Черните кучета

Част първа

Уилтшър

Сложената в рамка снимка, която Джун Тремейн държеше на шкафчето до леглото си, беше там, за да й напомня, а и за да осведомява посетителите, че лицето на красивото момиче, за разлика от лицето на съпруга й, по никакъв начин не указваше в каква посока ще се промени. Снимката е от 1946 година, един-два дни след сватбата им и седмица, преди да заминат на меден месец в Италия и Франция. Двамата стоят, преплели ръце, до перилата край входа на Британския музей. Може да е било в обедната им почивка, защото и двамата са работели наблизо, а разрешение да напуснат са получили едва няколко дни преди отпътуването. Навели са се един към друг, странно обезпокоени да не би да бъдат отрязани, ако застанат по-близо до края на снимката. Усмихват се на обектива с неподправена радост. Не е възможно да сбъркате Бърнард. Той и тогава е висок шест фута и три инча, с нестандартни по размер ръце и крака, изпъкналата му долна челюст изглежда нелепо, но изразява добронамереност, а подобните на дръжки на делва уши имат още по-комичен вид заради късата подстрижка в псевдовоенен стил. Изминалите четирийсет и шест години са нанесли предсказуеми щети, и то само по периферията — пооредяла коса, сгъстили се вежди, по-груба кожа, докато мъжът като цяло, този изумителен феномен Бърнард, е същият тромав и лъчезарен исполин и през 1946, и през 1989 година, когато ме помоли да го заведа в Берлин.

Изражението на Джун обаче се отклонява много от предначертания път, както става и с живота й, и по моментната снимка почти не може да се гадае за остарялото лице, любезно усмихващо се на госта, който влиза в стаята й. Двайсет и пет годишната жена е мила, кръглолика и жизнерадостно засмяна. Косата й е прекалено стегнато и скучно накъдрена преди заминаването и това изобщо не й отива. Пролетното слънце осветява буклите, които вече са се отпуснали. Облечена е в къс жакет с повдигнати от подплънките рамене и плисирана пола в съответстващ цвят — боязливо разточителство на плат, свързано със следвоенната мода. Бялата й блуза е с широко остро деколте, смело стигащо до началото на гърдите. Яката е извадена над жакета, за да й придаде свежия вид на „английска роза“ от военновременните плакати. През 1938 година тя става член на Социалистическия велосипеден клуб на Амършам. Под ръка държи чантата си — притиснала я е към тялото си, а другата си ръка е преплела с ръката на своя човек. Облегнала се е на него и главата й е доста по-ниско от рамото му.

Сега фотографията е окачена в кухнята на нашата къща в Лангедок. Често я изучавам, обикновено когато съм сам. Джени — съпругата ми, дъщерята на Джун, подозира, че имам хищническа природа, и се дразни, че съм обсебен от родителите й. Доста дълго се е мъчила да се освободи от тях, затова с право смята, че моят интерес може би я тегли назад. Приближавам лицето си, като се мъча да видя бъдещия живот, бъдещото лице и решителността на Джун, довела до един особен акт на храброст. От веселата усмивка върху кожата на гладкото й чело се е образувала малка гънка точно между веждите. В по-късните години тя се превърна в доминираща черта на сбръчканото лице — в дълбока вертикална резка, започваща над носа и разделяща челото й. Може би аз просто си въобразявам, че долавям твърдост, скрита под усмивката и в очертанията на долната челюст — устойчивост, категорично мнение, научно обоснован оптимизъм за бъдещето; снимката е направена сутринта, когато Джун и Бърнард слагат подписите си за членство в Комунистическата партия на Великобритания в седалището й на улица „Гратън“. Те напускат работа и са свободни да декларират своите предпочитания, които впрочем през войната са престанали да бъдат непоклатими. И все пак сега, когато мнозина са обзети от съмнения след проявените от партията колебания (дали войната е била благородна и освободителна, обслужваща антифашистката кауза, или е била хищническа империалистическа агресия?), а някои дори се отказват от членството си, Джун и Бърнард се хвърлят надолу с главата. Освен всичките им надежди за един нормален, справедлив свят без войни и класово потисничество, те чувстват, че принадлежността им към партията ги свързва с всичко, в което има младост, жизненост, интелигентност и дръзновение. Запътили са се оттатък Ламанша към хаоса на Северна Европа, където са ги посъветвали да не ходят. Но те са твърдо решени да подложат на проверка новата си свобода, лична и географска. От Кале ще тръгнат на юг към средиземноморската пролет. Светът е нов, в него цари мир, фашизмът се е оказал неоспоримо доказателство за финалната криза на капитализма, благотворната революция предстои, а те са млади, женени и влюбени.

Бърнард продължава да бъде партиен член, макар и с огромна неохота, до съветската инвазия в Унгария през 1956 година. След което напуска — нещо, което отдавна се е готвил да направи. Тази промяна в отношението му почива на добре документирана логика, това е историята на заблуда, споделена от цяло едно поколение. Джун обаче остава в партията само няколко месеца, до сблъсъка по време на медения им месец, дал заглавието на тези мемоари, като промяната в нея е дълбока — метампсихоза, картографирана в трансформацията на лицето й. Как едно кръгло лице толкова се удължава? Възможно ли е не гените, а по-скоро животът да е накарал малката гънка над веждите, тласната нагоре от усмивката й, да се вкорени и да създаде това дърво от бръчки, стигащо чак до линията на косата? Със собствените й родители не се беше случило нищо толкова странно на стари години. В края на живота й, по времето, когато беше настанена в старопиталище, лицето на Джун беше като на възрастния Одън. Може би годините под средиземноморското слънце бяха загрубили и деформирали кожата й, а годините на самота и размисли разтеглили чертите й, след което те се бяха нагънали една върху друга. Заедно с лицето се бе удължил и носът, брадичката също се бе удължила, но после носът сякаш бе променил намерението си и бе опитал да се върне в първоначалното си положение, като порасне още малко и се закриви. В покой лицето й изглеждаше като издялано от камък, като изображение върху гробница; статуя, изработена от шаман маска, която да прогонва злите духове.

Във всичко това може и да се е криела някаква проста истина. Джун може би беше променила лицето си, за да съответства на убеждението й, че на пътя й се е изпречила символична форма на злото и я е подложила на изпитание. „Не, глупако! Не беше символична — чувам я да ме поправя. — Беше реална, истинска. Не знаеш ли, за малко да загина!“

Нямам представа дали наистина е било така, или не, но в спомена ми през малкото дни, когато я посещавах в старопиталището през пролетта и лятото на 1987 година, валеше дъжд и духаше силен вятър. А може и да е имало само един такъв ден, но той да е отвял всички останали. И този път влязох в заведението — провинциална къща от средата на Викторианската епоха, — минавайки по алея откъм паркинга, който се намираше твърде далече, край сградите за животните. Старите диви кестени стенеха и се клатеха, неокосената трева беше сплъстена, прилепила до земята сребристото опако на стръкчетата си. Дръпнах сакото си нагоре, за да ми пази главата, подгизнал, разгорещен и раздразнен от поредното разочароващо лято. Спрях се във входното антре, за да си поема дъх и да се успокоя. Дали всъщност се чувствах зле само заради дъжда? Радвах се, че ще видя Джун, но самото място ме разстройваше. Беше просмукано от умора и тя проникваше в костите ми. Имитацията на дъбова ламперия ме затискаше от всички страни, а мокетът, с десен на кинетично завихрени спирали в червено и мухлясало жълто, сякаш се издигаше нагоре, за да ми влезе в очите и да забави дишането ми. Въздухът, който не циркулираше и който система от противопожарни врати дълго задържаше на едно място, бе просмукан от сраснали се една с друга миризми на тела, дрехи, парфюми и пържени закуски. Недостигът на кислород ме караше да се прозявам; дали имах достатъчно енергия за поредното посещение? Лесно можех да мина покрай рецепцията, където нямаше никой, и да обиколя коридорите, докато намеря празна стая с оправено легло. Можех да се пъхна между институционалните чаршафи. По-късно щеше да дойде ред на формалностите по постъпването — след като ме събудеха за вечеря, която разнасяха на количка с гумени колела. Подир това щях да изпия успокоително и отново да дремна. И годините щяха да се нижат…

В този миг лек пристъп на паника ме върна към поставената цел. Прекосих антрето, отидох на рецепцията и натиснах пружината на звънеца с цяла длан. Това беше още един фалшив щрих: старинният хотелски звънец. Искаха да наподобят атмосферата на провинциално убежище, но беше постигнат ефектът на занемарен пансион, от онези места, където „барът“ — заключен бюфет в трапезарията — отваря в седем за един час. Зад тези отвличащи вниманието хитрини се криеше самата действителност — това бе доходоносен старчески дом, специализиран (без да притежава достатъчно вяра в себе си, за да признае този факт в брошурите си) в грижи за безнадеждно болни.

Едно изписано с дребен шрифт условие в договора и изненадващата неумолимост на застрахователната компания бяха лишили Джун от хосписа, в който искаше да отиде. Всичко, свързано със завръщането й в Англия преди няколко години, беше пълно с усложнения и притеснения. Мъчителен път изминахме, за да бъде окончателно потвърдено, с не един обрат в експертното мнение, че тя страда от нелечима болест, от сравнително рядка форма на левкемия; мъката на Бърнард; пренасянето на имуществото й от Франция и отделянето на ненужните боклуци; финанси, собственост, настаняване; съдебна битка със застрахователната компания, от която трябваше да се откажем; поредица от затруднения при продажбата на лондонския й апартамент; дълги пътувания с кола на север, за да я лекува някакъв съмнителен възрастен мъж, за чиито ръце се твърдеше, че притежават лечебна сила. Джун го обиди и същите тези ръце без малко да я зашлевят. Първата година от моя брак премина изцяло в сянката на Джун. Ние с Джени, както и братята на Джени и приятелите на Бърнард и Джун, бяхме повлечени като от водовъртеж, от ожесточено хабене на нервна енергия, погрешно взето от нас за експедитивност. Едва когато през 1983 година Джени роди Александър, първото ни дете, ние — Джени и аз — дойдохме на себе си.

Рецепционистката се появи и ми подаде книгата за посетители, за да се разпиша. След пет години престой Джун все още беше жива. Можеше да остане да си живее в апартамента на Тотнъм Корт Роуд. Напразно бе напуснала Франция. Както казваше Бърнард, тя не бързаше да умира, не повече от всички нас. Но апартаментът беше продаден, всичко бе уредено и благодарение на славните ни усилия тя вече нямаше достъп до пространството, което бе създала около себе си в живота. Джун избра да остане в старопиталището, където и персоналът, и тръгналите към смъртта обитатели се утешаваха със списания, телевизионни викторини и сапунки, чието ехо се отразяваше от лъскавите стени на стаята за почивка, неукрасени с картини, нито с полици с книги. Безумното ни суетене беше просто бягство от действителността. Никой от нас не пожела да забележи този отвратителен факт. Никой освен Джун. Когато се завърна от Франция и преди да уредим настаняването й в старческия дом, тя живееше при Бърнард и работеше върху книгата, която се надяваше да довърши. Несъмнено се е отдавала и на медитациите, които описва в своя популярен памфлет „Десет медитации“. Доволна беше, че се въртим около нея и се заемаме с практическите въпроси. Когато силите й започнаха да намаляват (доста по-бавно от медицинските предсказания), тя беше не по-малко доволна да приеме дома „Кестенов простор“ като свой собствен. Нямаше желание да го напусне и да се завърне в света. Твърдеше, че има полза от опростения си начин на живот и че изолацията й в къща, пълна с телевизионни зрители, й подхожда и дори й помага. Нещо повече: това било съдбата й.

Независимо от казаното от Бърнард, сега, през 1987 година, Джун линееше. Тази година тя прекарваше много повече време в сън през деня. И макар че твърдеше обратното, пишеше единствено в бележниците си, и то малко. Вече не извървяваше старата пътека през гората до най-близкото село. Беше на шейсет и седем години. Аз, на четирийсет, тъкмо бях стигнал до възрастта, когато човек започва да разграничава стадиите на по-късния живот. Имаше време, когато не бих видял нищо трагично в това човек да е болен и да умира към седемдесетата си година — не си струва да се оплакваш, нито да се бориш против реалността. Стар си — умираш. Едва сега започвах да разбирам, че човек се вкопчва във всеки стадий — на четирийсет, на шейсет или на осемдесет, — докато не бъде победен, и че на шейсет и седем може да е рано за последния гейм. Джун имаше още неща за вършене. Изглеждаше добре като възрастна жена в Южна Франция — с лице като от Великденския остров под сламената шапка, с естествената властност на забавените движения, когато рано вечер обикаляше градината, със следобедния сън, който беше в унисон с местните обичаи.

Докато вървях по шеметно вихрещия се мокет, който продължаваше и в коридора под противопожарна врата от армирано стъкло с явното намерение да покрие всеки възможен инч от околното пространство, отново ми дойде наум колко дълбоко ме отвращава фактът, че Джун умира. Бях против това, не можех да го преглътна. Тя беше приемната ми майка, тази, която любовта ми към Джени, брачните договорености и съдбата ми бяха отпуснали; закъснялата с трийсет и две години майка заместителка.

Повече от две години правех своите редки посещения сам. За Джени и майка й дори двайсет минути разговор край леглото бяха равни на наказателен поход. Бавно, прекалено бавно, както се оказа впоследствие, от моите лъкатушни разговори с Джун се роди замисълът да напиша мемоари. Тази идея смути останалите членове на семейството. Един от братята на Джени се опита да ме разубеди. Заподозряха, че искам да застраша трудно постигнатия мир, като изровя забравени разправии. Децата не можеха да разберат как една толкова досадна и позната тема като разногласията между родителите им може още да бъде привлекателна. Но те се тревожеха излишно. В неконтролируемия ход на всекидневието стана така, че само по време на две от последните ми посещения успях да накарам Джун да говори за миналото по някакъв организиран начин, а от самото начало ние имахме напълно различни представи за какво всъщност трябва да става дума в моя разказ.

В торбата с покупки, която й носех, до пресните личи от пазара „Сохо“, черното мастило „Монблан“, томчето с дневника на Босуел за 1762–1763 година, до бразилското кафе и няколкото скъпи шоколада лежеше и моят бележник. Джун не би разрешила касетофон. Подозирах, че искаше без притеснение да ругае Бърнард, към когото изпитваше в еднаква степен любов и раздразнение. Обикновено, когато научеше, че съм бил при нея, той ми се обаждаше. „Мило момче, какво е душевното й състояние?“ Подразбираше се, че иска да знае дали Джун е говорила за него и в какъв аспект. От своя страна аз се радвах, че в кабинета си не разполагам с кутии със записи, пълни с компрометиращи доказателства за случаите, когато Джун е проявявала недискретност. Например, дълго преди идеята за мемоарите да се появи, тя веднъж ме шокира, като внезапно сниши глас и обяви, като че сочеше ключа за всички негови несъвършенства, че Бърнард „е получил малък размер пенис“. Не бях склонен да приема казаното буквално. Този ден тя му беше ядосана, а освен това бях сигурен, че през живота си бе виждала само неговия. По-скоро ме порази формулировката — намекът, че съпругът й просто е проявил инат, който му е попречил да си поръча нещо по-обемисто чрез редовните си снабдители от улица „Джърмин“. В една тетрадка тази забележка може да се стенографира. На касета обаче тя просто щеше да се превърне в доказателство за извършено предателство и тогава щеше да се наложи да пазя записа в заключен шкаф.

Сякаш за да подчертае, че се разграничава от онези, които наричаше „съквартирантите“, Джун обитаваше стая в далечния край на коридора. Забавих крачка, когато наближих. Никога не можех докрай да повярвам, че ще я намеря на такова място — зад една от еднаквите врати от шперплат. Тя трябваше да е там, където я бях видял за първи път: сред лавандулата и чемшира в нейния имот в края на пустошта. Леко почуках с нокът по вратата. Джун не би искала да си мисля, че е задрямала. Предпочиташе да я виждам сред записките и книгите й. Почуках малко по-силно. Чух някакво размърдване, мърморене, проскърцаха пружините на леглото. Трето почукване. Мълчание, прочистване на гърлото, отново мълчание, после тя ми извика да вляза. Точно се опитваше да се изправи в леглото, когато отворих вратата. Зяпна ме, без да ме познае. Косата й беше рошава. Заварил я бях потънала в сън, от своя страна погълнат от болестта. Помислих да се махна, докато дойде на себе си, но вече бе твърде късно. В няколкото секунди, нужни ми, за да се приближа бавно и да оставя чантата, Джун трябваше да преизгради цялото си съществуване — да установи коя е и къде се намира, как и защо се е оказала в тази малка стая с бели стени. Едва след като го направеше, можеше да започне да си спомня кой съм. Обзет от желание да й подскаже, един конски кестен размахваше клони зад прозореца. Но може би успя само допълнително да я обърка, защото този ден й трябваше повече време от обикновено, за да се съвземе. На леглото се виждаха няколко книги и празни бели листове. Джун немощно се зае да ги подрежда, за да спечели време.

— Джун, аз съм, Джереми! Извинявай, дойдох по-рано, отколкото възнамерявах.

Изведнъж тя за миг схвана всичко, но го прикри с пристъп на неубедителна свадливост.

— Да, ти си, да те вземат мътните! Опитвах се да си спомня какво точно се канех да пиша.

Не вложи кой знае какви усилия в представлението. И двамата си давахме сметка, че не държи писалка в ръка.

— Искаш ли да дойда след десет минути?

— Не ставай смешен. Вече го забравих завинаги. Бездруго не струваше. Седни. Какво ми носиш? Сети ли се за мастилото ми?

Докато приближавах стол до леглото й, видях да се появява дотогава сдържаната й усмивка. Лицето й се сбръчка като сложен пръстов отпечатък, когато от устните към страните й тръгнаха спираловидни успоредни линии, които обкръжиха чертите й и се заизвиваха нагоре към слепоочията. В средата на челото й стволът на дървото от бръчки потъна в дълбока бразда.

Извадих покупките и Джун ги разгледа една по една, като подхвърляше нещо смешно или задаваше малък въпрос, неизискващ отговор.

— Защо ли тъкмо швейцарците са хората, които правят хубав шоколад? Какво точно ме кара неудържимо да ми се ядат личи? Мислиш ли, че може да съм бременна?

Тези дарове от външния свят не я наскърбяваха. Беше напълно изключена от него и доколкото разбирах, не изпитваше съжаление. Напусната завинаги страна, към която тя не изпитваше вече нищо, освен любвеобилен и жив интерес. Не ми беше ясно как понасяше да се откаже от толкова много и да се примири с отегчението: с безжалостно сварените зеленчуци, с придирчивите, бъбриви стари хора, с ненаситната замаяност, с която гледаха телевизия. След един толкова самодостатъчен живот аз бих изпаднал в паника или непрекъснато бих замислял бягство. Докато в нейния случай мълчаливият, почти безоблачен начин, по който приемаше съдбата си, я правеше лесна за общуване. Не изпитвах чувство за вина, когато си тръгвах или когато отлагах посещението. Тя беше присадила своята независимост в леглото, където четеше, пишеше, медитираше и дремеше. Единственото, което искаше, беше да я възприемат сериозно.

В „Кестенов простор“ това не ставаше толкова лесно, колкото би могло да изглежда — отне й месеци, докато убеди медицинските сестри и санитарите. Смятах, че й е писано да загуби тази битка — проявата на снизхождение е присъща на онези, които полагат професионални грижи. Джун успя, защото никога не си изпусна нервите и не се превърна в детето, което очакваха да бъде. Беше спокойна. Когато в стаята й влезеше сестра, без да почука (видях веднъж това), като напевно реди нещо в първо лице множествено число, Джун издържаше на погледа на младата жена, излъчвайки всеопрощаващо мълчание. В първите дни я бяха обявили за труден пациент. Имаше дори приказка, че няма да могат да я задържат в „Кестенов простор“. Джени и братята й отидоха да говорят с директора. Джун отказа да участва в разговора. Не възнамеряваше да се мести. В самочувствието й имаше властност и спокойствие, родени в годините, когато беше премисляла сама нещата. Най-напред привлече на своя страна лекаря. Щом разбра, че не става дума за поредната стара изкуфяла душа, той започна да разговаря с нея за немедицински неща: за дивите цветя, които бяха страст и на двамата и по които тя бе капацитет. Скоро той вече споделяше с нея брачните си проблеми. Персоналът също промени отношението си към Джун. Такова е йерархичното естество на лечебните заведения.

Определих успеха й като триумф на нейната тактика, като умение да мисли в перспектива; тя бе скрила раздразнението си и така бе отбелязала победа. Но това не било тактика, както ми обясни тя, когато я поздравих, това било нагласа на ума, която тя постигнала преди много години благодарение на „Пътят“ от Лао Дзъ. Една книга, която тя препоръчваше от време на време, макар че винаги когато я погледнех, книгата задължително ме дразнеше със самодоволството на своите парадокси: за да постигнеш целта си, върви в обратната посока. В един такъв случай Джун взе своя екземпляр и прочете на глас: „Небесният път води към победа, макар че не влиза в противоборство“. Аз казах:

— Точно както предполагах.

— Млъкни. Чуй това: „От две страни, вдигнали се на оръжие една срещу друга, печели онази, която е обзета от мъка“.

— Джун, колкото повече те слушам, толкова по-малко разбирам.

— Не е зле. Ще успея да направя от тебе мъдрец.

Когато се увери, че съм й донесъл точно каквото е поръчала, аз прибрах нещата, с изключение на мастилото, което тя държеше върху шкафчето си. Тежката автоматична писалка, сиво-бялата плътна хартия и черното мастило бяха единственото видимо нещо, което напомняше за предишното й всекидневие. Всичко друго — скъпите деликатеси, дрехите й — си имаше собствено място, скрито от погледа. Нейният кабинет в bergerie — в преустроения овчарник, гледащ на запад към долината и Сен Прива — беше пет пъти по-голям от тази стая и едва побираше книгите и ръкописите й; в огромната кухня от гредите висяха свински бутове — jambons de montagne, по каменния под имаше дамаджани зехтин, а в шкафовете понякога се заселваха скорпиони; всекидневната заемаше цялата площ на стария хамбар, където едно време след лов на глигани се събирали поне стотина местни жители; имаше още спалня с легло с балдахин и френски прозорци с витражи; с течение на годините вещите й нахлуваха в стаите за гости и ги завземаха; имаше и стая, където сушеше цветята си; барака с инструменти в градината с бадеми и маслини и близо до нея курник, който напомняше на миниатюрен гълъбарник — всичко това бе смалено и сведено до една етажерка с книги, висок скрин с дрехи, които тя никога не обличаше, пътнически сандък, в който на никого не бе разрешено да наднича, и малък хладилник.

Разопаковах плодовете, измих ги на умивалника, прибрах ги в хладилника заедно с шоколада и намерих място — намерих мястото — за кафето, след което й предадох поздрави от Джени и целувки от децата. Джун попита за Бърнард, но аз не го бях виждал от последното си посещение. Тя оправи косата си с пръсти и нареди възглавниците около себе си. Когато се върнах на стола до леглото й, погледът ми отново се спря на снимката в рамка на нощното шкафче. И аз можех да се влюбя в кръглоликата красавица със ситно накъдрена коса, чиято радостна, горда усмивка докосва леко бицепсите на нейния любим. Тъкмо невинността привличаше толкова много — не само невинността на момичето или на двойката, а на самото време; дори в замъгленото рамо и главата на минувач в костюм се криеха наивност и неосъзнатост, както и в жабооката лимузина, паркирана на пустата предмодерна улица. Невинното време! Десетки милиони мъртви, Европа е в руини, лагерите на смъртта все още са част от новините, а не универсална препратка към човешкото падение. Самата снимка създава илюзия за невинност. Иронията, с която е изпълнен нейният застинал разказ, произлиза от явната липса на съзнание у позиращите, че ще се променят или ще умрат. И двамата са невинни по отношение на бъдещето. Петдесет години по-късно ние ги гледаме и сякаш осенени свише, вече знаем в какво са се превърнали в крайна сметка, за кого са се оженили, кога са починали, без да се питаме кой един ден ще държи нашите снимки.

Джун следеше погледа ми. Почувствах се като несръчен измамник, когато посегнах за химикалката и бележника си. Бяхме се разбрали, че ще пиша за живота й. Съвсем резонно тя реши, че имам предвид биография, и първоначално аз също имах това предвид. Щом започнах обаче, нещата взеха да придобиват друга форма — не на биография и дори не на истински мемоари, а по-скоро на вариации по тема — Джун щеше да бъде в центъра, но написаното нямаше да е само за нея.

Последния път снимката послужи за полезна отправна точка. Докато я гледах, Джун ме наблюдаваше и чакаше да започна. Беше опряла лакътя си на корема и показалецът й докосваше дългата извивка на брадичката й. Въпросът, който всъщност исках да задам, беше: „Как стигна от онова лице до това лице, как е възможно сега да изглеждаш толкова необичайно — животът ли е причината? Божичко, колко си се променила!“.

Вместо това, без да откъсвам очи от снимката, аз казах: „Изглежда, че животът на Бърнард е бил непрекъсната прогресия, надграждане върху онова, което е имал, а твоят живот е бил една дълга трансформация…“.

За жалост Джун възприе това като въпрос за Бърнард.

— Знаеш ли за какво искаше да говори той, когато дойде миналия месец? За еврокомунизма! Предната седмица се срещнал с някаква италианска делегация. Дебели злодеи с костюми, които си правят банкети за нечия чужда сметка. Каза, че е обзет от оптимизъм! — рече тя и кимна към снимката. — Джереми, той беше истински развълнуван! Както едно време. „Прогресия“ е твърде мило определение. Аз бих казала стаза. Застой.

Тя знаеше, че не е така. Бърнард беше напуснал партията преди много години, бе станал депутат на лейбъристите, човек от върхушката, член на либералните й останки, с постове в правителствени комисии по радиопредаванията, околната среда и порнографията. Онова в Бърнард, което Джун наистина не можеше да приеме, беше неговият рационализъм. Но на мен не ми се искаше да навлизам в тази тема. Исках отговор на въпроса си, на въпроса, който не бях изрекъл на глас. Престорих се, че се съгласявам с нея.

— Да, трудно е човек да си представи, че някой може да се развълнува от такова нещо сега.

Джун отметна глава назад и затвори очи — позата й за задълбочено мислене. Неведнъж преди се бяхме питали как и защо Джун бе променила живота си. И всеки път отговорът изглеждаше малко по-различно.

— Готови ли сме? Прекарах цялото лято на трийсет и осма година на гости у едно френско семейство близо до Дижон. Ако щеш вярвай, но те бяха в бизнеса с горчица. Научиха ме да готвя, както и че на земята няма по-хубава страна от Франция — едно убеждение от младостта, което не ми се случи да ревизирам. Когато се върнах, тъкмо навършвах осемнайсет години и получих подарък колело — ново и красиво. Тогава още бяха на мода велосипедните клубове и аз станах член на един от тях — на Амършамския социалистически велосипеден клуб. Може би го направих с мисълта да шокирам задръстените си родители, макар че не си спомням да са се противопоставяли. В празничните дни двайсетина души отивахме на пикник — въртяхме педалите по междуселските пътища към хълмовете Чилтърн или се спускахме по стръмните склонове към Тейм и Оксфорд. Клубът ни поддържаше връзка с други клубове, а някои от тях се бяха присъединили към Комунистическата партия. Нямам представа дали е било планирано, имало ли е някаква конспирация, някой трябва да извърши проучване. Вероятно е станало съвсем спонтанно — така се получи, че тези клубове се превърнаха в наборни пунктове за нови членове. Никой никога не ми е изнасял лекции. Никой не ми е проглушавал ушите. Просто се оказах сред хора, които ми харесваха, хора весели и умни, а разговорите бяха такива, каквито би могъл да си представиш: за проблемите на Англия, за несправедливостите и страданията, как могат да се оправят нещата и как ги оправят тези неща в Съветския съюз. Какво прави Сталин, какво бил казал Ленин, какво са писали Маркс и Енгелс. Имаше и слухове. Кой е в партията, кой всъщност е бил в Москва, какво значи да станеш член, кой се кани да влезе и така нататък…

Говорехме за всичко това, бъбрехме и се кикотехме, докато карахме велосипедите си вън от града, докато седяхме по прекрасните хълмове с донесените сандвичи, или спирахме край градинския пъб на някое село да изпием половинка бира с лимонада. От самото начало партията и всичко, което олицетворяваше тя, всички онези заклинания за обща собственост върху средствата за производство, за историческото и научно обусловеното рождено право на пролетариата, за премахването на не знам какво си — цялото това плещене се свързваше в моето съзнание с букови гори, житни ниви, слънце и спускане по склона по онези алеи, които през лятото се превръщат в тунели. Комунизмът и моята страст към природата, както и интересът ми към едно-две хубави момчета по къси панталони — всичко това се смесваше и признавам, че наистина много се вълнувах.

Не беше никак великодушно от моя страна, но докато записвах, взех да се чудя дали не бях използван като проводник, като посредник за едно последно уточнение на нещата от живота на Джун. Тази мисъл ме накара да не се чувствам чак толкова неудобно, че няма да напиша исканата от нея биография.

Джун продължи да разказва. Беше обмислила всичко доста добре.

— Това беше началото. Осем години по-късно аз най-после станах член на партията. И щом го направих, стигнах края — това беше началото на края.

— Долменът.

— Именно.

Канехме са да прескочим осем години — годините на войната, от 1938 до 1946-а. Така вървяха тези разговори.

По пътя си на връщане от Франция към края на медения си месец Бърнард и Джун предприемат дълъг преход в Лангедок, като прекосяват сухото карстово плато, наречено Кос дьо Ларзак. На около миля от селото, където възнамерявали да пренощуват, попадат на древна гробница, известна като Долмен дьо ла Прюнаред. Долменът се намира на хълм в края на пролома на река Вис и в ранната вечер двамата поседели там час-два с лице към Севенските планини и си говорили за бъдещето. Оттогава насам всички, по различно време, сме били на това място. През 1971 година Джени ходела с едно от местните момчета, дезертьор от френската армия. В средата на осемдесетте отидохме там на пикник с Бърнард и децата. Двамата с Джени бяхме на Долмена веднъж, за да разнищим един брачен проблем. На това място е хубаво човек да бъде и сам. То се превърна в семейно място. Обикновено долмените се състоят от хоризонтална плоча от рушаща се от времето скала върху две отвесни плочи; така се получава ниска каменна маса. Има десетки долмени по платата, но само един от тях е Долменът.

— А какво си говорихте?

Джун сърдито махна с ръка.

— Недей да ме разпитваш. Тъкмо ми беше хрумнало нещо, което исках да си изясня. А, да, сещам се. Историята с велосипедния клуб беше показала, че комунизмът и моята любов към излетите са нещо неразделно — предполагам, че и двете са били част от идеалистичните и романтични чувства, които човек има на тази възраст. А ето че се намирах във Франция сред един друг пейзаж, в известен смисъл много по-красив от Чилтърн, по-величествен, по-див, дори малко плашещ. Бях с мъжа, когото обичах, двамата не спирахме да приказваме как ще помогнем да се промени светът и пътувахме към дома, където щяхме да започнем съвместния си живот. Спомням си, че дори си помислих: „Никога не съм била по-щастлива“. Така е! Обаче да ти призная, нещо не беше наред, имаше някаква сянка. Казах си, докато седяхме там, а залязващото слънце ни обливаше с великолепна светлина: „Само че аз не искам да се връщам у дома, струва ми се, че предпочитам да остана тук“. Колкото повече се взирах в планините оттатък пролома, оттатък Кос дьо Бланда, толкова повече осъзнавах очевидното — съпоставена с древността и красотата и силата на тези камъни, политиката беше нещо незначително. Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата! Обзе ме страх. Бях се вкопчвала в политиката през целия кратък зрял период от живота си — тя ми бе дала приятелите, съпруга, идеите. С нетърпение очаквах да се завърна в Англия, а ето че се намирах тук и си казвах, че предпочитам да остана и да се чувствам неуютно в тази пустош… Бърнард продължаваше да говори, а аз със сигурност съм откликвала. Но бях объркана. Може би не ставах нито за политиката, нито за пустошта. Може би имах нужда само от един хубав дом и дете, за което да се грижа. Много бях объркана.

— Затова си…

— Не съм свършила. Имаше още нещо. Мъчеха ме тревожни мисли, но край долмена бях щастлива. Не желаех нищо друго, освен да седя безмълвно, да гледам как планините почервеняват, да вдишвам копринения вечерен въздух и да знам, че Бърнард прави същото, чувства същото. И точно това беше проблемът, защото нямаше безмълвие, нямаше спокойствие. Двамата се терзаехме, кой знае защо, за предателството на социалдемократите реформисти, за положението на градската беднота — за хора, които не познавахме и на които не бяхме в състояние да помогнем в момента. Не успявахме да уловим върховния миг, в който съдбите ни се бяха срещнали, за да се съединят на това свещено място на повече от пет хиляди години, не можехме да го приобщим към себе си въпреки взаимната ни любов, въпреки светлината и простора пред очите ни. Не можехме да се освободим в настоящето. Наместо това се бяхме заели да мислим как да освободим други хора. Предпочитахме да мислим за тяхното неблагополучие. Използвахме тяхната окаяност, за да прикрием своята. А нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани ни от живота, и да се радваме, че ги притежаваме. Политиката, идеалистичната политика, винаги се отнася за бъдещето. Прекарах живота си да откривам, че в момента, когато човек изцяло влезе в своето настояще, той намира безкрайно пространство, безкрайно време, наречи го Бог, ако искаш…

Джун изгуби нишката и се отнесе нанякъде. Не за Бог искаше да говори тя, а за Бърнард. Спомни си го.

— Според Бърнард да обръщаш внимание на настоящето е проява на егоизъм. Но това е глупост. Дали му се е случвало да седне на някое тихо място, за да помисли върху живота си или за въздействието, което животът му е оказал върху Джени? За това защо не е способен да живее сам, та се налага онази жена, неговата „икономка“, да се грижи за него? Той е напълно невидим за себе си. Разполага с цифри и факти, телефонът му звъни по цял ден, непрекъснато тича нанякъде да държи речи, да участва в дискусии и в какво ли не. Но никога не размишлява. Не е преживял и едничък миг на страхопочитание към красотата на сътворението. Мрази тишината и затова не знае нищо. Ето така отговарям на въпроса ти. Как може един толкова изявен човек така да западне? Като се плъзга по повърхността, като по цял ден дрънка какви можели да бъдат нещата, ако са по-добре подредени, и като не научава нищо съществено — ето как.

Изтощена, Джун се отпусна назад върху възглавниците. Дългото й лице бе обърнато към тавана. Дишаше дълбоко. Бяхме говорили на няколко пъти за вечерта при долмена, обикновено като прелюдия към един важен сблъсък на другия ден. Беше се ядосала и понеже съзнаваше, че аз го виждам, щеше да се ядоса още повече. Вече не се владееше. Знаеше, че нейната представа за живота на Бърнард — появите по телевизията, участията в дискусии по радиото, публичните му изяви — е с десетгодишен изтекъл срок. В онези дни никой вече не чуваше нищо за Бърнард Тремейн. Той си стоеше вкъщи и кротко работеше върху книгата си. Сега му се обаждаха само членове на семейството и няколко стари приятели. Жена от същата сграда идваше за по три часа на ден да чисти и да готви. Мъчително беше да се гледа как Джун я ревнува. Джун измерваше разстоянието между себе си и Бърнард с идеите, на които подчиняваше и живота си, и ако те бяха задвижвани от търсене на истината, тогава част от тази истина се състоеше от горчиво любовно разочарование. Неточността и преувеличенията говореха твърде много.

Исках да кажа нещо, за да я уверя, че не съм отвратен или смутен, че й съчувствам. Намирах утеха във вълнението й, в съзнанието, че отношенията между хората, любовните истории, сърцето все още имат значение, че старият живот и старите беди продължават да съществуват и че наближаването на края не е повод за окончателна равносметка, нито за хладна предсмъртна безпристрастност.

Предложих й да направя чай и в знак на съгласие тя повдигна единия от пръстите си от чаршафа. Отидох до мивката, за да напълня чайника. Дъждът навън беше спрял, но продължаваше да духа вятър; дребна жена с бледосиня жилетка прекосяваше моравата с помощта на проходилка. Някой по-силен порив спокойно можеше да я отнесе. Жената наближи цветната леха до стената и коленичи на тревата пред проходилката, като че беше преносим олтар. После я отмести встрани и извади от единия джоб на жилетката си лъжичка, а от другия — шепа луковици. Зае се да копае дупки и да слага в тях луковиците. Преди няколко години нямаше да видя никакъв смисъл човек на нейната възраст да сади цветя, щях да наблюдавам сцената и да я определя като нелепа. Сега можех само да наблюдавам.

Отнесох чашите до леглото. Джун приседна и безшумно започна да пие още горещия чай — по начина, както ми каза веднъж, по който я бил научил да го прави един от възпитателите й в училище. Беше унесена в мисли и очевидно засега нямаше готовност за продължим разговора. Аз гледах страниците със записките си и оправях тук-там по някоя сигла, за да станат четливи. Реших следващия път, когато съм във Франция, да отида до долмена. Можех да тръгна пеш от bergerie, да се изкача по Па дьо л’Азе до платото и да вървя на север четири-пет часа — прекрасно е там напролет, когато са поникнали дивите цветя и има цели ливади, покрити с орхидеи. Можех да седна на онзи камък, да се наслаждавам на гледката и да размишлявам по моята тема.

Клепачите на Джун започнаха да потрепват и докато успея да спася чашата и чинийката от ръката й, която се отпускаше, и да ги оставя върху шкафчето, тя вече спеше. Това, че внезапно задрямваше, според нея не се дължало на изтощение. Дължало се на състоянието й — неврологична дисфункция, нарушаваща баланса при отделянето на допамин. Очевидно тези нарколептични пристъпи бяха неустоими и сковаващи. Все едно върху лицето ти да метнат одеяло, каза ми тя. Но когато отворих дума за това пред нейния лекар, той ме изгледа продължително и едва забележимо поклати глава; несъгласието му беше и предложение да продължа да се преструвам. „Тя е болна — каза ми той — и е уморена.“

Сега дишаше плитко и учестено; дървото на бръчките върху челото й беше застинало, някак оредяло, сякаш зимата бе оголила клоните му. Празната й чаша отчасти скриваше снимката. Каква промяна! Все още бях достатъчно млад, за да се изумявам. В рамката — неизписаната още кожа, красивата кръгла глава, опряна на рамото на Бърнард. Познавах ги от по-късните им години, но изпитвах нещо като носталгия по краткото, отдавнашно време, когато Бърнард и Джун са били заедно, изпълнени с любов, без усложнения. Преди колапса. Това също допринасяше за невинността на снимката — и двамата не са знаели колко дълго и в каква степен ще бъдат пристрастени един към друг и ще изпитват раздразнение: Джун от нерадостното духовно обедняване на Бърнард и „фундаменталната липса на сериозност“, от слепия му рационализъм, от арогантната настойчивост на твърденията му „противно на всички събрани доказателства“, че разумното социално инженерство ще отърве човечеството от бедите му и от склонността му към насилие; Бърнард, заради предателството на Джун, изменила на обществената си съвест, заради нейния „фатализъм, породен от защитните й реакции“, заради „безкрайното й лековерие“; само колко се беше измъчил от непрекъснато увеличаващия се списък на нещата, в които Джун беше сигурна: еднорози, горски духове, ангели, медиуми, самолечение, колективното несъзнавано, „Христос в нас“.

Веднъж попитах Бърнард за първата му среща с Джун, по време на войната. С какво го беше привлякла? Той не си спомняше такава среща. През първите месеци на 1944 година някак постепенно забелязал, че в канцеларията на административния център на Лондонския университет един-два пъти седмично идва млада жена, оставя преведени от френски документи и взема нова работа. Всички в канцеларията на Бърнард знаели френски, а материалите не били сложни. Той не виждал ползата от Джун, затова и не я забелязвал. Тя не съществувала за него. После чул някой да казва, че е хубава, и следващия път се загледал в нея. Взел да се чувства разочарован в дните, когато тя не се появявала, и глупаво щастлив, когато идвала. Когато най-после колебливо я заприказвал, открил, че с нея се общува лесно. А се опасявал, че на такава красавица положително ще й бъде неприятно да разговаря с дългоуха върлина като него. Джун обаче като че ли го харесала. Обядвали в един от малките ресторанти „Джо Лайънс“ на „Странд“, където той прикрил своята нервност, като говорел на висок глас за социализма и за насекомите — ентомологията му била станала нещо като хоби. По-късно изумил колегите си, като я убедил една вечер да отиде с него на кино — не, не си спомнял кой бил филмът — в киносалон на „Хеймаркет“, където събрал смелост да я целуне: най-напред по опакото на ръката, като пародия на старомодна любовна история, после по бузата, а после по устните; главозамайващ забързан кадър — всичко, от бъбренето до първата целомъдрена целувка, отнело по-малко от четири седмици.

А ето и разказа на Джун: един скучен следобед работата й на устна преводачка, която понякога превеждала и писмено официални документи от френски, я отвела до един коридор в административната част на Лондонския университет. Минала покрай отворената врата на една канцелария редом със стаята, където имала работа, и видяла висок млад мъж с необичайно наглед лице, настанил се неудобно на дървен стол, с качени на бюрото крака, погълнат от нещо, което правело впечатление на много сериозна книга. Вдигнал очи, за миг уловил погледа й и се върнал към четенето, тутакси забравяйки за нея. Тя се задържала там толкова дълго, колкото да не изглежда неприлично — не повече от няколко секунди — и го зяпала, гледала го направо влюбено, докато се правела, че се рови в кафявата папка, която държала в ръка. Повечето млади мъже, с които била излизала, започвали да й харесват едва когато превъзмогнела неопределимата си антипатия. Този бил „нейният тип“ — сега разбирала тази дразнеща фраза в пълния й смисъл. Очевидно бил умен — всички в тази канцелария били умни, — а и на нея й харесали непохватната безпомощност на едрогабаритното му тяло и широкото му, излъчващо благородство лице, както и предизвикателният факт, че я погледнал, но не я видял. Много малко мъже го правели.

Впоследствие си намирала претексти да се отбива в стаята, където работел той. Оставяла неща, които трябвало да носи друго момиче от нейната служба. За да удължи престоя си, а и защото Бърнард не поглеждал в нейната посока, се насилила да започне флирт с един от колегите му, тъжен младеж от Йоркшър с петна по лицето и писклив глас. Веднъж се блъснала в бюрото на Бърнард, за да му разлее чая. Той се намръщил и взел да попива локвичката с кърпата си, като продължавал да чете. Носела му пакети, които били за други хора. Той любезно я упътвал. Йоркширецът с болка на сърцето обявил своята самота. Казал, че не очаква от нея да се омъжи за него, макар че не го изключвал. Но истински се надявал, че ще станат възможно най-близките приятели, като брат и сестра. Джун разбрала, че трябва да действа бързо.

Денят, в който събрала смелост и влязла в канцеларията с намерението да накара Бърнард да я покани на обяд, бил и денят, когато той решил за пръв път да я огледа добре. Втренчил се в нея толкова безцеремонно, така откровено хищнически, че тя се препънала по пътя към бюрото му. Нейният „бъдещ брат“ се подхилвал в ъгъла. Джун оставила пакета и побягнала. Но вече знаела, че е спечелила мъжа; сега всеки път, когато влизала, голямата долна челюст на Бърнард потрепервала, докато той измислял тема за разговор. Обядът в „Джо Лайънс“ изисквал само съвсем лек намек.

Струва ми се странно, че двамата никога не бяха сравнявали спомените си от тези най-първи дни. Джун със сигурност е щяла да се радва на различията като потвърждение на по-късните й предубеждения: че Бърнард не разсъждава, че е невеж по отношение на подводните течения, съставящи действителността, която той твърди, че разбира и контролира. Аз обаче оказвах съпротива и не предадох на Джун разказа на Бърнард, нито на Бърнард разказа на Джун. Беше по-скоро мое, а не тяхно решение да не споделям историите на единия с другия. Никой от двамата не вярваше в моята дискретност и при разговорите ни си давах сметка, че ме използват като преносител на съобщения и впечатления. Джун щеше да се радва, ако от нейно име бях порицал Бърнард — най-вече за възгледите му и за нездравословния му начин на живот с радиодискусии и икономка. А Бърнард щеше да поиска да й предам не само илюзията, че не му липсва, но и неговата привързаност към нея, независимо от очевидната й лудост, и така да му спестя поредното ужасяващо посещение или да подготвя почвата, та следващото да протече в по-разведрена обстановка. Всеки от тях, щом ме видеше, се опитваше да ме изиграе и да измъкне информация от мен, като ме принуди да се изпусна, обикновено изказвайки противоречащи си предположения, леко завоалирани като въпроси. Например Бърнард: дали още й предписват успокоителни? Дали говори непрекъснато за него? Дали си мисля, че тя винаги ще го мрази? И Джун: дали той продължава да говори все за госпожа Бригс (икономката)? Отказал ли се е от плановете си за самоубийство?

Отговарях уклончиво. Каквото и да кажех, нямаше да им донесе удовлетворение, а освен това двамата можеха да се свържат по телефона или да се видят, стига да пожелаят. С абсурдната гордост на млади любовници те се въздържаха, уверени, че онзи, който звъни пръв, показва слабост, проявява будеща презрение емоционална зависимост.

Джун се събуди от петминутната си дрямка и откри един оплешивяващ мъж със сурово изражение, седнал до леглото й с бележник в ръка. Къде се намираше? Кой беше този човек? Какво искаше? Разпространяващото се в очите й паническо изумление стигна до мен и забави реакцията ми, така че не можах своевременно да намеря нужните окуражителни думи и взех да се запъвам, когато го сторих. Но преди да свърша, тя вече бе възстановила каузалните връзки, отново разполагаше със своята история и си спомняше, че зет й е дошъл, за да я запише.

Прочисти си гърлото. „Докъде бях стигнала?“ И двамата знаехме, че беше надникнала в бездната, в пропастта, където нищо няма значение, където всичко е безименно и без връзка с каквото и да било, а това я плашеше. Плашеше и двама ни. Не можехме да си го признаем, или по-скоро аз не можех да го призная, преди тя да го направи.

В този момент тя вече знаеше къде се намира, както знаеше и какво следва. Но в кратката психична драма, съпътстваща пробуждането й, аз си дадох сметка, че се готвя да се противопоставя на неизбежния й опит да ми внуши да преминем към „следващия ден“. Исках да я насоча другаде. Пет-шест пъти бяхме обсъждали „следващия ден“. Това беше семейна легенда, история, изтъркана от повтаряне, която не е толкова разказ, колкото песнопение, наизустена молитва. Бях я чул преди години в Полша, когато се запознах с Джени. Бях я чувал неведнъж и от Бърнард, който, в интерес на истината, не беше свидетел. Разиграваха я като пиеска по Коледа и на други семейни събирания. Според Джун тя трябваше да бъде в центъра на мемоарите, точно каквото място заемаше в историята на собствения й живот — определящ момент, преживяване, което променя посоката на съществуването, разкрита истина, в чиято светлина всички дотогавашни заключения следва да бъдат преосмислени. Беше разказ, чиято историческа точност е от по-малко значение, отколкото функцията, която изпълнява. Представляваше мит, придобил още по-голяма сила, защото се представяше като нещо доказано. Джун си беше внушила, че „следващият ден“ обяснява всичко — защо е напуснала партията, защо двамата с Бърнард са стигнали до пожизнена дисхармония, защо тя е преоценила своя рационализъм и своя материализъм, как е стигнала до живота, който е живяла, къде го е живяла и какви са били мислите й.

В ролята си на семеен аутсайдер аз бях както заблуден, така и скептично настроен. Обратите са изобретение на разказвачи и драматурзи, необходим механизъм, чрез който животът е сведен до нелицеприятен сюжет, поуката следва да се извлече от поредица от действия и публиката трябва да бъде изпратена да си ходи с нещо незабравимо, белязало израстването на главния герой. Съзиране на светлина, момент на истина, повратна точка — със сигурност сме заимствали тези изрази от Холивуд или от Библията, за да придаваме със задна дата смисъл на обременената памет. „Черните кучета“ на Джун. Седнал до леглото с бележник в скута, сдобил се с привилегията да надникна в нейната пустота, споделяйки световъртежа й, аз установих, че тези почти несъществуващи зверове носят твърде голяма утеха. Още една репетиция на прословутата случка щеше да й придаде прекалена убедителност.

Когато задряма, Джун, изглежда, се беше смъкнала надолу в леглото. Сега се помъчи да седне, но нямаше сила в китките, а ръцете й не намираха опора в завивките. Понечих да стана, за да й помогна, но тя ми отказа с някакъв звук, с пъшкане, претърколи се на една страна, за да е обърната към мен, и опря лице в прегънатия ъгъл на една възглавница.

Започнах бавно. Дали пък не бях злонамерен? Мисълта ме обезпокои, но вече бях започнал.

— Не смяташ ли, че светът би трябвало да може да примири начина, по който ти гледаш на нещата, с този на Бърнард? Не е ли за добро, когато някои се вглъбяват в себе си, докато други се заемат да оправят света? Цивилизацията не е ли плод на различията?

Последният риторичен въпрос дойде в повече на Джун. Намръщеното й неутрално внимание се разсея в избухналия смях. Ставаше й непоносимо да лежи. Помъчи се да се приповдигне и този път успя — сега седеше и ми говореше, като трудно си поемаше дъх.

— Джереми, ти си много мил, но говориш такива празни приказки! Прекалено много се стремиш да бъдеш почтен, искаш всички да те харесват и да се харесват взаимно… Това е!

Най-после бе изправила гръб. Беше сключила върху чаршафа загрубелите си ръце на градинарка и ме гледаше със скрито злорадство. Или с майчинско съжаление.

— И защо тогава светът не се е оправил? С безплатното здравеопазване, повишаващите се заплати, колите, телевизорите и електрическите четки за зъби на глава от населението? Защо не са доволни хората? Дали не липсва нещо в тези подобрения?

Сега, когато тя ми се подиграваше, аз се почувствах свободен и тонът ми стана малко по-груб.

— Значи, според теб модерният свят е една духовна пустиня? Дори ако това клише отговаря на истината, какво ще кажеш за себе си, Джун? Ти защо не си щастлива? Всеки път когато дойда, ми показваш, че продължаваш да се чувстваш огорчена заради Бърнард. Защо продължаваш да се ровиш? Какво значение има вече? Остави го на мира. Фактът, че не го правиш или не можеш да го направиш, не говори много добре за методите ти.

Дали не отидох твърде далече? Докато говорех, Джун гледаше към прозореца в другия край на стаята. Когато свърших, настъпилата тишина бе нарушена от продължилото дълго поемане на въздух; още по-дълбока тишина, последвана от шумно издишване. Джун погледна право в мен.

— Вярно е. Това наистина е вярно… — Тя замълча, преди да реши какво да каже. — Всичко стойностно, което съм направила някога, е трябвало да направя сама. Това нямаше значение по онова време. Бях доволна и, между другото, поначало не очаквам да бъда щастлива. Щастието е нещо случайно, като светкавица през лятото. Но аз наистина намерих успокоение на духа и през всичките тези години си мислех, че ми е добре да съм сама. Имах семейство, приятели, гости. Радвах се, когато идваха, и се радвах, когато си тръгваха. Сега обаче…

Бях я подтикнал да остави спомените и да премине към признания. Отгърнах нова страница от бележника си.

— Когато ми казаха колко съм болна и дойдох тук, за да се откъсна от света за последен път, самотата започна да ми изглежда като най-големия ми провал. Като огромна грешка. Да имаш уреден живот — какъв е смисълът, ако си сам? Когато си мисля за всички онези години във Франция, понякога усещам как в лицето ми духа студен вятър. Бърнард ме смята за глупава окултистка, а пък аз го смятам за политкомисар с рибешки очи, който би написал донос за повечето от нас, ако това можеше да осигури материален рай на земята — това е семейната история, това е семейната комедия. Истината е, че двамата се обичаме, винаги е било така, обсебени сме един от друг. Но не успяхме да използваме любовта си за нищо. Не си изградихме живот. Не се отказахме от любовта, но и не се поддадохме на нейната власт. Проблемът е лесен за описване, само че ние никога не го описахме. Никога не си казахме: „Виж, след като се чувстваме така, накъде да вървим оттук нататък?“. Нищо подобно. Беше непрекъсната неразбория, спорове, уговорки за децата, всекидневен хаос и задълбочаваща се раздяла и различни държави. Като се изолирах от всичко това, постигнах спокойствие. Ако изпитвам гняв, то е, защото не съм си простила. Ако можех да левитирам на сто стъпки над земята, това не би компенсирало факта, че изобщо не се научих как да разговарям с Бърнард или да бъда с него. Винаги когато ме е яд на някой от последните социални провали, отразени във вестниците, ми се налага да си напомням, че не мога да очаквам от милиони непознати с конфликтни интереси да постигнат разбирателство, след като аз не успях да изградя една проста общност с бащата на децата ми, с мъжа, когото обичах и за когото оставах омъжена. А има и още нещо. Ако продължавам да се заяждам с Бърнард, то е, защото ти си тук, а аз знам, че го виждаш от време на време, пък и — трябва ли да го казвам? — ти ми напомняш за него. Ти, слава Богу, нямаш неговите политически амбиции, но като него се държиш резервирано и на разстояние, което ме и вбесява, и привлича. И…

Тя не се доизказа и отново се изгуби сред възглавниците. И понеже се предполагаше, че трябва да изтълкувам думите й като комплимент, почувствах се принуден да проявя учтивост, да приема онова, което ми бе предложено и което изрично се изискваше от мен. В признанието й имаше една дума, към която исках да се върна възможно най-скоро. Но най-напред трябваше да изкажа ритуалните любезности.

— Тогава да се надяваме, че посещението ми не те е разстроило?

— Приятно ми е, когато идваш.

— И ще ми кажеш, ако сметнеш, че засягам прекалено лични неща?

— Можеш да ме питаш за каквото си поискаш.

— Не искам да ти се натрапвам за…

— Казах, че можеш да ме питаш за каквото си поискаш. Ако не желая, няма да ти отговарям.

Получих позволение. Хрумна ми, че старата хитруша знае накъде съм насочил вниманието си. И ме чака.

— Каза, че двамата с Бърнард сте… обсебени един от друг. Дали имаш предвид… ами… физическо…

— Толкова типичен представител на своето поколение си, Джереми. И достатъчно възрастен, а говориш свенливо по темата… Да, имам предвид секс, за секс става въпрос.

За пръв път я чувах да използва тази дума. Произнесе я с тона на военновременна говорителка от Би Би Си, като натърти на гласната. От нейната уста това прозвуча грубо, направо неприлично. Дали защото се беше насилила да произнесе думата, а после я повтори, за да превъзмогне отвращението си? Или пък имаше основание? Дали аз, човек от шейсетте, макар че винаги съм бил притеснителен, сега не започвах да се задавям от прямотата й?

Джун и Бърнард — сексуално обсебени. Понеже ги познавах само от времето, когато бяха възрастни и враждебно настроени един към друг, искаше ми се да й кажа, че ми е трудно да си го представя — същото светотатство е дете да си мисли как кралицата използва тоалетната.

Наместо това обаче казах:

— Мисля, че разбирам.

— А аз не мисля, че разбираш — възпротиви се тя, доволна от своята увереност. — Нямаш си идея какво беше едно време.

Още докато говореше, образи и впечатления взеха да се търкалят из пространството, подобно на Алиса или на детрита, през който тя преминава, докато пада в разширяващия се конус на времето: миризма на канцеларски прах; стени на коридор, боядисани с лъскава боя в кремаво и кафяво; неща за всекидневни нужди, от пишещи машини до автомобили — добре направени, тежки и боядисани в черно; неотоплени стаи, подозрителни хазяйки; комично превзети млади мъже в размъкнати панталони от кашà, захапали лули; храна без растителни подправки, без чесън, лимонов сок или вино; непрестанно суетене с паленето на цигари, смятано за форма на еротичност; и навсякъде — властта с нейните заповеднически, безкомпромисни, написани сякаш на латински директиви върху автобусни билети, формуляри и изрисувани табели, чиито самотни показалци сочат пътя през един сериозен свят в кафяво, черно и сиво. Магазин с вехтории, който се взривява на забавен кадър — така си представях какво е било тогава и се зарадвах, че Джун не го усеща, защото във всичко това не виждах място за сексуално обсебване.

— Преди да се запозная с Бърнард, излизах с един-двама младежи, защото ми се бяха сторили „доста приятни“. Още в началото ги водех у дома да се запознаят с родителите ми, за да чуя преценката им и да разбера дали са „представителни“. Преценявах мъжете от гледна точка на това дали са подходящи за съпрузи. Това правеха и приятелките ми, за такива работи си говорехме. Желанието всъщност никога не участваше, поне не и моето желание. Съществуваше само някакъв неясен и най-общ копнеж за приятел, за дом, дете, кухня — елементите бяха неделими. Колкото до чувствата на мъжа, въпросът бе докъде да му позволиш да стигне. Обикновено седяхме сгушени една до друга и дълго говорехме на тази тема. Искахме ли да се омъжим, цената за това беше сексът. След сватбата. Трудна сделка, но изглеждаше смислена. Човек не получава нещо срещу нищо… После всичко се промени. Само за няколко дни след срещата ми с Бърнард моите чувства бяха… Просто имах усещането, че ще се взривя. Исках го, Джереми. Приличаше на болка. Не исках сватба, нито кухня, исках този мъж. Имах потресаващи фантазии с него. Не можех да ги споделя открито с приятелките си, щяха да бъдат шокирани. Нищо не ме беше подготвило за това. Неудържимо исках да правя секс с Бърнард и това ме ужасяваше. Знаех, че ако той ме помоли, ако е настойчив, няма да ми остане избор. А беше очевидно, че и той изпитва силни чувства. Не беше от хората, които предявяват претенции, но един следобед, по купища причини, които вече не помня, ние се озовахме сами в къща, принадлежаща на родителите на моя приятелка. Доколкото си спомням, имаше нещо общо с факта, че валеше проливен дъжд. Отидохме в спалнята за гости и започнахме да се събличаме. Щях да получа онова, за което мислех от седмици, но се чувствах нещастна, обзета от страх, сякаш ме водеха на собствената ми екзекуция…

Джун улови въпросителния ми поглед. Защо „нещастна“? И нетърпеливо пое въздух.

— Онова, което твоето поколение не знае, а моето почти е забравило, е колко невежи бяхме все още, колко странни бяха тогава нагласите по отношение на секса и всичко, свързано с него. Противозачатъчни, развод, хомосексуалност, венерически болести. Бременността извън брака бе нещо немислимо, възможно най-лошото нещо. През двайсетте и трийсетте уважавани семейства пращаха бременните си дъщери в заведения за душевноболни, където ги държаха под ключ. Неомъжени майки бяха извеждани по улиците и унижавани от организации, от които се очакваше да се грижат за тях. Момичета умираха при опит да абортират. Сега изглежда като лудост, но по онова време едно бременно момиче по-скоро имаше чувството, че всички са прави, а то е лудото и заслужава онова, което му се случва. Официалното отношение изискваше наказателни мерки, беше толкова безжалостно. Естествено, нямаше финансова подкрепа. Неомъжената майка биваше отритната, заклеймявана, зависеше от подаянията на злобни хора, църковни групи и тям подобни. На всички ни бяха известни по пет-шест ужасни поучителни истории, които да ни предупреждават да не кривнем от пътя. Те не бяха достатъчни, за да ме спрат онзи следобед, но аз със сигурност си мислех, че решавам съдбата си, когато се качвах по стълбите до стаичката на най-горния етаж на къщата, докато вятърът и дъждът плющяха по прозореца точно както днес. Не разполагахме с предпазни средства, разбира се, и в невежеството си аз смятах, че забременяването ми е неизбежно. Но знаех, че не съм в състояние да се върна назад. Чувствах се нещастна, но същевременно вкусвах свободата. Свобода, на каквато си представях, че сигурно се радва престъпникът макар и за миг, докато се готви да извърши намисленото престъпление. Винаги повече или по-малко бях правила онова, което хората очакваха от мен, но сега за първи път знаех какво правя. И просто трябваше — трябваше, Джереми, да се доближа до този мъж…

Лекичко се изкашлях.

— И… хм… как беше?

Не можех да повярвам, че задавам този въпрос на Джун Тремейн. Джени никога не би ми повярвала.

Джун отново шумно се изсмя. Не я бях виждал толкова въодушевена.

— Беше изненада! Нямаше по-тромаво същество от Бърнард, той вечно си разсипваше питието или си удряше главата в някоя греда. За него беше цяло мъчение да запали нечия цигара. Сигурна бях, че не е имал друго момиче. Затова по-скоро си мислех, че сме две изгубили се в гората деца, но, честна дума, това не ме интересуваше. Исках го при моите условия. Покачихме се на тясното легло. Аз се кисках от ужас и възбуда, а Бърнард — можеш ли да повярваш? Бърнард се оказа гений. С определенията, които човек може да намери в един любовен роман: нежен, силен, умел, а и… изобретателен. Когато свършихме, направи нещо абсурдно. Изведнъж скочи, изтича до прозореца и го отвори насред бурята; изправи се там гол, висок, слаб, бял; заудря се в гърдите и зарева като Тарзан, докато вихрушката от листа нахлуваше вътре. Толкова глупаво изглеждаше! Знаеш ли, избухнах в такъв смях, че се напиках в леглото. Наложи се да обърнем дюшека наопаки. После събрахме стотиците листа от килима. Сложих чаршафите в една пазарска чанта и ги отнесох у дома, изпрах ги и с помощта на приятелката ми отново ги постлах на леглото. Приятелката ми, с година по-голяма от мене, до такава степен се беше отвратила, че с месеци не ми проговори!

Понеже самият аз преживявах нещо от престъпната свобода на Джун отпреди четирийсет и пет години, малко оставаше да отворя дума за размера, който Бърнард бил „получил“. Дали просто ставаше въпрос, както сега ми се струва, за обичайно злословие от страна на Джун? Или за парадоксалната тайна на неговия успех? Или пък, при положение, че той имаше толкова дълго тяло, проблемът може би опираше до грешка в съотношението? Има обаче неща, за които човек не може да попита тъща си, а и освен всичко друго сега тя се беше намръщила в опит да намери точните формулировки.

— Може би седмица по-късно Бърнард дойде у дома и се запозна с родителите ми; почти съм сигурна, че точно тогава събори пълен чайник върху уилтънския килим. Като оставим това настрана, той беше преуспяващ и отлично ми подхождаше: частна гимназия, Кеймбридж, приятни маниери и една такава стеснителност, когато разговаря с по-възрастните. Така че започнахме да водим двойствен живот. Бяхме милите млади хора, които радват сърцата на всички с намерението си да сключат брак веднага щом свърши войната. Същевременно двамата продължихме започнатото. В административния отдел на Лондонския университет, а и в други държавни сгради, имаше неизползвани стаи. Бърнард много хитро намираше ключове. А през лятото разполагахме с буковите гори край Амършам. Това беше пристрастеност, лудост, таен живот. Тогава вече вземахме предпазни мерки, но да си призная, станало ми беше все едно… Винаги когато разговаряхме за света извън нас, разговаряхме за комунизма. Това беше другата ни обсесия. Твърдяхме, че сме готови да простим на партията за нейната глупост в началото на войната и да станем членове веднага щом настъпи мирът и напуснем работа. Маркс, Ленин, Сталин, пътят напред — бяхме на едно мнение за всичко. Чудесен съюз на тела и умове! Сложихме основите на собствена утопия и беше само въпрос на време и народите по света да последват нашия пример. Тези месеци ни формираха. Зад цялото ни неудовлетворение, изпитано през изминалите до днес години, се крие желанието да се върнем в онези щастливи дни. Щом започнахме да виждаме света по по-различен начин, усетихме, че времето ни изтича, и спряхме да проявяваме търпение един към друг. Всяко несъгласие представляваше прекъсване на нещо, което ние знаехме, че е възможно — и скоро нямаше друго, освен прекъсвания. Накрая времето наистина изтече, но спомените останаха — те ни обвиняват, затова никой от нас все още не може да остави другия на мира… Едно нещо, което научих на сутринта след долмена, беше, че притежавам храброст, физическа храброст, и мога да се справям сама. Това е важно откритие за жена, или поне така беше по мое време. Може да беше и съдбовно, разрушително откритие. Сега вече не съм толкова убедена, че трябваше да се справям сама. Останалото е трудно за разказване, особено пред скептик като тебе.

Понечих да възразя, но тя махна с ръка.

— Бездруго ще го повторя. Чувствам се уморена. Скоро ще трябва да си тръгнеш. А искам и да се върнем на съня. Искам да съм сигурна, че си го разбрал правилно.

Тя се поколеба, събирайки сили за последния тур на разговора за този следобед.

— Знам, че според всички придавам прекалено голямо значение на това — младо момиче, изплашено от две кучета на пътека извън населеното място. Но само почакай, докато и ти стигнеш до момента, в който ще се опиташ да придадеш смисъл на живота си. Или ще установиш, че си прекалено стар и мързелив, за да правиш такъв опит, или ще постъпиш като мен и ще подбереш определено събитие, ще намериш в нещо обикновено и обяснимо средство да изразиш онова, което иначе би останало изгубено за теб: конфликт, промяна на мнението, ново тълкуване. Не твърдя, че тези зверове са нещо друго, а не онова, което изглеждаха. Независимо от приказките на Бърнард, аз всъщност не вярвам, че са слуги на Сатаната, кучета от Ада, знамения от Господ или каквото той обяснява на хората, че си мисля. Има обаче една страна на историята, която не му се иска да изтъква. Попитай го следващия път когато се видите какво ни каза кметът на Сен Морис за тези кучета. Бърнард ще си спомни. По времето на един дълъг следобед на терасата на „Отел дьо Тийол“. Не съм митологизирала тези зверове. Използвах ги. Те ме освободиха. Направих откритие.

И Джун плъзна по чаршафа ръка към мен. Не можах да се насиля, за да протегна и аз ръка и да уловя нейната. Някакъв журналистически импулс, някакво особено понятие за неутралитет ми попречи. Докато тя продължаваше да говори, а аз продължавах да транскрибирам думите й с наредените нагъсто арабески на сиглите, усетих се безтегловен, с празна глава, разпънат в своята несигурност между две точки — баналното и проницателното; не знаех кое от двете чувам. Наведох се смутен над записките си, за да не срещам очите й.

— Срещнах злото и открих Господ. Наричам това мое откритие, но, разбира се, то нито е нещо ново, нито е мое. Всеки го постига сам за себе си. Хората използват различни думи, за да го опишат. Предполагам, че всички велики световни религии са основани от индивиди, установили контакт с някаква духовна действителност и после положили усилия да запазят живо придобитото познание. По-голямата част от него се изгубва в правила, дейности и пристрастеност към властта. Така става с религиите. Накрая обаче едва ли има значение как го описваме, стига да сме схванали основната истина: че в себе си имаме неизчерпаеми ресурси, потенциал за едно по-високо равнище на съществуване, доброта…

Бях чувал и преди това в една или друга форма: от предразположен към духовното директор на училище, викарий отцепник, стара приятелка, завърнала се от Индия, хора с кариера от Калифорния и замаяни хипита. Джун забеляза, че помръдвам на стола, но настойчиво продължи.

— Наречи го Бог, или дух на любовта, атман, Христос или природни закони. Онова, което видях в този ден, което виждам и през много дни оттогава насам, беше сияние от цветна светлина около тялото ми. Но проявлението не е от значение. Важното е да се свържеш с неговия център, да стигнеш до скритата същност, а после да я разшириш и задълбочиш. И после да я предадеш на другите. Целебната сила на любовта…

Споменът за онова, което последва, все още ме измъчва. Не можах да се удържа, просто дискомфортът ми неимоверно нарасна. Непоносимо ми стана до го понасям повече. Може би годините, прекарани в самота, бяха средата, която подхранваше скептицизма ми, защитата ми срещу тръбния зов да обичам, да се усъвършенствам, да се откажа от защитната броня на своята индивидуалност и да гледам как тя се разтваря в хладкото мляко на всеобщата любов и доброта. Подобни думи ме карат да се изчервявам. Сърцето ми се свива за хората, които говорят по този начин. Не го разбирам, не му вярвам.

Като измънках някакво извинение, че ми се е схванал кракът, аз се изправих, но прекалено бързо. Столът ми се прекатури и със силен трясък се удари в шкафа. От двама ни аз бях този, който се стресна. Джун ме наблюдаваше с известно задоволство, а аз взех да се извинявам за прекъсването. Тя каза:

— Знам. Думите се умориха, а и аз се уморих. По-добре ще е някой друг път да ти обясня какво имам предвид. Друг път…

Нямаше сили да атакува безверието ми. Следобедът стигна края си.

Отново се опитах да се извиня за проявената грубост, но тя се намеси, преди да съм свършил. Говореше като че ли с безразличен тон, но въпреки това може и да се беше обидила.

— Нали нямаш нищо против да изплакнеш чашите, преди да си тръгнеш? Благодаря ти, Джереми.

Докато стоях на умивалника с гръб към нея, чух как въздиша, намествайки се в леглото. Клоните отвън все така се полюшваха от вятъра. За миг изпитах радост, че отново ще се присъединя към света, ще позволя на западния вятър да ме издуха чак до Лондон, в моето настояще и вън от миналото на Джун. Докато бършех чашите и чинийките и ги връщах на полицата, се опитах да измисля по-подходящо извинение за грубото си държане. Душа, живот след смъртта, изпълнена със смисъл Вселена: именно утехата, която тази добросърдечна вяра носеше, ме измъчваше; убеждението и личният интерес се преплитаха прекалено здраво. Но как можех да кажа това на Джун?

Когато се обърнах към нея, видях затворените й очи. Дишането й отново бе станало повърхностно. Но още не беше заспала. Докато си вземах чантата, оставена близо до леглото, тя измърмори, без да ме поглежда:

— Исках да преповторим съня.

Беше записан в бележника ми — краткият, все един и същи сън, явяващ й се на заспиване, който я преследваше от четирийсет години. Две кучета тичат по пътека, водеща към пролома. По-голямото оставя кървава диря, която отчетливо се вижда по белите камъни. Джун знае, че кметът на близкото село не е изпратил хора, за да хванат зверовете. Кучетата се спускат в сянката, хвърлена от високите скали, минават през гъсталака и излизат от другата му страна. Тя ги вижда отново оттатък пролома, тръгнали към планините, и макар че се движат много далече от нея, обзема я ужас: знае, че ще се завърнат.

— Записал съм го — уверих я аз.

— Не бива да забравяш, че ми се явява още докато съм полузаспала. Аз направо ги виждам, Джереми.

— Няма да забравя.

Тя кимна, все така затворила очи.

— Може ли да не те изпращам?

Каза това полу на шега, с една изнемощяла ирония. Наведох се над нея, целунах я по бузата и прошепнах в ухото й:

— Мисля, че ще се оправя и сам.

После тихо прекосих стаята й, излязох в коридора на завихрения в червено и жълто мокет и си помислих, както винаги когато си тръгвах, че съм я видял за последен път.

Както и се оказа.

Почина подир месец — „тихо, в съня си“, както обясни старшата сестра, която съобщи на Джени за станалото. Ние не повярвахме, че е било така, но и не искахме да изказваме съмнения.

Погребахме я в църковното гробище на селото до „Кестенов простор“. Закарахме дотам децата си и двама братовчеди; взехме и Бърнард. Не пътувахме добре. Денят беше горещ, в колата бяхме натясно, а по магистралата имаше ремонт и голямо движение. Бърнард, седнал отпред, мълча през цялото време. Понякога за секунда-две закриваше с ръце лицето си. Иначе все гледаше напред. Не си личеше да плаче. Джени седеше отзад с бебето в ръце. Децата откъм нейната страна разсъждаваха за смъртта. Ние безпомощно слушахме, без да сме в състояние да отклоним разговора в друга посока. Четиригодишният Александър беше поразен, че се готвим да сложим баба му, към която беше много привързан, в дървен сандък, да я спуснем в земята и да я засипем с пръст.

— На нея това не й харесва — каза уверено той.

Хари, седемгодишният му братовчед, изложи фактите.

— Тя е умряла, глупчо! Умряла, изстинала, вкочанена. И не знае нищо за това.

— А кога ще се върне?

— Никога. Когато умреш, не се връщаш.

— Кога, кога?

— Никога, никога ни-ко-га! Тя е в рая, глупчо!

— Но кога ще си дойде? Дядо? Кога, дядо?

Изпитахме облекчение, че на едно толкова отдалечено място се бе събрала голяма тълпа. По пътя за норманската църква десетки автомобили бяха спрели под ъгъл върху тревясалия банкет. Въздухът над горещите им покриви трептеше. Аз тъкмо започвах редовно да ходя по погребения, дотук — само светски за трима приятели, починали от СПИН. Дотогава англиканската служба ми беше позната главно от филмите. Като някой от великите монолози на Шекспир, надгробното слово, фрагменти от което са се запечатали в паметта ми, се състоеше от поредица блестящи фрази, заглавия на книги, замиращи интонации, от които все пак лъха живот, и сурова съсредоточеност, от която те побиват тръпки. Гледах Бърнард. Стоеше отдясно на викария, долепил спуснатите си ръце до тялото, и гледаше право напред, както правеше и в колата; добре се владееше.

След службата видях, че се отдели от старите приятели на Джун — бродеше между надгробните камъни, от време на време спираше, за да прочете надписа, и накрая се запъти към един тис. Остана в сянката му, опрял лакти на гробищната ограда. Тръгнах към него, за да му кажа няколкото нескопосни изречения, които си бях намислил, когато го чух да вика името на Джун над оградата. Приближих се и видях, че хлипа. Наведе напред дългото си слабо тяло, после отново се изправи. Плачеше и се поклащаше в сянката. Обърнах се, смутен, че му се натрапвам, минах покрай двамата мъже, които зариваха гроба, и тръгнах да настигна тълпата от разговарящи хора, чиято тъга се разпръсваше в летния въздух. Върволицата се виеше към изхода на гробището, после тръгна по пътя, мина покрай паркираните автомобили и стигна до поляна с неокосена трева, насред която имаше кремав на цвят палатков павилион за увеселения с вдигнати странични платнища заради жегата. Зад гърба ми сухата пръст и чакълът дрънчаха по лопатите на гробарите. Пред мен нещата бяха както Джун би си ги представила: деца, които се пъхат под въжетата на павилиона, после се връщат обратно; келнери с колосани бели сака раздават питиета от покрити с чаршафи четириноги дървени магарета; и първите гости — млада двойка, излегнала се на тревата.