Черните кучета

Част трета

Майданек. Ле Салс. Сен Морис дьо Навасел, 1989 г.

На следващия ден Бърнард не помръдна от апартамента на „Кройцберг“. Лежеше на кушетката в малката всекидневна, мръщеше се и предпочиташе телевизора пред разговорите. Лекар, приятел на Гюнтер, се отби да прегледа пострадалия му крак. По всяка вероятност нямаше счупване, но препоръча да се направи рентген в Лондон. Късно сутринта излязох да се разходя. Улиците изглеждаха като след пиянска вечер — човек стъпваше по кутии от бира и счупени бутилки, а около павилионите за хотдог имаше хартиени салфетки, омазани с горчица и кетчуп. Следобеда, докато Бърнард спеше, прочетох вестниците и записах разговора ни от предишния ден. Вечерта той продължи да мълчи. Отново излязох да се разходя и пих бира в кнайпе — в кварталната бирария. Веселбата отново набираше скорост, но аз бях видял достатъчно. След час вече се намирах в апартамента и към десет и половина и двамата бяхме заспали.

На другата сутрин между полета на Бърнард за Лондон и моя за Монпелие през Франкфурт и Париж имаше само час. Уредих един от братята на Джени да го посрещне на „Хийтроу“. Бърнард живна. Прекоси, куцайки, терминала на „Тегел“, като, изглежда, добре се справяше с бастуна, взет на заем — използва го, за да привлече вниманието на един служител на аерогарата и да напомни, че има поръчана инвалидна количка. Увериха го, че ще го чака на изхода за заминаващите.

Докато вървяхме в тази посока, казах:

— Бърнард, исках да те попитам нещо за кучетата на Джун…

Той ме прекъсна:

— За живота и времето? Чуй какво ще ти кажа. Забрави цялата тази глупост за изправянето „лице в лице със злото“. Религиозни опявания. Но да знаеш, че аз бях човекът, който й разправи за черното куче на Чърчил. Нали си спомняш? Така е наричал депресиите, които е получавал от време на време. Мисля, че е заимствал названието от Самюел Джонсън. По тези причини идеята на Джун беше, че ако едно куче олицетворява личната депресия, то две кучета са нещо като културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията. Всъщност не звучи зле. Често съм се възползвал от идеята й. Това ми мина през ума на контролно-пропускателния пункт „Чарли“. Ще ти кажа, не беше заради червеното му знаме. Не мисля, че те изобщо бяха видели знамето. Чу ги какво крещяха.

— Ausländer ‘raus.

— Вън чужденците. Стената е срутена, всички танцуват по улиците, но рано или късно…

Бяхме стигнали до изхода за заминаващите. Мъж с униформа с ширити докара инвалидната количка зад Бърнард и той с въздишка се отпусна на нея. Аз казах:

— Но моят въпрос беше друг. Вчера прегледах старите си бележки. Последния път, когато видях Джун, тя ми поръча да те попитам какво е казал за онези кучета кметът на Сен Морис дьо Навасел, когато сте обядвали в ресторантчето онзи следобед.

— В „Отел дьо Тийол“? За това какво са били научени да правят онези кучета? Историята на кмета просто не е истина. Най-малкото, нямаше начин да се провери. Джун обаче предпочете да й повярва, защото така й отърваше. Идеален пример за нагаждане на фактите към идеята.

Подадох пътните чанти на Бърнард на стюарда, който ги сложи отзад на количката. После се изправи, протегнал ръце, за да бута, но ни чакаше да свършим. Бърнард се облегна назад, сложил бастуна напряко на скута си. Стори ми се обезпокоително, че тъстът ми толкова лесно се примирява с положението на инвалид.

— Моля те, Бърнард! — започнах аз. — Каква е историята? Какво ти е казал, че са били обучени да правят онези кучета?

Бърнард поклати глава.

— Някой друг път. Мило момче, благодаря ти, че ме придружи.

После вдигна бастуна с гумен накрайник — отчасти за поздрав, отчасти за да даде знак на служителя, — мъжът леко ми кимна и откара пътника си.

Чувствах се прекалено неспокоен, за да използвам пълноценно часа, в който се налагаше да чакам. Повъртях се около някакъв бар, като се чудех дали имам нужда от едно последно кафе или от още нещо немско, което да изям. Влязох в книжарницата, където само разглеждах и не си купих дори вестник — предния ден се бях наслаждавал на пресата цели три часа. Въпреки това ми оставаха двайсет минути, достатъчно време за още една бавна разходка из терминала. Когато минавам транзит през някое летище в чужбина и не съм на път за Англия, често преглеждам на таблото полетите за Лондон, за да се настроя на вълна, отнасяща ме към дома, Джени и семейството. Това, което изникна сега в съзнанието ми, когато видях съобщението за един-единствен полет (на таблото за международни полети Берлин изглеждаше затънтено място), беше един от моите първи спомени за съпругата ми, подсказан от нещо, преди малко подхвърлено от Бърнард.

През октомври 1981 година бях в Полша по покана на полското правителство като член на смесена културна делегация. По това време работех като управител на една сравнително успешна провинциална театрална трупа. В делегацията имаше белетрист, журналист по въпросите на изкуството, преводач и двама-трима бюрократи от същата сфера. Единствената жена беше Джени Тремейн, представителка на институция, базирана в Париж и субсидирана от Брюксел. И тъй като тя беше както красива, така и доста енергична, някои от мъжете взеха да се държат враждебно. Най-напред белетристът, предизвикан от парадокса, че една привлекателна жена не е впечатлена от репутацията му, тутакси се хвана на бас с журналиста и с единия от бюрократите кой пръв ще я „свали“. Като цяло идеята им беше, че трябва да сложат на място госпожица Тремейн с нейната бяла, обсипана с лунички кожа, със зелените й очи и гъстата червена коса, с деловия й бележник за срещи и перфектния й френски. Много приказки се изприказваха в неизбежната скука на официалната визита в хотелския бар над вечерните чаши с питиета. Вкиснах се. Стана невъзможно да разменя и дума с тази жена, която с резкия си стил просто прикриваше своята нервност, както скоро установих, без някои от другите да не се побутват и да не си смигат на заден план, а по-късно да не ме питат дали участвам „в надбягването“.

Онова, което ме разгневи още повече, беше, че в известен смисъл — само в известен смисъл — наистина участвах. Само дни след като пристигнахме във Варшава се бях поболял от любов, превърнах се в старомоден безнадежден случай, за велико забавление на ликуващия белетрист и неговите приятели. Всеки ден сутрин на закуска, щом я зърнех да прекосява ресторанта на хотела по посока на нашата маса, така болезнено ме стягаха гърдите, такава празнота и прималяване усещах в стомаха си, че когато тя пристигаше, нито можех да я игнорирам, нито пък да бъда небрежно учтив, без да се издам пред другите. Твърдо свареното яйце и черният хляб оставаха недокоснати.

Нямаше никаква възможност да разговарям с нея насаме. По цял ден седяхме в стаите на някоя комисия или в лекционни зали с издатели, преводачи, журналисти, държавни служители и хора на „Солидарност“, понеже по това време бе възходът на профсъюза и макар да нямаше как да го знаем, всъщност го деляха седмици от края му — от забраната му след преврата на генерал Ярузелски. Имаше само една тема на разговор: Полша. Неотложна тема, която се въртеше около нас, притискаше ни, докато се местехме от една мрачна и мръсна стая в друга, от един облак цигарен дим в друг. Какво представлява Полша? Какво представлява „Солидарност“? Може ли да процъфти демокрацията? Ще нападнат ли руснаците? Принадлежи ли Полша на Европа? А какво ще стане със селяните? Опашките за храна се увеличаваха всекидневно. Правителството обвиняваше „Солидарност“, а всички останали обвиняваха правителството. По улиците имаше демонстрации, преминаваха моторизирани отряди на гражданската милиция, въоръжени с палки, студентите окупираха университета, по цели нощи се водеха дискусии. Дотогава не се бях замислял особено за Полша, но само за седмица се превърнах, както всички останали (и поляци, и чужденци), в ревностен експерт — ако не по отговорите, то поне по задаването на точните въпроси. В собствените ми политически убеждения беше настъпил смут. Поляци, вдъхващи ми инстинктивно възхищение, настояваха да подкрепям тъкмо онези западни политици, на които имах най-малко доверие, а езикът на антикомунизма — който дотогава свързвах с маниакални десни идеологии — се удаваше на всички в тази страна, където комунизмът представляваше мрежа от привилегии и корупция, узаконено насилие, психически отклонения, множество будещи смях невероятни лъжи и — най-осезаемото — инструмент за налагане на окупация от чужда страна.

На всяко място за среща, където и да беше, през няколко стола от мен седеше Джени Тремейн. Гърлото ме болеше, очите ме смъдяха от цигарения дим в стаи без вентилация, виеше ми се свят и ми се повдигаше от стоенето до късно и всекидневното препиване, имах силна настинка, а не можех да намеря хартиени кърпички, за да си бърша носа, и непрекъснато поддържах висока температура. На път към заседание, посветено на полския театър, повръщах в канавката, което отврати жените на опашката за хляб, защото ме помислиха за пиян. Температурата, приповдигнатото настроение и болката ми се дължаха несъмнено на Полша, Джени и злорадия циничен белетрист с неговите съюзници, които бях започнал да презирам, докато те с радост ме брояха за един от тях и ме провокираха, като обявяваха къде според тях съм в надпреварата за дадения ден.

В началото на втората седмица Джени направо ме срази, като ме помоли да я придружа до град Люблин, на около сто мили. Искаше да посети концентрационния лагер Майданек, за да направи снимки за свой приятел, който пишел книга. Три години преди това бях ходил в Белзен като телевизионен репортер и си бях обещал, че никога повече няма да стъпя в концлагер. Едно посещение има оправдана образователна цел, но второ посещение може да те поболее. Сега обаче тази призрачно бледа жена ме канеше да се завърна там. В този момент стояхме пред стаята ми, току-що бяхме закусили. Вече закъснявахме за първата среща за деня и Джени, изглежда, искаше веднага да й дам отговор. Обясни ми, че дотогава не била виждала концлагер и предпочитала да отиде с човек, когото може да смята за приятел. Когато изричаше последните думи, пръстите й леко се плъзнаха по опакото на ръката ми. Нейната беше хладна. Улових я и после, понеже сама направи крачка към мене, я целунах. Беше дълга целувка в мрачната, ненаселена пустота на хотелския коридор. При звука от топката на врата, която завъртат, спряхме да се целуваме и аз й казах, че с удоволствие ще я придружа. После чухме, че някой ме вика от стълбите. Не се намери време да говорим чак до другата сутрин, когато уредихме да пътуваме с такси.

През този месец полската злота бе стигнала дъното, а американският долар беше пълновластен господар. Можехме да наемем кола, която да ни откара до Люблин, да ни изчака и през нощта, ако е нужно, и да ни върне обратно — и всичко това за двайсет долара. Успяхме да се измъкнем, без белетристът и приятелите му да усетят. Целувката, изпитаното чувство, невероятният факт на нейното съществуване, очакването на нова целувка и на онова, което е отвъд нея, бяха занимавали мислите ми цели двайсет и четири часа. Но сега, когато излизахме от сивите покрайнини на Варшава, съзнавайки накъде пътуваме, същата целувка се смаляваше пред очите ни. Седяхме доста далече един от друг отзад в ладата и разменяхме основни сведения за живота си. Точно тогава научих, че тя е дъщеря на Бърнард Тремейн, чието име ми беше бегло познато от радиопрограми и от биографията му на Насър. Джени говори за отчуждението между родителите си, за трудностите в отношенията с майка й, която живеела сама на затънтено място във Франция, изоставила света в търсене на живот, изпълнен с духовна медитация. Прииска ми се да се запозная с Джун още първия път, когато чух името й. От своя страна разказах на Джени за смъртта на родителите ми при катастрофа, когато бях на осем, и как бях отраснал при сестра си Джийн и племенницата си Сали, за която все още бях нещо като баща; разказах й също колко умело се сближавах с чуждите родители. Струва ми се, че още тогава се пошегувахме, че може да се представя добре пред чепатата майка на Джени и да спечеля обичта й.

Ненадеждните ми спомени за Полша между Варшава и Люблин са за безкрайно кафяво-черно изорано поле без дървета, прекосявано от право шосе. Когато пристигнахме, валеше слаб сняг. По съвета на полски приятели помолихме шофьора да ни остави в центъра на Люблин и тръгнахме оттам пеша. Не бях разбрал колко близо е градът до концлагера, погълнал всичките му евреи — три четвърти от населението му. Те лежаха редом: Люблин и Майданек, материя и антиматерия. Спряхме се пред главния вход, за да прочетем табелата, която оповестяваше колко стотици хиляди поляци, литовци, руснаци, французи, британци и американци са намерили смъртта си там. Цареше тишина. Не се виждаше жива душа. За миг изпитах нежелание да вляза. Шепотът на Джени ме стресна.

— Евреите не са споменати. Виждаш ли? Нещата продължават. При това официално.

После добави, по-скоро на себе си: „Черните кучета“.

Не обърнах внимание на последните й думи. Колкото до другото, дори ако приспаднем преувеличенията, остатъчната истина ми стигаше, за да преобрази Майданек от паметник, от достоен за уважение граждански акт срещу забравата, в болест на въображението и жива заплаха, в неосъзнато одобрение на злото. Пъхнах ръка под ръката на Джени и влязохме — покрай външните огради, покрай помещението на охраната, което все още се използваше. На прага му имаше оставени две бутилки мляко. Един инч сняг беше последната добавка към безукорната подредба на лагера. Прекосихме ничията земя и ръцете ни се отпуснаха, долепиха се до телата. Напред се извисяваха наблюдателните кули — тумбести колиби на кокили със стръмни, островърхи покриви и клатещи се дървени стълби; от тях се виждаше пространството между двете вътрешни огради. Там се намираха бараките — дълги, ниски и повече на брой, отколкото си бях представял. Запълваха целия ни хоризонт. Отвъд тях, носещ се свободно на фона на оранжево-бялото небе, подобен на мръсен товарен параход с един-единствен комин, се издигаше крематориумът. В продължение на час не си говорихме. Джени прочете указанията, които носеше, и направи снимките. Последвахме група ученици в една от бараките, където имаше телени клетки, пълни догоре с обувки, десетки хиляди обувки, смачкани и изкривени като изсъхнали плодове. В друга барака — още обувки, в трета барака — не е за вярване — още, но вече не в клетки, а пръснати по пода, хиляди на брой. Видях подкован ботуш до бебешка обувка с избродирано агънце, което още се различаваше под прахта. Живот, превърнат във вехтошарница. Екстравагантната мащабност на лесните за произнасяне цифри — десетки и стотици хиляди, милиони — пречеше на въображението да изрази искрено съчувствие, да осъзнае издъно страданието и човек коварно биваше въвлечен в предпоставената от преследвачите идея: че животът не струва нищо, че може да се сведе до купчина боклук. Докато вървяхме, престанах да изпитвам чувства. Нямаше какво да направим, за да помогнем. Нямаше кого да нахраним или да освободим. Разхождахме се като туристи. Човек или идваше тук и го обземаше ужас, или пъхаше ръце по-дълбоко в джобовете, стискаше топлите монети в тях и откриваше, че е с една стъпка по-близо до сънуващите този кошмар. Неизбежно изпитвахме срам, това беше нашият дял от нещастието. Намирахме се от другата страна, движехме се свободно, както едно време го е правил комендантът или завеждащият политическите въпроси — надничахме тук или там, знаехме къде е изходът и бяхме напълно сигурни, че за пореден път ще се нахраним.

След известно време вече не можех да понасям мисълта за жертвите и се замислих за техните преследвачи. Вървяхме между бараките. Само колко добре бяха изградени, колко бяха запазени! Чисти пътечки свързваха всеки вход с алеята, на която бяхме. Бараките се простираха много далече пред нас, не виждах края на редицата им. И това беше само една от редиците в тази част от лагера, къса редица в сравнение с някои други. Изпълваше ме възхищение с обратен знак, безрадостно изумление — да мечтаеш за подобно начинание, да планираш построяването на лагерите и да положиш такива усилия, за да ги обзаведеш, да ги управляваш, да ги поддържаш и да събираш от градовете и селата тяхното човешко гориво — само каква енергия, каква всеотдайност! Как можеше човек да го нарече грешка?

Отново срещнахме децата и влязохме подире им в тухлената сграда с комина. Както всички, и ние прочетохме името на производителя над вратите на пещите. Специална поръчка, изпълнена веднага. Видяхме стар контейнер от водороден цианид — „циклон Б“, доставка от фирмата за пестициди „Дегеш“. На излизане оттам Джени за пръв път от един час насам проговори, за да ми каже, че в един ден през ноември 1943 година немските власти разстреляли с картечници трийсет и шест хиляди евреи от Люблин. Накарали ги да налягат в огромни гробове и ги убили под звуците на пусната високо танцова музика. Отново говорихме за табелата на входната врата и пропуснатата информация в нея.

— Немците са свършили работата вместо тях. Дори когато вече не са останали евреи, те продължават да ги мразят — каза Джени.

Изведнъж си спомних.

— За какви кучета говореше?

— За черните кучета. Семейството използва този израз на майка ми.

Понечи да ми обясни още нещо, но се отказа.

Напуснахме лагера и се върнахме пеша в Люблин. Едва сега забелязах, че е приятен град. Беше избегнал разрушенията и последвалите войната строежи, обезобразили Варшава. Намирахме се на стръмна улица с мокър калдъръм, а яркият оранжев залез превръщаше камъните в топки злато. Сякаш бяхме освободени след дълъг престой в затвора и се радвахме, че отново сме част от света, от обикновения, с нищо незабележителен час пик на Люблин. Съвсем несъзнателно Джени бе уловила ръката ми и размахваше фотоапарата, чиято каишка държеше, докато ми разказваше историята на свой полски приятел, който заминал за Париж да учи готварство. Вече споменах, че по въпросите на секса и любовта бях много сдържан и че не аз, а сестра ми нямаше проблеми с прелъстяването. В този ден обаче, освободен от обичайните задръжки, аз направих нещо нетипично и свръхинтелигентно. Прекъснах Джени по средата на изречението с целувка, след което просто й казах, че не познавам по-красива жена от нея и че наистина няма нещо, което да желая повече от това да прекарам остатъка от деня, като я любя. Зелените й очи ме погледнаха изпитателно, после тя вдигна едната си ръка и за миг си помислих, че ще ме зашлеви. Джени обаче посочи оттатък улицата към тясна врата, над която висеше избледняла табела. Минахме по златните камъни и стигнахме до хотел „Висла“. Освободихме шофьора и останахме там три дни. Десет месеца по-късно се оженихме.

Спрях автомобила, който наех на летището на Монпелие, пред тъмната къща. После излязох от него и постоях известно време в градината, загледан в звездното ноемврийско небе, за да превъзмогна нежеланието си да вляза. Завръщането в bergerie, някогашния овчарник, никога не беше приятно преживяване, ако е бил затворен месеци наред, или дори седмици. Никой не беше идвал тук от края на дългата ни лятна почивка, след нашето шумно и хаотично отпътуване през септември, когато и последното ехо от детски гласове заглъхна сред тишината на старите камъни и bergerie се намести в своята по-дълга перспектива — не на седмични почивки или на годините, докато децата израснат, дори не и на десетилетията, когато е имала нов собственик, а на векове, векове селски живот. Не го вярвах наистина, но можех да си представя как в наше отсъствие духът на Джун, множеството нейни духове може би се прокрадваха, за да влязат отново във владение, като си връщаха не само нейните мебели, кухненски съдове и картини, но и огънатата корица на списание, старото петно с формата на Австралия на стената на банята и запазилото формата на тялото й вехто градинарско яке, което все още стоеше окачено зад една врата, защото никой не се решаваше да го изхвърли. След отсъствие дори разстоянието между предметите изглеждаше променено — бяха наклонени, на цвят бледокафяви или с основната разновидност на кафявото; така бе и със звуците — още първото превъртане на ключа придобиваше неуловимо преобразена акустика, едно мъртвешко ехо точно отвъд слуховия обхват, което навежда на мисълта за невидимо, почти откликващо присъствие. Джени мразеше да прави къщата обитаема. Нощем ставаше още по-трудно — мястото беше изграждано без система в продължение на четирийсет години и входната врата се намираше много далече от електрическото табло. За да стигне до него, човек трябваше да прекоси всекидневната и кухнята, а аз бях забравил да си взема фенерче.

Отворих входната врата и се изправих пред стена от мрак. После се пресегнах към една полица, на която гледахме да оставяме свещ и кутия кибрит. Нямаше оставено нищо. Стоях и се ослушвах. Каквито и смислени неща да си повтарях, не можех да прогоня мисълта, че в къща, където една жена е прекарала толкова много години в съзерцание на вечността, има някаква фина еманация, съществува ефирна мрежа на съзнание, което усеща моето присъствие. Не можех да се насиля да произнеса името на Джун на глас, но това исках да направя — не за да повикам духа, а за да го прогоня. Наместо това прочистих шумно гърлото си — скептичен, мъжки звук. При запалени лампи навсякъде, с надуто докрай радио и като изпържех в олиото на Джун херингата, купена от крайпътна сергия, призраците щяха да се оттеглят в сенките. Дневната светлина също щеше да помогне, но трябваше да минат два дни и две изпълнени с неловкост вечери, преди къщата отново да стане моя. За да влезе незабавно във владение на bergerie, човек трябваше да дойде тук с деца. Докато те преоткриват забравени игри и планове, смеят се и се карат кой на кое легло да спи, духът любезно отстъпва пред енергията на живите и човек може да отиде където си поиска в къщата, дори в спалнята на Джун или в някогашния й кабинет, без да се замисли.

Прекосих коридора, протегнал ръка пред лицето си. Навсякъде се долавяше сладък дъх, който свързвах с Джун. Разнасяше се от лавандуловия сапун, който тя купуваше в индустриални количества. Не бяхме изразходвали и половината от запасите й. Пипнешком се придвижих през всекидневната и отворих вратата на кухнята. Там миришеше на метал и — едва доловимо — на пропан-бутан. Бушоните и шалтерът се намираха в стенен шкаф в далечния край на стаята. Дори в мрака го различих като по-тъмно петно пред мен. Докато заобикалях кухненската маса, обзелото ме усещане, че съм наблюдаван, се засили. Повърхността на кожата ми се беше превърнала в сетивен орган, реагиращ не само на тъмнината, а и на всяка молекула въздух. Голите ми ръце регистрираха заплаха. Нещо ставаше; кухнята не ми се струваше същата. Движех се в погрешна посока. Искаше ми се да се върна, но това щеше да е нелепо. Колата не беше достатъчно голяма, за да спя в нея. Най-близкият хотел се намираше на двайсет и пет мили, а наближаваше полунощ.

Безформената, по-дълбока чернота на шкафа с таблото беше на около двайсет фута, така че се насочих към него, като придвижвах ръката си по ръба на кухненската маса. От детството насам не ми се беше случвало толкова да ме е страх от тъмното. Като герой от анимационен филм, аз тихо и не особено уверено си тананиках. Никаква мелодия не ми идваше наум и случайната последователност от звуци изглеждаше глупаво. Гласът ми звучеше немощно. Заслужавах да пострадам. Отново ми хрумна мисълта — този път по-ясна, — че просто трябва да си тръгна. Ръката ми се докосна до нещо твърдо и кръгло. Беше топката на чекмеджето на масата. Малко остана да я дръпна, но се отказах. Насилих се да продължа и се отделих от масата. Петното на стената беше толкова черно, че пулсираше. Имаше център, но нямаше краища. Протегнах ръка към него и в този миг изгубих самообладание. Не посмях да го докосна. Отстъпих крачка назад и застинах, обзет от нерешителност. Бях в капан — от едната страна бе разумът ми, който ме съветваше да се придвижа бързо, да включа тока и да видя на ярката изкуствена светлина, че обичайната обстановка просто продължава да съществува, както винаги, а от другата — моят суеверен ужас, по-прозаичен дори от прозаичното всекидневие.

Останах така сигурно повече от пет минути. В един момент без малко да тръгна напред, да дръпна силно дръжката и да отворя капака на таблото, но първите сигнали към краката ми не стигнаха до предназначението си. Знаех, че ако изляза от кухнята, тази нощ няма да се върна отново там. Затова не помръднах, докато накрая не си спомних за чекмеджето на кухненската маса и причината да понеча да го отворя. Свещта и кутията кибрит, които трябваше да бъдат край входната врата, можеше да са там. Отново придвижих ръка покрай масата, напипах чекмеджето и взех да ровя из градинарските ножици, кабарчетата и въжетата.

Остатъкът от свещта, едва ли по-дълъг от два инча, се запали от първия опит. При моето приближаване сенките, хвърляни от шкафа с таблото, се блъснаха в стената. Нещо ми се стори различно. Малката дръжка на капака беше по-дълга, с повече орнаменти и под нов ъгъл. Бях на крачка оттам, когато орнаментите придобиха очертанията на скорпион, тлъст и жълт, извил щипци по диагонала, докато дебелата му сегментирана опашка скриваше дръжката под себе си.

Тези твари са древни членестоноги, които водят началото си от камбрия, отпреди близо шестстотин милиона години, и някаква проява на невинност, на безнадеждно невежество относно условията след холоцена ги бе отвела в домовете на най-новия вид маймуни; човек ги открива да клечат по външните стени с жалките си щипци и жилото — старомоден защитен механизъм, който може да се ликвидира с едно настъпване. Взех тежка желязна лъжица от кухненския плот и убих скорпиона с един-единствен удар. Той падна на пода и аз доста усърдно го стъпках. Все още ми предстоеше да превъзмогна отвращението си, за да докосна мястото, където беше приживе. Спомних се, че преди години намерихме гнездо с новородени скорпиони в същия този шкаф.

Лампите светнаха; тумбестият хладилник от петдесетте се разтресе и премина към познатото жалостиво потракване. Все още изпитвах безпокойство и не желаех да размишлявам веднага върху преживяното. Внесох багажа, оправих си леглото, сготвих рибата, пуснах си една стара плоча на Арт Пепър, като усилих докрай грамофона, и изпих половин бутилка вино. Без проблем заспах в три часа през нощта. На следващия ден се залових да подготвя къщата за декемврийската ни почивка. Отмятах поред по направения списък; прекарах няколко часа на покрива, за да подредя керемидите, разместени при буря през септември, а през останалата част от деня свърших разни неща в къщата. Времето беше топло и късно следобед закачих хамака на любимото място на Джун — под тамариска. Легнал в хамака, виждах златната светлина, увиснала над долината близо до Сен Прива, а по-нататък — зимното слънце, спуснало се над хълмовете около Лодев. Цял ден мислих за уплахата си. Два приглушени гласа ме следваха из къщата, докато си вършех работата, а сега, както се бях проснал с чайника до мене, гласовете звучаха още по-ясно.

Джун проявяваше нетърпение.

— Как е възможно да се съмняваш в нещо, което те гледа право в очите? Как може да си толкова вироглав, Джереми? Усети присъствието ми в мига, в който влезе в къщата. Имаше предчувствие за опасност, а после получи потвърждение — разбра, че щеше да бъдеш ужилен лошо, ако не беше обърнал внимание на усещанията си. Предупредих те, закрилях те — нищо повече; но ако ти възнамеряваш да полагаш толкова усилия, за да запазиш непокътнат скептицизма си, значи си неблагодарник и не е трябвало да правя нищо за тебе. Рационализмът е сляпа вяра. Джереми, как изобщо се надяваш да прогледнеш?

Бърнард се развълнува.

— Това наистина е една полезна илюстрация! Разбира се, че не можеш да изключиш възможността някаква форма на съзнанието да остава след смъртта и в случая тя да е действала изцяло в твой интерес. Човек никога не бива да е предубеден; трябва да внимава да не отрича явления, които не съответстват на теориите в момента. От друга страна, при липсата на определено доказателство за едното или за другото, защо трябва да се хвърляме към толкова радикално заключение, без да вземем предвид други, по-прости възможности? Ти често „усещаш присъствието на Джун в къщата“, а това е само друг начин да се каже, че тук някога беше нейният дом, че мястото все още е пълно с нейни вещи и че когато си тук, особено след известно отсъствие и преди семейството ти да е населило стаите, непременно мислиш за нея. С други думи, „присъствието“ е било в твоето съзнание и ти си го проецирал върху онова, което те заобикаля. Като се има предвид страхът ни от мъртвите, разбираемо е, че си бил нащрек, докато си се препъвал из къщата в тъмното. А като се има предвид и душевното ти състояние, шкафът с електрическото табло на стената няма как да не ти се е видял страховит — петно от още по-плътна чернота в тъмното, нали? Изникнал е забравеният спомен, че там сте намерили гнездо на скорпиони. Трябва да допуснеш вероятността, че на лошата светлина си различил очертанията на скорпиона подсъзнателно. След това се оказва, че предчувствията ти намират потвърждение. Виж, мило момче! Скорпионите са често срещани в тази част на Франция. Защо един от тях да не се настани върху шкафа? Обаче нека допуснем, че те беше ужилил по ръката. Отровата може да се изсмуче лесно. Щеше да изпитваш болка и дискомфорт не повече от ден-два — в крайна сметка, това не е било черен скорпион. Защо един дух от отвъдното ще се грижи да те спасява от някакво нищожно нараняване? Ако безпокойството на мъртвите е на това равнище, защо те не се намесват, за да предотвратят милионите човешки трагедии, които се случват всеки ден?

— Ха! — чувам, че казва Джун. — Ти откъде би разбрал, ако го правим? Бездруго не би повярвал. В Берлин се погрижих за Бърнард, а снощи за теб, защото исках да ти покажа нещо — да ти покажа колко малко знаеш за създадената и населена от Бога вселена. Но няма доказателства, които един скептик да не може да изкриви, за да бъдат в съответствие със собствените му скучни, дребнави представи…

— Глупости — мърмори Бърнард в другото ми ухо. — Светът, който науката разкрива, е едно бляскаво, прекрасно място, което едва сме започнали да изследваме. Не ни се налага да изобретяваме бог само защото не го разбираме напълно!

— Смяташ ли, че сега щеше да ме чуваш, ако някоя част от мен все още не съществуваше?

— Ти не чуваш нищо, мило момче. И двамата сме само в твоите представи, екстраполираш от онова, което ти е известно. Тук няма никой, освен тебе.

— Бог съществува — казва Джун. — И Дяволът съществува.

— Ако аз съм дяволът — казва Бърнард, — значи светът изобщо не е лошо място.

— Именно невинността на Бърнард е мярката за злото в него. Ти беше в Берлин, Джереми. Гледай само каква вреда са нанесли Бърнард и подобните на него в името на прогреса!

— Аман от набожни монотеисти! Само каква дребнавост, нетолерантност, невежество и жестокост се развихрят заради тяхната увереност…

— Бог е любещ и той ще прости на Бърнард…

— Можем да обичаме и без бог, благодаря много! Отвращава ме начинът, по който християните си присвоиха тази дума.

Тези гласове се заселиха в мен, не ме оставяха на мира и започваха да ме тормозят. На другия ден, когато подкастрях прасковите в градината, Джун каза, че красивото дърво, чиито клони режа, е Божие творение. Бърнард се обади, че ни е известно достатъчно много за възникването както на това дърво, така и на други дървета, а за да си ги обясним, не ни е нужен бог. Тези твърдения и техните опровержения си гонеха опашките, докато сечах дърва, чистех запушени канавки и метях стаите. Като бръмчене, което не можех да прогоня. Продължаваше дори когато насочвах вниманието си другаде. Ако се вслушвах, не научавах нищо. Всяко изказано мнение отхвърляше предишното или биваше отхвърляно от следващото. Беше самоунищожаващ се спор, умножаване на нули, но аз не можех да го спра. Когато приключих с всичко, което имах да свърша, наредих бележките за моите мемоари на кухненската маса и родителите на Джени отново се обадиха.

Опитах се и аз да участвам.

— Чуйте ме и двамата. Намирате се в отделени една от друга сфери, никой не е компетентен в чуждата област. Не е работа на науката да доказва или да не доказва съществуването на Бог, нито е работа на духа да оценява света.

Настъпи неловка тишина. Сякаш ме чакаха да продължа. После чух Бърнард — или си съчиних, че го чувам — да казва тихо на Джун, не на мене:

— Може и така да е, само че Църквата винаги е искала да контролира науката. Както и цялото знание. Например станалото с Галилей…

Джун му попречи да завърши, като каза:

— Точно Църквата в Европа в продължение на векове е била пазителка на образованието. Помниш ли, когато през 1954 година бяхме в абатство „Клуни“ и онзи мъж ни разведе из библиотеката…

Когато се обадих по телефона у дома и се оплаках на Джени, че според мен може би полудявам, тя не изрази съчувствие, дори се развесели.

— Искаше да научиш за живота им. Окуражаваше ги, ухажваше ги. И ето че сега разполагаш с тях — и с караниците им, и с всичко останало.

Избухна в смях, после отново стана сериозна и ме попита защо не записвам онова, което ми казват.

— Няма смисъл. Повтарят все едно и също.

— Точно това казвах винаги. Но ти не ме чуваше. Наказан си, защото разбуни духовете.

— От кого съм наказан?

— Питай майка ми.

Беше поредният ясен ден, когато малко след закуска зарязах всичките си задължения, опростих си всички интелектуални задачи и с великолепното настроение на избягал от училище обух туристически обувки, взех една подробна карта и сложих бутилка вода и два портокала в еднодневката си.

Тръгнах по пътеката, която започва от bergerie и се изкачва нагоре в северна посока над едно сухо дере през гори от дъбови шубраци, а после лъкатуши под масивната скала на Па дьо л’Азе, докато стигне високото плато. С добър ход човек може само за половин час да се изкачи на Кос дьо Ларзак, където между пиниите духа хладен ветрец и откъдето има изглед към Пик дьо Вису, а оттатък върха, на четирийсет мили, се вижда сребърната ивица на Средиземно море. Вървях по песъчлива пътека през гора от пинии, покрай голите варовикови скали, придобили от ерозията формата на руини, след което излязох на открито пространство — хълм, който стига до Бержери дьо Тедена. Оттам, отвъд платото, се вижда отстоящото на няколко часа път село Сен Морис дьо Навасел. На по-малко от миля от него се намира дълбокият пролом Горж дьо Вис. Някъде вляво, в края на пролома, е Долмен дьо ла Прюнаред.

Най-напред трябваше да се изкача отново през гористия пояс и да стигна до Ла Вакери. Само какво просто удоволствие е да влезеш в едно село и да си тръгнеш от него пешком. Можеш да задържиш временно илюзията, че докато животът на другите е фокусиран около къщи, взаимоотношения и работа, ти си самодостатъчен и свободен, необременен от собственост и задължения. Това е изключителното усещане за лекота, което не можеш да изпиташ, ако минаваш през селото с кола, като част от автомобилния трафик. Реших да не се отбивам в бара за кафе и спрях само да погледна отблизо паметника оттатък пътя и да препиша в бележника си надписа около основата му.

Напуснах селото по един второстепенен път и завих на север по красива пътека, която води до пролома. За пръв път от пристигането си насам бях истински доволен и усетих старата си любов към тази обезлюдена част от Франция напълно възродена. Досадно повтарящите се реплики от караницата между Джун и Бърнард започнаха да заглъхват. Отзвучаваше и вълнението ми от преживяното в Берлин — сякаш безброй мускулчета на врата ми бавно се отпускаха и едновременно с това в мен се разкриваше спокойно и огромно пространство в унисон с пейзажа, през който преминавах. Както правя понякога, когато съм щастлив, мислех си за историята на моето съществуване, сведена до периода от осемгодишната ми възраст до Майданек, и за това как бях намерил спасение. На хиляди мили от мен, в една от милионите къщи, или близо до нея, се намираха Джени и четирите ни деца — моето племе. Аз им принадлежах; животът ми имаше корени и беше богат. Пътят беше равен и се движех с равномерна скорост. Започнах да си представям как мога да подредя материала си за мемоарите. Мислех за работата си и за това какви размествания да направя в офиса, за да е по-удобно на хората, които работят там. Тези и подобни на тях планове занимаваха съзнанието ми по целия път до Сен Морис.

Усещането ми за безоблачна независимост не ме напусна и докато вървях през селото. Изпих една бира на терасата на Отел дьо Тийол — може би дори на същата маса, на която младите новобрачни бяха чули разказа на кмета по време на обеда. Взех си стая, за да пренощувам, след което се наканих да извървя пътя — от около миля — до долмените. За да спестя време, тръгнах по шосето. На неколкостотин ярда вдясно от мен беше скритият от възвишение край на пролома, а вляво и напред се простираше по-суровият пейзаж на платото — спечена от сушата земя, обрасли с пелин ливади, телеграфни стълбове. Точно след Ла Прюнаред — порутената ферма — поех по песъчлива пътека вдясно и след пет минути бях при долмените. Оставих еднодневката, седнах на голямата плоска плоча и обелих един портокал. Камъкът почти не се беше затоплил от следобедното слънце. По пътя до мястото нарочно бях освободил съзнанието си от всякакви намерения, но сега, вече пристигнал, те ми изглеждаха съвсем ясни. Вместо да бъда пасивна жертва на гласовете на моите герои, аз минавах по техните стъпки, за да пресъздам момента, в който Бърнард и Джун, седнали там, режат парчета saucisson, чупят парчета ронещ се хляб и гледат на север оттатък пролома към своето бъдеще; исках да се свържа с оптимизма на тяхното поколение и да пресея първите съмнения на Джун в навечерието на сблъсъка. Исках да ги заваря влюбени, преди да започне доживотната им караница.

След петчасовата разходка обаче аз се чувствах пречистен. Уравновесен и целенасочен. Не бях в настроение да срещам призраци. Съзнанието ми все още бе ангажирано със собствените ми замисли и планове. Вече не бях склонен да бъда обсебван. Гласовете наистина бяха изчезнали; тук нямаше никой, освен мен. Ниското ноемврийско слънце вдясно осветяваше сложните очертания на далечния зъбер. Не ми трябваше нищо повече от удоволствието, което ми доставяха мястото и спомените за семейните ни излети дотук с Бърнард и децата ни, когато използвахме голямата каменна плоча за маса.

Доядох и втория портокал и обърсах ръце в ризата си, като че бях ученик. Възнамерявах да се върна по пътеката, която се вие покрай пролома, но от последното ми идване насам тя бе обрасла с бодливи храсти. След стотина ярда трябваше да се върна обратно. Усетих раздразнение. Мислех си, че държа нещата под контрол, а ето че последва незабавно опровержение. Утеших се обаче, като си спомних, че това е пътеката до Сен Морис, по която Бърнард и Джун бяха тръгнали онази вечер. Това беше техният маршрут, а моят беше различен — първо до старата ферма, а после обратно по пътя. Повече би ми допаднало, ако трябваше да превърна обраслата пътека в символ.

Възнамерявах да приключа с този раздел от мемоарите в мига, когато се върна от долмена и се почувствам достатъчно освободен от героите си, за да мога да пиша за тях. Трябва обаче да разкажа накратко какво се случи в ресторанта на хотела онази вечер, понеже е драма, разиграла се единствено за мен. Беше олицетворение, макар и изкривено, на моите грижи, на самотата ми от детството; представляваше пречистване, екзорсизъм, при който действах в името на моята племенница Сали, както и заради себе си, и отмъстих и за двама ни. Описано с езика на Джун, това беше друго „обсебване“, при което самата тя присъстваше и ме наблюдаваше. Без съмнение бях почерпил сили от куража, проявен от нея при изпитанието, на което е била подложена на миля от там преди четирийсет и три години. Може би Джун би казала, че онова, на което всъщност трябваше да се противопоставя, се е криело вътре в мен, защото в самия край аз се спрях и се отдръпнах, щом чух думите, които обикновено казват на кучета: Ça suffit! Престани!

Не си спомням точно как се стигна до това, но в един момент, след като се върнах в Отел дьо Тийол, или докато седях на бара и пиех перно, или половин час по-късно, когато излязох от стаята си и отидох да потърся сапун, научих, че patronne e госпожа Моник Ориак — име, което помнех от бележките си. Това със сигурност беше дъщерята на мадам Ориак, грижила се за Джун, а може и тя да беше момичето, сервирало обеда, докато кметът е разказвал своята история. Реших да й задам няколко въпроса, за да разбера какво си спомня. Но барът изведнъж се беше изпразнил, празна беше и трапезарията. Дочух гласове в кухнята. С чувството, че малките размери на заведението по някакъв начин оправдават своеволието ми, аз побутнах летящата врата и влязох.

Пред мен, в кошница от ракита, видях купчина окървавена козина. В далечния край на кухнята се разгаряше разправия. Мадам Ориак и нейният брат, готвачът, както и момичето, което работеше и като камериерка, и като келнерка, ме изгледаха и продължиха да говорят един през друг. Стоях и чаках край печката, където вреше тенджера със супа. След половин минута щях да изляза на пръсти и да опитам по-късно, ако не бях установил, че аз съм предметът на спора. Хотелът трябвало да е затворен. Но понеже момичето пуснало господина от Англия да остане — мадам Ориак ме посочи с опакото на китката си, — на нея, мадам Ориак, се наложило заради принципа да даде две стаи на едно семейство, а току-що била пристигнала и дама от Париж. Как щели да нахранят всички тези хора? Персоналът бил в намален състав.

Брат й каза, че няма да е трудно, стига гостите да си поръчат менюто от седемдесет и пет франка — супа, салата, заек и сирене — и да не очакват, че могат да избират. Момичето го подкрепи. Мадам Ориак изтъкна, че това не е ресторантът, на който иска да е управителка. В този миг аз се изкашлях, извиних се и споделих убеждението си, че гостите са извънредно щастливи от факта, че хотелът е все още отворен толкова късно през годината, а при тези обстоятелства меню „а ла карт“ е напълно приемливо. Мадам Ориак напусна кухнята, като издаде някакъв съскащ звук, изразяващ нетърпение, и тръсна глава, което пък бе форма на съгласие, а брат й разпери победоносно ръце. Още една отстъпка бе нужна: за да се облекчи работата, всички гости трябваше да вечерят рано и по едно и също време — в седем и половина. Казах, че за мен това е съвсем добре, а готвачът изпрати момичето да осведоми останалите.

Половин час по-късно аз първи се разположих в трапезарията. Вече имах чувството, че съм нещо повече от гост. Бях вътрешен човек, запознат със скрития механизъм на хотела. Самата мадам Ориак ми донесе хляб и вино. Настроението й се беше оправило и скоро изяснихме, че тя наистина беше работила там през 1946 година и макар че — естествено — не си спомняше престоя на Бърнард и Джун, разбира се, че й беше известна историята на господин кмета за кучетата; обеща ми да поговорим, когато се освободи. След мен се появи дамата от Париж. Беше малко над трийсетте, с измъчена, изпита красота, с външния вид, характерен за някои французойки, изглеждащи крехки и свръхнагласени — прекалено безупречни за моя вкус. Имаше хлътнали страни и огромните очи на гладуващ човек. Предположих, че няма да яде много. Токчетата й изтропаха, когато мина по плочките, преди да стигне до един далечен ъгъл, до най-отдалечената от мен маса. Игнорирайки напълно присъствието на единствения човек в помещението, тя създаваше парадоксалното впечатление, че всяко нейно движение е предназначено за мен. Бях оставил книгата, която четях, и тъкмо се чудех дали наистина е така, или става въпрос за една от онези мъжки проекции, от които жените понякога се оплакват, когато влезе семейството.

Бяха трима: съпруг, съпруга и седем-осемгодишно момченце; пристигнаха, обгърнати от собственото си мълчание; несъмнено излъчващи семейна напрегнатост, те се придвижиха през още по-дълбоката тишина на трапезарията, за да се настанят през една маса от мен. Когато сядаха, столовете им шумно изскърцаха. Мъжът — петелът в своя малък курник — облегна татуираните си ръце на масата и се огледа. Най-напред се взря в дамата от Париж, която не вдигна — или не пожела да вдигне — поглед от менюто, а после очите му срещнаха моите очи. Кимнах, но не бях удостоен с внимание. Той просто отчете присъствието ми, а подир това промърмори нещо на жена си, която извади от чантата си „Голоаз“ и запалка. Докато родителите палеха цигари, аз погледнах момчето, което седеше само от другата страна на масата. Имах чувството, че преди няколко минути пред трапезарията е имало сцена, лошо поведение на детето, заради което са му се скарали. То седеше, без да помръдва; може би се мусеше; лявата му ръка бе отпусната до тялото, а дясната си играеше с приборите.

Мадам Ориак пристигна с хляб, вода и охладена бутилка червено вино, което почти не се пиеше. Щом си тръгна, момчето още повече се отпусна на стола, опря лакът на масата и облегна глава на ръката си. Майката тутакси замахна и силно перна детето по рамото, за да се изправи. Бащата, присвил очи заради дима, сякаш не забеляза. Всички мълчаха. Жената от Париж, която седеше оттатък семейството, решително се бе втренчила в един от празните ъгли на стаята. Момчето се свлече по облегалката, впери очи в скута си и взе да си разтрива ръката. Майка му с изящество изтръска цигарата си в пепелника. Не можеше да се каже, че прилича на побойница. Беше пухкава и розова, с приятно кръгло лице, на бузите с червени като на кукла петна, но тъкмо разликата между държането й и образа й на майка беше зловеща. Почувствах се потиснат от присъствието на това семейство и жалкото му поведение, за което не можех да направя нищо. Ако имаше къде другаде да се нахраня в селото, щях да отида там.

Свърших моя lapin du chef[8], а семейството още беше на салатата. Няколко минути се чуваше само потракването на приборите по чиниите. Не ми беше възможно да чета, затова тихо ги наблюдавах над книгата. Бащата чупеше залъци хляб в чинията си, за да отопи остатъците от винегрета. Навеждаше глава, за да поеме всяка хапка, сякаш не го хранеше неговата ръка. Момчето свърши, побутна чинията си на една страна и обърса уста с опакото на ръката си. Приличаше на жест, дължащ се на разсеяност, защото то се хранеше внимателно и доколкото виждах, устата му не беше омазана с ядене. Но аз бях външен човек, а това може би бе жест на предизвикателство, продължение на отколешен конфликт. Бащата мигновено изтърси някаква фраза, включваща думата serviette[9]. Майката спря да се храни и ги наблюдаваше, без да отмества поглед. Момчето взе кърпата от скута си и внимателно я притисна не към устата си, а към едната, а после и към другата буза. За едно толкова малко дете това със сигурност беше безхитростен опит да постъпи правилно. Баща му обаче не мислеше така. Наведе се през празната салатиера и силно блъсна детето под ключицата. Ударът свали момчето от стола на земята. Майка му се надигна и улови ръката му. Искаше да се намеси, преди то да се разреве, и така да запази приличие в ресторанта. Детето едва ли си даваше сметка къде е, докато тя не изсъска: Tais-toi! Млък! Tais-toi! Без да става от мястото си, майката успя да издърпа момчето обратно на стола, който мъжът й сръчно бе изправил с крак. Двойката определено действаше в съзвучие. Изглежда, смятаха, че щом продължават да си седят, значи съумяват да избегнат неприятната сцена. Момчето не мърдаше от мястото си и хленчеше. Майка му предупредително вдигна пред него неподвижния си показалец и го държа така, докато то не млъкна напълно. Свали ръката си, все още без да откъсва очи от него.

Собствената ми ръка се разтрепери, докато си сипвах от рядкото кисело вино на мадам Ориак. Изпразних чашата си на няколко глътки. Това, че на момчето не позволиха дори да заплаче, ми се стори дори по-ужасно от удара, който го повали на пода. Потресе ме неговата самота. Спомних си собствената си самота след смъртта на родителите ми — как не можех да изразя пред другите изпитвания ужас, как не очаквах нищо. За това момче обаче нещастието беше просто състояние на околния свят. Можеше ли някой да му помогне? Огледах се. Парижанката беше обърнала глава, но от начина, по който се мъчеше да запали цигарата си, ставаше ясно, че е видяла всичко. В далечния край на трапезарията до бюфета стоеше младото момиче и чакаше да вдигне чиниите ни. Французите са забележително мили и търпеливи с децата. Положително някой щеше да каже нещо. Някой трябваше да се намеси. Но не аз.

Обърнах още една чаша вино. Семейството заема неприкосновено, лично пространство. Зад стени — както видими, така и умозрителни — то създава собствени правила за своите членове. Момичето се приближи и разчисти масата ми. После отново дойде, за да вземе салатиерата на семейството и да остави чисти чинии. Мисля, че разбирам какво стана тогава с момчето. Когато масата беше подготвена за следващото ядене и сервираха задушения заек, то започна да плаче — фактът, че келнерката бе дошла и си беше отишла, се явяваше потвърждение, че след като са го унизили, животът ще продължи както обикновено. Чувството му за изолация беше пълно и то не можеше да сдържи изпитвания ужас.

Най-напред бе разтърсено от опита да направи именно това, а после изплака — неприятен остър звук, който се засили (въпреки че майка му отново вдигна пръст), а после се разля в ридание и премина в хълцане при отчаяния му опит да си поеме дъх. Бащата остави новата цигара, която се канеше да запали. Изчака миг, да види какво ще последва глътката въздух, и когато плачът се извиси, ръката на мъжа описа широка дъга през масата и опакото й се стовари върху лицето на момчето.

Не беше възможно. Помислих си, че ми се привижда — един як мъж не може да удря дете по такъв начин, с неудържимата сила на омразата, изпитвана от възрастния. Главата на детето се отметна назад, ударът го отнесе, заедно със стола, на който седеше, почти до моята маса. Облегалката се удари в пода и това попречи на главата му да пострада. Келнерката тичаше към нас и едновременно с това викаше мадам Ориак. Не бях решил да се изправям, но се оказах на крака. За миг срещнах погледа на жената от Париж. Тя не помръдваше. После мрачно кимна. Младата келнерка беше прегърнала детето, седеше на пода и на пресекулки — мелодично, като глас на флейта — изразяваше своята загриженост; спомням си, че като стигнах до масата на бащата, си помислих, че това е прекрасен звук.

Съпругата му бе станала от мястото си и превзето казваше на момичето:

— Вие не разбирате, мадмоазел. Заради вас ще стане още по-лошо. Той ще започне да пищи, макар да знае какво го очаква. Винаги постига своето.

Мадам Ориак не се виждаше. И отново не бях взел решение, не бях преценил в какво се забърквам. Мъжът беше запалил цигарата си. Изпитах известно облекчение, че ръцете му треперят. Той не ме погледна. Заговорих му с ясен, разтреперан глас, сравнително правилно, но фактически без да употребявам идиоми. Не владеех езика до съвършенство като Джени. Говоренето на френски извисяваше както чувствата, така и думите ми до някаква театрална, неловка тържественост и както стоях там, за кратко време имах усещането, че съм от онези неизвестни френски граждани, изникнали от нищото в преломен момент от историята на своя народ, за да импровизират думите, които тази история ще запише върху камък. Дали пък това не беше Клетвата в залата за игри с топка[10]? Дали не бях Камий Демулен в кафе „Фоа“[11]?

Всъщност всичко, което казах, беше буквално: „Мосьо, отвратително е да се удря дете по този начин. Вие сте животно; животно сте, мосьо. Ако не ви е страх да се биете с човек с вашия ръст, с радост ще си разбия мутрата“.

Нелепата грешка на езика накара мъжа да се отпусне. Той ми се усмихна и бутна стола си, за да го отдалечи от масата. Виждаше среден на ръст бледен англичанин, който още държеше салфетката си в ръка. От какво можеше да се плаши един мъж с татуирани жезли на всеки от издутите си бицепси?

— Ta gueule[12]? Ще бъда щастлив да ти помогна да я разбиеш!

И той посочи с глава към вратата.

Последвах го покрай празните маси. Направо не ми се вярваше. Отивахме навън. Някаква безразсъдна възбуда направи крачките ми по-леки и аз сякаш се реех над пода на ресторанта. Когато излизахме, мъжът, когото бях предизвикал, остави летящата врата да ме блъсне. Поведе ме оттатък безлюдния път към бензиновата колонка, която се виждаше под една улична лампа. Обърна се, за да ме погледне и да приключи с въпроса, но аз вече бях взел решение и още докато вдигаше ръце, моят юмрук летеше към лицето му, следван от цялата тежест на тялото ми. Ударих го енергично право в носа, с такава сила, че когато чух да изхрущява костта, усетих как изпука и едно от кокалчетата ми. Последва изпълнен с доволство миг, в който той очевидно беше зашеметен, но не падна. Ръцете му се отпуснаха край тялото, а той стоеше и ме гледаше, докато го удрях с лявата ръка — един, два, три пъти: лице, шия, корем, — докато не падна. Понечих да го ритна и мисля, че можех да го ритам и да го тъпча до смърт, ако не бях чул глас, а когато се обърнах, видях тънка фигура на осветения праг оттатък пътя. Гласът беше спокоен. Monsieur, je vous prie. Ça suffit[13].

Веднага разбрах, че въодушевлението, което ме ръководеше, няма нищо общо с възмездието и справедливостта. Ужасен от себе си, отстъпих назад.

Пресякох пътя и последвах жената от Париж вътре. Докато чакахме полицията и линейка, мадам Ориак превърза ръката ми с бинт и отиде зад бара да ми сипе коняк. А на дъното на хладилника намери последния сладолед от лятото за момчето, което още седеше на пода и се съвземаше в майчинската прегръдка на красивата млада келнерка. Която, трябва да се каже, беше поруменяла и изглеждаше изпълнена с голямо щастие.