Unknown

Петер има чувството, че гръдният му кош е натежал твърде много, за да може да стане от стола. Президентът опитва да звучи насърчително:

– Ръководството иска ти да съобщиш на Сюне и да говориш с медиите. Важно е да покажем, че всички сме обединени около това решение.

Петер разтърква вежди с кокалчетата на пръстите си.

– Кога?

– Веднага след финала в младежката дивизия.

Петер вдига поглед изненадано.

– Имаш предвид полуфинала? Утре?

Президентът поклаща спокойно глава.

– Ако загубят полуфинала, Давид няма да получи работата. Ръководството ще избере някого другиго. Тогава може би ще са ни необходими още няколко седмици.

Светът на Петер се разклаща.

– Ти шегуваш ли се с мен? Да не би да обмисляте да изритате Сюне и после да вземете някого ОТВЪН?

Главата на президента отново се отмества наляво и надясно. Той отваря малък пакет чипс, изяжда една шепа и изтупва солта от сакото си.

– Моля ти се, Петер, не бъди наивен! Ако юношите спечелят финала, това ще бъде неизмерима реклама. Спонсори, частни и общински, всички ще искат да участват! Но ръководството не се интересува от „почти“... само ни виж, виж клуба...

Президентът разперва ръце малко по-рязко от необходимото, но продължава да говори, необезпокоен от последвалия порой от чипс.

– Не бъди лицемер, Петер! Самият ти не влагаш цялото си време в клуба само за „почти“. Не стана спортен директор за „почти“. На никого не му пука дали момчетата са се представили добре, всички ще си спомнят единствено резултата на таблото. Давид няма никакъв опит като треньор на мъжки отбор, но можем да преглътнем това, ако спечели. Но ако не спечели... ох... знаеш правилата в живота: или печелиш, или си като всички останали.

Спортният директор и клубният президент дълго време се гледат. Не казват нищо повече, защото и двамата знаят как стоят нещата. Ако Петер не се съобрази с ръководството и спонсорите, той също може да бъде заменен. Клубът е на първо място. Винаги.

Четиримата членове на семейството са невероятно различни. И макар Мира да спря да им напомня, че Петер все пак си ПРИЗНА, че е измамил, тя продължава от време на време да се сеща за случая с дъската за „Монополи“ и... да се срамува. Откакто роди, не е минала и секунда, през която да не се чувства като лоша майка, във всяко отношение. Защото не разбира децата, губи търпение, не знае всичко, не им приготвя по-добър обяд за училище, и защото все още иска от живота повече неща от това да бъде майка. Чува как другите жени в Бьорнстад въздъхват зад гърба ѝ: „Знаеш ли, че тя е на п-ъ-л-е-н работен ден, представяш ли си?“. Колкото и да се опитваш да се отърсиш от тези думи, някои от тях остават с теб.

Мира се чувства свободна, когато отива на работа. Срамува се да го признае пред себе си, но знае, че е добра в работата си, а никога не се чувства така като родител. Дори в най-хубавите, искрящи мигове, когато са на почивка, Петер и децата си играят на брега и всички се смеят и са щастливи, Мира се чувства фалшиво. Сякаш не го заслужава и просто показва перфектна, ретуширана семейна снимка за пред света.

Работата ѝ може би е изтощителна и тежка, но е ясна и логична. А с родителството никога не е така. Ако на работа Мира направи всичко както трябва, то най-често събитията протичат по план. Като майка обаче няма значение дали ще изпипа всички възможни детайли на света. Нещата пак могат да се развият по възможно най-ужасния начин.

Когато стана спортен директор, Петер научи труден урок. Трябваше бързо да свикне с факта, че всички вечно ще са недоволни от него. Тежко му беше да го приеме, тъй като е от хората, които винаги искат да угодят на другите. Сюне бе този, който му каза да не се страхува. Каза, че способността му да прави компромиси ще го отведе далеч, че е човек, който може да слуша и да взима трудни решения с главата си, а не със сърцето си.

Може би Сюне не е предвидил собственото си уволнение, когато го е казал. Може би е остарял и си е променил мнението.

Може пък и самият Петер да се е променил, не е сигурен. Излиза от кабинета на президента, затваря вратата и подпира отчаяно чело на стената. Знае правилата, всички знаят правилата; клубът или е специален, или е като всички останали.

Но нищичко от това не го кара да се чувства по-добре. Има чувството, че разочарова всички. Винаги.

В единия от ъглите на бюрото на Мира има колекция от семейни снимки, която с времето заема все повече място. Сред тях има снимка на нея и Петер, направена в деня, когато заминаха за Канада, малко след като той получи договора за НХЛ. Мира я забелязва тъкмо докато сваля чантата си. Вижда изтощеното си отражение в стъклото на рамката и започва да се смее. Боже, колко са били млади. Тя беше бременна и тъкмо бе завършила право, а той беше бъдеща суперзвезда. Всичко бе толкова просто, точно по онова време, в продължение на няколко вълшебни седмици. Отражението ѝ спира да се смее, когато си спомня колко бързо посърнаха усмивките от снимката.

Петер си счупи крака по време на предсезонния лагер, а щом се възстанови, трябваше да си проправи път от долната лига. Когато най-накрая заигра в първия отбор, отново си счупи крака. След четири мача в НХЛ. Минаха две години, докато се завърне. Шест минути след началото на петия си мач той падна и остана да лежи. Мира изпищя на глас. Тя, която цял живот се бе клела да не пренебрегва себе си заради мъж, заряза всичко и преживя заедно с него девет операции, дълги часове рехабилитация, физиотерапевти, специалисти. Толкова талант и пот, а накрая останаха само сълзи и горчивина за мъжа, чието сърце искаше много повече, отколкото тялото му можеше да понесе. Спомня си как лекарят ѝ съобщи новината, че мъжът ѝ никога повече няма да може да играе на професионално ниво, защото никой не смееше да го каже лично на Петер.

Тогава вече имаха малък син и чакаха дъщеря. Мира вече бе решила, че ще я кръстят Мая. Няколко месеца имаха татко, който бе там, без да е там. Няма бивши хокеисти, тяхната температура така и не се изравнява с нашата. Като да опитваш да реинтегрираш завърнали се у дома войници. Когато нямат за какво да се борят или състезават, те се носят по течението без цел и посока. Целият живот на Петер бе пропит с графици, автобуси и съблекални. Време за ядене, време за трениране и дори време за лягане. Една от най-зловещите думи, които можеш да кажеш на такъв човек, е „ежедневие“.

Имаше дни, когато Мира обмисляше да се откаже и да се разведе. Но винаги си спомняше един от онези нелепи девизи, изписани и разлепени навсякъде из момчешката стая на Петер: „Отстъпвам назад само когато се засилвам“.

Петер е сам в коридора. Вратата на офиса на Сюне е затворена. Петер я вижда така за пръв път от двайсет години и никога преди не е бил толкова благодарен, че не се налага да погледне някого в очите. Сеща се за банера в офиса на шефа: „Култура, ценности, принадлежност“, а в главата му отекват думите на Сюне по време на една предсезонна тренировка преди цяла вечност: „Културата се оформя както от това, което поощряваме, така и от онова, което позволяваме“. За треньора Сюне това важеше, когато ги караше да тичат в гората, докато повърнат, но за човека Сюне казаното се отнасяше и за живота.

Петер си взима кафе, изпива го, въпреки че вкусът му напомня на нещо умряло на дъното на чашата, след което се спира пред стената в коридора. Там е окачена отборната снимка от сребърния сезон – най-важният спомен на клуба. Същата снимка виси из цялата сграда. Робан Холтс стои до Петер на средния ред. Дори не са си говорили, откакто Петер се върна в Бьорнстад, но не минава и ден, без да се замисли какво ли щеше да стане, ако се бяха разменили. Ако Робан бе по-талантливият, ако той бе заминал за Канада, а Петер бе останал да работи във фабриката. Може би тогава всичко щеше да се развие различно.

Една сутрин Мира издърпа Петер от леглото, преди децата да са се събудили. Накара го да отиде и да ги погледне, докато спят. „Сега те са твоят отбор“, зашепна тя, отново и отново, докато сълзите се търкулнаха от очите му надолу към бузите ѝ.

През тази година съградиха живота си наново. Останаха в Канада и се бориха с всяка мантинела, която им пращаше реалността. Мира бе назначена в една кантора, а Петер работеше почасово като застрахователен агент. Получаваше се, всичко бе спокойно – и тъкмо когато Мира започна да планира бъдещето, двамата започнаха да будуват посред нощ, защото осъзнаха, че нещо не е наред.

През цялото си детство момчетата слушат как единственото, което трябва да правят, е да дават най-доброто от себе си. Ако просто правиш всичко, на което си способен, това ще е достатъчно. Петер поглежда в очите образа си от снимката, който е толкова непонятно млад. Срещна Мира за пръв път същата вечер, когато загубиха последния мач долу в столицата. Чудо беше, че изобщо стигнаха толкова далеч, но за Петер не бе достатъчно. За него това беше повече от мач, това беше шансът на провинциалното селце да покаже на големия град, че не всичко може да се купи. Вестниците в столицата надменно кръстиха мача „Дивото зове“. Тогава Петер впери очи в съотборниците си и изкрещя: „Парите може да са техни, но хокеят е наш!“. Дадоха всичко от себе си. Но не беше достатъчно.

Вечерта отборът излезе да отпразнува среброто. Петер седя сам цяла нощ в един малък семеен ресторант до хотела. Мира беше на бара. Петер се разплака пред нея, не заради себе си, а защото вече не можеше да погледне собствените си съграждани в очите. Беше ги предал. Получи се наистина странна първа среща, но от разстоянието на времето Петер вече може да се усмихне. Какво му каза тя? „Някога обмислял ли си да спреш да се самосъжаляваш през цялото време?“ Той се разсмя и спря да се смее чак след няколко дни. Оттогава всеки ден хлътва по нея.

Веднъж, много по-късно, Мира бе пила вино и се държеше буйно както винаги, когато бе пияна. Стисна го за ушите толкова силно, че Петер буквално си помисли, че ще му ги откъсне, а когато изви умолително глава към нея, тя му призна, шептейки: „Обичам те, проклет идиот. Разбираш ли, че се влюбих в теб още тогава? Ти беше плахо селянче от гората, но знаех, че човек, който току-що е станал втори в цялата страна, но въпреки това седи и реве, защото се бои, че ще разочарова любимите си хора, ще бъде добър съпруг. Ще бъде добър баща. Ще защитава децата си. Никога няма да допусне нещо да се случи на семейството му“.

Мира си спомня всеки сантиметър от пропадането в мрака. Най-големият ужас за всички родители е моментът, в който се събудят и се ослушат за тихия дъх на децата си. И всяка нощ се чувстваш нелепо, когато ги чуеш, защото си се тревожил без причина. „Как станах такъв човек?“, мислиш си. Обещаваш си да се отпуснеш, знаеш, че нищо няма да се случи. Но следващата нощ пак лежиш буден, взираш се в тавана, клатиш глава и си мислиш: „Това е за последно“. После се изнизваш от леглото и покриваш с длани гърдите на децата само за да почувстваш как се свиват и разширяват. Но една нощ гръдният кош на едно от тях се свива, без да се разшири обратно.

И ти пропадаш. Всички часове в чакалнята на болницата, всички нощи на пода до леглото на момчето, сутринта, когато лекарят съобщи новините на Петер, защото никой не смееше да ги каже на Мира. Двамата просто рухнаха. Ако нямаха Мая, щяха ли да могат да продължат да живеят? Как се справяш с нещо такова?

Мира така се беше зарадвала, когато напуснаха Бьорнстад, че никога не би могла да си представи колко ще се радва да се върне обратно. Но там можеха да започнат отначало. Петер, Мая и тя. После се появи Лео. Бяха щастливи, или поне толкова щастливи, колкото може да бъде семейство, което носи мъка, твърде голяма, за да бъде погълната от времето.

Но Мира все още не знае как да се справи.

Петер допира ръка до стъклото на рамката. Мира така и не спря да кара пулсът му да се ускорява. Все още я обича така, както когато човек е тийнейджър и има чувството, че сърцето му се качва в гърлото и ще го задуши. Но тя сгреши. Петер не можа да предпази семейството си. И не минава и ден, без да се пита дали не бе могъл да постъпи другояче. Дали не бе могъл да сключи сделка с Бог? Да се лиши от таланта си? Да жертва всичките си успехи, дори живота си? Какво би му дал Бог в замяна? Не би ли му разрешил да заеме мястото на първородния си син в ковчега?

Нощем Мира все още обикаля из къщата и брои децата им. Едно, две, три. Две в леглата си. Едно на небето.

10

Кой каквото ще да казва за Бьорнстад, но това място може да ти вземе дъха. Когато слънцето изгрее над езерото, когато утрините са толкова студени, че кислородът става хрупкав, когато дърветата като че ли се навеждат почтително над леда, за да пропуснат колкото се може повече светлина за децата, които си играят върху него, когато се зачудиш как хората могат да живеят доброволно на места, където се виждат единствено сгради и асфалт. Тук четиригодишните си играят сами навън, а има и хора, които продължават да не си заключват вратите. След Канада родителите на Мая се държаха толкова загрижено, че дори в голям град поведението им би изглеждало пресилено, а в Бьорнстад изглеждаше по-скоро психотично. Странно е да растеш в сянката на мъртъв батко: децата, на които им се случва, обикновено или се страхуват от абсолютно всичко, или не се боят от нищо. Мая е от вторите.

С Ана се разделят в коридора, използвайки тайното си ръкостискане. Бяха в първи клас, когато Ана го измисли, но на Мая ѝ хрумна, че единственият начин да си остане тайно е ако го правят толкова бързо, че никой да не може да проследи всички фази: юмрук горе, юмрук долу, длан, длан, пеперуда, свит пръст, пистолети, джазови ръце14, малка ракета, експлозия, дупе в дупе, out bitches. Ана измисли всички имена. Мая все още се смее всеки път, когато си ударят дупетата едно в друго, след което Ана ѝ обърне гръб, вдигне ръце във въздуха, изкрещи „...and Ana is OUT bitches!15“ и си тръгне.

Но вече не го казва толкова високо, не и когато са в училище и другите могат да я видят. Свира ръце, понижава глас и опитва да не бие на очи. През цялото им детство Мая обичаше най-добрата си приятелка, защото не беше като никое друго момиче, но тийнейджърството действа като шкурка на Ана. Тя става все по-полирана, все по-незабележима.

На Мая понякога ѝ е мъчно за нея.

Мира поглежда часа, грабва документите от чантата си, отправя се бързо към първата си среща за деня, а веднага след това – към следващата. Както обикновено, закъснява, връща се на бегом в офиса, вече изоставайки от графика си. Има една дума, която преди ѝ харесваше, но сега мрази, когато я чува произнесена на бьорнстадски диалект: „кариеристка“. Приятелите на Петер я наричат така, някои с възхищение, други с презрение, но никой не нарича Петер „кариерист“. Това я наранява, защото знае какво намекват. Човек има „работа“, за да изхранва семейството си, но да имаш „кариера“, е егоистично. Това е нещо, което правиш заради себе си. Така че сега Мира блуждае между двете и се чувства еднакво гузно както в офиса, така и у дома.

Животът ѝ се превърна в компромис. Като млада си мечтаеше за криминални дела и драматични съдебни процеси в големи градове, но сега реалността ѝ поднася споразумения, договори, спогодби, срещи и писма, писма, писма. „Твърде висококвалифицирана си за тази работа“, каза шефът ѝ, когато я назначиха. Все едно имаше избор. Образованието и компетентността ѝ можеха да ѝ осигурят шестцифрена месечна заплата на много места по света, но в близост до Бьорнстад няма друга алтернатива. Клиентите им са горски фирми и общински предприятия, работата често е монотонна, рядко стимулираща, винаги напрегната. Мира често си мисли за Канада и за приказките на всички хокейни треньори. Те искаха „the right kind of guy16“. Не просто добри играчи на леда, а такива, които се държат добре и в съблекалнята, не създават проблеми и си вършат работата. Играят и си мълчат.

Колежката прекъсва мислите ѝ. Тя е най-добрата приятелка на Мира и нейният пеницилин срещу болестта, наречена скука.

– Никога не съм имала такъв махмурлук. Имам вкус на дакелски задник в устата. Вчера видя ли ме да ближа нещо?

– Снощи не бяхме заедно – усмихва се Мира.

– Така ли? Сигурна ли си? Беше afterwork17. А? Не беше ли с нас? Не беше ли afterwork? – измърморва колежката и се просва върху един стол.

Висока е почти един и деветдесет и върви така, сякаш всеки сантиметър се подразбира. Вместо да се свива покрай притеснителните мъже в кантората, тя се появява на работа с кървавочервени обувки, които имат токове, остри като армейски ножчета и високи като кубински пури. Все едно е излязла от въображението на илюстратор на комикси. Мира не е срещала друг човек, който по такъв начин да доминира с присъствието си една стая. Или един купон.

– Какво правиш? – чуди се тя.

– Работя. Ти какво правиш? – контрира я Мира с усмивка.

Колежката махва с ръка и слага другата пред очите си, сякаш си представя, че е студена кърпа.

– Ей сега почвам.

– Трябва да съм готова с това до обяд – въздъхва Мира над документите си.

Колежката се навежда напред и наднича към листовете.

– На нормален човек ще му е необходим цял месец, за да схване всичко това. Твърде си добра за тази фирма, знаеш го, нали?

Колежката все повтаря, че завижда на Мира за ума ѝ. Мира, от своя страна, ѝ завижда за средния пръст, който често влиза в употреба. Усмихва се примирено.

– Припомни ми любимата си реплика.

– Стига си мрънкала, затваряй си устата и фактурирай – засмива се колежката.

– Затваряй си устата и фактурирай! – повтаря Мира.

Двете жени се навеждат над бюрото за кратък high five18.

В една класна стая има учителка, която опитва да накара групичка седемнайсетгодишни момчета да замълчат. Това е една от онези сутрини, когато съвсем искрено се пита защо си причинява това. Не само учителската професия, ами и Бьорнстад. Повишава глас пред класа, а момчетата най-отзад продължават да я игнорират. Дори не го правят нарочно, тя е напълно убедена, че в действителност изобщо не забелязват присъствието ѝ. Естествено, в класната стая има и други ученици, които искат да научат нещо, но те не се виждат или чуват. Свели са глави, стиснали са здраво клепачи и се надяват, че хокейният сезон скоро ще приключи.

Има една проста истина, която важи както за градовете, така и за хората – те най-често не стават такива, каквито им казваме да бъдат, а такива, каквито им казваме, че са. Учителката постоянно чува за себе си, че е твърде млада за тази работа. Твърде красива. Че няма да я уважават. Момчетата пък чуват, че са други неща: Мечки. Победители. Безсмъртни.

Хокеят иска да са такива. Има нужда да са такива. Треньорът им ги учи на това, за да имат смелостта да влизат в единоборство на леда. Никой не се сеща да им каже да запазят този начин на поведение само за спортната зала. Разбира се, по-лесно е да се обвини учителката: тя е тази, която е твърде млада. Твърде красива. Твърде чувствителна. Твърде докачлива. Твърде трудна за уважение.

В последен опит да поеме контрол над ситуацията, учителката се обръща към капитана, звездата на отбора, който седи в ъгъла и гледа в телефона си. Произнася името му. Той не реагира.

– Кевин! – повтаря тя.

Той вдига вежда.

– Да? С какво мога да ти помогна, красавице?

Младежите около него се засмиват като по команда.

– Следиш ли урока? Ще го има на изпита – казва тя.

– Вече го знам – отвръща Кевин.

Не го казва предизвикателно или агресивно. Гласът му е безразличен като бюлетин за метеорологичната обстановка в морето. Това я вбесява.

– Аха, значи го знаеш? – изсумтява тя.

– Чел съм учебника. Нали ни разказваш същото, което пише вътре? И телефонът ми би могъл да върши работата ти.

Младежите се разхилват толкова гръмогласно, че прозорците потреперват. Бобо, естествено, съзира шанса си. Той е най-едрото и най-предвидимо момче в училище, винаги готов да изрита всеки, който падне на земята.

– Успокой се, Мис бонбонени гащички! – засмива се той.

– Как ме нарече? – виква тя и осъзнава, че Бобо точно това иска.

– Това е комплимент. Обичам бонбони.

Бурният смях я залива като вълна.

– Седни!

– Успокооой се, Мис бонбонени гащички. Трябва да се гордееш.

– Да се гордея?

– Да. След две седмици ще обикаляш наоколо и ще разправяш на всеки срещнат, че ТИ си била учителка на легендарния младежки отбор, донесъл златни медали на Бьорнстад!

Голяма част от класа избухва в овации, длани барабанят по радиаторите, стъпала тропат по пода. Тя разбира, че е твърде късно да опитва да ги надвика, вече е загубила. Бобо се качва на чина си като мажоретка и запява: „Ние сме мечките! Ние сме мечките! Ние сме мечките, мечките от БЬОРНСТАД!“. Останалите играчи също скачат на крака и се включват. Когато учителката излиза от класната стая, всички вече са се съблекли до кръста и скандират „МЕЧКИТЕ ОТ БЬОРНСТАД!“. Всички без Кевин, който седи, вперил поглед в телефона си. Изглежда също толкова спокоен, колкото би бил, ако се намираше в тъмна, празна стая.

В офиса колежката облизва отвратено зъбите си.

– Сериозно, имам чувството, че съм изяла тупе. Нали не мислиш, че съм се натискала с този от счетоводството, а? Планирах да се натискам с онзи другия, забравих какво работеше. С рошавата коса, дънките и готиния задник.

Мира се смее. Необвързаността на колежката граничи с екстремното, докато Мира е фанатично моногамна. Самотната вълчица и квачката – обречени са да си завиждат. Колежката измърморва:

– Окей. Ти кого от офиса си избираш? Ако трябва да решиш на момента?

– Не започвай пак...

– Знам, знам, омъжена си. Но ако мъжът ти беше мъртъв.

– ЕХОО?

– Божее, трябва ли да си толкова чувствителна? Може и просто да е болен. Или в кома. Така по-добре ли е? С кого би си легнала, ако мъжът ти беше в кома?

– С никого – изръмжава Мира.

– А ако оцеляването на човечеството зависеше от това? Рошавият с дънките, нали? Във всеки случай не Язовеца!

– Чакай, кой беше Язовеца?

Колежката прави, Мира трябва да признае това, доста впечатляваща имитация на мъжа, който наскоро стана един от шефовете във фирмата и по случайност поразително прилича на язовец. Мира така се разсмива, че почти разлива кафето си.

– Не му се подигравай, той е мил.

– И кравите са мили, но не ги държим вкъщи.

Колежката мрази Язовеца не като човек, а като идея. Той получи шефското място, макар всички да знаят, че то трябваше да е за Мира. Това е тема, която тя избягва да обсъжда, защото не би могла да се насили да признае истината. Фирмата ѝ предложи позицията, но тя отказа. Повишението би означавало твърде дълги вечери и твърде много пътувания, а тя не можеше да причини това на семейството си. И ето че сега седи и не смее да разкаже на приятелката си, защото не иска да види разочарованието в погледа ѝ. Разочарованието, че Мира е имала шанса, но не се е възползвала.

Колежката отхапва един счупен нокът и го изплюва в кошчето.

– Виждала ли си как Язовеца заглежда жени? С малките си, присвити очи... Залагам хиляда крони, че е от мъжете, които обичат да им завираш маркери в ану...

– Опитвам се да РАБОТЯ! – прекъсва я Мира.

Колежката я поглежда със сензационно недоумение.

– Какво? Това е обективно наблюдение. Особено компетентна съм по въпроса с маркерите, но щом искаш, можеш да си седиш на коня и да гледаш отвисоко, все едно си морално безупречна само защото мъжът ти е в кома!

– Още си пияна, а? – усмихва се Мира.

– Петер обича ли такива неща? Маркери?

– НЕ!

Колежката веднага се извинява объркано.

– Извинявай, темата чувствителна ли е? Карали ли сте се по тоя повод?

Мира я изпъжда от офиса си. Времето ѝ за смях е ограничено. Има си график и сутринта дори се надяваше, че ще може да го спази. После един от шефовете минава през кабинета ѝ и я пита дали има време „да погледне набързо“ един договор, който ѝ отнема час. След това ѝ звъни клиент със спешна поръчка, която ѝ отнема още един час. Обажда се Лео, за да каже, че тренировката му ще започне с половин час по-рано, защото от юношеския отбор са поискали повече време на леда, така че Мира трябва да се прибере по-бързо днес следобед. Обажда се Мая и моли майка си да ѝ купи струни за китарата, като се прибира. Петер ѝ праща съобщение, че довечера ще закъснее. Шефът влиза отново и пита Мира дали има време за „бърза среща“. Няма. Въпреки това отива.

Опитва се да бъде the right kind of guy. Макар да е невъзможно едновременно с това да бъде the right kind of майка.

Мая си спомня запознанството си с Ана до най-малката подробност. Стиснаха си ръцете преди още да са видели лицата си. Мая бе на шест и караше кънки сама на езерото. Естествено, родителите ѝ не ѝ бяха разрешили, но те бяха на работа, а бавачката бе заспала на стола, така че Мая взе кънките и се изниза навън. Може би нарочно търсеше рисковете, може би разчиташе, че ръката на някой възрастен ще се протегне да я спаси, преди да се е случило нещо лошо, или може би просто бе като почти всички деца: родена за приключения. Свечери се по-бързо, отколкото бе очаквала. Не забеляза промяната в цвета на леда, а когато той се спука под краката ѝ, водата я парализира толкова бързо, че Мая дори не успя да се изплаши. Нямаше никакви шансове: шестгодишна, без шипове или щеки за лед, и с толкова премръзнали ръце, че едвам успяваше да се задържи на повърхността. На практика вече беше мъртва. Кой каквото ще да казва за Бьорнстад, но той може да ти вземе дъха. Само за секунда.

Видя ръката много преди да види самата Ана. Мая никога няма да проумее как едно шестгодишно момиче успя да издърпа друго момиче на нейните години и килограми, при това с подгизнали дрехи, но Ана бе такава. Невъзможно е да разделиш две момичета след такова преживяване. Ана, детето на природата, което ходеше на лов и риболов, но не разбираше много-много другите хора, стана най-добра приятелка на Мая, която бе нейна пълна противоположност.

Първия път, когато отиде на гости на Ана и чу родителите ѝ да се карат, Мая разбра, че приятелката ѝ може и да познава езерото, но това не означава, че не може да пропадне под леда по друг начин, вътре в себе си. Оттогава Ана спи по-често при Мая, отколкото в собствения си дом. Измислиха тайното си ръкостискане, за да си напомнят, че винаги ще бъдат „sisters before misters19!“. Ана повтаряше фразата като мантра още преди да е разбрала какво означава. Във всеки удобен момент разправяше как ще ходят на риба или на лов или ще се катерят по дърветата. Това докарваше Мая до лудост, тъй като тя предпочиташе да си седи вкъщи до радиатора и да свири на китара. Но, Боже, колко обичаше приятелката си!

Ана бе като торнадо. Стоъгълно кубче в малко общество, където всички трябваше да влязат в кръгли формички. Бяха на десет, когато Ана я научи да стреля с пушка. Мая си спомня, че таткото на Ана винаги криеше резервния ключ за шкафа с оръжията в кутия, която се намираше най-отгоре на един рафт в дъното на вмирисаното на мухъл мазе. Освен ключове и бутилки алкохол, в кутията имаше и порно списания. Когато ги видя за пръв път, Мая ги зяпна шокирано, а Ана просто сви рамене: „Татко не разбира от интернет“. Стреляха в гората, докато не им свършиха патроните. Тогава Ана, която винаги си носеше нож, издялка мечове и двете се фехтуваха до смрачаване.

Сега Мая гледа след приятелката си в коридора, вижда я как сваля стеснително ръцете си и дори не смее да извика „OUT“, защото си мечтае единствено да бъде колкото се може по-нормална. Мая мрази тийн годините, мрази шкурката, мрази кръглите формички. Липсва ѝ Ана. Липсва ѝ момичето, с което си играеха на рицари в гората.

Хората стават такива, каквито слушат, че са. А Ана вечно слуша, че нещо не ѝ е наред.

Бени е потънал толкова дълбоко във възглавницата на стола в кабинета на директора, че по-голямата част от тялото му се намира на пода. Всичко това е театрално представление, директорът трябва да му се развика за това, че е закъснявал толкова много през този срок, но всъщност просто му се иска да поговорят за хокей. Като всички останали. Да го изключат или да го накажат дисциплинарно, е просто немислимо.

Бени от време на време се замисля за Адри, най-голямата му сестра, която има развъдник за кучета. Колкото по-напред стигат в плейофите, толкова по-ясно Бени осъзнава приликата си с кучетата: ако си полезен, ти отпускат каишката.

Чуват учителката дълго преди да влети през вратата.

– ТЕЗИ МАЙМУНИ... ТЕЗИ... НЕ ИЗДЪРЖАМ ПОВЕЧЕ! – крещи тя още преди да е прекрачила прага.

– Успокой се, Мис бонбонени гащички – усмихва се Бени и в този момент наистина му се струва, че тя ще го удари.

– ОЩЕ ВЕДНЪЖ! КАЖИ ГО ОЩЕ ВЕДНЪЖ И СЕ ЗАКЛЕВАМ, ЧЕ НЯМА ДА СИ В СЪСТОЯНИЕ ДА ИГРАЕШ УТРЕ! – заканва му се тя, вдигнала длан.

Директорът виква силно, скача от стола, хваща я под мишницата и я извежда в коридора. Може би това е правилната реакция. Но както учителката, така и Бени знаят, че директорът се ядоса на грешния човек.

В класната стая в другия край на коридора Бобо се подхлъзва на чина си и пада по лице на пода, все още гол до кръста и крещейки „мечките от БЬОРНСТ...“. Около него има само два вида седемнайсетгодишни – такива, които обичат хокей, и такива, които го мразят. Такива, които се ужасяват, че Бобо може да се е наранил, и такива, които се надяват на това.

11

Често повтаряна и също толкова често пренебрегвана истина е, че независимо дали кажеш на едно дете, че ще се справи с всичко, или че няма да се справи с нищо, то най-вероятно ще се окажеш прав.

Бенгт няма лидерски подход. Просто крещи. Амат тренира при него, откакто е в момчешкия отбор, и един от най-големите му страхове е, че ако Давид получи мястото в мъжкия отбор през следващия сезон, Бенгт може да поеме юношите. Не би могъл да издържи още две години с този човек, дори заради хокея. Бенгт не разбира нито от тактика, нито от техника; мисли си, че всичко е война, а единствените надъхващи реплики, които знае, са „трябва да спечелите битката за замъка!“ и „не им давайте да ви ебат в гъза!“. Ако момчетата държаха брадви, вместо стикове, той пак би ги тренирал по абсолютно същия начин.

Останалите в отбора се чувстват още по-зле, разбира се. На човек му е спестено най-лошото, когато е най-добрият, а този сезон Амат е именно това. На Закариас му се налага да заляга под патентованите фонтани от слюнка на Бенгт, когато треньорът закрещи „сърби ли те белегът от смяната на пола, Зак?“ или „по-бавен си от бременна жена, по дяволите!“. Амат обаче лети напред. Като се сети колко близо беше до това да се откаже преди дванайсет месеца, не знае дали да се радва, че е продължил, или да се страхува от това, че сериозно е обмислял да не го направи.

Беше уморен, това е всичко, което си спомня. Уморен от борбата, уморен от постоянните крясъци, уморен от псувните и ударите, уморен от съблекалнята, където юношите се промъкваха по време на тренировка и нарязваха обувките му или хвърляха дрехите му под душа. Уморен от опитите да докаже, че е нещо различно от това, което говореха за него: синът на чистачката. От Низината. Твърде малък. Твърде слаб.

Една вечер след тренировка Амат се прибра, легна и не стана четири денонощия. Майка му търпеливо го остави на мира. Чак на петата сутрин отвори вратата на стаята му, готова да тръгва за работа, и каза:

– Може да играеш с мечки. Но това не означава да забравиш, че си лъв.

Когато го целуна по челото и сложи ръка на сърцето му, той прошепна:

– Твърде е трудно, мамо.

– Баща ти толкова би се гордял, ако можеше да те види как играеш – отвърна тя.

– Татко сигурно дори не е знаел какво е хокей на лед... – измърмори Амат.

– Именно заради това! – отговори тя високо, а говорим за жена, която много се гордее с това, че никога не повишава глас.

Онази сутрин вече бе изчистила трибуните, коридора и офисите и бе стигнала до съблекалнята, когато портиерът мина оттам и почука на рамката на вратата. Тя погледна нагоре, а той кимна към леда и се усмихна. Амат беше оставил ръкавиците, шапката и якето си между линиите. Това бе денят, когато момчето осъзна, че единственият начин да стане по-добър от мечките в тяхната игра, е да спре да играе по техния начин.

Давид седи на върха на трибуната. Изживял е по-голямата част от своите трийсет и две години вътре в спортните зали, отколкото извън тях. Обича хокея по много причини, но най-вече защото това е най-сложното просто нещо, на което е попадал. Отнема една секунда да го научиш, но цял живот да го овладееш.

Когато стана треньор, Сюне го накара цял сезон да гледа мачовете на мъжкия отбор от главозамайващите места на върха, а сега това е навик, от който не може да се отърси. Оттук горе хокеят изглежда различно. Истината е, че Сюне и Давид всъщност винаги се бяха разбирали за въпросите, просто не можеха да се разберат за отговорите. Сюне искаше да задържи всички играчи в собствената им възрастова категория възможно най-дълго, за да имат време да работят над слабостите си, да станат пълноценни играчи, да изградят безпогрешен отбор. Според Давид този начин на мислене водеше до създаването на отбор, в който няма изключителни играчи. Сюне смяташе, че млад играч, който играе с по-големите, ще използва само силните си качества. Давид смяташе същото, просто не виждаше проблем в това. Не искаше цял отряд, пълен с играчи, които са страшно добри по един и същи начин, искаше да има специалисти.

Сюне беше като Бьорнстад: закотвен в старото убеждение, че дърветата не трябва да растат твърде нависоко, наивно уверен, че е достатъчно просто да работиш усърдно. Именно затова клубът се срина паралелно с рязкото покачване на безработицата в града. Работниците не са достатъчни, трябва да има и човек с идеи. Колективите работят само ако са изградени около звезди.

В този клуб има толкова много мъже, които вярват, че всичко в хокея „трябва да бъде такова, каквото си е било винаги“. Когато чуе нещо такова, на Давид му идва да се увие в някой килим и да закрещи, докато не си скъса гласните струни. Все едно хокеят някога е бил константа! Когато са го измислили, пасовете напред не са били разрешени, а в продължение на две поколения играчите не са носели каски. Хокеят е като всички останали живи организми: трябва да се приспособява и развива, иначе умира.

Давид вече не помни колко години са се карали със Сюне по този въпрос, но когато вечер се прибере в ужасно настроение, приятелката му често го дразни, като го пита: „Пак ли се скара с баща си?“. В началото в това имаше нещо забавно. Когато Давид стана треньор, Сюне му беше нещо повече от наставник. Краят на кариерата на един хокеист представлява безкрайна редица от врати, които се затварят, докато той стои от грешната им страна. Давид не можеше да живее без отбор, без да бъде част от нещо. Когато контузиите го принудиха да слезе от леда на двайсет и една години, единствено Сюне проумя това.

Той научи Давид да бъде треньор, а в същото време научи Петер да бъде спортен директор. В много отношения двамата бяха коренно различни. Давид можеше да се скара и с врата, а Петер толкова се боеше от конфликти, че не можеше да убие дори времето си. Сюне се надяваше, че ще се допълват, но вместо това просто развиха взаимна ненавист.

Дълги години най-дълбокият срам на Давид бе това, че не можеше да преодолее завистта, която изпитваше, когато Сюне и Петер отидеха да разговарят, без да го поканят. Любовта му към чувството за единство, което предлага спортът, се корени в ужаса му да не бъде изключен от колектива. Така че накрая направи това, което правят всички амбициозни ученици: разбунтува се срещу учителя си.

Беше на двайсет и две, когато започна да тренира групата седемгодишни момчета, сред които Кевин, Бени и Бобо. Вече е техен треньор от десет години, като през това време ги спои в един от най-добрите юношески отбори в цялата страна. И най-накрая осъзна, че не може да остане лоялен към Сюне. Играчите са по-важни, клубът е по-голям. Именно този принцип стои в основата на хокея: отборът е по-голям от аза. Давид е твърдо убеден, че тъкмо по тази причина академиците, които никога не са стъпвали в съблекалня, не могат да разберат културата вътре в един отбор. Хората, които по цял ден дрънкат по медиите за опасностите на „елитизма“, са обладани от твърде много егоизъм и тревога, за да могат да съзрат кое е най-добро за групата и да го поставят пред собствените си интереси.

Давид знае какво ще кажат местните, когато вземе работата на Сюне. Знае, че на мнозина това няма да се хареса. Но ще им харесат резултатите на таблото.

Бенгт слага край на тренировката, като надува свирката толкова близко до ухото на Закариас, че момчето се препъва в собствения си стик. Бенгт се усмихва злорадо.

– Както обикновено, днес най-зле се представи малката госпожица Зак. Затова на теб се пада честта да събереш шайбите и конусите!

Бенгт напуска пързалката, следван от останалата част от отбора. Някои от момчетата се засмиват на Закариас, а той опитва да им покаже среден пръст, но се оказва, че жестът е изненадващо труден, когато носиш ръкавици за хокей. Амат вече прави кръгчета по леда, за да събере шайбите. Това винаги е било част от приятелството им. Амат не слиза от пързалката, докато Закариас още е там.

След като Бенгт изчезва от полезрението им, Закариас се изправя ядосано, навежда се пресилено напред, имитирайки стила на пързаляне на треньора им, и започва да се чеше разпалено по задника.

– СЪБЕРИ ШАЙБИТЕ! ЗАЩИТАВАЙ КРЕПОСТТА! НЕ ИМ ДАВАЙ ДА ТЕ ЧУКАТ ОТЗАД! НЕ ИСКАМ НИКАКВО ЧУКАНЕ В ГЪЗА НА МОЯТА ПЪРЗАЛКА! ЧАКАЙ... КАКВО ПО... К’ВО Е Т’ВА ТУКА? В МОЯ ГЪЗ? ТОВА ЧУКАНЕ ЛИ Е? МЪНИЧКО ЧУКАНЕ? АМАТ, В ГЪЗА МИ ИМА МАЛКО ЧУКАНЕ! МАХНИ ГО ВЕДНАГА, МАХНИ ГО ТИ КАЗВАМ!

Закариас се пързаля назад и опитва да бутне Амат, който се отдръпва, смеейки се, така че приятелят му нацелва отворената вратичка в мантинелата и се стоварва върху скамейката.

– Искаш ли да останеш да гледаме тренировката на юношите? – пита Амат, макар да знае, че Закариас не би се съгласил за нищо на света.

– Спри да казваш „юношите“, когато имаш предвид „да гледаме Кевин“. Знам, че той е твоят идол, Амат, но си имам собствен живот! Карпа дием20! Смей се и обичай!

Амат въздъхва.

– Все тая, забрави...

– АМАТ, ТОВА В ЗАДНИКА ТИ КЕВИН ЕРДАЛ ЛИ Е? – виква Закариас.

Амат удря неспокойно по леда със стика си.

– А ще правим ли нещо през уикенда?

Наистина се опитва да звучи небрежно. Сякаш не е мислил за това цял ден. Закариас се изправя от скамейката, а езикът на тялото му напомня на бебе слон, простреляно със стреличка с приспивателно.

– Имам две нови игри! Но ще трябва да си донесеш контролер, защото прецака последния!

Амат изглежда леко засегнат от това описание. Все пак счупи игралния контролер с челото си, защото именно там го уцели Закариас, след като се разбесня, задето загуби. Прокашля се и събира последните останали шайби.

– Ами… мислех си, че можем да... излезем.

Закариас го поглежда така, сякаш приятелят му е предложил взаимно да си наливат отрова в ушите.

– Къде да излезем?

– Ами... навън. Хората... излизат. Така правят.

– Имаш предвид, че Мая така прави?

– Имам предвид ХОРАТА!

Закариас се изправя на кънките си и започва да танцува и да пее:

– Мая и Амат ходили във фермааа и Амат опръскал я със спермааа...

Амат удря силно една шайба, която се блъска с трясък в мантинелата до Закариас. Въпреки това обаче не успява да се сдържи и се засмива.

Давид стои с Бенгт в коридора пред съблекалнята.

– Това е грешка! – настоява Бенгт.

– Колкото и невероятно да звучи, чух те още първите дванайсет пъти. Сега върви да подготвиш юношите за тренировка – отвръща Давид студено.

Бенгт се отдалечава с тежка стъпка. Давид масажира слепоочията си. Бенгт не е безполезен асистент-треньор, Давид понася крясъците и ругатните му, защото те са част от културата в съблекалнята, пък и, за Бога, една част от момчетата в отбора има нужда от тиранин по време на тренировките, за да успее изобщо да си облече правилно екипировката. Но понякога Давид се замисля как ли би вървяла работата с младежите, ако я поеме Бенгт. Та той разбира от хокей горе-долу колкото средностатистическия кибик по трибуните. Ако Давид излезе на улицата и хвърли камък в произволна посока, със сигурност би уцелил нещо, което, стига да има пулс, ще знае не по-малко от тях.

Амат и Закариас се задават, смеейки се, по коридора, но млъкват, веднага щом виждат Давид. Долепят се до стената, за да не стоят на пътя му. Давид вдига ръка и Амат подскача стреснато.

– Амат, нали?

Момчето кима.

– Ние... просто събираме шайбите... само се шегувахме... таковата, знам, че Зак имитираше Бенгт, но беше само на шега...

Давид го гледа неразбиращо. Амат преглъща.

– Или, така де, ако не си ни видял... не беше... нищо.

Давид се усмихва.

– Виждал съм те на трибуните по време на тренировките. Присъствал си на повече занятия, отколкото някои от юношите.

Амат кима смутено.

– Аз... съжалявам... просто опитвам да се уча.

– Това е добре. Знам, че изучаваш играта на Кевин, той е добър модел за подражание. Обърни внимание как винаги следи кънките на защитниците, когато остане в положение един на един: веднага щом противникът наклони кънки и отмести центъра на тежестта си, Кевин бутва шайбата и стреля.

Амат кима онемял. Давид го гледа право в очите, момчето не е свикнало възрастните да правят така.

– За всеки е ясно, че си бърз, но трябва да тренираш ударите си. Упражнявай се да изчакваш вратарят да се отмести встрани. Тогава трябва да стреляш в движение в обратната посока. Мислиш ли, че ще можеш да се научиш на това?

Амат кима. Давид го потупва здраво по рамото.

– Добре. Учи се бързо, защото след петнайсет минути ще тренираш с юношите. Отиди в съблекалнята да си вземеш екип.

Ръката на Амат инстинктивно се насочва към ушите му, сякаш трябва да ги почисти, за да е сигурен, че е чул правилно. Давид вече е продължил нататък.

Закариас изчаква треньорът да завие зад ъгъла, преди да се хвърли на врата на приятеля си. Амат хипервентилира. Закариас прочиства гърло.

– Сериозно, Амат... ако трябва да избираш дали да легнеш с Мая или с Кевин, какво би...

– Млък – смее се Амат.

– Просто проверявам! – ухилва се Закариас, почуква го по каската и изръмжава: – Убий ги, приятел. Убий ги!

Амат си поема глътка въздух, дълбока като езерото до залата, след което за пръв път подминава съблекалнята на момчетата и влиза в юношеската. Веднага е посрещнат от освирквания, сексуални обиди и дружното „МАХАЙ СЕ ОТТУК, ШИБАН ЧЕРВЕЙ“ от страна на по-големите играчи, но щом Давид излиза от тоалетната, наоколо настава такава тишина, че човек може да чуе как на пода пада бандаж. Давид кима на Бенгт, който хвърля неохотно една фланелка в ръцете на Амат. Фланелката смърди. Амат никога не е бил по-щастлив.

Най-добрият му приятел стои в коридора. Отвън.

В хокея няма „почти“.

12

Дългите бракове са сложни. Всъщност толкова сложни, че повечето хора, които имат такъв, понякога се питат: „Дали все още съм женен, защото съм влюбен, или просто защото не бих могъл отново да оставя някого да ме опознае толкова добре?“.

Мира знае, че постоянното ѝ мрънкане влудява Петер. Знае, че той вечно се чувства критикуван. Понякога му се обажда по пет пъти на ден само за да провери дали е свършил нещо, което е обещал да направи.

Виновна е снежната буря. Мира никога не му го е казвала.

Офисът на Петер е перфектно подреден, бюрото е толкова чисто, че човек би могъл да яде от него, ако изобщо някой би посмял да яде нещо там, без да се притеснява, че Петер ще изпадне в пристъп на паника заради трохите, естествено.

Рафтовете са пълни с музикални плочи, които той не смее да отнесе вкъщи, защото се бои, че тогава Мира ще го накара или да ги изхвърли, или да купи по-голяма къща. Поръчва си ги по интернет и ги адресира до канцеларията на клуба. Рецепционистът се е превърнал в неговия дилър. Някои хора пушат скришом от половинката си. Петер пазарува скришом.

Прави го, защото това го успокоява. Плочите му напомнят за Исак. Никога не ѝ го е казвал.

Мира не си спомня точно колко големи бяха децата, когато дойде снежната буря, но още не бяха прекарали достатъчно зими в Бьорнстад, за да са свикнали с природните сили. Беше около Коледа, децата бяха във ваканция, но стана някакъв проблем на работа и на Мира ѝ се наложи да отиде на извънредна среща. Петер изведе Мая и Лео да карат шейна. Мира стоеше до колата и ги гледаше как се отдалечават в завихрената белота. Беше толкова красиво и в същото време злокобно. Почувства се изоставена, когато се изгубиха от погледа ѝ. Плака през целия път до офиса.

Когато Петер се контузи в Канада, а Мира тръгна на работа, той остана сам вкъщи с Исак. Един ден бебето го заболя коремът и не спираше да пищи. В паниката си Петер опита какво ли не – люлееше го, изведе го с количката, пробва всички домашни рецепти, за които бе чувал, но нищо не помогна. Докато не пусна една плоча. Може би имаше нещо в стария грамофон, в пращенето на колоните, в гласовете, които изпълниха стаята... но Исак млъкна. После се усмихна. И накрая заспа в прегръдките на Петер. Това е последният път, когато си спомня да се е чувствал като добър баща. Да е бил способен да си втълпи, че всъщност знае какво прави. Никога не го е казвал на Мира, нито на някого другиго. Но сега купува тайно плочи, защото се надява този миг да се върне поне още веднъж.

След срещата онази сутрин Мира се обади на Петер. Той винаги вдигаше, но не и този път. После по радиото казаха, че над гората се е разразила снежна буря и е препоръчително хората да не излизат навън. Мира звъня хиляди пъти, крещя на гласовата му поща, но не получи отговор. Накрая скочи в колата и потегли, настъпила газта до дупка, въпреки че не виждаше нищо на повече от метър пред капака. Щом стигна до мястото, където я бяха оставили сутринта, Мира се втурна право между дърветата, крещейки истерично. Строполи се на земята и започна отчаяно да рови в снега, все едно очакваше да намери децата си отдолу. Ушите и пръстите ѝ измръзнаха. Впоследствие дори не знаеше как да обясни случилото се. Едва няколко години по-късно осъзна, че е преживяла нервен срив.

Десет минути по-късно телефонът ѝ иззвъня. Обаждаха се Петер и децата, съвсем спокойни и безгрижни. Питаха я къде е. „ВИЕ КЪДЕ СТЕ?“, изкрещя тя. „У дома“, отвърнаха те, с усти, пълни със сладолед и канелени кифли. Щом Мира попита „защо?“, Петер отговори неразбиращо: „Имаше виелица, затова се прибрахме“. Телефонът му бил в някакво чекмедже в спалнята и той забравил да го зареди.

Мира никога не му го е казвала, нито пък на някого другиго, но така и не се възстанови напълно след онази снежна буря. Не можа да се отърси от чувството, че е изгубила и тях. Така че понякога звъни на мъжа и децата си по пет пъти на ден – само за да им мрънка. За да знае, че са там.

Петер слага плоча в грамофона, но днес това не помага. Не може да спре да мисли за Сюне. Предъвква едни и същи неща с часове, взира се в един изключен монитор, хвърля все по-силно малка подскачаща топка в стената.

Телефонът звънва. Прекъсването е така добре дошло, че Петер дори забравя да се подразни на жена си за това, че вечно приема за даденост, че той ще забрави да изпълни каквото е обещал.

– Остави ли колата на сервиз? – пита тя, въпреки че вече знае отговора.

– Да! Да, разбира се! – казва Петер с абсолютното убеждение, с което говори само когато лъже.

– А как стигна до офиса? – пита тя.

– Откъде знаеш, че съм в офиса?

– Чувам те да тупкаш онази идиотска топка в стената.

Той въздъхва.

– Трябва да си намериш работа като адвокат или нещо такова, някой казвал ли ти го е?

Адвокатът се смее.

– Ще го обмисля, ако кариерата ми като играч на камък, ножица, хартия не потръгне.

– Ти мамиш.

– А ти лъжеш.

Гласът на Петер потреперва, когато той ненадейно прошепва:

– Толкова те обичам.

Мира се засмива, за да не се чуе, че плаче.

– И аз.

Затварят. Мира обядва четири часа по-късно от планираното, при това пред компютъра, за да успее да си свърши работата и въпреки това да ѝ остане време да купи нови струни на Мая, преди да се прибере, и да откара Лео на тренировка. Петер изобщо не яде, не иска да даде шанс на тялото си отново да повърне.

Дългите бракове са сложни.

В съблекалнята на юношите е по-тихо от обикновено. Сериозността на утрешния мач им е влязла под кожата. Вилиам Лют, който тъкмо е навършил осемнайсет, но тежи колкото малък лек автомобил и има брада, гъста като козина на видра, се навежда към Кевин и прошепва с интонацията на затворник от филм, който пита за нож, издялкан от четка за зъби:

– Имаш ли снус21?

Миналия сезон Давид спомена на Бенгт, че някъде бил чел, че доза снус вреди на кондицията повече от каса бира. Оттогава юношите могат да са сигурни, че само някой да забележи кръгли следи от износване по джобовете на дънките им, ще получат такова навикване от Бенгт и от родителите си, че чак линията на косата им ще се дръпне назад.

– Не – отговаря Кевин.

Лют все пак кима благодарно и се отправя на лов из съблекалнята. Двамата играят един до друг в нападение, но независимо колко по-едър и силен е Лют, винаги Кевин е бил безспорният авторитет. Бени, който може да бъде описан като малко по-авторитетно изостанал, лежи на пода и дреме, но въпреки това се протяга да вземе един стик и го използва, за да сръчка Кевин в корема.

– К’во, по дяволите? – изръмжава Кевин.

– Дай ми снус – моли го Бени.

– Ти да не си глух, пукел такъв! Току-що казах, че не ми е останал!

Бени остава да лежи спокойно на пода, без да откъсва очи от Кевин. Продължава да го бута със стика, докато накрая Кевин го дръпва от ръцете му, протяга се към якето си и вади оттам почти пълна кутийка със снус.

– Кога ще се научиш, че не можеш да ме лъжеш? – усмихва се Бени.

– Кога ще почнеш да си купуваш свой си снус? – отговаря Кевин.

– Вероятно горе-долу по някое време.

Лют се връща без снус. Кимва весело на Кевин.

– Родителите ти ще дойдат ли на мача утре? Майка ми е купила билети кажи-речи за цялата рода!

Кевин замълчава и започва да облепя стика си. Бени го вижда с периферното си зрение и знае точно какво означава това, така че се обръща към Лют и се засмива:

– Съжалявам, че ще те разочаровам, Лют. Но роднините ти ходят на твоите мачове, за да гледат как играе КЕВИН.

Съблекалнята избухва в подигравателен смях. А на Кевин не му се налага да отговаря на въпроса дали родителите му ще дойдат на мача. Трудно е да имаш по-добър приятел от Бени, като се изключи това, че никога няма снус.

Амат седи в един ъгъл, зает с най-добрата си имитация на празно пространство. Като червей и най-млад в съблекалнята, той с основание е смъртно изплашен да не привлече вниманието върху себе си. Вдигнал е поглед високо, така че да избягва зрителен контакт с останалите, но все пак да успее да види, ако някой реши да го замери с нещо. Стените над закачалките са покрити с бележки с лозунги: „Работи здраво, печели просто“. „Отборът преди аза.“ „Играем за мечката от предната страна на фланелката, не за името от задната.“ По средата има надпис с особено голям шрифт, изглежда поставен наскоро, който гласи: „Ние сме лоши губещи, защото добрите губещи са тези, които губят често!“.

Амат се разконцентрира за миг. Вижда Бобо да се задава към него, но вече е късно. Защитникът надвесва туловището си над него и Амат изчезва в сянката му. Зачаква Бобо да го удари, но вместо това той се усмихва. Това винаги е по-лошо, разбира се.

– Извини момчетата, те нямат елементарно възпитание, знаеш.

Амат мига усилено, без да знае какво да отговори. Бобо очевидно се наслаждава на ситуацията. Обръща се към останалите играчи, които са замлъкнали в очакване. Бобо посочва парчетата лента за стикове, захвърлени навсякъде по пода.

– Що за кочина? А? Така ли трябва да изглежда съблекалнята? Да не мислите, че МАЙКИТЕ ви работят тук, а?

Юношите се засмиват. Бобо започва да марширува демонстративно и да събира парченцата лента, докато те не изпълват шепите му. Тогава ги вдига като новородено към тавана, поглежда новодошлия, усмихва се и пояснява:

– Тук работи майката на А-м-а-т, пичове!

Парченцата лента се понасят за секунда към тавана, преди да завалят като малки, остри снаряди към момчето в ъгъла.

Топлият дъх на Амат докосва ухото му, когато защитникът му нарежда:

– Ще бъдеш ли така добър да извикаш мама, червей? Тук е страшно разхвърляно.

Съблекалнята се изпразва за десет секунди, когато Бенгт изревава „ВРЕМЕ Е!!!“. Кевин остава най-отзад. Подминава Амат, който седи на колене на пода и събира парчета лента, прехапал долната си устна.

– Само се шегуват – информира го Кевин, без капка съчувствие.

– Да. Само се шегуват – повтаря Амат тихо.

– Познаваш... Мая... нали? – възкликва Кевин напът към вратата, сякаш току-що му е хрумнало.

Амат вдига поглед. Гледал е всяка тренировка на юношеския отбор този сезон. На Кевин нищо не му хрумва ей така. Всичко, което прави, е премислено и планирано.

– Да – смотолевя Амат.

– Има ли си гадже?

Отговорът се бави. Кевин барабани очаквателно със стика по пода. Амат се взира дълго в ръцете си, но накрая поклаща глава бавно и неохотно. Кевин кимва радостно и тръгва към пързалката. Амат остава вътре, дъвче вътрешната страна на долната си устна, диша тежко през носа, хвърля лентите в кошчета, наглася протекторите си. Последното, което вижда на излизане от съблекалнята, са десет почти изтрити думи, изписани с молив върху пожълтяла, смачкана бележка: „От хората, на които е дадено много, се очаква много“.

Присъединява се към юношите в централния кръг на леда. В средата му е изрисувана голяма, заплашителна мечка. Символът на клуба: сила, големина, страх. Амат е най-дребният на пързалката, винаги е бил; още откакто бе на осем, всички му повтарят, че няма да се справи със следващото ниво, че не е достатъчно здрав, достатъчно силен, достатъчно голям. Но сега се оглежда и вижда отбор, който утре ще играе полуфинал. Това е един от четирите най-добри юношески отбора в цялата страна. И Амат е тук. Поглежда Лют и Бобо, Бенгт и Давид, Бени и Кевин. Смята да им покаже, че може да играе. Ако ще да го убият.

Почти нищо не може да накара Петер да се чувства толкова зле, колкото го кара да се чувства хокеят. И, абсурдно, но почти нищо не може да го накара да се чувства по-добре. Той премисля, премисля, премисля ситуацията си, докато накрая кислородът в офиса свършва. Когато неудовлетворението и гаденето вече стават нетърпими, Петер се изправя и отива на пързалката. Обикновено там мисли по-добре, затова сяда на една седалка и започва да тупка топката си, забил поглед в бетонния под. Дори не забелязва, че долу започва тренировката на юношеския отбор.

Сюне излиза от офиса си, за да си вземе кафе. На връщане вижда Петер да седи сам на трибуната. Сюне знае, че спортният директор вече е зрял мъж, но за един стар треньор е трудно да спре да възприема момчетата като момчета.

Сюне никога не му е казвал, че го обича. За един родителски образ това може да бъде не по-малко трудно, отколкото за истински баща. Но знае колко много Петер се страхува да не разочарова всички. Всички мъже са движени от страхове, а най-големият страх на Петер е, че не е достатъчно добър. Достатъчно добър баща, достатъчно добър съпруг, достатъчно добър спортен директор. Той изгуби родителите и първото си дете, а всяка сутрин умира от ужас да не загуби Мира, Мая и Лео. Не би издържал да се страхува, че може да изгуби и клуба си.

Сюне го вижда най-накрая да вдига глава и да поглежда към юношите на леда. Първоначално следи тренировката разсеяно. Толкова е свикнал да следи случващото се в отбора, че започва да преброява играчите, без дори да се замисли. Сюне стои в сенките, за да види изражението му, когато загрее какво става.

От десет години Петер помага за оформянето на тази група момчета, знае имената на всички играчи и техните родители. Отмята ги един по един наум, за да види дали някой липсва, дали някой не е контузен, но явно всички са там. Всъщност са с един повече. Преброява ги повторно. Сметката не излиза. Накрая вижда Амат. По-нисък и слаб от всички, все още с екипировка, която му е леко голяма, точно както в академията. Петер го зяпа. После прихва.

Толкова пъти е чувал, че това момче трябва да спре да играе, че няма шанс, а ето го сега на леда. Никой друг не се е борил по-здраво за тази възможност и Давид му я дава точно днес. Това е една малка сбъдната мечта, в цялата си простота, а днес Петер има нужда от нещо такова.

Сюне кима едновременно доволно и тъжно. Връща се в офиса си, затваря вратата. Довечера ще проведе една от последните си тренировки с мъжкия отбор, а когато сезонът приключи, ще се прибере и вътрешно ще му се иска това, което се иска на всички нас, когато напускаме нещо: нещото да се провали. Да се окаже, че не може да функционира без нас. Че сме незаменими. Но няма да стане нищо такова, пързалката ще си остане там, където винаги е била, а клубът ще продължи да съществува.

Амат наглася каската си и веднага влиза в единоборство. Пада тежко на леда, но скача обратно на крака. Отново го бутат, той отново скача. Петер се обляга назад и се усмихва с онази широка усмивка, за която Мира казва, че използва само преди да заспи, след като е изял два топли сандвича със сирене и е изпил чаша червено вино. Позволява си да остане на трибуната още петнайсет минути, преди да се върне в офиса. С облекчено сърце.

Фатима стои в тоалетната и разтяга гърба си, бавно и внимателно, така че никой да не я чуе, когато изскимтява от болка. Понякога сутрин буквално се изтъркулва от разтегателния диван, защото мускулите ѝ отказват да помогнат на тялото да се изправи. Опитва да го крие доколкото може, винаги оставя момчето си да седи на крайната седалка в автобуса, така че да гледа в друга посока и да не види болката, изписана на лицето ѝ, когато пристигнат и тя се изправи. Дискретно оставя краищата на найлоновите торбички в кошчетата да стърчат навън, за да не се налага да се навежда толкова ниско, когато трябва да ги изпразни. Всеки ден измисля нови начини да компенсира болките.

Моли за извинение, когато влиза в офиса на Петер. Ако не бе проговорила, той дори нямаше да я чуе. Петер вдига поглед от документите си, поглежда часовника и казва учудено:

– Ама, Фатима, какво правиш тук?

Тя отстъпва ужасено две крачки назад.

– Съжалявам! Не исках да преча, просто щях да изпразня кошчето и да полея цветята, мога да се върна по-късно, след като си си тръгнал!

Петер се почесва по челото. Засмива се.

– Никой ли не ти е казал?

– За кое?

– За Амат.

Петер осъзнава, твърде късно, че не бива да се говори така на една майка. Тя веднага ще си помисли, че синът ѝ е претърпял ужасна злополука или пък, че е бил арестуван. Няма средно положение, когато кажеш на някой родител „разбра ли за детето си“.

Петер я хваща нежно за раменете и я отвежда в коридора, а после към трибуната. Минава половин минута, преди Фатима да разбере какво гледа. После закрива лицето си с ръце и се разплаква. С юношите тренира момче, което е с една глава по-ниско от всички останали. Нейното момче.

Гърбът ѝ никога не е бил по-изправен. Би могла да пробяга хиляда мили.

13

Юношите не се напрягат, казано им е да играят на седемдесет и пет процента, никой не иска контузии преди мача. Амат не може да си позволи този лукс, хвърля се напред във всяка ситуация, засилва се, сякаш опитва да издълбае леда, докато стигне до бетона отдолу. Това не му донася нищо. Юношите го препъват и спират, притискат го до мантинелата, удрят го по китките със стиковете си, търсят всяка пролука в екипировката му, за да го наранят. Някой го блъска с лакът във врата, Амат се просва на четири крака, вижда Лют да спира рязко пред него, но не успява да затвори очи, преди леденият душ от кънките да засипе лицето му. Давид не продумва. След четиресет и пет минути Амат е толкова потен, изморен и бесен, че от него се иска епична сдържаност, за да не изкрещи: „Защо съм тук? Защо ме извикахте, ако дори няма да ме оставите да играя?“. Чува смеха зад гърба си. Знае, че и да каже нещо, просто ще му се изсмеят още по-високо.

– Нали ти казах. Твърде е слаб – изсумтява Бенгт, докато Амат се надига от леда за хиляден път.

Давид поглежда часа.

– Ще пробваме един на един. Амат срещу Бобо – инструктира той.

– Ти шегуваш ли се? За Амат това е втора тренировка поред, той издъхва!

– Просто нареди конусите – отговаря Давид.

Бенгт свива рамене и надува свирката. Давид остава до мантинелата. Знае, че възгледите му за хокея са спорни; знае, че трябва да продължава да печели, за да му позволят да играе по своя си начин. Но той и не се интересува от друго. А няма победители, без да има губещи. Не се раждат звезди, без някой от колектива да бъде жертван.

Давид предпочита прост вариант на упражнението „един на един“ – върху леда се нареждат редица конуси, от единия край на игрището чак до другия, така че между тях и мантинелата да се образува коридор. Защитник се изправя срещу нападател. Ако шайбата напусне коридора, защитникът печели, така че нападателят е принуден да търси начин да го преодолее в рамките на ограничено пространство.

Бенгт поставя конусите на около седем-осем метра от мантинелата, но Давид му казва да стесни коридора. Бенгт го поглежда учудено, но се подчинява, а Давид му прави знак да приближи конусите още повече. Двама от юношите се размърдват нервно, но не казват нищо. Накрая коридорът става широк само около метър, така че Амат няма никакъв шанс да се възползва от бързината си и да заобиколи Бобо. Ще трябва да се сблъска с него тяло в тяло. Амат, който е четиресет килограма по-лек от защитника, също осъзнава това. Засилва се с шайбата, а бедрата му крещят, пълни с млечна киселина. Разбира се, упражнението предполага известно спортсменско разстояние между нападател и защитник, но Бобо не му оставя такова. Хвърля се право върху него с цялата си тежест. Тялото на Амат тупва върху леда като чувал с брашно. От скамейката се чува силен смях. Давид прави отсечен жест, с който ги подканва да повторят.

– Посрещни го като мъж! – виква Бенгт.

Амат намества каската си. Опитва да диша спокойно. Този път Бобо връхлита по-бързо, а на Амат му причернява пред очите. След миг осъзнава, че лежи в ъгъла до мантинелата, но не е съвсем сигурен как се е озовал там. Вече не чува смеха от скамейката, в ушите му отеква неясно ехо. Изправя се, взима шайбата. Бобо забива стика право в гърдите му. Чувството е като да се удариш с всичка сила в нисък висящ клон на дърво.

– Изправи се! – крещи Бенгт.

Амат се надига на колене. От устата му капе кръв, прехапал си е устната или езика, или и двете. Бобо се надвесва над него, но сега не злорадства. Този път изглежда почти притеснен. В очите му се мярка зрънце съчовечност. Или поне човечност.

– По дяволите... Амат. Стой долу. Не виждаш ли, че Давид това иска? Че затова си тук?

Амат поглежда към скамейката. Давид стои спокойно със скръстени ръце и чака. Вече дори Бенгт изглежда разтревожен. Чак сега Амат разбира какво има предвид Бобо. За Давид единствено победата е от значение, а големите мачове се печелят единствено от отбори с високо самочувствие. Така че какво правиш в деня преди най-големия мач? Оставяш отбора да прегази някой по-слаб. Амат не е тук като играч, а като жертва.

– Не ставай – моли го Бобо.

Амат не го слуша.

– Отново – прошепва той и се изправя с разтреперани бедра.

Бобо не отговаря веднага, затова Амат удря със стика по леда и изкрещява:

– ОТНОВО!!!

Не биваше да го прави. Цялата скамейка го чува. Не оставя избор на Бобо. Погледът на защитника потъмнява.

– Окей. Както искаш. Наперен идиот.

Амат се засилва. Бобо го очаква в средата, принуждава го да се приближи до мантинелата, игнорира шайбата и се засилва право в тялото му. Главата на Амат се удря в мантинелата, той се строполява на пода и му трябват десет секунди, за да успее да се изправи на колене.

– Отново? – изръмжава Бобо през стиснати зъби.

Амат не отговаря. Отива до синята линия, взима шайбата и заема позиция, като оставя след себе си тънка следа кръв по леда. Вижда как тялото на Бобо се напряга, докато той прави убийствен завой над мечката в средата на терена и се връща в коридора, за да сложи край на упражнението. „Като мъж“, мисли си Амат. Като мъж.

Не би трябвало да му е останала енергия, за да се засили така, както се засилва. Не би трябвало да има смелостта да се насочи право към Бобо след всички удари, които получи. Но в живота има моменти, когато или потъваш, или изплуваш, и вече нищо няма значение. Какво повече могат да му направят? Fuck them.22 Бобо се задава насреща му с пълна сила, но в абсолютно последния миг Амат не го посреща като мъж, а се превива на две, вижда кънките на Бобо да се накланят, бутва шайбата между тях и извърта чевръсто тялото си встрани.

С една крачка Амат подминава защитника, с две настига шайбата, с три вече се намира в зоната за нападение. Чува как Бобо се блъска в мантинелата някъде зад него, но вече вижда единствено вратата. Повежда си шайбата надясно, наляво, надясно, изчаква страничното помръдване, изчаква, изчаква, изчаква, накрая вижда кънките на вратаря да се накланят само на два милиметра и стреля в движение към далечния ъгъл. В обратната посока. Мрежата се разклаща, когато шайбата се озовава във вратата.

Лъв сред мечки.

Обзет от сляпа ярост, Бобо се засилва чак от другия край на игрището. Той е един от най-лошите кънкьори в отбора, но когато стига до Амат с вдигнат високо стик, все пак е набрал достатъчно скорост и разполага с достатъчно предимство в теглото, че да прати момчето в болница. Не чува бързите, резки крачки зад себе си, така че ударът в рамото го изненадва, а адската болка се разпространява чак до челюстта му.

Амат се свлича на леда изтощен, но в безопасност. Бобо лежи по гръб и мига към лампите, а над него се появява лицето на Бени.

– Достатъчно, Бобо – казва той.

Бобо кима на пресекулки. Бени му помага да стане и разтърква раздразнено рамото си.

Когато си на петнайсет, шумът от удар на хокейна шайба в мрежата на врата може да бъде най-прекрасният звук на света. Когато си на трийсет и две – също.

– Запиши го в групата за утре – казва Давид и напуска скамейката.

Когато юношите се отправят към съблекалнята, Амат все още лежи на леда. Гласът на Бенгт достига до него през гъста като сметана мъгла:

– Събери шайбите и конусите. Обикновено казвам на момчетата, че вечерта преди мач чукането е забранено, но ти едва ли ще чукаш някого, така че просто забрави за чекиите, защото утре ще играеш.

На момчето му отнема един час да се добере до съблекалнята, полузалитайки, полупълзейки. Помещението е празно. Радиаторът е изключен. Обувките му са нарязани, а всичките му дрехи лежат подгизнали на пода под душа. Това е най-хубавият ден в живота му.

14

Събота е и всичко ще се случи днес. Всичко най-хубаво и всичко най-лошо.

Часът е шест без петнайсет сутринта, а Мая търси болкоуспокояващи в кухненския шкаф. Трескава и хремава, тя се връща в леглото си и се свива до Ана. Почти е заспала, когато Ана я ритва и измърморва сънено:

– Посвири ми.

– Тихо.

– Посвири ми!

Мая изръмжава.

– Знаеш ли, имам въпрос за теб. Какво предпочиташ – да не свиря на китарата всеки път, когато ме помолиш, или ДА НЕ ТЕ УБИЯ С НЕЯ!?

Ана дълго време се цупи мълчаливо. После докосва внимателно бедрото на Мая с вечно ледените пръсти на краката си.

– Моля те?

Мая се предава и започва да свири. Защото Ана обича да заспива под звуците на китарата, а Мая обича Ана. Има температура, кашля и се чувства ужасно, а последното, което си помисля, преди самата тя да заспи, е как трябва да остане цял ден в леглото.

Впоследствие ще ѝ се иска да го бе направила.

Дворът е обгърнат от гъст мрак, когато Петер паркира малкия автомобил пред сервиза, който се намира в последната къща в западния край на града, точно преди началото на гората. Спа три тревожни часа и се събуди с натежали сетива. Глигана, негов приятел от детинство, стои в слабо осветен гараж, наведен над капака на един толкова стар „Форд“, че явно се нуждае по-скоро от магически ритуали, а не от гаечен ключ. Винаги са го наричали Глигана, защото играеше като диво прасе. Висок е колкото Петер, но е два пъти по-широк. Коремът му може да е омекнал малко в сравнение с дните му като хокеист, но мускулите на ръцете и рамената му все още изглеждат като изковани от метал. Само по тениска е, въпреки че вратата на гаража е отворена. Здрависва се, без да се притеснява от факта, че Петер няма къде да избърше лепкавата смес от масло и нечистотия, която остава по дланта му. Знае много добре, че мръсотията докара приятеля му до лудост.

– Миа уж каза, че ще я оставиш вчера – ухилва се той и кима към колата.

– Щях – признава Петер, борейки се с паниката от изцапаните си пръсти.

Глигана се засмива сухо, дава му парцал и почесва брадата си, толкова гъста и буйна, че прилича на космата бандитска качулка с процеп за очите.

– Ядоса ли се?

– Да кажем, че не беше много доволна – споделя Петер.

– Искаш ли кафе?

– Имаш ли сварено?

– От кафеварка? Да не си станал някой благородник? – подхилква се Глигана. – В ъгъла има кана за вода и разтворимо кафе.

– Ще се оправя, благодаря.

Глигана нарочно го потупва по ръката, а Петер се избърсва с раздразнена усмивка. Все същите шеги – четиресет години по-късно. Глигана взима фенер и излиза на двора. Петер застава до него разтреперан и изпълнен с чувство на безполезност, каквото може да изпитва само мъж от определено поколение, докато гледа друг мъж от същото поколение да поправя колата на съпругата му. Глигана се изправя и спестява на Петер техническата терминология:

– Дреболия. Бобо ще я оправи, като се събуди. Можеш да се върнеш да я вземеш към девет.

Връща се в гаража, вдига разсеяно едната гума на „Форд“-а и като че ли не се напряга повече, отколкото се напряга Петер, когато изхвърля велпапе в кофата за разделно събиране. За жалост, Бобо е наследил както силата, така и неадекватните кънкьорски умения на баща си. Едно време Глигана всяваше страх като защитник, но Сюне често въздъхваше: „Момчето може да се препъне и в синята линия на леда“.

– Не можеш ли днес да оставиш Бобо да поспи малко повече? Заради мача следобед – казва Петер.

Глигана вдига вежда, без да вдигне поглед, прокарва ръка по лицето си, за да избърше потта, и оставя лъскави петна масло по брадата си.

– Ще са нужни два часа да се оправи колата. Ако дойдеш да я вземеш в девет, Бобо ще може да почне в седем, така че няма да го будя рано.

Петер отваря уста, но не казва нищо. Хокейният мач си е хокеен мач, но на следващия ден това семейство пак ще трябва да стане, за да си изкарва прехраната. Бобо е солиден защитник, но далеч няма потенциал да стане професионалист. В къщата има още две по-малки деца, а световната икономика не чака никого. Мечките серат в гората, а всички останали са срали на Бьорнстад.

Глигана му предлага да го откара до тях, но Петер предпочита да се разходи. Има нужда да си успокои нервите. Минава покрай фабриката, която приютява все по-малко хора. Подминава големия магазин за хранителни стоки, който задуши малките. Поема по пътя към центъра и завива по търговската улица, която с всеки изминал сезон става все по-къса.

Рамона е доживяла до пенсионна възраст, но хубавото на това да имаш собствен бизнес е, че никой не може да те принуди да спреш да работиш. Кръчмата е нейна, откакто не е на майка ѝ, а преди това пък беше на дядо ѝ. Общо взето, изглежда по същия начин, с тази разлика, че дядо пушеше вътре, а Рамона пуши навън. Три цигари преди закуска, като пали последната от изгасващия пламък на предишната. Момчетата, които всяка вечер играят билярд и пият бира на кредит в кръчмата, гальовно я наричат „Мама Марлборо“. Няма собствени деца, Холгер не можа да се сдобие с наследници, а може би и никога не е имал нужда. Казваше, че единственото семейство, което иска освен Рамона, е спортното. Веднъж някой го попита дали има спорт, който не харесва, а Холгер отговори: „Политиката, трябва да спрат да я показват по телевизията“. Ако къщата им се бе подпалила, той щеше най-напред да спаси Рамона, държейки през цялото време абонаментната си карта за Бьорнстад Хокей. Беше техен, този откачен спорт. Най-силният му смях и най-топлите му пръсти, обгърнали нейните, останаха на трибуната в залата. Тя пушеше, а той се разболя от рак. „Страдам от иронична болест“, заявяваше Холгер безгрижно. Рамона не позволява на никого да казва, че е „умрял“. Холгер я изостави, тя така гледа на нещата. Като предателство. Сега, когато него го няма, Рамона стои в снега като голо дърво без кора, беззащитна.

Научила се е да живее по такъв начин, че дните да минават. Хората така правят. Следобед, когато смяната във фабриката приключи, „Кожуха“ се пълни с млади мъже, които тя нарича „момчетата“, докато полицията и клубът ги наричат много по-лоши неща. Способни са на много гадости, но обичат Рамона така, както само Холгер я е обичал. Понякога ги закриля твърде много, знае го. Бьорнстад ражда сурови хора и житейските условия не са смекчили характерите на момчетата ѝ, но те са всичко, което ѝ е останало от него, те са единственият начин да се доближи до миналото.

Смъртта прави странни, неразбираеми неща с любящите души. Рамона остана да живее в апартамента над кръчмата и не ходи по-далеч от пепелника пред входната врата; след като магазинчето от другата страна на улицата фалира, някои от момчетата, които зареждат склада на големия хранителния магазин, ѝ купуват храна оттам. Минали са единайсет години, откакто Холгер я изостави, и на всеки мач на мъжкия отбор, дори когато местата са разпродадени, на трибуната има две празни седалки.

Петер я вижда отдалече. Рамона го изчаква.

– Господинът търси ли нещо? – пита тя.

Остаряла е, но си е все същата, точно като кръчмата. Тези, на които не им допада, че вечерно време „Кожуха“ предлага убежище на местните бандити, говорят за нея като за неприятна лелка със социални фобии, която е напът да си загуби ума, но макар понастоящем Петер да я вижда рядко, при всяко посещение има чувството, че се прибира у дома след дълго пътуване.

– Още не знам – усмихва се той.

– Изнервен си заради мача?

Не е нужно да отговаря. Тя изгася третата цигара с подметката си, пъхва фасовете в пакета и предлага:

– Уиски?

Той поглежда към небето. Градът скоро ще се събуди и явно дори слънцето планира да изгрее рано. Всички стават с мечтата, че един юношески мач ще промени всичко. Дали общината отново ще насочи поглед към гората? Дали ще се сдобият с хокейно училище, а може би дори с търговски център? Може би хората ще започнат да дават други упътвания. „Карай направо, покрай Хед“, вместо сегашното „Ако стигнеш до Бьорнстад, значи си подминал отбивката“. Петер е отделил толкова много време да убеждава останалите в това, че вече сам не знае дали си вярва.

– С удоволствие бих пийнал чаша кафе – казва той.

Рамона се подсмихва и слиза по стълбите към кръчмата.

– Така е със синовете на бащи, които са обичали уиски твърде много: или го пиете постоянно, или изобщо. В някои семейства няма средно положение.

Петер е ходил в „Кожуха“ повече пъти, преди да навърши осемнайсет, отколкото след това. Прибираше баща си от кръчмата, а понякога му помагаше да повали някой и друг събирач на дългове от Хед. Мястото изглежда същото като едно време. Вече не мирише толкова на цигари, но като се имат предвид останалите неща, на които може да мирише един подземен бар, това не е непременно нещо добро. Сега помещението е празно, разбира се, Петер никога не ходи там вечер, „Кожуха“ не е здравословно място за спортен директор на слабо представящ се мъжки отбор. Старите мъже в бара винаги са имали какво да кажат, но от по-младите може да се очаква нещо повече от сурови думи. Под кожата на някои хора в този град има постоянно напиращо насилие. Петер не го забелязваше като дете, но може би тъкмо заради това го видя толкова ясно, когато се върна от Канада. Тих гняв, излъчван от онези, които не бяха успели нито в хокея, нито в училище, нито финансово, нито пък бяха потърсили спасение на друго място. Сега ги наричат „Групата“, макар че те самите никога не използват тази дума.

Клубът на привържениците на хокейния отбор винаги се е казвал „Ursus Arctos“23 и официално мъжете, които висят в „Кожуха“, са част от него, заедно с пенсионерите, учителите и родителите с малки деца, които седят на трибуната със седалки. Групата съществува без членски карти и тениски. Градът е твърде малък за големи тайни и Петер знае, че дори в най-силните си дни те не наброяват повече от трийсет-четиресет души, но все пак това е повече от достатъчно, за да налага допълнително полицейско наблюдение по време на мачовете на мъжкия отбор, така че безопасността да е гарантирана. Играчи, които са били привличани от други градове, но според феновете не са направили достатъчно на леда, за да оправдаят заплатите си, са се появявали внезапно в офиса на Петер с желание да скъсат договорите си и да се преместят. Журналисти от местния вестник един ден задават критични въпроси, а на другия са необяснимо незаинтересовани. Заради Групата противниковите отбори се боят да идват в Бьорнстад. За съжаление, спонсорите също. Мъжете на по двайсет и нещо, които посещават „Кожуха“, са станали най-консервативните хора тук. Те не искат модерен Бьорнстад, защото знаят, че модерният Бьорнстад няма да иска тях.

Рамона плъзга чашата кафе по бара и почуква по дървения плот.

– Искаш ли да си излееш душата?

Петер се почесва по темето. Мама Марлборо винаги е била най-видният психолог в Бьорнстад. Макар и стандартната ѝ препоръка да е „вземи се в ръце, хората си имат по-сериозни проблеми“.

– Просто ми се насъбраха много грижи.

Той вдига поглед към стените, покрити със знамена, шалчета, снимки на играчи и фланелки от мачове.

– Кога за последно гледа мач, Рамона?

– Не съм ходила, откакто Холгер ме изостави. Знаеш това, момче.

Петер върти чашата между пръстите си. Изважда портфейла си. Рамона му махва, за да го спре, но той все пак оставя парите на бара.

– Ако не искаш да ги вземеш за кафето, можеш да ги оставиш във фонда.

Тя кима одобрително и взима банкнотите. Фондът са парите, които държи в спалнята си. Взима от тях, когато някое от момчетата остане без работа и не може да се справя със сметките.

– Точно сега един от старите ти приятели на леда се нуждае от фонда. Робан Холтс беше съкратен от фабриката. Прекарва тук твърде много време.

– Лошо – измърморва Петер, защото не знае какво друго да каже.

Мислеше си да се обади на Робан от Канада, а после си мислеше да му се обади, като се прибра у дома. Мислите обаче не са достатъчни. Двайсет години са твърде дълго време и вече не знае как би могъл да започне разговора. Трябва ли да помоли за прошка? За какво? И как? Погледът му отново се насочва към стените.

– Този хокей. Някога замисляла ли си се колко странен спорт е това, Рамона? Правилата, пързалката... на кого му хрумват такива неща?

– На човек, който иска да осигури на пияните мъже с пушки по-безопасно за обществото хоби? – предполага остарялата собственичка на бара.

– Имам предвид... по дяволите... може би звучи откачено, но понякога се чудя дали не гледаме твърде сериозно на всичко това. Дали не притискаме юношите прекалено здраво. Та те са почти... деца.

Рамона си налива уиски. Все пак закуската е най-важното ядене за деня.

– Зависи какво искаме от децата. И какво децата искат от хокея.

Петер стисва чашата по-силно.

– И какво искаме, Рамона? Какво може да ни даде спортът? Влагаме целия си живот в него, а на какво се надяваме, в най-добрия случай? Няколко мига... няколко победи, няколко секунди, през които се чувстваме по-велики, отколкото сме всъщност, няколко единични възможности да си въобразим, че сме... безсмъртни. Но това е лъжа. Не е нещо важно.

Мълчанието се настанява между тях и остава да лежи там недокоснато. Едва когато Петер оставя празната си чаша върху дървения плот и се изправя, за да си ходи, възрастната вдовица допива уискито си и изсумтява:

– Спортът ни дава единствено мигове. Но какво е животът, Петер, ако не просто един миг?

Най-добрият психолог в града.

Мира събира екипировката на Лео, сгъва изпраните дрехи, прибира багажа му в сака и го оставя в антрето. Той е на дванайсет и би трябвало сам да си събира нещата, Мира го знае. Но знае също така, че ако го остави да се оправя сам, ще го откара до залата, след което ще трябва веднага да се върне обратно, за да вземе всичко, което е забравил.

След като приключва с всичко, успява да седне пред компютъра за половин час. По време на една родителска среща, когато Лео още беше в долните класове, учителката му ѝ разказа как е отговорил синът ѝ, когато го попитала какво работят родителите му: „Татко работи с хокей. Мама работи с писане на мейли“.

Слага кафе, отмята точки от списъците и графика си, чувства се като че ли има камък в гръдния кош, диша дълбоко. „Пристъпи на паника“, каза ѝ психологът преди шест месеца, след което Мира повече не стъпи там. Срамуваше се. Все едно животът ѝ не беше достатъчно щастлив, все едно не беше доволна. Как би могла да обясни тези думи на семейството си? „Пристъпи на паника“, какво изобщо е това? Адвокат, съпруга на спортен директор, хокейна майка, небесата знаят, че обича да бъде и трите неща, но понякога, докато кара през гората в едната или другата посока, Мира спира колата, седи в мрака и плаче. В тези моменти си спомня как собствената ѝ майка бършеше сълзите от бузите на децата си и шепнеше: „Никъде не е казано, че животът е лесен“. Да бъдеш родител, означава вечно да се чувстваш като твърде малко одеяло. Колкото и да опитваш да завиеш всички, все на някого ще му е студено.

Събужда Лео в осем, закуската му стои на масата, след половин час Мира ще го закара на тренировка. После ще се върне у дома да вземе Ана и Мая, като и трите ще работят безвъзмездно в столовата в залата по време на мача на юношите. След това трябва да откара Лео до дома на негов приятел и най-вероятно Мая до дома на нейна приятелка. После се надява, че Петер ще се прибере навреме от офиса, за да могат да изпият по чаша вино заедно, може би дори да хапнат малко размразена лазаня, преди той да заспи от изтощение, а тя да седи будна до полунощ, отговаряйки на писмата във входящата си кутия, която никога не се изпразва. Утре е неделя, което означава още пране на хокейни дрехи, събиране на багажи в сакове и будене на тийнейджъри. В понеделник се връща обратно на работа, а честно казано, в последно време работата ѝ е гадна. Откакто отказа шефската позиция, изискванията към нея иронично се повишиха. Знае, че я оставят да идва последна сутрин и да си тръгва първа следобед просто защото е най-добрата в това, което прави. Но отдавна не е чувствала, че се представя в най-добрата си светлина. Няма време. Изнемогва.

Когато децата бяха малки, тя виждаше толкова много родители да губят самообладание по трибуните. Тогава не знаеше защо, но вече разбира. От един момент нататък хобитата на децата не са просто хобита, родителите влагат толкова часове в тях, правят такива жертви и инвестират толкова много пари, че дори във възрастните им мозъци се загнездва едно по-дълбоко значение. Хобитата започват да символизират други неща и компенсират или засилват собствените ни неуспехи. Мира знае, че звучи нелепо, знае, че това е просто нелеп мач от нелеп спорт, но днес дълбоко в себе си тя също се притеснява дотолкова, че да ѝ се гади. Притеснява се заради Петер, юношите, клуба и града. И дълбоко в себе си също иска да спечели нещо.

Минава през стаята на Мая, събира дрехи от пода, а щом дъщеря ѝ изсумтява насън, слага ръка на челото ѝ. Топло е. След няколко часа Мира ще се изненада, че въпреки това дъщеря ѝ доброволно, дори ентусиазирано, ще настоява да отиде в залата. Мая обикновено се прави на мъченица така усърдно, че би могла да накара дори цъфнал косъм да звучи като причина да не ходи на хокей.

Впоследствие майката ще съжали хилядократно, че не е принудила момичето да остане вкъщи.

15

Има много неща, от които ни боли, без да знаем защо. Тревогата може да бъде като личен закон за гравитацията, която притиска душата ни. Бени винаги е заспивал лесно и е спал трудно. В деня на мача се събужда рано, но не от нерви, такива неща нямат място в живота му. Излиза преди майка му да е станала, оставя колелото в началото на гората и изминава пеша оставащите километри до развъдника на Адри. Седи в двора и гали кучетата, докато не се появяват двете му други каки, Катя и Габи. Те целуват малкия си брат по косата, а после навън излиза най-голямата сестра, удря го силно по врата и пита дали наистина е нарекъл учителката си „бонбонени гащички“. Бени никога не лъже Адри. Тя отново го удря по врата, после го целува също толкова силно и прошепва, че го обича и че не иска да го сполети нещо лошо, но ако още веднъж чуе, че се е обърнал така към някой преподавател, ще го убие.

Четиримата закусват, обградени от кучетата, без да говорят кой знае колко. Правят го веднъж годишно, малък помен, достатъчно рано сутрин, че майка им да не разбере. Тя така и не прости на мъжа си. Когато се случи, Бени беше твърде малък, за да го намрази, а трите сестри са някъде по средата. Всеки води своя лична борба. Когато Бени се изправя, моли никоя от тях да не тръгне след него, а те не питат къде отива. Просто го целуват една по една и му казват, че е идиот и че го боготворят.

Той се връща при колелото си през снега, отива с него до гробището, свива се на земята, облегнал гръб на надгробния камък на Алан Ович, и пуши трева, за да смекчи болката дотолкова, че сълзите да могат да потекат. Пръстите на момчето докосват захабените букви върху плочата. На този ден преди петнайсет години, в една ранна мартенска сутрин, Алан взе ловджийската си пушка, преди семейството му да се е събудило. После отнесе цялата си болка право в гората. Няма значение колко пъти обясняваш нещо такова на едно дете. Никой не губи родител по такъв начин, без да проумее, че всички възрастни лъжат, като казват, че „вината не е твоя“.

Човек го боли. А душата се свива.

Минутите пълзят към обяд. Кевин е на двора и с меки, овладени движения дриблира с шайбата, описвайки сложна траектория между четиресетте стъклени бутилки, поставени на леда. На всички останали им се струва, че това се случва непонятно бързо, но за него всяко движение с китката е лежерно. Неговото време тече по-бавно от това на другите, не знае защо. Когато бе малък, по-големите деца го биеха, защото беше толкова добър. Докато на една тренировка Бени не се появи от нищото. Прекараха няколко месеца, гостувайки си един на друг. Вечер под завивките четяха с фенерчета старите комикси на сестрите на Бени и животът им придоби логика. Собствените им суперсили ги обединяваха.

– Миличък? – прекъсва го майка му от вратата на верандата и сочи часовника си.

Когато Кевин се приближава, тя протяга предпазливо ръка и изтупва снега от рамото му. Дланта ѝ се задържа там по-дълго и по-нежно, отколкото е свикнал. Майка му прехапва устни.

– Притеснен ли си?

Кевин поклаща глава. Тя кима гордо.

– Трябва да тръгваме, баща ти е взел билети за по-ранен полет до Мадрид. Ще те оставим пред залата.

– Може би ще имате време да гледате първата третина24?

Вижда в очите ѝ, че тя се разкъсва вътрешно. Просто никога не би го признала.

– Много бързаме, миличък, татко ти има важна среща с клиент.

– Ще играят голф – изръмжава Кевин.

Това е най-близката до открито възражение реплика, която би си позволил. Майка му не отговаря. Кевин знае, че е безсмислено да продължава, в този дом на почит не е хокеят, а това да се избягват разговорите за чувства. Повишиш ли глас, губиш. В отговор чуваш единствено „не мога да водя дискусия с теб, ако крещиш“, последвано от затварянето на врата някъде в къщата. Кевин тръгва към антрето.

Майка му се колебае. Отново протяга ръка към рамото му, но се спира и вместо това докосва нежно шията му. Тя е шеф в голяма компания и всичките ѝ подчинени я харесват тъкмо заради отзивчивостта и съчувствието, които проявява. Като че ли ѝ е по-лесно да го прави, когато отношенията между хората са професионални. Години наред си лягаше вечер и заспиваше, мечтаейки за всички неща, които ще прави, когато остарее и има повече време, а сега се буди отчаяна посред нощ, защото вече не помни какви са били тези неща.

Искаше да даде на Кевин всичко, което тя не получи като дете, като си мислеше, че ще ѝ остане време и за всичко останало. Говоренето и слушането. Годините минават твърде бързо; някъде между работното ѝ време и тренировките на Кевин тя стана възрастен човек, но така и не се научи как човек може да комуникира с детето си, когато се налага да вдига глава нагоре, за да го погледне в очите.

– Ще дойдем на финала! – обещава тя, както може само една майка, която живее в свят, където е напълно невъзможно да се състои финал без участието на сина ѝ.

Столовата още е празна, макар че залата вече се пълни с хора. Мира вари кафе и вади хлебчета за хотдог от фризера. Мая се взира през прозореца.

– За кого се оглеждаш? – дразни я Ана.

Мая я поглежда сурово, при което Ана свива ръце пред устата си и имитира пращящ глас от пилотска кабина:

– Дами и господа, ще ви помолим да не отваряте снаксовете си по време на полета, защото на борда има хора, алергични към фъстъчено масло.

Мая я ритва по пищяла. Ана отскача настрана и продължава със същия глас:

– В КРАЕН СЛУЧАЙ можем да ви разрешим да оближете бавно солта от фъстъ...

Мира вижда всичко, чува всичко и разбира почти всичко, но замълчава. Невъзможно ѝ е да остави дъщеря си да порасне, но проблемът е, че никой не я пита. Мира също е била на петнайсет и за съжаление, си спомня точно какви мисли се въртяха в главата ѝ тогава.

– Ще донеса млякото от колата – извинява се тя, когато вижда, че Ана се кани да каже нещо, което нито майката, нито дъщерята са готови да чуят в присъствието на другата.

Татко вече седи в колата, моли Кевин да седне отпред и започва да го разпитва за изпита по английски в понеделник. Цялото съществуване на татко е стремеж към съвършенство, целият му живот е шахматна дъска и той не е доволен, ако не е два хода пред всички останали. „Успехът никога не е случаен. Късметът може да ти донесе пари, но не и успех“, както казва често. Безпощадността му в бизнеса плаши хората, но Кевин никога не го е виждал да вдига ръка срещу някого или дори да крещи. Ако поиска, може да бъде даже чаровен, но без всъщност да разкрива каквото и да било за себе си. Не губи самообладание и никога не се превъзбужда – така е, когато през цялото време живееш в бъдещето. Днес е денят на мача, но в понеделник е изпитът по английски. Два хода напред.

„Задачата ми е да ти бъда баща, не приятел“, обясни веднъж преди много години, когато Кевин спомена, че майката на Бени гледа почти всичките им мачове. Не беше нужно да се ядосва, за да обясни на Кевин как стоят нещата: майката на Бени не спонсорира клуба с милиони крони всяка година, не се грижи лампите в залата да светят. Така че може би ѝ остава малко повече време да ходи на мачове.

Бени хваща пътя покрай езерото, за да може да пуши, без да го види някой и майката на Лют да не стартира нова петиция, както направи, когато бяха в подготвителното училище и Лют видя Бени да яде сладки, въпреки че не беше събота. Тя е с две ръце за справедливостта и равенството, стига човек да се придържа към нейното конкретно разбиране за значението на тези думи. Почти всички родители са така. Бени винаги си е мислил, че този град е ужасно място да бъдеш възрастен. Заравя фаса в снега, стои със затворени очи между дърветата и обмисля дали просто да не се обърне и да тръгне в другата посока. Далеч от всичко тук. Да открадне кола и да остави Бьорнстад в огледалото за обратно виждане. Чуди се дали това би го направило по-щастлив.

Паркингът пред залата е пълен с хора. Таткото на Кевин спира малко встрани.

– Днес нямаме време да останем и да си поговорим – казва той и кима към другите спонсори и родители на паркинга, които са също толкова впечатлени от парите на семейство Ердал, колкото са децата им от играта на Кевин.

Когато израснеш в семейство, което никога не обсъжда чувствата си, се научаваш да долавяш нюансите в такива думи. Не беше нужно татко да се извинява на Кевин, че няма да го закара чак до главния вход, но все пак го направи. Потупват се набързо по раменете и Кевин слиза.

– Ще се чуем после – казва татко.

Кевин винаги му се обажда след мач. Има бащи, които питат „спечелихте ли?“, но таткото на Кевин пита „с колко спечелихте?“. Кевин го чува как си води бележки. Една част от мазето вкъщи е отделена на грижливо подредени кутии, пълни с дебели тетрадки с подробна статистика от всеки мач, който Кевин е изиграл още откакто бе малко дете. Сигурно има хора, според които е неправилно да питаш сина си „колко гола вкара?“ вместо „вкара ли гол?“, но както баща му, така и самият Кевин биха отговорили по един и същи начин: „Колко голове вкарват техните синове?“.

Кевин не пита баща си дали ще имат време да гледат първата третина, просто затваря вратата и вдига сака на рамо, сякаш днес е събота като всяка друга. Но след като колата прави обратен завой, той се обръща и се заглежда след нея, докато тя не се скрива от погледа му. Около него има повече родители, отколкото играчи. За тях това не е събота като всяка друга.

По някаква причина майката на Кевин се обръща и поглежда през задния прозорец. Обикновено никога не прави така; и тя като мъжа си смята, че е от голямо значение да не проявява сантименталност и да научи Кевин да бъде самостоятелен. Виждали са как разглезени деца от съседските къщи във Възвишението порастват и се превръщат в триумф на посредствеността – безпомощни мрънкала, които като камъни за кърлинг цял живот са се плъзгали по вече разчистен път. Родителите на Кевин не възнамеряват да го оставят да се превърне в такъв човек. Дори когато боли, дори когато като малък Кевин извървя пеша в мрака целия път от Хед, защото татко му искаше да го научи на последиците от това да закъсняваш, дори когато майка му трябваше да се престори на заспала, когато момчето се прибра. Дори когато плака тихо във възглавницата си. Най-удобното за родителите не е най-доброто за децата, тя е убедена в това. Кевин порасна силен, защото му позволиха да го направи.

Но майка му винаги ще си спомня това, което видя през прозореца на колата тази събота. Ще си спомня как изглежда синът ѝ на паркинга. В най-важния ден от живота си той е най-самотното момче на света.

Амат се опитва да изглежда така, все едно съвсем случайно се е запътил към столовата. Справя се горе-долу толкова добре, колкото когато човек се опитва да изглежда сякаш съвсем случайно е изял сладоледа на най-добрия си приятел. Мира се е запътила в обратната посока, но щом го вижда, се усмихва весело и казва твърде високо:

– Здравей, Амат! Мая ли търсиш?

В този миг Амат изобщо не се чувства като Джеймс Бонд, в нито едно отношение. Мира посочва към кафето и продължава надолу по стълбите, но се обръща и виква:

– Успех днес!

После напряга мускули и изръмжава драматично, както е чувала да звучат петнайсетгодишните, когато си пожелават късмет:

– Убий ги!

Амат се усмихва засрамено. В столовата Ана и Мая са повишили гласове и водят разпалена дискусия, а Мира бърза да се отдалечи, преди някоя от тях да каже нещо по въпроса с момчетата, което после да трябва да изтрива от майчиния си мозък със сапун, вода и значителни количества Ризлинг.

Бени застава до Кевин, без приятелят му да го чуе. Слага ръка на рамото му и не казва и дума за лъщящите очи на Кевин. В замяна Кевин не споменава нищо за годишнини и гробища. Никога не е имало нужда. Просто се поглеждат в очите и казват това, което винаги изричат преди мач:

– Кое е второто най-приятно нещо на света, Кев?

Кевин не отговаря веднага и Бени го сръчква с лакът в корема.

– Ей, суперзвездата, кое е ВТОРОТО най-приятно нещо?

– Сексът... – усмихва се Кевин.

– Но ПЪРВО трябва да излезем на леда, за да правим НАЙ-ПРИЯТНОТО нещо! – виква Бени и замахва толкова изразително със сака си, че Кевин трябва да залегне.

Докато вървят към съблекалнята, Кевин вдига поглед и пита:

– Отиде ли до тоалетна, Бенямин?

Когато бяха малки, по време на един от първите им мачове заедно, Бени се напика на скамейката. Не защото не стигна навреме до тоалетната, а защото едно от децата в противниковия отбор цял мач опитваше да спъне Кевин, затова Бени отказваше да стане от скамейката и да рискува да пропусне смяна25, оставяйки Кевин беззащитен.

Бени се засмива високо. Кевин също. После двамата взимат стиковете си и отиват да правят най-приятното нещо на света.

– Ама чу ли новите песни, а? Направо са INSANE26! Надрусваш се само като ги слушаш! – обяснява Ана разпалено.

– Какво точно не разбираш? Не обичам техно! – вика Мая.

– Не е ТЕХНО, а ХАУС! – отсича Ана оскърбено.

– Whatever27. Обичам музика, в която някой свири поне на ЕДИН инструмент и текстът се състои от малко повече от ПЕТ думи.

– Божеее, кога ще прослушаш музика, която не е като саундтрак на самоубийство? – пита Ана, спуска коса пред лицето си и имитира музикалния вкус на Мая, като засвирва безкрайно бавно на въздушна китара и запява, стенейки: „I’m so sad, wanna die, because my music suuucks…28“.

Мая се засмива високо и контрира, като размахва едната си ръка във въздуха, а с другата натиска копчетата на невидим лаптоп:

– Окей, но това е музиката, която ти слушаш: „Унц-унц-унц... ДРОГА! ЙЕЕ! Унц-унц-унц-унц!“.

Амат се прокашля близо до тях. В този момент двете вече подскачат толкова щуро из столовата, че Ана обръща цяла купчина кутии с желирани мечета. Мая се спира и започва да се смее с глас.

– Окей ли сте...? – пита Амат.

– Просто много, много се интересуваме от музика – ухилва се Мая.

– Окей... аз... знаеш, просто минавах, аз... може би ще играя днес – казва Амат.

Мая кима.

– Чух за това. Честито.

– Сигурно през повечето време ще седя на пейката. Но съм част от... отбора... аз... но ако няма да правиш нищо след това... Имам предвид вечерта. Тази вечер. Или ако ще правиш нещо, може... исках просто да питам дали... или ако искаш... с мен...

Ана се подхлъзва на две торбички желирани мечета и едвам не обръща хладилника с безалкохолните напитки. Мая се смее толкова силно, че започва да ѝ се повръща.

– Извинявай, Амат, съжалявам, какво каза?

Амат се кани да отговори, но не успява. Кевин е застанал до него и въобще не си прави труда да изглежда сякаш минава случайно. Дошъл е заради Мая. Когато го вижда, тя спира да се смее.

– Здрасти – казва той.

– Здрасти – казва тя.

– Казваш се Мая, нали?

Тя кима предпазливо. Оглежда го от глава до пети.

– Да. Ти как се казваш?

Минават няколко секунди, преди Кевин да разбере, че Мая се шегува с него. Всички в Бьорнстад знаят как се казва.

Засмива се.

– Ефраим фон Байсмагнет29, на вашите услуги.

Кевин, който по принцип никога не се шегува, сега се покланя театрално. Мая се засмива. Амат стои отстрани и мрази това, че смехът ѝ е най-хубавият звук, който някога е чувал, и че не е насочен към него. Кевин гледа Мая очаровано.

– Довечера с отбора ще се събираме у нас. За да отпразнуваме победата. Родителите ми ги няма.

Мая вдига вежда скептично.

– Изглеждаш много сигурен, че ще спечелите.

Кевин като че ли не разбира коментара.

– Ние винаги печелим.

– Аха, така ли, Ефраим аф30 Байсмагнет? – шегува се Мая.

– ФОН Байсмагнет, ако позволите – усмихва се Кевин.

Мая се смее. Ана се изправя от пода и приглажда засрамено косата си.

– Там ли ще е... Бени? На партито?

Мая я ритва по пищяла. Кевин кима доволно.

– Ще видиш. Вземи и приятелката си. Ще бъде готино.

После се обръща към Амат, сякаш сега го забелязва, и възкликва:

– И ти ще дойдеш, нали? Вече си част от отбора!

Амат опитва да си придаде самоуверен вид. Кевин е две години по-голям и когато застанат един до друг, това си личи съкрушително ясно.

– Може ли и аз да взема приятел? – пита той тихо.

– Сори, Ахмед! Само за съотборници е, нали се сещаш? – отговаря Кевин и го тупва по гърба.

– Казвам се Амат – казва Амат, но Кевин вече си е тръгнал.

Мая и Ана изчезват със смях в столовата. Амат остава сам в коридора.

Ако довечера получи един-единствен шанс да реши мача, ще даде всичко от себе си, за да го направи.

16

Човек може да се гордее с един отбор по различни причини. Може да се гордее с мястото или с общността, или с някой конкретен човек. Отдаваме се на спорта, защото ни напомня, че сме малки, но също така и защото ни прави по-големи.

Мира оставя момичетата в столовата и се засмива неохотно. Ако чуеше нещата, които самата тя говореше на приятелките си, когато беше на петнайсет, Петер би изпитал рязка нужда от дефибрилатор. Двамата бяха така изненадани един от друг в началото. Тя го наричаше „единственият спретнат хокеист“, а той си запушваше ушите, когато Мира се шегуваше с другите бармани. Беше свикнала да е единственото момиче на работното място, а в това отношение адвокатските бюра не бяха по-различни от кръчмите, но тя никога не бе имала проблем с тестостерона. Петер бе този, който трябваше да диша в хартиена торбичка, след като по време на една от малкото вечери, когато съпругите още бяха канени, един лишен от предни зъби играч от мъжкия отбор информира Мира, че е отъркал пениса си „във всяка една проклета чаша тук“, надявайки се, че жената на спортния директор ще се погнуси. Тя отвърна, като подробно му разясни женския еквивалент на описаното от него действие, а беззъбият не посмя да я погледне повече през остатъка от вечерта. Петер се засрами. И все още се срамува. Последният смутен неандерталец. След всички тези години те все още могат да се изненадват един от друг. Това не е толкова лошо.

Запътила се е към паркинга, но спира при пързалката и се взира в нея. Колкото и да се опитва, тук никога няма да бъде нещо повече от половинката на Петер. Приема, че всички възрастни от време на време се замислят за живота, който са могли да живеят някъде другаде. Това колко често ти минават такива мисли може би определя колко щастлив можеш да бъдеш. Майка ѝ все казваше, че дъщеря ѝ е настроена неизлечимо романтично и в същото време неизлечимо състезателно. Мира предполага, че това е вярно, като се има предвид, че с Петер три пъти са играли заедно боулинг и въпреки това още са женени. След третия път потърсиха в интернет „дежурен брачен консултант“ в един и половина през нощта. Боже, колко му се дразни понякога и колко го обича... Не изпитва онази любов, която покълва и расте, а тази, която те измъчва. Все едно непрестанно се намира в критично състояние. Иска просто денонощието да имаше четиресет и осем часа. Дори не е алчна, би се задоволила и с трийсет и шест. Просто иска да изпие едно питие и да изгледа докрай някой сериал, прекалено ли е да помоли за нещо такова? Просто иска да има време да ушие достатъчно голямо одеяло.

Твърде често си мисли за другия живот. Онзи, който някой друг живее. Ужасно се радваше за Петер, когато му предложиха договор в НХЛ, но и ужасно се зарадва за себе си, когато кариерата му приключи. Когато тя най-накрая почувства, че си е намерила място. Ще му го признае ли някога? Че за нея краткото време, когато той не беше нито играч, нито спортен директор, а продаваше застраховки и просто се опитваше да бъде доволен от живота, бе най-хубавият период от брака им? Как да кажеш такова нещо на някого, когото обичаш?

Когато Исак умря, сякаш го последваха всички и всичко. Дробовете им колабираха и те имаха нужда от изфабрикувана любов, която да им направи изкуствено дишане. Затова Мира взе най-тежкото решение, което някога бе вземала: осъзна, че се налага да върне Петер към хокея.

Границата между живот и оцеляване е тънка, но когато си едновременно романтик и състезател, това има един положителен страничен ефект: никога не се предаваш. Мира взима млякото от колата, остава на място и се засмива сама на себе си. Осъзнава, че се е научила да го прави все по-често. После взима зелен шал с надпис „Бьорнстад Хокей“ и го връзва около врата си. На връщане в залата поздравява и прегръща хора, облечени в същия цвят. За кратък миг всичко останало губи значение. Не е нужно да разбираш всичко, което се случва на леда, за да го обичаш, нито пък е нужно да обичаш този град, за да се гордееш с него.

Петер обикаля около залата като призрак, който не може да влезе вътре. Целият му ден беше поредица от онези секунди, в които влизаш в стая и веднага забравяш какво си искал да вземеш оттам. В коридора пред офиса си се блъска разсеяно във Фрак, което си е постижение, тъй като Фрак се забелязва отдалече. Висок е около два метра, а и е станал доста по-широк, отколкото беше, когато играха заедно на финала във Висшата лига. Винаги е бил от хората, които компенсират слабото си самочувствие, като привличат колкото се може повече внимание върху себе си. Говори високо като дете със слушалки, а като тийнейджър винаги ходеше на купони, облечен с костюм, докато всички останали носеха дънки, защото бе чел в някакво списание, че това се харесва на момичетата. Когато пък бяха последен клас в гимназията, един от спонсорите на клуба умря и всички от отбора трябваше да се явят на погребението с костюми. Щом разбра за това, той реши да отиде с фрак. Така получи прякора си.

Сега е собственик на няколко големи магазина за хранителни стоки, един тук, един в Хед и два на други места, чиито имена Петер не е проявил достатъчно внимание да запомни, когато Фрак му е разказвал за тях. Все пак той говори толкова много, че са го изхвърлили от всички ловни клубове в цялата околия, защото не може да си мълчи дори в гората. Когато играеха заедно, Фрак жестикулираше с дългите си ръце всеки път, когато съдията отсъдеше срещу него, а настроението му прескачаше толкова бързо между смях, плач, отчаяние и бяс, че Сюне казваше, че все едно се опитва да тренира „мим, който никога не си затваря устата“. Фрак бе посредствен играч, но обичаше да се състезава. Когато приключи с хокея, тази нагласа го превърна в много повече от посредствен търговец. Сега си сменя колата всяка година, а на ръката си носи „Ролекс“ с размерите на апарат за кръвно налягане. Трофеи от друг вид спорт.

– Ама че работа, а? – засмива се грамадният магазинер и поглежда надолу към Петер.

Стоят пред старата отборна снимка. На нея са застанали един до друг.

– И сега ти си спортен директор, а аз – основен спонсор – казва Фрак по такъв начин, че Петер пропуска да отбележи, че той всъщност е просто спонсор, без частта основен.

– Да. Ама че... работа – признава Петер.

– Грижим се един за друг, нали? Мечките от Бьорнстад! – изревава Фрак и продължава, преди Петер да успее да отговори: – Вчера срещнах Кевин Ердал. Питах го дали е притеснен. Знаеш ли какво ми отговори? „Не.“ Питах го каква му е тактиката за мача и знаеш ли какво ми отговори? „Да спечелим.“ После ме погледна право в очите и каза: „Нали затова спонсорираш клуба? За да получиш възвръщане на инвестициите си“. Седемнайсетгодишен! Ние говорихме ли така, като бяхме на седемнайсет?

Петер не отговаря. Не знае спомня ли си изобщо да е бил толкова млад. Отива до машината за кафе, която пак е развалена. Дрънчи и дращи крайно неохотно, след което изплюва нещо с цвят на използван снус и консистенция на лепило. Въпреки това Петер го изпива. Фрак се почесва под една от брадичките си и снишава глас.

– Видяхме се с общинските политици, аз и някои други спонсори, както и няколко души от ръководството и... ами... нали знаеш, така, неофициално.

Петер търси сметана и опитва да създаде впечатление, че не му се слуша, но Фрак не обръща внимание.

– След като юношите спечелят финала, в Бьорнстад ще се основе хокейно училище. Иначе би изглеждало зле, от гледна точка на пиара, нали знаеш. А после ще има малка дискусия във връзка с реновирането на залата...

– Също неофициална, предполагам – изръмжава Петер, защото знае, че на политически език „неофициално“ в тази община означава да чешеш нечий гръб с една ръка и да прибираш пачки в джоба с другата.

Фрак го потупва по гърба и кимва към офиса.

– Кой знае, Петер, може би дори ще имаме средства да ти вземем еспресо машина!

– Ще съм ви благодарен – измърморва Петер.

– Предполагам, че нямаш нещо за пиене там вътре? – пита Фрак.

– Притеснил си се преди мача ли? – усмихва се Петер.

– А имало ли е отстъпка на кафява боя, когато Да Винчи е рисувал Мона Лиза?

Петер се засмива и кима към съседния офис.

– Президентът сигурно има някоя бутилка.

Фрак грейва. Петер виква след него:

– Фрак, днес няма да си събличаш фланелката, нали? Не като на четвъртфинала? Родителите не се зарадваха много!

– Обещавам! – лъже Фрак и без да се обръща, добавя бързо, сякаш планът му е бил такъв от самото начало: – Ще пийнем по чашка преди мача, нали? Ти можеш да пиеш и вода. Или поскмуст31, или каквото там предпочиташ. Но съм поканил и някои от другите спонсори, та си мислех, че можеш да хапнем? Малко... неофициално?

Връща се както с бутилка, така и с шефа, който вече има тъмни петна под мишниците, а челото му лъщи като току-що почистена ледена пързалка. Едва тогава Петер осъзнава, че е попаднал на засада.

Фатима никога не е виждала залата толкова препълнена. Обикновено гледа мачовете на Амат с момчешкия отбор, но тогава идват само родителите на играчите, както и малките им братя и сестри, които са били принудени да присъстват. Днес на паркинга е пълно с възрастни хора, които се молят да купят билети на четворно по-скъпи цени. Амат отдавна е взел два билета. Фатима се зачуди защо синът ѝ не искаше да отиде със Закариас както обикновено, но Амат каза, че иска да ѝ покаже в какъв отбор ще играе един ден. Това бе преди около седмица, но тогава изглеждаше крайно невероятно въпросният ден да настъпи толкова скоро. Фатима стиска здраво билетите в ръка и се опитва да не стои на пътя на никого, но очевидно не успява да бъде невидима, защото изведнъж някой я хваща и казва:

– Ей! Можеш ли да помогнеш малко, а?

Фатима се обръща. Маган Лют отправя напрегнат жест първо към нея, а после към една счупена бутилка на пода.

– Ще донесеш ли някаква метла? Нали се сещаш – някой може да стъпи върху стъклата! Някое дете!

Фатима разпознава жената, изпуснала бутилката, като майка на един от играчите в отбора, не понечва сама да събере парчетата, а се отправя към мястото си на трибуните.

– Не ме ли ЧУВАШ? – избухва Маган Лют и хваща Фатима за ръката.

Фатима кима и прибира билетите в джоба си. Навежда се към стъклата. Спира я ръка на рамото ѝ.

– Фатима? – казва Мира приятелски, след което видимо не толкова приятелски се обръща към Маган Лют: – Какъв ти е проблемът?

– Моят проблем? Тя работи тук! – изсумтява Маган.

– Не и днес – казва Мира.

– Как така не днес! А какво прави тук?

Фатима изправя гръб и прави толкова малка крачка напред, че не я забелязва никой друг, освен тя самата. После поглежда Маган в очите и отговаря: