Черният квадрат

1.

25 ноември 1982 година

Навън страшно виеше засилилият се призори вятър. Тази нощ спах на пресекулки, ужасно ме болеше главата и ми се гадеше. Лидочка спеше неспокойно в креватчето си, като от време на време мяташе крака и хлипаше насън. Зад стената Меркулов и жена му си шепнеха тревожно и припряно, като на моменти разговорът им стихваше в сподавените ридания на Льоля.

По някое време от коридора се чуха провлечени крачки и в стаята надникна Меркулов, спирайки се на вратата.

— Не спя, Костя.

— Трябва на всяка цена още тая сутрин, рано-рано, да намеря Пономарьов, приятеля на Ракитин. После да се оправя с Казаков и Соя-Серко. Вече нямаме време. Ако не премахнем Касарин, той ще премахне нас. Трябва да го заблудим…

— Костя…

— …?

— Днес ще отида при него. Ще му разиграя сцена… Мога… — казах, бързо навличайки си дънките и ризата.

— Преди всичко ще отидеш в поликлиниката. После ще ме намериш. Обади се на онова момиче… как се казваше… приятелката на Льоша.

— Юля?

— Да, да… Нищо не предприемай сам. Бъди предпазлив. Оглеждай се — в буквалния смисъл на думата…

Изпих няколко чаши силно черно кафе. Меркулов седеше на масата срещу мен и пушеше цигара след цигара. Льоля стоеше до газовата печка, вперила невиждащ поглед в кипящия чайник.

2.

Излязох от дома на Меркулов и тръгнах по проспект „Мир“ в посока към Рижката гара. Времето беше отвратително, студеният вятър пронизваше до костите. Все още влажните ми дънки се бяха втвърдили и болезнено ме удряха по глезените. Когато минах десетина преки, усетих как започна да ме напуска вцепенението, в което бях от снощи, и твърдо реших, че няма да ходя в никаква поликлиника. Ускорих крачка. Слязох в метрото на станция „Рижка“, направих една смяна на „Проспект «Мир» — Колцевая“ и втора — на станция „Киевска“, за да се прехвърля на Фильовската линия. Много я мразех тая линия, но това си беше мой проблем.

На излизане от метрото видях във фоайето телефонен автомат и набрах директния номер на Касарин. Беше точно девет часът. Касарин вдигна веднага. Казах кой му се обажда и че искам да ме приеме. Той сякаш занемя, но тутакси много учтиво отговори:

— Чакам ви. Ще поръчам да ви напишат пропуск.

Качих се на четвъртия етаж в цилиндричната сграда на КГБ и най-безцеремонно влязох в кабинета на Касарин с твърдото намерение да не проявявам капчица любезност дори от възпитание. Ето защо, без да чакам покана, направо тръгнах към бюрото му, смятайки да се тръшна в креслото отпред. Нещо обаче привлече вниманието ми. Това „нещо“ беше горящата запалка в ръката на Касарин. В другата държеше посмачкана хартийка, явно готвейки се да я изгори. Не знам защо, ужасно ми се прииска да узная какво толкова се готвеше да унищожи генералът, но не проявих интерес, тоест престорих се на разсеян и нехайно се тръшнах в креслото, дори сложих крак върху крак. В следващата секунда изведнъж забелязах лепналия се за крачола ми репей, който с усилие откачих и демонстративно хвърлих в огромния кристален пепелник точно под носа на генерала.

Касарин се втрещи от тази простащина и дори забрави да изгори хартийката, а само я смачка на топче и машинално я пусна в пепелника до моя репей. Запалката в другата му ръка все още гореше. Накрая очевидно го опари, угаси я и пак така машинално я прибра в джоба на сакото.

— Позволете да знам, Александър Борисович — подхвана той заплашително, — с какво…

Но аз не позволих. Започнах да говоря. По-точно да крещя. Крещях близо десет минути. За своята преданост към делото, родината и съветската държавна сигурност. Възмущавах се от поведението на неизвестните ми лица — „но подозирам, че това са били ваши хора!“, — които ни отвлякоха с Лидочка Меркулова и ме подложиха на средновековна инквизиция, за да получат информация. В прав и обратен словоред изразявах горещото си желание да служа лично на другаря Касарин и най-искрено скърбях за проявеното към мен недоверие.

Междувременно Касарин се отпусна в креслото си и отмести по-надалеч от носа си пепелника с привлекателната за мен хартийка, поставяйки го на другия край на бюрото, с което направи хартийката недосегаема за мен. Той ме гледаше втренчено в очите и бе трудно да се каже дали се възхищава от наглата ми прямота, или не вярва на нито една моя дума.

Аз, разбира се, си давах сметка, че Касарин не е Пархоменко, на когото можех да пиша доноси на нивото „Как прекарах лятото в пионерския лагер“. Но всъщност не беше толкова важно дали ми вярва или не. Ние трябваше да спечелим време.

Накрая красноречието ми се изчерпа.

Касарин прокара ръка по косата си и тихо заговори с някакъв гробовен глас, дори лошо го чувах, вероятно от снощния удар по ухото. Говореше много красиво и убедително. Виждах или по-точно усещах, че наблюдава реакциите ми. „Оказва се — подчерта генералът, — че от дневниците на Ракитин се интересуват американците.“ И ми подаде едно листче — това беше дешифровка на прихванато в американското посолство донесение на американското разузнаване. Смирено го прочетох и кимнах с разбиране. Оказвало се още, че той не от алтруистични подбуди ми е предложил да работя за КГБ, а защото иска да ме използва като оръдие в борбата с капиталистическото разузнаване, което е особено коварно и жестоко. Изобразих на лицето си загриженост в най-висока степен. Оказвало се също, че следователят Меркулов априорно е възприел делото на Ракитин като изфабрикувано от КГБ и сега тъпо се ръководи от това свое убеждение. Изразих още по-голяма загриженост, дори потърках с пръсти чело, уж че съм впечатлен донемайкъде от чутото. Всъщност безкрайно ме вълнуваше хартиеното топченце в пепелника. След като ме увери, че комитетът ще разследва обстоятелствата, при които съм бил отвлечен аз, както и дъщерята на Меркулов, и че ще бъдат взети всички мерки за охраната на живота и здравето на служителите от следствения апарат на прокуратурата и членовете на техните семейства, Касарин се изправи на крака.

Разбрах, че аудиенцията приключи, измънках нечленоразделно благодарност на доблестния чекист за откровения разговор и скочих от креслото си, при което „случайно“ и с шум го прекатурих. Вдигнах го с безкрайна предпазливост, сякаш беше от порцелан, тръгнах заднишком към вратата с хиляди извинения, бутнах я и излязох в коридора, стискайки между показалеца и средния пръст въжделеното хартиено топченце от пепелника.

3.

Меркулов се срещна с полковник Пономарьов рано сутринта на Ленинските хълмове. Беше доста хладно — около нулата. Силният вятър беше утихнал, но ръмеше студен дъжд и гладката повърхност на Москва река се бръчкаше на сребристи вълнички.

— Валерий Сергеевич? — повика Меркулов пълния мъж с кафяво кожено палто и кафява кожена шапка.

— Константин Дмитриевич? — усмихна се Пономарьов, оглеждайки го внимателно със светлите си очи. — Моля за извинение, че ви накарах да се разкарвате до тоя джендем, но тук имаме две предимства: аз съм по-близо до дома си, а вие сте по-далече от нашата служба. Знаете ли, не съм много добре. Чувствам се отпаднал, задъхвам се, кръвното ми се е повишило… Цяла седмица не съм ходил на работа. „Дядо“ Цапко ми разказа за вашите проблеми. И така, как се справяте с делото?

— Аз ли? С пет плюс! — опита да се пошегува Меркулов.

— Хайде — хайде — усъмни се полковникът, — усещам колко сте бодър, явно така ви е тонизирал един наш общ познат… Василий Василиевич Касарин.

— Точно за него бих искал да поговорим.

— Ясно — кимна Пономарьов, — добре.

— Смятам, че съвсем скоро ще разкрия заговора срещу Ракитин и ще разоблича Касарин. Вярвам в успеха и бих искал вие да ми помогнете, Валерий Сергеевич. Става дума да неутрализираме враг, а не да навредим на Комитета за държавна сигурност…

— Може ли един въпрос?… Напълно сигурен ли сте, че разполагате със стопроцентово неоспорими улики срещу Касарин?

— Предполагам, че да.

— Но аз някак не съм много сигурен…

— Тогава разрешете и аз да ви задам въпрос. Вие се разболяхте в деня на убийството на Ракитин нали, Валерий Сергеевич?

— Да. Защо?

— Просто питам.

— Ммм… Значи смятате, че добре познавате Касарин, неговото минало и настояще?

— Да.

— Прочетохте ли тетрадката, която ви е предал Алексей, синът на Ракитин?

— С голям интерес. И не само нея. Прочетох от началото до края материалите за световния пазар на суровини и за мошеничествата на Касарин…

— Бих искал да ви обясня лично някои обстоятелства в това дело — започна Пономарьов, като хвана Меркулов под ръка и го поведе с бавни стъпки към панорамната площадка. — Първо — казвам ви това като колега на колега, тоест като на човек, който е наясно с нещата, — заявлението на Ракитин и всичките му материали срещу Касарин веднъж вече бяха разглеждани в четиринайсети блок, в Кунцево, в четиристотин и девета стая на нашата „цистерна“ — тоест колегията на КГБ. И знаете ли с какъв резултат? Бе взето решение Ракитин да се третира като лице, проявило „неоторизирана активност“. А какво значи това? Че Виктор бе вече отписан. В нашия вътрешен правилник има една инструкция, четиридесет и седма, според която чекистът няма право да се обръща с жалба в друго ведомство през главата на своето началство… А Виктор се обърна. И не през една, а през десет инстанции и стигна до Политбюро… Имате представа как се разяри нашето ръководство, нали? Следващата крачка от „неоторизираната активност“ е смърт! Колегията на КГБ взема решение и наши момчета устройват на осъдения злополука, нещастен случай или дори съвсем открито убийство!

Меркулов трепна:

— Ракитин е бил официално осъден на смърт?

— Не-не. Дотам още не се беше стигнало. Второ. Грешката на Ракитин беше, че той обърка два проблема. Вместо да говори само за злоупотребите на един човек — Касарин — и да мълчи за всичко останало, той насочи гнева си към ръководството на партията и на КГБ и едва на второ място изобличаваше Касарин. И това реши всичко. Разбира се, не в полза на Виктор…

— Не разбирам — промълви Меркулов.

Стигнаха до парапета на площадката и пред тях се откри панорамата на Москва.

— Какво именно?

— Да речем, че Виктор Николаевич е бил прав само в стратегията и погрешно действа в тактически план. Да предположим. Но нима не е било очевидно, че Касарин е враг?! Враг на цялата ни съветска система…

— Нее, не може така да се преценяват нещата. Касарин е отличен работник, почти гений в разузнаването. А това, че оперира със скъпоценностите, не е толкова важно. Дори е правомерно! Началникът на такъв отдел в такова управление, каквото е управление „Т“, може всичко! Формално, разбира се, над него стоят само началникът на главното управление и един от заместниците на председателя. В действителност… той е безконтролен. Циньов и Серебровски са му лични приятели. И кой знае, възможно е да са му „под око“. Той има „зельонка“, тоест специален пропуск, който му дава право да пътува на Запад: Виена, Париж, Лондон. Има и „всъдеход“ — друг специален пропуск, подписан от генералния секретар на партията и председателя на комитета. А това е вече много нещо! Притежателят на такъв документ у нас може да прави всичко, каквото си поиска. И чек за един милион да подпише, и да убие, ако се наложи!

— Разбирам — каза през зъби Меркулов, — излиза, че с помощта на други Касарин е убил Ракитин и точка по въпроса! Дори не може да му се потърси отговорност?! Нали така?

— Не съвсем. Макар да е един от стълбовете на съветското разузнаване, познавач на вътрешната политика и най-вече на международните отношения, и макар че с него трябва да се процедира с максимална предпазливост, Касарин все пак може да бъде притиснат до стената.

— Как? — сви скептично устни Меркулов. — Нали сам казахте, че колегията на КГБ не го намира за виновен и го е освободила от всякаква отговорност.

— Ще ви посъветвам нещо — каза полковник Пономарьов с тъжна усмивка. — Още като председател на КГБ Юрий Владимирович Андропов въведе едно ново правило. За да се изключи „взаимното поръчителство и презастраховка“ и служителите да не се страхуват, че ще им се лепне етикет „неоторизирана активност“, той нареди да се сложи специална пощенска кутия във фоайето на централната ни сграда в Кунцево. До нея всеки има достъп и може да пусне писмо, в което да пише дори че неговият началник — еди–кой си генерал — е американски шпионин! На всеки час кутията се изпразва и съдържанието й се слага върху бюрото на Андропов.

— Сега — на Федорчук — уточни Меркулов.

— Вече на Чебриков. Вчера бе подписан указ за превеждането на Федорчук в МВР, а за нов председател на КГБ е утвърден Виктор Михайлович Чебриков. Шчолоков и Чурбанов бяха изхвърлени и слава богу, толкова поразии направиха, толкова нещо изкрадоха от държавата… Решава се въпросът за тяхното арестуване… Да. И така, Константин Дмитрич, ключове от тази кутия имат само двамата помощници на председателя, никой друг не може да бърка в нея.

— Ясно — каза Меркулов, загледан в панорамата на Москва, — съветвате ме да пусна писмо до Чебриков?

— Точно така — кимна Пономарьов, — ако искате, дайте писмото на мен и аз ще намеря начин да го пъхна в кутията.

— И какво ще стане после?

— После Виктор Михайлович ще ви покани на разговор. Вие ще му разкажете за всички злоупотреби на генерал–майор Касарин, ще доложите за убийството на Ракитин, ще приведете доказателства… И аз мисля, дори съм сигурен, че ще последват организационни мерки. Касарин ще бъде свален от длъжност, не е изключено ръководството на КГБ да даде санкция за неговото арестуване и той като нищо да отиде на трибунал. Така че, Константин Дмитрич, дето е речено, злото ще бъде наказано, а доброто и правдата ще възтържествуват…

— Хубаво — замислено произнесе Меркулов, — именно така ще направим, Валерий Сергеевич. Кога може да ви донеса моето изложение?

— По всяко време, знаете адреса… А сега сбогом, Констатин Дмитрич, по-точно, доскоро виждане…

4.

Влакът наближи станция „Кутузовска“, погледнах часовника си: беше десет и седем. Набързо пресметнах, че ако бях отишъл в поликлиниката, щях да загубя на опашките пред разните кабинети и рентгена най-малко два, дори три часа. Значи Меркулов ще очаква да се появя след два часа. Скочих от седалката и се проврях през затварящите се вече крила на вратата. Хванах такси на „Кутузовски проспект“ и потеглих към „Фрунзенска крайбрежна“.

Рита веднага ми отвори и радостно възкликна, лицето й беше разтревожено.

— Саша?!… Вчера цял ден те търсих… Да не се е случило нещо?

Явно се готвеше да излиза, беше в синьо вталено палто със сива астраганена якичка и сива плетена шапчица. Изглеждаше на петнайсет години, не повече. В ръката си държеше скачени алуминиеви съдинки, в каквито обикновено арбатските пенсионери — разните заслужили артисти и зъболекари — си носят готов обяд от ресторант „Прага“.

— Вчера направиха операция на Жора, имаше нещо на коляното — нали го помниш моя брадат приятел, бяхме на купон в ателието му? — Кимнах, разбира се, че го помнех. — Знаеш каква е храната в болниците, затова му наготвих тук разни неща…

Рита замълча, затвори вратата, остави съдинките на пода, влезе в хола и се върна с някаква телеграма в ръка. Прочетох я и всичките ми кошмари от снощи отново ме връхлетяха: „Излитам в събота, 27 ноември. Сергей.“ Притесних се като гузен хлапак и жално погледнах Рита, но тя ме въведе в стаята и ме накара да седна на дивана.

— Сашка… всяко зло за добро. Все не намирах кураж да му пиша… А сега всичко ще се реши от само себе си… Навярно ме мислиш за умна, но аз съм много задръстена. — Говореше бавно и тихо, разглеждайки лилавия си маникюр на дългите тънки пръсти. — Дойде на абитуриентската ни вечер… По това време беше адюнкт, аспирант в академия „Фрунзе“… те бяха поели шефство над нашето училище… И на мен ужасно ми хареса неговата униформа. Каква глупачка, нали? Танцувахме с него идиотските валсове… и после той ме доведе в ей този апартамент.

Рита запали цигара. Не свалях очи от лицето й и не знаех да се радвам или да тъгувам. Само едно знаех със сигурност — че я обичам така, както никой никога не е обичал.

— И по-късно… не че поумнях, а просто разбрах, че не мога повече… че с него сме… как да го кажа… от двете страни на барикадата…

— А сигурна ли си, че с мен ще бъдеш от едната? — казах и си помислих за Касарин, Пархоменко, Грязнов — както и да го погледна, излизаше, че с тях съм от един дол дренки.

Рита угаси цигарата в пепелника, прегърна ме през врата и каза безгрижно:

— Това няма никакво значение, защото те обичам.

Притиснах я и впих устните си в нейните. Плетената шапка падна и косите й се разпръснаха като царевична свила по зелената тапицерия на дивана.

В коридора изстиваха съдинките с обяда за Жора…

Докато Рита хранеше ненаситния художник, аз карах колата й около болницата. И чудесно се справях, но непрекъснато ми пречеше един велосипедист, който правеше същите кръгове и със същата скорост. Най-после успях да го задмина, при което леко одрасках вратата в крайпътните храсти. После излязох на „Люсиновска“, стигнах до универмага на Даниловския площад, направих обратен завой, като се изплезих скришом на лостовия милиционер, и направих още няколко тура по съседните улици.

След половин час Рита се появи. Въодушевен от шофьорските си успехи, аз й разказах за вчерашното произшествие.

— Днес ще те взема от работа, ще дойда в шест — каза тя с потъмнели от ужас очи.

5.

— Ще ти скъсам ушите — закани се Меркулов, след като изслуша жизнерадостния ми разказ за моите митични похождения в поликлиниката — и само чудо може да те спаси. Запомни веднъж завинаги, че мразя лъжата дори да е в името…

И той съвсем сериозно посегна да ми издърпа ушите. Тогава обаче аз сътворих „чудото“ — извадих от джоба си откраднатата от Касарин бележчица.

— „Алла, спешно ми съобщи къде си скрила писмото на Мазер. Твой В.“ — прочете Меркулов и въпросително ме погледна. — „Когато ме измъкнеш от тия лайна — отново ме погледна с недоумение, — тогава ще го получиш. Алла.“

Той тресна с бележката по бюрото и втренчи в мен немигащите си светли очи.

— От разследването, проведено от стажанта Турецки, бе установено… — започнах шеговито, но видях, че тоя номер днес не минава — е, с други думи, вчера Погорелов е извикал на разпит Соя-Серко, а по някое време дошъл Грязнов…

И така разказах на Меркулов историята с бележката. После разиграх колкото се може по-близо до истината посещението при Касарин в Комитета за държавна сигурност.

Моят началник дълго мълча, после разтърка с длани бузите си, сякаш са премръзнали, и накрая каза:

— Когато с такива неща се занимават типове като Пархоменко, човек го възприема като нещо естествено. Но Вячеслав, който всъщност е чудесно момче… Много жалко, Саша, това ще ти кажа! А що се отнася до твоята, така наречена от чекистите неоторизирана активност в нашите взаимоотношения с КГБ може би си прав — трябва да спечелим малко време. Но с открадването на тази бележка, уличаваща мадам Серко в отравянето на господин Мазер, ти сложи кръст на цялата печалба. Касарин няма да ти го прости…

6.

Меркулов впери строг поглед в Казаков:

— Разкажете за убийството на Ракитин и Куприянова.

— Ах, копелета гадни. Никого от вас… няма да пожаля. Мамичката ви… — и Казаков изпсува, злобно оглеждайки се настрани. — Той пожали ли ме?… Опита се да ме пречука… А аз да му мисля за задника?!…

Володя Казаков беше мъртвешки блед, но псуваше като съвсем здрав човек.

Меркулов провеждаше разпита му в института „Н. Бурденко“ в присъствието на лекуващия го лекар, знаменития хирург проф. Соловьов, който по чудо бе спасил живота на този рецидивист.

Казаков говореше съвсем тихо, с усилие отваряйки попуканите си устни, но Меркулов чуваше всяка негова дума — от дете имаше добър слух — и я записваше в протокола. С изключение на псувните, разбира се…

7.

— Грачов е отличен работник! Соломин — също! — Завеждащият сектор във всесъюзната Търговска палата, докторът на икономическите науки професор Медведев леко се усмихна, желаейки да си спомни нещо конфузно от биографията на подчинените си, но не можа, и всъщност затова покани с усмивка Шура Романова да седне в мекото кресло пред бюрото му. — Вече двайсет и три години работя на това място, а по-добри служители не съм виждал, това ще ви кажа!

Кабинетът на професор Медведев, който се намираше във филиала на Търговската палата в Соколники, беше обзаведен с най-модерна офисна мебел в светли тонове и с тапицерия от сива изкуствена кожа. На малката масичка до бюрото имаше цяла купчина списания — от „Британски съюзник“ до „Тайм“. На прозореца бяха подредени саксии с грижливо гледани декоративни цветя, а библиотечният шкаф зад креслото на професора бе претъпкан с дебели папки с научни трудове и реферати, чиито сложни заглавия абсолютно нищо не говореха на подполковник Романова.

— Бихте искали да знаете с какво се занимават Грачов и Соломин, нали така? И какви качества притежават? Но не ми казахте защо се интересувате?

— Нима съм пропуснала? — изненада се от своята разсеяност Романова. — Получиха се сведения… Че тези двамата… заедно с една хубавица… са печатали пари…

— Това е невъзможно! Има някаква грешка! — Медведев разпери малките си съсухрени ръце. — Не може да бъде!

— Странно! — врътна глава Романова. — А на мен ми докладваха друго. Че вие сте в течение!

Професорът пребледня и вирна предизвикателно острото си като човка носле:

— Говорите смешни неща! Отлично знам, че работата ви е секретна и както се изразява синът ми, преизпълнена с романтика… Разните там засади, престрелки, преследвания, екшъни. Но доколкото разбирам, смисълът на тайната служба е именно в това, че тя е тайна, скрита, нали така? От къде тогава мога да знам вашите тайни? Не, не ми е известно за никакви пари! — сви той мършавите си раменца.

Очевидно Медведев притежаваше не само остър ум, но и твърд характер. Не беше лесно да му се развърже езикът.

— Ако трябва да охарактеризирам накратко преводача Грачов и старши научния сътрудник химика Соломин, бих казал, че отдавна не съм срещал толкова надарени професионалисти, толкова порядъчни хора. Те работят великолепно и са особено полезни на нашата държава. Освен това Грачов е полиглот, владее дванайсет езика, обича музиката: Чайковски, Шостакович, Брамс… А Соломин колекционира предмети на изкуството…

Романова не откъсваше поглед от енергичното му лице.

— Впрочем Грачов има един недостатък — продължи той, — прекалено стеснителен е за нашето време, трябвало е да се роди през миналия век!

Това окончателно вбеси Шура и подбирайки с усилие думите си, тя каза:

— Не ви разбирам, професор Медведев! Току-що ми обяснявахте, че не сте били в пряка връзка с подчинените си, а изведнъж ми говорите за стеснителност и Брамс! Може би вие сте стеснителен, професоре, ааа?

И Романова започна да вади от обемната си чанта някакви снимки. Те бяха много и с отлично качество. На тях беше фотографиран гол… докторът по икономическите науки Медведев. В компанията на голи дами и голи мъже. И в пози, които биха послужили за великолепен порнофилм.

Професорът втренчено заразглежда снимките. Романова метна крак върху крак, при което униформената й пола се вдигна нагоре.

— Няма ли да полюбопитствате как е попаднало всичко това при мен? Проспект „Мир“, ъгловата сграда до метрото „Ботаническа градина“. Апартаментът на мадам Льоснер. Седми етаж, звъни се два пъти. Познахте ли декора? В момента моите момчета държат под око тоя бардак. Вече трети месец в него работят скрити камери. Ако отговорите точно на всички мои въпроси, ще си получите снимките заедно с негатива, а също така и гаранция, че никой няма да узнае за вашите визити в публичния дом на тая мадам. Нито жена ви, нито партийният комитет. Е, какво, ще си играем на криеница, или ще се споразумеем?

И Медведев отговори смирено:

— Ще се споразумеем…

Отиде до вратата, пусна резето и започна своя разказ.

… Двамата природни „гении“ — Грачов и Соломин — овладели тайната за печатането на американски стодоларови банкноти и съветски сторублевки. В продължение на половин година пласирали фалшивите пари сред чужденци и съветски граждани, а също и в търговската мрежа, но скоро били заловени и откарани в Лефортовския затвор. Там бързо се споразумели със сътрудници от органите за сигурност и продължили да правят същото, само че вече за КГБ. След като излежали тригодишната присъда, били пуснати на свобода и настанени на работа в сектора на Медведев, но продължили да сътрудничат на органите.

За да не го разбере погрешно подполковник Романова, професорът тутакси заяви, че е смятал и смята за свой дълг на болшевик винаги да дава отпор на всякакви нападки срещу партията и нейната програма за установяването на комунистическото влияние в целия свят, и именно затова горещо одобрява дестабилизацията на западното общество, в частност програмата на КГБ за наводняването на водещите западни страни с фалшива валута, тази акция най-бързо щяла да доведе капитализма до разруха и да ускори решаването на много проблеми в нашето народно стопанство.

Със съдействието на Грачов и Соломин започнал да работи свръхсекретен цех във фабрика „Гознак“. Резултатите не закъснели — в САЩ, Канада, Англия, Франция и ФРГ в момента се наблюдавал икономически спад, така наречената рецесия.

По някое време двамата „гении“ започнали скришом да изнасят долари от секретния цех и да ги пласират сред чуждестранните туристи, хилядарка след хилядарка. Забогатели страшно много. Купили си по една вила и кола, след което започнали да влагат средства в старинни предмети. Но не щеш ли, привлекли вниманието на ОБРСС. Момчетата от опасното ведомство на Абрикосов се заинтересували какъв е източникът за тези толкова значителни разходи. Наложило се спешно да им се изготвят документи със задна дата в уверение на това, че са получавали и получават високи хонорари и премиални в Търговската палата, помогнали и приятелите от КГБ. През това време Соломин се запознал с хубавата Аллочка Соя-Серко от Арбат, млада собственица на колекция от антики. Двамата приятели се договорили с нея да съхранява сред своите вещи и техните придобивки, а също така и клишето за стодоларовата банкнота. Минали две безоблачни години и ето че ги споходила нова неприятност — колекцията на Алла била открадната. Хитрият Медведев посъветвал своите протежета известно време да наблюдават обиграната колекционерка. Те започнали да я следят и един ден случайно подслушали неин телефонен разговор, от който разбрали, че Соя-Серко сама е уредила кражбата, платила е на крадците за услугата и започнала лично да разпродава антиките. Този факт дотолкова вбесил интелигентните момчета, че те решили да намесят в тази история професионални следователи. Медведев настойчиво ги предупреждавал, че омразата и гневът са лоши съветници, че когато следствието стигне до Алла, неминуемо ще стигне и до тях. Тогава никакви връзки няма да им помогнат. И точно така излязло…

— А познавате ли Ракитин от Министерството на външната търговия?

— Виктор Николаевич? Че кой не го знае?! Точно в този секретен цех го срещнах преди десетина дни…

8.

26 ноември 1982 година

Меркулов бързаше. Печаташе някакъв документ на своята „Оптима“. Когато влязох, се намръщи недоволно, но не защото ме виждаше, а защото в съседния кабинет ехтеше с пълна мощност включеният телевизор. Там се бяха събрали студентите третокурсници, дошли при нас на опознавателна практика. Улових погледа му към стената — дори нямаше време да почука, за да накара несъобразителните хлапаци да намалят звука. Наложи се аз да се намеся: отидох и прекъснах колективното гледане на филма „Убит при изпълнение…“, като отпратих практикантите при Мойсеев да се запознаят с най-новите постижения на родната ни криминалистика…

Когато се върнах, видях, че моят началник е много доволен от нещо, но не го попитах за причината — ако иска, сам ще ми каже. Започнах да преглеждам протоколите от новите разпити на свидетели в МУР, които ни бе донесъл дежурният мотоциклетист.

— Проучи ги! — одобрително кимна Меркулов. — Аз трябва да ида при Емелянов… Разбрахме се за десет и половина — и ми подаде четвъртия екземпляр от току–що написания документ.

В този миг иззвъня, по-точно избръмча тихо като комар телефонът на бюрото му. „Странно — помислих си, — явно вчера са сменили апарата, старият беше по-гласовит.“

— Да, Сергей… Сергей Андреевич… идвам…

Моят началник се бе понадигнал от креслото, но не от някакво раболепие, а защото започна да събира книжата си. Не бих казал, че във всяко отношение следва най-ранното правило в човешкото поведение: „обикни ближния като самия себе си“. Но съвременната интерпретация на това правило: „заслужи любовта на ближния си“, не му беше чужда…

Меркулов отиде при Емелянов, а аз зачетох:

С голямо нетърпение зачаках Меркулов, искаше ми се да обсъдим постановлението, и напрегнато се ослушвах да чуя познатите стъпки. Най-после той се върна, но не така въодушевен както преди, веднага седна на машината и зачука като кълвач. После пъхна написаното в плик, подаде ми го с двайсет рубли за такси и заръча спешно да го отнеса на Пономарьов, като ми каза адреса му на проспект „Университетски“.

Това пътуване ми отне малко повече от час.

Едва когато се върнах — в два и нещо, — започнахме да обсъждаме с Меркулов подробностите от нашето дело. Пушехме цигара от цигара и гадаехме дали ще се задвижат нещата след нашия сигнал, изпратен до Чебриков чрез Пономарьов…

9.

Вече разчиствахме бюрата си, пъхайки книжата по чекмеджетата и шкафовете, когато зазвъня телефонът. Вдигнах.

— Обажда се помощникът на председателя на КГБ генерал-полковник Чебриков. Виктор Михайлович би искал да говори със следователя по особено важни дела Меркулов.

Меркулов, който вече държеше слушалката на деривата, каза, че е на телефона. „Започна се!“ — мина ми през ум.

Почти цяла минута той слуша мълчаливо, поблагодари на Чебриков и затвори.

— Саша, сега Чебриков изпраща кола за нас, ще ни приеме в конспиративната квартира, където се среща с личните си агенти. Аз ще събера всички материали, а ти събери мислите си — и изхвръкна от кабинета.

Тая среща ми объркваше плановете. В шест без четвърт — в петък свършвахме работа петнайсет минути по-рано — Рита трябваше да ме чака пред входа на прокуратурата. Бяхме решили да поплуваме в някой басейн или просто да се поразходим. Без кола. Времето беше доста топло и приятно за сезона.

Меркулов долетя обратно и започна бързо да комплектува книжата от донесената купчина. Сегиз-тогиз ме поглеждаше с изненада. Очевидно недоумяваше защо не съпреживявам с него този исторически момент, но всъщност аз горях от любопитство да узная откъде донесе материалите на Ракитин. Значи през цялото време ги е крил в сградата на прокуратурата. Съзнавайки, че периодът на жадните ми въпроси бе отминал, реших да не го питам, а само да го проследя при поредното му отиване до „скривалището“.

Когато излязох секунди след него и стигнах до ъгъла в коридора, видях как предпазливо се затваря вратата на кабинета по криминалистика. Следователно Меркулов е крил всички тия „експлозиви“, заради които преживяхме толкова премеждия, в огнеупорната каса № 2 на Семьон Семьонович Мойсеев.

Тъкмо шефът ми се върна в кабинета (аз вече седях зад бюрото си с нехаен вид), от вратата надникна къдрокосият Гарик:

— Пристигнала е кола за вас, Константин Дмитриевич!

Опитах се да обясня на Меркулов — по дяволите! — грабнал чантата с книжата, той изхвръкна в коридора и хукна по стълбището надолу. Все пак успях да го настигна и да изкрещя в ухото му:

— Не мога да дойда, Костя!

Той се спря.

— Как така?!

— По лични причини.

Меркулов се обърна, блъсна външната врата и аз видях как от отсрещния тротоар, приветливо махайки ни с ръка, тичаше Рита.

Шофьорът на черната лимузина, едър млад здравеняк, вече услужливо отваряше вратите пред нас. Меркулов щракна с пръсти от досада и му каза:

— С нас ще дойде и тази дама…

Шофьорът сви безразлично рамене — какво му пука?! — и седна зад волана, шефът ми — на седалката до него, а ние с Рита отзад.

— Риточка, ще се постарая да освободя Саша колкото се може по-скоро…

— Няма проблем, Костя, ще почакам — примигна тя с дългите си сини ресници.

Преди още да е спряла напълно колата, Меркулов скочи, все така стискайки в ръка поовехтялата си чанта. Стори ми се, че вилата на главния чекист е някак неестествено слабо осветена, но той вече подтичваше с гигантски крачки към светлинките, мъждукащи през редките борове.

Тръгнах след него, но изведнъж усетих, че нещо не е наред.

— Саашааа! — изкрещя зад мен Рита.

Обърнах се — и от този миг животът сякаш потече с главоломни скокове назад. Когато опитвам да си спомня последователността на случилото се, всеки път се обърквам. Като че гледам в детски калейдоскоп и ярката мозайка от разноцветни стъкълца при всяко тръсване се нарежда в нова фигура. Тичах с всички сили към Рита, но времето сякаш спря, или по-точно се понесе с бясна скорост. Аз тичах, тичах с чувството, че никога няма да стигна до нея. Ето, още крачка-две… но застинах, кажи-речи, във въздуха, защото видях как Рита, прегърнала стъблото на един бор, бавно се свлича на земята. И тогава чух автоматна стрелба, тоест едва тогава разбрах, че се стреля с автомат, защото стрелбата започна още щом се обърнах при вика на Рита. В същия миг започнах да падам стремително надолу от някаква шеметна височина и това продължи много дълго, тъй като успях да видя в краката си разтворената чантичка на Рита и малко по-встрани връзката с ключове. След това всичко потъна в мрак…

… Лежах неподвижно на земята, конвулсивно вкопчвайки се с пръсти в ледената почва, притиснал буза до Ритината студена буза и опитвайки се да надникна в безжизнените й очи. А наоколо цареше гробна тишина, наоколо беше проклетият свят, в който мъртвите остават мъртви завинаги. И тогава видях светещия циферблат на часовника ми — беше шест и двайсет и една минута. С усилие се надигнах на колене — на десетина крачки от мен, неудобно облегнат на едно дърво, седеше Меркулов. Очите му бяха затворени, а на мястото на устата му зееше черна дупка. В сключените пръсти на едната ръка все така стискаше откъснатата дръжка на чантата.

Те не са очаквали, че с нас ще дойде Рита. Явно мъжът с автомата я е видял със закъснение, но тя тутакси го е съгледала и изкрещяла. Искала е да ни предупреди с нейното „Саашааа!…“ Тогава той е пуснал един откос по посока на вика, след което е започнал да стреля по нас. Мен ме беше ранил в рамото или предмишницата, защото не можех да вдигна ръката си. А Меркулов очевидно е убит. Отново погледнах оцъклените очи на Рита и отново проклех този свят… Обхванал с ръце главата си, взех да вия от нетърпимата болка, която разкъсваше сърцето ми…

10.

27 ноември 1982 година

Нямах желание за абсолютно нищо — нито да мисля, нито да виждам или разговарям с когото и да било, искаше ми се само да отпусна глава и да умра. Просто да умра и толкоз.

От мъка тропнах силно с бинтованата ръка по масата. Това пооблекчи болката в сърцето ми, която се премести в предмишницата и остро запулсира.

За мен времето сякаш се пресова в една-единствена и нескончаема минута на страдание. Отговарях на телефонни обаждания, самият аз телефонирах някъде, пиех болкоуспокояващи и пилешки бульон по заповед на Ирка Фроловска, племенница на една от моите съквартирантки. Но това не бях аз, невъзможно бе да съм аз, защото аз все още гледах Ританите безжизнени очи, притисках се до ледената й буза и виех като вълк от непоносимата изгаряща болка в сърцето си.

28 ноември 1982 година

Жора ми даде да прочета това писмо след една седмица, когато отидох да го взема от болницата. Но след като излязохме навън, го дръпна от ръцете ми, драсна клечка кибрит и почернелите късчета хартия бавно паднаха на мократа земя.

11.

Седях зад празното бюро на Меркулов и с нечовешко усилие на волята се мъчех да не мисля за Рита и нейната гибел, но въпреки това мислех само за нея. На моменти бях готов да изтичам до кабинета по криминалистика, да грабна някой пистолет и да отида лично да убия Касарин. Да отмъстя за Рита. За Костя. За татко… за себе си…

Когато преди половин час дойдох на работа, ме обзе чувството, че след десетгодишно отсъствие се връщам у дома, където всички отдавна са престанали да ме чакат. Избягвах състрадателните погледи и въпроси и си мислех — дано не ме правят на герой…

Телефонът на информацията в 11-а болница беше зает близо петнайсет минути, накрая ми отговори старчески глас:

— Меркулов ли? Константин Дмитриевич? Дванайсета стая? Температурата е трийсет и девет и две десети, състоянието е тежко, стабилизирано.

В събота и неделя температурата му не спадаше по-долу от четиридесет градуса и състоянието му бе критично. Ох, господи, не оставяй да умре моят Меркулов…

— … Чувате ли ме, Александър Борисович? — едва сега забелязах как настойчиво мига светлинката на интеркома. — Вика ви прокурорът на Москва другарят Емелянов с делото на Ракитин.

Е, сега му е времето да отнеме това дело от Меркулов и да го даде на друг следовател или… в КГБ. Извадих от сейфа двете папки и с отвращение ги хвърлих на бюрото.

В кабинета на Емелянов седеше Пархоменко и гледаше новия началник в устата. Без всякакво предисловие и почуквайки с молив по бюрото, градският прокурор каза:

— Грешка на другаря Меркулов, а също и ваша грешка, другарю Турецки, беше несъгласуваното с нас — той посочи с молива себе си и Пархоменко — отиване при другаря Чебриков.

Пархоменко закима, без да откъсва поглед от Емелянов. И макар че нямах намерение да споря за нашите „несъгласувани“ действия, Емелянов повиши тон:

— Не, не, Александър Борисич, не смятам да обсъждам кой е прав и кой е крив, още повече че бяха понесени такива загуби… Ние трябва да продължим работата, да изпълним своя дълг пред народа, партията и правителството. — Той протегна ръка и аз пъхнах в пухкавата му длан двете папки. — Днес изтече десетдневният срок, даден ни от Централния комитет за издирване на убийците. Вашата бригада се справи отлично със задачата. Днес ще докладвам в ЦК за разкриването на убийството. Но както разбирам, покрай делото на Ракитин са образувани десетина допълнителни дела, така че ни предстои още много работа… — Емелянов скочи от креслото и започна да снове със ситни крачки по кабинета, сложил ръце зад гърба си. — Имаме два пътя за избор: първия, най-лесен за нас и, бих казал, най-широко възприет в практиката, е да разпръснем — ммм, имам предвид да разпределим тези дела по съответните ведомства на Министерството на вътрешните работи, ОБРСС, КГБ. Но политически — политически! — това дело като цяло трябва да го приключим ние, прокуратурата, която, съгласно замисъла на нашия генерален секретар другаря Андропов, трябва да стане съсредоточаване на следствената власт в страната. — Градският прокурор завърши встъпителната реч и седна обратно в креслото си. — За жалост, другарят Меркулов няма да е в състояние скоро да поеме служебните си задължения. Впрочем имаме сведения, че вече можем да не се опасяваме за живота на нашия Константин Дмитриевич… Предлагам да се включи във вашата следствена бригада прокурорът криминолог Мойсеев, а вие, Александър Борисич, да я оглавите. Какво мислите за това? Ще се справите ли?

Преди два дни сигурно щях да се стресна от подобно предложение, но сега го приех като единствено възможния вариант. Ето защо отговорих еднозначно:

— Да.

Вече час и четиридесет и пет минути бях ръководител на следствената бригада по делото за убийствата на Ракитин и Куприянова, но всъщност засега още не работех с тази бригада, тъй като в понеделник Семьон Семьонович ходеше на някакви процедури в поликлиниката и идваше следобед, а другият член на бригадата — капитан Грязнов — не се бе явил на работа по неизвестни причини. Така ме информира Романова. Написах на машината постановление за издирването и задържането на Виталий Шакун. Снимката му лежеше пред мен на бюрото — русоляв, с кръгло лице, бели вежди, широк нос и светли, малко дръпнати очи. Обикновено лице… На убиец…

Продължих да печатам с един пръст на машината. Изтичаше десетдневният срок от задържането под стража по член 90 от НПК на голяма група заподозрени. До края на този срок трябваше да им се предяви обвинение, в противен случай — да се промени мярката за неотклонение, като например подпишат декларация, че няма да напускат града. Прелиствах делото — Волин, Лукашевич, Фролов… И още пет-шест човека от спекулантската група на Волин и от тъмния бизнес на Леонович — Мазер. Началникът на предварителния арест ме беше побъркал с неговите обаждания, голям правозащитник се извъди — трябвало на секундата да има на бюрото си тези постановления. Работех като на конвейер, когато дочух откъм коридора почукване на бастун: Семьон Семьонович идваше на работа. Взех делото и тръгнах към кабинета му. Трябваше да възложа на Мойсеев да подбере конкретните улики срещу Шакун — отливките от стъпки на мястото на убийството в Соколники, различните микрочастици, отново всичко, както за Казаков-Крамаренко. Уликите трябваше да са готови до момента на арестуването на втория убиец…

Емелянов каза, че щял да „докладва за разкриването на убийствата“, сякаш че изобщо не знае за Касарин, не е чел разобличаващите го документи и никога не е имало фалшиво обаждане за аудиенция при Чебриков. А чисто и просто следователят по особено важни дела Меркулов е уредил увеселителна разходка без разрешение на началството, за което и тримата пострадахме така жестоко… Значи отново борба на живот и смърт, отново хайка за вълци, в която никой от нас не знае кой е ловецът и кой звярът…

Семьон Семьонович Мойсеев отключи сейфа и извади отвътре четвъртинка водка. Наля в две малки мензурки, подаде ми едната и каза:

— Да пием, Александър Борисович, за Маргарита Николаевна, за упокой на душата й…

Отпих глътка и тъжно погледнах към сейфа и връзката ключове, които се поклащаха на металната врата — зад нея лежеше документацията на Ракитин. Не, не успя Меркулов да осъществи начинанието си за разобличаването на Касарин, също както Ракитин не успя в парка Соколники. Разполагаме само с показанията на Крамаренко-Казаков, които не вършат никаква работа. Ще ги сметнат за клевета от страна на един рецидивист и толкоз. А и всички тези материали за престъпната дейност на Касарин в чужбина ще останат без внимание — действал е като оторизирано лице и така нататък, и тем подобни… Ще припишат всички тези убийства на американското разузнаване — капиталистите се домогват до секретната доктрина и точка. Но някъде дълбоко в съзнанието ми се въртеше въпрос, мъчех се да го уловя и формулирам, обаче мисълта ми се късаше и той ми убягваше. И неочаквано ми просветна — все пак защо Касарин се стреми на всяка цена да сложи ръка на документацията? От какво се страхува? Това е въпросът — от какво се страхува Касарин. Истината е, че хич не му пука от нашето разследване.

Костя каза тогава в електричката, че Ракитин е искал да направи обществено достояние действията на Касарин. И Касарин ужасно се страхува от такава гласност на Запад. Това ще означава край за него. Тогава никой няма да го прикрие.

Погледнах още веднъж сейфа на Мойсеев. Вече знаех какво ще направя. Не може да се каже, че си представях ясно всички последици от моето намерение. А и в интерес на истината аз изобщо не мислех за тях. Вече бях взел решение и се чувствах много по-бодър. Сега всичко зависеше само от моето умение и ловкост.

Когато се върнах в кабинета, извадих от шкафа папка с някакво старо дело и позвъних на Мойсеев.

— Семьон Семьонич, спешно ви вика Леонид Василич — изломотих припряно в слушалката като нашия секретар Гарик. Налагаше се да използвам всяка възможност, дори най-идиотската.

Стремглаво изтичах от кабинета и влязох най-спокойно при Мойсеев с папката под мишница.

— Александър Борисович — засуети се той, — моля ви, почакайте ме, мисля, че няма много да се бавя…

Онова, което вършех, беше страшно непочтено, но в момента аз не можех да си позволя да бъда порядъчен човек. Бързо отидох до огнеупорната каса — ключовете все така висяха на вратата, отворих я и започнах да ровя между пликовете, пакетите и кутиите, прибрани в нея. Под един пакет, увит с вестник, напипах мушамена опаковка. Измъкнах пакета, извадих от него дебел сноп книжа, сложих на тяхно място папката със старото дело, увих го с мушамата и го оставих на същото място…

След десетина минути Семьон Семьонович се върна разочарован — някой си бе направил лоша шега с него. Старият криминалист дори не забеляза, че бях червен като рак и ръцете ми трепереха.

„Седемнайсет часът и нула минути“ — отговори автоматичната телефонна информация. Броях минутите до края на работното време, имах чувството, че часовникът ми изостава, и на всеки петнайсет минути набирах „100“.

В коридора се чу неясен шум и някой високо изпсува. Реших да видя какво става и тъкмо посегнах към вратата, но тя тутакси ме връхлетя заедно с кошмарна миризма на алкохол и… капитан Грязнов, който едва не ме събори, седна до масата, като първо метна на нея дългите си луничави ръце, после намести мършавия си задник на най-близкия стол и едва тогава изтегли от вратата дългите си крака.

— Ще им… Сашок… така ще им… ъъъх… те мен да ме… прекарат… ммм… ще ги… убия… ще им… за Риточка… за Костя… със собствените си… ръце… ще го… убия… гад… ще…

И Грязнов се стовари на пода заедно със стола. Опитах се да го издърпам на дивана, но той се съпротивляваше — искаше да остане на малкото пространство между шкафа и страничната облегалка. Хукнах за помощ при Мойсеев, като преди това заключих вратата. Семьон Семьонович имаше в подвижната си лаборатория всичко необходимо за екстрени случаи и след две–три минути вече разтривахме слепоочията на Грязнов, наливахме му нещо в устата и бутахме под носа му шишенце с амоняк.

— Не намирате ли, Александър Борисович — каза Мойсеев, — че тази гледка не отговаря на общоизвестното твърдение „Човек звучи гордо“?

Не, не намирах. Беше ми жал, знаех приблизително какво става с Вячеслав, по-скоро досещах се. По някое време той се поуспокои и остана да лежи кротко на дивана, провесил през страничната облегалка дългите си крака в контешки обувки и с леко извити навътре стъпала като на дете. Семьон Семьонович отиде да уреди транспортирането му до вкъщи, а аз пуснах резето на вратата, за да не може да се отключва отвън, и седнах да изслушам горчивата изповед на капитан Грязнов.

Бяха го купили срещу евтин компромат — някой го видял пиян на 7 ноември по време на дежурство на правителствен обект (това първо), бил разказвал — пак така в нетрезво състояние — антисъветски вицове (това второ) и, трето, което било „най-страшното“ — в Сандуновските бани го хванали момчетата от районната бригада за издирване нарушителите на трудовата дисциплина тъкмо когато си пиел мирно и тихо биричка с колегите от МУР в една самостоятелна кабина, също така през работно време. Касарин го извикал при себе си и обещал да потули всичко, ако работи за КГБ. Слава се съгласил, тъй като бил авантюрист по характер, и отначало дори му харесало да следи собствения си началник — Меркулов, но после загрял, че в тая работа има нещо гнило, ама вече било късно…

Мойсеев се върна с шофьора Гена, на когото Меркулов помогна да си оправи москвича. С общи усилия и криейки се от началствата, тримата успяхме да напъхаме Грязнов в колата.

Беше шест без пет.

Затворих се в една кабина в тоалетната — доста банално, но не можах да измисля нищо по-свястно — и зачаках да утихнат стъпките и разговорите по коридора. Близо трийсет-четирийсет минути слушах как се хлопат врати и се превъртат ключове. Най-после всичко утихна. Излязох от моето убежище и минах по коридора от единия до другия край, проверявайки всяка врата — на етажа нямаше никого. Тогава отидох до остъкленото шкафче с ключовете от стаите, отвинтих с предварително взетата отвертка халките на катинарчето, взех ключа от кабинета по криминалистика, след което отново завинтих халките.

Влязох в кабинета на Мойсеев и без да паля осветлението, бутайки се по пътя към прозореца в някакви апарати, спуснах плътните завеси и включих настолната лампа. Монтирах трикракия статив и завинтих на него фотоапарата „Зенит“, който още през деня бях видял оставен на открито. В лабораторията имаше и репродукционни химикали, но аз не умеех да боравя с тях кой знае колко добре, затова реших да не рискувам. Домъкнах четирите осветителни лампи. Лентата ми беше ГОСТ-65. Фиксирах блендата на 5,6 и експозицията на 1/125 сек. Това бяха средните величини за най-сполучливи резултати.

Оставаше да закача в устройството на стената обекта за фотографиране и едва сега се сетих, че никога не съм чел материалите на Ракитин. Те просто не ме интересуваха. Знаех само, че в тях е прословутата доктрина и документацията за престъпната дейност на Касарин. Интересуваше ме само едно — как да изпратя всичко това в чужбина и по този начин да отмъстя на недосегаемия злодей. Пък и разполагах с много малко време — утре Дейвид Драпкин се връщаше в Америка и непременно трябваше да ми помогне. Както и на цялото човечество. След това Касарин да прави каквото иска с мен. Днес обаче трябваше да му се изплъзна и на всяка цена да осъществя замисъла си.

Притесняваше ме само това, че цял ден не успях да открия американеца по телефона, но все пак не губех надежда, имах още време. Погледнах часовника си — осем и десет.

Материалите бяха сто и шест страници акуратно направени ксерокопия от оригинала на доктрината, двайсет и два листа от фирмен бележник на „Главсуровинекспорт“, изписани с едрия почерк на Ракитин, няколко чуждестранни фактури на немски, френски и английски, с различен цвят, качество и формат на хартията, копия от банкови чекове, фактури на руски език и още десетина непонятни документи. По две печатни страници на кадър, по четири листа от бележник — това прави петдесет и девет снимки и още десет–дванайсет за всичко останало. Значи две ленти. Работа за половин час.

Разтворих металните щипки и закачих на стената първите два листа.

Престанах да чета по-нататък, помислих си, че и американците няма да четат тези страници. Закачих следващите две.

Излишно губене на време. Следващите.

Нащраках още няколко страници, пълни с чиста демагогия… А, това вече е интересно… „В развиването на плана да се набележат следните политико-военни варианти за завладяването от социализма на страните от капиталистическия лагер…“ Набързо прочетох няколкото страници, преди да ги снимам. Бях поразен, че Ракитин, а след него и Меркулов бяха приели сериозно тези щуротии. Уж зрели хора, а са се уплашили…

Следващата част беше озаглавена „Икономическата надпревара между двете системи — социализма и капитализма“. Заснех десетина страници, без дори да погледна текста. С тях свърши първата лента. Беше вече девет без десет. Ако разучавам тия писания, ще откарам до полунощ. За четвърт час приключих с доктрината и докато подреждах страниците, се зачетох в една от тях:

Чух стъпки в коридора и замрях… „Накиснах се в барата и се зачесах по китарата…“ Мили боже! Ами аз бях забравил, че в нашата прокуратура, както във всяко нормално учреждение, има чистачка, която се казва Серафима Ивановна и е страшилище за всички, по-голямо дори от Пархоменко, макар че профилът на тяхната дейност в известен смисъл съвпадаше — тя беше професионална доносничка. Серафима чистеше вечер най-малко в четири учреждения и затова идваше в прокуратурата доста късно, премиташе как да е, позабърсваше прах и си докарваше на месец колкото заплатата на началника на следствената служба.

Бързо напъхах книжата в касата, угасих лампите и се заврях в гардеробчето на Семьон Семьонович.

Както и трябваше да се очаква, Серафима не се задържа дълго в кабинета по криминалистика и въобще в сградата на прокуратурата. След половинчасовото седене в неудобното гардеробче аз се поразкърших и продължих коварното си дело.

Заснех „досието“ на Касарин, което ми беше добре известно, и към десет часа приключих работата. Разтребих кабинета на Мойсеев, върнах материалите на Ракитин в касата, прибрах си папката, после слязох по черното стълбище в котелното, откъдето излязох в задната част на двора — оттатък строителните изкопи за новата сграда. Прескочих сравнително ниската ограда и се озовах на съседната улица, където видях да идва насреща ми свободно такси.

12.

Ирка Фроловска седеше в кухнята и ядеше семки. В краката й се беше разположил Ричард — немската овчарка на леля й. Родителите на Ирина бяха в поредната тиха война, ето защо след заниманията в консерваторията тя прекарваше свободното си време в нашата квартира, използвайки за упражнения старото пиано на леля си, Клавдия Петровна.

— Ира… — повиках я шепнешком и тя с готовност скочи от табуретката. Направих й знак да дойде в стаята ми. — Искам да те помоля за една услуга…

— Ох, Шурик, с най-голямо удоволствие!

— Шшт… Виж този телефонен номер и го запомни.

Тя задвижи устни, присвивайки котешките си очи.

— Запомних го.

— Иди да се обадиш от автомата на ъгъла на „Сивцев Вражек“. Първо се огледай, никой не бива да чуе разговора. Ще търсиш Дейвид. Кажи му, че се обаждаш по моя молба и че днес трябва да се срещнем с него. Разбра ли? Днес!

Ирка поведе Ричард за каишката и тръгна към външната врата, като облече пътьом старото си излиняло палто.

След петнайсетина минути се върна — телефонът на Дейвид не отговарял. На въпроса ми дали е забелязала по нашата улица някакви подозрителни лица, тя неочаквано отговори:

— Да. Двама души. Стояха в двора на черквата.

— И защо реши, че са подозрителни?

— Ричард взе да ръмжи срещу тях. Той познава всички хора наоколо.

— А видя ли кола?

— Не. Ако искаш, да ида пак?

— По-късно… Какво да правя?

— Да не е отишъл на кино с момичето си?

— Кой?

— Твоят Дейвид.

— Откъде знаеш, че си има момиче?

— Предполагам… — Ирка бе влязла в ролята на детектив. — А как ти е ръката, Шурик?

— Ръката?! А-а, ръката… Добре. Боли ме, разбира се, но няма значение — отговорих машинално, мислейки си за друго. Мъчех се да си припомня какво си говореха с Альона на английски. Май си казаха „до утре“? Не, какво ти „до утре“, утре заранта той заминава… Каза й „ще те видя по-късно“ и после още нещо си приказваха. Не помня. Не, не мога да си спомня. След това Альона каза вече на руски: „Ще те откарам на аерогарата.“ А Дейвид: „Аз ще карам, а ти ще върнеш колата.“

— Какво ти е, Шурик?

— Знаеш ли, той е у Альона. Какъв глупак съм.

— У кого?!

— Няма значение.

Отворих чекмеджето на бюрото си. До снимката на Рита лежеше връзката ключове от колата й. Не знам как в оня фатален петък те се бяха озовали в моя джоб. Сигурно оперативниците са решили, че ключовете са мои, и са ги пъхнали в якето ми.

— Ира… Операцията продължава. Вземи Ричард и го изведи на разходка. А аз… ще се кача на покрива през капандурата на таванското помещение и по покривите на съседните сгради ще стигна до „Мало-Афанасиевска“. Ти застани там на ъгъла и ако видиш ония двамата, постарай се да ги задържиш, насъскай Ричард срещу тях или направи нещо друго… Трябва да се кача на трийсет и девети тролейбус и да им избягам.

— А кои са тези мъже?

— Те убиха Рита…

Ирка хвана Ричард за каишката и го поведе към вратата.

Това бяха те. По-точно той. Не знаех кой, не знаех името, нито пък виждах лицето, но бях сигурен, че това е той, убиецът. На стотина метра бе паркирана черната волга. Аз стоях във входа на ъгловата сграда и чаках да се появи иззад завоя тролейбусът. Ето той се приближава до колата и се навежда към прозореца. Казва нещо на другия, който седи вътре. Същата секунда се зададе тролейбусът. Ирка също го видя, защото тутакси съкрати дистанцията до тях. Както обикновено, тролейбусът стоя дълго на последната спирка, дори ми изтръпна вратът да надничам и изпитах известен страх. Но по някое време видях, че шофьорът се готви да потегли. Изскочих от укритието си и тичешком се качих в тролея, промушвайки се през затварящите се вече крила на вратата. Междувременно чух как яростно залая Ричард. Тролейбусът бавно завиваше на „Голяма Афанасиевска“. Погледнах през задното стъкло — Ричард не му даваше да се качи в колата, Ирка, поотпуснала повода, се суетеше край тях и се преструваше на ужасена. И тогава видях неговото лице. Това беше Виталий Шакун.

При театър „Вахтангов“ на улица „Арбат“ се изстрелях от тролея, претичах на отсрещния тротоар и се мушнах в някакъв вход. Откъм площад „Арбат“ се показа черната волга, която се движеше най-малко със сто километра в час. Тролейбусът бързо потегли и се понесе с пълна скорост по безлюдната улица към „Смоленска крайбрежна“. През тясната пролука на вратата видях, че волгата го застигна някъде при „Плотников переулок“. Излязох от входа, свих по „Старо-Конюшенни“ и криволичейки по арбатските улички, се отправих към Кропоткинското метро.

Изкарах като крадец ладата на Рита измежду другите паркирани коли, бавно набрах скорост и се понесох по притихналата Москва по диагонал към парка Соколники и Богородското шосе.

Те ме настигнаха по Богородското шосе там, където се отклоняваше вдясно някакъв безименен черен път. Оставаше ми не повече от километър до завоя към „Олений тупик“. Дано успея… Погледнах в огледалото — жълтите точки на халогенните фарове неумолимо се приближаваха. Трескаво, до болка в китките сграбчих волана и натиснах газта докрай. Стрелката на спидометъра скочи, на 140. Колата престана да ми се подчинява и докато се мъчех да се справя с управлението, с ужас си помислих — дано само не полети по стръмния каменист склон… След няколко секунди разбрах, че няма да им избягам. Намалих скоростта, през огледалото ме заслепиха светлините на техните фарове. Дръпнах ръчката на вратата, изключих от скорост, натиснах с всичка сила педала за спирачките, а с левия крак ритнах вратата да се отвори. В ужасяващия писък на спирачките не чух удара отзад, но ми се стори, че главата ми се отделя от шията от някакъв силен тласък. Изхвръкнах от колата и се затъркалях по бетонното платно. С оглушително чегъртане и хрущене черната предница на волгата смачка като хармоника багажника на ладата.

Ударих се силно в крайпътния стълб и изохках от болка. Но след секунди забравих за нея, когато видях над себе си разкривеното от злоба лице на Касарин.

— Къде са книжата? — изхриптя той, сега вече приличаше не на плъх, а на чакал, и насочи към челото ми необикновено дългия си пистолет. Доплака ми се от яд и безсилие… Неочаквано със силен трясък и звън, сякаш падаше новогодишна елха, се посипа градушка от стъкла — по чудо задържалото се счупено предно стъкло на волгата се пръсна на хиляди парченца. Касарин трепна от изненада, за миг извърна глава и тогава го ритнах по коленете, влагайки цялата си сила и умение на самбист. Той се преви от болка, но все пак успя да стреля — някъде покрай мен, — а в следващата секунда аз вече се бях вкопчил в него, прегръщайки го здраво през ръцете. Въпреки това той продължи да стреля напосоки — разнесе се остра миризма на бензин. Отблъснах го от себе и светкавично го ритнах по ръката, нанасяйки му саблен удар по врата. Неестествено отметнал глава назад, Касарин падна по гръб върху смачкания капак на волгата.

Въздъхнах с облекчение и бръкнах в дънките да проверя там ли са касетите с филмчетата — те бяха съвсем здрави, плътно прилепнали една до друга на дъното на джоба. После надникнах във волгата — с окървавено лице Виталий Шакун бе клюмнал на волана. Измъкнах пистолета от ръката на Касарин и го хвърлих надолу по склона, след което долепих ухо до гърдите му — беше жив.

Качих се в ладата, завъртях ключа на стартера и дадох газ. Двигателят изрева, но се чуваше някакво силно чукане. Натиснах амбреажа, включих на първа и дадох още газ — нещо затрещя, запищя, но колата все пак тръгна, като лъкатушеше леко наклонена надясно, а от ауспуха се понесе същинска канонада… След като докретах до завоя към улица „Альонина“, поспрях и погледнах назад. Първо си помислих, че греша, че само така ми се е сторило, но жълтите фарове не стояха на място, а се движеха бавно, после по-бързо и още по-бързо. Обърнах се и дадох газ, но небето изведнъж светна и сякаш се разцепи. Спрях и изскочих от колата: вместо жълтите фарове видях на шосето огнено кълбо, което изхвърляше с трясък и съскане дълги синкави стрели от пламъци. И хукнах натам. Защо?! Аз тичах да спасявам него, Касарин, убиеца на моята Рита. Тичах с глупашката надежда, че все пак ще стигна и ще успея да го измъкна жив от пламъците. Сълзи се стичаха по лицето ми, ненавиждах се, готов бях да се хвърля в този огън от омраза към самия себе си. Но не можех нищо да променя — аз го съжалявах.

Стоях край огнения гроб на двамата изроди и не изпитвах нищо друго освен отчаяна жалост. Някъде долу шумеше невидима река. Бях сам–самичък в този свят. Всичко, което беше прекрасно и страшно, добро и зло — всичко си отиде, всичко свърши. Остана ми само една тъпа и неизлечима, вечна болка.

Извадих касетите, отворих ги, дръпнах от ролките черните гирлянди и ги метнах към огъня.

Те тутакси пламнаха и изгоряха, без дори да се докоснат до пламъците.