Кевин, но и той като треньора си не разчита на случайността и вярва в подготовката и внимателното планиране. Чистачката идва рано сутрин и често казва, че ако ще Кевин да убие някого в къщата, пак няма да остави следи. Кевин ѝ плаща добре, за да не казва нищо на родителите му, а във вечер като тази той знае, че съседите ще си легнат с тапи за уши и ако някой ги пита, ще се престорят, че не са си били у дома.

Вече никой не споменава факта, че Кевин, изглежда, е единственият, който не се радва на собственото си парти. Във всекидневната тийнейджърите пият и пеят, губейки прогресивно дрехите си, но на двора, от другата страна на дебелите, изолирани стени, е почти тихо. Пот капе от лицето на Кевин, а той продължава да праща шайба след шайба към вратата. Никога не може да се успокои след мач, но когато са спечелили, поне не е агресивен. Ако загубят, дворът и малката пързалка се изпълват със счупени стикове и парчета стъкло. Както обикновено, Бени седи съвършено безразлично на една пластмасова маса и пъргаво върти цигари между пръстите си, за да изкара тютюна, без да съсипва хартията. Запълва празнината с трева, завива върха, вади внимателно филтъра със зъби и го заменя с тънко навито картонче. Използва тази техника, защото собственичката на магазина за цигари в Бьорнстад е сестра на училищния директор, така че не може просто да си купи колкото си иска листчета, без да вземе и тютюн и без никой да задава въпроси. За поръчка по интернет и дума не може да става, майка му проверява пощата като полицейско куче. И въпреки че никой никога не е виждал Кевин да пуши, преди няколко години той започна да събира по две цигари от всички гости по купоните, за да има в какво Бени да си свива тревата. Като гледа съсредоточения в дрогата си идиот и негов най-добър приятел, Кевин по някакъв странен начин се отпуска.

– Ще те продам в някоя от онези фабрики в Азия, където работят деца. С малките си пръсти ще шиеш футболни топки по-бързо от всеки сополанко – ухилва се Кевин.

– А искаш ли да ти ушия и по-голяма мрежа, та да вземеш да вкараш някой гол? – пита Бени и заляга светкавично, без дори да погледне нагоре. Кевин праща една шайба на десетина сантиметра над главата му с такава сила, че дъската, в която се удря, продължава да се клати няколко минути след това.

– Не забравяй да свиеш няколко и за чистачката – напомня му Кевин.

Бени не забравя. Не правят купон за първи път.

Амат влиза в къщата и зяпва.

– Какво? Тук само... ЕДНО семейство ли живее?

Бобо и Лют се засмиват и го завличат в кухнята. Лют вече е толкова пиян, че не би могъл дори да закрепи магнит за вратата на хладилник. Пият „нокшотс34“. Амат не знае какво има в тях, но имат вкус на домашен алкохол и таблетки за гърло. Всеки път, когато изпиват по един шот, трябва да се ударят едни други в гърдите и да изкрещят „НОКШОТ!“. Звучи по-смислено, след като изпиеш пет или шест. С повечето неща е така.

– Тая вечер можеш да чукаш което момиче си поискаш, ВСИЧКИ са хокейни курви, когато спечелим! – казва завалено Лют и прави жест към нагъчканите тела в къщата, но след това сграбча силно пуловера на Амат и виква: – Освен ако Кевин, Бени или аз не я искаме. Титулярните нападатели избират първи!

Амат забелязва, че думите на Лют смущават Бобо не по-малко, отколкото него самия. За пръв път вижда Бобо да изглежда несигурен. Лют се отдалечава, залита и изревава: „Днес направих асистенция! Кое момиче ще си легне с мен?“. Амат и Бобо остават сами в кухнята. Стоят смутено един срещу друг, пият още, удрят се в гърдите и викат „НОКШОТС!“, за да не се налага да говорят, защото и двамата са убедени, че по гласа им ще си проличи, че са девствени.

Мая и Ана са сред последните, които пристигат във вилата, защото на Ана ѝ се наложи да спира и да проверява грима си поне двайсет пъти. Всеки месец е обсебена от нова част от тялото си и в момента това са скулите ѝ. Неотдавна беше линията на косата. Тогава Ана съвсем сериозно помоли Мая да ѝ помогне да разбере дали може да си направи пластична операция на челото, за да го направи по-ниско.

Преди да влязат в къщата, Мая спира на улицата, за да се наслади на гледката. От дома на семейство Ердал се вижда цялото езеро, чак до гората от другата страна. Там природата е по-дива, дърветата растат по-нагъсто и дори снегът като че ли образува по-дълбоки преспи. Отвъд гората се виждат открити бели площи, простиращи се толкова надалеч, че ако застанеш там като дете, лесно би се убедил, че си последният човек на Земята. Младите в Бьорнстад рано научават, че това е мястото, където трябва да отидеш, ако искаш да правиш бели, без възрастните да разберат. Мая го знае, защото веднъж Ана едва не уби и двете им тъкмо там. Бяха на дванайсет, тя открадна една моторна шейна и цяла нощ вози Мая на нея. Мая така и не си призна, но никога не се бе чувствала по-свободна.

Следващата година Ана спря да търси в интернет как се палят моторни шейни без ключ и вместо това започна да търси диети. Преди да влезе във вилата, Мая отделя един миг, тъгувайки за момичетата, които си играеха от другата страна на езерото. Ако знаеше, че след няколко часа ще излезе от същата къща като съвсем друг човек, щеше още сега да побегне по леда.

Кевин стои на двора и вижда през големите прозорци как Мая влиза в антрето. Гледа право към нея и не забелязва, че през това време Бени го наблюдава и тълкува реакциите му. Щом Кевин се устремява към вратата на верандата, Бени прибира раздразнено нещата си в раницата и тръгва след него. Пробиват си мълчаливо път през всекидневната, всеки с различна цел. Кевин спира пред Мая, като се старае ударите на сърцето му да не си проличат през блузата, а тя прави всичко възможно да не покаже колко е щастлива, нито пък колко ѝ е приятно, че цяла тумба по-големи момичета ги виждат от кухнята и я мразят.

– Мадам – усмихва се Кевин театрално и прави дълбок поклон.

– Хер фон Байсмагнет, приятно ми е! – засмива се тя и се покланя в отговор.

Кевин отваря уста, но се спира, щом вижда Бени да изчезва през външната врата. Изглежда разочарован почти колкото момичетата в кухнята, дори почти колкото Ана, а би било физически невъзможно човек да е по-разочарован от нея, без да се разпадне на парчета.

Отвън на улицата Бени мята раницата на раменете си, закрива пламъка на запалката с ръка и изчаква димът да се търколи надолу към дробовете му. Чува виковете на Кевин, но не се обръща.

– Хайде, Бени, пукел такъв! Не се прави на ощипана госпожица!

– Не движа с малки момичета, Кев, знаеш го. На колко са? Петнайсет?

Кевин разперва ръце.

– Стига, дори не съм ги поканил аз!

Бени се обръща и поглежда най-добрия си приятел в очите. Минават почти десет секунди, преди Кевин да се разсмее. Добър опит.

– Не можеш да ме излъжеш, Кев.

– Няма ли все пак да останеш? – моли го Кевин с усмивка.

Бени поклаща спокойно глава. Кевин мига тъжно.

– Какво ще правиш тогава?

– Ще си устроя свое собствено парти.

Кевин поглежда раницата на гърба му.

– Само не пуши толкова, че да почнат пак да ти се привиждат малки градински джуджета и други такива, окей? Няма отново да ходя в гората и да търся на кое шибано дърво си се качил, за да пищиш и плачеш.

Бени се смее.

– Случи се ВЕДНЪЖ. И не беше от трева.

– Помниш ли как ми се обади и изкрещя „ЗАБРАВИХ КАК СЕ МИГА!!!“?

– Не се бъзикай с това. Беше адски неприятно.

Кевин като че ли иска да го докосне. Въздържа се.

– И ако ще крадеш някоя кола, само не го прави на тази улица. Татко страшно се ядосва!

Бени кима, но не обещава. После вади джойнт от джоба си и го поставя внимателно зад ухото на Кевин.

– За тази нощ. С малко тютюн, както ги обичаш.

Тогава Кевин го прегръща, толкова бързо, че никой да не успее да ги види, но толкова силно, че все пак означава всичко. Кевин никога не може да заспи след мач и това са единствените случаи, когато пуши. Само най-добрите приятели знаят тези неща. Само две момчета, които някога лежаха едно до друго с фенерчета под завивките, четяха комикси и знаеха, че причината вечно да се чувстват отчуждени от останалите е това, че са супергерои.

Кевин проследява с поглед Бени, който се отдалечава бавно в мрака. Завижда му. Знае, че момичетата се влюбват в него самия, защото е добър хокеист. Иначе би бил просто един обикновен, посредствен седемнайсетгодишен пич. Но не и Бени. Момичетата се влюбват в него по съвсем други причини. Той притежава нещо, което всички искат да имат, нещо съвсем отделно от играта му на леда. Очите му казват, че ако си науми, може да те зареже на мига и дори да не погледне назад. Самотата ужасява Кевин, но Бени я приветства като естествено състояние. Докато бяха деца, Кевин изпитваше смъртен страх, че един ден ще се събуди и ще открие, че другия супергерой го няма. Че преживелиците им не са означавали нищо за него.

Кръвта във вените на Бени е различна от тази на останалите хора. Той изчезва между дърветата напът към езерото, а Кевин си мисли, че това момче е единственото свободно същество, което познава.

Това е последният път, когато се виждат като деца. Детството им приключва тази нощ.

21

Мая следи всяко движение на Кевин, когато той се връща обратно в къщата. Първоначално изглежда като котенце, останало самó в дъжда. Изоставен и забравен, въпреки че Мая не познава друг човек, който да е в центъра на всичко така осезаемо, както Кевин. В следващия миг той изпива на екс два шота в кухнята, крещи „НОКШОТС!“ с Бобо и Амат, прегръща Лют през рамо, пее „НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ!“ и подскача нагоре-надолу толкова силно, че подът вибрира.

Мая не знае кога ѝ дава първата чаша с алкохол, знае само, че втората не е чак толкова отвратителна на вкус. Кевин непрестанно се обзалага с Лют кой пръв ще си изпие шота и печели всеки път. Мая се усмихва снизходително и казва:

– Вие, хокеистите, дори не можете да пиете, без да се състезавате.

Кевин я поглежда право в очите, все едно са сами в стаята, и явно приема думите ѝ като предизвикателство.

– Донеси още шотове – казва на Лют.

– Да! Бягай, Лют, аз ще засичам! – засмива се Мая саркастично и плясва с ръце.

Лют се затичва и се блъска право в стената. Кевин така се разсмива, че остава без дъх. Мая е очарована от това, че той сякаш винаги живее в настоящето. На леда, изглежда, не мисли за нищо друго, освен за хокей, а извън пързалката като че ли не мисли за каквото и да е. Живее инстинктивно. Иска ѝ се и тя да беше такава.

Не знае колко са изпили; помни, че побеждава Лют, когато се надпреварват кой ще изпие по-бързо три шота поред, както и че се качва на един стол и вдига ръце победоносно, все едно държи огромен трофей.

На Кевин му харесва, че е различна. Че очите ѝ не спират да се озъртат и наблюдават. Че изглежда така, сякаш знае коя е. Иска му се и той да беше такъв.

Ана спира да пие след първия шот. Не знае защо точно, но Бени изчезна, а той бе единствената причина да иска да бъде тук. Стои в кухнята с Мая, но между тях постоянно застават хора. Вижда как гледат по-големите момичета всеки път, когато Кевин се засмее на нещо, казано от Мая. В очите им се чете смесица от презрение и смъртна заплаха. Ана усеща ръцете на Лют върху кръста си и се отмества все по-близо до ъгъла. Колкото и да се шлифова, на колкото и незабележима да се прави, никога няма да се впише тук.

Бени върви по леда и спира чак в средата на езерото. Стои там, пуши и гледа как къщите гаснат една по една между дърветата. Поклаща се леко върху твърдата обвивка под краката си. Твърде късно през зимата е, за да върви сам толкова навътре по леда, при това по тъмно. Още от дете му доставя удоволствие да си представя какво би било да пропадне под леда и да изчезне във водата, мрака и студа. Чуди се дали там долу болката ще бъде по-малка. Странно, но постъпката на баща му не вся у него страх от смъртта, напротив. Бени не разбра само защо татко се е видял принуден да използва пушка. Гората, ледът, езерото, студът, този град предлага хиляди начини да умреш от естествена смърт.

Остава там, докато димът и минусовите температури не притъпяват усещанията му – както отвън, така и отвътре. След това се връща в града и свива по малка вилна уличка. Задига един мотопед и се отправя към Хед.

– Защо не харесваш хокеисти? – пита Кевин.

– Защото не сте особено умни – смее се Мая.

– Какво искаш да кажеш? – пита той искрено.

– Открили сте бандажите седемдесет години преди да откриете каските – казва тя.

– Имаме си приоритети! – усмихва се той.

Пият още. Когато се състезават, печели Кевин. Той никога не губи.

„Плевнята“ е лошо име за кръчма – особено ако се намира в плевня. Но както се шегува шефът на Катя: никога не се е случвало някой да погледне жител на Хед и да каже „знаеш ли, имаш почти ТВЪРДЕ богато въображение!“. Групата на сцената свири пред шепа поразително незаинтригувани мъже в напреднала средна възраст и също толкова напреднало ниво на опиянение. Катя стои зад бара, когато единият от охранителите идва при нея.

– Брат ти има ли мотопед?

– Не.

Охранителят се подсмихва.

– Тогава му кажи да го паркира отзад.

Катя, втората най-голяма сестра на братчето, което някой хубав ден ще ги довърши, въздъхва, когато Бени влиза вътре. Не знае дали той си търси белята, или белята търси него, знае само, че вървят ръка за ръка. Има късмет, че най-голямата му сестра не е тук, мисли си Катя, в противен случай вече щеше да е останал без глава. Но Катя не може да се ядоса, никога не е могла, не и на него.

– Спокойно, спокойно, ще върна мотопеда – обещава Бени и опитва да се усмихне, но Катя вижда, че брат ѝ цяла вечер се е сдухвал.

– Чух, че днес сте спечелили, какво правиш тук? – пита тя.

– Празнувам, не виждаш ли – отговаря с горчивина, а сестра му се навежда напред и го целува силно по косата.

– При татко ли си ходил?

Той кима. Любимият ѝ брат. Разбира много добре защо всички момичета се влюбват в него. „Тъжни очи, диво сърце, такива мъже носят само проблеми“, казва майка им, а тя го знае от опит. Катя не е ходила на гроба на баща им, нито веднъж, но понякога си мисли за него и какво ли е да се чувстваш толкова зле, без да разкажеш на никого за това. Ужасно е да пазиш голяма тайна от хората, които обичаш.

Когато е ядосан заради нещо, Бени ходи при най-младата си кака – Габи – и си играе с децата ѝ, докато гневът му се изпари. Когато иска да помълчи и да помисли, ходи при най-голямата си сестра – Адри – горе в развъдника. Но когато е наранен, идва тук. При Катя. Затова тя го гали по бузата, вместо да му се развика.

– Ще останеш ли на бара за малко, докато оправя всичко в офиса? После можеш да се прибереш с мен. Момчетата ще се погрижат за мотопеда – казва тя и кима към охранителите.

Утре сутринта двама мъже, с които човек не би искал да води спорове, ще върнат мотопеда на собственика и ще му обяснят, че „явно по погрешка го е забравил в Хед“. А когато го остави за поправка, от сервиза няма да му вземат пари. По тези места човек не задава излишни въпроси.

– И не пипай бирата! – заповядва Катя.

Бени отива зад бара, изчаква сестра му да влезе в офиса и си отваря една бира. Бандата на сцената изпълнява кавъри на стари рок парчета, защото това е музиката, която трябва да свириш, ако искаш да свириш в Хед. Музикантите изглеждат както може да се очаква – с наднормено тегло, поднормен талант и типични физиономии. Всички – освен басиста. В него няма нищо типично. Черна коса, черни дрехи, но въпреки това блести. Останалите се мъчат да изкарат каквото могат от инструментите си, но той сякаш си играе. Приклещен е между усилвател и автомат за цигари, но този квадратен метър е неговото кралство и той танцува така, сякаш плевнята се намира не в края, а в началото на света.

В паузата между две песни басистът забелязва младия барман с рошавата коса. В този момент в бара все едно няма други хора.

Ана излиза от тоалетната. Лют стои точно до вратата. Надвесва едрото си тяло над нея и опитва да я вкара обратно вътре. Ако не беше толкова пиян, може би щеше да успее, но тя се изплъзва чевръсто и изтичва в антрето, докато той се пресяга към ръба на тоалетната чиния, за да не падне.

– Хайде де! Днес направих асистенция, нищо ли няма да получа?

Ана отстъпва и се оглежда инстинктивно в двете посоки, както правят животните в гората, за да преценят пътищата за бягство. Лют разперва ръце и казва крайно завалено:

– Видях как гледаше Бени. Спокойно. Но той няма да се върне тази вечер, той е наркоман, дазн... знаш... НАЕШ! Така че тая вечер няма да се върне на тази ПЛАНЕТА! Затова майната му, можеш да се фоксу... фоску... фоскусираш върху МЕН! Днес направих шибана аст.. астис... шибана АСИСТЕНЦИЯ и СПЕЧЕЛИХМЕ!

Ана тръшва вратата в лицето му и изтичва в кухнята. Търси Мая. Не я вижда никъде.

Бени налива бира на бара. Групата беше спряла да свири и Катя пусна кънтри музика по уредбата. Бени се обръща толкова бързо към следващия клиент, че едва не го удря в лицето с чашата. Басистът се усмихва. Бени вдига вежди.

– Музикант в бара ми, брей. Какво може да предложи заведението?

Басистът накланя глава настрани.

– Уиски сауър?

Усмивката на Бени е от ухо до ухо.

– По дяволите, тук да не ти е Холивуд? Получаваш „Джак“ с кола.

Смесва напитките още докато говори и с умело движение плъзва чашата по бара. Басистът я гледа дълго, без да отпие, след което признава:

– Извинявай. Дори не обичам уиски. Просто исках да прозвуча като рокаджия.

– Уиски сауър не звучи особено рокаджийски – просветлява го Бени.

Басистът прокара ръка през косата си.

– Веднъж срещнах барман, който каза, че ако човек стои от неговата страна на бара достатъчно дълго, започва да вижда всички хора като видове алкохол. Нещо като изкривен вариант на ония тотеми, с които се занимават врачките и другите такива. Схващаш ли какво имам предвид?

Бени се засмива на глас. Рядко го прави.

– Твоят тотем при всички положения не е уиски, това ти го гарантирам.

Басистът кима и се навежда дискретно напред.

– Всъщност се интересувам повече от горящи, а не от течащи субстанции. Чух от хората наоколо, че може би можеш да ми помогнеш с това.

Бени изпива питието на басиста и кима.

– Какво точно си представяш?

Амат и Бобо всъщност така и не вземат решение да излязат на двора. Просто така става. И двамата не ги бива в купоните, не знаят какво да правят, така че е съвсем естествено да се ориентират към нещо, което разбират. Нещо, което знаят как се прави. Затова накрая се оказват в двора, хванали по един от стиковете на Кевин, и се редуват да стрелят към вратата.

– Как може човек да стане бърз като теб? – пита пияният Бобо.

– Като бяга много от хора като теб в училище – отговаря Амат полусериозно, полушеговито.

Бобо се засмива полуискрено. Амат забелязва, че като стои на едно място и се прицелва на спокойствие, Бобо стреля по-силно, отколкото би предположил човек.

– Сори... аз... нали разбираш, че всичко е просто на шега? Знаеш... винаги е така... Мъжкият отбор се бъзика с нас, ние се бъзикаме с вас...

– Да. Да. Просто шега... – лъже Амат.

Бобо удря шайбата още по-силно. Изпълнен с вина.

– Вече играеш в първата тройка. Сега ти ще хвърляш дрехите ми под душа, не обратното.

Амат поклаща глава.

– Миришеш твърде зле, за да се докосна до дрехите ти, Бобо.

Бурният смях на съотборника му отеква между къщите, този път искрено. Амат му се усмихва. Гласът на Бобо внезапно става по-тих:

– До есента трябва да стана по-бърз. Иначе няма да ме пускат да играя.

Това е последният сезон на Бобо, преди да стане твърде голям за юношеския отбор. В други градове има отбори за юноши до двайсет години, но не и в Бьорнстад. След кандидатстудентските изпити тук не остават достатъчно момчета на тази възраст. Някои се местят, за да учат, а други – за да работят. Най-добрите играчи отиват в първия отбор, за останалите няма място.

– После идва мъжкият отбор! – пробва Амат, но Бобо изсумтява сухо.

– Никога няма да ме вземат там. Това е последният ми сезон, ако не стана по-бърз. След това ми остава само сервизът на татко, където ще прекарам всеки един ден до края на живота си.

Амат не казва нищо повече, не е нужно. Всички, които като деца са играли хокей поне за пет минути, след това искат от Вселената единствено възможност да продължат да го правят. Просто искат още от същото, защото хокеят съчетава най-добрите съставки на спортуването: сила и бързина, тотална техника и тотална борба, сто процента сърце и сто процента мозък. Няма по-добра игра. По-силна тръпка. По-неустоим халюциноген. Амат си поема дълбоко дъх и казва нещо, което никога не би признал пред някого другиго:

– Днес бях изплашен, Бобо. През целия мач бях адски изплашен. Дори не се зарадвах, когато спечелихме, почувствах единствено облекчение. Аз... shit, помниш как си играл на езерото като малък, нали? Тогава просто се забавлявахме. Дори не се замисляхме, просто знаехме, че това е единственото, което искаме да правим. Все още искам да правя единствено това. Дори не знам какво БИХ правил, ако не правех това, в нищо друго не ме бива. Но сега... имам чувството, че хокеят се е превърнал в...

– Работа – допълва Бобо, без да го погледне.

Амат кима.

– Сега изпитвам единствено страх. Идиотски ли звучи?

Бобо поклаща глава. Не говорят повече за това. Стрелят мълчаливо към вратата. Туп, туп, туп, туп, туп.

Бобо се прокашля и сменя темата.

– Мога ли да те питам нещо?

– Да?

– Човек как разбира дали има хубава пишка?

Амат се взира в Бобо, за да види дали се шегува. Като че ли не.

– Колко си пил?

Бобо се изчервява.

– Аз... просто си мислех за това. Нали всички момчета приказват за циците на момичетата. Чудя се дали те приказват така за нашите пишки. Откъде знаеш дали ти е хубав? Според теб това важно ли е за момичетата?

Амат изстрелва бързо три шайби. Бобо стои до него, грамаден като дърво и въпреки това притеснен като кутре в чакалнята на ветеринарен кабинет. Амат се усмихва и го потупва по рамото.

– Знаеш ли какво, Бобо? Според мен трябва да опиташ да не мислиш толкова. Би било добре за всички ни.

Бобо кима и се ухилва. Те са две момчета на по петнайсет и седемнайсет, които след десет години все още ще си спомнят тази вечер, когато се сприятелиха, докато всички останали празнуваха в къщата.

Нощта е ясна, а клоните на дърветата не помръдват. Стоят зад плевнята и пушат. Всъщност Бени почти никога не се напушва с непознати, в повечето случаи за него това е самотно и интимно занимание. Не знае защо точно тази вечер прави изключение. Може би заради присъствието, което басистът имаше на сцената. Сякаш се движеше в друго измерение. Беше нещо, което се стори познато на Бени. Или нещо, по което копнееше.

– Какво ти е на лицето? – пита басистът и посочва белега на брадата му.

– Хокей – отговаря Бени.

– Значи си fighter35?

Диалектът му подсказва, че не е от тази част на страната. Въпросът пък разкрива, че за пръв път идва тук.

– За да прецениш това, не търси белези по лицето. Търси белези по кокалчетата на ръцете – отговаря Бени.

Басистът дръпва дълбоко, после издухва перчема от очите си.

– От всички спортове, които не разбирам, хокеят най не ми е ясен.

Бени изсумтява.

– Басът не е ли за хора, които не могат да свирят на китара?

Смехът на басиста отеква като песен между дърветата и удря Бени както в главата, така и в гърдите. Има съвсем малко хора, които могат да постигнат такъв ефект. Хора, които са едновременно текила и шампанско.

– Винаги ли си живял в Хед? Не те ли хваща клаустрофобия в толкова малък град? – усмихва се басистът.

Погледът му блуждае ту срамежливо, ту жадно към устните на Бени. Бени оставя димът да се изцеди от дробовете му.

– Живея в Бьорнстад. В сравнение с него Хед е направо голям. Ти какво правиш тук?

Басистът свива рамене, опитва се да звучи равнодушно, но цялата му болка си проличава.

– Братовчед ми пее в бандата, техният басист е отишъл да учи някъде, затова ме попитаха дали искам да се преместя тук за няколко месеца и да свиря с тях. Страшно са некадърни, а хонорарът ни е каса бира, но аз тъкмо... приключих една лоша връзка. Имах нужда да се махна.

– Трудно би могъл да откриеш по-затънтено място – казва Бени.

Басистът се заслушва в дърветата, усеща плахите снежинки да се приземяват върху ръцете му. Гласът му се придвижва слепешката в тъмното:

– По-красиво е, отколкото си мислех. Тук.

Бени пуши със затворени очи. Ще му се да беше пушил повече. Тогава може би би посмял. Но сега просто казва:

– Не е като там, откъдето идваш.

Басистът вдишва дима от джойнта на Бени. Кимва, свел глава.

– Ще свирим пак следващата неделя. Ако искаш да дойдеш. Беше... Бих се радвал да се запозная с някого. Тук.

Черните му дрехи потрепват внимателно върху слабото му тяло. Движенията му се меки и леки, така освободени от напрежение, че той изглежда безтегловен. Кацнал е върху снежната покривка като някаква рядка птица, насред гора, пълна с хищници. Бени стиска фаса в дланта си, за да го изгаси, после прави две крачки назад.

– Трябва да тръгвам, преди сестра ми да е видяла, че стоя отвън.

– Биеш се с големи, здрави хокеисти, но те е страх от сестра ти? – усмихва се басистът.

Бени свива спокойно рамене.

– И теб би трябвало да те е страх. Кой, по дяволите, мислиш, че ме научи да се бия?

– Ще се видим ли следващата неделя? – виква басистът.

Не получава отговор.

Мая стои в кухнята и внезапно осъзнава, че Ана я няма. Отива да я търси. Момчетата я виждат как се подпира на стената, за да запази равновесие. Алкохолът я подмята наляво-надясно като пингвин върху нестабилен леден къс. Лют се навежда към Кевин и прошепва в ухото му:

– Дъщерята на спортния директор, Кев, НИКОГА няма да си легнеш с нея!

– Обзалагаме ли се? – засмива се Кевин.

– Стотачка – кима Лют и двамата си стискат ръцете.

Впоследствие Мая си спомня любопитни подробности, като това, че Кевин беше разлял малко алкохол върху блузата си и петното приличаше на пеперуда. Никой няма да я пита за това. Ще искат да знаят единствено колко е пила тази вечер. Дали е била пияна. Дали го е държала за ръка. Дала ли му е сигнал. Дали се е качила на горния етаж доброволно.

– Изгуби ли се? – усмихва се той, щом я вижда до стълбите.

Тя вече е обиколила долния етаж три пъти, без да открие банята. Засмива се и разперва ръце.

Забравя за Ана.

– Това е направо адската къща. Все едно живееш в Хогуортс! Колко пари имат вашите всъщност?

– Искаш ли да видиш втория етаж? – пита той.

Тя завинаги ще съжалява, че го последва нагоре по стълбите.

Колата на Катя запалва неохотно от осмия или деветия опит.

– Тази вечер можеш да спиш при Адри в развъдника.

– Не, закарай ме вкъщи – моли я Бени сънено.

Тя го погалва по бузата.

– Не, виж сега. Адри и аз обичаме малкото си братче. А ако още веднъж се прибереш при мама, вмирисан на бира и трева, тогава вече няма да имаме малък брат.

Той изръмжава, сваля якето си и го подпира на прозореца като възглавница. Тя го бутва закачливо по ръката, точно под края на ръкава, където има татуировка на мечка.

– Басистът беше сладък. Но май възнамеряваш да ми кажеш, че не е бил твой тип, както правиш с всички?

Бени отговаря със затворени очи:

– Не обичаше хокей.

Тя се засмива, но когато малкият ѝ брат заспива, Катя избърсва сълзите си. Още от времето на пясъчника и люлките момичетата винаги са гледали след него. Поравно – защото искат да го уловят и защото подозират, че не могат. Просто не разбират защо.

През годините Катя винаги му е пожелавала едно и също – друг живот. На друго място, в друго време, той може би щеше да стане друго момче. По-нежно и сигурно. Но не и в Бьорнстад. Той носи в себе си твърде много неща, които никой тук не вижда. А и тук е хокеят. Отборът, момчетата, Кевин. Те са всичко за него, така че той е всичко, което те искат да бъде. Това е ужасно.

Да имаш тайна от хората, които обичаш.

Всички обясняват какво е. Сестрата в училище, бедните учители, които водят часовете по сексуално образование, разтревожените родители, морализаторските телевизионни сериали, целият интернет. Всички. През целия си живот човек слуша точно какво ще се случи. И въпреки това никой не казва, че ще стане така.

Мая лежи по гръб в леглото на Кевин. Това е първият път, когато пуши марихуана. По-различно е, отколкото си е представяла, все едно топлината има вкус. Димът като че ли се издига право към главата ѝ, вместо да слиза към дробовете. Навсякъде по стените има плакати на хокеисти, а рафтовете са отрупани с трофеи, но в един ъгъл Мая вижда стар грамофон. Ще запомни точно него, защото не се вписва в обстановката.

– Старият грамофон на татко, харесва ми как звучи... как пращи, когато сложиш плочата... – казва той така, сякаш се извинява.

Пуска музика, Мая не си спомня каква, помни само пращенето. След десет години все още ще се случва да чуе същия звук от грамофон в някой бар или магазин за дрехи на другия край на света и мигновено ще се връща точно тук, в този момент. Усеща тежестта на тялото му върху своето и се засмива, ще си спомня и това. Целуват се и тези два въпроса ще ѝ бъдат зададени повече пъти от всеки друг въпрос през живота ѝ: кой кого целуна? Ти отвърна ли на целувката му? Той я целува. И да, тя отвръща на целувката. Но когато опитва да свали панталоните ѝ, тя го спира. На него, изглежда, му се струва, че това е игра, затова Мая дръпва ръката му по-силно.

– Не искам, не сега, никога не съм... – шепне тя.

– Разбира се, че искаш – настоява той.

Тя се ядосва.

– Да не си глух? Не, казвам ти НЕ!

Хватката му около китките ѝ се затяга, първо почти незабележимо, после до болка.

Катя завива по малкия горски път точно след табелата „Добре дошли в Бьорнстад“. Кара нагоре към развъдника. Тук няма лампи, така че щом Бени поглежда сънено през прозореца, не разбира какво вижда, преди да са го подминали.

– Спри – измърморва той.

– А? – чуди се Катя.

– СПРИ! – изкрещява Бени.

Тя набива спирачки шокирано. Малкият ѝ брат вече е отворил вратата и е скочил навън в мрака.

Всички обясняват какво е. Слушаш го през целия си живот, до най-малките подробности: нападат те на пътека за бягане, нокаутират те и те завличат в някоя тъмна алея по време на екскурзия, дрогират те в бар и те заключват в стая заедно с непознати възрастни мъже в някой краен квартал на голям град. Всички те предупреждават, отново и отново, предупреждават всички момичета – това може да се случи! Ето как става!

Само че никой не ти казва, че може да стане и така: с някого, когото познаваш. На когото имаш доверие. С когото си се смяла. В момчешката му стая, под хокейните плакати, докато целият първи етаж е пълен с приятели от училище. Кевин я целува по врата, отмества ръката ѝ. Мая ще си спомня как докосва тялото ѝ. Все едно то не ѝ принадлежи, все едно е стока, която той си е заслужил, а главата ѝ е отделен, независим обект. Никой няма да я пита за това. Ще я питат само дали му се е противопоставила. Дали съпротивата ѝ е била достатъчно „явна“.

– Стига си се правила на трудна, нали се качи горе с мен? – смее се той.

Тя опитва да махне ръката му, но той е безкрайно по-силен от нея. Опитва да се изплъзне от хватката му и да се изправи от леглото, но коленете му приклещват кръста ѝ.

– Спри, Кевин, не иск...

Дъхът му отеква в ушния ѝ канал.

– Ще внимавам, обещавам. Мислех си, че ме харесваш.

– Така е... но никога не съм... спри, моля те!

Мая дръпва ръката му толкова отчаяно, че ноктите ѝ оставят две дълбоки рани в кожата му. Ще си спомня как капките кръв потекоха навън, бавно, бавно, бавно, а той като че ли изобщо не забеляза. Кевин я задържа само с тежестта си, дори не е нужно да я хваща. Интонацията му рязко се променя:

– Хайде, по дяволите! Престани да се правиш на недостъпна! Мога да сляза долу, да грабна което си поискам момиче и да я изчукам без проблем!

С последен напън Мая освобождава едната си ръка и го удря с всичка сила по бузата.

– Ами… направи го! Направи го!!! И МЕ ПУСНИ!!!

Той не я пуска. Очите му потъмняват. Сякаш момчето, с което се смяха цяла вечер, вече изобщо го няма. Когато опитва да попречи на другата му ръка, той я стисва за гърлото, а когато опитва да изпищи, пръстите му запушват устата ѝ. Не ѝ достига кислород и ту изпада в безсъзнание, ту се свестява. Насред всичко това ще запомни странни подробности, за които никой няма да я пита: като това как едно копче се откъсна от блузата ѝ, когато Кевин я разкъса, как го чу да пада на пода и да отскача нанякъде. Как си помисли: „Как ли ще го открия после?“.

Ще я питат за алкохола и марихуаната. Няма да я питат за бездънния ужас, който така и няма да я напусне. За стаята с грамофона и плакатите, откъдето никога няма да успее да излезе напълно. За копчето на пода и за паниката, която ще я следва завинаги. Плаче тихо под тялото му, пищи безгласно под дланта му.

За извършителя изнасилването трае няколко минути. За жертвата то никога не спира.

22

Събота вечер е и всичко се е случило. Ана просто още не го знае. Знае само, че по-големите момичета в кухнята се изсмиват подигравателно, когато ги пита къде е Мая.

– Малката курва? Качи се горе с Кевин. Не се тревожи, малката, той ще я изхвърли обратно, когато приключи с нея, никой от отбора не задържа малките рибки!

Острият им смях пробива дупки в дробовете на Ана, гръклянът ѝ се свива. Естествено, би могла да я потърси. Стои няколко минути с телефона в ръка, без да позвъни. Накрая гневът ѝ надделява. Малко разочарования могат да се мерят с това, което изживяваш, когато най-добрата ти приятелка те зареже заради момче; няма по-тиха разходка от тази, когато си на петнайсет години и се прибираш сама от купон.

Ана и Мая се откриха като деца, когато взаимно си спасиха живота. Първата издърпа втората от ледената дупка, а в замяна втората издърпа първата от самотата. В много отношения те бяха пълни противоположности, но и двете обичаха да танцуват нелепо, да пеят високо и да карат бързо моторни шейни. Достатъчно е, за да са най-добри приятелки. Sisters before misters. И от всички неща, които са си обещавали, това е най-важното: никога да не се изоставят.

Момичетата в кухнята продължават да се смеят на Ана. Казват нещо за дрехите и тялото ѝ, но тя вече не ги слуша, чувала е всичко в училищните коридори и полетата за коментари в интернет. Лют се появява, залитайки, иззад ъгъла и я вижда, а Ана измърморва „върви по дяволите“. Могат да направят именно това, да отидат по дяволите. Всичките.

Излиза през външната врата и за последен път обмисля да се обади на Мая. Може и да я потърси на горния етаж. Но не смята да се моли за повече внимание. Дори да живееш в град, който през три четвърти от годината е покрит със сняг, пак изпитваш непоносим студ, ако стоиш в сянката на някой по-популярен от теб човек. Ана настройва телефона си на безшумен режим и го прибира в чантата си. Човечеството има много отрови, но най-силна от тях е гордостта.

Вижда Амат и го хваща за рамото. Толкова е пиян, че не би могъл да прочете дори най-горния ред на таблото в кабинета на очен лекар. Ана въздъхва.

– Ако видиш Мая, ѝ кажи, че не мога да я чакам да реши дали обича фъстъци, или не.

Амат заеква объркано:

– Къде... ил... или какво... и... или кой?

Ана върти очи.

– Мая. Кажи ѝ, че си тръгвам.

– Къде... тя къде е?

Въпросът кара погледа му да се проясни, а гласът му да изтрезнее. На Ана почти ѝ става жал за него.

– Моля ти се, Амат, не се ли сещаш? Пробвай да я потърсиш в стаята на Кевин!

Амат се пръсва на хиляди невидими парченца, но Ана не може да остане. Не иска да стои в тази къща, докато самата тя се разпада. Затваря входната врата след себе си, а нощният студ погалва бузите ѝ. Дъхът ѝ веднага олеква, ударите на сърцето се успокояват. Израсла е навън, винаги се е чувствала като в плен, когато седи от вътрешната страна на прозореца. Социалните отношения, опитите да си намери приятели, да бъде приета от останалите, постоянно да гладува и да опитва да се смали, всичко това ѝ докарва клаустрофобия. Хваща пътя през гората и докато върви сама в мрака, се чувства безкрайно по-сигурна, отколкото във вилата, пълна с хора. Природата никога не ѝ е навредила.

Единствената тайна, която Мая някога е крила от най-добрата си приятелка, остава зад затворената врата на горния етаж в къщата на семейство Ердал. Тайната е, че в последния момент, когато вече не можеше да диша под тежестта на Кевин, Мая си втълпи едно-единствено нещо: „Не се бой. Ана ще ме намери. Ана никога няма да ме остави“.

Амат никога няма да може да обясни мотивите си. Ревност, може би. Хюбрис, вероятно. Комплекс за малоценност, евентуално. Влюбване, определено. Двама юноши пазят на стълбите, но когато му казват, че не може да се качи на горния етаж, той им изкрещява, също толкова неочаквано за тях, колкото и за самия себе си: „А ВИЕ в коя проклета линия играете?“.

През всичките години в детския и момчешкия отбор хората му казваха, че има изключително бързи крака, но не те го отведоха чак дотук. Беше погледът. Очите му винаги са били по-бързи от очите на другите, виждаше повече от всички останали, помнеше всеки детайл при всяка атака. Разположението на защитниците, движенията на вратаря, минималното помръдване в периферното му зрение, когато негов съотборник допре стика си до леда.

Юношите се отместват изплашено. Изкачва стълбите с три крачки. В коридора на втория етаж има снимка на цялото семейство Ердал, обградена от снимки на Кевин, навсякъде само Кевин. С хокейна екипировка като петгодишен. Шестгодишен. Седемгодишен. Всяка година същата усмивка. Същият поглед.

Ще питат Амат какво точно е чул. Къде точно се е намирал. Така и няма да може да каже дали е реагирал заради „не“ или „спри“, или заради приглушен от човешка длан вик. Може би нищо от това. Може би е отворил вратата съвсем инстинктивно. Ще го питат дали е бил пиян. Ще се пулят обвинително насреща му и ще казват: „Но не е ли вярно, че дълги години си бил и все още си влюбен във въпросното момиче?“. Амат ще може да им отговори единствено, че погледът му е изключително бърз. По-бърз дори от краката.

Натиска дръжката на вратата, застава на прага на стаята и вижда насилието и разкъсаните дрехи. Сълзите и огненочервените следи от пръстите на момчето по врата на момичето. Едното тяло, което обладава другото против волята му. Вижда всичко и впоследствие ще сънува любопитни подробности: като това точно кои плакати на точно кои играчи от НХЛ е имало по стените. Ще си спомня това поради най-простата възможна причина. На стената над собственото му легло има същите плакати.

Кевин се разсейва за две секунди, когато Амат влиза в стаята. Това е два пъти повече, отколкото е необходимо на Мая. Няма да запомни действията си като проста реакция, а като борба на живот и смърт. Импулс за оцеляване. Успява да ритне Кевин с коляно достатъчно силно, че между тях да се образува минимална пролука и тя да успее да изтласка тялото му от своето. Удря го с всичка сила във врата и побягва. Не знае как е излязла от стаята, с кого се е разминала по пътя, дали удря, или рита юношите, които пазят стълбището. Може би всички на купона са твърде пияни и изобщо не я забелязват, или може би просто се преструват, че не виждат. Тя изхвърча през вратата и не спира да тича.

Средата на март е, но въпреки това сняг обгръща краката ѝ, докато тя се движи в мрака покрай пътя. Сълзите ѝ са топли, когато се отделят от клепачите, но още преди да паднат от брадичката, вече са замръзнали. „В този град не може да се живее, може само да се оцелява“, казва майка ѝ. Тези думи никога не са били по-верни.

Мая придърпва якето плътно около себе си. Така и няма да може да обясни как изобщо е съумяла да го вземе. Блузата ѝ е скъсана, кожата по врата и китките ѝ вече е потъмняла от синини с формата на пръсти. Чува гласа на Амат зад гърба си, но не забавя крачка, момчето прави още няколко несигурни стъпки в снега, преди да падне на колене, пиян и съкрушен. Извиква името ѝ. Мая най-накрая спира, обръща се със свити юмруци и се взира в него. Сълзите ѝ вече текат колкото от уязвимост, толкова и от гняв.

– Какво стана? – прошепва Амат.

– Ти как мислиш, мамка му? – отвръща тя.

– Ние трябва да... ти трябва...

– Какво? Какво трябва, Амат? Какво, по дяволите, трябва да направя АЗ?

– Да говориш с някого... полицията... или с когото и да е, трябва...

– Няма значение, Амат. Няма значение какво ще кажа, никой няма да ми повярва.

– Защо не?

Тя избърсва очи със задната страна на едната си ръкавица, която почернява от молива за очи. Сега Амат също плаче. На петнайсет години са, а целият им свят се е сринал само за една вечер. Подминава ги самотна кола, очите на Мая проблясват на светлината на фаровете. Щом колата отминава, нещо е изгаснало не само в погледа ѝ, но и вътре в нея.

– Защото това е шибан хокеен град – прошепва тя.

Амат остава на колене в снега, докато Мая се отдалечава по пътя. Последното, което подминава, преди нощта да погълне очертанията ѝ, е табелата „Добре дошли в Бьорнстад“.

Скоро този надпис няма да се отнася за нея.

Ана се прибира вкъщи. Смазаните панти на входната врата ѝ позволяват да влезе безшумно. Баща ѝ спи, а майка ѝ вече не живее тук. Момичето минава през кухнята и отива в складовото помещение. Кучетата я посрещат със студени носове и топли сърца. Прави това, което е правила хиляди пъти като дете, когато къщата миришеше на алкохол, а родителите ѝ си крещяха – отива да спи при животните. Защото те никога не са я наранявали.

Хората, които никога не са живели на място, където студът и мракът са нормата, а всичко останало е изключение, трудно могат да си представят, че е възможно да попаднат на измръзнал до смърт човек, който е разкопчал якето си, а може би дори се е съблякъл гол. Но когато ти е много студено, кръвоносните съдове се свиват и тялото опитва с всички сили да попречи на кръвта да стигне до измръзналите крайници и по този начин да се изстуди, преди да е тръгнала обратно към сърцето. Малко като хокеен отбор, който играе с един играч по-малко заради наказание: тогава е важно да се приоритизират ресурсите, да се браниш, да предпазваш сърцето, дробовете и мозъка. Когато защитата ти най-накрая се разкъса, когато премръзнеш, това нарушава играта ти, вратарят ти губи ориентация, дефанзивните играчи спират да комуникират помежду си и частите на тялото, които по-рано са били изолирани, внезапно отново заработват. Именно тогава, когато топлата кръв от тялото се влее в измръзналите ти крака и ръце, усещаш екстремен прилив на топлина. Това те разтърсва, втълпяваш си, че ти е горещо, и започваш да се събличаш. После изстудената кръв се връща в сърцето и всичко приключва. Почти всяка година някой жител на Бьорнстад, който се прибира пиян след парти, решава да мине напряко през езерото или пък се изгубва в гората. Спира да си почине само за минутка и на следващата сутрин го откриват безжизнен в някоя пряспа.

Като малка Мая често си мислеше колко е странно, че майка ѝ и баща ѝ, двамата най-прекомерно загрижени родители в цялата Вселена, са избрали да живеят точно тук. На място, където самата природа ежедневно се опитва да убие дъщеря им. По-късно осъзна, че всички предупреждения като „не върви по леда без придружител“ или „не ходи сама в гората“ всъщност благоприятстват интереса към отборните спортове. Всички деца в Бьорнстад израстват с постоянното напомняне, че рискуват да умрат, ако са сами.

Опитва да се обади на Ана, но тя не вдига. Не успява да събере смелост да мине по голямата улица в центъра на града, затова се сгушва в якето си и тръгва по тесния път през гората.

Когато колата я подминава в мрака и спира на петдесет метра пред нея, паниката я обзема с пълна сила. Адреналинът в тялото ѝ реагира незабавно с убеждението, че някой ще изскочи навън, ще я сграбчи и ще ѝ причини всичко повторно.

Едно от многото неща, от които момичето бе лишено тази нощ, е мястото, където няма нужда да се страхува. Всички си имаме такова безопасно място, докато не ни го отнемат. И никога не можем да го получим обратно. От сега нататък Мая ще изпитва страх навсякъде, където отиде.

Бени я мярва сънено през прозореца на автомобила. Никой не минава доброволно по този път през нощта, а освен това той забелязва, че момичето куца. Кара Катя да спре и се втурва в мрака още преди колата да се е подчинила. Мая се скрива зад едно дърво. Не може да остане така повече от минута, минусовите температури те карат да се движиш, за да поддържаш кръвообращението си, независимо дали искаш, или не. Бени ловува в тези гори със сестрите си още откакто порасна достатъчно, за да държи пушка, така че я забелязва. Тя знае, че той я вижда. Катя се провиква от колата, но за изненада на Мая, Бени виква в отговор:

– Няма нищо, сестра ми. Извинявай... Видях... стори ми се, че... уф, сигурно просто съм препушил!

Мая гледа право към него, той стои на десет крачки от нея, пръстите на краката ѝ измръзват също толкова бързо, колкото и неговите. Но той просто кимва в тъмното, обръща се и изчезва.

Знае твърде добре какво е да се криеш, така че не би издал друг човек, който го прави.

Докато червените стопове на колата се отдалечават в нощта, Мая остава скрита зад дървото, подпряла чело на ствола му. Плаче истерично, без глас и без сълзи. Сърцето ѝ спира да бие, въпреки че тя още стои на крака.

Има хиляди начин да умреш в Бьорнстад. Особено отвътре.

23

Петер и Мира се събуждат щастливи. Засмени. Именно този момент от деня ще си спомнят впоследствие и ще се ненавиждат заради това. Най-ужасните събития в живота ни имат такъв ефект: винаги си спомняме, по-ясно от всичко останало, последните щастливи мигове, преди всичко да рухне. Секундата преди удара, витрината на бензиностанцията малко преди катастрофата, последното къпане в морето, преди да се върнем от почивка и да ни поставят диагноза. Паметта ни ни принуждава нощ подир нощ да се връщаме именно към най-хубавите моменти и да се питаме: „Можех ли да постъпя различно? Защо обикалях безгрижно, без да се замисля? Ако знаех какво ще се случи, дали щях да успея да променя нещо?“.

Всички хора имат хиляди желания, преди да им се случи трагедия, но след това имат само едно. Когато се роди дете, родителите си мечтаят то да бъде колкото се може по-уникално, докато не се разболее, след което единствената им мечта е отново всичко да е както преди. В продължение на няколко години след смъртта на Исак, Мира и Петер изпитваха пронизващи угризения на съвестта всеки път, когато се смееха. Все още се случва да се сепнат засрамено, когато изпитат щастие, чудейки се дали не е предателство все още да са живи, след като детето им ги е оставило. Един от най-страшните ефекти на мъката е, че тълкуваме липсата ѝ като егоизъм. Не може да се обясни какво е нужно, за да продължим живота си след погребението, да съберем парченцата от семейството и отново да ги съединим. Така че за какво се молим в крайна сметка? За един хубав ден. Просто един хубав ден. Няколко часа загуба на паметта.

Ето защо днес, сутринта след хокейния мач, Петер и Мира се събуждат щастливи. Засмени. Той си подсвирква в кухнята, тя излиза от банята и двамата се целуват по онзи начин, по който се целуват възрастните, когато забравят, че са родители. Лео, който е на дванайсет, излиза отвратено от стаята. Мама и татко се смеят, допрели устните си. Просто един хубав ден.

Мая ги чува от стаята си. Лежи, увита плътно с одеялото си. Още дори не са открили, че си е у дома, мислят си, че спи при Ана. Когато отворят вратата и я погледнат учудено, тя ще им обясни, че е болна. Облякла си е два ката спортни дрехи, за да е сигурна, че челото ѝ ще е достатъчно горещо. Не може да им разкаже истината, сърце не ѝ дава да им го причини, знае, че не биха го преживели. Не разсъждава като човек, подложен на престъпление, а като човек, извършил такова. Мисли си единствено, че никой никога не бива да разбере, че трябва да премахне всички доказателства. Така че, когато татко откара Лео на тренировка, а мама отиде до магазина, Мая ще се измъкне от леглото и ще изпере дрехите, с които беше вчера, за да не види никой петната. Ще пъхне скъсаната блуза в найлонова торбичка и ще тръгне към вратата. Но там ще се спре и няколко часа просто ще стои разтреперана от страх, без да смее да отиде до кофата за боклук.

Хиляди желания вчера, едно-единствено днес.

Трите сестри на Бени винаги са общували по различен начин. Най-младата, Габи, говори, а средната, Катя, слуша. Адри, най-голямата, крещи. Ако имаш три по-малки братя или сестри, а татко ти отиде в гората с пушката си, порастваш по-бързо, отколкото би трябвало, и може би ставаш по-суров, отколкото ти се иска в действителност.

Адри не оставя Бени да си отспи махмурлука. Вместо това го принуждава цяла сутрин да ѝ помага с кучетата. Когато приключват, тя го завлича в склада, който е престроен в малък фитнес, и го кара да вдига тежести, докато повърне. Бени не мрънка. Никога не го прави. Само допреди няколко години Адри вдигаше от лежанка повече от него, но когато той я задмина, това се случи със зашеметяваща бързина. Виждала го е да преборва зрели мъже в „Плевнята“, защото са казали нещо неприлично на Катя. Сестрите често си говорят за тези неща, когато него го няма, за погледа в очите на малкия им брат, когато той наистина се ядоса. Майка им все повтаря, че не знае „какво щеше да стане, ако момчето не беше открило хокея на лед“, но сестрите му знаят точно какво щеше да стане. Виждали са такива мъже, в „Плевнята“, във фитнеса и на хиляди други места. Мъже, чиито зеници потъват в мрак.

Хокеят даде на Бени подходящо обкръжение, структура, правила. Но преди всичко възнагради най-хубавите му качества: безкрайно голямото сърце и абсолютно непоклатимата лоялност. Фокусира енергията му върху изграждането на нещо, вместо върху разрушаването му. През цялото си детство Бени спеше с хокейния си стик, а понякога Адри си мисли, че все още го прави.

Когато пуска щангата за трети път, малкият ѝ брат се изтърколва от лежанката и повръща, а Адри му дава шише вода и сяда на стола до него.

– Е, какъв е проблемът?

– Просто имам махмурлук – изстенва той.

Телефонът му звъни. Това продължава цял ден, но той отказва да вдигне.

– Не. Не проблемът със стомаха, магаре такова, какъв е проблемът тук? – изсумтява тя и посочва слепоочието му.

Бени избърсва устата си с опакото на ръката и отпива от шишето на малки глътки.

– Просто... една работа. С Кев.

– Караница?

– Нещо такова.

– И?

– Нищо, глупава история.

Телефонът продължава да звъни. Адри свива рамене и ляга на лежанката. Бени застава отзад и придържа щангата, докато сестра му вдига. Винаги му се е искало тя да бе играла хокей по-дълго. Би могла да разкаже играта на целия юношески отбор. Адри игра няколко години в момичешкия отбор в Хед като малка, но накрая на майка им ѝ дойде твърде нанагорно да кара дотам и обратно няколко вечери в седмицата. В Бьорнстад нямаше момичешки отбор, никога не е имало. Бени понякога се замисля колко ли добра щеше да стане сестра му иначе. Тя разбира играта, навиква го за съвсем същите тактически грешки, за които го навиква и Давид. Освен това Адри обича хокея. Така, както го обича брат ѝ.

Когато приключва, тя го потупва по бузата и казва:

– Вие, хокеистите, сте като кучетата. Трябва ви само възможност, за да направите някоя глупост. И само повод, за да направите нещо хубаво.

– И? – измърморва той.

Тя се усмихва и посочва телефона му.

– Ами, стига си се държал като кучка и отиди да говориш с Кевин. Защото… ако чуя тази мелодия още веднъж, следващия път ще ти пусна щангата върху главата.

Амат се обажда на Мая десет пъти. Сто пъти. Тя не вдига. Той все още вижда пред очите си всяка една подробност, мисли за случилото се толкова напрегнато, че започва да си втълпява как всичко може би е просто плод на въображението му. Недоразумение. Боже, колко хубаво би било, ако това, което му се струваше, че е видял, всъщност не се бе случило. Все пак беше пиян. Изпитваше ревност. Звъни на Мая, отново и отново, не казва нищо на гласовата поща. Не праща съобщения. Отива в гората и тича, докато повърне, докато се почувства твърде изморен, за да мисли, тича цял ден, за да може вечерта да припадне от изтощение.

Кевин е на двора. Всички хокеисти са свикнали да играят с болежки. Винаги имат някаква малка контузия някъде. Разтежение в слабините, изкълчена става, счупен пръст. В юношеския отбор не минава и седмица, без някой да каже как няма търпение да станат достатъчно големи, че да не се налага да играят с предпазни маски на каските. „Да разкараме количките за пазаруване36.“ Въпреки че всички са виждали играчи от мъжкия отбор да бъдат удряни в лицето с шайби и стикове, юношите не ги е страх, те копнеят за това. Като малки са гледали хокеисти с двайсет шева на лицето, след като половината им буза е била разкъсана по време на мач, да отговарят на въпроса „боли ли?“, като просто се усмихнат и кажат: „Е, щипе малко, като смуча снус, така си е“.

Събота следобед е, а вилата на семейство Ердал е перфектно изчистена, празна и тиха. Кевин е на двора и изстрелва шайба след шайба, след шайба. Още като хлапе се научи да играе, докато изпитва болка. Дори да ѝ се наслаждава. Синини, фрактури, рани, сътресения, те никога не се отразяваха на играта му. Но това е различно. Сега две рани от нокти на ръката му го карат да праща шайбите високо над вратата.

Външната врата е отключена, Бени минава през къщата и забелязва, че с изключение на един белег върху вратата на мазето, в която явно се е блъснал някой пиян гост, къщата изглежда както обикновено. Сякаш в нея никога никой не е живял. Бени застава на вратата на верандата и гледа как шайбите летят към лехите на съседите, все едно Кевин стреля на сляпо. Той се обръща и поглежда Бени с кръвясали, побеснели очи.

– Ето те и теб! Звънях ти хиляда пъти!

– И сега съм тук – отговаря Бени.

– Ще вдигаш, когато те търся! – изръмжава Кевин.

Бени свъсва вежди заплашително и произнася бавно:

– Мисля, че ме бъркаш с Лют или Бобо. Не съм ти роб. Ще ти вдигам, когато поискам.

Кевин го посочва с върха на стика си, разтреперан от гняв.

– И какво, надруса ли се достатъчно? След седмица играем финал, а всички се държат все едно сме направили достатъчно, като сме стигнали дотук. Трябва да съберем момчетата и да ги накараме да разберат какво искам от тях през тази седмица! Затова ще бъдеш на линия! Няма да търпя да се изпаряваш като дим, когато отборът има най-голяма нужда от теб!

Бени не знае дали Кевин се шегува с „да се изпаряваш като дим“, или просто е твърде тъп, за да схване иронията. С Кевин никога не се знае. Той е едновременно най-глупавият и най-умният човек, когото Бени познава.

– Знаеш защо си тръгнах от партито.

Кевин изсумтява.

– Да, защото си шибан светец, нали?

Бени го изпитва, впервайки очи в неговите, интензивно и без прекъсване. Когато Кевин най-накрая се огъва и поглежда встрани, приятелят му го пита:

– Какво е станало вчера, Кев?

Кевин се засмива леко и разперва ръце.

– Нищо. Всички бяха пияни. Знаеш как е.

– Какво ти е на ръката?

– Нищо!

– Видях Мая в гората. Не изглеждаше като нищо.

Кевин се завърта така, сякаш смята да удари Бени със стика. Устните му треперят, зениците му горят.

– Значи СЕГА си се загрижил? Теб какво изобщо те бърка? Дори не беше тук! Предпочиташ да се напушиш и да отидеш да циклиш в Хед, вместо да останеш тук при най-добрите си приятели! При своя ОТБОР!

Погледът на Бени преследва безмълвно миглите на Кевин. Кевин отново се извръща, изстрелва една шайба толкова високо над вратата, че би трябвало да я регистрира като ловно оръжие, след което измърморва:

– Снощи имах нужда от теб.

Бени не отговаря, което винаги кара Кевин да изгуби самообладание, и той се разкрещява:

– Не беше ТУК, Бени! НИКОГА не си тук, когато се нуждая от теб! По дяволите, Лют оповръща цялата кухня, а някой се заби право във вратата на мазето и остави грамадна следа! Разбираш ли какво ще стане, когато баща ми се прибере и я види? Разбираш ли, или от наркотиците не ти е остан...

– Майната му на баща ти. Искам да знам какво е станало вчера – прекъсва го Бени.

Кевин прави пет бързи крачки напред и удря със стика си горната греда на вратата. Стикът се строшава на две, а долната половина, остра като шило, полита към Бени и минава на педя от лицето му, но той дори не мигва.

– ТАКА ЛИ? МАЙНАТА МУ НА БАЩА МИ... шибан, неблагодарен... кой плаща кънките, стиковете и протекторите ти през последните десет години? И тогава ли мислеше така? Смяташ ли, че майка ти би могла да си позволи такива неща? Баща ми е прав за теб, по дяволите. ВИНАГИ е бил прав за теб! Ти си вирус, Бени, шибан вирус. Можеш да живееш само на гърба на друг организъм!

Бени прави две крачки напред, само две. Лицето му не трепва.

– Какво стана вчера, Кев?

– Какво искаш? А? Това да не е полицейски разпит? Какъв ти е проблемът?

– Не бъди страхливец, Кев.

– ТИ ли ще ми говориш за страхливост? Ти ли ще ми говориш за СТРАХЛИВОСТ? По дяволите, ти си шибаният... шибаният...

Бени се приближава толкова бързо, че Кевин изговаря последните думи в лицето му. Само два сантиметра разделят очите им. Тези на Бени са широко отворени.

– Какво? Какво съм аз, Кев? Кажи го.

Кожата на Кевин пулсира, очите му текат, част от врата му е почервеняла и посиняла като след силен удар с малък юмрук. Той отстъпва, вдига едното парче от счупения стик и го хвърля към вратата така, че металът иззвънява.

– Изчезни от къщата ми, Ович. Достатъчно си смукал от семейството ми.

Не се обръща след Бени. Дори когато входната врата се затваря.

Прибират се късно. Къщата изглежда така, както я оставиха. Синът им се преструва, че спи. Не чукат на вратата му. На пейката в кухнята таткото намира два карирани лѝста А4, върху които Кевин старателно е записал всички статистики от мача. Игрови минути, удари, асистенции, голове, числено превъзходство, притежание на шайбата, прекъсвания, грешни отигравания. В продължение на няколко минути таткото седи огрян от самотна лампа и се усмихва така, както вече не си позволява да прави пред други хора. Толкова се гордее, че ако имаше по-слаб контрол над импулсите си, би се качил горе да целуне спящия си син по челото.

Майката забелязва неща, които таткото пропуска. Вижда картините, които чистачката е объркала и закачила на грешни места. Масата във всекидневната, която стои накриво. Парченцето найлоново покривало, останало под ъгъла на дивана. И преди всичко забелязва белега върху вратата на мазето.