Черните кучета

Част четвърта

Сен Морис дьо Навасел, 1946 г.

През пролетта на 1946 година, когато вече е съществувала новоосвободена Европа и е имало изгоден валутен курс, тъстът и тъща ми — Бърнард и Джун Тремейн — заминали на меден месец във Франция и Италия. Двамата се запознали през 1944 година в административния център на Лондонския университет в Блумсбъри, за който работели. Бащата на съпругата ми, завършил научния факултет на Кеймбридж, бил назначен на канцеларска длъжност с известно отношение към разузнаването. Ставало дума за някакви специални доставки. Тъща ми — лингвист, работела в служба, която поддържала връзка с правителството в изгнание или, както обикновено го казваше самата тя, оправяла обърканите чувства на Свободните французи. Случвало се да се озове в една и съща стая с Дьо Гол. Преводаческата работа по проект, включващ превръщането на шевни машини с педал в генератори на електрически ток, я отвела до офиса на бъдещия й съпруг. Разрешили им да напуснат едва близо година след края на войната. Оженили се през април. Идеята им била да прекарат лятото в пътуване, преди да се установят в мирното време, брачния живот и цивилната работа.

В годините, когато тези неща имаха по-голямо значение за мен, често размишлявах надълго и нашироко за различния тип военновременна работа, достъпна за хората от различни класи; за жизнерадостната им увереност, че имат избор — типичното за младите хора желание да опитват нови форми на свобода. Но доколкото ми е известно, това едва ли има отношение към живота на моите родители. Те също се бяха оженили скоро след края на войната. Майка ми работела в селското стопанство, в рамките на военновременната помощ, което, както твърдяха лелите ми, й било омразно. През 1943 година се прехвърлила във фабрика за боеприпаси край Колчестър. Баща ми служел в пехотата. Преживял без драскотина евакуацията от Дюнкерк, участвал в сражения в Северна Африка и накрая куршумът го намерил при десанта в Нормандия. Минал през дясната му ръка, без да засегне кост. И моите родители са можели да пътуват след войната. Оказало се, че са наследили няколкостотин лири от дядо ми горе-долу по времето, когато баща ми бил демобилизиран. На теория са имали свободата да го направят, но се съмнявам, че им е дошло наум — както на тях, така и на някой от приятелите им. Преди време смятах за още един недостатък на моя произход това, че бяха използвали парите, за да купят една от еднотипните къщи, в която се бяхме родили със сестра ми, както и да започнат бизнеса си с железария, от който се издържахме след внезапната им смърт.

Сега обаче мисля, че разбирам малко повече. Тъст ми е прекарвал работното си време в решаването на технически проблеми, като например създаването на безшумен генератор, захранващ безжични предаватели в отдалечени френски ферми, където нямало електричество. Вечер се прибирал в квартирата си във Финчли, където ядял еднообразна военновременна храна, а в почивните дни ходел при родителите си в Кобам.

По-късно по време на войната дошъл ред на ухажването, ходенето на кино и неделните излети в Чилтърн. Съпоставете това с живота на сержант от пехотата: неизбежните пътувания извън страната, досадата, тежкия стрес от насилствената смърт и ужасните рани на близки приятели, липсата на личен живот, никакви жени, нередовно получаване на вести от дома. По време на бавното придвижване на баща ми на изток през Белгия с пулсираща ръка перспективата да съществуваш в най-обикновена обстановка на еднообразни задължения сигурно е придобила привлекателност, съвсем непозната на тъста и тъща ми.

Разбирането на тези различия изобщо не им придава по-приемлив вид и аз винаги съм знаел чия война бих предпочел. През медения си месец младоженците пристигнали в италианския крайморски град Леричи в средата на юни. Хаосът и опустошенията в следвоенна Европа, особено в Северна Франция и Италия, ги потресли. Предложили услугите си за месец и половина като доброволци в пакетажен пункт на Червения кръст в предградията на Леричи. Работата била еднообразна, тежка и продължавала дълги часове. Хората били изтощени, притеснени от всекидневните грижи за оцеляването си и никой не се интересувал, че това са младоженци на меден месец. Прекият им началник — il capo — не ги харесвал. Имал зъб на британците, но бил прекалено горд, за да отваря дума за това. Те били на квартира при синьор и синьора Масуко, все още в траур по двамата си синове, единствените им деца, загинали в една и съща седмица на петдесет мили един от друг точно преди Италия да капитулира. Понякога английските младоженци се будели нощем от плача на възрастните родители, които скърбели на долния етаж за своята загуба.

Хранителните дажби — поне на хартия — били сносни, но местната корупция ги свеждала до минимум. Бърнард се оплаквал от обрив, разпространил се от ръцете до шията му и оттам — по лицето. Джун всекидневно получавала неприлични предложения, макар че специално за да ги избегне, сложила на пръста си бронзова халка от завеса. Мъжете непрекъснато заставали прекалено близко или се отърквали в нея, докато минавали в полумрака на пакетажната барака, щипели задните й части или голата й ръка. Според другите жени проблемът бил в това, че е русокоса.

Можели всеки момент да си тръгнат, но те, семейство Тремейн, били търпеливи. Това било тяхното малко изкупление за удобната им война. Било също така и израз на техния идеализъм — „да спечелиш мира“ и да помогнеш в „построяването на нова Европа“. Но заминаването им от Леричи било доста тъжно. Никой не го забелязал. Скърбящите италианци се грижели за свой умиращ родител на последния етаж и къщата била пълна с роднини. Червеният кръст се разтърсвал от скандал за злоупотреби. Една сутрин в началото на август Бърнард и Джун се измъкнали призори, за да чакат на шосето автобуса, който да ги откара на север, в Генуа. Както стояли там в сумрака, потиснати и почти без да разговарят, те положително са щели да са доволни от своя принос към нова Европа, ако са знаели, че е заченато първото им дете — дъщеря им, моята съпруга, която един ден ще поведе сериозна битка за място в Европейския парламент.

Пътували с влак и автобус на запад през Прованс, през леещи се порои и електрически бури. В Арл се запознали с френски държавен чиновник, който ги откарал до Лодев в Лангедок. Казал им, че ако останат в неговия хотел за седмица, ще ги вземе със себе си в Бордо. Небето се изчистило и понеже още две седмици не било необходимо да се завръщат в Англия, тръгнали да обикалят околностите пеша.

Това е област, където високите карстови плата се издигат на хиляда фута над крайбрежната равнина. На места живописните скали се спускат стотици стъпки отвесно. Лодев се намира в началото на един от проходите — тогава на тесен междуселски път, сега на оживеното шосе RN 9. Изкачването нагоре все така впечатлява, но при сегашното голямо движение едва ли би било приятно да ходиш пеша. В онези дни човек е можел да прекара един спокоен ден, като поеме нагоре между извисяващите се скални формации и не спре да се катери, докато не види пред себе си на трийсет мили в южна посока блестящата ивица на Средиземно море. Семейство Тремейн пренощували в градче на име Льо Келар, където си купили овчарски шапки с широки периферии. На другата сутрин слезли от пътя и тръгнали на североизток през Кос дьо Ларзак, като всеки носел по два литра вода.

Районът е един от най-безлюдните във Франция. Сега хората там са още по-малко, отколкото преди сто години. Потънали в прахоляк пътеки, които не са маркирани и на най-добрите карти, се вият през местности, обрасли с пирен, прещип и чемшир. Изоставени стопанства и селца се гушат в долчинки с изумителна зеленина, където малките пасища са разделени от древни стени с циклопска зидария, а пътеките между тях, оградени с високи къпинови храсти, шипки и дъбове, напомнят на родната Англия. Но скоро всички те отново отстъпват пред пустошта.

Към края на деня семейство Тремейн попаднали на Долмен дьо ла Прюнаред, една праисторическа гробищна могила. Само на няколко ярда по-нататък се стигало до дълбок пролом, прорязан в скалите от река Вис. Спрели там, за да довършат провизиите си — огромни домати от сорт, какъвто не били виждали в Англия, хляб отпреди два дни, станал на камък, и наденица — saucisson, — която Джун нарязала с джобното ножче на Бърнард. Мълчали от часове, а сега, седнали на хоризонталната плоча на долмена, вперили поглед на север, оттатък пропастта, към Кос дьо Бланда и отвъд платото, където се издигали Севените, започнали оживено да обсъждат пътя си за следващия ден през прекрасния чужд пейзаж и този разговор се слял с чувството им за живота, който им предстои. Бърнард и Джун били членове на Комунистическата партия и говорели за бъдещето. В продължение на часове всичко — трудно разрешими подробности от битието, бебето, разстоянията между селата, изборът на пътеки, разгромяването на фашизма, класовата борба и големият двигател на историята, поела в посока, вече известна на науката и предоставила на партията неотменимото право да управлява — се смесило в една зашеметяваща картина, в мамещ ги път, започнал от началото на тяхната любов и преминал през огромното пространство от плата и планини, които, докато те разговаряли, почервенели, а после потъмнели. Мракът настъпвал заедно с безпокойството на Джун. Дали вече не е губела вяра? Изкусителна била тази тишина без възраст, която сякаш искала да я погълне, но всеки път, когато Джун спирала собствените си оптимистични приказки, за да й обърне внимание, празнотата се запълвала от звучните баналности на Бърнард, от милитаризирания вакуум, от „фронта“, „атаката“ и „враговете“ на марксистко-ленинската мисъл.

Светотатствената неувереност на Джун само временно отстъпила, когато вечерта двамата бавно тръгнали за близкото село Сен Морис, за да приключат, или да разширят своята дискусия за бъдещето, като се любят — може би на самата пътека, където земята била най-мека. Но на следващия ден, а и на по-следващия, както и на всички последвали дни кракът им повече не стъпил в метафоричния пейзаж на тяхното бъдеще. Заминали си на другия ден. Изобщо не се спуснали по Горж дьо Вис, не тръгнали по загадъчния, издигнат нависоко канал, който изчезва в скалата, не прекосили реката по средновековния мост, нито се изкатерили, за да минат през Кос дьо Бланда и да обикалят праисторическите побити камъни, мегалитните гробове и долмените, пръснати из пустошта; изобщо не предприели дългото изкачване през Севените до Флорак. На другия ден започнали своите индивидуални пътешествия.

На сутринта двамата напуснали Отел дьо Тийол и Сен Морис. Докато прекосявали красивото просторно пасище и обраслата с прещип местност, разделяща селото от края на пролома, двамата отново потънали в мълчание. Било едва девет, но вече ставало прекалено горещо. Четвърт час се лутали, изгубили пътеката и се наложило да минат напряко през една ливада. Оглушителното жужене на цикади, уханието на тревите, по които стъпвали, кръвожадното слънце в своето небе с невинно син цвят — всичко, което изглеждало на Джун толкова екзотично и южно предния ден, днес я тревожело. Безпокояла се, че се отдалечават още повече от багажа си в Лодев. На рязката утринна светлина усещала тежестта на сухия хоризонт, безводните планини пред тях и милите, които трябвало да извървят този ден, за да стигнат до град Льо Виган. Дните, през които щели да вървят, й се стрували безсмислено отклонение от обзелата я несигурност.

Движела се на трийсетина стъпки зад Бърнард, в чиято тромава походка имало толкова увереност, колкото и в изказваните от него мнения. Джун намерила убежище в престъпните си буржоазни мисли — за къщата, която щели да купят в Англия, с чистите, изтъркани дъски на кухненската маса, простите порцеланови чаши и чинии в синьо и бяло, дадени й от нейната майка; за бебето. Пред тях се виждала ужасната отвесна скала в северния край на пролома. Теренът вече леко се накланял, растителността се променяла. Вместо безгрижна радост, Джун изпитала безпричинен страх, твърде неопределим, за да се оплаква от него на глас. Било агорафобия, опосредствана може би от мъничкото нещо, което растяло в нея, от бързото делене, подготвящо съществуването на Джени.

Не можело и въпрос да става да се върнат заради някакво леко, неясно безпокойство. Предишния ден постигнали съгласие, че тук най-после месеците, прекарани в чужбина, се били осмислили. Защо тогава, след като оставили зад себе си времето в пакетажната барака на Червения кръст и ги очаквала английската зима, Джун не се радвала на огряната от слънцето свобода, какво й имало?

Там, където пътеката рязко тръгвала нагоре, двамата спрели, за да се полюбуват на гледката. Отсреща, оттатък дългото половин миля ярко празно пространство се виждала отвесната стена на почерняла скала, спускаща се триста фута надолу. На места жилави закърнели дъбове си били намерили опора и малко почва в процепите и по издатините. Тази луда енергия, с която животът се вкопчвал и в най-дивите места, действала на Джун уморително. Усетила, че силно й се повдига. На хиляда фута по-долу реката се губела сред дърветата. Пустият въздух, пропит от светлината на слънцето, сякаш съдържал в себе си тъмнина, разположена непосредствено отвъд обсега на зрението.

Джун стояла на пътеката и двамата тихо си разменяли одобрителни възгласи. Пръстта наоколо била отъпкана от други туристи, спрели да направят същото. От благоговение. Истинската реакция обаче бил страхът. Джун донякъде си спомняла разказите на пътешественици от осемнайсети век за Езерната област в швейцарските Алпи. Планинските върхове плашели, отвесните проломи ужасявали, дивата природа представлявала хаос, порицание заради грехопадението, напомняне за вечния страх.

Опряла леко ръка на рамото на Бърнард, оставила раницата на земята между краката си, Джун говорела, за да убеди себе си, и слушала, за да бъде убедена, че онова, което лежи пред тях, е въодушевяващо и по някакъв начин тъкмо защото е нещо естествено, представлява олицетворение и отражение на тяхната човешка доброта. Но, разбира се, дори само заради безводието си това място им било враг. Всичко, което растяло там, било жилаво, закърняло, бодливо, враждебно, съпротивлявало се на докосването им, пазело течностите в себе си, защитавайки горчивата кауза на оцеляването. Джун свалила ръката си от рамото на Бърнард и посегнала към бутилката с вода. Не можела да изкаже страха си, защото той изглеждал толкова несъстоятелен. Изпитвала силен дискомфорт, но всяко определение, което давала на състоянието си, я карало още повече да се възхищава от гледката и да продължава пътя си на бъдеща млада майка, влюбена в съпруга си, състрадателно рационална социалистка и оптимистка, неподвластна на суеверия, тръгнала на поход в страната, по която е специалист, като отплата за дългите военни години и скучните седмици в Италия, възползваща се от последните дни на безгрижна почивка преди Англия, отговорностите и зимата.

Пренебрегнала страха си и започнала да говори с въодушевление. Макар да знаела от картата, че мястото за пресичане на реката при Навасел е мили нагоре по течението, а спускането ще отнеме два или три часа. Смятали да излязат от пролома, като поемат по по-краткия и по-стръмен път в горещината по пладне. Целия следобед щели да прекосяват Кос дьо Бланда — обляното от горещината плато, което виждала отсреща. Нуждаела се от всички свои сили и ги призовавала посредством говоренето. Чула се, че благосклонно сравнява Горж дьо Вис с Голф дьо Вердон в Прованс. Говорела и ставала двойно по-весела, въпреки че мразела всеки пролом, всяка клисура и падина на света и искала да си иде у дома.

След което започнал да говори Бърнард — докато си вземали раниците и се канели отново да потеглят. Голямото му добродушно лице с набола брада и щръкнали уши било изгоряло. Заради изсушената кожа изглеждал като покрит с прах. Нима можела да го изостави? Той разказвал за някаква клисура в Крит. Бил чул, че е страхотно място за туризъм през пролетта сред дивите цветя. Можели да опитат да идат там догодина. Джун вървяла на няколко крачки пред него и енергично кимала.

Смятала, че просто е изпаднала в моментно настроение, че й е трудно да тръгне, но че ритъмът на ходенето ще я успокои. До вечерта в хотела на Льо Ваган безпокойството й щяло да придобие комично малки размери, а с чаша вино в ръка щяло да изглежда само елемент от разнообразието на деня. Пътеката лениво се виела на зигзаг по широка издатина, която плавно се спускала надолу. По тази повърхност се вървяло лесно. Джун наперено нахлупила под ъгъл широкополата си шапка, за да се пази от слънцето, размахала ръце и хукнала по наклона. Чула, че Бърнард вика подире й, но решила да не му обръща внимание. Може дори да си е мислела, че като избърза напред, по някакъв начин ще го разколебае и той ще бъде този, който ще предложи да се върнат.

Взела един остър завой на пътеката и видяла на стотина ярда пред себе си край следващия завой да стоят две магарета. Там пътеката се разширявала, отстрани имало чимширени храсти, които изглеждали като специално засадени, на толкова равни разстояния били. Мярнало й се нещо интересно по-надолу и тя се навела над края на пътеката, за да го разгледа. Представлявало стар напоителен канал, направен от камък и вграден в едната страна на пролома. Виждала се пътеката край него. След половин час щели да си наплискат лицата и да разхладят ръцете си. Като се отдръпнала от ръба, отново погледнала напред и установила, че магаретата са кучета — черни кучета с неестествени размери.

Не спряла веднага. Студенината, разпростряла се от стомаха надолу и слязла по краката й, предизвикала вцепенение, замразило евентуалната й реакция. Джун неуверено забавила ход и направила пет-шест крачки, преди да замре неподвижна и объркана насред пътеката. Те още не я били забелязали. Джун разбирала малко от кучета и не се бояла особено от тях. Дори агресивните животни по отдалечените стопанства на платото не я тревожели кой знае колко. Обаче тварите, препречили пътеката на седемдесет ярда от нея, били кучета само по силует. По размери напомняли на митични зверове. Внезапната им, противоестествена поява навявала мисли за пантомима, за алегория, която само тя можела да разгадае. В съзнанието й изникнала смущаващата представа за нещо средновековно, за жива картина, както многозначителна, така и ужасяваща. От разстояние изглеждало, че са животни, които кротко пасат. Но определено излъчвали дълбок смисъл. От страх Джун се почувствала изнемощяла; призляло й. Чакала да чуе звука от стъпките на Бърнард. Не било възможно да е толкова далече пред него.

В тези области, където селскостопанските животни са дребни и издръжливи, няма нужда от кучета с размери на магарета. Въпросните твари — вероятно исполински мастифи — душели тревисто място досами пътеката. Нямали каишки на врата, нямали си собственик. Движели се бавно. Изглеждало, сякаш действат заедно в името на обща цел. Черният им цвят — фактът, че и двете се оказали черни, че били двойка и нямали господар — я навел на мисълта за привидения. Джун обаче не вярвала в такива неща. В момента тази идея й се видяла привлекателна, защото тварите й се сторили познати. Били емблемата на изпитвания от нея страх, олицетворение на безименното, безразсъдно и скрито безпокойство, което я мъчело от сутринта. Не вярвала в призраци. Но вярвала в лудостта. Онова, което я плашело повече, отколкото присъствието на кучетата, било тяхното отсъствие, възможността изобщо да не съществуват. По-дребното от двете кучета вдигнало глава и я видяло.

Фактът, че животните можели да вършат нещо независимо едно от друго, сякаш потвърждавал съществуването им в реалния свят. Но това не носело утеха. Докато по-едрото куче продължавало да души тревата, другото стояло напълно неподвижно, вдигнало едната си лапа, и я гледало или се опитвало да долови миризмата й в топлия въздух. Джун била отрасла почти извън града, но всъщност си оставала градско момиче. Знаела поне, че не бива да бяга, но все пак оставала момиче на службата, библиотеката и киното. На двайсет и шест годишна възраст и тя като всички била получила своя дял от опасности. Веднъж немска „летяща бомба“ се взривила на триста ярда от мястото, където се криела; друг път, когато вечер започнали да изключват осветлението, пътувала с автобус, който се сблъскал с мотоциклет; на деветгодишна възраст паднала посред зима в затлачено от растителност езеро с всичките си дрехи. Сега си припомнила тези премеждия и металния вкус, с който всяко от тях изпълвало устата й. Кучето изминало няколко ярда и спряло. Със спусната опашка, здраво опряно на предни лапи. Джун отстъпила — първо една крачка, после още две. Коляното на левия й крак треперело. Десният й крак бил по-добре. Представила си зрителното поле на звяра: безцветен фон и един размазан потрепващ отвес — несъмнено човек, който става за ядене.

Била сигурна, че двете безстопанствени кучета умират от глад. По тези места, на две или повече мили от Сен Морис, дори на едно ловджийско куче щяло да му е трудно. А в случая ставало дума за кучета пазачи, отглеждани, за да бъдат агресивни, а не за да оцеляват. Или пък за домашни любимци, които са изгубили очарованието си, а изхранването им струва твърде скъпо. Джун отново отстъпила. Изпитвала страх, основателен страх, не от кучетата по принцип, а от тези кучета с неестествени размери на това отдалечено място. А от цвета им? Не, не се дължало на цвета. Второто, по-едрото куче, я забелязало, придвижило се напред и застанало до другаря си. Четвърт минута стояли неподвижни, после тръгнали към нея. Ако се били затичали, щяла да се окаже напълно безпомощна. Чувствала, че трябва да ги наблюдава непрекъснато, да ги вижда, че идват. Рискувала и погледнала назад — Бърнард го нямало никакъв на огряната от слънце пътека.

Той бил на повече от триста ярда от нея. Спрял, за да върже връзката на едната си обувка, и се захласнал по един керван от двайсетина кафяви космати гъсеници, които се придвижвали на инч от обувката му, всяка захапала задната част на гъсеницата пред нея. Извикал на Джун да се върне, за да ги види, но по това време тя вече се намирала зад първия завой. Бърнард бил обзет от научно любопитство. Шествието по пътеката, изглежда, имало цел. Той искал да разбере точно накъде се движи и какво ще се случи, когато стигне до определеното място. Стоял на колене с фотоапарат в ръце. Но през обектива не се виждало нищо особено. Тогава извадил бележник от раницата си и започнал да скицира гъсениците.

Кучетата били на по-малко от петдесет ярда и приближавали с бърз ход. Застанели ли до нея, щели да й стигат до кръста или да са дори още по-високи. Опашките им били спуснати, устите — отворени. Джун виждала розовите им езици. Нищо друго в този суров пейзаж не било розово на цвят, освен нежните й, изгорели крака, изложени на слънцето заради широките къси панталони. За да се успокои, тя се помъчила да си спомни за един престарял териер от Езерната област, принадлежал на нейна леля — как ноктите му стържели по гладките дъбови дъски, докато прекосявал бавно вестибюла на пасторския дом, за да посрещне всеки нов посетител, нито приятелски, нито враждебно настроен, просто по задължение проявяващ интерес. Нали съществувало известно неподдаващо се на заличаване уважение, което кучетата изпитвали към хората, възпитавано в продължение на поколения и основано на един неоспорим факт — човешката интелигентност и кучешката глупост? Ами славословената преданост на кучетата, зависимостта им от хората и унизителното им желание да имат господари? Но на онова място ставало ясно, че правилата са просто обикновено споразумение, несериозен социален договор. Там нямало институции, които да гарантират човешкото превъзходство. Имало само пътека, собственост на онова създание, което може да върви по нея.

Кучетата продължили бунтарското си придвижване. Джун вървяла заднешком. Не се осмелявала да побегне. Извикала Бърнард веднъж, втори път, трети път. В слънчевия въздух гласът й прозвучал съвсем слабо. Това накарало кучетата да тръгнат по-бързо; вече почти тичали. Не трябвало да показва страха си. Но те щели да го подушат. Значи, не трябвало да изпитва страх. Ръцете й треперели, докато пипнешком търсела камъни по пътеката. Намерила три камъка. Хванала единия с дясната си ръка, а другите два държала с лявата, притисната до тялото. Оттегляла се странично, с лявото си рамо към кучетата. На едно място пътеката хлътвала, Джун се препънала и паднала. В бързината да стъпи отново на краката си тя почти отскочила от земята.

Още стискала камъните. Била си наранила ръката над лакътя. Дали миризмата от раната нямало да настърви кучетата? Помислила да изсмуче кръвта, но тогава трябвало да се откаже от камъните. Оставали повече от сто ярда до завоя на пътя. Кучетата били на двайсет ярда и скъсявали разстоянието. Когато най-сетне спряла, тя напуснала тялото си и се обърнала, за да ги погледне; отделената от себе си Джун се приготвила да наблюдава с безразличие — не, по-лошо, с примирение — как една млада жена бива изядена жива. Забелязала с отвращение, че издава някакво скимтене с всяко издишване на въздух, а от мускулния спазъм левият й крак така треперел, че вече не можел да поема тежестта й.

Облегнала се на малък дъб, наклонен над пътеката. Усещала раницата между себе си и дървото. Без да изпуска камъните, смъкнала раницата от раменете си и я сложила пред себе си. На петнайсет крачки от нея кучетата спрели. Джун осъзнала, че се е вкопчила в една последна надежда: страхът й може би просто се дължал на глупостта й. В същия миг надеждата й се разсеяла, защото се чуло ръмженето на по-едрото куче — равномерно боботене. По-дребното прилепило тяло към земята и стояло така, с напрегнати предни крака, готово да скочи. Другарят му започнал бавно да се придвижва наляво, без да скъсява разстоянието, така че станало възможно и двете кучета да бъдат в полезрението й само ако стрелка с очи ту едното, ту другото. По този начин ги виждала като вибрираща маса от несвързани детайли: необичайни, черни на цвят венци, отпуснати черни устни, очертани от бяла ивица, пукащи се мехурчета слюнка, гънки на езика, които се изглаждат по краищата му, жълто-червено око и гноен секрет, засъхнал в козината, отворени язви на предния крак и малко пяна, задържала се в отворената паст във формата на V, дълбоко в ъгълчето на челюстта, към която очите й все се връщали. Кучетата носели със себе си собствен облак от мухи. Някои от мухите вече дезертирали и кацали по нея.

Бърнард не изпитвал удоволствие от рисуването, нито пък скиците му приличали на видяното. Представяли онова, което знаел или което искал да знае. Диаграми или карти, на които по-късно щял да нанесе липсващите названия. Ако не успеел днес да разбере намеренията на тези гъсеници, можел поне да ги очертае и после лесно да се осведоми от справочниците. Бил изобразил една гъсеница във формата на овал. Отблизо ставало ясно, че гъсениците не са кафяви, а са на изящни оранжеви и черни ивици. На диаграмата си бил сложил само един вид ивици, нанесени старателно, пропорционално на дължината, а начертани с молив стрелки сочели цветовете. Преброил пътуващите в кервана — нелека задача, когато всеки участник се слива с тялото на следващия. Записал броя: двайсет и осем. Нарисувал водача анфас, като запазил относителния размер, разположението на челюстите и на фасетъчните очи. Както бил приклекнал и бузата му се била ожулила от пътеката, защото искал да види отблизо главата на гъсеницата водач и непроницаемото му лице, Бърнард си мислел за това, че съжителстваме на планетата със създания, които са ни толкова странни и чужди, колкото и ако са дошли от космоса. Ние обаче им даваме имена и спираме да ги забелязваме, или пък размерите им ни пречат да ги виждаме. Бърнард си напомнил да сподели тази мисъл с Джун, която в момента сигурно се връщала по пътеката, за да го потърси, и вероятно малко му се сърдела.

Джун заговорила на кучетата — първо на английски, после на френски. Насилила се да приказва, за да се пребори с прилошаването. С уверения тон на господарка дала команда на по-голямото куче, което стояло разкрачено и продължавало да ръмжи.

— Ça suffit!

Не си проличало да я чува. Гледало я, без да мига. Другарят му вдясно се примъкнал напред по корем. Ако лаели, щяла да се чувства по-добре. Паузите, прекъсващи ръмженето, предполагали, че обмислят нещо. Животните имали план. От челюстите на по-едрото куче на пътеката капнала слюнка. Тутакси няколко мухи я накацали.

Джун прошепнала: „Моля ви, вървете се! Моля ви! О, Боже!“. Възклицанието я навело на баналната мисъл за нейния последен и най-добър шанс. Опитала се да открие в себе си пространство за присъствието на Бог и й се сторило, че в задната част на главата си намира едни съвсем леки очертания, една многозначителна празнота, която не била забелязала дотогава. Празнотата сякаш се извисила и полетяла нагоре и навън, насочила се изведнъж към светъл и много високо разположен кръг, средоточие на бликаща енергия, или, както тя се опитала да го обясни по-късно, на „цветна и невидима светлина“, която я обгърнала и приела вътре в себе си. Ако това бил Бог, това била безусловно и самата тя. Дали въпросното Присъствие щяло да й помогне? Дали щяло да се впечатли от едно внезапно, користно приемане на вярата? Една отправена с хленч молитва към нещо, което съвсем ясно и разбираемо представлявало продължение на собственото й същество, й се струвала нелепа. Дори в този екстремен момент Джун съзнавала, че е открила нещо необикновено, затова взела решение да оцелее и да го проучи.

Все още с камъка в лявата си ръка, тя пъхнала дясната в раницата. Измъкнала оттам останалия saucisson, който яли предния ден, и го хвърлила на земята. По-дребното куче стигнало първо до него, но веднага отстъпило мястото на другаря си. Наденицата и пергаментовата хартия изчезнали за по-малко от трийсет секунди. Кучето се обърнало към Джун с потекли лиги. Между два от зъбите му имало заклещено триъгълно късче хартия. Кучката душела земята, където била паднала наденицата. Джун отново си пъхнала ръката в раницата. Напипала нещо твърдо между купчините сгънати дрехи. Измъкнала сгъваем нож с бакелитова дръжка. По-едрото куче бързо се приближило с още две крачки. Намирало се на десет стъпки от нея. Джун прехвърлила камъка в лявата си ръка, захапала бакелита и отворила ножа. Не можела обаче с една ръка да държи и него, и камъка. Трябвало да направи избор. Ножът с триинчовото острие бил последното, с което разполагала. Можела да го използва само когато кучетата се нахвърлят върху й. Затова го закрепила върху раницата с дръжката към нея. Отново взела камъка в дясната си ръка и притиснала гръб към дървото. Ужасеното стискане било затоплило камъка. Дръпнала назад ръката си. Сега, когато се канела да нападне, левият й крак започнал да трепери още повече.

Камъкът силно се ударил в земята и обсипал с по-дребни камъчета пътеката. Джун не уцелила по-голямото куче с близо фут. Кучето се сепнало, когато камъчетата стигнали до муцуната му, но не отстъпило и навело нос към мястото на удара все още с надеждата да получи храна. Когато отново я погледнало, извило глава на една страна, озъбило се и изръмжало — гаден хъхрещ звук. Станало така, както Джун се опасявала — била вдигнала летвата. Държала в ръка нов камък. Кучката прилепила уши към тялото си и се плъзнала напред. Джун метнала камъка, без да се цели и без надежда. Камъкът се изплъзнал от ръката й прекалено рано. Паднал без сила от едната й страна, а ръката й, неуравновесена от тежестта му, се размахала във въздуха.

Голямото куче се свило, готово за скок, в очакване на миг, в който тя ще отклони вниманието си. Мускулите на хълбоците му потръпвали. Един от задните крака търсел по-добра опора. Джун разполагала само със секунди и ръката й стиснала третия камък. Камъкът минал над гърба на кучето и се ударил в пътеката. Звукът накарал кучето да се извърне наполовина и в този миг, в тази допълнителна секунда, Джун настъпила. Нямала какво да губи. В почти помрачено съзнание предприела атака. Била преминала от страх към настървение, защото нейното щастие, мечтите й от последните няколко месеца, а сега и откровението с необикновената светлина щели да бъдат унищожени от две бездомни кучета. Хванала ножа с дясната си ръка, вдигнала раницата като щит и се хвърлила към кучетата, като крещяла ужасяващото „А-а-а-а-а-а-а!“.

Кучката се дръпнала назад. Но голямото куче се спуснало към Джун. Скочило отгоре й. Джун се навела напред, за да посрещне сблъсъка, а звярът захапал раницата. Бил изправен на задни крака и Джун му се противопоставяла с една ръка. Краката й се огъвали под тежестта му. Муцуната му се озовала на няколко инча над нея. Тя замахнала с ножа отдолу нагоре, три бързи мушвания в корема и отстрани. Изумила се колко лесно влиза в тялото острието. Чудесен малък нож. При първия удар жълто-червените очи на кучето се разширили. При втория и третия удар, преди да пусне раницата, то взело да квичи пронизително и жалостиво, като че било пале. Окуражена от този звук и като надала отново онзи вик, Джун се хвърлила върху му за четвърти път. Но кучето било отдръпнало тежкото си тяло и не могла да го улучи. Замахването нарушило равновесието й. Залитнала напред и паднала ничком на пътеката.

Била изпуснала ножа от ръката си. Вратът й оставал незащитен. Вдигнала рамене бавно, треперейки, свила крака и покрила лицето си с ръце. Може да идва вече! — това била единствената й мисъл. Може да идва!

Но кучето не дошло. Когато се осмелила да вдигне глава, видяла, че зверовете са на стотина ярда от нея и тичешком се връщат там, откъдето били дошли. После изчезнали зад завоя.

Бърнард я настигнал четвърт час по-късно; седяла на пътеката. Когато й помогнал да се изправи на крака, тя му казала накратко, че две кучета са я изплашили и иска да се връщат обратно. Той не видял окървавения нож, а Джун забравила да го прибере. Бърнард понечил да изтъкне колко глупаво ще бъде да се лишат от красивата гледка при спускането до Навасел и че той може да се справи с кучетата. Но Джун вече се отдалечавала. Макар да не била човек, който да налага подобни внезапни решения. Когато той вдигнал раницата й, забелязал в зеблото извита дъга от дупки и ивица пяна, но не обърнал внимание, защото бързал да настигне Джун. Когато се озовал до нея, тя само поклатила глава. Нямало какво повече да каже.

Той я дръпнал за ръката, за да я накара да спре.

— Поне да го обсъдим. Това е радикална промяна в плана ни, не е ли така?

Виждал, че тя е разстроена, и се опитал да овладее раздразнението си. Джун се отскубнала и продължила да върви. В походката й имало нещо механично. Бърнард отново я настигнал, запъхтян от тежестта на двете раници.

— Нещо се е случило.

Мълчанието й потвърдило думите му.

— За Бога, кажи ми какво стана!

— Не мога.

Продължила да върви.

Бърнард извикал:

— Джун! Прекаляваш!

— Не ме карай да обяснявам. Помогни ми да се добера до Сен Морис, Бърнард.

Не изчакала да й отговори. Нямала намерение да води спор. Той не я бил виждал такава. Изведнъж решил да направи както тя искала. Върнали се в горната част на пролома и прекосили пасището във все по-жестоката жега по пътя към кулата на селския замък.

В Отел дьо Тийол Джун изкачила стълбите към терасата, седнала на шарена сянка под една липа и се вкопчила с две ръце в края на боядисаната метална маса, като че висяла от скала. Бърнард, седнал срещу нея, тъкмо поел дъх да й зададе първия си въпрос, когато тя вдигнала ръце с обърнати нагоре длани и поклатила глава. Поръчали си citron pressé. Докато чакали, Бърнард й разказал с подробности за шествието на гъсениците и припомнил своите наблюдения, според които другите биологични видове имат извънземен произход. Понякога Джун кимала, макар че невинаги го правела на място.

Мадам Ориак — собственичката — донесла лимоновия сок. Била енергична, майчински настроена дама, която те нарекли предишната вечер мисис Тиги-Мигъл[14]. Изгубила съпруга си през 1940 година, когато германците навлезли в Белгия. Щом чула, че са англичани на меден месец, тя ги преместила в стая с баня, без да иска по-високо заплащане. Мадам донесла на поднос изстискания сок, стъклена кана с вода с емблемата на „Рикар“ и чинийка с мед вместо захар, защото захарта все още била с купони. Усетила, че нещо не е наред с Джун, защото тя оставила чашата си прекалено внимателно. После, само миг преди Бърнард, видяла дясната ръка на Джун, уловила я и понеже кръвта я смутила, възкликнала:

— Лошо си се порязала, миличка! Ела вътре с мен и ще се погрижа за това.

Джун й се подчинила. Мадам Ориак държала ръката й, докато се изправяла. Джун се канела да я последва в хотела, но изведнъж лицето й се сгърчило и тя издала някакъв особен, висок звук, като вик на изненада. Бърнард скочил на крака ужасен, като си мислел, че става свидетел на раждане, помятане или някакво специфично женско бедствие. Мадам Ориак била по-твърда — хванала младата англичанка и й помогнала отново да седне на стола. Джун била разтърсена от ридания — хълцала без сълзи, на пресекулки, докато накрая от очите й не се излял порой, като плача на дете.

Когато отново била в състояние да говори, тя разказала историята си. Седяла близо до мадам, която извикала да им донесат коняк. Бърнард държал ръката й през масата, но отначало тя не приела той да я утешава. Не му била простила, че е отсъствал в онзи критичен момент, а описанието на неговите нелепи гъсеници не й позволило да забрави обидата. Когато обаче стигнала до кулминацията на своя разказ и видяла как на лицето му се изписват изумление и гордост, Джун пъхнала пръстите си в неговите и също стиснала с любов ръката му.

Мадам Ориак поръчала на келнера да доведе кмета, дори ако се е отдал на следобеден сън. Бърнард прегърнал Джун и я поздравил за смелостта. Конякът затоплил стомаха й. За пръв път си дала сметка, че преживяването й е приключило; че в най-лошия случай се е превърнало в ярък спомен. В случка, завършила добре за нея. Обзета от облекчение, Джун си спомнила своята любов към скъпия Бърнард, така че когато кметът се изкачил по стълбите на терасата, небръснат и замаян от прекъснатата дрямка, той попаднал на щастлива и празнична сцена, на една малка идилия с участието на мадам Ориак, която не спирала да се усмихва. Съвсем естествено било, че с раздразнение поискал да узнае какво не е търпяло отлагане, та са го измъкнали от леглото и е трябвало да излезе на ранното следобедно слънце.

Мадам Ориак, изглежда, имала някаква власт над кмета. След като се ръкувал с английската двойка, било му казано да седне. Той намусено се съгласил да пие един коняк. Възкликнал радостно, когато по поръчка на мадам келнерът донесъл каничка с кафе. Истинското кафе все още било рядкост. Това било купено на зърна; извънредно качествено, арабско. Кметът вдигнал чаша за трети път. Vous êtes anglais? Англичани ли сте? О, синът му, който сега учел за инженер в Клермон-Феран, бил участвал в сражения редом с Британския експедиционен корпус и винаги казвал, че…

— Ектор, остави това за по-късно — намесила се мадам Ориак. — Става дума за сериозен въпрос.

И за да спести на Джун усилието да повтаря, самата тя преразказала историята, като съвсем леко я украсила. Когато обаче стигнала до борбата с кучето, до момента преди пронизването му, Джун решила, че трябва да се намеси. Селските жители приели това прекъсване като проява на ненужна скромност.

Накрая мадам Ориак показала раницата на Джун. Кметът изсвирил през зъби и произнесъл своята присъда. C’est grave. Сериозна работа. Две подивели гладни кучета, може би бесни, едното от тях вероятно раздразнено от раните си, несъмнено били опасни за обществото. Щом си изпиел чашата, щял да извика няколко местни мъже и да ги прати в пролома, за да открият зверовете и да ги застрелят. Щял също и да се обади по телефона в Навасел, за да види какво могат да направят там от своя страна.

Кметът сякаш се канел да стане. Вместо това се пресегнал за празната си чаша и отново се наместил на стола.

— Това не е за първи път — казал той на мадам. — Беше през зимата, помниш ли? Не си ли чула?

— Нищо не съм чула — отвърнала тя.

— Тогава кучето беше едно. Иначе — същата работа, същата причина.

— Каква причина? — попитал Бърнард.

— Искате да кажете, че не знаете. А, c’est une histoire. Историята си я бива.

И той побутнал чашата си към мадам Ориак, която повикала келнера. Келнерът дошъл и прошепнал нещо на ухото й. Мадам му дала знак и тогава той придърпал стол и за себе си. В това време Моник, дъщерята на мадам Ориак, която работела в кухнята, се появила с поднос. Вдигнали чашите си, тя застлала на масата бяла покривка и оставила две бутилки vin de pays — местно вино, чаши, кошница с хляб, купа с маслини и много прибори. В лозята оттатък сенчестата тераса сухият и горещ звук, издаван от цикадите, се усилил. Настъпващото време — следобедното време, което в Южна Франция е стихия като въздуха и светлината, се разпростряло и се понесло като вълна навън над земята и нагоре към кобалтовосиния небесен свод, а вездесъщото му присъствие освободило всички от задълженията им.

Точно когато кметът сипал вино в чистите чаши и започнал разказа си, Моник дошла отново с terrine de porc — свинско в гледжосан съд

— Отначало това беше тихо село. Говоря за четирийсета и четирийсет и първа година. Бавно се организирахме и по причини на… ами, на история, семейни пререкания и глупави доводи останахме извън групата, формирала се около Мадиер, селото покрай реката. Но после през четирийсет и втора година, през март или април, някои от нас помогнаха да се открие Линията Антоанет. Тя тръгваше от крайбрежието при Сет, минаваше през Серан, през нас, после през Севените и стигаше до Клермон. Пресичаше вървящата от изток на запад Линия Филип и стигаше до Пиренеите и Испания.

Кметът, разчел погрешно съзнателно безучастното изражение на Бърнард и факта, че Джун е вперила поглед в скута си, обяснил набързо.

— Ще ви кажа за какво става дума. Първата ни задача например. Радиопредаватели, доставени с подводница до Кап д’Ажд. Нашата група ги прехвърли от Ла Вакери в Льо Виган за три нощи. Къде са отишли после, не искахме да знаем. Нали разбирате?

Бърнард кимал в знак на съгласие, сякаш изведнъж всичко му станало ясно. Джун продължавала да гледа надолу. Двамата никога не били обсъждали работата си по време на войната и щели да го направят едва през 1974 година. Бърнард съставял описите за многобройните доставки, хвърляни от самолети по различни маршрути, макар че никога не бил ангажиран с нещо толкова дребно, каквото била Линията Антоанет. Джун работела в група за връзка със Свободните френски сили — френското правителство в изгнание — в рамките на британската Организация за специални операции във Вишистка Франция, но и тя не знаела нищо за Антоанет. Докато кметът разказвал, Бърнард и Джун избягвали да се гледат в очите.

— Антоанет функционира добре — продължил кметът — в продължение на седем месеца. Тук бяхме само шепа хора. Прехвърляхме агенти и техните радисти на север. Понякога прехвърляхме само провизии. Помогнахме на един канадски пилот да се добере до крайбрежието…

Мадам Ориак и келнерът изглеждали неспокойни и това означавало или че са чували тази история твърде често на бутилка коняк, или че според тях кметът се хвали. Мадам Ориак говорела тихо на Моник — давала указания какво следва да бъде сервирано.

— А после — казал кметът, като повишил глас — нещо се обърка. Някой пропя. Двама бяха арестувани в Арбора. Тогава дойде la Milice[15].

Келнерът възпитано обърнал глава и плюл в основата на една липа.

— Проследиха линията, настаниха се тук, в хотела, и разпитаха всички от селото един по един. С гордост мога да кажа, че не откриха нищо, абсолютно нищо, и си заминаха. Но това беше краят на Антоанет и оттогава нататък Сен Морис се намираше под наблюдение. Изведнъж стана известно, че ние контролираме пътя на север през пролома. Вече бяхме разкрити. Те минаваха оттук денонощно. Осигуриха си информатори. Линията не действаше и беше трудно да започнем отново. Партизаните от Севените пратиха при нас свой човек и се стигна до сериозен спор. Вярно, че бяхме изолирани, но и лесно можехме да бъдем наблюдавани, а на партизаните това не им беше ясно. Зад нас е платото, няма къде да се скрие човек. А пред нас е проломът, към който се слиза само по няколко пътя… Накрая все пак започнахме отново и почти веднага арестуваха доктор Бубал. Отведоха го чак в Лион. Измъчвали го, но според нас беше умрял, преди да проговори. В деня, когато го арестуваха, дойде Гестапо. Водеха със себе си кучета — огромни и грозни зверове, които използвали в планините, за да търсят партизанските убежища. Така поне се говореше, но аз никога не повярвах, че това са полицейски кучета. Бяха кучета пазачи, не копои. Гестапо реквизираха една къща в центъра на селото и останаха там три дни. Не беше ясно какво искат. Заминаха си, а след десет дни отново бяха тук. После — след две седмици. Обикаляха района и никога не знаехме кога или къде ще се появят следващия път. Ходеха напред-назад с тези кучета, тикаха си носа навсякъде. Идеята беше да всяват страх, и успяваха. Всички се страхуваха от кучетата и гледачите им. Вече трудно се придвижвахме нощем с тези кучета, които патрулираха из селото. А и информаторите на Milice бяха непоклатимо на местата си.

Кметът изпразнил чашата си с вино на две големи глътки и отново я напълнил.

— Тогава открихме истинската цел на тези кучета, или поне на едното от тях.

— Ектор! — предупредила го мадам Ориак. — Остави това.

— Първо — започнал кметът — ще трябва да ви кажа нещо за Даниел Бертран…

— Ектор — повторила мадам Ориак, — младата дама не желае да чуе тази история.

Каквато и власт обаче да имала мадам над кмета, била я загубила в битката с пиенето.

— Не е възможно да се твърди — заявил той, — че някога тук са харесвали мадам Бертран.

— Благодарение на теб и на приятелите ти — казала тихо мадам Ориак.

— Тя се появи след началото на войната и влезе във владение на малкото място в края на селото. Беше го наследила от леля си. Каза, че съпругът й е бил убит край Лил през четирийсета година, което може и да беше, а може и да не беше вярно.

Мадам Ориак поклатила глава. Седяла, облегнала гръб на стола, скръстила ръце.

— Имахме подозрения. Може би грешахме…

Кметът казал последното заради мадам Ориак, но тя не го поглеждала. Неодобрението й било приело формата на яростно мълчание.

— Е, така е по време на война — продължил той и размахал едната си ръка, за да стане ясно, че това щяла да е реплика на мадам Ориак, стига тя да проговорела. — Непознат човек, дошъл да живее сред нас, жена, за която никой не знаеше откъде са парите й, а и никой не си спомняше старата госпожа Бертран някога да е споменавала за племенница, пък и тя се държеше толкова настрани, по цял ден си седеше в кухнята с купчина книги. Естествено, че имахме подозрения. Не ни се нравеше, и точка. Казвам всичко това, защото искам да разберете, мадам — с това той се обърнал към Джун, — че независимо от думите ми дотук, аз бях ужасен от събитията през април четирийсет и четвърта година. Можеше само много да се съжалява…

— Да се съжалява! — изсумтяла мадам Ориак.

В този момент се появила Моник с голяма керамична съдина — casserole. В продължение на четвърт час вниманието основателно се насочило към яденето и всички присъстващи изразили възхищението си, а доволната мадам Ориак в отговор разказала как се е сдобила с най-съществената съставка — консервираното гъше месо.

Когато приключили с яденето, кметът продължил:

— Бяхме трима или четирима и седяхме на същата тази маса една вечер след работа, когато видяхме, че мадам Бертран тича по пътя към нас. Изглеждаше зле. Дрехите й бяха разкъсани, от носа й течеше кръв, над едната вежда имаше рана. Викаше — не, ломотеше несвързано и изтича тук, по същите тези стъпала, да потърси вътре мадам…

Мадам Ориак побързала да каже:

— Била изнасилена от Гестапо. Прощавайте, мадам! — сложила тя ръка на рамото на Джун.

— Всички мислехме така — казал кметът.

Мадам Ориак повишила глас.

— И беше точно така!

— Друго установихме по-късно. Пиер и Анри Сови…

— Пияници!

— Те видели какво станало. Прощавайте, мадам — казал той на Джун, — обаче онези вързали Даниел Бертран върху един стол.

Мадам Ориак силно ударила по масата.

— Ектор, чуй какво ти казвам. Няма да позволя да разкажеш тази история тук.

Ектор обаче говорел на Бърнард.

— Не я изнасилило Гестапо. Те използвали…

Мадам Ориак скочила на крака.

— Сега ще станеш от моята маса и никога вече няма да ядеш и да пиеш тук!

Ектор се поколебал, после свил рамене и понечил да стане от стола си, когато Джун попитала:

— Какво използвали? За какво говорите, мосю?

Кметът, който нямал търпение да си разкаже историята, взел да се двоуми при този пряк въпрос.

— Трябва да разберете, мадам… Братята Сови видели всичко с очите си през прозореца… А по-късно научихме, че това се случвало и в центровете за разпит в Лион и Париж. Простата истина е, че едно животно може да бъде обучено…

Най-после мадам Ориак експлодирала.

— Простата истина ли? Понеже аз съм единствената тук, единствената в селото, която познаваше Даниел, от мен ще чуете простата истина!

И тя скочила на крака, трепереща от възмущение и ярост. Бърнард помнеше какво си помислил: че не е възможно човек да не й повярва. Кметът все още бил полуизправен и позата му изглеждала раболепна.

— Простата истина е, че братята Сови са двама пияници, а ти и приятелчетата ти презирахте Даниел Бертран, защото беше хубава, живееше сама и не смяташе, че дължи обяснение на теб или на когото и да е. А когато й се случи това ужасно нещо, нима й помогнахте заради направеното от Гестапо? Не, вие взехте тяхната страна. Увеличихте нейния срам с тази история, с тази история за злото. До един изпитвахте силно желание да повярвате на двама пияници. Толкова голямо удоволствие ви достави това! А унижението на Даниел стана още по-голямо. Не можехте да спрете да го обсъждате. Прогонихте клетата жена от селото. Само че тя струваше повече от всички вас и срамът е за вас, за всички вас, но най-вече е за тебе, Ектор, заради службата ти. Тъкмо затова сега ти казвам, че никога вече не искам да бъде разправяна тази отвратителна история. Ясно ли ти е? Никога вече!

Мадам Ориак седнала. Като не оспорил казаното от нея, кметът като че ли решил, че разполага с правото да направи същото. Мълчали, докато Моник вдигала чиниите.

Тогава Джун прочистила гърлото си.

— А кучетата, които видях тази сутрин?

Кметът тихо казал:

— Същите са, мадам. Кучетата на Гестапо. Нали разбирате, много скоро всичко се промени. Съюзниците дебаркираха в Нормандия. Когато започнаха да си пробиват път, германците се заеха да прехвърлят военни части на север, за да се сражават. Групата им тук не вършеше нищо полезно, само дето плашеха населението, и затова бяха сред първите, които си тръгнаха. Оставиха кучетата си и те подивяха. Не смятахме, че ще оцелеят, но нападаха овце и така се изхранваха. От две години са заплаха. Но бъдете спокойна, мадам. Днес следобед и двете ще бъдат застреляни.

И като си възвърнал себеуважението с това кавалерско обещание, кметът отново пресушил чашата си, после я напълнил и я вдигнал.

— Да пием за мира!

Когато хвърлили поглед на мадам Ориак, Бърнард и Джун видели, че тя седи със скръстени ръце, така че тостът, вдигнат от кмета, бил приет без въодушевление.

След коняка, виното и продължилия дълго обед кметът не успял да изпрати същия ден в пролома потеря от селяни. До другата сутрин не се случило нищо. Бърнард изпитвал раздразнение. Бил си наумил да направят прехода, предвиден за след Долмен дьо ла Прюнаред. Настоявал да отидат до къщата на кмета веднага след закуска. Джун обаче била обзета от облекчение. Имало неща, върху които искала да помисли; един уморителен преход вече не я привличал. Предишното желание да си иде у дома било по-силно от всякога. Сега обаче имала напълно рационално обяснение за това. Дала на Бърнард да разбере, че дори ако види кучетата мъртви в краката си, няма намерение да извърви пътя до Навасел. Бърнард се разфучал, но тя знаела, че я е разбрал. И мадам Ориак, която лично им сервирала закуската, също я разбрала. Казала им за една пътека — doux et beau — с лек наклон и красив изглед, която вървяла в южна посока към Ла Вакери, после се качвала по един хълм, преди да слезе от платото в село Ле Салс. На по-малко от километър било Сен Прива, където нейни братовчеди щели да им осигурят удобства за пренощуване срещу минимално заплащане. На другия ден можели да направят приятен преход до Лодев. Проста работа! Мадам нарисувала карта, написала имената и адресите на братовчедите си, напълнила бутилките им с вода, дала им по една праскова и вървяла известно време с тях, преди да си разменят целувчици по бузите — за англичаните по онова време това бил екзотичен ритуал, — а Джун била удостоена и със специална прегръдка.

Кос дьо Ларзак между Сен Морис и Ла Вакери наистина не е толкова стръмно място, колкото обраслата с шубрак пустош по-нататък на запад. Аз самият много пъти съм минавал оттам. Може би причината е, че стопанствата — провансалските mas — са по-близо едно до друго и благотворното им влияние върху пейзажа продължава по целия път. Или пък това е древното влияние на polje — на праисторическото русло на реката, което се спуска под прав ъгъл към пролома. Има и алея, дълга половин миля и превърната почти в тунел от шипковите храсти; тя минава покрай нива с изкуствено езерце, навремето направено от ексцентрична стара дама за престарелите магарета, които вече не можели да работят. Недалече от там младоженците си намерили закътано място на сянка и тихичко — защото не се знаело кой може да мине по алеята — възстановили своя сладостен и непринуден съюз отпреди две вечери.

Влезли в Ла Вакери късно сутринта. Едно време селото било на главния път за пощенски коли от Кос до Монпелие, преди през 1865 година да построят пътя от Лодев. Както Сен Морис, и то имало хотел-ресторант, където Бърнард и Джун се разположили на столове, изнесени на тесния тротоар, с гръб към стената; пийнали бира и си поръчали обед. Джун отново се умълчала. Искало й се да говори за цветната светлина, която видяла или усетила, но била сигурна, че Бърнард няма да й обърне внимание. Искала също така да коментира разказа на кмета, но Бърнард вече бил дал да се разбере, че не вярва на нито дума от него. Не й се искало да стигат до словесна битка, но мълчанието пораждало у нея негодувание, което щяло да става още по-голямо през следващите седмици.

Наблизо, там, където главният път се разклонявал, имало железен кръст на каменна основа. Докато англичаните гледали, каменоделецът изчукал пет-шест нови имена. Надолу по улицата, в дълбоката сянка на един вход, наглед млада жена също го наблюдавала. Била толкова бледа, че отначало двамата си помислили, че е поразена от някаква болест. Стояла напълно неподвижно, уловила с ръка края на забрадката си, за да скрие устата си. Каменоделецът, изглежда, се притеснявал и стоял с гръб към нея, докато работел. След четвърт час възрастен мъж в сини, износени работни дрехи приближил, влачейки крака, обути в платнени чехли, уловил ръката на жената, без да каже дума, и я отвел. Когато се появил собственикът на хотел-ресторанта — propriétaire, — той кимнал към празното пространство от другата страна на улицата, промърморил: Trois. Mari et deux frères[16], и оставил на масата им поръчаните салати.

Тази мрачна случка не им излизала от ума, докато, натежали от обеда, с мъка се катерели по хълма в жегата, за да стигнат Бержери дьо Тедена. Спрели на половината път в сянката на няколко пинии преди дълъг участък на открито. Бърнард щял да помни този миг до края на живота си. Докато пиели вода от бутилките, той усетил, че е поразен от неотдавна приключилата война не като от исторически и геополитически факт, а като от едно необятно множество от лични страдания, от безкрайна скръб, разделена, без от това да намалява, между личности, разпръснати по континента, сякаш са прах или спори, чиято отделна идентичност щяла да остане неизвестна и които в своята целокупност събирали повече тъга, отколкото човек бил в състояние някога да проумее; мъка, изживявана мълчаливо от стотици хиляди, от милиони като жената в черно, която оплаквала съпруга и братята си; и зад всяка жалейка стояла специална, заплетена, вълнуваща любовна история, която е можела да се развие по друг начин. Имал чувството, че никога дотогава не бил мислил за войната, не и за цената й. Бил толкова погълнат от подробностите в работата си, от желанието си да я върши добре, че погледът му обхващал само военните цели, победата, статистиката на жертвите, статистиката на разрушенията и следвоенното възстановяване. За пръв път си дал сметка за мащабите на катастрофата в областта на чувствата — за всяка уникална самотна смърт, всяка последвала я скръб, също уникална и самотна, която не намирала място на конференции и в заглавия, а тихо се оттегляла в несподелени къщи, кухни, легла и мъчителни спомени. Това дошло наум на Бърнард край една пиния в Лангедок през 1946 година не като наблюдение, което можел да сподели с Джун, а като дълбоко осмисляне, като признаване на тревожна истина, налагаща мълчание, а по-късно като въпрос: какво добро можела да донесе една Европа, покрита с този прах и с тези спори, след като да се забрави би било нечовешко и опасно, а споменът би бил равносилен на безспирно мъчение?

Джун знаеше как Бърнард е описвал този момент, но твърдеше, че самата тя няма свой спомен за жената в черно. Когато през 1989 година прекосих Ла Вакери на път за долмена, видях, че в основата на паметника са изписани цитати на латински. Нямаше имена на загинали във войната.

По времето, когато се изкачили на хълма, настроението им отново се оправило. Зад гърба им имало чудесен изглед към пролома на осем мили от тях и можели да проследят извървяното през сутринта като по карта. Тъкмо там започнали да се губят. От рисунката на мадам Ориак не ставало ясно след колко време трябва да се отклонят от пътя, който минава край Бержери дьо Тедена. Завили прекалено рано, подлъгани от една от прокараните от ловци примамливи пътеки, които се пресичат сред обраслите с мащерка и лавандула ливади. Не се притеснили. Тук-там из местността се издигали доломитни скали, в които времето било издълбало кули и порутени сводове, а това създавало впечатлението, че вървят из руините на древно село, заобиколено от радваща окото градина. Щастливо се лутали повече от час в посока, която смятали за вярна. Очаквали да попаднат на широк песъчлив път, водещ до пътеката, която се спуска стръмно под Па дьо л’Азе и стига до Ле Салс. Но дори и с най-добрата карта нямало да я намерят лесно.

Когато следобедът преминал в ранна вечер, започнали да усещат, че са уморени и ядосани. Бержери дьо Тедена е дълга, ниска плевня, която в този момент се очертавала на хоризонта, и те тъкмо се изкачвали бавно по лекия наклон, за да се върнат до нея, когато чули от западна посока странен звук, нещо като потракване. С приближаването си звукът се разсипал на хиляди мелодични късчета, сякаш глокеншпили, ксилофони и маримби се надпреварвали в неистов контрапункт. Това породило в съзнанието на Бърнард образа на студена вода, лееща се по гладки скали.

Спрели на пътеката и зачакали. Стояли като омагьосани. Най-напред видели облак прах с цвят на охра, озарен изотзад от ниското, все още свирепо слънце, а после първите овце се появили иззад завоя на пътеката, стреснати от внезапната среща, но неспособни да тръгнат срещу овчата река, напираща подире им. Бърнард и Джун се покачили на една скала и останали там сред вдигналия се прах и дрънченето на звънците в очакване стадото да отмине.

Овчарското куче, което тичало най-отзад, ги забелязало, но не им обърнало внимание. Повече от петдесет ярда след него вървял местният berger — овчарят. И той като кучето ги забелязал, но не проявил никакво любопитство. Щял да ги отмине само с едно кимване, но Джун скочила на пътеката пред него и го попитала за пътя до Ле Салс. Мъжът направил още няколко крачки, преди наистина да спре, но не отговорил веднага. Бил с големи увиснали мустаци, каквито по традиция имали овчарите, и като тях носел широкопола шапка. Бърнард се почувствал като измамник и поискал да свали своята. Смятайки, че нейният дижонски френски може да не е разбираем, Джун започнала бавно да повтаря казаното. Овчарят наместил излинялото одеяло, което носел на раменете си, кимнал по посока на овцете и бързо отишъл в началото на стадото. Промърморил нещо, което не чули, но решили, че иска да го последват.

След двайсет минути мъжът тръгнал през просека между пиниите и кучето подкарало овцете нататък. Бърнард и Джун били минавали оттам вече три-четири пъти. Озовали се на малка поляна в края на една скала и видели пред себе си слънцето ниско над хоризонта, смаляващите се хребети на възморави ниски хълмове и морето, простряло се в далечината. Това била същата гледка, на която се наслаждавали на утринната светлина над Лодев преди три дни. Били в края на платото, оставало само да се спуснат. Завръщали се у дома.

Развълнувана, вече трепетно предчувстваща радостта, която ще изпълни живота й, после живота на Джени, моя живот и живота на децата ни, докато овцете се блъскали в нея на тясното пространство до ръба на скалата, Джун се обърнала, за да благодари на овчаря. Кучето вече подбирало стадото надолу по тясна камениста пътека, която минавала под огромната скална маса на Па дьо л’Азе. „Само колко е красиво!“, опитала се Джун да надвика звънците. Мъжът я погледнал. Думите й не значели нищо за него. Обърнал се, а Джун и Бърнард го последвали по пътя надолу.

Може би този berger също бил обзет от мисли за дома, или пък (това беше по-циничното тълкуване на Бърнард) вече имал нещо наум и затова бил по-разговорлив по обратния път. Не било обичайно, обяснил той, да сваля овцете от платото чак толкова рано. Transhumance — сезонното преместване на добитъка — започвало през септември. Неговият брат обаче неотдавна загинал при катастрофа с мотор и той се прибирал, за да уреди някои неща. Щял да обедини две стада, да продаде някои животни; имало имоти за продан и дългове за погасяване. Разказът му, изобилстващ с дълги паузи, ги отвел на пътека, която се спускала през дъбова гора, стигала до един порутен овчарник — bergerie, собственост на чичото на мъжа, прекосявала сухо дере, после минавала през още една дъбрава, докато накрая не се озовали в подножието на хълм, увенчан с пинии, на широка, осветена от слънцето площадка, надвиснала над долина с лозя и дъбове. Долу в ниското, на не повече от миля, било село Сен Прива, кацнало в края на малка клисура, прорязана от поточе. Наместил се удобно между наклонените тераси на хълма, огрян от залязващото слънце, с изглед изцяло към долината, се виждал друг овчарник от сив камък. Досами него от едната му страна имало малка нива, към която кучето гонело последните овце. На север, сред просторния скален амфитеатър зъберите в края на платото се издигали стръмно, като леко се извивали на северозапад, Овчарят ги поканил да спрат и да седнат пред каменния овчарник, докато иде да налее вода от своя извор. Джун и Бърнард седнали на една скална издатина, опрели раници на топлата, неравна повърхност, и гледали как слънцето залязва зад хълмовете към Лодев. Светлината станала пурпурна, излязъл хладен ветрец, а цикадите променили своята тоналност. И двамата мълчали. Овчарят се върнал с бутилка от вино, напълнена с вода, и те пили един след друг. Бърнард нарязал прасковите от мадам Ориак на парчета и си ги поделили. Мъжът, чието име те още не знаели, бил изчерпал възможностите си за разговор и спрял да общува. Но мълчанието му било успокояващо, приятелско и както седели там тримата един до друг, в средата с Джун, загледана в озареното небе на запад, тя усетила, че я изпълва безкраен покой. Дълбокото й, безметежно удовлетворение я накарало да мисли, че за първи път в живота си изпитва щастие. Преживяването й отпреди две вечери на Долмен дьо ла Прюнаред било предчувствие, заглушено от оживените разговори, добрите намерения и плановете как да се подобри материалното положение на непознати хора. Онова, което се намирало между тогавашното и сегашното време, били черните кучета и овалът от светлина, който, макар че тя вече не го виждала, съществувал и увеличавал нейната радост.

Чувствала се в безопасност на това малко късче земя, сгушено под високия зъбер на платото. Била предадена на самата себе си, била променена. На това място, сега и тук. Положително такава била целта, към която се стремяло съществуването и която толкова рядко постигало — да се наслади на себе си изцяло в настоящето, на мига в цялата му простота; да оцени мекия, потъмняващ летен въздух, мириса на стъпканата под краката й мащерка, своя глад, утолената си жажда, топлината на камъка, която усещала през ризата, вкуса от прасковата в устата, лепкавата ръка, подбитите нозе, умората, съставена от пот, слънце и прах, затънтеното и прекрасно място, и двамата мъже, единият от които познавала и обичала, и другият, на чието мълчание се доверявала и който чакал от нея — сигурна била в това — да предприеме следващата, неизбежна стъпка.

Когато помолила да разгледа овчарника отвътре, мъжът сякаш скочил на крака още преди да е задала докрай въпроса си и вече вървял към входната врата в северния край. Бърнард казал, че се е настанил прекалено удобно, за да помръдне. Джун последвала овчаря в пълния мрак. Той запалил лампа и я вдигнал високо, за да й даде възможност да огледа. Джун направила една-две крачки и спряла. Усещала се сладникавата миризма на слама и прах. Постройката била дълга, като хамбар, с островръх покрив, разделена на два етажа от арката на каменния таван, която се била срутила в единия ъгъл. Подът бил от отъпкана пръст. Един миг Джун стояла в мълчание, докато мъжът търпеливо чакал. Когато накрая тя се обърнала и попитала: „Колко?“ — Combien?, той веднага бил готов с цената.

Струвала равностойността на трийсет и пет лири и към нея имало и двайсет акра земя. Джун разполагала у дома с достатъчно спестени пари, за да й стигнат за по-нататък, но едва следващия следобед събрала куража да каже на Бърнард какво е направила. За нейно учудване той не й се противопоставил с поток от смислени доводи колко е нужно най-напред да си купят къща в Англия, или че не е морално да притежават две къщи, когато толкова много хора по света са бездомни. На другата година се родила Джени и Джун се завърнала в bergerie едва през лятото на 1948 година, когато сложила началото на редица скромни подобрения. Добавила различни нови постройки в местния стил, за да се подслони нарастващото семейство. През 1955 година изворът бил надлежно каптиран. През 1958-а прокарала електричество. С течение на годините оправила терасирането, каптирала втори, по-малък извор, за да напоява градините с праскови и маслини, които засадила, и направила очарователен и типично английски лабиринт от чимширените храсти, които растели по хълма.

През 1951 година, след раждането на третото им дете, Джун взела решение да живее във Франция. През повечето време децата били при нея. Случвало се и да живеят за по-дълги периоди при баща си в Лондон. През 1957 година ходели на училище в Сен Жан дьо ла Блакиер. През 1960 година Джени постъпила в лицея в Лодев. През своето детство децата на семейство Тремейн пътували напред-назад между Англия и Франция, наглеждани по влаковете от любезни дами или от енергични универсални лели[17] по пътя им между родителите си, които не искали да живеят заедно, но и не искали да се разделят окончателно. Джун, която била сигурна в съществуването на злото и на Бог и била убедена, че и двете не са съвместими с комунизма, открила, че нито може да убеди Бърнард да бъде с нея, нито да го остави. На свой ред той я обичал и бил вбесен от решението й да води затворен живот, лишен от социална отговорност.

Бърнард напуснал партията и се превърнал в „гласа на разума“ по време на Суецката криза. Биографията му на Насър привлякла вниманието и скоро след това той се превърнал в забавния, добре приеман радикал в дискусионните програми на Би Би Си. На балотажа през 1961 година бил кандидат на лейбъристите и с достойнство загубил. През 1964 година опитал отново и успял. Горе-долу по това време Джени заминала, за да следва, а Джун, опасяваща се, че дъщеря й се намира прекалено много под влиянието на Бърнард, й изпратила още през първия семестър едно от ония старомодни, пълни със съвети писма, които родителите понякога пишат на заминаващите си деца. В него Джун казвала, че няма вяра на абстрактните принципи, в името на които „ревностни интелектуалци кроят планове да направят социални промени“. Единственото, в което си позволявала да вярва — казала тя на Джени, — били „краткосрочни, практически и поддаващи се на реализация цели“. „Всеки трябва да поема отговорност за собствения си живот и да се опита да го направи по-хубав, най-напред в духовен аспект, а при нужда — и в материален. Пукната пара не давам за политическите възгледи на човека. Ако ме питаш, Хю Уол (политически колега на Бърнард), с когото се запознах на една вечеря миналата година в Лондон и който тогава надприказва всички на масата, не е пò стока от тираните, които обича да заклеймява…“

Джун публикува три книги през живота си. В средата на петдесетте — „Мистично милосърдие: избрани текстове от света Тереза от Авила“. Десетилетие по-късно — „Дивите цветя на Лангедок“, а две години подир нея — кратка брошура наръчник: „Десет медитации“. С течение на времето все по-рядко се случваше да пътува до Лондон. Стоеше си в bergerie, разширяваше знанията си, медитираше, грижеше се за имота, докато болестта не я принуди да се премести в Англия през 1982 година.

Неотдавна попаднах на две страници стенографски записки от най-последния ми разговор с Джун месец преди да почине през лятото на 1987 година: „Джереми, онази сутрин аз се изправих лице в лице със злото. Не го съзнавах тогава, но го усетих по изпитвания страх — тези зверове бяха създадени от уродливо въображение, от перверзен дух, който не може да бъде защитен с никакво изобилие от социални теории. Злото, за което говоря, живее във всеки от нас. То обсебва индивида, личния живот, семейството и тогава децата са онези, които страдат най-много. А после, когато се появят подходящи условия, в различни държави и по различно време изригва ужасна жестокост, насочена срещу живота, и човек се изумява от дълбоката омраза, която изпитва. Подир това омразата отново се спотайва в очакване на своя час. Тя е нещо, което живее в сърцата ни… Виждам, че ме мислиш за луда. Няма значение. Защото го знам. Човешката природа, човешкото сърце, духът, душата, самото съзнание — наречи го, както желаеш, — в крайна сметка това е единственото, с което разполагаме. То трябва да се развива и да се разширява, иначе нещастията ни никога няма да намалеят. Моето лично малко откритие е, че такава промяна е възможна, че тя е по силите ни. Без революция във вътрешния ни живот, колкото и бавно да се извърши, всичките ни големи планове се обезсмислят. Работата, която имаме да свършим, е с нас самите, иначе никога няма да живеем в мир помежду си. Не твърдя, че това ще се случи. Има голяма възможност да не стане. Но твърдя, че то е единственият ни шанс. Ако се възползваме от него, може да минат поколения, преди да проработи, но посятото добро ще оформи нашите общества по един непрограмиран и непредвиден начин, без контрола на набор от идеи или на една-единствена група хора…“

В мига, когато прочетох записаното, пред мен се изправи призракът на Бърнард. Кръстоса дългите си крака и допря върховете на пръстите на ръцете си. „Лице в лице със злото? Нека ти кажа срещу какво се беше изправила тя този ден: срещу един хубав обед и злобни селски клюки! Колкото до вътрешния живот, мило мое момче, опитай се да постигнеш нещо от казаното на празен стомах. Или ако няма чиста вода за пиене. Или ако делиш стая с още седем души. Е, разбира се, когато всички ние си имаме втори дом във Франция… Както виждаш от начина, по който се развиват нещата на тази пренаселена малка планета, на нас наистина ни трябват идеи, и то не какви да е, а много добри идеи!“

Джун си поема въздух. Сметките им са уредени.

Откакто Джун почина и наследихме bergerie, двамата с Джени и децата прекарваме всичките си почивки тук. Имало е моменти през лятото, когато съм се оказвал сам на угасващата пурпурна светлина на вечерта, в хамака под тамариска, където си лягаше Джун, и съм се чудил на всички онези исторически и индивидуални сили на света, на мощните и слабите течения, които трябваше да се слеят и обединят, за да притежаваме това място: една световна война, млад мъж и млада жена в края й, които нямат търпение да вкусят своята свобода, един държавен служител със своя автомобил, френската съпротива, Абверът, едно джобно ножче, пътят на мадам Ориак — doux et beau, — смъртта на млад мъж с мотоциклет, дълговете, които трябва да изплати неговият брат овчарят, и Джун, намерила сигурност на тази преобразила живота й огряна от слънцето камениста земя.

Най-често обаче се връщам към черните кучета. Те ме безпокоят, когато се питам колко от моето щастие се дължи на тях, особено когато си позволя да ги определям не като животни, а като кучета-духове, като въплъщения. Джун ми беше казала, че до края на дните си ги виждала понякога, наистина ги виждала, отпечатани върху ретината й в секундите на унеса, предхождащ съня. Тичали по пътеката към Горж дьо Вис, а по-едрото оставяло кървави дири по белите камъни. Прекосявали линията на сенките и влизали дълбоко навътре, където слънцето никога не достига, където дружелюбният пиян кмет никога няма да изпрати хората си да ги преследват, защото кучетата пресичат реката в потайна нощна доба и настървено се катерят нагоре по другия склон, за да прекосят и платото; а щом сънят я обладаел, кучетата се отдалечавали от нея — черни петна в сивото на зората, които избледнявали, когато навлизали в полите на планината, и които щели да се завръщат, за да ни спохождат — някъде в Европа, в някое друго време.