Черният квадрат

1.

18 ноември 1982 година

Клозетът ни се развали, с други думи, запуши се. Извинете, че трябва да го кажа, но в клозетната чиния плуват изпражнения и преливат навън, когато горе, на четвъртия етаж, пускат водата. В квартирата цари напрежение. Бабетата, моите съквартирантки, са уверени, че именно аз трябва да поправя клозета като единствения наличен мъж в активна възраст. Другият представител на силния пол страховито хърка в ъгловата стая след поредния си запой. Аз се старая, доколкото мога — от един час вече звъня в домоуправлението, но за днес всички техници са измрели.

В промеждутъците се опитвам да чета „Известия“. Дълбоки съболезнования по случай смъртта на Брежнев… Разговор на Андропов с Фидел Кастро… Расте стокопроизводството… Интервю с Ярузелски… Успешни операции на въстаническите сили в южните райони на Гватемала… Мрачна статистика или съвсем пряка връзка — това вече е по нашата част: „Повишаването на безработицата в САЩ с един процент е причина за увеличаването на убийствата с още 318, твърдят американските социолози.“ Нашите вестници се скъсват да пишат само за престъпността в капиталистическите страни. А на вчерашното съвещание се каза, че за миналата година броят на умишлените убийства у нас се е повишил рязко и е стигнал до шестнайсет хиляди, а на самоубийствата — до трийсет и пет! Но по тоя въпрос медиите мълчат, няма нито ред по вестниците. Като че у нас изобщо не се вършат престъпления!

Оставих вестника на кухненската маса, тъй като го получаваме по общ абонамент на всички съквартиранти, и следователно има ред — щом го прочетеш, оставяш го на другите.

Неочаквано идва нещо като комисия, най-последен в кухнята влиза чичо Гриша — тоалетният работник, както предпочита сам да се нарича. Комисията е оглавена от представителка на общината, жена с червен нос като камба. Тя тутакси ни „строява“ и подхваща същински разпит — кой, кога и какво е хвърлял в клозетната чиния. При това красноречиво се взира в мен по-често, отколкото в другите, макар че аз нямам нищо общо със запушването — цяло денонощие ме нямаше вкъщи.

Бабетата стоят в кръг, скръстили дебелите си пухкави ръчички под гърдите, и изказват най-различни предположения. Накрая кипнах и креснах на „камбата“ по-късно да търси виновника, защото лайната може всеки миг да протекат на втория етаж.

— Подбирайте си изразите, млади човече, а сте и следовател! — писна тя.

Аз възразих, че всъщност наричам нещата със собствените им имена. Оказа се, че това се наричало фекални води. Е, човек се учи, докато е жив….

В това време все пак довтасаха наематели от втория етаж: фекалните води вече са прокапали на газовите им печки.

Използвам суматохата и се оттеглям в стаичката си. Не ще и дума, че жилищните ми условия не са блестящи. Но аз обичам Стария Арбат и се примирявам с всичките си неудобства и съквартиранти. Бабетата чакат да се преселят в един по-добър свят, а аз — в ново жилище. Но някак безнадеждно се проточиха опашките, на които чакахме.

Разбира се, допреди две години си живеех доста добре на „Ленински проспект“. Но майка ми се омъжи за един катил, уж бизнесмен, на име Сатин, директор на някакъв търговски тръст, след което незабавно бях изстрелян от къщи в тая дупка, издействана по някакъв много хитър начин, дупка тъмна и неугледна като търговска будка или килия в Пресненския етапен затвор.

Нямам какво да правя през този почивен ден. Тоест имам неограничен избор — мога да отида на кино, да се обидя на някое познато момиче… Но нямам желание. Сядам ни дивана и забивам поглед в розовата стена. Чувствам се самотен. Напоследък това чувство все по-често ме спохожда. А съм още на двайсет и пет години! Причината обаче не е в квартирата. Не мисля, че ще бъда по-щастлив в някоя комфортна самостоятелна сграда, например в „Заветите на Илич“, където живеят членовете на Политбюро. Усещам самотата си дори по оживените московски улици. Изглежда, има само един човек — една жена, — която би могла да ме направи щастлив. Но това вече са мечти, фантастика…

Изведнъж усещам, че съм много гладен, но в момента нямам нищо за ядене. В кухнята все още продължава клозетната престрелка. Дали да не прескоча до някое арбатско ресторантче, да хапна един омлет със сирене и да пийна гъсто турско кафе?

Облякох синия блейзер, дори сложих вратовръзка. С панталоните бях зле, но нищо — и дънките щяха да свършат работа. Зазвъня телефонът. Не излязох да вдигна, защото не чаках някой да ме потърси — кой ще звъни на работещ човек в делничен ден?!

— Алекс, на телефона! — деликатно ми почука Полина Василиевна, възпитаница на отдавна миналия в небитието пансион за благородни девици.

Обаждаше се Меркулов. Той, видите ли, останал с впечатлението, че искам да отида в прокуратурата, и то незабавно. Това е то, другарю Турецки, вече ти сервираха турското кафе.

Под напорите на пронизващия югоизточен вятър и ръмящия дъжд, примесен със сняг, бодро закрачих към новата станция на метрото „Арбатска“ и напук на вси стихии се чувствах бодър и силен. Чувството за самота отстъпваше на заден план, търсаческият дух завземаше предните позиции.

В преддверието на прокуратурата се поизтръсках от мокрия сняг и с удоволствие вдъхнах апетитната миризма на пресни пирожки, идваща откъм стола в сутерена. Без да имам сили да й устоя, бързо слязох долу и си купих две: едната — със зеле — набързо изядох още на касата, а другата — с месо — довърших, докато се качвах по стълбището на третия етаж.

Тъкмо понечих да вляза в кабинета на Меркулов, но иззад вратата нечий разярен глас ме сепна:

— Полковник, я не се правете на света вода ненапита!

Е няма що, съвсем интригуващо начало. Нерешително отворих и влязох. В кабинета крачеше като чапла по брега на езеро един полковник от държавна безопасност. На дивана седеше удобно разположен едър широкоплещест генерал с емблемата на вътрешни войски върху петлиците на шинела. Именно неговият глас бе проехтял с такава сила. Меркулов неопределено ми махна с ръка — сиреч настанявай се, където можеш. Измънках под нос „здравейте“ и седнах върху широкия перваз на прозореца. Генералът ме погледна като мебел и продължи да крещи:

— Как така да не знаете нищо за решението на вашето началство да блокира достъпа за панаира, мамичката ви мръсна?! Моите дзержинци са действали правилно, съгласно инструкцията!

Значи тоя червендалест генерал е командирът на прочутата дивизия „Дзержински“.

— Не знам, другарю генерал, по каква инструкция са действали вашите дръвници, но те провалиха операцията по залавянето на Ракитин. — Полковникът позамълча, след което добави: — Вашта мама…

Генералът се зачерви още повече, скочи от дивана и като петел рипна към полковника, изричайки през зъби изключително нецензурни слова. Макар и заел отбранителна позиция, полковникът му отвръщаше с не по-малко усърдие. А аз се гърчех на перваза от едва сдържан смях. Страхотен цирк, явно другарите от силовите органи излязоха извън кожата си. Къде ли отиде прехваленото чекистко самообладание?

Меркулов унило местеше поглед от единия към другия, подпрял глава с лявата ръка, а с дясната си играеше с металното похлупаче на вазичката с кламери от масивния канцеларски комплект. По едно време очевидно му писна и силно зачука с похлупачето по мраморната подставка.

— Успокойте се, другари командири! Положението ми е ясно. Вие, другарю Павлов — обърна се към кагебиста, — сте „водили на каишка“ вашия американец, без да знаете нищо за Ракитин. А вие, другарю Флягин, сте изпълнявали инструкцията, получена от съответната служба на КГБ, и за един час сте задържали достъпа на посетителите към павилионите, нали така? Сега американецът, може би професионален шпионин, спокойно ще отплува утре при своите капиталистически акули; чантата, която е очаквал, изчезна; Ракитин е убит, любовницата му — също; убийците спокойно се разхождат из Москва, ако вече не са избягали на заслужена почивка в Гагра или… Ница. Така че, казано на чекистки език, другарю полковник, операцията за обезвреждането на врага е била осрана от вас.

Ех, как подскочи полковникът при тези думи! А Меркулов, сякаш загубил интерес към цялата история, взе да рови из чекмеджето на бюрото си, вадейки оттам различни книжа. В кабинета цареше напрегната тишина. Накрая той откри бланки на протокол за разпит на свидетели и даде по една на офицерите, подхвърляйки лаконично:

— Запишете показанията си.

Генералът и полковникът дълго писаха, свели глави като старателни ученици, аз все така блеех като идиот на перваза, а Меркулов разчистваше бюрото си.

В интерес на истината не можех да проумея какво точно се случва. За какъв американски шпионин става дума? И какво общо имат с това „нашите“ убийства? Нали според принципа за териториалност Меркулов бе предал делото на прокуратурата в Соколнически район? Блъскайки си главата над тези въпроси, едва сега забелязах, че в кабинета на моя началник е настъпила известна промяна: масичката с гарафата бе изтеглена в далечния ъгъл, а омразният ми фикус бе заел централно място до прозореца. Дори подсвирнах при хрумналата ми догадка, с което ужасно стреснах другарите от силовите органи. Работата е, че Меркулов изпада в реформаторска треска веднага щом получи ново сериозно дело в свое производство. Поредното преразместване в кабинета явно показваше, че моят шеф (разбира се, и аз с него) ще разследва делото за двойното убийство — на Ракитин и неговата приятелка.

Най-после офицерите довършиха писанията си, шляпнаха протоколите върху бюрото на Меркулов и като изкозируваха, с маршова крачка излязоха от кабинета. В същата секунда замърка интеркомът и секретарката на градския прокурор произнесе:

— Следовател Меркулов, нали вие помолихте да се засекрети делото на Ракитин? Очакват ви прокурорът на Москва, другарят Малков, и началник-отделът по надзор на органите за сигурност, другарят Фунтов!

Меркулов прекара веднъж-дваж пъти молива си по микрофона, което на негов език означаваше веднага идвам. Бегло прочете показанията, едното пъхна в папката, а другото метна на бюрото ми и бързо излезе от кабинета. След секунди пак така забързано влезе обратно, измъкна машинописния текст от валяка на машината си, подхвърли ми едно копие, като посбръчка нос, и красноречиво раздвижи пръсти — сиреч „докато се занимавам с глупости при Малков, ти се заеми с нещо сериозно“ — и този път излезе за дълго. Набързо прочетох копието:

На ти териториалност! Значи тая сутрин Меркулов е бил извикан рано-рано от главния прокурор Рекунков. Но обикновено прокурорите и следователите не бързат да приемат за разследване неразкрити убийства. Това е работа на милицията — в случая на Московската криминална милиция, — да търси убийците, а прокуратурата събира доказателства, изобличава престъпниците и изпраща делото в съда. Очевидно работата около това дело е експлозивна, щом като нейно сиятелство партията го е взела под свой контрол. Даа, впрочем какво ли пише в показанията си тоя полковник от КГБ?

Нещо не ми харесваше в тия обяснения. Не ми харесваше — и толкоз. Макар да напомняха екшън. В главата ми се въртяха хиляди въпроси, но знаех, че Меркулов много мрази да го разпитват. Така стана и този път. Върна се в кабинета, мълчаливо ми подаде да подпиша един пропуск и започна да облича шинела си.

— Отиваме в моргата на идентификация.

— А… — отворих уста да попитам, без да зная какво точно, и млъкнах.

Той се засмя:

— Точно така, Саша — „а“. Да оставим открити всички въпроси. — Измъкна любимите си цигари „Димок“ и като приседна на бюрото ми, запали една. — Изглежда, другарю Турецки, двамата с вас сме нагазили в големи лайна.

— Бихте ли повторили, Константин Дмитрич, не разбрах думата! — възкликнах весело.

2.

Първа градска болница се намира в самото начало на „Ленински проспект“, между Нескучни сад и Министерството на висшето образование, а моргата й заема сутеренния етаж на шести блок. Само трите фургона труповозки в дъното на двора подсказваха, че в този блок има морга. Понякога тук можеше да се види и катафалката — черен микробус, който откарваше покойниците на оня свят. Задните врати на всички тези специални коли сега са отворени — при всеки удобен случай санитарите се стараят да ги проветрят от неизтребимата трупна миризма.

Въпреки лошото време отвън пред вратата с табела „Влизането на външни лица забранено“ ни чакаха двама души — жена на около четиридесет години и седемнайсет-осемнайсетгодишен младеж. Разбрах, че това са Ракитини, по удивителната прилика помежду им — високи, светлооки. Явно на младини Ракитина е била красива жена, тя и сега беше хубава, но някак суха и спечена, обилният грим не можеше да скрие дълбоките бръчки. А черната шапка с воалетка, макар и да подчертаваше елегантния костюм, само подсилваше старомодната й външност. Ракитина престъпи насреща ни:

— Здравей, Костя! Виж как веднага те познах след толкова години! Господи, къде трябваше да се видим отново!

— Здравейте, Виктория Иполитовна, Вика! — Меркулов целуна подадената му за поздрав ръка.

Гледай ти изненада! Откъде ли я познава? А на мен нищо не ми каза!

— Костя, нима Витя наистина е бил убит? Веднага щом ни се обади, ние с Льоша дойдохме тук светкавично. Оставихме колата на „Ленински проспект“. — Ракитина говореше малко предвзето. — Хайде, искам да го видя! — и кимна към вратата.

Синът й я хвана под ръка и нежно я погледна в лицето.

Меркулов ги измери с дълъг поглед, казвайки съчувствено:

— А ще имате ли сили, Виктория Иполитовна?

Вместо нея отговори синът:

— Ще има! Мама всичко ще издържи!

И ние тръгнахме по ехтящия болничен коридор, който ни отведе в анатомичната зала. До масите за аутопсии работеха патологоанатоми, макар че работният ден бе вече приключил. Един от тях — двуметров възплешив блондин, който приличаше по-скоро на тежкоатлет, отколкото на лекар, — напусна своята маса и както си беше — в окървавена престилка и гумени ръкавици, — дойде при нас.

— Доцент Живодьодоров, завеждащ моргата! — представи се той. — С какво мога да ви услужа?

Трескаво се опитах да си спомня къде съм чувал наскоро това име, което така удивително „пасва“ на тази професия. А-а, вчера в пушалнята „дрезгавият глас“ разказваше, че експертът Живодьоров е оглеждал скелетите в „замъка“ на Берия…

Междувременно Живодьоров възкликна, късогледо присвивайки очи:

— Костя! Цяла вечност не сме се виждали! Извинявай, брат, не те познах веднага — ще бъдеш късметлия…

Изглежда, му се искаше да си побъбрят за спомените от едно време, но Меркулов, кимвайки към Ракитини, го прекъсна и с официален тон помоли:

— Ако обичаш, Олег Всеволодович, покажи ни мъжа от Соколники, води се на Счастлива.

Без ни най-малко да се засегне, Живодьоров ни поведе към съседната зала. В нея имаше над двайсет цинкови маси, върху които бяха положени трупове, покрити със стари бракувани чаршафи с черен печат „1-а гр.“. Скришом погледнах Ракитина — тя храбро се мъчеше да запази самообладание. Патологоанатомът уверено се насочи към втората редица и ориентирайки се безпогрешно, хвана за ъгълчето чаршафа на една от масите и плавно го отметна. С пребледнели лица майката и синът впериха очи в покойника. Без да трепне, Виктория Иполитовна прошепна с посинели устни:

— Той е…

Очите й бяха сухи.

Живодьоров пропусна напред младия Ракитин, той престъпи крачка-две и започна бавно да се свлича на пода.

— Саша! — почти изкрещя Меркулов, стараейки се да удържи дългото безпомощно тяло на младежа. — Отведи ги в ординаторската да се посъвземат.

3.

Ракитини живееха в прословутия небостъргач на площад „Въстание“. Този и още шест небостъргача бяха построени на седемте московски хълма по личното нареждане на Сталин — според замисъла на диктатора те трябваше да увековечат неговата епоха.

Семейство Ракитини наемаха огромен петстаен апартамент, обзаведен по последния писък на вътрешния дизайн. „Хубаво си живеят! — мина ми през ум. — Такъв разкош можеш да видиш само по филмите.“

— Нали няма да се обидите, ако ви поканя в кухнята? Ние и в добрите си времена обичахме да поседим тук и да побъбрим.

— За московчани кухнята винаги е била най-уютното място — успокои я Меркулов.

— Само че у нас не се пуши, извинявайте — кокетно се поусмихна Виктория Иполитовна, при което Льоша я погледна укорително.

А кухнята беше за чудо и приказ! Подобни гарнитури не съм виждал дори по изложенията за чуждестранна мебел. Овална маса от черно дърво с плот от червено стъкло, около нея шест кресла от същото дърво с тапицирани в червено кадифе седалки. Огромен хладилник в същия червен цвят, цокъл с черни фаянсови плочки и безброй шкафове и шкафчета с красива инкрустация. Меркулов предпазливо отмести един стол и седна, аз храбро последвах примера му.

Докато Виктория Иполитовна сервираше масата за чай, двамата с него си припомняха мили подробности от някогашния си живот в Кратово, вилно селце на старите болшевики, където Меркулови и Воеводини — родителите на Вика — са живели в съседство. Дядото на Вика бил последният мохикан от ленинската гвардия. Умрял преди пет години и на негово име била наречена една от староарбатските улици…

— Значи работиш в прокуратурата, Костя? В интерес на истината всички мислехме, че ще тръгнеш по стъпките на дядо ти. Ще станеш като него академик по аеродинамика или физика. А говорят за силата на гена! Ти единствен от цялото ви семейство имаш хуманитарна специалност. С висок чин ли си? — Ракитина посочи двете големи звезди върху кадифената петлица на Меркулов.

— Съветник от правосъдието, нещо като подполковник — каза той с известно пренебрежение.

— Какво пък, хич не е малко за твоята възраст.

Ракитина отпи глътка чай. Настъпи неловко мълчание.

— Ех, Костя — сепна се тя по някое време, — увлякохме се с тебе по далечното минало. А „с бурени обраснаха пътищата на младежките години“…

Корава жена! На нейно място моята маман отдавна да е припаднала, а тая декламира стихове!

— Константин Дмитриевич, може ли да ви задам един въпрос? — най-после се чу гласът и на Льоша.

— Да, Алексей, можеш да ни задаваш колкото си искаш въпроси. Но се боя, драги, че нямаме отговори за тях. Поне засега.

— Значи не знаете кой е убил баща ми?

— Не, не знам. Нито кой го е убил, нито защо.

Младият Ракитин също беше малко старомоден — прекадено изискан и учтив, твърде сериозен за годините си. Той обаче ми харесваше. Във всеки случай много повече, отколкото майка му. Льоша се прокашля и отново попита:

— Ако мога да ви бъда полезен… — стори ми се, че ще допълни „уважаеми господине“ — ако с нещо мога да ви бъда полезен, Константин Дмитриевич…

— Ще го имаме предвид, Алексей. Ти поддържай връзка със Саша, тоест с Александър Борисович Турецки. Запиши си телефона му.

— Окей — каза Льоша и извади от джоба си бележниче и писалка „Паркер“. При това, явно от притеснение, бутна чашата си и чаят се разля на покривката.

Ракитина изсъска:

— Сакат ли си?! Голям помощник се извъди! Прибери се в стаята си и стой там, щом не знаеш как да се държиш.

Льоша се изправи и дописвайки телефонния номер, каза:

— Извинете, аз ще се оттегля. Всичко хубаво. — После, поглеждайки към майка си, добави: — Успокой се, мамо.

След като той излезе, Виктория Иполитовна стана пак така сдържана и надменна.

— Вика, може би ще ни поразкажете нещо за Виктор Николаевич, за неговата работа, познанства, интереси. Знаете, че обикновено някоя дребна подробност, незначителна на пръв поглед, може да ни ориентира какво и къде да търсим…

Ракитина седеше в креслото изправена и строга. С високата плисирана якичка на бялата си блузка приличаше на английска кралица.

— Е добре, Костя — каза тя след известна пауза, — тогава ще започна от самото начало, а вие ще прецените, отстрани нещата се виждат по-ясно.

Виктория Иполитовна се облакъти на масата и като сключи пръсти, подпря брадичка на тях.

— Представете си, младежо, семейство на стари болшевики. — Ъхъ, ясно, избра ме за слушател, също както актьорите на сцената се обръщат понякога към един зрител от салона, за да ги разбере цялата публика. В случая Меркулов беше публиката. — Дядо ми е герой на труда и член на партията отпреди революцията, а баба ми е работила в секретариата на Крупска. Баща ми цял живот е служил във военното разузнаване, беше заместник-началник на ГРХ, а сега е в оставка. По настояване на мама аз станах преподавателка по английски език. Доцент съм в Московския държавен институт за международни отношения. С Виктор Ракитин се запознах преди двайсет и две години, беше ми студент, и то — трябва да добавя — отличен студент. По-късно ми стана съпруг, в началото на брака доста послушен. Виктор е от просто семейство, израсъл е в някакво село край Майкоп. Ето защо нашият семеен съвет реши, че този млад мъж е податлив като восък, от който ще моделираме каквото пожелаем. С една дума, решихме да му направим кариера… С общи усилия… И не просто кариера, а голяма кариера… Разбирате ли какво искам да кажа?

Не бях много наясно, но кимнах, за да не се изложа — сиреч знам ги аз тия работи!

— Ракитин имаше всички данни за това: първо — работнически произход, второ — неопетнена биография и, трето — нашите връзки, разбира се. Виктор е с две специалности — металургия и външна търговия. Самият академик Бардин често казваше на татко, че Виктор има ум като бръснач. Той лесно защити дисертация, написа трудове за бокситите, златото, диамантите. И в Министерството на външната търговия, където го уреди татко на работа, започна бързо да се издига. Отначало постигна много. Направиха го началник на обединение. По-късно началник на главното управление, включиха го в колегията на министерството. А после… после нещо се прекърши…

Тонът на Ракитина поомекна, изчезна досадната театралност. Притискайки с пръсти слепоочията си и гледайки в една точка, тя продължи да разказва с равен глас, сякаш за запис на магнетофонна лента.

И така, решили да направят Ракитин зам.-министър. После този въпрос отпаднал от дневния им ред, тъй като се чуло, че ще го пращат търговски представител във Вашингтон. Виктория Иполитовна ужасно се радвала — че кой съветски човек не иска да отиде в Америка, и то с нейния английски?! Обаче това назначение било отменено по неизвестни причини. От огорчение тя се поболяла, дори влязла в болница — оттогава започнали тези кризи, които се повтарят все по-често. Виктор мълчал или отговарял неубедително на нейните въпроси. Тогава тя се обърнала за помощ към баща си, а той — към свой приятел, началник кадри в министерството, бивш генерал от КГБ. И онова, което семейство Воеводини успели да научат за Ракитин, ги накарало да изпаднат в ужас.

Ракитин бил в немилост, формално с него се заяли заради някакво си „диамантено“ дело. Но всъщност причината била значително по-сериозна. Той се обявил против някакви планове или директиви, идващи директно от ЦК и Политбюро, изказвал се по разни съвещания, чак в ЦК и Министерския съвет, и като „упорито магаре“ настоявал, че трябва коренно да се преустроят външнотърговските ни организации в чужбина, призовавал да се съхраняват, а не разпродават народните богатства и прочее. Дори имал последователи в Академията на науките и стратегическите институти, планиращи по поръчение на ЦК и КГБ цялата външнотърговска дейност.

Това наистина беше интересно да се чуе, но според мен нямаше никаква връзка с убийството, и то извършено по такъв допотопен начин. Е, да речем, че Ракитин се е присъединил към инакомислещите, но у нас все още има психиатрии за дисидентите. Ама да обесиш човек за тая работа — изобщо не мога да го повярвам.

— Горе решиха — насочи към тавана дълъг лакиран нокът Виктория Иполитовна, — че това е ревизионизъм, приписаха на Витя политическо късогледство и дори го заклеймиха — знаете как става у нас, — обявиха го за „антипартиен националист“! И естествено при това положение кариерата му отиде по дяволите, а можеше да стане и още по-лошо, ако не бяха татковите връзки. — Изведнъж тя рязко стана и с изненадваща мъка в гласа възкликна: — Ех, не е редно някак да седим само на гол чай! Трябва да пийнем нещо по-силно за упокой на Витината душа!

Тя извади някъде от горните шкафчета порцеланова неразпечатана бутилка коняк с офика, необикновена рядкост за наши дни.

— Тая „офика“ я купихме с Витя още първия ден след като се оженихме. Решихме, че ще я изпием на сребърната си сватба.

Ракитина наля коняк в изящни кристални чаши и като каза „Лека му пръст!“, на един дъх изпи своята, без да ни изчака. После си наля втора и пак така набързо я обърна. Разкопча високата якичка на шумолящата тафтена блузка, след което седна обратно на мястото си. Поседя, помълча няколко секунди, после отново се изправи.

— Извинете ме, ще отида да се преоблека, просто се задушавам в тая ризница.

Останахме сами. Седяхме мълчаливо. По някое време Меркулов се пресегна и взе бутилката, погледна ме въпросително и без да дочака съгласието ми, наля по още една чаша коняк.

— За безнадеждното ни дело! — Опитах се да бъда весел и находчив.

— Може и така да се каже — отбеляза той замислено и чукна чашата си в моята.

Ракитина се върна просто неузнаваема: в дълга роба и с шал на раменете; беше си разпуснала косите, няколко руси кичура бяха паднали на челото й. Тя дойде до масата и си наля още коняк. Пред нас вече беше една обикновена руска жена, пияна от алкохол и скръб. И без да се обръща към някого от нас, а просто оплаквайки съдбата си, с пресекващ от сълзите глас довърши своя монолог:

— Посветих му целия си живот, все си мислех, че ще дойде и нашият звезден час, а той така да измами надеждите ни! Непрекъснато му казвах: „Витя, забрави държавата, всичко това са само красиви думи! Наивни детски приказки! Огледай се наоколо — за какъв народ говориш? Къде е той? Нима тия хора с вонящи памуклийки, които идват с претъпканите електрички в Москва за продукти, са твоят народ? Та ти не си нужен на тоя «народ»! Помисли за себе си! Ако не искаш за себе си — поне за сина си помисли!“ А той… А той повтаря едно и също: „Интересите на Русия…“ Е, дочака я сега благодарността! Все за реорганизации бълнуваше, докато накрая му видяха сметката!

Залитайки, Ракитина пристъпи към един шкаф, извади пакетче „Малборо“, запали и жадно и дълбоко дръпна от цигарата. После хвърли пакетчето на масата, казвайки отривисто: „Пушете!“ Въздъхнахме с облекчение. Аз, разбира се, запалих от американските, а Меркулов извади своите „Димок“.

Обмислях всяка дума от разказа на Виктория Иполитовна и не намирах в него ключ за разнищването на това дело. Пък и очевидно тя не знаеше нищо за Подгурски. Или може би премълчаваше? Но Меркулов със сигурност разбираше ситуацията не по-зле от мен и въпреки това не задаваше никакви въпроси.

— Какви ги дрънкам?! Защо ви е всичко това?! — възкликна Ракитина и внезапно се разплака на глас. Сълзите размазаха грима й, оставяйки около очите синьо-черни петна. — Заради жена са го убили, само заради жена!

От изненада чак се задавих с цигарения дим. А Меркулов настръхна от напрежение, хвана я за ръка и настойчиво попита:

— Каква жена, Вика?

— Трябвало е него да попитате! Каква жена?! От неговите фльорци до гуша ми е дошло! А нима Виктор им беше нужен? Те му се навираха в ръцете само за пари и подаръци от чужбина! Явно не е могъл да подели с някого своята кучка, това е! Едно цветенце не ми е купил през целия ни съвместен живот, а на тая балерина пращаше кошници с рози!

— Коя балерина, Вика? Успокойте се, Виктория Иполитовна. За коя балерина говорите? — Меркулов продължаваше да я държи за ръка и тихо, но упорито настояваше за отговор.

Обаче аз виждах, че нищо няма да излезе. Сякаш изпаднала в транс, тя повтаряше едно и също:

— По цели кошници с рози, а на мен едно букетче, едно цветенце не подари, а на нея кошници…

В кухнята надникна разтревожен Льоша. Меркулов го повика с пръст:

— Ела, Алексей, опитай се да успокоиш майка си. Много е разстроена.

— Не се тревожете, Константин Дмитриевич. Мама всичко ще издържи — отново каза Льоша, както преди това в моргата. — Нека първо да ви изпратя.

Облякохме се и тихо затваряйки след себе си вратата със златиста табелка „В. Н. Ракитин“, излязохме от апартамента. Отвътре все още се чуваше приглушеният глас на Виктория Иполитовна:

— Чуваш ли, Льошка, едно цветенце…

4.

В сгъстяващия се мрак ръмеше противен дъжд. Излязохме от небостъргача и заобиколихме витрината на гастронома, за да слезем на улицата. Зад дебелите стъкла лъщяха с глазурата си бутафорни свински бутове, глухари пулеха очички, гигантска есетра величествено почиваше в огромно блюдо. Особено неприятно беше да се гледат тези изкуствени вкуснотии, когато по магазините не можеш да намериш дори опашка от риба.

Слязохме по стъпалата на тротоара и се отправихме към тролейбусната спирка на „Садовое колцо“.

Внезапно Меркулов се спря и извади от джоба си някаква смачкана хартийка, оглади я и отиде под уличната лампа. Това беше лист от ученическа тетрадка, на който с едър детски почерк бе написано: „Тя се казва Валерия Куприянова.“ Меркулов стъписано ме погледна. Аз поясних:

— Льоша.

Той потърси с очи телефон и като съгледа автомата на близкия ъгъл, до павилиончето за почистване на обувки, бързо закрачи натам.

— Свържете ме с Романова… Шура? Здравей, пак ти се обажда Меркулов. Изчакай ме, идвам със стажанта. Гледай междувременно да изясниш всичко за Валерия Куприянова… Балерина… Щом я открият, нека я доведат при тебе на „Петровка“.

Началникът на втори отдел при МУР Шура Романова ни посрещна като скъпи гости. Кажи-речи, още от вратата ни накара да се почерпим „по една капка“ — двеста и петдесетграмова чаша водка, а за мезе ни предложи дъвчащи бонбони „Ирис“. Меркулов изгълта чашата с лекота, виждаше се само как адамовата му ябълка подскача под брадичката. Аз изпих моята „капка“ на три пъти, с пъшкане и позиви да повърна, с което изплаших Шура до смърт. Тя се втурна към сейфа за НЗ — неприкосновените запаси, и извади оттам неотворен буркан с мариновани краставички, предназначени за мезе само на началника на МУР.

Подполковник Александра Ивановна Романова е абсолютно копие на руската императрица Екатерина Втора, само че в офицерска униформа: възниска, с едър кокал, волева брадичка и удивително младежки очи, сини като метличина. Тя е единствената жена в Москва началник на следствен отдел. Именно на нея е възложено да се издирят убийците по нашето дело…

— Не мога да го разбера тоя Ракитин… Защо му е притрябвало… да се среща с американец… на такова оживено място, че да бие на очи — подхвана Шура напевно, със силно изразен южняшки говор, изпъстряйки речта си по повод и без повод с беззлобни псувни. — Преди всичко той като служител в Министерството на външната търговия, е имал достъп до разните им там приеми и коктейли. Или пък просто е можел да се срещне с Подгурски в някой тих ресторант, барче и къде ли не още… Защо е предпочел панаира?

— Ами много ясно, Шура — сви рамене Меркулов, — той не по-зле от тебе и мен знае, че всички тези закътани места се наблюдават и подслушват. Аз ли да ти казвам, че из цяла Москва са монтирани към сто хиляди подслушвателни устройства — в хотели, ресторанти, всякакви обществени заведения, дори в обществените клозети. А там, в Соколники, сред природата, не можеш да проследиш толкова народ — не стигат крака и уши за всички тия хора. Тълпата е най-удобното място за един шпионин. Но въпросът е дали Ракитин е бил шпионин. В КГБ ми казаха, че нямат такива сведения за него.

— Чуй, Костя! Ти можа ли да ги „изповядаш“ чекистите какво точно им е казала курвата? Оная, дето са я пробутали на американеца…

Бива си я Шура! Без да й мигне окото, си ги праска, както й дойде!

Меркулов усмихнато я погледна:

— „Изповядах“ ги, другарю подполковник! „Курвата“ е казала на „господаря си“, че не знае нищо конкретно, знае само, че ще има среща. Ама не могла „да изработи“ „клиента“ да й каже с кого точно. Това ми отговориха…

— „Отговориха“ — имитира го Шура, — а ти какъв си? Следовател или… Не можа ли сам да я разпиташ?

Меркулов се засмя:

— Нима ти самата би разсекретила някой от своите агенти?… Ето на, видя ли… Затова ми отказаха да я разпитам.

— „Отказаха“! На мен друг път ще откажат! Ще я спипам аз тая уруспия и като я измъкна изпод някой черен задник, ще си каже и майчиното мляко! — Усещаше се, че Шура здравата се е наквасила.

Времето течеше. Направо заспивах от изпития алкохол. Никакви сведения не идваха за балерината Валерия Куприянова. А Меркулов и Романова продължаваха да си говорят в същия дух, обсъждаха първите стъпки от разследването, псуваха КГБ.

— Еех, сега нямаше да висим тук до среднощ, ако тия деца и внуци на Дзержински не бяха такива лайнари — резюмира Шура по някое време. — Ама така си е, Костя — тя лапна един бонбон, — моите момчета изпълняват подобни нареждания далеч по-професионално от прехвалените чекисти! И то за половината от техните заплати! — И без пауза добави: — Защо стоиш там, Артур, влизай!

Обърнах глава — на вратата стоеше висок и широкоплещест черноок хубавец, около трийсет и две годишен, облечен в изключително елегантен костюм.

— Моят заместник — Артур Андреевич Красниковски — представи ни го Романова. — А къде ти е балерината?

— Изчезнала е — започна Красниковски, — тая сутрин не се явила на репетицията на „Златният век“. Не отишла и за вечерното представление на „Доктор Охболи“, наложило се спешно да й потърсят заместничка, тъй като ролята на Варвара е особено трудна и Куприянова няма дубльорка — извикали едно момиче от балетната школа на Болшой театър… — Той извади от вътрешния джоб на сакото лъскава театрална програма.

Скочих от стола. Тутакси изтрезнях, когато видях на корицата нашата „спортистка“, убита миналата нощ в хотел „Централен“. На снимката на известния театрален фотограф Шапиро Куприянова беше жизнерадостно момиче със смешни букли, в пъстра готварска престилка и с дълга метла в ръцете…

— Именно това ни трябваше да узнаем — уморено отбеляза Меркулов. — Утре ще проведеш идентификацията — обърна се към мен — и ще смятаме, че това ще е вторият ден, за който ще получиш компенсация.

5.

19 ноември 1982 година

„Следователи от прокуратурата! Обикновено вие разследвате сложни случаи. Но все пак трябва да знаете, че пътят към ИСТИНАТА често пъти минава не само през стегнатия възел на старателно замаскираните престъпления…“ Ние, младите следователи, седим в тъмния киносалон на Московската градска прокуратура и гледаме учебни филми. Имам леко главоболие и спазми в стомаха от вчерашните „капки“ на Шура. Назидателният ликторски глас продължава: „Пътят към ИСТИНАТА минава през гъста джунгла от така наречените дребни обстоятелства, непростими недоглеждания и трагични грешки…“ Всичко това са все познати неща, ясни и за най-големия задръстеняк. До мен седи и ми се сваля Танечка Зернова, хубавичката дъщеря на завеждащия канцеларията на Министерския съвет. Аз се правя, че не забелязвам усилията й, пък и зад нас седи моят шеф Меркулов, който отговаря за учебната прожекция.

Първият филм, заснет по два действителни случая, е документален. Вторият — игрален и макар че в него участват второкласни актьори, е направен доста добре. С комични ситуации. На екрана се появява спестовната каса на „Плюшчиха“. Нисък и набит милиционер стои на пост във входа, при което замислено и усърдно човърка широкия си нос. Обаче не го оставят да си изчопли нещо — камерата улавя две фигури с маски, чува се гърмеж и милиционерът пада. После камерата се пренася в залата на спестовната каса и в едър план показва оксижен, с който маскираните отварят сейфовете. Пачки пари изчезват в платнени чували. Приключили успешно „работата“ си, доволните престъпници изскачат на улицата и се качват на чакащото ги такси, което светкавично ги понася към Бородинския мост… Появява се нова група хора — следователи, придружени от множество експерти, поемни лица, кучета, милиционери и началниците на тези милиционери. Всички дружно заличават следите, оставени от престъпниците: суетят се при вратата, хвърлят фасовете си където им падне, вършат и други криминалистични грешки. Най-старателен в това отношение е един следовател, чийто изпълнител явно се мъчи да имитира Чарли Чаплин. Например при огледа на един сейф той се хваща за дръжката му точно на онова място, където ясно личи някакъв пръстов отпечатък; намира на пода ръкавица и с два пръста гнусливо я хвърля в близкото кошче за боклук…

Някаква необяснима тревога ме присвива под лъжичката. А може би ми е тежко на стомаха от снощните „капки“? Но вече съм почти сигурен какво е това…

Докато следователят на екрана продължаваше „да се старае“, давайки на чистачката една мрежа с диня, намерена под прозореца, аз вече се провирах през редицата, за да изляза от салона. Явно видът ми е бил доста окаян, щом като Танечка високо се провикна след мен:

— Турецки, къде? Да не ти прилоша?

Пресвета Богородице! Прилоша ми и още как! Та тоя „Чарли Чаплин“ е просто един гениален Шерлок Холмс в сравнение с мен, най-личния кретен от лейбгвардейския дебилен полк! Плувнал в пот, профучах като стрела по коридора, плъзнах се по перилата надолу, изскочих на улицата и разпервайки ръце, сякаш ловях пеперуди, застанах в края на тротоара да хвана такси. След секунди, оплисквайки ме с ледена кална вода, пред мен спря красив черен ЗИЛ. От прозореца му надникна лъщяща от мас физиономия:

— Накъде бе, момче? Ако си за болница, няма да те взема!

За три рубли таксиджията ме откара до хотел „Централен“. По пътя се опитваше да оправдае високата тарифа — сега началството ги стегнало много яко, не им разрешавало никакви аванти както по-рано… Аз обаче не го слушах.

Бързо влязох в хотела и хукнах да търся дежурния администратор, вадейки тичешком червената служебна карта. Намерих това жълтокосо конте — кажи-речи, мой връстник — да пие кафе в бюфета на втория етаж. С пресипнал от вълнение глас му обясних, че се налага да извърша повторен оглед на стая 547, където бе открита убитата жена. Току-що сме узнали — но това да си остане между нас, — че тя е била прочута балерина. Така че без много приказки да взима ключа, поемни лица и да тръгва с мен!

Жълтокосият веднага се ориентира в ситуацията, явно не за пръв път си имаше работа с властите. Грабна връзка ключове, подвикна „Митрофанова, ела!“ и прескачайки по две стъпалата, се втурна по стълбището нагоре. Аз и миниатюрната като статуетка Митрофанова го следвахме като кучета, кой знае защо и тримата забравили, че има асансьор.

Щом ни видя, дежурната на етажа пребледня, стрелна се пред нас и като Матросов на амбразурата прегради с тяло вратата на стая 547. Но жълтокосият я отстрани, отключи и всички буквално нахълтахме вътре.

Първото, което видяхме и ни накара да се заковем на място от изумление, беше едно голо дупе. Аз дори за миг забравих защо съм дошъл. „Дупето“ скочи от пода и се превърна в хубавичко изплашено същество на петнайсет-шестнайсет години. Другото изплашено същество — с черни мустаци, в габардинено сако с ордени и медали и, пардон, смъкнати панталони — замря в неестествена поза на фотьойла до прозореца, излагайки на показ могъщите достойнства на своята мъжественост.

Някой заквича като ранено прасе (не можах веднага да съобразя, че това е администраторът), дежурната се разрева на глас, а невъзмутимата Митрофанова започна да звъни в милицията.

Но аз вече не обръщах внимание на тая бъркотия — бях съгледал това — едно бележниче с черни лачени корици, което кротко си лежеше върху черния лакиран подлакътник на втория фотьойл в отсрещния ъгъл на стаята, там, където го бях оставил при огледа в нощта на убийството. Тогава го бях открил между седалката и облегалката на дивана. Един господ знае как е попаднало там, но важното беше, че престъпниците не го бяха намерили. После бях сложил тази находка до себе си върху ръчката на фотьойла с намерение да я впиша в протокола и… просто бях забравил за нея… Взех бележничето, стараейки се да го държа така, че да не оставя на кориците му пръстовите си отпечатъци, и внимателно го прелистих. В него бяха записани само две-три думи на буквата „Л“ — „На Леся — 15 р.“. Е, това можеше да го отгатне и едно дете — балерината е взела или дала 15 рубли на някоя си Леся, а може би Олеся, но с нищо не допринасяше за следствието. Затова пък на първата страница бе изписано с едри красиви букви: Куприянова В. С., „Сретенски пр.“ №13, ап. 15, тел. 211-44-85.

Понеже не носех със себе си протоколна бланка, отидох при масата на дежурната и откъснах лист от някакъв журнал. Докато се занимавах с „разкопките“ си, не забелязах кога стаята се напълни с милиция. Моите поемни лица бяха ангажирани да дават показания за много по-интересното за тях събитие, така че се наложи да изчакам милицията да напише своя протокол, който гласеше:

„Ергаш Жургаев, завеждащ отдел «Агитация и пропаганда» при Ферганския областен комитет на партията в Узбекистан, командирован служебно в Москва за съвещание по идеологическите въпроси в ЦК на КПСС, проявява неморално държание и извършва дребно хулиганство, а именно: дава 50 руб. като подкуп на дежурната по етаж А. М. Силкина, след което довежда в предоставената му за един час хотелска стая срещнатата при Централната поща непълнолетна Мая Розова, на 15 год., ученичка в 8-и клас на 185-о столично у-ще, и обещавайки да й подари тюркоазено пръстенче (на стойност 15 руб.), извършва с нея полов акт в перверзна форма, но бива открит и заловен в момента на закононарушението от бдителната администрация на хотел «Централен»…“

Колкото за „бдителността“ и „дребното хулиганство“, явно бяха прекалили, защото за развращение на малолетни се полагат шест години затвор. Но ферганският партиен функционер не ме интересуваше.

Излязох от сградата и бавно тръгнах по улица „Горки“ към Пушкинския площад. Не пропусках телефонна будка — исках да се обадя на Меркулов, но той сякаш бе изчезнал вдън земя. Не отидох за идентифицирането на Куприянова, защото не знаех на кого трябва да покажа трупа за разпознаване. Обикновено в моргата се викат майката, бащата, съпругът или съпругата на жертвата, а аз дори не знаех дали са живи родителите на Куприянова и къде да търся сега бившия й съпруг. Когато влязох в метрото на площад „Пушкин“, съгледах още един автомат и нерешително набрах номера на Рита.

— Да — гласът й беше спокоен и равнодушен.

Аз мълчах.

Тя рязко каза:

— Идиотщина — и пак така рязко затвори.

Разбира се, че е идиотщина. Пък и целият ми ден беше идиотски. Заради това бележниче бе загубен цял един ден, а може би и два. Ако не го бях забравил, щяхме да узнаем името на балерината още в нощта на убийството и вероятно следствието би потръгнало. Нямах търпение да се разкая заради грешката си пред Меркулов. Естествено, не очаквах да ме потупа по рамото за „блестящото“ ми участие в огледа на местопроизшествието. Но пък в крайна сметка, мислех си аз, бележничето няма никаква доказателствена стойност — две-три думи, които нищо не означават, много важно!

Позвъних в МУР. Просто така, за всеки случай.

— Хей, прокуратуро, младо дарование! — тенорът на Грязнов пресекна на дисканта. — Къде се шляете? Два часа не мога да открия кьорав човек! Ние, кажи-речи, вече разнищихме вашето дело, а вие дявол знае какво се моткате… — „Дарованието на средни години“ продължи да ръси бисери по наш адрес, а после неочаквано предложи: — Я чуй, Сашок, защо не идем в „Нарва“? Умирам от глад, скрил съм си една двайсетачка за фонд „и аз съм човек“. Хем ще се нахраня, хем, докато се черпим, ще ти разкажа всичко подред. Като на надзорен прокурор…

6.

Вчера цял ден Грязнов си отспивал, а днес от заранта тръгнал да действа по нашето дело: рано-рано отишъл на „Смоленска“ в Министерството на външната търговия.

В Управление „Кадри“ го приели демократично, без обичайните номера: „Елате утре, имаме колегия“ или „Изчакайте час-два, приемаме делегация от Бангладеш!“. Дори началникът на управлението Рябенки, бивш генерал от КГБ, зарязал работата си и поканил неочаквания гост в кабинета си, където се заключил с него и двамата разговаряли почти половин час.

Пийнали по чаша експортен коняк „Арарат“ и Грязнов узнал следното: Ракитин бил добър служител, но с нещо сериозно разочаровал началството, дори вече бил поставен въпросът за неговото уволнение. Но това било трудна работа, тъй като години наред той сътрудничил не само на ГРУ — военното разузнаване, но и на Управление „Т“ при КГБ, което в момента се занимава с разработката на стратегически проблеми…

Рябенки хитрувал, говорел с недомлъвки, позовавайки се на секретност, но в края на краищата показал на Грязнов извлечение от протокола на някакво заседание на министерската колегия, от което той разбрал, че неотдавна Ракитин е получил строго мъмрене с последно предупреждение.

— Исках да отида при Патоличев — оправдаваше се Грязнов, — ама кой ще те пусне при министъра? В канцеларията му веднага ме отрязаха: сутринта има среща с японски журналисти, на обяд — разговор с президента на фирма „Армко стил“, а привечер го викат в международния отдел на ЦК — и той виновно сви рамене.

Кой каквото ще да казва, но деликатната работа не бива да се възлага на милицията. Виж, оперативната е друго нещо. Сякаш да потвърди това мое заключение, Грязнов разказа как е прекарал втората половина на деня.

… В два часа имал среща с майор Красниковски, който вече знаел почти всичко за притежателя на значка №10569 „Майстор на спорта“, намерена от Меркулов в Соколники. Така че се наложило междувременно да ходи в Комитета по физкултура и спорт на „Скатертна“ и в Московския държавен университет на Ленинските хълмове. Арестуването на Игор Волин, треньор от ДСО „Наука“, трябвало да се изпипа, за да мине кротко и без много шум. А това означавало „рибката“ да не се подплаши и лесно да налапа въдицата, преди да си подготви някоя лъжлива версия…

… Денят на Волин, главен треньор в секцията по самбо при спортния клуб на Московския университет, бил винаги рационално организиран. Сутрин той отива с волгата си до централния пазар за пресни продукти. Към дванайсет се отбива за малко в университета, за да провери как вървят тренировките, провеждани от неговите помощници, и остава там най-много час, час и половина. В ранния следобед човек може да го срещне на улица „Ферсман“, в магазина на „Берьозка“, а вечер — в клуба на нумизматите на „Шаболовка“. С една дума, напрегнат живот с установен динамичен стереотип…

На улица „Ферсман“ били паркирани много коли, но черна волга с хлътнатина на десния преден калник все още нямало. Красниковски и Грязнов решили да почакат — били сигурни в агента, който им казал, че такава кола непременно ще дойде. А докато чакали, мрачно наблюдавали как един едър и висок капитан от ДАИ се разпорежда на кръстовището. Петък е оживен пазарен ден и представители на привилегированото съсловие: дипломати, висши министерски чиновници, инженери, работили в чужбина, както и хора, получаващи средства от свои роднини зад граница — непрекъснато пристигали да пазаруват във „валутката“ със своите волги, москвичи и жигули, купени пак така с валута от магазина при Лужнецкия мост.

Точно в три и тринайсет дошла черната волга с хлътнатина на десния преден калник. От нея слезли двама мъже. Единият, хилав и риж, облечен в кожено сако и дънки.

На това място от разказа си Грязнов неочаквано се разсмя:

— Бога ми, Сашок, и аз съм риж, ама такъв като него не бях виждал — дори очите му са рижи! — и с удоволствие си бодна едно шишче по карски.

Другият — снажен широкоплещест блондин, бил с елегантен кожух и лисичи калпак въпреки плюсовата температура. Те се отправили към вратата на „Берьозка“ и тогава Красниковски, който ръководел операцията, казал тихо: „Именно оня с кожуха ни трябва!“

След като се разбрали как да действат, Грязнов отишъл при капитана от ДАИ — нужна им била неговата помощ.

Хилавият и снажният се бавили в магазина двайсетина минути. Накрая излезли без покупки и бавно тръгнали към волгата. Широкоплещестият в кожуха крачел така спокойно и самоуверено, че човек трудно би се решил да го спре, затова изчакали двамата да се качат в колата. Когато хлопнала вратата, до нея тутакси се появил катаджията. Снажният неохотно слязъл, но все така невъзмутим. Докато капитанът тъпо проверявал документите на колата и шофьорската книжка — всичко било съвсем редовно, — до тях изникнал Грязнов. Такава била уговорката. Дебеловратият блондин поизвърнал глава и вперил очи в поднесената му служебна книжка от МУР — с квадратни червени корици и релефен герб на СССР. После се поогледал и видял застаналия отзад Красниковски, висок и мускулест, бивш боксьор от полутежка категория, в миналото бронзов медалист на страната.

— Спокойно, колега! — казал боксьорът.

— Няма проблем! — отговорил самбистът.

— По белези вашата кола прилича на една от списъка на издирваните — обяснил Грязнов. — Ще се наложи да отидем до „Петровка“, за да я подложим на оглед.

— Можете и тук да я огледате — възразил невъзмутимо блондинът.

— Там ни е по-удобно — не се съгласил майор Красниковски.

Волин (а това бил той, майорът го разпознал по снимката) не отговорил нищо. Позамислил се, след което огледал тримата мъже изпод вежди и кимнал:

— Добре, но надявам се, че няма да се бавим?

— Няма, няма! — успокоили го в един глас и тримата, защото макар и въоръжени, те се страхували от този як самбист: дявол знае какво може да им сервира, все пак е майстор на спорта! Току-виж му скимнало да окаже съпротива, а наоколо е пълно с хора!

На „Петровка“ пред входа на милицията Волин сам отворил капака на волгата, без да му напомнят. Помолили го да отвори и багажника. След кратко колебание той го отворил. Нещо яркозелено и червено им се набило в очи — няколко стегнати вързопа с кърпи за глава, по петдесет пликчета във всеки един. „Какво е това?“ — „Подаръци за роднините.“ — „Толкова много роднини ли имате?!… А «дипломатката» ваша ли е?“ — „Моя.“ — „Вземете я със себе си.“ Качили се с поемни лица на четвъртия етаж — да изготвят протокол. Романова предложила на Волин да покаже съдържанието на „дипломатката“. Той отново се поколебал, но после неохотно щракнал заключалките и вдигнал капака на куфарчето. В него имало пачки пари, бонове за валутните магазини на „Берьозка“ и… вносен пистолет със заглушител.

— С една дума, вземай поука, следователю, как трябва да се работи! — отбеляза самодоволно Грязнов, довършвайки разказа си за успехите на Втори отдел при МУР. Запали една от своите „Беломор“, издуха дълга струйка синкав дим, тръсна пепелта в чашата от кафе и лениво попита: — Какво ще кажеш, мой човек, хубава операция проведохме с Арик, нали?

На естрадата засвири малък оркестър. Аз кимнах — сиреч добре сте се справили, момчета. Обаче една мисъл ми пречеше да се радвам за успехите на Втори отдел: „Нима Волин, моят университетски треньор по самбо, е убиец?“

Позатягайки възела на вратовръзката си, полюбопитствах:

— А къде е сега треньорът? Волин де?

Грязнов удивено втренчи очи в мен и бавно попита:

— Ама ти да не го познаваш?

Свих рамене:

— Бегло, срещали сме се в спортния клуб. Та къде е сега?

— Там, където му е мястото. В нашия арест на „Петровка“…

— А хилката? — продължих да любопитствам.

— Той се оказа случаен спътник. Волин само го е „метнал“ до „Берьозка“, затова го пуснахме да си върви…

И Грязнов с небрежен жест хвърли двайсетачката си „и аз съм човек“ в чинийката, където вече лежеше сметката.

7.

20 ноември 1982 година

— Тогава бях на дванайсет-тринайсет години. Мама ме остави да сваря каша от елда и заръча след половин час да сваля тенджерата от огъня и да я покрия с одеяло. После отиде на работа. Това беше през зимната ваканция. След няколко минути дойде един съученик да ме вика за кино — да гледаме „Карнавална нощ“. Разбира се, аз на секундата забравих за кашата. — Меркулов дълбоко дръпна от своята „Димок“ и продължи: — И така, седим ние и гледаме кинопрегледа с новините, който хич не ни беше интересен, бъбрим си нещо и се смеем — салонът беше полупразен. Изведнъж чувам как дикторът произнася с един такъв тържествен глас: „… както и маршалът на Съветския съюз Гречко5!“ Можеш да си представиш как се стреснах — с ужас си помислих, че моята елда вече е загоряла. И наистина тя беше не само загоряла, но и изгоряла — засмя се той, — пак добре, че не стана пожар. А ти си се затръшкал за Чарли Чаплин и бележничето. Всичко това са дреболии, брат.

Смеем се, но аз виждам, че Меркулов поглежда часовника си — чака резултатите от комплексната експертиза по злополучното бележниче на Куприянова, което вчера бях връчил на Слава да предаде в научно-техническия отдел.

Имаме „черна събота“, днес е почивен ден, но ние усилено бачкаме. Изготвяме план за разследване на делото. Аз залягам на моето старо и олющено бюро, Меркулов — на своето, блестящо с огледалната си политура.

За първи път се занимавам с такава работа — студентските семинари и прокурорската практика не влизат в сметката, всичко онова бяха тестове, игра. Поглеждам крадешком към Меркулов — той се преструва, че не забелязва притесненията ми, и си попълва общия месечен график в органайзера. От време на време набира някакъв телефон — явно иска да говори с жена си в болницата, но все попада на заето. В интервалите между това занимание и съставянето на графика отваря средното чекмедже, вади някакъв стар джобен часовник и се опитва да го навие, с което ужасно ме нервира. Според мен тоя часовник отдавна е за боклука — стъклото му е счупено, а когато Меркулов го разтръсква, вътре нещо стърже като ръждиво желязо.

Разтварям широката разчертана тетрадка, изработена в печатницата на Главната прокуратура и озаглавена „План за разследване на делото“, и пиша в графата „Вероятни версии“:

А как сме с доказателствата по всяка версия? И ето че започвам да буксувам. Проблемът е, че доказателствата, с които разполагаме, не потвърждават нито една от моите версии, дори са в пълно противоречие с тях. Изваждам чист лист и започвам да чертая нещо като родословно дърво: в големи квадратчета означавам номерата на версиите, от тях прекарвам линии към по-малки квадратчета — субектите на престъплението, тоест лицата, които са ги извършили, и към правоъгълничета — наличните у нас доказателства. Получава се нещо страшно: квадратчетата увисват без всякаква връзка с правоъгълничетата, които образуват помежду си затворен кръг.

Меркулов бегло погледна към „творбата“ ми:

— С програмиране ли се занимавате през свободното си време, другарю Турецки?

После взе схемата ми на бюрото си и доста време я разучава. Аз дори се изпотих от напрежение.

— Всичко е правилно. Всичко е правилно, Саша — съвсем неочаквано за мен отбеляза той. — Но няма логика, не може и да има, защото самите убийства са неправилни.

Понякога Меркулов използва такива изрази, някак съвсем неточни, но аз го разбирам какво иска да каже. Въз основа на доказателствения материал това двойно убийство се оказва съвсем нелогично — „няма резон“. Моят началник се облакъти на бюрото и събра длани като за молитва. Тази негова поза показваше изключителната сериозност на ситуацията.

— Я да се опитаме, Александър Борисич, да си разкажем какво се е случило, без да правим дълбоки умозаключения.

… Виктор Николаевич Ракитин, който е началник на главно управление в Министерството на външната търговия и същевременно сътрудничи на Главното разузнавателно управление при Генщаба на Министерството на отбраната, както и на стратегическия отдел на КГБ, отива в парка Соколники, където се открива панаирът на електронна техника, за да се срещне с американския журналист Збигнев Подгурски. Носи със себе си чанта (Със секретни документи? Ценни предмети? Американска валута?). Целта на срещата е неясна. Изглежда, Ракитин не е бил професионален шпионин — твърде непредпазливо е от негова страна да остави на рецепцията в хотела бележка за Валерия с името на американеца. След Ракитин вървят двама мъже, които го: Следят? Охраняват? Преследват? Той не успява да се срещне с Подгурски. След известно време го намират убит по особено жесток начин. Чантата изчезва. Същата вечер в хотел „Централен“ е убита балерината Куприянова, с която по всяка вероятност Ракитин е имал любовна връзка. Убийците й търсят някакви дубликати, може би копия на онова, което е било в чантата. Арестуван е някой си Волин, на когото принадлежи намерената на местопрестъплението значка „Майстор на спорта“. В багажника на колата му е открит пистолет със заглушител. В МУР са сигурни, че Волин е единият от убийците.

Очевидно Меркулов не се задоволява с това просто решение. Остава да изчакаме резултатите от различните експертизи, аутопсиите и разпитите.

— Виж какво, Саша. Нещата при нас нещо не се връзват. Откровено казано, получава се пълна дивотия. — Той загаси угарката в пепелника и тутакси запали нова цигара. — Трябват ни контактите. Засега ще оставим Волин на МУР като гаранция, че ще стигнем до останалата бандитска паплач. Трябват ни контактите най-вече на Валерия…

Разбирам, че Меркулов се старае да вникне в логиката на престъпниците — от Ракитин те са се насочили към Куприянова. Значи от балерината ще тръгнат (или вече са тръгнали) по нейните връзки. Някъде бях чел, че престъпникът има сто пътя пред себе си и може да избере всеки от тях, А следователят — само един, онзи, по който е минал престъпникът. И ние с Меркулов трябваше да налучкаме този един-единствен път…

На вратата деликатно се почука и в кабинета влезе капитан Вячеслав Грязнов. Излъскан, лустросан като олимпийска рубла: изгладеният сив шинел добре прилягаше на върлинестата му фигура, а тесните капитански пагони сияеха от сребро.

— Разрешете, другарю стажант, да се обърна към другаря следовател! — присмехулно удари токове Грязнов. — По заповед на началника на МУР идвам на ваше пълно разпореждане!

С характерната непохватност на цивилен Меркулов опря длан до „гола глава“ и се подсмихна. Но явно усетил, че военният му поздрав излезе несполучлив, махна с ръка, което на негов език означаваше — хайде, Слава, влизай без церемонии, чувствай се като у дома си…

Грязнов разбра поканата му буквално, съблече шинела и най-безцеремонно се изтегна в креслото срещу новия си шеф.

— Ваш ли е тоя часовник, Константин Дмитрич?

Обзе ме глухо раздразнение — ние тук се блъскаме, видиш ли, като грешни дяволи, а тоя дългуч дойде да си прави шегички с нас. Но Меркулов с виновна усмивка започна да му обяснява:

— Подарък ми е от дядо ми, но веднъж забравих да го извадя от джоба и той се изпра заедно с панталона в пералнята. На стотната си година…

Зазвъня телефонът. Меркулов вдигна слушалката и с жест ни помоли да не шумим.

Грязнов се зае да разтоварва „дипломатката“ си. Извади подкова пушена наденица, кутийка червен хайвер, две бурканчета кьопоолу от тиквички, към половин кило филе от риба, мрежичка портокали и кутия шоколадови бонбони „Асорти“.

— Това е за Костя — прошепна ми той, — по-точно за благоверната му. В петък ни снабдяват с продукти и тоя път реших да дублирам — каквото купих за мен, това и за твоя началник!

Меркулов бе приключил разговора и с възхищение гледаше донесените от Слава богатства.

— Ее, много ти благодаря, приятел. Довечера с Лидочка ще си направим същински банкет. Имам чудесни новини — след няколко дни изписват моята Льоля, така че ще ни се облекчи животът. От мен не излезе готвач, страшно съм вързан в ръцете.

— Лошо е без жена, Константин Дмитрич, не ще и дума. Всъщност зависи на каква си попаднал. — Грязнов стисна и бездруго тънките си устни и присви очи. Знаех, че жена му го е напуснала преди година. След десет години съвместен живот. Но пък и не всяка би издържала мъжът й да работи в милицията, за него няма делници и празници, само работа…

— Колко ти дължа, Слава?

— Шестнайсет рубли и нула копейки. — Грязнов си бе възвърнал шеговития тон и бодро добави: — Мога да ви изчакам до заплатата.

— Да, ако обичаш. Всъщност сега имам шестнайсет рубли…

— Спокойно, другарю следовател — каза Грязнов, вадейки от „дипломатката“ си снопче книжа. — Донесъл съм ви тук малко работа, може би ще си намерите нещо полезно…

Меркулов тутакси измъкна акта със заключенията от експертизата на бележничето. Скочих от мястото си и започнах да чета иззад гърба му: от акта на съдебнографологичната експертиза следваше, че почеркът, с който е написано „На Леся — 15 р.“, принадлежи на гражданката В. С. Куприянова и че записката, е направена през последните две денонощия.

Не бях много наясно защо Меркулов се зарадва така на факта, че Валерия е писала тази бележка. Нима това не се разбираше от само себе си и по-рано?

После прегледахме заключенията от дактилоскопската експертиза — върху лачената корица на бележничето са открити множество пръстови отпечатъци, но само на балерината. При това неразмазани, съвсем отчетливи, което показва, че бележничето не е попадало в чужди ръце, дори и ако този „чужд“ е бил с ръкавици.

— Впрочем тая балерина няма нито приятелка, нито роднина на име Леся. „Претършувах“ целия театър и всички съседи.

— Как така „няма“?! — възмути се Меркулов. — Значи лошо си „тършувал“. Добре де, сам ще се оправя… „Няма“! Признай, че не си намерил, Слава, а не че „няма“. — Меркулов не на шега се бе ядосал, но Грязнов весело го успокои:

— Не се разстройвайте, Константин Дмитрич, за сметка на това съм ви донесъл скъп армаган от чужбина — и му подаде още една официална бумага:

Неочаквано с моя началник стана нещо изумително. Той бавно се надигна от бюрото и с плавни стъпки, кършейки дългото си тяло като солист на цигански ансамбъл, отиде в средата на кабинета. Плесна с ръце и като запя:

Започна да танцува и да се потупва смешно по токовете. Ние с Грязнов втрещено гледахме това любителско изпълнение. А следователят по особено важни дела прехласнато пееше:

След като се потупа от коленете до гърдите, Меркулов се поклони, каза „Благодаря за вниманието“ и отново седна зад бюрото си съвсем невъзмутим. Тогава дойде и нашият ред да се повеселим. Двамата с Грязнов избухнахме в луд смях и може би десетина минути цвилехме като коне. А междувременно Меркулов се бе вглъбил в съставянето на някакъв документ, но се виждаше как едва сдържа усмивката си.

Зазвъня телефонът. Меркулов вдигна и, кажи-речи, цяла минута слуша мълчаливо. Грязнов ми прошепна:

— Това беше от радост, че неговата Льоля се оправя…

Меркулов затвори, дописа документа и ми го подаде:

— Иди при дежурния прокурор Омелченко, нека го подпише и да му тури печат.

— Сега ли?

— Сега! — Меркулов погледна часовника си. — Обади се Романова. Днес е почивен ден и всички началства са отпрашили нанякъде извън града. Затова ме помоли да й подготвим една заповед за обиск и разрешение, да удължат задържането на Волин с три денонощия. Тя смята, че именно той е снажният блондин, който е убил Ракитин.

— И балерината — тържествуващо добави Грязнов.

— И балерината — повтори Меркулов без ентусиазъм.

— А вие, Константин Дмитрич — напористо продължи Грязнов, — смятате ли, че Волин… такова… наистина може да е убиецът?

Вместо отговор Меркулов каза:

— Ето какво, момчета. В три часа имам среща едновременно с три дами. Двете ви отстъпвам. Изберете си която искате — едната е на „Петровка“, другата на „Ленински проспект“. Всъщност не! — Той ме бодна в гърдите с дългия си пръст: — Ти, Саша, отиваш на „Ленински“, а Слава при Романова!

Изтичах до централната сграда при дежурния прокурор и буквално след три минути се върнах с готовата заповед в ръка. Грязнов ме чакаше, а Меркулов вече бе излязъл. Слава ми обясни, че много е бързал да отиде при жена си в болницата.

Отново зазвъня телефонът. Грязнов вдигна:

— Да-да, тъй вярно, другарю подполковник! Заповедта е у мен. Веднага тръгвам, Александра Ивановна, само ще откарам Турецки до моргата…

8.

Не, все пак тя е ужасно привлекателна жена! Би могла да стане холивудска звезда или в краен случай топмодел. А реже трупове! Направо да откачиш!

Наблюдавах точните и уверени движения на Рита. По реда на аутопсията тя даваше кратък коментар, както навремето професор Туманов в анатомичната зала на Втори медицински институт, където като студенти юристи провеждахме практическите занимания по съдебна медицина.

— … Този дефект на кожата, причинен от проникването на куршума в тялото, се нарича входно отверстие. Ето го точно под сърцето, виждаш ли, има кръгообразна форма, с по-разкъсани неравни краища…

Рита небрежно отпусна мъртвото тяло на масата, приповдигна главата и с рязко движение на скалпела го разряза от шията до чатала, при което върху колосаната й престилка плисна кръв. Откриха се органите в коремната кухина и червата. После сряза гръдния кош с малък трион, бръкна с ръка и измъкна отвътре куршума. Усетих как ми прилошава.

— Саша! Донесе ли другия куршум? — попита тя съвсем спокойно. — Преди да дойдеш, се обади Меркулов и каза, че е арестуван някакъв мъж с пистолет. Искам да сверя калибъра…

Извърнал очи, за да не гледам обезобразеното тяло, сложих в ръката й с окървавена ръкавица куршума, който ми беше дал Грязнов.

— Не… не е същият.

— Как да не е същият?

— Калибърът не е същият — уверено каза Рита, — този е 7.62, а тя е убита с деветмилиметров…

Рита прибра двата куршума в отделни целофанови пликчета и ми ги даде. Потреперих от отвращение — пликчетата бяха лепкави. Едва се сдържах да не изтичам до тоалетната да си измия ръцете.

А Рита вече режеше черепа с електрическото трионче. След минута-две започна да бучка с острия скалпел оголените сивкавобели полукълба на главния мозък, сякаш проверяваше гъби за червеи, и също като някой шаман си мърмореше нещо под нос. Заслушах се — „Чисто, чисто, чисто…“.

Някой влезе в анатомичната зала и се спря някъде зад мен.

— Тук не се влиза, гражданино! Кого търсите? — попита Рита.

Обърнах се.

Подпирайки се с ръка на малкото бюро, където експертите пишат своите заключения, стоеше непознат мъж. Среден на ръст, с широко, гладко обръснато лице, оредяла коса и големи рогови очила. Облечен елегантно, всичко на него беше чуждестранно производство. Той се прокашля и каза:

— Аз съм Куприянов, съпругът на Валя… По-скоро — бившият съпруг… Току-що пристигнах от Варшава… Валерия почти няма роднини, остана й само една леля, пък и тя е много болна. Именно лелята ми съобщи и ме помоли да дойда и попитам кога можем да направим погребението…

— Извинете, не знам малкото и бащиното ви име… — намесих се аз.

— Николай Петровия.

— Николай Петровия, говори ли ви нещо името „Леся“? „Олеся“? Може би Валерия Сергеевна е имала приятелка или роднина с такова или сходно име?

— Леся? — той замислено поклати глава, но някак неуверено. — Не, не. Не се сещам.

— Ще ви помоля, Николай Петровия, ако си спомните, да се обадите на този телефон. — Взех листче от бюрото и му написах телефона на Меркулов.

— Да-да, непременно.

Рита любезно му предложи да поизчака в коридора и той, като постоя още малко, излезе, бършейки очите си с длан. „Ето че се състоя идентификацията — помислих си. — Впрочем няма нужда от никакъв протокол, половин Москва може да потвърди, че тази жена е балерината Валерия Куприянова.“

След двайсетина минути Рита каза на санитаря да зашие трупа и като свали ръкавиците и старателно изми ръцете си на чешмата, излезе в коридора. Аз я последвах. Куприянов умърлушено крачеше напред-назад. Рита се насочи към дървените кресла с подвижна седалка като в киносалон, седна и потупвайки с длан съседната седалка, покани Куприянов да седне до нея. Той послушно се отпусна, подпря лакти на коленете си и захлупи лице в шепи. Рита ми направи знак да ги оставя сами. Тръгнах към лекарската стая и преди да вляза, се обърнах — Рита съчувствено галеше Куприянов по рамото.

След десетина минути тя влезе в ординаторската, където ние със санитарката вече пиехме кафе, и заяви, че е освободила тялото на Куприянова, за да го погребат. Естествено, аз трябваше да възразя: „Превишавате правата си, доктор Счастлива“, но премълчах. Нямаше смисъл да се обаждам, би прозвучало като каприз — всичко с трупа бе изяснено, пък и не можех да отменя погребението.

Никак не ми се искаше Рита да си тръгне за вкъщи.

— Ще пиеш ли кафе? — нищо друго не се осмелих да й предложа.

— Кафето тук е ужасно. — Тя отиде до олющеното шкафче и взе палтото си.

— Да идем у дома, имам истинско арменско джезве — медно. Ще си сварим чудесно кафе.

От вълнение поканата ми прозвуча твърде жизнерадостно. С ужас очаквах, че сега Рита ще се обърне и ще ми откаже с някаква насмешка или ще ми изтананика, както вече го направи веднъж: „Не ми е нужен Саша Турецки, пък и в Африка не искам да отида!“ Рита наистина се обърна и съвсем сериозно ме погледна в очите, помълча няколко секунди, прегърнала палтото си като дете, после тихо и кой знае защо някак тъжно каза:

— Ако си свободен, да отидем при моите приятели, а? — И припряно допълни по-бодро: — Те са малко откачени, но ужасно мили момчета. Само трябва да се отбием някъде да купим пиене…

Лелката, която любопитно се вслушваше в разговора ни, със задоволство похлупи върху чинийката празната чаша от кафе и одобрително промърмори:

— Ами тъй де, вървете, повеселете се. Че то туй на кво прилича — млади хора по цял ден да се ровят в лайна…

9.

Човешкият живот е като фланелка на райета: върви на ивици — ту черна, ту бяла. Но ако някой извади късмет, бялата продължава повече време. Както сега например — обискът в квартирата на Волин мина с необичаен успех.

Докато аз съм присъствал на аутопсията, оперативната група, получила от нас заповед за обиск, потегля към Давидково, където е домът на Волин. В квартирата му открива не само гимнастически пружини, гири и щанги, но и маса пакети с дефицитни кърпи за глава, множество чували с икони, черковни съдове и старинни вещи с музейна ценност. Сребърни монети с общо тегло над един центнер! Ордени от благородни метали — 75 броя. Същински музеен склад, а не жилище. После — няколко портативни радиостанции, чуждестранно производство, с които може да се поддържа връзка в радиус от пет-шест километра. А зад хладилника — купчина приспособления за обир: въжени стълби, ножовки, ножици за метал, чували.

Почервенелият от възбуда майор Красниковски едва сдържал радостта си. През последните два месеца в МУР се била натрупала доста пъстра информация за действията на някаква банда — от няколко апартамента били откраднати антикварни предмети… В клуба на нумизматите един от колекционерите постоянно сменял колите си — идвал ту с лада, ту с нива, ту с волта… Бил задържан мъж, който продавал икони на чужденците… И така нататък. На оперативките в отдела неведнъж била поставяна задачата да се изясни дали няма някаква връзка между тези толкова различни факти. И ето че сега извадили страхотен късмет!

10.

След като изчакахме половин час на опашката за водка, ние се понесохме по „Люсиновска“ в посока към Даниловския пазар. Прехвърчаха снежинки и Рита пусна чистачките.

— А по какъв повод е купонът?

— По никакъв. Просто така. Впрочем днес е Денят на артилериста. В известен смисъл и аз съм артилеристка. — „Е, не е кой знае каква връзката“, помислих си, тъй като знаех, че мъжът й командва артилерийска дивизия в Афганистан.

Сякаш отгатнала мислите ми, Рита допълни:

— Нали цяла година работих в Афганистан, та сега „Склифософски“ ми изглежда курорт в сравнение с оня кошмар. Всеки ден по десетки убити и ранени. И наши, и чужди…

И таз добра! На ти сега холивудска звезда! Неволно погледнах елегантните ръкавици на волана.

— Наистина за тоя кошмар плащат с валута. Така успях да си купя колата. Но всичко това остана в миналото…

„Нямам нищо против и мъжът ти да е останал в миналото!“ — мина ми през ум.

Сякаш пак отгатнала мислите ми, Рита подхвърли тихо, почти нечуто:

— С ролята на генералша също не можах да се справя — и рязко натисна газта.

На един остър завой колата поднесе и ние излязохме на огромна заснежена пустош, сред която се виждаше ниска, сякаш враснала в земята къщурка. Рита изключи двигателя. Несръчно се измъкнах през вратата с двете бутилки в ръце. Подхлъзвайки се с ботушките по мокрия сняг, Рита изтича до малкото прозорче и почука, сякаш даваше морзов сигнал — раз-два, раз-два-три. После ме хвана с двете ръце под ръка, заобиколихме къщурката и стигнахме пред вратата. Недалече от нея съгледах… огромен син форд, който дотолкова не се връзваше с тая пустош и прихлупената къщурка, че за мен животът започна да губи своята реалност.

Вратата, се отвори и сякаш изпод земята изникна дребничък мъж с брада и светли очи:

— Ритунчик, съкровище, сто години не съм те виждал! Заповядайте, Саша. Аз съм Георгий, владетелят на тоя дворец.

„Че кога е успяла Рита да му каже за мен?!“ — помислих си и сърцето ми трепна от някакво радостно предчувствие.

Междувременно домакинът внимателно взе от ръцете ми двете бутилки и като ги огледа с влюбен поглед, нежно целуна едната, после другата.

Когато влязохме в стаята, се чуха ликуващи викове по повод пристигането на нови запаси от алкохол, някой изпълни на пиано тържествен туш: „Свирете, фанфари, в чест на победата!“ Отначало не можех да различа нищо в гъстия тютюнев дим и полумрака. Георгий, или просто Жора, се опитваше да ми представи участниците в купона. Върху перваза на прозореца седеше красива дебелана с тъжно лице.

— Казвам се Альона — подхвърли тя с някакво отчаяние в гласа.

— Тя донесе пачата — издекламира някой с театрален баритон.

И тогава видях, че пред пианото седи не друг, а прочутият актьор от театър „Съвременник“ Валентин Никулин.

— Е, Валка го познаваш, разбира се — махна към него Жора. — А това е Сеня.

Пълният мъж с кръгли очила скочи от мястото си и изкозирува:

— Семьон Щейнбок, химик-разузнавач!

Всички много се изненадаха, сякаш за пръв път чуваха това.

— Ще поясня — продължи в същия дух Сеня. — Със специално правителствено разпореждане аз съм зачислен в групата на ПВО по откриване на бактериологично заразени места. В случай на бактериологично нападение от въздуха ме обличат в специална престилка и ме пращат напред. Аз пълзя и ако се върна жив — военните части може да тръгват. Ако не се върна, значи територията е заразена.

Всички избухнаха в смях. Дори Альона. От другия край на стаята се провикнаха в един глас двама брадати младежи:

— А ние сме от ФБР! — и продължиха разгорещено да обсъждат нещо.

— Лъжат! Те са ми колеги по халтура — каза Жора.

Поогледах се и едва сега разбрах, че всъщност това огромно помещение е художническо ателие. Покрай стените стояха завършени и недовършени платна в тъмнокафеникави тонове, сред тях имаше много портрети на Альона — с и без дрехи. Всички платна много ми харесаха въпреки мрачните си тонове.

Химикът разузнавач започна да налива водка в дебелите многостенни водни чаши, всички насядаха около продълговатата холна маса, върху която имаше огромна дървена купа с остатъци от пача и някаква салата.

— А следователите как пият — с водни или малки чаши? — попита ехидно Сеня.

Такаа! Значи и за следователите им е известно. Погледнах крадешком Рита, но тя усети погледа ми и си придаде най-невинен вид.

— С половин водни — отговорих.

Кой знае защо всички ми изръкопляскаха, включително и разузнавачът.

Рита тихичко ми каза на ухото — „За нас!“. Имах чувството, че всичко това е сън.

Никулин налапа огромно парче от пачата и отново седна на въртящата се табуретка пред пианото.

— А сега, народе, ще ви изпълня едно нещо — същинско бижу! — каза с пълна уста и като преглътна, запя:

Най-доволен от изпълнението си беше самият Никулин. Дълго се киска, оголил пожълтелите си от тютюна конски зъби, и без всякакъв преход засвири нещо необикновено сантиментално и тъжно, при което заприлича на болен стар клоун. Започнахме да танцуваме — аз с Рита, Жора с Альона. Земята се люлееше под краката ми. Стисках Рита в прегръдките си, тя докосваше с устни бузата ми, виждах смущение в сивите й очи. Нереалността на ситуацията приемаше катастрофални размери…

Неочаквано Валентин рязко спря да свири и се провикна:

— Защо дамите ни са толкова малко бе, момчета?!

В същия миг се почука бързо и енергично по стъклото на прозореца.

Валентин скочи като ужилен от табуретката и с вопъл „Инка!“ се втурна не към вратата, а към масата.

— Жора, задръж я! — с изненадващ дискант писна той след Жора, който бе тръгнал да отвори на новодошлата Инка. После си наля пълна чаша водка, изпи я на един дъх и се замята около масата да търси мезе. Ние се превивахме от смях. Очевидно Никулин не бе имал предвид съпругата си, когато каза, че дамите ни са малко.

Накрая Жора се престори, че е успял да отключи, и в стаята влетя въпросната Инка. Никулин вече седеше пред пианото и блажено пееше нещо на Булат Окуджава. Съпругата го изгледа с подозрение, но явно в момента я интересуваше нещо друго. Без никакво „здрасти“ и с ръце на кръста тя попита строго:

— Кой от вас е с форда?

Всички мълчаха. Изведнъж Альона се обади с тъничък гласец:

— Да предположим, аз.

— Откъде си го взела? — продължи настървено да разпитва Инка.

— Да предположим, от един американец — отговори Альона и кой знае защо горчиво се разплака.

Жора показа юмрук на Инка и отиде да утешава безутешната Альона, като я галеше по коленете и размазваше сълзите по бузите й.

Ох, боже! Давех се от смях, представяйки си как тъжната дебелана кара пачата с форда.

А Инка седна до съпруга си и впери в него прекрасните си сини очи, но не в израз на любов, а стараейки се да прецени до каква степен се е натряскал. Тази жена определено не ми импонираше въпреки красивите си очи. Тя ме връщаше от небето на земята. Но аз не исках да ме връщат от рая и затова решително отидох при Рита и като я прегърнах през рамо, казах тихо:

— Да идем у нас.

Рита поклати глава и спокойно отговори:

— Не, ще идем у дома.

11.

По същото време в кабинета си Шура Романова се мъчеше да разпита Волин, но майсторът на спорта мълчеше като глухоням. Тя обаче не губеше търпение.

Романова служеше в МУР вече двайсет и пет години, от които почти петнайсет като началник на Втори отдел, и през тези петнайсет не бе видяла минутка покой. Друг на нейно място отдавна би полудял, би станал зъл и заядлив. Но Шура имаше здрави нерви и изключителна енергия. Трудно можеше човек да я удиви с нещо. Дори да й се явеше някой марсианец със самопризнание, тя тутакси би го приела като нещо съвсем естествено.

Сега спокойно съзерцаваше този красив мъжага с ясното съзнание, че след ден-два, когато се нагълта с мръсотиите във вътрешния затвор, където най-добрите й агенти ще го обработят както трябва, мъжагата ще се огъне и ще проговори. И по-големи храбреци от него е пречупвала през двайсет и пет годишната си служба…

12.

21 ноември 1982 година

Събуди ме остър звън. Поотворих очи и видях как Рита се протегна към будилника. Отново настъпи тишина.

— Поспи още — каза тя, — тая седмица ти беше тежка.

Сънено се сгуших до крехкото й рамо, но по някое време решително я притеглих към себе си и тя с готовност отвърна на ласките ми…

Не можех да разбера какво ме бе събудило отново. Лежах със затворени очи и се мъчех да си припомня съня. В носа ме удари силната миризма на горещо кафе. Браво! Скочих от леглото и като видях, че съм гол, дръпнах чаршафа, увих се с него и хукнах към банята. Хладкият душ окончателно ме ободри и ми върна спомените от чудесната нощ.

Рита дойде от кухнята в нещо неимоверно пухкаво, пепеленорусата й коса бе събрана на тила в конска опашка. Остави подноса с кафе и пържени филийки на масичката, приближи се и като ме прегърна през врата, силно се притисна до мен.

— Рита… — сърцето ми преливаше от нежност.

Седнахме на дивана. С усилие дъвчех вкусните филийки — неясно чувство на тревога ме беше свило под лъжичката.

— Какво ти е, Саша?

Понечих да кажа, че няма проблем, всичко ми е тип-топ, но като я погледнах в очите, не се сдържах и тъжно изтананиках:

— „Жена си ти на друг…“

Рита взе, или по-точно сграбчи цигарената кутия, но тя се оказа празна. Аз също нямах цигари — снощната компания ми бе помогнала да ги изпуша.

Мълчаливо пиехме кафето. Чаша след чаша.

Телефонен звън разцепи напрегнатата тишина. Рита стреснато вдигна слушалката.

— Да — едва чуто пророни. После дълго слуша, на лицето й се изписваше все по-объркано изражение, пусна слушалката на коленете си и прошепна: — Меркулов. Търси тебе.

От изненада съборих кафеника върху дивана, утайката от кафето се разпръсна по тапицерията на отвратителни тъмни петна. Двамата с Рита се наведохме да вдигнем търкулналия се на пода кафеник и силно си чукнахме главите. Сграбчих слушалката и ревнах:

— Какво има, Константин Дмитрич?!

Той дълго се прокашля на другия край на жицата — прилагаше хитростите на стария Хотабич, даваше ми време да се окопитя.

— Ами аз вече обясних на Риточка (Риточка!!!) каква е работата, Саша. Налага се спешно да заминем до провинцията. Трябвате ми ти, Рита и колата й. Ще извиняваш, приятел, ама така се получи, че те „изчислих“ къде си…

Притискайки студени петаци до ударените места на челата си, ние се качихме в ладата и се понесохме по пустата „Фрунзенска крайбрежна“ към Кримския мост. Завихме по „Садовое колцо“. Вече не ме беше яд на Меркулов, макар че все още се чудех как така е успял да ме „изчисли“…

Рита, изглежда, се радваше на нашето приключение, бъбрехме си за разни неща и аз бях щастлив, почти щастлив. След някаква сложна маневра на Колхозния площад навлязохме в проспект „Мир“ и Рита рязко спря пред един павилион за цигари.

— Няма „Столични“ — гледайки някъде в пространството, отговори продавачът.

— Без ресто — добил вече опит, казах аз колкото се може по-тайнствено.

Мъжът измъкна някъде изотдолу цял стек.

Кой знае защо Меркулов ни беше определил среща не пред „Дом на обувката“ — живееше в същата сграда на седмия етаж, — а в блъсканицата на ВДНХ6. Още отдалече видяхме как от изложбените каси се отдели високата му фигура. Беше в кафяв балтон. Изглежда, бе решил да смени прокурорския шинел с цивилно облекло, тъй като днес беше неделя.

— Здравейте, деца. Извинете, че ви развалям почивката, но това пътуване е страшно наложително — започна да обяснява той, докато се наместваше тромаво на задната седалка. Забелязах, че джобът на балтона му е подозрително издут. Уловил погледа ми, Меркулов успокоително допълни: — Взех си валтера, просто така, за всеки случай.

Това вече подсказваше, че работата е сериозна.

— Риточка, ще караш само по Ярославското шосе, никъде няма да отбиваш. Отиваме в Болшево, а там вече ще търсим адреса. Ето го — кооператив „Лястовичка“, на ъгъла на улица „Тургенев“ и 19-а просека. Люциан Германович Ромадин.

От хрумналата ми догадка чак сърцето ми подскочи. Извърнах се към Меркулов:

— Леся?

Той кимна многозначително и с няколко думи обясни как е стигнал до този Ромадин…

… Николай Петровия Куприянов се прибрал от моргата, обзет от дълбока скръб и отчаяние. И макар че бил загубил своята Валя много, много по-рано, сега той не можел да се примири с мисълта, че тя не е вече сред живите. Няколко часа седял в антрето на жилището си, тъпо загледан в една точка. Пред очите му все още била страшната гледка в моргата — неговата Валя, единствената му любов, лежи мъртва и обезобразена от скалпела на патологоанатома, тази млада, красива и толкова мила жена. Странно. Онзи млад следовател не го подложил на разпит. Макар че сигурно „на тях“ вече им е било известно, че полковникът от Генщаба Куприянов е бил зад граница — във Варшава, — когато е станало това страшно убийство. Всъщност следователят се поинтересувал за някаква приятелка на Валя със странното име… Лада?… Не, не… Леся? Да, именно Леся. Той отново се опитал да си спомни коя е тази Леся. Леся, Леся… Ами да, разбира се — не Леся, а Льося — Льосик! Така наричала Валечка първия си учител по музика — Люциан Германович Ромадин, който е вече пенсионер и отглежда цветя в Болшево. Куприянов се защурал от стая в стая — какво да прави? Защото „те“ не задават въпроси без причина. Навярно за „тях“ е много важно да издирят Льосик!

Той извадил хартийката с телефона, който му дал младият следовател — „Константин Дмитриевич Меркулов, 269-11-32“. Естествено, никой не вдигнал в съботната нощ. Тогава набрал справки — 09. Цял час набирал — давало му все заето. Накрая успял да се свърже. Отначало телефонистката категорично отказала да търси номера по име:

— Не правим справки без адреса, гражданино!

Куприянов дълго я умолявал да му даде телефоните на всички Меркулови К. Д. в Москва. Накрая тя се съгласила…

— И най-интересното е, че аз се оказах уникален — кой знае защо гордо завърши разказа си Меркулов, — един-единствен К. Д. Меркулов в цяла Москва! И така, Куприянов все пак успя да ме хване днес в единайсет и половина. Сутринта водих Лидочка в Останкино на тренировка — нали тренира фигурно пързаляне!

Ярославското шосе се превърна в разбит и разкалян междуградски път. Насрещните коли ни заливаха с потоци рядка кал, чистачките не можеха да се справят с определената им работа. Задното стъкло на ладата бе покрито с жълти пръски. Най-после Рита обяви:

— Болшево.

Едва забележимата стрелка на пътен знак посочваше, че трябва да завием надясно. Минахме през железопътния прелез и влязохме в селото.

— Сега трябва да разпитваме колкото се може по-малко — каза Меркулов.

В същия миг ни застигна с мотоциклет някакъв младеж, но когато свали каската, се оказа девойка с буйна медноруса коса. Тя бързо ориентира Рита накъде да кара и няколко минути по-късно, след като завихме надясно в края на улицата, вече пълзяхме нагоре по стръмен и тесен път. Той заобикаляше някаква гора, а после продължаваше почти успоредно на шосето, което оставаше доста по-долу, в низината. След широк завой пътят се отклони от шосето и ние се озовахме в някаква дива местност. Под полегатия склон от едната ни страна се простираха черни угари със зимна пшеница, на хоризонта се проточваше синкавосивата ивица на висока гъста гора. Пътят се стесни почти до габаритите на средно голям камион. Обърнах се към Меркулов:

— Даа, пеша не може да се дойде тук, сигурно от гарата има най-малко петнайсет километра.

Рита погледна километража:

— Тринайсет километра и шестстотин метра.

Минахме още един километър и стигнахме пред висока дървена арка с надпис „Вилностроителен кооператив Лястовичка“. Наоколо не се виждаше жив човек — повечето вили бяха летни. Буксувайки, продължихме по широка улица, осеяна от двете страни с камари строителен материал.

— И как ще я намерим сега тая улица „Тургенев“? — промърмори Меркулов.

Рита спря колата и отвори страничното стъкло:

— Движим се по нея!

Видях лек дим от комина на една двуетажна вила в дъното на улицата.

— Може би оная там е къщата, която търсим?

Рита включи на скорост, но колата само изрева, без да потегли. Слязохме — задните колела бяха заседнали в хлъзгава дупка. Рита виновно разпери ръце. То си беше за яд, защото на четири–пет метра отпред започваше асфалт. Но нямаше какво да се прави — газейки до глезени в рядката кал, излязохме на асфалта и след няколко минути стигнахме на желания адрес. На един телеграфен стълб бе закачена дъсчица с надпис „19–а просека“. Къщата бе отделена от пътя с жив плет от храсти — управлението на вилните кооперативи не разрешаваше да се зидат огради. На едно място храстите се разделяха, откривайки малка алея, постлана с натрошени тухли. Навлязохме в едно царство на красота и спокойствие — вечнозелени чимшири и ели образуваха прекрасен лабиринт, който ни отведе до стара къща. Тръгнахме да я заобиколим, за да открием входа. Неочаквано Рита се закова на място и плахо възкликна:

— Оо!

Точно на пътя ни, недалеч от площадката пред вратата, лежеше, протегнал едрите си лапи и изплезил език, огромен нюфаундленд. Меркулов се притесни:

— И какво ще правим сега?!

Аз повиках тихо:

— Люциан Германович!

Рунтавият пес се изправи и отваряйки грамадната си паст, се прозя с лъвски рев. Някъде иззад къщата се чуха жвакащи стъпки и старчески глас попита:

— Какво има, Мистър?

Мистър басово излая един път и отново легна, снизходително притваряйки очи с баскервилските си клепки. Иззад къщата се показа много висок, много слаб и много стар мъж с гумени ботуши, ватенка и гологлав. Редките кичури на дългата му побеляла коса подскачаха като перушина при всяка негова крачка.

— С какво мога да ви услужа, другари? Да не сте сбъркали адреса?

— Не, не мисля. Вие ли сте другарят Ромадин?

— Да. Боже, че на кого може да притрябвам аз?! Но заповядайте, влезте… Всъщност днес нямаме електричество, пък и аз отоплявам само една стая…

13.

Недалеч от тролейбусната спирка, на ъгъла на проспект „Калинин“ и булевард „Суворов“, спокойно стояха двама мъже. Те стояха там още от дванайсет часа, за да наблюдават влизащите в Дома на журналиста хора.

— Ето го твоя Грязнов — каза единият, когато от подлеза се показа висока фигура с палто от черна кожа и също такова каскетче.

— Е, всичко е хубаво, когато завършва хубаво — отбеляза вторият, — в бара може да обърна чашка-две за загрявка.

Той нахлупи меката си шапка и влезе след Грязнов във фоайето на Дома на журналиста.

Погълнат от мисли, опитният оперативник Грязнов не забеляза, че му се е лепнала „опашка“.

Въпреки ранния час прочутото бирхале на не по-малко прочутия Дом на журналиста бе пълно с хора — всички пейки до дългите маси бяха заети. Грязнов се нареди на опашката за бира и търпеливо изчака реда си. След десетина минути се озова на бара, зад който стоеше красива барманка с колосана бяла шапчица, кацнала на безупречната й фризура.

— Виж ти, Славик! — зарадва се тя и вторачи в него котешките си очи. — На какво сме днес — водка или коняк?

— Здравей, Тоня! — сведе се над бара Грязнов. — Няма да пия, дошъл съм по работа.

Оголила в усмивка златото в устата си, Тоня продължаваше да налива пенещата се бира в тумбестите халби.

— Кой ти трябва? — заговорнически му намигна зеленооката Тоня, която от десет години беше агент на милицията.

— Брадат мъж с диамантена гривна… Често си сменя колите, имал е лада, после „Волга-24“, сега кара фолксваген… Знаеш ли го?

— Иди при Владимиров, нашия управител. Кажи му, че аз те пращам. Ще ти помогне… Следващият! — подвикна Тоня.

Грязнов се качи на първия етаж, седна на бара, запали последната си цигара, смачка пакетчето и го остави в пепелника.

— Какво да бъде? — дойде барманът, двайсетинагодишен младеж.

— Извикайте Владимиров. Кажете, че ме праща Тоня… — каза Грязнов и като видя, че мъжът на съседното столче пие коняк, добави: — Дайте ми и коняк, сто грама… не, сто и петдесет!

След няколко минути се появи Владимиров, придружен от младия барман. Късогледо впери очи в Грязнов, свали очилата и започна да ги бърше.

— Аз съм от МУР… — реши да се представи Грязнов.

Но Владимиров го прекъсна:

— Знам. Току-що говорих с Тоня. Търсите Володя Казаков. Ще дойде, но по-късно… Обикновено идва към единайсет с разни авантаджии от рода на… Ерик Липа, сценариста от Мос-филм. Познавате ли го?

Грязнов поклати глава.

— И слава богу — неизвестно защо се зарадва Владимиров, — най-добре е човек да избягва подобни шмекери! Заглавикат те и ти изпразват кесията!

— Кой това? Казаков ли? — опита се да уточни Грязнов.

— Не бе, Ерик… Липа — отговори управителят. Явно до гуша му бе дошло от сценариста.

— За Липа ще приказваме после! — бързо каза Грязнов.

— Сега ме интересува само Казаков. Само той! Къде мога да го намеря?

Управителят се изненада:

— Как къде?! Ми както винаги — при кончетата!

Грязнов дълбоко въздъхна и хвърли едно око към мъжа на съседното столче. Той бе изпил коняка си и се бе зачел в „Съветски спорт“ — очевидно разговорът им не го интересуваше. Грязнов извади от джоба си бележник и химикалка и готов да запише адреса, повтори въпроса в нов вариант:

— Другарю Владимиров, на чист руски език ви питам, къде мога да намеря сега Казаков?

Владимиров вдигна ръце и възкликна:

— Господи! Ама това милиционерите вярно сте били тъпанари! Цяла Москва знае, че в неделя Володя Казаков е на хиподрума…

14.

Старият маестро Люциан Германович Ромадин ридаеше с глас. В гърлото му нещо така клокочеше, че аз се уплаших да не умре. Рита се опитваше да пъхне в устата му лъжица с някакви капки. Меркулов мрачно гледаше в пода.

— Извинете ме, за бога — най-после проговори старецът, — нали знам Валечка от шестгодишна, беше ми като внучка. Цялото ми семейство загина при Ленинградската блокада, много си я обичах. — Стана от пейката и добави: — Разбирам, че сте ме потърсили не само да… Ей сега се връщам…

Той облече ватенката и излезе. Двамата с Меркулов отидохме до прозореца. Ромадин влезе в бараката отсреща. След петнайсетина минути се върна с пълен бакър картофи, буркан кисели краставички и шише с някаква мътна течност. Втурнахме се с Рита да му помагаме. Аз донесох една кофа с въглища и ги изсипах в печката. Рита белеше картофите. Меркулов и Люциан Германович седяха до масата и тихо си приказваха.

— Последния път Валечка дойде да ме навести миналата неделя… Не, не беше сама. С нея беше и нейният обожател. Тя винаги е имала много обожатели… Не-не, с Николай Петрович се разведе, защото той много пиеше, макар и да е полковник… Пък и защо да крия това, нея вече я няма. Забравих му фамилното име, наричахме го Виктор Николаевич… Да, понякога вземаше от мен пари на заем, нали имам доходна работа — след като се пенсионирах, започнах да отглеждам цветя…

Заслушвах се с интерес.

— Не, Константин Дмитриевич, последния път дойде просто така. Пристигнаха с черната волга, поседяха час-два и си заминаха… А-а да, забравих да кажа, че доста време разглеждаха оранжерията ми…

— Имате оранжерия? — трепна Меркулов.

— Че как иначе! Всичкото ми богатство е в тая оранжерия! И зиме, и лете такива чудеса стават там! Ако ви интересува…

— Да, много ме интересува. Александър Борисович, Рита!

Отворих уста да го подсетя за поемни лица, но Меркулов вече бе излязъл и почти тичаше, изпреварвайки нашия домакин, до когото крачеше Мистър с тихо ръмжене.

Оранжерията изобщо не се виждаше от кичестите ели. Ромадин отвори вратата и ние влязохме в душна и стара постройка, покрита с полиетилен. Рита плесна с ръце от възхищение, пък и гледката бе наистина възхитителна. При бледата светлина на гаснещия ноемврийски ден оранжерията напомняше подземна пещера. По изкуствени хълмчета струяха ручеи, над тях пърхаха пеперуди — точно както през лятото.

— Каква красота! — възторжено се обърнах към Меркулов, но лицето на моя началник беше безизразно. Той взе от Ромадин фенерчето и започна да оглежда пода. В един ъгъл имаше нисък стелаж с някакви сандъчета. С двуметров скок Меркулов отиде там и рязко попита:

— Какво има тук?

— О, това е най-голямото ми богатство — почти уплашено заговори старецът, — различни видове рози, например „Калифорния“, „Японка“… Разбира се, това още не са цветя, а разсад…

Но всичко вече беше ясно. Светлинното зайче затича по сандъчетата — на ъглите им имаше маркировъчни знаци: „1 р.“, „2 р.“… Двамата с Костя извадихме сандъчето, отбелязано с „15 р.“.

— Извинете, Люциан Германович, ще се наложи да ви съсипя тоя разсад.

Кой знае защо старецът безпомощно погледна Рита, сякаш търсеше закрила. Но Меркулов вече изскубваше от рохкавата пръст крехките стъбълца на бъдещото чудо на природата и измъкна нещо продълговато, увито с обикновена мушама.

Пак се опитах да напомня за поемни лица, но Меркулов яростно възкликна:

— Майната му, да вървят по дяволите…

Люциан Германович се прекръсти…

15.

Знаете ли какво е финал при конно състезание с двуколки? Финал се наричат последните сто метра до финалната линия. Конят трябва да пробяга това разстояние с максимална скорост, ако ще след линията да се строполи мъртъв. Това си е негов проблем! Финалът означава изключително напрежение на силите и за да се изстискат те докрай, шибат коня с камшика до кръв…

Грязнов се появи на Московския хиподрум в три и половина. Беше доста топло за края на ноември — плюс пет-шест градуса. Състезанията бяха в пълен разгар. Към финалната отсечка след четвъртата обиколка галопираше Топаз, любимецът на публиката, каран от прочутия жокей Хаджимуратов.

Като размаха под носа на контрольорката своята служебна карта, Грязнов отиде на централната трибуна и седна недалече от входа. Трябваше на всяка цена да открие букмейкъра по прякор Анджела Дейвис.

Хиподрумът бучеше като разбунен кошер. Наближаваше финалът. Състезанието печелеше не любимецът на публиката Топаз, а един „тъмен кон“ — жребецът Гранит.

„Остават само двеста метра! В лидерската група са Топаз, Гранит и Астра — крещеше коментаторът и гласът му отразяваше цялото напрежение, обзело публиката. — Последните сто метра! Гранит води на Топаз с половин тяло преднина, трета е Астра… Ето — наближават финалната линия. Още десет метра…“

— Хайде, Топаз, изяж ги, красавецо!… Стига спа, Мурат!… Давай, Гранит, давай, миличък! — крещеше възбудената тълпа. Хората наскачаха от местата си, качваха се по пейките и оградките, тичаха по стълбите надолу към мястото на финала.

— Нали ви казах, че Гранит ще спечели с шанс десет към едно! — с прегракнал глас подвикваше висок здравеняк с буйна къдрава коса. „Това ще да е Анджела Дейвис“ — реши Грязнов. Къдрокосият стоеше на гърбицата при входа и размахваше листа със залозите, а наоколо му се трупаха играчите.

Преди да тръгне за хиподрума, Грязнов бе направил в МУР някои справки за гражданина Аваков, по прякор Анджела Дейвис, и сега разполагаше със сигурен компрометиращ материал, че той е измамник и мошеник. Ето защо се надяваше да постигне споразумение с него: ще му обещае да унищожи компроматите, ако даде информация за „краля на хиподрума“. Грязнов се бе запасил и с други интересни факти.

От тях ставаше ясно, че над петдесет години Московският хиподрум издържа вече две столични структури. Едната от тях е Болшой театър, който още от времето на Александър III — по неговата царска воля — се подпомага с част от приходите на хиподрума. Втората е московската мафия, която не само че взема лъвския пай за себе си, но и подхранва московската милиция и КГБ. И най-интересно беше, че през тези петдесет и няколко години нямаше случай на измама в разчетните сметки от страна на букмейкърите. И това беше заслуга на мафията — четирите клана, които фактически управляваха хиподрума. Всеки служител на тази империя, всеки букмейкър добре знаеше, че излъже ли клиента при разплащането, господарят ще го убие, както беше убит олимпийският шампион по бокс Валерий Попенченко, дръзнал да се опълчи срещу мафиотските главатари…

В ложата си съдията се сведе над черно-бялата снимка, като се опитваше да разбере коя от двете муцуни е на Топаз и коя на Гранит.

Неочаквано от хиподрума дойде един работник и пъхна в ръцете му лист от бележник. На него имаше стълбица от цифри: 1 — 2; 2 — 5; 3 — 3, а под нея — четири подписа. Съдията се ориентира на секундата и обяви: „Първи финишира Гранит, втора — Астра, трети — Топаз.“ Той не можеше да пренебрегне решението на „Голямата четворка“…

Володя Казаков, млад мъж с импозантна брада и сиво елегантно палто, вдигна до очите си цайсовия полеви бинокъл, за да види по-добре как „подчинените“ му — букмейкърите — вземат парите от залозите на играчите. Днес бяха разорили не един човек от многохилядната тълпа. Най-старателен в това отношение беше дебеловратият Аваков, по прякор Анджела Дейвис. Този хитрец едва успяваше да събере парите от определения му сектор на централната трибуна и правеше това галантно и сръчно. Нали затова беше кандидат на физико-математическите науки — за да смята като компютър. В института „Корчаков“, където беше на работа, получаваше по сто и петдесет на месец. А при него, при Казаков, тоя арменец вземаше от триста до петстотин за всеки ден на залагания. Самият Казаков пък си имаше осигурени от трийсет до петдесет хилядарки и прибираше от букмейкърите си пликове само със стотачки.

Някой деликатно го побутна по рамото. Той се намръщи и рязко се обърна. Красива брюнетка — в небесносиньо мъхесто поло, тясно прилепнало до тялото, и светлосив елегантен кожух, — която удивително приличаше на известната артистка Бистрицка, се наведе към него и с мила усмивка каза:

— Привет, Володечка! Василий заръча да ти предам да сте по-внимателни със стоката му!

Познал хубавицата, Казаков кимна и понечи да отговори нещо, но се отказа. Не му се искаше да откровеничи с пратеницата на Василий в присъствието на своите „опашки“ — Липа и Редкин, нямаше им много доверие.

Гледайки настрани, брюнетката тихо продължи:

— Трябва час по-скоро да укриете стоката, парите и всичко останало. Но действайте предпазливо! Вашият познат Волин вече е на топло. А и от вас се интересува милицията, Володя. Ето, вижте — един муровец разговаря с ваш човек. — И брюнетката кимна към централната трибуна.

Казаков се изправи, взе бинокъла и пристъпи към оградката на ложата си. До Анджела Дейвис стоеше червенокос млад мъж с черно кожено палто и каскет в ръка. Лицето му се стори познато на Казаков.

— Копелето гадно! — възкликна смаяно той. — Само това ми липсваше! Главата си режа, ако тоя риж копелдак не е ченге. — После ядно добави: — Значи Анджела Дейвис е „ухо“! Продал се е тоя калтак!

Брюнетката каза успокоително:

— Не се разстройвате, Володя! Василий се обади в „Белия дом“, там се съгласиха да приемат от вас всичко, което закарате. Срещу обичайния процент. Сам знаете, че това е най-сигурната банка в нашата страна! Там не само МУР, но и КГБ няма достъп. Така че действайте незабавно. Заръчаха ми още да ви предам да не се огъвате на разпита — разбира се, ако ви привикат, — дръжте се смело, не се поддавайте на разните провокации, знайте, че има кой да ви измъкне, затова не се панирайте! А сега си тръгвам…

На излизане от ложата тя кимна на двамата мъже, които седяха в другия край и увлечено наблюдаваха събитията на пистата, но когато мина покрай двамата дебеловрати бодигарда на Казаков, неочаквано се върна и с ослепително белозъба усмивка окончателно го срази:

— Имате само ден-два, Володечка. Волин няма да издържи повече…

16.

Рита подава газ, аз блъскам колата отзад; Ромадин натрупва клони под задните колела и идва да ми помага. От ауспуха излиза черен дим, калта изпод колелата като картечен откос се посипва по лицето, якето и дънките ми.

Вече половин час се мъчим да измъкнем ладата, но всичките ни усилия са напразни. Старецът донася лопата и я пъха под едното колело. Процедурата се повтаря със същия успех.

— А как се свързвате със света, Люциан Германович? — питам, едва поемайки си дъх.

— Как ли? А-а… — плесва се той по челото и мърморейки си „Ама че съм изкуфял дъртак, прости ми, господи!“, заситня към къщата. След пет минути се чува рев на мотор и на пътя изскача стара газка, зад чието кормило гордо седи нашият домакин.

Най-после измъкваме ладата на твърда почва. Рита слиза от колата и когато ме поглежда, избухва в неудържим смях…

Меркулов се е затворил в една от стаите, обявявайки монопол върху находката. Ние с Рита се мотаем без работа из двора. След като разтребва масата от обяда, Ромадин отива в оранжерията, за да се опита да спаси отскубнатия от Меркулов разсад. Рита ми предлага:

— Искаш ли да те науча да караш?

Целият плуввам в пот, докато разбера смисъла на Ритините команди:

— Амбреаж, спирачки, скорост, газ… Амбреаж, спирачки, скорост…

Ура, колата не гасне, аз потеглям!

— Спирачки!!! — отчаяно крещи Рита. Ладата леко се поднася и ние се озоваваме на милиметри от един телеграфен стълб. Целуваме се. Дълго. И неочаквано за самия себе си казвам:

— Омъжи се за мен!

Рита се отдръпва, гледа през страничното стъкло, после се обръща към мен:

— Ще се омъжа… — Протяга ръка, сякаш да увери някакъв невидим свидетел, и отново казва: — Аз ще се омъжа за Саша Турецки.

17.

… Извиканите на хиподрума муровци загубиха от поглед Казаков. Докато Грязнов обработваше Анджела Дейвис, „кралят“ се сбогува с двамата си хрантутници, спокойно излезе от ложата и следван от бодигардовете, даде необходимите нареждания на своите „служители“, после се качи във фолксвагена и отпраши в неизвестна посока. Това стана към седем вечерта.

Грязнов се обади в отдела и помоли дежурните оперативници да отидат до дома на Казаков — даде адреса. Той самият остана на хиподрума, за да разпита Липа и Редкин, които все още седяха в ложата на „краля“…

Буквално след двайсет минути оперативната група пристигна на посочения адрес на „Котелническа крайбрежна“, където се извисяваше един от прочутите московски небостъргачи. Именно в него живееше застаряващият ерген Казаков — в два съединени помежду си тристайни апартамента на десети етаж във вход „Б“. Естествено, стопанинът не си беше вкъщи и на оперативниците не им оставаше нищо друго, освен да се полюбуват на блиндираната врата, тапицирана с изкуствена кожа и снабдена с множество брави, възпрепятстващи неканените гости — в случая служителите на МУР. После разпитаха леля Паша, обслужващата асансьора, и узнаха, че „директорът“ — така го наричали всички в сградата — неотдавна е идвал със своите помощници, взел няколко куфара, кашони и пакети и заминал нанякъде с фолксвагена…

… Междувременно Грязнов, бесен от провала с Казаков, бе нагънал здраво въшливите му „приятели по чашка“. И ако единият — Гера Редкин, печен в занаята млад мъж, юрисконсулт на Театъра на Таганка, в миналото следовател в милицията и изгонен оттам за пиянство — не се хващаше на никаква въдица и честно си отработваше „кьорсофрите“, то вторият — киносценаристът от „Мосфилм“ Ерик Липа (Ераст Липахер по паспорт) — не чака да го сплашват и подканват. Помоли Грязнов да останат насаме в служебната стая на милицията при хиподрума, после дълго се прокашля, кажи-речи, цяла минута, докато накрая, вдигайки очи към небето и заклевайки се в някаква своя племенница, със задавен шепот му призна, че ето, има вече десет години, откакто е дошъл в Москва от родната Полтава и сътрудничи в „Пионерска правда“, във всички киностудии в страната и най-вече на КГБ, разобличил е доста неблагонадеждни хора измежду своите колеги, приятели и дори роднини: пратил е точно сто и шестнайсет „сигнала“ за тях в КГБ, МВР и Народен контрол (можете да проверите!) и сега с преголяма радост и гражданско мъжество ще даде нужните показания за бившия си познат Владимир Георгиевич Казаков, в когото така се е излъгал…

Точно този Липахер7 — на когото според Грязнов би подхождала за псевдоним повече втората част от името — даде доста интересни сведения за Казаков. Между другото спомена, че същата вечер в девет и половина „директорът“ има среща на околовръстната магистрала, при отклонението на Рязанското шосе, където ще дойде с мотоциклет един от неговите бодигардове, за да отидат заедно в десет — десет и половина в Луховица, вилното селище на Върховния съвет…

18.

Навън ръми противен дъжд. Ние — Рита, аз и Ромадин — пием чай в кухнята. Мистър лежи под масата, от време на време вдига муцуна и поглежда своя стопанин, за да го увери в своята преданост. Меркулов не се е вясвал от няколко часа. Не се сдържам и лекичко отварям вратата на стаята. Моят началник седи пред камината в дълбоко кресло. По стените танцуват причудливи сенки, раждани от светлината на газената лампа и от огъня в камината. Краката на Меркулов са увити с допотопен плетен шал, колосаната яка на бялата риза е вдигната, маншетите разкопчани. Продълговатото му лице изглежда състарено в тая игра на светлосенките. Същински княз.

— Трябва да тръгваме — казва князът и имам чувството, че ще добави „впрегнете каретата“. Но вместо това произнася: — Следствието приключи — следствието продължава.

Къде се дяна оня Меркулов, вчерашният? Който танцува, след като прочете досадните и сухи заключения на експерта, и който винаги е готов да се радва на най-малкия успех в решаването на следствения ребус? Пред мен седеше един уморен и безразличен към всичко наоколо, умиращ от раните си стар воин. Разбира се, аз изгарях от любопитство да узная що за проклети документи са били онези, заради които бе отнет животът на двама души, а моят Костя беше изпаднал в чужда за него пълна апатия. Излишно бе да го разпитвам за каквото и да било, вече го познавах добре и знаех, че няма смисъл, щом като той сам не проронва нито дума по въпроса.

— Трябва да тръгваме — повтори той и с усилие се надигна от креслото. А когато влязохме в кухнята, продължи: — Имам усещането, просто някакво шесто чувство ми подсказва, че и на трима ви мога напълно да се доверя. В интерес на собствената ви безопасност, както и на вашите близки, не бива да споменавате нито дума пред когото и да било за нашата находка и идването ни тук. Не бих искал да ви плаша, но…

Той ни огледа с втренчен поглед и взе пуловера си от пейката. Ние с Рита бързо се облякохме. На вратата Меркулов се спря и промърмори:

— Трябва да призная, че аз самият вече тръпна от ужас…

19.

… Милиционерската волга с Шура Романова и двамата й помощници бе стигнала бързо до разклона на Рязанското шосе и сега чакаше на банкета повече от десет минути. Шура ядно псуваше — никакви не се виждаха нито Грязнов, нито Казаков, а вече наближаваше десет часът! Пък и имаше защо да се ядосва. Смяташе, че ще прекара неделната вечер с мъжа и синовете си, а оня риж дявол обърка всичките й планове, изстреля я от къщи и се запиля някъде на майната си. По някое време тя изсъска срещу помощника си, побесняла от злоба към Грязнов:

— Ах, ти, куче краставо! Ако не намериш Казаков до десет, ще те разжалвам в участъков милиционер!

За да защити приятеля си, Красниковски се опита да намери обяснение:

— Май на Слава нещо му се е объркал кадрилът.

Шура се озъби:

— На лошия танцьор все му пречат топките! Едва ли ще се появи и през следващото денонощие. Чакаме още най-много петнайсет минути и си отиваме.

По околовръстната магистрала се носеха леки коли и автобуси. Расте, расте столичният автотранспорт. Всеки ден из Москва кръстосват не по-малко от милион автомобила…

Неочаквано заваля кос проливен дъжд, примесен със сняг.

Във въздуха се засили характерната за тези места миризма на амоняк, остра и противна като котешка пикня. Тя идваше откъм химическия завод при Южното пристанище.

— Вече е десет без две, а тоя „крал на хиподрума“ сякаш вдън земя пропадна! — Романова уморено се облегна назад — седеше на предната седалка до шофьора.

Майор Красниковски, капитан Потьохин и старшината на волана мълчаха. Знаеха, че е най-добре да не се обаждаш, щом началничката не е в настроение, иначе ще обереш калая.

Преследване! Колко романтика е заложена в тази дума! Например по гладкото, почти пусто шосе се носят една след друга две коли. Стремителни завои. Ръце, вкопчени във волана. Внезапна картечна престрелка. Кръв. Нито един екшън не минава без подобни кадри. И ние, зрителите, гледаме без особено удивление как филмовите герои се преследват, бягат и застигат, стрелят и падат, облети в кръв. В живота обаче всичко това не е така ефектно — налага се да стоиш и да чакаш неизвестно какво. Да дишаш тая миризма на пикня. Да пилееш напразно часове от живота си.

— Другарю подполковник! Другарю подполковник! Вижте! Май това е той! — възкликна старшината.

Откъм Москва наистина се зададе кавалкада. Отпред мощен мотоциклет „ИЖ“, следван от червен фолксваген, доста забележима кола за нашите места. Те профучаха така стремително, че никой не успя да види номерата им. Зад тях се носеше с не по-ниска скорост синя жигула.

Радиото запращя:

— Първи! Първи! Аз съм Втори! Застигам го! Тръгвайте!

Това беше промененият от говорителя глас на Грязнов.

Романова дрезгаво изкомандва:

— Бързо след него!

Старшината включи на скорост и даде газ. Кафявата милиционерска волга с форсиран двигател полетя напред…

… Пътят между Алпатиево и гара Фруктова беше прав и с лек наклон. Отляво по посока на движението се простираше до хоризонта равно поле. Отдясно се нижеше гъста гора. Именно на тази отсечка екипът на Грязнов почти настигна фолксвагена на Казаков. Още едно-единствено усилие, и „кралят на хиподрума“ щеше да им падне в ръцете! Те обаче не забелязаха веднага мотоциклестиста, който беше спрял на банкета и се преструваше, че човърка нещо в мотора.

Гаибов, шофьорът на жигулата, понамали скоростта и тутакси по колата изчаткаха куршуми. С крайчеца на окото Грязнов успя да забележи, че проклетият мотоциклетист стреля от коляно, и изруга. Посипаха се като грах парченца стъкло, Гаибов се кандилна и захлупи лице на коленете му.

— Слава! Газ! — подвикна от задната седалка старши лейтенант Нагорни и в следващия миг се свлече на пода.

Как е успял да сграбчи волана, да достигне с крак педала на газта и същевременно да сгуши глава зад приборното табло, Грязнов не можеше да си обясни. И по-късно, когато разказваше за това, все се чудеше откъде се е взело у него такова умение в тая екстремна ситуация.

— Шура, Шура — изкрещя той, — обстреляха ни!

Но радиостанцията мълчеше…

Изведнъж колата се поднесе, завъртя се няколко пъти около оста си и с угаснал двигател се спря на банкета, полегнала на една страна…

… Когато минаха през фаталното място, Романова не видя мотоциклетиста — той отдавна беше изчезнал. А и жигулата на Грязнов трудно можеше да се забележи в този проливен дъжд.

— Отбий надясно, Кузмич, онова там е нашият Слава! — подвика Шура.

Грязнов изтича насреща им и когато спряха и Романова спусна стъклото, яростно каза:

— Онова копеле мотоциклетистът рани Гаибов и Нагорни, а фолксвагенът избяга! Извикайте „Бърза помощ“ и ДАИ! По-скоро!

С всяка изминала секунда изчезваше надеждата да заловят „краля на хиподрума“. Още повече че първо трябваше да се справят с въоръжения мотоциклетист, който прикриваше бягството на Казаков и неговите помощници.

Пристигнаха една линейка и кола на „Пътна помощ“. Санитарите прибраха ранените оперативници и линейката веднага потегли към районната Луховицка болница. Проблемът с жигулата беше доста по-труден: двете десни гуми и радиаторът бяха надупчени от куршуми.

Грязнов трябваше да продължи с волгата на Романова, седна отзад при Красниковски и Потьохин. Потеглиха в мрачно мълчание.

Тъкмо отминаха гара Фруктова и стопанските сгради на совхоз „Грачево-Горки“, и се случи нова неприятност. В купето замириса на изгоряло масло.

— Ах, твойта мама мръсна! — избухна шофьорът. — Спукала се е тръбата на маслото!

Наложи се да спрат и да чакат помощ от местната милиция. Романова се извърна към своите подчинени на задната седалка и се опита да ги ободри:

— Ей, кво сте се оклюмали?

А когато погледна Грязнов, весело се разсмя: от косата по челото му се стичаше струйка вода и смешно капеше от връхчето на орловия нос — кап, кап, кап.

— Голям образ си, канарче! — възкликна тя и взе от ръцете му контешкото каскетче: на две места в кожата имаше дупки от куршуми. — И как така не са те закачили?

Слава се уплаши със закъснение и се хвана за тила. Шура се пресегна над облегалката и го придърпа към себе си.

— Е, поодраскало те е — тихо каза тя, като поразрови косата, после го целуна по щръкналия риж кичур на темето.

Тази вечер дежурен в Луховицкото районно отделение беше капитан Галкин. С него на смяна застъпи лейтенант Федосов, който щеше да обслужва телефоните, телетайпа и радиостанцията.

В 22:20 зазвъня един телефон. Федосов с привично движение вдигна слушалката. И по това как нервно започна да пише в дневника за произшествия, Галкин разбра, че се е случило нещо сериозно. Надникна над рамото му: в района е извършено нападение над оперативна група на МУР.

— Съобщи в Москва и изпрати хора на мястото! — нареди кратко той и се зае да върти шайбата на другия телефон. Трябваше незабавно да докладва на началника. Междувременно видя през прозореца как оперативните работници наскачаха в колата и тя с остър завой изчезна зад ъгъла.

Докато Федосов работеше на телетайпа, Галкин седна пред радиостанцията да уведоми съседите. След това даде поръчка за телефонен разговор с Москва, с Главното управление, и току подканяше телефонистките: по-живо, милички, по-живо…

Когато в дежурната част дотича началникът, полковник Журавльов, и заповяда да се вдигне по тревога цялото отделение, за извънредното произшествие се знаеше вече не само в двете управления на милицията — градското и областното, но и в Министерството на вътрешните работи, а патрулните коли на ДАИ бяха приведени в готовност номер едно и заемаха позиции по всички пътища, излизащи от района на Луховица. Инструкцията беше да се задържи червен фолксваген и мотоциклет „ИЖ“, но никой не знаеше отличителните им белези.

Един оперативник от току-що изпратената група в болницата крещеше по радиостанцията в колата:

— Местопроизшествието е при гара Фруктова! Шофьорът Гаибов е вече на операционната маса. Предстои тежка операция. Ранен е в главата. Старши лейтенант Нагорни е контузен. По следите на бандитите е подполковник Романова от МУР с групата си, предоставихме й наша кола…

Но това си беше чиста лъжа. Пардон, неточност. Групата на Романова час по час се спираше да пита местните жители дали не са виждали червена кола чуждестранна марка и се мотаеше в неизвестна посока. Вече почти никой не вярваше в успешното приключване на операцията.

Стигнаха до едно възвишение, където имаше великолепна бяла триетажна къща, заобиколена с висока двойна ограда с патрулни будки по ъглите. От едната страна имението граничеше с езеро.

— Ще влезем ли? — попита старшината на волана, като спря до входната алея, застлана с дребен чакъл.

— Да не откачаш бе, Кузмич?! Тук живее Георгадзе, секретарят на Президиума на Върховния съвет! Мислиш ли, че той ще вземе да укрива бандити? Само при намека за подобно нещо генералът ще ни одере кожите! Я обръщай към шосето!

От момента на нападението до подновяване на преследването бяха минали повече от петдесет минути, а и блокирането на района отне доста време. Така че в крайна сметка се получи прозорец, който органите не успяха да захлопнат. Това беше напълно достатъчно Казаков да закопае или откопае няколко пъти богатствата си и най-спокойно да изчезне. С големи пари и познанства не беше трудно да се укрие в Рязанска, Липецка, дори и в Ростовска област…

20.

— До утре.

— До утре.

Целувам Рита по бузата и дълго гледам след отдалечаващите се червени светлини. Ето те изчезват зад завоя на „Сивцев Вражек“. Бавно се качвам на третия етаж и стъпвайки на пръсти, минавам по коридора. На вратата ми е закачена бележка, написана с дореволюционния почерк на една от моите съквартирантки:

Новости в Датското кралство — притрябвал съм на майка ми. Поглеждам часовника си — днес вече е късно да й се обаждам.

21.

Казаков успя да откара на уговореното сигурно място всичко ценно и парите, като си остави известна част за разходи. Отпрати и своите помощници: единият потегли с фолксвагена към Липецк, а другият — мотоциклетистът — към близкото селце в гората, за да се укрие при лесничея, който му беше познат. Самият Казаков пък реши да бяга към Черно море, да замине за Новоросийск, където си имаше сигурен пристан на ниво първи секретар на градския комитет на партията. Набързо промени външността си: размени елегантния сив балтон за якето на единия от своите помощници и махна изкуствената брада. После отиде на гарата и си купи билет за влака Москва — Новоросийск, след което влезе в ресторанта и седна на една забутана маса.

Той усещаше с цялото си същество, че Рязан, където стотици пъти бе гулял с лесните пари, стана за него чужд град и ченгетата може да го спипат. Ето го и влака. Той скочи на стъпалото веднага щом мършавият кондуктор отвори вратата и помогна на някаква жена с дете да слезе. Намери си място до прозореца в крайното купе на първия вагон и седна с лице към движението — така по-лесно щеше да наблюдава какво става на перона, а и по-бързо да изчезне в случай на опасност. Не обръщаше внимание на спътниците си — две чернокоси жени и едно момче, седнали в другите ъгли на купето. Предните врати — ето какво фиксираше погледът му. Оттам можеше да дойде наказанието. Казаков обаче се надяваше да го избегне — ще разкаже всичко на „шефа“, а той ще намери начин да замаскира нещата и да уреди проблема, може би дори и да накаже онези, които се осмелиха да го подгонят. Затвори очи, когато влакът потегли. Отстрани погледнато — нищо особено, уморен е човекът и дреме. Светлините на гарата изчезнаха, колелата потракваха, отмервайки километрите…

22.

22 ноември 1982 година

Старшините от железопътната милиция на Рязан Сухоедов и Замотаев имаха нареждане методично да претърсят всички гари и влакове. Бе получена заповед от големите началства да се „затвори“ този железопътен възел. Според инструкцията те трябваше да търсят „черноок мъж с брада, среден ръст и вносно палто миши цвят“ — такова описание бе дадено от луховицката милиция, където всъщност никой не знаеше как точно изглежда издирваният престъпник. Старшините бяха уморени, но никой не проронваше нито дума за това. Двамата бяха ревностни служители и всеки се страхуваше, че ако се оплаче, партньорът му просто ще докладва за непроявено старание. Ето защо търпяха мълчаливо.

И в новоросийския влак всичко вървеше както в другите бързи влакове. Отваряха купето, поглед надясно, поглед наляво, после нагоре към багажните мрежи. „Гражданино, пушенето е забранено! Този вагон е за непушачи!“ Стигаха до платформата, отваряха вратата и минаваха през громолящия преход на нова платформа, коя ли вече поред…

В два и няколко минути стигнаха към края на първи вагон. Сухоедов мина напред към кабината на машиниста, мислейки си, че проверката и на този влак излезе безрезултатна. И в същия миг Замотаев „фотографира“ дънков костюм — вносен, американски. „Не-не, заповядано е да търсим брада, а тоя е гладко избръснат, в съобщението се споменава и за палто миши цвят, а тоя няма палто, има яке. Ей го, виси на закачалката — цвят каки със зелени копчета. И при отварянето на вратата не се обърна, дреме. Не, май гледа през прозореца. И е спокоен, не реагира на милиционерската униформа.“

— Ще прощавате, гражданино, за къде пътувате?

„Просто въпрос, за всеки случай. Обърна се. Мълчи. На седалката зад гърба му — сак, най-обикновен пътен сак, каквито ги има с милиони. Какво ли носи в него?“

И за да привлече вниманието на партньора си и да спечели време, Замотаев високо попита:

— Документи имате ли?

Мъжът стана, пристъпи към него и бръкна в джоба си — мотивирано, да извади документите. Междувременно Сухоедов застана на вратата и не можа да реагира при замаха му. Камата го улучи под сърцето. Замотаев успя да отклони следващия удар, насочен към него — сграбчи ръката на бандита, изви я и започна да я удря в пейката, но не успя да го обезоръжи с тренираната хватка за арестуване на престъпниците. А се страхуваше и от ножа. Виждайки, че така няма да се справи и партньорът му е зле, той измъкна своя „Макаров“. Мъжът се възползва от тази секундна пауза и се метна като котка към вратата на вагона, още миг, и щеше да скочи от влака. Замотаев стреля във въздуха. В празния коридор гърмежът проехтя оглушително. Неочаквано мъжът трепна и замря на място, Замотаев се прицели в краката му, но не успя да стреля — за негово най-голямо удивление бандитът, хващайки се за въздуха, започна бавно да се свлича на пода.

Замотаев уплашено подвикна на излезлия при гърмежа помощник-машинист:

— Като старши по наряд ти заповядвам да караш до Ряжск, без да спираш! Предай по радиото, че е задържан въоръжен престъпник! Той и моят партньор са ранени!

— Не мога, старшина! Нямам право да не спирам! Ще ме изхвърлят от работа! — възрази помощник-машинистът.

Замотаев побеля от гняв:

— Изпълнявай… твойта мама!

След две минути по влаковата радиоуредба се чу: „По технически причини бързият влак Москва — Новоросийск ще се движи до Ряжск, без да спира.“ Помощник-машинистът повтори съобщението три-четири пъти.

В 3 часа и 16 минути влакът пристигна на гара Ряжск. В първия вагон се качиха няколко мъже в милиционерски униформи, които водеха със себе си лекар и четирима санитари с носилки. Разстроеният Замотаев ги чакаше пред вратата на купето. Беше му заповядано да заловят бандита жив и сега недоумяваше как така, стреляйки нагоре, е успял да го улучи в главата?! На двете пейки в купето лежаха двамата ранени, облети в кръв. В джоба на зеленото яке бе намерен паспорт на името на Владимир Георгиевич Казаков и служебно удостоверение на същото име, в което се посочваше, че той е заместник-директор на гастроном №1. Под колана на дънките му, прикрит от дънковия елек — зареден вносен пистолет със заглушител, а в сака оперативниците откриха сред неразпечатаните пачки с чисто нови сторублеви банкноти и торбичка с доста едри диаманти, явно южноафрикански според отзивите на познавачите…

23.

Трябваше на всяка цена да издирят и арестуват помощниците на Казаков — оня, който беше избягал с фолксвагена, и мотоциклетиста с „ИЖ“-то. Сега само те можеха да дадат точни показания къде е откарал Казаков богатствата на своята банда. Ето защо групата на Романова се раздели на две. Тя самата остана заедно с Грязнов в Луховицката милиция да търсят мотоциклетиста, а Красниковски и Потьохин изпрати в Липецк с волгата на началника. По сведения от Москва там се губеха следите на фолксвагена.

От Луховиц до лесничейството имаше двайсет километра.

Селцето Олховка, където живееше лесничеят Рябов, се намираше в малка долина сред хълмове, обрасли с борова гора. По пътя видяха четири водоема. „Навярно зарибени. И сигурно в края на лятото е пълно с гъби из тая гора — помисли си Романова. — Хубаво би било да дойдем тук със синовете, да се полюбуваме на тая красота.“ След напрегнатата безсънна нощ й се искаше да си почине. На нейните години — вече четиридесет и пет! — това желание бе съвсем естествено, но по-скоро някакво подсъзнателно усещане, а не мисъл… Мислите й бяха заети с друго. От МУР бе получено съобщение: „Мотоциклетистът е най-вероятно Гелий Трофимович Лукашевич, роден през 1949 година, два пъти съден за въоръжен грабеж и хулиганство. Преди половин година е освободен условно-предсрочно, има временна адресна регистрация в Москва и се намира под административен надзор на милицията… Способен е на всичко…“ Значи трябваше да го арестуват, без да се пролива кръв…

Местният участъков й докладва, че у лесничея Рябов е забелязан гост. Наистина е пристигнал с „ИЖ“. В пет сутринта двамата се качили в газката на лесничея и потеглили нанякъде навътре в гората. Кога ще се върнат, не се знае…

Сведенията бяха полезни, но не даваха отговор на основния въпрос: къде е в момента тоя Лукашевич?

Започваше вече осмият час на издирването. Всички изходи от Олховка бяха под наблюдение. Капанът за „звяра“ бе готов, но той не се появяваше, макар че бродеше някъде наблизо.

Сърцето й тревожно трепна, когато чу по радиостанцията гласа на Грязнов:

— Виждам Лукашевич. В газката на лесничея, седи до него на предната дясна седалка. Разрешете да действам?

— Остави! — изкомандва Романова с глух глас. — Сама ще се справя!

Тя излезе и застана на пътя — жена като жена, само че по-добре облечена от местните. Помаха умолително с ръка и повика. Колата спря. Романова светкавично се озова до дясната врата, отвори я и сграбчи Лукашевич за ръкава:

— Какво носиш в джобовете? Ръцете зад гърба! Слизай!

До нея тутакси изникнаха Грязнов и участъковият. Нахвърлиха се върху мотоциклетиста, извиха му ръцете зад гърба и измъкнаха от джоба му тежък „ТТ“ с два резервни пълнителя.

Външно Гелий Лукашевич беше спокоен. Само зад скулите му заиграха две буци и избиха червени петна по лицето и врата.

— Всичко свърши, Лукашевич! — каза подполковник Романова.

24.

Генадий Фролов, в миналото известен боксьор, а сега телохранител на „краля на хиподрума“, се щураше като подгонен звяр из малко познатия му град с интуитивното усещане, че го следят.

Преди два часа остави фолксвагена в една задънена пряка на улица „Комунистическа“ и сега обикаляше, за да провери има ли „опашка“ след себе си…

Майор Красниковски неотстъпно го следваше от разстояние. Той можеше отдавна и без шум да го арестува, но знаеше, че „обектът“ непременно ще отиде при свои приятели, иначе би било безсмислено да идва в Липецк. Щом като вече са се заели с тая работа, трябваше да разнищят цялата мрежа. Майорът беше за пръв път в града и затова внимателно следеше откъде минава, за да не загуби посоката. Фролов се движеше на кръгове, като всеки път се връщаше при мястото, където беше оставил фолксвагена. Той не забелязваше паркираната в другия край волга, от която го наблюдаваше капитан Потьохин, както и спрялата зад ъгъла кола с оперативници от липецката криминална милиция.

Започваше да се развиделява, по улиците се появяваха все повече хора. Най-после Фролов влезе във входа на едноетажна къща на улица „Комунистическа“ с пристроена до нея авторемонтна работилница. Красниковски помаха на Потьохин да бъдат в готовност и тръгна към къщата, обмисляйки как да действа, но едва успя да се скрие зад камарата кашони в двора на работилницата, защото след две минути Фролов излезе и с бързи крачки тръгна в противоположната на колата посока. След кратко колебание как да постъпи — наоколо бе пълно с хора, току-виж, бандитът открие стрелба — майорът нарами един кашон и забърза да му пресече пътя. Фролов бегло го погледна — нищо опасно, някакъв чудак рано-рано понесъл нанякъде телевизор. Когато се изравни с него, Красниковски хвърли кашона и опря пистолета си в гърба му.

— Горе ръцете!

Вече във волгата на връщане към Луховиц Фролов изведнъж каза със злоба:

— Само половин час още, и щях да съм далече от онзи лайнян град! Момчетата щяха да приберат „фрица“ и да го разглобят за резервни части…

25.

„Законът за съхранение на веществата в природата — мислеше си Волин — действа и в човешкото общество. Тук не прави изключение и нашето — съветското. В каквото един печели, друг губи. Така че в крайна сметка печалбата и загубата се уравновесяват.“

В двайсет и трета килия на изолатора в ГУВР спяха всички освен Волин. Едва сега, докато се въртеше върху твърдите дъски на горния нар и се взираше в черния прозорец с решетки, той си даваше сметка за трагикомичността на положението, в което бе изпаднал. Всъщност за това му бяха помогнали с квалифицираните си съвети неговите съкилийници, адвокатите Фишкин и Губкин, доста умни мъже, които бяха арестувани по голямото дело за корупция във Върховния съд на РСФСР. „Смешното“ беше, че е дребен мошеник и крадец, а вече трети ден кисне в тая воняща дупка на хляб и вода без право на друга храна. „Трагичното“ — че се опитват да му лепнат „мокро“ дело, а оня гадняр, Юрочка Леонов, който го въвлече в тая мръсна история, мина за случаен пътник в колата му и кретените от МУР го пуснаха да си отиде най-спокойно. Всъщност именно Юра е собственикът на всичко, намерено у него — „лимона“, шаловете с ламе и пистолета в колата, както и антиките, иконите и монетите, намерени при обиска в квартирата му и домовете на близките му. Направо побесняваше при мисълта, че тоя подлец спи сега в пухено легло с поредната пищна блондинка, а него тук го ядат дървениците. Тая несправедливост го изгаряше, гонеше съня му.

С вонята на вмирисани немити тела, на изпражнения, урина и фасове някак попривикна, почти не я усещаше. Но колкото и да се мъчеше, не можа да свикне с чудовищното хъркане на арестанта от долния нар. Би продал душата си на дявола само да не чува ужасните гърлени звуци, редувани със стенания, сякаш че го колят.

А най-лошото беше, че вчера даде лъжливи показания на дежурния прокурор. Каза на тоя юридически съветник, когато обикаляше килиите и питаше „има ли оплаквания“, че парите, пистолета и кърпите са му били подхвърлени от проклетите ченгета в момента, когато е отишъл със своя познат в „Берьозка“ да си избира костюм за Нова година. И че настоява за специално разследване и наказание на тия чиновнически плъхове за нарушаване на социалистическата законност… Вместо да разкаже каква е истината… Да обясни човешки, че всичко това не е негово, че е само случаен човек в тая история. Слуга, оръдие в ръцете на други. Но най-голямата му грешка беше със значката. Кой дявол го накара да заяви, че винаги я е носил на ревера и едва преди няколко дни я е загубил някъде. Всъщност историята със значката беше съвсем друга…

През юли, не, през август игра на конните състезания с големи суми. Тогава заложи всичко на Топаз и… загуби. За да си избие парите, взе заем от Казаков… И пак загуби. Помоли го за нов заем, май от десет хиляди; „брадата“, мошеникът му с мошеник, каза, че си имал принцип на никого да не вярва, дори на родната си майка, и поиска гаранция. А каква гаранция да му остави, като си нямаше нищо?! И тогава свали значката и извади партийния билет. До ден-днешен още не му ги е върнал, а колко пъти го моли и той все му отговаряше: „Когато ми се издължиш напълно, скапаняко, тогава ще си получиш боклуците!“ Ето какъв разбойник е Володя Казаков, „краля на хиподрума“. Заради тоя дълг тогава се наложи да открадне проклетите икони, та оня мошеник му смъкна пет хиляди за тая работа… Още пет проклети хилядарки му висят като камък на врата…

Виж, волгата е друго нещо. Прекрасно знаеше, че е крадена, че номерата на двигателя и шасито са изпукани. Знаеше, ама я купи! От човешка алчност — цената й беше направо смешна! Но това вече е отделен въпрос. Не я е крал той.

И така излиза, че в каквото един печели, друг губи. Неочаквано го осени идеята: Ами ако кажа истината? Не цялата, разбира се, а само малка част? Майната им и на Володя, и на Юра! Няма да се опънат на МУР! Няма да изпълнят заканите си — „за мен нито дума, че ще те пипна, ако ще и вдън земя да се скриеш!“.

Така страхът от мафията бе заместен със страх от затвора, от дългия престой по лагерите…

Волин скочи от нара, отиде при вратата и отчаяно заудря с юмруци. Събудени от шума, съкилийниците му започнаха да псуват. Зад светналата за секунда шпионка надзирателят каза, прозявайки се:

— Ша ти дам аз едно чукане, мършо! Са ша та преместя в карцера! Па там си чукай главата о стената, ако щеш, до края на живота… Виж го ти, голям умник се извъди копелдакът…

Но Волин, стигнал до полуда от среднощните мисли, крещеше колкото му глас държи:

— Отключвай! Искам да ида при следователя! Води ме, ти казвам, при следователя! Ще давам показания! Меркулов му е името!