7. Розата

Спорът с Капитана бушува в продължение на два часа. Той беше непоклатим. Не пожела да приеме доводите ми, законови или морални. С течение на времето и други от братството идваха по работа при пълководеца ни и се включваха в кавгата. Когато наистина ми прикипя, вече присъстваха повечето от водачите ни: Лейтенанта, Гоблин, Мълчаливия, Брестака, Шекера и неколцина от новите офицери, които бяхме набрали тук, в Чар. Малкото си подкрепа получих от най-невероятни източници — Мълчаливия застана на моя страна, също и двама от новобранците.

Излязох навън с натежали крачки. Мълчаливия и Гоблин ме последваха. Кипях от гняв, макар да не бях изненадан от реакцията им. След победата над Бунта почти нищо не можеше да спре упадъка на Отряда. Щяха да се въргалят като прасета в океан от сладка помия. Въпросите за „право“ и „криво“ не стояха на дневен ред. С една дума, на кого му пукаше?

Все още беше рано. В деня след битката не спах добре и преливах от нервна енергия. Вървях трескаво, опитвайки се да се отърся от нея.

Гоблин ме догони и се изпречи на пътя ми, след като се бях успокоил. Мълчаливия гледаше отблизо. По-разговорливият от двамата магьосници ме попита:

— Може ли да поговорим?

— Вече говорих. Никой не ме слуша.

— Твърде си многословен. Ела тук и седни.

„Тук“ се оказа купчина снаряжение до лагерния огън, където някои от нашите готвеха, а други играеха тонк. Обичайната сган. Погледнаха крадешком и ме забравиха. Всички изглеждаха притеснени. Сякаш се тревожеха за здравия ми разум.

Предполагам, че ако някой от тях беше постъпил като мен, преди година, например, щях да изпитвам същите съмнения.

Съвсем искрено объркване и загриженост от притеснение за събрата.

Тяхното дебелоглавие ме вбесяваше, но не можех да се поддам на раздразнението си, понеже изпращането на Гоблин доказваше желанието им да разберат гледната ми точка.

Играта продължи, тиха и вяла в началото. Скоро се оживи при размяната на слухове за битката.

— Какво стана вчера, Знахар? — попита Гоблин.

— Нали ти казах.

— Хайде да го преповторим, а? — предложи той меко. — Да разнищим подробностите.

Знаех какво прави. Малко психотерапия, базирана на предположението, че продължителният престой в присъствието на Господарката е разстроил съзнанието ми. Е, прав беше — разстроен бях…

Но преживяването също така ми отвори очите. Призовавах уменията, които бях развил, докато записвах тези Анали, с надеждата да го убедя, че позицията ми е рационална и морална, а тази на останалите не.

Нали видя какво стана, когато момчетата от Веслоград се опитаха да се промъкнат зад Капитана? — попита един от картоиграчите.

Шушукаха си за Гарвана. Бях го забравил напълно. Наострих уши и изслушах няколко разказа за безумния му героизъм. Като чуе човек какви ги приказват, ще рече, че Гарвана е спасил всички от Черния отряд поне по веднъж.

— А той къде е? — попита някой.

Всички поклатиха глави. Друг предположи:

— Сигурно са го убили. Капитана прати да приберат мъртъвците ни. Предполагам, че ще го спуснем в земята следобед.

— А с детето какво стана?

— Намери го и ще намериш и нея — изсумтя Брестака.

— Като заговорихме за детето… Видя какво стана, когато се опитаха да поразят втори отряд с някакво нокаутиращо заклинание? Много странно беше. Детето се държеше все едно нищо не е станало. Всички останали паднаха като вкаменени. Ти изглеждаше само някак озадачена и разтърси Гарвана. И ето, свести го, бум, той влезе в боя. Всичките ги събуди така. Все едно магията не й влияеше или нещо такова.

— Може би причината е в това, че е глуха. В магията има звук… — намеси се друг.

— Кой знае? Жалко обаче, че не се е измъкнала. Привикнах да се навърта наоколо.

— Също и Гарвана. Полезен беше. Спираше стария Едноок да мами!

Всички се разсмяха.

Погледнах Мълчаливия, който подслушваше разговора ми с Гоблин. Поклатих глава. Той вдигна вежда. Използвах езика на Глезанка да му кажа: Те не са мъртви. Той също харесваше малката сладурана.

Обясних му, че съм видял Глезанка, като се връщахме с Господарката. Споделих и подозренията си, че Гарвана е дезертирал по единствения път, който според него не е бил под наблюдение. Мълчаливия се намръщи и полюбопитства защо.

— Спипа ме! Знаеш как се държеше той напоследък… — не споменах видението или сънищата си. Струваха ми се съвсем фантастични. — Сигурно му е писнало от нас?

Ухилването на Мълчаливия ми подсказа, че не вярва на нито една думичка. Изписа със знаци: Искам да знам защо. Какво си научил? Предполагаше, че знам повече за Гарвана и Глезанка от всички останали, понеже винаги разпитвах за подробности от личния живот, които да впиша в Аналите.

— Не знам нищо, което ти не знаеш. Той се мотаеше най-вече с Капитана и Тръпката.

Магьосникът се замисли за десетина секунди, след което изписа: Оседлай два коня. Не, четири — и вземи храна. Ще отсъстваме няколко дни. Ще ида да задам въпросите си. Поведението му не предизвикваше желание за спор.

Лично мен това ме устройваше. Тази идея ми хрумна още когато разговарях с Гоблин. Отхвърлих я, понеже не се сещах как да открия следите на Гарвана.

Отидох до оградата, където Брестака беше завързал конете снощи. Четири. За миг обмислих възможността да съществува по-висша сила. Накарах неколцина души да оседлаят конете, докато измъкна малко храна от Тръпката. Не беше лесно да се справя с него. Поиска ми личното разрешение от Капитана. Сключихме сделка, според която щях да му отредя специално внимание в Аналите.

Мълчаливия се присъедини към мен в края на преговорите. Щом натоварихме запасите на конете, го попитах:

— Научи ли нещо?

Той отвърна: Само че Капитана знае нещо, което не иска да сподели. Мисля, че е свързано по-скоро с Глезанка, отколкото с Гарвана.

Изсумтях. Хайде пак… Нима Капитана бе стигнал до същия извод като мен? И дали е станало тази сутрин, докато спорехме? Хммм. Пълен е с номера…

Мисля, че Гарвана е напуснал без разрешението на Капитана, но с благословията му. Ти разпита ли Тръпката?

— Смятах, че ти ще го направиш.

Той поклати глава. Не беше имал време.

— Хайде да тръгваме. Искам да взема още няколко неща!

Препуснах към болничната палатка, взех оръжията си и изрових подаръка, който пазех за рождения ден на Глезанка. После издирих Брестака и му заявих, че искам част от парите, които отмъкнахме в Розоград.

— Колко?

— Колкото мога да нося.

Той ме гледа дълго и изпитателно, след което реши да премълчи въпросите си. Отидохме в палатката му и тихичко ги изброихме. Момчетата от Отряда не знаеха нищо за парите. Тайната си оставаше между тези от нас, ходили по следите на Грапата в Розоград. Имаше и такива обаче, които се чудеха как Едноокия успява да плаща дълговете си от картите, след като никога не печели и няма време за обичайните си черноборсаджийски номера.

Брестака ме последва, когато излязох от палатката му. Открихме Мълчаливия на седлото. Конете бяха готови за път.

— На разходка, а? — попита той.

— Аха — прикрепих към седлото лъка, който Господарката ми беше дала и възседнах коня.

Брестака огледа лицата ни с присвити очи и заключи:

— Късмет, момчета! — след което се обърна й се отдалечи.

Погледнах Мълчаливия. Той изписа със знаци: Тръпката се кълне, че не знае нищо. Излъгах го да признае, че е дал на Гарвана допълнителни дажби преди началото на вчерашната битка. И той знае нещо.

Тъй, тъй. Явно всички се давеха в догадки. Щом Мълчаливия ме поведе, се замислих върху сутрешния сблъсък. Търсех следи от нещо странно. Открих няколко: Гоблин и Брестака също хранеха подозрения.

Нямаше начин да избегнем преминаването през бунтовническия лагер. Твърде жалко. Предпочитам да бяхме минали по друг път. Мухите и смрадта бяха ужасни. Когато ние с Господарката препускахме през него, мястото изглеждаше пусто. Грешка. Просто не бяхме видели никого. Ранените ни врагове и лагерниците бяха там.

Оплаквача беше хвърлил топките си и върху тях.

Бях подбрал хубави коне. Освен неуморния жребец на Перото, и другите бяха от същата порода. Мълчаливия наложи бърз ход, отлагайки разговорите за по-късно. Когато стигнахме външната граница на каменистите земи, той дръпна юздите и ми даде знак да огледам околността. Искаше да му посоча какъв маршрут е следвала Господарката при приближаването към Кулата.

Казах му преценката си, че сме дошли на два километра южно от мястото, където се намирахме в момента. Той ми подаде юздите на резервните коне и тръгна покрай скалите. Напредваше бавно и внимателно оглеждаше земята. Не обърнах особено внимание на действията му. Беше по-добър следотърсач от мен.

Всъщност, и аз можех да намеря тази диря. Мълчаливия вдигна ръка, после посочи земята. Гарвана и детето бяха напуснали местността там, където ние с Господарката прекосихме границата, и бяха поели в обратна посока.

— Искали са да печелят време, не да прикриват следите си — предположих.

Мълчаливия кимна и се взря на запад. Със знаци ме разпита за пътищата.

Главният път север-юг минаваше на шест километра западно от Кулата. Точно него следвахме до Защитника. Предположихме, че отначало те ще се насочат нататък. Дори в тези времена движението беше достатъчно, за да прикрие преминаването на мъж с дете. Поне в очите на нормалните хора. Мълчаливия вярваше, че може да ги проследи.

— Не забравяй, това е неговата страна — напомних му. — Познава я по-добре от нас.

Мълчаливия кимна разсеяно и безгрижно. Вдигнах очи към слънцето. Оставаха ни около два часа до здрач. Почудих се каква преднина имат.

Изкачихме една височина. Магьосникът се огледа за миг, после направи няколко крачки на юг и кимна в отговор на мислите си. Махна и пришпори коня си.

И тъй яздихме неуморните си зверове — в галоп, час подир час. И след залез-слънце, и цяла нощ, и целия следващ ден. Насочвахме се към морето, докато не изпреварихме значително набелязаните обекти. Почивките ни бяха редки и кратки. Всичко ме болеше. Твърде малко време делеше приключението ми с Господарката от бясната езда.

Спряхме там, където пътят обикаляше подножието на горист хълм. Мълчаливия посочи едно оголено място, което представляваше идеална наблюдателница. Кимнах. Обърнахме и се покатерихме горе.

Погрижих се за конете ни, след което рухнах на земята.

— Твърде стар съм за това — въздъхнах и незабавно заспах.

Мълчаливия ме събуди по здрач.

— Идват ли? — попитах.

Той поклати глава и даде знак, че не ги очаква преди зазоряване. Но все пак трябваше да хвърлям по едно око на пътя, в случай че Гарвана бе решил да пътува и нощем.

Тъй че седях под бледата светлина на кометата, увит в одеяло. Треперех от зимния вятър, час след час, усамотен с мисли, които не исках да задълбавам. Видях само няколко сръндака, които излизаха от горите в нивите с надежда да намерят по-добра паша.

Мълчаливия ме смени няколко часа преди изгрев. О, радост, о, радост! Сега можех да легна и да си треперя, и да прехвърлям в главата си мислите, които не ми допадаха. Но все пак съм заспал, защото, когато Мълчаливия стисна рамото ми, беше светло…

— Идват ли?

Той кимна. Изправих се, потрих очи с длан и се втренчих в пътя. Да, точно така, две фигурки приближаваха от юг. Едната беше по-висока от другата. Но на това разстояние можеше да е всеки възрастен е дете. Събрахме багажа и натоварихме припряно конете, след което се спуснахме по хълма. Мълчаливия искаше да изчакаме близо до завоя на пътя. Каза ми да изскоча зад гърба им, просто за всеки случай. Знае ли човек с Гарвана.

И изчезна. Чаках и още треперех. Чувствах се много самотен. Пътниците бавно приближаваха. Да. Те бяха. Вървяха бързо, но Гарвана изглеждаше спокоен. Беше уверен, че никой не ги преследва. Подминаха ме. Изчаках още минута, след което излязох от гората и ги последвах около хълма.

Мълчаливия, леко наведен напред, бе спрял коня си насред пътя. В сенките изглеждаше стегнат и силен. Гарвана спря на петнайсетина стъпки от него и извади оръжието си. Заслони Глезанка с тялото си.

Тя забеляза появата ми, усмихна се и ми махна. Отвърнах на усмивката й въпреки напрегнатото положение.

Гарвана се обърна. Зъбите му се оголиха в свирепа гримаса. Гняв, вероятно дори омраза, блеснаха в очите му. Спрях отвъд обсега на ножовете му. Не изглеждаше склонен към разговор.

Всички стояхме неподвижни няколко минути. Никой не искаше да заговори пръв. Погледнах Мълчаливия. Той сви рамене. Беше стигнал до края на плана си.

Любопитството ме бе довело тук. Бях задоволил част от него — двамата бяха живи и бягаха. Неясен оставаше само въпросът защо.

За мое удивление Гарвана отстъпи пръв.

— Какво правиш тук, Знахар?

А се заблуждавах, че по инат може да надвие и камък.

— Търсех те.

— Защо?

— От любопитство. С Мълчаливия се интересуваме от Глезанка. Притеснявахме се.

Той се намръщи. Не беше чул каквото очакваше.

— Както виждаш, тя е добре — тросна се.

— Да. Така изглежда. А ти?

— Да ти приличам на болен?

Погледнах пак Мълчаливия. Той нямаше какво да добави.

— Просто се чудехме, Гарван. Чудехме се!

— Какво, по дяволите, означава това? — той застана нащрек.

— Един от нашите се изолира от приятелчетата си. Държи се с тях като с боклуци. После дезертира хората започват да си блъскат главите достатъчно, за да проверят какво става.

— Капитана знае ли, че си тук? — попита ме.

Пак потърсих очите на Мълчаливия. Той кимна.

— Аха. Искаш ли да ни светнеш, стари друже? Мен, Мълчаливия, Капитана, Тръпката, Брестака, Гоблин… Всички ние се досещаме…

— Не се опитвай да ме спреш, Знахар!

— Защо винаги си търсиш боя? Кой е казал, че ще те спираме? Ако някой щеше да те спира, нямаше да си тук сега. Никога нямаше да избягаш от Кулата!

Той се стъписа.

— Тръпката и Капитана са го предвидили. Пуснаха те — продължих. — А някои от останалите държат да знаят защо. Тъй де, нали разбираш, струва ни се, че знаем. Ако е това, което си мислим, най-малкото имаш моята благословия. И на Мълчаливия. И предполагам, на всички, които не са те задържали…

Гарвана се намръщи. Разбираше какво намеквам, но не долавяше смисъла, фактът, че не е ветеран от Черния отряд, увеличаваше допълнително бездната помежду ни.

— Погледни на нещата така — предложих. — Ние с Мълчаливия ще пуснем слуха, че сте убити в битката. И двамата. Не е нужно другите да научават истината. Но, знаеш ли, това е равносилно да бягаш от вкъщи. Желаем ти доброто, но се чувстваме малко засегнати от начина, по който постъпи. Ние гласувахме да те приемем в братството. Мина през ада заедно с нас. Ти… Спомни си само какво преживяхме ти и аз, заедно. А се държиш с нас като с отрепки. Не е лесно за преглъщане.

Стрелата ми попадна в десетката. Той каза:

— Понякога изниква нещо, което е толкова важно, че не можеш да го споделиш и с най-добрите си приятели. Можеха да убият всички.

— И аз така реших. Хей! По-полека!

Мълчаливия бе слязъл от седлото и започна разговор с Глезанка. Тя сякаш не забелязваше напрежението между приятелите й. Разказваше на магьосника какво са сторили и накъде са тръгнали.

— Смяташ ли, че постъпваш разумно? — попитах. — Опал? В такъв случай трябва да научиш няколко факта. Първо, Господарката спечели. Предполагам, че си се сетил. Предвиждал си победата й, иначе нямаше да избягаш. Добре. По-важното е, че Хромия се завърна. Тя не го е довършила. Възстановила го е и сега е любимец номер едно.

Гарвана пребледня. За пръв път, откакто го познавам, го видях наистина ужасен. Но не се боеше, за самия себе си. Вече беше жив труп, човек, който няма какво да губи. Само че сега имаше Глезанка, както и цел. Трябваше да оцелее.

— Точно така. Хромия. Ние с Мълчаливия доста умувахме върху това…

В действителност, идеята ми хрумна преди секунда. Имах чувството, че ще прозвучи по-убедително, ако я представя като старателно обмислен план.

— Сигурно е, че Господарката рано или късно ще научи. Ще предприеме нещо. Ако се сети за теб, ще пусне Хромия по следите ти, а той те познава. Ще започне да претърсва старите ти скривалища с предположението, че ще влезеш във връзка със стари приятели. Имаш ли още такива, които могат да те скрият от Хромия?

Гарвана въздъхна и като че ли се смали. Прибра ножа.

— Такъв беше планът. Смятах да преплаваме до Берил и да се скрием в околностите.

— Берил на практика е само един от съюзниците на Господарката, но там думата й е закон. Налага се да идеш някъде, където никога не са чували за нея.

— Къде?

— Не познавам тази част от света…

Той изглеждаше съвсем спокоен, така че скочих от седлото. Изгледа ме враждебно, после се отпусна. Продължих:

— Знам по-голямата част от това, което дойдох да науча. Мълчалив?

Мълчаливия кимна и продължи беседата с Глезанка. Извадих торбата с парите от багажа си и я хвърлих на Гарвана.

— Забрави да вземеш пая си от плячката от Розоград! — подкарах напред и резервните коне. — Ще пътувате по-бързо, ако яздите!

Гарвана се бореше със себе си, опитваше се да благодари, неспособен да прескочи бариерите, издигнати около сърцето му.

— Предполагам, че ще се насочим към…

— Не искам да знам — прекъснах го. — Вече два пъти се срещах с Окото. Господарката си е наумила да изложи позицията си пред идните поколения. Не се стреми да се представи в благоприятна светлина, а да възтържествува истината. Знае как се пренаписва историята. Не иска това да се случи и с нея. А аз съм човекът, когото си е избрала да води записките.

— Измъкни се, Знахар! Ела с нас. И двамата с Мълчаливия елате с нас.

Нощта беше дълга и самотна. Доста обмислях и тази възможност.

— Не мога, Гарван. Капитана трябва да остане на мястото си, независимо дали му харесва. Черният отряд трябва да просъществува. А аз съм Черният отряд. Твърде стар съм да бягам от вкъщи. Двамата водим една и съща битка, но аз ще изпълня дълга си към семейството.

— Хайде де, Знахар! Тези продажни главорези…

— Чакай! Задръж! — вложих в тона си повече твърдост, отколкото ми се искаше. Той млъкна. Обясних: — Спомняш ли си онази нощ в Мъжеград, преди да тръгнем след Шепота? Когато четох от Аналите? Какво каза тогава?

Той не ми отговори няколко секунди. После измънка:

— Да. Че си ме накарал да усетя какво значи да си член на Черния отряд. Добре. Почувствах го, дори да не го разбирам.

— Благодаря — извадих още един пакет. Този беше за Глезанка. — Поговори малко с Мълчаливия, става ли? Това е подаръкът за рождения й ден.

Той ме погледна за миг, после кимна. Обърнах се, за да не виждат бликналите ми сълзи. След като се сбогувах с момичето и споделих радостта й от дребния ми подарък, отстъпих от пътя и си поплаках тихичко. Мълчаливия и Гарвана се преструваха на слепи.

Глезанка ще ми липсва. И ще прекарам остатъка от дните си в страх за нея. Тя е безценна, идеална, винаги щастлива. Премеждието в селото бе останало в миналото. Но в бъдещето се изправяше най-страшният възможен враг. А никой от нас не искаше животът да й поднесе подобен ужас.

Изправих се, избързах последните сълзи и отведох Гарвана встрани.

— Не знам какви планове кроиш, не искам и да знам. За всеки случай. Но ще ти кажа нещо. Когато ние с Господарката заловихме Ловеца на души, намерих цяла бала от онези документи, които изкопахме в лагера на Шепота. Явно не ги е предал. Господарката не знае за съществуването им… — обясних му къде да ги намери. — Ще мина по същия път след няколко седмици. Ако са още там, ще видя какво ще открия в тях.

Той ме изгледа. Лицето му беше ледено, безизразно. Мислеше, че смъртната ми присъда е подписана при следващата среща с Окото. Но все пак се насили и каза:

— Благодаря ти, Знахар, ако ми е на път, ще проверя дали са там!

— Добре. Готов ли си да тръгваме. Мълчалив?

Мълчаливия кимна.

— Глезанке, ела тук! — притиснах я силно към гърдите си. — Бъди добра с Гарвана! — разкопчах амулета, който Едноокия ми беше дал, и го завързах около китката й, като се обърнах към Гарвана: — Това ще я уведоми, ако наблизо има неприятелски настроен Покорен. Не ме питай как, но действа. Късмет!

Той остана неподвижен, докато ние се метнахме на седлата. Още беше смаян. Вдигна колебливо ръка и я отпусна.

— Да се прибираме! — казах на Мълчаливия.

И препуснахме по пътя.

Не се обърнахме да погледнем назад.

Това е случка, която никога не е станала. В крайна сметка, нали Гарвана и сирачето загинаха при портите в Чар?

Обратно в братството. Обратно на работа. Обратно към шествието на годините. Обратно към тези Анали, Обратно към страха.

Остават трийсет и седем години до завръщането на кометата. Видението ми сигурно е било лъжовно. Никога няма да живея толкова дълго. Нали?