Черният квадрат

1.

23 ноември 1982 година

Меркулов обичаше да казва, че да ръководиш, значи да предвиждаш. Опитният следовател по особено важни дела бе разработил с пълни подробности плана за внезапния обиск у Георгадзе. Беше предвидил всичко: какво ще е времето през първата и втората половина на деня — бе направил справка за прогнозата, — настроението на „велможата“, неговите жестове и мимика, количеството охрана при къщата и доколко е предана на своя бос. Беше въвел в плана и особен коефициент, който нарече „фактор на случайността“, и това означаваше, че всеки член от нашата бригада, включително и стажантът Турецки, трябва да е готов за всякакви изненади и да възприема случайността като неизбежност.

Навън беше още черна, непрогледна нощ, когато шофьорът от МУР позвъни в жилището на Рита и каза, че колата ме чака. Междувременно Рита успя да ме свести с конска доза силно кафе и седалгин. Нямах желание да спя, а още по-малко да се разделя с нея. Седяхме в кухнята и си приказвахме за баща ми, Меркулов, Касарин. Лицето на Рита беше непроницаемо, очите й бяха устремени в незнайни за мен далечини.

Слязох с шофьора и се качих във волгата, която ме понесе през спящата Москва от „Фрунзенска крайбрежна“ към „Петровка“. След петнайсетминутно съвещание в кабинета на Романова нашата оперативна група се изсипа на улицата и се насочи към двете коли. Градът беше тих и безлюден. При градината „Ермитаж“ не се виждаше жива душа — никакъв пешеходец, никакъв автомобил. Силният вятър носеше по „Петровка“ части от афиши с ликовете на Муслим Магомаев, Алла Пугачова и Людмила Зикина, откъснати от кръглите бетонови колони за афиши. Вятърът, студен и пронизващ, сякаш съскаше в ушите ни злобни закани: ще видите, хора, леден ще стана и още по-силно ще хапя…

Майор Красниковски седна зад волана и подкара нашата кола след патрулната волга, в която се качиха Романова и Панюшкин с Рекс.

— Дали не забравих да изключа чайника, преди да изляза от къщи? — неочаквано се обади Меркулов, който седеше на предната седалка до майора.

Той бегло го погледна и каза кротко:

— Спокойно, Константин Дмитриевич! Ще видите, че всичко ще мине успешно…

При полското търговско представителство излязохме на „Садово-Самотечна“. Тук първата кола включи буркана и като наду сирената, с пълна скорост се понесе към околовръстната магистрала, от която беше съвсем близо до селището на Върховния съвет. Ние неотстъпно я следвахме. Над Москва бавно се развиделяваше — съвсем неудобно време да будим и да правим обиск у втория по важност човек в нашата съветска многонационална държава…

От тонколонките на радиото бодро звучеше баритонът на Магомаев, Красниковски и Потьохин разгорещено спореха за грузинската кухня, ние с Меркулов мълчахме.

В интерес на истината аз не се вълнувах от предстоящия обиск, нито пък се заслушвах в спора кое ястие е по-вкусно — сулугуни или сациви. Не ме радваше и закачливата песен. Не можех да се отърва от мисълта, че имам някакъв много важен спомен от детството, нещо във връзка с баща ми, което съм забравил и на всяка цена трябва да си спомня, защото от него някак зависи целият ми живот.

Всъщност какво знаех за моя баща? От разказите на мама знаех, че е загинал в самолетна катастрофа, когато съм бил още малък. Той завършил с отличие аспирантура и работел над кандидатска дисертация на важна икономическа тема — неговите предложения трябвало да направят преврат в нашето планово стопанство и да доведат до гигантски скок в производството на стоки за широка употреба. За да доразвие своите идеи, заминал на работа в Архангелск, в новосъздадения съвет за народно стопанство. Веднъж тръгнал на командировка в областта със самолет „У-2“. Аварията станала над морето, отломките на самолета заедно с пилота и единствения пътник потънали, затова никога не бях ходил на гроба на баща си.

Злото, неясно и ефимерно, каквото често го бях виждал в детските си сънища, изведнъж бе добило реална и конкретна форма. Злото вече си имаше име, фамилия и дори генералско звание. И сега, когато бях обзет от мисли за този злодей, погубил баща ми, неочаквано в съзнанието ми проблесна нова догадка — Льоша също ми бе говорил за Касарин! Да, той е цивилният, ръководил обиска в апартамента на Ракитини, който е приличал на плъх! Голям и хитър плъх! Впрочем такова впечатление създава само когато се усмихва. Нещо толкова необяснимо и страшно. Обикновено усмивката разкрасява лицата дори на грозните хора, а при този показва неговата хищна същност! Потръпнах от отвращение и си помислих, че най-важното сега в моя двубой с Касарин е да не върша глупости, да не се поддавам на чувствата. Ето в какво ще имам нужда от твърдост и методичност — ще трябва да разкажа всичко на Меркулов и да поискам съвет…

Вече наближавахме вилата на Георгадзе. До пристигането ни оставаха трийсет секунди.

— От скарата най обичам шишчета по карски! — заяви Красниковски.

Шестнайсет секунди…

— Не, другарю майор, обикновените кавказки шишчета са страхотна вкуснотия — месото им е много по-сочно…

Осем секунди…

— А на мен ми харесват ребърцата, особено със сос ткемали — внесох и аз лептата си в полза на кавказката кухня.

Секунда. Край. Пристигнахме…

Резиденцията на Георгадзе напълно покриваше представите ми за жилищата на нашите вождове. От пътя се виждаше само част от къщата — триетажна, в стил модерен, ярка и ефектна, с причудлива форма на балконите и прозорците и многобагрени орхидеи в мозаичния фриз на корнизите.

— Каква странна къща! — възкликна Романова, идвайки към нашата волга. Ние бяхме наобиколили Меркулов в очакване на нареждания.

По-голямата част на сградата бе закрита от вечнозелени мури и ели, много високи и необикновено гъсти. Зад тази жива ограда имаше още една, но метална, изработена по специална поръчка. Владенията на Георгадзе изглеждаха необятни, а градината, спускаща се към голямо езеро, приличаше по-скоро на градски парк за отдих и култура.

— Навремето, уважаеми туристи, това имение е принадлежало на проклетия капиталист — търговеца Рябушински — информира ни всезнаещият Красниковски.

До високата желязна порта имаше пристройка — пропуск, пред който се зеленееше будка, подобна на охранителните будки при посолствата. От нея вече бе излязъл и бързаше към нас дежурният лейтенант — чекист от Девето управление на КГБ, който приличаше на настръхнал гарван — всичко по него беше черно: дебел черен кожух до петите, черни валейки с галоши, черна спусната ушанка.

— Какво търсите тук? Тук е забранено. Не виждате ли, че това е правителствена зона?! — каза той с известно пренебрежение и ни посочи с черната ръкавица табелата с надпис: „Правителствена зона! Влизането строго забранено!“

Тогава напред излезе Шура Романова, която днес беше в пълна парадна униформа, дори бе разкопчала шинела си, за да се виждат всички ордени и медали, подрънкващи на високата й гръд при всяка крачка.

— Аз съм подполковник Романова. Нося срочна пратка за другаря Георгадзе. Николай Анисимович Шчолоков ми нареди да я предам лично на Михаил Порфириевич!

— Как, викаш, че ти е името? — нахално попита лейтенантът, макар че беше чул добре всяка нейна дума.

— Романова, викам, от Министерството на вътрешните работи! — спокойно повтори Шура. — Нося пратка от министъра!

След като я огледа, а и всички нас с презрението на слуга, работещ при високопоставен и могъщ господар, той се отправи към будката, тежко престъпвайки от крак на крак…

Минута още, и щеше да извика подкрепление. Аз шумно поех въздух, Шура скръцна с ботуши, Красниковски бръкна за пистолета си, а на Потьохин му изкуркаха червата — явно от мисълта за шишчета в сос ткемали. Панюшкин пък означи с устни яка псувня. Хладнокръвие запазиха само най-мъжествените от нас — овчарката Рекс и следователят по особено важни дела Меркулов.

Порталът беше все така затворен. Сигурно охраната ни наблюдаваше отвътре и ни държеше на мушка със своите калашници. „Гарванът“ се насочваше вече към телефона. Не можех да си представя как при тия обстоятелства ще правим обиск.

Най-после Меркулов шумно се изсекна. Това беше уговореният сигнал за началото на действията. Подчинявайки се на тази заповед, Красниковски, Потьохин и аз се озовахме на площадката пред вратата на пропуска.

— Там не може! Я се връщайте веднага! — изграчи „гарванът“, хващайки се едновременно за слушалката на телефона и дръжката на пистолета.

Но Шуриният пистолет, насочен към гърдите му, тутакси го накара да млъкне. Меркулов отиде зад него и с такава неочаквана сила го стисна за ръцете, че той дори изписка: „Оох, боли, ще ми счупиш китките, другарю!“

Докато Меркулов и Романова му слагаха белезници, Красниковски се отдръпна от вратата на пропуска и се втренчи в нея с хипнотизиращ поглед на питон. Още при разработката на нашия план ми бяха казали, че той е страхотен спец по разбиването на врати, това било най-голямата му страст. Майорът отстъпи още крачка-две и се опря с лявото рамо на будката, където Меркулов, Панюшкин и Романова наместваха лейтенанта „да полегне“. Копирайки маневрите на майора, Потьохин се приготви да го подкрепи.

Ексшампионът на дружество „Динамо“ от полутежка категория поприклекна и като се засили, блъсна с дясното рамо вратата.

Онова, което се случи в следващите секунди, бе пълна изненада за всички — проява на така наречения от Меркулов „фактор на случайността“.

Без да срещне очакваното противодействие, майорът влетя в помещението, прекоси го полуприведен и заби глава в насрещната врата, която… също не беше заключена. Подчинявайки се на физическия закон за инерцията, едрото му тяло продължи в някакво „салтомортале“, при което той успя по необясним за нас начин да измъкне пистолета си и да стреля във въздуха, после се „приземи“ заднишком в клоните на голям храст до алеята към къщата.

Влязохме в помещението на пропуска и с един поглед аз се уверих, че вътре няма никаква охрана — нито чекисти, нито милиционери.

В същото време от къщата изскочи събуден от гърмежа полуоблечен мъж. Очевидно този дългуч беше началникът на охраната, на когото се готвеше да позвъни „черният“ лейтенант. Вдигнал пистолет над главата си, той истерично изкрещя със силен грузински акцент:

— Бъндюги! Нето крачка нъпред! Вий сте обкръжени! Хвърлъй оръжие!

Грузинецът стреля нагоре и улучи близкия фенер. Това беше много неприятно, защото лампата се пръсна с оглушителен пукот, парченцата й се посипаха по главите ни, а най-много пострада Красниковски, който все още висеше закачен в клоните на храста.

Този трясък изнерви страхотно винаги флегматичния Рекс. Той излая и без команда се метна към началника на охраната. Околността се огласи от нечовешки писък. Рекс го бе захапал за ръката, а след като изпадна от нея пистолетът — заби зъби в меките тъкани на тялото му, разположени по-ниско от гърба, както се изразяват съдебните лекари.

От къщата изскочиха още двама души. Те бяха успели да се облекат, но не успяха да се ориентират в ситуацията и започнаха да стрелят по горкия Рекс, който влачеше по земята началника им. Куршумите разравяха почвата наоколо, кучето приседна и нададе зловещ вой. Имах чувството, че полудявам, защото друг цял–целеничък Рекс се бе върнал при водача си и скачаше на половин метър от мен. Не можах веднага да съобразя, че така вие началникът — тъпите му подчинени го бяха простреляли в прасеца.

Красниковски най-после се измъкна от храста и се втурна към входа на къщата. Може би щеше да влезе, ако не се беше спънал в грузинеца — просна се с целия си богатирски ръст на площадката пред вратата. Настъпи тишина и след секунди ситуацията коренно се промени. Нашият майор и техният майор седяха един до друг на стъпалата, раздърпани, окървавени, напълно изтощени. Но славните представители на правоохранителните органи все още бяха в състояние да разсъждават, поприказваха, споменавайки на няколко пъти името на Андропов с различна интонация, и стигнаха до две идентични заключения: ние не сме бандити терористи, а свои — колеги, упълномощени лично от Андропов да извършат обиск в дома на Георгадзе. Така че не е задължително да се стреля по нас.

Някъде от къщата избоботи тревожен глас:

— Майоре, каква е тази дандания? Какво става? Ааа?

На площадката се появи величествена фигура в дълъг до петите халат. Това беше самият Михаил Порфириевич Георгадзе.

Очевидно той гонеше седемдесетте, но изглеждаше доста по-млад, висок, незатлъстял, с аристократично лице на грузински княз и насмешлив поглед в черните очи.

Във вестибюла, където влязохме, изведнъж стана шумно и многолюдно. Надойдоха хора, които сновяха наоколо и си разменяха реплики на висок глас. Усещах тяхната враждебност към нас, която струеше от очите им като сълзотворен газ.

Сякаш без да ни забелязва, Георгадзе гледаше Меркулов — с набитото око на висш чиновник бе разпознал главния в групата.

— И така, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Имаме заповед за обиск — каза Меркулов, подавайки му документа.

Всички обитатели на къщата се разсмяха като по команда с изключение на Георгадзе, който само леко се усмихна и присвивайки очи, ги впери в заповедта. След като я прочете, замислено огледа Меркулов от главата до краката и пусна листа, който плавно падна на пода.

— Нямам време за такова нещо. Трябва да отида в Кремъл, имаме сесия на Върховния съвет, на която ще ме преизберат за секретар на Президиума…

В същия миг някъде зазвъня телефон. От горния етаж някаква жена извика нещо на грузински. Георгадзе се качи.

След пет минути същата жена ни покани — вече на руски — да се качим в кабинета.

Просторната стая, тиха и уютна, застлана с килими, окичена с портретите на членовете на Политбюро и с картините на известни художници — Саврасов, Кустодиев, Левиатан, Айвазовски, задръстена със скулптури на неизвестни майстори и пълна с книги, — представляваше нещо средно между музей и библиотека на милионер. Стопанинът седеше полуобърнат към нас в кресло с висока облегалка, зад масивно скъпо писалище с половин дузина телефони по него. Ръката му все още стискаше слушалката върху червения телефон — кремълската „линия“, а погледът беше устремен някъде в пространството.

Когато насядахме в креслата пред бюрото, видях, че Георгадзе гледа не някъде в пространството, а в портрета на Андропов, закачен над входната врата. До него висеше портретът на Брежнев в траурен креп.

— Не мен… чуваш ли… а тебе те сваля — бавно проговори Георгадзе, премествайки поглед към бившия си пряк началник, — разбираш ли… скъпи мой, незабравим приятелю… нали помниш, че ти говорех… недей… не бива да допускаш при себе си този човек… той е лош… ненадежден… колко пъти ти казах… ти не ме послуша… не руснак, не евреин, не грузинец, а арменец… най-големия предател…

Меркулов, който втренчено го наблюдаваше, попита:

— Зле ли ви е, Михаил Порфириевич? Да извикаме лекар?

Дръпвайки ръка от телефона, Георгадзе го успокои с жест:

— Добре, зле! Това няма значение! Какво говориш, момко! За мен вече няма живот — ти разбираш ли?! След такъв позор един кавказец не може да живее! Обиск у Георгадзе! Как ще гледам сега хората в очите? Даваш ли си сметка?! Не, такъв позор кавказецът не може да преживее… А ти започвай обиска, щом като Андропов е дал одобрението си… Не бой се, няма да стреляме. Ще кажа на хората си. Чудо голямо — милион, десет милиона ще намериш тука! Дрънкулки всякакви, картини. Парите не са мои — порядъчни хора ми имат доверие и ги оставят за известно време при мен. Това да не е престъпление? Както са дошли от музеите тия дрънкулки и картини, така ще се върнат пак там още утре, когато умра… — Георгадзе замълча — дишаше тежко, беше блед и съкрушен. Ръката му се вдигна към сърцето — сигурно то се късаше сега на части. Стана ми жал за този старец.

Най-доброто, което можехме в момента да направим за него, беше да извикаме лекар и да си тръгнем. Лекар извикахме, но веднага след това пристъпихме към обиска.

Обиколихме цялата вила, смаяни от разкоша в нея. Всъщност това беше малък дворец с безброй стаи, доста просторни и уютни въпреки чудатата архитектура с кули, кулички и крепостни стени. Намерихме не само картини от Кустодиев и Айвазовски, но и много безценни творби, изнесени от хранилищата на Московския Кремъл, Ермитажа и Историческия музей: Рубенс, Ван Дайк, Рубльов, Леонардо да Винчи, златни и сребърни статуетки и украшения от най-великите майстори от Средновековието и Ренесанса, царски сервизи с монограма на Николай II, скъпоценни камъни, каквито не са познавали нито височайшите особи, нито нефтените и автомобилните магнати.

След като огледахме всичко това, Меркулов отбеляза тъжно:

— Какво грандиозно гробище за старинни съкровища!

Онова, което намерихме в подземното помещение, напомнящо банков трезор със средни размери, потресе всички ни, дори Рекс. Металните сандъци, наредени на метални стелажи, съдържаха същински приказни богатства. Започнахме да изготвяме протокол за конфискуваните скъпоценности.

След описа на всевъзможните пръстени, обеци, халки, брошки, медальони и огърлици ги прибирахме в кутийките им и ги връщахме обратно в поредния сандък.

Бяха открити още четиридесет милиона рубли, два милиона в чуждестранна валута, сто златни кюлчета и половин пуд превъзходни диаманти — осем килограма, или четиридесет хиляди карата. В няколко торбички имаше и необработени южноафрикански диаманти…

2.

След безсънната нощ и тежката сутрин спах два часа като заклан и се събудих в три следобед от досаден телефонен звън. В коридора се чуваше някаква кавга, но никой нямаше намерение да се обади.

— Да — изкрещях в слушалката, след като изтичах полугол в коридора.

— Имаме новини — невъзмутимо посрещна гневния ми изблик Меркулов.

Намръщих чело:

— Започни от добрите.

Той се прокашля, сякаш му поставях бог знае каква трудна задача.

— Хм… Хм… Щом казваш… тогава… с добрите. Само че не знам коя е по-добрата… Съобщиха ми, че снощи в ресторанта на хотел „Берлин“ е бил убит Юрий Леонович! Нали бяхме решили да го арестуваме, но го изтървахме…

— А лошата?

— Преди час умря Георгадзе.

— Как така „умря“?! — възкликнах смаяно.

— Ами така. Фактът е налице. До обяд е бил на сесията на Върховния съвет, през почивката го е извикал в кабинета си Андропов… Явно го е попитал за обиска и е поискал обяснения за „банката“. Георгадзе изохкал и се строполил, лекарите констатирали смърт. В момента съм в ЦК, чакам Емелянов, ще ходим с него и Савинкин при Андропов…

„Даа — помислих си, — довършихме го тоя старец.“

— Така че по всяка вероятност, Саша — продължи Меркулов, — ще бъда зает най-малко до довечера. Затова иди сега на „Петровка“ в стая 625, Абрикосов, началникът на ОБРСС, се заинтересува от кражбата у Соя-Серко… Да, в следствието ще се включат още двама души — Погорелов от криминално издирване, днес се е върнал от отпуска, и Гречаник от ОБРСС. Гречаник каза, че се познавате… — Наистина познавах Жозеф Гречаник. Този шумен и излъскан нафуканяк беше известна личност в нашия факултет, отговаряше за културно-масовата дейност и завърши една година преди мен. Мислех си, че такъв грандоман като него трябва да е отишъл най-малкото в КГБ, а той бил в ОБРСС… — После ще отидеш в „Склифосовски“ да разпиташ фирмаджията, когото са гръмнали заедно с Леонович, и ще се върнеш в прокуратурата. По някое време и аз ще дойда там…

Премръзнах като куче в ледения коридор — кой знае защо тия смахнати бабички бяха отворили широко прозореца. Побързах да се върна в леглото, за да се посгрея и да събера мислите си. Студът ме затормозяваше и в главата ми бе пълна каша — Ракитин, Касарин, татко, Леонович, Георгадзе… Усещането ми за живота стана някак ново, сякаш у мен бе настъпила коренна промяна, нямаше го вече предишния Турецки и от това изпитвах лека тъга, примесена с непозната гордост…

— Другарю Турецки, имаме нужда от вашата помощ! — чу се глух вик иззад вратата.

О, господи!… Бях принуден да се измъкна изпод одеялото и да се облека, така или иначе трябваше да ходя на „Петровка“.

Излязох в коридора. Дебелата Полина Василиевна Коробицина се бе надвесила до кръста през прозореца, демонстрирайки лилави ватени кюлоти. А Фоксиха, тоест Ангелина Гуриевна Фокс, измъчено я държеше за единия крак да не падне и викаше за помощ. Едва успях да изтегля вътре тая дебелана. Оказа се, че Фоксиха съборила на съседния покрив оставената на прозореца тенджера с кюфтета, собственост на сестри Коробицини, и двете бабички решили да я приберат. Прекрачих перваза и се спуснах на мускули до полегатия заледен скат, на който се виждаха петнайсетина кюфтета. Вдигнах тенджерата и събрах в нея всичко, което беше в радиуса ми на досегаемост, след което се изкатерих обратно на прозореца. От благодарност двете бабички ме почерпиха с чай и баница.

3.

— Да, да, скъпа, разбирам. Значи го играе Ален Делон… Така ли?! Тогава Луи дьо Фюнес?… Интересно!

Ерих Карлович Абрикосов, четиридесет и пет годишният началник на ОБРСС, седеше в кабинета си на „Петровка“ и разговаряше по телефона. Гречаник и аз търпеливо го чакахме да свърши, за да обсъдим плана за предстоящите операции по делото на Соя-Серко, както и по някои други дела, очертаващи се от показанията на Волин, когото Меркулов предаде на обересесовците.

Всички на „Петровка“ знаеха, че младият генерал–майор е страхотен женкар. Той често не нощуваше в дома си под предлог, че участва в опасни операции. Току–що си беше гукал с някаква гургуличка, предумвайки я да пренощуват извън града в една от правителствените вили. В момента разговаряше с жена си, като притискаше с рамо слушалката до ухото си и преглеждаше разни книжа с агентурнооперативен характер. Едва след пет минути генералската съпруга стигна до края на филма.

— Да-да, Нинусенка, страшно, страшно интересно… Не, скъпа, не ме чакай за вечеря, тая нощ ми предстои извънредно отговорна операция извън града.

Най-после Абрикосов се обърна към нас.

— Снощи е имало стрелба. В ресторанта на „Берлин“. Разбойниците пак не са си поделили нещо. Убит е Юра Леонович, много важна птица! Аз отдавна го дебна! И отдаавна щях да го пипна, ако не бяха „колегите“12! Но ние все пак ще се заемем с Юрочка! Не успяхме да се докопаме до живия — ще се докопаме до мъртвия! Вече окошарих десетина от неговите хора, ония, дето му пласират кърпите и купуват картини за него. В Бутирка бързо ще си развържат езика, ще ми кажат кой дърпа конците на Юра, с кого е правил заварките… А вие, другари прокурори, надявам се, ще заловите заедно с КГБ човека, който го е опукал и е имал с него сметки за уреждане…

Измънках нещо нечленоразделно и запалих цигара. А Абрикосов продължи разгорещено своя монолог, очевидно имаше актьорски дарби:

— Беше много хитър и предпазлив. Вечно вадеше кестените от огъня с чужди ръце. Ама тоя път си намери майстора — свраката хвърка от колец на колец, па се надене!

Ерих Карлович се фръцна на излъсканите си до блясък ботуши и подрънквайки с шпори (за какъв дявол са му шпори на един обересесовски генерал?!), мина по дебелия персийски килим, конфискуван при обиска у директора на магазин „Таджикистан“, отключи сейфа, извади отвътре платнена торба и подхващайки я ловко за долните ъгълчета, я обърна. На масата се изсипа като от рога на изобилието, преливайки с всички цветове на дъгата, нещо фантастично.

— Е, другари офицери, дайте да видим има ли тука някои джунджурийки от колекцията на Соя-Серко.

— Има — казах сподавено, като разпознах и гривната с цветен емайл, и цейлонската брошка, и златната балерина.

— Това е то, другари прокурори и офицери — произнесе със задоволство той, почти издърпвайки от ръцете ми статуетката, — моля да обърнете внимание, че вашата „висулка“13 бе разкрита не от бабаитите на МУР! Аз я разкрих!

УБРСС и МУР се намират в една сграда на „Петровка“ 38 и ползват общо фоайето и стола. На паметната дъска в центъра на фоайето, върху която със златни букви са изписани имената на героично проявилите се, няма да срещнем имената на редови служители от ОБРСС. Изтъкнатите храбреци не се занимават с престрелки, самбо и извиване на ръцете. Интелектуалците от МВР си имат определена роля. Разбира се, причината е в противника. А техен противник е самият интелектуалец. При хората от „бизнеса“ грубите муровски похвати са неподходящи — без познаването на съветската стопанска система не може да се излезе на глава с мошениците. Ето защо в наши дни в ОБРСС работят само подбрани служители почти както в КГБ. С висше специално образование, както седящият срещу мен Жозеф Гречаник.

— А как е попаднала при вас тая колекция, другарю генерал? — попита Жозеф, въртейки в ръце цейлонската брошка.

— Ами виждате каква кишавица е сега! Тая нощ един фургон на „Съюзтрансавто“ се е врязал в стълб за високо напрежение. И знаете ли къде? В бившето дворянско владение на Наталия Гончарова, жената на Пушкин, село Лопасна, край Серпухов.

Генералът придърпа оставения на бюрото доклад и започна да чете с школуван глас:

— „При сблъсъка вратите и стените на фургона са се счупили. Кашоните с товара са се пръснали във всички посоки, дори зад оградата на старото дворянско гробище… Сред събраните пакети с печат «Произведено в СССР» имаше старинни ювелирни изделия, икони, черковни съдове, картини, златни и сребърни монети, изделия от кост, сребърни накити, творби на кавказки майстори от кована мед, както и оръжие, тоест ценни вещи, забранени да се изнасят зад граница…“

Не можех да си обясня как са попаднали в този фургон уникати от колекцията на Соя-Серко. Но Абрикосов стана от бюрото и каза:

— А сега, момчета, идете в „Склифосовски“ да разпитате оня фирмаджия Мазер — трябва и майчиното си мляко да каже! Бих дошъл и аз, но нали виждате, че се разкъсвам на сто места. Предайте на Костя Меркулов големите ми благодарности за Волин! Същинска златна мина е тоя Волин. Такива показания даде — и за хиподрума, и за Елисеевския гастроном, и за Павлов от Комитета за спорт, че остава само да се проведат разпитите, да се внедри агентура, да се назначат ревизии…

Абрикосов отново се бе разбъбрил, а аз се измъчвах от мисълта: защо именно Леонович, който беше необходим за нас донемайкъде, защо именно той беше убит? А може би са го убили точно затова — защото ни е нужен? Теглят му куршума и край — няма свидетел! Значи някой ги е насочил към него. Някой е знаел, че ние сме стигнали до тоя Леонович… Усетих как ми се вдига адреналинът — първо ми пламнаха ушите, после лицето, вратът, дори ръцете… Ами този някой съм АЗ!!! Аз ги насочих към Леонович — заинатих се вчера с тая кучка Бистрицка, тоест как беше… Серко, кажи ми, та кажи ми за тоя Юрий. И те ми го сервираха на поднос! С гарнитура. Трябва нещо спешно да предприемем с тая Соя, с други думи, просто незабавно да я арестуваме и…

— Прокурор! Да не сте прихванали случайно азиатския грип? Целият горите!

— Не, нищо ми няма, не спах цяла нощ — замънках, свеждайки очи, — а и сутринта този обиск…

— Да, да — съчувствено закима генералът, — знам… за обиска… и за… постигналата ни загуба…

4.

Пред централния блок на институт „Склифосовски“ бяха паркирани безразборно няколко линейки с надпис „Бърза помощ“. Тук докарват ранените от цяла Москва, за да ги закърпят и по-късно да ги изпратят вкъщи. Или да ги отнесат с краката напред в моргата в сутеренния етаж. Бяхме пристигнали в часовете за свиждане. Тълпата се стараеше да проникне в сградата през тясната странична врата. Двамата милиционери на централния вход пъдеха хората, вместо широко да разтворят вратите и за секунди да въведат ред. Гречаник кимна на сержантите и ние спокойно влязохме.

До гишето за информация във фоайето стоеше дебел мъж на неопределена възраст, облечен в измачкан сив костюм. Когато ни видя, дойде при нас и дрезгаво се представи:

— Майор Погорелов от МУР. Отдавна ви чакам.

От двама ни Погорелов избра мен, хвана ме под ръка и ме поведе към асансьорите. Докато се качвахме нагоре, той се наведе към ухото ми и лъхайки на чесън и снощен алкохол, прошепна:

— Получихте ли някакъв инструктаж? От „колегите“? Ония де, от Комитета?

Вдигнах рамене и също така шепнешком отговорих:

— Никакъв. Сега идваме от кабинета на Абрикосов. Той каза само да изчакаме, докато посъбере материали за тоя фирмаджия!

— Фирмаджията няма да проговори — дрезгаво отбеляза Погорелов. — Пет часа го разпитвах. Нали виждате резултата? — хвана се той за гърлото. — Не ми остана глас, прегракнах, а баровецът си е кукуряк! Нищо конкретно не казва. Сега при него е Рашилин!

В самостоятелна стая с табелка на вратата „Влизането на външни лица забранено“ седеше на леглото едър възплешив русокос мъж, пред когото бе изтеглена подвижната масичка, сервирана с болничния обяд в стандартни метални чинии. Лявата му ръка бе бинтована и висеше на гърдите в широка черна превръзка. Съдейки по недокоснатите чинии, болничната храна не харесваше на чужденеца. На белия стол до него седеше млад и мършав дългуч с рогови очила, който го разпитваше, придържайки на коленете си разтворена папка. Отначалото си помислих, че този Рашилин е подчинен на Погорелов и е от МУР, но не познах. Оказа се, че е капитан от Московското управление на КГБ и именно той води следствието по делото за убийството на Леонович и покушението срещу чуждестранния гражданин Мазер. Задавайки поредния въпрос, той старателно записваше отговорите в протокола за разпит. За да не му пречим, застанахме до прозореца. От тук се виждаше магазинът за радиочасти на „Садовое колцо“, чиято неонова фирма светна пред очите ни. Не се намесвахме в разговора на Рашилин с Мазер.

— И по кое време стана всичко това?

— Вече казах. Приблизително в десет и пет минути.

— С кого отидохте в ресторанта? С жена?

— И с жени, и с мъже — отговаряше Мазер на добър руски език с едва доловим акцент, очевидно нямаше нужда от преводач.

— Кажете, ако обичате, имената и адресите им — със сериозен глас помоли капитанът, записвайки вече нещо в протокола, макар че потърпевшият дори още не бе отворил уста да проговори.

„Какво толкова записва?“ — помислих си удивено.

— Ако не се лъжа, и на този въпрос вече отговорих на господин Погорелов.

— Може и да ви задаваме едни и същи въпроси, но ние с него сме от различни служби. Погорелов и МУР издирват убийците, а ние водим следствието. Вече ви разясних съветския закон — делата, свързани с чужденци, се водят от органите за държавна сигурност! — със спокоен глас, като робот каза Рашилин. — Моля, отговорете, господин Мазер!

— Добре, ще повторя: със служители от Търговската палата, УПДК и Министерството на външната търговия. Ние… как се казваше на руски?… поливахме сделка! Срещата беше протоколна и предварително съгласувана с ръководството, с господин Сушков — заместник-министъра на външната търговия на СССР. Можете да проверите!

Пропускайки последните думи покрай ушите си, Рашилин попита:

— Вие къде се намирахте, когато влезе непознатият?

— На масата. Настаниха ни недалече от басейна с каракуди. Не… как бяха? С… шарани!

— Можете ли да опишете външността на този мъж?

— М-м… не, за съжаление, не… Аз тъкмо произнасях тост. За дружбата. За взаимното разбирателство. За мира между Запада и Съветския съюз…

— А вашите сътрапезници — как ви се стори, — дали са го познавали?

— Не. Мисля, че не го познаваха. — Болезнена гримаса изкриви лицето на блондина и той леко докосна ранената ръка. — Освен може би Юрий Юриевич… покойният…

— Кажете, господин Мазер, участвали ли сте с Леонович в някакви сделки от, така да се каже, незаконен характер? — попита отривисто Рашилин и втренчи пронизващ поглед в чужденеца.

Той обаче не се уплаши и спокойно отговори, без да извръща очи:

— Не съм участвал в никакви сделки с господин Юрий…

Капитанът внезапно прекрати разпита и облягайки се на стола, уморено произнесе:

— Ваш ред е, другарю прокурор!

Прибра книжата си в кожената папка с надпис: „На капитан Рашилин от колегите по случай трийсетгодишния му юбилей“, стана, прошепна нещо на Гречаник и с отсечена крачка излезе от стаята.

Настъпи моят ред. Знаех, по-скоро се досещах, че КГБ и ОБРСС заедно или поотделно са започнали с Мазер някаква игра, чиито условия ми бяха неясни. Докато подреждах бумагите си и размишлявах с какво да започна, за да покажа класа на Гречаник, той самият ми показа класа. Взе да вади от модната си дипломатка „джунджурийките“ на Абрикосов — гребена с диаманти, кокаления комплект и други веществени доказателства. Мазер бегло ги погледна без видим интерес. След като подреди антиките на болничното шкафче, Гречаник зачете на глас показанията на шофьора от „Совтрансавто“, в които той твърдеше, че именно господин Мазер му е възложил да прекара торбичката със скъпоценни вещи през съветската граница.

А господин Мазер слушаше всичко това най-невъзмутимо и дълго мълча, след като Гречаник спря да чете и затвори папката. В стаята цареше пълна тишина, само някъде отвън се чуваше гукане на гълъб.

— Познавам госпожа Соя-Серко от няколко години — неочаквано заяви Мазер с безразличен глас. Това прозвуча още по-изненадващо, защото той започваше някак от средата. Трескаво грабнах химикалката и се заех да записвам показанията му дума по дума.

„Често я посещавах в разкошния й апартамент в района на Арбат — пишех аз, — където уговаряхме размяната на стоките. А с господин Леонович се запознах малко по-късно по препоръка на самата Алла Александровна. И пак в Москва, през есента на седемдесет и девета година. С него установихме делови, търговски отношения, които се състояха в следното: аз изпращах в СССР заедно с личните вещи на служителите в нашето посолство големи пратки от дамски шалове с ламе и еко палта, американски дънкови костюми, джинси френско производство, видеокасети, ръчни часовници «Ориент» и «Сейко» и други стоки. В замяна на това Леонович ми осигуряваше икони, картини, сребърни монети, различни религиозни принадлежности и антики. Всичко това аз изпращах в Европа с камионите на нашето посолство или прибягвах до услугите на «Совтрансавто». А шофьорите ми осигуряваше пак Леонович… Що се отнася до гребена с диаманти и комплекта от резбована кост, то аз купих тези антики от госпожа Соя-Серко в хотел «Украйна» в края на миналия месец. За да ги прекарам през митническия контрол, ми трябваше официален документ, че те нямат висока стойност и прочее. Ето защо Леонович ме заведе при свой познат, директор на оказионен магазин. За него не представляваше проблем да ми издаде такъв документ. Тогава госпожа Соя-Серко ни чакаше в колата си срещу магазина…“

След като записах показанията, зададох въпрос на Мазер:

— А познавате ли инженер Ракитин от Министерството на външната търговия?

— Как е пълното му име? — попита той.

— Виктор Николаевич Ракитин.

— Не, не познавам такъв човек — твърдо заяви Мазер.

И аз си помислих: „Да, но ако ти включа сега детектор на лъжата, дявол да те вземе, веднага ще ти се изпари тая твърдост“, а на глас тържествено и официално:

— Господин Мазер! Вашите действия се квалифицират по смисъла на член седемдесет и осем от наказателния кодекс като контрабанда. Наказанието е доста сурово — от три до десет години. Ако ни разкажете подробно за всички престъпления, които са ви известни, то по точка девета от член трийсет и осми можете да облекчите положението си…

Мазер ме погледна изпод вежди и неочаквано попита:

— Извинете, вие наистина ли сте прокурор? У нас толкова млад човек не може да стане прокурор…

Извадих служебната си книжка и я размахах пред очите му, за да прочете „Прокуратура на СССР“, изписано със златни букви.

Явно това му бе достатъчно, защото каза:

— В такъв случай искам да направя официално изявление! Тъй като ми се налага спешно да се върна в моята страна, готов съм да разкрия пред съветската държавна прокуратура… някои тайни сделки на западни фирми с шефове от вашето Министерство на външната търговия, както и… с едно друго ведомство!

Чак сърцето ми подскочи при тези думи.

— Господин Мазер, можете да разкажете на мен всичко, което сметнете за нужно.

Мазер огледа присъстващите, давайки да се разбере, че иска да говори с мен насаме, и аз тъкмо реших да отпратя Гречаник и майор Погорелов, но Гречаник подскочи напред като петел и каза:

— Другарят Турецки не е прокурор, а следовател, дори стажант-следовател! По надзора за дела от такава категория като вашето има специален прокурор за чужденците, името му е Фунтов!

Мръсен копелдак! Задъхах се от ярост — защо говори глупости и ми мъти водата!!!

— Тогава това променя нещата — тутакси заговори Мазер, — настоявам за среща с господин Фунтов, в случай че не може да ме приеме главният московски прокурор.

Бях готов да го удуша тоя проклетник Жозеф, но сдържайки злобата си, започнах отегчително да обяснявам, че както е казал самият Ленин, нашата съветска прокуратура е единственият в страната орган на единоначалство, че разговорът с мен е равностоен на разговор със самия главен прокурор. Че у нас няма курска или калужка законност, което пак е казал другарят Ленин, а има една-единствена законност и тъй нататък… Но Мазер вече не ме слушаше, повтаряйки:

— Моля ви, уредете ми среща с вашия главен прокурор или поне с другаря Фунтов! Моля ви, уредете ми среща с…

Междувременно извади изпод възглавницата си листове, прегънати на три, размаха ги, след което отново ги пъхна, мръщейки се от болка.

Побеснял от яд, аз го накарах да се подпише в протокола, оставих Гречаник да се погрижи за безопасността му и тръгнах с дебелия Погорелов за прокуратурата. Там трябваше да ме чака Меркулов.

Влязохме в кабинета. Меркулов разговаряше по телефона с необикновено тревожен глас.

— Вие ли сте дежурният лекар? С вас говори Меркулов от градската прокуратура… И в какво състояние е Мазер? Да, да, чужденецът!

Затваряйки след себе си и втората врата, двамата с Погорелов се заковахме на място, заслушвайки се в разговора на Меркулов с дежурния лекар. Под краката ни започнаха да се образуват локвички от разтопения сняг.

— Моля… Как така в тежко състояние?! Каква операция му предстои? Докторе, явно го бъркате с някого. Моят помощник току-що го разпита… Кога се случи това?

След като изслуша онова, което му казаха, Меркулов замръзна със слушалката в ръка. От мембраната се чуваха сигнали за свободна линия…

— Ама че негодници — замислено произнесе той, — изглежда, и него ликвидираха…

— Как „ликвидираха“?! — възкликнахме едновременно с Погорелов.

Ние наистина не проумявахме как е възможно Мазер да е в тежко състояние, нали преди трийсет минути го бяхме видели, макар и не в цветущо здраве, но пък и не на смъртно легло?! Навярно в момента ние с Погорелов имахме вид на пациенти от психиатрията „Проф. Кашченко“, пациенти, които далеч още не са за изписване…

— Надявам се, че поне колата не сте освободили? — Меркулов погледна червената потна физиономия на Погорелов.

— Не.

— Тогава да тръгваме! — Като грабна балтона и нахлупи калпака си, той излезе в коридора.

След двайсет и пет минути бяхме в института „Склифосовски“.

— Докторе! Как е Мазер?

Лекарят, който излизаше от операционната придружен от две сестри, се поспря на вратата и отговори на Меркулов:

— Умря… Без да дойде в съзнание… Нищо не можахме да направим…

— Какво му беше? Аз съм следовател, ето картата ми. Какво му беше, можете да не криете от мен?

— Защо да крия? Елате…

Хирургът изчезна зад безшумната врата, ние го последвахме.

Мазер все още лежеше на операционната маса. Не можах да го позная — лицето му беше измъчено и мъртвешки бледо, устните — сини, очите — хлътнали. Меркулов се наведе над него.

— Най-вероятно отравяне — каза хирургът, срещнал въпросителния му поглед, — мисля, че от циановодород. Утре ще разберем със сигурност. Аутопсията ще покаже, засега това е най-точната област на съвременната медицина!

Няколко минути по-късно, след като разговаряхме набързо със сестрите, санитарките, лекарите и Гречаник, ние вече знаехме какво се беше случило в самостоятелната стая, където беше настанен Мазер.

Не само ние с Погорелов бяхме оставили Гречаник „на пост“. Същото нареждане той получил и от капитан Рашилин, който му обещал да изпрати свои хора към девет часа. Но търпението на лейтенанта стигнало само за десет минути, след което той извикал сестрата и хукнал към автомата на партера, за да се обади на някаква своя позната. Сестрата също не се оказала от търпеливите, тя пък се отлъчила „за минутка“. И това било напълно достатъчно. През тази „минутка“ в стаята влязла процедурната сестра — донесла на Мазер болкоуспокояващо средство. Изчакала, докато той изпие лекарството, излязла от стаята и се отправила към служебното стълбище. Според описанието на случайни свидетели тази процедурна сестра била тъмнокоса, под трийсет години, с ярко изразени черти на лицето и дълбоки тъмни очи… Но такава сестра в отделението нямало. Това се разбрало едва когато в стаята се върнала истинската сестра. Тя видяла, че болният не е добре, и премерила пулса му. „Изглежда, е колабирал — казала на влезлия Гречаник, — останете тук, ще изтичам за лекаря.“ След броени минути цяла армия ескулапи се събрали край леглото на Мазер. Но било вече късно…

Слушайки тези обяснения, Меркулов кипеше от възмущение. Не открихме заявлението на Мазер до московския прокурор. То беше изчезнало заедно с „процедурната сестра“.

Меркулов набра 02, извика следствено–оперативна бригада от ГУВР и извести „колегите“, все пак това дело спадаше към тях. Изчакахме идването на следователя Боровик, дълъг глистообразен момък, и напуснахме първо отделение на института „Склифосовски“. Меркулов бързаше. Предстоеше ни обиск у мадам Соя-Серко, така че шефът не искаше и там да ни изненада поредният провал…

5.

Соя-Серко живееше в синьо-стъкления небостъргач на улица „Танееви“, близо до „Сивцев Вражок“. Отляво бе домът на Росински, бащата на руската авиация, отдясно — старинна къща със заковани дъски по прозорците. Някога тук е живял писателят Херцен. А отсреща проблясваше с прясно боядисаните си стени и дограма домът музей на композитора Танеев.

Меркулов, Погорелов, аз и двете поемни лица — мъж и жена — слязохме от милиционерския бус. От входа насреща ни излязоха двама добре облечени мъже. Единият каза на другия:

— Новият пипа много твърдо! За една седмица петима министри уволни! А нашият Рижков се самоуби, уплаши се от затвора! Ама че истории…

Интересно, какво ли ще кажат, когато чуят за операция „Експорт“?

Влязохме в просторния вход. С мощния асансьор за секунди се качихме на деветия етаж. Отвори ни Соя-Серко и удивено вдигна вежди:

— Идвате за обиск? У дома? Вие сте полудели! — И почти объркано допълни: — Но аз съм потърпевша!

— Какво говорите, Алла Александровна? — ехидно й намекнах за вчерашния ни разговор. Меркулов обаче ме сръга да млъкна, отстрани домакинята от вратата и влезе. Погледът, с който тя го измери, би могъл да заледи вода.

— Не, няма да оставя така тая работа! — втурна се тя към телефона, но Меркулов вече държеше слушалката: каза името и длъжността си и помоли операторките от телефонната станция да изключат номера за три часа, за да не може друг абонат да се свърже с него.

Соя-Серко демонстративно се тръшна във фотьойла до масичката в хола, взе новия брой на „Литературна газета“ с портрета на Ленин на първа страница и се престори, че продължава да чете статията, от която я бяхме отвлекли с нашето идване.

— И какво толкова интересно четете, уважаема? — попита майор Погорелов и надникна през рамото й.

— Интересно ли казахте? — предизвикателно го апострофира домакинята. — Знаете ли от какво е умрял Достоевски?

— Как да не знам?! От старост, дошло му времето и се гътнал — бързо реагира майорът, но аз не бях сигурен дали изобщо е чел Достоевски.

— Не, не познахте — злобно се засмя Соя-Серко, — за ваше сведение великият писател е умрял от обиск! Да-да, от обиск! Прочетете за това… През 1881 година у неговия съсед народоволеца Баранников нахълтали стражари. За обиск. Както вие сега при мен. Щом чул за това, Фьодор Михайлович получил кръвоизлив от устата. От този ден се поболял, паднал на легло и след време умрял, ясно?!

— Е, с вас, уважаема, това няма да се случи — добродушно продължи дискусията Погорелов.

— Майоре, не влизайте в пререкания — прекъсна го Меркулов. — Да започваме работа!

Извади от следственото си куфарче заповедта за обиск. Соя-Серко я подписа почти без да я прочете. Започнахме една след друга да обискираме всички стаи и сервизни помещения в този огромен и разкошно обзаведен апартамент.

Меркулов, който съблече не само балтона, но и униформената куртка, вършеше най-черната работа: проверяваше отдушниците в банята и клозета, бъркаше в готварската печка и камината, лазеше под диваните. По челото му избиха капчици пот, на едната буза чернееше сажда. Но той не униваше. Знаех, че моят шеф, аристократът Меркулов, се измъчва само от безделието, работата винаги го тонизираше.

Аз се заех с огромната фамилна библиотека на Соя-Серко. По някое време Меркулов ме подкачи:

— Работете, милорд, работете! Колкото по-ленив е един човек, толкоз повече трудът му прилича на подвиг!

Но аз не отвърнах на шеговития му тон и казах полугласно:

— Тук няма каквото търсим. Има само проза, поезия и най-различни други жанрове.

Меркулов иронично се усмихна:

— Ех, милорд, милорд! Нима не знаете, че всички жанрове са хубави освен житейската проза?!

„Какво му става днес? — помислих си. — Защо е толкова весел, говори само с афоризми! Дали е на добро?“

След като ми възложи да прегледам отдела с класиката, Меркулов се сведе над лавиците с предреволюционни издания. Мина час. Само мелодичният звън на часовника в хола напомняше за тленността на нашето съществувание. Вадех един по един тежките томове от събраните съчинения на Толстой, Балзак, Дикенс, Тъкъри… А Меркулов бавно, сякаш с неизпитано удоволствие прелистваше „Учредяване на съдебните норми“, „История на руската литература от XIX век“, романа на Чарска. От време на време, също като библиофили в книжарница, си разменяхме реплики.

— Я виж! Първото издание на „Дванайсетте стола“!

— Остави столовете! — отговаряше Меркулов. — Познай какво държа в ръцете си! Брюсов! Първата му стихосбирка! Това вече наистина е рядкост!

Мина още половин час. Прелиствайки всички тези книги, албуми с марки, с илюстровани картички, си мислех: „Дявол да го вземе, тая жена е направо някакъв си граф Монте Кристо в рокля! Какви несметни съкровища притежава! Интересно, колко ли хиляди струва всичко това?“

В същия миг Меркулов изрече: „Кон-фа-бу-ла-ция!“ Честно казано, никога не бях чувал тази дума. Той я произнесе високо и на срички, очевидно да привлече вниманието ни. И успя. Всички сякаш по команда обърнахме глави към него. Лицето му беше все така сериозно, но веселите искрици в очите го издадоха. Веднага разбрах, че започва поредния си етюд. Още не ми беше ясна причината за това представление, но че ще последва малък скеч, бях сигурен, защото помнех предишните изпълнения на съветника от правосъдието Меркулов.

Най-вероятно искаше да подчертае някакво доказателство. Формулирано на следствен език — „вписване в протокола на важна улика, открита пред очите на обвиняемите и поемните лица“.

След доста красноречива пауза Меркулов отново проговори:

— Другари, да, и вие, Алла Александровна, елате тук, ако обичате!

Майор Погорелов, с широко разкопчана риза, и поемните лица — някакъв чичка с бръсната глава и полувоенна куртка, и апетитна чипоноса блондинка в рокля на цветя — едновременно тръгнаха към лавиците, до които стоеше Меркулов.

— Алла Александровна — официално обръщайки се към нея, каза Меркулов, — както вече разбрах, вие сте доста начетена. Обяснете, моля, на моя помощник какво значи конфабулация! Ще можете ли?

— Защо не? Ще обясня! — попридърпвайки на гърдите си копринения пеньоар, отговори Соя-Серко. — Конфабулация — слушате ли ме, Александър Борисович? — е своеобразно психическо заболяване. Стремеж да представиш желаното за действително. Разбрахте ли?

— Разбрах — отговорих сериозно.

Тя добави:

— Според мен от тази болест страдат някои другари. От нашите доблестни работническо-селски органи! Макар че е време да се излекуват от това страдание. Все пак трийсет години минаха от сталинската епоха!

Меркулов не реагира на „сталинската епоха“.

— Благодаря, Алла Александровна! Обяснението ви е съвсем точно. Сега другарят Турецки за цял живот ще запомни какво е конфабулация и няма да приема желаното за действително!

Сякаш машинално, Меркулов взе от лавицата поредния том, който се оказа годишното течение на списание „Нива“ за 1913 година в дебела подвързия от изкуствена кожа, и започна бавно да го прелиства пред очите ни страница по страница. Мяркаха се гланцови снимки, ярки илюстрации, красиво оформени с винетки публикации. Това беше предреволюционната, непонятна Русия. Когато прелисти течението от кора до кора, той неочаквано го обърна и поразтръска. На килима падна с глух шум бяло-зелена продълговата картичка. Наведох се и вдигнах „картичката“, която беше всъщност тънък, но тежък метален лист. На ъглите му бе изписана в обратен ред цифрата „100“, отгоре и отдолу — някакви думи на латиница, а в центъра имаше овален портрет на добродушен възрастен мъж. Взирайки се в това огледално изображение, разчетох на английски „Франклин“. Майчице мила, та това е клише на стодоларова банкнота! Те ти, булка, Спасов ден!

Погледнах Меркулов. Той все така държеше за кориците високо вдигнато течението, като че за демонстрация. В дебелата подвързия имаше джобче с размерите на клишето. Следователят по особено важни дела втренчи поглед в разширените от страх очи на Соя-Серко:

— Откъде имате това, Алла Александровна?

6.

24 ноември 1982 година

В кабинета на Меркулов беше ужасно задимено. Пушекът от „Беломор“ и „Димок“ се стелеше на толкова плътни и лютиви облаци, че още щом влязох, очите ми започнаха да сълзят и аз се втурнах да отворя прозореца. Увлечени в разговор за изследването на микрочастици от някакви влакна, Меркулов и Грязнов дори не забелязаха моето идване и отворения прозорец. Съблякох се, седнах зад бюрото си и се заслушах какво толкова обсъждат.

Само в криминалните романи се срещат неочаквани развръзки и колкото по-изненадващи са разкритията, толкова по-интересно и ефектно е четивото. В действителността обаче не е така — разкриването на престъплението става бавно и с редица неимоверни усилия. И задачата на следователя не е да измисли някакъв печеливш ход, както си мислят някои автори на криминалета, нямащи представа какво значи следствие, а да не изтърве нито един факт или обстоятелство, подхвърлено от реалността, да измъква рационалните зрънца от огромните купища тор, да анализира и съпоставя, да взема решения и да прави изводи. И моят княз Меркулов не беше измислен, а съвсем истински следовател. И вместо да измисля всякакви там хитроумни номера, просто много работеше. Не щадеше както себе си, така и другите…

В понеделник след хокея Меркулов се свърза по телефона със заместник-началника на Соколническата криминална милиция подполковник Братишка, който съгласно инструкцията отговаряше за разкриването на убийството в парка. Подполковникът дойде на среднощната им среща с голяма връзка всевъзможни ключове, ключета и шперцове. Предстоеше да отворят сложните заключалки, с които Владимир Казаков-Крамаренко бе подсигурил жилището си на „Котелническа крайбрежна“. Впрочем не беше зле да разполагат със заповед за обиск, санкционирана от градския прокурор. Братишка обаче никога не се тревожеше от факта, че нарушава конституцията. Меркулов само донякъде се вълнуваше от този проблем: ако откриеха в апартамента на Казаков нещо съществено, то можеха да се позоват на член 168 от процесуалния кодекс: „В случаите, нетърпящи отлагане, обиск може да се извърши без санкцията на прокурора, но в рамките на следващите двайсет и четири часа той трябва да бъде уведомен за проведения обиск.“ Така че ако не намерят нищо важно, не е задължително прокурорът да знае за начинанието им. Защо да безпокоят началството напразно…

За две минути Братишка ловко се справи със заключалките, сякаш беше професионален крадец по домовете. Огромното жилище от два съединени тристайни апартамента, беше обзаведено със скъпа, но ужасно безвкусна мебел: по златистите плюшени дивани аленееха големи колкото футболна топка макове, русалки надуваха някакви безобразни фанфари по завесите в цвят бордо. При вида на поставения в един ъгъл чешки бар на Меркулов почти му прилоша: лицевата страна на бара бе покрита с жълто фолио, на което в еротичен танц се преплитаха някакви подобия на попови лъжички, или сперматозоиди, гледани под микроскоп. Масата в столовата бе сервирана за шестима души — явно Казаков е очаквал гости за неделната вечеря. Кристалните чаши искряха под светлината на кристалния полилей. Братишка „взе проба“ от английския джин, който съгледа сред бутилките с вносни напитки, и разочаровано се намръщи от мекотата му, очакваше да е по-силен. Не откриха нищо интересно в многобройните чекмеджета на писалището и секциите в кабинета, нито в нощните шкафчета в спалнята. Но изпод леглото Братишка измъкна голям лист, на който с печатни букви бяха изписани в колонка неразбрани думи.

— Някаква си абракадабра — промърмори той.

Меркулов взе листа и се разсмя:

— Господи! Искал е да мине за аристократ!

На листа с руски букви бяха написани четири английски фрази:

Ай ем сорри.

Ду нот уорри.

Сън ъф бич.

Факинг бастард.

Меркулов се опита да преведе на руски „абракадабрата“, но знанията му стигнаха само първите три фрази.

Подполковникът възхитено го гледаше със зяпнала уста…

Накрая Братишка отвори вратата на последната стая:

— Моля, заповядайте в музикалния салон!

До отсрещната стена бе поставен огромен концертен „Стейнуей“, в единия ъгъл — стереоуредба „Грундиг“, а в другия — телевизор „Сони“ и американски радиоприемник „Реалистик“.

— Не ми се вярва кралят на конюшните да седи тук и да свири полонезата на Огински — отбеляза Меркулов.

Отиде при рояла и с един замах омете от капака му двайсетината кичовинки, сложени за украшение; Братишка вдигна от пода бронзов тирбушон във вид на пикаещо момченце, и тъпо го загледа. В следващия миг Меркулов с изумление го чу да казва на чист английски език, подчертавайки всяка дума:

— Сън ъф бич.

После вдигна капака и надникна вътре:

— Ако не се лъжа, тук няма трупове, но май има нещо друго…

Той извади стара замърсена папка с връвчици. В нея имаше най-различни документи — удостоверения за Герой на Съветския съюз и на социалистическия труд, паспорти, депутатски книжки, партийни билети и тям подобни. Сред тях го нямаше партийния билет на „скапаняка“ Волин, заложен за десет хиляди рубли.

— Ще трябва да конфискуваме всичко това — обърна се Меркулов към Братишка, но той не реагира. — Тук ли сте, другарю подполковник?

— Тук… — сподавено отговори той.

Меркулов надникна любопитно през рамото му — шумно сумтейки, Братишка разлистваше бавно американския календар „Плейбой“. Кокалести хубавици сладострастно облизваха устни, кълчеха се пред обектива в гинекологични пози и се дупеха сякаш за проктологичен преглед.

— Подарявам ви го, другарю Братишка, но нека първо да свършим работата.

Думите му обаче не подействаха на подполковника, затова Меркулов махна с ръка и отново отиде при рояла. Този път извади кутия с нещо като учебни помагала за ученици от началните класове: на големи парчета кадифе бяха нашити джобчета, в които имаше цяла колекция от ордени, медали, значки. Само ордените от благородни метали бяха навярно към сто. На черния пазар тези играчки струваха добри пари: за звездичка на „Герой“ даваха по пет хиляди, за орден „Червено знаме“ — две и петстотин, за орден „Ленин“ — хиляда рубли. Колекцията се поддържаше в образцов ред — всяко джобче си имаше етикетче. Едно от джобчетата в раздела за значки с етикетче „Майстор на спорта“ беше празно.

— Другарю подполковник, моля, погрижете се за поемни лица. Ще проведем обиск по законен ред — каза Меркулов колкото се може по-строго, но с изумление чу в отговор:

— Интересно, колко ли получава в Щатите един полицай? Сигурно към две хиляди на месец…

— Каквооо?!

— А с моя чин може би и кръгло три…

— Слушайте, Братишка, ако не отидете веднага за поемни лица, ще докладвам в органите за държавна сигурност, че изпадайки под влияние на западната пропаганда, сте решили да избягате в чужбина.

Меркулов едва се сдържаше от негодувание и смях. Братишка простодушно изхихика в отговор, някак по детски разпери ръце и с танцова стъпка тръгна към вратата — явно ниският пълничък човечец в офицерска униформа беше все така обзет от мислите за сладкия живот в капитализма…

Отдавна измъчван от жажда, Меркулов отиде в кухнята и взе от хладилника бутилка „Боржоми“ — пиеше с удоволствие ледената газирана вода, усещайки лекия привкус на йод. Едва когато изпразни бутилката и се огледа къде да я остави, забеляза, че наскоро кухнята е била оформена по последния вик на модния дизайн и вероятно трябваше да създава впечатление за подземна пещера. Сивозеленикавите стени все още лъхаха на прясна боя.

Върна се Братишка с двамата свидетели — портиера и жена му. Къде посред нощ ще намериш други?!

— Добре, подполковник, нека поемните… — Меркулов млъкна, защото видя, че той държи в ръцете си… карирано палто.

Братишка се приближи към него, някак важен и със светнало лице, дори изглеждаше някак по-висок.

— Влязох в квартирата на Янко, тоест портиера. И не щеш ли, виждам на закачалката това палто. Питам — откъде го имаш, и тогава Янко ми обясни…

Дойде редът на портиера — слаб, мургав мъж.

— С другарът Казаков аз не се познавам. Знам само, че е голем човек, работи у гастрономо у центъро на добра работа — живее богаташки. Неговите ора често се заядат с мен, макар че той е учен човек…

През нощта на седемнайсети срещу осемнайсети ноември Янко изгарял в котелното помещение разни боклуци: парцали, хартии и други работи. Някъде към един и половина слязъл още някой. Янко погледнал през една пролука в дъсчената преграда — Казаков напъхвал в пещта голям пакет, увит с вестници. Когато Казаков си отишъл, Янко бързо измъкнал от огъня вече пламналия пакет, повъргалял го на пода, за да угаси вестниците, и видял, че това е голям зелен сак с външни джобове — нали такива се продават само за валута в „Берьозка“?! В него били натъпкани мъжко карирано палто, черен костюм — сако и панталон, и високи западногермански кафяви боти. Все пак грехота е да отиде нахалост такъв ценен багаж, затова портиерът го занесъл вкъщи.

Меркулов огледа единия ръкав на карираното палто и изхъмка със задоволство — беше забелязал на мъхестата тъкан сиво-зеленикаво петънце. После свали абажура на една от настолните лампи и дълго осветява с нея стените на кухнята, след което пак изхъмка със задоволство и решително започна да изчегъртва с нож боята от фалшивите гранитни камъни, съсипвайки модернистичния дизайн на помещението.

Докато той вписваше в протокола намерените и конфискувани веществени доказателства, Братишка по всички правила на криминалистичната техника ги прибираше в целофанови пликове и пликчета, а съпрузите Янко седяха притеснено на крайчеца на плюшения диван. Малко по малко портиерът започна да се чувства герой на деня и по някое време спокойно се разположи върху огромните макове, изпъвайки напред мършавите си крака в домашно плетени чорапи и галоши…

Меркулов предаде веществените доказателства за експертиза и написа 154 въпроса за експертите.

Би трябвало да й се признае на съвременната криминалистика, че е стигнала просто до умопомрачителни висини. На 154-те въпроса на Меркулов експертите дадоха най-малко 140 задоволителни отговора. В експертизите бе използван методът за емисионен спектрален анализ на микрочастиците от веществата за идентификация. И сега Меркулов и Грязнов се занимаваха с нещо като класификация на получените сведения по степента на тяхната важност за следствието.

Първо, върху карираното палто на Казаков бяха открити частици от тъканта на палтото на Ракитин и от велурената пола на Куприянова, да не говорим за частиците от кухненската боя, видими и с просто око. От друга страна, бяха открити в стърготинките на изчегъртаната боя от „пещерата“ полепнали влакънца от карираното палто. А тъй като ремонтът в жилището на Казаков е започнал в сряда (според показанията на бригадата „дизайнери“), това доказваше, че в деня на убийството Володечка е бил облечен със същото палто.

Второ, криминолозите бяха взели проби от съдържанието под ноктите на ръцете му и от кожата на лицето, по онези места, където е била брадата. Това не е било проблем за тях, защото той е бил в безсъзнание. За радост на експертите Казаков е нямал навика да поддържа личната си хигиена и под ноктите му открили истинско находище от най-различни микрочастици: от тухлите, намерени на местопроизшествието в Соколники; от жицата, с която Ракитин е бил удушен; от шала на балерината. Пак така чрез спектрален анализ бе открито лепило по кожата на лицето, с което Казаков е залепвал фалшивата си брада.

Трето, фиксираните на местопроизшествието следи от стъпки бяха оставени от немските боти на Казаков…

Четвърто… десето… четиридесет и пето…

— И така, можем да кажем, че Казаков-Крамаренко е напълно разобличен — заключи Меркулов и отново извади от бюрото часовника на дядо си, след което се зае да го лъска с кадифенцето, сякаш с това щеше да го подмлади най-малко със сто години. — Но виж, с втория убиец нещо не ни върви, момчета. Впрочем в сакото на Казаков не са открити следи по ревера от закачване на значка…

7.

Прокурорът криминолог Семьон Семьонович Мойсеев, голям специалист в професията си, бивш командир на танкова рота през Отечествената война, която му бе оставила за спомен раздробено коляно и пет медала, буквално примираше пред всеки началник, защото както по рождение, така и по паспорт се водеше стопроцентов евреин. А това означаваше, че още при първото съкращение той пръв ще изхвърчи съгласно секретните директиви за по-нататъшното подобряване на работата с кадрите.

Така и сега, докато ние — Меркулов, Грязнов и аз — седяхме до нерационално дългата маса в кабинета по криминология, където ни бе извикал Льоня Пархоменко за поредната „лекция“ по делото на Ракитин, и слушахме разсеяно втръсналите ни сентенции на началника на следствената служба, Семьон Семьонович се суетеше между шкафовете, накуцвайки много по-силно от обикновено и опитвайки да се оправдае за неизвършени грехове.

— Седнете, моля ви, Семьон Семьонович — кипна по някое време Пархоменко и Мойсеев тутакси седна на първия попаднал му стол в най-отдалечения ъгъл, като изфъфли нещо за извинение — със зъбите също не беше добре.

Всички си отдъхнахме с облекчение, когато най-после Пархоменко се разкара и можехме вече да се заемем с работа.

Току-що от Института за съдебни експертизи бяха доставени по куриер дебели пакети с фототаблици, диаграми и заключения от комплексните съдебномедицински и съдебно-балистични експертизи и кутия с пистолети, гилзи и патрони.

От фотографиите по стените ни гледаха прочути криминолози: мустакатият французин Алфонс Бертийон, първи в света предложил научни методи в криминалистиката, високочелият австрийски следовател Ханс Грос, автор на „Настолна книга на криминалиста“, черноокият американец Колвин Годард, изтъкнат балист с интелигентна физиономия, руският учен Евгений Фьодорович Бурински, открил и внедрил в практиката метода на цветоотделителната фотография… Всички те слушаха с интерес нашия разговор и очевидно им беше ясен проблемът ни.

Мойсеев с невероятна сръчност „сервира“ масата „за седем души“ — вместо чинии с ястие бяха сложени четири истински пистолета и три картонени, до тях — гилзи и патрони също като вилица и нож. Криминалистът взе картонените макети, сложи ги акуратно един върху друг, постави до тях в редичка три гилзи и три леко деформирани куршума и опря пръст в заключението от експертизата:

— „… тъй като следите по куршумите, извадени от телата на Куприянова, Леонович и Мазер, ясно отразяват микрорелефа по стените на канала на цевта, то от съвкупността на отразените признаци може да се стигне до извода, че и в — трите случая е стреляно с едно и също оръжие, което е идентифицирано като пистолет парабелум «Браунинг» девети калибър…“ — в скороговорка прочете той. — А това означава, че пистолет номер седем не съществува във вашето дело. Пистолет номер пет е на милиционерския сержант Замотаев. Куршумът с девети калибър, изстрелян от този пистолет, се е забил в дървената облицовка на тавана на вагона. А Казаков е бил ранен с ей това куршумче калибър 7.65 от чуждестранен пистолет, вероятно „Колт“. — И Мойсеев посочи макета с номер 5. — Балистичната експертиза е установила, че в Казаков е било стреляно не от първото купе, където се е намирал сержантът, а от тоалетната…

Мойсеев прибра „Макаров“ и куршума в кутията, след което продължи:

— По-нататък имаме нашия „ТТ“ калибър 7.62 под номер 3. С него всичко е ясно, най-обикновен „ТТ“ — именно от него са изстреляни трите куршума, с които бяха ранени нашите колеги Гаибов и Нагорни. У Казаков е открита заредена „Берета“ трийсет и втори калибър, изящна вносна играчка, при нас се води под номер 6. Бих ви посъветвал, Константин Дмитриевич, да си имате едно наум за тези два пистолета, макар че те фактически не играят съществена роля във вашето дело… — Семьон Семьонович остави „ТТ“-то и беретата настрана и попита: — И така, какво ще кажете за всичко това, Константин Дмитриевич?

— Нищо хубаво. Всичко е все така неясно, както и в деня на убийството. — Меркулов огледа двата макета, останали на масата. — Значи, Александър Борисович — обърна се към мен, — търсим два пистолета — парабелум „Браунинг“ деветмилиметров и тоя „Колт“ 7.65. С браунинга са убити Куприянова, Леонович и е ранен Мазер, а с колта е продупчена главата на Казаков.

В точно този миг Грязнов попита:

— Впрочем — защо беше това „впрочем“ не можах да разбера, — намерихте ли въпросната Леся?

Нещо ми стана, сякаш някакъв дявол ме подтикна да отговоря, изобщо бях забравил, че това е нашата голяма тайна. Тъкмо понечих да разкажа на Слава за пътуването ни до Болшево и Люциан Германович Ромадин, когато неочаквано видях непроницаемото като маска лице на моя началник и тутакси затворих уста, преструвайки се, че вниманието ми е било привлечено от портрета на френския учен Марен Марсен, за първи път през 1644 година употребил термина „балистика“.

А Меркулов най-спокойно отговори:

— Разбира се, че я намерихме, Слава.

— И какво?

Затаих дъх, но за моя най-голяма изненада Меркулов продължи все така спокойно:

— Нищо. Приятелка на Куприянова, казва се Алиса, донесла от чужбина някакъв парфюм, за който балерината й дължи петнайсет рубли. Но сега едва ли ще й ги плати…

Грязнов се усмихна накриво, както само той умее, и каза:

— Ясно, Константин Дмитриевич.

Скришом погледнах Меркулов, но той вече пишеше нещо на едно листче. Грязнов стана, сложи си фуражката и колебливо попита:

— Ако не ви трябвам, другарю началник…

— Не, не, Слава, не ми трябваш. Сега отиваме с Александър Борисович в Лианозово да свършим една работа с връзки… за авточасти.

— Е, тогава довиждане и на двама ви, аз тръгвам за „Петровка“. — Грязнов изкозирува и излезе.

Междувременно Мойсеев улисано разтребваше кабинета. Меркулов ме повика с пръст и когато кой знае защо нерешително се приближих, мълком ми подаде току-що написаната бележка:

Стремглаво слязох по стълбите и изтичах на отсрещния тротоар, където на ъгъла имаше няколко телефонни кабини. Набрах номера на Куприянов и когато се обърнах с лице към пресечката, видях, че в кабината на съседния тротоар Грязнов разговаря с някого…

8.

„…Точно така! Обадих се в Съюзната прокуратура и разговарях с главния прокурор… Той тогава ме помоли да му дам всичко в писмен вид и каза, че ще вземе мерки… И аз написах това оплакване. Ми аз съм депутат, мама му стара, а не случаен човек! Сега още смятам, че постъпих правилно! Докога ще търпим това беззаконие бе, просто възмутително! Разбираш ли, в центъра на Москва посред бял ден ти влизат в жилището крадци, отмъкват ти, разбираш ли, колекционни ценности за хиляди и всичко това си остава скрито-покрито!…“

Майор Погорелов стоеше до прозореца в кабинета си и наблюдавайки обичайната улична суета, слушаше магнетофонния запис с показанията на известния летец-космонавт генерал-майор Павел Попович, чийто глас звучеше сприхаво и енергично. Погорелов беше в лошо настроение. Вече втори ден, откакто Романова го пришпори и час по час му се обажда да пита с нескривана ирония какво ново е открил по делото на Соя-Серко, а няма нищо ново. Като се изключи вчерашното му пътуване по нареждане на Меркулов до „Звездното градче“ на космонавтите — недалеч от Калининград, в Московска област — и задушевния разговор с Павел Попович. Сега той е голяма клечка, заместник-началник на Центъра за подготовка на космонавти. В живота Павел е страхотен шегаджия, дори наскоро публикуваха негови афоризми на шестнайсета страница на „Литературката“, и изобщо нищо човешко не му е чуждо. Преди няколко години беше свидетел по едно криминално дело, което Погорелов „разработваше“ по оперативна линия, и едва не загази — собствената му волга с негово знание беше вземана от подследствените, след което те я бяха продавали десетина пъти на различни прекупвачи на плодове от Закавказието, а част от парите за „демонстрацията“ на колата бяха давали на Павел.

Погорелов натисна клавиша за обратно пренавиване, отново пусна записа и се заслуша в речта на космонавта. Фонограмата не е като протокола. С думи не може да се предаде тембърът на гласа, интонацията, напрегнатостта на устната реч. Живият, непосредствен разказ е къде по-добър от фразите в протокола, огладени от следователя.

„… Милицията! Ето кой у нас си клати краката! Безделничат, разбираш ли, нищичко не правят! Ти не се обиждай, Погорелов, говоря за районното! Прикриват най-безсъвестно тия пладнешки разбойници, вместо да ги измъкнат за ушите от дупките им. Та, значи, идват при мен Грачов и Соломин — между другото много свестни момчета, работят в Търговската палата — и ми разправят: така и така, Паша, на нашата обща позната с тебе Аллочка Соя-Серко й свиха антиките от апартамента в Арбат и няма кого да арестуват за тая работа, милицията не търси крадците. Питам ги, а защо Алла не ми се обади, нали сме познати? Те смотолевиха нещо в смисъл, че била много заета и тем подобни… Обадих се тогава на Саша Рекунков. Той веднага откликна и прехвърли делото в градската прокуратура, където следователите са много пооправяй и честни, отколкото при вас в милицията… Ама ти, Погорелов, не се засягай от критиката!…“

Погорелов натисна клавиша „стоп“ и започна да прелиства протоколите от разпитите на свидетели през последните два дни. На пръв поглед в тях нямаше нищо интересно. Но само на пръв поглед…

Бързо препрочете показанията на Соя-Серко — обичайните увъртания, както при повечето заподозрени: „не знам“, „не помня“, „не съм видяла“, „не съм чула“, „не съм съгласна“. Ъхъ, ето го първото противоречие… „Когато се уверих, че милицията на нашия Ленински район няма намерение да търси активно престъпниците, аз се обърнах за помощ към Павел Попович“… А сега показанията на самия Попович: „Та, значи, идват при мен Грачов и Соломин…“ Тая Соя-Серко лъже най-безобразно — изобщо не е смятала да се обръща за помощ към Попович… Защо? На този въпрос отговарят работниците от Търговската палата Грачов и Соломин. Сложи друга касета в касетофона и заслуша с внимание. За разлика от космонавта този глас говореше равномерно и спокойно, без да повишава или понижава тон.

„… Прието е да се мисли, че обикновено човек може да се излъже в младежката си възраст… Аз обаче се излъгах на трийсет и кусур години… Никога не съм подозирал, че Алла Серко е способна да извърти такъв номер… Виждате ли, другарю майор… как да се изразя по-точно… в нашите условия, имам предвид съветската действителност, не е прието открито да съхраняваш своите спестявания. Могат да те привикат в ОБРСС и да те попитат: абе ти, уважаеми другарю Грачов, откъде имаш тая статуетка от чисто злато? Ето защо аз, Соломин и още неколцина помолихме Алла да подържи нещицата ни в колекцията. Притежаваш си я, викаме й, законно — сто години са я събирали роднините на мъжа ти… Тя се съгласи. Но един прекрасен ден дойде разтревожена. «Ужас! — вика. — Отидоха по дяволите всички ценни вещи, и вашите, и моите. Някакви бандюги посред бял ден влезли в апартамента ми въпреки сложните заключалки и отнесли всичките антики…» Е, мислим си със Соломин, все ще се намери колекцията, а с нея и нашите неща, щом като милицията се захване както трябва с тая работа! Минават обаче ден-два, седмица, месец, а милицията търси крадците колкото да не е без хич. Отиваме при Алла — пиши жалби, а тя, да се неначудиш, отказва. Нямало защо да се заяждаме с органите, нищо нямало да излезе… Но не щеш ли, веднъж подслушахме един неин разговор по телефона, дори го записахме на касета. Оказа се, че тя ни продава нещата, които уж били откраднали от дома й. Тогава се решихме на такъв ход — да се обърнем за съдействие към някой важен човек, който да повлияе на милицията и да ускори следствието, сиреч да разобличат Алла. Отидохме при Попович…“

Погорелов се обади на дежурните в предварителния арест, където бе затворена Соя-Серко, и помоли да му доведат за разпит арестантката от пета килия. След като затвори, отиде до касата, извади плоско метално шишенце с водка, отпи две-три глътки, сдъвка парченце индийско орехче, за да убие миризмата на алкохол, и зачака идването на арестуваната.

„Няма да се впускам в приказки с тая дамичка — реши той, — само ще опипам почвата, да видим какъв акъл й е дошъл в килията.“

Вратата изскърца с ръждивите си панти, пропускайки надзирателя и Алла. Надзирателят сложи пред Погорелов разписката от призовката и безшумно се оттегли. Соя-Серко тъпо плъзна по инспектора сънен поглед, дори не кимна и остана права, гледайки пред себе си като лунатик.

Майорът каза най-учтиво:

— Добър ден, Алла Александровна. Моля, седнете.

Но тя не реагира, продължи да стои на място, все така вперила в пространството кафявите си, леко подпухнали от съня очи.

Погорелов се приближи и като я хвана за раменете, насила я сложи да седне на завинтения за пода стол. Отстъпи към бюрото си и попита:

— Как сте, миличка?

Погледът на Соя-Серко не се отклони от въображаемата точка.

„Ъхъ, мадам е решила да симулира невменяемост, с други думи, да се прави на откачена. Е, тогава ще опитаме с фронтална атака.“ Той седна зад бюрото и се втренчи в младата жена, но тя все така тъпо гледаше пред себе си.

Не е така лесно да се установи симулацията — нужна е стационарна съдебнопсихиатрична експертиза, което значи най-малко два, ако не и три месеца разтакаване. Но тези игрички му бяха добре познати, препсува наум и с висок глас започна най-невъзмутимо да й разяснява член трийсет и осми от наказателния кодекс за чистосърдечното признание и другите смекчаващи вината обстоятелства; после мина към заплахите — прочете й една след друга всичките дванайсет точки от член трийсет и девети за обстоятелствата, утежняващи вината… Безжизнената маска не слезе от бледото лице на Соя-Серко.

— Надявам се, разбрахте обясненията ми, гражданко, и ще престанете да си играете на криеница със социалистическата законност и ще разкажете кой ви подучи да извършите кражба от собствения си дом, кой ви даде това вражеско клише за печатане на фалшиви долари и тъй нататък — Погорелов заканително размаха показалец, — например как успяхте да отровите чужденеца.

Тъй като не очакваше отговор, майорът много се изненада, когато Соя-Серко скочи от стола, изтегли от контакта щепсела на касетофона и засъска в лицето му:

— Я не ме вземай за канарче, мильо нещастен, какви ми ги плямпаш, да ти кензам на скапаняшките обяснения. Ако си решил да ми приписваш чужди изпълнения, моят Иван14 ще те пречука в първата тъмна уличка… А сега ме връщай в килията. Не виждаш ли, че съм невменяема?!

Погорелов се втрещи.

— Що за ужасни изрази употребявате, гражданко Соя-Серко? — едва можа да промълви. Но „гражданката“ вече се бе превърнала пак в египетска мумия.

През това време се отвори вратата и влезе капитан Грязнов, с когото деляха кабинета:

— Валентин, вика те „шефката“!

Разбира се „шефка“ в отдела наричаха Шура Романова и Погорелов тутакси се изстреля, успявайки да каже:

— Слава, остани с дамата, ей сега се връщам.

Когато вратата след него се затвори, Грязнов подаде на „дамата“ хартийка от цигарена кутия. Тя го погледна изпод вежди, но взе бележката и я прочете. В нея имаше само няколко думи. Алла Александровна се усмихна злорадо, взе химикалка от бюрото, написа нещо на същата хартийка и пак така с усмивка я пъхна в шепата на Грязнов.

9.

Меркулов имаше в производство четиринайсет дела, за които пряко сили намираше време главно за да издейства отсрочка. Едно от тях беше делото за корупция в системата на автотранспортното управление на Мос-съвет. Срокът на разследването бе изтекъл и за да поискаме отсрочка, трябваше съгласно закона да извършим необходимите следствени действия. Именно с тази цел Меркулов бе решил да обиколим комисионните магазини за авточасти.

Върнах се в прокуратурата след блестящото изпълнение на възложената ми задача и бързо написах бележка на моя началник: „Обадих се на Куприянов. Видях Грязнов в една телефонна кабина.“ Меркулов безмълвно драсна клечка кибрит, изгори „рапорта“ ми в пепелника и изсипа пепелта в кошчето за боклук, където вече почиваше прахът на хартийката е неговата бележка.

В кабинета влезе, без да почука, млад мъж, един от шофьорите на прокуратурата, и весело попита:

— Кога тръгваме, другарю началник?

— Веднага, Гена!

В Московската градска прокуратура е същински проблем да намериш кола за излизане по служба. Високите началства ги разграбват от заранта — кой за съвещание в градския комитет, кой за погребението на някой ветеран от прокуратурата. Или пък нечия съпруга спешно трябваше да се разкраси в салон „Чародейка“. Днес Гена имаше почивен ден и се мотаеше из коридорите в търсене на клиент за „черен курс“, та да си набави средства за ремонта на собствения москвич, с който бе дошъл. Така Меркулов има късмет да го срещне и след като се уговори по телефона с шефовете на един автосервиз, нае Гена като личен шофьор за цял ден.

Записахме се при Гарик в журнала за служебни пътувания: „13 ч. 00 мин, Лианозово, комисионния магазин.“ В графата „пристигнал“ сложихме чертичка, тъй като не смятахме да се връщаме в прокуратурата.

— Давай към Южното пристанище, Гена — каза Меркулов, след като се напъхахме в раздрънкания москвич, модел 1965 година.

— Нали казахте в Лианозово, другарю началник?

— Абе сетих се, че в Лианозово черният пазар работи от четири до осем сутринта… — започна Меркулов, но Гена радостно го прекъсна:

— Няма проблем, Южното пристанище е на две крачки!

„Значи Меркулов е замислил поредната «тайна» операция и иска да се откъсне от евентуалната опашка“ — мина ми през ум.

В Южното пристанище ни очакваха. Заместник–директорът на магазина за резервни авточасти — дълъг мършав естонец на име Арво Свенович Линно — даде нареждане на подчинените си и те повлякоха Гена към недостъпното за простосмъртни хранилище на автобогатства. Когато останахме сами, Меркулов тихо поприказва с Линно, след което той отвори задната врата и подвикна нещо на естонски. В кабинета влезе също такъв дълъг и още по-мършав млад естонец, двамата си размениха няколко думи на своя език и после зам.–директорът каза със силен акцент:

— Това е синът ми Гунар. Той ще ви откара където му кажете, Константин Дмитриевич.

Гунар потвърди без никакъв акцент:

— Само да си взема жигулата, вие ме чакайте пред вратата на гаража!

Преди да излезем от сградата, Меркулов отвори чантата си и извади… две стари смачкани бомбета. Нахлупи едното почти до ушите си, след което ми подаде другото и колебливо попита:

— Кой номер носиш?

Нямах представа, защото от десет години ходех гологлав. Поех с отвращение безформения зелен филц и саркастично се поинтересувах:

— Да си се запасил случайно и с фотоапарат? Иначе пропада един чудесен кадър — котаракът Базилио и лисицата Алиса бягат от горкичкия Буратино…

— Е, разбира се, ще изглеждаме нелепо… — започна да се оправдава той, но в този миг се вдигна автоматичната врата на гаража. Ама че физиономия направи естонецът, когато видя нашия маскарад…

За петнайсетина минути Гунар ни закара на гара Нижние Котли, където, все така перчейки се с глупашките бомбета, си купихме билети до гара Расторгуево.

Настанихме се в празния вагон на електричката с въздишка на облекчение и заговорихме почти едновременно като близки роднини, които маса време не са се виждали. Прибирайки театралния реквизит, Меркулов каза:

— Карай подред, Саша, и пести времето — имаме само двайсет и пет минути.

Разказах му за срещата с Касарин, за мама и за предсмъртното писмо на татко. Той ме слушаше с поглед, вперен някъде покрай мен, сякаш се прицелваше в някаква видима само за него мишена. И неочаквано, без връзка с онова, което му разказвах, попита:

— А как си с Рита?

Дори на родната си майка не бих могъл да призная, че обичам тази жена, ето защо сам се изненадах, когато се чух да казвам:

— Ами аз… тя… с една дума… решихме да се оженим… Но какво отношение има това към…

— Никакво.

Меркулов прочисти носа си, обърна се към прозореца, гледа трийсетина секунди застигащите се в далечината гори, след което тихо каза:

— Сега отиваме при генерала от армейското разузнаване Цапко. Иполит Алексеевич, бащата на Виктория Ракитина, чудесен човек. Той е предпоследната ми надежда да разоблича Касарин. В своите дневници Ракитин подробно описва престъпленията на този кагебист. Подробно, но без доказателства. Казаков и съучастникът му, неизвестният мъж в яке с качулка, са наемни убийци. Мадам Соя-Серко очевидно е любовница на Касарин. Много се съмнявам, че Казаков и тя ще дадат показания срещу него. Ракитин е сътрудничил на отдела за стратегически разбработки при Комитета за държавна сигурност и много пъти се е опитвал директно да се свърже с Андропов, дори преди това с Брежнев. Никой обаче не му е вярвал и цялата му информация е попадала в ръцете на Касарин. Там е работата, че самият Касарин, участвайки в задграничните операции — по наводняването на световния пазар с фалшиви пари, завладяването на страните, производителки на суровини, и така нататък, — си присвоява милиони във валута и използва фалшиви долари при командировките си в чужбина. Той е убил Мазер и Леонович, ще направи същото с Казаков (вече се опита) и което е твърде възможно, със Соя-Серко. А щом разбере, че ние разполагаме с така наречените дубликати на Ракитин, ще направи опит да се отърве и от нас. Сега купи тебе, прати по петите ни опашки, набучка навсякъде микрофони, използва услугите на Пархоменко и… на Грязнов.

В интерес на истината Костя с нищо не ме изненада, аз вече бях подготвен за нещо от тоя род. Имах усещането, че познавам Касарин от дълги години, най-малко десет, а бяха минали само два дни от срещата ни в дома на мама.

— Много е възможно и аз да съм направил грешка, като не предадох веднага по назначение дневниците на Ракитин. Вярвах и все още не губя надежда, че ще открием улики срещу тоя генерал. Но признавам, Саша, че толкова безцеремонна наглост не съм очаквал дори от нашите чекисти… Давам ти дума, че ако до края на седмицата не разкрия цялата тази банда, още в понеделник ще отида при Емелянов с материалите срещу Касарин и ще помоля да ме отстранят от това дело. Или ще приема предложението на Емелянов. Което фактически е едно и също.

— Какво предложение?

— Да стана заместник градски прокурор на Москва.

„Супер!“ — възкликнах наум и си представих катърската физиономия на Пархоменко, който от началник на Меркулов ще стане негов подчинен.

— Виждаш ли, Саша — продължи Меркулов сякаш в отговор на мислите ми, — аз лично не виждам нищо съблазнително в това предложение. Да се превърна в задръстен бюрократ, да стана част от партийната върхушка, да се боря за власт… Нашата работа, имам предвид следствената ни работа, е да разкриваме престъпления. — Той го каза така подчертано, сякаш правеше бог знае какво откритие. — Съветският народ, както и всички останали народи, има право да е защитен от убийства, грабежи и най-различни други злодеяния. Представи си, че се запалва къща, а ние знаем, че собственикът е бандит и мръсник. Трябва ли да махнем с ръка и да я оставим да изгори с всичките партакеши? А вътре има деца…

Меркулов се огледа настрани — освен нас във вагона седеше някаква селянка в старо кадифено палто, — извади цигарите си и запали.

— И на мен много неща не ми харесват в нашия живот, но аз нямам намерение да обявявам война на съветската система, аз съм просто един юрист по професия, следовател, и моята задача е да спасявам децата от горящата къща, а не да участвам във вълчата хайка на настървени помияри и импотентни управници…

Сърцето ми се сви. Меркулов заявяваше пред мен или по-скоро пред самия себе си такива неща, за които можехме да отнесем сериозна присъда, ако не и разстрел. Всъщност той ми имаше пълно доверие, но кой знае защо от това не ми беше по-леко и отново, както тогава в Лужники, почти физически усетих на плещите си прекадено тежко бреме.

— Гара Расторгуево. Следва спирка Горки Ленински — безразлично изгъгна глас по говорителя във вагона.

Тръгнахме с Костя към вратата. През прозорците на електричката видях един дореволюционен пейзаж: на високия хълм отсреща имаше старинни къщи с дворове, към които водеше от самата гара дълга дървена стълба.

Меркулов погледна часовника си:

— Ще трябва да успея и да отида за Льолечка в болницата…

10.

Докато наближавахме старата, но все още здрава тухлена къща на Цапко, си мислех, че през всички епохи на човешката история свидетелите са представлявали по-голямата част на човечеството, а извършителите на престъпления — по-малката. В нашето дело бившият зам.-началник на ГРУ беше свидетел, но в други дела… Невъзможно е през дългогодишната си сложна и напрегната служба генерал-лейтенантът да не е извършил поне едно–две престъпления. В името и за благото на отечеството, разбира се…

Меркулов предпазливо надникна през открехнатата врата (явно тук не се страхуваха от крадци, щом не заключваха вратите си) — млада гърдеста жена шеташе край кухненска печка. Опитах се да отгатна каква може да се пада на стария генерал: прислужница, внучка, болногледачка? Беше доста привлекателна: висока, с гъсти и извити черни вежди, с малко едра брада и ниско чело, навярно будеше греховни чувства.

— Добър ден! Пречим ли?

— Ах, вие ли сте?! Ни най-малко. Заповядайте, Иполит Алексеевич е горе.

Говореше с плътен алт и ясно изразено северняшко произношение.

В стаята горе светеше синя лампа. Генералът седеше пред дъсчена маса с изстърган до блясък плот и ниско свел белокосата си глава с кротко набръчкано лице, разглобяваше на части пистолет (отново пистолет! кой ли поред?!) с пречупен кръст и монограм на ръкохватката. Меркулов побарабани с пръсти по стъклото на отворената врата, той трепна, остави работата си и стана да ни посрещне.

— Нека се запознаем — Иполит Алексеевич.

Генерал Цапко гонеше седемдесетте, но нямаше вид на старец — беше висок и слаб, със стегната фигура. Жълтеникавозелените му очи ни гледаха не с напрежение, а с младежка жизнерадост и любопитство. Очевидно бурният, преизпълнен с опасности живот не бе помрачил интереса му към действителността.

— Заповядайте, седнете на диванчето, ей сега ще разтребя.

Кабинетът на Иполит Алексеевич правеше странно впечатление. Това просторно помещение приличаше по-скоро на своеобразен музей, съчетаващ в себе си три начала: православие, реликви от царската армия и немски трофеи от Втората световна война. По ъглите стояха изправени знамената на царските полкове — драгунския, уланския, казашкия, — на стените бяха акуратно закачени икони, а по саморъчно направените стелажи бяха подредени като музейни експонати фашистки ордени, значки и оръжия, дори оригинални фотографии на лидерите на Третия райх — Хитлер, Химлер и Борман…

— Обичам, знаете ли, някак да се занимавам с домакинството си — каза генералът, след като сглоби пистолета и го остави на мястото му.

— Не мога да се закълна, но моите помощници в победения Берлин, където през четиридесет и пета подготвях резидентурата за бъдещия Западен Берлин, твърдяха, че този пистолет е принадлежал известно време на самия Химлер! Имам някак слабост към оръжия и… патологични личности… Тия чешити имат някак свръхразвито, по-силно, отколкото при нормалните хора, подсъзнание, тъмни, неконтролируеми страсти и инстинкти. Вие, юристите, би трябвало да го знаете по-добре. Това го е открил още навремето австрийският психиатър Фройд. Проучвал съм фашистките архиви и, знаете ли, всички тези хитлеровци и гьобелсовци някак са предчувствали трагичния си край. Не се усмихвайте, млади момко, и аз имам предчувствия… Например за вашите трудни въпроси.

Цапко седна до нас на „диванчето“, което беше всъщност широка дървена пейка с облегалка.

— Знам всичко за двама ви, завчера гаджето на Альошка ми донесе вашата депеша. Вие сте Меркулов. Помня ви още като хлапе, когато тичахте из Кратов по голо коремче с пукалото в ръце и викахте: „Вече сам седя на дупката! Аз съм смел! Аз съм Покришкин!15“ А сега водите делото за гибелта на нашия Витя. А вие сте Турецки и му помагате. Нали така?

Кимнахме, без да отговорим, мълчахме сякаш в памет на покойния.

— Защо тъй, млади хора, а седите като гипсирани — попита Иполит Алексеевич, — или не знаете как да разговаряте с мен? Ще ви кажа едно — е мен трябва да разговаряте непринудено, човешки. Защото вече съм пътник — по-близо до небето, отколкото до земята. Е, добре, сам ще започна и някак без предисловия, няма да ми придиряте. Искате да знаете дали обичах зет си, сиреч Виктор Ракитин, или просто съм се отнасял към него като тъст към зет. Ето какво ще ви кажа — обичах го и ще го обичам, както може би не съм обичал никой друг освен внука си и оная долу жена, втората ми съпруга, Таля. Вече сте я видели… — После продължи, ядно бършейки бликналите сълзи: — Ето защо съм изцяло на ваше разположение. Заради Витината памет съм готов да ви разкажа неща, които никога на никого не съм казвал…

— Иполит Алексеевич — проговори с усилие Меркулов, — за какво всъщност беше убит Виктор?

Цапко стана, генералският му кител без пагони беше разкопчан и аз забелязах на врата му да проблясва сребърна верижка. Нима е кръстче? Той започна да снове напред-назад из кабинета. Високата му фигура и беловласа глава ту се появяваха, ту изчезваха зад старинния резбован бюфет.

— Питам се как най-добре да ви го обясня, драги? — спря се генералът пред нас и замислено впери в Меркулов жълтеникавите си очи. — Разбира се, сте чули, че Витя си имаше неприятности? И естествено знаете, че той сам си ги навлече?

— Да. Вашата дъщеря ни говори за това.

— А-а! Значи сте ходили у Виктория! — оживи се той. — Сигурно ви е разказала някои неща, но не всичко. Аз ли не познавам собствената си дъщеря?! Пък и Альошка, моят внук, ми съобщи едно — друго… Даа, и така, струва ми се, че аз бях единственият човек, от когото Витя нищо не криеше, каквото и да се беше случило. Впрочем не… Имаше още един човек, с когото беше по-близък и откровен…

— Тоест искате да кажете, че сте в течение на всичките му перипетии в борбата с ръководството за отмяна на доктрина номер три? — предпазливо попита Меркулов.

— Разбира се! — отново закрачи генералът из стаята.

На минаване покрай бюфета се спря и го отвори. На полицата имаше гарафа с водка и чиния с кисели краставички, нарязани на тънки колелца. Оставайки с гръб към нас, генералът припряно си наля чашка и я изпи на един дъх. Видях как под тънкото сукно на генералския кител конвулсивно потреперва леко превитият му гръб.

— Да ви предложа по чашка? — обърна се той и посочи бюфета. — След малко Таля ще сложи масата и ще обядваме каквото дал господ. Тъй че няма ли да пийнете по един аперитив?

— Благодарим ви, после.

Той продължи да крачи, пъхнал ръце в панталоните с алени лампази, и като направи два тура из кабинета, отново заговори:

— Мисля и размислям как най-точно да отговоря на въпроса ви — защо всъщност загина нашият Виктор. И знаете ли, Костя, какво ще ви отговоря… Аз например мразех военната служба, но цял живот бях военен. Защо, ще попитате. Ами защото повсеместно и непрекъснато се твърдеше, че най-важното в живота е всеотдайната любов към родината, но вътрешно всеки бе убеден, че най-важното е да си намери хубава работа с добра заплата, да го удари на аванта; да не се подчинява, а да властва над другите. Витя обаче не беше такъв… Витя някак за цял живот си остана верен на идеалите. Искаше да бъде полезен в своята област — външната търговия. Това министерство е някак показно, за него, за експорта, работи цялата наша съветска система. Ама все на празни обороти! А Витя се сблъска и с корупция. И министърът, и неговите заместници, както впрочем и целият апарат гледат само как да крадат кой каквото може. А у нас всичко може. И когато поведе борба с корупцията, Виктор претърпя поражение. И това е някак обяснимо. Успешно можеш да се бориш с корупцията само в случай, че тя е частно явление. Но когато цялата система е прогнила, тук никаква борба не може да помогне. Защото фактически влизаш във война с цялата система. А както е известно, системата е оглавена от партийния апарат. И този апарат разполага с безброй привилегии, които по своята същност са пак корупция, но легализирана някак от самия партиен апарат. Борбата с корупцията в една корумпирана държава е безумна донкихотщина…

Без да го съзнава, генералът ни описваше перспективите на нашето разследване.

— Иполит Алексеевич! Иполит Алексеевич! — прекъсна го Меркулов. — Моля ви, слезте на земята и ни разкажете за Касарин. Ние сме следователи, а не функционери от Политбюро.

— Аз пък какво се отнесох! — възкликна Цапко и започна да ни разказва интересни неща…

… Това се случило на 7 март 1982 година. По тесния лъкатушещ път от Берн към Люцерн се движел брониран автофургон, който карал трийсет милиона долара, предназначени за една от братските компартии. Фактическият изпращач бил ЦК на КПСС, фиктивният — подставената фирма „Контекст“.

Шофьорът и двамата придружители на пратката не забелязали веднага, че пътят е блокиран — напряко стояла кола с присветващи фарове, а до нея мъже в униформи, полицаи или граничари. Шофьорът понечил да обясни, че документите им са редовни, но не успял — отдясно и отляво срещу тях били насочени автомати. Един от „полицаите“ се усмихнал:

— Спокойно, момчета. Не ви искаме пропуск. Отваряйте вратите! Къде са ключовете?

Шофьорът препсувал на руски, другите двама мълчали. Тогава „полицаите“ намерили начин да го принудят да се подчини. Завързали придружителите, залели ги с туба бензин и поднесли към единия запалка:

— Ако не ни кажеш кода да отворим вратите, твоите другари ще пламнат като факли!

Наложило се да им даде ключовете и да разсекрети защитната система. Чувалите с долари били преместени в „полицейския“ автомобил. След двайсет и пет минути на местопроизшествието пристигнали истински швейцарски полицаи, но следите на бандитите се губели нагоре из планината…

… Преди година КГБ подготвил операция за завладяване на помещенията на една лондонска компания за съхраняване на скъпоценности, с цел да се дестабилизира световният пазар чрез изземване на голямо количество злато от оборота. Акцията била проведена успешно — четирима бандити откраднали три тона злато в кюлчета и две торби с южноафрикански диаманти. И в този случай бил приложен методът с бензина — така бандитите принудили двамата пазачи да им дадат ключовете от сейфовете… Обаче откраднатото злато и диаманти не постъпили в съветската хазна… Тази операция трябвало да мине под контрола на Касарин. Но той докладвал, че е била проведена от неизвестни лица без негово знание.

Ракитин настоял тези два случая да се разследват, като обърнал внимание на ръководството, че по същото време Касарин е бил в чужбина и грабежите са извършени по идентичен начин. Нещо повече, един от съветските агенти, опитващ се да съобщи факти за странното поведение на генерала от КГБ, загинал в автомобилна катастрофа. Случаят обаче бил потулен.

Потулен бил и още един случай, вече в Москва, който имал пряка връзка с Касарин. Чрез подставени лица той трябвало да закупи лазерен жироскоп от американската фирма „Хъниуел“, за което съветската банка превела на части необходимата валута чрез нюйоркски банки. Една сума — от петдесет хиляди долара — била погрешно преведена на два пъти. Два пъти за нейното получаване се разписал в Ню Йорк Касарин… След година при една ревизия грешката била открита. Касарин и този път се измъкнал, заявявайки, че предал втората сума на посредника като комисиона…

И съвсем наскоро се случило следното. Години наред генерал Цапко си водел закодирана кореспонденция със свой приятел — последния мохикан от берзинската гвардия Андрей Емелянович Зотов с кодово име Сатурн. Той бил резидент на КГБ в Западна Европа и през последните години работел непосредствено с Касарин. Неотдавна Сатурн скоропостижно починал в Цюрих. Всички скъпоценности от личния му бокс в цюрихската банка „Рьонтген“ изчезнали. Приблизителната им стойност възлизала на около пет милиона рубли и тези пари били предназначени за издръжката на резидентите в Австрия и Швейцария. Би могло да се предположи, че старият Зотов е напуснал света по естествена причина, от инфаркт, както било установено от швейцарските лекари. Но едно обстоятелство смущавало генерал Цапко: смъртта на Зотов съвпадала по време с пребиваването на Касарин в Австрия. А оттам до Цюрих е съвсем близо.

— И тъй, аз някак ви понацепих дръвца, другари прокурори, а вашата работа е да ги подредите на камара, ама някак тъй, че тя да не се срути. А за това, уважаеми господа, с нищо не мога да ви помогна. Поговорете с Витиния приятел — полковника от КГБ Пономарьов. Той по-добре от мен си познава тяхната кухня. Може да ви посъветва нещо…

Не откъсвах поглед от стария генерал и ми беше интересно и приятно да го гледам. Да слушам леко грачещия му глас и тези безконечни „някак“, употребявани на място и по-често не на място, да наблюдавам кроткото изражение на лицето му, така неадекватно на неговата професия — и всичко това, съчетано с околната обстановка и ореола на героичното минало, му придаваше необикновен чар. Бих могъл да го нарека странен, чудак, но преди всичко той ми се струваше пълноценен, тоест притежаваше всякакви човешки качества — било положителни или отрицателни, няма значение — повече от хората, които бях срещал досега. Дори по някое време се улових, че разсъждавайки, използвам негови фрази и думи. Продължих да наблюдавам Иполит Алексеевич и когато седнахме на трапезата, отрупана с национални руски ястия — туршия от ябълки „антоновка“, мариновани рижики, селда с горещи варени картофи и още много други вкуснотии. Не се заслушвах какво точно говори той, а просто следях изражението на живото му лице, движенията на дългите ръце с костеливи пръсти и постоянно променящия се цвят на очите — от сивкавожълт до изумруденозелен.

В шест се сбогувахме с Иполит Алексеевич и младата му съпруга. Дотичахме в тръс до гарата и се напъхахме в претъпканата електричка.

След половин час вече бяхме на Павелецката гара. Меркулов успя да хване частно такси и се понесе към болницата за своята Льоля. Аз слязох в метрото и потеглих към къщи.

Крачейки по Арбатския площад, си мислех за перипетиите на нашето дело, дълбоко вдишвах студения въздух, съзерцавах тълпата. „Очертава ми се приятна вечер — казах си, — ще я прекарам с Рита. Ще изпием по чаша вино и ще отидем на кино…“

Прекосих улица „Аксаков“, хвърлих угарката, отворих вратата и влязох във входа…

Нещо рязко ме шибна през очите и тутакси ме ослепи; множество каменни ръце ме сграбчиха за раменете, кръста, врата; сложиха на устата ми някаква мека материя със сладникава миризма. Трескаво се опитвах да поема въздух. С космическа скорост ми се замярка като кадри от филм — заседанието на комисията по разпределение на младите специалисти, беззвучни аплодисменти на публика в огромна зала, аз съм на почетна стълбица, награждават ме като шампион в университетското първенство по самбо, моето грехопадение с учителката по физкултура в училище и вече като ехо от някакви далечни галактики дочух: „С чертичка се пишат наречията ТОКУ-ЩО, ТУК-ТАМ, ГОРЕ-ДОЛУ…“

11.

Всичко наоколо бе обвито в розова мъгла, която като смерч се вихреше нагоре в конус към някакъв огромен купол. Неземна розова светлина струеше от небесата, звучеше печално и мелодично с тона на една минорна нота, като отчаян зов на зареян в мъглата морски фар. Не усещах тялото си, в отвъдното се бе преселила единствено самотната душа на Александър Турецки. Без учудване видях да се свежда над мен ангел, но на нежното му личице бе изписана такава скръб и страдание, че нямах сили да го гледам и отново затворих очи.

Свестих се от непоносим студ, сгърчен в неестествена поза и с пресъхнало гърло. Главата ми бучеше като след удар с тояга. Някъде горе, под олющения купол, от течението се люлееше гола крушка, стените наоколо бяха напукани и покрити с плесен. Претърколих се на хълбок и видях насреща си десетинагодишно момиченце, което седеше на мръсния и попукан циментов под. То също трепереше от студ и прегърнало коленете си, ме гледаше с големите си сини очи. Попитах:

— Ти коя си?

Момиченцето не отговори, тогава изкрещях:

— Чу ли какво те питам?

То пак не отговори, само на хубавото му личице се появи недоумение. Пресвета Богородице! Едва тогава разбрах, че от гърлото ми не излиза нито звук! Опитах да се прокашлям, но вместо кашлица от устата ми излезе на кълбета пара беззвучният ми дъх. Тази безнадеждна ситуация ме накара да се замисля и по логичен път да си обясня какво се е случило. Помня, че ме нападнаха, явно за да ме ограбят, след което са ме захвърлили в тази изоставена черква. От студа се е схванал гласът ми. Е, значи не е фатално. Ще се оправи. Ами ако съм и оглушал? — помислих с ужас и като опровержение на тази мисъл ясно чух:

— Турецки, да не си ням?

Едва сдържайки се да не скоча и да завия от отчаяние „какво?“, „защо?“, „кой?“, изсъсках със зловещ шепот:

— Ти-и коя-я си-и?

— Лида Меркулова.

Усетих как отново ще припадна. И за да не се случи това, пряко сили се надигнах и се облегнах на влажната слузеста стена. Помещението бясно се завъртя пред очите ми, таванът стремително полетя надолу. Извърнах лице към стената и тутакси започнах да повръщам нещо гадно, зелено и горчиво. С чувството, че съм пълно нищожество, и гърчейки се от срам и конвулсии, полагах усилия да избълвам всичко — инстинктивно, също като звяр, спасяващ плътта си. Най-после свърши. Целият плувнал в пот, все още опирайки се с едната ръка в хлъзгавата стена, с другата забърках по джобовете си за носната кърпа. Те бяха празни. Нямаше го и портфейла, картата и ключовете ми. Само от дъното на един джоб извадих щипка тютюн и слънчогледови семки. Изправих се на крака и пристъпвайки разкрачено като по палуба на кораб, стигнах до вратата, отворих я и се озовах в гъста непрогледна мъгла. Напипах някаква заснежена издатина, гребнах шепа сняг и избърсах с него лицето и ръцете си. В тясната ивица светлина от открехнатата врата се появи стройната фигурка на Лида.

— Ти си дъщерята на Константин Дмитриевич? — изшептях.

— Да. Само че той не ми е роден татко. Но аз му викам татко. Сега всички се разбрахме, че ще го смятам като роден — неочаквано бързо заговори тя, — и мама днес трябва да се прибере от болницата, и сигурно сега двамата са пощурели от тревога къде съм, мислят, че съм се загубила. — Тя трепереше от студ и непрекъснато подсмърчаше. Усетих остра миризма на бензин, лъхаща от овчото й кожухче.

— Защо миришеш така на бензин?

Мина ми през ум, че с този зловещ шепот приличам на вълка, готвещ се да изяде Червената шапчица в тъмната гора. Изведнъж Лидочка се разплака.

— По-скоро да се махаме от тук, Турецки, докато те не са се върнали — започна да повтаря тя, размазвайки с юмруче сълзи и сополи по хубавото си личице. Избърсах я с плетеното й шалче, вързано под яката на кожухчето.

— Кои „те“?

— Които ни отвлякоха…

Лидочка се поуспокои и започна да ме тегли за ръката към непрогледния мрак. Не ми оставаше друго, освен да я послушам. Тръгнахме напосоки — и без това нищо не се виждаше, така че нямаше значение накъде. Пляскаха ни мокри клонки по лицата, заобикаляхме дървета, прескачахме внезапно изникнали пънове. Обърнах се — на петдесетина метра зад нас бледо мъждукаха, като кухи очи, прозоречните отвори на нашата обител с избити рамки и стъкла. Тъкмо си помислих: „Щом като има електричество, значи…“, и се блъснах във висока ограда от бодлива тел. Хващайки се предпазливо за телта, продължихме да вървим покрай оградата. Далече напред се появи светлина на фенер. Стана по-лесно да се движим към този ориентир, вече се държахме само един друг за ръцете. Дърветата оредяха, под фенера видяхме шперплатова табела с надпис:

Под електрическия стълб се търкаляха счупени бутилки, мокри вестници, консервени кутии. Някакво зверче, сигурно катеричка, прошумоля в храстите, скочи на близкото дърво, погледна надолу и уплашено изчезна сред клоните. Господи! Къде сме? Вдигнах оцеляла бутилка от бира и прочетох на разкъсания етикет: „Калинински пивоварен завод“. Нима сме в Калининска област? Продължихме напред покрай оградата. От време на време се навеждах и четях заглавията на вестниците, всички бяха парчета от „Правда“. Ето и още нещо познато — „По ленински път“, орган на Солнечноградския райком на КПСС и така нататък. Това вече е по-точно. Лидочка намери ученическа тетрадка — „На ученика от 6-и клас във Второ училище в гр. Солнечногорск Алексей Слепугин“. Значи сме в Солнечногорск, той е на Октябърската железопътна линия. Но къде е самата линия?

Все вървяхме и вървяхме, навярно цял час. По едно време Лидочка каза:

— Там върви влак — и посочи напред с мократа си ръкавичка.

Нищо не чувах, вероятно все пак съм пооглушал.

Скоро излязохме на междуселски път, който ни изведе на железопътното платно. Към двайсет минути вървяхме по траверсите, после още двайсет чакахме електричката в сградата на гарата. Нямах пари за билети и през целия път се оглеждах не идва ли контрольор, никак не ми се искаше да ни водят в милицията. А Лида все така се опитваше да пробуди речевата ми способност чрез единствено познатия й метод на хипноза. И след час, когато вече наближавахме Москва, аз вече можех да измъкна от гърлото си някакви пискливи звуци като кукуригане на петел.

Часовникът на Ленинградската гара показваше точно полунощ, когато след половинчасова опашка успяхме да се качим на такси — по това време на денонощието бе невъзможно да се пътува без билет с градския транспорт…

Имах чувството, че Меркулов ще счупи вратата или ще я избие от пантите — от вълнение не можеше да отключи.

— Константин… Дмитриевич… Платете… моля ви… таксито… — едва успях да изграча.

Меркулов ни измери с безумен поглед и закри лицето си с ръце.

Меркулов трепна като ужилен на това място от разказа на Лидочка и безпомощно ме погледна:

— Чуваш ли, Саша?

Чувах. И на мен това ми напомни нещо познато, чуто наскоро. Пред очите ми заплуваха лицата на Хитлер и Борман и кой знае защо изключително красиви алпийски ливади сред също така изключително красиви планини. Бях съвсем сигурен, че това е алпийски пейзаж. Може би наистина не ми беше наред нещо главата.

Жената на Меркулов, Льоля, стана и отиде в тоалетната. След миг чухме как горчиво ридае на глас.