Черните кучета

Предисловие

Откакто на осем години изгубих майка си и баща си при катастрофа, все се заглеждам в чуждите родители. Особено през юношеството ми, когато много от приятелите ми отхвърляха собствените си близки, а аз се справях доста добре в самотата си, разчитайки на подареното ми от други внимание. В квартала ни не липсваха леко обезсърчени бащи и майки, щастливи, че около тях се навърта поне един седемнайсетгодишен, който одобрява шегите им, съветите, готвенето и дори парите им. Същевременно и аз бях нещо като родител. Непосредствената ми среда в онези дни беше новият и разпадащ се брак на сестра ми Джийн с мъж на име Харпър. Мое протеже и най-близко същество в този нещастен дом беше тригодишната ми племенница Сали, единственото дете на Джийн. Имаше опасност вълните на кавгите и на сдобряванията, които бушуваха из големия апартамент (Джийн беше наследила половината собственост, а моята половина беше под попечителство), да отнесат Сали. Естествено, аз се отъждествявах с образа на изоставено дете и от време на време двамата успешно се скривахме в голямата стая с изглед към градината, заедно с нейните играчки и моите плочи, а когато диващината отвън убиваше желанието ни да показваме лицата си, се приютявахме в малката кухня.

Грижата за Сали ми се отразяваше добре. Така запазвах облика си на цивилизовано същество и забравях собствените си проблеми. Трябваше да изминат още две десетилетия, преди да се почувствам стабилен, както тогава. Най-много ми харесваха вечерите, когато Джийн и Харпър излизаха, особено през лятото, и аз четях на Сали, докато тя не заспеше, подир което си пишех домашните на голямата маса край отворените френски прозорци, с лице към сладкия аромат на миризлив шибой и прахта, вдигана от превозните средства. Учех, за да взема диплома за завършени А нива[3] в „Биймиш“ на „Елджин Кресънт“, зубраческо учебно заведение, което обичаше да се представя за „академия“. Когато вдигах очи от тетрадките си и виждах Сали сред настъпващата тъмнина в стаята зад гърба ми, легнала по гръб, изритала надолу чаршафите и мечетата, широко разперила ръце и крака в поза, която според мен представляваше напълно погрешно насочено доверие в добротата на света, аз изпитвах неудържимото и болезнено чувство, че я закрилям; усещах пробождане в сърцето и съм сигурен, че тъкмо по тези причини аз самият имам четири деца. Никога не съм изпитвал колебания по този въпрос. В даден момент оставате сирак за цял живот и грижата за децата е един от начините, по които се грижите за себе си.

Понякога най-неочаквано Джийн връхлиташе вътре при нас, движена от чувство за вина или от прилив на любов, след като току-що се бе сдобрила с Харпър, и отнасяше Сали в тяхната част на апартамента с гукане, прегръдки и несъстоятелни обещания. В такива моменти сумрачното чувство, че животът ми е празен, че никъде не съм си на мястото, обикновено се завръщаше. Вместо да се цупя или да гледам телевизия като другите хлапета, аз се измъквах навън в нощта, тръгвах по „Ладброук Гроув“ и стигах до мястото, което в онова време ми изглеждаше най-уютно. Образите, изникващи в съзнанието ми след повече от двайсет и пет години, са на белезникави къщи с декоративна мазилка, на места олющена, другаде — непокътната, може би на площад „Поуис“, и на силна жълта светлина, която струеше от отворена входна врата и разкриваше в мрака бледото лице на юноша, нахлузил ботите си „Челси“ и висок вече близо шест фута. „О, добър вечер, госпожо Лангли! Извинете за безпокойството. Вкъщи ли е Тоби?“

Най-често се оказваше, че Тоби е с едно от момичетата си, или е на кръчма с приятели, и аз слизах заднешком по стъпалата на входа с извинения, докато госпожа Лангли не ми викваше да се върна с едно: „Джереми, не би ли искал въпреки това да влезеш? Ела да пиеш по чаша с нас, старите досадници. Сигурна съм, че Том ще се зарадва да те види“.

Ритуален отказ, а после високата шест фута кукувица влиза в чуждото гнездо. Превеждат ме през антрето до огромна стая, пълна с книги и сирийски кинжали, плюс една маска на шаман и тръба от Амазонка със стрели, натопени в кураре. Там до отворения прозорец, под една лампа седи четирийсет и три годишният баща на Тоби и чете в оригинал Пруст или Тукидид, или пък Хайне. Изправя се с усмивка и ми протяга ръка.

— Джереми! Много се радвам да те видя. Пийни с мен чаша скоч с вода. Седни ето тук и чуй това, кажи ми как ти се струва.

И в желанието си да ме ангажира с разговор, който да има връзка с изучаваните от мен предмети (френски, история, английски и латински), той се връща няколко страници назад, докато стига до някой страховит заплетен пасаж от А L’ombre des jeunes filles en fleurs[4], а аз, не по-малко нетърпелив да се покажа и да получа одобрение, приемам предизвикателството. Той добронамерено ме поправя, по-късно понякога се консултираме и с превода на Скот-Монкриф, госпожа Лангли донася сандвичи и чай, и двамата ме питат за Сали, интересуват се и какво става напоследък с Джийн и Харпър, които изобщо не познават.

Том Лангли беше дипломат, върнат от Форин Офис в Уайтхол след три мандата в чужбина. Бренда Лангли се занимаваше с красивия им дом и даваше уроци по арфа и пиано. Подобно на много от родителите на моите приятели от „Биймиш Академи“ те бяха хора заможни и с добро образование. Само колко изискана и желана ми се струваше тази комбинация на мен, който живеех в семейство със средни доходи и без никакви книги!

Само че Тоби Лангли изобщо не оценяваше родителите си. Той се отегчаваше от техния цивилизован, интелектуален, любознателен и отворен начин на живот, от просторния си подреден дом, както и от интересното си детство, прекарано в Близкия изток, Кения и Венецуела. Без ентусиазъм се готвеше да вземе две А нива (математика и изкуство) и твърдеше, че изобщо не желае да учи в университет. Намираше си приятели от новите небостъргачи близо до Шепърдс Буш, а приятелките му бяха келнерки и продавачки с лепкави прически тип „пчелен кошер“. Търсеше си белята, като излизаше с няколко момичета едновременно. Беше си изработил навика да говори, натъртвайки на звука „т“, и да произнася f вместо th. Понеже ми беше приятел, не му казвах нищо, но той долавяше моето неодобрение.

И макар да продължих да се правя, че търся Тоби, когато го нямаше, а госпожа Лангли да използва протоколното „Не би ли искал въпреки това да влезеш?“, винаги бях добре дошъл на площад „Поуис“. Понякога ме молеха да изкажа мнението си на вътрешен човек за странностите на Тоби и отговорът ми, че Тоби трябва „да намери себе си“, прозвучаваше предателски и превзето.

По същия начин обитавах дома на семейство Силвърсмит, неофройдистки психоаналитици, мъж и жена с изумителни идеи за секса и хладилник с размерите на американските, натъпкан до пръсване с деликатеси. Трите им деца в юношеска възраст, две момичета и едно момче, бяха необуздни гаменчета, задигаха стоки от магазините и ограбваха хлапетата от детските площадки в Кенсъл Райз. Чувствах се уютно и в големия разхвърлян дом на моя приятел Джоузеф Нюджънт, също от „Биймиш Академи“. С баща океанограф, оглавяващ експедиции до неизследвани морски дълбини по света, и майка — първата жена, поддържаща рубрика в „Дейли Телеграф“, Джоу смяташе, че родителите му са невероятно тъпи и предпочиташе група младежи от Нотинг Хил, за които най-голямото щастие бе цяла вечер да лъскат множеството фарове и лампи на своите ламбрети.

Дали всички тези родители ме привличаха единствено защото не бяха мои? Правех усилия да си отговоря с „да“, но не можех, защото те несъмнено бяха приятни хора. Предизвикваха интереса ми, обогатяваха културата ми. От семейство Лангли научих какви са тайните практики на жертвоприношения в Арабската пустиня, напреднах с латинския и френския и за пръв път чух „Голдберг вариации“ на Бах. В семейство Силвърсмит присъствах на разговори за полиморфните перверзии, бях омагьосан от историите на Дора, Малкия Ханс и Човека вълк[5] и ядях лакса — пушена сьомга, гевреци багели, сирене крема, латкес — картофени палачинки, и борш. В семейство Нюджънт Джанет подробно ми разказа за скандала „Профюмо“[6] и ме убеди да науча стенография; веднъж съпругът й ми демонстрира симптомите на човек с кесонова болест. Тези хора се отнасяха с мен като с възрастен. Сипваха ми пиене, предлагаха ми цигара, питаха ме за мнението ми. Всички бяха прехвърлили четирийсетте — толерантни, спокойни, енергични. Тъкмо Сай Силвърсмит ме научи да играя тенис. Ако хората от някоя от тези двойки бяха моите родители (де да беше така!), със сигурност щях да ги харесвам още повече.

Ако родителите ми бяха живи, нима нямаше да се бунтувам като другите, за да бъда свободен? И на това не можех да си отговоря с „да“. Онова, към което се стремяха моите приятели, ми изглеждаше въплътена антитеза на свободата, мазохистичен скок към по-ниска социална среда. Само колко досадно предсказуемо от страна на моите връстници беше, особено от страна на Тоби и Джоу, да смятат, че обстановката в моя дом е направо райска: смрадливият като вещерско сборище мръсен апартамент, разгулният джин късно сутрин, очарователната ми сестра, която пушеше като комин и имитираше актрисата Джийн Харлоу, една от първите от своето поколение, облякла минижуп; неподобаващата за дете драма на нейния брак, който звучеше в ушите ми като удари с чук и плющене на бич, садистичният фетишист Харпър, влюбен в кожените дрехи, с татуирани в червено и черно надути петлета върху мускулестите ръце; това, че никой не ми опява за състоянието на стаята ми, за това как се обличам, как се храня, къде ходя, уча ли си уроците, какви са перспективите ми и дали съм в добро ментално или дентално здраве. Какво повече можело да искам? Нищо, като понякога добавяха — нищо, освен да се отърва от детето, което винаги се мотае наоколо.

Толкова симетрични бяха обектите на нашата неприязън, че една вечер, когато Тоби бил у нас, като се правел, че релаксира в мразовитата мръсотия на нашата кухня, пушел цигари и се опитвал да впечатли Джийн (която, трябва да се каже, го ненавиждаше, защото гласът му бил като на човек от народа), аз бях у тях, удобно разположен на честърфийлда пред запалената камина, в ръка със затопляща се чаша малцов скоч от питиетата на баща му, под краката с прекрасен килим от Бухара, който според Тоби беше символ на „културологично изнасилване“, и слушах разказа на Том Лангли за смъртоносния отровен паяк и агонията на някакъв трети секретар на първия етаж на британското посолство в Каракас, докато оттатък антрето чувахме през отворената врата как Бренда упражнява една каденца от синкопирания рагтайм на Скот Джоплин, когото по онова време преоткриваха и все още не бяха изпълнявали до втръсване.

Давам си сметка, че казаното по-горе не е в моя полза — фактът, че Тоби преследваше при невъзможни обстоятелства красива, смахната и недостижима млада жена, набезите му, или набезите на Джоу и на децата на Силвърсмит в квартала бяха доказателство за истинска жажда за живот, а увлечението на едно седемнайсетгодишно момче по комфорта и разговорите на възрастните говореше за угнетен дух; а и при описанието на този период от живота си аз неволно подражавам тук-там не само на самодоволното, презрително държане на подрастващата ми по онова време личност, но и на доста официалния, резервиран и увъртян тон, с който говорех тогава, несръчно подобие на недочетения Пруст, използван, за да ме представя на света като интелектуалец. Единственото, което мога да кажа за по-младата си личност, е, че, макар по онова време почти да не си го признавах, моите родители ужасно ми липсваха. Налагаше се да си изградя защита. Помпозността беше една част от нея; друга част беше презрението, което си бях изработил към заниманията на приятелите ми. Те можеха свободно да се скитат, защото имаха осигурен живот, а аз имах нужда от домашните огнища, които бяха напуснали.

По онова време бях готов да я карам без момичета отчасти защото смятах, че ще ме отклоняват от учението. Правилно бях преценил, че най-сигурният начин да се измъкна от положението си (под това разбирах живота си с Джийн и Харпър) беше университетът, а за тази цел трябваше да покрия нива А. Учех като полудял, по два, три или дори четири часа през нощта, дълго преди да наближат изпитите. Друга причина за моята стеснителност с момичетата беше, че когато сестра ми направи първите си стъпки в онази посока (тогава аз бях на единайсет, а тя — на петнайсет, и живеехме при леля ни), тя постигна много шумен успех и цяла една безлика орда мина през спалнята, в която се предполагаше, че спим двамата (накрая леля ни изгони), а това доста ме притесни. В извършеното между брат и сестра разпределение на житейския опит и академичните знания Джийн беше разперила красивите си крака (ако мога така да адаптирам формулировката на Кафка) върху картата на моя свят и бе закрила територията, обозначена като „секс“, така че ми се налагаше да пътешествам другаде — до забутани островчета, наречени Катул, Пруст и площад „Поуис“.

А и наистина имах дълбока връзка със Сали. С нея се чувствах отговорен, цялостен и нямах нужда от никой друг. Сали беше бледо момиченце. Никой не я извеждаше достатъчно на чист въздух. Когато се връщах от училище, нямах желание да го правя, а Джийн изобщо не обичаше да излиза. През повечето време си играех със Сали в голямата стая. Тя се държеше заповеднически, както правят тригодишните: „Не на този стол! Ела седни на пода до мен!“. Играехме на Болница, на Семейство, на Загубени в гората или на Плаващи до някое ново място. Затаила дъх, Сали следеше разказа ми за местоположението ни, за мотивите ни и за внезапните метаморфози. „Ти не си чудовище, ти си крал!“ После се случваше да чуем от далечния край на апартамента разярения рев на Харпър, последван от писъка на Джийн, и тогава Сали правеше съвършено миниатюрно подобие на гримасата на зряла жена, с точно преценени по време трепване и свиване на рамене, и казваше с мелодичните чисти тонове на глас, все още неизкушен от граматическите правила: „Мама и татко! Какви глупави Билита са![7].

И точно такива бяха. Преди време Харпър работеше като охранител и твърдеше, че учи задочно антропология. Джийн се бе омъжила за него едва двайсетгодишна, когато Сали беше на година и половина. На следващата година, щом си получи наследството, Джийн купи апартамента, а с остатъка от парите живееха. Харпър напусна работа и двамата по цял ден си седяха вкъщи — пиеха, караха се и се сдобряваха. Харпър притежаваше дарба на побойник. Имаше дни, когато с притеснение поглеждах зачервената буза или подутата устна на сестра ми и си мислех за неясния кодекс за мъжко поведение, изискващ от мен да предизвикам зет си и да защитя нейното достойнство. Но имаше и дни, когато влизах в кухнята и заварвах Джийн на масата — четеше списание и пушеше, докато Харпър беше на мивката — гол, само по морави прашки, с пет-шест яркочервени ивици по задните части — и смирено миеше чиниите. С благодарност си признавах, че нямам точна представа за ставащото, и се оттеглях към голямата стая и игрите със Сали, които разбирах.

Никога няма да разбера обаче защо не знаех или не се досетих, че агресията на Джийн и Харпър се разпростираше и върху племенницата ми. Трябваше да изминат двайсет години, преди тя да сподели с някого как страданието може да изолира едно дете от света. Тогава не знаех как възрастните постъпват с децата или може би не исках да зная; скоро щях да се махна от там, а чувството ми за вина вече растеше. Към края на лятото, скоро след осемнайсетия ми рожден ден, Харпър си беше тръгнал завинаги, аз си взех А нивата и бях приет в Оксфорд. Би трябвало да изпитвам огромна радост месец по-късно, когато пренасях книгите и плочите си от апартамента до пикапа на един приятел — двегодишният ми план бе дал резултат, не живеех вече там, бях свободен. Но упоритите, изпълнени с подозрение въпроси на Сали, докато ходеше по петите ми от стаята до улицата и обратно, представляваха истински обвинения в предателство. „Къде отиваш? Защо отиваш там? Кога ще си дойдеш?“ Усетила, че й отговарям уклончиво или упорито мълча, тя отново и отново се връщаше на последния въпрос. А когато си науми как да ме примами обратно, как да ме откаже от изучаването на история, излизайки с предложение, толкова ведро и оптимистично направено — хайде да играем на Плаване до непознато място, — аз оставих книгите, които пренасях, изтичах до пикапа, седнах на мястото до шофьора и заплаках. Помислих си, че твърде добре знам как се чувства или ще се чувства тя: наближаваше пладне, а Джийн още не беше станала след джина и хапчетата, с които скърбеше за заминаването на Харпър. Щях да я събудя, преди да си тръгна, но в известно не маловажно отношение Сали вече беше сама. И такава си остана.

Нито Сали, нито Джийн и Харпър играят роля в това, което следва. Същото се отнася и до семействата Лангли, Нюджънт и Силвърсмит. Всички тях оставих зад гърба си. Вината ми и чувството, че съм предател, не ми позволиха да се върна в Нотинг Хил дори за някой уикенд. Нямаше да понеса още една раздяла със Сали. Мисълта, че й причинявам загуба, каквато бях преживял и аз самият, засили усещането ми за самота и уби радостта ми от постъпването в университета. Безмълвно се превърнах в мълчалив, потиснат студент от онези унили типове, които на практика са невидими за връстниците си, защото очевидно не са допускани от самите природни закони до процеса на сприятеляването. Насочих се към най-близкото подобие на домашно огнище. То беше в Северен Оксфорд и принадлежеше на един бащински настроен преподавател и съпругата му. Известно време правех там блестящо впечатление и няколко души ми казаха, че съм умен. Но това не ми попречи да си тръгна — първо от Северен Оксфорд, после, в четвъртия семестър, и от университета. Години подир това аз все си тръгвах — от квартири, служби, приятели, любовници. От време на време успявах да притъпя неотслабващото детско чувство за непринадлежност, като се сприятелявах с нечии родители. Канеха ме у тях, връщах се към живот, после си тръгвах.

Тази нещастна лудост завърши с женитбата ми за Джени Тремейн, когато бях на трийсет и пет. Тогава започнах да съществувам. Ще използвам фразата на Силвия Плат: любовта ме пробуди. Върнах се към живота завинаги или по-скоро животът се върна при мен; трябваше да съм научил от опита си със Сали, че най-простият начин да възкресиш изгубения родител е самият ти да станеш родител; че най-добрият начин да подкрепиш изоставеното дете в себе си е да имаш собствени деца, които да обичаш. И точно когато вече нямах нужда от това, аз се сдобих с Джун и Бърнард Тремейн, с родители в ролята на тъст и тъща. Но домашно огнище нямаше. Когато се запознах с тях, те живееха в различни държави и почти не си говореха. Джун отдавна се беше оттеглила на един хълм в Южна Франция и след време се разболя тежко. Бърнард продължаваше да бъде публична фигура и правеше срещите си само в ресторанти. Двамата рядко виждаха децата си. От своя страна, Джени и двамата й братя се бяха отчаяли от родителите си.

Навиците, създавани цял живот, не могат да бъдат заличени в един миг. Джени малко се дразнеше, но аз настоявах да се сприятеля с Джун и Бърнард. При разговорите с тях в продължение на няколко години установих, че от емоционалната празнота и чувството, че с никого и никъде не съм на мястото си, които ме бяха притеснявали от осмата до трийсет и седмата ми година, имаше важно интелектуално последствие: не бях привързан към нищо и в нищо не вярвах. Не че бях човек, който се съмнява във всичко, нито че се бях въоръжил с полезен скептицизъм или рационално любопитство, или пък че оглеждах всички доводи от всички страни — не, просто нямаше добра кауза, нито траен принцип или фундаментална идея, с които да се идентифицирам; нямаше трансцендентална реалност, чието съществуване можех да отстоявам истински, страстно или с тихо упорство.

За разлика от Джун и Бърнард. Двамата започват като комунисти, после всеки тръгва по своя път. Но способността и жаждата им да вярват никога не намаляват. Бърнард беше талантлив ентомолог; цял живот бе останал предан на възвишената идея за науката и на малкото сигурни неща в нея; бе заменил своя комунизъм с трийсет години всеотдайна подкрепа на множество каузи за социална и политическа реформа. А Джун беше стигнала до Господ през 1946 година след среща със злото, приело образа на две кучета. (Бърнард смяташе това представяне на събитието за прекалено смущаващо, за да го коментира.) Имаше според Джун един зловреден принцип, една сила, която периодично се намесва в човешката дейност, за да господства и разрушава живота на индивидите или на нациите, а после се оттегля в очакване на следващия подходящ случай; само малка крачка го делеше от сияйния уравновесяващ дух, добронамерен и всемогъщ, достъпен за всички нас; или може би не точно крачка, може би двата принципа трябваше да бъдат разпознати едновременно. Почувствала тяхната несъвместимост с материализма на политическите си убеждения, Джун беше напуснала партията.

Не мога да кажа дали черните кучета на Джун трябва да се разглеждат като могъщ символ, като удобно клише, като доказателство за нейното лековерие или като проява на сили, които наистина съществуват. В тези мемоари съм включил случки от собствения ми живот — в Берлин, Майданек, Ле Салс и Сен Морис дьо Навасел, — които могат да бъдат разтълкувани според разбиранията както на Бърнард, така и на Джун. Рационалист и мистичка, политкомисар и йога, колективист и индивидуалистка, вярващ в науката и вярваща в интуицията си, Бърнард и Джун са две крайности, два огледални полюса, около чиято хлъзгава ос не спира да се колебае собственото ми неверие. Когато бях с Бърнард, винаги усещах, че в разказа му за света има липсващ елемент и че ключът към този свят се държи от Джун. Неговият безпардонен скептицизъм и непобедимият му атеизъм ме караха да бъда нащрек; светогледът му беше прекалено арогантен, твърде много неща оставаха извън обхвата му, доста други биваха отричани. При разговорите с Джун установявах, че мисля като Бърнард — задушаваше ме демонстративната й вяра, безпокоеше ме нейното недекларирано убеждение, че всички вярващи са добри, защото вярват в онова, в което вярват; че вярата е добродетел и като следствие от това неверието е нещо недостойно, или в най-добрия случай будещо съжаление.

Няма да твърдя, че рационалното мислене и духовното прозрение са съвсем различни области и че противопоставянето им е изкуствено. Бърнард и Джун често ми говореха за идеи, които никога не могат да бъдат поставени редом. Бърнард например беше уверен, че човешките дела и съдби следват единствено посоката и моделите, наложени от човешкия ум. Джун не беше съгласна: животът имал цел и в наш интерес било да сме склонни да я приемем. Не би имало смисъл и да изкажа мнението, че всеки от тези възгледи е правилен. В моите представи да вярваш във всичко и да не правиш избор, е почти равносилно с това да нямаш вяра в нищо. Не съм сигурен, че проклятието на нашата цивилизация от края на века е в прекалената или в недостатъчната вяра; не знам дали проблемите й се дължат на хора като Бърнард и Джун, или на хора като мен. Ще изневеря обаче на собствения си опит, ако не обявя вярата си във възможностите на любовта да преобразява и спасява човешкия живот. Посвещавам тези мемоари на съпругата си Джени и на Сали, моята племенница, която продължава да страда от последиците на своето детство; дано и тя намери тази любов.

С женитбата си влязох в едно разделено семейство, в което децата, за да се самосъхранят, в известна степен бяха обърнали гръб на своите родители. Склонността ми да влизам в ролята на кукувица натъжи Джени и братята й, за което им дължа извинение. Позволих си множество волности, като най-крещящата от тях е, че предавам някои разговори, за които изобщо не беше предвидено да бъдат записани. От друга страна, случаите, когато заявявах на другите и дори на себе си, че си „върша работата“, бяха толкова редки, че единичните прояви на недискретност се превърнаха в абсолютна необходимост. Надеждата ми е, че духът на Джун, а и духът на Бърнард (стига, противно на всичките му убеждения, някаква субстанция от неговото съзнание да продължава да съществува) ще ми простят.