Черните кучета

Част втора

Берлин

След малко повече от две години една ноемврийска сутрин, когато се събудих в шест и половина, видях, че Джени е в леглото до мен. Беше заминала за десет дни за Страсбург и Брюксел и се бе върнала късно през нощта. Претъркулихме се в сънена прегръдка. Тези дребни удоволствия са сред най-прелестните в семейния живот. Джени ми се струваше както близка, така и непозната — само колко лесно човек свиква да спи сам! Очите й бяха затворени и тя леко се усмихваше, докато си наместваше бузата в пространството под ключицата ми, което с годините сякаш се беше нагодило към нейните очертания. Имахме най-много час, или дори по-малко, преди да се събудят децата и да я открият — щяха да са особено развълнувани, тъй като им бях отговорил уклончиво за часа на пристигането й; казах им, че може и да не успее да хване последния самолет. Пресегнах се и стиснах с ръце задните й части. Ръката й леко се плъзна по корема ми. Опипах познатата издатина в основата на кутрето й, където скоро след раждането й бяха ампутирали шести пръст. Толкова пръсти — казваше майка й, — колкото крака имат насекомите. Няколко минути по-късно, които може би бяха прекъснати от кратка дрямка, започнахме приятелски да се любим, което е привилегията и компромисът на брачния живот.

Тъкмо отстъпвахме пред настойчивостта на удоволствието и всеки започваше да се движи по-енергично заради другия, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня. Не се бяхме сетили да го изключим. Спогледахме се. Мълчаливо се съгласихме, че все още е достатъчно рано за необичайно, може би спешно обаждане.

Най-вероятно звънеше Сали. На два пъти бе идвала да живее при нас, но напрежението в семейния ни живот стана твърде голямо, за да я задържим за постоянно. Преди няколко години, на двайсет и една, тя се бе омъжила за човек, който я биеше и я напусна, вече бременна. Две години след това беше преценено, че тя не се справя, че твърде често прибягва до насилие, докато отглежда малкия си син, и сега детето се намираше при приемни родители. По-късно Сали се пребори с алкохолизма, но постигна единствено втори пагубен брак. Сега живееше в хостел в Манчестър. Майка й Джийн беше починала и Сали разчиташе на нас за обич и подкрепа. Никога не ни поиска пари. А аз никога не се отървах от мисълта, че нося отговорност за нещастния й живот.

Джени лежеше по гръб, така че аз се пресегнах за телефона. Обаче не беше Сали, а Бърнард, вече стигнал до средата на изречението. Не говореше, а бръщолевеше. Чувах зад гърба му оживен коментар, заглушен от полицейска сирена. Опитах да го прекъсна, като го извиках по име. Първото разбираемо нещо, което чух, беше:

— Джереми, чу ли ме? Там ли си?

Усетих как се смалявам вътре в дъщеря му.

— Бърнард, и една дума не разбрах. Започни отначало и по-бавно.

Джени ми правеше знаци — предлагаше да вземе слушалката от мен. Но Бърнард вече отново говореше. Поклатих глава и приковах поглед във възглавницата.

— Пусни си радиото, мило момче. Или по-добре телевизията. Залели са я като река. Няма да повярваш…

— Бърнард, кой какво е залял?

— Нали ти казах? Събарят Стената! Не е за вярване, но аз го гледам в момента: източноберлинчани минават през…

Първата ми, при това егоистична мисъл беше, че от мен не се иска да действам незабавно. Не се налагаше да напусна леглото, да изляза навън и да направя нещо полезно. Обещах на Бърнард, че аз ще го потърся, затворих телефона и съобщих на Джени новината.

— Изумително!

— Невероятно!

Положихме всички усилия да задържим значението на случващото се на известно разстояние, защото все още не бяхме част от света, от борбената общност на облечените хора. Един важен принцип беше поставен на карта: да запазим първенството на брачния живот. Така че продължихме. Но магията беше развалена. Весели тълпи нахлуваха в ранния утринен сумрак на спалнята ни. И двамата се намирахме другаде. Накрая Джени каза:

— Хайде да слезем долу и да го видим.

Стояхме във всекидневната по халати, с чаши чай в ръка и не откъсвахме поглед от телевизора. Не изглеждаше в реда на нещата да седим. Източноберлинчани, по найлонови анораци и избелени джинсови якета, бутаха колички, държаха децата си за ръце и се нижеха покрай контролно-пропускателния пункт „Чарли“, без да ги проверяват. Камерата подскачаше и досадно се люшкаше, когато хората разтваряха широко ръце за прегръдки. Разплакана жена, приличаща на привидение заради единствения телевизионен прожектор, който я осветяваше, разпери ръце с намерението да говори, но думите й заседнаха в гърлото. Тълпи западноберлинчани надаваха приветствени викове и удряха добронамерено по покрива на всеки храбър, нелепо изглеждащ трабант, пробиващ си път към свободата. Две сестри се бяха вкопчили една в друга и не искаха да се разделят, за да дадат интервю. Двамата с Джени се просълзихме, а когато децата се втурнаха в стаята, за да я поздравят с пристигането, малката драма на срещата, прегръдките и гушкането на килима на всекидневната почерпиха допълнителна трогателност от радостните събития в Берлин и Джени открито се разрида.

Час по-късно Бърнард отново се обади. Вече от четири години се обръщаше към мен с „мило момче“ — подозирам, че започна, откакто станах член на джентълменския клуб „Гарик“. Според Джени това беше разстоянието, изминато от времето на „другарю“.

— Мило момче, искам да замина за Берлин възможно най-скоро.

— Чудесна идея — веднага казах аз. — Трябва да заминеш.

— Билетите са с цената на златото. Всички искат да пътуват. Запазил съм две места за един полет днес следобед. До един час трябва да потвърдя.

— Бърнард, заминавам за Франция.

— Промени плана си. Това е исторически момент.

— Ще ти се обадя по-късно.

Джени нападна баща си.

— Трябва да отиде, за да види как Голямата му грешка е била поправена. И има нужда някой да му носи багажа.

Представено по този начин, не звучеше добре и бях готов да кажа „не“. Но докато закусвахме пред победоносното тенекиено предизвикателство на черно-белия портативен телевизор, поставен до кухненския умивалник, започнах да изпитвам неудържима възбуда, нужда от приключения след дните, изпълнени с домашни отговорности. От телевизора отново се разнесе приглушен рев и аз се почувствах като момче, което не са пуснали на стадиона в деня на финалите за купата. Историята се пишеше без мене.

След като закарах децата на занималните им и на училище, аз отново отворих пред Джени дума по въпроса. Тя се радваше, че си е у дома. Разнасяше със себе си безжичния телефон, ходеше от стая в стая и обикаляше цветята, които бяха клюмнали под моите грижи.

— Иди! — беше нейната препоръка. — Не ми обръщай внимание, аз ти завиждам. Но преди да тръгнеш, гледай да свършиш, каквото си започнал.

Най-добрата от всички възможни уговорки. Промених маршрута на полета си до Монпелие, за да мина през Берлин и Париж, и потвърдих резервациите на Бърнард. Обадих се в Берлин на моя приятел Гюнтер да го питам дали би ни заел апартамента си. Позвъних на Бърнард да му кажа, че ще го взема с такси в два часа. Отмених ангажиментите си, оставих указания и приготвих пътните си чанти. По телевизията показваха дълга половин миля опашка пред една банка — източноберлинчани чакаха, за да вземат своите сто дойче марки. Двамата с Джени се върнахме в спалнята за час, после тя побърза да отиде на някаква среща. Седях в кухнята по халат и обядвах рано с притоплени остатъци от вчерашното ядене. На портативния телевизор се виждаше, че източноберлинчани преминават и на други места през Стената. Хора от всички краища на света се събираха в Берлин. Очертаваше се грандиозен купон. Журналисти и телевизионни екипи не можеха да си намерят свободни стаи в хотелите. Когато отново се качих на горния етаж и влязох под душа, ободрен и с прочистено от любенето съзнание, докато ревях откъси от арии на Верди, които си спомнях на италиански, сам себе си поздравих, че водя богат и интересен живот.

Час и половина по-късно оставих таксито да чака на Адисън Роуд и спринтирах нагоре по стълбите до апартамента на Бърнард. Той всъщност чакаше вътре, до отворената врата, с шапка и палто в ръце, а пътните чанти бяха в краката му. Едва неотдавна беше започнал да се притеснява, че може да закъснее, както е характерно за възрастните — една необходима предпазливост, която да компенсира вече безполезната памет. Взех чантите му (Джени излезе права) и тъкмо да затвори вратата, той се намръщи и вдигна предупредително показалец.

— Да огледам за последно.

Оставих чантите на земята и влязох подир него вътре, съвсем навреме, за да видя, че грабва от кухненската маса ключовете за апартамента и паспорта си. Вдигна ги нагоре и в погледа му се четеше „Нали ти казах?“ — сякаш аз ги бях забравил, а той трябваше да бъде поздравен.

Не за първи път пътувах с лондонско такси заедно с Бърнард. Коленете му почти опираха в преградата. Бяхме още на първа скорост, още потегляхме, когато той вече направи пирамида с пръсти под брадичката си и започна:

— Работата е там, че…

Гласът му не беше като на Джун — не притежаваше свойството да изяжда звуци и да звучи официално, както по време на войната; наместо това беше леко писклив и със свръхпрецизно произношение, какъвто може би е бил гласът на писателя Литън Стрейчи, или какъвто е гласът на сатирика Малкълм Мъгъридж — както едно време са говорили някои образовани уелсци. Ако човек не познаваше или не харесваше Бърнард, можеше да реши, че се превзема.

— Работата е там, че немското обединение е неизбежно. Руснаците ще дрънчат със саби, французите ще махат с ръка, британците ще сумтят и ще ахкат. Кой знае какво ще искат американците, кое ще им изнася най-много. Но нищо от това не е от значение. Германците ще се обединят, понеже го искат; заложили са го в конституцията си и никой не може да ги спре. Ще го постигнат по-скоро рано, отколкото късно, защото нито един канцлер с всичкия си няма да остави славата да отиде при неговия приемник. И ще го направят при условията на Западна Германия, защото тя ще бъде страната, която плаща за това.

Бърнард винаги успяваше да представи мнението си като установен факт и увереността му наистина притежаваше някаква ретроактивна сила. От мен се искаше да изложа друг възглед, независимо дали го споделям, или не. Навиците на Бърнард за воденето на лични разговори бяха формирани през годините на публични дебати. Смяташе се, че истината се разкрива чрез достатъчно много дискусии между противници. На път за летище „Хийтроу“ аз услужливо поведох спор, като заявих, че източногерманците може да запазят своята привързаност към някои елементи от системата си и следователно не е изключено асимилирането им да се затрудни; че армията на Съветския съюз има стотици хиляди военнослужещи в ГДР и с положителност може да повлияе на изхода, ако поиска, и че бракосъчетанието на двете системи в практическо и икономическо отношение може да отнеме години.

Той доволно кимна. С брадичка, все още опряна на пръстите, търпеливо изчака да свърша, за да се заеме с моите доводи. Подреди ги методично. Огромният народен импулс против източногерманската държава бил стигнал до стадий, когато неизчезналите привързаности щели да се проявят доста по-късно под формата на носталгия. Съветският съюз вече не проявявал интерес към контрола над източните си сателити, вече бил свръхсила само във военно отношение и сериозно се нуждаел от добронамереността на Запада и от немските пари. Колкото до практическите трудности на германското обединяване, те можели да бъдат преодолени след време, когато политическият брак осигурял на канцлера мястото му в книгите по история и добър шанс да спечели следващите избори с милиони нови и благодарни избиратели.

Бърнард не спираше да говори и, изглежда, не беше забелязал, че таксито стои пред терминала. Наведох се напред и уредих сметката, докато той надълго и нашироко анализираше третия от моите доводи. Шофьорът се обърна назад и отвори плъзгащата се стъклена преграда, за да слуша. Беше над петдесетте, съвсем плешив, с месесто бебешко лице и гледаше втренчено с огромните си ярки флуоресцентно сини очи.

Когато Бърнард свърши, шофьорът се намеси.

— Добре де, а после какво, приятел? Фрицовете пак ще се надуят. Тогава ще започнат неприятностите…

В мига, когато шофьорът заговори, Бърнард се сепна и взе да търси чантите си. Последствието от обединяването на Германия се очертаваше да бъде следващата тема за дебат, но вместо да се включи, дори за някоя нищожна минута, Бърнард се смути и се засили да слиза.

— Къде отива стабилитетът? — питаше шофьорът. — Къде отива балансът на силите? На изток имаме разорената Русия и разни малки държавици като Полша и подобни, затънали в лайната със заемите си и всичко останало…

— Да, да, прав сте, има основание за безпокойство — каза Бърнард, докато се измъкваше на безопасния тротоар. — Джереми, да не изпуснем самолета…

Шофьорът беше свалил прозореца си.

— На запад е Великобритания, обаче тя не е европейски играч, не и изцяло. Все още си е завряла езика в американския гъз, да ме простите за грубостта. Така че остават французите. Божичко, французите!

— Довиждане и благодаря! — изгука Бърнард и беше готов дори да си грабне сам чантите и да се заклати с тях, само и само да се отдалечи на известно разстояние. Настигнах го при автоматичните врати на терминала. Остави си чантите пред мен и като потърка дясната си ръка с лявата, каза:

— Не мога да търпя словоизлиянията на таксиметрови шофьори.

Разбирах какво има предвид, но си помислих също така, че е прекалено придирчив по отношение на хората, с които води дебати.

— Изгубил си връзката с масите.

— Никога не съм я имал, момчето ми. Силата ми беше в идеите.

Половин час след излитането си поръчахме шампанско от количката с питиета и вдигнахме тост за свободата. После Бърнард се върна към въпроса за връзката с масите.

— Джун например я имаше. Можеше да общува с всеки. Щеше да се разговори с този таксиметров шофьор. Изненадващо за човек, който свърши като отшелник. Тя беше по-добър комунист от мене, наистина.

В последно време споменаването на Джун пораждаше в мен леко чувство за вина. Откакто почина през юли 1987 година, не бях направил нищо за мемоарите, които се предполагаше, че ще напиша, освен че подредих бележките си и ги прибрах в кутия за документи. Работата ми (имам малко специализирано издателство за учебници), семейният живот, преместването в нова къща миналата година — обичайните извинения не улесняваха нещата. Може би пътуването ми до Франция, до bergerie и асоциациите, свързани с това, щяха да ми дадат нов тласък. А и все още имаше неща, които исках да науча от Бърнард.

— Не мисля, че Джун би сметнала това за голям комплимент.

Бърнард вдигна пластмасовата си чаша, за да може слънчевата светлина, нахлула в салона, да се пречупи през шампанското.

— Кой би го сметнал в наши дни? Но имаше една-две години, когато тя защитаваше каузата като тигрица.

— До Горж дьо Вис.

Бърнард усещаше кога искам да измъкна информация. Облегна се назад и се усмихна, без да ме поглежда.

— Това ли са времената, до които си стигнал сега?

— Време е да направя нещо по въпроса.

— Разказвала ли ти е тя някога за скарването ни? В Прованс, когато се връщахме от Италия, поне седмица преди да стигнем до пролома?

— Мисля, че не го е споменавала.

— Стана на един перон близо до град, чието име сега не си спомням. Чакахме междуградския влак, за да ни откара до Арл. Гарата не беше покрита, беше по-скоро нещо като спирка, ужасно разнебитена. Чакалнята беше изгоряла. Мъчеше ни жега, нямаше сянка и нямаше къде да седнем. Бяхме уморени, а влакът закъсняваше. При това други хора освен нас там нямаше. Перфектни условия за първата ни семейна разправия… В един момент оставих Джун при багажа и взех да крача по перона — знаеш как го прави човек, когато времето се влачи, — докато не стигнах до самия му край. Беше пълно с боклуци. Струва ми си, че някой беше разлял варел с катран или боя. Паветата бяха разместени, пробилата си път трева беше изсъхнала от жегата. В дъното, настрани от релсите, имаше туфа с арбутус и кой знае как този вечнозелен храст вирееше направо великолепно. Тъкмо му се любувах, когато забелязах движение по едно листо. Приближих и тогава го видях — там енергично се стрелкаше водно конче, Sympetrum sanguineum; по всичко личеше, че е мъжко, беше яркочервено на цвят. Тези кончета не са много редки, но това имаше изключително големи размери, беше красавец… За моя изненада успях да го захлупя с шепи, а после хукнах назад по перона до мястото, където стоеше Джун, и я накарах да го подържи, докато се ровех в чантата за полевия ми комплект. Отворих го, извадих стъкленицата с отрова и помолих Джун да донесе създанието. Тя все още държеше шепите си схлупени, но ме гледаше с някакво странно изражение, приличащо на ужас. Попита ме: „Какво се каниш да правиш?“. Отвърнах й: „Искам да го занеса у дома“. Тя не се приближи и продължи: „Искаш да кажеш, че ще го убиеш.“ — „Разбира се, признах си аз. Много е красиво“. Джун констатира с хладна логика: „Красиво е, затова искаш да го убиеш“. Джун, както знаеш, е отрасла близо до село и никога не е изпитвала особени угризения заради убиването на мишки, плъхове, хлебарки, оси — всъщност заради каквото и да е, причинявало някакво неудобство. Горещината не се търпеше и не беше моментът да започнем нравствен спор за правата на насекомите. Затова казах: „Джун, моля те, просто ми го донеси“. Може би говорех твърде грубо. Тя се отдалечи с още половин крачка от мен и видях, че се кани да пусне водното конче. Обадих се: „Джун, знаеш колко важно е това за мен. Ако го пуснеш, никога няма да ти го простя“. Тя се бореше със себе си. Повторих думите си и тогава Джун се приближи, беше изключително навъсена, пусна водното конче в ръцете ми и остана да гледа как го слагам в епруветката с отрова и я прибирам. Мълчеше, докато подреждах нещата в комплекта, и после, може би защото се обвиняваше, че не е пуснала водното конче на свобода, беше обзета от истински гняв господен.

Количката с напитки правеше втората си обиколка и Бърнард замълча, докато не реши, че не иска да си поръча второ шампанско.

— В най-добрия дух на караниците и тази разправия бързо се придвижи от конкретното към общото. Отношението ми към онази клета твар било типично за отношението ми към повечето други неща, включително и към самата нея. Държал съм се хладно, теоретизирал съм, бил съм арогантен. Никога не съм показвал емоции, а съм пречел и на нея да ги показва. Тя се чувствала наблюдавана, анализирана, част от моята сбирка с насекоми. Аз съм се интересувал само от абстрактното. Твърдял съм, че обичам „сътворението“, както го наричаше тя, но всъщност съм искал да го контролирам, да го лиша от живот, да му слагам етикети и да го подреждам. И политическите ми убеждения оказвали влияние. Безпокояла ме не толкова несправедливостта, колкото хаосът. Привличало ме не толкова братството между хората, колкото ефективното им организиране. Искал съм общество с казармен ред, основан на научни теории. Стояхме там на безмилостното слънце и тя ми крещеше: „Ти дори не харесваш хората от работническата класа! Никога не разговаряш с такива хора. Представа нямаш какви са. Отвращаваш се от тях. Искаш само да заемат местата си, наредени един след друг, както проклетите ти насекоми!“.

— А ти какво отговори?

— Отначало не казах нищо особено. Знаеш колко мразя да правя сцени. Мислех си: „Ожених се за това прекрасно момиче, а то ме мрази!“. Само каква грешка! А после, понеже трябваше да отвърна нещо, поех защитата на моето хоби. Казах й, че повечето хора инстинктивно ненавиждат насекомите и именно ентомолозите са онези, които не са безразлични към тях, изучават навиците и жизнените им цикли и в общи линии ги е грижа за техния свят. Наименуването на насекомите и класифицирането им в групи и подгрупи е важна част от всичко това. Ако човек се научи да назовава част от света, той се научава и да го обича. Убиването на няколко насекоми е без значение, съпоставено с този по-важен факт. Популациите от насекоми са огромни дори при рядко срещаните разновидности. Генетично те са клонирани едни от други, така че няма смисъл да говорим за индивиди, а още по-малко — за правата им. „Пак започна, каза тя. Изобщо не разговаряш с мен. Изнасяш лекция.“ В този миг взех да се впрягам. Що се отнася до убежденията ми, продължих аз, интересувам се от идеи, какво лошо има в това? Оставям на другите да ги приемат, да не ги приемат или да ги оборват. Вярно, че не се чувствам комфортно с хора от работническата класа, но това не значи, че ги мразя. Що за абсурд! Бих проявил разбиране, ако и те не се чувстват комфортно с мен. Колкото до чувствата ми към нея, не съм особено емоционален, но това не означава, че не изпитвам емоции. Просто съм възпитан по този начин и ако тя иска да знае, обичам я повече, отколкото съм в състояние изобщо да го изразя; това е положението. А ако не й го казвам достатъчно често, е, извинявам й се, в бъдеще със сигурност ще го правя, ако е необходимо — всеки ден… После се случи нещо необичайно. Всъщност едновременно се случиха две неща. Докато говорех, нашият влак с дрънчене и с ужасно много пушек навлезе в гарата и тъкмо когато спря, Джун избухна в плач, хвърли се на врата ми и ми съобщи новината: била бременна, затова като държала в ръце малкото насекомо, се почувствала отговорна не само за живота, който растял в нея, но и за живота по принцип, така че било ужасна грешка, дето е позволила да бъде убито това красиво създание, и била сигурна, че природата ще си отмъсти и с бебето ще се случи нещо страшно. Влакът потегли, а ние продължихме да стоим прегърнати на перона. Малко оставаше да започна да танцувам от радост, но наместо това аз като един идиот се опитвах да обясня Дарвин на Джун и да я успокоя, като й кажа, че в схемата на нещата няма място за такова отмъщение, за каквото говори тя, и че нищо няма да се случи на нашето бебе…

— Което е било Джени.

— Да, разбира се, Джени.

Бърнард натисна бутона над главата си и уведоми стюарда, че е променил решението си и в крайна сметка иска шампанско. Когато го донесоха, вдигнахме чаши, така да се каже, за предстоящото раждане на моята съпруга.

— След тази вест вече не можехме да чакаме друг влак, затова се придвижихме пешком до града, който всъщност не беше нещо повече от голямо село, за съжаление не си спомням името му; открихме единствения хотел и наехме на горния етаж огромна стая със скърцащи дъски на пода и балкон с изглед към малък площад. Прекрасно място, по-късно все се канехме пак да отидем там. Джун му помнеше името, а сега вече никога няма да го узная. Останахме там два дни, отпразнувахме бебето, направихме преглед на живота си и обмисляхме планове за бъдещето, както всяка друга млада двойка. Сдобряването ни беше чудно хубаво и почти не мръднахме от стаята… Но втората вечер, когато Джун заспа, аз се почувствах изнервен. Излязох да се разходя на площада и пих две чаши в ресторантчето. Познато ти е чувството, което изпитваш, когато безкрайни часове интензивно си общувал с някого, а после си се оказал отново сам. Все едно, че си сънувал и после се пробуждаш. Седях на маса отвън и гледах как играят петанк. Вечерта беше ужасно гореща и аз за пръв път имах възможност да помисля върху някои от нещата, които Джун каза на гарата. Опитах се да си представя какво ли е, ако човек вярва, ако наистина вярва, че природата може да отмъсти на един зародиш заради смъртта на насекомо. Джун говореше страшно сериозно, всеки момент щеше да се разплаче. Честно си признавам, че не можах да си представя. Това беше магическо мислене, за мен — напълно чуждо.

— Почакай, Бърнард, никога ли не си имал чувството, че предизвикваш съдбата? Никога ли не си чукал на дърво?

— Това е един вид игра, нищо повече. Знаем, че е суеверие. Вярата, че животът наистина раздава награди и наказания, че под повърхността има пласт с по-дълбоко значение, различно от значението, което самите ние му придаваме — всичко това е само утешителна магия. Само че…

— Само че — биографите ли имаш предвид?

— Щях да кажа — жените. Може би всичко, което всъщност искам да кажа, е, че, както си седях в горещината на малкия площад с чаша в ръка, аз започнах да проумявам някои неща за жените и мъжете.

Чудех се как ли моята разумна и дейна съпруга Джени би разтълкувала това.

Бърнард беше изпил шампанското си и поглеждаше към останалите един-два инча в моята бутилка. Дадох му я и той продължи:

— Няма какво да се лъжем: физическите различия са само… само…

— Върхът на айсберга?

Той се усмихна.

— Тънкото острие на огромен клин. Както и да е, седях там и изпих една-две чаши. А после — знам, че е глупаво човек да придава прекалено голямо значение на казаното от другите, когато са ядосани, — после се размислих върху онова, което тя каза за убежденията ми, може би защото в думите й имаше зрънце истина за всички нас, а и тя не за първи път говореше такива неща. Спомням си как си помислих, че Джун няма да остане дълго в партията. Тя си имаше свои идеи, а те бяха солидни и особени… Припомних си всичко това днес следобед, докато бягах от шофьора. Ако там беше Джун, Джун от 1946 година, а не Джун, която изцяло се отказа от политиката, тя щеше да прекара щастлив половин час в разговор за европейската политика с онзи приятел, като го насочи към подходящата литература, като вземе името му за списъка, по който се разпраща информация, и дори накрая като го запише за член. Джун щеше с готовност да изпусне полета си.

Вдигнахме бутилките и чашите си да направим място за подносите с храна.

— С една дума, това е историята, колкото и да струва: още една част от живота и от времето. Джун беше по-добър комунист от мене. Но в избухването й на гарата можеше да се предвиди какво ще последва в по-далечно бъдеще. Виждаше се, че предстои да се отврати от партията, виждаше се и началото на фантасмагориите, които оттам нататък запълниха живота й. Със сигурност не беше нещо, станало внезапно една сутрин край Горж дьо Вис, както обичаше да казва тя.

Заболя ме, като чух да ме застига собственият ми скептицизъм. Докато мажех с масло замръзналото хлебче, прииска ми се да се позаяждам в името на Джун.

— Бърнард, а какво ще кажеш за отмъщението на насекомите?

— Какво да кажа?

— Ами шестият пръст на Джени?

— Мило момче, какво ще пием с обеда?

Отидохме най-напред до апартамента на Гюнтер в Кройцберг. Оставих Бърнард да чака в таксито, докато пренасях пътните ни чанти през двора и ги качвах до площадката на четвъртия етаж на hinterhaus — задната къща. Съседката отсреща, при която Гюнтер бе оставил ключа, говореше малко английски и знаеше, че сме дошли заради Стената.

— Не добре — твърдеше тя. — Съвсем много хора тук. В магазин без мляко, без хляб, без плод. И в метро също. Съвсем много.

Бърнард поръча на шофьора да ни откара до Бранденбургската врата, но това се оказа грешка и аз започнах да разбирам какво бе искала да каже съседката на Гюнтер — имаше прекалено много хора, прекалено голям беше трафикът. Движението там винаги беше интензивно, но сега улиците бяха допълнително натоварени с пушещи вартбурги и трабанти в първата им нощна туристическа обиколка. По тротоарите вървяха тълпи. Всички — източногерманци, западногерманци и чужденци — сега бяха туристи. Групи западногермански тийнейджъри с кутии бира и бутилки сект минаха покрай заковалото се на място такси, като пееха футболни песни. В тъмното на задната седалка аз започнах леко да съжалявам, че сега не съм в bergerie високо над Сен Прива, за да подготвя къщата за зимата. Там дори по това време на годината в тихи вечери човек може да чуе цикадите. Но после, като си спомних какво ми разказа Бърнард в самолета, престанах да съжалявам и реших, докато сме тук, да измъкна от него всичко възможно и да вдъхна живот на мемоарите.

Отказахме се от таксито и се вляхме в човешкия поток. До Паметника на победата стигнахме за двайсет минути, а там пред очите ни се простря широкият булевард „17 юни“, водещ до Вратата. Някой беше закрепил парче картон върху името и изписал отгоре му: „9 ноември“. В същата посока се движеха стотици хора. Четвърт миля по-нататък се издигаше Бранденбургската врата — обляна от светлината на прожектори, тя изглеждаше твърде малка и твърде тантуреста за глобалното си значение. В основата й, около една широка лента, тъмнината като че ли ставаше още по-дълбока. Едва когато доближихме, ни стана ясно, че това е събралата се тълпа. Бърнард нещо се помайваше. Беше сключил ръце зад гърба си и навел тялото си напред срещу въображаем вятър. Всички ни задминаваха.

— Кога за последен път беше тук, Бърнард?

— Знаеш ли, никога не съм вървял пеша по този булевард. В Берлин ли? През шейсет и шеста имаше конференция за петата годишнина на Стената. А преди това? Божичко, през 1953 година! Бях с неофициална делегация на британски комунисти, дошли да протестират — не, това е прекалено силно, — дошли да изразят с уважение своята загриженост пред източногерманската партия за начина, по който бе потушено въстанието. Когато се завърнахме у дома, някои от другарите ни потърсиха сметка не на шега.

Две момичета с черни кожени якета, прилепнали джинси и каубойски ботуши със сребърни капси се промъкнаха край нас. Бяха сплели ръце и явно не ги беше грижа за погледите, които привличат; не им обръщаха внимание. Бяха с черни коси, боядисани. Еднаквите конски опашки, които се полюшваха на гърбовете им, също препращаха към модата от петдесетте. Но не и петдесетте на Бърнард според мен. Той се загледа след тях, леко намръщен. Спря, за да ми зашепне доверително на ухото. Едва ли бе необходимо, защото близо до нас нямаше хора, а наоколо се разнасяше шум от гласове и стъпки.

— Откакто Джун почина, забелязвам, че заглеждам младите момичета. Разбира се, на моята възраст това буди съжаление. Но аз не гледам толкова телата, колкото лицата им. Търся следи от нея. Станало ми е навик. Винаги търся жест, изражение, нещо в очите или косата — каквото и да е, стига да ми я запази жива. Търся не онази Джун, която ти познаваш — иначе щях да плаша до смърт старите дами. Търся момичето, за което се ожених…

Джун от снимката, поставена в рамка. Бърнард сложи ръка на рамото ми.

— Има и още нещо. През първите шест месеца не можех да освободя съзнанието си от мисълта, че тя ще се опита да общува с мен. Явно това чувство е широко разпространено. Скръбта поражда суеверия.

— Не и в твоите научни схеми.

Съжалих заради грубо подхвърлената забележка, но Бърнард кимна.

— Именно. Веднага щом се почувствах по-стабилен, дойдох на себе си. Известно време обаче не можех да спра да мисля, че ако съществува някакъв невъзможен шанс светът да е такъв, какъвто го представяше Джун, тогава тя е длъжна да опита да се свърже с мен и да ми каже, че съм грешал, а тя е била права — че има Бог, вечен живот, място, където отива съзнанието. Всички онези празни приказки. И че по някакъв начин ще го направи чрез момиче, което да прилича на нея. И че един ден едно от тези момичета ще дойде при мен с послание.

— А сега?

— Сега е само навик. Гледам някое момиче и го преценявам според това колко от Джун намирам в него. Момичетата, които току-що минаха…

— Да?

— Онова отляво. Не видя ли? Устата й е като на Джун, има нещо и в скулите.

— Не видях лицето й.

Бърнард стисна по-силно рамото ми.

— Трябва да ти задам този въпрос, защото все за това си мисля. От много време искам да те попитам. Дали Джун е споделяла с теб някои лични неща между мен и нея?

Неудобството от спомена за „размера“, който Бърнард бил „получил“, ме накара да заекна.

— Разбира се. Тя много често се сещаше за теб.

— Но за какво по-точно?

Спестявайки смущаващите подробности, аз усетих, че съм длъжен да разкажа за някои по-приемливи.

— Ами… Тя ми каза за първия път, когато… За първия път на двама ви.

— Ясно.

Бърнард си дръпна ръката и я пъхна в джоба си. Докато той размишляваше, вървяхме в мълчание. Напред се виждаха паркираните в нестройна колона по средата на „17 юни“ внушителен брой коли на медиите, мобилни контролни центрове, сателитни чинии, кранове и камиони с генератори. Под дърветата на Тиергартен немски работници разтоварваха еднакви тъмнозелени химически тоалетни.

По огромната челюст на Бърнард затрепериха мускулчета. Гласът му прозвуча хладно. Беше на път да се ядоса.

— За такива работи ли възнамеряваш да пишеш?

— Да си призная, още изобщо не съм започнал да…

— Не ти ли хрумва, че трябва да зачетеш и моите чувства в случая?

— Винаги съм имал намерение да ти покажа всичко, което напиша. Знаеш това.

— Боже Господи! Как й е хрумнало да ти разказва нещо такова?!

Бяхме се изравнили с първите сателитни чинии. Пометени от вятъра, от тъмнината към нас се търкаляха пластмасови чаши за кафе. Бърнард стъпка една и се чу хрущене. Откъм тълпата, събрала се пред Вратата, все още отстояща на стотина ярда от нас, се разнесоха ръкопляскания. От онзи глуповат добронамерен вид, който можете да чуете от концертна публика, когато изнасят рояла на сцената.

— Виж какво, Бърнард, онова, което тя ми каза, не е по-лично от твоята история за разправията ви на гарата. Ако искаш да знаеш, основното в историята е каква смела стъпка е било това за едно младо момиче по онова време, доказателство колко си я привличал. Всъщност ти си се представил доста добре. Оказва се, че много те е бивало за тази работа; тя използва думата гений. Разказа ми, че на подскоци си прекосил стаята, отворил си прозореца, докато е бушувала буря, и си надал рев като Тарзан, а вятърът е вкарал вътре хиляди листа…

На Бърнард се наложи да се надвиква с дизеловия генератор.

— Божи милостиви! Та това не беше тогава! Беше две години по-късно! Случи се в Италия, когато живеехме над онзи старец, Масимо, и гърчавата му жена. Те не позволяваха да се вдига никакъв шум в къщата. Ходехме навън, в полето, навсякъде, където намерехме място. После една нощ се разрази страхотна буря, принуди ни да останем вкъщи и беше толкова шумно, че те изобщо не ни чуха.

— Ами… — започнах аз, но гневът на Бърнард се беше насочил към Джун.

— Какво си е въобразявала тя, какви са тия измислици? Фалшифицирала е истината, това е правила! Първия път беше катастрофа, отвратителна и пълна катастрофа! Джун го е преправила, представила ти е някаква официална версия. Да замаже, както винаги.

— Ако искаш да поправиш грешката й…

Бърнард ми хвърли поглед, в който бе съсредоточено цялото му презрение, и продължи нататък с думите:

— Моята представа за мемоари не е да се пише за сексуалния живот на човека като за някакво скапано шоу. Ти така ли смяташ, до това ли се свежда накрая животът? До чукането? До сексуални завоевания и провали? Колкото да се посмеят хората?

Минавахме покрай една подвижна телевизионна станция. В камиона се виждаха екраните на десетина монитора, които показваха един и същи образ: репортер се мръщи на записките в едната си ръка, докато в другата държи разсеяно микрофон, люшкащ се на оплетения кабел. От тълпата долетя висока въздишка, дълъг, надигащ се неодобрителен стон, който започна да се засилва, докато не се превърна в рев.

Внезапно Бърнард промени намеренията си и рязко се обърна към мен.

— Боже, щом толкова държиш да знаеш — извика той, — ето какво ще ти кажа! Жена ми може да проявяваше интерес към поетичната истина, към духовната истина или към собствената си лична истина, но пет пари не даваше за истината, за фактите, за онзи вид истина, която двама души могат да признават независимо един от друг. Тя създаваше модели, сътворяваше митове. После преправяше фактите, за да им съответстват. За Бога, забрави за секса! Ето ти темата: как хора като Джун изкривяват фактите, за да подхождат на идеите им, вместо да е обратното. Защо хората правят това? Защо никога не спират да го правят?

Докато се колебаех дали да му дам очевидния отговор, стигнахме до края на тълпата. Две или три хиляди души се бяха струпали там с надеждата да видят как Стената рухва в своята най-важна символична точка. Върху високите дванайсет фута циментови блокове, препречващи достъпа до Вратата, редица от млади и нервни източногермански войници, на които бе дадена команда „свободно“, стояха, обърнати на запад. Бяха си затъкнали служебните револвери отзад на кръста — да не се виждат. Пред редицата нагоре-надолу крачеше офицер, пушеше и наблюдаваше тълпата. Зад войниците се издигаше осветената олющена фасада на Бранденбургската врата, върху която знамето на Германската демократична република едва потрепваше. Бариери удържаха тълпите, а разочарованият ропот сигурно беше заради западноберлинската полиция, разположила своите камионетки пред циментовите блокове. Когато стигнахме там, някой замери един от войниците с пълна кутия бира. Кутията прелетя високо и бързо, оставяйки следа от бяла пяна, която се открои на светлината на лампите, но когато профуча над главата на младия войник, от тълпата веднага се разнесоха неодобрителни викове и призиви на немски против насилието. Начинът, по който се разпространяваше звукът, ми даде да разбера, че десетки хора се бяха покатерили на дърветата.

Не беше трудно да си пробием път и да стигнем отпред. Сега, когато бяхме сред тълпата, тя се оказа по-цивилизована и по-разнородна, отколкото си мислех. Малки деца седяха на раменете на родителите си и виждаха не по-зле от Бърнард. Двама студенти продаваха балони и сладолед. Стар мъж с тъмни очила и бял бастун стоеше неподвижно, наклонил глава — слушаше. Около него бе оставено голямо празно пространство. Когато стигнахме до бариерата, Бърнард ми посочи западноберлински полицай, който разговаряше с източногермански офицер.

— Обсъждат контрола над тълпата. Обединението наполовина е приключило.

Откакто избухна, Бърнард започна да се държи отчуждено. Оглеждаше се наоколо с безучастен, високомерен поглед, в който трудно можеше да се намери нещо общо с възбудата му от рано сутринта. Сякаш тези хора и събитието притежаваха известно очарование, но само донякъде.

След половин час стана очевидно, че няма да се случи нищо, което да задоволи тълпата. Не се задаваха кранове, за да вдигнат части от Стената, нито тежка техника, за да бъдат отместени циментовите блокове. Бърнард обаче настояваше да останем. Така че продължихме да стоим на студа. Тълпата е тромаво, глупаво създание, много по-малко интелигентно от отделните си членове. Тази беше готова да остане там цяла нощ с кучешко търпение в очакване на онова, което всички знаехме, че няма да се случи. Започна да ме обзема раздразнение. Навсякъде другаде в града радостно празнуваха, а тук виждах само тъпо търпение и сенаторско спокойствие от страна на Бърнард. Мина още час, преди да успея да го убедя да тръгнем към контролно-пропускателния пункт „Чарли“.

Вървяхме по кална пътечка покрай Стената, чиито крещящи графити бяха станали монохромни на светлината на уличните лампи. Вдясно от нас имаше напуснати сгради, празни участъци с навити на макари жици, купчини чакъл и останали от лятото плевели.

Вече не бях склонен да се въздържам и да не задам въпроса си.

— Но ти си останал десет години в партията. Положително е трябвало да изопачиш ужасно много факти, за да го постигнеш.

Исках да го изтръгна от спокойното му самодоволство. Но той само сви високите си рамене, потъна още по-дълбоко в палтото си и каза:

— Разбира се.

Спря, за да може шумна група американски студенти да се промъкне покрай нас към тясна уличка между Стената и една изоставена сграда.

— Как беше онзи пасаж от Айзая Бърлин, който всички цитират, особено напоследък, за фаталните черти на утопиите? Той казва: „Ако знам със сигурност как да доведа човечеството до мира, справедливостта, щастието и безпределната съзидателност, нима някоя цена би била прекалено висока? За да направя този омлет, няма как да бъде ограничен броят на яйцата, които може да се наложи да счупя. При това положение не бих изпълнил дълга си, ако не приема, че в един момент ще трябва да умрат хиляди, за да може милиони да бъдат завинаги щастливи“. Не го формулирахме точно така навремето, но отговаря на тогавашната ни умствена нагласа. Ако човек игнорира или преправи шепа неудобни факти в името на партийното единство, не е ли това дреболия, сравнено с потока от лъжи, който се изливаше от така наречената някога „капиталистическа пропагандна машина“? Така че продължаваш да вършиш добри дела, а през това време приливната вълна не спира да се покачва. Двамата с Джун бяхме от късно дошлите, затова от самото начало газехме до глезени във вода. Информацията, която не искахме да научаваме, струеше отвсякъде. Показните процеси и чистките от трийсетте години, насилствената колективизация, масовото изселване, трудовите лагери, цензурата, лъжите, преследванията, геноцидът… Накрая противоречията ти идват в повече и ти се предаваш. Но винаги го правиш по-късно, отколкото е трябвало. Напуснах през петдесет и шеста, без малко да напусна през петдесет и трета, а трябваше да се махна през четирийсет и осма. Но човек упорства. Казва си: идеите са хубави, просто не тези хора трябва да ръководят, но това ще се промени; нима е възможно цялата добре свършена работа да отиде на вятъра? Човек си казва, че винаги се е очаквало да има трудности, а практиката все още не е настигнала теорията; че това изисква време. Казва си, че повечето неща, които чува, са клевети, заради Студената война. А и нима е възможно чак толкова да греши, нима може толкова много интелигентни, доблестни и добронамерени хора да грешат? Ако не се бях заловил с научни изследвания, мисля, че щях да остана още по-дълго. Лабораторната работа те научава повече от всичко друго колко лесно е да промениш лекичко един резултат, за да отговаря на някоя теория. Това дори не е въпрос на непочтеност. Присъщо е на човешката природа: нашите желания се просмукват във възприятията ни. Един добре заложен експеримент е защитен от подобна опасност, но този специално прекалено дълго е оставал извън контрол. Фантазията и действителността ме дърпаха на различни страни. Унгария беше последната капка. Предадох се.

Бърнард замълча, преди да каже това, което дълго бе премислял:

— Точно това е разликата между двама ни с Джун. Тя напусна партията години преди мен, но никога не се предаде, никога не отдели фантазията от действителността. Просто замени една утопия с друга. Политическа личност или жрица — нямаше значение. По своята същност тя беше хардлайнер.

Ето тук вече си изпуснах нервите. Минавахме покрай онази част от запустелите места и Стената, все още известна като Потсдамерплац, като се промъквахме през групички приятели, събрали се около стъпалата на наблюдателната платформа и павилиона за сувенири в очакване нещо да се случи. Онова, което ме порази, бяха не толкова несправедливите забележки на Бърнард, колкото непреодолимото му раздразнение, предизвикано от липсата на комуникация, както и появилият се пред очите ми образ на любовници в леглото, подобни на успоредни огледала, отразяващи в безкрайна регресия сходства, които избледняват, докато се превърнат в своята противоположност. Като се обръщах към Бърнард, избих с китката си нещо меко и топло от ръката на мъж, застанал близо до мен. Хотдог. Бях твърде възбуден, за да се извиня. Хората на Потсдамерплац жадуваха за нещо интересно — щом се развиках, започнаха да се обръщат глави и около нас се образува кръг.

— Това са глупости, Бърнард! По-лошо от глупости, това е злост! Ти си лъжец!

— Мило момче…

— Никога не си се вслушвал в онова, което тя ти казва. И тя не се е вслушвала в твоите думи. Взаимно сте се обвинявали в едно и също. Тя е била хардлайнер колкото теб, не повече. Двама малоумници! Всеки е обременявал другия със собственото си чувство за вина.

Чух шепнене — някой превеждаше последните ми думи тихо и бързо на немски. Бърнард се опитваше да ме изведе вън от кръга. Но въодушевен от гнева си, аз не исках да се помръдна.

— Тя ми каза, че винаги те е обичала. Ти каза същото. Как е възможно да сте изгубили толкова много от времето си, а и от времето на другите, и децата ви…

Тъкмо последното недовършено обвинение не само че притесни Бърнард, но го и засегна. Стиснатата му уста се превърна в черта и той направи крачка встрани от мен. Изведнъж гневът ми се изпари и на негово място се появиха неизбежните угризения: що за нищожество трябва да е човек, заел се в словесна битка да опише един брак на собствените му години, като крещи в лицето на достойния джентълмен? Загубили интерес, хората от тълпата се връщаха на опашката за макети на наблюдателни кули и пощенски картички от ничията земя, отправяха се към безлюдните брегове на смъртоносната ивица.

Продължавахме да вървим. Прекалено бях кипнал, за да се извиня. Единствената ми реакция беше да понижа глас и да се опитам да говоря разумно. Крачехме редом, по-бързо от преди. Чувствата, връхлетели Бърнард, си личаха по безизразната маска, в която се бе превърнало лицето му. Казах:

— Тя не беше преминала от една фантазна утопия към друга. Тя търсеше истината. Не твърдеше, че знае всички отговори. Било е проучване и тя е искала всеки да го прави по свой собствен начин, но не е насилвала никого. И как би могла? Не е създала инквизиция. Не е проявила интерес към догмата или организираната религия. Било е едно духовно пътешествие. Описанието на Айзая Бърлин не се отнася до нея. Няма окончателен край, за който тя би пожертвала други хора. Не е имало яйца, които да счупва.

Перспективата за дебат накара Бърнард да се оживи. Той връхлетя върху ми и аз веднага почувствах, че ми е простил.

— Грешиш, мило момче, напълно грешиш. Наричаш онова, с което се занимаваше тя, „търсене“, но това не променя факта, че в нея имаше жилка на абсолютизъм. Човек или беше с Джун и правеше онова, което правеше тя, или беше аут. Тя искаше да медитира и да изучава мистични текстове, такива ми ти работи, много хубаво, но това не беше за мен. Предпочетох да стана член на Лейбъристката партия. Джун беше против. Накрая настоя да живеем отделно. Аз бях едно от яйцата. Децата бяха сред другите яйца.

Докато Бърнард говореше, аз се чудех какво целя, като правя опити да го сдобря с покойната му съпруга.

Затова когато свърши, разперих длани в знак, че приемам казаното, и попитах:

— Добре, а кое от нея ти липсваше, когато тя почина?

Бяхме стигнали до едно от онези места на Стената, където картографията или някаква отдавна забравена политическа неотстъпчивост бяха наложили внезапна извивка, промяна в посоката на границата, която само след няколко ярда се връщаше към първоначалното си положение. Точно до извивката имаше изоставена наблюдателна платформа. Без да каже дума, Бърнард започна да се катери по стъпалата, а аз го последвах. Вече горе, той посочи:

— Гледай!

Кулата за наблюдение срещу нас също беше напусната, а в основите й, попаднали под флуоресцентното осветление, като се движеха миролюбиво по заравнения пясък, нахвърлян върху всякакви сухопътни мини, капани и автоматично управлявани устройства за стрелба, скачаха десетки зайци и си търсеха трева, с която да се нахранят.

— Е, поне нещо е процъфтяло.

— Не им остава много време.

Известно време мълчахме. Отново гледахме по посока на Стената, която всъщност в тази точка се състоеше от две стени, на 150 ярда една от друга. Никога не бях ходил на границата през нощта и като се взирах в широкия коридор от бодлива тел, пясък, път за служебните коли и симетрично поставени лампи, бях поразен от невинната светлина, от безсрамно изложеното на показ унижение; докато по традиция държавите добре крият извършените от тях зверства, тук показността беше по-ярка от неона на булевард „Курфюрстердам“.

— Утопия.

Бърнард въздъхна и може би се канеше да ми отговори, когато чухме гласове и смях, идващи от различни посоки. После наблюдателницата се разтърси, защото по дървените стъпала се катереха хора. По чиста случайност бяхме останали сами, като дупка в тълпата. Само след секунди още петнайсет души се скупчиха плътно около нас, щракаха с фотоапарати и си подвикваха развълнувано на немски, японски и датски. Пробихме си път покрай качващите се, слязохме и продължихме нататък.

Предположих, че Бърнард е забравил въпроса ми, или предпочита да не ми отговори, но когато стигнахме до там, където пътеката минаваше покрай стълбището на стария Райхстаг, той каза:

— От всичко най-много ми липсва нейното сериозно отношение към нещата. Тя беше сред малкото известни ми хора, които възприемаха живота си като проект, като начинание, като нещо, което да контролират и да насочват напред — като тълкуват мъдростта според собствените си разбирания. Повечето от нас правят планове за пари, кариера, деца и така нататък. Господ ми е свидетел, че Джун искаше да проумее себе си, съществуването, „сътворението“. Дразнеше се от нас, останалите, задето се носехме по течението и се залавяхме ту с едно, ту с друго; тя наричаше това „сомнамбулизъм“. Мразех глупостите, с които си пълнеше главата, но обичах сериозността й.

Бяхме стигнали до началото на голяма яма, дълъг шейсет фута окоп на равнището на изба, край който беше струпана пръст. Бърнард спря там и добави:

— През годините ние или се карахме, или взаимно се игнорирахме, но ти си прав, тя наистина ме обичаше, а когато такова нещо ти е отнето… — Той посочи към ямата. — Четох за това. Някогашното седалище на Гестапо. Разкопават го, изследват миналото. Не знам как може някой от моето поколение да го приеме — престъпленията на Гестапо, неутрализирани от археологията.

Забелязах, че окопът бе прокопан по протежение на някогашния коридор за достъп до редицата от облицовани с бели плочки килии, които виждахме под нас. Всяка беше голяма колкото да побере един затворник, като във всяка имаше и по два метални обръча, забити в стената. По-нататък се виждаше ниска сграда — музеят.

Бърнард каза:

— Намират нокът, изтръгнат от някой клетник, почистват го и го слагат в стъклен шкаф с етикет. А на половин миля оттук пък Щази ще чисти своите килии.

Горчивината в гласа му ме учуди, затова се обърнах да го погледна. Беше се облегнал с цяло тяло на железен стълб. Изглеждаше уморен и по-слаб от всякога; самият той под палтото приличаше на стълб. Не беше сядал почти три часа, а сега чувстваше допълнително изтощение заради остатъчния гняв, породен от една война, за която само старите и немощните имаха непосредствен спомен.

— Трябва да си починеш — подхвърлих аз. — Наблизо има едно ресторантче, точно до контролно-пропускателния пункт „Чарли“.

Нямах представа колко далече беше. Докато го водех натам, забелязах колко е скован и колко бавно се движи. Укорих се за липсата на съобразителност. Прекосявахме шосе, превърнато от Стената в задънена улица. На светлината на уличните лампи лицето на Бърнард изглеждаше потно и сиво, а очите му неестествено светеха. По изпъкналата му долна челюст — най-приятелският аспект от едрото му лице — минаваше лек сенилен тремор. Бях притиснат между нуждата да го отведа бързо на топло, на място, където има храна, и страха да не рухне окончателно. Представа нямах как човек в Западен Берлин може да повика линейка, а тук, в безлюдния край на границата, нямаше телефони и дори германците бяха туристи. Попитах го дали иска да седне и да си почине малко, но той, изглежда, не ме чу.

Повторих въпроса си, когато прозвуча клаксон и се чуха весели нестройни викове. Осветяващите пропускателния пункт „Чарли“ прожектори, монтирани зад една изоставена сграда, я ограждаха с млечно сияние. След минути излязохме точно до ресторантчето и пред очите ни като на забавен каданс се разгърна познатата картина, която бях гледал с Джени сутринта: помещенията на граничарите, надписи на няколко езика, врати на резки и доброжелатели, които продължаваха да поздравяват минувачите, идващи от изток, и да потупват покривите на трабантите — но вече с по-малко вълнение, сякаш за да демонстрират разликата между телевизионната драма и истинския живот.

Бях уловил Бърнард за рамото, докато стояхме и се ориентирахме. После тръгнахме покрай тълпата към входа на ресторантчето. Но хората, край които минавахме, всъщност се редяха на опашка. Пускаха ги да влязат само ако вътре се освободи място. Само че кой би искал да си тръгне по това време на нощта? През прозорците, замъглени от изпаренията, виждахме привилегированите да ядат и да пият в застоялия въздух.

Тъкмо се канех да пробия път, за да влезем, като се позова на здравословни причини, когато Бърнард се отскубна от мен и се отдалечи с намерението да прекоси улицата и да иде на островчето, на което се беше събрала по-голямата част от тълпата — край помещението на американската охрана. Чак тогава видях онова, което беше видял той. По-късно Бърнард се опитваше да ме убеди, че още при пристигането ни всички елементи от ситуацията са си били на мястото, но едва когато му извиках и тръгнах подире му, аз забелязах червеното знаме. Беше вързано на прът, може би на срязаната дръжка от дълга метла, и го държеше слаб мъж, прехвърлил двайсетте. Приличаше на турчин. С черни къдри и черни дрехи — черно сако с двуредно закопчаване, под него — черна фланелка, под тях черни джинси. Крачеше наляво-надясно пред тълпата, отметнал назад глава, опрял дръжката на знамето на рамо. Когато заднешком застана на пътя на един вартбург, не пожела да се отмести и колата трябваше да маневрира, за да го заобиколи.

Беше провокация, която вече постигаше известен успех, и точно това привличаше Бърнард към пътя. Противниците на младия мъж бяха смесена група, но онова, което видях в първия момент, бяха двама мъже с костюми — като на бизнесмени или адвокати, — застанали точно до бордюра. Когато младият мъж мина покрай тях, единият го цапардоса под брадичката. Не беше истински удар, по-скоро израз на презрение. Романтичният революционер се дръпна настрани и се направи, че нищо не се е случило. Стара дама с кожена шапка му изкрещя някакво дълго изречение и понечи да замахне с чадъра си. Спря я господинът до нея. Знаменосецът вдигна знамето по-високо. Вторият мъж с вид на адвокат направи крачка напред и го удари с юмрук по ухото. Не беше добро попадение, но все пак накара младия мъж да се олюлее. Като счете под своето достойнство да докосне тази страна на главата си, където го удари юмрукът, мъжът продължи своя парад. В този момент Бърнард бе на средата на пътя, а аз бях точно зад него.

Мен ако питате, знаменосецът можеше да си получи онова, което си търсеше. Безпокойството ми беше за Бърнард. Изглежда, лявото коляно му създаваше проблеми, но това не му попречи да закуцука пред мен доста бързо. Вече беше разбрал какво ще последва — едни още по-грозни демонстранти пристигаха тичешком откъм Кох Щрасе. Бяха пет-шест души и си подвикваха, докато приближаваха. Чух какво си подвикват, но в онзи момент не му обърнах внимание. Предпочетох да си мисля, че в дългата нощ в празнуващия град им е липсвал екшън. Бяха видели как удрят човека по главата и това ги бе наелектризирало. На възраст бяха между шестнайсет и двайсет години. Всички до един бяха с бледи лица, покрити с акне, бръснати глави и отпуснати влажни устни и излъчваха недорасла злоба и прекомерно усещане за онеправданост. Турчинът видя, че го нападат, вирна глава, като че танцуваше танго, и им обърна гръб. Да се намира човек на такова място и да прави това в деня, когато комунизмът най-после е разжалван, говореше или за мъченическия му плам, или за неудържимия му мазохистичен стремеж да бъде пребит публично. Истината е, че в по-голямата си част хората от тълпата щяха да го сметнат за луд или да го игнорират. В крайна сметка Берлин е град на толерантността. Тази нощ обаче имаше достатъчно пияни хора и немалко изпитващи неясното чувство, че на някого трябва да се търси сметка за нещо, а човекът със знамето, изглежда, беше събрал всички тях на едно място.

Изравних се с Бърнард и сложих ръка на рамото му.

— Не се намесвай, Бърнард. Може да пострадаш.

— Глупости — каза той и се дръпна от мен.

Стигнахме до младия човек няколко секунди преди момчетата. От мъжа със знамето силно миришеше на пачули, което в моето съзнание не можеше да е истинският аромат на марксистко-ленинската мисъл. Със сигурност беше провокатор. Имах време само да кажа: „Ела!“, и още дърпах Бърнард за ръката, когато бандата пристигна. Той застана между момчетата и тяхната жертва, и разпери ръце.

— Хайде, престанете — каза той със старомодния любезно-строг тон на английски полицай.

Дали наистина си мислеше, че е твърде стар, твърде висок, твърде слаб и твърде известен, за да го ударят? Момчетата се спряха, събрани накуп; дишаха тежко, глави и езици се поклащаха ритмично — озадачени бяха от тази върлина, от това плашило с палто, застанало на пътя им. Видях, че двама от тях имат сребърни свастики, забодени на реверите. Друг имаше свастика, татуирана на едно от кокалчетата на ръката. Не смеех да се обърна и да погледна, но имах чувството, че турчинът използва момента, за да сгъне знамето и да се измъкне. Двамата с вид на адвокати, изумени от това, което бе провокирало собствената им агресия, се бяха оттеглили по-навътре в тълпата, за да наблюдават.

Огледах се за помощ. Американски сержант и двама войници с гръб към нас вървяха към източногерманските си съответствия, за да говорят с тях. Недоумението на момчетата се превръщаше в гняв. Изведнъж двама от тях заобиколиха Бърнард, докато знаменосецът вече се беше промъкнал през края на тълпата и тичаше с все сили по пътя. Зави по Кох Щрасе и изчезна.

Двамата хукнаха подире му проформа, а после се върнаха при нас. При това положение щяха да се задоволят с Бърнард.

— Тръгвайте си — каза той ведро, като ги отпращаше с опакото на ръцете си.

Чудех се дали е по-разбираемо, или е по-отвратително, че тези момчета със свастиките са германци, и тъкмо тогава най-дребното от тях, пале с малка глава, облечено с авиаторско яке, подскочи напред и ритна Бърнард по глезена. Чух тъпия удар на подкована обувка върху кост. С малка въздишка, изразяваща изненада, Бърнард се сгъна на четири и се свлече на тротоара.

Тълпата изропта неодобрително, но никой не се помръдна. Аз пристъпих напред, замахнах да ударя момчето и не улучих. Но той и приятелите му не се интересуваха от мен. Те наобикаляха Бърнард, според мен с намерението да го ритат до смърт. Хвърлих последен поглед към граничното помещение — нямаше и следа от сержанта и войниците. Дръпнах едно от момчетата за яката и се опитах да хвана още едно. Но бяха прекалено много за мен. Видях, че две или три тежки черни обувки се отдръпват, за да се засилят.

Обаче не го направиха. Замръзнаха на място, защото точно тогава от тълпата изскочи някаква фигура, връхлетя ни като вихър и засипа момчетата с накъсани изречения, пълни с пронизително неодобрение. Беше вбесена млада жена и олицетворяваше силата на улицата. Можеше да й се вярва. Съвременничка, обект на желание и домогване. Звезда, която току-що ги е хванала, че проявяват злост дори по собствените си критерии.

Силата на нейното отвращение беше сексуална. Момчетата се мислеха за мъже, а тя ги принизи до пакостливи деца. Те не можеха да си позволят да ги видят как се смаляват от думите й и отстъпват. Но в момента правеха тъкмо това, макар че външните белези бяха смях, свиване на рамене и едва чути обидни думи, които й подхвърляха. Преструваха се, преструваха се и един пред друг, че изведнъж им е станало досадно, че другаде ще им бъде по-интересно. Започнаха да се оттеглят към Кох Щрасе, но жената не прекрати тирадата си. Момчетата сигурно биха предпочели да побягнат от нея, но протоколът ги задължаваше да се придържат към насилено, неловко перчене. Докато тя ги следваше по улицата, като крещеше и размахваше юмрук, наложи им се да понесат освиркването, пъхнали палци в джинсите си.

Помогнах на Бърнард да се изправи. Едва когато младата жена се върна, за да го види как е, и нейната идентично облечена приятелка се появи редом, аз ги разпознах като двойката, която просвистя край нас на улица „17 юни“. Заедно подкрепихме Бърнард, докато опитваше да стъпи на крака си. Изглежда, нямаше счупване. От тълпата се чуха ръкопляскания, когато той ме прегърна през рамо и започнахме, тътрейки нозе, да се отдалечаваме от контролно-пропускателния пункт.

Отне ни няколко минути да стигнем до ъгъла на улицата, където се надявахме да хванем такси. През това време аз настоях Бърнард да се запознае със своята спасителка. Попитах я как се казва — казваше се Грете; повторих името й на Бърнард. Той се беше вглъбил в болката си, прегънат одве, и може би се намираше в лек шок, но аз настоях на своето, в интерес на — на какво точно? На желанието да смутя рационалиста? Рационалиста в него? В мене?

Най-накрая Бърнард подаде ръка на момичето и каза:

— Грете, благодаря ти, мила. Отърва ми кожата.

Но не я погледна, докато го изричаше.

Помислих си, че на Кох Щрасе ще има време да науча от Грете и нейната приятелка Диане нещо за тях, но щом стигнахме там, видяхме такси, оставящо клиентите си, и му дадохме знак да се приближи. Последва суматоха, докато качим вътре Бърнард, изказване на благодарности и сбогуване, нови благодарности, през което време си помислих, че най-накрая той поне ще хвърли поглед на своя ангел хранител, въплъщение на Джун. Помахах на момичетата от задния прозорец, докато те си тръгваха, и преди да дам указания на шофьора, казах на Бърнард:

— Не ги ли позна? Видяхме ги край Бранденбургската врата, когато ми разправяше как си очаквал да получиш послание от…

Бърнард, който наместваше главата си, като я опираше назад на седалката, ме прекъсна с въздишка. Отправи думите си припряно към тапицирания таван на автомобила, на няколко инча от носа му:

— Да. Невероятно съвпадение, ще рече човек. Хайде, Джереми, за Бога, отведи ме у дома!