5. Коравия

Вятърът виеше и запращаше облаци прах и пясък в гърбовете ни. Отстъпвахме през поривите, вървяхме заднешком. Пясъчната буря проникваше през всеки процеп в броните и дрехите, и заедно с потта се смесваше в смрадлива, солена кал. Въздухът бе горещ и сух. Изсмукваше влагата бързо и превръщаше калта по дрехите в кора. Устните на всички бяха напукани и подути. Имах чувството, че езикът ми залепва за пресъхналото небце, все едно съм глътнал прашен свитък папирус.

Приносителя на бури се беше поувлякъл. Страдахме не по-малко от Бунтовниците. Видимостта бе сведена до двайсетина метра. Едва различавах хората от лявата и от дясната ми страна, а от вървящата заднешком пред мен редица виждах само двама. Вярно, че враговете ни бяха принудени да вървят с лице срещу вятъра, но дори това не повдигаше духа ми кой знае колко.

Хората от другата редица внезапно се обърнаха и опънаха лъковете си. Едри твари изникнаха от вихрещия се прах, развети сенки се носеха около тях и пляскаха като огромни криле. Извадих лъка си и пуснах стрела срещу врага, с убеждението, че вятърът ще я отнесе.

Сбърках. Един от ездачите разпери ръце. Животното му се завъртя и побягна по посока на вятъра, преследвайки другите, останали без ездачи.

Бунтовниците ни притискаха здраво, гонеха ни по петите и се опитваха да ни изловят, преди да избягаме от Ветровития окръг в по-лесната за защита стълба на плача. Искаха да паднем мъртви до един и труповете ни да се спаружат под безмилостното пустинно слънце.

Стъпка назад. Стъпка назад. Толкова непоносимо бавно! Но нямахме избор. Ако обърнехме гръб, Бунтовниците щяха да връхлетят върху нас. Трябваше да ги накараме да си платят за всяко доближаване, да намалим броя им чувствително.

Подаръкът на Приносителя на бури беше най-добрата ни защита. Ветровития окръг е див и суров дори при хубаво време — равен, гол и сух, необитаем. Пясъчните бури тук са често явление. Но досега не бе посрещал буря като тази. Продължаваше час след час и ден след ден, като утихваше само при падането на мрака. Тя превръщаше Ветровития окръг в истински ад за всяко живо същество. И само тя запазваше живота на Отряда.

Вече наброявахме три хиляди, отстъпвахме под неустоимата вълна, заляла Мъжеград. Малкото ни братство с отказа да се пречупи беше станало ядро, към което се присъединяваха бежанци от катастрофата веднага щом Капитана си проби път през пръстените на обсадата. Станахме мозък и нервна система на тази бягаща армия от сенки. Самата Господарка прати заповед до всички имперски офицери да се подчиняват на Капитана. Единствен Отрядът бе постигнал някакви значителни успехи по време на северната кампания.

Някой от прашния облак ме потупа по рамото. Обърнах се. Още не беше време да излизаме от редицата.

Гарвана стоеше насреща ми. Капитана се беше досетил къде може да се намирам.

Главата на спътника ми бе омотана с парцали. Намръщих се, вдигнах ръка да се прикрия от хапещия вятър. Той изкрещя нещо като:

— Капа, та, та тъта…

Поклатих глава. Той посочи назад, сграбчи ме и изврещя в ухото ми:

— Капитана те търси!

Естествено, че ще ме търси. Кимнах, предадох му лъка и стрелите си и се приведох срещу вятъра и пясъка. Оръжията не достигаха. Стрелите, които върнах, бяха бунтовнически — събрани, след като бяха излетели от кафеникавата мъгла.

Бъхтя, бъхтя, бъхтя. Пясъкът блъска темето ми, докато вървя, свел брадичка към гърдите си, прегърбен, с присвити очи. Не исках да се връщам. Капитана нямаше да ми каже нищо, което искам да чуя.

Огромен храст се понесе към мен с въртене и подскачане. Старателно ме прескочи. Разсмях се. Видоменителя също беше с нас. Бунтът щеше да изгуби много стрели, когато това чудо се врежеше в редиците му. Те ни превъзхождаха десет или петнайсет към един, но численото превъзходство не смекчава страха от Покорените.

Крачех срещу зъбите на вятъра, докато реших, че съм се отдалечил прекалено много или съм изгубил посоката. Винаги се повтаряше едно и също. Щом вземех решение да се предам, и ето — загадъчният остров на спокойствие. Стъпих на него, като се олюлях от внезапното стихване на вятъра. Ушите ми бучаха, отказвайки да повярват в тишината.

Трийсет каруци, колело до колело, напредваха в стегната колона през окото на бурята. Повечето бяха пълни с пострадали. Хиляда души около тях уморено се влачеха на юг. Взираха се в земята и се ужасяваха от мисълта, че ще дойде и техният ред да се върнат обратно в защитата. Не се водеха разговори, не си подхвърляха остроумия. Всички бяха свидетели на твърде много отстъпления. Следваха Капитана само защото той им обещаваше шанс за оцеляване.

— Знахар! Насам! — Лейтенанта ме повика от крайната задна редица.

Капитана изглежда като кисела по рождение мечка, събудена преждевременно от зимен сън. Сивите кичури по слепоочията му се поклащаха, докато предъвкваше думите си, преди да ги изплюе. Лицето му бе изпито, очите му приличаха на тъмни дупки. Безкрайна умора тегнеше в гласа му.

— Нали ти казах да се навърташ наоколо!

— Беше мой ред…

— Ти няма да излизаш на дежурство, Знахар. Да видим мога ли да го облека в слова, достатъчно прости за теб. Имаме три хиляди души в постоянна битка с Бунта, Разполагаме само с един злонравен вещер и един истински лечител, които да се грижат за онези момчета. Едноокия е принуден да хаби половината си енергия да поддържа това спокойно гнезденце. Което означава, че ти единствен поемаш медицинските въпроси. Оттук следва, че няма да рискуваш живота си при стрелците! По каквато и да е причина!

Взрях се в празното пространство над лявото му рамо, мръщейки се на пясъка, който се вихреше около спокойното островче.

— Ясно ли се изразявам, Знахар? Ясен ли съм, питах? Оценявам страстта, с която се отдаваш на Аналите, целеустремеността ти да усетиш действието, но…

Поклатих глава и погледнах каруците и тъжния им товар. Той не разбираше безнадеждността, която лъхаше от тях. Всичко, което ми оставаше, беше да шия и да се моля, и да се грижа на умиращите да им е удобно, докато си отиват — след което ги изхвърляхме, за да направим място за други ранени.

Загубихме твърде много хора — а можеше да ги спасим, стига да имах време, обучени помощници и поносими условия за хирургия. Защо излизах на бойната линия? Защото поне там исках да бъда полезен. Имах възможност да го върна тъпкано на мъчителите ни.

— Знахар! — изръмжа Капитана. — Имам чувството, че не ме слушаш!

— Да, сър. Разбрано, сър. Ще стоя тук и ще правя кръпки.

— Не унивай толкова! — той сложи ръка на рамото ми. — Ловеца казва, че утре ще стигнем Стълбата на плача. Тогава ще запретнем ръкави както си знаем. Ще разкървавим носа на Коравия!

Коравия беше станал старши генерал на Бунта.

— Той обясни ли как ще успеем при тяхното числено превъзходство?

Капитана се намръщи. Поде тромавия си мечи танц, докато оформяше наум обнадеждаващ отговор.

Три хиляди изтощени, пребити мъже, който да отблъснат настървената за победа орда на Коравия? Практически невъзможно. Дори с помощта на трима от Десетте, Които Били Покорени.

— Не мисля така — изсумтях аз.

— А не мислиш ли, че това не ти влиза в работата? Ловеца не ти виси над главата при хирургическите ти процедури, нали? Тогава защо подлагаш на съмнение неговата стратегия?

— Неписаният закон на всички армии, Капитане! — ухилих се. — Нисшите чинове имат привилегията да подлагат на съмнение здравия разум и компетентността на командирите си. Това е спойката, която държи сплотени хората!

Капитана ме огледа изпод рошавите си вежди, свел глава между широките си рамене.

— Това ги сплотявала? А знаеш ли какво ги тласка напред?

— Какво, например?

— Хора като мен, които ритат отзад такива като теб, когато започнат да философстват прекалено. Ако схващаш накъде бия.

— Струва ми се, че да, сър — оттеглих се, взех чантата си от каруцата, където я бях оставил и се залових за работа. Имаше още неколцина пострадали.

А амбициите на Бунта се обезцветяваха под непрестанните нападения на Приносителя на бури.

Мотаех се самичък, в очакване да ме повикат, когато забелязах Брестака да се измъква от бурята. Не го бях виждал от дни. Той пристъпи към Капитана. Приближих се и аз.

— … завой около десния фланг — казваше той. — Може би се опитват първи да стигнат до Стълбата…

Забеляза ме и вдигна приветствено ръка. Трепереше и беше пребледнял от умора. Също като Капитана почти не бе почивал, откакто навлязохме във Ветровития окръг.

— Изтегли една резервна група. Закарай ги на фланга — нареди Капитана. — Ударете ги здраво и се оттеглете бързо. Ще бъдат неподготвени. Ще ги раздрусате. Накарай ги да се чудят какво сме замислили.

— Да, сър — Брестака понечи да се отдалечи.

— Брестак? Внимавай, чу ли? Пести си силите. Ще се движим цяла нощ!

Очите на Брестака се присвиха от мъчителна агония. Но той не подложи на съмнение заповедите. Добър войник е. И, също като мен, осъзнаваше, че източникът на мъките ни стои над Капитана. Нарежданията най-вероятно идваха от самата кула.

Нощта донесе временно примирие. Тръпките на деня бяха оставили и двете армии неспособни да предприемат и една ненужна стъпка след здрачаване. Нощем нямаше битки.

Дори часовете на покой, когато бурята утихваше, не бяха достатъчни да накарат армиите да се втурнат напред, удряйки задниците си с пети. Сега нашите високопоставени господари изискваха допълнителни усилия, с надеждата да спечелят някакво тактическо предимство. Да стигнем до Стълбата през нощта, да се окопаем, да принудим Бунтовниците да връхлетят върху нас сред нестихващата буря. Имаше смисъл. Но това беше ход, измислен от седнал в удобна палатка генерал на петстотин километра зад линията на полесражението.

— Чу ли? — попита ме Капитана.

— Да. Прозвуча ми тъпо.

— Съгласен Съм с Покорения, Знахар. Пътуването ще е по-леко за нас и много по-трудно за Бунтовниците. Изморен ли си?

— Да.

— Тогава гледай да не ни се пречкаш под краката. Намери си място в някоя каруца и дремни.

Отдалечих се, като проклинах лошия късмет, който ни беше лишил от повечето коне. Богове, беше ми омръзнало да ходя пеш!

Не последвах съвета на Капитана, макар че беше разумен. Бях твърде напрегнат, за да си почина. От възможността за нощен преход ме втрисаше.

Мотаех се наоколо в търсене на стари приятели. Братството се беше пръснало из многолюдната тълпа, изпълнявайки заповедите на Капитана. Някои от нашите не бях виждал от Мъжеград. Не знаех дали още са живи.

Открих само тримата магьосници. Днес Гоблин и Едноокия не бяха по-склонни да приказват от мълчаливия си другар. Което говори доста за настроението.

Те се влачеха уморено напред, вперили очи в прашната земя, като от време на време правеха по някой жест или промърморваха дума, с която да поддържат целостта на островчето покой. Повлякох се редом с тях. Накрая се опитах да разчупя леда с едно „Здрасти!“.

Гоблин изсумтя. Няколко секунди Едноокия ме прогаряше със злобен поглед. Мълчаливия дори не забеляза присъствието ми.

— Капитана каза, че ще вървим и през нощта — осведомих ги.

Искаше ми се поне още някой да страда колкото мен.

Гоблин с поглед се поинтересува защо им сервирам такава опашата лъжа. Едноокия промърмори нещо за превръщане на копелето в жаба.

— Копелето, което трябва да преобразиш, е Ловеца на души — съобщих весело.

Той още веднъж ме изгледа злобно.

Може да се поупражнявам и върху теб, Знахар!

Едноокия не харесва нощните преходи, тъй че Гоблин незабавно одобри гениалността на човека, на когото му е хрумнала тази идея. Но ентусиазмът му бе толкова престорен, че дори чернокожият магьосник не налапа стръвта. Реших, че спокойно мога да опитам още веднъж.

— Вие, момчета, изглеждате по-зле, отколкото аз се чувствам.

Никакъв отговор. Дори не обърнаха глави.

— Тъй да бъде — и аз увесих нос, местех механично крак пред крак и оставих мислите си да се реят.

Дойдоха и ме заведоха да се погрижа за ранен на Брестака. Всъщност бяха дузина, с което денят приключи. Бунтът бе изчерпал запасите си от самоубийци.

Мракът пада рано при ураган. Заехме се със задачите си както винаги. Не бяхме далеч от Бунтовниците. Изчакахме бурята да утихне, вдигнахме лагер, запалихме огньове от храстите, които успяхме да съберем. Само че почивката беше краткотрайна — Докато изгреят звездите. Те ни съзерцаваха, примигвайки подигравателно, нашепвайки, че и потта, и кръвта ни всъщност нямат значение за бавния ход на времето. Нищо, сторено от нас, нямаше да бъде запомнено след хилядолетие.

Такива мисли заразяваха всички. Никой не бе запазил идеалите си или похотта за победи. Искахме само да се доберем до някое място, да легнем и да забравим войната. Тя обаче не искаше да ни забрави. Веднага щом се убеди, че Бунтът възприема добронамерено издигането на лагера ни, Капитана поднови похода — сега в парцалива колона, която бавно се влачеше през облените с лунна светлина дюни.

Минаваха часове, а сякаш не стигахме до никъде. Пейзажът тъй и не се промени. От време на време поглеждах назад, проверявайки възобновения вихър, който Приносителя на бури бе запратил срещу лагера на Бунтовниците. Светкавици лъкатушеха и проблясваха. Беше много по-яростен от всичко, с което врагът се беше сблъсквал досега.

Заслонената Стълба на плача се материализира толкова бавно, че сигурно се издигаше пред нас от час, преди да осъзная, че не представлява надвиснал над хоризонта облак. Звездите гаснеха и небето на изток просветляваше, преди теренът да започне да се издига.

Стълбата на плача е неравна и дива област — на практика непроходима, освен през стръмен проход, дал името на цялата планинска верига. Земята постепенно се изкачва, докато стигне отвесните, надвиснали канари от червен пясъчник, които се простират на стотици километри и в двете посоки. На сутрешното слънце изглеждаха като обветрени от времето зъбери на гигантска крепост.

Колоната ни навлезе в каньон, задръстен от сипей и спря, докато разчистят пътека за каруците. Довлякох се до върха на една скала и погледнах към бурята. Приближаваше.

Дали ще успеем да преминем, преди Коравия да пристигне?

Блокадата беше прясно свличане, покрило по-малко от километър от пътя. Отвъд другата му страна се точеха коловози, по който бяха пътували керваните, преди войната да прекрати търговските отношения.

Обърнах се отново към бурята. Коравия напредваше добре. Предполагам, гневът го водеше. Нямаше да ни изпусне. Убихме шурея му, уредихме покоряването на братовчедка му… Раздвижване на западния хоризонт привлече вниманието ми. Огромна верига черни буреносни облаци се носеха към Коравия, като ръмжаха и трещяха помежду си. Един от тях, подобен на фуния, се отдели и полетя към пясъчната буря. Покорените играеха грубо.

Коравия беше упорит. Продължи да върви напред през всичко, което изпречваха на пътя му.

— Хей! Знахар! — провикна се някой. — Ела насам!

Погледнах надолу. Каруците бяха прекосили най-лошия участък. Време беше за тръгване.

От вътрешността на друг буреносен облак се откъсна втора фуния. Почти съжалявах хората на Коравия.

Скоро след като се присъединих към колоната, земята потрепери. Скалата, на която се бях качил преди това, се разтърси, простена, наклони се и се свлече върху пътя. Още един дребен дар за преследвачите ни.

Стигнахме мястото за почивка малко преди залез-слънце. Най-сетне поносима местност! Истински дървета. Бълбукащ поток. Онези, които още имаха сили, започнаха да копаят окопи или да готвят. Останалите налягаха кой където свари. Капитана ги остави намира. Най-доброто лекарство в момента беше простичката свобода да отдъхнеш.

Спах като пословичния пън.

Едноокия ме събуди по първи петли.

— Хайде на работа! — каза ми той. — Капитана иска да подготвим лазарета! — и направи гримаса. Изглежда като сушена слива и в най-добрите си моменти. — Идеята е, че ще получим някакви подкрепления от Чар.

Стенех, пъшках и ругаех, но станах. Мускулите ми бяха схванати. Всички кости ме боляха.

— Следващия път, когато стигнем до място, достатъчно цивилизовано да има кръчми, напомни ми да вдигна тост за вечния мир — изръмжах. — Едноок, готов съм да подам оставка!

— Че кой не е? Но ти си хроникьор, Знахар. Винаги ни натриваш носовете с традицията. Още когато приехме този договор знаеше, че има само един начин да напуснем. С краката напред. Хайде, пъхни някой залък в мръсната си уста и да вървим. Аз имам по-важна работа, отколкото да си играя на медицинска сестра!

— Весели сме тази заран, така ли?

— Преливам от оптимизъм!

Той се помота наоколо, докато се приведа в подобие на приличен вид.

Лагерът се съживяваше. Бойците ни закусваха, измиваха пустинята от телата си, мрънкаха, цупеха се и се караха. Някои дори разговаряха помежду си. Възстановяването започваше.

Сержантите и офицерите бяха излезли да проучат околността и да потърсят най-добрите защитни точки на склона. Значи тук Покорените смятаха да дадат отпор.

Идеален избор на бойно поле. Беше част от прохода, дал на Стълбата името й, близо четиристотин метрова височина, обърната към лабиринт от каньони. Старият път лъкатушеше между планинските дефилета и непрекъснато сменяше посоката, тъй че от разстояние приличаше на гигантско зигзагообразно стълбище.

С Едноокия събрахме около дузина души и преместихме ранените в тиха горичка достатъчно далеч от предполагаемия терен за битката. Прекарахме близо час в настаняването им и приготовления за предстоящата работа.

— Това пък какво е? — внезапно попита Едноокия.

Вслушах се. Глъчката на подготовката бе замлъкнала.

— Нещо се мъти — отбелязах.

— Гениален си! — парира той. — Вероятно са хората от Чар.

— Да видим… — излязох от горичката и поех надолу, към щаба на Капитана.

Забелязах: новодошлите веднага щом се показах между дърветата. На око преброих, че са около хиляда. Половината бяха войници в бляскави униформи от личната гвардия на Господарката. Другите явно бяха от обоза. Върволицата каруци и домашни животни, които пътуваха с тях, ми се стори много по-вълнуваща от подкреплението.

— Тази вечер ще празнуваме — подвикнах на Едноокия, който ме следваше.

Той огледа като ценител каруците и се усмихна. Искрените му радостни усмивки са малко по-чести от зелен хайвер с подправки. Определено заслужават записването в тези Анали.

Покорения, когото наричаха Обесения, бе дошъл заедно с ротите на Гвардията. Беше невероятно висок и слаб. Главата му беше килната настрана. Вратът му бе подут и посинял от стягането на примката. Лицето му бе застинало в типичното зловещо изражение на човек, който се задушава с чужда помощ. Предполагам, че говори много трудно.

Това беше петият Покорен, когото виждах на живо, като броим Ловеца на души, Хромия, Видоменителя и Шепота. Разминах се с Нощната сянка в Мъжеград, а още не бях срещал Приносителя на бури, въпреки че пътуваше с нас. Обесения беше различен. Останалите обикновено прикриваха с нещо главата и лицето си. С изключение на Шепота бяха прекарали хилядолетия в земята. Гробът не ги бе пощадил.

Ловеца на души и Видоменителя тръгнаха да посрещнат Обесения. Капитана стоеше наблизо, с гръб към тях и слушаше рапорта на командира на гвардейците на Господарката. Приближих се тихомълком с надеждата да подслушвам.

Гвардеецът недоволстваше, че му се налага да изпълнява заповедите на Капитана. Никой от редовната армия не обича да получава нареждания от някакъв загубен наемник, който на всичкото отгоре е дошъл отвъд морето. Примъкнах се крадешком към Покорените. И установих, че не разбирам нито дума от разговора им. Говореха телекуре — език, загинал след падането на Владичеството.

Нечии пръсти докоснаха китката ми. Стреснат, погледнах надолу и надникнах в големите кафяви очи на Глезанка, която не бях виждал от дни. Тя направи няколко бързи жеста. Бях започнал да научавам знаците й. Искаше да ми покаже нещо.

Поведе ме към палатката на Гарвана, недалеч от тази на Капитана. Пъхна се вътре и се върна с дървена кукла. Много обич и умения бяха вложени в изработката й. Не мога да си представя откъде ги бе намерил, нито колко време бе загубил в направата й.

Глезанка забави движенията си с пръсти, за да проследя по-лесно мисълта й. Още не бях обучен много добре. Каза ми, че Гарвана е направил куклата, както бях предположил, и че сега й шие дрехи. Смяташе играчката за истинско съкровище. Като си спомних селото, където я намерихме, изобщо не се усъмних, че това е най-хубавата, която някога е имала.

Което всъщност разкрива доста за Гарвана, на вид толкова горчив, студен и мълчалив и като че ли запознат единствено със зловещата употреба на ножовете.

Поговорих няколко минути с Глезанка. Мислите й са успокоително еднопосочни, освежителен контраст в сравнение със света, изпълнен с двулични, уклончиви, непредсказуеми, вечно заговорничещи люде.

Нечия ръка стисна рамото ми — полугневно, полуприятелски.

— Капитана те търси, Знахар! — тъмните очи На Гарвана сияеха като обсидиан под полумесец. Престори се, че куклата е невидима. Харесва му да се представя за коравосърдечен, осъзнах.

— Добре — казах и се сбогувах с пръсти.

Беше ми приятно да се уча от Глезанка. И тя се забавляваше да ме учи. Според мен й вдъхваше самочувствие. Капитана смяташе да накара всички да научат нейния жестомимичен език като ценно допълнение към традиционните, но недостатъчни военни сигнали.

Нашият предводител ме погледна мрачно, когато пристигнах, но ми спести конското.

— Новите ти помощници и запаси са ей-там. Покажи им къде да отидат.

— Да, сър.

Отговорността го довършваше. Никога не бе командвал толкова хора, нито бе попадал в такива неблагоприятни условия — с невъзможни за изпълнение заповеди и пред съвсем несигурно бъдеще. От неговата позиция изглеждаше, че Господарката ще ни пожертва само за да спечели време. Ние от Отряда не сме ентусиазирани бойци. Но Стълбата на плача не можеше да бъде удържана с номера. По всичко личеше, че краят ни наближава.

Никой няма да пее песни в наша памет. Това е последното от Свободните братства на Катовар. Традициите и спомените ни ще пребъдат само в тези Анали. Ние сме собствените си единствени оплаквачи.

Черният отряд срещу целия свят. Така е било. Така и ще бъде.

Помощта, която Господарката ми пращаше, се състоеше от двама квалифицирани полеви хирурзи и дузина калфи, усвоили в различна степен занаята, имаше и няколко каруци, натоварени с медицински запаси. Бях благодарен. Сега имах възможност да спася поне неколцина.

Отведох новодошлите в горичката, като им обясних как работя и ги оставих да се оправят с пациентите ми. След като се уверих, че не са абсолютно некомпетентни, огледах лазарета и се отдалечих.

Бях неспокоен. Не ми харесваше какво се случваше с Отряда. Бяхме се сдобили с твърде много нови последователи и отговорности. Старата близост беше изчезнала. Навремето виждах ежедневно всеки един от нашите хора. Сега имаше такива, с които не се бях срещал още от отстъплението в Мъжеград. Не знаех дали са мъртви, живи или пленени. Бях почти невротично разтревожен, че някои от хората ни са загинали и ще останат забравени.

Братството е нашето семейство. То ни обединява. Но в тези дни, с всичките нови северняшки лица, главната сила, която удържа Отряда единен, е отчаяното усилие на братята ни да запазят старата близост помежду ни. Усилието, което влагаме, белязва лицата на всички.

Отидох при един от предните наблюдателни постове, с изглед към ручей, който стремително се стичаше към каньоните. Далеч, далеч надолу, под мъглата, сияеше малък бляскав вир. От него извираше малко поточе, което се устремяваше към Ветровития окръг. То нямаше да завърши пътешествието си. Огледах хаотично струпаните Пясъчни кули и стръмни склонове. Над пустинята тътнеха и гърмяха буреносните облаци с мечове от светкавици, озаряващи краищата им. Напомниха ми за неприятностите, които ни гонеха по петите.

Коравия напредваше — при все яростта на Приносителя на бури. Допуснах, че утре ще ни настигне. Почудих се колко щети е претърпял от бурята. Със сигурност — недостатъчно.

Проследих една кафява грамада, която се тътреше надолу по стръмния път. Видоменителя се канеше да приложи специалните си ужасии. Можеше да влезе в лагера на Бунта като един от тях, да изсипе отровни магии в готварските им котли или да посее зараза в питейната им вода. Можеше да се превърне в сянката на мрака, от която всички се боят, да ги сваля един по един и да оставя само обезобразени трупове, които да изпълнят сърцата на живите с ужас. Завиждах му, макар че се отвращавах от него.

Звездите трепкаха над лагерния огън. Беше догорял до жарава, докато някои от нас, старите кучета, играехме тонк. Печелех от време на време.

— Излизам, докато още ви водя. Някой да иска мястото ми? — казах.

Огънах схванатите си крака и отстъпих встрани, облегнах се на един дънер и се загледах в небето. Звездите изглеждаха весели и приятелски настроени.

Въздухът бе студен и освежаващ, и неподвижен. Лагерът беше стихнал. Щурци и нощни птици пееха приспивните си песни. Светът дремеше мирно. Беше трудно човек да повярва, че това място скоро ще се превърне в бойно поле. Наместих се възможно най-удобно, загледан в успокоителните светлинки на звездите. Бях твърдо решен да се порадвам на мига. Можеше да се окаже последния ми спокоен дъх на този свят.

Огънят блъвна искри и изпука. Някой бе намерил сили да хвърли малко съчки. Пламъците лумнаха и пратиха облак боров дим към мен, и хвърлиха сенки, които затанцуваха по напрегнатите лица на картоиграчите. Едноокия плътно стискаше устни, защото губеше. Жабешката уста на Гоблин беше разтегната в неосъзната усмивка. Мълчаливия наподобяваше камък нали си е такъв. Брестака мислеше усилено, мръщейки се, докато пресмяташе вероятностите. Веселяка беше по-кисел от обикновено. Хубаво беше да го видя отново. Боях се, че сме го изгубили в Мъжеград.

Само един дребен метеор се търкулна по небосклона. Предадох се, затворих очи и се заслушах в ударите на сърцето си. Коравия иде. Коравия иде, тупкаше то. Отбиваше предупреждението си равномерно, в ритъм с марша на напредващите легиони.

Гарвана се настани до мен и подхвърли:

— Спокойна вечер…

— Затишие пред буря! — отвърнах. — Какво се мъти при висшестоящите и могъщите?

— Спорят ожесточено. Капитана, Ловеца и онзи новият, ги оставят да дрънкат. Според нашите така ще си излеят чувствата и ще са готови да слушат. Кой води?

— Гоблин.

— Едноокия не раздава ли отдолу на тестето?

— Така и не го хванахме.

— Чух всичко! — изръмжа чернокожият дребосък. — Някой ден, Гарван…

— Знам. Да имаш да вземаш — аз съм жабешкият принц. Знахар, ходил ли си на хълма, след като се смрачи?

— Не, защо?

— Забелязах необичайно явление на изток. Според мен е комета.

Сърцето ми прескочи един удар. Пресметнах бързо.

— Вероятно си прав. Време е да се връща!

Изправих се. Гарвана стана след мен. Изкачихме склона на хълма.

Всяко голямо събитие в сагата за Господарката и съпруга й е било предизвестено от комета. Безброй пророци на Бунта предсказват, че тя ще падне, когато същата опашата звезда отново профучи в небето. Но най-опасното им пророчество касае детето, което ще бъде преродената Бялата роза. Кръгът хвърля много енергия в опити да открие това хлапе.

Гарвана ме заведе на една височина, откъдето се виждаше увисналата ниско на изток звезда. Различаваше се съвсем ясно — смътно очертан сребърен връх на стрела яздеше небето. Взирах се дълго в нея, преди да отбележа:

— Май е насочена към Чар.

— И на мен така ми се стори… — той млъкна за миг. — Не ме бива по пророчествата, Знахар. Звучат ми като суеверия. Но това ме притеснява.

— Слушал си тези пророчества през целия си живот. Ще се изненадам, ако не са ти повлияли.

Той изсумтя, но обяснението ми не го удовлетвори. Смени темата:

— Обесеният донесе новини от изток. Шепота е превзела Ръждоград.

— Добри новини, добри новини — подхвърлих саркастично.

— Тя е превзела Ръждата и е обкръжила армията на Дрънкулката. До другото лято целият изток може да е в ръцете ни.

Погледнахме към каньона. Някои от предните отряди на Коравия бяха стигнали подножието на стръмнините. Приносителя на бури бе прекратила8 досегашните си атаки, за да се подготви за опита на Коравия да премине оттам.

— Значи всичко се свежда до нас — прошепнах. — Трябва да ги спрем тук, иначе няма да има голяма полза от победите на Шепота.

— Може би. Но не отписвай Господарката дори да паднем. Бунтът още не се е изправил срещу нея. И те го знаят до един. Всеки километър, с който се приближават към Кулата, ще ги изпълва с все по-неистов страх. Самият ужас ще ги срази, ако не открият детето от пророчеството.

— Може би…

Съзерцавахме кометата. Беше все още много, много далеч. Едва се различаваше. Щеше да лети в небето дълго време. Големи битки щяха да се разразят, преди да изчезне.

— Не трябваше да ми я показваш — смръщих се. — Сега ще сънувам проклетото чудо.

Гарвана ме дари с една от редките си усмивки.

— Сънувай нашата победа — предложи ми.

Помечтах на глас:

— Държим високата позиция. Коравия трябва да качи хората си на височина четиристотин метра по страничния път. Ще са лесна плячка, докато се придвижват.

— Хабиш си думите, Знахар! Смятам да си лягам. Късмет утре!

— На теб също! — отвърнах.

Той щеше да бъде в самия вихър на сражението. Капитана го беше избрал за командир на батальон от ветерани от редовната армия, които трябваше да удържат единия фланг, като обсипват пътя със стрели.

Сънувах, но сънищата ми бяха неочаквани. Пулсиращо златисто съзнание се появи и увисна над мен, блестящо като воалите на далечните звезди. Не бях сигурен дали спя или съм буден, но и в двата случая не бях доволен от себе си. Все пак ще го наричам сън, понеже така ми е по-удобно. Не ми харесва мисълта, че Господарката проявява толкова силен интерес към мен.

Вината си беше само моя. Всичките онези есета, написани за нея, бяха посели семето в наторения под на конюшнята на въображението ми. Вероятно оттам идваше и сънят. Господарката лично да прати своя дух да успокои един глупав, уморен от войната, ужасен до мозъка на костите си войник? В името на небесата, за какъв дявол?

Сиянието дойде и повися над мен, като изпращаше успокоение, подчертано от мелодично веселие. Не бой се, верни мой. Стълбата на плача не е ключалката на Империята. Може да бъде счупена без вреда. Каквото и да стане, верните ми ще останат в безопасност, Стълбата е само крайпътен камък по пътя на Бунта към разрухата.

Имаше и още, всичко от озадачаващо личен характер. И най-разюзданите ми фантазии ми бяха върнати обратно. Накрая, само за миг, от златното сияние надникна и лице. Беше най-прекрасното женско лице, което някога съм виждал, макар вече да не си го спомням.

На следващата сутрин, докато пробуждах лазарета си, разказах на Едноокия за съня. Той ме погледна и сви рамене.

— Твърде много отпускаш въображението си, Знахар!

Беше твърде зает, нетърпелив да приключи с медицинските си задължения и да се разкара. Мразеше тази работа.

След като приключих с моите задачи, аз се помотах из главния лагер. Усещах главата си замаяна. Бях кисел. Студеният, сух планински въздух не беше живителен, какъвто трябва да бъде.

Установих, че настроението на другите по нищо не отстъпва на моето. Под нас армията на Коравия напредваше неумолимо.

Част от победата се корени в дълбоко залегналото убеждение, че — независимо колко безнадеждно изглежда положението — пътят към победата ще се отвори. Братството подхранваше това убеждение дори след разгрома в Мъжеград. Винаги намирахме начин да разкървавим носа на Бунта, дори когато армиите на Господарката отстъпваха. Сега обаче… Убедеността ни беше започнала да се разколебава.

Защитника, Розоград, Мъжеград и дузина по-дребни загуби. Част от загубата е обратната форма на победата. Преследваше ни тайният страх, че въпреки очевидните предимства на терена и подкрепата на Покорените, нещата ще тръгнат наопаки.

Може би двамата сами го бяха намислили. Вероятно Капитана стоеше зад това — или дори Ловеца на души. Възможен е и естественият ход на събитията, както едно време ставаха тези неща…

Едноокия се спусна след мен надолу по хълма — беше кисел, страшно навъсен, мърмореше си под нос и направо търсеше на кого да си го изкара. Пътят му се пресече с този на вечния му опонент.

Мързеливецът Гоблин тъкмо се бе измъкнал от завивките си. Беше напълнил купа с вода и се миеше. Такъв си е — хем дребен грозник, хем придирчиво конте. Едноокия го забеляза и видя идеалната възможност да излее върху някого лошото си настроение. Измърмори няколко неразбираеми слова и се завъртя със странни ситни стъпки, които ми заприличаха на комбинация от балет и примитивен военен танц.

Водата в купата се промени.

Подуших я и от двайсет крачки. Беше станала зловредно кафява. По повърхността й плуваха отвратителни зелени петна. Дори изглеждаше противно.

Гоблин се изправи с величествено достолепие и се обърна. Няколко секунди гледаше злобно ухиления Едноок право в окото. После се поклони. Когато вдигна глава, лицето му бе разкривено в широка жабешка усмивка. После отвори уста и нададе най-ужасяващия, земетръсен рев, който някога съм чувал.

Дуелът между двамата избухна. Горко на всеки глупак, който се изпречеше на пътя им. Сенки се пръснаха около Едноокия, гърчейки се по земята като хиляди бързи змии. Танцуваха призраци, които изпълзяваха изпод скалите, скачаха от клоните на дърветата, изникваха от храстите. Пищяха и виеха, и се хилеха, и преследваха неодушевените змии на Едноокия.

Призраците се издигаха на две педи височина и до голяма степен напомняха мънички еднооки с двойно по-грозни лица и ярки задници като на разгонени женски бабуини. Доброто възпитание ми забранява да кажа какво правеха със заловените змии.

Едноокия, срещнал съпротива, скочи във въздуха. Ругаеше, пищеше, пенеше се. За нас, старите кучета, наблюдавали неведнъж подобни прояви на бясна омраза, беше очевидно, че Гоблин най-старателно е подготвил сблъсъка и е чакал в засада, в очакване Едноокия пръв да предприеме нещо.

Това беше единственият път, когато Едноокия извади повече от един номер от ръкава си.

Той изтри змиите. От камъните, храстите и дърветата, които бълваха тварите на Гоблин, сега изригнаха гигантски, бляскаво зелени торни бръмбари. Големите буболечки нападнаха пакостниците на противника му, започнаха да ги търкалят и да ги премятат в прахта към скалния ръб.

Не е нужно да казвам, че всичките тези ревове и викове събраха зрители. Ние, старите кучета, се скъсвахме от смях, до болка наясно с техния безкраен двубой. Смехът зарази и останалите щом веднъж осъзнаха, че магьосниците ни не са полудели и магията им не се вихри без контрол.

Червено дупестите призраци на Гоблин пуснаха корени и не позволиха да бъдат търкаляни. Израснаха в огромни, лигавоусти хищни растения, които напомняха най-ужасната джунгла от нощните ви кошмари. Щраката — щраката — глът, през целия склон, хитиновите крила се трошаха в щракащите растителни челюсти. Хълмът се тресеше от онова хрущящо, предизвикващо тръпки чувство, което изпитваш като смачкаш тлъста хлебарка, но увеличено стотици пъти. За миг дори Едноокия остана неподвижен.

Огледах се. Капитана бе дошъл да погледа. Издаде го доволната му усмивка. Това беше скъпоценен камък — тази усмивка — по-рядък и от яйцето на птица Рух. Спътниците му, редовни офицери и капитани от Гвардията, бяха поразени и напълно сащисани.

Някой зае мястото до мен — на интимно, приятелско разстояние. Обърнах глава и открих, че стоя рамо до рамо с Ловеца на души. По-точно лакът до рамо. Покорения не е кой знае колко висок.

— Забавно, а? — каза той с един от хилядите си гласове.

Кимнах, обзет от внезапно притеснение.

Едноокия за втори път разчисти всичко, скочи отново високо във въздуха, замаха с ръце и нададе вой. После се затъркаля по земята, като риташе и се пенеше като човек с припадъчна болест.

Оцелелите бръмбари се скупчиха — шляп-шляп, щраката — щрак — в две мърдащи купчини, гневно щракаха с мандибулите си, търкаха хитиновите си крила. От гнездата им на дебели струи, които се въртяха и се сливаха, изригна кафява мъгла. Сгъсти се като завеса, която скри побеснелите буболечки. Димът се сля в съсиреци, които подскачаха и отскачаха все по-високо след всеки удар в земята. После не паднаха, а се понесоха с вятъра, бълвайки гнусотии, които се превръщаха в изсъхнали пръсти.

И пред нас се появиха точни подобия на кокалестите лапи на Едноокия, само че увеличени хилядократно. Тези ръце започнаха да скубят чудовищната градина на Гоблин, изтръгваха растенията му с корените, връзваха ги заедно в елегантни, сложни моряшки възли и оформяха все по-дълга плитка.

— Имат повече талант, отколкото може да заподозреш отстрани — отбеляза Ловеца на души. — Но да го хабят така е чисто лекомислие!

— Не знам…

Махнах с ръка. Представлението имаше живителен ефект върху публиката. Във вихъра на смелостта, която ме осенява в необичайни моменти, предположих:

— Това е магията, която войниците могат да оценят, за разлика от потискащите, зловещи чародейства на Покорените.

За няколко секунди черният шлем на Ловеца се обърна към мен. Обхвана ме чувството, че зад тесните процепи горят огньове. После от устните му се изтръгна момичешки смях.

— Прав си. Толкова сме препълнени с мрак и смърт, униние и ужас, че заразяваме цели армии. Човек скоро забравя емоционалната панорама на живота.

Колко странно, помислих си. Ето един Покорен с пукнатина в бронята. Ловец на души, който открехваше един от воалите, забулващи тайната, му същност.

Хроникьорът в мен подуши аромата на интересна история и нададе хазартен лай.

Ловеца отстъпи встрани, сякаш прочете мислите ми.

— Имаше ли посещение снощи?

Гласът на хроникьора хрътка заглъхна насред възторжения възглас.

— Сънувах странен сън. За Господарката.

Ловеца се изсмя — дълбок, басов тътен. Тази постоянна смяна на гласовете може да разтърси и най-флегматичния човек. Накара ме инстинктивно да премина в защита. Прекаленият му израз на дружелюбност също ме притесняваше.

— Мисля, че тя те харесва, Знахар. Някои подробности около теб са пленили въображението й, точно както тя е завзела твоето. Какво точно ти каза?

Интуицията ми подсказа да бъда изключително предпазлив. Ловеца се държеше топло и приятелски, но се долавяше някакво скрито напрежение, което говореше, че въпросът му изобщо не е случаен.

— Просто ми вдъхна увереност — отговорих. — Нещо за Стълбата на плача, която не била толкова критична за плановете й. Но беше само сън.

— Разбира се — той изглеждаше удовлетворен. — Само сън — изрече го с онзи глас, женския, до който прибягва, когато е най-сериозен.

Хората охкаха и ахкаха. Обърнах се да проверя докъде е стигнало състезанието.

Наръчът хищни растения на Гоблин се беше преобразил в огромна летяща медуза „боен кораб“. Пипалата й оплетоха кафявите ръце, които се мъчеха да се освободят. А над ръба на скалите надникна великанско румено лице, брадато и оградено от плитчици рижа коса. Едното му око бе полузатворено от пресен белег. Намръщих се, озадачен.

— Какво е това?

Бях сигурен, че не е дело нито на Едноокия, нито на Гоблин. Чудех се дали Мълчаливия се е присъединил към играта просто за да им покаже среден пръст.

Ловеца на души издаде звук, който беше съвсем достоверно подобие на предсмъртен писък на птица.

— Коравия — изкрещя той и се завъртя да погледне към Капитана с викове. — На оръжие! Идват!

За броени секунди хората излетяха към позициите си. Последните следи от битката между Гоблин и Едноокия се превърнаха в мъгливи облаци, които вятърът засили към злобното лице на Коравия. Осеяха го с големи гнойни циреи навсякъде, където го докосваха. Удачен финален щрих, помислих си, но не се опитвайте да го хванете с номерата си, момчета. Той не играе игрички.

В отговор на нашия хаос отдолу се разнесе тръбене на рогове отдолу и удари на барабани, които отекнаха в каньоните като далечна буря.

Бунтовниците ни се бяха присмивали цял ден, но беше очевидно, че не са сериозни, че просто дразнят стършелите в гнездото да видят какво ще стане. Бяха съвсем наясно с трудностите по щурмуването на Стълбата.

Всичко обаче подсказваше, че и Коравия крие гнусен номер в ръкава си.

Но, в общи линии, магьосническото представление вдъхна сили. Хората ни започваха да вярват, че има шанс да устоят.

Макар че кометата се рееше след звездите, а галактика лагерни огньове обсипваше Стълбата под нас, нощта облекчи поне временно усещането ми, че тези планински каньони са преломната точка на войната, седях на надвиснал над вражеските позиции скален ръб, облегнал брадичка на коленете си и умувах над последните новини от изтока. Шепота обсаждаше Скрежоград. Беше приключила с армията на Дрънкулката и беше победила Молеца и Боязливия сред говорещите камъни в Долината на страха. Изтокът постепенно се превръщаше в надгробна плоча за Бунта, по-тежка отколкото беше тази на север за нас.

А тук ставаше все по-зле. Молеца, Боязливия и Бавния се бяха присъединили към Коравия. И други от Осемнайсетте бяха дошли, но още не бяха разпознати. Враговете ни надушваха кръв.

Никога не бях виждал северни сияния, макар да ми казваха, че ще ги наблюдавам, ако бяхме задържали Веслоград или Дяла достатъчно дълго, че да презимуваме там. Историите, които бях чувал за тези нежни, призрачни светлини, ме караха да мисля, че са единственото възможно сравнение за надвисналата над каньоните сянка, под която проблясваха огньовете на Бунта, Дълги, безкрайни, тънки ивици трепкащи светлини се виеха нагоре към звездите, проблясваха, вълнуваха се като водорасли в слабо течение. Нежнорозови и зелени, жълти и сини, прекрасни воали. В съзнанието ми изскочи една фраза, древно име: Пастелните войни.

Черният отряд бе участвал в Пастелните войни — преди много, много години. Опитах се да си спомня какво разказват Аналите за онези битки. Част от подробностите бяха замъглени от времето, но в съзнанието ми изплуваха достатъчно сведения, за да се уплаша. Забързах към офицерските палатки да намеря Ловеца на души.

Открих го и му разказах какво съм си спомнил. Той ми благодари за загрижеността, но заяви, че е запознат и с Пастелните войни, и с бунтовните заклинания, пораждащи тези светлини. Нямало причини за притеснение. Атаката била очаквана и Обесения се заел с отблъскването й.

— Намери си наблюдателница, Знахар. Гоблин и Едноокия изнесоха представлението си. Сега е ред на Десетте… — той излъчваше увереност едновременно със сила и коварство, затова предположих, че Бунтът е паднал в някой капан на Покорените.

Вслушах се в препоръката му и се върнах отново на самотната си наблюдателница. По пътя преминах през лагера, кипящ пред прииждащата заплаха. Уплашено мърморене се носеше от всички страни, надигаше се и утихваше като грохот на далечен прибой.

Цветните ивици светлина се усилваха, а в пулсациите им се забелязваше и трескава конвулсия, в която прозираше противостояща воля. Може би Ловеца беше прав. Вероятно всичко щеше да се сведе до безплатно зрелище за войниците.

Покатерих се на мястото си. Дъното на каньона вече не беше обсипано с искри. Долу цареше море от мрак и сиянието на лъкатушещите ивици не го разсейваше и за миг. Но се чуваше прекрасно, макар нищо да не се виждаше. Акустиката в планините е изключителна.

Коравия бе предприел своя ход. Само раздвижването на цялата му армия можеше да породи толкова много дрънчене на метал. Той и привържениците му също преливаха от самоувереност.

Нежнозелена лента светлина изплува нагоре в нощта, трепкайки леко, като панделка, понесена от вятъра. Избледняваше с издигането си, докато се пръсна като гаснещи в небесата искри.

Кой я беше изпратил? Чудех се. Коравия или Обесения? Добро ли предвещаваше или зло?

Беше подмолен двубой, почти невъзможен за проследяване. Като да наблюдаваш дуел между превъзхождащи те фехтувачи. Не можеш да видиш всичко, освен ако самият ти не си познавач. Гоблин и Едноокия се бяха хвърлили в атака като двама варвари с тежки мечове, образно казано.

Постепенно живописната аура угасна. Сигурно беше дело на Обесения. Откъсналите се светлинни ивици не ни причиняваха зло.

Шумът отдолу се приближаваше.

Къде беше Приносителя на бури? От известно време нямахме вести от нея, моментът изглеждаше идеален да се подари малко лошо време на Бунта.

Ловеца също като че ли бе зарязал работата си. През цялото време, докато бяхме на служба при Господарката, той не направи нищо наистина драматично. Дали владееше сили по-малки от репутацията, която му приписваха или пък ги пазеше за някакъв изключителен случай, който само той предвиждаше?

Нещо ново се случваше долу. Стените на каньона започнаха да сияят на ивици и петна, тъмно, тъмно червено, което едва се различаваше в началото. Цветът стана по-ярък. Чак когато ивиците започнаха да се топят и текат, забелязах, че по скалната стена се изкачва гореща вълна.

— Велики богове! — промърморих, смаян.

Ето подвиг, който оправдаваше очакванията ми за Покорените.

Камъните затрепериха и зареваха, когато стопените скали потекоха встрани, без да докоснат планинските склонове. Отдолу се разнесоха викове, безнадеждни писъци… хора, които смъртта застигаше, а те не можеха да я предотвратят или избегнат. Войниците на Коравия се варяха и печаха в каньона.

Те със сигурност бяха попаднали в казана на магьосниците, но въпреки това нещо ме тревожеше. Струваше ми се, че от армията на Коравия се разнасят твърде малко викове за огромната й численост.

На места скалите се нажежиха толкова, че пламнаха. От каньона блъвна яростен горещ облак. Вятърът виеше толкова силно, че заглушаваше трясъка от падащите камъни. Светлината се усили достатъчно да издаде бунтовните полкове, които се катереха по пътя.

Твърде малко са, помислих си… Самотна фигура на друг издаден ръб привлече вниманието ми. Един от Покорените, но трепетливата, мъждукаща светлина скриваше самоличността му. Кимаше, сякаш наблюдаваше усилията на врага.

Червенината, топенето, срутването и огънят се разпространиха, докато цялата панорама бе прорязана в червено и осеяна с бълбукащи локви.

Капка течност падна на бузата ми. Погледнах нагоре стреснат и втора тлъста капка цопна на носа ми.

Звездите бяха изчезнали. Порестите търбуси на дебели сиви облаци препускаха над нас — толкова ниско, че човек сякаш можеше да ги докосне — озарени ослепително от адския пейзаж под тях.

Коремите на облаците се разпориха над каньона. За малко не рухнах на колене, макар да бях на ръба на пороя. Навътре стихията беше разрушителна.

Пороят се стовари върху стопените скали. Ревът на парата беше оглушителен. Тя щурмува небесата във всички цветове на дъгата. Полъхът, който ме застигна, докато се обръщах да побягна, беше достатъчно горещ да зачерви цели ивици по кожата ми.

Бедните глупци от Бунта, помислих си. Сварени на пара като омари…

Нали бях разочарован, понеже не съм виждал кой знае какви забележителни номера на Покорените? Е, сега получих повече, отколкото ми се искаше. Трудно задържах вечерята в стомаха си, докато размишлявах върху ледената, зловеща пресметливост, вложена в планирането на този кошмар.

Страдах от една от онези кризи на гузна съвест, познати на всеки наемник й на малцина извън професията. Работата ми беше да разгромявам враговете на господаря. Обикновено, както мога. И небесата знаят, че Черният отряд е служил и на злодеи с черни като ада сърца, но имаше нещо грешно в онова, което се случваше там долу. Обръщайки поглед назад, струва ми се, всички го усетихме. Може би се пораждаше от зле разбраното чувство за солидарност с братята войници, които умират без възможност да се защитят.

Ние в братството имаме чувство за чест.

Грохотът на пороя и парата заглъхна. Върнах се отново на наблюдателницата си. С изключение на малки участъци, каньонът бе тъмен. Потърсих Покорения, когото бях видял преди. Беше изчезнал.

Над нас кометата изникна зад последните облаци, озарявайки нощта като лека подигравателна усмивка. Опашката й бе очевидно извита. Над назъбения хоризонт луната надникна предпазливо към измъчената земя.

От същата посока ревнаха рогове. Пискливите им гласове прескачаха ръба на паниката. После отстъпиха на приглушен от разстоянието тътен, който бързо се приближаваше. Звучеше като тежка битка с неясен изход. Хукнах към лазарета с убеждението, че скоро ще ми се отвори работа. Неизвестно защо не бях особено стреснат или разстроен.

Покрай мен куриери целенасочено се стрелкаха насам-натам. Капитана бе изградил усещането за ред и дисциплина у тези новаци.

Нещо прелетя над главата ми. Мъж, седнал върху тъмен квадрат, засенчи за миг лунната светлина, насочвайки се към суматохата. Ловеца на души на летящото си килимче.

Ярковиолетова черупка сияеше около него. Килимът му със силно клатушкане се плъзна двайсетина метра встрани. Светлината отслабна, сви се около него и изчезна, като остави петна пред очите ми. Вдигнах рамене и поех нагоре по хълма.

Първите пострадали вече ме очакваха. Бях доволен донякъде. Това доказваше ефикасността и здравия разум на хладните умове под пара. Капитана беше сътворил чудеса.

Дрънченето на отрядите, които напредваха, потвърди подозрението ми, че това не е просто случайна атака от хора, които рядко предизвикват мрака. (Нощта принадлежи на Господарката). Необяснимо, но ни бяха обградили.

— Точно навреме показваш грозната си муцуна! — изръмжа Едноокия. — Ела насам! Чака ни операция. Накарах ги да нагласят светлината.

Измих се и се заех с работа. Лечителите на Господарката се включиха и положиха героични усилия. За пръв път, откакто приехме договора, имах чувството, че съм полезен на ранените.

Но те продължаваха да прииждат. Глъчката се увеличаваше прогресивно. Скоро стана очевидно, че нападението на Бунта през каньона е било измамен ход. Цялата бавна драма изобщо не е била съществена.

Зората оцветяваше небето, когато вдигнах глава и открих, че дрипавият Ловец на души ме наблюдава. Приличаше на печен на бавен огън и беше покрит с нещо белезникаво, зеленикаво и гнусно. От него лъхаше мирис на дим.

— Започвай да товариш каруците, Знахар — каза с деловия си женски глас. — Капитана ти праща дузина помощници.

Всички транспортни средства, включително дошлите от юг, бяха спрени пред лазарета на открито. Погледнах нататък. Висок, слаб и криво врат силует гонеше конярите към впряговете.

— Губим битката, а? — поинтересувах се. — Хванаха ни неподготвени, нали?

Ловеца пренебрегна последната ми забележка.

— Постигнахме повечето от целите си. Остана само една неизпълнена задача — гласът, който бе избрал, беше дълбок, звучен, обработен глас на ритор. — Сражението може да тръгне и другояче. Рано е да предричаме. Капитана се оказа твърд залък за тази паплач. Но ако усетиш, че положението е неудържимо, подкарвай ранените.

Няколко каруци вече скърцаха към нас. Свих рамене, предадох нареждането и се посветих на следващия ранен, който се нуждаеше от грижите ми. Същевременно попитах Ловеца.

— Ако нещата са под контрол, не трябва ли да си там, да оказваш отпор на Бунта?

— Изпълнявам заръките на Господарката, Знахар. Целите ни са почти постигнати. Бавния и Молеца вече са мъртви. Боязливия е тежко ранен. Променливия изпълни своята част от коварния план. Малко остана докато лишим Бунта и от последните му генерали.

Обърках се. Противоречиви мисли търсеха път към езика ми и се трупаха една върху друга.

— Но защо не опитаме да ги разбием тук? — избъбрих, но не се сдържах да изтърся: — Тази нощна акция се отрази зле на Кръга. Първо Грапата, после Шепота. Сега Бавния и Молеца.

— Но остават Боязливия и Коравия. Да. Те ни побеждават отново и отново, но всеки път силата им се изцежда…

Той погледна в подножието на хълма. Малка групичка вървеше към нас. Гарвана я предвождаше. Ловеца се обърна към превозните средства. Обесения беше спрял да ръкомаха, застинал в странна поза: човек, заслушан в нещо недоловимо. Внезапно Ловеца на души продължи:

— Шепота е пробила стените на Скрежоград. Нощната сянка е сключил споразумение с предателските Говорещи камъни в Долината на страха и приближава предградията на Влъсканград. Безликия е в Долината, напредва към Житенград. Казват, че Пакета се самоубил снощи в Адеград, за да не бъде заловен от Костотрошача. Нещата не стоят толкова зле, колкото изглеждат на пръв поглед, Знахар!

Да бе, как ли пък не, помислих си. Това е на изток. А ние сме тук. Не можех да се вълнувам от победи на четвърт свят разстояние. Тук ни мачкаха и ако Бунтът пробиеше към Чар, събитията на изток ставаха маловажни.

Гарвана спря хората си и се приближи към мен сам.

— Какво да правим?

Предположих, че Капитана ги е пратил. Значи със сигурност бе наредил отстъпление. Не би играл игрички заради Ловеца.

— Товарете в каруците онези, чиито рани са превързани… — впряговете се подреждаха в стегната колона. Прати с всяка каруца около дузина от способните да ходят. Ние с Едноокия и останалите ще продължим да режем и да шием. Какво има?

В очите му блестяха искрици. Това не ми хареса. Погледна към Ловеца на души. Аз също.

— Не съм му казал още — заяви господарят ни.

— Какво да ми каже?

От тона и гласа, които използва, бях убеден, че новината няма да ми хареса. Около двамата се носеше мирис на притеснение, лъхаше на лоши вести.

Гарвана се усмихна. Усмивката по-скоро приличаше на зловеща посмъртна гримаса.

— Двамата пак сме призовани, Знахар!

— Какво?! Хайде де! Не отново!

Още ме побиваха тръпки при мисълта за стореното с Хромия и Шепота.

— Имате опит — заяви Ловеца.

Продължих да клатя глава. Гарвана изръмжа:

— Аз трябва да ида, ти също, Знахар! Освен Това ще пожелаеш да запишеш в Аналите как си извадил от строя повече членове на Кръга от всеки Покорен, нали?

— Глупости! Аз какво съм — ловец на глави ли? Не! Аз съм лечител. Аналите и битките са между другото.

— И това е човекът, когото Капитана трябваше да извлича насила от битката, докато пресичахме Ветровития окръг… — сподели Гарвана с Ловеца.

Очите му бяха присвити, бузите — хлътнали. И на него не му се тръгваше. Прикриваше нежеланието си, като се подиграваше с мен.

— Нямаш избор, Знахар — заяви Ловеца на души с детско гласче. — Господарката те избра! — опита се да смекчи разочарованието ми, като добави: — Тя награждава добре онези, които й служат. А ти направо си я пленил!

Проклех предишния си романтизъм. Този Знахар, пристигнал на север с дълбоко преклонение пред загадъчната Господарка, бе съвсем различен човек. Юноша, изпълнен с глупавите копнежи на младостта — да, да. Понякога се налага да лъжеш сам себе си, за да продължиш напред.

— Този път няма да сме сами, Знахар — каза ми Ловеца. — Ще ни помагат Обесения, Променливия и Приносителя на бури.

— Цяла банда е нужна, за да смаже един бандит, а? — отбелязах кисело.

Той не захапа стръвта. Никога не го прави.

— Килимът е ей-там. Събери си оръжията и ела при мен… — и закрачи встрани.

Излях гнева си върху помощниците си, което не беше честно. Накрая, когато Едноокия бе готов да избухне, Гарвана отбеляза:

— Не се дръж като задник, Знахар! Трябва да свършим работата, тогава да действаме.

Е, извиних се на всички и тръгнах надолу към Ловеца на души.

— Качвайте се! — каза той и ни посочи местата — същите като преди. Когато с Гарвана се настанихме, Ловеца ни подаде навито въже. — Вържете се здраво! Полетът ще е опасен. Не искам да паднете. И дръжте ножовете си в готовност, за да срежете въжетата, щом кацнем!

Сърцето ми прескочи. Честно казано, бях възбуден от предстоящия полет. Миговете от предишното ми издигане в небесата ме преследваха с тяхната прелест и радост. Има едно славно усещане за свобода, когато летиш със студения вятър и орлите.

Ловеца върза дори себе си. Лош знак.

— Готови ли сте?

И без да дочака отговора ни, той замърмори. Килимът се люшна леко и литна нагоре — плавно като лист, понесен от вятъра.

Издигнахме се над върховете на дърветата. Рамката се впиваше в кръста ми. Стомахът ми се бунтуваше. Въздухът бушуваше около мен. Шапката ми отлетя. Посегнах да я хвана. Не успях. Килимът се наклони зловещо. Хванах се, че съм се втренчил в земята, която светкавично се отдалечаваше. Гарвана понечи да ме задържи. Ако не бяхме вързани, и двамата щяхме да се катурнем през рамката.

Носехме се над каньони, които отгоре приличаха на лабиринт, строен от луд. Пълчищата на Бунта пък напомняха армия от маршируващи мравки.

Погледнах небето, което от нашата гледна точка беше истинско чудо. Не се виждаха орли с разперени криле. Само лешояди. Ловеца стрелна килима през едно ято и ги разпръсна.

Друг килим се издигна, мина близо до нашия и се понесе настрани, докато се превърна в далечна искрица. На него бяха натоварени Обесения и двама тежковъоръжени имперски войници.

— Къде е Приносителя на бури? — попитах.

Ловеца протегна ръка. Присвил очи, успях да различа една точица сред синия фон над пустинята.

Реехме се, докато не започнах да се питам дали изобщо ще се случи нещо. Наблюдението на напредването на Бунта бързо спря да ме забавлява. Имаха твърде голяма преднина.

— Пригответе се! — подвикна Ловеца през рамо.

Стиснах въжетата в очакване разтърсващо до кости преживяване.

— Сега!

Дъното под мен пропадна. И продължи. Надолу, надолу, все по-надолу. Въздухът свистеше. Земята се въртеше и гънеше, и се устремяваше нагоре. Далечните искрици, които представляваха Приносителя на бури и Обесения, ни последваха. Различаваха се по-лесно, докато се събирахме от три посоки.

Профучахме покрай височината, където братята ни се опитваха да задържат прилива на Бунта. Продължихме надолу, пикирайки. Люлеехме се, въртяхме се и се стрелкахме насам-натам, за да избегнем сблъсъка с дълбоко ерозиралите пясъчници. Ако Исках, можех да докосна някои кули — толкова близо до тях прелитахме.

Пред нас се появи малка полянка. Килимът рязко намали скоростта и спря над нея.

— Той е там — прошепна Ловеца.

Плъзнахме се няколко стъпки напред и увиснахме във въздуха, прикрити зад една колона от пясъчник.

Зелената морава бе изровена от преминаването на коне и хора. Дузина каруци с впрягове стояха тук. Ловеца изруга под нос.

Една сянка излетя зад каменните, остриета вляво от нас блесна гръмотевица разтърси каньона. Във въздуха се разхвърчаха чимове. Хората се разпищяха, пръснаха се, бързаха да се въоръжат.

Още една сянка се появи от другата страна. Не знам какво направи Обесения, но Бунтовниците впиха нокти в гърлата си, докато се мъчеха да си поемат въздух.

Едър мъж се отърси от магията и закуца към огромен черен жребец, вързан в долния край на поляната. Ловеца бързо спусна килима. Рамката се удари в земята.

— Скачайте! — изръмжа той и измъкна меча си.

С Гарвана скочихме на твърда земя и последвахме Ловеца. Краката ни бяха омекнали. Покорения връхлетя върху задушаващите се животни и хора и се развилия сред тях, а острието на оръжието му почервеня от кръв. И ние дадохме своя принос в клането, надявам се, само че с по-малък ентусиазъм.

— Какво, по дяволите, правите тук? — изрева Ловеца на жертвите си — Той трябваше да е сам!

Другите килими се върнаха и кацнаха близо до бягащия мъж. Покорените и техните помощници го преследваха с несигурни крачки. Той се метна на гърба на коня и отряза въжето с майсторски удар. Зинах. Не бях очаквал Коравия да е толкова зловещ. На вид беше точно толкова грозен, колкото видението, което се бе появило по време на двубоя между двамата ни магьосници.

Ловеца заколи и последния бунтовнически коняр.

— Хайде! — озъби се той.

Хукнахме след него, когато се втурна към Коравия. Чудех се защо нямам достатъчно здрав разум да си стоя в тила.

Бунтовният генерал бе прекратил бягството си. Нападна един от имперските войници, който бе изпреварил останалите, разсмя се гръмогласно и после изви нещо неразбираемо. Въздухът изпука от силата на магията. Виолетова светлина блесна около тримата Покорени. Беше по-ярка, отколкото когато бе хванала Ловеца насред полет. Закова ги на място. Магията беше с невероятна мощ. Обезвреди ги напълно. Коравия насочи вниманието си към нас.

Вторият имперски войник го настигна. Огромният меч на Бунтовника се стовари и проби гарда му. Коравия смушка коня си и животното колебливо прескочи падналия, Бунтовникът погледна към Покорените и изруга. После замахна с меча си.

Жребецът не се втурна в галоп. Коравия потупа силно врата му, после изрева. Ръката му не се отлепи от гривата. Бесният му вик прерасна в отчаян писък. Той завъртя меча към животното, не успя да го нарани и запрати оръжието към Покорените. Виолетовата светлина, която ги обграждаше, започна да отслабва. Гарвана беше на две крачки от Коравия, аз — още три по-назад. Хората на Приносителя на бури също приближаваха от другата страна.

Гарвана замахна — силен, насочен нагоре удар: Върхът на меча му закачи корема на Коравия — и отскочи. Плетена ризница? Големият юмрук на Коравия се стовари в слепоочието на нападателя. Гарвана се олюля крачка назад и рухна на земята.

Несъзнателно промених целта и мушнах ръката на Коравия. И двамата изревахме, когато металът удари в костта. Плисна Кръв.

Прескочих Гарвана, спрях, обърнах се. Войниците на Приносителя на бури нападаха Коравия. Устата му зееше. Ужасеното му лице се изкриви, докато се съсредоточаваше да преодолее болката и да събере силите си, за да се спаси. Покорените още бяха извън играта. Той трябваше да се бие с трима обикновени хора. Разбира се, обмислих всичко по-късно.

Виждах само жребеца на Коравия. Животното се топеше… Не, не се топеше. Променяше се.

Изкисках се. Великият бунтовнически генерал бе яхнал Видоменителя.

Кикотът ми се превърна в истеричен смях.

Пристъпът на веселие ми отне възможността да участвам в убийството на генерала. Двамата войници на Приносителя на бури накълцаха Коравия на парченца, докато Променливия сковаваше движенията му. Преди да възвърна самообладанието си, той беше мъртво месо.

Обесения също пропусна сражението. Беше зает да мре — огромното острие, което Коравия бе метнал, стърчеше от черепа му. Ловеца на души и Приносителя на бури тръгнаха към него.

Променливия завърши преобразяването си. Грамадна, мазна, смрадлива и тлъста, гола твар се изправи на задните си крака. Изрита останките на Коравия и се разпищя от възторг, сякаш смъртоносният му номер бе най-забавната шега на века.

После видя Обесения. Тръпки разтресоха тлъстините му. Той забърза към Покорените, а от устните му се ронеха несвързани слова.

Обесения се опитваше да измъкне меча от черепа си. Безуспешно се мъчеше да каже нещо. Приносителя на бури и Ловеца на души не се притекоха на помощ.

Зяпах Приносителя на бури. Толкова дребно създание беше тя! Коленичих да проверя пулса на Гарвана. Беше не по-едра от дете. Как е възможно такава ужасяваща мощ да се крие в толкова малка обвивка?

Променливия крачеше към групичката. Гневът гърчеше мускулите под тлъстините на увисналите му рамене. Спря с лице към Ловеца и Приносителя на бури и се напрегна. Мълчеше, но сякаш съдбата на Обесения бе предрешена. Той искаше да помогне. Останалите — не.

Странно. Променливия е партия с Ловеца. Откъде този внезапен конфликт? Защо поемат риска да предизвикат мъстта на Господарката? Тя нямаше да е доволна, ако Обесения загине.

Когато докоснах гърлото на Гарвана, пулсът му бе слаб, но постепенно се усили. Дишането му стана по-леко.

Войниците на Приносителя на бури спряха до Покорените и се втренчиха в масивния гръб на Променливия. Ловеца се спогледа с Приносителя на бури, която кимна. Ловеца на души се завъртя вихрено, прорезите в шлема му сияеха в огненочервено. И внезапно той изчезна. На мястото му се появи тъмен облак, висок около три метра и дълъг над пет — черен като вътрешността на чувал за въглища, по-плътен и от най-гъстата мъгла. Облакът нападна по-мълниеносно от пепелянка. Разнесе се изненадано мишо цвъртене, после зловещ вик. Настъпи тишина. След всичките ревове и трясъци, ми се стори смъртоносно злокобна.

Разтърсих силно Гарвана, Той не реагира.

Променливия и Приносителя на бури стояха до Обесения, втренчени в мен. Исках да пищя, да бягам, да се заровя в земята, за да се скрия. Бях магьосник, способен да чета мислите им. Доста научих. Скова ме ужас.

Черният облак изчезна толкова бързо, колкото се беше появил. Ловеца на души се озова между войниците. И двамата рухнаха с бавното достолепие на изсъхнали стари борове.

Разтърсих пак Гарвана. Той простена. Очите му се отвориха. Зениците му бяха разширени. Мозъчно сътресение. Проклятие!

Ловеца се спогледа с партньорите си по престъпление. После — бавно — се извърна към мен.

Тримата Покорени ме обградиха. Зад тях Обесения продължаваше да умира. Не вдигаше много шум. Или поне аз не го чувах. Изправих се, коленете ми се подгъваха, и се обърнах да посрещна съдбата си.

Не бива да завърши така, помислих си, Не е правилно.

И тримата спряха. Не откъсваха очи от нас. Издържах погледа им. Не можех да сторя нищо друго.

Неустрашимият Знахар! Събра смелост да погледне смъртта в очите.

— Не си видял нищо, нали? — попита тихо Ловеца.

По гърба ми препускаха ледени гущери. Говореше с гласа на един от мъртвите войници, посякъл Коравия. Поклатих глава.

— Беше прекалено зает в битката с Коравия, след което се зае с Гарвана, нали?

Кимнах вяло. Краката ми се бяха желирали. Иначе щях да избягам. Колкото и глупаво да звучи. Ловеца допълни с жест:

— Качи Гарвана на килима на Приносителя!

С подкани, шепот и закани накарах Гарвана да върви. Нямаше ни най-малка представа къде се намира или какво прави. Но позволи да го направлявам.

Притеснявах се. Не виждах видими наранявания, но поведението му не беше нормално.

— Закарай го право в лазарета! — наредих категорично.

Не успях да погледна Приносителя на бури в очите, нито постигнах ефекта, към който се стремях. Думите ми прозвучаха като молба.

Ловеца ме повика на своя килим. Подчиних се с въодушевлението на прасе, тръгнало към кланицата. Той вероятно имаше нещо наум. Падане от килима му беше изпитано лекарство против всички съмнения, които изпитваше към способностите ми да пазя тайна. Той ме последва, метна окървавения си меч на килима и се настани удобно. Килимът се издигна нагоре и се понесе към величествения склон на Стълбата. Погледнах за последен път към неподвижните тела на поляната, задавен от смътно чувство за срам. Не беше правилно… И все пак, какво можех да направя?

Нещо златисто, досущ като бледо хало в среднощно небе, трепна в сянката, хвърлена от един от пясъчниците.

Сърцето ми замря.

Капитана беше вкарал обезглавения и все по-деморализиран бунт в капан. Започна безмилостно клане. Само численото превъзходство на врага и изтощението попречиха Черния отряд да превземе планината. Не помогна и самодоволството на Покорените. Един свеж батальон, едно магическо нападение и победата щеше да е наша.

Качих Гарвана на последната каруца, която потегляше на юг и се погрижих за него в движение. Той се държеше необичайно и дистанцирано с дни. Грижите за Глезанка паднаха на мой гръб. Детето бе прекрасен лек срещу депресията на поредното отстъпление.

Може би тя възнаграждаваше по този начин щедростта на Гарвана?

— Това е последното ни отстъпление — обеща Капитана.

Не го нарече „бягство“, но нямаше и силата да го определя като „настъпление назад“, „ретроградна акция“ или друг подобен евфемизъм. Не спомена факта, че евентуалното последващо отстъпление щеше да е след края на войната. Падането на Чар би означавало срутване на империята на Господарката. И по всяка вероятност унищожение на тези Анали и край на историята и на Отряда.

Почивай в мир, последно братство на бойците! Ти беше моят дом и семейство.

Дочухме новини, които ни бяха подминали при Стълбата на плача. Вести за други бунтовнически армии, напредващи от север по пътища, които се намираха западно от нашата линия на отстъпление. Списъкът с изгубените градове беше дълъг и обезсърчаващ дори като се има предвид, че сигурно съдържаше преувеличения. Победените войници винаги надценяват силата на врага си. Това утешава егото им, което се е усъмнило в собствената им некадърност.

Вървях с Брестака по полегат, дълъг южен склон към плодородните земи на Чар.

— Защо в някой момент, когато няма Покорени наблизо, не пошушнеш на Капитана, че може да е разумно, ако започне да разделя Черния отряд от Ловеца на души… — предложих.

Той ме погледна странно. Старите ми другари често постъпваха така напоследък. От падането на Коравия бях в странно настроение, кисел и неразговорчив. Не че и в най-добрите си времена съм бил душата на компанията. Напрежението съкрушаваше духа ми. Пренебрегвах обичайния си душеприказчик — Аналите — от страх, че Ловеца по някакъв начин ще надуши какво съм написал.

— Мисля, че ще е по-добре, ако не ни идентифицират изцяло с него — добавих.

— Какво точно се случи там?

Дотогава всички вече знаеха основната история. Коравия заклан. Обесения паднал. Ние с Гарвана бяхме единствените измъкнали се оттам живи войници. Всички страдаха от неутолима жажда за подробности.

— Не мога да ти кажа. Но ти им предай. Когато наблизо няма Покорени.

Брестака събра две и две и стигна до заключение, което не беше далеч от истината.

— Добре, Знахар. Ще го направя. Внимавай!

О, щях да внимавам… Ако Съдбата ми позволи!

Това беше денят, в който получихме новини за новите победи на изток. Бунтовните редути падаха със скоростта, с която успяваха да се придвижат армиите на Господарката.

Това беше и денят, когато научихме, че и четирите северни и западни бунтовнически армии са спрели за почивка, нови попълнения и подготовка за нападението над Чар. Вече никой не стоеше между тях и Кулата. Тъй де, освен Черния отряд и сбирщината ни победени мъже.

Великата комета е в небесата, този зъл вестител на всички велики промени на съдбата.

Краят наближава.

Все още отстъпваме към мястото на последната ни среща със съдбата.

Трябва да запиша и едно последно допълнение към разказа за срещата ни с Коравия. Случи се на три дни път северно от Кулата. Яви ми се още един сън като първия, който получих в подножието на стълбите. Същото златисто видение, което може изобщо да не беше видение, ми обеща:

— Верните ми не бива да се боят!

И отново зърнах за миг това спиращо сърцето лице. След това то изчезна и страхът се завърна, и то със същата сила.

Дните минаваха. Километри оставаха зад гърба ни. А голямата грозна постройка на Кулата надвисваше над хоризонта. И кометата сияеше все по-ярко в нощното небе.