Unknown

Следобедното слънце припичаше. Празничната глъчка трептеше в небето над чудния оазис Дингир-Дусаг. Изтънчените мелодии на флейтите и цитрите, песнопенията в акомпанимент на барабаните отекваха в отвесните скали и се изгубваха сред безкрайността на Турук ал-Лааб. Мъжкият смях на моменти ставаше по-силен или секваше напълно сред изнурителната жега. Празникът по случай рождения ден на Зиновия ставаше все по-бляскав. Но преминаваше без рожденичката.

А тя крещя, задъхвайки се от гняв, раздирайки с ръце горещия въздух в палатката:

— Той беше обещал! Той беше обещал да ме пита!

Разкъса роклята и златната плитка и наряза с педантична ярост дрехите си на парчета. Гола, както в деня на раждането си, клекна върху постелята си. После, останала без сили в жегата, без да пролее и една сълза, изръмжа:

— Той вече не ми е баща. Никога вече няма да му имам доверие. Никога вече. Ваалшамин е с мен. Ваалшамин протяга ръка над Зиновия, а не над него. Никога няма да му простя.

Ашему повтори десет пъти същите банални фрази, същите възражения, които жените и майките казваха при тези обстоятелства. Нейният баща й желае само доброто. Нали щеше да стане царица? Най-красивата и най-високопоставена жена на изток от Рим. Кой може да очаква повече?

— Ти за глупачка ли ме вземаш? – отвърна Зиновия презрително. – Моят баща не желае доброто ми. Той желае злато и власт. Аз не означавам нищо, не съм нещо повече от камила за продан.

Ашему продължи да протестира с отвращение в сърцето, стараейки се в гласа й да звучи увереност, каквато не изпитваше. Нали точно така се случваха нещата между баща и дъщеря, между всички бащи и всички дъщери, и то от както свят светува? Да не би тя да иска да променя нещата? Зиновия беше отхвърлила тези неподходящи доводи с язвителна насмешка.

— Аз не съм дъщеря като другите. Той сам го казва често! Трябваше да ме попита. Можа да поиска от мен да ида да се правя на луда във водата! Беше обещал да ме попита! Той е просто един лъжец, един крадец. Ваалшамин не дава нищо на него, той дава на мен!

Ашему наговори още по-големи глупости. Абдонай само е обявил. Сватбата ще се състои едва в деня, когато й потече кръвта. Това няма да стане утре. След две, а може и повече години. Дотогава Зиновия ще има време да свикне с тази идея, ще види хубавата й страна.

Подигравателният смях на Зиновия я стресна.

Дъщерята на Абдонай се беше изправила на постелята си, разтворила широко ръце и изложила на показ голотата си, невинната си прелест на раждаща се жена.

— Бедна глупачке! Коя хубава страна? – подхвърли тя през сълзите, които вече не можеше да сдържи. – Не знаеш какво говориш. Отсега нататък моите дни и нощи ще вонят с миризмата на Оденат, дори преди да съм се доближила до него. Той е стар, стар, стар! Няма зъби, ноктите му са жълти, носът му е пълен с косми, той спи, докато яде! Той е стар, стар, стар! А аз, виж ме. Представи си лапите на този старец върху мен! О, да, сигурно ще свикна! Ще видя хубавата страна!

Този път Ашему наведе глава, без да отговори. Наложи й се да си прехапе устните, за да не види Зиновия, че те треперят. И за да я довърши, Зиновия се строполи върху едрите й гърди като птиче, както правеше някога като дете.

— Той забравя, че вече уби моята майка по този начин, Ашему – прошепна тя, останала без глас от ужас. – Той нищо не желае да разбере!

* * *

Шумотевицата и великолепието на приказния пир, обещан от Абдонай, властваха до късно вечерта из целия оазис, но Зиновия не се появи.

Останала без сили, тя лежеше на постелята си и отказа да се облече и да излезе от палатката. Не отговори и на молбите на Ашему.

— Не може да стоиш така. Трябва да отидеш при баща си. Всички те чакат. Трябва да те видят. Поне за малко. Ти ужасно го обиждаш.

Тя не отстъпи и пред слугите, които Абдонай изпрати, за да я викат настойчиво.

В крайна сметка той дойде лично до палатката, където не можа да влезе, защото дъщеря му упорстваше да стои гола. Той заплашва, крещя страхотии през платното, за да я впечатли. Съвсем искрено обеща още на другия ден да хвърли Ашему на пустинните хиени. Отговори му само тишина. Наложи му се да измисли някакво извинение, за да се появи отново без дъщеря си пред старците от племето и гостите си.

Те се смяха от все сърце, като го слушаха. Всеки знаеше какво може да е настроението на момиче, което току-що е научило, че са му избрали съпруг, който то не желае. Зиновия просто проявяваше характера, който Ваалшамин й беше дал чрез огъня на своята звезда.

Но изведнъж, малко преди да мръкне, Зиновия се нахвърли върху една слугиня, която беше приключила със сервирането на питките и сладкишите. Тя поиска туниката й и шала й за глава, като крещеше грубо на бедното момиче да се съблече.

Ашему се провикна:

— Какво правиш, ама какво правиш?

Без да отговори, Зиновия за секунди се уви в кафявото ленено платно, скри косите си с шала в зелено и черно, каквито носеха слугините. Ашему я сграбчи.

— Къде си тръгнала? Не можеш да се представиш пред баща си в това облекло!

Зиновия я отблъсна грубо.

— Не ме е грижа за баща ми. Много добре знаеш къде отивам.

— Зиновия!

— Остави ме – заповяда Зиновия, изплъзвайки се от ръцете на египтянката. – И не върви след мен или повече никога няма да ме видиш.

Предрешена като слугиня, тя успя да премине незабелязано през празнуващия бивак.

Втурна се тичешком през палмовата гора. Остави зад себе си езерото и скалите, където се беше срещнала с Шаваад преди две нощи, и тръгна по каменистата пътека, която водеше в дъното на цепнатината. Не можеше да направи друго, освен да отиде до белите палатки на елкезаитите и да извика името му:

— Шаваад! Шаваад!

Отделните срички отекнаха в скалите на платото като кучешки лай.

— Шаваад!

Дотичаха деца. После мъже и жени. Всички останаха неподвижни и мълчаливи, на разстояние, без да прекрачват границите на бивака.

Шаваад не беше сред тях. Тя потърси лицето му, правейки още няколко крачки напред, но не посмя да измине двайсетината лакътя, които я разделяха от елкезаитите. Изчака колкото можа. И извика отново:

— Аз съм, Зиновия. Искам да видя Шаваад! Трябва да го видя. Моля ви!

Те се колебаеха. Жените се обърнаха към мъжете. Един от тях пристъпи напред.

— Моят син не е тук, дъще на племето маазин.

— Не е вярно! – възрази Зиновия с насълзени очи. – Не е вярно, тук е. Моля ви, разрешете му да дойде, аз трябва да говоря с него.

Бащата на Шаваад остави тишината да се възцари отново, преди да отговори:

— Той не е тук, тръгна преди слънцето да започне да припича най-силно. Повярвай ми.

Той не лъжеше. На Зиновия й се стори, че ще припадне.

— Тръгна накъде? – едвам промълви тя.

— За там, където ще научи какво е предопределението му на земята и скромно ще го изпълнява. Безполезно е да го чакаш, дъще на Абдонай. И днес и утре. Върни се при своите.

≈ 9 ≈

СИРМИУМ

По-хладният въздух в тепидариума му беше донесъл облекчение за кратко. Помещението беше малко, тясно, с две иззидани пейки, покрити със зелени чаршафи. Между нишите, в които бяха подредени шишенца с благоуханни масла, имаше фреска, изобразяваща голия Пан* с внушителен член. Той безцеремонно вдигаше покривалото и откриваше задника на спяща вакханка.

[* От гр. – вселена, свят. Първоначално божество на пасищата, пастирите, стадата, ловците, пчеларите и рибарите, но по-късно е познат като бог на Вселената. – Б.р.]

Без да издава притеснението си, Аврелиан беше легнал по корем и беше оставил Клавдия да развърже кърпата, която опасваше кръста му, също толкова сръчно, колкото преди малко я беше завързала. Дори този лек допир беше подсилил желанието му повече, отколкото би искал. Той започна да разказва малко неуверено:

— Случвало ми се е да се бия срещу жени. Варвари сармати. Жени, облечени с брони, въоръжени като мъже, биещи се също толкова добре, колкото и мъжете. Може би по-жестоко дори. Те поднасяха гърдите си пред мечовете, без да им мигне окото и умираха, смеейки се. Кой би могъл да си представи подобно нещо?

Сега намазаните с бадемово масло длани на Клавдия галеха втвърдените мускули на гърба му. След кратко мълчание, с безизразен, странно безчувствен глас тя отбеляза:

— Майка твърди, че Непобедимият Бог Слънце разпростира лъчите си над теб. Гадателите го доказват. Участта ти не е да умреш по време на битка. Нито утре, нито вдругиден.

Аврелиан изръмжа недоверчиво със затворени клепачи, опрял буза върху чаршафа. Той не се съмняваше, че майка му е питала за него вътрешностите на всички птици и всички четириноги, попаднали под ножа й. Обаче каквото и да прочетеше там, тя щеше да си остане все така сляпа, каквито са всички майки, що се отнася до съдбата на синовете им. Римските богове, по-добре от ласките на Клавдия, знаеха как да залъжат умовете на най-мъдрите.

— Битката е създадена, за да победиш или да умреш – промърмори той. – Не бива да си въобразяваш, че боговете те обичат. Те са майстори на заблудата. Ние сме само изпълнители на волята им.

— Да не би да не вярваш вече в нашите богове?

— Вярвам в Митра. Той не е от боговете, които даряват благоволения и закрила. Той притежава сила, поддържана от огъня на Непобедимото Слънце, от кръвта и спермата на бика на началата. Затова той е богът на воините, а не на жените или на обикновените граждани. Да вярваш в присъствието и могъществото на Митра, означава да не приемаш предзнаменованията и да познаваш честта да бъдеш смъртен.

Клавдия пак не каза нищо. Аврелиан долови някакви шумове, които сякаш идваха от другата страна на двора. Той с облекчение усети, че пламъкът на желанието най-после се отдръпваше от слабините му.

— Непобедимият Бог Слънце прави предзнаменованията, а не Митра – подхвана отново Клавдия с по-уверен глас. – Майка никога не греши. Ти ще извървиш съдбата си. Така ще бъде.

Аврелиан въздъхна. Вече започваше да се отпуска от масажа на Клавдия. И, разбира се, нито тя, нито тяхната майка, някога биха се усъмнили в непонятните тайни на предзнаменованията.

— И какво казват тези предсказания? – попита той.

— Че ти ще станеш господарят на Рим. Август и Цезар!

От изненада той се обърна.

Очите на Клавдия блестяха в слабо осветения тепидариум. Туниката й се беше разтворила над потръпващите гърди, а навлажнената от парата тъкан прилепваше към извивките на корема и бедрата й и те изглеждаха по-неприлично, отколкото ако бяха голи. Тя се развесели от жадните му очи, притисна с ръка гърдите му, за да легне по гръб. Той не се противи много.

— Кое му е толкова изненадващото? Аз вече го знаех. Отдавна, доста преди предсказанията на майка ни.

Август и цезар! Мечти на майка. Мечти и мания на Клавдия.

С намаслените си длани тя нежно докосна члена му. Аврелиан се предаде на обзелото го замайване. На безумното желание, което присвиваше слабините му и го подтикваше към забранените ласки. За миг той повече от всичко на света пожела устните на Клавдия да докоснат плътта му, да усети ръката й върху члена си, който да потъне в нея, както той потъваше в очите й. Да я сграбчи, да я отнесе с широко разтворени бедра, да пие от връхчетата на гърдите й и да се опие от погледа й, докато тя умира от наслада под грубата му сила!

Той се задъха със затворени клепачи и изсъхнало гърло, като животно пред жертвоприношение. После се изправи и стисна китката на сестра си.

— Не.

Тя смръщи вежди. Лицето й изглеждаше странно от сдържаното желание. Грубо и детинско едновременно, и малко объркано. Тя прошепна:

— Защо? И ти го желаеш, колкото мен.

— Не.

— Вече сме го правили, и то неведнъж. Какво се е променило?

— Повече няма да го правим. Братът и сестрата не са любовници.

— Не бъди толкова глупав. Боговете са го правили. Никой не ги е осъдил.

Гласът й – разгорещен и властен, излизаше с ръмжене от устните й и сякаш идваше от сърцевината на земята. Аврелиан се изсмя. Той скочи от постелята и придърпа една кърпа около кръста си.

— Преди малко искаше да бъдеш сестрата на император, сега искаш да живееш като боговете!

Преди Клавдия да реагира, се чуха викове. Гласът на Аелкан даваше заповеди. Приглушеният шум от тежката врата на вилата, която се завърташе на бронзовите си панти, и тътенът от колела по плочите на двора се изгубиха в застоялия въздух на помещението.

Клавдия вече се беше съвзела.

— Майка се върна. Приготвих ти тога. Тя ще бъде щастлива да те види с нея на вечеря. Това се случва толкова рядко. И може би ще приемеше да чуеш от нейната уста онова, което отказваш да приемеш от моята?

* * *

Те едва бяха заели места по канапетата за хранене, когато един роб повика Аелкан. Старият управител изръмжа и извинявайки се, стана от постелята си. Минута по-късно се върна – дузина конници препускаха по пътя към вилата.

— Бързи са и скоро ще бъдат пред вратата.

Аврелиан потърси очите на майка си, която поклати глава, по-скоро любопитна, отколкото разтревожена.

— Не очаквам никого. Моите клиенти никога не бързат толкова, че да идват на галоп.

— По-добре би било да дойдеш да видиш сама – предложи Аелкан, покланяйки се почтително към господарката си.

Юлия Корделия въздъхна разочаровано и покри раменете си с шала, докато се отдалечаваха.

От отбранителното прозорче над голямата врата Аврелиан видя облака прах, който вдигаха конете. Вечерният сумрак го оцветяваше в наситено жълто-кафяво и той се стелеше над маслините.

Аелкан все още виждаше добре. Той съобщи учудено:

— Униформи на легионери. Шлемове, брони и знаме.

— Можеш ли да разпознаеш хоругвата?

— Не още.

Аврелиан изчака, за да се увери в това, което предполагаше. После позна кобила в петнисто бяло, шлема с околожка от позлатен бронз и бели пера, бронзовата мечка върху хоругвата. Въздъхна облекчено и стисна рамото на Аелкан.

— Не се безпокой. Това е моят трибун на легиона.

Аелкан изръмжа, че е необходима сериозна причина, за да съсипваш конете с такова препускане, и нареди да махнат гредите.

Аврелиан стигна до свода на покритата галерия едва няколко минути преди Максим. Той, както и хората му, бяха покрити с прах. Пяна се белееше по шиите и краищата на седлата на изтощените коне.

Още преди да поздрави и да стъпи на земята, Максим каза:

— Деций те вика на помощ.

Юлия Корделия и Клавдия стигнаха до преддверието. Максим отвърза от презраменника си кожен калъф, извади от него папирус и го подаде на Аврелиан.

Докато го дочиташе, той чу гласа на майка си, който питаше какво става, а после – как Максим се представя. Вдигна очи от императорското писмо и долови блясъка на събудения интерес в погледа на Клавдия, когато Максим махна шлема си. Малко жени оставаха безчувствени пред прелестта на прекалено фините му за войник ръце, пред русата му, буйна коса или пред големия белег, който пресичаше слепоочието му, подчертавайки по невероятен начин младежката му красота.

— Какво става, Аврелиан? – повтори Юлия Корделия.

— Императорът има нужда от мен.

Готите бяха във Филипополис, съвсем близо до Черно море. Те плячкосваха и грабеха, без да срещнат истинска съпротива. Деций не се съмняваше, че те скоро щяха да се изкачат на север, натоварени с богатите си трофеи, със злато и роби.

— Те ще са изтощени и ще се забавят. Деций и синът му Етруск вече са тръгнали с бърз ход за Филипополис. Той иска да се присъединя към него с XX легион „Валерия Виктрикс”. Трябва да заминем незабавно.

Клавдия и Юлия Корделия възразиха: още не бяха вечеряли, а току-що пристигналите след подобно препускане имаха нужда от почивка.

— Стъмва се – настоя Клавдия. – Изчакайте да се зазори.

— Зората е твърде далеч – възропта Аврелиан.

— Остави ги поне да пийнат и да хапнат – каза и Юлия Корделия.

Аврелиан погледна Максим в очите.

— Моите хора и аз можем да минем без почивка, Аврелиан. Обаче конете няма да могат да направят и десет милиарии повече.

— Ще вземете каквито ви трябват животни от обора – увери ги Юлия Корделия. – Колкото до императора и готите, те ще почакат още час.

* * *

Вечерята беше кратка, а Аврелиан беше мълчалив и много нетърпелив. Максим говори, като правеше комплименти ту на Юлия Корделия, ту на Клавдия. Успя да ги разсмее и да ги накара да забравят за времето, което летеше.

Преди да падне пълен мрак, Аврелиан отиде да смени тогата с офицерската си униформа. Докато младият роб египтянин му помагаше да пристегне бронята и презраменника си, Клавдия се появи ненадейно. Като посочи момчето, тя попита:

— Ще го вземеш ли със себе си? Той има огромно желание.

— Тръгвам отново на бой. Какво ще правя там с едно дете?

Клавдия се съгласи. Устните й се разтеглиха в горчива гримаса.

— И какво ще правиш там с една сестра, нали?

Аврелиан се обърна, за да може момчето да завърже каишите на кожения му нагръдник. Клавдия направи крачка, сграбчи роба за врата и го блъсна към прага на стаята.

— Изчезвай, аз ще се заема с това. Твоят господар вече няма нужда от теб, нито сега, нито по-късно.

Аврелиан не помръдна, докато пръстите на Клавдия дърпаха кожените езици.

— Не искам вече да бъда далече от теб, Аврелиан.

Тя шепнеше. Аврелиан се ядоса, но отвърна, без да повиши глас:

— Знаеш, че това не е възможно.

— Разбира се, че е възможно. Бих могла да се присъединя към теб в лагера ти. Само трябва да заповядаш.

— Толкова ли държиш да умреш? Да бъдеш изнасилена или продадена като робиня? Мизия е в огън и кръв. Римските градове там са опустошени. Днес няма нищо по-несигурно от легионерски лагер. Управляващите тези области са предатели и некадърници. Какво ще правиш там?

— Ще бъда с теб.

Аврелиан въздъхна раздразнено и се освободи от ръцете й. Взе наметалото и го хвърли върху раменете си.

— Ако не в Мизия – продължи Клавдия, – може да бъде другаде. Битките винаги свършват. Може да се срещнем през есента. Не ми казвай, че е невъзможно. Съпругите и любовниците придружават офицерите, знам го. Дори за проститутките има място там.

— Ти не си нито едното, нито другото!

Клавдия се засмя. Високо и ясно. Предизвикателно.

— Ако знаеш как бих могла да бъда всичко това едновременно, скъпи мой братко!

Тя посочи факлите, които горяха навън.

— Твоят трибун, тоя Максим, изобщо няма да откаже да бди над мен. Сигурна съм, че той не би се оплакал от присъствието ми.

— Не намесвай Максим в своята лудост! – възропта Аврелиан. Гневът го обземаше.

— Той женен ли е?

Аврелиан се въздържа да отговори.

— Той е толкова красив, че дори нашата майка не можа да остане безчувствена.

— Млъкни, Клавдия! Ти каза прекалено много за тази вечер. Остави ме сама с брат ти.

Юлия Корделия се беше изправила на прага. В гласа й звучеше онази елементарна твърдост, която Аврелиан не беше успял да прояви. Обаче, преди да излезе от стаята, Клавдия сграбчи лицето на Аврелиан и залепи предизвикателно устните си върху неговите.

Когато тя изчезна в тъмнината, Юлия Корделия се приближи до сина си и положи успокояващо хладните си пръсти върху устата му, сякаш искаше да задържи там целувката на Клавдия.

— Ще й мине – каза нежно. – Тя има нужда да обича и няма нищо по-хубаво, с което да запълни сърцето си, от славата на своя брат. Не й се сърди.

Те се гледаха един друг мълчаливо. Аврелиан се запита какво ли знаеше майка му за истинската лудост на Клавдия. Сякаш отгатнала мисълта му, Юлия Корделия поклати глава.

— Каквото и да прави, не се бой от нея. Не тя ще изпрати нощта и гнева на боговете.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам каква ще бъде съдбата ти.

Той се изсмя грубо.

— Клавдия ми разказа. Знаеш, че не вярвам в предсказания.

— Смяташ, че съм заслепена, защото съм твоя майка. Грешиш, сине. Ти самият си заслепен от повърхностни мисли. Още не си се научил да четеш в себе си. Мислиш за баща си, мислиш за дедите си роби, мислиш за майка си – освободената робиня Юлия Корделия. Ти забравяш, че си свободен човек, един от онези, на които империята дължи съдбата си. Възхищението ти от Рим е толкова голямо, че ти се виждаш негов слуга завинаги. Обаче забравяш, че най-великият измежду воините, ако иска, взема титлата август. Ти се правиш, че не чуваш божията воля, защото все още не знаеш какво представляваш за тях. Ти се задоволяваш с кръвта по сабята си, докато те очакват повече, много повече. Това ще дойде. Ив този ден ти ще бъдеш Аврелиан Август.

— Майко!

— Не възразявай, чуй ме добре и помни думите ми. Лавровият венец ще окичи челото ти. Не утре, нито вдругиден. Други ще си послужат и ще злоупотребят с пурпура, преди Рим да те приветства, както не е приветствал никой император от много отдавна. Твоят враг ще бъде враг и на боговете. Той ще е съвършено непознат, никое човешко същество няма да му се е опълчвало все още, никое, което боговете биха могли да обикнат. И ти, Аврелиан Август, моят син, ти ще ги защитиш.

Тя млъкна, гледайки го настойчиво. Без да продума, Аврелиан се взираше в тъмните й очи, сякаш търсеше светлина в пустотата между звездите. Тя се усмихна много нежно и сложи ръце на тила му.

— Ти ще отидеш да се биеш. Не се страхувай. Ти ще победиш. Но ти, само ти, защото ще се биеш за император, когото боговете са осъдили.

— Майко!

— Деций ще умре, Аврелиан. Никой не би могъл да попречи, дори и ти. Тогава ще разбереш, че твоята майка казва истината. Бъдещето е такова, каквото всевишните искат да бъде. Те очертават онова, което ще преживееш, като широк и красив път.

И след миг добави с почти шеговит тон:

— И не се бой от жените, сине мой. Боговете ще те прославят чрез една жена.

≈ 10 ≈

ДУРА ЕУРОПОС

Персийският офицер отметна края на тоягата си и разпръсна с този жест покритите с прах работници, които го заобикаляха. Той потърси с очи една фигура и я откри на няколко стъпки от себе си – слабичко момче с фино лице, полускрито от качулката на вехто и мръсно палто на райета. То ядеше твърда пшеница, с малко камилска мас за вкус и оставаше безразлично към оживлението, което го заобикаляше.

Офицерът изкрещя:

— Ла Фуин*, ще плюскаш по-късно! Тези тъпаци са забравили лампа в дъното на галерията. Иди да я потърсиш, преди да подпали подпорите.

[* Белка. – Б.пр.]

Без да каже дума, момчето поклати глава, остави купичката върху кожения цилиндър със стрели и изтри уста с опакото на ръката си. Тя беше малка, с издрани длани и нокти, като на всички тук, които копаеха земята и влачеха дървета в мините от много луни насам.

Пред крепостните стени на Дура Еуропос сигурно се бяха събрали две или три хиляди перси. Богатият град беше завладян преди векове от Навуходоносор, после от Александър Велики. След него там се беше настанил император Траян – по това време границите на Римската империя стигаха до Ефрат. Дура Еуропос още плащаше данък на Рим и на неговия съюзник Оденат, който царуваше над Палмира. Днес за града ламтеше Шапур, персийският цар. Царят на царете искаше да победи Рим. И за да го направи, трябваше да обсади Дура Еуропос.

А това не беше лесна работа. Обсадата нямаше шанс. Разположеният край Ефрат град беше естествено защитен от три страни от отвесно спускащи се пурпурни скали – прекрасни и недостъпни. На изток срещу платото, достигащо чак до Тигър, се простираше фантастично укрепление. Римляни и палмирци го бяха направили два пъти по-широко с тухли и от него стрелци с лъкове можеха лесно да пронизват нападателите. Те бяха издигнали там кули, които издържаха мощни каменохвъргачки и стенобойни машини, чиито гюлета изтребваха враговете още щом те направеха опит да построят бойни площадки.

След месеци атаки съпротивата на града не отслабваше. Лагер от палатки, хижи и обикновени сламени колиби, в който се бяха настанили обсадителите, се беше появил върху платото. Мъже и животни, войници и търговци, курви и добри съпруги съжителстваха там, извън обсега на кланетата.

Работата по обсадата беше подновена, този път с по-обмислена стратегия. Персите бяха решили, че след като не можеха да преодолеят загражденията, трябваше да се опитат да срутят стените.

Дълги коридори, тапицирани с кожа, на места подсилени с тухли, свързваха лагера с купчините пръст, които бяха натрупани пред укрепленията. Докарваха дърва от горите край Тал’Афар, на повече от двадесет дни ходене. Бяха повикали хиляди мъже – от бреговете на Тигър, от Мосул и от Хатра. Те бяха изкопали на дълбочина десет стъпки под земята галерии, които водеха под крепостната стена и бяха изградили там добре укрепени стаи. Стаи, които служеха за капани. Достатъчно беше да се запалят подпорите, за да се срути земята отгоре, а с нея и непреодолимите стени.

Но виждайки как се трупат купчините пръст, римляните и палмирците разгадаха операцията и крепостните стени веднага бяха подсилени с насип, в който бяха затрупани най-близките градски къщи. Обсадените изкопаха отбранителни мини, с надеждата да прекъснат подземните пътища на персите. Така че, след година безумие и нечовешки усилия, пробитите във всички посоки от подземия и осеяни с безкрайни проходи околности на Дура Еуропос заприличаха на чудовищно леговище на пустинни плъхове!

Скоро щеше да падне нощта. Това може би беше последната нощ на очакване. Навсякъде из персийския лагер се шушукаше за това. Галериите най-после бяха стигнали под стените. Щурмът беше въпрос на часове. Всъщност и нападателите, и обсадените се страхуваха, че всеки момент може да стане срутване, което нямаше да могат да овладеят. Просеките бяха станали толкова крехки, че само едно погрешно движение можеше да съсипе последната защита на града или пък, обратното, да унищожи петмесечните усилия за завоюване.

Преди момчето да потъне в галерията, офицерът го хвана за ръкава.

— Побързай, Ла Фуин. Няма време да се размотаваш.

Свирепа усмивка разкри блесналите под дългите мустаци зъби на персиеца.

— Постарай се да не те усетят. Тези лентяи римляните са точно зад стената в дъното. Гледай да не развалиш хубавата изненада, която ги очаква!

* * *

Тук й казваха Ла Фуин, без да се интересуват особено как точно е името й, нито дали е момче, или момиче. Тя пусна колона войници с кожени брони да мине, преди да потъне в земята.

Просеката не беше достатъчно висока, за да може човек да стои прав, и само след няколко стъпки дневната светлина изчезна. Външният шум също. Долавяше се само скърцането на гредите, които поддържаха огромната земна маса. Въздухът беше тежък, застоял, неприятен за дишане. На моменти пясъкът скърцаше, изтичаше тук-там между подпорите.

За да свикне с тъмнината, тя спря за няколко секунди. Познаваше всяко кътче от тази мина. В продължение на една луна беше извадила десетки кошници с песъчлива земя и малцина се бяха оказали толкова пъргави, че да могат да се придвижват слепешката в този лабиринт.

Тя пристъпи напред предпазливо, с протегнати ръце, ориентира се, докосвайки дървения таван. След двайсетина стъпки светлината на забравената от сапьорите лампа оцвети мрака с оранжево сияние. Галерията завиваше неравномерно наляво. Кирките на сапьорите бяха разтворили един гроб, който се наложи да укрепят.

Без да поглежда към скелетите, заклещени между гредите, тя тръгна по-бързо и с по-сигурни крачки напред.

Лампата беше закачена на един стълб. Тя осветяваше кръгло помещение, широко пет или шест разтега*. Увисналият фитил вече пушеше, пламъкът се издължаваше.

[* Един разтег се равнява приблизително на 1,60 м. – Б.пр.]

Персийският офицер беше прав да се страхува от разсеяността на работниците. Понякога гредите се разклащаха без причина, и то доста силно. Лампите като нищо можеше да се откачат. Тази щеше да разлее горящото си масло върху вече струпаните за атаката подпори и вързопи.

В момента, в който тя откачваше лампата, пазейки фитила с ръка, съвсем близо отекнаха гласове, приглушени от пръстта. Гласове, които говореха на палмирски, смесен с латински.

Персиецът не беше излъгал. Обсадените бяха от другата страна на стената.

Чу се гърлен войнишки смях. Смееха се, колкото да си дадат кураж.

Вместо да се върне обратно по галерията, Зиновия загаси пламъка на лампата между пръстите си.

В стената от пръст се появи мъничка пролука, откъдето се промъкваше златиста светлина. Пукнатината беше малко по-голяма от кутре!

Тя погледна през нея, сдържайки дъха си, и откри добре укрепена стая, по-просторна от тази, в която се намираше. Десетина лампи светеха и тя различи също толкова войници, облечени в ризници и с римски мечове на кръста. Щитовете и късите тежки копия бяха изправени до подпорите.

С изненада усети полъх на въздух върху бузата си. Изрони предпазливо с нокът малко пръст и уголеми дупката. Отдясно, през подредените подпори се откриваше черният отвор на галерия.

Галерия, която със сигурност водеше от другата страна на крепостната стена. До улиците на Дура Еуропос!

* * *

Тя изобщо не се замисли. Потърси опипом достатъчно лека цепеница, за да може да я повдигне.

Трябваше да бърза. Ако се забавеше много, персийският офицер щеше да изпрати някой войник да я търси. Тя вдигна кедровата греда на височината на гърдите си и я плъзна върху рамото си. Качулката й падна назад и вече можеше по-добре да вдишва задушния въздух на мината.

Заковала поглед върху малката точка светлина, която пронизваше тъмнината, с напрегнати мускули, без да обръща внимание на тежестта, която й премазваше рамото, Зиновия се хвърли напред.

Гредата отскочи от стената с глухо скърцане, което я разтърси цялата. Но тя продължи да се напряга и да бута с всичките си сили. Пръстта на стената поддаде изведнъж. Зиновия падна напред, повлечена от цепеницата. Шумът, светлината, виковете й попречиха да усети удара на дървото и камъните, които й натъртиха кръста и гърба.

Тя едва успя да види лицата на смаяните войници. Въздухът изхърка между гредите. Лампите угаснаха наведнъж. Мрак, който сякаш идваше от самия център на земята, нахлу в стаята и галериите. Войниците се разкрещяха. Изоставяйки тежкото си палто, покрито с отломки, Зиновия се изтърколи настрани. Онова, което беше видяла преди малко, й беше достатъчно, за да определи къде се намира входът на галерията. Тя се хвърли напред, свита на две, но готова за сблъсък, като през цялото време отправяше молби към Ваалшамин да не я изоставя.

Зад гърба й се чуваха крясъци. Обърканите войници се блъскаха в тъмното, удряха се в подпорите и се настъпваха, ругаейки. Свистенето на метал обяви, че сабите са извадени. И само по заглъхването на врявата Зиновия разбра, че не се беше заблудила – влизаше в просека. Примоли се тази просека да я отведе навън.

Младата жена тичаше със ситни стъпки все така превита, с ръце напред и биещо до скъсване сърце. Дървените гребени, които придържаха дългите й къдрици в стегнат кок, поддадоха. Набити с прах кичури коса се залепиха по бузите й. Потта слепи клепачите й. Тя несъзнателно шепнеше името на Ваалшамин.

— Не ме изоставяй! Не ме изоставяй сега!

Зад нея продължаваха да крещят, като че ли по-силно. Може би персийските войници се бяха присъединили към римските?

Чу се тътен. Глух и кратък. Той разклати земята. Крепежът над нея изпука и изскърца, както никога дотогава. Тя отгатна какво става и се затича по-бързо. Ужасени викове изригнаха от недрата на земята. Тътенът ги отнесе с един полъх на прашния въздух, който премина през туниката на Зиновия. Подриването беше започнало. Подкопани от срутената стена, помещенията пропадаха.

Зиновия се затича още по-бързо, без да се тревожи за подпорите, в които се опираха раменете й. Тя жулеше дланите си в гредите, за да се ориентира, но и това не я стряскаше. Внезапно във въздуха се разнесе смрад. Диханието на смъртта накара тилът й да замръзне. Тя се блъсна силно в преградата, където се стичаше пръстта и отскочи към отсрещните подпори. Краката й вече не я държаха, гърдите й се удариха в земята. Устните й целунаха пръстта. Тя едва успя да притисне ръце към лицето си, преди облакът прах и грохот да се стовари върху нея.

* * *

Трябваше да мине време, преди утробата на земята да се успокои.

Подпорите още скърцаха, но устояха. Бученето от срутванията отекна далече зад нея. Вероятно поддаваха и други помещения. Тя вече не чуваше човешки викове.

Стана, изкашля се и плю. Тръгна напред, залитайки. Тялото я болеше. Щом се подпреше на преграда, пръстта шурваше под пръстите й като вода. Прахта проникваше навсякъде – дори под клепачите й, които едва повдигаше, въртеше се във въздуха като животно и вече не можеше да се диша. Тя си помисли, че галерията пред нея най-вероятно е срутена. Че може би ще умре, задушена в тази бърлога.

Напразно!

Ваалшамин й протегна ръка.

Когато отвори по-добре очи, тя видя отляво слаба бяла светлина, много бледа. Нещо като кръгъл облак, добре изпъкващ в мрака. Дневна светлина! Просека, която излизаше навън. На десет или петнайсет крачки! Тя се затича, надавайки вик на радост, който приличаше повече на животинско ръмжене, защото гърлото й беше задръстено с прах. Зиновия се потопи в светлината и свежия въздух заслепена, покрита с прах.

Оказа се не на улица, а в двора на къща. Къща, наполовина затрупана с пръст. Чу глас, който извика:

— Ей, гледайте! Един излиза.

Две фигури се приближиха, пробивайки сивотата на прахта. Мъже. Един римски офицер с безупречна униформа – само с леко почерняла броня, и палмирски войник с изпочупени черни зъби. Двамата се взряха в нея с еднакво изумление.

Римлянинът попита:

— Кой си ти?

Другият се провикна:

— Центурионе! Това е жена!

Зиновия свикваше със светлината. Раздразнените й очи се насълзиха. Тя не отговори и търсейки накъде да избяга, откри в срещуположния ъгъл на двора коридор, който като че никой не охраняваше.

Центурионът я хвана за ръката.

— Какво правиш тук? Персийка ли си? Къде са останалите, там долу?

Палмирският войник се пошегува:

— Ето ги колко са смели персите! Да пратят жени да срутят мините! И можеш да си сигурен, че тая, освен това е и шпионка!

Нов тътен отекна в галерията. После още един, по-силен, близо до къщата. Мъже се разкрещяха на покрива. Зиновия откри двайсетина готови за бой войници, които ръкомахаха там.

— Кулата пропада! Кулата, центурионе!

Римлянинът погледна нагоре. Зиновия се възползва от това и скочи между двамата мъже. Палмирският войник обаче беше по-пъргав, отколкото тя си представяше. Той сграбчи края на туниката й и се опита да й прегради пътя.

— Полека, кукличке! Не тичай толкова бързо!

Без да се колебае да прояви жестокостта си, Зиновия заби коляно в слабините на войника. Той отвори широко уста, без да издаде звук. Не изпускаше туниката й, не толкова, за да я задържи, колкото за да остане прав.

Тя дръпна тъканта с всички сили. Туниката се скъса, разголвайки гърдите й. Войникът спря да се бори. Мигайки с клепачи, той я загледа колкото очарован, толкова и учуден.

— О, богове, тая проклетница наистина е жена!

Римлянинът обаче не се любуваше на гърдите й. Той вече вдигаше двуострия си меч. Зиновия събра цялата си останала сила, за да се освободи и се затича към коридора, изоставяйки част от туниката си в ръката на войника.

Ваалшамин още веднъж реши вместо нея. Обезумели крясъци се чуха на покрива:

— Персийските стрелци с лъкове заемат позиции!

— Центурионе, персийските конници се подреждат във формата на квадрат!

— Каменохвъргачката вече не може да ги удари, кулата е на парчета! Те ще щурмуват през процепа.

— Центурионе! Те се строяват!

Зиновия погледна назад през рамо. Центурионът и палмирският войник й бяха обърнали гръб. Имаха доста по-сериозни грижи от това да се занимават с прашната шпионка!

≈ 11 ≈

АБРИТУС*, РИМСКА МИЗИЯ

[* Антично римско селище, останките, на което се намират в местността Хисарлъка на около 3 км край днешен Разград. Абритус възниква като тракийско селище. От I век е римски военен лагер, който е преустроен в град през II век. През периода II-IV век достига своя най-голям културен и икономически разцвет. През IV век Абритус е вече добре устроен град, укрепен, добре планиран, водоснабден. – Б.р.]

[** Нове – крепост, близо до днешен Свищов. – Б.пр.]

Боздуганът раздра въздуха с мощна дъга. Бронзовите шипове се забиха в предпазителя на бузата на гота. Кръв, смесена със зъби и кости, потече от разбитата челюст на варварина. Вцепенението от удара му попречи да вдигне меча си. Извивайки китката си, Аврелиан завъртя боздугана по стоманата на шлема. Варваринът се ококори – колкото от болка, толкова и от изненада. Ужасът разшири зениците му.

Под натиска на боздугана шлемът се прекатури назад и показа рошавата коса на гота. Острието на широката сабя се стовари върху него. Пращенето на костите едва се чуваше сред врявата от битката. Ръката на Аврелиан затрепери, когато мечът премина през обвивката на черепа, продължавайки пътя си през костите на носа и брадичката.

Лицето на воина зейна, разтворено през средата. Ръцете му се вдигнаха, треперещи като есенни листа. Той се сгромоляса. Аврелиан се извъртя и избегна мъртвото тяло. Мозъкът на гота се изля мързеливо в лепкавата трева.

Аврелиан не го удостои с поглед. Лявата му ръка вече вдигаше боздугана, а очите му търсеха следващия враг.

Това продължаваше вече час. Предвещаващото буря юнско слънце тежеше върху броните и шлемовете на живите. Потта мокреше телата под ризниците. Над полята, където зората беше позлатила върховете на младата ръж и цветовете на акациите, които по друго време изпълваха с ухание плета, се разнасяше адска воня. Воят вече не се чуваше – до такава степен въздухът беше преситен от него.

Към седмия час, когато слънцето се запътваше на запад, Аврелиан изгуби коня си. Един гот, силен като великан, му беше счупил носната кост с един удар на боздугана си.

Животното се беше сгромолясало с разпрана глава, като за малко не се изтърколи върху Аврелиан. Още на колене, той беше пронизал с мощен удар на сабята си вътрешностите на гота, на мястото, където се свързваха бронзовите пластини на бронята му. Изтегляйки широката си сабя от трупа, Аврелиан беше сграбчил боздугана, убил животното му. Миг по-късно той чупеше с него главите на варварите.

Сега, насред хаоса на сражението, на него вече не му се налагаше да върви напред. Готите прииждаха към него като насекоми, привлечени от огъня на факла. Обзети от примитивна ярост, лишени от страх и разум, те тъпчеха труповете на своите победени другари, за да се изправят срещу този римлянин, който продължаваше да ги избива.

Обхванати от еднакво упорство, еднаква мания да сеят смърт, сабите отблъскваха мечовете, боздуганите свистяха и шлемовете отскачаха, а главите се подлагаха под остриетата, от които капеше мозък и кръв. Рядко някой удар се отклоняваше. Боздуганите чупеха рамене, хълбоци или вратове. В отговор, сабите отсичаха ръце, забиваха се в глави, без да ги разсичат напълно. По лицето и гърдите на Аврелиан шуртеше вража кръв. Той вече едва виждаше как главите се разцепваха от ударите му. Вдишваше с все повече отвращение и безразличие зловонната миризма на опечените от слънцето вътрешности. С всяка следваща смърт острието потрепваше все по-тежко в ръката му.

Най-после, в средата на осмия час, отекнаха готските рогове – като бучене, дължащо се на изтощението.

Чу се продължителен крясък, последван от три кратки изсвирвания.

Един варварин пред Аврелиан се поколеба дали да се изкатери върху купчината трупове. Реакцията му беше странна. Започна да се смее. Да се смее като луд. После избяга, като прескачаше с големи смешни скокове труповете по земята.

Готската армия се върна към пътя, водещ към дунавските блата. Останаха само ужасяващите и обичайни за такъв момент камари мъртви и ранени.

Аврелиан инстинктивно потърси кон и рог, за да нареди преследване. С крайчеца на окото съзря Максим, почервенял от прясна кръв. Той се смееше и развяваше знамето на легиона към него.

Смехът зарази и Аврелиан. Той размаха сабята си, държейки я откъм острието, с дръжката нагоре и с дрезгав вик я заби между краката си, в телата на мъртвите. Гърлата на хиляди легионери изкрещяха в негова чест, а и за да изразят радостта от победата. Свършено беше.

* * *

Новината достигна до тях след по-малко от час, докато се миеха от кръвта в един ручей.

Хладната вода едва уталожваше възбудата от битката, която ги беше изтощила. Крайниците им трепереха като на стари баби. Някои стенеха, когато движеха ръцете си. Голяма резка разкъсваше лявото рамо на Максим. Низ от синини скоро щеше да промени цвета на Аврелиановите хълбоци.

Зад дъбравата мирното спокойствие и зловонието на мъртвите, които вече се разлагаха под слънцето, потискаха виковете на ранените. Във въздуха отново цвърчаха насекоми, облаци бели пеперуди танцуваха по листата на акациите. Птиците летяха под слънчевите лъчи, чиято сила се смекчаваше от младите листа. Първите мишелови, гарваните и лешоядите браздяха небесната синева. Най-нахалните вече разкъсваха плътта на победените.

Появи се един декурион, който яздеше коня си по руслото на реката. Той се поколеба при вида на голите офицери, но после вдигна тоягата си със завързана пурпурна лента, което означаваше, че носи послание от императора.

Максим бутна центуриона, който му превързваше рамото.

— Приближи се, декурионе. Кого търсиш?

— От името на император Деций Август за легат Аврелиан, лично и устно.

Пратеникът поздрави набързо Аврелиан.

— Легат Аврелиан, императорът те осведомява, че е отблъснал готите на две милиарии източно от Абритус. Варварите се мъчеха да обсадят лагера с многобройни войски, добре организирани и надвишаващи по количество нашите легиони. Но те сами прекъснаха боя.

Аврелиан кимна одобрително. Като се изключи почернялото му лице и ръце под лактите, кожата му, раздразнена от триенето на пълнежа на бронята, беше яркочервена.

— И сега те се качват на север? – каза той, подсушавайки предпазливо гърдите си.

Това не беше въпрос, а по-скоро констатация. Декурионът го погледна, без да посмее да отговори.

Аврелиан чу изръмжаването на Максим. И единият, и другият мислеха едно и също. Книва, главатарят на готите, беше по-хитър от лисица. Настоящата му маневра беше ясна. Всъщност той изобщо не беше изтощен.

Книва беше изпратил воини срещу тях тук, на пет или шест милиарии от Абритус, жертвайки най-слабите си бойци, за да си помислят, че ще обсади лагера и хамбарите на Нове. Така, докато той задържаше XX легион „Валерия Виктрикс” далече от Деций и сина му Етруск, по-голямата част от готските войски се измъкваха на север с плячката си, потъвайки в дунавския естуар. Там, където никоя сериозна битка не можеше да се води, без да се затъне в тинята на тресавищата.

Толкова потрошени глави и за какво!

Аврелиан се наведе към водата. Умората пропълзя до кръста му. Шумът от водата му попречи да чуе пратеника. Когато се изправи, той видя смаяното изражение на Максим.

— Какво каза, декурионе?

— Император Деций Август ти съобщава, че синът му Цезар Херений Етруск загина, докато беше начело на V легион „Македония”.

— Етруск? Кълна се в Слънцето!

Странно, Аврелиан усети голямо облекчение.

Първата му мисъл беше за зловещото предзнаменование на майка му, което го беше навестявало нощи наред, след краткото му посещение в Сирмиум. Юлия Корделия беше сбъркала. Боговете бяха отклонили гнева си от бащата към сина. От августейшия император към младия цезар.

Благодарности на Митра и неговото покровителство свише!

С дрезгав глас Аврелиан попита къде се намира Деций Август.

— В лагера при Абритус. Заедно с управителя на Мизия и своите офицери. Той те вика.

— Да ми намерят кон, бързо.

Аврелиан вече нахлузваше туниката си, изцапана с кръв. Със здравата си ръка Максим хвана бронята, която се сушеше на брега на потока.

— Вземи моята кобила. Тя не участва в боя, отпочинала е. Освен ако не искаш да дойда с теб.

— Не. Погрижи се за себе си. Пази се от инфекциите, които се въдят тук. Имам нужда от живота ти, приятелю, не го забравяй. Приведи отново в ред центуриите. Да бъдат готови до следващото зазоряване. Ще трябва да започваме всичко отначало – днешната битка е била само една измама.

* * *

Въведоха го в стаята на императора, а не в голямата зала на преториума*, където обикновено се провеждаха аудиенциите. Трибунът на лагера, който го водеше, застана отстрани на вратата и обяви името му, без да повишава глас.

[* Държавното жилище на провинциалния управител. – Б.пр.]

Стените на помещението бяха боядисани в синьо и червено, на полегати ленти. В ъглите фалшиви колони поддържаха навитите на спирала лаврови клонки и в един картуш* голям гол Юпитер насочваше копието си към страшно кълбо от змии. Легло и сандък бяха единствените мебели. Кристали от мирта и амбра пращяха в купол за дарове върху дървен жертвеник. Деций, облечен в генералската си униформа, а не с императорската тога, стоеше със затворени очи и наклонена към дима глава. Високи ботуши за езда тип калцеус** покриваха прасците до коленете. Ножницата на паразониума*** беше разкошна. Седефената змия на върха се превръщаше в лъвска паст от злато. Дръжката на меча беше съставена от насложени едно върху друго сребърни топчета, а на топката имаше изумруд, вграден в златна халка.

[*Картуш в египтологията се нарича овалът, който огражда името на фараона при изписването му. За древните египтяни познаването на името на човек крие опасност то да бъде използвано в заклинания против неговия притежател. Поради това е било нужно то да бъде защитено по специален магичен начин. – Б.р.]

[** Вид римски кожени боти. – Б.р.]

[*** Къс римски меч (около 30 см). – Б.р.]

Бронята му проскърца, когато се изправи. Тя беше изработена по старовремските традиции. Твърдеше се, че е копие на онази, която е носил великият Траян, когато е разширявал империята до Шотландия, местейки границите на Рим далече на север. Нейните украсени с ревяща Медуза и с Вълчицата майка на Рим изпъкнали части прилепваха към гръдните и коремните мускули. Тя притискаше торса на Деций и малко мъже на неговата възраст биха могли да я носят.

Прехвърлил шейсетте, с коси по-бели и редки от брадата му, той беше все така силен, като мъж в разцвета на силите си. Дори в ден като този, Аврелиан не долови никаква умора по лицето му. Устата му не издаваше нито тъга, нито горчивина. Сурово лице на пълководец, който проверяваше какво е състоянието на неговия офицер.

С притиснат към гърдите си юмрук в знак на почит, Аврелиан изведнъж осъзна как изглежда. Изпъстрената с удари броня зееше, а разкъсаните ремъци едва я държаха. Обкованият му нагръдник висеше на парцали. Ботушите му бяха изцапани с кръв и прах, а брадата му беше пренесла вонята на битката до тук.

— Извини ме за облеклото, Деций Август.

Деций отклони извиненията с един жест.

— Ти миришеш на победа и на бягство на неприятеля, легат! Кой би си запушил носа?

— Моята скръб не може да облекчи твоята. Но тя е силна и истинска. Аз обичах Етруск. Два пъти се бихме един до друг при Дунав. Той беше по-смел от много други цезари.

— Истината казваш. Такъв беше.

Гласът беше груб, но очите на Деций не мигваха. Той не откъсваше поглед от Аврелиан и проникваше по-дълбоко и по-болезнено в душата му, отколкото всяко готско оръжие.

— Какво представлява животът на един мъж, Аврелиан? Дори да е на моя син?

Аврелиан не можа да намери подходящите думи за отговор.

— Какво представлява животът на един мъж, когато се налага Рим да принуждава някого да уважава могъщество му? Херений Етруск умря тогава, когато трябваше да умре. Такава е волята на боговете. Това е добре. Не мисли, че нямам сърце или съм по-жесток от теб, легат. Спомни си следното: един римлянин, дори да е цезар, е само камък в безкрайната стена на империята. А аз, Деций Август, съм този, който пази стената от мрака на варварския свят. Злото и хаосът са отвън, те се навъртат, за да разрушат онова, което Рим е създавал в продължение на пет века. Virtus, Pietas, Fides! Това е важното. Това и нищо друго.

Без да си дава сметка за това, Аврелиан трепереше. Пръстите, устните, мисълта му трепереха. Възбудата и умората от битката нямаха нищо общо. Думите на Деций бяха развълнували сърцето и ума му.

Virtus, Pietas, Fides. Крилатите римски думи. Думите, които неговият баща беше накарал да гравират върху жертвеника, подпиращ бюста му в ларариума в Сирмиум.

В устата на Деций те се превръщаха в божие дихание. Това беше да си император. Един август притежаваше мощ, която не се дължеше само на великолепието на бронята му. Римските богове се вливаха в тялото му на човек, за да го направят по-благородно и по-свято.

Така боговете се грижеха за съдбата на Рим и на подчинените народи ден след ден, бой след бой. Така всяка сутрин Непобедимото Слънце се издигаше над гладката безкрайност на света, за да измести оттам мрака и злото.

Лицето на Деций омекна. Той беше отгатнал мислите на Аврелиан. Пръстите му докоснаха с обич изцапаната от смъртта на варварите туника.

— Ти си жив и си победил, Аврелиан. Само това има значение. Да благодарим на безсмъртните богове.

Аврелиан поклати глава.

— Аз победих, августейши. Но тази твърде лесна победа е само капан, който Книва ни залага. Тя изобщо не го е изтощила.

— Мъртвите пък изобщо няма да му помогнат. Бъди сигурен.

Императорът се обърна, взе от тясното легло презраменника и ножницата на сабя, която Аврелиан позна. Сабята на Етруск! Деций извади острието от кожения му калъф.

— Вземи тази сабя от моите ръце, Аврелиан.

Това беше великолепно оръжие. Желязото идваше от ковачниците в Дамаск. Единствените, които можеха да направят едно оръжие колкото леко, толкова и мощно, колкото гъвкаво, толкова и издръжливо. Тя имаше предпазител като персийските саби – две гарванови крила, изящно извити навън, изработени от стомана със златни релефи. Широката обикновена дръжка имаше топка, подобна на тази на паразониума на Деций. Воднистозелен скъпоценен камък беше вграден в сребърна халка. Върху ножницата, изумително сръчно, със сребърни и златни нишки, бяха изрисувани съзвездията Митра, Гарван, Марс, Лъв и Хелиос. Дебелата кожа беше подплатена с две стоманени пластини, за да се превърне и тя на свой ред в оръжие, ако се наложи.

— Това е сабята на твоя син…

Сабята тежеше в ръцете на Аврелиан и той не смееше да ги стисне. Деций продължаваше да я държи в юмрука си. Оръжието предаде на дланите на Аврелиан трепета на силния му порив.

— Приеми я, Аврелиан. Никой няма да я накара да живее така добре, както ти би могъл. Погледни тази ножница. Етруск беше поклонник на Митра и знам, че той е и твоят бог. Кой повече от теб е достоен за нея? И искам това да се знае. Искам да препашеш веднага тази сабя, преди да се присъединим към другите в голямата зала.

— Деций Август, нямам думи, за да повторя колко съм ти предан.

Деций одобри признанието му с притваряне на очи. И двамата млъкнаха за момент, свели поглед върху оръжието на починалия цезар. Аврелиан разбра, че боговете сключваха между тях пакт, който само смъртта можеше да развали.

* * *

Деций дръпна внезапно ръцете си от ножницата на сабята. За миг той се превърна в друг човек.

— Нашият добър управител на Мизия иска да се възползва от смъртта на сина ми, за да се върне отново към своята политика – да предложи злато на Книва, за да преминат неговите готи през Дунав, без да се бият повече с нашите легиони. Този мекушав дебелак Требониан ме съветва да отделя време, за да погреба цезар, преди да тръгна към Рейн! Той ще се натовари с мира и останалото. Без битки, не. Той ще изсипе откупа на Рим в краката на гота! Можеш ли да го повярваш? Той се осмелява, Аврелиан, той се осмелява! Докато варварите бягат пред нас, натоварени с плячка от грабежите във Филипополис!

Деций изръмжа толкова силно от гняв, че въглените тамян се разлетяха, пращейки. Той ги разгони с ръка, отблъсквайки дима към стените.

— Тази катастрофа е резултат от неговата малодушна политика. Обаче Требониан не може другояче. Откак управлява тази област, всичко върви от зле по-зле. И другите, легате, и другите не струват повече! Легионите на Гай Прокулий и Юлий Финитий отстъпиха пред десет хиляди готи. Още не могат да се съвземат. Смъртта на Етруск поддържа тезата им за предпазливост, вместо да ги накара да кипят от ярост. Ако ги оставя да го направят, и Рим ще бъде заставен да се пазари с варварите, за да не изпразни прекалено бързо касите си. Само толкова гордост ли ни е останала?

Една вена пулсираше на челото му от ярост. Аврелиан изчака малко, без да продума, и попита:

— Какво ще заповядаш, августейши?

— Ще тръгнем да преследваме варварите още тази нощ. Ще принудим Книва да влезе в бой, преди да стигне до Дунав. Аз сам ще застана начело на V легион „Македония”…

Аврелиан не можа да се сдържи и смръщи леко вежди, което не убягна на Деций.

— Какво? И ти ли се съмняваш?

— Не, августейши, аз не се съмнявам! Решението ти е правилно. Ние трябва да убием Книва още сега. Готското население е струпано на север, около Дуросторум*. Грабежите ще им позволят да натрупат грамади оръжие и брони, за да нахлуят по-силни от всякога през границите ни. Ти си прав, трябва да ги спрем. Няма друго решение.

[* Днес Силистра. – Б.пр.]

— Но?

— Но Книва е въплъщение на хитростта. Погледни пътя, по който е тръгнал, за да стигне до реката. Той затъва в тресавищата. Там, където ние няма да можем да воюваме с тях.

— Напротив! Неговите пълни със злато каруци ще затънат в тинята и ще забавят ход. Пленниците му ще могат да избягат.

— Възможно е, августейши.

— Не ми ли вярваш?

— Това, в което вярвам, е, че Книва нямаше да тръгне през тресавищата, ако този път не беше подходящ за него.

— Знаеш ли, че току-що каза същото, което и дебелакът Требониан?

— Признай обаче, че не съм го казал по същата причина.

— Ти какво предлагаш?

— Да се качим по-високо и по-бързо от готите срещу течението. Като заобиколим тресавищата, ще се движим с по-добро темпо. Бърз ход – една нощ и един ден. Ние ще ги изненадаме, когато се придвижат до Дуросторум, смятайки, че вече са победили. Аз ги познавам. Когато вярват, че са господари на положението, варварите не могат да устоят на удоволствието да се напият. Тяхната численост вече няма да бъде препятствие.

— Ще трябва да преминеш през три ръкава на Дунав.

— И те ще трябва да го направят, августейши.

— Те имат двадесет хиляди, които да гребат, докато ние вече сме едва с два легиона.

— Ние нямаме нужда от гребане. Ние няма да пренасяме каруци, преливащи от злато. Ние ще имаме мостове от лодки.

— Щом преминеш от другата страна на реката, ще бъдеш атакуван в гръб от тези, които очакват Книва на север.

— Съществува такава опасност. Обаче слаба. Изненадата ще бъде голяма. Когато онези от Дуросторум осъзнаят, че сме там, за тях ще бъде твърде късно.

Деций запази мълчание с непроницаемо лице и очи, вперени в сабята на Етруск, която неговият офицер още държеше с ръце. Аврелиан разочарован отгатна колко силно беше желанието за мъст, което изпълваше мислите на императора. Той, който малко по-рано изглеждаше толкова силен, сега прикриваше мъката си с презрение и не преценяваше положението като главнокомандващ, а като баща и унижен император. Той искаше да заличи смъртта на сина си с кръв. Тази вечер или утре, колкото се може по-бързо. Каквото и да струва това.

Аврелиан отново чу гласа на майка си: „Деций ще умре, сине мой. Бъдещето е такова, каквото всевишните искат да бъде.”

За частица от секундата той се поколеба дали да не предупреди Деций. Да му каже истината, с риск да се опълчи срещу съдбата си. С риск да му се наложи да понесе презрението му. Той вече чуваше жестокия смях. Той, императорът, да се пази заради предсказанията на някаква жрица – бивша робиня от Сирмиум! Хайде, Аврелиан, да не съм сбъркал като ти подарих сабята на своя син?

Пръстите на Деций захлупиха неговите, притискайки ги към стоманеното острие от Дамаск. Изтръгнат от мислите си, Аврелиан трепна под погледа на възрастния мъж, който толкова вярваше в него.

— Знам какво мислиш, – прошепна Деций. – Може би си прав. Въпреки това нещата стоят така. Боговете трябва да решат каква ще бъде моята съдба и дали Рим ще бъде могъщ. Ето какво ще заповядам: V легион „Македония” ще последва готите в тресавищата, докато ти, ти ще им отрежеш пътя на север. Гай Прокулий ще ме подкрепя с VII легион „Клавдиа Пиа Фиделис”.

Студена усмивка опъна лицето му, по което вече не се четеше никакво вълнение.

— Ти беше прав да настояваш, Аврелиан. Този план е по-добър от стария. Той изобщо няма да се хареса на Требониан, което е знак за отлично качество!

≈ 12 ≈

ДУРА ЕУРОПОС

В града цареше ужас. Навсякъде се говореше, че персите ще атакуват скоро. Хаосът помогна на Зиновия да мине незабелязана, както си беше дрипава и ужасно мръсна.

Като притискаше краищата на туниката си към гърдите, тя се затича напосоки из улиците, за да се отдалечи, колкото се

може повече от войниците. Но никой не я преследваше, никой не се интересуваше от нея. Тя се сля с развълнуваната тълпа, която я заобикаляше. Смеси се с жените, които със сълзи на очи бутаха децата си незнайно накъде, с мъжете, които си подвикваха, за да прекарат вода или храна, за да барикадират врати и прозорци. Всеки искаше да избяга от улиците, където скоро щяха да се изсипят облаци от стрели, да се скрие зад вратите, с надеждата, че те ще се окажат достатъчно здрави.

Засвириха тръби. Мъже само по туники, с тояги и колове, с торби, пълни с камъни, се катереха по плетеницата от стълби, водещи към терасите на къщите и скачаха от един покрив на друг.

Сега тя трябваше да го намери.

Беше изпълнила най-трудното, но трябваше да го намери.

Бързо. Преди да падне нощта. Преди персите да блокират града.

Думите, които си беше повтаряла наум хиляди пъти от много луни насам, отново изплуваха в съзнанието й: „Този, когото търсиш, е в Дура. Той учи с последователите на Христос.” Това й беше казал стар керванджия, когото Зиновия разпитваше след всяко негово завръщане от път.

Тя трябваше да открие християнския дом. Из целия Ориент превъзнасяха храмовете и домовете, които жителите на Дура Еуропос бяха построили и украсили за боговете на Рим и Палмира, за тези на евреите и дори за онези на вярващите в един-единствен бог – християните. Всеки тук вероятно ги познаваше. Сигурно нямаше да бъде трудно да се открие християнският дом. А там навярно щяха да й кажат къде е Шаваад.

Тя заговори няколко жени, които прибираха делви с масло в един двор. Те сякаш изобщо не чуха въпроса й. Опита късмета си малко по-нататък с усмивка, която се надяваше да е любезна.

— Християнският дом? – попита тя. – Покажете ми само улицата, ако обичате.

Отново никой не й отговори. С тези дрипи и разкъсана туника усмивката й приличаше по-скоро на странна гримаса. Гледаха я като луда. Бедно момиче, което се беше побъркало от тропота на оръжията.

Тя минаваше от една улица в друга, без да знае в каква посока трябва да върви. Градът беше застроен по много строг план. Улиците се пресичаха, отрязвайки просторни правоъгълници, където едно в друго се притискаха жилищата. Всички си приличаха, особено в тази лудница. Тя не можеше да се ориентира и хаосът не й позволяваше да намери какъвто и да било ориентир.

В крайна сметка, въртейки се около хана, Зиновия се натъкна на самотна стара жена, която наблюдаваше паниката около себе си със странно спокойствие. Старите й сиви очи я погледнаха ведро. Може би дори с нещо подобно на усмивка?

— Християнският дом ли търсиш, моето момиче?

Без да се поколебае, измършавелите й пръсти хванаха ръката на Зиновия. Заведе я до един кръстопът, посочи тълпата войници, която се блъскаше под крепостната стена, точно до къщата, където Зиновия малко по-рано беше излязла от персийските мини!

— Там е, точно отпред. Не си далече. Но нищо няма да видиш.

Старицата си тръгна, без да каже ни дума повече.

* * *

Зиновия се върна предпазливо назад. Мястото гъмжеше от войници. Те крещяха и се блъскаха нервно.

Тя много бързо разбра какво беше искала да каже старата жена. Тук вече нямаше къща. Като всички, които бяха близо до укрепленията, и християнският дом беше заровен под огромния насип, издигнат от обсадените.

Той можеше да се разпознае вече само по виждащите се от срутената стена фрески, които се извисяваха над басейн, полузапълнен с пръст. Зиновия различи в тях нанизи от риби, пастир, носещ на рамо овца, животни и персонажи, любими на последователите на Христос навсякъде из източните части на империята.

Тя понечи да се приближи натам, но я изгониха грубо. Беше ненужно да протестира. Никой тук нямаше да може да й каже къде се намира Шаваад, синът на Ишам, последовател на Елкезай и Христос.

Коленете й се подкосиха от разочарование. Тя се олюля. Невероятна умора натежа изведнъж върху раменете й.

Една-единствена мисъл й беше давала сила и смелост много луни наред. Толкова сила и толкова смелост, че тя се мислеше за недосегаема. Тя щеше да намери Шаваад – сега, скоро, след миг!

Цели четири години не беше имала друга цел. Беше се научила на търпение и постоянство. Тайно получи помощта на керванджиите на баща си. Навсякъде, където ходеха, в пустините или в градовете, те питаха дали някой познава последовател на Елкезай на име Шаваад, син на Ишам. Три години и пет месеца тя получаваше само един и същи отговор: „Никой не познава името на Шаваад, никой не го е чувал.”

И после, предишното лято, един старец беше казал вълшебните думи: „Този, когото търсиш, е в Дура. Той учи с последователите на Христос.”

Една нощ й стигна, за да организира бягството си от Палмира, където живееше с баща си. Тя дори не беше целунала горката Ашему, страхувайки се прекалено много от вайканията й. Египтянката сигурно я смяташе за мъртва. Както и Абдонай.

Тя беше понесла персите, тяхната глупост и високомерие. Беше издържала изтощителния труд със сапьорите. За нищо!

О, да, толкова усилия за нищо!

Беше твърде късно. Наистина твърде късно. Християнският дом сигурно е бил евакуиран още в началото на обсадата. Шаваад не беше в града отдавна.

Защо тя не беше помислила за това?

Буцата, която запушваше гърлото й и й пречеше да диша, нямаше нищо общо с прахта, която кръжеше в сумрака.

Около нея крещяха какво ли не. Че персите ще атакуват всеки момент, ако трябва и с факли. Че ще подпалят града със запалени стрели, изстреляни от гигантски лъкове. Че ще изчакат зората, защото техните богове не ги закрилят по време на нощни битки. Че отчаяни жени, повличайки децата си, са скочили в голямата река от скалите…

Зиновия оставаше равнодушна пред този ужас. Тя вече не искаше да чува нищо от тези толкова незначителни нещастия. Нека персите да приключват с Дура Еуропос, какво значение имаше това за нея?

Да я заколят, ако това ги забавлява. Щеше да ги остави да правят каквото искат!

* * *

Прииждащите войници я отдалечиха от християнския дом. Вдясно от нея, през стена, която бяха съборили, за да вземат тухлите от нея, се виждаше двор, в който цареше странно спокойствие. Тук растяха палми и тамариск. Очевидно беше, че къщата е изоставена. Тя влезе вътре.

Под покритата галерия откри чешма. Вода вече не течеше, но беше останала малко на дъното на коритото. Тя се наведе, за да намокри изсъхналите си устни, които я боляха. Не ставаше за пиене. Изплакна си устата и я изплю.

Беше жадна и гладна. Но за какво да пие или яде, щом щеше да умре?

Тя се свлече до чешмата, сгърчена и трепереща в нощния хлад. Небето потъмняваше все повече. В обезумелия град врявата сякаш най-после започна да отслабва. Тя си помисли пак за думите, които щеше да каже на Шаваад. Бяха простички: „Нощ и ден ти си в сърцето ми. Ще бъда там, където си и ти. Няма да се омъжа за Оденат. Аз съм избрала теб. От мига на раждането си и завинаги съм избрала теб. Теб, Шаваад, и никой друг. Днес вече съм жена, наистина вече не съм дете. Мога да раждам и да доставям удоволствие на един мъж. Аз съм взела своето решение. Какво значение има за мен, че ще бъда царица? Само баща ми желае Оденат, не аз. Аз ще бъда твоята царица, Шаваад, любими мой, твоето щастие ще бъде моето царство. Само мисълта, че може да не усетя ръцете ти върху лицето си, ме убива. Четири години не съм мислила за нищо друго, освен че искам да пия дъха от устните ти и да стана твоя съпруга. Ако го научи, моят баща ще пожелае смъртта ми. Но ние ще заминем много далече. Ще отидем в страната на гърците. Аз научих техния език и ти ще се изучиш, както те обичат да го правят. Ще станеш велик учен, каквито има там. Философ, учител. Всичко, което носиш в себе си, ще ти помогне да блеснеш в очите на хората. Абдонай никога вече няма да види дъщеря си. Той ще я забрави.”

Думите се изплъзнаха и тя ги промълви почти гласно. Прошепна ги, сякаш те можеха да я пренесат в един бляскав свят, където Шаваад – смаян и щастлив, щеше да я открие.

Когато млъкна изтощена, тя отново чу врявата върху крепостната стена. Битката приближаваше. Тя познаваше достатъчно нетърпението на персите, за да знае, че те ще атакуват тази нощ. Пожарът в града щеше да бъде тяхното слънце.

Заспа неусетно, утолявайки жаждата си със своите сълзи.

* * *

Колко ли време беше спала? Час, няколко секунди? Половин нощ? Никога нямаше да разбере.

Събуждането й приличаше на сън.

Един глас се провикна от тъмното в края на галерията:

— Няма да имаме време, Шаваад! Персите са тук, виж небето!

Зиновия отвори широко очи, сякаш тези думи бяха казани на нея. Тя видя запалените стрели, които нажежаваха небето. Да, персите атакуваха.

— Не бъди толкова нервен, приятелю мой. Ако иска, Господ ще ни помогне. Не се съмнявай.

Тя разпозна този уверен, спокоен глас. Всяка сричка отекна в гърдите й.

Помисли си парализирана: „О, Шаваад, Шаваад, ти си тук? Наистина ли си ти?”

Гласът на Шаваад продължи:

— Да запалим факлите, за да можем да виждаме къде стъпваме.

Зиновия усети студената земя под себе си, ъгъла на коритото до краката си. Тя не сънуваше. Трябваше да стане, да се покаже. Да извика името на Шаваад.

Този, който извика обаче, беше спътникът на Шаваад. Две запалени стрели летяха в небето. Съвсем близо. Стовариха се върху съседен покрив. Онези, които предвещаваха щурм с машини, се бяха оказали прави. Над града валяха копия, увити в парцали с битум, а не стрели. А воят, който идваше откъм крепостната стена, издаваше ръкопашна битка.

— Бързо! – прояви нетърпение Шаваад. – Не се бой толкова.

Зиновия се изправи и извика:

— Шаваад!

Спътникът на Шаваад за малко да припадне от ужас.

— Шаваад, аз съм! Зиновия! Не ме ли позна?

Светлината от факлите беше слаба, но огънят, който обхващаше гредите на покрива, вече осветяваше достатъчно, за да могат да се различат лицата. Независимо от брадата и по-дългата коса, той не беше се променил. Тя щеше да го познае сред хиляди други.

Тя преоткриваше дори характерната физиономия, която имаше, когато беше учуден. Той смръщи вежди, повдигна красивата си ръка, за да предпази очите си от заслепяващите пламъци и да открие кой викаше в мрака.

Тя се засмя:

— Разбира се, че няма да ме познаеш, аз съм в окаяно състояние!

Тя потопи ръце в коритото на чешмата, за да загребе малкото останала вода и да си намокри лицето.

— Движа се с персите от една луна – извика тя. – Исках да дойда при теб по-рано, но успях да премина загражденията едва тази вечер.

Думите излизаха от устата й през силен смях, който тя не можеше да сдържи.

— Аз дълбаех за тях. Те ме взеха за момче. Викаха ми Ла Фуин.

Тя се стресна. Ново копие се разби в ъгъла на двора. Пламъкът му се разцепи, изхвърляйки искри до галерията.

— Трябва да тръгваме – изстена спътникът на Шаваад. – Ще изгорим!

— Адът е запазен за измамниците и хитреците – изръмжа Шаваад презрително. – Бягай, ако искаш да бягаш.

Шаваад издърпа от горната част на туниката си сребърен медальон, представляващ риба, и го размаха.

— Господ ще си спомни! – изкрещя той.

Момчето се поколеба, вперило очи в огъня. После се обърна към Зиновия, която се приближаваше бавно, без да си дава сметка за опасността. И реши – хукна и се скри в къщата.

Зиновия беше съвсем близо до Шаваад. О, колко беше красив! По-красив и по-силен, отколкото в спомените й. Тя умираше от желание да го докосне с ръка, но не се осмели.

— Ти говориш гръцки и аз те разбирам също толкова добре, колкото и на родния ни език – каза тя нежно. – Моят баща ми даде добър учител. Исках да уча, за да говоря на гръцки с теб!

Шаваад примигна. Очите му потрепнаха в изблик на нежност. Устата му пак стана устата на Шаваад от едно време. Най-после, най-после той наистина я разпозна.

— Ти си луда! Какво правиш тук? Смяташ ли, че моментът е подходящ?

— Шаваад!

Очите на Шаваад горяха толкова силно, колкото и пламъците, които започваха да поглъщат покрива на къщата. Пръстите му стискаха сребърната риба, висяща на врата.

— Аз нямам време. Трябва… Аз нямам време за теб. Не стой тук, опасно е… Бягай!

— Шаваад, чуй ме. Трябва…

— По-късно, ако е рекъл Господ!

Той не я слушаше. Тичаше към къщата. Извика пак през рамо:

— Махай се!

Тонът му беше такъв, сякаш гонеше куче.

Зиновия остана неподвижна в средата на двора, осветена от пламъците. Не обръщаше внимание на битките, които се разгръщаха на няколко крачки.

В подножието на крепостната стена отбраната на Рим и Палмира отстъпваше под натиска на персите.

* * *

Сигурно и те си помислиха същото в момента, в който я видяха. Само, съсипано момиче, в средата на двора, равнодушно към битките, които вилнееха край нея, заобиколена от огъня, който стихваше от само себе си.

Може би и те, като видяха дрипите и непомръдващото й тяло, решиха, че е луда.

Но другото, което видяха на силното сияние от пожара, беше хубостта й. Въпреки парцалите, въпреки калното лице. Женска хубост, каквато те никога не бяха доближавали и още по-малко докосвали.

Бяха четирима. Ръкопашните боеве продължаваха из съседните улици, но не изглеждаха трудни. Те вече можеха да се радват на първата си плячка. Единият от тях извика:

— Ей, момиче, какво правиш тук? Нас ли чакаше?

Останалите се засмяха.

Онова, което не бяха си представяли, беше силата и яростта, която тя прояви, щом понечиха да я докоснат. Така се развихри, че раздра бузи, устни и клепачи. Независимо от броя им, те не успяха да я укротят. Тя виеше, риташе и дереше, сякаш никога нямаше да се умори.

По време на борбата тя много бързо изгуби онова, което беше останало от туниката й. Голотата, също както и яростта й, увеличи още повече възбудата им. Беше толкова красива, толкова привлекателна, дори в ролята си на демон! Те се заиграха с нейния бяс, за да видят по-добре на кървавата светлина на танцуващите пламъци, която я озаряваше, колко прекрасна беше. Твърдите й гърди, гъвкавата извивка на ханша й, закръгленият задник, високият прорез на половия й орган – всичко това запали истински пожар в главите им, както и омраза, желание да обладаят и да омърсят тази толкова голяма хубост. Те знаеха много добре, че боговете не я бяха нарекли за тях, че те никога нямаше да я притежават. Да, нямаше нищо по-обидно от тази красота! В крайна сметка това беше само някакво момиче, жертва от вече победен град, който трябваше да се изпепели.

Единият от тях, загубил търпение, размаха сабята си и я стовари с плоската страна върху слепоочието на Зиновия. Тя залитна със затворени очи. Изведнъж се превърна в крехка девойка и изглеждаше още по-гола от преди. Войникът удари отново.

Тя припадна още преди да докосне земята и се строполи в поза, която накара насилниците й да се усмихнат щастливо. Макар че онзи, дето я беше ударил, съжаляваше, че е в безсъзнание, защото това щеше да намали малко удоволствието му.

* * *

Шаваад не я видя веднага.

Приличаше на луд, когато излезе от къщата. С голяма кожена торба, издута от скъпоценни рула папируси на рамо, с опърлени от топлината на пламъците коса и брада, той мислеше само как да избяга.

Римляните се опитваха да контраатакуват из улиците. В горящия град отекваха виковете от битките. Шаваад се хвърли към процепа в стената. Едва тогава забеляза женското тяло на земята.

В началото си помисли за илюзиите, които Злото можеше да поражда в главата му. Пожела да отвърне очи.

Друг глас му прошушна името на Зиновия.

Тогава я видя. Гола, както никога не я беше виждал, но също така окървавена и разчекната. Гола, като изоставен труп. Просто убийство.

— Зиновия! Зиновия!

Ръцете й още стискаха разкъсаната туника. В тътнещите отблясъци на огъня видя следите от черна кръв по бедрата и корема й. И разбра.

— О, Господи! Всемогъщи боже!

Падна на колене, както се прави пред мъртва. Но тя не беше мъртва. Дишаше. Гърдите, коремът й потръпваха от накъсано дишане.

Той се сети само да протегне сребърния си медальон, рибата на Господ Исус Христос, и да прошепне:

— Защо дойде? Защо?

Но Зиновия не отвори очи, не отговори.

Той си спомни, че ръцете му лекуваха. Поколеба се. Не знаеше къде да постави дланите си. Не посмя да предприеме нещо. Тогава Господ Бог му дойде на помощ.

Чу се крясък и тропот от копита по плочите на двора:

— Какво правиш тук ти?

Беше римски офицер. Току-що бе преминал през процепа на стената, полулегнал на шията на коня, държейки с една ръка юздите и меча си.

Шаваад скочи, трепереше като тетивата на лък. Римлянинът беше ранен. Дръжката от счупено копие стърчеше от бедрото му.

Без да се поколебае, Шаваад се хвърли върху него. Събори го на земята и изтръгна от гърлото му вик от болка. Взе наметалото му, за да увие в него Зиновия и я сложи да легне напряко на коня, който тъпчеше на едно място от страх, въртейки широко отворените си очи по посока на пламъците, които бяха обхванали покрива.

Римлянинът изпълзя, ругаейки и крещейки, и се опита да си вземе отново меча. Шаваад го ритна по лицето и плесна задницата на коня, за да го накара да тръгне към процепа в стената.

Зад гърба му римлянинът крещеше, че ще го намери, че ще го накара да умре сто пъти, че римските богове никога няма да го забравят и ще го изгорят в ада.

≈ 13 ≈

АБРИТУС, РИМСКА МИЗИЯ

Така и стана. Аврелиан се насочи на север, за да отреже пътя на готите, докато Деций се наслаждаваше на отмъщението си, преследвайки ги към тресавищата. И така се случи катастрофата.

Когато XX легион „Валерия Виктрикс” се готвеше да премине през последния ръкав на Дунав, беше настигнат от пратеник с разстроено колкото от умората, толкова и от новината, която носеше, лице.

— Легате! Деций Август е мъртъв!

— Какви ги говориш?

— Истината, легате: Деций Август е мъртъв. Готите го убиха. Той падна в капан насред тресавищата. От петте хиляди на V легион „Македония” останаха стотици. Нещата не са по-добре и в VII легион „Клавдия”, който отиде да му помогне.

Капанът беше толкова елементарен, че едно дете би го разгадало! Аврелиан научи подробностите за него на мръкване, след като изтощи два коня, за да стигне до Нове.

Готите обозначили предварително твърдата здрава земя в мочурищата. Докато техните каручки тръгнали навътре, голям брой воини се върнали назад в боен ред. Вместо да защитават пътищата, по които напредвали каручките им, те коварно заели позиции пред най-тинестите ивици на тресавищата, за да заблудят римляните. Страшните им стрелци с лъкове се прикрили също около това заблатено място. Деций си помислил, че войските, които вижда пред себе си, са поставени натясно, загиват и са лесна плячка. Желанието му за отмъщение било изтрило всяка прозорливост у него. От страх, да не би да не се харесат на предводителя си или от чиста глупост, неговите генерали не проявили повече трезв разум.

След някакво подобие на битка, готските войски отстъпили. Преструвайки се, че бягат безредно, те се оттеглили в тинята на тресавищата, увличайки след себе си Деций. На това място, докато сандалите на легионерите затъвали, конете не можели вече да вдигнат копитата си, а тежестта на броните притискала мъжете, изскочили готските стрелци. Нищо по-лесно нямало от това да заковат легионите в тинята.

Маневрата на Гай Прокулий за оказване на помощ на Деций със VII легион „Клавдия” била напразна. Императорът бил вече мъртъв, погълнат от кипящата тиня на мочурището. Гай паднал на свой ред. Легионът отстъпил, преди да бъде избит напълно.

Римската армия за Азия била победена.

Утре новината щеше да се разпространи из цялата империя. По всеки път и във всеки храм. Думите щяха да се промъкват в къщите и по полята, които притежаваше Рим, лесно като чумата. Деций Август беше мъртъв, убит от готите! Главата на единствената и първа по своята същност империя в света се търкаляше в някакво блато! За пръв път боговете не бяха спасили Рим от варварите.

* * *

— Къде е той? – учуди се Аврелиан, оглеждайки се. – Къде е тялото на императора?

Из двора на преториума се носеше ропот. Обезумелите офицери едвам се осмеляваха да се погледнат един друг. Обаче Аврелиан не виждаше никъде смъртното ложе на императора.

Управителят на Мизия, когото Деций наричаше „този мекушав дебелак Требониан”, отговори на въпроса му:

— В тресавищата, разбира се, легате. Несъмнено вече е разкъсан от гарваните или от водните плъхове.

— В тресавищата? Вие не сте прибрали тялото му?

Престорено апатичното лице на Требониан потръпна от нещо, което можеше да бъде и усмивка.

— Щеше да се наложи да го открием в калта, сред хилядите трупове, които гният там. Има толкова много в тези клоаки, че е невъзможно да се намери едно лице.

— Невъзможно? Обаче не става дума за какво да е лице, управителю! Става дума за Деций Август, императорът на Рим!

Аврелиан не вярваше нито на очите, нито на ушите си. Той стоеше пред самото олицетворение на краха на империята. Требониан наистина беше дебел – с глава, която се сливаше с раменете, рамене, които потъваха в корем, и толкова огромен корем, че държеше на разстояние събеседниците му. Обаче златистите му очи, украсени с дълги женски мигли, оставаха живи. В този момент те блестяха силно. Не от сълзи или мъка, а от възбуда. От доста зле прикрито удоволствие, чиято причина Аврелиан лесно можеше да отгатне.

С тон, в който нямаше никакво уважение, Аврелиан се провикна отново:

— Да не искаш да кажеш, управителю, че никой в този момент не търси тленните останки на Деций? Нашият император няма да има гробница?

Без да се обижда, Требониан изпусна въздишка през дебелите си устни.

— За какво да се търси онова, което няма да бъде намерено? Ние ще можем да удовлетворим боговете с нашите дарове, за да приемат те духа на горкия Деций, по липса на пламък от тялото му. Има нещо по-спешно: Рим се нуждае от ръководител. Легионите се нуждаят от командир. Нов август трябва да бъде провъзгласен, преди да съмне.

Около тях настана тишина. Неприкритата амбиция на Требониан, която не можеше да чака, излизаше наяве. Той не беше спирал да се противопоставя на решенията на Деций и тук, както и в Сената. Днес, убивайки този, който беше управлявал почти цели две години, готите му поднасяха най-хубавия възможен подарък. Ето защо очите на Требониан блестяха толкова силно!

За миг Аврелиан се запита дали поставения от Книва капан не беше първо роден в порочния мозък на префекта. Ни най-малко нямаше да се изненада.

Но Книва нямаше нужда от чужди уловки и капани.

Всъщност Требониан само е трябвало да стои на безопасно място в лагера и да изчака търсещото отмъщение заслепение на Деций да свърши своята работа.

Безсилна ярост стисна гърлото на Аврелиан. Тъгата сковаваше крайниците му. Умората го караше да се превие. Той стисна юмруци, долавяйки треперенето на пръстите си. Какъв е смисълът да прехвърля грешката на Требониан? Смъртта на Деций не беше ли и негова грешка? Не беше ли негов дълг да бъде до императора, да го пази, да го отклонява от капаните?

Ако не беше се помъчил да оспори стратегията на Деций, може би щеше да успее да подуши капана? Това беше неговият дълг, единственият му дълг! Обаче гордостта го беше подвела. Той пожела да покаже на императора и на легатите, че е най-умен. Той пожела да победи Книва сам. Деций, който го имаше почти за син, беше платил за тази фалшива слава с цената на най-унизителното поражение.

Горчива жлъч се примеси към слюнката му. Стомахът му се сви от отвращение. За пръв път преживяваше поражението. Пълното, непоправимо поражение. Унижение, което оневиняваше хората около него.

С изключение на Требониан.

Аврелиан се изправи. Притисна към бронята си меча, който Деций му подари и който още не беше влизал в бой, и заговори с натежал от презрение, но достатъчно силен глас, за да може всеки да го чуе добре:

— Управителю Требониан, докато тялото на нашия император не бъде положено там, в средата на този двор, времето не тече. Рим не диша. Знам, че нямаш търпение да положиш лавровия венец на челото си. Обаче в настоящия момент императорският символ е още в калта на тресавищата. Нашите богове чакат и ни гледат. Вярваш ли, че ще те подкрепят, ако ти пренебрегнеш волята им?

Устата на управителя се беше изгубила в огромната маса на лицето му. Когато той отговори, се видя само розовото връхче на езика му.

— И каква е волята на боговете, легате, след като те не са отклонили нашия августейши от толкова глупава клопка като тази, в която той се остави да падне?

* * *

Аврелиан нареди да го придружат само двайсетина легионери. Максим отказа да остане в лагера. Без да продума, с пристегната към бронята ръка, той язди край него до тресавището. Вонята от разлагащите се трупове се носеше на повече от милиарии разстояние от водите на блатото. Това не приличаше на никое от бойните полета, които бяха виждали. Тук всичко се сливаше. Калта, тинята и телата. Черната кръв и почти неподвижните течения, тръстиките и стрелите. Водата засмукваше малкото свеж въздух с чудовищна лакомия. Дебели зелени мехури се пукаха върху тревата и разядената плът. Дневната светлина потъваше в плоска безкрайност, едва приповдигната тук-там от хилядите натрупани тела, покрити с бодли от изцапаните пера на стрелите и от дървото им, и понякога толкова притиснати едно до друго, че дори лешояди не можеха да кацнат, за да се отдадат на своя пир. Те кръжаха, прехвърчаха, виеха, биеха се в раните на труповете с преливащи от човешки вътрешности човки.

И всичко това, докъдето поглед стига, чак до меандрите на един дунавски ръкав, далече на север.

От пръв поглед разбраха, че няма да намерят императора. Но Аврелиан скочи от коня си и пристъпи напред в калта, без да се поколебае.

Първо се помъчи да не ходи по мъртвите. Обаче човек не можеше да стъпи, без да натисне някой крайник, корем, гърди, тил. Той обърна с две ръце първото лице, изчисти калта от очите и устата. После се наведе над друго и над трето.

Максим се приближи.

— Това е невъзможно, Аврелиан. Този път управителят е прав, по изключение. За какво да се търси онова, което няма да бъде намерено?

Аврелиан отговори, без да го погледне:

— Аз ще го намеря. Няма да си тръгна от това тресавище, ако не държа тялото на Деций Август в ръцете си.

* * *

Когато започна да се свечерява, те още не го бяха намерили. Легионерите вече обръщаха само тук-там по някой труп. Трима от тях си бяха изповръщали червата и сега стояха при конете, с гръб към ужаса, опитвайки се да забравят вонята, която проникваше чак под кожата им.

Максим не се отделяше от Аврелиан. Той тревожно наблюдаваше действията му. Двамата се отдалечаваха все повече от бреговете на мочурището. Вървяха ту на една, ту на друга страна, обръщайки и преобръщайки безспирно тела и лица. Очите, устата, челата, които се показваха, в нито един от случаите не принадлежаха на Деций.

Понякога те затъваха до кръста, залитаха в ями с вода и успяваха да се измъкнат от там само като се хващаха за труповете, които се изтърколваха върху тях абсолютно отпуснати. Раната на Максим беше започнала отново да кърви и го болеше. Прясната и още червена кръв се смесваше с онази, черната, която лепнеше навсякъде. Красивата му руса коса беше станала мръсна като гърдите на глиган. Но той и не помисляше да се оплаква.

Аврелиан беше бесен и целият в кал. Само синьото на очите му все още беше чисто. Той се биеше с птиците и с плъховете. Беше извадил сабята на Етруск, за да я върти над главата си, докато с лявата ръка преобръщаше лице след лице. Продължаваше да чисти очи и устни. После ги изоставяше на гарваните…

* * *

Към петнайсетия час Максим каза:

— Скоро ще падне нощта. Трябва да се върнем на брега или ще се загубим в тъмнината. Утре на разсъмване ще можем…

— Заповядай да запалят факли. По две на човек.

— Аврелиан…

— Факли, трибун Максим.

* * *

Всички се подчиниха – понякога хората се страхуват повече от безумието на някой командир, отколкото от лудостта на боговете. Като преглътнаха отвращението и ужаса си, те образуваха кръг около Аврелиан с по една факла във всяка ръка, като създадоха по този начин странен мехур от светлина на повърхността на мочурището. Той се местеше със скоростта на буболечка – изолиран и миниатюрен в безкрайността на мрака.

В центъра на това сияние, което сякаш плуваше към непознати за човека светове, Аврелиан не спираше да обръща лицата на победените.

С падането на нощта поне лешоядите бяха изоставили пира си.

Войниците затъваха все повече в застоялата тиня. Трупът на Деций още не беше открит.

* * *

От колко ли време бродеха напразно? Вече не знаеха. Също както не знаеха дали напредват наляво или надясно, напред или назад.

Може би се въртяха в кръг. В яда и умопомрачението си Аврелиан може би обръщаше едни и същи мъртви лица от часове.

Изтощението превиваше на две войниците. Въпреки вонята, от която им се гадеше, те бяха гладни. Краката им се движеха механично, волята вече почти не участваше. Факлите догаряха, а те нямаха търпение да изгаснат напълно. Колкото и да се страхуваха от заобикалящата ги нощ, населена с трупове, тъмнината най-после щеше да принуди Аврелиан да спре.

Изведнъж един легионер се подхлъзна и падна. Факлата му се стовари върху телата. Чу се глухо съскане. Син пламък, къс като вълната на килим, се разпространи около тях.

Миг по-късно се разрасна със свистене и за тяхно най-голямо изумление се устреми във всички посоки, като безформени, невероятно подвижни ивици.

За миг пламъкът покри цялото тресавище.

Нощта се освети в синьо. Морскосиньо, наситено и диво. То накара телата, растенията, калта да заблестят и повдигна нощта, както саванът отмества тежестта на въздуха от разядената плът.

По-късно легионерите разказваха, че това синьо – сурово и чисто – било същото, като синьото на ирисите на легат Аврелиан.

Един войник изкрещя от ужас, после друг. Всички се разбягаха, падайки сред пламъците, които странно защо не ги изгаряха, а ги задушаваха. Те залитаха, кашляйки, пълзейки по мъртвите, и дължаха живота си само на своите другари, които успяха да ги изправят.

После гигантският пламък започна да изчезва. Тресавището сякаш го пиеше на големи глътки и той си отиде на талази, така, както се беше появил.

Максим сложи здравата си ръка на рамото на Аврелиан.

— Достатъчно. Боговете видяха мъката ти и взеха душата на Деций. Това тресавище ще бъде неговата клада, но духът му няма да остане да блуждае тук. Можем да се върнем в лагера.

Тъмнината отново се беше настанила около тях. Оставаше само слабият и потрепващ блясък от факлата в ръката на Аврелиан.

След дълго мълчание той прошепна:

— Обичах Деций повече от баща си. Но също като баща ми, той се отвърна от мен и ме остави сам. Това ли искат боговете? Нима моята участ се състои в това да гледам как онези, които могат да ме напътстват, се отдалечават от мен и дори умират? Или пък майка ми е права?

— Тя предвеща смъртта на Деций. Това се изпълни – прошепна Максим. – Ти трябва да го помниш.

Аврелиан се взря в него, без да отговори. Факлата хвърляше кървави отблясъци в очите му. Максим не разбра дали Аврелиан го беше чул.

* * *

Те се върнаха в лагера при Нове едва на разсъмване. Приличаха на чудовища от изсушена кал, които смърдяха ужасно. Но преди да влязат да се изкъпят и да си починат в калдариума, те научиха новината. През нощта онова, което беше останало от офицерите и легионерите от V легион „Македония” и VII „Клавдия”, бяха приветствали Требониан, поставяйки императорския лавров венец върху едрата му глава. Рим имаше нов август. И нова политика.

На разсъмване Требониан беше изпратил вестители при готския крал Книва, за да го уверят, че няма да бъде преследван и че може да запази всичкото заграбено богатство като знак за добрата воля на империята. Скоро новият император щеше да има щастието да го приеме, за да му връчи лично няколко сандъка със злато в замяна на този мир.

На шестия час, когато Аврелиан най-после спеше, го събудиха. Връчиха му послание, написано лично от Требониан.

XX легион „Валерия Виктрикс” трябваше да напусне лагера, преди да падне нощта, за да отиде в горната част на Дунав, където ще бъде по-полезен за сигурността на Рим. Тук в Мизия войната срещу варварите бе приключила.

≈ 14 ≈

ОАЗИСЪТ ДИНГИР-ДУСАГ

Те бяха в оазиса само от един ден. Неголям керван от трийсетина камили, дошъл от Удрух, натоварен с малко мед. Децата играеха из надвесените над водата скали. Те първи видяха движещите се сенки на хоризонта.

Някой се приближаваше. Едно-единствено животно. Може би изгубена камила.

Не, беше кон. С двама ездачи върху горкото животно.

Да, един мъж и една жена. Сами, без охрана, нито муле, нито камила с товар.

Мъжете бързо разпознаха римското покривало на коня и наметалото на римски офицер, което прикриваше жената. Едва когато странните пътници бяха вече съвсем близо, те с изумление я познаха. Нея. Звездата на пустинята. Дъщерята на Абдонай, изчезнала от месеци, която смятаха за мъртва.

Новината се разнесе от палатка на палатка. Жените се втурнаха и направиха шпалир, за да я посрещнат в лагера. Започнаха да я поздравяват с викове за добре дошла, които замряха в гърлата им още преди мъжете да им направят знак да спрат.

Всички потръпнаха, сякаш топлината на пустинята по някакъв зловещ начин ги вледеняваше.

Мъжът носеше окървавена туника. Брадата му беше дълга за неговата възраст, а очите му горяха трескаво. Дъщерята на Абдонай, увита в наметалото, беше привързана към него с кожена връзка. Лицето й беше ужасно бледо, очите затворени. Човек можеше да си помисли, че е мъртва.

Жените изохкаха в един глас, но всички останаха на разстояние, без да се осмелят да кажат дума или да зададат въпрос.

Мъжът насочи коня си към езерото. Той развърза връзката и без да поиска помощ свлече Зиновия на земята. Тя отвори очи. Погледът й будеше страх. Жените си прехапаха устните. Децата наблюдаваха, знаейки, че винаги ще си спомнят онова, което виждаха в този момент.

Зиновия отблъсна грубо мъжа, който я беше довел дотук и искаше да продължи да й помага. Без да я е грижа, че я гледат, свали наметалото и го хвърли далече от себе си. Гола, тя се гмурна във водите на езерото и се скри в тях.

Остана там, под повърхността, толкова дълго, че вълните на езерото изчезнаха съвсем и хората започнаха да се страхуват. После се показа косата й, люлееща се като водорасло.

Тя се приближи малко към брега и те я видяха да се покрива с кал. Вземаше пълни шепи от тинята на езерото и търкаше с нея цялото си тяло толкова грубо, сякаш искаше да си свали кожата.

Скоро тя беше покрита с кал от краката до косата. Едва тогава се успокои. Седна във водата, така, че само главата й се виждаше.

Мъжът, който я беше придружил, не каза нито дума на керванджиите. Не ги и погледна. Откачи една кожена торба от седлото на коня, сложи я на рамото си и се отдалечи, за да се настани в подножието на палмите, от другата страна на езерото. На жените им се стори, че плаче. Трудно беше да се гледа лицето му, скрито от брадата, и пламтящите му очи.

Някои от мъжете го бяха разпознали. Те бяха наясно с не особено любезните обноски на елкезаитите. Ако Ваалшамин желаеше така, добре. Ако Шаваад, синът на Искелаил, не искаше да говори, пак добре.

Хванаха коня, за да се погрижат за него, и започнаха да си говорят тихо. Всички мислеха за едно и също нещо. Ваалшамин беше отнесъл Зиновия и я беше върнал отново тук, за да бъде в ръцете му.

Ваалшамин, всемогъщият бог на всички начала, този, който беше дарил Абдонай с дъщерята и с извора, той решаваше вместо онези, които беше избрал. Благословен да бъде!

Вечерта Зиновия все още не беше излязла от водата. Беше се размърдала само за да се покрие по-добре с кал.

Жените приближиха, за да я попитат дали не е гладна, но не получиха отговор и започнаха да плачат.

Мъжете ги изгониха. Те решиха, че трябва да оставят Ваалшамин и Зиновия да свършат онова, което имаха да вършат. Гладът не беше най-важното. Не още.

Когато започна да се стъмва, те запалиха огън на брега, за да не остане езерото скрито, в мрак, и се сменяха до развиделяване, за да го поддържат.

Зиновия не беше помръднала. Никой не разбра дали беше спала, защото очите й като че бяха останали широко отворени през цялото време.

Денят премина по същия начин, както и нощта. Зиновия не отговори, когато жените отново предложиха храна. Те се разтревожиха. Мъжете казаха да се чака и изгониха децата, които вече не напускаха брега.

Това, което ставаше тук, не беше подходящо за техните очи.

През втората нощ, докато огънят гореше, пазен от двама керванджии, Шаваад влезе във водата. Мъжете се поколебаха, но не се осмелиха да му попречат. Той се придвижи съвсем близо до нея и застана на колене.

Хората отгатнаха, че й говори, но не можеха да чуят нищо от думите му. Нито от молбата му. Защо трябваше да спаси божиите книги, да ги измъкне от къщата, която щеше да изгори. Книгите бяха по-древни от всичко, което хората помнеха, и бяха спасени в последния момент от християнския дом, точно преди той да бъде затрупан. Книгите, които съдържаха словото на единствения Бог, Баща на всички хора, още преди той да изпрати Христос на земята. Книгите, които не са били написани с човешки ръце, а с божието сърце. Той, Шаваад, трябваше да ги спаси. Зиновия трябваше да разбере това! Тя не трябваше да му се сърди, че е избрал да спаси божието слово вместо нея. Тя трябваше да разбере и да прости. Какво представляваше човешката плът в ръцете на Всемогъщия Бог?

Дали тя го слушаше? Шаваад не знаеше. В почервенелия от огъня мрак лицето й оставаше отнесено, все така неподвижно, като камъните, макар очите й да бяха широко отворени.

Шаваад продължи да умолява. Зиновия! Зиновия! Аз не съм коравосърдечен. Не съм те забравил. Обаче как тя е можела да вярва, че той ще замине с нея само защото я е видял отново насред пламъците на един обсаден град?

— О, Зиновия, не искаш ли да разбереш? За мен беше невъзможно, невъзможно да избягам далече от тази къща с теб без божиите книги!

Под дебелия слой кал вратът, бузите, устата на Зиновия оставаха неподвижни като на статуя.

Шаваад изръмжа с разкъсвано от ридания гърло. Той припомни как се беше върнал в двора. Как беше откраднал коня на римлянина и как благодарение на него бяха преминали през персийските позиции.

— Направих каквото можах, Зиновия. Всичко каквото можах! Бих умрял за теб, ако се налага. Ти си в моето сърце от деня, в който се роди. Но аз съм в ръцете на моя Господ. Той има нужда от мен. Това ти трябва да го разбереш.

Дали поне го чуваше?

Той спря да говори. Наклони се и потопи глава в езерото, преди да прошепне една молитва към своя Бог. Тя съдържаше думи на извинение и наказание.

После керванджиите го видяха как се изправя, излиза от водата и изчезва в мрака.

На разсъмване в бивака се чуха викове: беше завалял дъжд. Ситен, равномерен дъжд, който караше езерото да потрепва, жълто-кафявата пръст в пустинята да потъмнява и да блести като намазана с масло. Тук-там се появиха локви. Децата започнаха да скачат в тях, крещейки от щастие.

Дъждът продължи без прекъсване до вечерта.

На мръкване Зиновия се изправи, все така покрита с кал, така че вече не беше гола. Тя повървя малко във водата, посрещайки дъжда с тялото си.

Макар че беше покрита със слой черна кал, красотата й смая всички – и мъже, и жени.

После тя отново се потопи в езерото. Те я видяха да се плъзга под повърхността като някакво странно животно.

Малко преди да падне нощта тя за сетен път рови из калта, за да се намаже с по-дебел слой. Жените пак я попитаха дали не иска да яде. И този път безуспешно. Но един старец каза:

— Това няма да продължи дълго.

Те не разбраха откъде беше толкова сигурен, но не се усъмниха, че е прав.

Следващият ден не приличаше на никой друг.

Още призори пустинята беше зелена.

Нежни стръкчета трева бяха поникнали през нощта на една ръка разстояние едно от друго, обсипани тук-там с дребни бели цветчета, треперещи от бриза. Стъпалата потъваха в земята и нежната трева вече не се виждаше. Далеч, докъдето стигаше погледът, пустинята беше зелена. Сред керванджиите само най-старите си спомняха подобна гледка.

После, когато небесната сивота се разкъса и облаците се разсеяха по желание на слънцето, Зиновия се появи – стоеше права в езерото. Обърна се към брега. Хората забелязаха, че държеше в ръка дълъг черен камък с правилни, гладки и чисти страни.

Камък, подобен на огромен тъмен диамант, голям и широк колкото детска ръка.

Всички си помислиха едно и също: Зиновия държеше звездата, която Ваалшамин беше изпратил в тази пустиня през нощта на нейното раждане, когато издълба ямата на извора!

Тогава всички разбраха защо беше стояла три дни и три нощи в езерната вода. Беше дошла да изпълни волята на Ваалшамин!

Всички се развикаха от радост и вдигнаха ръце към небето.

Като държеше камъка до корема си, намазан с кал, Зиновия пристъпи напред към жените, които отстъпиха малко изплашени, и каза с едва доловим глас – сякаш й беше трудно да мърда челюстта си:

— Измийте ме, пригответе коба и една бяла женска камила. Трябва да отида в Палмира, за да се омъжа за цар Оденат.

ПОЖАРЪТ НА ДНИТЕ

256-258 г. сл. Хр.

≈ 15 ≈

ПАЛМИРА

Първо ги забелязаха хановете, които бяха извън града. Децата изоставиха игрите си в палмовата горичка и изтичаха на пътя от Шаракс, за да видят пристигащите.

Горещината караше въздуха да блести и създаваше миражи по каменистата повърхност на пустинята. Очите можеха да бъдат измамени – гостите все още бяха само някакви треперещи власинки на хоризонта.

Десетина животни, може би петнайсет, не повече. Прекалено малък керван за търговци. Никакво стадо не вървеше след него. Сигурно нещо се беше случило.

С ръка над очите, за да си пазят сянка, децата се мъчеха да отгатнат кои бяха тези непознати. Може би оцелели от грабеж или победени и ранени воини, които идваха да умрат в Палмира.

Когато фигурите станаха достатъчно големи, очертаха се по-ясно на хоризонта и вече можеха да се различат дори цветовете им, децата откриха, че начело вървеше жена, покрита с голям воал на сини ленти. Тя пристъпваше пред бяла женска камила.

След малко едно от момчетата извика, че жената не върви, а язди магаре. Тогава всички заедно забелязаха червения сандък, прикрепен на самара на камилата, и започнаха да крещят в един глас:

— Коба! Коба! Коба ще влезе в града!

Новината се разнесе под сводовете на кервансараите, които ограждаха огромната палмова плантация, в биваците, покрай градините, дигите и канавките по бреговете на уади* Кубур. Мъжете мигновено спряха разговорите си и напуснаха хладните магазини, а жените изоставиха готвенето и тъкането.

[* Долина. – Б.пр.]

Децата не бяха излъгали. Коба от красива червена кожа се люлееше на гърбицата на камила. Всеки се опитваше да отгатне коя беше онази, която вървеше пред свещения предмет. Воалът, който я покриваше, беше толкова дълъг, че не се виждаха дори върховете на ботушките й. След нея идваха воини. Сабите им бяха извадени от ножниците, остриетата им блестяха върху бедрата. Децата бързо ги разпознаха и се разкрещяха:

— Воините метув!

Мъжете присвиха очи.

Воините метув на богаташа Абдонай!

Някой извика:

— Вижте белега на камилата!

Върху бялата козина на животното, точно над рамото, желязото беше отпечатало звезда, удряща се във водата.

— Дъщерята на Абдонай! – провикна се жена. – Жената под воала е Зиновия!

Онази Зиновия, която мислеха за мъртва!

Вече много луни наред мълвата за нейното изчезване се носеше от уста на уста: ръката на Ваалшамин се беше отклонила от Абдонай и неговата дъщеря. Керванджиите бяха намерили раздрана рокля в Турук ал-Лааб. Роклята на Зиновия. Била е погълната от пустинята или разкъсана от хищници. Освен ако воините перси не я бяха хванали. Или пък южните племена – хора, вярващи в непознати богове. Каквото и да беше се случило, Ваалшамин се беше уморил да излива толкова богатство и власт върху бащата и дъщерята.

Говореха също, че великият Оденат, Всепрославеният цар на Палмира, беше овдовял, преди дори да е могъл да отпразнува сватбата си. Повтаряха, че всичко това е лош знак за Палмира. Но ето че грешаха. Говорели са, без да знаят.

Радостта им опари гърлото, жените вдигнаха длани към небето и се провикнаха:

— Зиновия! Зиновия е жива! Ваалшамин е върнал Зиновия на баща й!

Хората се хвърлиха към магарето и забулената жена и запяха името на Зиновия. Една ръка се плъзна под воала и го дръпна. Показа се лицето, което той прикриваше.

Малцина от присъстващите го бяха виждали. Всички бяха очаровани от красотата, която откриха. Най-красивото женско лице, което боговете бяха сътворявали някога.

* * *

В просторен триклиниум с фрески по стените, с украсени със злато и седеф легла, с подредени отгоре толкова меки възглавници, че и най-едрите тела можеха да потънат в тях, Абдонай се готвеше да сподели храната си с търговци от Емеса. Викове прекъснаха дългите комплименти на гостите му. Решиха, че в двора е избухнала кавга. Абдонай смръщи вежди и беше на път да се разсърди. Преди да си отвори устата обаче, се появиха слуги, начело с Ашему. Дойката се задушаваше от възбудата си.

— Твоята дъщеря пристига! Зиновия пристига – изстена тя накрая.

Абдонай пребледня. За малко щеше да удари египтянката. От изчезването на Зиновия никой нямаше правото да произнася името й в къщата. Дори думата дъщеря беше табу.

Но колкото и вцепенен от гняв да беше, Абдонай сдържа яда си. Широкото лице на Ашему светеше като лампа в някой храм. Бузите й блестяха, сълзи се стичаха покрай треперещите й устни.

— Какви ги приказваш? – просъска Абдонай.

— Слава на Изида, слава на Ваалшамин! Слава на всички велики богове във Вселената! О, господарю мой, Зиновия е жива. Твоята дъщеря се връща при нас. Тя е избягала от пустинята!

Абдонай не можа да проговори от учудване. Той се взря в гостите и слугите, сякаш не разбираше смисъла на думите, които чуваше.

Най-старият от робите не издържа:

— Господарю, дойката казва истината! Господарката Зиновия е пристигнала върху бяла камила. Хлапета са я видели – идвала по пътя от Шаракс.

— Не, тя не е на камила – намеси се друг. – Тя е на магаре.

— Защото камилата носи коба! – уточни трети.

— Скоро тя ще бъде пред голямата колонада!

— Коба? – учуди се гост от Емеса.

— Да, да, господин търговецо, свещен сандък. Обаче не се знае какво има в него.

— Казват, че пастирите и търговците от покрайнините на града я следват с песни и свирни!

Развълнувана от добрата новина, слугинята, която държеше в ръцете си тежката стомна за ритуалното измиване на гостите, се осмели да добави:

— Истинската Зиновия, господарю! Истинската, която ти смяташе за мъртва!

С по-искрящи от жар очи Ашему добави:

— Ти не поиска да ми повярваш, но аз бях права. Знаех, че тя е жива и ще се върне.

— Тишина, млъкнете! – избухна Абдонай, пляскайки с ръце. – Пръждосвайте се и на работа.

Изненадата беше отминала. Той идваше на себе. Усмихна се на търговците от Емеса, посочи отрупаната с блюда маса.

— Да ядем и да пием. Ако моята дъщеря наистина се е завърнала, ще я видим по-късно. Баща й ще успее да я посрещне както подобава.

Ашему отвори широко очи. Тя сграбчи ръката на Абдонай, дръпна го на известно разстояние от гостите.

— Луд ли си? Твоята дъщеря се върна, а ти искаш да я съдиш?

— Моята дъщеря избяга от дома ми – сърдито изръмжа Абдонай, присвивайки устни от гняв. – Моята дъщеря ме опозори. Тя се омърси пред лицето на боговете и на великия Оденат! Тя омърси също така и мен, нейния баща, Абдонай, син на Малику, син на Нашум, вожд на племето маазин и избраник на Ваалшамин! Щом не е умряла в Турук ал-Лааб, тогава може да се върне там. Повярвай ми, не я очакват само упреци… Много по-лошо…

— Зиновия омърсена? Да не си си изгубил ума?

— Нека това момиче дойде пред мен и аз ще я изпъдя от дома си! Ето какво ще направя.

— Ако ти е останала и капка мъдрост, Абдонай, замълчи и тичай да я посрещнеш.

— Остави ме на мира.

— Ти не чу ли? Толкова ли си ограничен? Зиновия влиза в града с коба и ти искаш да я наказваш? Ваалшамин ти я връща със свещен дар и ти искаш да я изпъдиш? Кой си ти, та ще тръгнеш срещу волята на твоя бог?

— Стига! Проглуши ми ушите с вайкането си. И теб те пъдя. Вие, останалите, отървете ме от тази досадница.

— Много добре! Отивам да разкажа на всички как Абдонай се отвръща от дъщеря си, избрана от Ваалшамин. Тази, на която дължи късмета си!

Тя беше изкрещяла последните си думи и те отекнаха из просторната зала.

Търговците от Емеса вече не можеха да прикрият смущението си. Но най-старият, който беше и най-богат, сложи ръка на рамото на своя домакин и каза с благ тон:

— Това, което казва дойката, не е лишено от здрав разум, Абдонай. Нашият глад може да почака. Ще бъде приятна гледка да видиш как баща намира дъщерята, която е смятал за изгубена.

Керванът беше излязъл от палмите и беше тръгнал покрай стената, удържаща ценната вода на уади Кубур. Зиновия, с открито лице, изправена, се полюшваше с абсолютно безразличие върху магарето. Жените се тълпяха след нея. Сега те свиреха с флейти, а децата удряха тамбурини. Мъжете вървяха малко по-назад, но бяха също толкова нетърпеливи. И те като жените възпяваха името на Зиновия:

— Божият дар е с нея! Зиновия все още е избраната. О, отражение на Дингир-Дусаг, о, Зиновия, ти, която си родена от звездата на Ваалшамин…

Най-после те стигнаха до голямата арка, през която се влизаше в сърцето на града. Палмирското законодателство забраняваше по улиците да се движат животни. Воините метув накараха едногърбите си камили да коленичат. Почти без да се напряга, Зиновия слезе от магарето си. Тълпата млъкна, следейки внимателно всеки неин жест.

Тя бутна воала си още малко по-надолу върху раменете си. Хората видяха прелестния й врат, високите скули на момиче от пустинята. Златните халки на ушите й проблеснаха. Погледът й не се беше променил. Тя гледаше все така сурово и непроницаемо, докато хващаше кожения юлар, който стягаше муцуната на камилата. С едва доловимо цъкване тя нареди на животното да тръгне след нея към вратата, чиито сводове и дъги бяха украсени с каменни капки, умело изработени геометрични украшения и гирлянди от непознати в пустинята листа.

Охраняващите я римски войници, разтревожени от тълпата, която искаше да се излее в града, разклатиха копията си. Воините метув веднага застанаха пред Зиновия.

На прост латински език, с ръце на оръжията си, те настояха да бъде даден път на дъщерята на господаря Абдонай, вожд на племето маазин. След това показаха кобата на гърба на камилата. Всеки палмирски жител, независимо къде точно беше роден, знаеше, че кобата съдържа дар от боговете. Само бяла женска камила можеше да го занесе до вратите на храма, който щеше да бъде почетен с него.

Легионерите не успяха да отговорят. Без да обръща внимание на копията им, Зиновия пристъпи напред към портата. Тълпата нахлу край нея, поглъщайки шепата войници. В момента, в който те навлязоха в сянката на голямата колонада, музиката започна отново.

Колонадата беше дълга две хиляди стъпки и покрай нея имаше двойна редица от осемстотин и двайсет колони – пет пъти по-високи от човешки ръст. Тя беше най-необикновената свещена алея в Сирия. В средата, от горната част на всяка колона, каменна конзола подпираше бронзовите статуи на осемстотин и двайсет могъщи владетели. Търговци, воини и духовници бдяха над величието на града.

Отгоре, свързвайки колоните и техните капители*, украсени с гроздове и листа от аканти**, дебел каменен праг носеше боядисана в синьо, пурпурно и зелено кедрова конструкция, както и доста широк керемиден покрив, който хвърляше сянка по цялата дължина на пътя във всеки час от деня.

[* Капител – горната съставна част на колона или пиластър. Оформянето на капитела в античната архитектура зависи от вида на класическия архитектурен ред. – Б.р.]

[** Акант – Меча стъпка (бот.), южно декоративно растение. В случая украшение, представляващо лист от меча стъпка. – Б.р.]

Зиновия тръгна по нея, следвана от камилата. Воините метув само отблъснаха любопитните, изскочили от съседните дюкяни. Кожари, кърпачи, златари, обущари, производители на мехове, всички зарязаха работата си, като чуха флейтите и тамбурините. От всички усти се изтръгваше едно и също изумено възклицание: Зиновия, подаръкът на Ваалшамин, дъщерята на Абдонай, годеницата на всемогъщия Оденат не беше мъртва!

Ваалшамин не я беше изоставил, точно обратното. Някои дори уверяваха, че била срещнала в пустинята ангел на Ваалшамин и той я завел до извора, където се бе родила, в Дингир-Дусаг!

Жадните и смаяни погледи се движеха от това толкова красиво момиче към кобата, която се полюляваше на гърба на камилата и чиято яркочервена кожа блестеше в сянката на колонадата като пулсиращо сърце.

Абдонай, придружен от гостите си, изпревари Ашему. Той уверено отстраняваше множеството от дюкянджии и безделници, което се сгъстяваше пред тях, и чу музиката едва когато той и придружителите му стигнаха до мястото, където сянката и светлината си играеха и набраздяваха пътя под колонадата. Абдонай спря внезапно. Ашему се блъсна в гърба му.

Зиновия беше на десетина колони разстояние пред тях. Големият воал в бяло и синьо се омотаваше в краката й при всяка крачка. Косата й се беше изплъзнала от гребените и дългите й къдрици с медночервени отблясъци се виеха върху гърдите й. Камилата пристъпваше по петите й с наведен врат и тревожен поглед, но с кротка походка, сякаш съзнаваше какъв ценен товар беше вързан на гърбицата й.

Пред тази величествена гледка гневът на Абдонай се стопи. Той промълви името на дъщеря си и понечи да побърза. Ашему сграбчи края на туниката му и прошепна с разтревожен глас:

— Не, не се приближавай! Само не се приближавай.

Абдонай се опита да пренебрегне съвета й, но Ашему го задържа с треперещи ръце.

— Погледни очите й! Не виждаш ли? Нещо се е случило! Ама погледни де!