Черният квадрат

1.

22 ноември 1982 година

Началникът на следствената служба при градската прокуратура Леонид Василиевич Пархоменко има интелигентно продълговато лице, проницателни кафяви очи зад големите стъкла на очилата със златни рамки и гъста кестенява коса, прошарена на слепоочията. И въпреки това страшно прилича на катър.

С широк жест Пархоменко ме кани да седна и аз се пльосвам в мекото кресло пред бюрото му. Преди минути се засякохме в преддверието на прокуратурата и той, сякаш сетил се за нещо, дружелюбно възкликна: „А-а, Турецки! Тъкмо за тебе си мислех, трябва да поговорим.“ И ето сега аз чакам какво ще ми каже.

Но Леонид Василиевич погледна часовника си — работното време не бе настъпило още, започвахме в десет, запали с кибрит една от своите „Беломор“ и като се разположи в началническото кресло, продължи да мълчи.

— Саша! — неочаквано ме нарече на малко име и това прозвуча почти задушевно, приятелски, сякаш започваше разговор не на началник с подчинен, а между двама близки колеги по трудната следствена работа… — Саша! — дръпвайки дълбоко от цигарата, повтори той и взе една сива папка, надписана с черен маркер: „А. Б. Турецки“. — Скоро приключва твоят стаж и ми се ще преди колегията на прокуратурата, преди атестацията… с една дума, да уточним някои детайли на работата ти при нас…

Пархоменко сведе глава и зачете досието ми. Бях чувал какво ли не за прословутата му картотека. Години наред той се занимава с невъобразима идиотщина, води досие на всеки един от своите служители — от секретаря до старши следователя — по особено важни дела. И човек би го разбрал, ако например отбелязваше в досието какви постижения има един или друг член от колектива, какви грешки е допуснал или поне как е реагирал след забележките на началството. Но работата е там, че с четливия си почерк Пархоменко всеки ден записва на акуратно разчертаните листа всичко, което са му докладвали доносниците — колко грама водка е изпил еди–кой си на банкета по случай 7 ноември, кой с коя е преспал след банкета и така нататък. Неочаквано ми се сви сърцето — ами ако са му казали за… Рита? Но Пархоменко продължи със същия задушевен тон:

— Е, как върви работата? Меркулов кара ли ти се? — Изпитателно се вторачи в мен, като че искаше да надникне в душата ми. Дори се понадигна от креслото.

— Че кой началник не се кара… — подхванах с престорена шеговитост.

Пархоменко ме прекъсна, не възнамеряваше да се отклонява от сериозната тема:

— Ние смятаме Константин Дмитриевич за опитен работник… Обаче той си има… как да го нарека… някои приумици… — и Пархоменко завъртя пръст до слепоочието си. — Самостоятелността на следователя по делото, намиращо се в негово производство, искам да кажа процесуалната самостоятелност, предвидена от сто двайсет и седми член от процесуалния кодекс, е нещо полезно… но до определена граница. Докато не влезе, така да се каже, в противоречие с член сто двайсет и седем прим… Това са пълномощията на началника на следствената служба. А какво осъществява той? Осъществява контрол! Контрол за дейността на следователя! Но как да следиш работата на такъв като Меркулов, пита се в задачата. Щом като той се изплъзва като змиорка от контрола, значи аз трябва да му търся колая! С други думи, принуден съм, Саша, да намеря начин да го контролирам. Впрочем това е в негов интерес! Отбележи! В противен случай може да направи такива бели, че партията няма да потупа по рамото нито мен, нито него! А ти си в неговата бригада! Така че може и да не стигнеш до атестация!

Пархоменко ломотеше очевидни глупости. Моята атестация изобщо не зависеше от действията на Меркулов. Просто бе решил да ме вербува за доносник и да му докладвам за всяка стъпка на неконтролируемия ми шеф. И трябваше да призная, че има кучешки нюх. Ако не беше вчерашното ни пътуване до Болшево, явно без знание на началството, все още бих имал някакви съмнения. Ами ако са ни проследили и сега директно ме попита за това? Той се впусна в пространни обяснения, а аз си мислех какво да правя.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — възкликна по някое време.

— Не съвсем. Извинете, Леонид Василиевич.

— Така… Така… С една дума… — Пархоменко отмести настрани пепелника с угасения фас. — Саша, току-що говорих с градския прокурор, другаря Малков… И взехме решение. Но бих искал ти като комсомолец да ни разбереш правилно… А не превратно…

Абе ти и твоят Малков — искаше ми се да му кажа — не можете да се качите на малкия пръст на Меркулов. Аз извадих страхотен късмет, че попаднах при него на стаж. За тези пет месеца разбрах, че Меркулов си остава човек при всякакви обстоятелства. А това никак не е лесно, особено в нашата работа, от която зависи съдбата на много хора. И този път, макар и да не знаех още защо, Меркулов виждаше друга страна в делото на Ракитин. И затова се решаваше на явни нарушения на закона, но аз бях стопроцентово сигурен, че е прав, макар и да не намирах обяснения на това. Засега…

— … Та решихме да те помолим — продължи досадно да увърта Пархоменко — като по-старши другари — по-младшия… Като комунисти… В интерес на работата, разбира се… Само в интерес на общата ни работа, на която сме се посветили!… Всеки ден да ми докладваш какво е свършила за деня вашата бригада по това дело… Ще рече, делото на Ракитин… Това е особено важно… От това зависи и твоето бъдеще — ще успеем ли да се сработим с теб или не… Но всичко си остава между нас, ясно?

Най-после Пархоменко изплю камъчето! Искаше ми се да кажа на тоя катър всичко, което мисля за него. Че той самият е пияница и блюдолизец, че не знае с какви хора работи и че изобщо не е дорасъл за длъжността, която заема. Но вместо това кимнах, сиреч ясно, другарю Пархоменко, ще изпълня онова, което искате… Павлик Морозов е на вашите услуги! Готов е да пише доноси за родния си баща — другаря Меркулов, ако ще по двайсет и четири часа на денонощието! Не току-така казва народът, че чуждата душа е тъмница. Моята не прави изключение…

— Чувствам, че ще се сработим, Саша, ти си умно момче! — без да скрива задоволството си от моето кимване, каза Пархоменко.

И аз отново кимнах — съгласен съм, естествено: което си е вярно, е вярно, аз съм си умно момче.

Пархоменко се намести по-удобно в креслото. Извади от нишата на бюрото още една папка — доста набъбнала, не като моето тъничко досие. Отгоре пишеше „К. Д. Меркулов“. После плъзна към мен голям бял лист и с усмивка, нелишена от катърски чар, каза:

— Тогава да започнем… от вчерашния ден…

Дявол да го вземе, чертата, отделяща лъжата от истината, е тъничка като паяжината на паяк… И аз написах:

После, обръщайки го с текста напред, подадох листа на Пархоменко. И двамата мълчахме. Той четеше рапорта ми, а аз вперих очи през прозореца и с олекнало сърце — напрежението ме бе напуснало изцяло — гледах строителните изкопи навън. Напролет там трябваше да се издигне още един блок на Московската градска прокуратура.

— Отлично! — каза Пархоменко и се замисли. Вероятно преценяваше колко истина и колко лъжа има в моя донос. — Някакви въпроси към мен?

— Всичко е ясно, Леонид Василиевич! — отговорих безгрижно. — А вие към мен?

— Засега нямам — усмихна се иронично, оголвайки пожълтели от тютюна зъби, редувани тук-там от златни коронки.

— Отлично! — казах на свой ред.

Пархоменко се намръщи, доби обичайния си чиновнически сериозен вид.

— В такъв случай сте свободен, другарю Турецки! — и погледна часовника си. — Вече е десет, вървете да работите!… А, да! Пратих ви там с Меркулов няколко дела, така че можете да вземете някое по избор, например за кражбата на антики, то не е сложно. Постарайте се да го приключите самостоятелно. При атестацията това ще бъде взето под внимание!

Качвайки се към третия етаж, се питах дали Меркулов вече е дошъл на работа — нямах търпение да му разкажа как ме беше „завербувал“ Пархоменко.

2.

Но шефът закъсняваше. Аз седях в кабинета му и четях разпореждането на Пархоменко, тъй като неговото „цеу“, ценно указание, засягаше и мен.

Огромното бюро на Меркулов бе затрупано с дебели кафяви картонени папки. Тъкмо дочитах указанието на началството, когато Гарик, снажният къдрокос секретар на нашата канцелария, бутайки със задник вратата, внесе в кабинета последната камара папки и ги хвърли като цепеници на дивана. Гарик е чудесен момък и харесва на всички. Бяха го изгонили за „несценичност“ от театралната школа при МХАТ и сега работеше в прокуратурата, за да набере необходимия трудов стаж и да кандидатства право.

В този миг се появи Меркулов. Не изглеждаше в най-добрата си форма — синята му кръв бе в явно несъответствие с метеорологичните условия и тегобите на нашата професия. Ако не знаех, че е на трийсет и шест, бих му дал десет години повече.

— Какво означава това? — без да поздравява, попита той и както беше обсипан с мокър сняг, отиде при бюрото и прочете „наопаки“ сложения отгоре опис на папките.

— Разбирате ли, Константин Дмитрич — сякаш оправдавайки се за несправедливостта на началството, започна да обяснява Гарик, — в Съюзната прокуратура… по нареждане на Андропов… се сформира спецбригада… Ъъ… за разследване на някакви престъпления в самото МВР. Дори Шчолоков е подследствен, министърът! Синът му — също, за мошеничества с мерцедеси, и още някои други важни птици! Говори се, че са въртели огромни далавери, за милиони! — Внезапно Гарик млъкна и с театрална образност широко разпери ръце — сиреч ето какви „огромни далавери“ са въртели там, в министерството! — Та изтеглиха нашия Едик. И Йодалис…

— А ти откъде знаеш? За „огромните далавери“?! — спокойно, но напористо като на разпит попита Меркулов и изтръска снега от калпака си точно в краката му. — Сигурно скришом четеш секретната информация, а?

Гарик не беше обидчив, Гарик беше простодушен и честно си призна:

— Не, Константин Дмитрич, нищо не чета. Само слушам! При мен се чува през стената всичко, каквото става в кабинета на Пархоменко. Тая заран се отби при него Малков. Много интересни неща разказа.

— И какво по-точно? — не се сдържах.

— Каза му за вчерашния закрит партиен пленум на ръководителите на административните органи! — многозначително се усмихна Гарик.

— Е, и?

— На него е говорил Андропов. Наредил е да се затегнат всички гайки, да се търси отговорност, да се арестуват повече хора! И за никого никаква прошка. Даже за началствата и партийните големци!

— Значи е дал указания за борба с корупцията, разхищенията и престъпната небрежност? — сякаш да подскаже на Гарик нужната формулировка, попита сериозно Меркулов. — Да се засили контролът и отгоре, и отдолу? Така ли?

— Точно така! — врътна къдрокосата си глава Гарик. — А-а, и още нещо! Само в Москва за една седмица са прибрани в затвора вече триста души! Все началства! Знаете ли, вземали са рушвети не само в пари, но и под формата на вещи, вечери по ресторанти и дори жени! Като жива стока! Представяте ли си?! — Маска на неподправено страдание изкриви руменото му лице и аз си помислих: напразно са го изгонили от школата това момче!

— А това тук е работа за вас — с широк жест посочи Гарик.

— Да-да, малко ни е другата! — възмутих се аз. — Ние с Константин Дмитриевич и бездруго имаме вече десет дела! Само по делото за убийството в Соколники колко работа има! Ама не, трябва да ни струпат на главата и още пет от Барков! Какво да ги правим — на туршия ли?! Толкова ли няма други следователи?!…

— Малков каза на Льоня — прекъсна ме Гарик, — че ни увеличават щата. Работим най-много от всички, а КГБ и МВР пращят от хора!

— С колко бройки? — неочаквано се оживи Меркулов.

— Кога? — попитах аз.

Въпросът за разширяването на щата много ме вълнуваше. Едногодишният ми стаж свършваше през юли и хич не ми се щеше да се разделям с Меркулов и да отида по разпределение в някой затънтен край.

— Към лятото — отговори Гарик — ще отпуснат петдесет бройки, за нас ще има десет.

В интерес на истината, когато тази сутрин видях първата партида от делата на Барков, си помислих, че шефът ще побеснее и ще вдигне страхотен скандал на Пархоменко и Малков. Възможно ли е да се разследват едновременно петнайсет дела?! Докато Гарик ни разказваше за дочутия разговор в кабинета на началника на следствената служба, Меркулов съблече финландското си палто, сложи го на една закачалка, извади от бюрото четка за дрехи и започна старателно да го изчетква от топящия се сняг. Доволен от резултатите на своя труд, окачи закачалката на дългия пирон в стената и като поразхлаби вратовръзката и разкопча яката на кремавата униформена риза, седна в старинното си, но все още доста здраво кресло с допълнителна мека, „хемороидна“, възглавничка, запали цигара и съвсем спокойно попита:

— Е, момчета, отиваме ли довечера на хокей в Лужники? Имам два пропуска в повече за днешния мач!…

3.

Първото място, където ме изпрати Меркулов още сутринта, беше новият оказионен магазин в една огромна зала в Измайлово. Помолих шофьора да паркира някак волгата до служебния вход, след което отидох при директора, представих му се, показах служебната си карта и изложих молбата си. Директорът, бивш офицер в полковническа униформа, почука с пръст микрофона на радиоуредбата и с тих глас направи някакво съобщение. След две-три минути в кабинета влязоха стоковедите и някои от продавачите.

— Другари — казах, кой знае защо изчервявайки се, — ако обичате, погледнете тези снимки и се помъчете да си спомните дали някога са минавали през ръцете ви тези вещи…

— Не, не сме имали такива — каза единият стоковед на другия. — Виж, подобна статуетка се мярна преди две-три седмици… но не, не е същата. Оная веднага щях да я позная, със сигурност. И тя беше от злато…

— Чакай — чакай! Бронзов съд във вид на орел… — сепна се някой от продавачите. — Не, явно не е той. А свещници сме имали много пъти. Знаете ли, ония, дето отиват в Израел, просто ги разграбват като топъл хляб! Извинете, май никоя от тия вещи не е минавала през нас. А такава табакера не съм виждал през живота си.

— Аз също — каза директорът, без някой да го е питал.

На камък ударих и в следващия оказион, на „Пресня“. Нито една от „моите“ вещи не се бе появявала в този магазин през последните няколко месеца.

Но в третия — на „Садовое колцо“, картината внезапно се промени. Стоковедите веднага познаха две неща — костенурковия гребен с диаманти и комплект резбовани изделия от кост.

— Разберете — каза ми стоковедката, застаряваща чернокоса жена, — та това са музейни експонати! И гребенът, и комплектът. Фактически тези вещи не би следвало да се оставят в частни ръце. — Брюнетката замига с изкуствените си ресници и плесна ръце.

— Отдавна ли беше това? — попитах с прегракнал глас.

— Преди около месец. Може би и по-малко от месец.

— Защо да гадаем, Емилия Гавриловна? — намеси се директорът, красив млад мъж с велурено сако. — Можем да го установим с точност. Знаете, че счетоводството ни е в пълен ред. Само че бих искал да уточня една дребна подробност. Музейни вещи ние не пускаме за продажба. Нашата Емилия Гавриловна се поизсили… моля за извинение… в изблик на емоции представи нещата в лоша светлина. Другарят от прокуратурата може да си помисли, че у нас се прави дявол знае какво…

— Иван Иванич — сви устни Емилия Гавриловна, — прекрасно знаете, че за хора мога да се излъжа! Но за вещи — никога! Дори нещо повече, мога да кажа, че…

— Неправилно ме разбрахте — изведнъж пребледня красавецът и сините му очи под гъсти сключени вежди забягаха, сякаш че бе заловен в нещо неприлично. — Исках само да кажа… Ако желаете — обърна се към мен, — още сега можем да уточним кога тези стоки са постъпили при нас и кога са били продадени.

— Да, имайте добрината, моля ви — казах с малко басов глас също като Меркулов.

Този млад хубавец с велурено сако определено не ми харесваше.

Костенурковият гребен с диаманти и комплектът от кокалени изделия бяха донесени в магазина и продадени в един и същи ден — на 23 октомври тази година. От разказа на стоковедката Сорокина, която разпитах в стаята на местната профорганизация, се обрисуваше доста странна картина. На 23 октомври в директорския кабинет е била осъществена следната сделка: Същата сутрин, около 11 часа, при директора дошли заедно предлагащият за продан тези вещи и купувачът. Продавачът бил някой си Юрий Юриевич Леонович по паспорт, слаб мъж на средна възраст с червеникава коса, а купувачът — пълен и висок русокос мъж, говорещ руски с прибалтийски акцент. За името не го попитали, тъй като това не се предвижда от наредбата за търговия чрез оказионните магазини. Така че прибалтиецът купил от ръка гребена и комплекта. Директорът написал още в кабинета квитанцията за тази покупко-продажба. Сорокина твърдеше, че добре помни вещите, тъй като лично им е правила експертиза — това са антики, които струват луди пари!

И още едно откритие направих в магазина на „Садовое колцо“. Оказа се, че там често е била виждана потърпевшата Соя-Серко. Продавачът Попков веднага позна Алла Александровна на снимката, която му показах, и възторжено започна да описва външността й, прехласвайки се от „кестенявите премрежени очи, бенката на брадичката“ и най-вече от „стройните крака с дълги бедра“. През последните две години, тоест вече след смъртта на мъжа си, тя често идвала тук — ту да продаде нещо, ту да купи някоя особено ценна вещ. С една дума, активно е продължавала да обновява наследената от съпруга колекция. Обаче кой знае защо ние не открихме името й на нито една от няколкото хиляди квитанции за последните две години.

След като записах набързо показанията на свидетелите и иззех от счетоводството оригиналната квитанция на името на Леонович, аз се качих на волгата и заповядах на шофьора да ме откара на „Новокузнецка“, където към четири часа бе извикана на разпит Соя-Серко.

И така, младата вдовица беше свързана не само с музейни работници, любители на старинни вещи и познавачи колекционери, но и по всяка вероятност с лица от света на тъмния бизнес. Обаче в показанията си тя не спомена нито дума за тези връзки. Един истински ценител на красотата е готов света да обърне, за да помогне на следствието. Ами ако Соя-Серко изобщо не е колекционерка? Не е ценителка на красотата, а алчна използвачка? Това предполага други качества, друго поведение. Вече бях почти сигурен в това. Следователно няма да обърне света, и пръста си няма да помръдне, за да помогне на следствието. Дори може би тая хитра лисица го насочва по лъжлива следа.

4.

На „Петровка“ 38 в кабинета на Шура и седнал зад бюрото й, Меркулов разпитваше Волин.

Отначало съгласно процесуалния закон — чл. 123 — той предложи на заподозрения да разкаже всичко, което знае за престъпленията и за обстоятелствата по делото, като изслуша одисеята му мълчаливо, без да го прекъсва и да коментира показанията му, и чак след това започна да му задава уточняващи въпроси. В протокола записваше само съществените подробности, преструвайки се, че не му правят впечатление вайканията на Волин. Този метод бе изпробван стотици пъти с „подопитните зайци“ и всеки път действаше отрезвяващо — като кофа студена вода.

Накрая Волин се успокои и продължи с тих глас да отговаря на въпросите.

Стъпка по стъпка, събитие след събитие… Следователят се спираше, за да вникне, да обмисли казаното, да не отмине нещо важно. Добре познаваше научния термин „бавно четене“. При четенето на текста човек вниква в съдържанието на всяка мисъл, в значението на всяко обстоятелство, всяка подробност… Меркулов бе приспособил „бавното четене“ за нуждите на криминалистиката… И сега почти два часа се занимаваше с „бавното четене“ на бурния живот на Волин…

Желанието да живее охолно и безгрижно бе отвело Волин в лагера на мафията. Меркулов разбираше психологията на спортистите и знаеше, че „звездната болест“ е съсипала мнозина: след славата и постоянните пътувания в чужбина — жалко вегетиране на треньорската голгота в някое средно училище или в най-добрия случай в някое мижаво спортно дружество или институт.

Такъв стрес настъпи и при самбиста Волин, който не можеше да си намери място в живота, след като напусна активния спорт. Успехът го споходи неочаквано. При честите посещения в Комитета по физкултура и спорт той стигна до заключението, че почти всички висши чиновници от спорта са замесени в някакви сделки и машинации, а руменобузият спортно-комсомолски вожд Серьожа Павлов фактически е „дал на откуп“ съветския спорт на всякакви мошеници, наши и задгранични. Формулата е проста: по най-различни начини те източват от държавната хазна народните пари, вземат за себе си седемдесет процента, а трийсет дават на министъра на спорта другаря Павлов. Волин опита да се напъха в този доходен бизнес, но тутакси го изритаха — трябвало е да се роди по-рано. Почти изпадна в отчаяние, но скоро се съживи, защото именно по това време и точно на улица „Скатертна“ се запозна със своите благодетели — Володя Казаков и Юра Леонович. По негови наблюдения тези баровци не влизаха организационно в мафията на Павлов — бяха само в пряк контакт с нея. От пръв поглед му светна, че Володя Казаков, елегантният брадат мъж с диамантена гривна на дясната ръка, има чудесен бизнес: заедно с другите три клана командва положението на московския хиподрум. А за да не възникват у почтената публика — ОБРСС и Народен контрол — глупави въпроси за неговото безделничество, колата, вилата, двата съединени апартамента или гривната с диаманти, Казаков си беше купил за „прах в очите“ едно топло местенце: водеше се на работа като заместник-директор в прочутия Елисеевски гастроном. Два пъти в месеца се появяваше в директорския кабинет при своя стар приятел Юра Соколов, небрежно се подписваше на ведомостта, но не вземаше заплата, а, напротив, всеки път връчваше на Юра плик с малко дребни пари — по една хилядарка в американски долари, защото той имаше страхотна нужда от конвертируема валута, за да изучи талантливото си момче в Кеймбридж…

От букмейкърските операции Казаков бе натрупал не една торба с пари. Нуждата да превърне осемкилограмовите торби с банкноти (точно толкова тежи един милион в сторублеви банкноти) в нещо действително ценно: злато, диаманти, старинни предмети — заведе Казаков при Леонович. Този червенокос господин заемаше отговорна длъжност в Министерството на външните работи — работеше в Управлението по обслужване на дипломатическия корпус и разполагаше с фантастични възможности. На първо време успя да го снабди на евтина цена с вносна кола, оставена в базата от някакъв дипломат, напуснал Москва. Обаче основният източник на неговите доходи съвсем не беше спекулацията с чуждестранни коли. Рижият Леонович въртеше големи далавери и имаше сериозни бизнес връзки с чужденци. Главно фирмаджии. И бизнесът му беше от ясен по-ясен. Фирмаджиите докарват в Москва разни лъскави боклуци и парцалки, а отнасят в своя Париж и Лондон руски антики…

Според показанията на Волин гешефтите с вносни дефицитни стоки, както и контрабандата със старинни вещи бяха на такава широка основа и парите, натрупани от тях, в такива големи размери, че би следвало, помисли си Меркулов, да бъдат уведомени братските органи — КГБ и Министерството на вътрешните работи. Лесна работа — обажда се по телефона, после заповядва на секретаря да ксерокопира за чекистите показанията на Волин. Но ако сега открие следствие и издаде заповед за арестуването на Соколов и сие, натрупали милиони от дефицита, пласирайки през задния вход „незаконна“ стока — тонове черен и червен хайвер, цигари, пилета и говежди изрезки, стотици кашони с марков коняк и водка за износ, — тутакси ще се намесят всички тези отговорни длъжностни лица и доброжелателите като Шчолоков, Чурбанов, Циньов, които са си вземали полагаемия се процент от печалбите на Соколов. Стига да получат тая възможност, те на секундата ще преквалифицират многомилионните разхищения в неумишлена небрежност и, току-виж, цялата глутница се отърве с лека уплаха. Не, не бива да предава това дело в МВР, нито пък в подведомствената на армейския генерал Циньов институция — КГБ, още повече че все още бяха съвсем пресни впечатленията му от тази организация след прочита на записките на Ракитин в уютния дом на стария учител по музика Люциан Ромадин…

Меркулов приключи разпита и предаде Волин на възрастния старшина. На сбогуване Волин го погледна с такава тъга, че той ободряващо му кимна: потърпи още малко, ще оправим нещата! На излизане от кабинета подследственият и конвоят му, кажи-речи, се сблъскаха с Шура Романова, която влетя като стрела. Тя едва сдържаше вълнението си и още щом се затвори вратата, с усилие каза на Меркулов:

— На, чети! Току-що взех показанията… успях да го пречупя… тоя Гелий… Лукашевич… — и му подаде изписаната бланка на протокола.

— „Всички куфари и кашони с пари, кюлчета злато и диаманти Казаков откара с моя помощ и на Генката Фролов в бялата триетажна къща край Луховиц, в която живее Михаил Порфириевич Георгадзе, секретарят на Президиума на Върховния съвет на СССР…“ — прочете на глас Меркулов.

После остави протокола на бюрото и с едва доловима ирония попита:

— Май сте нещо развълнувана, Александра Ивановна, или така ми се е сторило?

— Не те разбирам, Константин, какво толкова те развеселява, та се фукаш? Знаеш, че народът казва — на гол тумбак чифте пищови!

Меркулов отново се подсмихна, но когато видя, че подполковник Романова, страшилището за московските бандити и хулигани, е пребледняла и трепери като студентка преди изпит, каза сериозно:

— Спокойно, Шура, не се тревожи!

Той закри лицето си с ръце и седя така почти цяла минута, след което изведнъж разтърка бузи, сякаш бяха премръзнали, вдигна слушалката на външния телефон и набра някакъв номер:

— Сергей Андреевич?… Здравей, обажда се Меркулов… Слушай, Серьожа, обядвал ли си?… Не? Тогава те каня на обяд. Искаш ли да се срещнем след половин час в „Будапеща“?… Не се безпокой, старче, ще имаме маса, и то в отделен салон.

Меркулов затвори и се обърна към Шура:

— Дори да се наложи да пребъркаш целия отдел, но след пет минути искам да ми донесеш една стотачка… Или по-добре стотачка и половина…

5.

Когато покани на обяд стария си приятел и колега Сергей Андреевич Емелянов, с когото заедно бяха влачили тежкия прокурорски хомот още в Зеленоградски район, Меркулов не хранеше големи надежди за бърз успех. Ето защо дори се постъписа, когато разбра, че сведенията му за машинациите на Георгадзе намират благодатна почва при инструктора на административните органи при ЦК на КПСС.

Емелянов с бързи крачки сновеше в ресторантското сепаре, сложил ръце зад гърба си и наклонил глава на една страна — пълно копие на незабравимия вожд Владимир Илич Ленин. Дори говореше и с неговото завалено „р“.

— Страната ни изживява коренен прелом, който особено остро се усеща сега, днес! Умря Брежнев и най-после на кормилото застана един твърд ленинец! Започва нов исторически етап в живота на нашата държава! Нов етап! — Той погледна изпитателно Меркулов, стараейки се да разбере дали той долавя скрития смисъл на тези две думи.

Беловласият почтителен келнер прибираше мръсните чинии, слагаше нови и с ловкостта на илюзионист лъскаше и бездруго блестящите вилици и ножове. След като подреди масата и сложи по средата голям меден съд с гулаш, той незабелязано се оттегли.

— Онова, което ми разказа сега… за Георгадзе… е нещо грандиозно, чуваш ли?! — продължи вече свойски инструкторът от ЦК и седна на стола си. — Знаеш ли, момчето ми, че именно това търси сега Андропов — трябва ни ярък пример за назидание. Юра е решил да въведе железен ред в страната. Време е вече да им разкатаем майката, да прочистим нашата Русия от брежневските лакеи. За да отучим простия народ да краде, трябва първо да плеснем през ръцете всички тия шчолоковци, шибаевци, медуновци… Та те… дяволите да ги вземат… пропиха класовата си съвест, станаха по-големи богаташи от Рокфелер и Морган. А знаеш, че народа не можеш да го излъжеш, руският народ търпи и мълчи, но всичко вижда, всичко чува, всичко знае…

Настъпи дълга пауза. Емелянов пресуши бокала с токайско вино и си сипа гулаш.

— Мда, разбира се, Георгадзе не е дребна пионка като Медунов, а вторият човек в Президиума… — Емелянов обърса с колосаната салфетка устните си, червени от соса. Ръката му със салфетката застина във въздуха, той се огледа наоколо и почти шепнешком каза: — Готово! Започваме операцията. Ще се опитам още днес да вляза при Андропов. Дай си бумагите…

След като прибра прокурорската папка в чантата си, той повдигна ъгълчето на покривката и „почука на дърво“ по масата: макар и голям партиец, той беше суеверен като бабичка. После неочаквано попита:

— Ще ми станеш ли заместник?

Меркулов го погледна с недоумение, не разбираше какво го пита.

— Знаеш ли в какво е историческата мисия на Андропов? Изобщо не в това, че смята сам да промени всичко в държавата. Всичко ще направим ние, новото поколение партийци, специалистите в различни области… Андропов ще ни доведе на власт, нас — четиридесетгодишните, е, и петдесетгодишните. Трябва само да разчистим тоя боклук наоколо. И ако ние с тебе, момчето ми, извием утре врата на твоя Георгадзе, ще видиш, че Юрий Владимирович ще ми предложи да стана градски прокурор на Москва. Не в знак на благодарност, не. А в израз на доверие! Ще пръждоса в пенсия Малков, на него и бездруго му се клатят краката. Та затова те питам, ще ми станеш ли тогава заместник? Ще дойдеш ли да разчистваме заедно всички тия помийни ями?

Меркулов присви очи и твърдо каза:

— Ще дойда!

Пиха по чаша силно кафе. Меркулов плати сметката с щедър бакшиш за келнера, след което си тръгнаха. На „Неглинка“ беше пълно с хора. Ръмеше ситен дъжд.

6.

На вратата се появи красива, по-скоро ефектна брюнетка. В елегантен светлосив кожух и белоснежен ажурен шал, с черна изящна чантичка в ръце и белозъба усмивка на уста, кадифените й очи излъчваха дружелюбност и симпатия. Намразих я на секундата.

— Името ми е Соя-Серко. Всъщност трябваше да дойда при Барков. — Алла Александровна приседна на стола и с любопитство заоглежда кабинета. Същевременно и мен. Като мебел. — Казаха ми, че моето дело сега е у Турецки. Вие ли сте?

Беше ми антипатична и нямах намерение да любезнича с нея. Измъкнах от папката на делото лист номер 13, списъка на познатите, които потърпевшата лично е назовала при първия разпит в милицията. Според нейните показания всички тези хора по един или друг начин са се интересували от колекцията й.

— Бих казал, че в известно отношение списъкът ви е еднопланов. Всички тук са музейни работници, специалисти, колекционери. Но вие навярно сте се срещали и с хора от друг сорт. Случвало се е да продавате, разменяте, купувате някои вещи от вашата колекция. — Това всъщност не беше въпрос, а твърдение, ето защо не изчаках отговор и продължих: — Предполага се участието на други лица, посредници, прекупвачи, спекуланти. Прав ли съм или не?

Соя-Серко почти непресторено въздъхна, извади пакетче „Малборо“ и запали спокойно. Но аз интуитивно усещах скритото й напрежение — не ми предложи цигара, значи импулсивно запали, от вътрешно вълнение.

— Съвършено прав сте, Александър Борисович. Но в наше време може ли без услугите на разни хитреци? Няма да има живот, земята ще спре! Какво да правя?! Грешна съм, уважаеми, налагаше се и да доплащам, и самата аз да правя услуги! А как иначе?

Алла Александровна възприе доверителен тон и разбрах, че няма да проговори. А и аз не съм Меркулов, за да намеря начин как да я пречупя. Тя ми предложи цигара и не защото се усети, а просто така. Значи се бе окопитила и можеше вече както си иска да баламосва неопитния следовател.

— Пък и това положение е не само с колекциите — човек не може да свърши нищо сериозно, ако не наруши някое правило! Каквото и да решиш да направиш, у нас все не може, забранено е! И излиза, че всички всичко трябва да нарушават, нали така? На всяка крачка четеш инструкции — забраняват, усложняват — и с всеки изминал ден стават все повече и повече. А цените растат. Опитай да си доставиш някоя хубава антикварна вещ…

Ах, колко сме откровени и безгрижни! Не ни трябва вашето театро, мадам Соя-Серко, кажете ни нещо конкретно! Слушах я и си мислех как по-умело да я подпитам за Леонович и прибалтиеца, за да не проваля цялото дело. Всъщност нищо не знаех за този Юрий Юриевич — кой е той и какъв е. Затова попитах:

— А защо в списъка ви го няма Юрий?

Не, не се смути. Само ме погледна с кадифените си очи, които изведнъж някак изсветляха и погледът им стана остър и недоброжелателен.

— Кой Юрий имате предвид?

— Това вече сама ще решите — съумях да се измъкна, — той е ваш познат, а не мой.

— Задавате ми гатанки — намръщи тя носле. — Че кой ли може да е тоя Юрий… май не си спомням.

— Искате да кажете, че нямате нито един познат с това име?

— А-а, не, защо — помъчи се Соя-Серко да се усмихне безгрижно, — навярно имам. Но в момента не мога да си спомня.

— Трябва да си спомните. Не настоявам, само ви съветвам. В края на краищата вашата колекция е открадната и би трябвало да сте заинтересувана не по-малко от мен това престъпление да бъде разкрито. Какви ценни антики са отнесли, събирани с години! Едва ли не от миналия век!

— Дори от по-миналия — горестно врътна изящния си профил потърпевшата, — още бащата на моя свекър е започнал да я събира.

— Толкоз повече! Затова ви питам, имате ли някакви подозрения? В смисъл, някаква идея?

— Знаете ли, нека да си помисля още малко. У дома. Ще се помъча да си спомня.

— Помислете — казах важно. — А междувременно ние още веднъж… ще проверим всичките ви познати… от списъка. Трябва да търсим — няма как! Ето и Попович пише жалби по ваша молба.

— Кой Попович? Какви жалби? — трепна Соя-Серко, сякаш не разбираше за какво става дума.

Това смущение ме изненада. Имах чувството, че не се преструва, а наистина нищо не знае за жалбата.

— Кой Попович ли питате? Ами че у нас има само един Попович, космонавта. Вижте жалбата му, на лист петдесет и три от делото — и измъкнах с два пръста от неподшитите книжа жалбата на космонавта — на половината страница бяха изредени заслугите на Павел Попович: два пъти герой на Съветския съюз, заслужил космонавт, депутат, председател на федерация в Комитета за физкултура и спорт, председател на асоциацията за дружба на СССР с някаква мижава наша африканска колония.

— Ох, какви ги говоря! — възкликна Алла, дори се плесна по челото. — Ами разбира се, че се обаждах на Павел — помолих го да ми съдейства, да ходатайства пред… Но това беше отдавна, малко след кражбата на колекцията… Каква глупачка съм! Помолих човека за помощ, а сега отричам!

И тя се усмихна с предишната подкупваща белозъба усмивка. Но аз останах с впечатлението, че не е много сигурна в твърденията си.

— Случва се… Така че ще чакам да се обадите, нали? — Стараех се да запазя добри отношения с приятелката на знаменития космонавт.

— За тоя Юрий? — попита тя, здраво стискайки ми ръка.

— Не само. Изобщо във връзка с този кръг от вашите познати.

— Да-да, разбирам.

— Чудесно, тогава доскоро виждане!

Соя-Серко излезе, а аз набрах телефона на мама. В слушалката дълго се чуваше продължителният сигнал и започвах вече да се тревожа дали не се е случило нещо… Най-после мама се обади със запъхтян глас:

— Да, моля…

— Аз съм, мамо…

Гласът й стана по-топъл:

— Сашенка, сине, чакаме да се обадиш! Толкова пъти те търсих… А тебе все те няма… Ела ни довечера на гости!

Придържайки слушалката с рамо, прибирах в папката книжата по делото на Соя-Серко.

— Защо така изведнъж? — попитах, знаейки, че майка ми не е любителка на официалните вечери. — По какъв случай? Какъв е поводът за тази вечеря?

— Ами затъжихме се за тебе, сине, това първо, нали отдавна не сме се виждали…

— А второ?!

— Павел Семьонович, знаеш, все ми натяква: къде се загуби Саша, защо не идва. Пък и иска да те запознае с един свой приятел… Във връзка с работата ти. Той е важен човек, може да те уреди на хубаво място. С добра заплата… С перспективи… Много по-висока от сегашните ти сто и четиридесет…

Ядосах се. Мразех да ми се бъркат в работата — малка заплата и прочее.

— Знаеш ли, мамо, нямам време. В момента имам една делова среща, после друга, така че не ти обещавам.

— Саша! Много те моля! Направи го заради мен! Ела!

Понякога в гласа на майка ми се появяваха такива драматични нотки, че не можех да й устоя и казах:

— Добре, но ще закъснея. Ще дойда някъде между девет и десет часа. Става нали?

— Става — повтори мама и аз затворих.

Всъщност моята майка, вече петдесетгодишна жена, е още като дете — няма собствено мнение и вечно се води по ума на другите.

След минута излязох от кабинета, а след още една — от новата сграда на следственото управление при Московската градска прокуратура. Бързах за срещата с Меркулов. Мокрият сняг, завалял от сутринта, все още не спираше. Вървях по „Новокузнецка“ в посока към станция „Павелецка“. По „Садовое колцо“ се образуваха локви от разтопен сняг. Колите се движеха бавно като костенурки. Работници в рефлекторно жълти жилетки скачваха за колесарка един ударен Москвич, за да го откарат в гараж.

7.

Списъкът с неотложни оперативни и следствени мероприятия, който Меркулов изготви по резултатите от нощните приключения на Шура Романова и нейната бригада, бе даден за работа на Вячеслав Грязнов. Той поспа един–два часа след напрегнатата безсънна нощ и се понесе из града — уреди извънредни експертизи и изследвания, вдигна на крак Централното адресно бюро, прерови картотеката на Първи спецотдел на МВР. Плюс всичко това успя да напише смислен рапорт и сега седеше в кабинета на Шура, тъпо загледан в тавана. При поздрава на Меркулов безучастно отговори:

— Привет.

Меркулов се почувства виновен пред Слава, защото още лъхаше на апетитна унгарска кухня и токайско вино.

— Слушай, приятел, пий поне един чай, да кажа да ти донесат?

— Н-не — равнодушно махна с ръка Грязнов. Единственото, което ужасно му се искаше в момента, бе да събуе прогизналите си от вода обувки.

— Александра Ивановна — обърна се Меркулов към Романова, — хайде да освободим капитана да се прибере вкъщи, а?

Романова тутакси скочи от бюрото си:

— Ти кво ми висиш тук като сопол бе, Вячеслав? Я да се пръждосваш на секундата!

— Е, ще си вървя тогава — постресна се Грязнов от грубата й нежност. Стана и без да каже „довиждане“, закрачи към вратата, отчаяно жвакайки в обувките си.

— Защо е такъв, като праснат с мокър парцал? — прошепна Шура, когато той затвори вратата след себе си.

Меркулов сви рамене, но си каза наум: „Наистина като праснат с мокър парцал.“ Пресегна се и взе материалите, оставени от Грязнов — „Сума ти работа е свършил Слава!“ — и започна да чете рапорта. „Такаа, с Лукашевич и Фролов всичко е ясно, лесничеят и автомеханиците са прибрани от милицията за разработка. Ъхъ, Казаков. Точно това ми трябва.“

— Браво! Я виж, Александра Ивановна, какво кълбо е размотал нашият капитан!

„Размотките“ на Грязнов действително напомняха необикновените приключения на отец Браун. Всичко започна от неизпратеното писмо, което бе открито при проверката на джобовете на Казаков. Само по себе си то беше безинтересно — обикновена жалба за лошото обслужване в московския автомобилен център. То привлече вниманието на Грязнов преди всичко с чудовищната си неграмотност. Отначало той си помисли, че този зам.–директор нарочно го е писал с такива умопомрачителни грешки, за да подиграе началниците на центъра. Но по-късно му се стори, че вече е срещал подобен „правопис“: „задръшка“, „некой-си“, „фотуграфиръли“. Особено тези „задръшки“ не му даваха мира. След няколко минути вече можеше да се закълне, че някога е познавал тоя Казаков, но виж, такова име — „Казаков“ — не беше имал в случаите си. Майко мила! Как е забравил! Нали преди десет години арестува тоя рецидивист по делото за убийството на директора на работническия клуб в Пенза! Тогава започваше кариерата си на оперативник в Пензенската криминална милиция. По-късно тоя Казаков, или дявол знае как му е името, избяга един ден преди процеса, убивайки пазача със саморъчно направен нож. А същия ден привечер на товарна гара Пенза беше открит трупът на завеждащия аптечния павилион. Павилионът беше ограбен, аптекарят съблечен. Край трупа се търкаляха затворническите дрехи на тоя бандит (как му беше името?!) и жицата, с която беше удушил аптекаря — дребничък евреин. Стоп! Май че „Казаков“ имаше някакво еврейско фамилно име! Започваше с „р“. Точно така. Рохман? Не… Рошман? Не… Беше някак по-засукано.

Реши да направи справка и отиде в спецкартотеката за рецидивисти при Главното управление за криминално дирене в МВР. Ето го! Той е! Рейшел Владимир Йосифович! „От невино усъдиния Рейшел В. И. Молиа да спрети задръшката на ранъта. И оште дунсете ми йод.“ Спомни си какъв смях падна с тая „рана“. Оказа се, че Рейшел иска йод и храна. Но това какво е?! „1970 година, 12 септември — осъден на една година поправителен труд по чл. 154 от НК на РСФСР за дребно мошеничество. 1972 година, 15 август — осъден по чл. 154 от НК на РСФСР на пет години лишаване от свобода за мошеничество в крупни размери. Присъдата е отработена докрай. В момента пребивава в гр. Керч на адрес…“

Най-трудното се оказа да разговаря с Пенза. Загуби цял час, докато се свърже. Най-после в слушалката се чу глас, лишен от полови признаци:

— 22–12 слуша.

Всичко останало вървеше бързо. Архивите на Пензенското управление на вътрешните работи бяха в пълен ред. Свързаха го с шефа на криминалната милиция полковник Торбаев, който добре помнеше не само способния лейтенант Грязнов, но въобще всичко на света. След бягството от затвора „Рейшел“ бил обявен за всесъюзно издирване. Отговор се получил доста по-късно (междувременно Грязнов се ожени за московчанка и се прехвърли на работа в столицата), от който се разбирало, че от месец август 1972 година Владимир Йосифович Рейшел е задържан под стража, съден и изпратен в трудов лагер, така че не е могъл да извърши престъплението през октомври същата година. Разпитан след допълнителното питане по повод документите, Рейшел пояснил, че преди пет години са му откраднали на пазара портфейла с парите, паспорта и шофьорската книжка. Значително по-късно Рейшел неочаквано си „спомнил“, че портфейлът му изобщо не е бил откраднат на пазара, а при доста по-сериозни обстоятелства, и дал нови показания. През 1967 година, точно на майските празници, в град Керч е било извършено убийство. Известният на целия керченски подземен свят крадец и хулиган Володечка Крамаренко убил при сбиване своя братовчед Михайло. И естествено избягал от града. След десетина дни една нощ в дома на семейство Рейшел се почукало тихо на вратата. Жената на Рейшел — Мира, отворила и в къщата нахълтал непознат брадат мъж с нож в ръка.

— Давай бързо кльопачка, пари и дрехи — казал той и съпрузите с ужас разбрали, че това е Крамаренко.

— Ох, Володечка, не можах да те позная с тая брада — казала Мира, извадила отнякъде стара раница и започнала да готви Крамаренко за път. После свалила от закачалката новото сако на мъжа си и наметнала с него Володечка.

На тръгване той им казал:

— И да си траете, другари евреи, че иначе…

Едва на следващия ден съпрузите разбрали, че са дали сакото заедно с всички документи.

И така Владимир Йосифович Рейшел изпращал закъснялото си признание с надеждата да трогне правоохранителните органи и те да скъсят срока на присъдата. Обаче вместо благодарност искали наново да го съдят за укриване на сведения за особено опасен престъпник, но после го съжалили и не възбудили дело, а просто го оставили в лагера да изкара докрай определения му срок…

Меркулов вече обличаше палтото си, когато Шура Романова неочаквано каза:

— Друг път няма да се оплакваш!

— Кой? На кого? — не разбра той.

— Кой, кой… Научил се жалби да пише тоя Казаков, тоест Крамаренко. И те му изядоха главата…

8.

На сутринта Меркулов се обади в Научноизследователския институт по неврохирургия „Н. Н. Бурденко“, където беше откаран Казаков, и поиска да говори с академик Глеб Иванович Соловьов. Двамата бяха стари познати. Преди петнайсет години Меркулов бе спасил репутацията му, доказвайки неговата невинност за смъртта на една пациентка. Той дълго уговаря професора лично да оперира Казаков, защото им трябва жив за следствието.

Течеше вече осмият час от операцията. Меркулов седеше в директорския кабинет и заедно с директора на института — Коновалов, наблюдаваше на монитора хода на операцията.

Лицето на Казаков не се виждаше. Между гънките на чаршафа се очертаваше само главата. Кой знае защо Меркулов си спомни стария фотограф на перона в Кратов. И неговата глава така се очертаваше под черното платно зад големия дървен апарат с триножник, ръката му се подаваше и сваляше капачето на обектива като шапка за поздрав. Така и сега Меркулов виждаше само ръката на Казаков — с едра длан и неподвижна.

Коновалов стана и извика Меркулов при друг монитор.

— Включвам го специално за вас, Константин Дмитриевич.

На екрана се появи дълбока влажна ямичка, дъното на която се изпълваше с кръв като стъпка в мочурище, а после изсветляваше под тръбичката на кръвоизсмукващата помпа и се оголваше жълтеникавото, с цвят на стар мрамор вещество на главния мозък. Меркулов с вълнение проследи как към дъното с леко потреперване се насочиха челюстите на пинцета и бързо изтеглиха хищното тяло на куршума, увеличавайки кървящата рана…

След половин час от операционната излезе професор Соловьов и силно заеквайки, каза:

— Д-д-драги К-к-константин Д-д-митриевич, з-з-здра-вейте.

Меркулов знаеше, че хирургът заеква само извън степите на операционните помещения.

— Д-д-док-колкото разбирам от к-куршуми, този е от чуждестранен п–пистолет — и Соловьов му подаде целофановото пликче. Но Меркулов вече бе видял, че калибърът не е деветмилиметров, а доста по-малък. — Що се отнася д-до вашия к-к-клиент, не се б-б-безпокойте, след д-ден — д-два ще можете да разг-говаряте…

— Уважаеми другари академици! — произнесе Меркулов с тържествен тон. — От тази минута Казаков се обявява за специален пациент от държавна важност. Ще ви помоля да ограничите при него достъпа на медицинския персонал, особено на санитарите и санитарките. Външни лица ще се пускат само с лично разрешение от мен. Сега ще дам нареждане да му се постави денонощна вътрешна и външна охрана. — Меркулов вдигна слушалката на телефона и набирайки номера на Романова, добави: — Никакви външни лица…

9.

Четири крачки напред. Четири — обратно. Той се разхождаше под тесния навес на станцията на метрото. При всяко обръщане внимателно се взираше по „Новокузнецка“ в посоката, от която идвах. Който не умее да чака, няма място в разузнаването — хрумна ми тая фраза от един глупав шпионски роман.

— Каква неочаквана среща, Льоша! Отдавна ли чакаш?

Ракитин младши се смути:

— Ами аз, Александър Борисович, ходих с едни приятели в музея. Знаете ли музея за театрално изкуство „Бахрушин“? Те нещо се забавиха и вие тъкмо…

— Недей, Льоша! Мен чакаше… Познах, нали? — попитах с тон, нетърпящ възражения. По момчешката му физиономия личеше, че не умее да лъже.

Той кимна:

— Честно казано, вас…

— И в петъка си ме чакал. А в събота и неделя си ме търсил по телефона вкъщи — продължих да го разпитвам.

Дългият Льоша престъпваше от крак на крак.

— Трябва да поговорим… Оня ден Константин Дмитриевич каза да търся вас, ако възникнат проблеми…

Влязохме в преддверието на „Павелецка“ и застанахме до разменните автомати. Покрай нас минаваха на тълпи хора, блъскаха ни, но нямаше време да отидем в някое барче или да го заведа в прокуратурата.

— Ето, заповядайте — подаде ми Льоша пакет. Дори не забелязах дали го извади от джоба, или през цялото време го е държал в ръка.

Всъщност това беше средно голям син плик, натъпкан с листове, сгънати на четири.

— Какво е това? — попитах.

— Татковите записки. Той ги пазеше. Затова не исках да попаднат в чужди ръце. Когато те дойдоха, успях да ги извадя от писалището му и ги пъхнах под пуловера си…

Все още нищо не разбирах и го гледах с недоумение, а той облизваше устни, сякаш му бе пресъхнала устата.

— Кои „те“?

— Не се ли досещате? — Льоша наклони глава, на която едва се крепеше малкото плетено таке.

Не се досещах.

— Дойдоха трима души. Полковник, майор и един цивилен, който приличаше на плъх. Той беше главният. Каза на мама, че баща ми бил шпионин. Но това не е вярно! Татко е честен човек, по-честен от всички тях! Той така обичаше нашата родина! Знам със сигурност. И дядо може да го потвърди… Също и Валерий Сергеевич Пономарьов, един татков приятел…

Льоша трепереше от вълнение.

— Кога стана това?

— В деня, когато убиха татко… В сряда. На другия ден дойдохте вие. Претърсиха целия апартамент, дори… — Льоша сведе очи — надничаха в клозетната чиния. Но май нищо не намериха. Само дето паникьосаха мама… Чух как я заплашват… Извинете, че тогава тя не ви каза нищо… А и аз не можах — вероятно те подслушват апартамента, нали така?

Погледът му настояваше за отговор и аз кимнах. Вероятно. Със сигурност. Дори са били длъжни да го подслушват…

— Льоша, уверен ли си, че тези трима мъже са били от КГБ?

— Внукът на един генерал от ГРУ не може да сгреши! — с малко неуместен патос заяви той. — Те бяха със сини петлици, а у полковника видях и значка „Заслужил чекист“…

— Знаеш ли имената им? Длъжностите?

— Извинете, не ги знам. — Льоша отново заби поглед в крака си. — Може би мама ги знае… Само че не й казвайте за нашата среща… И ако ви потрябвам, моля ви, не се обаждайте у дома… Звъннете на Юля… Записал съм ви телефона й на едно листче, в плика е… А сега ще тръгвам…

След секунда Ракитин-младши се смеси с тълпата, устремена към ескалатора.

Измъкнах цигара, запалих с кибрит и тъкмо се оглеждах къде да хвърля клечката, видях насочилия се към мен милиционер. Съвсем бях забравил, че пушенето в московското метро е строго забранено.

10.

— Давай, Макаров! Вкарай най-после тая шайба! — кресна в ухото ми червендалестият запалянко отдясно.

Двамата с Меркулов седяхме на най-горния ред на сектора — Гарик ни изостави, срещна приятели от школата, — а на леденото поле долу играта беше в разгара си. Моят „Спартак“ бе нагънал „Криле на Съветите“ в тяхната половина и отдавна трябваше да забие още една шайба в мрежата им. След като откриха резултата още в първата минута, спартаковци вече петнайсет минути се суетяха пред вратата на „крилцата“.

А за тези петнайсет минути аз успях да докладвам на шефа ми за резултатите от моето първо дело като следовател — за блестящата „находка“ в оказионните магазини и за безплодния разпит на мадам Соя-Серко.

— Леонович трябва да се арестува — замислено произнесе Меркулов, — а у мадам утре ще проведем обиск. Утре. Ако успеем.

Той говореше само с устни, но аз добре го чувах през възбудените крясъци на публиката и стърженето на кънките по леда. Имах чувството, че играта изобщо не го интересува, постоянно се оглеждаше наоколо, сякаш търсеше познати по препълнените трибуни в Двореца на спорта.

После му разказах как ме вербува Пархоменко за доносник. Той пророни нещо като през въздишка, но макар че не можах да чуя какво, бях сигурен, че каза „мръсник“. Когато стигнах до „случайната“ среща с Ракитин-младши, Меркулов напрегнато се заслуша, престана да се оглежда наоколо и впери очи в ръкава на найлоновото ми яке. Понечих да бръкна в джоба и да извадя плика, но той ми изсъска:

— Н-нее…

Охо! Значи наистина се опасява, че ни следят! Престорих се, че вдигам ръце да аплодирам, и за мой късмет „Спартак“ заби втора шайба.

— Нали помниш, когато ти казах, че сме нагазили в лайна? — отново едва чуто проговори Меркулов и аз пак се удивих, че долавям всяка негова дума.

— Помня.

— Тогава съм се лъгал. Мислех, че е кална локва, а то се оказа цял океан. Океан от помия!

Погледнах го — беше дяволски разстроен.

— Константин Дмитрич…

— Да?

— Кажете ми за книжата, които намерихте в дома на музиканта.

Изглежда, се разстрои още повече, но аз упорито настоях:

— Ще бъда гроб, пред никого няма да се изтърва, честна дума! Дори да ме подложат на изтезания!

Това, разбира се, беше тъпо, макар да го казах като своеобразна шега — на кого съм притрябвал, че да ме изтезава! Но Меркулов ме изгледа с дълъг и сериозен поглед, след което отбеляза:

— Има всякакви форми на изтезания…

Помислих си, че започва да откача, и реших за нищо повече да не питам, а да следя играта. Не можах обаче да се съсредоточа в хокейната битка и отново извърнах очи към него. Той сякаш само това чакаше и тутакси зашепна припряно в ухото ми:

— Ракитин е носил в чантата си свръхсекретна информация — копие от плана за завладяване на световните икономически пазари. Преди всичко на пазара за суровини. Има три основни точки. Заграбване на всички западни електронни новости чрез шпионаж. Окупиране на пазара за наркотици и оръжие, най-вече за страните от Третия свят. Но най-важното — военно завладяване на страните, производителки на нефт, уран, боксита, никел и прочее, общо петнайсет на брой. И така, пълното завладяване на световния пазар за суровини ще постави целия Запад и преди всичко Щатите на колене пред социалистическия лагер…

След като изрече тези сведения почти на един дъх, Меркулов дълбоко пое въздух. Опитах се да схвана рационалното зърно, но в интерес на истината не намерих нищо лошо в това да поставим Запада на колене…

— Ракитин е преобърнал в цифри тази доктрина номер три и се е ужасил. За да се осъществи към двехилядната година набелязалият план, би трябвало да се изразходват минимум пет трилиона рубли, да се военизира цялата страна, да се доведе руският и другите сто народи на Съветския съюз до пълна мизерия. И освен това може да последва ответна реакция от Запада. А това значи атомна война и унищожение на цялата планета, наречена Земя.

— Излиза, че все пак Ракитин е американски шпионин?

— Разбираш ли… — подхвана Меркулов и като извади носната си кърпа, започна дълго и шумно да се секне — зависи как се погледне… Я дай да слезем във фоайето…

Тръгнахме към изхода, настъпвайки по краката или подпирайки се в гърбовете на насядалите запалянковци, които ни изпращаха с псувни. „Крилцата“ забиха първата си шайба.

— Днес целият ми ден е на сюрпризи! Имам нужда да пийна нещо, защото направо ще се разглобя на части! — каза Меркулов и като ме остави до една маса да пазя места, тръгна към бюфета.

Бирените павилиончета в Лужники са тема за специално описание. Много московчани идват тук само за да пийнат прясно пиво и да хапнат сандвич с невмирисан салам. И никой не се вълнува, че както едното, така и другото са доставени по втория начин, че лъвският пай от печалбите влиза в джобовете на разни мошеници.

Обичам това място може би защото често идвахме тук с Боря Немировски, най-добрият ми приятел. Сега Боря го няма, живее в Ню Йорк. Интересно дали ходи там на хокей?

Междувременно Меркулов стовари на масата половин дузина „Московско пиво“ и се върна на бюфета за сандвичите и чашите. Отпихме по глътка за начало и когато преполовихме чашите, той извади от чантичката си четвъртинка водка и крадешком я изля в тях. Точно след девет минути, когато според медицинските показатели алкохолът се просмуква в кръвта, аз усетих, че съм пиян. Но през тези девет трезви минути, преди да ме хване алкохолът, проведохме с моя шеф сериозен разговор. Аз повторих въпроса си, а той — отговора.

— Значи все пак Ракитин е шпионин, а?

— Зависи как ще се погледне… Разбираш ли, съветски гражданин не може да бъде шпионин. По член шейсет и пети само чужденците подлежат на углавна отговорност за шпионаж. А юридически погледнато, действията на Ракитин може да се квалифицират като измяна на родината, макар че няма никаква разлика — и в единия, и в другия случай го чака разстрел. Но преди това трябва да има следствие и съдебен процес…

Покрай нас мина група отрядници и офицери в милиционерски униформи. Старшият от тях, дълъг подполковник, приветливо кимна на Меркулов.

— Акулов, началникът на сто трийсет и пето лужниковско отделение — поясни Меркулов. — Не те оставят да си пийнеш спокойно… Та така… С една дума, всичко това са професионални подробности, Саша — квалификация по тоя или оня член… По-правилно е да се зададе въпросът дали Ракитин е изменник. Аз казвам — не е. Но го казвам само като човек, а не като следовател по особено важни дела. Ще кажеш, противоречие? Ами целият ни живот е поредица от противоречия. Ракитин е стигнал до простото заключение, че доктрина номер три означава гибел за съветския народ. И се е опитвал да докаже това с всички средства — позволени и непозволени. При позволените са го обявили за антипартиен националист и фактически са го свалили от длъжност. Опитал се е да призове на помощ общественото мнение. А къде го това обществено мнение? В кухнята на комуналната квартира? Или ето тук… — той огледа масите наоколо — на равнището на „ти приятел ли си или не“? Правителството трябва да е под контрола на общественото мнение в страната си… Ха!

— Мисля, че Ленин го е казал — вметнах аз.

— Няма значение кой го е казал! Важното е, че никой нищо не прави, никой не контролира. НЕ ИСКА да контролира! А Ракитин е искал. Без съмнение Подгурски не е никакъв журналист, а шпионин. Тоест шпионин-журналист, пък и каква е разликата… А Ракитин като кон с капаци — без да се ориентира в ситуацията, решава да се обърне към световната общественост. И, разбира се, моралният аспект на неговите действия може да се постави под съмнение. Но той от такива мръсотии се е напатил във висшите сфери, че…

Мръщейки се от отвращение, Меркулов допи гърмящата смес, стрелна поглед към табелата „Строго се забранява пушенето и внасянето на спиртни напитки“, извади своите „Димок“ и запали.

Стараех се да асимилирам казаното от моя началник и направо усещах как животът ми някак си се усложни. Сякаш Меркулов стовари на гърба ми тежко бреме и аз трябваше или да се отърва от него и да живея леко и безгрижно, или да го нося, провирайки се през непроходим гъсталак…

Извърнат към прозореца, през който се виждаха чернеещите от мрака Ленински хълмове, Меркулов пушеше мълчаливо, потънал в мислите си.

— Слушай, Костя… — казах и тутакси си прехапах езика.

— Карай — карай, смятай, че вече сме пили на брудершафт!

— Все пак не проумявам кой и защо го е убил.

— Убил го е Казаков, тоест Крамаренко. Убиец рецидивист. А Казаков пък някой се опита да го ликвидира — куршумът, който извадиха от главата му, не е от пистолет ПМ. — Меркулов угаси фаса в линийката от сандвичите. — Но това вече е от друг екшън.

— Ще ми кажеш ли от кой?

— Не.

— Има още нещо в случая, нали? Защо му е доктрината на тоя рецидивист?!

Меркулов удари с юмрук по масата.

— По дяволите, Саша! Да, намерих още НЕЩО. И на Казаков това НЕЩО също не му трябва. Казаков е пионка в голяма игра. Аз… А аз не знам какво да правя с това НЕЩО. За мен работата ми означава да постигам целта, да побеждавам, да търпя поражения, да получавам шамари и какво ли не още, но в никакъв случай да не кърша ръце от отчаяние. И аз нямам право да те замесвам в тая игра, не можеш ли да го разбереш?! Ако станеш обект на преследване, животът ти няма да струва пукнат грош! Ние търсим убийците на Ракитин, единия намерихме, ще намерим и другия. Това е, точка по въпроса.

Но аз виждах, че той се мъчи сам себе си да убеди и не е сигурен дали така трябва да постъпи или иначе. Ето защо подметнах:

— Ясно, убило го е гебето8, и най-големият глупак ще го разбере. Те са търсили това НЕЩО в дома на Ракитини, после в хотел „Централен“. И сега са тръгнали по нашите следи. Така че няма никакво значение дали аз знам за тези книжа. Но ако ти все пак не искаш да говориш… — Млъкнах, защото видях, че моят началник се превива от смях.

— Как, как го каза — „гебето“ ли? Къде си чувал това?

— Току-що ми хрумна. И нищо смешно не виждам.

Меркулов спря да се смее, извади носната си кърпа и пак така дълго и шумно се секна.

— Да, Саша, прав си. Това е чудовищно, защото не буди никакви съмнения.

Дворецът на спорта гръмна от викове и аплодисменти — „Криле на Съветите“ изравниха резултата.

11.

Юрий Владимирович Андропов преглеждаше доклада си за ноемврийския пленум на ЦК:

Влезе Егор Лигачов, неосезаемият като сянка началник на Секретариата на ЦК, и почтително сложи върху зеленото сукно на бюрото докладна записка от Савинкин, завеждащия отдела за административните органи.

Андропов отмести доклада си настрана и зачете написаното от Савинкин.

Андропов извика по телефона инструктора Емелянов, който дотича след три минути и изпълвайки гърди, застана „мирно“ пред бюрото му.

— Ваше ли е мнението, че трябва да се извърши обиск у секретаря на Президиума на Върховния съвет? — сухо го попита той. Този сух тон бе предизвикан от вълнението, което Андропов винаги се стараеше да сдържа.

— Аз основавам мнението си, Юрий Владимирович, на мнението на следователя Меркулов, който води това дело. А на Меркулов имам пълно доверие, години наред сме работили заедно. Проучих и материалите, точно вчера група спекуланти са откарали в къщата на Георгадзе много ценни вещи и пари. Макар че…

Андропов го прекъсна:

— Какво дело води този следовател?

— За убийството на отговорния служител в Министерството на външната търговия Ракитин и на една негова позната. Разбира се, Георгадзе няма нищо общо с това убийство.

— Продължавайте — кимна Андропов.

— Исках да кажа — продължи мисълта си Емелянов, — че все пак е опасно да се прави обиск у секретаря на Президиума на Върховния съвет на СССР!

— Опасно ли? — попита Андропов и очите му светнаха с негодувание зад стъклата на очилата. — Какво значи опасно? А според вас не е ли опасно да се държи на такъв отговорен пост един корумпиран тип? Секретарят на Президиума на Върховния съвет е рушветчия и мошеник! Ето кое е опасно! Архиопасно! Хайде, другарю Емелянов, да не крием глава като щраусите! Само на пленумите и сесиите се страхуваме да говорим истината — да не би народът или Рейгън да ни разберат погрешно, не дай боже! В Централния комитет можем да назоваваме нещата със собствените им имена! Искам да бъдат взети най-спешни мерки, утре започва седмата сесия на Върховния съвет и аз не мога да допусна да бъде преизбран един мошеник за поста на мой пръв помощник в съветската власт!

Андропов вдигна слушалката на „специалния“ телефон и се обади на генерал Чебриков от КГБ:

— Виктор Михайлович, в момента при мен е моят инструктор Емелянов с интересни сведения за Георгадзе. Те се връзват с онова, което ти ми каза преди време… Така че санкционирам обиска… Какво?… Не, не. Делото се води от прокуратурата и нека така да продължи и занапред. Вие само ще го вземете под внимание и ще проконтролирате тази операция… Вече поставих пред Политбюро въпроса в бъдеще МВР и Прокуратурата да се занимават с вътрешните неуредици в страната. Време е, знаеш ли, да ви разтоварим от тая работа — КГБ има толкова грижи във външния свят, че не бива да пропилява силите си! Впрочем напомни ми кой от твоите хора се занимава с оная операция, как беше… „Експорт“?… Генерал Касарин… Е, добре, желая ви успех. Помня го Касарин, отличен работник и предан на делото… Прав си, именно фанатично! Такива хора са ни нужни сега. Дръж ме в течение. Доскоро.

След като приключи разговора с Чебриков, Андропов се обърна към Емелянов:

— Та как казахте, че е името на този ваш следовател?

— Меркулов — отговори Емелянов.

— Такаа… Да не е роднина на оня Меркулов, бившия министър на МГБ, когото разстреляха заедно с Берия през петдесет и трета?

По бузите на Емелянов избиха червени петна.

— Съвсем не, Юрий Владимирович! Напротив. Неговият дядо и академик Корольов пуснаха в космоса историческия „Восток“ с Гагарин…

При тези думи Андропов леко се усмихна. Откъсна лист от личния си бележник, написа някаква бележка и я подаде на Емелянов.

На кремавата хартия с червен кремълски гриф „Генерален секретар на ЦК на КПСС“ бе написано с едрия полегат почерк на Андропов следното кратко послание:

Доловил недоумение в погледа на Емелянов, Андропов каза:

— Сергей Андреич! Ти вече набра богат опит при нас в ЦК, време е да отидеш на самостоятелна работа! Приемай стопанството на Малков, него ще го пратим в пенсия. А за обиска ще ми докладваш утре в десет без петнайсет!

Това е то: кратко, ясно, с партиен подход.

Емелянов с бодри стъпки излезе от кабинета. Генералният секретар отново придърпа доклада си и продължи да го чете:

Андропов се усмихна със задоволство. Знаеше, че на това място в залата ще избухнат гръмки овации…

12.

Без да изчакаме края на второто полувреме, ние излязохме от Двореца на спорта и бавно се отправихме към хотел „Юност“, до който тъмнееше входът на станцията на метрото „Спортивна“. Над нас громоляха вагоните на товарен влак — вървяхме покрай насипа на околовръстната железопътна линия. По едно време Меркулов е професионална джебчийска ловкост бръкна в якето ми и извади плика със записките на Ракитин, след което ръката му светкавично ги пъхна във вътрешния джоб на балтона — дори фотоапаратът на вражески разузнавач не би могъл да зафиксира това движение.

В преддверието на „Спортивна“ шефът ми отиде при една от празните телефонни кабини — забелязах, че избра средната от трите, за да няма в съседство чуждо присъствие. После ми поиска три монети от по две копейки — за три разговора. Единият — с Романова в МУР, започнах да пресмятам наум, втория — с Бурденко, а третия? Изглежда, той ще бъде с Емелянов в ЦК.

След четири-пет минути Меркулов се върна при мен, пуснахме петаците си в прорезите на пропускателните апарати и стъпихме на ескалатора. Тук се разделяха пътищата ни за днес. Меркулов потегляше към „Парка на културата“, а аз — към „Ленински проспект“…

— Не се сбогувам — каза Меркулов, когато видя, че пръв пристига моят влак, — ще се видим на „Петровка“ в пет сутринта. Обади се в отдела на Шура, за да кажеш откъде да те вземе колата. Отиваме на важна задача!

13.

Когато позвъних в апартамента на мама, беше вече десет часът. Отвори ми Павел Семьонович Сатин, на лицето му се изписа искрено удоволствие. Започнах да се извинявам за късното идване, но моят така наречен пастрок замаха с ръце и ме повлече към хола. Разцелувах се с мама. Тя беше някак бледа, а ръцете й — ледени. Навярно от половин година не бях я виждал. Въпреки това тя си беше все така младолика — дребна и тъничка като момиче, в светло поло с обърната яка.

— Хайде, Саша, гаврътни една наказателна, а после ще хапнем — кой знае защо се суетеше Сатин. — Ох, пък и аз! Запознайте се, това е Василий Василиевич Касарин, твой колега.

Василий Василиевич стана от фотьойла, дълъг и скован, сякаш глътнал бастун, и без да се усмихва, ми стисна ръка като с клещи, при което каза:

— В известен смисъл.

— Какво „в известен смисъл“? — не разбрах.

— В известен смисъл колега.

Тъпи гатанки. На мен и бездруго ми се беше подула главата от тежкия ден, а и бях ужасно гладен. Сатини сервираха вечерята на ниската стъклена холна маса. Мама никога не бе блестяла с кулинарно усърдие — така и сега ни бе предложен обичайният сатински асортимент от дефицитни деликатеси — филе от черноморска пъструга, черен хайвер и всевъзможни колбаси и салати. Шляпнах на една филия две-три колела хамбургски салам, сложих отгоре няколко резенчета кисели краставички и насърчаван от Сатин, изпих наведнъж чашата с водка. Едва си поех дъх, тази „огнена вода“ направо ме подпали. Павел Семьонович започна с висок глас да разказва нещо, понятно единствено на самия него, мама току скачаше от масата — я за пепелник, я да усили или намали музиката.

По едно време се усетих, че се смея без причина — проявяваше се комбинираното действие на „огнената вода“ с гърмящата смес от водка и лужниковска бира.

Касарин не вземаше участие в разговора, но аз забелязах острия поглед, с който проследява всяко ставане на мама. Имаше интересно лице — сухо и младолико, със зелени студени очи.

Без видима връзка с онова, което говореше Сатин, той неочаквано се обърна към мама:

— Елена Петровна, ние бяхме големи приятели с Борис Борисович Турецки. Но вие, разбира се, помните…

За секунда, не, за част от секундата мама замря, а после, притискайки длан до гърдите си, възкликна:

— Какво говорите, драги Василий Василиевич?! Нима сте познавали Борис? Боже мой, колко отдавна беше това! Знаете ли как загина? В ужасна катастрофа! Разкажете ми нещо за него!

Касарин си наля малко коняк и облягайки се назад във фотьойла с чашата в ръка, за пръв през цялата вечер се усмихна. Аз дори поизтрезнях от неговата усмивка, която тутакси му придаде вид на озъбен плъх, изскочил от канал. Той прекара свободната си ръка по долната част на лицето, сякаш да изтрие гнусното изражение…

Мама бъбреше оживено с госта, дори си спомни, че баща ми й е разказвал за тяхното приятелство… ох, не, не е много сигурна, но трябва непременно още веднъж да се съберат, дори със семействата, нека някой път да им заповяда на гости със съпругата… Как не, разбира се, че ще се порови в снимките… По някое време се сепна — „имате си мъжки разговор, аз ще се оттегля, няма да ви преча. Сашенка, ела после да ми се обадиш след…“.

Сатин непрекъснато доливаше чашата ми с ужасната „огнена вода“, но аз вече се контролирах: първо, изядох огромно парче масло и, второ (което всъщност беше първо), изтичах до тоалетната и бръкнах в гърлото си, за да повърна. Повече от ясно беше, че този мой „колега“ ще поиска нещо от мен, не току-така Павел Семьонович ме поеше толкова радушно. Едно театро вече изиграх тая сутрин на Льоня Пархоменко; може би и вие се натискате? На драго сърце, готов съм да ви баламосвам, докато паднете под масата.

Страхотен чешит беше тоя Касарин! Отначало дори ми хареса — без никакви заобикалки ми показа служебната си карта, сиреч представи се. Важна птица — генерал-майор от държавна сигурност! Хубав „колега“!

Сатин, тананикайки си под нос един мотив от „Царицата на чардаша“ — любовта такава глупост е голяма, — отиде в кухнята да запари чай по специална китайска рецепта, а Василий Василиевич, впервайки в мен немигащи очи, произнесе:

— Имам с вас, Александър Борисович, един поверителен и същевременно съвсем официален разговор. — И като видя, че аз само свивам рамене, продължи: — Вече споменах, че бяхме приятели с вашия баща, по едно и също време завършихме аспирантура в университета. Той беше в икономическия, а аз — във философския факултет. Нямам навик да хваля хората, но баща ви, Саша, беше изключително умен и способен. Често се срещахме на „Моховая“, понякога и в Ленинската библиотека. Обсъждахме Маркс, Ленин и… Сталин, размишлявахме за социализма. Попивахме, тъй да се каже, азбучните истини, станали за нас смисъл на живота. Няма да крия — не всичко вървеше гладко, не всичко беше ясно… Но без това не може…

Интересен ми беше този човек, седнал насреща ми в дълбокия кожен фотьойл, но не го разбирах накъде клони…

— Трябва да се проумее, Александър Борисович — продължи той, — че борбата в обществото никога не е затихвала. Тя се води дори сега, докато пием с вас коняк. Светът е разделен на два враждебни лагера — червен и бял, лагера на социализма и лагера на империализма, извинете за шаблона. А в борбата има само един победител. Маркс е доказал, че ще победят червените. И аз му вярвам. Но много повече вярвам на нашия сънародник Улянов-Ленин, който откри един забележителен закон: „Диктатурата на пролетариата е неограничена от каквито и да било закони власт, която се опира на насилието.“ Разбирате ли — на насилието! Времето само размести акцентите. Отначало вместо диктатура на пролетариата възникна друго понятие — партия, комунистическата партия. Сега научното разбиране се разви по спиралата нагоре, от което следва, че диктатурата принадлежи на нас — Държавна сигурност! Ние сме партия в партията, защото сме много по-организирани и по-образовани от общия състав на партията. КГБ е авангардът на КПСС!

На вратата се подаде главата на Сатин, но тутакси изчезна при думата „КГБ“.

— Искам да изградя нашия разговор на абсолютно реалистична почва. — Василий Василиевич наля коняк, този път само на себе си, и то доста внушителна доза. — Отначалото смятах да ви поканя на разговор в моя кабинет, но после реших, че е най-добре да се срещнем тук. Добре се познавам с вашия пастрок, а най-важното — бях приятел с баща ви. В известен смисъл нося морална отговорност за вас.

Касарин се изправи с целия си ръст и пронизвайки ме с поглед, попита:

— Въпросът стои така — вие с нас ли сте или против нас?

Аз също се понадигнах от мястото си и удивено възкликнах:

— Не ви разбирам, Василий Василиевич! Нима не съм с вас? Прокуратурата е частица от партията, значи съм с вас!

Лицето му стана мрачно, сякаш някой го бе шамаросал.

— Прокуратурата е най-обикновен придатък. Какво значение имат вашата прокуратура или Министерството на правосъдието? Ние сме ги създали, за да изгребват помията. Аз ви говоря за КГБ, за нашата нова съвършена партия, която най-после дойде на власт! Ленин и болшевишката партия завоюваха Русия, КГБ и Андропов — ние — ще завоюваме целия свят!

Реших, че му хлопа дъската, че имам пред себе си пациент на института за душевноболни „Сербски“, като студент ги бях виждал всякакви на практическите занятия по съдебна психиатрия при професор Боброва. Но какво общо имах аз с всичко това?!

Касарин отегчено поклати глава й неочаквано каза със съвсем различен, делничен тон:

— Може би не се изразявам ясно? В прекалено висок стил? Добре, ще минем директно на въпроса, кратко и ясно. Съгласен ли сте да работите за КГБ? Тоест за мен? Аз ще се заема с формалностите… Пред вас се откриват перспективи, за каквито дори не можете да мечтаете, докато сте в правосъдието. При нас има командировки и работа в чужбина, достъп до реалната власт и реалните ценности. Бих ви взел веднага при себе си, но нямам тази възможност — нашият правилник не го разрешава. Първо трябва да проучим, да проверим кадрите на дело и чак след това да ги поканим на работа при нас. Аз отдавна ви наблюдавам, прегледах досието ви в спецотдела на Московския университет. Ние имаме нужда от интелигентни хора, сега вече не приемаме простаци и селяци в органите. За мен интелигентността не е социална принадлежност, а състояние на душата. И така, какъв е отговорът ви?

Просто бях стъписан. Какво толкова им харесах, че сутринта Пархоменко, а сега и тоя генерал ме сваля за сътрудник. Ако беше дошъл на комисията през април за разпределението на младите специалисти и ми беше предложил работа в КГБ, щях да подскачам от радост, сякаш че съм ударил шестица от тотото. А той фактически се опитва да презавербува служител от прокуратурата за някакви свои тайни цели и вече половин час, ако не и повече, ме заглавиква с тия глупости. Все пак попитах:

— Какво трябва да правя?

Касарин сдържано се усмихна. Гадният плъх отново се мярна за секунда и изчезна…

— Аз ръководя операцията „Експорт“. Чували ли сте за нея?

Свих рамене.

— „Прекопаваме“ Министерството на външната търговия и всички търговски представителства в чужбина. Докато синът на Брежнев ръководеше външнотърговските операции, той внедри в нашите подразделения отявлени мошеници. Те се грижеха само за себе си. Не мислеха за родината, за интересите на народа и държавата! Стигна се до сделки с американски, канадски, японски и най-различни други фирми. Много пари, милиони във валута изтекоха от хазната… Засега няма да вземаме от прокуратурата делото на Ракитин. Но аз трябва да съм в течение на всяка следствена стъпка. Друг въпрос е, ако този случай приеме нов обрат — например да се открие някаква връзка с чужбина… Тогава веднага ще взема делото при себе си…

— Василий Василиевич, защо не поговорите за всичко това направо с Меркулов?

— Меркулов работи само за ЦК, не иска и да чуе за контакти с нас. Той вече влезе в конфликт с КГБ по едно друго дело и административният отдел на ЦК подкрепи него, а не нас. Изобщо политиката тук е доста сложна. Савинкин и Емелянов се страхуват от увеличаващата се власт на КГБ и правят всичко възможно да изведат на преден план ролята на Прокуратурата на СССР. Днес получих сведение, че Малков е свален от длъжност и за нов прокурор на Москва Юрий Владимирович е одобрил… Емелянов.

Хич не ми пукаше кого са назначили за нов прокурор. Предостатъчни ми бяха и моите си проблеми. Мъчех се да си представя как би постъпил на мое място Меркулов. Да речем, първо ще извади носната си кърпа и дълго ще се секне. После пак така дълго ще се кашля. Накрая такива ще ги наговори на тоя плъх, че той ще се завре в дупката си и няма да помисли повече да се показва. Това, разбира се, беше пресилено, но знаех със сигурност, че Меркулов би намерил изход от положението. А аз не виждах никакъв и затова пак попитах:

— Та какво конкретно трябва да направя, Василий Василиевич?

— Преди всичко трябва да кажете само три думи: „да, съгласен съм“. Второ, да подпишете декларация… И трето, да отговаряте искрено на всичките ми въпроси и да ме информирате за хода на следствието по делото на Ракитин…

Насилих се да кажа:

— Да, съгласен съм…

Касарин извади от вътрешния джоб на светлосивото си сако лист, сгънат на четири, разтвори го и го сложи пред мен.

Извадих писалката си и подписах своята смъртна присъда. Нали се готвех да „разглася“ всичко това на Меркулов още при първия удобен случай. Освен това в следващите трийсет секунди трябваше да, бъда изпратен на разстрел за „укриване“ на важни сведения, тъй като на въпроса на Касарин дали сме намерили копия от записките на Ракитин, аз отговорих с твърдо „не“.

Не знам дали той ми повярва, но взе декларацията, пак я сгъна на четири и я прибра във вътрешния джоб. Колкото и странно да е, изпитах облекчение. Тоест влязох в ролята на доносник и предател. Но всъщност бях двоен агент, Джеймс Бонд. Единият от моите „господари“ беше този генерал от КГБ. Другият… Кой беше другият? Меркулов? Аз самият? Но това вече нямаше значение. Кръстосах крак върху крак и бодро, доколкото бях способен, попитах:

— Значи ме прикрепвате към Меркулов?

— Не съм се излъгал във вас. Умен сте — отбеляза сериозно Касарин. — Точно така. Направете го прозрачен на всяка цена. Аз трябва да знам всичко ново пет минути преди Коля Савинкин. Ще бъде добре както за вас, така и за мен, ако се справите с тази задача и ми кажете къде са копията от записките на Ракитин.

— Вие ще получите звание Герой на Съветския съюз, а аз орден „Червено знаме“ — изтърсих и се удивих от своята наглост. Явно алкохолът си казваше думата. Благодарение на него се държах дръзко и най-спокойно гледах Касарин в безсрамните очи.

— Не сте далеч от истината! — подсмихна се той, без да отмества поглед.

— Василий Василиевич, давате ли ми гаранция, че няма да си имам неприятности в прокуратурата?

— Давам.

— И коя е тя?

— Моята честна дума. Честната дума на един генерал от КГБ.

Вдигнах вежди като палячото от едноименната опера на Леонкавало.

— Имате ли друга алтернатива, Александър Борисович? — мазно попита Касарин.

Мъркайки си мотива от „Царицата на чардаша“, в хола влезе Сатин с поднос в ръце, на който беше подредил всичко необходимо за чая плюс три чинийки с киевска торта…

14.

През тази дъждовна ноемврийска вечер в Москва беше необикновено тихо. Дори в центъра, при проспект „Маркс“, не се виждаха обичайните тълпи от хора. В луксозния хотел „Берлин“9 група чужденци плащаха на рецепцията за наетите стаи. Беловласият портиер се бе прибрал в портиерната на топло и четеше „Вечерни новости“. Само откъм ресторанта в сутерена долиташе музика.

А в салона му беше наистина доста шумно. Високо разговаряха на масите си посетителите, келнерите усилено се суетяха около тях, а прочутият джазов оркестър на Гелер гръмко свиреше вариации на „Бублики“10.

В дъното на салона, на десетина метра от фонтана басейн с жива риба, вечеряше компания от елегантно облечени мъже и жени. Масата за дванайсет души бе отрупана с деликатеси, бутилки коняк и водка. Двамата добре обучени келнери деликатно се отдалечиха, когато висок пълен блондин се изправи и почука с вилицата си по чашата, за да помоли компанията за тишина. Той заговори тихо, но достатъчно ясно с едва доловим прибалтийски акцент.

В десет и три минути в хотела влезе млад мъж в синьо спортно яке, стрелна поглед към чужденците на рецепцията, пъхна в ръката на портиера бакшиш, зави надясно по стълбището към ресторанта и с отмерени крачки влезе в салона. Мъжът не привличаше вниманието с нищо особено. Обикновен московчанин, замогнал се с половин стотачка в джоба, решил да се почерпи с експортна водка и прясна риба. Никой не го погледна, а и той не се озърташе настрани. Мина покрай оркестъра, заобиколи оберкелнера, мъмрещ за непохватността един от подчинените си, и все така невъзмутимо се насочи към дългата трапеза на компанията.

Когато стигна до масата, хвана за рамото седналия открая слаб червенокос мъж. Той се обърна и явно познал новодошлия, стана и се оттегли с него към басейна, където възрастен келнер се опитваше да улови със сакче един шаран. Разговорът между двамата мъже беше кратък, не повече от минута–две. Рижият извика нещо и се втурна обратно към масата, но на крачка от нея се строполи на пода. Ораторът обърна глава, за да види кой му пречи, но изведнъж и той се олюля и се захлупи на масата, потапяйки буза в украсеното с магданоз блюдо със сациви11.

Никой не се уплаши от изстрелите, защото не се чуха гърмежи, а само две глухи шляпвания, които се смесиха с шумните удари на барабаните и острите звуци на саксофона и тромпета. Мъжът бързо скри дългоцевия пистолет под якето си, обърна се и най-спокойно тръгна към изхода, изминавайки същия път, по който бе дошъл. Във фоайето кимна на беловласия портиер, увлечен в четенето на рубриката за произшествия, на вратата пропусна пред себе си една чужденка, което показваше не толкова добро възпитание, колкото необикновено самообладание, и изчезна в дъждовната нощ над Москва.

Черномустакатият кавказец и неговата партньорка — студентка, които седяха през три маси от компанията, така и застинаха с бокалите шампанско в ръце. Бяха се приготвили да пият на брудершафт, но не успяха.

Рижият беше убит на място, а високият пълен блондин — само ранен. Когато уплашените келнери и двама от сътрапезниците му го наместиха на стола, той простена: „Ох, боли, дявол да го вземе!“, и добави още нещо на чужд език.

15.

Открехнах вратата на спалнята — мама седеше прегърбена на един стол до ниската маса с пишещата й машина. Вдигна глава и прошепна:

— Излязоха ли?

— Да — отговорих кой знае защо също шепнешком.

Тя скочи от стола, отвори гардероба, извади от целофановата купчинка едно пликче с чорапогащи, измъкна отвътре картончето, на което бяха намотани, и започна да ги размотава.

— Какво правиш, мамо?

Тя бръкна в чорапогащника и извади от него някакво писмо, след което мълком се приближи до мен и го пъхна във вътрешния джоб на сакото ми. После прибра чорапогащника в пликчето и го хвърли в гардероба.

— Мамо, какво ти е?

— Сашенка, сине, тази вечер изиграх най-трудната роля в живота си. Почти съм сигурна, че той ми повярва. Ти как мислиш, дали ми повярва?

— За какво говориш, мамо?

— Не ме питай, сине, прочети това и… прави с него каквото искаш — запази го или го изхвърли, най-добре го изгори. Май Павел се върна, асансьорът спря на нашия етаж. Нито дума повече…

В коридора се чу: „Предумала ги златната горичкааа…“

— По-тихо, Паша, един часът е!

— Защо „по-тихо“, от къде на къде „по-тихо“? Сашок, я ела да обърнем по още една малка! Не е зле да полеем едно такова запознанство! Какъв човек е тоя Василий — колос! Сега вече пътят ти е открит — към висшите сфери! — Сатин ми подаде чаша водка, но аз не пих и внимателно я оставих на масата. Той изля своята в устата си, гребна с лъжичка черен хайвер, изяде го и шумно се оригна.

— Стига ти вече, Паша — мама започна да прибира масата, — иди да си легнеш. На Саша ще постеля на дивана в хола.

— Слушам, ваше превъз… ходителство — хлъцна той, — виждаш ли, Сашок, как ме командва? А аз се подчинявам. Аз твоята майка знаеш ли как я уважавам? За нея нищо не ми се свиди…

Да бе, не ти се свиди! А тя се прегърби от тая машина, знам колко си дащен, копейката на две цепиш и мама заради тебе напусна театъра — не ти били по вкуса представленията, нещастник, Отело от търговията…

Изчаках, докато в апартамента всичко утихне, и отидох в тоалетната. Пуснах капака на клозетната чиния, седнах на нея и извадих плика с писмото.

Отначало това ми се стори абсурдно, сякаш беше една от художествените измислици, които бях чел в романите. Препрочитах писмото втори, трети… десети път, докато най-после осъзнах смисъла на написаното. Мама. Тя е разбрала веднага, че тоя Касарин е оня същият. А той я изпитваше — „ние бяхме големи приятели…“. Погледнах пощенското клеймо на плика — Архангелск, 21 ноември 1962 година. Двайсет години. Годишнина. Прибрах писмото и отидох в хола. Дълго седях на дивана, не бях в състояние да мисля за каквото и да било. „И жеравите, печално отлитайки…“ Усетих се, че песничката на Сатин ме преследва, измества нещо много важно, пречи ми да взема решение. Навярно сега, свита на кравай на крайчеца на леглото, мама се терзае, че не е изпълнила заръката на татко и лично е съдействала да се срещна с този подлец и убиец. „Не съжалявам за годините, пропилени напразно…“ Тфу, идиотщина.

Съблякох се и легнах, но сън не ме хващаше. Над главата ми таванът бавно се люлееше в светлите квадрати на прозорците, осветявани от фаровете на преминаващите автомобили. Сигурно бе от водката. Затворих очи и тутакси видях сън — смешен клоун удря медни чинели и писука някаква тъжно-весела мелодийка. Разбрах, че това не беше сън, а спомен. Отново затворих очи — клоунът все така писукаше, а някой до мен весело каза: „Както преди войната!“ Нима е имало война? „Както преди войната, нали, Леночка?“ Там-там, там-там, та-та-там… Спомних си — бях с татко и мама на куклен театър в Соколники. Бях на пет години. Тогава живеехме на „Строминка“, близо до парка.

Погледнах часовника си — два и половина. Запалих цигара, но веднага я угасих, беше ми противна. До отиването на „Петровка“ имаше още два часа и половина. Тихо се облякох и си тръгнах. Застанах на ъгъла на „Ленински“ и „Ломоносовски“ проспект. След двайсетина минути дойде такси, качих се и казах на шофьора адреса на Рита.