1. Легатът

Имаше предостатъчно чудеса и предзнаменования, твърди Едноокия. Трябва да обвиняваме самите себе си, че ги изтълкувахме погрешно, физическият недъг на нашия магьосник по никакъв начин не накърнява изумителната му памет за минали събития.

Гръм от ясно небе порази Хълма на некропола. Върху бронзовата плоча, пломбираща гробницата на форвалака, се стовари светкавица и заличи наполовина ограничителната магия. Посипа се дъжд от отломки. Статуи прокървиха. Свещеници от различни храмове разказваха за открити жертви на ритуални убийства с извадени сърца и черни дробове. Една от тях дори била още жива и успяла да избяга с разпрани вътрешности. Така и не я намерили… В Разклонените казарми, където бяха разквартирувани Градските кохорти, статуята на Тюкс се обърнала. Девет поредни нощи десет черни лешояда кръжаха над Бастиона. След това единият прогони орела от гнездото му на върха на Хартиената кула.

Астролозите отказаха да правят тълкувания от страх за живота си. Луд гадател скиташе по улиците, провъзгласявайки настъпващия свършек на света. Не само орелът отлетя от Бастиона, но бръшлянът по-външния крепостен вал изсъхна и отстъпи място на пълзящо растение, което изглеждаше черно дори под най-ярките слънчеви лъчи.

Но това се повтаря всяка година. Впоследствие глупаците виждат поличби навсякъде.

Трябваше да бъдем подготвени по-добре. Разполагахме с четири достатъчно обучени магьосника, които да бдят срещу хищните идни дни, макар в никакъв случай да не бяха толкова високо технични, че да ги предрекат в овчи черва.

Все пак най-добрите авгури са тези, които пророкуват според предзнаменованията на миналото. Те трупат изумителни записки.

Берил се вълнува постоянно, готов да прекрачи стъпалото към хаоса. Кралицата на Градовете на скъпоценните камъни беше стара и рухнала, и умопобъркана, пропита със зловонието на извратеността и моралния упадък. Само глупак би се изненадал, ако попадне на нещо, което се прокрадва из улиците в потайна доба.

Бях разтворил широко капаците на всички прозорци и се молех за полъх, който да прогони миризмата на развалена риба от пристанището. Но бризът нямаше да успее да полюшне дори паяжина. Избърсах лицето си и направих гримаса към първия си пациент.

— Пак ли кръшкаш, Къдрав?

Той се ухили немощно. Лицето му беше пребледняло. Главата му приличаше на излъскано щраусово яйце, откъдето идваше и прякорът му.

— Боли ме корем, Знахар… Зле ми е. Наистина!

Проверих графика за дежурствата и разписанието за задълженията на стражите. Не видях нищо, от което да иска да се измъкне.

— Хм… — сложих професионалната си маска, сигурен в диагнозата. Кожата му беше хладна и влажна въпреки жегата. — Напоследък ял ли си нещо, което не си взел от продоволствения склад?

На главата му кацна муха и запълзя наперено като победител. Той не я забеляза.

— Да, три-четири пъти.

— Хм — забърках противна, прилична на мляко отвара. — Изпий я. До дъно!

При първата глътка цялото му лице се сбръчка.

— Виж, Знахар, аз…

Ароматът на цяра ми погнуси дори мен.

— Пий, приятелю. Двамина умряха, преди да открия този лек. След това Пандиза го глътна и оцеля.

За което се носеха слухове. Той пресуши чашата.

Мислиш, че е отрова? Че проклетниците от Синия клан са ми дали нещо?

— Успокой се. Ще се оправиш. Дааа… Така поне изглежда — беше се наложило да разпоря Белоокия и Дивия Брус, за да науча истината. Отровата беше почти неразличима — Иди полегни ей-там, да те лъхне бризът — ако проклетият кучи син изобщо задуха. И не мърдай. Дай възможност на цяра да подейства — настаних го на походното легло и попитах: — Какво яде навън?

Взех писалка и диаграмата, закачена с гвоздей на дъската. Бях постъпил същия начин и с Пандиза, и с Дивия Брус — преди да умре — и бях накарал взводния сержант на Белоокия да проследи действията му. Бях сигурен, че са приели отровата в един от няколкото близки до Бастиона вертепа, които гарнизонът често посещаваше. Сведенията на Къдравия обединиха всички нишки.

— Бинго! — възкликнах. — Сега пипнахме копелетата!

— Кои са?

Къдравия беше готов да хукне да се саморазправя.

— Ти мирувай! Ще отида при Капитана.

Потупах го по рамото и надникнах в съседната стая. Тази сутрин само Къдравия беше записан за преглед.

Избрах обиколния маршрут покрай Треджанската стена, извисяваща се над пристанището на Берил. На половината път спрях и зареях поглед на север, отвъд вълнолома, фара и Крепостния остров към Морето на страданията. Разноцветни триъгълни платна шареха мръсната сиво-кафява вода, докато крайбрежните лодки се носеха из лабиринта от канали, които свързваха Градовете на скъпоценните камъни. Въздухът беше неподвижен и тежък. Мараня скриваше хоризонта. Въздушно течение обаче къдреше водната повърхност. Около Острова винаги повяваше бриз, но той избягваше крайбрежието, като че ли се страхуваше от проказа. Кръжащите наблизо чайки бяха толкова унили и апатични, каквито денят обещаваше да направи и хората.

Още едно лято в служба на запотения и нечистоплътен Синдик на Берил. Без да чуем и едно „благодаря“, задето осигурявахме защитата му от неговите политическите съперници и недисциплинираните му местни военни части. Още едно лято, в което си скъсвахме задниците за награда, каквато бе получил Къдравия. Заплащането беше добро, но не удовлетворяваше душата. Предшествениците ни сигурно се обръщаха в гроба, виждайки какво е останало от Отряда.

Берил е кръстопътят на нищетата, но същевременно е древен и интригуващ. Историята му е бездънен кладенец, пълен с непрогледен мрак. Забавно ми е да прониквам в тъмните му дълбини в опит да отделя фактите от измислиците, легендите и митовете. Задачата не беше лека, защото предишните историци на града са творили със стремежа да угодят на властниците по своето време.

За мен най-интересният период е древното кралство, чиито хроники са и най-загадъчни. Тогава — през царуването на Ниам се появили форвалака, след десетилетие на ужас били победени и затворени в тъмната си гробница на върха на Хълма на некропола отгласи от този кошмар още нашепват от фолклора и поучителните майчински напътствия към непослушните деца. Но отдавна никой не помни какво всъщност са представлявали форвалака.

Продължих пътя си, отчаян от непобедимата жега. В Сенчестите си будки часовите бяха увили вратовете си с кърпи.

Полъхът на бриза ме сепна. Обърнах се към пристанището. Един кораб заобикаляше острова — огромен пъргав звяр, в сравнение, с когото лодките и фелуките приличаха на джуджета. В средата на опънатото до пръсване черно платно се издуваше сребърен череп, заобиколен с искряща сребърна верига. Червените му очи пламтяха. Зад изпочупените му зъби трептяха огнени езици.

— Какво е това, по дяволите?! — възкликна един от часовите.

— Нямам представа, Белезникав.

Размерът на кораба ме впечатли повече, отколкото крещящото платно. Четиримата второстепенни магьосници, с които разполагахме в Отряда, можеха да си съперничат със собственика му по панаирджийство. Аз обаче досега не бяха виждал галера с пет редици гребла.

Сетих се накъде съм тръгнал.

Почуках на вратата на Капитана. Никакъв отговор. Самопоканих се и го заварих да хърка на масивния дървен стол.

— Ей! — изкрещях аз. — Пожар! Бунтовници в Квартала на стенанията! Танцьорът е пред Портата на зората!

Танцьорът беше генерал, който навремето сринал Берил почти до основи. Хората още потръпваха, като чуеха името му.

Капитанът остана невъзмутим — нито му мигна окото, нито се усмихна.

— Много си нагъл, Знахар. Кога ще се научиш да спазваш установения ред?

„Установеният ред“ означаваше първо да досаждам на Лейтенанта. Да не прекъсвам дрямката му, докато Синия клан не щурмува Бастиона.

Обясних му за Къдравия и диаграмата. Той свали крака от писалището.

— Прилича на задача за Милосърдния — в гласа му прозвуча безмилостна жлъч.

Черният отряд не търпи злонамерени атаки срещу хората си.

Милосърдния беше нашият най-зъл взводен командир. Той смяташе, че дузина мъже ще му стигнат, но позволи на Мълчаливия и на мен да вървим по петите им. Аз можех да закърпя ранените. Мълчаливия щеше да е полезен, ако играта със Синия клан загрубееше, но ни забави половин ден, докато набързо обиколи горите.

— Какво толкова тайнствено прави, по дяволите? — попитах магьосника, когато се върна, повлякъл дрипав чувал.

Той се ухили безмълвно. Мълчалив си е и мълчалив ще си остане.

Кръчмата се наричаше „Вълнолома“ и беше удобно свърталище. Не една вечер бях прекарвал тук. Милосърдния разпредели трима на задната врата и остави още четирима до двата прозореца. Други двама изпрати на покрива. В Берил всички къщи имат таванска капандура. През лятото хората спят горе. После въведе останалите през официалния вход на „Вълнолома“.

Взводният ни беше въз дребен, нахакан тип, който много обичаше драматичните щрихи, фанфари трябваше да предшестват появата му.

Тълпата замръзна с очи, вперени в нашите щитове, извадените ни мечове и безпощадните ни лица, които се виждаха през прорезите на забралата.

— Веръс! — изрева Милосърдния. — Довлечи си задника тук!

Дядото на семейството, което държеше кръчмата, изникна отнякъде. Запромъква се странично към нас като помияр, очакващ ритник. Посетителите зашепнаха помежду си.

— Тишина! — изгърмя гласът на Милосърдния.

Изтръгваше страхотен рев от дребното си тяло.

— С какво можем да ви помогнем, почитаеми господа? — попита възрастният мъж.

— Доведи синовете и внуците си тук, Сини!

Заскърцаха столове. Един войник тръшна извадения си меч на плота пред себе си.

— Не мърдайте! — нареди Милосърдния. — Просто довършете обяда си. След час ще ви пуснем на свобода.

Старецът затрепери.

— Не разбирам, господине. Какво сме сторили?

— Добре се преструваш на невинен! — зловещо се ухили Милосърдния. Забавляваше се от все сърце. — Убийство, Веръс! Две обвинения в убийство с отрова! И два опита за убийство с отрова! Магистратите постановиха наказанието на робите.

Милосърдния не се числеше сред любимците ми. Никога нямаше да надрасне хлапака, който къса крилцата на мухите.

Наказанието на робите се изразяваше в публично разпъване на кръст, след това те оставяха да храниш лешоядите. В Берил не кремират само престъпниците, а понякога дори и не ги погребват.

От кухнята се разнесе врява. Някой се опитваше да се добере до задната врата. Нашите хора му се противопоставяха. Напрежението в кръчмата избухна. Вълна от човешки тела, размахваща ножове, се стовари върху ни. Притисна ни към вратата. Невинните очевидно се страхуваха, че ще бъдат осъдени наред с виновните. Правосъдието в Берил е бързо, грубо и сурово. Рядко предоставя на подсъдимия възможност да се оправдае.

Кинжал се плъзна под щит. Един от нашите рухна. Не съм кой знае какъв боец, но заех неговото място. Милосърдния подметна хаплива забележка, която не разбрах.

— Пропиля шанса си да се озовеш в рая — контраатакувах аз. — Никога няма да видиш името си в Аналите.

Глупости! Нали ти не пропускаш нищо!

Дузина граждани паднаха. Локви кръв се събираха във вдлъбнатините по пода. Отвън се трупаха зяпачи. Всеки миг някой любител на приключения щеше да ни нападне в гръб.

Нечия кама одраска Милосърдния и това изчерпи търпението му. Мълчаливи!

Мълчаливия вече вършеше работата си, но нали беше мълчалив. С една дума — никакъв звук, много малко показност или ярост.

Посетителите на кръчмата започнаха да шамаросват лицата си и да размахват юмруци във въздуха. Не след дълго ни забравиха. Подскачаха. Танцуваха. Дращеха гърбовете и задните си части, като квичаха и виеха сърцераздирателно. Неколцина припаднаха.

— Какво им стори, по дяволите? — полюбопитствах аз.

Мълчаливия оголи острите си зъби в усмивка и махна с тъмната си лапа пред лицето ми. Изведнъж видях „Вълнолома“ в леко променена перспектива.

Оказа се, че в чувала, който той довлече от извънградската си разходка, беше пъхнато едно от онези стършелови гнезда, на които — ако нямаш късмет — можеш да се натъкнеш в горите южно от Берил. Обитателите му представляваха подобни на земна пчела чудовища, които селяните наричат голобради стършели. Отвратителният им нрав няма равен на себе си в цялата природа и бързо усмири тълпата в кръчмата, без да притесни нашите момчета.

— Отлична работа, Мълчаливи! — заяви Милосърдния, след като изля яда си върху неколцина злочести клиенти. Оцелелите изкара вкупом на улицата.

— Прегледах нашия ранен брат, докато невредимите войници довършваха ранените. Милосърдния наричаше това „да спестим на Синдика разноските за съдебен процес и палач“. Мълчаливия — все още усмихнат — ги наблюдаваше. И той не ми е особено симпатичен, въпреки че рядко участва пряко в икономията.

Заловихме повече пленници, отколкото очаквахме. Колоната се точеше цяла пресечка.

— Какво стадо говеда! — примига Милосърдния. — Благодаря ти, Мълчаливи.

Съдбата е невярна кучка. Тя ни отведе в пристанищната кръчма в критичен момент. При огледа нашият магьосник изрови истинско имане — цяла група, спотаена в скривалище под Бинарната й. Сред тях бяха някои от най-известните в Синия клан.

Милосърдния се зачуди на висок глас каква ли награда заслужава нашият информатор. Но такъв осведомител не съществуваше. Бръщолевенето на взводния целеше да предотврати превръщането на нашите обучени магьосници в живи мишени. Враговете ни щяха да хукнат да преследват шпиони призраци.

— Изкарайте ги навън! — заповяда Милосърдния и все още ухилен, огледа настръхналата тълпа. — Мислиш ли, че ще предприемат нещо?

Не посмяха. Изключителната му самонадеяност разколеба всеки, който имаше враждебни намерения.

Лъкатушехме из лабиринта от улици, стари почти колкото света. Пленниците равнодушно тътреха крака. Заплеснах се. Съратниците ми бяха безразлични към историята, но аз не успях да сдържа благоговението — и от време на време боязънта — пред древността, до която се простираше миналото на Берил.

Внезапно Милосърдния даде заповед за спиране. По Булеварда на синдиците, който от Митническия дом се изкачва чак до главната порта на Бастиона, вървеше процесия. Макар че ние първи стигнахме до кръстопътя, Милосърдния предпочете да даде път.

Стотина въоръжени мъже съставяха насрещната група. Изглеждаха по-големи здравеняци от всички в Берил — с изключение на нас. Предвождаше ги най-големият черен жребец, който бях виждал през живота си. Ездачът — облечен в протрит черен кожен костюм — беше дребен и женствен. Черен шлем напълно скриваше лицето му, а черни ръкавици — ръцете му. Не изглеждаше въоръжен.

— Проклет да бъда! — промълви Милосърдния.

Обезпокоих се. От конника ме побиха тръпки. Дълбоко в мен нещо първично копнееше да побегне. Любопитството обаче ме зачовърка. Кой е той? От странния кораб в пристанището ли е слязъл? Защо е тук?

Скритите зад забралото очи на ездача ни прескочиха небрежно, все едно попаднали върху стадо овце. Внезапно погледът му се върна и се закова върху Мълчаливия, който на свой ред се втренчи в него. Не показа страх, но сякаш се смали.

Шествието продължи пътя си — безизразно, дисциплинирано. Разтревожен, Милосърдния нареди на нашата сган да се раздвижи отново. Влязохме в Бастиона само няколко метра след странниците.

Бяхме арестували повечето от най-консервативните водачи на Синия клан. Когато се разнесе слухът за набега ни, агресивните типове решиха да демонстрират сила. И дадоха тласък на жестоки зверства.

Постоянните промени на времето въздействат върху човешката психика. Населението на Берил е свирепо. Размирици избухват и по най-малкия повод. А когато това се случи, мъртъвците се броят с хиляди. Този път беше по-лошо от всички предишни.

Половината от проблема се корени в армията поредица слабохарактерни, бързо сменящи се синдици бе отслабила дисциплината. Сега войската е извън всякакъв контрол. Като цяло обаче е склонна да се вдигне срещу Бунтовниците. Потъпкването на метежа се възприема като разрешение за мародерства.

Дойде и най-лошото. Няколко кохорти от Разклонените казарми поискаха допълнително възнаграждение, за да изпълнят заповедта за възстановяване на реда. Синдика им отказа. Те се разбунтуваха.

Взводът на Милосърдния спешно зае позиции до Боклукчийската порта и задържа и трите кохорти. Повечето от нашите загинаха, но нито един не побягна. Самият Милосърден загуби в битката око и пръст, получи рани в рамото и хълбока и когато пристигнаха подкрепления, щитът му беше пробит на повече от стотина места. Добра се до мен по-скоро мъртъв, отколкото жив.

В края на краищата размирниците предпочетоха да се разпръснат, вместо да се изправят срещу оцелелите от Черния отряд.

Този бунт е свързан с най-страшните ми спомени. При потушаването му изгубихме почти сто братя, а не можехме да понесем липсата дори на един-единствен човек. Улиците в Квартала на стенанията бяха осеяни с трупове. Плъховете пируваха. Ята лешояди и гарвани се събраха от околностите.

Капитанът разпореди Отрядът да се прибере в Бастиона.

— Нека събитията да следват естествения си ход — каза той. От кисело настроението му беше станало отвратително. — Направихме всичко по силите си. Договорът ни не включва самоубийство.

Някой подхвърли да се нанижем на собствените си мечове.

— Явно точно това очаква Синдика.

Берил потъпка нашия дух, но най-разочарован беше Капитана. Винеше единствено себе си за претърпените загуби. Всъщност той дори подаде оставка, но не я приехме.

Тълпите се отдадоха на враждебни, жалки и несвързани усилия да поддържат хаоса, като възпрепятстваха всякакви опити за овладяване на пожарите или за предотвратяване на грабежите, но иначе само се мотаеха из града. Бунтовническите кохорти се увеличаваха с дезертьори от другите части, систематично избиваха и плячкосваха всичко по пътя си.

Третата нощ стоях на Треджанската стена под обсипаното със звезди небе. Като глупак поех доброволно стражата. Градът беше необичайно спокоен. Трябваше да си отварям очите на четири, но бях толкова изтощен, че клепачите ми сами се затваряха.

— Какво правиш тук, знахарю? — приближи се към мен Тъпана.

— Замествам.

— Приличаш на набит на кол. Почини си.

— И ти самият не изглеждаш във форма, завързак!

— Как е Милосърдния? — смени темата той.

— Още не е прескочил трапа — в действителност не хранех почти никаква надежда, че ще оживее. Внезапно посочих с пръст. — Какво става там?

Самотен писък заглъхна в далечината. Във вопъла се долавяше нещо, което го различаваше от неотдавна чутите крясъци, които изразяваха болка, ярост и страх. Този навяваше ужас.

Тъпана прочисти гърлото си по-характерния за него и брат му, Едноокия, начин. И двамата си въобразяваха, че ако събеседникът им не е осведомен по даден въпрос, то тайната непременно си заслужава да бъде запазена. Магьосници!

— Говори се, че Бунтовниците са счупили печатите на гробницата на форвалака, докато плячкосвали Хълма на некропола — промърмори той.

— Ъ? Онези твари са на свобода?

— Според мнението на Синдика, но Капитана не го приема сериозно.

Нито пък аз, обаче Тъпана изглеждаше разтревожен. Подхвърлих:

— Онези, онзи ден, бяха здравеняци.

— Ами да ги бяхме вербували — с неизказана тъга отвърна той.

Двамата с Едноокия отдавна се биеха в Отряда. Бяха свидетели на неговия упадък.

— И какво правят те тук?

— Почини си, Знахар — вдигна плещи той. — Не се самоубивай. Никаква разлика няма да има накрая — и бавно се отдалечи, загубен в пустошта на собствените си мисли.

Вдигнах вежди. Той наистина беше угнетен. Обърнах се отново към огньовете и факлите, и смущаващата липса на глъчка. Очите ми все тъй се затваряха, а зрението ми се замъгляваше. Тъпана бе прав. Нуждаех се от сън.

От мрака долетя още един странен, безнадежден писък. Вторият беше по-близо.

— Ставай, Знахар! — грубо ме разтърси Лейтенанта. — Капитана те вика в офицерската столова.

Простенах, изругах и го заплаших с телесна повреда първа степен. Той се ухили, притисна нерва на лакътя ми и ме катурна на земята.

— Вече съм станал — изръмжах, като опипом търсех ботушите си. — Какво става?

Но нямаше кой да ми отговори.

— Ще го бъде ли Милосърдния, Знахар? — подхвана ме Капитана още от прага.

— Не мисля, но стават всякакви чудеса.

Всички офицери и сержанти се бяха събрали в столовата.

— Сигурно искаш да разбереш положението — рече ми Капитана. — Онзиденшният посетител беше отвъдморски пратеник. Предложи ни съюз. Военните сили на севера срещу подкрепата на берилските флотилии. Прозвуча ми разумно. Но Синдика се заинати. Все още не може да преживее падането на Опал. Намекнах му, че малко лавиране няма да навреди. Ако тези северняци са негодяи, мирният договор ще се окаже по-малкото зло. По-добре съюзник, отколкото васал. Въпросът е ние чия страна да заемем, ако легатът ни притисне.

— Значи ли да откажем, ако Синдика нареди да се сражаваме със северняците? — попита веднага Шекера.

— Сигурно. Изправянето срещу магьосник може да доведе до гибелта на Отряда.

Бум — Вратата се отвори с трясък. В столовата се вмъкна дребен, мургав и рошав човечец, предшестван от огромния си клюнест нос. Капитана скочи на крака и тракна с токове.

— Синдик!

Посетителят стовари юмруци върху плота на масата.

— Заповядал си хората ти да се оттеглят в Бастиона! Не ви плащам да подвивате опашки като кучета!

— Не ни плащате и да се превръщаме в мъченици — възрази Капитана с тона, до който прибягваше за вразумяване на глупаци. — Ние сме телохранители, не полицейски части. Опазването на реда е задължение на Градските кохорти.

Умореният, разстроен и изплашен Синдик беше на косъм от емоционалния срив. Като всички останали.

— Бъдете разумен — предложи Капитана. — Берил премина точката, от която връщане назад няма. По улиците цари хаос. Всеки опит да се възобнови реда е обречен на провал. Сега лек е самата болест.

Това ми хареса. Бях намразил Берил.

Синдика се затвори в черупката си.

— Форвалака още е на свобода. А този северен лешояд чака край острова.

— Край Острова, казвате? — стресна се от унеса си Тъпана.

— Чака да запълзя в краката му!

— Интересно — дребният магьосник отново потъна в полудрямка.

Капитана и Синдика поспориха за условията на нашия договор. Извадих копие от съглашението. Господарят ни мрънкаше „Да, ама…“ на всяка клауза. Несъмнено искаше да се противопостави, ако легатът започнеше да го поставя натясно. Брестака захърка. Капитана ни освободи и продължи да се пазари с господаря ни.

Предполагам, че седем часа нощен сън минават за почивка. Не удуших Тъпана, когато ме събуди. Но мрънках и врънках, докато не прибягна до заплаха, че ще ме превърне в магаре и ще ме изтъпани пред Портите на Зората. Чак тогава се облякох и когато двамата се присъединихме към дузина наши, осъзнах, че нямам грам представа какво става.

— Ще оглеждаме една гробница — обясни Тъпана.

— Ъ? — рядко се случва да съм си наточил ума като бръснач рано заран.

— Ще идем до Хълма на некропола да хвърлим едно око на гробницата на форвалака.

— Я чакай малко…

— Изплаши ли се? Винаги съм подозирал, че си страхливец, Знахар.

— Ама за какво говориш?

— Не се безпокой. Ще те придружават трима магьосници, чието единствено занимание е да ти сменят пеленките. Едноокия също щеше да дойде, но Капитана държи поне един от нас да се навърта около него.

— Исках да попитам защо!

— За да проверим дали съществуват вампирите. Възможно е да ни разиграват от онзи страховит кораб.

— Добър номер. Как не се сетихме по-рано?

Заплахата от форвалака бе свършила повече работа и от тежковъоръжена армия. Бунтовете бяха потушени.

Тъпана кимна. Прокара пръсти по-малкия тамтам, откъдето идваше прякорът му. Отбелязах си да не забравя точните му думи.

Градът беше спокоен като след полесражение. И досущ като бойно поле бъкаше от смрад, мухи, мародери и трупове. Чуваше се само тропането на ботушите ни и — веднъж — се разнесе скръбният вой на тъжно куче, застанало на пост над поваления си господар.

— Цената на реда — промърморих и се опитах да прогоня кучето, което не помръдна.

— Цената на хаоса — противопостави ми се Тъпана. Туп по барабанчето. — Не е едно и също, Знахар.

Хълмът на некропола беше по-висок от възвишението, където е издигнат Бастионът. Горната ограда, до която са построени мавзолеите на богаташите, разкриваше гледка към северняшкия кораб.

— Просто чака — каза Тъпана. — Точно както Синдика рече.

— Защо направо не нападнат? Какво ще ги спре?

Магьосникът сви рамене. Никой не се намеси в разговора.

Стигнахме знаменитата гробница, за която се носеха слухове и се разказваха легенди. Беше много, много древна, поразена от светкавица и белязана със следи от инструменти. Една от дебелите дъбови врати висеше на пантите си. Трески и парчета бяха пръснати на двайсетина метра наоколо.

Тримата магьосници сближиха глави. Момчетата се майтапеха, че така на всичките им се събира един мозък. Гоблин и Мълчаливия заеха позиции на няколко стъпки от двете страни на вратата. Тъпана тръгна напред. Задуши въздуха като готов за атака бик, намери точното място, присви се и размаха странно ръце — пародия на майстор на бойните изкуства.

— Що не отворите вратата, глупаци? — изръмжа. — Идиоти! Трябваше тъкмо идиоти да взема… — бум-бум по барабана. — Стоят и си бъркат с пръст в носа!

Неколцина от нас хванаха изкъртената врата и я дръпнаха. Беше твърде разбита, но поддаде достатъчно. Тъпана потупа барабана си, нададе зловещ писък и се метна вътре. Гоблин скочи през прага след него. Мълчаливия бързо се плъзна през пролуката след тях.

В гробницата Тъпана изписка задавено и се разкиха. Запрепъва се навън очите му сълзяха, бършеше носа си с опакото на дланта. Когато заговори, гласът му прозвуча, все едно е зле настинал:

— Не е било номер! — а абаносовата му кожа беше посивяла.

— Какво искаш да кажеш? — притиснах го аз.

Той махна с ръка. Гоблин и Мълчаливия още бяха в гробницата. И те започнаха да кихат.

Пристъпих предпазливо към вратата и надникнах. Не виждах нищичко. Само прашинки танцуваха в снопа слънчеви лъчи, който нахлуваше през пролуката. Тогава влязох. Очите ми постепенно се адаптираха към тъмнината.

Навсякъде бяха пръснати кости. Кости на купчини, кости на камари, кости, подредени спретнато от някаква откачена твар. Странни бяха, приличаха на човешки, но на мен — като опитен лечител — ми се стори, че пропорциите им са необичайни. Сигурно щяха да се съберат поне петдесетина скелета. Навремето наистина здравата ги бяха натъпкали вътре, форвалака, много ясно, понеже Берил погребва престъпниците си, без да ги кремира.

Имаше и скорошни трупове. Преди да започна да кихам, преброих седмина мъртви войници. Носеха униформата на една от разбунтувалите се кохорти.

Извлякох навън най-близкото тяло, пуснах го, олюлях се няколко крачки встрани и повърнах шумно. Когато се посъвзех, се обърнах да разгледам трофея си.

Останалите стояха наоколо с позеленели лица.

— Не е оптическа измама! — каза Гоблин.

Тъпана кимна в знак на съгласие. Той беше най-потресен от всички. Гледката не би трябвало да го развълнува толкова, помислих си.

Мълчаливия се захвана за работа — някак си призова слаб повей на вятъра, който нахлу през вратата на гробницата и излетя обратно, понесъл бремето на прах и смрад на смърт.

— Добре ли си? — попитах Тъпана.

Той огледа медицинската ми чанта и ми махна да се разкарам.

— Ще се оправя. Просто стари спомени.

Дадох му минутка, после настоях:

— Какви?

— С Едноокия бяхме хлапета. Тъкмо ни бяха продали за чираци на Нтамо. От едно село в хълмовете дойде пратеник — той коленичи до мъртвия войник. — Тези рани са същите.

Бях втрещен. Нито едно човешко същество не убива по този начин, но пораженията изглеждаха внимателно преценени, творение на зъл разум, което ги правеше още по-ужасяващи.

Преглътнах, коленичих и се захванах с огледа. Мълчаливия и Гоблин пак се пъхнаха в гробницата. Гоблин търкаляше малка кехлибарена топка светлина в шепите си.

— Няма кръв — отбелязах.

— То я изпива — отвърна Тъпана. — И изяжда вътрешностите, когато му остане време.

Мълчаливия извлече навън още един труп и се шмугна обратно. Второто тяло беше разпорено от слабините до шията. Сърцето и черния дроб липсваха.

Точно като на жертвите, за които жреците бяха разправяли… — помислих си аз. Побиха ме тръпки.

Гоблин излезе от гробницата. Настани се на една счупена надгробна плоча и поклати глава.

— Е? — настоя Тъпана.

— Със сигурност е създание от плът и кръв. Не е номер на приятелчето — той махна с ръка към северняка, който неизменно обикаляше сред гъмжилото риболовни лодки и корабчета. — Тук са били запечатани петдесет и четирима. По-силните са изяли по-слабите. Този е бил последният оцелял.

Тъпана трепна като ударен.

— Какъв е проблемът? — попитах.

— Това, че тази твар е най-гнусната, най-хитрата, най-жестоката и най-лудата от цялата глутница.

— Вампири — промърморих. — В наши дни!

— Не е точно вампир! — възрази Тъпана. — Това е леопардлак, човек леопард, който върви на два крака денем и на четири — нощем.

За върколаци и мечколаци бях чувал. Селяните около родния ми град разправят такива небивалици. Но на басни за леопардлаци не се бях натъквал. Осведомих Тъпана за това.

— Човекът леопард идва от джунглите на далечния юг… — той зарея поглед към морето. — Трябва да ги погребват живи.

Мълчаливия измъкна поредния труп.

Кръвопиещи, дробохапващи леопардлаци. Древни слуги на мрака, изгарящи от хилядолетна омраза и глад. Оживял кошмар, така си е.

— Можете ли да се справите с него?

— Нтамо не успя. Никога няма да го стигна по майсторство, а той изгуби ръка и крак, докато се опитваше да убие млад мъжкар. Тук сме изправени пред стара женска. Злобна, жестока и умна. Възможно е четиримата заедно да я задържим. Но да я победим? Съмнявам се…

— Но ако ти и Едноокия познавате това…

— Не! — той се разтрепери и впи пръсти в барабана си толкова силно, че рамката изпука. — Не можем, казах ти!

Хаосът умря. Улиците на Берил станаха поразително тихи — като в изоставен град. Дори Бунтовниците се покриха, докато гладът не ги поведе към градските зърнохранилища.

Синдика се опита да окаже натиск върху Капитана. Той пренебрегна исканията му. Мълчаливия, Гоблин и Едноокия следяха чудовището, което действаше на чисто животинско ниво — засищаше дълголетния си глад. Разколниците обсадиха Синдика, настоявайки за защита.

Лейтенанта отново ни свика в офицерската столова. Капитана не губеше времето си.

— Положението е лошо — той закрачи насам-натам. — Берил иска нов Синдик. Всички фракции поотделно се обърнаха към Черния отряд с молба да не се намесва.

Моралната дилема нарастваше заедно със залозите.

— Не сме герои — продължи Капитана. — Яки сме. Упорити сме. Стараем се да спазваме договорите си. Но не гинем в името на предварително изгубени каузи.

Възразих — гласът на традицията, който се противопоставя на неизказаното му предложение.

— Залогът тук е оцеляването на Отряда, Знахар.

— Взели сме златото, Капитане. Честта ни е залогът в играта. От четири века Черният отряд е спазвал всяка буква от договорите си. Разгледай Книгата на Основанието, записана от хроникьора Корал, докато Отрядът служел на Архонта на Кокала — по време на въстанието на Хилядарите.

— Ти си я разглеждай, Знахар.

— Позовавам се на правото си на свободен войник! — раздразних се аз.

— Има правото да говори — съгласи се Лейтенанта. По-голям традиционалист е и от мен.

— Добре. Нека говори. Не е нужно да го слушаме — въздъхна Капитана.

Преразказвах им най-черните мигове в историята на Отряда… докато не осъзнах, че споря със самия себе си. Част от мен бе готова да престъпи буквата на договора.

— Свърши ли, Знахар?

Преглътнах.

— Намерете ми законова вратичка и се присъединявам към вас.

Тъпана ме поздрави с подигравателно барабанене. Едноокия се изкиска:

— Това е работа за Гоблин, Знахар. Бил е адвокат, преди да се захване със сводничество.

Гоблин се хвана на въдицата.

— Аз да съм бил адвокат? Майка ти е била на адвоката…

— Стига! — Капитана удари по масата. — И Знахаря е наша страна. Действайте! Намерете му вратичката!

Останалите — Дори Лейтенанта! — се спогледаха с облекчение. Като хроникьор моето мнение се приемаше с повече тежест, отколкото ми се искаше.

— Очевидният изход е унищожението на човека, с когото сме се обвързали — отбелязах. Думите ми увиснаха във въздуха като стара, кисела воня. Като смрадта в гробницата на форвалака. — В момента сме съсипани. Кой ще ни обвини, ако край нас се промъкне убиец?

— Имаш помийна яма вместо глава, Знахар — обади се Тъпана и отново забарабани в моя чест.

— Присмял се хърбел на щърбел. Ще запазим честта си, поне формално. И ние имаме провали. Не са по-редки от успехите ни.

— Идеята ми харесва — съгласи се Капитана. — И да се пръскаме, преди Синдика да се появи да пита какво става. Тъпан, ти остани. Имам задача за теб.

Настъпи нощта на писъците. Гореща, лепкава нощ — от онези, които изтриват и последната нишка, разделяща цивилизования човек от чудовището, което се таи в душата му. Писъците се носеха от пренаселени домове, където страхът и жегата бяха пропукали оковите на чудовището.

Студен вятър се втурна от пристанището, последван от тежки буреносни облаци и отнесе смрадта на Берил. Светкавици затанцуваха във въздуха. Пороят изми улиците. На утринната светлина градът изглеждаше напълно променен — стихнал, студен, чист.

Вървяхме към вълнолома по осеяните с локви улици. Канални води още ромоляха във вадите. До обед въздухът отново щеше да натежи като олово, по-влажен от когато и да било.

Тъпана ни очакваше в наетата междувременно лодка. Отбелязах:

— Колко прибра от сделката? Това корито изглежда така, все едно ще потъне, преди да стигне острова.

— Нито грош, Знахар — усетих разочарованието в гласа му. Той и брат му бяха големи крадльовци и черноборсаджии. — Нито грош! Работата е по-сериозна, отколкото предполагаш. Собственикът й е контрабандист.

— Склонен съм да ти повярвам. Ти сигурно знаеш най-добре…

При все това колебливо прекрачих борда. Той се намръщи.

Неписано правило — да се преструваме, че Тъпана и Едноокия не са сребролюбци.

Тръгвахме по море, за да сключим споразумение. Тъпана имаше картбланш от Капитана. Ние с Лейтенанта го придружавахме, за да го настъпваме, ако се отнесе нанякъде. Мълчаливия и половин дузина войници ни съпровождаха демонстративно.

От Острова ни прогони митническа лодка. Изчезнахме, преди да пресече пътя ни. Приведох се и надникнах под гика1. Черният Кораб растеше пред очите ни.

— Проклетникът прилича на плаващ остров!

— Огромен е — изръмжа Лейтенанта. — С такива размери няма да издържи при буря.

— Че защо? Откъде знаеш? — дори изплашен, пак изпитвах любопитство към братята си.

— Плавал съм като юнга на младини. Изучих корабите…

Тонът му не насърчаваше допълнителен разпит. Повечето от нашите предпочитат да запазят в тайна миналото си. Съвсем предвидимо за сбирщина негодяи, събрани от сегашните си и минали изяви в стил „ние срещу целия свят“.

— Не е толкова голям, ако владееш тавматургичното2 изкуство за спояването му — противопостави се Тъпана, който трепереше и потупваше тамтамчето си в нервен ритъм. И двамата братя мразеха водата.

Така значи. Загадъчен северен заклинател. Кораб, черен като подземията на ада. Нервите ми започнаха да се обтягат. Екипажът му спусна трап. Лейтенанта пръв стъпи на борда. Изглеждаше впечатлен.

Не съм специалист, но корабът се стори чистичък и моряците — дисциплинирани. Един младши офицер подбра Тъпана, Мълчаливия и моя милост и ни помоли да го последваме. Безмълвно ни поведе надолу по стълбите и по разни коридори към кърмата.

В каюта, достойна за източен владетел, ни очакваше северният емисар, подвил крака сред дебели възглавници. Беше облегнат на отворения люк на ахтерщевена3 на кораба. Аз зинах. Тъпана пламна от алчност. Легатът се разсмя, виждайки израженията ни.

Смехът му ни хвърли в шок. Писклив кикот, подходящ по-скоро за петнайсетгодишна повлекана от пивница, а не за човек, по-властен от всеки крал.

— Извинете ме — рече, като изискано сложи длан пред черния шлем — където беше устата му — и допълни: — Седнете.

Опулих се против волята си. Мъжът произнасяше всяка дума ясно, но с различен глас. Да не би в шлема да се беше събрала цяла тълпа?

Тъпана зина да си поеме въздух. Мълчаливия, мълчалив по природа, само седна. Последвах примера му и се постарах да не проявявам прекомерна наглост с изплашения си, любопитен, втренчен поглед.

Този ден Тъпана не беше в най-добрата си дипломатическа форма и изтърси:

— Синдика няма да изтрае дълго. Искаме да сключим споразумение…

Мълчаливия го сръга. Аз промърморих:

— Това ли е юначният принц на крадците? Нашият човек с железни нерви?

— Ти ли си лечителя? — изкиска се легатът. — Знахаря? Бъдете снизходителни към него. Той ме познава!

Студен, студен страх ме обви с тъмните си криле. По слепоочията ми изби пот, която не бе предизвикана от жегата. Свеж морски бриз лъхаше през отворения люк на щевена; полъх, за какъвто хората в Берил бяха готови да убиват.

— Няма причина да се боите от мен. Бях пратен да предложа съюз, който да облагодетелства както Берил, тъй и моя народ. Все още съм убеден, че споразумение може да се постигне — но не с настоящия автократ. Изправени сте пред проблем, който изисква същото разрешение като моя, но подписаният между вас договор ви слага примката на врата.

— Той знае всичко. Няма смисъл да говорим — Изхърка Тъпана.

Потупа барабана си, но фетишът не му помогна изобщо. Той направо се давеше.

— Синдика не е неуязвим — отбеляза легатът. — Дори и пазен от вас…

Все едно голяма черна котка беше отхапала езика на Тъпана. Пратеникът ме погледна. Свих рамене.

— Да предположим, че Синдика предаде Богу дух, докато вие защитавате Бастиона от метежници? — подхвърли чернодрешковецът.

— Идеално — отвърнах аз. — Но не решава въпроса какво ще стане с нас впоследствие.

— Изтиквате тълпата, после констатирате смъртния случай. Това Прекратява договора, тъй че напускате Берил.

— И къде по-точно отиваме?… Как да избягаме от враговете си?… Градските кохорти ще ни преследват.

— Предай на Капитана си, че ако след установяване кончината на Синдика, получа писмена молба да посреднича при прехвърляне на наследството му, моите войници ще ви отменят в Бастиона. Вие трябва да напуснете Берил и да вдигнете лагер на Скалата на Терзанията.

Скалата на Терзанията прилича на стрела от варовик, издълбан с безбройни малки пещери, забита дълбоко в морето на един ден поход източно от Берил. На върха се издига наблюдателница. Названието идва от стенанията, които се чуват, когато вятърът завие из пещерите.

— Че това е смъртоносен капан. Онези въшльовци само ще ни обсадят и ще се хилят отдалеч, докато се изядем взаимно.

— Не е трудно да изпратя лодки и да ви измъкна.

Дрън-дрън. Алармен звънец зазвъня в черепа ми. Този негодник си играеше с нас.

— И защо, по дяволите, ще го правиш?

— Ами, Отрядът остава без работа. Мога да ви предложа договор. На север добрите войници са изключително търсени.

Дрън-дрън. Звънецът продължаваше да вдига тревога. Този тук иска да ни наеме? За какво сме му? Интуицията обаче ми подсказа, че трябва да отложа задаването на въпроси. Смених темата със зиг, когато очакват да тръгнеш на заг.

— А форвалака?

— Онази твар от гробницата? — гласът на емисаря звучеше като жената от твоите мечти, която мърка: „Ела“. — Възможно е да намеря работа и за нея.

— Ще я овладееш ли?

— Щом си изпълни задачата.

Сетих се за светкавицата, нарушила заклинанието за цялост на плочата, която беше устоявала на стихиите цяло хилядолетие. Няма начин да съм издал подозренията си, сигурен съм. Но емисарят се изкиска:

— Може би, лечителче. А може би не. Интересна загадка, нали? Сега се върнете при Капитана си. Вземете решение. Незабавно. Враговете ви са готови за действие…

И махайки с ръка ни отпрати.

— Просто занеси чантата! — изръмжа Капитана на Шекера. — След това си докарай задника тук.

Пратеникът му взе куриерската чанта и се изниза.

— Някой друг иска ли да спори? Вие, копелета, имахте шанс да се отървете от мен. Профукахте го!

Страстите се нажежаваха. След като получи уверението на легата, че ще го защити, ако Синдика пострада, Капитана направи контрапредложение. Именно този отговор Шекера трябваше да занесе на емисаря.

— Не знаеш какво правиш! — промърмори Тъпана. — Не знаеш с какво се захващаш!

— Ами осветли ме. Няма ли? Знахар, какво е положението навън?

Бях изпратен да огледам града.

— Жива чума, няма дума. Невиждана досега. Сигурно форвалака е заразоносител.

Капитана ме погледна намръщено.

— Лечителски приказки — уточних. — Заразата се разпространява отнякъде. А огнищата на чумата са точно около жертвите на звяра.

Предводителят ни изстена:

— Тъпан? Ти познаваш този звяр.

— Никога не съм чувал някой от тях да сее зараза. А и всички, които влязохме в гробницата, още сме здрави.

— Носителят няма значение! — намесих се аз. — Чума обаче има. И положението ще се влоши, ако хората не започнат да изгарят труповете.

— Не е проникнала в Бастиона — отбеляза Капитана. — Което оказва положителен ефект. Редовният гарнизон закъса откъм дезертьори.

— Много напрежение и злост се трупат в Квартала на стенанията — подхвърлих. — Хората са на ръба на нов взрив.

— Скоро ли?

— След два дни? В най-добрия случай — три.

Капитана задъвка устната си. Примката се затягаше все повече.

— Трябва да…

Един гарнизонен трибун изкрещя от другата страна на вратата:

— Пред портата се събира тълпа! Носят си и таран.

— Да вървим! — довърши Капитана.

Разпръснахме ги за броени минути, само с няколко метателни снаряди и кофи гореща вода. Те се разбягаха, като ни засипваха с обиди и проклятия.

Падна мрак. Останах на стената, загледан в далечните факли, които скитаха из града. Навалицата растеше, развиваше своя нервна система. Ако еволюираше до мозък, щеше да ни заклещи същинска революция.

В крайна сметка блуждаещите факли намаляха. Експлозията нямаше да избухне тази нощ. Може би утре, ако горещината и влажността станеха непоносими. След известно време долових подраскване вдясно от мен. После пощракване. Стържене. Тихо, тихо, но не беше плод на въображението. Приближаваше се… Изпълни ме ужас. Замръзнах на място като гаргойлите, накацали над портите. Бризът се превърна в арктически вихър.

Нещо прескочи назъбената стена. Червени очи. Четири крака. Тъмно като нощ. Черен леопард. Плавните му движения напомняха вода, която се спуска по склон. Котешките възглавнички безшумно затупкаха по стълбата и във вътрешния двор, където съществото изчезна.

Маймунката в подсъзнанието ми закопня да си обираме крушите на първото високо дърво, да крещим, да замеряме с екскременти и гнили плодове. Втурнах се към най-близката врата, избрах безопасен маршрут до покоите на Капитана и се самопоканих, без да чукам.

Намерих го на походното легло — с ръце под тила, втренчен в тавана. Една-единствена догаряща свещ осветяваше стаята.

— Форвалака е в Бастиона! Видях, че прескача стената… — писуках като Гоблин.

Той изсумтя.

— Чу ли ме?!

— Чух те, Знахар. Махай се. Остави ме на мира.

— Да, сър…

Така значи, самоизяждаше се. Отстъпих към вратата…

Писъкът беше пронизителен и продължителен, и безнадежден, и секна внезапно. Долетя от покоите на Синдика. Извадих меча си, метнах се през вратата — и се блъснах в Шекера. Той падна. Надвесих се над него, втрещен като идиот от светкавичното му завръщане.

— Влизай вътре, Знахар! — заповяда Капитана. — Да те убият ли искаш?

От покоите на Синдика се разнесоха още писъци. Смъртта не подбира.

Дръпнах Шекера в стаята. Спуснахме резетата и барикадирахме вратата. Задъхан, опрях гръб на стената и затворих очи.

Имаше вероятност да си въобразявам, но според мен чух ръмжене и тупкане на лапи наблизо.

— А сега какво? — попита Шекера с обезкървено лице и треперещи ръце.

Капитанът довърши започнатото писмо. Връчи му го с думите:

— Сега обратно.

Някой заблъска по вратата.

— Какво? — изръмжа Капитана.

Дебелата врата приглуши отсрещния глас.

— Това е Едноокия — обадих се аз.

— Отвори му!

Послушах го. Четиримата магьосници и дузина други се изсипаха през вратата. В стаята стана горещо и тясно.

— Човекът леопард е в Бастиона, Капитане! — заяви Тъпана и чак забрави да подчертае вестта с барабанчето си. То сякаш клюмаше на бедрото му.

Още един писък от стаята на Синдика. В крайна сметка въображението ме беше подвело.

— То ще ни извади от строя един по един. Какво ще правим? — попита Едноокия.

Той беше сбръчкан чернокож дребосък, обикновено обзет от странно чувство за хумор. Едър е колкото Тъпана, но една година По-възрастен. Само Че на тяхната възраст това не се броеше. И двамата бяха над стоте, ако може да се вярва на Аналите. Едноокия беше ужасен. Брат му — пред истерична криза. Гоблин и Мълчаливия също потръпваха.

— Може ли да бъде убито?

— Те са почти неуязвими, Капитане.

— Може ли да бъде убито? — повтори той с остър като стомана тон. И той се страхуваше.

— Да — призна Едноокия. Явно ужасът не го втрещяваше колкото Тъпана. — Всяко създание има слаби страни. Дори и онова на Черния кораб. Но тази твар е силна, бърза и умна. Оръжията са напълно безпомощни. Магията е за предпочитане, но и тя не върши много работа…

Досега не бях чувал да споделя за ограничения й занаята си.

— Стига приказки! — сопна се Капитана. — Действаме!

Нашият командир беше непредвидим, но сега се четеше като отворена книга. Яростта и разочарованието му, натрупани от безизходната ситуация, бяха съсредоточени върху форвалака.

Братята запротестираха в хор.

— Мислите върху проблема, откакто открихте, че чудовището е избягало — заяви Капитана. — Решили сте как да постъпите, ако се наложи. Хайде.

Поредният писък.

— Хартиената кула сигурно прилича на скотобойна — промърморих. — Звярът избива всичко по пътя си.

За миг помислих, че дори Мълчаливия ще започне да протестира.

Капитанът намести въоръжението си.

— Фитил, събери хората. Затвори всички изходи от Хартиената кула. Брестак, вземи неколцина добри алебардисти и арбалетчици. Стрелите да са отровени.

Изтекоха двайсет минути. Изгубих сметката на писъците. Изгубих сметката на всичко, освен нарастващото безпокойство защо форвалака нападна Бастиона. Защо бе толкова настоятелна в лова си? Отдавна трябваше да е задоволила глада си.

Онзи пратеник намекна, че има работа за нас. Каква? Тази ли? Защо да се забъркваме с човек, който може да предизвика подобни събития?

И четиримата магьосници съвместно издигнаха заклинание, което ни предшестваше с припукване. Във въздуха прескачаха сини искри. Алебардистите ни следваха. Арбалетчиците завършваха шествието. В ариергард вървяха още дузина братя.

Спад, на напрежението. Преддверието на Хартиената кула изглеждаше абсолютно нормално.

— Горе е — осведоми ни Едноокия.

Капитана се обърна назад и нареди:

— Фитил, вкарай хората си вътре!

Възнамеряваше да напредваме от помещение в помещение, като запечатваме изходите, с изключение на един — за отстъпление. Едноокия и Тъпана не одобриха плана му. Заявиха, че форвалака са по-опасни, притиснати в ъгъла. Наоколо цареше подозрителна тишина. От няколко минути не се чуваха писъци.

Намерихме първата жертва в подножието на стълбите, водещи към вътрешността на Кулата.

— От нашите е! — изсъсках аз.

Синдика винаги се обграждаше с поне един взвод от Отряда. Никога не бях влизал в Хартиената кула и попитах:

— Спалнята горе ли е?

Капитана кимна и изброи:

— Кухненско отделение, складове, два етажа слугински стаи, след това семейни помещения, после покоите на самия Синдик. Библиотеката и кабинетите са на върха. Ще видим зор, докато го докопаме.

Огледах трупа.

— Не е като онези в гробницата. Тъпан. Кръвта не е изсмукана, не липсват органи. Защо?

Нито той, нито Едноокия ме удостоиха с отговор.

Капитана впери очи в надвисналите над нас сенки.

— Трудното тепърва започва. Алебардистите, по едно стъпало наведнъж! Дръжте върховете надолу! Арбалетчиците, на четири-пет крачки отзад! Стреляйте по всичко, което мръдне! Всички с извадени мечове. Еднооки, подкарай това заклинание напред.

Припукване, Стъпало, стъпало, тишина. Смрад на страх. Щранг. Един от нашите по случайност стреля с арбалета. Капитана се изхрачи и изригна като вулкан с лош нрав.

Нямаше неочаквани находки, нито дебнещ в сенките враг.

Етажите на прислугата. Кръв, оплискала стените. Тела и късове плът, пръснати между натрошени и разбити мебели. Членовете на Отряда имат каменни сърца, но дори и техните се свиха. Включително и моето, а аз като лечител виждам най-лошите дарове на бойното поле.

С нетърпящ възражение тон Лейтенанта отбеляза:

— Капитане, ще докарам и останалите от Отряда. Тази гад няма да се измъкне…

Капитана кимна безмълвно.

Клането оказва подобно въздействие — притъпява страха. Повечето братя решиха, че чудовището трябва да бъде унищожено на всяка цена.

Над главите ни отекна писък. Звучеше като покана, запратена към нас — предизвикателство да дръзнем да я приемем. Мъже с каменни лица се заизкачваха по стълбите. Въздухът припукваше, докато заклинанието се носеше пред тях. Тъпана и Едноокия надвиха ужаса си. Ловът на смъртта наистина започваше.

Лешояд прогони орела, гнездящ, на Хартиената кула. Лошо знамение. Не таях надежда за господаря ни.

Първите пет етажа останаха зад гърба ни. Преминаването на форвалака през всеки от тях беше кърваво очебийно.

Тъпана протегна напред ръка. Звярът беше наблизо. Алебардистите приклекнаха в готовност. Арбалетчиците взеха сенките на прицел. Тъпана изчака малко. Четиримата магьосници стояха напрегнати, вслушани в нещо, което останалите можехме само да гадаем. Накрая той промълви:

— То ни чака. Внимавайте! Цената и на най-малката грешка е смърт!

Въпросът, който изскочи от устата ми, беше тъп, пък и ужасно закъснял. Отговорът нямаше никакво значение.

— Не трябваше ли да вземем сребърни оръжия? Стрели и ножове?

Тъпана ме погледна с недоумение.

— В родния ми край селяните твърдят, че върколаците се убиват със сребро — обясних.

— Глупости! Умират както всички останали живи твари. Само дето трябва да си по-бърз и да удряш по-силно, защото имаш право само на един-единствен удар.

С всяко негово разкритие ужасът от съществото се стопяваше. Заприличваше на хайка за мечка стръвница. За какво беше цялата дандания? В съзнанието ми обаче изплуваха помещенията на слугите.

— Само не мърдайте! — нареди Тъпана. — И пазете тишина! Ще опитаме да го обездвижим.

Четиримата мага събраха глави. След малко ни махнаха да продължим нагоре.

Скупчихме се плътно на площадката — човешки таралеж зад стоманени игли. Магьосниците подсилиха заклинанието си. От сенките пред нас се разнесе гневен рев. Въздухът помръдна. Издрънчаха арбалети. Още един рев, почти подигравателен. Магьосниците отново сведоха глави един към друг. Лейтенанта разполагаше хората си по стълбището, откъдето форвалака трябваше да мине, за да избяга.

Напредвахме в мрака, напрежението растеше. Труповете и локвите кръв превръщаха всяка крачка в изпитание. Хората припряно запечатваха вратите. Бавно прекосихме цяло крило с кабинети. Двукратно арбалетчиците пускаха стрели по някакво движение. Форвалака наддаде вой на по-малко от двайсет крачки пред нас. Тъпана въздъхна прозвуча като стенание.

— Хванахме я — каза, имайки предвид, че заклинанието я е достигнало.

Двайсет крачки. Точно до нас. Не виждах нищо… Нещо мръдна. Свистене на стрели. Човешки вик…

— Проклятие! — изруга Капитана. — Горе има оцелели!

Над алебардите прелетя нещо черно като сърцето на нощта и светкавично като сърдечен удар. Успях да си помисля само бързо преди то да се приземи сред нас. Хората се разбягаха, крещяха, блъскаха се. Чудовището ревеше и ръмжеше, размахваше нокти и щракаше с челюсти по-бързо, отколкото човешкото око можеше да го проследи. Стори ми се, че веднъж рязнах хълбока на мрака, преди ответният удар да ме отхвърли на десетина крачки.

Криво-ляво се изправих, опрял гръб на една колона. Бях сигурен, че ще умра сигурен, че съществото ще ни изтреби до крак. Чисто безумие — да си въобразяваме, че ще се справим с него. Бяха минали само няколко секунди. Половин дузина от нас бяха мъртви. Мнозина — ранени. Не ми се струваше, че форвалака забавя движенията си, не ми приличаше на ранена. Нито оръжията, нито заклинанията можеха да я спрат.

Магьосниците ни плътно се притиснаха един към друг и трескаво се мъчеха да сътворят друго заклинание. Капитана стоеше в средата на втора групичка. Другите се разпръснаха. Чудовището се понесе наоколо, като подбираше жертвите си.

Сива мълния прелетя през помещението, за секунда просветна безмилостен блясък и възстанови кланицата пред очите ми форвалака изпищя, този път от истинска болка. Точка за магьосниците.

Чудовището се засили към мен. Панически замахнах, когато профуча наблизо. Пропуснах. Звярът се извъртя, метна се във въздуха и се стовари върху магьосниците. Те го пресрещнаха с още едно огнено заклинание, форвалака наддаде вой. Изпищя човек. Звярът се загърчи на пода като агонизираща змия. Хората започнаха да го ръгат с пики и мечове. Тя скочи на крака и се втурна към изхода, който пазехме отворен за себе си.

— Идва! — викна Капитана на Лейтенанта.

Краката ми поддадоха под вълна от чисто облекчение. Чудовището си тръгна… Преди задникът ми да тупне на пода, Едноокия ме дръпна припряно.

— Хайде, Знахар! То рани Тъпана. Трябва да помогнеш!

Закуцах нататък — внезапно ме прониза болка. На единия ми крак имаше плитка драскотина.

— По-добре я почисти хубавичко — дадох си мъдър съвет — Тия нокти сигурно са мръсни.

Тъпана представляваше вързоп човешки останки. Гърлото му бе разкъсано, коремът му — разпорен. Ръцете и гърдите му бяха издрани до кост. Вярвате или не, още беше жив, но не можех да сторя нищо. Никой доктор не беше в състояние да му окаже помощ. Дори майстор магьосник, специализирал лечителство, не би успял да сглоби наново чернокожото джудже. Но Едноокия настояваше да опитам, тъй че опитвах, докато Капитана не ме извлече оттам — да помагам на тези, които още не са почукали на портите на смъртта. Когато тръгнах, Едноокия му се разкрещя.

— Я дайте насам светлина! — наредих.

В същото време Капитана събра невредимите от нашите и им заръча да отбраняват откритото преддверие.

Щом стана достатъчно светло, видях опустошението в истинския му размер. Бяхме оредели. Нещо повече, дузина братя, които са били на дежурство, също лежаха пръснати из помещението. С тях бяха паднали и мнозина от секретарите и съветниците на Синдика.

— Някой да е виждал Синдика? — поинтересува се Капитана. — Тук някъде трябва да е!

Той, Фитила и Брестака започнаха претърсване. Нямах особена възможност да следя хода му. Шиех и кърпех като луд, като мобилизирах всеки, който можеше да ми помогне. Раните от ноктите на форвалака бяха дълбоки и изискваха внимание и прецизност.

Кой знае как Гоблин и Мълчаливия успяха да успокоят Едноокия достатъчно, че да ми е от полза. Може и да го бяха омагьосали. Работеше в транс, криво-ляво запазил съзнание.

При първа възможност хвърлих око към Тъпана. Все още беше жив и стискаше малкия си барабан. Проклятие! Такава безподобна упоритост заслужава награда. Но как? Опитът ми просто не стигаше за подобен подвиг.

— Хей! — викна Фитила. — Капитане!

Вдигнах глава. Той почукваше по капака на един саркофаг с меча си.

Само че в саркофага нямаше труп. Оказа се каменна каса за скъпоценности от вида, който богаташите в Берил обожават. Предположих, че тази тежи поне двеста килограма, отвън беше пищно гравирана. По-голямата част от украсата обаче бе разрушена. Издраскана от нокти?

Брестака разби ключалката и вдигна капака. Хвърлих едно око към проснатия сред злато и скъпоценности мъж, обвил главата си с ръце, разтреперан. Брестака и Капитана се спогледаха мрачно.

Пристигането на Лейтенанта ме разсея. Той беше останал долу, докато започнал да се притеснява, че нищо не се случва. Форвалака не се беше появила.

— Претърсете кулата! — нареди му Капитана. — Сигурно е тръгнала нагоре.

Над нас имаше още няколко етажа.

Когато пак погледнах към сандъка, той бе затворен. Нашият господар не се виждаше никъде, Фитила седеше на капака и чистеше ноктите си с кинжал. Поместих очи към Капитана и Брестака. Стори ми се, че се държаха малко странно.

Те не биха довършили задачата на форвалака, нали? Не. Капитана нямаше да предаде идеалите на Отряда по този начин. Или щеше?

Не попитах.

Претърсването на кулата откри само кървава диря, която водеше до горната кула, където форвалака се бе скрила да събере сили. Макар и тежко ранена, бе успяла да се спусне по външната стена на кулата и да избяга.

Някой предложи да я проследим. Капитана отвърна твърдо:

— Напускаме Берил. Договорът ни изтече. Трябва да се измъкнем, преди градът да се обърне срещу нас.

И прати Фитила и Брестака да държат под око местния гарнизон. Останалите изнесоха ранените от Хартиената кула.

За няколко минути останах без надзор. Изкушението беше голямо, но устоях. Не исках да знам истината.

Шекера се върна, след като цялата дандания бе свършила и съобщи, че легатът бил на кея и войниците му вече дебаркирали.

Хората товареха и събираха багажа, някои мърмореха за събитията в Хартиената кула, други се зъбеха, че се налага да заминем. Спираш да се движиш и незабавно пускаш корени. Свиваш гнездо. Намираш си жена. После неизбежното идва и си принуден да изоставиш всичко. Атмосферата в казармите ни тежеше от болка.

Бях на портата, когато дойдоха северняците. Помогнах да завъртят шпила, с който се вдигаше желязната решетка. Не преливах от гордост. Без моето одобрение може би нямаше да предадем Синдика.

Легатът се настани в Бастиона. Братството започна евакуацията си. Преваляше третият час след полунощ и улиците бяха пусти.

На две — трети от пътя към Портите на зората, Капитана нареди да спрем. Сержантите събраха всички боеспособни. Останалите продължиха с каруците.

Нашият Капитан ни поведе на север по Булеварда на Старата империя, където императорите на Берил бяха изобразили за вечни времена своите ликове и победите си. Много от паметниците са странни и възпяват такива дреболии като любими коне, гладиатори или любовници и от двата пола. Още когато стигнахме Боклучената порта, ме обзе лошо предчувствие, което прерасна в подозрение, а то от своя страна разцъфна в мрачна увереност, щом навлязохме в тренировъчния двор. Край Боклучената порта няма друго, освен Разклонените казарми.

Капитана не издаде конкретни заповеди. Когато стигнахме целта си, вече всички знаеха какво се мъти.

Градските кохорти бяха разпасани както винаги. Междинната врата зееше отворена и единственият страж дремеше. Проникнахме в казармата без съпротива. Капитана започна да разпределя задачите.

В Разклонените казарми бяха разквартирувани близо шест хиляди души. Техните офицери бяха възстановили донякъде дисциплината, като ги бяха задължили да върнат снаряжението си в оръжейните. Традицията в Берил гласи, че капитаните поверяват оръжие на хората си само в навечерието на битка.

Три взвода щурмуваха спалните помещения, като убиваха спящите право в леглата им. Последният взвод блокира задната част на двора.

Слънцето изгря, преди Капитана да изпита удовлетворение. Тогава се изтеглихме и забързахме след товарния си керван. В редиците ни нямаше човек, който да не е попълнил бройката си.

Не ни преследваха, разбира се. Никой не обсади лагера, който вдигнахме на Скалата на терзанията. Първопричината за случилото се зад Боклучената порта, както и за да разтоварим трупания с години гняв.

Заедно с Брестака стояхме в края на скалния нос и наблюдавахме как следобедното слънце танцува по периферията на буря, разразила се в открито море. Неотдавна вихърът профуча недалеч от Скалата на терзанията и окъпа лагера ни със студена вълна, и после бързо отстъпи назад към водата. Беше прекрасно, макар и не съвсем живописно.

Брестака напоследък се цупеше непрекъснато.

— Гризе ли те нещо? — попитах го.

Ураганът забули слънцето и морето придоби оттенък на ръждясало желязо. Почудих се дали прохладата е обгърнала и Берил.

— Познай от три пъти, Знахар.

— Не е трудно — Хартиената кула, Разклонените казарми, позорното пристъпване на договорените отношения… — и смених темата с въпрос: — Как мислиш, е на север, отвъд морето?

— Смяташ ли, че черният вещер ще се появи? — усъмни се той.

— Ще дойде, Брестак. Просто има проблеми, докато накара кукличките да играят по неговата свирка — като всеки, който се опита да опитоми откачен град.

— Хм… — и сержантът възкликна. — Я виж там!

Стадо китове се гмуркаха край скалите — естествено продължение на носа. Постарах се да сдържа възхищението си, но не успях. Прекрасен бе танцът на морските рожби в стоманеносивите вълни.

Седнахме, обърнали гръб на фара. Сякаш наблюдавахме свят, недокоснат от човешка ръка.

Понякога подозирам, че наистина ще е по-добре, ако не съществуваме.

— Приближава кораб — отбеляза Брестака.

Видях го чак когато платното му пламна на следобедното слънце превърна се в поръбен със злато оранжев триъгълник, който се люлееше и се клатеше в ритъма на вълните.

— От крайбрежните е. Може би двайсеттонник.

— Толкова голям?

— Като за крайбрежен… Дълбоководните понякога стигат осемдесет тона.

Времето се нижеше, капризно и противно. Съзерцавахме кораба и китовете.

Отдадох се на мечти. За стотен път се опитах да си представя новата земя въз основа небивалиците на търговците, които съм чувал от втора ръка. Вероятно ще преплаваме до Опал. Твърди се, че е отражение на Берил, само градът е по-млад…

— Този глупак ще се наниже върху скалите!

Сепнах се. Корабчето летеше към опасността. Направи плавен завой и избегна катастрофата на няма и сто метра, после се върна на първоначалния си курс.

Ето една свежа тръпка днес — подметнах аз.

— Някой път, като се изкажеш без грам сарказъм, ще се гътна и ще умра, Знахар!

— Това ме пази от лудостта, приятел.

— Съмнявам се, Знахар. Съмнявам се.

Върнах се към съзерцанието на моето утре. По-добре, отколкото да се взирам в миналото. Но то отказваше да свали маската си.

— Идва насам — констатира Брестака.

— Какво? О! — корабчето се люлееше по вълните и едва си проправяше път, ала носът му сочеше брега под лагера ни.

— Искаш ли да съобщим на Капитана?

— Предполагам знае. От наблюдателите във фара.

— Аха.

— Но все пак го дръж под око, да не стане нещо.

Бурята вече се насочваше на запад, като закриваше хоризонта и обгръщаше морето в сянката си. Студено сиво море. Внезапно изпитах ужас от прекосяването му.

Корабчето донесе новини от контрабандистите, приятели на братята магьосници. След срещата с тях Едноокия се нацупи и се вкисна още повече, събрал лошото настроение на всички времена. Дори избягваше да се дърля с Гоблин, което беше равносилно да не диша. Понасяше тежко смъртта на Тъпана и мъката отказваше да го напусне. На всичкото отгоре той не пожела да ни каже какви са вестите от приятелите му.

И Капитана не беше по-добра компания. Направо стана непоносим. Мисля, че хем копнееше за новата земя, хем се боеше от нея. Договорът означаваше потенциално прераждане за Отряда, пречистване от стари грехове, но командирът ни имаше съмнения относно службата, на която постъпваме. Подозираше, че Синдика е бил прав за северната империя.

Денят след посещението на контрабандистите донесе студени северни ветрове. Рано привечер в полите на носа плъзна мъгла. След здрачаване от нея се измъкна голяма лодка и пристана на брега. Легатът идваше да ни вземе.

Събрахме багажа си и започнахме да се сбогуваме с лагерните последователи, примъкнали се от града. Животните и екипировката ни щяха да ги наградят за вярата и приятелството им. Прекарах тъжен, нежен час с жена, за която означавах повече, отколкото съм подозирал. Не проляхме сълзи и не си изрекохме лъжи. Оставих и спомени и част от моята патетична съдба. Тя ме остави с буца в гърлото и чувство за загуба, което не бе съвсем илюзорно.

— Стига, Знахар — промърморих, докато се мъкнех надолу към брега. — Не ти е за пръв път! Ще я забравиш, преди да стигнеш Опал!

Половин дузина лодки се струпаха на пристана. Щом някоя се напълнеше, северните моряци я тласваха в прибоя. Гребците я подкарваха по вълните и за секунди очертанията й се стопяваха в мъглата. Празна лодка я заместваше веднага. Всяка втора товареше снаряжение и вещи.

Един моряк, който говореше местния език, сподели с мен, че на черния кораб има предостатъчно място за всички. Легатът беше оставил войниците си в Берил — охрана за новия Синдик, марионетка от Червения клан и далечен роднина на предишния ни господар.

— Дано имат по-Малко проблеми от нас — казах и се оттеглих да поумувам насаме.

Легатът сменяше своите хората с нашите. Подозирах, че ще ни използва, че сме тръгнали, към нещо по-мрачно, отколкото можем да си въобразим.

Няколко пъти по време на товаренето чух далечен вой. Отначало реших, че това е песента на Скалата. Но въздухът не помръдваше. Поредното му долитане разпръсна всякакви съмнения. Настръхнах целия.

Ние с Интенданта, Капитана, Лейтенанта и тримата магьосници изчакахме последната лодка.

— Няма да дойда — обяви Едноокия, когато боцманът ни покани на борда й.

— Я скачай вътре — каза му меко Капитана.

Такъв му е тонът, когато стане опасен.

— Напускам. Смятам да поема на юг. Отдавна отсъствам, сигурно са ме забравили…

Капитана ни посочи с пръст и махна с палец към кораба. Едноокия смогна да извика:

— Ще ви превърна в щрауси…

Мълчаливия запуши устата му с длан и не му позволи да довърши. Завлякохме го до лодката. Дърпаше се като змия върху жарава.

— Оставаш със семейството — меко го увери Капитана.

— На три — изписка Гоблин весело и преброи набързо.

Малкият чернокож човечец прелетя над борда, гърчейки се във въздуха. Приведе се с проклятия над планшира и ни обля със слюнки. Развеселихме се, като видяхме, че показва някакви чувства. Гоблин го прикова към една седалка.

Моряците отблъснаха лодката. В мига, когато греблата се забиха във водата, Едноокия се примири. Изглеждаше като човек, поведен към бесилото.

Постепенно галерата се очерта пред нас — зловещ, загадъчен силует, малко По-тъмен от околния мрак. Много преди да се доверя на зрението си, чувах приглушени от мъглата мъжки гласове, пукот на мачти, плясък на гребла. Нашата лодка опря нос в основата на спуснатия трап. Воят отекна отново.

Едноокия опита да се хвърли през борда. Удържахме го. Капитана заби ботуш в задника му.

— Даде ти се възможност да ни убедиш да не тръгваме, не успя. Тъй че го приеми като мъж!

Едноокия изкачи трапа след Лейтенанта, влачеше се като човек без грам надежда. Човек, който е оставил мъртвия си брат, а сега е принуден да се яви пред убиеца му, върху когото не е по силите му да стовари отмъщението си.

Открихме Братството сред купища снаряжение на горната палуба. Сержантите си пробиха път през бъркотията към нас.

Легатът се появи. Ококорих се. За пръв път го виждах изправен. Беше нисък. За миг се почудих дали изобщо е мъж. Гласовете му често подсказваха друго.

Той ни огледа с настоятелност, която подсказваше, че чете вдън душите ни. Един от офицерите му помоли Капитана да подреди хората колкото може по-сбито на претъпканата палуба. Екипажът на кораба бе настанен на централните плоски надстройки над отворената шахта, която минаваше от носа почти до кърмата, и от нивото на кърмата чак до най-долния ред гребци, които се пробуждаха с мърморене, дрънчене и тракане.

Легатът ни огледа. Спираше пред всеки войник и закопчаваше над сърцето му брошка със знак като този на корабното платно. Напредваше бавно. Преди да свърши, вече плавахме в открито море.

С приближаването на емисаря, Едноокия се разтреперваше все по-силно. Почти припадна, когато легатът му сложи брошката. Озадачих се. Каква беше причината за такъв ужас?

Притесних се, когато и моят ред дойде, но не се страхувах. Погледнах брошката, докато деликатните пръсти в ръкавици я закачаха на елека ми. Сребърен череп в сребърен кръг, изящно инкрустирани на черен фон. Ценен, макар и зловещ накит. Ако Едноокия не беше толкова потресен, щях да сметна, че обмисля как да го продаде най-скъпо.

Знакът вече ми се струваше смътно познат. Когато го видях на платното за пръв път, го приех за проява на показност и не му обърнах внимание. Дали случайно не бях чел или чул за него другаде?

— Добре дошъл на служба при Господарката, лечителю! — каза легатът.

Гласът му беше влудяващ. Не съвпадаше обаче с очакванията. Този път беше мелодичен, жизнерадостен, глас на млада жена, която прехвърля своя проблем на по-мъдра глава.

Господарката? Къде бях срещал тази дума, използвана по същия начин, с натъртване, сякаш е синоним на богиня? Една мрачна легенда от древни времена…

Вой на ярост, болка и отчаяние разтресе кораба. Стреснат, отделих се от строя и отидох до капака на въздушната шахта.

Форвалака беше затворена в голяма клетка в основата на мачтата. Обикаляше, изпробвайки поред всяка желязна решетка и в сенките като че ли се променяше недоловимо. За миг изглеждаше като атлетична, трийсетина годишна жена, в следващия приемаше формата на черен леопард, изправен на задни крака, който дращеше по стените на затвора си. Спомних си как легатът подхвърли, че можел да използва и чудовището.

Погледнах към него. И изведнъж споменът заля съзнанието ми. Дяволски чук изби ледени искри в дълбините на душата ми.

Разбрах защо Едноокия не иска да прекоси морето. Древното зло от севера…

— Мислех, че сте измрели преди триста години.

— Не познаваш добре собствената си история! — засмя се легатът. — Не бяхме избити. Само оковани и погребани живи… — в смеха му зазвънтяха истерични нотки. — Оковани, погребани и в края на краищата освободени от един глупак на име Боманц, Знахар.

Приклекнах до Едноокия, който скри лице в шепи.

Легатът — ужасът на име Ловеца на души от древните предания, дявол по-зъл от дузина форвалака — се закикоти като обезумял. Екипажът му раболепно се подхилваше. Голям майтап, да вербуваш Черният отряд в служба на злото. Голям град превзет с помощта на подкупени с обещание за чест негодници. Наистина вселенска шега!

Капитанът се настани до мен.

— Обясни ми, Знахар.

Подех разказа за Владичеството, и за Властелина и за неговата Господарка. Тяхната власт създала империя на злото, каквато няма равна и в Ада. Разказах му за Десетте, Които Били Покорени (един от тях беше Ловеца на души) — Десет велики магьосника, почти полубогове в уменията си, които били победени от Властелина и подчинени да му служат. Разказах му и за Бялата роза, жената генерал, която свалила Владичеството, но чиято мощ не стигнала да унищожи повелителя, половинката му и Десетте. Успяла само да ги погребе до един в запечатана с магия могила — някъде из северните земи отвъд морето.

— И сега, както е видно, са се върнали сред живите — завърших. — Те управляват северната империя. Тъпана и Едноокия сигурно са подозирали… В тяхна служба се обрекохме.

— Покорени… — промърмори той. — Почти като форвалака.

Звярът запищя и се нахвърли върху решетките на клетката.

Смехът на Ловеца на души се понесе над потъналата в мъгла палуба.

— Покорени от Покорените — съгласих се аз. — Доста неловко положение… — разтреперих се, понеже в съзнанието ми изплуваха все повече стари истории.

Капитана въздъхна и зарея поглед през мъглата, към новата земя. Едноокия пък с ненавист наблюдаваше затворената твар. Опитах се да го отвлека оттам. Той ме отпрати с думите:

— Не още, Знахар. Трябва да помисля.

— Върху какво?

— Тази не е същата, която уби Тъпана. Няма и помен от раните, които й нанесох.

Бавно се обърнах и погледнах легата. Той отново се засмя, без да отделя очи от нас.

Едноокия не се сети почти до края. И аз никога не му подсказах истината. И без друго си имахме достатъчно неприятности.