Unknown

– Това беше часовникът на БАЩА МИ, проклети сополанковци!

Думите заседнаха в гърлото му, щом видя израженията им. Чувството за вина така и не го напусна истински. Никога не са говорили за това, но Давид въведе един ритуал, само между него и момчетата. От време на време, понякога само веднъж на сезон, когато някой от тях двамата изиграеше изключителен мач, далеч отвъд нормалното, когато покажеше лоялност и смелост, Давид му даваше часовника си и момчето можеше да го носи чак до следващия мач. Никой не знаеше за тази надпревара освен Бени и Кевин, но през тази седмица, веднъж в годината, този от тях, който си беше извоювал правото да носи часовника, бе като безсмъртен. През тези седем дни всичко беше по-голямо, дори времето.

Давид не си спомня кога настъпи краят на ритуала. Момчетата го надраснаха, той го забрави. Продължава да носи часовника всеки ден, но не мисли, че Бени или Кевин изобщо си го спомнят.

Всичко се променя толкова бързо. Всички най-добри юношески играчи се обадиха на Давид и всички искат да играят за него в Хед. Ще изгради добър мъжки отбор там. Мъжкият отбор, който винаги е искал да ръководи. Ще имат Кевин, Филип, Лют и колектив от лоялни съотборници около тях. Големи спонсори, подкрепа от общината, ще създадат нещо голямо. Липсва им само едно момче. И в момента то стои на леда, допряло устните си до тези на друго момче. На Давид му се повръща.

Часовникът на баща му проблясва, огрян от самотна улична лампа, когато той им обръща гръб и изчезва незабелязан. Не може да погледне Бени в очите. Не знае дали някога отново ще може да го направи.

Всички часове, които играч и треньор са прекарали заедно в съблекалнята, всички нощи в автобуси, на отиване или връщане от турнири и гостувания – каква стойност имат? Всичкият смях и всички шеги, толкова по-груби, колкото по-дълго е пътуването – Давид винаги е чувствал, че това обединява отбора. Понякога вицовете са за блондинки, понякога за хората от Хед, понякога за педали. Всички се смееха. Споглеждаха се и се смееха високо. Бяха отбор, разчитаха едни на други, нямаха тайни. И все пак един от тях е имал. Последният, от когото човек би очаквал такова нещо. Какво разочарование.

Вечерта Жанет окачва боксова круша на тавана и разгъва мека постелка на пода в складовото помещение. Адри ѝ помага неохотно и ръмжейки. Когато приключват, Жанет остава там и тренира сама, докато Адри тръгва през гората, надолу към града, до квартала с редовите къщи. Късно е, затова щом отваря вратата и я вижда, Сюне веднага възкликва:

– Да не се е случило нещо с Бенямин?

Адри поклаща глава нетърпеливо и вместо това пита:

– Как се основава хокеен отбор?

Сюне се почесва объркано по корема. Прокашля се.

– Ами... не е толкова трудно, просто започваш. Винаги ще се намерят момчета, които искат да играят хокей.

– А момичетата?

Сюне повдига чело няколко пъти. Вдишванията свистят под тежестта на тялото му.

– В Хед има момичешки отбор.

– Ние не сме от Хед – отговаря Адри.

Той не може да не се усмихне на този отговор, но измърморва:

– Моментът не е подходящ за момичешки отбор в Бьорнстад. Имаме си достатъчно проблеми.

Адри скръства ръце.

– Имам една приятелка, Жанет, преподава в училището. Иска да отвори клуб за бойни изкуства в склада ми.

Устните на Сюне сякаш вкусват непозната дума.

– Бойни... изкуства?

– Да. Бойни изкуства. Добра е. Състезаваше се професионално. Младежите много ще я харесат.

Сюне отново се почесва по корема, този път с две ръце. Опитва да проумее какво се случва.

– Но... бойни изкуства? Това тук не е боен град. Това е хо...

Адри вече се отдалечава. Кутрето я следва. Ругаейки и мърморейки, Сюне тръгва след тях.

Когато Давид беше малък, татко му бе непобедим супергерой, татковците са такива. Чуди се дали самият той би бил такъв за детето си. Татко го научи да кара кънки, търпеливо и грижовно. Той никога не се биеше. Давид знаеше, че други бащи понякога го правят, но не и неговият. Неговият четеше приказки и пееше песни за лека нощ, не се караше, когато синът му се напикае в магазина, не викаше, когато Давид счупи прозорец с топка. Татко бе голям в живота и огромен на леда, безмилостен и неуязвим. „Истински мъж!“, хвалеха го винаги треньорите. Давид стоеше до мантинелата и попиваше всеки комплимент, все едно е бил отправен към него. Татко вършеше всичко целеустремено, никога не се колебаеше, нито в спорта, нито във възгледите си. „Можеш да бъдеш какъвто си поискаш, само не ставай педал“, смееше се той. Но понякога, на масата в кухнята, можеше да заговори по-сериозно: „Хомосексуализмът е оръжие за масово унищожение, Давид, запомни това. Не е естествен. Ако всички станат хомота, човечеството ще изчезне само след едно поколение“. Когато остаря, той често гледаше новините и нареждаше: „Това не е сексуална ориентация, това е мода! Тия ли са потиснато малцинство? Имат си собствен ПАРАД, кое им е потиснатото?“. Когато беше пил, правеше кръг с пръстите на едната си ръка и пъхаше в него показалеца на другата. „Така става, Давид!“ После допираше двата си показалеца и казваше: „Но така не става!“.

Когато нещо, каквото и да е, беше много лошо, значи беше „педерастко“. Когато нещо не работеше, то беше „гей“. Това не бяха просто понятия, а наречие и прилагателно, граматически оръжия.

Давид се връща обратно в Бьорнстад. Седи в колата и плаче от гняв. Срамува се. Отвратен е. От себе си. Цял живот е тренирал едно момче, обичал го е като син, а то го е обичало като баща. Няма по-лоялен играч от Бени. Няма по-голямо сърце от неговото. Колко ли пъти Давид е прегръщал шестнайсети номер след края на някой мач и му го е казвал? „Ти си най-смелият проклетник, когото познавам, Бени. Най-смелият проклетник.“

И след всички часове в съблекалнята, всички нощи в автобуси, всички разговори и шеги, кръв, пот и сълзи, момчето не е посмяло да каже най-голямата си тайна на своя треньор.

Това е разочарование, Давид знае, че е неизмеримо разочарование. Няма друг начин да се опише колко много се е провалил като личност, щом дори такъв боец като Бени си мисли, че треньорът му би се гордял по-малко с него, ако знаеше, че е хомосексуален.

Давид се мрази заради това, че не е станал по-добър от баща си. Това е задачата на синовете.

Адри и Сюне обикалят от къща на къща. Всеки път, когато някой отвори и хвърли многозначителен поглед към небето, за да покаже, че е малко късно да се тропа по вратите на почтени хора, Сюне пита дали „тук живеят малки момичета?“. Адри ще разправя тази история като някаква легенда и ще казва, че е било все едно египетският фараон обикаля домовете в търсене на Мойсей. Адри няма особено добри библейски познания, това трябва да го признаем, но я бива в други неща.

Навсякъде я питат „ама нали в Хед има момичешки отбор“, а тя всеки път отговаря едно и също. Накрая натиска един звънец и вратата се отваря от някого, който едва стига дръжката.

Момиченцето е на четири години и стои в антре без лампи, в къща, пълна със синини. Вдигнала е леко изплашените си ръце, стои на пръсти, сякаш всеки момент е готова да побегне, ушите ѝ непрестанно се ослушват за стъпки откъм стълбите. Но очите ѝ са широко отворени и гледат право към Адри, без да мигат.

Сърцето на Адри успява да се разбие многократно, докато тя кляка. Застава със свити колене пред момичето и го поглежда. Виждала е войни, виждала е страдание, но с това не се свиква. Никога не знаеш какво да кажеш на четиригодишно дете, което изпитва болка и си мисли, че това е нормално, защото животът никога не му е показвал нещо различно.

– Знаеш ли какво е хокей? – прошепва Адри.

Момиченцето кима.

– Можеш ли да играеш? – пита Адри.

Момиченцето поклаща глава. Сърцето на Адри прескача, гласът ѝ се губи.

– Това е най-хубавата игра на света. Най-хубавата. Искаш ли да те науча?

Момиченцето кима.

Давид иска от дъното на душата си да се върне в Хед, да прегърне момчето и да му каже, че знае. Но не може да разобличи човек, който очевидно не е пожелал сам да му признае. Големите тайни ни превръщат в малки хора, особено когато ние сме тези, от които другите трябва да пазят тайните.

Така че Давид се прибира, слага ръка върху корема на приятелката си и се преструва, че плаче заради детето. Животът му ще е щастлив, ще получи всичко, за което е мечтал, кариера, успехи и титли, ще тренира непобедими отбори в легендарни клубове в различни страни, но никога няма да позволи на някой от играчите да носи номер шестнайсет. Винаги ще се надява, че Бени ще се появи някой ден и ще поиска екипа си.

В Бьорнстад една шайба стои върху един надгробен камък. Буквите са ситни, за да могат да се поберат всички думи. „Все още най-смелият проклетник, когото познавам.“ До шайбата лежи часовник.

48

Мая и Ана са седнали, всяка на своя камък. Достатъчно навътре в гората, че да бъдат нужни дни някой да ги открие.

– Ходи ли при терапевта? – пита Ана.

– Казва, че не трябва да сдържам толкова мисли и чувства в себе си – отговаря Мая.

– Добра ли е?

– Окей е. Но говори повече и от родителите ми. Някой трябва да ѝ каже, че би било добре да сдържа малко ПОВЕЧЕ мисли в себе си.

– Зададе ли ти вече оня въпрос за това как се виждаш след десет години? На психоложката, при която ходех, след като мама се махна, ѝ беше любим.

– Не.

– А какво би отговорила? Как се виждаш след десет години? – пита Ана.

Мая не отговаря. Ана не казва нищо повече. Връщат се заедно в дома на Ана, лягат в едно легло и дишат в такт с часове, докато Ана не заспива. Тогава Мая се промъква в коридора, слиза в мазето, взима един ключ, отваря един шкаф. Вади пушката и излиза в мрака навън, носейки още по-голям мрак вътре в себе си.

Хокеят е сложен и в същото време изобщо не е. Може да бъде трудно да разбереш правилата, може да бъде предизвикателство да живееш в такава среда, и да е почти невъзможно да убедиш всички хора, които обичат играта, да не я дърпат в различни посоки толкова силно, че да я скъсат. Но поначало, в дълбините на същността си, хокеят е елементарен:

– Просто искам да играя, мамо – казва Филип със сълзи на очи.

Тя знае това. Сега обаче трябва да решат къде да играе синът ѝ. Дали да остане в Бьорнстад Хокей, или да отиде с Кевин, Лют и останалите в Хед. Майката на Филип знае разликата между правилно и грешно, между добро и зло, но все пак му е майка. А каква е работата на една майка?

Фрак седи на една маса, обграден от най-добрите си приятели. Един от тях посочва иглата на вратовръзката му и се подсмихва:

– Време е да я свалиш, а, Фрак?

Фрак поглежда надолу към иглата. На нея пише „Бьорнстад Хокей“. Поглежда останалите мъже, които набързо са свалили собствените си игли и са ги заменили с такива на Хед Хокей. На тях им е лесно. Все едно става дума просто за един клуб.

Мама помага на Филип да си събере багажа – не защото не е достатъчно голям, за да се справи сам, а защото все още ѝ доставя удоволствие да го прави. Слага ръка на сърцето му, което бие като детско под дланта ѝ, въпреки че шестнайсетгодишният младеж вече е толкова висок, че трябва да се навежда, за да може да целуне майка си по бузата.

Тя си спомня всеки сантиметър. Всяка битка. Мисли за лятната подготовка, когато Филип го откараха в болница, защото бе тичал, докато накрая започнал да повръща толкова силно, че получил остро обезводняване. На следващия ден отиде на тренировка.

– Не е нужно да тренираш – обясни му Давид.

– Моля те… – примоли се Филип.

Давид го хвана за раменете и отговори честно:

– Есента трябва да избера най-добрите играчи. Може би дори няма да участваш в официални мачове.

– Просто ме остави да тренирам. Искам да играя. Моля те, просто искам да играя – изхлипа Филип.

Падаше при всяко единоборство, губеше във всички упражнения, но продължи да се връща. В края на лятото Давид посети дома на майка му, седна в кухнята ѝ и ѝ разказа за едно изследване, което показвало колко много от елитните играчи никога не са били сред петимата най-добри в младежките си отбори и как често шестият или дванайсетият най-добър юноша е този, който успява да пробие при мъжете. Защото е трябвало да се бори по-здраво. Защото не се огъва при неуспех.

– Ако Филип някога се съмнява в шансовете си, не му обещавай, че някой ден ще стане най-добрият в отбора. Достатъчно е просто да го убедиш, че може да се пребори за дванайсетото място – каза Давид.

Няма как да знае колко много означаваше това за семейството, защото те нямат думи, с които да го изразят. Посещението на Давид промени всичко. Само всичко.

Сега майката отпуска чело върху гърдите на шестнайсетгодишния си син. Той ще бъде един от най-добрите играчи, които този град някога е виждал. И иска просто да играе. Тя също.

Фрак стои на един паркинг. Мъжете си подават ръце, повечето от тях потеглят към Хед. Двама остават до Фрак и пушат. Единият казва:

– А журналистите?

Другият свива рамене.

– Звъняха двама-трима, ние, естествено, не отговаряме. Пък и какво, по дяволите, могат да направят? Няма нищо за разказване. Кевин беше оправдан. Дори журналистите не могат да пренебрегнат закона, нали?

– Нямаш ли някакво влияние в местния вестник?

– С главния редактор играем голф през лятото. Следващия път мога да го оставя да спечели.

Смеят се. Изгасят цигарите си, а Фрак пита:

– Какво смятате, че ще стане с Бьорнстад Хокей?

Мъжете го поглеждат въпросително. Не защото въпросът е странен. А защото на никого, освен на Фрак, не му пука за отговора.

Маган Лют седи в колата си и чака. Вилиам сяда на мястото до шофьорското. На горнището на анцуга му пише „Хед Хокей“. Филип излиза на улицата със сак в ръка, колебае се цяла вечност. После поглежда майка си, пуска ръката ѝ, отваря багажника на колата на семейство Лют, сяда на задната седалка. Майка му отваря предната врата, поглежда Вилиам в очите.

– Седнал си ми на мястото.

Вилиам възразява, но Маган го изпъжда на секундата. Момчетата седят отзад и се гледат, жените отпред правят същото. Маган преглъща тежко.

– Знам, че понякога се държа гадно, но всичко, което правя... всичко е за децата ни.

Майката на Филип кима. Цяла нощ е опитвала да убеди както себе си, така и Филип, че той трябва да остане в Бьорнстад Хокей. Но синът ѝ просто иска да играе, просто иска шанс да стане толкова добър, колкото може, а каква е работата на една майка? Да осигури на детето си възможно най-добрите условия. Повтаря си го, защото помни през какво трябваше да мине, за да стане наистина добра скиорка. Понякога трябваше да тренира с абсолютни задници и да не забравя, че външният свят няма нищо общо със спорта. Филип и Вилиам играят заедно още откакто бяха в детската градина, а двете с Маган се познават цял живот. Затова отиват към Хед. Защото приятелството е сложно и в същото време изобщо не е.

Фрак се прибира. Чува гласа на сина си, който е на дванайсет и сега обича хокей, но Фрак си спомня, че малкият мразеше тренировките, когато бе на шест. Всеки път го умоляваше да не ходи. Въпреки това Фрак го водеше и му обясняваше, че това е хокеен град. Дори след като Елизабет измърмори по време на вечеря „но ако НЕ ИСКА да играе, скъпи, трябва ли наистина да го караме?“, Фрак продължи да води момчето на тренировки, защото искаше то да разбере любовта му. Хокеят може би не е спасил живота на Фрак, но му даде такъв. Даде му самочувствие и принадлежност; без него той би бил просто едно дебело хлапе с диагноза „свръхактивност“, но вместо това се научи да фокусира енергията си. Хокеят говори на език, който Фрак разбира.

Притесняваше го, че синът му не иска да играе хокей, защото това щеше да ги отдалечи един от друг. Фрак се ужасяваше при мисълта, че момчето ще се захване със спорт, за който баща му не знае нищо, и по този начин ще се превърне в един от обърканите родители по трибуните, които не разбират правилата и не могат да участват в дискусиите. Не искаше синът му да се срамува от него.

– Хайде дай ми зарядното де! – вика сега синът на кака си.

Скоро ще стане тийнейджър. Едно време Фрак трябваше да го влачи насила до залата, а сега едва успява да го откъсне оттам. Синът му вече го моли за съвсем различни неща. През последните дни иска да му разрешат да заиграе в Хед. Както ще направят всички най-добри играчи.

– Зарядното не е ТВОЕ, гадина такава, МОЕ е! – виква момчето на сестра си, когато тя отива в стаята си и хлопва вратата.

Фрак протяга ръка, за да го спре и да каже нещо, но момчето още не е видяло татко си, така че ритва вратата и изкрещява:

– Дай ми зарядното, шибана КУРВА, така и така няма момчета, с които да говориш по телефона! Всички знаят, че би се РАДВАЛА да те изнасилят, но никой не ИСКА!

Фрак не си спомня точно какво се случва след това. Помни, че Елизабет се появява зад него и започва да дърпа отчаяно ръцете му, в опит да го накара да отпусне хватката. Синът виси ужасено във въздуха. Фрак го е вдигнал със здравите си ръце, блъска го в стената и крещи. Дъщеря му отваря вратата, онемяла от шок. Елизабет най-накрая събаря стокилограмовия си съпруг на пода. Той лежи и прегръща момчето си, и двамата плачат, единият – от страх, другият – от срам.

– Няма да станеш такъв мъж. Няма да позволя да станеш... обичам те, обичам те толкова много... трябва да бъдеш по-добър от мен... – повтаря Фрак отново и отново в ухото на сина си, без да го пуска.

Фатима включа скептично малката кола на скорост. Взе я назаем от родителите на Бобо, на които им се наложи да я убеждават, за да се съгласи. Фатима видя лицето на Бобо, подуто като това на Амат, но не каза нищо. Сега също си мълчи. Просто откарва сина си покрай Хед, през гората, чак до един друг град, достатъчно голям, за да има от онези магазини, които синовете търсят. Пита го дали има нужда от „нещо за хокея“, когато подминават един спортен магазин. Амат поклаща глава, не споменава, че есента може би изобщо няма да има клуб, в който да играе. А майка му може би няма да има работа. Никой не казва на другия какво биха могли да направят с пет хиляди крони. Тя остава отвън, когато Амат влиза в магазина. Продавачът отделя доста време, помагайки му да получи най-доброто за парите си. Накрая Амат излиза, влачейки се тромаво, защото иначе има чувството, че реброто се забива в белия му дроб при всяка крачка.

Потеглят към дома, отклоняват се малко преди Низината, спират пред една от вилите в средата на града. Фатима чака в колата, докато Амат оставя покупката на стълбите.

Мая не си е вкъщи. Когато се прибира, китарата я чака пред вратата. „Няма да намериш по-добър инструмент за пет хилядарки, след десет години момичето още ще е влюбено в китарата!“, обеща продавачът.

Фрак влиза в „Кожуха“. Застава пред бара с рошава коса, хванал шапката си в ръце. Рамона слага длани върху плота.

– Аха?

Фрак прочиства гърло.

– Колко спонсори има Бьорнстад в момента?

Рамона кашля и се прави, че брои на пръсти.

– Струва ми се, че общо един.

Той стиска челюсти и бузите му се размърдват.

– Искаш ли компания?

Рамона го поглежда скептично. Обръща му гръб и отива да обслужи друг клиент. Когато се връща, налива две чаши, слага едната пред Фрак, другата изпива сама.

– Ти си бизнесмен, момче. Спонсорирай Хед, ще е добре за хранителния ти магазин там.

– Хед Хокей не е моят клуб.

Тя сбръчква нос.

– Не съм сигурна, че имаш средствата да спасиш своя клуб.

Устните на Фрак се свиват, очите му се затварят и отварят нещастно.

– Ще продам магазина в Хед. Елизабет така и така се оплаква, че работя прекалено много.

– Би го направил заради един хокеен клуб?

– Бих го направил заради един по-добър хокеен клуб.

Рамона изсумтява предизвикателно.

– И какво искаш от мен? Не знам какво си мислиш, че продавам тук, но не е злато, мамка му.

– Искам да те вкарам в ръководството.

– Пиян ли си, момче?

– Трябва ни мъж, който да спаси клуба. А в Бьорнстад няма по-голям мъж от теб.

Рамона се засмива.

– Винаги си бил глупак. Човек би си помислил, че си вратар.

– Благодаря – смотолевя Фрак трогнато.

Защото Холгер беше вратар. В „Кожуха“ това е комплимент. Рамона отива да сервира на друг клиент. Когато се връща, слага халба бира пред Фрак и чаша кафе пред себе си.

Вижда изненадания му поглед и измърморва:

– Трябва да изтрезнея, ако ще съм част от ръководство. Като се има предвид колко съм изпила през последните четиресет години, може би ще ми трябват около два месеца.

Бени и басистът лежат един до друг в репетиционната. Обкръжени са от инструменти, наредени покрай всички стени. Над тях бди спокойна музика. Понякога е лесно да се научиш да свириш на каквото и да е. Трябва просто да не свириш, след което да спреш да го правиш.

– Скоро трябва да се прибирам – казва басистът.

Няма предвид апартамента в Хед. Има предвид дома си. Бени мълчи. На басиста наистина му се иска да не беше така.

– Можеш... да дойдеш с мен... – преборват се да кажат устните, въпреки че сърцето му се противи.

Не иска да чуе отговора. И не получава такъв. Бени се изправя и започва да се облича. Басистът става, пали цигара, усмихва се меланхолично.

– Можеш да се махнеш оттук, нали знаеш? Има и други животи на други места.

Бени го целува по косата.

– Не съм като теб.

Навън вали последният сняг за тази зима. След като Бени излиза и вратата се затваря меко зад него, басистът се замисля колко вярно е това. Бени не е като него, но не е и като хората, които живеят тук. Бени не е като никого другиго. Как да не обичаш такъв човек?

В Бьорнстад настъпва нощ, а Кевин тича сам по осветената пътека. Обиколка след обиколка, след обиколка. Докато болката в мускулите стане по-голяма от всяка друга. Докато адреналинът стане по-силен от несигурността, а гневът надделее над унижението. Пак и пак, и пак.

Първоначално ще му се стори, че си въобразява; че сенките лъжат очите му. За секунда дори ще успее да си помисли, че е толкова изморен, че халюцинира. Ще забави крачка задъхано. Ще избърше потта от лицето си с ръкава на анцуга. Чак тогава ще види момичето. Пушката в ръцете му. Смъртта в очите му.

Чувал е ловци да разказват как се държат животните, когато се боят за живота си. Едва сега ще проумее какво означава това.

Ана се събужда, оглежда се и започва да мърмори объркано и сънено, преди да скочи и да удари главата си в масичката до леглото. Дръпва одеялото. Сякаш се надява, че Мая се крие отдолу, но когато осъзнава какво се е случило, ужасът я раздира като нокти на диво животно. Хвърля се надолу по стълбите, нахлува в мазето и отваря оръжейния шкаф. Щом вижда какво липсва, Ана започва да крещи със стиснати устни, все едно кръвоносните съдове в главата ѝ експлодират един по един.

В шкафа има бележка, написана със спретнатия почерк на Мая. „Щастлива, Ана. След десет години се виждам щастлива. Теб също.“

49

След десет години една двайсет и пет годишна жена, в голям град далеч оттук, ще върви през паркинга на един търговски център. Точно до него ще има хокейна зала, но жената дори няма да погледне натам, защото сградата не е част от живота ѝ. Преди да се качи в колата си, жената ще се обърне към мъжа си и ще му се усмихне. Той ще сложи торбите в багажника и ще се засмее, щом срещне погледа ѝ. Няма да погледне към залата, не се интересува. Жената ще облегне брадичка върху покрива на колата за секунда, мъжът ѝ ще направи същото. Ще се подсмихнат и жената ще си помисли, че той е всичко, което тя иска да има и за което си е мечтала. Той е перфектен за нея. Тя е бременна. И щастлива. След десет години.

Пътеката пред него е спокойна, но не и пуста. Кевин вижда единствено очертанията в далечината. Забавя, без да спре напълно. Мая пристъпва напред и светлината я осветява. Кевин не успява да избяга. Когато вижда пушката, вече е твърде късно. Мая спира на три метра от него, ръцете ѝ държат оръжието спокойно, дишането ѝ е равномерно и спокойно. Очите ѝ не мигат, не се отделят от Кевин и за миг. Гласът ѝ звучи студено и безмилостно, когато му казва да застане на колене.

След десет години, в голям град далеч оттук, над входа на една хокейна зала ще свети надпис с името на един музикант. Тази вечер няма да има хокеен мач, а концерт. Това няма да е от значение за жената на паркинга, тя ще седне в колата и ще хване ръката на мъжа си. Няма да си прави илюзии, че любовта е лесна. Правила е много грешки, изпитвала е много болка и ще знае, че това важи и за мъжа ѝ. Но когато я погледне, той я вижда, вижда всички кътчета на душата ѝ, и макар да не е перфектен, то за нея е.

Кевин седи на колене в снега, кожата му се вкочанява от студа, ръцете му треперят, а главата му клюмва, но Мая допира дулото до челото му и прошепва:

– Погледни ме. Искам да те гледам в очите, когато те убия.

Сълзи текат по бузите му, той опитва да каже нещо, но хълцането и учестеното дишане надделяват над думите. От брадата му текат сополи и слуз. Студеният метал на двете цеви се притиска до кожата му, а в ноздрите на Кевин нахлува миризма на амоняк. Петното върху сивото долнище на анцуга му расте, докато не покрива целите му бедра. Напикал се е от страх.

Мая бе очаквала, че ще е притеснена. Може би дори изплашена. Но не чувства нищо. Планът беше прост: знаеше, че Кевин няма да може да заспи тази нощ, и се надяваше, че ще отиде да тича. Оказа се права, трябваше само да изчака пред къщата му достатъчно дълго. Тъй като предния път засече обиколките му, Мая знаеше колко точно време ще му е нужно да стигне дотук. Знаеше къде да се скрие. Кога да излезе от мрака. Пушката побира два патрона, но тя през цялото време знаеше, че ще ѝ е нужен само един. Дулото е опряно в челото на Кевин. Тази нощ всичко приключва.

Мая очакваше, че ще се поколебае. Ще размисли. Ще го пощади, въпреки всичко. Не го прави.

Когато натиска спусъка, съзнанието ѝ е празно. Когато стреля, очите на Кевин са затворени, а нейните – отворени.

След десет години един мъж на един паркинг ще подкара една кола на заден ход. Когато погледне през страничния прозорец, ще се вцепени. От друга кола ще излезе уверена жена с калъф за китара в ръка. Получила е инструмента от един приятел, когато е била на петнайсет. Все още отказва да свири на нещо друго. Ще забележи мъжа в колата, ще спре и за няколко ужасяващи секунди ще се пренесе обратно в един малък град в една далечна гора. Преди десет години. Когато мъжът беше момче, което молеше за живота си, коленичило в снега, а тя, надвесила се над него с пушка в ръце, натисна спусъка.

Кевин пада на земята. Успява да разбере, че умира. Мозъкът му има време да регистрира пръсването си, кръвта, сачмите. Сърцето спира. Когато отново започва да бие, гърдите му експлодират, а той пищи и плаче с безразсъдната истерия и паника на новородено.

Мая все още стои надвесена над него. Сваля пушката. Вади един патрон от джоба си и го пуска в снега пред Кевин. Кляка и го принуждава да я погледне в очите, когато му казва:

– Сега и ти ще се страхуваш от тъмното, Кевин. До края на живота си.

След десет години паркингът ще е пълен с хора. Съпругата на Кевин ще е бременна. Мая ще стои на няколко метра и ще има всички възможности на света да отнеме живота му. Ще може да отиде при тях и да разкаже какъв е той, да го унижи и унищожи пред очите на жената, която обича.

В този миг ще има цялата тази власт, но ще го остави да си отиде. Не прощава, не помилва, просто го пощадява. И той винаги ще го знае.

А Мая винаги ще знае, че той продължава, дори след десет години, да спи на светната лампа.

Когато Кевин подкара колата, потен и разтреперан, съпругата му ще го попита коя е била тази жена. И Кевин ще ѝ разкаже истината. Цялата.

През това време Мая ще тръгне към залата. Охранителите ще задържат въодушевените тела и ще опитат да заглушат гласовете, които викат след нея, но тя ще спре търпеливо и ще подпише всичко, което ѝ подадат, ще се снима с всички, които я помолят. Над тях думата „Разпродадено!“ ще мига до името на музиканта, който ще свири тази вечер.

Нейното име.

50

Ана тича в нощта, без да знае накъде. Погледът ѝ блуждае паникьосано, преди да види лампите на пътеката и да чуе писъка. Стига до края на гората и вижда всичко. Кевин и най-добрата ѝ приятелка. Той седи на колене и плаче истерично. Мая се обръща и го оставя сам, тръгва между дърветата и спира чак когато забелязва Ана. Петнайсетгодишните момичета се поглеждат в очите. После се прегръщат безмълвно и се прибират.

Рано на следващата сутрин Ана ще вземе патрона от пътеката. Ще го сложи на мястото му при мунициите на татко. Ако някой някога я пита къде е била тази нощ, тя ще каже „вкъщи“. Ако някой някога я пита какво е правила най-добрата ѝ приятелка, тя ще отговори: „Съжалявам, не видях ситуацията“.

Вратата на залата се отваря. Вътре влиза момче с патерици. Петер върви по коридора в другата посока, но се спира изненадан.

– Бенямин...

Не знае как да продължи. Никога не е знаел такива неща. Затова единственото, което успява да каже, е:

– Как е кракът ти?

Бени поглежда покрай него, към пързалката. Като всички, които обичат последния сантиметър, преди подът да се превърне в лед, той може да усети размахването на крилата още оттук. Зениците му се завъртат обратно към Петер и той отговаря:

– Ще е заздравял до първия мач на мъжкия отбор. Ако Сюне смята, че съм готов.

Петер свива вежди. Прокашля се смутено.

– Бени... това е... няма да можем дори да плащаме заплати на мъжкия отбор... Боже, възможно е изобщо да нямаме клуб наесен.

Бени се обляга на крака си. Този път на здравия, не на счупения.

– Просто искам да играя.

Петер се смее.

– Ама, леле, Бени, с такъв талант и такова сърце ти може да СТАНЕШ нещо. Говоря сериозно. След две години можеш да играеш на елитно ниво. Хед Хокей ще има фантастичен отбор, финансови ресурси... там ще имаш много по-добра възможност да се развиваш.

Бени свива рамене небрежно. Отговорът му е колкото кратък, толкова и безкомпромисен:

– Но аз съм от Бьорнстад.

Когато започват тренировките за деца в спортната зала, четирима тийнейджъри са повикани като инструктори. Стоят в централния кръг с цветовете на отбора: зелено, бяло и кафяво, като гората, леда и земята. Това място изгради клуб, който прилича на него. Суров и упорит – както в любовта си, така и във всичко останало.

Момчетата гледат към мечката, изрисувана под краката им. Когато бяха малки, тя ги плашеше, понякога още го прави. Амат, Закариас, Бобо и Бенямин: двама от тях тъкмо са навършили шестнайсет, двама скоро ще навършат осемнайсет. След десет години двама от тях ще са професионалисти. Един ще бъде баща. Един ще е мъртъв.

Телефонът на Бени звъни. Той не вдига. Телефонът звъни отново, Бени го вади от джоба си и поглежда номера. Поема дълбока, прорязваща глътка въздух и го изключва.

На една автобусна спира стои един басист с куфар. Звъни на същия номер, за последен път. После се качва в автобуса и отпътува. Никога няма да се върне тук, но след десет години ненадейно ще види лицето на Бенямин по телевизията и ще си припомни всичко. Погледи и връхчета на пръсти. Чаши върху захабен барплот и дим в тиха гора. Усещането върху кожата ти да пада сняг през март, а едно момче с тъжни очи и диво сърце да те учи да караш кънки.

Децата преминават последния сантиметър, губят равновесие и се изсипват върху леда. Момчетата в централния кръг се смеят и помагат на малките да се изправят. Опитват да ги научат, че има и други начини да спрат, освен да забият нос в мантинелата.

Никой от тях не вижда първата крачка на детето, което стъпва последно на леда. Тя е на четири години, кльощаво малко лапе с твърде големи ръкавици и онзи вид синини, които всички забелязват, но никой не коментира. Каската пада пред очите ѝ, но тя все пак вижда.

Адри и Сюне тръгват след нея, готови да я хванат, но откриват, че няма нужда. Следващия сезон момчетата в централния кръг ще изградят нов мъжки отбор, но това няма значение, защото след десет години не техните имена ще карат хората в Бьорнстад да вървят с гордо изпъчени гърди.

Тогава всички ще лъжат и ще казват, че са били тук и са видели как се случва. Първата крачка на момичето, което ще стане най-големият талант, който клубът някога е виждал. Всички ще казват, че са знаели още тогава.

Защото местните разпознават мечката.

Черешите винаги миришат на череши.

В хокейните градове е така.

БЛАГОДАРНОСТИ

Първо искам да благодаря на хората, които ми помогнаха с най-трудните части от тази история, но които по различни причини помолиха имената им да не се споменават тук. Безкрайно съм ви задължен.

Отправям специален благодарствен поклон и към всички хокеисти, треньори, съдии и родители, които ми позволиха да посещавам мачове и тренировки и да задавам странни въпроси.

Благодаря на моя приятел и колега в офиса Никлас Нат о Даг, на издателката ми София Братселиус Тунфорш, на редакторката ми Ваня Винтер и на агента ми Тур Юнасон. Освен семейството ми, вие сте четиримата души, изиграли най-важна роля за завършването на тази книга. Благодаря ви, че ме подкрепяхте до самия край.

По-нататък искам да отправя огромни благодарности към следните хора, без чиято помощ романът би бил просто една идея и купчина листове: Тобиас Старк, историк и хокеен изследовател в Института по спортна наука към университета „Линей“. Исабел Болтенстерн и Юнатан Линдквист, забавни проклетници и неуморни източници на знание, които отправяха сурови, но справедливи критики дори когато това нараняваше крехкото ми писателско его. Ерика Холст, Юн Линд, Юхан Форшбери, Андреас Хаара, Улф Енгман и Фредрик Гладер, хокейни експерти, които проявиха поразителна щедрост с времето си, когато ги занимавах с твърде разпилените си размишления. Андерш Далениус, за поучителните разговори относно кучета и пушки. София Б. Карлсон, за приказките за спорта и живота и за мъдрите отговори. Роберт Петершон, за дъъългата и търпелива кореспонденция по пощата. Атила Терек, за специализираните познания по химия. Исак и Расмус от Мънкиспортс в Сьодертелие, заради това, че ме оставихте да обикалям из магазина цял ден и да разучавам хокейното оборудване. Лина „Линкс“ Еклунд и клуб „Панкрейс Джим“, заради посещенията ми, по време на които ми разказвахте за любовта си към вашия спорт. Юхан Зилѐн, защото никога не се налага човек да чака, за да чуе мнението ти. Освен това: всички правни експерти в най-различни области, които се отзоваха и помогнаха за изпипването на детайлите; и на всички останали, които четохте, мислихте и изразявахте мнение, когато ви пращах части от ръкописа. Твърде много сте, за да ви изброя, но се надявам да знаете, че аз знам.

Благодаря също на Анна Свенсон и Лина Кобери Стене от Култ ПиАр, за тежката работа и бурния смях по време на хаотичните сесии за автографи, както и на Карин Валѐн за всичко останало: приключения, идеи, пламенни дискусии и заобиколни пътища към добри павилиони за хотдог. Нилс Улсон, за времето и енергията, вложени в четири поредни корици – първото впечатление, което една книга има възможността да остави у читателя. Ерик Тунфорш, който улови толкова много от това, което исках да кажа за Бьорнстад Хокей, когато нарисува мечката за логото. Салумонсон Ейджънси, защото ми позволявате да видя света. Пеле Силвебю, Бенгт Карлсон и Кристина Тулин, които се грижат за всички документи. Оскар Олерюп: за „усилилусили“ плейлиста (и всички други брилянтни неща, които вероятно съм откраднал от теб през годините). Риад Хадуш, Юнес Джадид и Ерик Едлунд, за всичко, което сте ми дали и което сте изтърпели през тези близо двайсет години приятелство.

Накрая, естествено, искам да благодаря на всички в Пиратфьорлагет, които повярваха в идеята ми. Най-вече Ан-Мари Скарп, която ме изслуша и ми се довери, Анна Хирви Сигурдсон, която прегледа всяко едно изречение от текста, и Матиас Бустрьом, който отговаряше на мейли посред нощ през месец юли, когато пощурях.

Но най-много благодаря на децата ми. Благодаря, че изчакахте да напиша книгата. СЕГА ще играем Майнкрафт.

Фредрик Бакман

БЬОРНСТАД

Шведска

Първо издание

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор и коректор: Ива Колева

Предпечатна подготовка: Надежда Тошева

Сиела Норма АД

1510 София, бул. Владимир Вазов № 9

тел. 02 903 00 23

www.ciela.bg

Книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от:

Mall of Sofia, бул. Ал. Стамболийски № 101, София

City Center Sofia, бул. Арсеналски № 2, София

Paradise Center, бул. Черни връх № 100, София

Летище София – Терминал 2, София

Ректорат на СУ „Св. Кл. Охридски“, София

Сиела Витоша, бул. Витоша № 60, София

Фестивален и конгресен център, бул. Сливница № 2, Варна

Mall of Plovdiv, ул. Перущица № 8, Пловдив

Park Mall, бул. Н. Петков № 52, Стара Загора

Mall of Rousse, бул. Липник № 121 Д, Русе

Panorama Mall Pleven, пл. Иван Миндиликов, Плевен

интернет книжарници www.mobilis.bg, www.ciela.com,

както и от всички добри книжарници в страната.

1 Град на мечки (шв.). – Б. пр.

2 Голям гардероб, в който може да се влиза (англ.). – Б. пр.

3 Националната хокейна лига на САЩ и Канада. – Б. пр.

4 Лекарствен продукт, успокоително. – Б. пр.

5 През средата на хокейното игрище минава червена линия, а освен нея има две гол линии, както и две сини линии, които разделят полето на третини и зони. Айсинг се отсъжда, когато играч изстреля шайбата през червената линия и през гол линията, без да уцели вратата и без вратарят да докосне шайбата. – Б. пр.

6 Шведският израз „висок таван“ или „чак до тавана“ означава свобода всеки да изказва мнението си; „дебели стени“ в случая означава поверителност и лоялност. – Б. пр.

7 Мамка му (англ.). – Б. пр.

8 Shit (aнгл.) – междуметие, което изразява притеснение или досада. На шведски има еквивалент skit, който звучи по подобен начин, но Ана използва английската дума. – Б. пр.

9 В Швеция задължителното основно образование продължава от първи до девети клас и е разделено на три периода от по три години. Гимназиалното обучение продължава от десети до дванайсети клас. – Б. пр.

10 Изстрел в главата (англ.); изразът се използва най-вече във връзка с компютърни игри. – Б. пр.

11 Добре, хубаво (англ.). – Б. пр.

12 Майната ти (англ.). – Б. пр.

13 В хокея централните нападатели играят в средата на игрището, като от тях се очаква да са както добри плеймейкъри, така и да се връщат назад при противникова атака. Това ги прави по-защитно ориентирани от нападателите, които играят по крилата, за разлика от други спортове като футбола, където централните нападатели заемат най-атакуващата позиция на терена. – Б. пр.

14 В танците пред публика джазови ръце се нарича движението, при което изпълнителят протяга ръце с разперени пръсти и длани, обърнати към зрителите. – Б. пр.

15 „...и Ана си ТРЪГВА, кучки!“ (англ.) – Б. пр.

16 Правилният човек (англ.). – Б. пр.

17 След работа (англ.). – Б. пр.

18 Дай пет (англ.). – Б. пр.

19 Букв. „сестрите преди господата“ (англ.). Значението на фразата е, че отношенията между приятелките са по-важни от отношенията им с мъжете. – Б. пр.

20 Закариас произнася фразата carpe diem погрешно, вероятно повлиян от правилата за образуване на глаголи в родния си език, „пошведчвайки“ думата carpe. – Б. пр.

21 Тютюнев продукт, популярен в Скандинавия. Пакетчетата снус се консумират, като се поставят в устата, зад горната устна. Обикновено се съхраняват в кръгли кутии, наричани шайби. – Б. пр.

22 Майната им (англ.). – Б. пр.

23 Кафява мечка. – Б. пр.

24 Редовното време на хокейните мачове се състои от три части по двайсет минути. – Б. пр.

25 Смените в хокея са чести и могат да стават по всяко време, като играчите рядко остават на леда повече от минута без прекъсване. Най-често играчите играят в група с други свои съотборници и през повечето време атакуващите тройки и защитните двойки не се делят. В случая Кевин, Бени и Вилиам съставят титулярната атакуваща линия и обикновено са заедно на леда. – Б. пр.

26 Букв. ненормални (англ.), т.е. ненормално добри. – Б. пр.

27 Както и да е, все едно (англ.). – Б. пр.

28 Толкова съм тъжна, искам да умра, защото музиката ми е скапана... (англ.). – Б. пр.

29 Магнит за лайна (шв.). – Б. пр.

30 Шведският еквивалент на „фон“. – Б. пр.

31 Букв. великденска шира. Безалкохолна напитка, популярна в Швеция по Великден и Коледа (когато се нарича юлмуст, т.е. коледна шира). Въпреки името си, не съдържа гроздов сок, а екстракт от хмел и малц. Създадена е с идеята да представлява безалкохолна алтернатива на бирата. – Б. пр.

32 В случая буквата D се асоциира с английската дума dick, т.е. пенис. – Б. пр.

33 След прекъсване играта се подновява с була. Двама играчи (по един от всеки отбор) застават на едно от деветте отредени за целта места. Съдията пуска шайбата между играчите, които се опитват да се преборят за нея, да я подадат на свой съотборник или да я изчистят напред. – Б. пр.

34 От англ. knock – удрям, почуквам. – Б. пр.

35 Боец, биткаджия (англ.). – Б. пр.

36 Предпазните маски на хокейните каски представляват решетки от метални пръти, наподобяващи донякъде колички за пазаруване. – Б. пр.

37 Според закона в Швеция това е бира с повече от 3,5% алкохол, но на практика наименованието се използва за по-силните бири, съдържащи поне 4,5% алкохол. – Б. пр.

38 Проблеми извън леда (англ.). – Б. пр.

39 Малки Виле (съкратено от Вилиам). – Б. пр.

40 Един от двата основни удара в хокея и най-силният, който един играч може да отправи. Изпълнява се с голям замах, а играчът използва теглото си, за да огъне стика, когато той се удари в леда. По този начин се натрупва повече енергия, която придава на шайбата особено висока скорост. – Б. пр.

41 Шибани глупости (англ.). – Б. пр.

42 На латиница името на героинята се изписва Maya, за разлика от традиционното шведско Maja. По-често двете имена се произнасят еднакво – Маия, но Maya може да се произнася и като Маиа или просто Мая. – Б. пр.

43 Сбъркан, прецакан (англ.). – Б. пр.

44 В Швеция алкохолът се измерва в сантилитри, като в заведенията изборът е между 4 и 6 сантилитра. Съответно малките питиета се наричат „четворки“, а големите – „шестици“. – Б. пр.

45 Неофициално (англ.). – Б. пр.

46 Групита (от англ. groupie) са жени, които се движат в компанията на рок група и често търсят сексуален контакт с музикантите. – Б. пр.

47 Спорт, подобен на бейзбола. Популярен е в Скандинавия и в Германия. – Б. пр.