Unknown

— Оденат и богатите палмирски семейства ще платят цената, както вече го правят.

— Подарък, за който ще плаща онзи, който го получава? – развесели се Валериан.

Аелий се усмихна слабо. От това лицето му погрозня, но придоби по-хитро изражение от когато и да било.

— Жестът е по-важен, отколкото цената, августейши. А и Всепрославения, заради сенаторския си ранг, ще бъде фактически начело на този легион.

— Прекалено много бързаш, Аелий! – провикна се Макриан. – Голяма непредпазливост. Ако Оденат не ни е верен, той ще обърне кохортите срещу нас…

Валериан го прекъсна.

— Мисля, че ти не разбра мисълта на трибуна, прокураторе. Оденат ще носи титлата. За командването, истинското, ще отговаря трибунът.

Трибун Аелий успя да запази мълчание, независимо от мърморенето на Макриан.

— Отгоре на всичко, при нужда, тези кохорти ще могат да защитят града дори в случай на недобронамереност от страна на Оденат, нали Аелий?

— Без съмнение, августейши.

— Ние бихме могли, за да бъде ясно, да те назначим за префект на лагера?

Хитър, амбициозен, но умеещ да се сдържа, е този младеж Аелий. Прие повишението, без да мигне и без да откъсне поглед от очите на императора, сякаш казваше: „Августейши, можеш да разчиташ на абсолютната ми вярност.”

— Какво мислиш за това, прокураторе? Ще може ли да се справи?

— Щях ли да ти го представя, ако се съмнявах в него, августейши? – въздъхна Макриан с крайчеца на устните.

— Значи ти ще уредиш това. За Всепрославения Оденат ще трябва писмо, което да ми дадат да подпиша. И накарайте да напълнят един сандък с бижута за тази Зиновия. Сега стига сме бърборили, да въведат християнина.

Със светнало от щастие лице Аелий поздрави с удар на юмрук върху бронята си, както беше застанал сред отблясъците от факлите. Валериан го задържа.

— Не си отивай още, префекте. Винаги е забавно да се чуят тези християни.

* * *

Двама, а не един, бяха избутани на терасата. Беше станало съвсем тъмно. На не особено силната светлина от лампите и факлите Валериан трябваше да напрегне очите си, за да ги различи добре. Първият приличаше на обикновен патриций в империята. С обръснати бузи, леко пълен, с току-що подстригани коси и по-скоро сдържан поглед. Тогата му беше от качествен плат, чиста и вещо надиплена. Другият не изглеждаше така добре, макар че и неговата тога беше прилична. Беше слаб, с матов тен, като на сирийците, ужасяващи коси и брада и презрително свити устни. На повече от двайсет години. Всъщност лицето му вече нямаше възраст – очите му, черни като въглени, блестяха на светлината на факлите и му придаваха изключителна сила.

Валериан усети как неговият стар и нестихващ гняв към християните стопляше вътрешностите и гърдите му дори по-добре, отколкото Ифлава го бе направила преди малко. Беше му достатъчно да види тези двамата, за да усети отново яда и нервите му да се изпънат като тетивата на лък. Имаше нещо непоносимо в тях. Тази смесица от вялост и гордост. И презрение също. Безгранично високомерие! Сякаш не бяха хора като другите, а нещо незнайно какво. И сякаш с всеки свой дъх, с всеки свой поглед те отричаха съществуването на повече от един бог на земята.

— Кой от вас двамата е водачът на християните?

Патрицият сведе чело.

— Аз, августейши.

— Как се казваш?

— Димитриос. Аз съм епископът на сирийските християни.

— Тогава кой е този?

— Симон е моят дякон, августейши.

— Не ме интересуват титлите, с които се гиздите. Той защо е тук? Ако ти си водачът на сектата, твоето присъствие е достатъчно за мен.

Брадатият мъж вдигна ръце и ги скръсти на гърдите си.

— Аз съм тук, защото е мой дълг пред Бога да бъда до Неговия епископ.

— Ти не си пред твоя бог! Поне не в смисъла, в който ти го разбираш. Ти си пред твоя император. Пред мен – Валериан Август.

— Аз съм пред теб и пред Господ – заинати се християнинът.

Епископът вдигна ръка и я постави върху неговата с успокояващ жест.

— Ние сме тук пред теб, августейши. Ти си пожелал да дойда и аз дойдох.

Валериан стана от креслото си и се раздвижи. Погледна към Аелий. Новият префект сякаш беше омагьосан от християнина, наречен Симон.

— Знаеш ли за заплахата, която персиецът Шапур е отправил към града? – попита той, приближавайки се съвсем близо до епископа.

Димитриос примига.

— Ти знаеш да четеш – продължи Валериан. – Видял си заповедта, която носи моя печат, разлепена по градските стени. Всеки гражданин на Антиохия трябва да предостави своята помощ – своите ръце или своите пари, зависи. Обаче аз разбрах, че никой от хората в твоята секта не е направил още нито едното, нито другото.

— Нашият Бог ни забранява да държим оръжие, августейши – измънка епископът, без да се осмели да го погледне в очите.

— Ще минем без ръцете и смелостта ви – подсмихна се Валериан. – Вие ще платите. По петстотин златни монети на глава.

Димитриос отвори уста. Валериан не му остави време да протестира.

— Колко са те в града, прокураторе? Триста, петстотин?

— Повече, августейши – въздъхна Макриан. – Увеличават се с всеки изминал ден и го крият, знам. Бих казал хиляда.

Може би беше сянка от потрепването на някоя факла, но сякаш устата на този, който се наричаше Симон, се разтегна в усмивка. Една от онези снизходителни и безкрайно дразнещи усмивки.

Гласът на Валериан стана още по-твърд.

— Ти си богат, Димитриос! Ти притежаваш най-голямата вила в Антиохия, земи и повече роби, отколкото имам аз самият. Ти си много богат. Като всички от твоята секта! Вие обожавате парите. Точно това е вашият бог: златото!

Той се изсмя злобно и най-после срещна погледа на Аелий.

— Точно затова тези християни са взели рибата за емблема, префекте: за да плуват по-добре в морето си от злато!

— Августейши, ние можем…

— Да ми се подчините, Димитриос! Няма какво да се обсъжда. Ти си пред императора. Можеш само да ми се подчиниш.

— Ние се подчиняваме само на Господ. Той е нашият Господар и никой друг. Той и Христос, Неговият Син, умрял на римския кръст. Те двамата ни приемат или ни изоставят в зависимост от решението на Страшния съд.

Беше проговорил другият. Симон – косматият, брадатият с лудия поглед. Гласът му беше по-спокоен, отколкото човек можеше да си представи. Дори се усмихна, за да добави:

— Господ е равнодушен към делата на Рим.

Макриан изкрещя заповед. Копията на охраната се забодоха в телата на християните. Епископът облещи уплашено очи. Другият не гъкна. Дори не спря да се усмихва, а очите му гледаха все така нагло.

Валериан се усмихна в отговор. Въпреки че се стараеше да не му обръща внимание, гневът вече го беше завладял до крайна степен. Той сграбчи епископа за косите и каза с колкото се може по-нежен глас:

— Извади от заблуждение този луд, Димитриос. Този и всички останали, които те следват. Аз съм безразличен към вашия бог, също както и Юпитер. След четири дни прокураторът ще ми каже дали е преброил твоите пари. Петстотин хиляди динара. Или по един от вас ще бъде арестуван всеки ден. И всеки ден ще бъде изгарян на клада.

Устата на Димитриос беше зяпнала от ужас. Чу се гласът на другия.

— Заблуждаваш се, римски императоре. Заблуждаваш се. Не трябва да се държиш с нас така. Ние не се страхуваме от смъртта и всеки от нашите мъченици увеличава още повече силата на Христовото слово.

Каза го толкова спокойно, че Валериан за миг се смути. И най-после остави гнева си да избухне на воля. Ръката му пусна белите коси на Димитриос и се понесе, като че размахваше меч. Гривната от сребро и бронз, която пристягаше китката му, удари християнина по слепоочието. Именуващият се Симон се прекатури върху легионера зад гърба си и изохка сподавено от болка. Желязото на копието разкъса плата на тогата му. Гънките й се оцветиха леко в червено. Но преди християнинът да стане, префектът Аелий скочи върху него, сграбчи го и го изправи грубо.

— Теб те познавам!

Именуващият се Симон го погледна. Лицето му се сви в болезнена гримаса, но той не продума.

— Не си ли спомняш? – изръмжа Аелий. – Дура Еуропос! Аз те познавам.

Християнинът сграбчи ръцете на Аелий и ги отблъсна с неподозирана за слабото му тяло сила.

— Не бъди самонадеян, римлянино. Единствено моят Бог ме познава!

Валериан не можа да се въздържи и се разсмя. Тогава, когато вбесен на своя ред, Аелий щеше да удари нахалния християнин, той каза:

— Остави, префекте! Остави му привилегията на смелостта и на тази превъзходна реплика. Не се бой – този ще бъде първият, когото ще хванем, ако хората им не платят златото, което дължат на империята.

Докато пазачите отвеждаха християните в сянката на терасата, Аелий поклати глава, а ръката му разтри белега на бедрото.

— Аз познавам този луд, августейши. Сигурен съм в това. Същият поглед, същите коси и брада, същият глас. Той беше в Дура Еуропос. Открадна коня ми, когато бях ранен. Това не може да се забрави. Беше с момиче, току-що изнасилено от перси.

≈ 25 ≈

ПАЛМИРА

Конят по-скоро отгатна препятствието, отколкото го видя. Стегна се, изпъвайки шия, и удари с опашка. Зиновия, легнала на врата му и вкопчила пръсти в млечнобялата му грива, прошепна:

— Йедкивин! Йедкивин, ти си най-красивият! Ти си моят кон. Ти можеш всичко… Давай, давай!

Йедкивин удължи крачка, раменете и гърдите му се нагодиха към ритъма на галопа. Тухлената стеничка сякаш изведнъж се изправи пред него. Зиновия потърси опора за коленете си върху дебелия ръб на покривалото, напрегна се, така както искаше да се напрегне и Йедкивин.

— Дий! Дий, Йедкивин!

Тя ръмжеше, без да се усеща. Стената се приближи още повече. Зиновия сграбчи гривата. Задницата на Йедкивин се наведе. Ударът на задните крака в земята я разтърси силно. Йедкивин се напъна с всички сили и двамата се издигнаха във въздуха. Гърбът на коня се изви така, че тя за малко не падна, а главата му отскочи толкова надалече, че юздите се изплъзнаха между пръстите й и тя успя да ги задържи само като притисна кожените ремъци към врата. Направи усилие, за да не затвори очи. Дойде ударът на животното и с предните крака. Тетивата на лъка, прехвърлена през рамото й, преряза гърдите й и дъхът й секна. Но Йедкивин продължи да галопира.

Тя не чу вика на Нурбел, по-скоро го отгатна. Куклата, облечена с туника, покрита с кожа, шлем и натъпкана с вълна, беше само на два хвърлея със стрела. Зиновия прошепна:

— Така, Йедкивин! Спокойно, кончето ми, спокойно…

Изправи се и намери отново опора. Юздите бяха свободно навити около китката й. Приплъзна лъка по рамото си към лявата ръка.

Конят се движеше плавно между краката й. Тя трябваше само да го притисне с пета, за да го накара да направи завой под формата на широк полукръг, без да спира.

Стегнатата лява ръка буташе дървото на лъка толкова далече, колкото китката и рамото й го позволяваха. Тя нагласи стрелата, издърпа малко по-назад рамене, стискайки коня с хълбоци и бедра и стараейки се едновременно да не мърда с раменете и врата си, както Нурбел я беше учил.

Очите й виждаха само силуета на куклата. Тя се приближаваше, но трябваше да стигне още по-далеч със силата на съзнанието си. Трябваше да види кожената пластина на гърдите на куклата на върха на стрелата си. Толкова близо, че да може да я пипне.

С последно усилие тя опъна още тетивата. Йедкивин летеше в идеално права линия, леко по диагонал, срещу куклата. Сега беше моментът. Тя отпусна пръстите си.

Вибриращата дъга на лъка се разтресе в ръката й. В гърдите й отекна глух звук, като ехо. Червените пера на стрелата вече се люлееха във въздуха като голямо насекомо.

Самата стрела прелетя от лявата страна на куклата и се разби в камък, вдигайки безполезен облак прах.

— Ооу!

Зиновия изскърца със зъби от ярост и дръпна грубо юздите. Прехвърли крак над шията на Йедкивин още преди той да спре.

Когато краката й докоснаха земята, приготви нова стрела. Раменете й се изправиха, също толкова жилави, както кедровото дърво на лъка, който тя беше извила с всичка сила. Кръстът и бедрата й останаха подвижни, сякаш танцуваха.

Пръстите й се отдалечиха от тетивата. Този път перата на стрелата прободоха въздуха със стон. Чу се глухият шум от желязо, пробождащо кожата, вълната и забиващо се в дървото, служещо за основа на куклата върху мишената.

А долу, облегнат на коня си в другия край на прашното поле, Нурбел се смееше. Силен и подигравателен смях на воин.

— Ако лъвът бъде така добър да те изчака, може и да умре! – подхвърли той.

— Защо? – извика Зиновия. – Къде греша?

Нурбел я изчака да приближи, преди да отговори. Той подсвирна лекичко, за да извика Йедкивин при себе си и го похвали.

— Нямаш достатъчно сила в ръцете. Нито в бедрата, а и не държиш раменете си достатъчно назад. Но скокът беше добър. На Йедкивин му доставя удоволствие да те усеща върху себе си, а това е добре.

Зиновия поклати глава.

— Няма да успея.

— Може да се задоволиш със стрелба на земята или при спряло животно. За това вече си готова.

— Ти не се задоволяваш само с това! Никой от твоите стрелци не би се задоволил – изръмжа Зиновия.

— Те не са жени.

Зиновия го погледна накриво, бутна Йедкивин, който се беше приближил, за да потърка буза в ръката й. Нурбел присви още малко бадемовидните си очи.

— Искаш или не, има неща, които една жена не може да прави като мъж. Войната е едно от тях.

— Престани да приказваш неща, които не ти правят чест.

Тя погали муцуната и челото на Йедкивин, който много бързо се беше превърнал в жадно за ласки животно. Накара го да се завърти, за да развърже кожения калъф със стрелите, закрепен в долната част на шията му. После махна прогизналото от пот покривало от гърба му. Йедкивин оцени това внимание, потрепна с бърни и започна да се глези, но тя не му обърна вниманието, на което животното се надяваше.

Нурбел я наблюдаваше мълчаливо. Пръстите на Зиновия бяха пъргави и точни. Също както когато стреляше с лъка на земята. Последната й стрелба наистина беше отлична. Повече, отколкото тя си мислеше.

Беше права. Това че е жена, не променяше нищо. Тя беше създадена за лъка и може би наистина за битки. Вече цяла луна време тя не беше показала никаква слабост. Понасяше паданията, без да се оплаква, както и схващанията на мускулите в ръцете, раменете и китките, които в началото лъкът предизвикваше. Спазмите понякога бяха толкова силни, че тя по цели нощи стискаше зъби от болки.

Мърморенето и обидата бяха просто израз на яростта й пред неуспеха и на бавните темпове, с които възприемаше уроците. Всъщност, през целия си воински живот, Нурбел никога не беше виждал някой да се научи толкова бързо да цели със стрелата сърцето на куклата. Дори той не можеше да се похвали с такива постижения. Зиновия изглежда носеше дарбата в кръвта си. Сякаш душата на най-големите стрелци с лък се събуждаше в нея. Сякаш приказките, които се разпространяваха из Палмира, откакто се беше върнала, не бяха празни бръщолевения. Сякаш в онова, което беше заявила пред Всепрославения за пътуването си с Ваалшамин, имаше повече истина, отколкото на него му се вярваше в началото. Той имаше чувството, че в нея живееха душата и тялото на Алат, великата богиня на войната и пустинята.

Тази мисъл го зашеметяваше и го смущаваше – него, който на моменти не можеше да не гледа на нея като на жена, колкото и да се стараеше да не го допуска. Дори и с това облекло – формите й скрити под кожена туника, а косите вързани под филцовата шапка на палмирските стрелци с лък, дори с навъсено прашно лице, със сенки под очите и с лъщяща кожа, той не можеше да отлепи очи от нея. Очите й, леко закръглената й брадичката, извивката на бузата, добре очертаната горна устна, която се превръщаше в острие, когато се разгневеше – всичко в нея беше неустоимо чаровно. Както сега, когато се обръщаше към него и го питаше с нескрита ирония:

— Омръзна ти от мен, Нурбел? Умори се? Срамуваш се да се занимаваш с някакво момиче?

— Ти не си някакво момиче, ти си бъдещата съпруга на Всепрославения – отвърна той сухо. – Аз не го забравям и ти не го забравяй.

— Как бих могла, Нурбел? Не лъкът ще ме накара да забравя.

Той предпочете да се обърне и да нагласи поводите в устата на собствения си кон.

— Някои персийски конници използват подплатени покривала, които закрепват с широки ремъци под гърдите на коня – заговори той. – Те имат нещо като каиши, за да си пъхат краката в тях и така да се повдигат в момента на стрелбата. Това идва от хората от Ориента. Ще си набавя едно, за да го опиташ.

Зиновия спря да се мръщи.

— Но ти ще трябва да продължиш да пренасяш камъни. Ръцете ти са твърде слаби. Лъкът не се огъва достатъчно. Стрелата твърде бързо губи сила, за да може да се насочи добре.

— Мислиш ли, че ще продължи дълго?

— Дано не.

— Какво искаш да кажеш?

Нурбел погледна червеникавите скали около тях. Бяха на милиарий и половина от Палмира, в широк пролом, защитен от пустинния вятър, където стрелците с лъкове и воините на великия Оденат имаха навик да идват да тренират. Той се засмя по своя тих и малко подигравателен начин, който очароваше Зиновия.

— Хайран и леля му отишли при Всепрославения, за да го предупредят, че ние заговорничим срещу него.

— О!…

— Според нея, ти си ме превърнала в кукла, не по-страшна от нашия приятел там. И скоро ще се захванеш със самия Всепрославения…

— Как е разбрала?

Нурбел повдигна рамене.

— Нищо не може да се скрие в женския двор…

Зиновия беше казала, че ходи да обучава Йедкивин заедно с Нурбел. Обаче една прислужница беше забелязала кожената й туника, кепето й на стрелец, колана и мъжкия й панталон. И беше побързала да довери това на Офала, за да си спечели нейното благоволение.

— Робиня, която сигурно си забравила при раздаването на подаръци – отбеляза Нурбел леко презрително.

Той посочи разхвърляните камънаци върху скалата.

— Офала говорила за това с Хайран, който трябва да е накарал някой от своите фаворити да ни проследи. Лесно може да ни наблюдават оттам.

— Какво каза Оденат? – попита Зиновия с безизразен глас.

Нурбел взе покривалото на Йедкивин от ръцете на Зиновия. Тръсна го, за да почисти прахта от него и го сложи отново върху гърба на коня.

— Той ме извика и ме принуди да изслушам бръщолевенето на Офала. След което аз просто му казах истината.

— Истината?

— Аз никога не лъжа Всепрославения. Понякога премълчавам, както направих с теб. Но ако ме попита, на мен не може да се разчита да излъжа.

— Искала ли съм от теб да лъжеш?

— Това, което искаш от мен, го знаят само боговете. Аз казах истината, това, което знам, и Всепрославения се засмя. Погледна Офала и се изсмя. После каза на Хайран: „Защо не отидеш да тренираш с нея, сине мой? Имаш нужда.” Можеш да бъдеш сигурна, че само заради тази фраза, Хайран ще те мрази до края на дните си.

— Ще свикна. А Офала?

— Тя скърцаше със зъби като стара врата. Говореше срещу мен. Всепрославения й каза: „Смяташ ли, че ще се усъмня в Нурбел след двайсетте години, които сме прекарали един до друг в ловуване и битки? И грешиш, като се захващаш със Зиновия. Моята бъдеща съпруга е богиня. Защо да не стане и велик стрелец с лък? Гърците са имали богини, които са били добри воини. Ние не струваме по-малко от гърците.”

Нурбел пак се засмя. После стана сериозен и студен.

— Когато останахме сами, той ме попита дали ти вярвам. Попита ме и защо искаш да се научиш да стреляш. Аз отговорих, че дълбоко в сърцето си още не знам. Че ти си служиш добре с думите, но те са като воалите, с които се представи пред него.

Те бяха съвсем близо един до друг. Зиновия не избегна погледа му, но не го издържа. Подскочи леко и без чужда помощ възседна Йедкивин.

Нурбел добави:

— Това е истината, това мисля.

Зиновия накара коня си да се обърне и го удари леко, за да тръгне в раван, насочвайки го към вълнената кукла. Чу зад гърба си как Нурбел на свой ред подкарва коня си и само след миг се изравни с нея. Изпревари я с лек галоп, стигна куклата преди нея и изскубна със замах последната стрела, която тя беше забила там. Обърна рязко коня си, за да застане срещу нея, съвършено изправен, с поглед, който прорязваше като желязото на кортик, и насочи към нея стрелата.

— Всепрославения поиска също така да знае дали ще бъдеш в състояние да отидеш с нас на лов за лъв?

— Ти какво отговори?

— Аз казах: „Зиновия ще те учуди, Всепрославени!”

Тя изръмжа леко, подобно на хищно животно, което изненада Йедкивин.

— Не бъди самонадеяна. Ловът ще бъде труден. Поне шест дни. На кон от сутрин до вечер. Твоят Йедкивин няма да ти е достатъчен, ще имаш четири коня, като всички нас. И Всепрославения ще те наблюдава. Ти научи много, но не си готова.

Зиновия отиде при него и сграбчи стрелата.

— Ще бъда.

— След по-малко от една луна.

— Ще бъда, Нурбел. Знаеш го.

— Хищник, който тича, не е толкова лесен за улучване като вълнената кукла.

— Ще идвам да се упражнявам тук всеки ден. Сега това е възможно, след като вече няма да се крия.

Тя изтръгна стрелата от ръцете му, засмя се весело, пусна Йедкивин в галоп и се провикна:

— Обичам те, Нурбел! Обичам те от цялото си сърце.

След известно време, когато я беше настигнал по пътя за Палмира, Нурбел каза:

— Не мен трябва да обичаш, а Всепрославения.

— За него ще се омъжа. Ще го защитавам и ще го направя велик, ще изпълня обещанието си.

— Трябва и да го обичаш.

— Ще му бъда вярна, Нурбел. Можеш да ми вярваш.

* * *

Тя не си даде труда да се преоблече, за да прекоси женския двор, твърде щастлива, че може да предизвика Офала съвсем явно. В момента, когато влезе в атриума, към който гледаше стаята на Дина, тя долови нещо нередно. Там цареше необичайна тишина. Слугините, които трябваше да се суетят около нея и да се забавляват с премяната й, едва я погледнаха.

Ашему не беше в техните стаи. Зиновия, заинтригувана, огледа коридорите. Попита една робиня къде е Дина. Слугинята й отговори с жест и се измъкна, преди господарката й да успее да й зададе друг въпрос.

Ашему се появи най-после и веднага изпадна в паника, че я вижда в това облекло.

— Да не си се побъркала? Ако Офала…

— Какво става?

Египтянката вече я изтласкваше към техните стаи.

— Остави! Офала знае и Всепрославения също. Това вече няма значение.

Ашему зяпна.

— Нека Изида ни пази…!

— Изида те пази под крилото си – усмихна се Зиновия. – Къде е Дина? Ще ви разкажа…

Ашему тръсна дебелите си бузи.

— Дина е болна.

— От какво?

— Само ако знаех! Лежи в леглото си и плаче. Не е възможно да я накараш да проговори. Не желае лекар и никой не може да разбере какво я мъчи – тялото или душата…

— Какво казват слугините?

— Нищо. Знаят нещо, но и тях не можеш да накараш да проговорят.

Зиновия вече тръгваше към стаята на Дина. Ашему измърмори зад гърба й:

— Офала със сигурност има пръст! Дано да не я е отровила. О, нека воалът на Изида ни пази от тази лоша жена!

Зиновия спря на прага на стаята. Дина се беше свила на кълбо, с лице към стената. Тя стискаше толкова силно плата на туниката, в която беше увита, че някои шевове се бяха спукали. Отривисти спазми разтърсваха раменете и гърба й. Не се чуваше плач, а само задъхано дишане.

— Поне да беше казала нещо – прошепна Ашему. – Но тя не иска дори да я докосват.

Ледена вълна пробяга по тила на Зиновия. Предчувствие. Мисълта беше толкова грозна, че нямаше как да се въплъти в думи. Тя изгони Ашему.

— Остави ни. Забрани на слугините да идват тук.

Ашему възрази обидено, после се подчини, мърморейки.

Зиновия изчака стъпките на египтянката да затихнат и пристъпи към постелята на Дина. Дишането на младата еврейка отекваше в стената, сякаш младата жена чегърташе боята с нокти.

Зиновия коленичи. Бавно, правейки усилие да овладее треперенето на пръстите си и гаденето, което почти я задушаваше, тя свали филцовото си кепе и пусна косите си да се разпилеят.

— Аз съм, Дина.

Прошепна го толкова тихо, едва доловимо. Но беше сигурна, че Дина я е чула.

— Ще легна до теб – каза. – Няма да те докосвам.

Направи го и остана неподвижна.

Дълго, много дълго стоя така. Слушаше риданията на Дина, които ставаха по-ясни, по-чести, а откъслечното й дишане се чуваше все по-силно и по-силно. Болката в нея се увеличаваше, сякаш постепенно някой дялкаше тялото й с острие.

Зиновия стискаше силно затворените си клепачи и отхвърляше всяка друга мисъл, освен тази за нежността, която изпитваше към приятелката си, бореща се с болката до нея.

Дина най-после потърси ръката й. Трябваше й още малко време, за да започне да диша по-добре и да се обърне по гръб.

И тогава остана да лежи като мъртва, изцяло потънала в ужаса, който я изпълваше. Болката започна пак, прекъсвайки отново дишането й, карайки я да хълца, оставяйки я на границата на задушаването. Този път тя сграбчи ръката на Зиновия, която трябваше да направи усилие, за да не отблъсне тази ръка. Защото болката беше прекалено голяма, твърде близка и много отвратителна.

После дойдоха думите.

— Хайран… Не мога, Зиновия!

— Тук съм, Дина. Тук съм.

— Толкова ме е срам.

— Не се срамувай, Дина! Преди всичко не се срамувай!

Хайран изпратил робините да я извикат късно предната нощ, когато женският двор спял дълбоко. Това вече се било случвало няколко пъти. Хайран и момчетата, с които дружеше, обичали да се наливат, докато се напият до несвяст. И тогава понякога си пожелавали някоя жена, която да танцува пред тях. Обикновено се задоволявали с робини. Те мразели това, защото Хайран и фаворитите му не можели да се въздържат и често се присмивали на женското тяло пред себе си. Колкото повече пиели, толкова по-цинични ставали. Но само на думи. След един-два танца те започвали да се интересуват само от себе си, от игрите между тях си и от насладата, която си доставяли. Този момент очаквали робините, за да изчезнат, без да бъдат забелязани. Но тази нощ Хайран заповядал на робините да дойдат с Дина. Тъй като тя протестирала, лично Офала отишла да я накара.

— Когато отидох при тях, Хайран каза на робините да си вървят. Не беше пиян. Нито пък другите.

Дина млъкна и не можа да продължи.

Зиновия изчака, докато и двете започнат да дишат по-лесно и продължи вместо нея.

— Хайран ти е задавал въпроси за мен. Дали споделям с теб тайни, какво ще правя с Нурбел… Попитал те е дали си ми приятелка. Ти си казала да.

Дина кимна леко в знак на съгласие, без да отвори уста.

— Той ми се ядоса – прошепна тя след малко. – Той… Той искаше да знае дали ти си… Как си намерила звездния камък.

— Да знае дали съм жена, или не.

— Защо си избягала от дома на баща си. Тъй като не знаех какво да отговоря, те всички започнаха…

Тя не можа да продължи.

И двете изчакаха, сякаш вятърът отвън щеше да погълне думите, които вече омърсяваха въздуха в стаята.

— Те поискаха да сваля туниката си. Аз отказах. Това ги накара да се засмеят. Опитах да избягам. Те ме хванаха и съблякоха.

Още една пауза. Ноктите им толкова се бяха забили в плътта на сплетените им ръце, че ги болеше.

— Хайран? – попита Зиновия с по-ясен глас.

Дина поклати глава.

— Той гледа. Смя се и каза: „Моят Всепрославен баща не я е опитал още, но ние изобщо няма да му развалим удоволствието. Той никога не рискува по този път…”

Гласът на Дина заглъхна от вълнение. Тя си пое дълбоко дъх, защото яростта започваше да надделява над болката.

— Дори не така както се прави с жена, разбираш ли?

Зиновия, която гледаше втренчено в нарисуваните цветя, украсяващи ъгъла на стаята над постелята, не отговори.

Дина добави:

— Беше само един. Другите казаха, че са отвратени. Че плача прекалено силно и че това ме прави да изглеждам твърде много момиче, за да им достави удоволствие. Хайран им се подигра, но и той не…

По-късно Зиновия попита кой точно се беше осмелил.

— Онзи Хедай. Той винаги носи големи златни халки на ушите си.

— Той ще умре – увери кротко Зиновия. – Той ще умре, обещавам ти го.

≈ 26 ≈

НИКОПОЛИС*

[* Никополис (Никополис ад Исгрум) е античен римски град, разположен на 18 км северно от Велико Търново по пътя за Русе. Руините му са достъпни за посещение, а градът се проучва от археолозите още от 1900 г. – Б.р.]

Клавдия се засмя с цяло гърло. На сцената актьорът с маската на сластолюбивия Папий се кълчеше в неустоим танц. Той притежаваше младежка гъвкавост, но маската му на старец – с огромни очи и рошави коси, правеше цялата му фигура да изглежда невероятно смешна.

На няколко крачки от него лакомникът Мандукий се въртеше около една представителка на Галия с огромни гърди. Като подвикваше леко, той повдигаше туниката и, докосваше онова, което можеше от гърдите или задника й, докато лапаше непрекъснато малки сладкишчета, които по някаква магия моментално издуваха корема му.

Макар че беше съвсем близо до сцената, в редовете, заети от патрициите, Клавдия не можеше да разбере какъв е номерът. И костюмът на жената не беше по-малко хитроумен. Ролята, разбира се, се играеше от мъж. При все това, когато Мандукий повдигаше туниката, вместо космати мъжки бедра, отдолу се показваха стройни женски крака. Наистина, макар че изопачаваше женското кълчене, актьорът притежаваше грация, която би накарала доста съпруги да ревнуват. И, разбира се, виковете и протестите му бяха толкова смешно пресилени, че цялостният образ ставаше много комичен и безумно забавляваше зрителите. С изключение на Улпия, чийто смях изглеждаше предизвикан по-скоро от притеснение и принуда, отколкото от удоволствие.

Клавдия погледна младата си съседка. Изобщо нямаше съмнение, че Улпия се срамуваше да присъства на това представление. Червенината по слепоочията, неуловимият поглед и треперещите й устни бяха обезоръжаващо невинни, малко глупаво срамежливи, но очарователни. Те контрастираха прелестно със ставащото на сцената, но бяха също толкова смешни, помисли си Клавдия злобно.

На сцената Мандукий вече отрупваше с ласките си съвсем недвусмислено жената от Галия. Старият Папий изръмжа като демон, стана от земята със страхотен скок, от който перуката му се развя. Шалварите му се скъсаха и от тях изскочи огромен розов пенис. Зрителите от простолюдието, струпани по редовете в средата, изреваха, докато в най-горната част на театъра робите ликуваха, сякаш именно те бяха извадили члена от вълнените парцали.

Мандукий настоя с вдигнат юмрук врявата да спре и се изправи с лице към похотливия старец. Клавдия видя в цепките на маската как се въртят големите му светли очи. Папий започна да квичи като прасе, което го колят, размахвайки члена си. Горката жена пожела да се дръпне, но Мандукий я сграбчи, разкъсвайки онова, което беше останало от туниката й и хвърляйки я, уж гола, в сандък, чийто капак беше отворило току-що младо ангелче, рецитирайки някакво стихче.

Зрителите, които отдавна знаеха какво щеше да се случи, започнаха отново да крещят, скандирайки имената на героите – едни това на Мандукий, други – на Папий.

Старият похотливец се поклони на своите почитатели, успявайки да насочи члена си – твърд и дълъг като тоягата на гадател – към няколко зрителки на първия ред. После с нов скок, при който се завъртя като кегла, той нападна Мандукий.

Лакомникът падна по задник и се изтърколи като топка. Смеховете и ръкоплясканията рикошираха от камъните на театъра. Мандукий вече ставаше, крещейки от ярост. Той протегна юмрук към робите, които го освиркваха с възхищение. Ангелче се отдели от музикантите и му подаде мях. Мандукий го изтръгна от ръцете му, за да го излее в гърлото си на екс.

Възцари се тишина, но за съвсем кратко. Клавдия, както и останалите, беше вперила очи в корема на Мандукий, който при всяка глътка се издуваше страшно много, направо нелепо, по неясно какво чудо!

И… Пра-ас!

Коремът на актьора се пръсна със звук, подобен на пращене на горящи дърва. Цялото тяло на Мандукий изчезна във вихрушка от червен пушек.

Старият Папий се измъкна от облаците дим с ново премятане и застана нагоре с краката. Веднъж. Два пъти. И си изгуби фалоса! Парцалката се скъса, разнасяйки облак, който бризът подгони към най-горните пейки – прекрасен сняг от бели перца. Мек гъши пух, който се разхвърча над зрителите.

Красивата жена от Галия изскочи от сандъка си с костюм, с който изглеждаше като гола. С нова маска, вместо лице, с плитки, вързани на главата с панделки от кариран плат. Тя издърпа измежду огромните си гърди дълго пауново перо с кръгли седефени петна във формата на слънце.

Разнесе се възхитен шепот, толкова женствена и будеща желание изглеждаше тя. С върха на перото си тя събуди отпуснатото тяло на Мандукий. Той отново извика от изненада. Лакомникът пък беше наистина гол, с изключение на едно златно зелево листо, залепено на половия му орган. А дебелият слой крем не скриваше нищо от красивото му тяло на ефеб*.

[* Ефеб – юноша (в древна Атина). – Б.р.]

Възхитените викове на зрителките бяха заглушени от грохота на ръкоплясканията и възгласите „браво”, към които Клавдия се присъедини ентусиазирано. Това беше краят. Актьорите развързаха маските си. Стана ясно, че жената от Галия беше с брада.

На Клавдия й се насълзиха очите. Смехът на младата Улпия, чиито бузи бяха по-червени от сенаторска тога, се чуваше трудно. Отегчителната музика на двойните флейти и тамбурините надви глъчката, за да обяви интермедията.

Клавдия се наведе към Улпия.

— Това не ти хареса, нали?

Младото момиче направи виновна физиономия.

— Много е шумно. Не съм свикнала и…

Клавдия не чу продължението на отговора. Призивът на двойните флейти предизвикваше ентусиазма на зрителите от простолюдието. Двама варвари перси, облечени в дрехи в източен стил и качени на едногърби камили, се появиха между високите арки на кулисите. Те се придвижиха напред по сцената, дърпайки след себе си жираф. Животното пристъпи от крак на крак, примигвайки объркано сред бурни възклицания. Клавдия показа стълбите на най-близкия до Улпия вомиториум*. Тълпата влизащи или излизащи зрители вече се блъскаше там.

[* Вомиториум – пространство под или зад редовете в амфитеатъра, където тълпата можела да плюе или да повръща в края на представлението. Вомиториумът се използвал и за вход или изход от актьорите. – Б.р.]

— Ела – каза Клавдия. – Няма нужда да гледаш продължението.

Улпия й се усмихна с безкрайна признателност. За да не я изгуби в тълпата, тя се хвана толкова здраво за края на туниката на Клавдия, все едно плуваше в буйна река и имаше опасност да се удави.

* * *

Клавдия беше купила от една от малките кръчми, прилепени като брадавици към външните стълбове на театъра, бадемови сладкиши със смокини. Улпия опитваше своя с онази изтънченост, която влагаше във всичко.

Двете се разхождаха една до друга из градината, водеща от театъра към храмовете на Аполон и Диана. Оттам едно стълбище стигаше до града. Беше прекрасен пролетен ден. Разцъфтелите черешови и мушмулови дръвчета привличаха грациозния полет на пеперудите. Насекомите бръмчаха около кипарисовите плетове, чийто прашец бризът разпръсваше на малки златисти облачета. Врабчета и лястовици се разправяха във въздуха, трептящ от викове и смехове, които отново преливаха над високите театрални сводове. Актьорите сигурно бяха сменили шествието на животните.

Клавдия се изсмя шумно, като си спомни гротескните сцени, на които беше станала свидетел, и въздъхна:

— Колко жалко, че тези актьори не ти харесаха. Те не бяха чак толкова вулгарни.

— О, аз малко се позабавлявах! – възрази Улпия със стеснителна гримаса. – Просто не съм свикнала…

Големите й светли очи потърсиха в градината нещо, което да й помогне да произнесе думите, които не успяваха да преминат през устните й. Напразно.

— … не съм свикнала с тези неща – прошепна тя накрая.

— Колко си добродетелна! – подигра се Клавдия.

Улпия я погледна укорително.

— Моят баща мразеше фарсовете. Той винаги отказваше да ме води. Казваше, че това е театър за простолюдието и робите. Той обичаше само пиесите, играни от гърци, на гръцки език.

Клавдия се засмя гърлено, откровено подигравателно.

— Твоят баща беше велик римски воин, но стар човек! Ти нямаш още двайсет години.

— О, аз съм много доволна, че дойдох с теб – каза Улпия, прикривайки притеснението си от лекотата, с която се отнасяха към паметта на баща й.

— Все пак – настоя Клавдия – тези актьори бяха приятни за гледане. Робът, който играеше ролята на Мандукий, като остана гол, без дрипите си, беше очарователен. Просто да го схрускаш, не мислиш ли?

Червенината на Улпия отговори вместо нея.

— Не ми казвай, че не харесваш мъжете?

— Не знам. Да… О, защо говориш такива неща? Притесняваш ме.

Клавдия докосна бузата й.

— Не ми се сърди! Закачам те. Не е от лошотия.

Улпия се усмихна жално едва доловимо. Клавдия я хвана за брадичката и я притисна към себе си. Целувайки я по бузата, тя прошепна на ухото й:

— Няма злоба, уверявам те. Обичам те и те закачам все едно, че съм ти по-голяма сестра!

Когато се отдръпнаха, очите на Улпия блестяха от надежда и Клавдия лесно прочете в тях колко би й се искало – о, да – да бъдат сестри.

Без да каже нищо, Клавдия я хвана през кръста и я поведе към горната част на стълбите. Така притиснати една до друга повървяха мълчаливо известно време.

Улпия беше добре сложена. Тъй като беше доста ниска на ръст, тя успяваше да намести рамото си до гърдите на Клавдия. Талията й беше тънка и гъвкава, но ханшът й вече беше станал широк като на жена. Тя трепереше от удоволствие, че я държат така, готова да отпусне глава на рамото на „голямата сестра” Клавдия, ако ходенето им го позволяваше. Момичето беше като младо животно още неосъзнало чудесата, които Венера подготвяше за него.

Но от свенливостта й вече нямаше и следа. Тя не се боеше да се покаже в тази интимна поза на семействата, които бързаха към театъра, нетърпеливи да не изпуснат нещо от последните фарсове за деня.

Като стигнаха горната част на стълбата, Клавдия спря. С тесните си улици, които опасваха форума, и с големите си къщи с разкошни градини Никополис се простираше към Дунав, чийто безкрайно бавни ръкави, предвестници на делтата, се забелязваха между нежнозелените тополови гори.

Клавдия пусна Улпия и се провикна възхитена:

— Вече четири месеца съм тук и не можеш да си представиш колко съм щастлива! Този град е много по-красив от Сирмиум, където съм родена. И толкова по-оживен. В него непрекъснато се случва нещо ново. Театърът, състезанията, музиката…

Улпия, станала отново сериозна и може би малко начумерена, огледа пейзажа, без особено въодушевление.

— Аз не намирам в него нищо необикновено. И тук човек се отегчава точно толкова, колкото и на другите места. През лятото е ужасно горещо, а през зимата винаги е много студено.

С тона си Улпия имитираше преситените от живота възрастни жени. Клавдия си помисли развеселена, че не само устата, но и умът на девойката всъщност бяха детински. И макар че младото момиче със сигурност не го знаеше, неговата малко глупава свежест го правеше много привлекателно.

Улпия обаче отгатна иронията на приятелката си. Тя прехапа устни и добави по-искрено.

— Може би мисля така, защото съм родена тук. Баща ми не обичаше особено Никополис. Той винаги ме е уверявал, че, докато е била жива, моята майка е мразела да прекарва зимата тук. Може би заради болестта си.

— Спомняш ли си я? – попита Клавдия разнежена.

— Много малко. Бях твърде мъничка, когато тя умря.

— Горката Улпия… Горката мъничка Улпия!

Улпия извърна лице. Погледът й беше замъглен.

— Бях съвсем искрена, когато говорехме вчера, знаеш ли, – сподели Клавдия нежно. – Сега, когато си сама, бих искала да смяташ нашето семейство за свое. Аврелиан и мен, искам да кажа. Макар че със сигурност щеше да обикнеш майка ми, ако я познаваше. Всъщност…

Клавдия млъкна, целуна ъгълчето на клепачите й и я поведе за ръка по стълбите.

— Знаеш ли, че Аврелиан се връща? – подхвана тя отново. – Той победи готите в четири битки.

— О, да, научих го! – възкликна Улпия въодушевено. – Казват също, че ще построят два нови лагера за робите, които е довел. Толкова пленници е взел!

Клавдия се съгласи с усмивка.

— Какво мислиш за него? – попита тя.

— За него?

— За Аврелиан. За военачалник Аврелиан…

— О!

Улпия отново се изчерви. Но не толкова свенливо, както когато ставаше дума за голия и намазан с крем актьор.

— Моят баща го обичаше много. Обичаше го, но мисля, че повече му се възхищаваше. Чувала съм го да казва, че през целия си живот не е виждал по-добър воин на Рим. Точно преди да умре, когато научи, че императорът посочва Аврелиан за наследник, направи големи приношения на боговете за благодарност.

Лицето на Улпия вече изобщо не беше детинско, а напротив, мъдро и малко остаряло, сякаш беше попило някои от израженията на своя баща.

— А ти, Улпия – каза Клавдия, – какво мислиш ти за него?

Трябваше да слязат много стъпала, преди да дойде отговорът – прошепнат и пропит с вълнение.

— Аз смятам, че той е като онези герои, които се рисуват по стените. Това ще ти се стори глупаво, на теб, която си му сестра, но аз не мога да мисля за него като за обикновено човешко същество.

Клавдия се поколеба, раздвоена между смеха и смущението.

— Може би си права. Моята майка… Това е тайна, която за сега не бива да разкриваш на никого, иначе Аврелиан ще полудее от ярост.

Улпия я погледна с признателни и възбудени очи.

— Можеш да ми го кажеш, аз мога да пазя тайни – прошепна тя.

— Моята майка твърди, че той един ден ще стане император. И то благодарение на жена. Велик август, не някой като тези марионетки, които правят всичко възможно, за да ги издигнат, и изчезват на следващия сезон.

— Досещах се – прошепна Улпия убедено. – Това се отгатва още като го види човек.

Клавдия кимна в знак на съгласие и изследвайки лицето на Улпия, лесно отгатна по него следи от зараждащата се мечта. Тя се засмя подчертано иронично, за да разруши магията.

— А относно човешката му страна? Харесва ли ти?

— О!

— Лицето му, тялото му… И той е направен от плът и кръв, като всички мъже.

Тя се опита да въвлече Улпия в насмешката си, но видя само една силно изчервена физиономия.

— Хайде, Улпия, не се прави на дете. Ние сме жени. Ти си жена. И то красива, трябва да кажа. Повече, отколкото осъзнаваш. А ние, жените, ние винаги имаме мнение по отношение на външния вид на мъжете. Аврелиан също е мъж, мога да те уверя в това.

— Но какво всъщност искаш?

— Какво ще кажеш да се омъжиш за него, Улпия?

Улпия ококори очи. Детски поглед, детинско удивление.

Клавдия се усмихна. Нямаше никакво съмнение, че младата и невинна Улпия с удоволствие би се омъжила за герой.

≈ 27 ≈

АНТИОХИЯ

— Прокуратор Макриан! Три дни!

Християнският епископ Димитриос вече изобщо не приличаше на богат патриций. Единият край от тогата му се влачеше по земята. Той кършеше ръце, умолявайки, а устните му бяха побелели от ужас. Обезумелите му очи се местеха от кладата към тясното лице на управителя. Аелий отгатна, че епископът е готов да достави най-голямото удоволствие на Макриан – да коленичи.

Прокураторът беше с шлем и броня, носеше твърде широка за него военна униформа и не помръдваше в колесницата, която не беше напускал, откакто бяха влезли в християнската вила. Непреклонното му лице изразяваше неудържимо презрение.

— Твърде късно, Димитриос. Твърде късно. Днес не е утре и ръцете ти са празни.

— Не бъди несправедлив, прокураторе! Липсват само петдесет хиляди динара. Останалото, всичко останало, го дадох на твоите счетоводители. Четиристотин и петдесет хиляди. В емески монети, където има най-много злато. Ти го знаеш…

— Четиристотин и петдесет, Димитриос, не петстотин.

— За толкова малко време! Къде да ги намеря за толкова малко време? Кълна се пред моя Бог. Поискай допълнително три дни на императора…

Под покритата галерия, опасваща просторната градина, осеяна с басейни и цитрусови горички, чиито плодове ухаеха божествено, се чуха викове. Легионерите събираха там обитателите на дома – млади и стари, господари и слуги, роби и свободни римляни. Не мина без няколко удара с копия. Чуваха се пронизителни женски викове. Настана блъсканица. Аелий за малко не заповяда на войниците от ескорта си да отидат да помогнат на легионерите на прокуратора. Но един мъж се отдели от групата, сам, отстранявайки онези, които се опитваха да го задържат, както и римляните, които се мъчеха да го хванат. Той пристъпи десетина крачки напред и изчака легионерите да го обкръжат.

Аелий го позна. Макриан, който от височината на колесницата въздъхна удовлетворено, също.

— Най-после, ето го! Много добре знаех, че той още е при теб, Димитриос!

Димитриос се беше обърнал. Лицето му беше мъртвешки бледо. Той впери очи в мъжа, който легионерите бутаха към тях.

В галерията започнаха да викат:

— Симон! Симон! Господ да те пази!

Макриан намигна доволно на Аелий и удари с крайчеца на камшика си ръката на Димитриос, за да го накара да погледне към него.

— За какво ще ти послужат тези три дни? – попита той любопитно.

Ужасът отново отстъпи място на надеждата по лицето на Димитриос.

— Моите кораби, прокураторе! Цяла флота, шест двупалубни кораба. Те идват от Александрия и ще влязат в пристанището на Антиохия.

Макриан повдигна вежди. Устните му се свиха в нерешителна гримаса. Той осъзна, че Аелий го гледа и се подсмихна:

— Нашият Август е прав, префекте. Тези типове винаги са по-богати, отколкото си си мислел.

Димитриос също беше усетил колебанието на Макриан. Той заговори по-твърдо, връщайки си увереността на търговец, който се занимава с трудна сделка, и сграбчи колелата на колесницата на Макриан.

— Товарът им струва повече от петдесет хиляди динара. Масло, платове, вино и жито. Цялата ми флота ще бъде твоя, управителю Макриан. Три дни са нищо. Ти ще бъдеш богат.

Димитриос се обърна към Аелий и добави:

— Ти също, префекте. Разбира се…

Може би точно това накара Макриан да реши. Малките му хлътнали очи блеснаха. Той не обичаше да дели.

— Твърде късно, Димитриос. Твоите кораби трябваше да акостират днес. Ако някога изобщо пристигнат в Антиохия.

Той посочи с дръжката на камшика си пленника, който приближаваше. Легионерите го задържаха с копие, мушнато под вързаните към тялото му лакти, принуждавайки го да се наведе.

— Кладата е в двора ти от доста време. Този ще изгори на нея.

Както го беше предвидил Аелий, Димитриос падна на колене, но не успя да се помоли.

— Не! Не, епископе! Стани! Не на колене, не пред него!

Симон, наведен, залитащ, борещ се с легионерите, повдигаше глава с изкривена от ярост уста.

— Не богохулствай, Димитриос! Не забравяй, че ние коленичим само пред Него!

Димитриос се изправи, потръпващ, с насълзени очи.

— Симон, те ще те изгорят.

— Такава е Божията воля, Димитриос. Той ме доведе до тук за това дело. Умолявам те. Ти си нашият епископ. Недей да коленичиш пред римляните. Никога!

Димитриос смотолеви една молитва. Другият продължи да говори по-спокойно:

— Не проявявай слабост. Не отстъпвай повече. Ние не дължим нищо на римляните, още по-малко живота си.

Димитриос понечи да се приближи към него. Камшикът на Макриан изплющя сръчно и разкъса тогата на епископа.

— Стига, Димитриос. Не очаквай нищо от мен. Отведете го с другите.

Когато декурионът сграбчи Димитриос, като по-скоро го подкрепяше, отколкото го блъскаше, Аелий долови усмивката и облекчението, което се изписа по лицето на Симон. Независимо от брадата и косите, заради които приличаше на луд, погледът му беше ведър. Напълно удовлетворен и спокоен. В него нямаше никакъв страх и дори изглеждаше разумен.

Аелий каза по-скоро на себе си, отколкото на Макриан:

— Няма съмнение, наистина е той.

Напрегнатият поглед на християнина се зареди с ирония. Проблясваше със същото презрение, с каквото светеха очите на онзи крадец в Дура Еуропос. Този поглед дълго го беше преследвал, след като му бяха откраднали коня и го бяха ударили, а той не беше успял да се защити.

Аелий посрещна със задоволство силната ненавист, която го обземаше. Той извади двуострия си меч и го насочи към гърлото на християнина.

— Бях ти го обещал, спомняш ли се? Когато ти ме изхвърли от коня ми, за да избягаш с това момиче, което току-що беше изнасилил…

— Не!

Симон беше изкрещял. Той се изправи толкова енергично, че пазачите едва го удържаха. Острието на меча бе по-рязало бузата му.

— Не? – каза Аелий усмихнат.

— Не, римлянино! Твоите хора я бяха изнасилили. Това беше ваше дело!

Аелий се поколеба. Не беше невъзможно в крайна сметка.

— Но аз обещах на теб да се печеш в преизподнята. И днес изпълнявам обещанието си.

Аелий се обърна към Макриан, като се смееше силно.

— Не е ли забавно, прокураторе? Този мъж ми открадна коня, за да избяга от пламъците, и ето че сега ще изгори в тях. Неговият бог няма да го пази още дълго.

Този път Симон не мигна. Безразличен към кръвта, която се стичаше до устните му, той каза с укротен, но и малко предизвикателен тон:

— Не се заблуждавай, римлянино. Той е тук. Той ме пази. Благодарение на Него твоите пламъци ще ми бъдат приятни като ласки.

Напрегнал мускули заради обзелия го гняв, Аелий изскубна сребърния медальон във формата на риба, който висеше на врата на Симон.

— Ще си го запазя като спомен от теб.

— Помни най-вече моето име. Симон от пустинята. Ще го чуеш пак. И ако го забравиш, Господ Бог ще ти го припомни.

— Кой бог? – подсмихна се Аелий. – Не го усещам, нито го виждам. Ти ще умреш, той те изостави. Предлага ти само сълзите на твоите хора.

— Ти не знаеш нищо за живота и за смъртта, римлянино. Светът, в който дишаш, ти не го познаваш. Ти си приковал Господ Исус Христос върху дървото, но въпреки това Той продължава да живее. Въпреки това неговото дело се разпространява от човек на човек и от уста на уста. Ти не можеш да му попречиш. Твоят император е глупав! Той иска да ни избие и ни подарява силата да носим страданията си.

Той спря, за да се изсмее. Независимо от болезнената поза, в която го държаха пазачите, смехът му беше лек и радостен. Обаче сега залепналата от кръв брада и черните му искрящи очи го правеха да изглежда ужасяващо луд повече от всякога. Той се обърна към Макриан.

— Убий ме, смъртта е добре дошла за мен. Всъщност ти ми разкриваш един безкраен и пълноценен живот. Горкият ти, сляп и глух за истинския свят.

Макриан стовари дръжката на камшика върху надлъжника на колесницата си и заповяда:

— Стига! Да го заведат върху съчките. Ще видим дали ще продължи да говори нелепостите си.

Обърна се към Аелий и добави с уморена въздишка:

— Тези християни са невероятни бъбривци, префекте. Като изключим златото, те не обичат нищо толкова много, колкото думите.

* * *

Вече от няколко дни кладата беше издигната насред двора в дома на Димитриос, за да буди страх. Макриан беше заповядал самите християни да я построят и да я снабдят със слама, топки смола и съчки.

Симон стоеше изправен насред пушека. Вдигнатото му лице не излъчваше страх, а превърнало се в безумие упорство. Всички останали християни, задържани на разстояние, сега бяха коленичили зад Димитриос, който се беше присъединил към тях. Те се молеха и пееха.

Аелий не харесваше особено този тип зрелища. Подигравателното отношение на Макриан обаче му забрани да се отвърне.

— Това първата ти клада ли е, префекте?

Всеки път, когато се обръщаше към него, Макриан влагаше в тази нова титла известна доза закачлива интонация. Аелий кимна с глава.

— За всяко нещо си има пръв път – увери Макриан с леко подхилкване, което набръчка прекалено слабото му лице.

Изведнъж кладата се подпали от едната страна, разпръсквайки искри. Гледката на пламъците за съвсем кратък миг спря пеенето на християните. Гласът на Симон отекна толкова силно, че накара най-близките легионери да отстъпят.

— Аз, е казал Господ Бог, съм Алфата и Омегата. Онзи, който е бил, който е и който ще бъде. Най-всемогъщият!

Християните изрекоха хорово „Амин” и подеха отново песнопението си с треперещи гласове, което може би го правеше още по-въздействащо.

— Не ти ли казах? – подхвърли Макриан. – Те не са в състояние да замълчат.

Разгоряха се пламъци и от противоположната страна на кладата и започнаха да поглъщат полека периферията й.

— Скоро ще настане голяма горещина там горе – отбеляза още Макриан. – Винаги съм се питал дали тези типове умират опечени, преди пламъците да ги овъглят окончателно.

— Не бих могъл да ти кажа, управителю.

В гласа на Аелий се усещаше леко раздразнение. Макриан го погледна подигравателно.

— Нашият август държеше ти да присъстваш. Дотолкова, доколкото този безумец ти е навредил. Трябва да го приемаш като вид подарък.

Димът изведнъж стана силен. Той се виеше на широки спирали над съчките – много жълт и много гъст. Бризът беше твърде слаб, за да го разпръсне. Преди да се издигне към небето, откъдето птиците започваха да бягат, той сякаш поглъщаше пламъците.

Християнинът вече едвам се виждаше. Макриан и Аелий го чуха да кашля.

— Вероятно има прекалено много смола в тези съчки – отбеляза Макриан. – Възможно е да са се опитали да шмекеруват, като са правили тази клада. За да може жертвата да се задуши, преди да се опече. Не е ясно дали изборът е добър. Според мен той ще има време да усети пламъците.

В този момент гласът на Симон изригна от дима, по-ясен и по-силен откогато и да било:

— Аз съм Симон, този, който съгреши в пустинята. Аз съм Симон, който идва при теб, о Сине Божи, Ти, който казваш…

Пристъп на кашлица прекъсна думите му. Той отново изкрещя:

— Не забравяйте! Господ Исус Христос казва: „Ще воювам с тях… С меча на Моите думи!…”

— Дори този дим не му пречи да си дере гърлото – учуди се впечатлен Макриан.

Сега пламъците се разпростираха до най-долните съчки. Димът стана по-черен. Дрезгави и ужасяващи викове се изтръгнаха отново от Симон:

— Ти, чиито очи са като огнени пламъци!… Ти, чиито крака са като бронзови… О! Седем дихания…

Изречението остана недовършено. Вече се чуваше само пращенето на пламъците, плача и песнопенията на останалите християни.

Противно на волята си, Аелий очакваше още един вик. Сети се за медальона, който беше откъснал от врата на християнина и който още стискаше в юмрука си. Пусна го под бронята си леко отвратен.

Сега димът се изкачваше почти право нагоре, в синьото небе на Антиохия. Макриан до него си прочисти гърлото и заяви:

— Знаеш много добре как да се държиш с императора, префекте. Всъщност ти знаеш много добре как да се държиш с всички. В това е чарът ти, трябва да го призная.

— Трябва ли да долавям упрек в гласа ти, прокураторе?

Макриан не отговори веднага. Въпреки охраната на легионерите, християните там долу се вкопчваха един в друг, крещейки, без да могат да се успокоят и да продължат да пеят. Легионерите ги удържаха, като ги налагаха с тояги.

Макриан се увери, че пазачите около тях бяха твърде увлечени да наказват тълпата, за да ги чуят, и изскърца през зъби:

— Не бъди самонадеян, Аелий. Все още имаш нужда от мен. Валериан обича присъствието на млади офицери около себе си, а не нежната им обич. Той е по-недоверчив от когато и да било. Непрекъснато си въобразява капани. Способен е да си смени мнението от вечерта до сутринта. Особено за новите повишения.

— Не забравям какво ти дължа, Макриан, ако това те тревожи – процеди през зъби Аелий. – Можеш да разчиташ на мен. Разочаровал ли съм те някога?

Пламъците вече бяха доста високи, за да топлят на двайсет крачки от кладата. Макриан се подсмихна, посочвайки огнището.

— Всеки човек се променя някой ден, Аелий. Погледни онзи. Вече дори не се различава сред пламъците.

И добави по-тихо:

— Разчитам на теб така, както Димитриос очаква корабите си. Без изобщо да е сигурен, че ще пристигнат, когато са му нужни.

Аелий обърна гръб на огнището. В края на краищата това беше само един обикновен огън от горящи съчки.

— Ще бъда на линия, когато се наложи, прокураторе. И за двама ни е еднакво добре аз да бъда префект на Палмира.

Макриан замълча. Християните се втурнаха към жаравата, падайки отново на колене пред нея и мълвейки монотонно молитвите си. Някои бяха толкова близо до огъня, че косите им можеха всеки момент да се запалят. Управителят тръсна глава отвратен и запита шепнешком:

— Вярно ли е, че ти се случва да споделяш леглото на онзи Хайран, синът на палмирския цар?

Аелий се усмихна леко.

— Един римлянин никога не си ляга със свободен мъж, Макриан.

— Той е варварин, преди да е римлянин. Независимо от това дали е царски син, или не. Прегрешението ти няма да бъде толкова голямо…

— Хайран е единственият син на Оденат. Ще стане цар на Палмира. И тогава ти ще бъдеш доволен от мен, прокуратор Макриан.

Макриан го погледна остро.

— Ти не съобщи ли на Валериан, че Оденат си взема нова съпруга?

— Дори на Оденат да му е писано някой ден да има друг син, за момента той още не е роден. А и той ще дойде след Хайран.

Те замълчаха, изслушаха последните пропуквания на пламъците, стенанията на християните, виковете на декурионите, които слагаха ред в частите си.

Аелий добави кротко:

— Нещата ще станат, както ти ги искаш, прокураторе. Оденат не е недоверчив, а синът му мечтае само да заеме мястото му. Колкото ти мечтаеш да получиш това на август.

— Този ден не е дошъл, префекте. Не бъди като тези безумци християните, които само говорят. Твоят царски син още е само един млад нетърпеливец, а нашият август наистина възнамерява да надвие смъртта.

Аелий поклати глава.

— Имай повече доверие, прокураторе. Ако съумееш да убедиш Акстекс и неговите гадатели, боговете ще бъдат с нас.

На съсухреното лице на Макриан изведнъж се изписа цялата му слабост.

— Конфискувай корабите на Димитриос – каза още Аелий по-рязко и с леко раздразнение. – Кой ще ти попречи? Това ще бъде злато, а не думи.

≈ 28 ≈

ЕЗЕРОТО ХАРБА

Нурбел изсвири два пъти кратко и посочи с ръка гъсталаците от ниски акации, които покриваха тесния стръмен бряг, където те бяха клекнали. Предупреждението не беше нужно. Зиновия вече беше видяла.

Доста далече, на разстояние един хвърлей със стрела, животно с козина на кръгли петна се беше мернало на два пъти между светлозелените листа и сухите клони. И също толкова бързо беше изчезнало.

Зиновия остана неподвижна, претърсвайки с поглед храсталаците по евентуалната траектория на хищника. Този път тя видя само едно златисто-кафяво петно между листата. Бодливите растения в подножието на насипа от черни камъни и пръст, с който завършваше брега, потръпнаха. Двойка бели чапли отлетя към езерото с крясъци.

Нурбел отново свирна, имитирайки гугутка, и направи знак на Зиновия да го последва. После отстъпи пъргаво и тихо към конете, завързани за изсъхнали дървета на сто крачки зад тях. Зиновия се промъкна след него. Сърцето й вече биеше по-бързо.

Часът беше дошъл и нетърпението на Нурбел можеше да се отгатне в скоростта, с която той тичаше.

От девет дни бяха напуснали Палмира, а Зиновия не беше изстреляла нито една стрела, не беше убила нито едно животно – било то космато или пернато.

Всички други, Всепрославения, Хайран и фаворитите му, петнайсетимата големци царедворци, самият Нурбел, всички бяха доказали своето умение и повечето бяха убили газели, каракали, лисици или глигани, за един, от които се наложи да препускат цял ден.

Девет дни, които ги бяха отвели далече на запад от Палмира, по бреговете на езерото Харба, и които бяха толкова сухи, колкото устните на жаден човек.

В това пътуване имаше доста нови неща. За първи път жени следваха ловната хайка на Всепрославения. Той беше заповядал да се удвои броят на прислужниците. Палатките на жените трябваше да се издигат всяка вечер, встрани от тези на мъжете, в отделен бивак, пазен от воините на Всепрославения. Ашему също беше включена в пътешествието, както и дванайсет робини. Сред тях и Дина, която Зиновия не искаше да оставя в женския двор сама, бореща се с омразата си, близо до Офала.

Зиновия единствена се присъединяваше към мъжете на разсъмване. Нурбел я беше предупредил: от мъжете никой друг, освен него и Всепрославения нямаше право да разговаря с нея. Нещо, което Оденат не беше направил. Всепрославения досега се беше задоволявал само да я наблюдава – със същото внимание, с което изследваше всеки камък, всяка сянка и всеки храст. Поглед на ловец – търпелив и изчакващ.

Зиновия съзнаваше, че той се мъчи да я разгадае, така както се опитва да разчете почти невидимите следи на животните в прахта и гъсталака.

Но онова, което тя показваше от девет дни, далеч не очароваше Нурбел. Разочарованието на стария воин беше толкова голямо, че от два дни той вече не го криеше. Погледът му помръкна, лицето му стана сивкаво. Той вече само й правеше знаци и й подсвирваше. Яздеше все по-далече от нея. Вечер, след като тя освободеше Йедкивин от покривалото и оставаше близо до конете, с които дясната ръка на Оденат държеше да се занимава лично, Нурбел вече не си правеше труда да й пожелава приятна почивка.

Тя знаеше защо.

Той имаше право за всичко.

Девет дни нито една стрела не беше излязла от кожения й калъф.

Много пъти газелите бяха преминавали доста близо до нея и тя беше пускала Йедкивин да ги гони. Хайран и фаворитите му всеки път се бяха присъединявали към преследването. И всеки път обиците на Хедай, насилника, бяха проблясвали пред нея. Тя беше сигурна, че ако пръстите й извадят стрела от калъфа, то тя щеше да бъде устремена към тила на Хедай.

И всеки път един глас й беше прошепвал мъдро: „Не така, не сега.”

Тогава тя дърпаше юздите, карайки Йедкивин да продължи в лек галоп и оставяйки по-голямата част от хайката да я изпревари.

Предния ден една хиена се бе оказала на една стрела разстояние от нея. А тя дори не бе опънала тетивата.

Нурбел се беше извърнал, почервенял от смущение.

Човек можеше да си помисли, че тя нямаше вкус към кръвта и улова. Че се страхува от надпреварата и дори от борбата.

Може би и великият Оденат го мислеше и говореше за това с Нурбел към края на деня, по време на дългата им вечеря край огъня.

А тя, тя мислеше за това всяка нощ, неспособна да намери покой нито за тялото, нито за душата си след дългата езда. Мислеше за пропуснатите възможности. За онези, които новият ден щеше да й предложи, и за смелостта, от която щеше да има нужда.

Не за да убие животно, а за да сложи край на живота на Хедай.

В тъмнината на палатката започваше да й се повдига, като си помислеше колко пъти златните му обеци бяха проблясвали пред нея.

Още преди да стигнат бреговете на езерото Харба, той и Хайран вече не се опитваха да прикриват подигравките си.

Те вече бяха убили своя дивеч. Хедай яздеше елегантно и много самоуверено. Той стреляше точно и доста надалече. На три пъти беше направил така, че да галопира срещу нея, мъчейки се да уплаши Йедкивин и впервайки малките си, блестящи от черния молив, очи в тези на Зиновия.

Тя не издържаше погледа му, само гледаше втренчено обеците, които Дина й беше описала съвсем точно.

Понякога той се смееше много високо, поглеждайки към приятелката й, и Зиновия не се съмняваше какви са шегите му.

Нурбел, който в началото ги беше заставил да проявяват повече уважение и ги беше държал настрани, накрая ги остави да правят каквото искат.

Тази сутрин тя беше доловила първите проблясъци на срам в очите на стария воин. Както беше доловила страх в мълчанието на Дина, и дори на Ашему, сутринта, преди да тръгне.

Но сега, стигайки до конете, Нурбел се обърна. Той прошепна със сурово изражение на лицето:

— Тази е за теб, Зиновия…

— Ще я хвана, Нурбел.

— Трябва да я хванеш или завинаги ще ме направиш за смях пред Всепрославения.

— Имаш думата ми.

— Тя няма да се остави лесно. Женска е, на четири или пет години. Трябва да тежи повече от сто ливри. Може би сто и петдесет. Ако стрелата ти не я улучи, тя ще се обърне срещу теб. Ще пожелае смъртта ти също толкова, колкото ти желаеш нейната.

Йедкивин беше нервен – показваше, че вече е подушил хищника. Зиновия го успокои, като го погали по главата, преди да опъне юздите. Нурбел добави:

— Ще те последвам с резервните коне. Не забравяй, че Всепрославения те гледа.

Зиновия се усмихна. И останалите също, помисли си тя, удряйки с пети хълбоците на Йедкивин.

* * *

Доста преди копитата на Йедкивин да накарат земята да затрепери, пантерата разбра, че ловът беше започнал.

Високият насип, който ограждаше стръмния езерен бряг, даваше начало на безкрайна равнина със сухи треви, която постепенно свършваше в пустинята. Само по бреговете имаше остатъци от зеленееща се растителност. По тях се срещаха и зайци и птици. Хищниците идваха там да пият, да ловуват, да дремят в сянката на кичести храсти и гъсталаци. Те бяха толкова гъсти, че даваха възможност да се скриеш в тях, но не позволяваха никакво измъкване.

Когато Йедкивин се устреми, чупейки акациевите клони, пантерата изскочи от едни сплетени храсти. С няколко скока тя премина през насипа като жълтеникавочервено острие и се втурна през равнината. Зиновия удари задницата на Йедкивин. Кон и ездачка стигнаха сред изгорелите треви почти по същото време, по което и пантерата. Хищникът имаше само четвърт милиарий преднина, а Зиновия – предимството на по-добрата видимост върху терена и разположението им върху него.

Зад тях Нурбел подканяше със силни викове резервните коне по насипа. В далечината отляво, на прилично разстояние, Оденат и свитата му се бяха разпръснали на малки групи покрай езерото. Достатъчно им беше да чуят виковете на Нурбел, да видят как се движи Йедкивин, за да разберат.

Те изкрещяха едновременно и подкараха конете си в галоп, отдалечавайки се от езерния бряг по перпендикулярна линия, за да попречат на пантерата да избяга на юг.

Зиновия започна да диша дълбоко, престана да мисли за Хедай. Разпалена от препускането, напрегна мускули. Беше възхитена от красотата на пантерата. Нейният бяг приличаше на движението на лаком пламък. Чудо, чиято душа, казват, ще принадлежи на онзи, или онази, който съумее да го победи.

Тя щеше да победи.

Тя щеше да сдържи обещанието си. Нурбел вече нямаше да се срамува от нея.

* * *

Пантерата първо се помъчи да изтощи Йедкивин в луд бяг. Тя не спираше да подскача, като че силата й нямаше край.

Зиновия беше сложила на Йедкивин ориенталското покривало, което Нурбел й беше доставил. То имаше дебел пълнеж и ремъци, поставени на височината на конските рамене, където конникът можеше да мушне краката си, да се изправи леко, като по този начин натоварваше бедрата си, но облекчаваше тежестта при галопа и съответно намаляваше умората на животното.

Пантерата първо тръгна на север, покрай езерото, но после с луд бяг зави рязко на запад, където нищо не можеше да я спре. Зиновия очакваше тази маневра от известно време. С риск да остави хищника да вземе преднина, тя беше поела напряко, също отдалечавайки се от езерото.

Зиновия подвикна окуражително на Йедкивин. Изчака малко пантерата да я приближи достатъчно, за да може да се прицели. Стрелбата щеше да изисква чудеса от сръчност. Умората, която започваше да пробожда болезнено бедрата и кръста й, се разсея.

С една ръка тя свали плавно лъка от рамото си. Конят сам увеличи скоростта. Дългото препускане сякаш му носеше опияняващо удоволствие.

Може би пантерата усети ускоряването на галопа? Или пък Зиновия твърде силно беше окуражила коня си, но хищникът спря внезапно, вдигайки прах под ноктите си. За миг остана неподвижен на място. Хълбоците му потрепваха, а зейналата паст откриваше белотата на големите му зъби. Наострило кръглите си мъхести уши, животното гледаше втренчено Зиновия със зелените си очи. Тя видя в далечината зад себе си ловците, чийто галоп караше земята да трепери.

Зиновия вече опъваше тетивата, лъкът се огъваше, накрайникът на стрелата беше устремен към целта. Пантерата с един скок избяга в противоположната посока, право към езерото. Твърде далече, за да може стрелата да я достигне.

Зиновия се усмихна. Легнала на потната шия на Йедкивин, тя отново се впусна в надпреварата.

Преди да напуснат Палмира, Нурбел я беше предупредил:

— Никога не забравяй, че един хищник е не само красив, но и доста интелигентен. Той живее от лова, кръвта и смъртта. Познава всички капани. Той мисли дори когато бяга с всички сили. И дори никога през живота си да не е бил гонен от човек, дори никога стрела да не свистяла над него, той знае как мислят хората и какво може да му причинят.

Въпреки това Зиновия си помисли, че пантерата бе сгрешила. На езерния бряг щеше да бъде по-лесно. Тя се поколеба дали да не забави хода на Йедкивин, за да даде възможност на Нурбел да я настигне и да смени в движение коня.

Но зад Нурбел, сред приближаващите се ловци, най-близко до езерото, тя мярна проблясване на злато. Хедай! Хедай, който ако продължеше да се движи по същия начин, можеше да настигне заедно с нея пантерата. Тя се развика, шибайки Йедкивин с юздите.

— Дий! Дий! Дий, Йедкивин! Сега е моментът, красавецо мой! Не губи сили. Ти можеш всичко.

* * *

Пантерата започна да бяга по-неравномерно. Като стигна достатъчно близо до езерния бряг, тя се отклони на север, преди да побегне отново на запад. Изведнъж се оказа от лявата страна на Зиновия, подскачайки на по-малко от хвърлей на стрела, но все още тичаше прекалено бързо, за да може човек да се прицели добре. Животното обаче усети, че Зиновия ще му пресече пътя, и се върна обратно, литна отново към езерото.

Задъхвайки се и с болка в гърдите, Зиновия разбра, че е била права. Заслепена от изтощение, пантерата се хвърляше в капан.

И Йедкивин започваше да показва признаци на умора. Галопът му ставаше по-тежък. Той клатеше глава, дъвчейки зъбалеца, вместо да диша, Зиновия го удари с пети по хълбоците, поглеждайки към конниците. Те бяха достатъчно близо, за да може да различи лицата им.

В този момент пантерата пред нея започна да бяга глупаво на зигзаг, направи лек завой и се изправи точно насреща й. Зиновия помисли, че животното ще нападне.

Тя подвикна отново, подкара Йедкивин и затвори капана.

Без да си даде сметка, пантерата беше тръгнала по навлизащо във водата парче земя, което големите зимни дъждове и езерото бяха разкъсали, издълбавайки в него заливчета с кална вода, приличащи на пръсти. Равнината свършваше изведнъж там, във вид на стръмен скалист сипей. Брегът, все така тесен и задръстен с буйна растителност, беше отчасти наводнен.

Пантерата пред Зиновия нямаше друга възможност, освен да се изправи срещу преследвачката си или да скочи в сипея. А да подскочи отново и да се опита да избяга в обратната посока през храстите, несъмнено във водата, която усещаше под растителността, се страхуваше.

Още веднъж Зиновия видя зелените зеници, които я гледаха преценяващо. Още веднъж, без да забавя неравномерния бяг на Йедкивин, напрегнала тяло, тя намести стрела на тетивата на лъка. Едва успя да отпусне дървото.

Великолепната козина изчезна сред червеникав листак от мирта. Вълнението на клонака показа, че пантерата се устремяваше към края на заливчето. Зиновия дръпна юздите, грубо накара Йедкивин да се завърти, насочи го с пети към ръба на насипа и претърси с очи храстите.

Йедкивин обаче изпръхтя, треперейки, с покрита с лепкава пяна черна козина и с толкова високо подвити бърни, че венците му се откриваха. Предните му крака се сковаха, копитата се плъзнаха по сипея. Той не се изправи на задните си крака, а по-скоро изви гръб с потръпваща задница, за да избегне падането. Капитонираното покривало, на което Зиновия се подпираше с един крак, се разклати, ремъкът се скъса и тя усети, че вече нищо не я задържаше към гърба на животното.

Йедкивин направи усилие да застане на място, ритайки с копита във въздуха. Зиновия запази присъствие на духа и пусна юздите. Падна по гръб и дъхът й спря. Йедкивин се отдалечи с болезнено цвилене. Камъните изхвърчаха под копитата му, краят на сипея се срути, повличайки Зиновия.

След като мина покрай храсти, която я бутаха, драха и шибаха, тя спря при дънерите на младите акации, с лице в калната земя.

Тя дочу вика на Нурбел, който идваше отблизо, и почти едновременно с това ръмженето на пантерата.

Скочи веднага, забравяйки за болката в кръста.

Лъкът беше все още в лявата й ръка. Пръстите й стискаха само две стрели.

* * *

Времето започна да тече толкова бързо, че вече нямаше никакво значение.

Зиновия се устреми през храстите. Шляпайки в калта, тя влезе във водата до глезените. Долови присъствието на Нурбел на брега и се постара да не поглежда към него. Търсеше жълто-червеникавата сянка на пантерата сред храстите.

Хайката ловци, водена от Оденат, вече се подреждаше горе на насипа. Пантерата се изплаши от тях и се показа сред гъсталаците. Влезе с погнуса до гърди във водата. Спря, а хълбоците й още се тресяха от бягането. Вдигна глава към ловците и се увери, че й пречеха да избяга през сипея.

Очите й се върнаха отново към Зиновия. Красиви, гневни и едновременно спокойни… Извитите косми на мустаците й потръпнаха и се залепиха към бузите й. Тя изрева.

Дълъг и груб рев. Зейнала паст, пълна с желание за битка.

Над нея, почти отвесно, златист отблясък заискри над едно рамо. Хедай, насилникът, беше слязъл от коня. Той носеше късо копие в ръка, усмихваше се и търсеше пантерата.

Зиновия разбра, че Ваалшамин протягаше ръка над нея.

Пантерата се напрегна, подуши влажния и противен въздух на тинята. Кръжащите насекоми я принудиха да присвие клепачи. Опашката й се раздвижи и удари водата. Тя направи няколко крачки към Зиновия и спря.

Деляха ги не повече от двайсетина крачки. По-малко може би. Зиновия издържа на убийствения огън на зелените очи. Над тежката миризма на калта и разлагащите се растения тя усети стипчивия дъх на хищника.

Пантерата изрева отново.

Дрезгавата красота на вика изпълни гърдите на Зиновия. Странно, той прогони оттам страха. Това беше колкото зов, толкова и заплаха.

Лъкът вече беше опънат, една от двете стрели готова за изстрел, другата – мушната в горната част на туниката й.

Нямаше нужда Зиновия да се прицелва. Мишената изпълваше ума и сърцето й от много дни насам. Тя само малко наведе назад тялото си. Коленете й се огънаха, сякаш краката й се поднасяха в калта.

Перата на стрелата, които се развяха със свистене над храстите, бяха черни.

Хедай извика. Железният връх пукна кожата на туниката и плътта на гърдите му със звук на хвърлен към стена камък. Той се наведе напред и се изтърколи по сипея.

Пантерата се беше втурнала. Водни струи хвърчаха изпод лапите й. Нурбел изкрещя името на Зиновия. Пантерата сякаш полетя и разкъса въздуха с лапите, муцуната и зъбите си.

Дървото на лъка издаде глух и напевен звук. Втората стрела беше с жълти и зелени пера. Тя се заби в муцуната на хищника като цвете. Сблъсъкът беше толкова бърз и толкова мощен, че счупи костите на главата от едната до другата страна.

Животното умря, преди да завърши скока си. Красивото му тяло се усука, преобърна се, като ноктите дращеха въздуха. То се строполи във водата точно там, където стоеше Зиновия. А тя самата беше изчезнала.

Нурбел я беше видял да се хвърля назад и да се разтваря в кафявата вода и сега напразно чакаше да се появи отново на повърхността.

Хайран викаше, но останалите гледаха втренчено калната вода.

Без да продума, със смръщени вежди, великият Оденат проучваше неподвижната пантера. Предизвиканите от борбата вълни намаляваха. Той си помисли за онова, което казваха за бъдещата му съпруга, за онзи воден дар, който беше белязал раждането й.

В долната част на сипея Хайран повдигаше тялото на своя фаворит и крещеше, показвайки стрелата, която пробождаше сърцето му.

По-развълнувано, отколкото би искал, Нурбел посочи с пръст и извика:

— Там! Тя е там, Всепрославени!

Тя се изправяше на срещуположния бряг, като ръката й още държеше лъка. Беше толкова кална, че приличаше на статуята на Алат – великата жена воин, която господстваше над битките в пустинята. Това си помислиха великият Оденат и Нурбел, усмихвайки се облекчено един на друг. После и те като останалите се обърнаха към Хайран, който тропаше с крака, разплакан и продължаваше да крещи:

— Тя го уби. Тя уби Хедай!

По-късно, докато се връщаха към бивака и всички ловци се бяха скупчили около Хайран и коня, който носеше тялото на Хедай, Нурбел изостави компанията на Всепрославения и се приближи до Зиновия.

Първо се поинтересува от състоянието на Йедкивин, когото тя държеше за юздата и за когото той донесе покривало. Конят беше много уморен, стъпваше тежко, а ноздрите му горяха. Но не беше ранен.

Нурбел каза, че трябва да се погрижат за храната му, да го изкъпят в езерото и да не го яздят до края на лова. После заяви:

— Тези две стрели ще утвърдят репутацията ти в Палмира, ако някой още се съмнява в нея.

Цепнатите му очи светнаха. Зиновия не отговори. Тя беше изтощена – усещаше всичките си мускули вдървени.

Нурбел продължи да язди мълчаливо известно време, после отбеляза:

— Кракът ти не се подхлъзна.

Това беше констатация, а не въпрос. Зиновия се съгласи с кимване на глава.

— Добра стрелба – подхвана отново Нурбел. – Бърза и точна. Хедай нямаше избор, можеше само да умре.

Освен възхищението, гласът на Нурбел издаваше добро настроение. Тъй като Зиновия продължаваше да мълчи, той попита:

— Имаше ли основателна причина?

— Злото, което извърши, не може да бъде заличено дори от смъртта. Не очаквай да ти кажа повече. Безполезно е думите отново да напомнят за мръсните дела. Не се безпокой. Не моето тяло е омърсено. Макар че, за да се харесат на Хайран, искаха мен да засегнат.

Тя млъкна. Нурбел се взря в нея. Тя добави:

— Всепрославения може да реши да ме накаже. Ще го разбера. Но по-добре да не ме пита каква е причината за тази стрелба. Хайран скоро ще спре да охка. Той също бързо ще предпочете да замълчи.

— Всепрославения не се съмнява, че виковете на Хайран няма да траят дълго. Той искаше само да знае дали кракът ти се подхлъзна. Ще бъде щастлив да научи, че не си проявила несръчност. Че само си имала смелостта да изпълниш волята си. Обаче, за да подхраним дворцовите клюки, все пак ще кажем, че си се разтреперила и кракът ти се е подхлъзнал.

Той се изсмя високо, с голямо удоволствие и подхвана отново, отдалечавайки се в тръс:

— Това е най-малкото, когато става дума за обикновена жена – да се разтрепери, когато се озове пред пантера, която иска да я изяде!

Когато стигна в бивака, Всепрославения изпрати на Зиновия колчан за стрели от много фина червена кожа, избродиран с перли и камъни. За разлика от онези, които имаше и които се закрепваха към врата на коня, този се слагаше на кръста, като ножница за кортик върху презраменник. Фин ремък позволяваше да се пристегне към бедрото.

В него имаше златна стрела, с навита на нея малка ивица папирус, на която Всепрославения беше написал на гръцки:

„Зиновия, родената в Небесната целувка, ме накара днес да си спомня за великата Алат. Ще може ли тя скоро да ме дари със син, който да наследи от нея божествената дарба и като нея винаги да има достатъчно стрели за неприятелите си.”

* * *

На светлината на лампите Ашему и Дина се сменяха в затоплената палатка, парфюмирана с тамян, да масажират Зиновия, за да отпуснат, с помощта на маслата, изтръпналите й от умора мускули.

Ашему беше спряла да надава викове и да върти очи, а големите й гърди вече не се повдигаха от въздишки и мърморене. О, дъще моя! О, дъще моя! Ти си луда, как посмя?

Дина вече нито плачеше, нито трепереше. Спря да повтаря колко й е задължена. Как цялата любов, която изпитваше към Зиновия, никога нямаше да стигне, за да изплати дълга си.

— Как бих могла да ти се отплатя за онова, което ти направи за мен?

Ашему и Дина вече не питаха дали Всепрославения ще я накаже, независимо от очевидното му нежелание. Не се тревожеха от отмъщението на Хайран, нито от яростта на Офала, която щеше да насъска хилядите скорпиони в душата си, да се превърне в змийско гнездо, в огън от омраза. Не желаеха да им разказват за козината на пантерата, за прелестта на петната й, които напомняха за игрите на светлината, за прозрачната красота на очите й, нито дори за големината на ноктите и зъбите й. О, как Зиновия се беше осмелила? О, колко ли се беше страхувала!

Не, сега те масажираха мълчаливо твърдите й като палмово дърво бедра, галеха още напрегнатите й тил и кръст. Присъединиха се към мълчанието на Зиновия, която ги впечатляваше и ги смущаваше повече от всякога.

Накрая тя прошепна:

— Всепрославения започва да ме обича, както мъж трябва да обича своята съпруга. Но той иска и онова, което една съпруга трябва да даде на своя съпруг. А това ще бъде невъзможно.

Ашему спря, повтори си мислено думите на Зиновия и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Че никой мъж не може да ме докосва, дори Всепрославения.

Дина и Ашему я погледнаха еднакво слисани. Зиновия повдигна леко рамене с блестящи от умора или от сълзи очи.

— Това е невъзможно. Да го даря със син, както той очаква, е още по-невъзможно.

— Зиновия! Няма ли да се омъжиш за него?

Зиновия се поколеба, поклати глава и прошепна по-скоро на себе си:

— Вярвах, че ще мога. Да, до днес вярвах, че ще имам силата да го сторя.

Ръцете на Ашему се отдръпнаха внезапно от бедрата на Зиновия. Тя извика ужасено. Дина промърмори стреснато. Зиновия ги изгледа – очите й казваха истината.

Тя се усмихваше и плачеше.

Настана тишина. Такава, в която непроизнесените думи се явяват съвсем отчетливо във въздуха.

— Ай! – изохка Ашему. – Значи това е! Знаех го. Отдавна го знаех!

≈ 29 ≈

НИКОПОЛИС

Триумфалното тържество на Аврелиан продължи цял ден. Осем хиляди легионери, чиито гърди бяха покрити с метални украшения и торкви*, изобразяващи богове и императори, се бяха построили в редици пред преториума. Многобройните и гъсто разположени пера на каските на моменти напомняха за полски цветя през лятото, за изящните шарки на тапицериите или за украшенията на мозайките.

[* Торква – римска огърлица. – Б.пр.]

Кохорта след кохорта, осемте хиляди гърла бяха крещели името на Луций Аврелиан. Първите в редиците, с глави и рамене покрити с мечешки, вълчи, лъвски или тигрови кожи, бяха излъскали бронзовите си хоругви с орли, бикове, глигани или лаврови венци.

Сред рева на роговете и тропането на презраменници и пояси се размахваха дръжки на щитове, избродирани с мълнии, кентаври или с образа на Юпитер. Барабанът биеше непрекъснато, докато двете хиляди готски пленници бяха коленичили пред жертвеника, където гореше мирта и мазнина от биковете на Митра.

Воините още крещяха „Рим” и „Аврелиан”, когато тленните останки на петстотин варвари бяха хвърлени върху огнището за очищение.

Осем хиляди усти, подкрепени от удрянето на мечове по щитовете, бяха крещели песента на Аврелиан:

Хиляда, и хиляда, и хиляда обезглавихме ние! Но той сам, той сам обезглави хиляда!

Хиляда сармати той уби! Хиляда готи той уби! Хиляда франки той уби!

Нека най-накрая му дадат хиляда перси…

Думите преминаваха през плътта, вибрираха във вътрешностите. Птиците отдавна бяха напуснали околностите на лагера, както напускат полетата, докато там ехти битка.

Аврелиан, който стоеше прав на балкона на преториума, наметнал върху бронята си пурпурна тога, избродирана с дълъг златен листак от страшник, хиляда пъти беше отговорил на одобрителните викове. Беше размахвал сабята си, но без да я измъква от ножницата, беше се усмихвал сдържано, опитвайки се да запази спокойното си изражение. Но устните му трепереха от удоволствие. Клепачите му понякога се притваряха, сякаш силният блясък на наслаждението ги заслепяваше.

До него легати, префекти и трибуни дебнеха ръката и усмивката му, за да се осмелят и те на свой ред да се усмихнат и да поздравят хилядите мъже, които отдаваха чест на своя любим командир. Онзи, когото боговете оставяха така лесно да побеждава.

Малко по настрани, попивайки шума, виковете и дори зловонието от кладите, чиито пушеци забулваха синьото небе, Клавдия се опияняваше от този триумф, споделяйки възторга си с Улпия.

Нежната, невинна Улпия. Толкова крехка в зелената си рокля, с тънък и съвсем открит врат, на който носеше кехлибарено бижу със скъпоценен камък, а слепоочията и кокът й бяха хванати с тънка златна лента.

И тя като останалите отваряше леко трепереща уста, за да се присъедини към виковете на одобрение.

Ноздрите й потръпваха едва-едва от шума на роговете и зловонието на тленните останки. На моменти тя беше сграбчвала ръцете на Клавдия. Друг път беше прегръщала приятелката си, облягайки влажното си чело на бузата й. Без ужас, без страх или отвращение. Просто обхваната от транса, на който бяха подвластни всички в лагера. Тя се изправи и хвърли очарован поглед към Аврелиан. Тя, толкова добродетелната, толкова плахата, не беше в състояние да прикрие пламъка, който караше тялото й под копринената рокля да трепери.

Ето защо, когато Аврелиан най-после извади сабята си от ножницата, за да я размаха гола, насочена към небето, давайки заповед триумфът да приключи, така както се дава заповед за край на битките, Клавдия се наведе над врата на Улпия. Целуна я, което накара младото момиче да потръпне, все едно бе ухапано от нещо.

— Ей сега, след вечеря, той ще бъде твой.

Улпия я погледна паникьосано. Клавдия се усмихна.

— Бъди спокойна. Ти си красива. Ти си съвършена… Тази нощ боговете няма да могат да му дадат нищо по-красиво от теб, сладка Улпия!

* * *

Вечерята беше шумна и оживена. Двайсетина офицери заемаха канапетата, разположени от двете страни на маси, отрупани с храна и купи с гръцко вино. Робини с къси раирани туники се суетяха неуморно. Още честваха военачалника Аврелиан, изпразваха чаша след чаша. Аврелиан пиеше от готски бокал. Дълъг рог в златен и сребърен обков, гравиран със странни фигури, който идваше от съкровището на крал Книва. Чуваше се много женски смях. Музиканти свиреха на флейти и арфи върху подиум извън триклиниума, но музиката едва се долавяше.

Насред тази врява, без да пие и да яде, Улпия постепенно беше изтрезняла от възторга, който изпитваше целия ден. За момента Аврелиан само я беше погледнал разсеяно и замислено. Малко учудено. В никакъв случай студено, но вече без капчица от онзи плам в очите, който беше блестял в тях през целия ден.

Поглед, без каквото и да било желание в него.

Тя изведнъж се беше почувствала засрамена заради мислите, които се блъскаха в главата й. Смешна, заради голямото си увлечение, заради многото безполезни и трескави мечти.

Клавдия се веселеше безумно с трибун Максим, но бързо разбра причината за сянката, от която лицето на Улпия беше помръкнало. Стана и отиде да се излегне до нея, раздели чаша вино със своята приятелка, погали гърба и бедрата й с възбуждаща длан и я целуна лекичко по слепоочията.

— Не си мисли, че Аврелиан ще дойде при теб. Той никога не тръгва към жена, устремява се само към неприятелите си. Ти трябва да го превземеш. Покажи му, че го искаш, както ножницата очаква сабята. Ти си толкова красива ножница, сладка Улпия. Ще видиш, той няма да се съпротивлява дълго!

Бузите на Улпия почервеняха. Клавдия се засмя много силно, привличайки всеобщото внимание и увеличавайки десеторно смущението на приятелката си. Дори Аврелиан се беше обърнал. Улпия беше запазила разсъдъка си достатъчно трезв, за да забележи, че той погледна сестра си така страстно, както тя никога не беше успяла да го накара да я гледа.

Чуха се шеги, на които Клавдия отвърна с лекота. Улпия отгатна, че й се смеят зад гърба. Те се питаха дали тя ще се осмели. Дали ще постави ръката си върху китката на Аврелиан, молейки, леко усмихната, да й разреши да пие от неговия бокал. Те само това чакаха. Искаха да видят. Искаха тя да достави наслада на очите и въображението им.

Но Улпия не беше Клавдия.

Тя не беше от онези жени, които викат и се смеят гръмогласно. За нея беше непосилно да направи подобно нещо. Тя само си мислеше как да избяга от тази твърде дълга, твърде шумна, твърде унизителна вечеря.

И тогава се случи това.

Трибун Максим се изправи на крака и извика:

— Не! Не пий!

Той сграбчи китката на Аврелиан и покри бокала с дланта си.

— Не пий, военачалник. Има отрова във виното ти.

Клавдия вече беше на крака. Другите също, със зяпнали уста, ококорени очи, гледайки уплашено рога с вино, който Аврелиан държеше.

Двуострият меч се появи ненадейно в ръката на Максим. Юмрукът му стисна косата на един роб – възрастен мъж с рижава брада. Един от онези, които миг преди това пълнеха чашите. Трибунът разкъса туниката му с един удар на острието.

На хилавите гърди на роба висеше малка кожена кесия, стегната с тънка връв. Максим я изскубна, хвърли я на Аврелиан, който развърза връвта и изсипа съдържанието в сребърна гаванка. Фин кафяв прах помътни гланца й.

— Той го направи ловко – каза Максим, – но не достатъчно ловко. Видях го.

Клавдия взе чинийката и я поднесе към ноздрите си. Помириса предпазливо и се усмихна странно. Очите й се плъзнаха по лицата наоколо.

— Възможно ли е някой да не е щастлив от триумфа на военачалник Луций Аврелиан? – попита тя.

Чуха се възражения. Страх изплува в очите.

С един удар с коляно в кръста Максим принуди роба да коленичи и притисна острието на меча си към гърлото му. Пребледнял, Аврелиан попита:

— Кой ти плаща?

Мъжът започна да вика странно. От ужас устата му се напълни със слюнка. Максим притисна острието си. Малко кръв обагри леко желязото. Той изръмжа:

— Кой е твоят господар?

Мъжът изстена. Кръвта потече по острието. Той отвори широко уста и изкрещя. Чу се дрезгав, нечовешки вопъл.

Максим се изправи.

— Той няма да каже нищо, военачалник! Няма език.

Разярен Аврелиан сграбчи брадичката на роба. Вярно беше. Вместо език, имаше късо парче черна плът. Сега кръвта течеше по врата му като от малък, неравномерно бликащ извор и заливаше гърдите му. Възкликвайки презрително, Аврелиан изля съдържанието на бокала в недъгавата уста.

С изпъкнали очи, плюейки и гълтайки едновременно, мъжът едва не се задуши.

И Улпия като останалите не можа да се въздържи да не гледа, останала без дъх от страх.

Раменете на роба потръпнаха. Макар юмрукът на Максим да продължаваше да го държи за косата, главата му се разклати. Той простена дълго и глухо, опитвайки да си поеме през устата въздух, който вече изобщо не влизаше в дробовете му. Максим го пусна и той се изправи, дерейки с пръсти гърдите си, изцапани с кръв. Спазъм накара коленете му да се подгънат.

Робът се прекатури в краката на Аврелиан. Известно време слабото му тяло се тресеше толкова силно, сякаш невидими ръце се мъчеха да го разглобят.

Разтърси се още веднъж и се скова. Бузите му бяха посинели.

* * *

Три лампи със сребърни огледала осветяваха стаята на Аврелиан.

Той се беше излегнал на леглото си, пурпурната тога го покриваше почти изцяло. Когато Клавдия влезе, той не я погледна.

— Да не си се уплашил. Центуриони и декуриони, които едва ме пуснаха и всичките тези лампи?

Аврелиан не отговори.

Тя седна до него. Известно време мачка мълчаливо коприната и златото на тогата. Ласката й продължи по врата на Аврелиан. Той не трепна и не отмести поглед от боядисаните волути на тавана, в които се беше втренчил.

— Кохортите научиха, че са искали да отровят военачалник Аврелиан още вечерта на триумфалното му тържество – съобщи Клавдия, докосвайки слепоочията му. – Изглеждат толкова ядосани, че ти би могъл да отведеш легионите си до Рим.

— Споменават ли някое име?

— Не още.

Клавдия сподави лек смях.

— И аз не съм споменала нито едно.

Този път Аврелиан я погледна.

— Ти няма да произнесеш нито едно – каза той грубо. – Утре ще съобщя, че са задържали готски шпиони и че те са признали. Те са искали да отровят военачалник Аврелиан. Готите. Не желая да чувам нищо друго.

Те се спогледаха.

Клавдия се наведе и целуна устните му.

— Защо не? – прошепна тя.

Целуна го пак. Той задържа устата си затворена, но не понечи да отблъсне сестра си. Тя продължи да го целува, малко по-настоятелно. Помъчи се да отвори устните му с върха на езика си. Напразно.

Накрая се изправи, подпирайки се на гърдите му, и затвори очи.

— Това не е лоша идея – призна тя съвсем тихо. – Така той ще повярва, че те е страх да му се противопоставиш. Или че си много глупав.

Изчака Аврелиан да й отговори. Той не продума. Тя добави сухо:

— Обаче не оставяй легионите си да си помислят, че се страхуваш от отровата на своите врагове. Впрочем ти не бива да се боиш от това. Няма да умреш така. Предсказанието на майка…

Аврелиан вдигна ръка.

— Замълчи!

Той я отблъсна, остави й тогата си, стана и отиде да седне до масата от червеникав мрамор, отрупана с рула, която му служеше за бюро.

— Остави ме. Имам работа.

Клавдия се изсмя подигравателно.

— Ще работиш?

Тя се приближи до Аврелиан, долепи ханш към рамото му.

— Улпия прелива от чувства цял ден. Трепери от възбуда и мечтае тази вечер да бъде твоята награда. Леглото от плът на военачалник Аврелиан! Горката Улпия. Сега плаче от срам в покоите си. Или си мисли, че можеше да умреш от тази отрова и тя щеше да те обича още повече мъртъв, отколкото жив. Тя не знае колко много я желаеш за съпруга, бедната мила Улпия.

Аврелиан се направи, че не чува нищо. Разгъна карти и писма на папирус, дошли от Рим.

— Разбира се, че я желаеш – подхвана отново Клавдия. – Ти я желаеш, защото имаш нужда от съпруга. Но това няма да стане, ако ти не направиш крачка към нея. Милата Улпия е била възпитавана от баща си доста консервативно. Тя мисли, че бъдещият й съпруг трябва да покаже готовността си и дори малко желание. Отгоре на всичко, тя те обича. Би трябвало да помислиш за това, братко мой. Тя те обича. Искрено. И ще те обича благоговейно и наивно през целия си живот, ако ти направиш нужното. Тя е такава.

Аврелиан натопи перо в мастилницата и започна да пише. Клавдия се усмихна.

— Помисли за това. Малко любов не би могла да ти навреди – прошепна тя, докосвайки тила му, преди да излезе от стаята.

* * *

Когато нощта напредна и стана по-тъмно, Клавдия се промъкна до леглото на Максим.

Той дремеше и се стресна. Единствената светлина идваше от факлите в двора, които хвърляха слаби отблясъци през прозореца.

Когато тя се наведе над леглото, острие на оръжие убоде гърдите й. Клавдия хвана желязото и прошепна:

— Не. Не така.

— Кой си ти?

Тя потърси ръката на Максим, за да я прокара по лицето си.

— Не можеш ли да ме познаеш само по парфюма ми?

— Клавдия. Ама какво искаш? Случило ли се е нещо? Аврелиан?

Тя потисна тихия си и трептящ смях, като целуна пръстите на Максим.

— Нищо. Само аз съм. Аз, която идвам да ти се отблагодаря, че спаси живота на скъпия ми брат!

Тя се засмя, свали ръката на Максим към врата си, погали с нея върха на гърдите си. Максим се повдигна.

— Клавдия!

— Утре Аврелиан ще обяви, че тези, които са искали да го убият, са готски шпиони.

Максим одобри.

— Защо не?

Клавдия му отне късия двуостър меч, който той още държеше, и притисна леко дланите му към гърдите си.

— Знаеш ли кой е? – попита тя.

— Не мога да бъда сигурен – пошушна Максим с дрезгав глас.

— Но за кого мислиш?

— Като теб. За цезар.

Клавдия пусна ръцете на Максим, оставяйки го да я гали, както му се иска.

— Но не съвсем сам, нали? Били са му нужни офицери тук, около нас.

— Да.

— Познаваш ли ги?

Максим не отговори веднага.

Тя му протегна дланта си да я целуне, докато все по-пъргавите му и уверени пръсти я опипваха. Тя се отпусна за миг – гъвкава и потръпваща.

— Бих могъл да разбера кои – прошепна той накрая.

Тя се отдръпна, свали туниката си и, гола, потърси плътта на Максим. Хвана русата му коса и го остави да претърсва и да докосва тялото й, като си играеше с яростта от дълго сдържаното желание, смееше се на нетърпението му и го отблъскваше леко.

Когато той вече беше в нея, тя го спря.

— Ще бъда твоя, колкото искаш, при две условия.

— Да.

— Ти ще потърсиш онези, които са поискали да отровят моя брат, и ще ги убиеш.

— Да.

Клавдия отгатна усмивката на Максим.

— И ще ми помогнеш да направя Аврелиан Август. Каквото и да ти струва това.

Този път той се засмя.

— Да.

С един тласък той изтръгна от Клавдия стон на блаженство, накара я да се вдигне и да се доближи до него и прошепна, целувайки гърдите й:

— Да, разбира се. Каквото и да ми струва това!

≈ 30 ≈

ПАЛМИРА

Както беше предвидено и както го повеляваше традицията, на 15 юли великият Оденат даде пир по повод сватбата си, който трая четири дни.

Всяка от тези четири сутрини управителят Шара приемаше със същата уморена и педантична учтивост онези, които Всепрославения смяташе за достойни да влязат във величествения му палат и да ядат от храната му.

Всяка вечер, малко по-несигурен и по-скован от сутринта, Шара изпращаше гостите на голямата порта, като караше робите да отворят, удряйки три пъти с тоягата си по плочите на двора.

Тогава гостите минаваха под разкошната свещена покрита галерия, която беше поддържана от осемстотин и двайсет колони. Там ги заговаряха всички възможни познати, жадни да научат новините.

Първо свидливо, въздържайки се като хора, които знаят нещо, но са преситени от празничната умора, те неохотно предоставяха някои детайли. После, когато броят на слушателите около тях нараснеше до задоволителен, потокът от спомени ставаше по-смел. Те разказваха колко разкошни бяха даровете, направени от тях на боговете на великия Оденат. За жертвоприношенията, които ежедневно извършваше самият Всепрославен. После припомняха в подробности разкошното угощение, разнообразието от вина и напитки, красотата на слугините, възхваляваха музиката и танците, блясъка на коприните по канапета и възглавници, смеховете и шегите. Не минаваше и без някои слухове.

Всъщност те разказваха много за най-краткия, но най-важен момент от деня, въпреки че точно от него не виждаха много.

Когато слънцето заставаше в зенита си, се появяваше Зиновия.

Роклята, туниката и воалите й бяха самото великолепие. А лицето й беше още по-великолепно, но и много смущаващо. Безизразно, сурово, в него имаше нещо необуздано, което им напомняше момента, в който като по чудо тя се беше появила край портите на Палмира няколко месеца по-рано, дърпайки бялата камила и носейки кобата със звездата на Ваалшамин в нея.

Всеки ден, по едно и също време на деня, тя идваше и се настаняваше на едно канапе. Канапе, покрито с кожата на пантерата, която тя беше убила ловко и смело.

Оставаше там доста кратко. По-малко от час сигурно. Без да отвори уста нито за да говори, нито за да яде или за да пие. Без да срещне нечий поглед, дори този на великия Оденат.

Гостите споделяха впечатлението, че си имат работа по-скоро със статуя, отколкото с жена от плът и кръв.

През цялото време, докато беше там, разговорите затихваха, а понякога изобщо спираха. Някои много се смущаваха. Единственият, който изглежда се чувстваше добре и може би все по-добре с всеки изминал ден, беше Всепрославения.

Той не спираше да се усмихва леко, някакво едва забележимо блаженство се четеше по лицето и в погледа му. Хрупаше фурми или грозде непринудено и лакомо и изглеждаше още по-внушителен от когато и да било.

После Зиновия ставаше. Отиваше пред Всепрославения, навеждаше се за поклон, който караше дрехите й да шумят подобно на отлитаща птица.

След което тя прекосяваше огромната зала, оставяйки след себе си дълбока тишина, и изчезваше така, както беше дошла.

Несъмнено всички бяха забелязали, че Офала напускаше голямата зала, малко преди Зиновия да влезе там. Както и че бъдещата царица не се държеше с баща си Абдонай по-добре, отколкото с останалите гости. Стана ясно и че след втория ден великият Оденат се беше уморил от разговорите със своя тъст и вече се задоволяваше да отговаря на неговите любезности едносрично.

Накрая всички видяха Всепрославения да приема с уважение и привързаност онзи, когото Рим беше назначил току-що за префект на Палмира и който беше не друг, а Аелий, бившият трибун на кохортата. За някои този нов чин, както и пристигането на легион в града бяха изненада, за други – не. Злите езици припомниха вниманието, с което Хайран отдавна се отнасяше към младия префект. Най-благоразумните уверяваха, че така Рим почиташе Палмира и нейния цар, защото на великия Оденат се полагаше да бъде титуляр, командир на легиона. Това беше още един допълнителен знак за вниманието, което император Валериан проявяваше към Всепрославения, на когото чрез ръцете на префект Аелий подаряваше разкошно ковчеже с бижута, предназначени за младата му съпруга.

Това, което никой не видя, беше силната изненада на префект Аелий, когато остави скъпоценните камъни пред Зиновия. Учудването му беше толкова голямо, че за малко не извика: „Но аз те познавам, виждал съм те!”

Привикнал отдавна да владее чувствата си, той все пак съумя да замълчи и да прикрие лавината от мисли, които изведнъж нахлуха в ума му.

Грешеше ли? Беше ли възможно?

Как да сравниш лице на царица с това на рошава шпионка? Но тази странна красота и тези очи? Той си спомняше дивия поглед и необузданата красота на прашната шпионка, изскачаща от срутените крепостни стени на Дура Еуропос.

Не, нямаше как да се заблуждава. Това не беше толкова отдавна. Нека Юпитер го порази на място, ако бъдещата съпруга на великия Оденат не беше шпионката.

Онази същата, която християнинът, изпечен наскоро пред него в Антиохия, беше отнесъл на собствения му кон!

Усмихвайки се учтиво, Аелий даде възможност на Зиновия да погледне нехайно перлите и редките камъни в императорското ковчеже. Като се върна при Хайран, с когото делеше канапето за хранене, той не издаде нищо от вълнението, което продължи да занимава ума му още доста време.

Как беше възможно това? Оденат отдавна знаеше за кого ще се жени. Никой не би трябвало да бъде по-педантичен от царя на Палмира по отношение на избора си на жената, която поставяше на трона до себе си.

Тогава?

Трябваше да поразсъждава. И за миг не можеше да си помисли, че би могъл да съобщи на Всепрославения, че новата му съпруга не е онази, за която се представя.

Каква беше тайната на този съюз? Тайна, която всички тук до този момент не знаеха. Тайна, която един ден щеше да е по-ценна от злато за император Валериан.

Измама, която щеше да помогне на Хайран и леля му да се отърват от тази съпруга. И която, отгоре на всичко, щеше да подпомогне плановете на Макриан и неговите собствени амбиции. Боговете бяха с тях, нямаше съмнение.

Докато организираше мислите си в стратегия, Аелий остана невъзмутим. Никой не отгатна, най-малко Зиновия, заплахата, която беше съвсем близо до нея и която ставаше все по-конкретна. Най-внимателните сред гостите видяха само, и то доста по-късно, кратък разговор между римлянина и сина на Всепрославения. Те не чуха думите, но отгатнаха нетърпението на префекта.

Хайран, който се заблуди, когато Аелий поиска настоятелно да се срещнат тайно, преди да падне нощта, трепна с мигли, очарован и възбуден.

— Не се превземай! – изръмжа съвсем тихо Аелий. – Моментът не е подходящ. Всички могат да ни видят. Онова, което имам да ти казвам, е важно! Направи така, че леля ти Офала да се присъедини към нас.

Хайран беше скандализиран от грубостта на Аелий, но се съгласи, засегнат и покорен. Гостите едва доловимо се усмихнаха, сигурни че синът на Всепрославения току-що беше грубо отблъснат.

Дори при римляните настроенията и вкусовете можеха да се сменят. Удоволствията, които бяха очаровали един трибун, можеше да отегчават един префект.

На четвъртия ден великият Оденат се появи при своите гости по-весел и по-нервен от обикновено и никой не се учуди на това. Пиха и се смяха малко повече.

Когато Зиновия напусна своята кожа от пантера, за да се поклони пред Всепрославения, той стана усмихнат и щастлив от канапето си за хранене, за да отговори на поздрава й. Взе ръката й и я отведе на такова място в залата, което се виждаше от всички.

Управителят Шара се присъедини към тях, тропайки тежко по земята с голямата си тояга. Той се провикна с ентусиазъм, който беше по-неочакван от думите му:

— Зиновия, дъще на Абдонай, син на Малику, син на Нашум, стани съпруга! Стани царицата на великия Оденат, нашия Всепрославен син на Вабалат, син на Назор, сенатор на Рим и цар на Палмира. Зиновия, стани великата любима царица на Палмира!

Чуха се викове на одобрение, които Оденат усмири с едно смръщване на вежди. После, с долавящо се в гласа му щастие, той застана срещу Зиновия, стисна ръцете й в своите и извика много силно:

— Ти си! Зиновия, дъще на Палмира, ти си моя съпруга!

Отново имаше възторжени викове и смехове. Настана такова объркване, че когато питаха по-късно гостите как изглеждаше в онзи момент лицето на Зиновия, никой не можа да отговори.

Наистина, те си спомниха как Всепрославения беше отвел своята нова съпруга извън залата. Припомняха си как великият Оденат вървеше като младеж, независимо от тежестта на златните и сребърни бродерии, които превръщаха туниката и панталона му в броня. Не бяха забравили и шегите, които бяха подети под властта на опиянението от пиршеството, веднага щом младоженците се скриха.

Но за лицето на Зиновия, съпругата на Оденат и любима царица на Палмира, не, те не си спомняха нищо.

* * *

Той, Оденат, беше видял това лице, докато влизаха в брачната стая, където тази, която едва му беше станала съпруга, щеше най-накрая да му принадлежи напълно.

Целият му опит на мъж, ловец, воин, цар и дори римски сенатор потвърждаваше, че онова, което виждаше, наистина беше най-красивото и най-съвършеното лице на царица, за което можеше да се мечтае. Но това не беше лицето на млада жена, която щеше да стане негова съпруга под тежестта на плътта и удоволствието му.

Той беше пил много, макар и доста по-малко от предните дни. Виното по-скоро изостряше интуицията му, отколкото я потискаше. И именно интуицията, да, тя му казваше, че както всичко случващо се от първия ден на влизането на Зиновия в неговия палат, тази сватбена нощ нямаше да бъде като останалите.

Но той се постара да не показва с нищо мислите си. Накара слугините да го съблекат и измият, което малко засили възбудата и нетърпението му. Изплакна си устата, облече дълга туника от великолепен лен, избродирана с бикове и коне в един и същ цвят. Докосна с ръка меките чаршафи и накрая отпрати всички.

В другия край на стаята, която гледаше към басейните и саксиите с червени цветя, се отвори врата. Влезе Зиновия, а след нея момиче – слугиня или неясно какво. Без съмнение ненужно присъствие, помисли Всепрославения леко раздразнен. Беше прекалено изящно облечена за слугиня, впрочем, а и лицето й му беше смътно познато.

Но Оденат забеляза най-вече, че Зиновия не се беше преоблякла. Той си помисли, че това е каприз. За миг повярва, че съпругата му ще прояви някаква неочаквана прищявка. Кой знае, някаква измислица, някаква ново откритие, свързано с брачните игри, за които той мечтаеше от месеци. Ето защо той посрещна Зиновия нежно и погледна слугинята.

— Трябва ли тя да остане?

Зиновия постави закрилящо ръка върху китката на момичето.

— Да – каза спокойно. – Името й е Дина, Всепрославени, и остава с теб.

Оденат помисли, че не е чул добре, смръщи вежди и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Дина е момичето, което ти самият си избрал у баща й в Емеса. Не си ли спомняш?

Да, сега той си спомняше. Търговец евреин, много полезен, и момиче, много младо и много невинно. Което още беше такова, по-хубаво, отколкото го помнеше дори. Макар че в този момент то го гледаше с блестящи от страх очи.

— И какво от това?

— Ти си я избрал за конкубина, Всепрославени. Защото се е понравила на очите ти и си я пожелал. И защото си се надявал с нея да увеличиш удоволствието, което ще изпиташ със съпругата си.

Оденат потърси в тона на Зиновия знак за натякване или ревност. Не откри и понечи да повтори: „И какво от това?” Но замълча, съвършено сигурен, че интуицията му малко преди това не го беше измамила.

Той придаде сурово изражение на лицето си, показа лошото си настроение, смразявайки Дина с поглед, седна на леглото и заяви:

— Слушам те, съпруго моя.

И Зиновия обясни.

Обясни как никое човешко същество не може да я докосва, било то и цар, защото тя не е там, в този палат и до своя съпруг, нито дори там, в този град и в тази пустиня, за да изпълнява онова, което всички жени, повече или по-малко умело или безразлично, изпълняват край мъжете.

Тя беше там, за да издигне своя съпруг до могъщество и величие много по-големи и универсални, отколкото е плътта. Точно затова Ваалшамин, богът на племето маазин, я беше посочил от първия ден на раждането й, както всички знаеха. Затова Ваалшамин я направи негова съпруга, той, който беше истинският баща на нейната съдба, а не Абдонай, който само изглеждаше като неин баща.

Оденат попи думите й и помълча малко, преди да попита с ирония, която зле прикриваше разочарованието му:

— И кое е това могъщество и величие, до които ти искаш да ме издигнеш?

— До това да победиш Шапур, персийския цар, да станеш най-великият воин не само в сирийската пустиня, но и в империята. Както и да бъдеш приветстван като август – тук и в Рим.

— В Рим? Техен август? – прошушна Оденат смаян.

— Защо, мислиш, е дошъл Валериан в Антиохия? Защо императорът назначава тук префект и разполага в града цял легион? Защо иска лично да воюва с персите? Защо, ако не, защото палмирските богатства днес са важни за Рим толкова, колкото египетските? И само един император може да положи на челото си лавровия венец на победата над Шапур. Помисли за това съпруже мой, както аз мисля от много луни насам…

И Зиновия говори, макар и кратко, за политика и война толкова пламенно и енергично, че Оденат беше изумен.

— Къде си се научила да разсъждаваш като мъж?

Зиновия се засмя.

— Моят баща поне ми даде добри учители, дошли от Гърция. Те карат мозъкът на учениците си да работи! Аз няма да те посрамя, когато имаш нужда да споделиш грижите си.

Тъй като Оденат щеше да отговори, тя стана отново сериозна и добави със съвсем друг тон:

— Онова, което знам, го знам, защото Ваалшамин го желае и ме направлява.

Оденат я огледа нерешително. Накрая поклати глава, успокоен от една мисъл:

— Ти си говорила с Нурбел! Той не обича нищо повече от това, да говори за война, за перси и за Рим.

— Говорих с Нурбел, но аз съм Зиновия.

Тя каза това със странна усмивка, която отново разтърси Оденат.

— И аз, Зиновия, ще те превърна в онзи, който носи лавровия венец на триумфа в Рим. Това е моето обещание на съпруга.