Черният квадрат

1.

Москва, 17 ноември 1982 година

„Днес ще видя Рита!“ При тази мисъл окончателно се събудих и с привично движение запалих нощната лампа. Навън беше още тъмно и, естествено, хич не ми се ставаше. Колко ли беше часът? В същата секунда на вратата енергично се почука. Ярка Фроловска, племенница на една от моите съседки — бабички в напреднала възраст, — изписка през ключалката: „Шурик, Шурик! Бързо ела да видиш на какво приличат дънките ти!“

По дяволите! Като попарен котарак аз изскочих в коридора само по гащета. „Вранглерите“ ми, моята гордост и слава в юридическия факултет, купени на черно за стотачка и половина, лежаха нагърчени върху дългия радиатор в кухнята. Изключено бе да отида с тях на работа. Изпаднах в ужас: само това липсваше, да закъснея за първото си дежурство по град!

— Има ли ютия? — изкрещях.

Фроловска домъкна от стаята на леля си една допотопна чугунена ютия и я сложи да се нагрява на котлона, след което двамата се заехме да пръскаме дънките с вода. После Ирка се опита да ги изглади. Междувременно се обръснах, набързо се измих с ледена вода зад завеската на кухненския бокс (в нашата пренаселена квартира удобствата бяха минимални), изядох две студени варени яйца, изгълтах бутилчица кефир, намъкнах дънките, още доста влажни на кръста, и облякох новата червено-черна спортна фланелка. На фона на яркорозовите тапети от огледалото ме гледаше един доста симпатичен кестеняв мъж на двайсет и пет години. Грабнах якето, подвикнах на Ирка „благодаря“ и хукнах презглава надолу по стълбите. Беше вече десет без двайсет. Майната им на мокрите дънки, розовите тапети и студените варени яйца! Животът е гаден. Но никак не е трудно той да бъде направен прекрасен и удивителен — след малко ще видя Рита!

За по-пряко минах през един преходен двор, претичах покрай Филиповската черква, прескочих осовата мантинела по Гоголевския булевард и с прилична скорост стигнах на спирката. Да се кача в претъпкания тролейбус беше, така да се каже, въпрос на техника. Като стъпих с единия крак на долното стъпало и се хванах за шинела на някакъв полковник, дълъг като маркуч, аз изцяло се оставих в ръцете на две студентки, които с всички сили ме натикаха в тролей номер тринайсет, отиващ до „Трубна“.

По едно време шофьорът рязко наби спирачки — очевидно някой заплес или стогодишна арбатска бабичка прекосяваха платното на червено. Пътниците по пътеката между седалките вкупом политнахме напред към шофьорската кабина, след което аз не успях да запазя равновесие и се тръшнах върху коленете на пищнотела дама в кожено палто от лисици.

— Саша — тихо ме повика някой.

Обърнах глава. До внушителната дама седеше не друг, а моят шеф и наставник — юридическият съветник Константин Дмитриевич Меркулов, следовател по особено важни дела в Московската градска прокуратура.

— Май не идвате от къщи? — попитах, защото знаех, че живее в другия край на Москва.

— Прав сте, гражданино началник — кимна Меркулов.

— А откъде? — попитах пак и се усетих, че в известен смисъл въпросът ми е нетактичен.

Въпреки това Меркулов отговори:

— От „Пироговка“.

— От моргата ли? — Кой знае защо реших, че е успял тази сутрин рано-рано да присъства на аутопсия в една от двете морги, които се намираха на „Голяма Пироговска“.

— Не, слава богу. Не идвам от морга. Моята Льоля отново влезе в болница. Бях намерил с големи връзки алтайски мед, та й го занесох. При нейната болест чистият мед, знаеш, е от първостепенно значение, лекува по-добре от всякакви антибиотици.

Уф, че съм дръвник! Как не се сетих?! Та нали моят началник е необикновена личност. Стандартните решения са му чужди дори в личния живот. За Меркулов в прокуратурата се носеха легенди, една, от които беше историята на неговата женитба. Преди няколко години старият ерген Меркулов, който по това време минаваше трийсетте, се влюби като първокурсник. Обект на неговата любов беше скромната и тиха Льоля, болна от туберкулоза и обременена със „зестра“ в лицето на тъничката белоклепа и беловежда Лидочка. Разбира се, тази история много напомняше на „Дамата с камелиите“, но с нюанси от сюрреализма — Костя не се вслуша в ничии разубеждения.

Сега всяка сутрин води Лидочка на училище и от време на време откарва жена си в клиниката за туберкулозно болни, като горещо вярва, че все някога ще настъпи щастливият ден, когато неговата Льоля окончателно ще се излекува.

Междувременно тролейбусът бе стигнал при „Никитските врати“ и спря. Почти половината пътници, повечето от които служители в Телеграфната агенция, се изсипаха на улицата. Седнах на освободилото се място до Меркулов. Той мълчеше. Зад прозореца се мярна безвкусната сграда на новия МХАТ. После паметникът на Пушкин, Агенцията по печата „Новости“. Тролейбусът наближаваше „Петровка“. Слязохме с Меркулов от задната врата и прекосявайки платното на червено, се насочихме към ГУВР — Главното управление на вътрешните работи. След четири-пет минути пристъпихме към служебните си задължения. Започна първото ми дежурство по град.

Тази сутрин имаше много произшествия, макар че всичко в Москва изглеждаше наред. Работниците се трудеха край машините, повишавайки производителността на труда, към което ги призоваваше новият генерален секретар другарят Андропов. Служещите в министерствата и ведомствата сръчно си разменяха изходящи и входящи циркулярни писма, внасяйки неразбория в делото за построяване на комунизма. През това време жените домакини престояваха на многочасови опашки, като роптаеха и проклинаха не толкова липсата на производителност, колкото на месо. Впрочем те не подозираха, че тези проблеми са някак свързани помежду си. Двамата с Меркулов бяхме далече от подобни делнични грижи. Пред нас бе поставена задачата да се борим с престъпността, чиито показатели растяха с неимоверна скорост, без обаче да намират отражение в печата. „Ако все пак сме догонили прехвалената Америка по производство на въглища и цимент на глава от населението — мислех си аз, — то кой, позволете да попитам, ще ни спре и ще попречи да настигнем и задминем Щатите по броя на убийствата и редица други тежки престъпления? Например сега в Ню Йорк се извършват по пет убийства на денонощие, а у нас в Москва — вече по четири!“

Дежурната част на ГУВР е необикновено съчетание между съвременна техника и съвременна армейщина — това е най-точното определение, което би могло да й се даде. Трите етажа на старинната къща на улица „Средна Каретна“ са обзаведени с най-модерни електронноизчислителни съоръжения, купени (а според слуховете — откраднати) от Япония и САЩ. Обаче от плодовете на тази толкова скъпо (или евтино) доставена ни техника се ползват тъпоглави кретени, събрани в дежурната част за най-различни провинения — пиянство, дребни рушвети, съжителство с чужди жени. Обикновено това са бивши политработници, орудовци1, обересесовци2. Поташев, отговорният дежурен по Москва, е донякъде изключение. Изглежда ми умен мъж. Той запознава Меркулов, а същевременно и мен с оперативната обстановка.

— За изминалото денонощие има пет убийства — боботи той, — самоубийства — девет, изнасилвания — седемнайсет, грабежи — седемдесет и пет, хулигански прояви крупни — двеста и пет, дребни — две хиляди и четири, прибрани от улиците пияни — пет хиляди двеста осемдесет и трима души…

В този миг говорителят на вътрешната радиомрежа ръждиво проскърца и мъжки глас високо произнесе със силен татарски акцент:

— Дижюрни слидуватил, на произшествие!

В дежурната част екна весел кикот и дюдюкания. Поташев подвикна ядно:

— Сабиров! Да не откачи бе?

Действително ситуацията беше много комична. При разговора с полковник Поташев Меркулов, който бе всъщност въпросният дежурен следовател, седеше точно срещу помощника на Поташев — майор Сабиров, а той викаше колкото му глас държи из цялата „Петровка“: „Дижюрни слидуватил, на произшествие!“

Полковникът изключи микрофона, отговори на поредното телефонно обаждане и каза, обръщайки се към Меркулов:

— Звъняха от комендатурата на Кремъл. Ще трябва да идете на Червения площад. Там има самозапалване. Или опит… — Запали цигара и продължи: — Навъдиха се… кандидати за живи факли. Това е трети случай за тоя месец. А вие, момчета, не се церемонете много-много там с оня. Ако е още жив, увийте го в брезент и го пратете в „Склифосовски“. Ако пък е хвърлил топа, откарайте го на Николските гробища, в крематориума, там ще доизгори!

„Хитроумни тактици работят в нашата милиция — помислих си. — За всеки конкретен случай си имат готова рецепта.“

Бригадата ни започна да се готви за път. И едва на двора, докато се качвахме в синия мерцедес, подарен на московската милиция от оберполицая на Западен Берлин, Грязнов — дългият и риж инспектор от МУР3 — подхвърли иронично:

— Не сме в комплект, Константин Дмитрич!

— Какво? — не разбра Меркулов, зает да проверява следственото си куфарче, но аз отдавна вече бях наясно какво или по-точно кой е причината да не сме „в комплект“.

— Казвам, бригадата не е в комплект — повтори Грязнов този път сериозно. — Вие и стажантът сте тук. Аз също. Ей го тича и криминалистът Козлов. Рекс и лейтенант Панюшкин вече дремят в мерцедеса. Но виж, съдебномедицинския експерт го няма.

Едва тогава Меркулов забеляза отсъствието на съдебния лекар и с несвойствен за него писклив глас изкрещя:

— Докторът! Къде е докторът? Не можем да тръгваме без доктора!

Настъпи кратка суматоха, при която бе изяснено едно обстоятелство, на мен лично отдавна известно, а именно — кой от експертите трябва да дежури сега по график. Грязнов дори изтича горе за уточнение и след три-четири минути се върна със съобщението, че с нас е дежурна Маргарита Николаевна Счастлива, експерт от Първа градска болница. Меркулов, който вече седеше в колата, се облегна назад и произнесе цял монолог на тема дали да чакаме Счастлива, или да извикаме заместник от Службата за експертизи.

— Според законите на физиката — мрачно разсъждаваше на глас Меркулов — оня нещастник на Червения площад отдавна вече би трябвало да е станал на пепел.

Разбира се, аз бях най-развълнуван от всички. Никой друг не очакваше Рита с такова нетърпение. Единственото, на което бях способен, беше да изтърся глупав каламбур:

— Щастливите не поглеждат часовника.

— Бележите успехи, драги ми Александър Борисич — изведнъж някак подозрително се оживи Меркулов и продължи: — Младите жени, а най-вече патологоанатомите, си падат по остроумните шегаджии.

Усетих как ми пламват ушите, но, слава богу, вниманието на групата се прехвърли към дежурния старшина, който се втурна да отваря металната врата, и в двора на „Петровка“ 38 влезе червена лада в експортно изпълнение — подобна кола бе труднодостъпна за обикновения съветски гражданин и в известен смисъл беше проява на някаква екстравагантност. Зад волана седеше Рита Счастлива.

В отсрещния край на Червения площад до Историческия музей бе спрял автобус, претъпкан с цял взвод милиционери в бронирани жилетки и с автомати „Калашников“ в ръце. Откъм Спаската кула към мавзолея на Ленин маршируваше наряд кремълски курсанти, а ние, сякаш командващи парада, навлизахме с мерцедеса на площада под тържествения звън на кремълския часовник. Наоколо все още се забелязваха следи от траурната церемония за починалия Брежнев. До сивите гранитни трибуни стояха хиляди неприбрани венци — от братски компартии, от враждебни държави, от народи, борещи се за своето освобождение, от съветски съюзни републики, постигнали вече това освобождение, а също така от най-различните министерства и ведомства.

След като мина покрай венците и множеството портрети на Брежнев, нашият мерцедес стигна почти до мавзолея и спря в нерешителност до дежурния капитан, стоящ пред кордона от милиционери. Един след друг слязохме от автомобила.

— Какво се случи, капитане? — обърна се нашият шеф към младия червенобузест дежурен с лента на ръкава.

— Ей сега ще видиш — с изненадващо спокоен глас каза капитанът и ни поведе през милиционерския кордон.

Вече си представях кошмарна картина — овъглен труп върху стъпалата на мавзолея. Вместо това на десетина метра от входа му видях походно легло: най-обикновено, в защитен цвят и доста старо. Върху него седеше възрастен мъж в черен пуловер и зелен брезентов шлифер. До краката му имаше желязна туба.

Чичкото държеше с две ръце дългия прът на плакат, върху който бе написано с черна боя:

Тази гледка изненада не само мен. Усещах, че Рита едва сдържа смеха си и дори вечно невъзмутимият Меркулов очевидно бе стъписан.

— Защо е още тук тоя човек? — раздразнено подхвърли той на дежурния капитан.

— А къде искаш да е? — нагло попита капитанът.

— Как така „къде“?! — продължи възмутено нашият бригадир. — Ами поне ей там!

Меркулов кимна към Държавния универсален магазин. Срещу магазина се намираше 117-о отделение на милицията, в чиято юрисдикция влизаха всички произшествия на Червения площад.

— Неее! — проточи капитанът, сякаш подхващайки волна руска песен, и стана ясно, че се прави на шут. — Неее, така не става, уважаеми другарю! На мен, виждаш ли, ми е още твърде рано за пенсия. Искам да си дослужа! Завчера погребаха Брежнев! А какво нареждане ще дойде от Юрий Владимирович Андропов знаеш ли? Не само ти, ами и самият комендант на Кремъл, генерал-лейтенант Шорников, не знае!

Меркулов отговори най-спокойно:

— Ясно. Ясно. — Виждах, че кипи от ярост. И тръгна към колата да се обади по радиотелефона.

Четвърт час бе достатъчен да се реши един проблем с трийсетгодишна давност. Меркулов се свърза с Дианов от административния отдел на Московския градски комитет на партията. А той на свой ред издирил Промислов, кмета на Москва, после кметът отишъл в Кремъл, след което… Мос-съветът издаде извънредно решение да бъде отпуснато тристайно жилище в новосъздадения Брежневски район на семейството на шлосера водопроводчик Иван Кузмич Чехарин, роден през 1917 година.

След като прибра походното легло и плаката (тубата с бензин бе конфискувана от милицията), старецът заситни подир доволния от себе си капитан към междувременно приближилия се икарус, претъпкан с милиционери в бронежилетки и с калашници в ръце. Обаче скръбният поглед, с който се сбогува с нас „дисидентът“, говореше, че той не проумява къде все пак го водят: дали наистина да му показват новото жилище в Брежневски район или в затвора Бутирка…

2.

В единайсет и четиридесет и пет напуснахме Червения площад, но пътувахме не към „Петровка“ 38, а по улица „Горки“ към „Ленинградски проспект“. Воят на сирената изтласкваше вдясно транспортния поток от пътя на нашия мерцедес. Меркулов разговаряше по радиотелефона с полковник Поташев. Цялата ни оперативна бригада се вслушваше в разговора, включително и любопитният Рекс, нервно въртящ уши. За всички бе не безинтересно къде ли ще ни запрати негово величество следственият случай. От микрофона се чу познатият смях:

— Е какво, момчета? Май здравата ви стреснах, а? Честна пионерска, и аз самият не знаех. Но нищо, тия кремълски хитреци ще си изпатят за изкривената информация. Вече доложих на генерала, той добре ще им прочисти ушите! В момента Трушин говори със зам.-министъра Заботин, той…

— Да забравим — прекъсна го Меркулов, — казвам, да забравим тоя цирк, полковник! Какво още се е случило в белокаменната Москва? Къде отиваме?

— Записвай — гласът на дежурния стана сериозен, — „Ленинградски проспект“ 145, блок 5, апартамент 93. Според съобщението на 129-о отделение преди половин час там е станал семеен скандал. Мокридин, шофьор на камион, пред очите на петгодишната си дъщеря е… намушкал жена си в корема с… онова, как се казваше… войнишки щик. Защото не му дала пари за пиене…

— Жената жива ли е? — отново го прекъсна Меркулов.

— Къде ти…

— Ясно. А какво е положението с тоя Мокрицин?

— Мокридин — поправи го дежурният. — И той е мъртъв. Когато патрулните започнали да разбиват вратата на апартамента, той се намушкал с щика в сърцето. И край!

— Ами детето?

— Момиченцето вече е откарано в детската приемна на „Даниловска“. С тия въпроси се занимава РОНО4, не са наша грижа.

После Поташев и Меркулов замълчаха, сякаш по стар руски обичай да почетат паметта на покойните. Пръв наруши мълчанието Меркулов:

— Значи не се налага да бързаме, Николай Викторович?

— Не се налага, Константин Дмитриевич.

Старшината на волана бегло погледна към радиотелефона. Разбрал по свой начин отговора на началството, той изключи сирената и се престрои в автомобилния поток зад някаква зелена жигула. И така, без много шум и пара, ние продължихме по широкия „Ленинградски проспект“. Вече нямаше за къде да бързаме.

3.

Явно кремълският часовник бе ударил дванайсет часа, когато той излезе от метрото и тръгна по широката алея към парка. Спря се до павилиона за цигари, купи „Прима“, разпечата пакетчето и извади една. Скъса я на две. Едната половинка върна в пакетчето, а другата пъхна в кафяво дървено цигаре. Запали с вносна газова запалка. Докато бе зает с тази привична процедура, новата му яркожълта чанта стоеше на близката пейка, осеяна с рекламни листовки, вестници и празни бутилки. Той дръпна два-три пъти от цигарата, взе чантата и закрачи по алеята към централния вход на парк Соколники.

Днес времето все още беше хубаво, но според прогнозата от утре щеше да се развали, започваше зимата.

При първата контрола той показа пропуска си за изложението и позабави крачка, за да спре сърцебиенето си и да нормализира затрудненото си дишане. Вълнуваше се и съжаляваше, че не бе взел със себе си валидол.

Когато наближи пилоните със знамената в центъра на площада, водещ към централния павилион на откриващия се днес панаир, той не отиде при втората контрола, а приседна на една пейка встрани под голите вече, безлистни дървета. Тресеше го, но не от болестта, а от страх. Измъкна от джоба си черен калъф с очила, извади ги и забърса стъклата с малкото парченце кадифе. Слагаше очила само за работа, иначе беше далекоглед. Сега обаче му се искаше някак да поприкрие горната част на лицето си. Свали сивата шапка, попи с носна кърпа потта от челото си, след което нахлупи шапката по-ниско над очите и започна да бърше с кърпата овлажнените си длани. Погледна „Сейкото“ си — беше дванайсет и двайсет — и реши да поседи още малко, за да се съвземе окончателно.

Когато часовникът му вече показваше един без двайсет, той отвори чантата, щраквайки металните заключалки, извади отвътре зеленикава пачка, подобна на колода карти, пъхна я под пардесюто във вътрешния джоб на сакото, стана и с чантата в ръка се насочи към централния павилион на откриващия се международен панаир за електронни уреди. Движенията му бяха уверени, явно най-после бе успял да овладее нервите си.

Международният панаир за електронни уреди, в който участваха фирми от трийсет и три държави, трябваше да бъде открит още миналия петък, но смъртта на вожда обърка плановете на организаторите и те, след като съгласуваха и уредиха всички въпроси в ЦК, смело решиха да отворят павилионите веднага след погребението на Брежнев. Билетите и пропуските с печат „12 ноември“ бяха валидни и за днес, сряда, 17 ноември 1982 година.

Пред централния павилион цареше оживление. Една след друга пристигаха коли с посланици и чуждестранни кореспонденти. Очакваше се и извънпланово посещение на новия генерален секретар Юрий Андропов, който щеше да бъде придружен от председателя на Министерския съвет Николай Тихонов.

През това време мъжът се разхождаше покрай пилоните със знамената на страните, участнички в панаира, като се преструваше, че ги разглежда с интерес, докато всъщност внимателно наблюдаваше идването на чуждестранните гости. Ето защо не забеляза, че и той самият е станал „обект на наблюдение“. Ловко прикривайки се сред многолюдната тълпа, всяко негово движение следяха двама мъже: снажен блондин с атлетично телосложение, облечен в спортно яке с качулка, и тъмнокос мъж със среден ръст в късо карирано палто.

В един часа пред централния павилион спря дългата лимузина на американския посланик, а след нея и няколко нови луксозни коли с американски кореспонденти.

Мъжът трепна и с бързи стъпки се запъти към втората контрола. Изведнъж някой рязко го хвана за рамото. Обърна се. Това беше мургав млад мъж, лейтенант от дивизията „Дзержински“. Тази войскова част на МВР винаги действаше като охрана по време на панаирите и изложбите в Соколники.

— Върнете се, млади човече! — безцеремонно каза лейтенантът, който можеше да му бъде син.

— Ама как така — нервно възрази той, — аз имам пропуск!

— Аз пък имам инструкции — придържаше го лейтенантът за ръкава. — Заповедта на началството е да не пускаме засега никого — нито с билети, нито с пропуски. Виждате, че не само вас, никого не пускам. — Той махна с ръка към множеството хора, струпали се пред входните контроли. — Хайде, гражданино, идете да се поразходите. Пийнете една биричка в „Прага“. Елате след половин час, щом правителствените лица си заминат, всички ви ще пусна да влезете.

И младият лейтенант присви в усмивка и бездруго тесните си азиатски очи.

Познавайки добре съществуващите порядки, той бързо се предаде. Без да спори и да се възмущава, щракна отегчено с пръсти и закрачи по алеята към барчето, което му бе препоръчал дзержинецът. Вървеше и си мислеше, че все пак нищо ужасно не се е случило. Онзи, с когото си беше определил среща на панаира, ще го изчака, няма къде да ходи. Ако не веднага, след половин час ще му предаде новата жълта чанта, все още лъхаща на кожа…

Снажният рус мъж в якето с качулка, сега вече вдигната на главата, и тъмнокосият в късото карирано палто неотстъпно вървяха след него…

Из гората в парка Соколники сновяха оперативници от районната криминална милиция под личното ръководство на началника си — дребен мъж със смешното фамилно име Братишка. Но най-много се суетяха нашият умен Рекс и възтромавият му придружител лейтенант Панюшкин. След като подуши отвсякъде грайферните подметки на червеникавокафявите обувки, с които бе обут потърпевшият, Рекс повлече придружителя си към бара, минути по-късно го доведе обратно на поляната и пак хукна, този път към панаирните павилиони.

След петнайсетина минути кучето и човекът се върнаха тежко запъхтени. Кучето скимтеше, човекът псуваше. След още четвърт час Панюшкин връчи на Меркулов „Акт за използването на служебно-следственото куче“, написан с химически молив върху кариран лист. Той докладваше, че Рекс е хванал следата и го е повел през поляната към бар „Прага“, където е излаял срещу някакъв пиян мъж, седящ на маса до вратата. После изскочил от бара и се върнал при трупа, а оттам се затичал по следите към централния панаирен павилион, където ги загубил поради голямото струпване на хора.

През това време Меркулов, експертите Счастлива и Козлов, както, разбира се, и аз оглеждахме мястото на произшествието.

Казано на медицински и юридически език, виждахме типичен случай на обесване, което се определя като смърт от задушаване при затягането на примката около врата от тежестта на тялото. На пръв поглед имахме налице всички признаци на самообесване: странгулационна бразда, възелът на примката е по средата на тила, главата е неестествено извърната на една страна, езикът е изскочил от устата, син и надебелял, очите са изцъклени. Една върху друга на земята бяха наредени четири тухли, до тях се търкаляше сива шапка.

Както си е обичайно при подобни случаи, недалече от поляната се тълпяха любопитни. Единият от старшините, които бяха открили трупа и се мъчеха малко грубо да разпръснат тълпата, дойде при Меркулов и каза:

— Имам нещо за вас, другарю следовател. Записах имената на двама души: младеж и девойка. Казват, че били видели едно — друго, и аз не ги пускам да си ходят. Държа ги под наблюдение. Какво да правим с тях?

— Предайте ги на капитана — кротко, почти нежно отговори Меркулов и кимна към Грязнов, — а останалите нека се разотидат. Помолете ги, и то съвсем любезно, ако обичате. Нали виждате какви хора са дошли днес на панаира?

Старшината изкозирува и си отиде. След няколко минути Грязнов, седнал на един пън, започна да записва обясненията на очевидците — младежът уплашено мънкаше нещо, а девойката хихикаше нервно.

Аз, кой знае защо, веднага бях решил, че висящият на дървото мъж е бил убит. Но моята увереност се крепеше на интуицията, която всъщност е нищо без конкретна информация.

— Константин Дмитрич — тихо се обади Рита, — това много ми прилича на убийство.

— Ще видим, ще видим. Да не бързаме с изводите, Рита!

Започна обичайната процедура за оглед на местопроизшествието.

Меркулов най-обстойно разглежда дънера на дървото и клона с примката, кляка и се взира в почвата под обесения. Става и се отдалечава от трупа, разширявайки радиуса на огледа. После извиква при себе си криминалиста Козлов. Двамата разглеждат откритите от Меркулов следи от стъпки, а след секунди Козлов ги фотографира в мащабна снимка. После двамата клякат и отстраняват внимателно от следите всички клечици, тревички и листа. Заздравяват грунта, с други думи, напръскват стъпките със специална смес — ацетонов разтвор на целулоид. Когато тези приготовления завършват, Козлов ги залива с гипсова каша. След двайсетина минути гипсовите отпечатъци са готови и увити в целофан, биват прибрани в кутия с опаковъчни стърготини. Меркулов и Козлов минават към друга верига от стъпки, които особено отчетливо се виждат в гъстата лепкава кал. Според трасологията по линията на следите може да се съди не само за походката на даден човек, но и за неговия ръст, пол, възраст и физическо състояние…

Приключил работата със следите, Козлов започва да действа като истински кинооператор: ту прикляква на земята, ту става, ту се вдига на пръсти — фотографира обесения във всички ракурси със своя „Зенит“. Едва след това Меркулов нарежда да свалим трупа от дървото, старателно опакова жицата и я прибира в кутия, а Рита пристъпва към външния оглед на трупа.

— Кой ще се заеме с оперативната работа по този случай? МУР или районната криминална служба?

Дългият показалец на Меркулов е опрян в кафявата папка с документацията за неотложни следствени действия.

— Май ние — въздъхна Братишка, — след като е на наша територия, значи ние трябва да се заемем. Дори ако по-късно се включи МУР. Според вас, другарю Меркулов, какво е това — убийство или самоубийство?

— Изглежда, е убийство. Той има добре развита цианоза на лицето. Знаете какво имам предвид, нали?

Двамата с Братишка недвусмислено мълчим. Наистина аз бях чувал тази дума на лекциите по съдебна медицина и знам, че означава посиняване. Но само толкоз.

— Цианозата — започна да обяснява Меркулов, — тоест виолетовото оцветяване на кожата, е посмъртно изменение, възникващо при постепенното затваряне на кръвоносните съдове.

— Е, и? — не разбра Братишка. — Нима в нашия случай не е така?

— Ако предположим, че той се е обесил сам — намеси се Рита, — при такова класическо положение на тялото, когато краката не докосват земята, е трябвало да стане внезапно, разбирате ли, внезапно затваряне на шийните кръвоносни съдове. А нашият клиент има отлично изразена цианоза, с обширни точкови кръвоизливи в кожата на лицето и конюнктивата на очите.

Рита продължи да обяснява още нещо за цианозата, но аз вече не я слушах, само я гледах. Всичко ми харесва в тази удивително красива жена. И сериозните сиви очи, и високото чело, и светлорусата коса. Дори плътния, малко дрезгав глас, начина й да пуши и да се облича и изключително стройната й аристократична фигура. Усетих, че се любувам на тази хубавица в неподходящо време и на неподходящо място. Стояхме в кръг около мъртвеца, положен по гръб на земята, ръцете му със свити юмруци бяха отметнати настрани, десният крак бе подгънат в коляното.

По молба на Меркулов огледах съдържанието на джобовете. Нищо интересно: гребенче, ключове, няколко билета за градския транспорт, седемдесет копейки на дребно. Нямаше дори бележниче, да не говорим за пари или документи.

Оставаше да се извърши една последна и недотам сложна операция при огледа и той приключваше. С помощта на Рита Козлов започна да снема пръстовите отпечатъци на потърпевшия. По едно време вдигна широката си длан. Двамата с Меркулов също се наведохме над трупа. От разтворения юмрук на дясната ръка криминалистът извади парченце хартия. При бледата светлина на отиващия си ноемврийски ден видях, че това е късче от американска стодоларова банкнота. Меркулов шумно пое въздух през носа, стори ми се, че ушите му помръднаха.

Дори и за мен беше ясно, че случаят приемаше коренен обрат.

Рутинната работа продължи. Накрая Меркулов нареди трупът да бъде откаран в моргата. Двамата червендалести санитари в мръсносиви престилки с привично движение метнаха нещастника върху носилката, а самата носилка хвърлиха като перце в труповозката — микробус с червен кръст. Труповозката, изпратена преди час от експедитивния Поташев, бе стояла през цялото това време с отворена врата, а нетърпеливите санитари, тези превозвачи на човешки души, току врънкаха Меркулов по-скоро да ги пусне да си вървят „у дома“, родната морга, защото от заранта „нищо не са слагали в уста“ — ни са пили, ни са яли. На първото твърдение бе трудно да се повярва.

Дойде Грязнов и доложи на Меркулов:

— Свидетели твърдят, че са видели с потърпевшия двама души: висок, атлетично сложен блондин, и среден на ръст брюнет. Първият е бил облечен в яке с качулка, вторият — в късо карирано палто. Изглеждали доста яки мъжаги! Никой не знае за тях нищо повече.

Оказа се, че освен младежа и девойката Грязнов е успял с помощта на оперативниците от районната криминална служба да разпита, кажи-речи, всичко живо околовръст. Резултатът обаче е нулев. Разбира се, взел е показания от стареца на билетната контрола, от лейтенанта и от един хлапак от неговия взвод. Но всичко това се отнася по-скоро за потърпевшия.

— Очевидци разправят — продължи да докладва Грязнов, — че този мъж много искал да влезе на панаира. Бил нервен и постоянно прехвърлял чантата си от едната ръка в другата…

— Чантата си?! — възкликна Меркулов. — Каква чанта?

— Дебела. Със заключалки. Жълта. Вносна. Най-вероятно унгарско производство. Съвсем нова…

Меркулов застина като гонче преди скок. Очертаваше се мотив за убийството — явно в чантата е имало нещо много важно, заради което престъпниците са удушили жертвата си.

4.

Според криминологията, за да бъде разкрито дадено убийство, трябва да се знаят отговорите на осем въпроса. Засега ние знаехме пълния отговор само на първия — мястото и времето на настъпването на смъртта: Москва, Соколники, 17 ноември, 13 часа и 30 минути.

Свечеряваше се. Неочаквано задуха остър студен вятър. Времето се променяше рязко като мутиращия глас на пубер. Вече здравата започвах да мръзна в найлоновото си яке. Меркулов се беше навлякъл със зимни дрехи като някой стар дядка: тъмносин прокурорски шинел с ватена подплата, астраганена ушанка с кокарда, дебели боти.

Преценявайки ситуацията, той тихо каза:

— Ето какво ще направим, братлета. Вие отивате сега в тая „Прага“. Другарят Братишка ще ви придружи. Ще съчетаете, тъй да се каже, полезното с приятното. Хем ще разпитате пияния, по който е лаяло кучето, хем ще се подкрепите с нещичко. Дали ще имаме друга възможност за обяд, дори и Рекс не знае. Прав ли съм, гражданино Рекс? — и почеса кучето зад ушите.

— А вие няма ли да дойдете с нас? — попита Рита.

Закашлях се. Стори ми се, че се обръща към Меркулов доста кокетно.

— Не, аз оставам, поемните лица също.

Ние тръгнахме към „Прага“, а Меркулов бавно закрачи по поляната, и то така, че отстрани човек можеше да го помисли за пенсиониран офицер, дошъл да събира късни гъби в парка на Соколники. Например пачи крак.

„Разбира се — мислех си, вървейки с групата, — Меркулов е опитен следовател. Най-добре от всички ни знае, че първият оглед е крайъгълният камък за всички по-нататъшни следствени действия. Изтървеш ли в началото някоя дори съвсем дребна подробност, по-късно нищо не можеш да коригираш, ако ще да си и прословутият комисар Мегре или Еркюл Поаро.“

Обядът, сервиран за нас в кабинета на управителя, мина в топла, приятелска атмосфера. Трябва да призная, че отдавна не бях „гулял“ така: вкусна рибена чорба, цвъркащи пръжки със задушено зеле, прясна кехлибареножълта бира „Праздрой“. Между супата и второто двамата с Грязнов разпитахме въпросния пиян мъж, който се казваше Кондратенко и беше типичен скитник и отрепка, обикалящ по разните заведения. Той обаче нищичко не си спомнял за някакъв си гражданин с чанта. Сигурен е само, че отдавна си седи тук, яде и пие, с други думи, дояжда остатъците от чиниите и допива бирата от чашите. А кой друг е седял с него на масата, да пукне, ако помни!

След половин час се върнахме. Меркулов все още „събираше гъби“ — обикаляше из поляната, гледайки съсредоточено в краката си. Поемните лица — двама служители от дирекцията на парка — стояха на пътеката и пушеха. Накрая Меркулов прекрати обиколките си. Взе пакета с храна от ръцете на Рита, седна на един пън и започна лакомо да яде. Застанал до него, аз държах парещата ръката ми картонена чашка с кафето му. Когато приключи и с кафето, той ме помоли да изтичам до бара и да хвърля там боклука в кошчето. „Въшлив аристократ! — помислих си ядно. — Не можа да запрати тия хартии в храстите!“

Когато се върнах, той вече димеше с една от своите „Димок“. За да си отмъстя за излишното разкарване (а може би все пак от ревност), попитах ехидно:

— Е, намерихте ли ядлива гъба, Константин Дмитрич, или попадахте все на отровни?

Меркулов изненадано впери в мен сиво-сините си очи и гледайки ме, без да мигне, извади от джоба на шинела си лъскаво сребристо квадратче, на което с малиновочервени букви бе изписано: „Майстор на спорта на СССР“. Той обърна значката откъм обратната страна — игличката на закопчалката беше счупена — и с абсолютно равнодушие попита:

— А вие как мислите, следовател Туредки, това отровна или ядлива гъба е?

От инат не отговорих, макар че, разбира се, тази находка беше най-малкото интересна. И кой знае, може би именно тя щеше да доведе следствието до полезни разкрития.

— Казвате цианоза! Освен цианозата още две обстоятелства свидетелстват за насилствена смърт.

— И кои по-точно?

— На врата му има не една, а две бразди.

Нашият мерцедес се носеше по площад „Комсомолски“ покрай прочутите три московски гари. Ето, отминахме Ярославската, която много прилича на болярски трем. През дрямката трудно долавях смисъла на онова, което бе казано.

— Първата е хоризонтална, от затягането на примката — пояснява женският глас, — а втората върви нагоре. Тя се е появила по-късно. При обесването.

— Да предположим — чува се баритонът на Меркулов. — А второто обстоятелство? Какво имате предвид?

— Самата примка — отговаря Рита.

Тя и Меркулов седят отпред, до шофьора. А аз на задната седалка заедно с Козлов, Панюшкин и Рекс.

— Примката е твърде къса, за да успее нормален човек да провре сам главата си в нея.

— Мда, така е. Късата примка прави съвсем нереална версията за самоубийство.

— Как мислите, Константин Дмитрич — пита Рита, — що за човек може да е убитият?

След кратка пауза Меркулов отговаря замислено:

— Знаете ли, по външност той изглежда типичен руснак. Но, виж, дрехите му някак не пасват. Разбирате ли какво искам да кажа? Облеклото и преди всичко бельото — извинете за подробностите, — гащите и потникът са показател за жизненото равнище на даден човек и принадлежността му към определена класа. Та слиповете и потникът на този мъж са чуждестранно производство. А нашите мъже, обикновените съветски хора, какво носят? Конфекция. Тоест черни сатенени гащета до коленете или наполеонки до петите. А тоя е пазарувал в чужбина. Доколкото разбирам от долно бельо, такива слипове и потници няма дори в „Берьозка“. А валутата откъде е? Няма вид на чейнджаджия, изглежда солиден. Остава едно — да е номенклатурен работник. Отговорен служител от Министерството на външните работи или външната търговия. Ще видите, че след час-два ще научим за изчезването на някой „баровец“. Заръчах на Братишка да „провери“ кадрите по крупните ведомства…

„За какъв дявол му е притрябвало това дело — мисля си. — И бездруго няма да го поемем ние. В момента нашата работа е да се разотидем по домовете си.“

Всеки московски следовател (от опитните) е длъжен да дава по едно денонощно дежурство по град веднъж на два-три месеца. А с разследването на убийствата се занимават обикновено следователите от районните прокуратури, на чиято територия е извършено конкретното престъпление.

Чувам как Меркулов боботи на Рита, че случаят все пак е неясен, защото макар и да е убийство с цел грабеж — парите и чантата са откраднати, — то професионални бандити не биха разнасяли трупа насам-натам, пък и на всичкото отгоре да го окачват на дърво. За какво им е тая театрална постановка? Чувам още, че Рита го пита защо потърпевшият не е бил пуснат да влезе на панаира, но отговора не чувам, защото изведнъж се озовавам на танцовата площадка в огряната от слънцето дискотека в Соколники. Аз съм по гащета и потник, под мишница стискам старата си ученическа чанта, а танцуващите около мен се стараят да ми я вземат. Подухва топъл вятър и разрошва леката ми, чисто измита коса. Изведнъж усещам остра режеща болка във врата — обръщам се и виждам подполковник Братишка с качулка на главата, който се опитва да ме удуши с гимнастически пружини. Проехтява автоматен откос. Танцуващите падат един след друг на дъсчения под. Отпред се мярка неясен силует на жена. Тя идва все по-близо и по-близо. В ръцете си държи „Калашников“. Усмихва се като Джокондата и натиска спусъка. С ужас различавам, че това е Рита, и падам прострелян… Умирайки, чувам нечий див смях.

Отворих очи. Рекс оглушително лаеше до ухото ми от радост, че се връща на познатите места: нашият кабриолет влизаше в двора на „Петровка“ 38. Как можа да ми се присъни подобен кошмар!…

Стаята с табелка „Следовател“ на вратата е старателно подредена. Гарафата на бюрото е пълна с прясна вода, до огледалото над мивката виси чиста памучна кърпа за ръце. До кръглата маса, застлана със зелена плюшена покривка, има две кушетки под ъгъл и две кресла. Вратата към съседната стая, резиденцията на съдебномедицинския експерт, е широко отворена. Там Рита разговаря с някого по телефона.

— Бях заета, Сергей. Пък и връзката с Кабул е много лоша.

Значи, мъжът й. При тая мисъл ми се сви сърцето. Рита никога не говореше за съпруга си, сякаш той не съществува. Но, разбира се, всички знаеха, че Сергей Иванович Счастливи, генерал-майор от Съветската армия, в момента служи в Афганистан. Това обаче изобщо не влияе на отношенията ми с нея. Понякога имам чувството, че ми хвърля странни погледи — може би въпросителни или насмешливи. И непрекъснато се питам, какво още чакам, че не направя най-после първата крачка? Ето и сега това обаждане от Кабул ме кара да се преструвам, че всичко е нормално, че ние просто сме колеги и че нищо лично няма и не може да има помежду ни…

Меркулов седеше до кръглата маса с размерите на кухненска и с дребния си равен почерк запълваше страницата на дебела тетрадка голям формат с подвързия от изкуствена кожа — дневника на дежурния следовател. На бюрото имаше цяла купчина такива кафяви тетрадки, дванайсет на брой, колкото са месеците на годината. Ех, каква великолепна криминална поредица би излязла, ако нашите майстори на криминалния жанр от класата на Семьонов или Адамов обработваха цялата тази сюжетна суровина. Дори съм измислил названието на един подобен цикъл: „Дежурният следовател, на произшествие!“. Но, разбира се, тази идея е порочна още в зародиша си — кой ще позволи да се разголват язвите на нашето социалистическо общество? Язви няма и не може да има.

Чувствайки се излишен в този „театър на драмата и комедията“, излязох в коридора и се отправих към пушалнята. Там винаги е интересно. Милиционерският демос — шофьори, техници, придружители на служебни кучета — е в течение на всички събития. В пушалнята за минути узнаваш повече новини, отколкото за цял месец от радиото или телевизията. Почукват плочки на домино, чуват се яки псувни. Някой с дрезгав глас разказваше:

— Слизаме, значи, в мазето в дома на Берия, а там пълно със скелети — купища! Трябва да бяха най-малко сто, ей на — честен кръст, честна партийна! Експертът Живодьоров вика: „По всички белези това са жени.“ Сигур, след като Берия използва някое девойче, охраната веднага го откарва в мазето и там — край…

Някой потвърди:

— Вярно е. Завчера ходихме със свата в Сандуновските бани и той ми разказа, че по време на своето царуване Берия е затрил към петстотин момичета. А сватът знае със сигурност, през 53-а е работил като огняр в Министерството на държавната сигурност на „Фуркасовска“…

Щом ме съгледа, нашият шофьор на мерцедеса, нисък и набит русоляв старшина, каза:

— Сядай, другарю следовател, да изиграеш едно домино вместо мен, че аз да ида да дремна половин — един час, щото тая нощ може и да не ми се отвори такава възможност.

Отказах на това толкова примамливо предложение и излязох от пушалнята. Дрезгавият глас довършваше разказа за убийствата в „замъка“ на Берия:

— Като надойдоха едни ми ти началства от МВР, КГБ, ЦК на КПСС. Постояха, помълчаха и сетне наредиха всички кости да се закопаят добре. Така че никой никога вече да не ги откопае…

Меркулов все така седеше до масата и замислено екипираше в дневника на следователя женски профил с къдрици. Май не ме забеляза и аз се колебаех дали има смисъл да нарушавам уединението му. Неочаквано от говорителя над вратата се чу гласът на помощник-дежурния:

— Другарю Меркулов, вдигнете слушалката, търси ви началството от градската прокуратура.

Меркулов вдигна. Обаждаше се прекият ни шеф, началникът на следствената служба Пархоменко. Разговаряйки, Меркулов седеше полуизвърнат към мен и аз обърнах внимание на ситните бръчици покрай очите му и преждевременно прошарената коса на слепоочията.

— Безусловно… Уведомих и КГБ, и МУР, и УБРСС… Сигурен съм, че след час ще знаем всичко за него… На първо място… Прав сте — чрез валутните отдели на КГБ и УБРСС можем да стигнем до доларите. Но основната загадка е чантата! Не изключвам връзка с чужденци, това е много вероятно… Оо, вече под контрол и в ЦК, и в градския комитет. Доста бързо, това ще ви кажа, Леонид Василиевич… Да, много ми помага. — Меркулов неочаквано ми намигна. — Много способен момък и както се казва, многообещаващ кадър… — Явно това се отнасяше за мен. Макар че „многообещаващ“ е донякъде съмнителен комплимент, аз все пак се изненадах, защото имах чувството, че Меркулов се ужасява от моите следствени дарби. В кабинета влезе Грязнов и подвикна с татарски акцент, явно имитирайки майор Сабиров:

— Дижюрни слидуватил, на произшествие!

— Грязнов, сериозно или се шегуваш?

Оказа се дори съвсем сериозно. Точно в полунощ под звуците на химна на Съветския съюз нашата бригада в пълен състав потегли към хотел „Централен“.

5.

18 ноември 1982 година, 4 часът сутринта

— А сега, млади колеги, още веднъж да обсъдим всичко отначало — каза Меркулов. — Ще се опитаме да открием логична връзка между тези две произшествия. Разбирам, че умирате за сън, но утре в девет… тоест вече днес, аз ще трябва да се явя пред ръководството и да докладвам за тези убийства.

Току-що се бяхме върнали на „Петровка“ от хотел „Централен“ и отново седим около кръглата маса в следователския кабинет. Ние — значи Меркулов, Козлов, Рита и аз. Панюшкин и Рекс не присъстват по нецелесъобразност. Чакаме Грязнов — извикаха го на телефона. Накрая Меркулов се обръща към мен:

— Може би ти ще започнеш, Александър Борисович?

— Добре. — Прокашлям се и изваждам на масата едва четливото четвърто копие от протокола за оглед, който бях писал в хотела под диктовката на Меркулов. — И така, всичко започва вчера късно вечерта. Към дванайсет часа камериерката на петия етаж съобщава на дежурната администраторка, че в стая 547 е извършено убийство.

Струва ми се, че излагам фактите сухо и делово, стараейки се да подражавам на нашия началник, педантичния Льоня Пархоменко.

— Убитата — млада жена със спортна фигура — не е живяла в хотела. Стаята е била постоянно резервирана от мъж на име Виктор Николаевич Ракитин. Тази информация бе получена от капитан Грязнов при проверката на регистрационната картотека.

В същия миг влезе Грязнов със загрижено лице и без да ме прекъсва, седна до масата.

— Камериерката не е видяла — продължих аз — как е влязла жената в стаята, вероятно е имала ключ. Но когато минавала по коридора, чула гласове в стаята — припрян женски, сякаш оправдаващ се за нещо, и настойчив мъжки, който непрекъснато питал за някакви дубликати. Тъй като си помислила, че наемателят е вътре, тя не придала на това никакво значение. След известно време както си седяла край дежурната масичка, чула странен звук, като затръшнат от течение прозорец. Разтревожена от неясно подозрение, тя се втурнала към стая 547, но в този миг отвътре изскочили двама мъже. Не успяла да види лицата им — осветлението в коридора било намалено, а и единият бил с качулка на главата. Мъжът с качулката бил едър здравеняк, другият също не бил слаботелесен, но ръстът му бил по-нисък, имал тъмна коса и късо карирано палто. Те не извикали асансьора, а хукнали по стълбището надолу. Камериерката успяла да забележи, че тъмнокосият носи в ръка зелена чанта с външни джобчета, явно купена от валутен магазин на „Берьозка“.

Окончателно разтревожена от бягството на непознатите, тя продължила към стая 547 и виждайки, че вратата е открехната, влязла вътре. На широкото двойно легло съгледала жена. Приближила се и видяла, че това е честата гостенка на Ракитин. Жената лежала неподвижно. Камериерката решила, че й е лошо, и я докоснала, но тутакси дръпнала ръка — забелязала върху бялата блузка уголемяващо се кърваво петно точно под сърцето.

Направих пауза, за да запаля цигара.

— … Смъртта на тази жена е настъпила от огнестрелна рана в сърцето. Най-вероятно е стреляно с пистолет със заглушител. Гилзата намерихме, но куршумът явно е останал в тялото. Извършихме оглед, разпитахме свидетелите: камериерката, етажната администраторка, портиера. Той е видял добре убийците и уверено описа отличителните им белези, които съвпадат съвсем точно с описанията, записани в протокола при разпитите в Соколники: снажен блондин в яке с качулка и брюнет в късо карирано палто.

Има още една интересна подробност. Ракитин, наемателят на стая 547, е оставил на рецепцията бележка за тази жена, но поради обичайното напрежение там бележката не е била предадена по назначение. Ето какво пише в нея: „Лера, отивам на среща с Биги. Чакай ме в стаята. Виктор.“ Все още не знаем фамилното й име, но „Лера“ е производно от „Валерия“.

Очевидно Грязнов се дразнеше от начина, по който разказвах за събитията, и непрекъснато се опитваше да ме прекъсне, но всеки път Меркулов го възпираше с жест. Ето защо продължих, без да обръщам внимание на Грязнов:

— Портиерът е останал с впечатление, че двамата мъже са били очаквани от някаква кола пред входа, защото веднага след излизането им чул шум от потеглящ автомобил. Не може обаче да твърди със сигурност, че именно те са се качили в него. Обстановката в стаята показваше, че е бил извършен произволен обиск: масичката и фотьойлите бяха прекатурени, чекмеджетата на нощните шкафчета — на пода, гардеробът — широко разтворен. Предполагам, че тази жена и наемателят на стаята са били… ъъ… в любовна връзка.

Неочаквано всички се развеселиха от мъдрото ми умозаключение, дори Козлов, който спеше като заклан, се събуди. Обидено възкликнах:

— Защо се смеете?! Така каза камериерката, трябва да се вслушваме в гласа на народа! А моята версия, която предлагам, е, че тази жена е била убита от хора на любовника си, оня Ракитин. Наистина засега и за него не знаем нищо, но ако се появи, убийството автоматично ще бъде разкрито!

— Няма! — отсече Грязнов и всички сякаш по команда обърнахме глави към него. — През цялото време се опитвам да кажа нещо, но не ми се позволява. Преди малко Братишка се обади от Соколники, че трупът е идентифициран. Името на убития е Ракитин. Виктор Николаевич Ракитин, наемателят на стаята, в която е намерена убитата жена!

Настъпи мълчание. Накрая Меркулов изрече:

— Съвсем очевидно е, драги другари юристи и други колеги, че тези две престъпления са свързани помежду си както по субекта, така и по субективната страна, а казано на човешки език — по личността на престъпниците и тенденцията на намерението. Предлагам двете дела да се обединят и да се предадат в Соколническата прокуратура за по-нататъшно разследване. Предвид късния или по-скоро ранния час закривам съвещанието около кръглата маса. Край.

Разотиваме се по „своите“ стаи да спим.

Аз навярно още цял час се въртях на твърдия диван, тапициран с изкуствена кожа. Явно психическата преумора си казваше думата. Накрая започнах да се унасям и вече в просъница си помислих: „Предстоят ми два свободни дни“…

Тази нощ повече не бяхме викани за произшествие.