6. Господарката

По земята постепенно плъзнаха сребристозелени оттенъци. Зората разпиля пурпурни пера над оградения град. Златни проблясъци осейваха кулите му там, където слънчевите лъчи галеха росата. Мъглите започнаха да се разнасят към низините. Тромпети обявиха сутрешната смяна.

Лейтенанта засенчи очи с длан и се намръщи. Изсумтя отвратено и погледна Едноокия. Когато дребното чернокожо човече кимна, той подметна през рамо.

— Време е, Гоблин!

Нашите се размърдаха в гората. Гоблин коленичи до мен и надникна към обработваемите земи. Той и четирима други бяха облечени като бедни гражданки с омотани в шалове глави. Носеха глинени грънци, закачени на дървени кобилици, а оръжията им бяха скрити под дрехите.

— Тръгвай! Портите са отворени! — нареди Лейтенанта.

Те поеха напред, покрай края на гората, надолу.

— Проклятие, харесва ми пак да се занимавам с това! — отбелязах.

Лейтенанта се ухили. Усмихваше се рядко, откакто напуснахме Берил.

Под нас петимата предрешени се промъкваха през сенките към извора до пътя към града. Няколко жени вече бяха поели да налеят вода.

Не очаквахме да срещнем проблеми при вмъкването през портите. Градът беше пълен с непознати, бежанци и бунтовни примъкни лагерници. Гарнизонът бе малък и слаб. Бунтът нямаше основания да предполага, че Господарката ще нанесе удар толкова далеч от Чар. Градчето беше незначително за голямата битка.

Само че тук пребиваваха двама от Осемнайсетте, запознати със стратегиите на Бунтовниците.

Вече три дни се криехме в горите и наблюдавахме. Перото и Пътешественика, наскоро издигнати до членове на Кръга, празнуваха тук медения си месец, преди да потеглят на юг, за да се присъединят към атаките в Чар.

Три дни. Три дни без огън през ледените нощи, на сухоежбина. Три дни мизерия. Но от години не бяхме чувствали духа си тъй приповдигнат.

— Мисля, че нарочно отлагаме — предположих.

Лейтенанта махна с ръка. Неколцина се помъкнаха след маскираните. Едноокия отбеляза възбудено:

— Който и да го е измислил, знае какво прави!

Всички бяхме приятно развълнувани. Имахме възможност да правим онова, което ни се отдава най-добре. Петдесет дни бяхме извършвали с тежка черна работа, подготвяйки Чар за нападението на Бунтовниците и петдесет нощи бяхме агонизирали в очакване на предстоящата битка.

Още петима се плъзнаха надолу по хълма.

— Задават се няколко жени — обади се Едноокия.

Напрежението се покачваше. Жените се упътиха към потока. Щяха да прииждат цял ден, освен ако не се намесехме. Зад градските стени нямаше водоизточник.

Стомахът ме стегна. Нашите вървяха нагоре по хълма.

— Пригответе се! — нареди Лейтенанта.

— Малко гимнастика — посъветвах го.

Упражненията помагат за разпръскване на нервната енергия. Няма значение колко дълго си войник. Страхът винаги те залива, когато наближава битка. Едноокия влиза във всяка с убеждението, че съдбините са отбелязали името му в списъка си.

Предрешените размениха фалцетни поздрави с жените от града. Минаха през портите необезпокоявани. Пазачът беше самотен опълченец — обущар, зает да набива месингови гвоздеи в тока на ботуш. Алебардата му лежеше захвърлена чак на шест стъпки от него.

Гоблин се повъртя малко отвън. Плесна с ръце над главата си. Над нивите отекна звънко щрак. Разпери ръце встрани до раменете. Между вдигнатите му нагоре длани засия дъга.

— Винаги трябва да се престарае — изръмжа Едноокия.

Гоблин изтанцува джига.

Патрулът се понесе напред. Жените при потока се разпиляха с писъци. Вълци, които скачат в стадото, помислих си. Тичахме с все сили. Раницата ме удряше в бъбреците. След триста метра се препънах в лъка си. По-младите започнаха да ме изпреварват.

Стигнах до портите, неспособен да пребия и баба си. За Мой късмет, бабите се бяха разбягали. Нашите се пръснаха из града. Не срещнаха съпротива.

Според плана трябваше да завардим Перото и Пътешественика в малката цитадела. И тя не беше отбранявана по-добре. С Лейтенанта последвахме тримата магьосници вътре.

Отпор срещнахме чак на последния етаж. Там, вярвате или не, ново венчаните още спяха като бебета. Едноокия отблъсна встрани пазачите им с ужасяваща илюзия. Гоблин и Мълчаливия разбиха вратата на любовното гнезденце.

Нахлухме в стаята. Дори сънени, озадачени и изплашени, те се биха добре. Успяха дори да насинят неколцина от нашите, преди да съумеем да им вържем ръцете и да напъхаме парцали в устите им.

Лейтенанта им каза:

— Заповедта беше да ви заловим живи. Това не означава, че не бива да ви нараняваме. Вървете тихо, правете каквото ви се казва и всичко ще е наред…

Почти очаквах да изсумти, да засуче краищата на мустака си и да подчертае словата си със злобен смях. Той се забавляваше, приемайки злодейската роля, която Бунтовниците настояваха да изпълняваме.

Перото и Пътешественика се постараха да ни създадат възможно най-много неприятности. Знаеха, че Господарката не ни изпраща да ги заведем при нея, за да пият чай.

Бяхме на половината път до приятелската територия. Лежахме по корем на върха на един хълм и оглеждахме вражески лагер.

— Голям е — казах. — Двайсет и пет, трийсет хиляди души…

Беше един от шестте подобни лагера по дъгата на север и запад от Чар.

— Ако седят с пръст в носа още известно време, ще имат проблеми — отбеляза Лейтенанта.

Бунтовниците трябваше да атакуват незабавно след Стълбата на плача. Но загубата на Коравия, Боязливия, Молеца и Бавния накара по-нисшите капитани да се съревновават за върховното командване.

Офанзивата на Бунта беше спряна. Господарката бе възстановила позициите си. Сега нейните въоръжени отряди преследваха фуражирите9 на Бунта, изтребваха поддръжниците им, грабеха и разрушаваха всичко, което врагът би могъл да използва. Въпреки многократното им числено превъзходство, съпротивата на бунта се превръщаше в защита. Всеки ден в лагера подрязваше психологическото им окриление.

Преди два месеца моралът ни се влачеше по-ниско и от змийски задник. Сега беше възроден отново. Ако успеехме да го възстановим напълно, сигурно щяхме да литнем. Нашата победа щеше да порази бунтовническото движение.

Ако си възвърнем бойния дух.

Лежахме неподвижни на стръмния, прояден от времето варовик и опадалите листа. Потокът под нас оплакваше нашата съдба. Спотайвахме се в сенките на оголените дървета. Елементарните заклинания на Едноокия и събратята му ни прикриваха допълнително. Миризмата на страх и конска пот дразнеше ноздрите ми. От пътя над нас се разнасяха гласовете на кавалеристите на Бунта. Не разбирах езика им. Обаче се караха.

Пътят ни се беше сторил безопасен, както бе осеян с покров от листа и клонки. Умората бе притъпила бдителността ни. Решихме да тръгнем по него. След първия завой се озовахме срещу патрул на Бунта от другата страна на затворената долина, сред която течеше потока под нас.

Те проклинаха изчезването ни. Неколцина слязоха от седлата й отидоха да пикаят на склона…

Перото започна да се мята.

Проклятие! Крещях наум. Проклятие! Проклятие! Знаех си!

Бунтовниците се завайкаха и се подредиха на края на пътя. Ударих жената по слепоочието. Гоблин я тресна от другата страна. Бързомислещият Мълчалив изтъка мрежи на заклинание с гъвкавите си като пипала пръсти, които танцуваха плътно пред гърдите му.

Един шубрак се разклати. Дебел стар язовец изприпка по брега, прецапа потока, и изчезна в гъстата трева отвъд.

Бунтовниците започнаха да го замерват с камъни, като проклинаха. Броните им дрънчаха като изтървани грънци. Войниците се разходиха наоколо. Обсъждаха, че сигурно сме наблизо.

Не бихме могли да се отдалечим много пеша. Логиката заплашваше да развали и най-старателните усилия на магьосниците ни.

Обзе ме онзи страх, който кара краката ти да омекват, ръцете да се разтреперват и червата да се изпразват. Усилваше се все повече, нахлувайки през тесни цепнатини в бронята на душата ми. Суеверността ми подсказваше, че шансовете ни намаляват.

Толкова по въпроса за предишната освежителна вълна на добро настроение… Безпричинният страх издаваше що за илюзия е било. Под неговата патина се криеше победеният дух, който носех със себе си от Стълбата на плача. Войната ми беше свършена и изгубена.

Исках само да избягам.

Пътешественика също даде признаци за раздвижване. Погледът ми го изпепели. Той се укроти.

Лек ветрец подгони окапалите листа. Потта по тялото ми застина. Страхът ми се уталожи донякъде.

Патрулът отново се метна на седлата. Все още ядосани, те поеха нататък. Гледах как изчезват зад завоя, зад който пътят кривваше на изток през каньона. Над бляскавите си стоманени ризници носеха пурпурни туники. Шлемовете и оръжията им бяха с отлично качество. Бунтът бързо се замогваше. А бяха започнали като сган, въоръжена с вили.

— Можехме да ги победим — обади се един от нашите.

— Глупак! — отряза го Лейтенанта. — Сега те не знаят със сигурност кого са видели. Ако се сбием, ще научат!

Не беше необходимо Бунтът да се реди на опашка за главите ни, при това толкова близо до дома. Тук нямаше място за маневриране.

Човекът, който заговори, беше от новобранците, присъединели се към нас по време на дългото отстъпление.

— Братко, ако искаш да останеш с нас, запомни едно. Биеш се, когато нямаш друг възможен изход. Че току-виж някой от нас пострада, нали не си забравил за тази възможност?

Той изсумтя.

— Вече не се виждат — додаде Лейтенанта. — Да тръгваме!

И сам последва заповедта си, като се насочи към обраслите хълмове отвъд поляната.

Простенах. Още един преход през диви местности!

— Страхотно бързо се справи! — похвалих Мълчаливия.

Той прие похвалата ми със свиване на рамене. Не отговори. Както винаги. Зад нас се разнесе вик.

— Връщат се!

Разпръснахме се на склона на тревист хълм. Кулата се извисяваше на южния хоризонт. Този базалтов куб правеше впечатление дори от двайсетина километра разстояние. Изглеждаше внушителен. Зловещата му слава предполагаше да го обкръжава прокълната пустиня или поне земя, скована от вечна зима. Вместо това областта Чар представляваше просторно зелено пасище, накъсано от полегати хълмове, чиито южни склонове бяха осеяни с малки ферми. Дървета следваха дълбоките, бавни потоци, които се виеха между тях.

Близо до Кулата земите губеха пасторалния си вид, но в никакъв случай не отразяваха зловещия мрак, който бунтовническите оратори приписваха на твърдината на Господарката. Нямаше сяра и ялови земи, оголени долини. Нямаше странни, зли създания, които да се бият над разпилени човешки кости. Нямаше вечно увиснали в небесата гърмящи буреносни облаци.

— Не се забелязват патрули — констатира Лейтенанта. — Знахар, Едноок, действайте!

Опънах лъка. Гоблин донесе трите предварително приготвени стрели. На върха на всяка беше закрепена мъжествено синя топка. Едноокия посипа едната със сив прах и ми я подаде. Прицелих се в слънцето и я пуснах.

Син пламък, твърде ярък за гледане, проблесна и потъна в долината под нас. Последва го втори, трети. Огнените топки се понесоха в спретната редица, която сякаш се рееше, а не падаше.

— Сега ще чакаме — изписука Гоблин и се метна по гръб във високата трева.

— И ще се надяваме приятелите да ни стигнат първи! — додадох кисело.

Всеки Бунтовник наблизо със сигурност щеше да проучи сигнала. Но ни се налагаше да повикаме помощ. Не можехме да проникнем незабелязано през вражеския кордон.

— Лягайте! — нареди Лейтенанта. Тревата беше достатъчно висока да скрие легнал човек. — Трети отряд, поеми наблюдението!

Хората от Трети възразиха и твърдяха, че е ред на друг отряд. Но заеха позиции въпреки вялите си, неизбежни оплаквания. Настроението им беше весело. Нали се отървахме от онези глупаци горе, в хълмовете? Какво можеше да ни спре днес?

Използвах раницата си вместо възглавница и се загледах в спретнатите легиони от възвишаващи се планини, които се носеха над мен. Беше великолепен, свеж, почти пролетен ден.

Погледът ми отскочи към Кулата. Настроението ми се помрачи. Скоро пак щяхме да влезем в бой. Залавянето на Перото и Пътешественика щеше да подтикне Бунта към действие. Двамата знаеха сума тайни за издаване. Няма начин да премълчиш или излъжеш, когато Господарката се заеме с разпита.

Чух припукване, обърнах глава и раздвоен змийски език почти докосна носа ми. Понечих да изкрещя — и разпознах тази глуповата усмивка, цъфнала на човешката физиономия на змията.

Едноокия. Миниатюра на грозната му муцуна с две очи и без плоската шапка. Змията се изкикоти, смигна ми и пропълзя по гърдите ми.

— Хайде пак започват! — промърморих и седнах да гледам.

Последва внезапно, яростно шумолене в тревата. Малко по-нататък Гоблин подаде глава с лукава усмивка. Животни с размера на плъхове претичаха покрай мен, помъкнали парчета от змията между окървавените си, остри като игли зъбки. Ръкотворни мангусти, предположих.

Гоблин отново беше унижил Едноокия. Черният магьосник нададе вой й скочи на крака. От устата му изригнаха проклятия. Шапката му се завъртя. От ноздрите му бликна дим. Зина и блъвна огън.

Гоблин се напери като канибал, който очаква да сервират любимия му специалитет. Описваше кръгове с показалците си. Простени от бледооранжево сияние проблеснаха във въздуха и полетяха към Едноокия. Кацнаха около дребния чернокож. Гоблин изврещя като тюлен. Пръстените се стегнаха.

Черното джудже издаваше странни звуци и обезсилваше пръстените. С две ръце запрати нещо. Кафяви топки се понесоха към Гоблин. Те експлодираха, бълвайки облаци пеперуди, които нападнаха очите на противника му. Той отскочи назад, хукна през тревата като мишка, бягаща от бухал, и отвърна с контразаклинание.

Цветя изригнаха във въздуха. Всеки цвят имаше уста. Всяка уста размахваше бивни като на морж. Цветята късаха крилцата на пеперудите с бивните си, после старателно сдъвкваха телцата им. Гоблин се преви от смях.

Едноокия блъвна буквално картечен огън. От устните му се проточи небесносиня лента. Сребристобели букви оповестяваха мнението му за Гоблин.

— Я престанете! — изрева Лейтенанта заплашително. Не ни трябва допълнително внимание!

— Твърде късно, Лейтенант — отвърна някой — Я погледнете!

Към нас напредваха войници в червена униформа и с бяла роза, бродирана на туниките. Свихме се в тревата като съсели в дупките си.

Над склона на хълма се надигна ропот. Повечето от момчетата заплашваха Едноокия с нечовешки мъчения. Малцинството включваше и Гоблин, заради участието му в предателските фойерверки.

Засвириха тромпети. Бунтовниците се разпръснаха за нападение над хълма ни.

Въздухът стенеше от напрежение. Над склона се понесе сянка, която се гънеше над развълнуваната трева.

— Покорен — промърморих и се надигнах, колкото да, мерна летящото килимче, което се спускаше към долината. — Ловеца на души?

Не бях съвсем сигурен. От това разстояние можеше да е всеки от Покорените.

Килимчето се гмурна сред масиран обстрел. Обви го лимонена мъгла, повлече се след него и за миг ми напомни кометата, увиснала над света. Лимонената омара се пръсна на нишкоподобни парцали. Порив на вятъра пое няколко от тях и ги понесе към нас.

Вдигнах очи. Кометата висеше на хоризонта като призрак на Божия ятаган. От толкова време беше в небесата, че вече не я забелязвахме. Почудих се дали и Бунтовниците са свикнали с нея до такава степен. Това беше едно от най-големите знамения за предстоящата им победа.

Запищяха хора. Килимчето бе прелетяло над редиците на Бунта и сега се рееше надолу по вятъра извън обсега на стрелите им. Оцветената в жълто-зеленикаво мъгла се разсея и едва се забелязваше. Писъците надаваха мъже, пострадали от досега с нея. Там, където се допираше до кожата, зейваха зловещи зелени рани.

Няколко нишки като че ли ни приближаваха. Лейтенанта ги видя.

— Да се махаме, приятели. За всеки случай! — и посочи посоката.

Нишките трябваше да полетят настрани, за да ни настигнат.

Преместихме се на около триста стъпки. Нишките се гънеха и трепереха от вятъра, но идваха към нас. Нас преследваха. Покорения гледаше напрегнато, без да обръща внимание на Бунтовниците.

— Това копеле иска да ни убие! — избухнах.

От ужас краката ми се подгъваха. Защо някой от Покорените иска да станем жертва на инцидент?

Ако беше Ловеца. Но Ловеца е наш господар. Наш началник. Носехме значката му. Той не би…

Килимчето се раздвижи толкова внезапно, че ездачът му едва не падна. Стрелна се към най-близката гора и изчезна. Нишките изгубиха жизнеността си, понесоха се надолу и изчезнаха в тревата.

— Какво? По дяволите!

— Свещени небеса!

Завъртях се. Огромна сянка напредваше към нас и растеше успоредно със снижаването на гигантски килим. От ръбовете му надничаха лица. Застинахме с готови за стрелба оръжия.

— Оплаквача! — казах и предположението ми се потвърди от вой на вълк, който предизвиква луната.

Килимът кацна.

— Качвайте се, идиоти такива! Хайде. По-живо!

Засмях се, напрежението ме отпускаше. Това беше Капитана. Танцуваше като нервна мечка по най-близкия ръб на килима. Съпровождаха го останалите от Отряда. Хвърлих багажа си отгоре и хванах протегнатата към мен ръка.

— Гарван! Винаги се появяваш точно навреме!

— Ще съжаляваш, че не ви зарязахме!

— А?

— Капитана ще ти обясни.

И последният от нашите се покатери на килима. Капитана огледа сурово Перото и Пътешественика, после се зае да разпределя равномерно пътниците. В задната част на килима — неподвижно, встрани от всички — седеше създание с ръст на дете, скрито в пластове индигов тюл. Виеше на равни интервали.

Потръпнах.

— Какво е това?

— Капитана ще ти обясни — повтори той.

— Явно. Как е Глезанка?

— Добре се справя…

Дълга реч за Гарвана. Капитана се настани до мен.

— Лоши новини, Знахар! — поде той.

— Нима? — призовах на помощ прехваления си сарказъм. — Е, давай направо. Мога да го понеса!

— Суров мъжага! — отбеляза Гарвана.

Такъв съм си! Ям гвоздеи за закуска! Душа диви котки с голи ръце!

Капитана поклати глава.

— Не е зле да запазиш чувството си за хумор. Господарката иска да се срещне с теб. Лично!

Стомахът ми се устреми към земята на няколкостотин метра под нас.

— О, мамка му! — прошепнах. — О, проклятие! И какво да правя?

— Е, сигурно знаеш по-добре от мен.

Мислите ми се въртяха като мишки, подгонени от котка. За секунди плувнах в пот.

— Надали е толкова зле, колкото изглежда — отбеляза Гарвана. — Тя беше почти любезна.

— Това е молба — кимна Капитана.

— Да бе, как не.

— Ако тя има нещо против теб, просто нямаше да те има — уточни Гарвана.

Успокоението не ме ободри особено.

— Твърде много романтика! — подигра ми се Капитана. — Сега тя се е влюбила в теб.

Никога не забравят и никога не се отказват. От последното ми есе бяха минали месеци.

— За какво се отнася?

— Не благоволи да ни каже.

Останалия път преминахме в мълчание. Те седяха до мен и се опитваха да ме уверят в традиционната за Отряда солидарност. Когато се спуснахме над лагера ни обаче, Капитана каза:

— Тя ни нареди да възстановим силите си до хиляда войника. Можем да записваме доброволци от онези, които доведохме от север.

— Добри новини, добри новини! — съгласих се.

Това си беше повод за празнуване. За пръв път от два века насам щяхме да увеличим числеността си. Мнозина от изгубилите легионите си щяха да са предоволни, ако заменят клетвата си към Покорените с обет към братството. Бяхме много уважавани. С авторитет. А и като наемници имахме повече свобода на действие, от когото и да е на служба при Господарката.

Да, но не успях да се развълнувам. Не и когато същата тази Господарка ме викаше на лична среща.

Килимът кацна. Братята ни се струпаха наоколо, нетърпеливи да разберат как сме се справили. Посипаха се лъжи и шеговити заплахи.

— Ти не слизай, Знахар. Гоблин, Мълчалив, Едноок, вие също… нареди Капитана и посочи затворниците. — Доставете пратката!

Докато хората слизаха от килима, Глезанка си проби път през тълпата. Гарвана й се разкрещя, но тя — разбира се — не го чу. Дойде при нас, помъкнала куклата, която той й беше изработил. Носеше спретнати дрехи с великолепни миниатюрни бродерии. Връчи ми играчката си и размаха пръсти на странния си език.

Гарвана отново изкрещя. Опитах се да я прекъсна, но Глезанка настояваше да ми опише гардероба на куклата си. Някои може би я мислеха за умствено изостанала. На нейната възраст да се вълнува толкова от подобни неща. Но грешаха. Умът и режеше като бръснач. Знаеше какво прави, когато се качи на килима. Възползваше се от възможността да полети с нас.

— Скъпа! — казах й на глас и със знаци. — Трябва да слезеш! Ние ще…

Гарвана изрева от разочарование, когато Оплаквача вдигна килима във въздуха. Тримата ни магьосници се втренчиха в него. Той зави. Килимът продължи да се издига.

— Седни! — наредих на Глезанка.

Тя ме послуша и се настани близо до Перото. Беше забравила куклата. Искаше да й разкажа приключението ни. Удовлетворих желанието й. Това ми помогна да убия времето. Тя прекара по-голямата част от полета загледана надолу. Като че ли не внимаваше какво й говоря с пръсти, но не пропусна нищо. Когато свърших, погледна Перото и Пътешественика с искрено съжаление. Не се притесняваше от срещата ми с Господарката, макар че ме прегърна успокоително на прощаване.

Килимът на Оплаквача заобиколи покрива на Кулата. Махнах вяло за довиждане. Глезанка ми прати въздушна целувка. Гоблин потупа гърдите си. Докоснах амулета, който ми беше дал в Мъжеград. Не беше голяма утеха.

Имперската стража върза Перото и Пътешественика на носилки.

— Ами аз? — попитах с трепет.

— Ти трябва да чакаш тук! — каза ми един капитан и остана, когато другите потеглиха.

Опита се да завърже разговор, но не бях в настроение.

Приближих се до ръба и надникнах към огромния строителен проект, който армиите на Господарката бяха разгърнали.

По времето на издигането на Кулата били донесени големи базалтови блокове. На място ги дялали, трупали и вграждали в този гигантски каменен куб. Отпадъците, отломките, счупените от каменоделците блокове, сметнатите за неподходящи и излишните бяха пръснати около Кулата като огромна дива джунгла, по-ефикасна, от какъвто и да е ров. Точеха се на километър и половина околовръст.

На север обаче голям участък оставаше непокрит. Той представляваше единственият подход към Кулата по земя. В тази арка армиите на Господарката се готвеха за нападението на Бунта.

Никой тук не вярваше, че работата му ще допринесе за изхода на битката. Кометата сияеше в небето. Но всички работеха, защото трудът предлагаше укритие от страха.

Смесените купчини се издигаха и в двете посоки и се срещаха с каменния хаос. Дървена палисада обграждаше широкия край на отрязъка. Лагерите ни бяха разположени отзад, след тях имаше окоп, дълбок десетина метра и широк още толкова. Стотина стъпки по-близо до Кулата зееше още един окоп, и на още сто — трети, който все още не беше довършен.

Изкопаната пръст и от трите се пренасяше по-близо до Кулата и се струпваше зад четириметрово дървено ограждение, което обхващаше целия подход. На този насип щяха да бъдат разположени отрядите със задача да осуетят усилията на врага да прекоси окопите.

Сто метра по-навътре се издигаше втора обсадна стена, зад която бяха започнати още два насипа. Господарката искаше да раздели силите си на три отделни армии, по една на всяко ниво и да принуди Бунта да се впусне последователно в три битки.

Пирамида от пръст се издигаше на шейсетина стъпки след последния насип. Вече беше двайсетина метра висока, а страните й бяха под ъгъл трийсет и пет градуса.

Вманиачена чистота характеризираше всичко. Равнината, на места подравнена с по няколко стъпки, беше плоска като плот на маса. Беше засадена с трева. Животните ни я поддържаха подрязана като добре гледана морава. Настлани с камък пътеки я насичаха тук и там, и тежка участ очакваше онзи, който вървеше извън тях без изрична заповед.

Отдолу, на средното ниво, стрелци е лък определяха обсега си между двете най-близки траншеи. Докато те пускаха стрели, техните офицери нагласяха във възможно най-удобно положение лавиците, от които издърпваха стрелите си.

На горната тераса Гвардията се суетеше около балистите, изчислявайки далекобойността и нанасяните поражения при обстрел на далечни цели. До всяка балиста бяха подредени натоварени с амуниции каруци, като тревата и спретнатите пътища, и тези приготовления издаваха вманиачаване на тема ред.

На най-долното ниво работниците започваха да разрушават малки участъци от подпорната стена. Озадачаващо.

Забелязах едно приближаващо килимче и се обърнах да погледам. Кацна на покрива. От него слязоха четирима сковани, разтреперани и продухани от вятъра войници. Някакъв ефрейтор ги отведе нанякъде.

Армиите от изтока напредваха с надеждата да пристигнат преди нападението на Бунта… всъщност, с минималната надежда да успеят. Покорените летяха денонощно напред-назад, за да доведат възможно най-много жива сила.

Под нас се развикаха хора. Обърнах се… И вдигнах ръка. Прас! Ударът ме отхвърли на дузина крачки и ме завъртя. Водачът ми от Гвардията извика. Покривът на Кулата се устреми към мен. Хора крещяха и тичаха към мен.

Претърколих се, опитах се да се изправя и се подхлъзнах в локва кръв. Кръв! Моята кръв! Бликаше от лявата ми подмишница. Втренчих се в раната със замъглени, изумени очи. Какво, по дяволите?…

— Лягай! — нареди ми гвардейският капитан. — Хайде! — и ме тупна здраво. — Бързо! Кажи ми какво да правя!

— Турникет — изхърках. — Вържи нещо. Спри кървенето.

Той смъкна сръчно колана си, добре, бързо мисли. Един от най-добрите възможни турникети. Опитах се да седна и да го съветвам, докато го стягаше.

— Дръжте го легнал — нареди той на няколко зяпачи. — Бавачка, какво стана?

— Едно от оръжията падна от горната тераса. Стреля, докато падаше. Долу се щурат като обезглавени кокошки.

— Не беше случайност — изсъсках. — Някой иска да ме убие! — не можех да прогоня мисълта за лимонената мъглица, която се носеше срещу вятъра, от замаяната си глава — Защо?

— Кажеш ли ми, и двамата ще знаем, друже. Хей, хора! Я донесете носилка! — той пристегна по-здраво колана. — Всичко ще се оправи, друже. Ще доведем лечител след минутка!

— Прекъсната артерия — отвърнах аз. — Това е сложно!

Ушите ми бучаха. Светът започваше да се върти бавно, стана ми студено. Шок. Колко кръв бях изгубил? Капитанът действаше достатъчно бързо. Имаше достатъчно време. Ако лечителят не се окаже някой касапин…

Капитанът сграбчи един ефрейтор.

— Разбери какво е станало долу. Не се връзвай на тъпи отговори!

Донесоха носилка. Качиха ме на нея, завързаха ме и припаднах. Събудих се в малка операционна, под грижите на мъж, който беше колкото магьосник, толкова и хирург.

— По-добра работа, отколкото аз бих свършил — похвалих го, когато приключи.

— Боли ли?

— Не.

— Адски ще боли след малко.

— Знам.

Колко ли пъти бях изричал тези думи?

Гвардейският капитан влезе и попита:

— Как върви?

— Готово — отвърна хирургът и ме предупреди: — Никаква работа. Никакво напрежение. Никакъв секс. Знаеш препоръките.

— Знам. Раменна превръзка?

Той кимна и добави:

— Освен това за няколко дни ще ти вържем ръката за тялото.

Капитанът беше нетърпелив.

— Откри ли какво се е случило? — попитах го.

— Не и истината. Отрядът на балистата не можа да обясни. Просто някак се плъзнала. Може би си имал късмет… — той ми припомни твърдението ми, че някой иска да ме убие.

Докоснах амулета, който Гоблин ми беше дал.

— Може би.

— Никак не ми се иска — допълни той, — но трябва да те заведа на срещата.

Обзе ме страх.

— Защо?

— Знаеш по-добре от мен.

— Но не знам… — имах смътно подозрение, но го бях изтласкал от съзнанието си.

Оказа се, че съществуват две кули — едната, скрита в другата. Външната беше сърцето на Империята, управлявана от администраторите на Господарката. Вътрешната, която хвърляше в ужас и тях, и нас, заемаше една трета от обема. Един-единствен вход водеше към нея: Малцина прекрачваха прага му.

Входът бе отворен, когато стигнахме. Нямаше пазачи. Предположих, че са излишни. Би трябвало да съм по-изплашен, но бях твърде упоен. Капитанът каза:

— Ще чакам тук!

Беше ме настанил в инвалидна количка, която вкара през входа. Влязох със стиснати очи и разтуптяно сърце.

Вратата се затвори с щракване. Количката дълго се търкаля напред. Няколко пъти зави. Не знам какво я задвижваше. Не пожелах да погледна. После спря. Изчаках. Нищо не се случи. Любопитството ме завладя. Открехнах клепачи.

Тя стои в Кулата и гледа на север. Деликатните Й ръце са сключени пред гърдите Й. Бризът нежно полъхва през прозореца. Разбърква среднощната коприна на косите Й. Сълзи като диаманти проблясват на нежната извивка на бузата Й.

Собствените ми слова, написани преди повече от година, зазвъняха в съзнанието ми. Беше същата сцена от фантазиите ми, до най-незначителната подробност. До детайли, които бях обмислял, но така и не записах. Все едно това въображаемо мигновение бе откъснато непокътнато от съзнанието ми и му бе вдъхнат живот.

Разбира се, не повярвах нито за миг. Бях в пастта на Кулата. А тази мрачна сграда няма прозорци.

Тя се обърна. И видях онова, за което всеки мъж мечтае в сънищата си. Съвършенството. Не беше нужно да заговори, за да познавам гласа й, ритъма на речта й, паузите между думите. Не се налагаше да се раздвижи, за да познавам маниерите й, походката й, странния начин, по който слага ръка на гърлото си. Когато се смее. Познавах я от юношеството си.

За секунди разбрах защо старите легенди твърдят, че присъствието й е всепоглъщащо. Самият Властелин сигурно се е олюлявал в поривите на знойното й излъчване.

То ме разтърси, но не ме отвя. Макар че за едната ми половина това беше блян, другата си спомни множеството години в компанията на Гоблин и Едноокия. Нищо не е каквото изглежда там, където е замесена магия. Да, може да е прекрасно, но е като сладкиш с глазура.

Господарката ме изучаваше също толкова изпитателно, колкото и аз нея. Накрая каза:

— Ето, че се срещнахме отново!

Гласът й покри всичките ми очаквания. И ги надмина. Имаше и насмешлива нотка:

— Така е — изхърках.

— Изплашен си.

— Разбира се.

Само глупак щеше да отрече. Навярно.

— Раниха те — тя се приближи към мен като повей. Кимнах, пулсът ми се ускоряваше. — Не бих те подложила на всичко това, ако не беше важно.

Кимнах отново, твърде потресен да говоря — и напълно озадачен. Това беше Господарката, злодеят от древността, оживялата Сянка. Това беше черната вдовица в сърцето на паяжината на мрака, полубогинята на злото. Какво можеше да е толкова важно, че да я накара да прояви интерес към мен? И отново ме заляха подозрения, които не исках да призная дори пред себе си. Миговете на критични събрания с важни личности не са многобройни.

— Някой се е опитал да те убие. Кой?

— Не знам.

Покорен по вятъра. Лимонена мъгла.

— Защо?

— И това не знам.

— Знаеш. Дори и да мислиш, че не знаеш! — прелестният й глас стана режещ като кремък.

Бях дошъл, подготвен за най-лошото, но бях увлечен в този сън и неволно бях свалил защитата си…

Въздухът изсъска. Лимонено сияние бликна над Господарката. Тя се приближи, фигурата й се разми. Остана само лицето и жълтото. Лицето се разшири — огромно, настоятелно, идваше все по-близо. Жълтото изпълни цялата вселена. Не виждах нищо, освен окото…

Окото! Спомних си Окото в Гората на облака. Опитах се да закрия лице с ръце. Не успях да помръдна. Мисля, че запищях. По дяволите! Знам, че пищях.

Имаше въпроси, които не чувах. Отговорите се носеха през съзнанието ми, по дъгата на мисълта — като мазни капчици, които се разпръскват по спокойна, бистра вода. Вече нямах тайни.

Никакви тайни. Нито една мисъл, която някога бях скрил.

Ужасът ме разтърсваше като гърчеща се змия. Бях написал онези глупави измислици, вярно, но същевременно изпитвах съмнения и отвращение. Злодей, черен като нея, щеше да ме унищожи, задето храня подобни отровни мисли…

Грешах. Тя беше сигурна в силата на своята злост. Не изпитваше нужда да слага край на въпросите, съмненията и страховете на подчинените си. Можеше да се изсмее над съзнанието и скрупулите ни.

Това не беше повторение на срещата ни в гората. Не изгубих всичките си спомени. Просто не чувах въпросите й. За тях съдех по отговорите си за отношенията си с Покорените.

Тя преследваше цел, която бях започнал да подозирам още при Стълбата на плача. Бях попаднал в капан толкова смъртоносен, колкото никога досега: Покорен от една страна и Господарката от друга.

Мрак. И пробуждане.

Тя стои в Кулата, гледа на север… Сълзи като диаманти блестят по бузата Й.

Искрица от съществото на Знахаря бе останала незасегната.

— Това е мястото, откъдето идвам.

Господарката ме гледаше с усмивка. Пристъпи и ме докосна с най-нежните пръсти, които някога е имала жена.

Всичките ми страхове изчезнаха.

И мракът отново се стовари върху мен.

Когато отново дойдох в съзнание, покрай мен преминаваха стените на коридори. Гвардейският капитан буташе инвалидната количка.

— Как си? — попита ме.

Потърсих опора.

— Доста добре. Къде ме водиш сега?

— Навън. Тя нареди да те освободя.

Просто така? Хмм. Пипнах раната си. Излекувана. Поклатих глава. Такива неща не ми се случват.

Спрях на мястото, където бе станала злополуката с балистата. Нямаше нищо за гледане и никой за разпит. Слязох на средното ниво и тръгнах към един от отрядите, които копаеха там. Те имаха заповед да инсталират призма с ширина дванайсет стъпки и дължина осем. Не знаеха защо.

Огледах протежението на подпорната стена. Имаше още дузина подобни обекта.

Момчетата ме огледаха подозрително, когато се вмъкнах в лагера. Давеха се от въпроси, които не можеха да зададат, от загриженост, която не можеха да изразят. Само Глезанка отказа да играе по правилата. Стисна ръката ми и се усмихна широко. Малките й пръсти танцуваха.

Задаваше въпроси, които мъжеството ни забраняваше.

— Карай малко по-бавно! — помолих я.

Още не бях достатъчно опитен да разбирам всичко, което изразяваше тя със знаци. Но радостта й не подлежеше на съмнение. Бях се ухилил до уши, когато осъзнах, че някой върви към мен. Вдигнах глава. Гарвана.

— Капитана те вика! — съобщи той с леденостуден тон.

— Естествено…

Сбогувах се с жест и тръгнах към щаба. Не бързах особено. Никой простосмъртен вече не можеше да ме спеши.

Погледнах назад. Гарвана бе прегърнал собственически Глезанка през раменете. Изглеждаше озадачен.

Капитана се държа ненормално. Беше се отказал от обичайното си ръмжене. Едноокия беше единственият страничен свидетел, който се интересуваше само и единствено от работата.

— Имаме ли проблеми? — попита Капитана.

— Какво имаш предвид?

— Случилото се из хълмовете. Не е случайност, нали? Господарката те вика и половин час по-късно някой от Покорените се престарава. Следва инцидентът в Кулата. Ранен си тежко, а никой няма обяснение.

— Логиката твърди, че случаите са свързани — отбеляза Едноокия.

Капитана допълни:

— Вчера научихме, че умираш. Днес си добре. Магия?

— Вчера ли? — пак бях загубил представа за времето. Бутнах покривалото на палатката и се взрях в Кулата. — Още една нощ в омагьосаните хълмове.

— Случайност ли беше? — настоя Едноокия.

— Не. Поне Господарката мисли така — отговорих.

След кратко колебание командирът ни ме осведоми:

— Снощи някой се опита да наръга Гарвана с нож. Глезанка го прогони.

— Гарвана? Глезанка? — смаях се.

— Нещо я събудило. Ударила нападателя по главата с куклата си. Който и да е бил той, избягал.

— Странно.

— Определено — съгласи се Едноокия. — Как Гарвана Продължава да спи, а едно глухо дете се събужда? Гарвана може да чуе и стъпките на мушица. Мирише ми на магия. И то абсурдна. Детето не би трябвало да се събуди.

— Гарвана. Ти. Покорените. Господарката — намеси се Капитана. — Опити за убийство. Среща в Кулата. И ти разполагаш с отговора! Изплюй камъчето!

Колебанието ми пролича.

— Казал си на Брестака, че трябва да се отделим от Ловеца. Защо? Ловеца се отнася добре с нас. Какво се случи, когато хванахте Коравия? Ако се разприказваш, няма да има причина да те премахват.

Убедителен аргумент. Само че ми се искаше съм напълно сигурен, преди да отворя уста.

— Мисля, че се крои заговор срещу Господарката. Ловеца на души и Приносителя на бури вероятно са вътре… — прибягнах до подробности от падането на Коравия и покоряването на Шепота. — Променливия беше наистина разстроен, задето оставиха Обесения да умре. Не мисля, че Хромия има участие. Беше подставен и манипулиран умело. Господарката също. Може би Хромия и Обесения са били нейни привърженици.

Едноокия изпадна в дълбок размисъл.

— Сигурен ли си, че Ловеца участва в заговора?

— Не съм сигурен в нищо. Но и нищо не може да ме изненада. От Берил насам си мисля, че той ни използва.

Капитана кимна.

— Със сигурност. Казах на Едноокия да направи амулет, който ще те предупреди, ако някой от Покорените се приближи твърде много. Не знам дали ще има полза. Струва ми се, че няма да те нападнат отново. Бунтът се раздвижи. Това ще бъде главната грижа на всички.

Веригата на логическите изводи с трясък се затвори. През цялото време фактите бяха налице. Просто трябваше един тласък да се подредят по местата си.

— Мисля, че се сещам за какво става въпрос. Господарката е узурпатор.

Едноокия попита:

— Някой иска да постъпи с нея така, както тя се е отнесла със съпруга си?

— Не. Иска да върне Властелина — уточних. — Е?

— Той все още е там, в земята на север. Господарката просто е спряла завръщането му, след като магьосникът Боманц й е отворил път. Той сигурно държи връзка с Покорените, които са му верни. Боманц е доказал, че е възможна връзка с погребаните в могилните земи. Може би Властелина дори насочва някои от Кръга. Коравия беше същият злодей като всеки Покорен.

Едноокия изпъшка, после предсказа:

— Битката ще бъде изгубена. Господарката ще бъде свалена. Покорените, които са й предани, ще бъдат обезсилени, а войниците й — избити. Но те ще повлекат най-фанатичните участници в Бунта със себе си, което като цяло означава разгром за Бялата роза.

— Кометата е в небесата, но Бунтът не е открил мистичното, си дете — кимнах.

— Аха. Вероятно предположението ти, че Властелина влияе на Кръга, е вярно. Да!

— И в последвалия хаос, докато те се бият над мършата, дяволът ще изскочи — завърших.

— Е, къде е нашето място? — попита Капитана.

— Въпросът е — поправих го, — как да се измъкнем!

Летящи килимчета се стрелкаха около Кулата като мухи около труп. Армиите на Шепота, Оплаквача, Безименния, Костотрошача и Лунния хищник бяха от осем до дванайсет дни път от нас и бързо скъсяваха разстоянието. По въздуха прииждаха военни части от източния фронт.

Портите на палисадата бяха винаги отворени заради пристигащи и излизащи войски, които изтощаваха Бунта с непрестанни нападения. Бунтовниците бяха преместили лагерите си на десетина километра от Кулата. Някои групи се хвърляха от време на време в нощни атаки, подканвани от Гоблин, Едноокия и Мълчаливия, но усилията им изглеждаха безсмислени. Поради многочисленото превъзходство на врага нападения в стил „удряй и бягай“ нямаха сериозен ефект. Чудех се защо Господарката настоява да продължаваме да дразним Бунтовниците.

Строежите бяха завършени. Препятствията бяха готови. Капаните бяха заложени. Трябваше само да чакаме.

Шест дни бяха минали от пристигането ни с Перото и Пътешественика. Предполагах, че залавянето им ще наелектризира Бунта за удар, който още се бавеше. Едноокия го обясняваше с надеждите им да намерят в последния момент своята Бяла роза.

Само жребият още не беше хвърлен. Трима от Покорените с армиите си щяха да отбраняват всяко от нивата. Говореше се, че лично Господарката ще командва войниците, настанени в пирамидата.

Никой не искаше да застане на фронтовата линия. Независимо от развоя на събитията, щяха да пострадат зле. Оттам и жребият.

Над Гарвана или мен не бяха извършвани повече нападения. Нашият противник прикриваше следите си по някакъв друг начин. И без друго беше твърде късно да го сторят чрез нас. Бях се срещнал с Господарката.

Към Капитана се приближи куриер и след малко предводителят ни събра офицерите си на съвет.

— Започва се. Господарката е свикала Покорените — на лицето му беше изписано странно изражение. Главната му съставка бе изумление. — Имаме специални заповеди. Лично от Господарката.

Шепот — мърморене — суетене — мрънкане всички бяха стреснати. Тя винаги ни товареше с черната работа. Представих си как се окопаваме на предната линия срещу елитните войници на Бунта.

— Трябва да вдигнем лагера и да се съберем при пирамидата.

Стотици въпроси забръмчаха като стършели. Капитана каза само:

— Тя иска да бъдем нейни телохранители.

— Гвардията няма да ни одобри — отбелязах.

Те и без друго не ни харесваха, след като се наложи да получават заповеди от Капитана при Стълбата на плача.

— Мислиш ли, че те могат да я защитят добре, Знахар? Господа, имаме нареждане да се явим. Значи, отиваме. Ако искате да обсъждате въпроса, правете го, докато вдигате лагера. И умната — тези сведения не са предназначени за чужди уши!

За войниците това беше чудесна новина. Не само щяхме да сме далеч от най-страшните боеве, но и щяхме да сме в удобна позиция за отстъпление в самата кула.

Толкова уверен ли бях, че сме обречени? Дали скептицизмът ми отразяваше общото настроение? Дали армията беше победена, преди да е даден първият изстрел?

Кометата сияеше в небето.

Размислях върху феномена, докато подкарвахме животните към Кулата… И разбрах защо се бави Бунтът. Те се надяваха да намерят своята Бяла роза в последния миг, разбира се. И чакаха кометата да заеме по-удобна позиция, да се приближи възможно най-много.

Измърморих под нос. Гарвана, който се влачеше до мен, натоварен със собствения си багаж и вързопа на Глезанка, изсумтя.

Те не са открили магическото си дете. И не всичко ще стане както го искат — казах.

Той ме изгледа странно, почти подозрително. След това заяви:

— Все още. Все още…

Силно дрънчене заглуши думите му — бунтовническата кавалерия хвърляше копия към пазачите на палисадата. Гарвана не обърна глава. Нападението беше само пробно.

От пирамидата се откриваше страхотна гледка, макар че вътре беше доста претъпкано.

— Надявам се, че няма да останем дълго тук — казах и допълних. — Отвратително място за лечение на ранени!

Бунтът бе преместил лагерите си и ги беше слял в един на километър от блокадата. На палисадата постоянно се водеха сражения. Повечето от войниците ни бяха изтеглени по местата си на насипите.

Защитата на първото ниво се състоеше от служилите на север, подкрепени с войници от гарнизоните на градовете, паднали пред натиска на Бунта. Там бяха разположени общо девет хиляди души, разделени на три дивизии. Командването на центъра бе поверено на Приносителя на бури. Ако аз ръководех стратегията, щях да я вкарам в пирамидата, откъдето да хвърля циклони по врага.

Двата фланга бяха под командването на Лунния хищник и Костотрошача — двамата Покорени, които никога не бях срещал.

На второто ниво бяха разположени шест хиляди души, също разделени на три дивизии. Повечето от тях бяха стрелци от източните армии — корави и много по-непоколебими от хората под тях. Техни командири, отляво надясно, бяха: Безликия, наричан още Безименния, Оплаквача и Нощната сянка. Бяха им осигурени безбройни запаси от стрели. Чудех се как ще се справят, ако врагът пробие първото укрепление.

Третото ниво беше поверено на Гвардията с балистите. Отляво беше Шепота с хиляда и петстотин ветерани от нейната източна армия, а Променливия — отдясно, с хиляда западняци и южняци. В средата, под пирамидата, Ловеца на души командваше Гвардията и съюзническите армии от Градовете на скъпоценните камъни. Войниците му наброяваха две хиляди и петстотин.

А на пирамидата бе разположен Черният отряд, хиляда души с ярки знамена, горди флагове и готови за сражение оръжия.

Така. Грубо казано, двайсет и една хиляди души срещу повече от десет пъти по-многоброен противник. Броят невинаги е жизненоважен. В Аналите са записани много случаи, когато братството е побеждавало при числено превъзходство на врага. Но не и по този начин. Положението бе твърде статично. Нямаше, място за отстъпление, за маневри, а за контраатака не можеше да става и дума.

Бунтът започна по-сериозно нападение. Защитниците на палисадата бързо се изтеглиха, като вдигнаха преградите над трите рова. Вместо да ги преследват, Бунтовниците започнаха да разрушават преградата.

— Изглеждат методични като Господарката — казах на Брестака.

— Аха. Ще, използват гредите, за да построят мостове над окопите.

Грешеше, но не го разбрахме веднага.

— Остават седем дни, докато източните армии се доберат дотук — промърморих по залез, като погледнах назад към огромната, тъмна грамада на Кулата. Господарката не бе, излязла за първоначалните сражения.

— По-скоро девет или десет — възрази Брестака. — Ще искат да пристигнат заедно.

— Аха, трябваше да се сетя за това.

Ядохме сухоежбина и спахме на земята. А на сутринта се събудихме под песента на тромпетите на Бунта.

Вражеските формации се простираха от хоризонт до хоризонт. Редица мантелети10, построени от гредите на палисадата ни, тръгна напред. Оформиха движеща се стена, която обхващаше равния участък от край до край. Тежките балисти отстъпиха встрани. Големи требушети11 хвърляха камъни и огнени топки. Щетите, които нанасяха, бяха незначителни.

Бунтовническите майстори започнаха да вдигат мост над първия ров, с помощта на греди, донесени от лагерите. За основа служеха масивни стволове с дължина петнайсет стъпки, неуязвими за огъня отвъд. Наложи се да използват лебедки, за да ги поставят на място. Разкриха се, докато сглобяваха устройствата и работеха с тях. Благодарение на далекобойните машини на Гвардията това им струваше скъпо.

На мястото на палисадата бунтовническите инженери сглобяваха колесати кули, от които стрелците им можеха да стрелят, както и колесати рампи, които да опрат в първия насип. Дърводелците строяха стълби. Не видях артилерия. Предполагам, планираха да ни премажат с масирана атака, щом веднъж прекосят рововете.

Лейтенанта добре познаваше обсадната тактика. Отидох при него.

— По какъв начин смятат да докарат кулите и рампите?

— Ще запълнят рововете!

Оказа се, че е прав. Веднага щом вдигнаха мостове през първия ров и започнаха да местят мантелетите, се появиха каруци и фургони, натоварени с пръст и камъни. И бригадите на впряговете, и животните работеха до пълно изтощение. Много трупове също станаха материал за запълване.

Строителите пристъпиха към втория ров и сглобиха крановете. Кръгът не им осигури въоръжена подкрепа. Приносителя на бури прати стрелци на ръба на последния ров. Гвардията ги обсипваше с непрестанен огън с балистите. Строителите даваха много жертви. Вражеското командване просто изпращаше още хора.

Бунтът започна да мести мантелетите през втория ров един час преди обед фургони и каруци прекосиха първия, натоварени с пълнеж.

Масиран огън посрещна строителите, които нагласяваха моста над последния ров. Стрелците на втория насип пращаха порои от стрели. Те падаха почти вертикално. Нашите требушети раздвижиха раменете си, разбивайки мантелетите на трески и греди. Но Бунтът продължаваше да се излива. По фланга на Лунния хищник успяха да нагласят опорните стволове.

Лунния хищник атакува, като прекоси рова с армия копиеносци. Нападението му беше толкова яростно, че изблъска строителите обратно до втория. Разруши оборудването им и атакува отново. Тогава командването на Бунта пусна многобройна бронирана пехота. Лунния хищник се оттегли, като разруши мостовете над втория ров.

Необяснимо как Бунтът ги вдигна отново, като разположи до последния ров войници за защита на работниците. Стрелците на Приносителя на бури се оттеглиха.

Стрелите от втория насип падаха като снежинки в силна зимна буря, стабилно и равномерно. Сечта беше впечатляваща. Бунтовническите войски се сипеха в пропастта на смъртта като водопад. Река ранени течеше обратно. При последния ров строителите започнаха да се придържат към защитата на мантелетите си, като се молеха те не бъдат разрушени от Гвардията.

Така стояха нещата, когато слънцето залезе, хвърляйки дълги сенки над окървавеното поле. Мисля, че Бунтът загуби десет хиляди души, без дори да влезе в бой с нас.

През този ден нито Покорените, нито Кръга пуснаха в ход силите си. Господарката не излезе от Кулата.

Един ден по-малко в очакване на армиите от изтока.

Бойните действия се прекратиха по залез. Ядохме. Бунтът докара нова смяна за окопите. Новодошлите се захванаха за работа с ентусиазма, който техните предшественици бяха изгубили. Стратегията беше очевидна. Щяха да сменят свежи попълнения и да ни изтощят.

С мрака настъпи времето на Покорените. Тяхното бездействие свърши.

В началото не виждах почти нищо, тъй че не бях сигурен кой какво прави. Променливия, както подозирам, смени облика си и мина на вражеска територия.

Звездите започнаха да избледняват зад прииждащите буреносни облаци. Студен вятър обръсна земята. Усили се и зави. Орда създания с кожести криле, летящи змии с дължината на човешка ръка, яздеха поривите му. Съскането им заглушаваше дори рева на бурята. Гърмяха гръмотевици и светкавици разбиваха вражеските строежи с копията си. Светлината им разкри зловещото нашествие на гиганти от каменни отпадъци. Те хвърляха канари, както дечица хвърлят топки: Един откъсна подпорен ствол от мостовете и с две ръце го завъртя като тояга, с която разбиваше кулите и рампите. В трепкащите отблясъци изглеждаха като създания от камък, базалтови обрезки, събрани на куп в гротескна, огромна пародия на човешка форма.

Земята потръпна. Ивици от равнината засияха в зловещо зелено. Сияещи триметрови, нашарени с кръв оранжеви червеи изпълзяха сред врага. Небесата се разтвориха и плиснаха дъжд и горяща сяра.

Нощта донесе и още ужасии. Убиващи жаби. Смъртоносни насекоми. Сиянието на избиваща магма като онова, което видяхме на Стълбата на плача. И всичко това се случваше за броени минути. Щом Кръгът отвърна на удара, оживелите страхове избледняха, макар че на противниците им отне часове да неутрализират някои от тях. Не поеха офанзивата. Покорените бяха твърде силни.

Към полунощ всичко стихна. Бунтът се беше отказал от всичко, освен работата по запълване на първия ров. Бурята прерасна в напоителен дъжд, който затрудняваше Бунтовниците, но не им вредеше особено. Намерих си местенце сред спътниците си и заспах с мисълта колко е хубаво, че нашата част от бойното поле е суха.

Зората. Първи поглед към постиженията на Покорените. Смърт навсякъде. Страховито обезобразени трупове. Бунтовниците разчистваха чак до обяд. След това възобновиха нападението над рововете.

Капитана получи съобщение от Кулата. Събра ни.

— Говори се, че сме загубили Променливия снощи — той ме погледна многозначително. — Обстоятелствата са съмнителни. Имаме нареждане да стоим нащрек. Теб има предвид, Едноок. И вас, Гоблин, Мълчалив! Дайте знак към Кулата, ако видите нещо подозрително. Ясно ли е?

Те кимнаха. Видоменителя беше убит. Сигурно доста труд е паднал.

— Бунтът изгубил ли е някой важен? — попитах.

— Мустака. Въжаря. Бора. Но те са заменими. Видоменителя не.

Навсякъде пълзяха слухове. Смъртта на членове на Кръга била предизвикана от някакви подобни на котки зверове — толкова силни и бързи, че дори могъществото на жертвите им не могло да ги предпази. Няколко от по-висшите бунтовнически командири също бяха загинали.

Нашите си спомниха един подобен звяр от Берил. Шепнешком се обменяха сведения. Ловеца беше довел форвалака на кораба си. Дали я беше пуснал срещу Бунта?

Според мен — не. Атаката беше в стила на Променливия. Той обожаваше да се промъква във вражеския лагер…

Едноокия обикаляше наоколо със замислено изражение. Беше потънал толкова дълбоко в размисъл, че се блъскаше във всичко по пътя си.

Един път спря и удари с юмрук калъп шунка, окачен до новоиздигнатите палатки на готвача. Най-сетне се бе досетил как Ловеца бе успял да изпрати форвалака в Бастиона, за да изколи цялото домакинство на Синдика. Благодарение на плана конфликтът приключи с управление на града чрез марионетка, без да обремени и с грош прехвърлените ресурси на Господарката. Тогава Ловеца и Променливия бяха гъсти, нали?

Вече беше отгатнал и кой е убиецът на брат му — твърде късно, за да замисли отмъщение.

Обикаляше и няколко пъти през деня блъскаше нещастната шунка в израз на безсилието си.

По-късно се присъединих към Гарвана и Глезанка. Те наблюдаваха развитието на бойните действия. Проверих армията на Видоменителя — знамето му бе сменено.

— Гарван? Това не е ли флагът на Джалена?

— Да! — той се изплю.

— Променливия не беше лош… Е, за Покорен.

— Никой от тях не е — за Покорен. Поне докато не се изпречиш на пътя им… — той плю отново и погледна Кулата. — Какво става тук, Знахар? За какво е цялото представление? Защо тя действа по този начин?

Не бях сигурен какво пита и измънках:

— Не знам. Не ми доверява плановете си.

— Наистина ли? — той присви очи, сякаш не ми вярваше! После вдигна рамене — Ще е интересно да разберем.

Погледнах Глезанка. Тя беше необичайно заинтригувана от атаката. Заливаше Гарвана с порой въпроси. И не бяха елементарни. Човек може да очаква подобни от чирак генерал, принц или някой, който впоследствие ще поеме командването на голяма армия.

— Не смяташ ли, че тя трябва да е на по-сигурно място? — попитах. — Искам да кажа…

— Къде? — отвърна на въпроса ми Гарвана. — Къде ще бъде в по-голяма безопасност, отколкото с мен?

Отново говореше твърдо и студено, а очите му бяха подозрително присвити. Стреснат, изоставих темата. Дали ревнуваше, защото бях станал приятел на Глезанка? Не знам. Всичко около Гарвана е странно.

От най-далечния ров липсваха цели участъци. На места и средният бе запълнен и заравнен. Бунтът бе преместил оцелелите си кули и рампи в края на обхвата на артилерията ни. Строяха се нови кули. Нови мантелети стояха навсякъде и под всеки се криеха хора.

Поемайки смело неспирния огън, бунтовническите строители вдигаха мост над последния ров. Контраатаките ги отблъскваха отново и отново, но те продължаваха да прииждат. Завършиха осмия мост около три часа следобед.

Големи пехотни формации потеглиха напред. Те се изляха през мостовете и попаднаха във вихъра на пороя от стрели. Удариха наслуки първия ни насип, обсипаха го като лапавица. Издъхваха срещу стената от копия, щитове и мечове. Телата се трупаха. Стрелците ни заплашваха да запълнят рова около мостовете. А нападателите продължаваха да прииждат.

Разпознах няколко флага, които бях виждал в Розоград и Мъжеград. Елитните батальони настъпваха.

Те пресякоха мостовете и се строиха. Напредваха в строен ред и упражняваха силен натиск върху центъра ни. Зад тях се оформи втора линия, по-силна, по-масивна и по-широка. Когато тя се закрепи, офицерите я преместиха няколко метра напред и накараха хората си да се свият зад щитовете.

Строителите преместиха мантелетите и ги съединиха в нещо като палисада. Най-тежката ни артилерия се съсредоточи върху тях. Зад рововете групи тичаха да запълнят избрани точки.

Макар че хората от най-долното ниво най-малко внушаваха доверие — подозирам, че жребият е бил подправен — те прогониха елитните бойци на Бунта. Успехът им даде само кратка почивка. Следващата вълна атакува на свой ред.

И нашата защита поддаде. Може би щеше да падне, ако хората имаха възможност за бягство. Свикнали са да напускат бойното поле… Но тук бяха в капан, без шанс да изкатерят подпорната стена.

И тази вълна оредя. Накрая Лунния хищник контраатакува и подкара врага пред себе си. Разруши повечето от мантелетите им и за малко заплаши дори мостовете им. Бях впечатлен от агресивността му.

Но беше късно. Господарката не излезе. Предполагам, не се съмняваше, че ще удържим. Врагът се хвърли в последна атака — истинска човешка вълна, която за малко да смачка нашите защитници. На места Бунтът достигна подпорната стена и се опита да се прехвърли през нея или да я разруши. Но хората ни не поддадоха. Непрестанният дъжд от стрели наруши целеустремеността на атаката.

Бунтовниците се отдръпнаха. Свежи попълнения се строиха зад мантелетите. Настъпи временно примирие. Полето остана на разположение на вражеските строители.

— Шест дни — казах, без да се обръщам конкретно към никого. — Не мисля, че ще устоим.

Защитниците на първия насип нямаше да издържат и утрешния ден. Врагът щеше да щурмува втория. Стрелците ни бяха от най-добрите, но се съмнявах, че ще се справят в ръкопашен бой. Нещо повече, въвлечени в близка битка, те нямаше да могат да разреждат редиците на прииждащите Бунтовници. Тогава кулите на Бунта щяха да тръгват в настъпление веднага щом бъдат завършени.

Близо до задната стена на пирамидата бяхме изкопали тесен ров. Служеше ни за отходно място. Капитана ме хвана точно там, в най-неудобния момент.

— Има нужда от теб на долното ниво, Знахар. Вземи Едноокия и екипа си.

— Какво?

— Ти си лечител, нали?!

Леле, какъв съм глупак. Трябваше да се сетя, че няма да остана страничен наблюдател. И останалите от братството слязоха долу, за да изпълняват различни задачи.

Слизането не беше проблем, макар че движението по временните рампи бе натоварено. Хората от горното ниво и от върха на пирамидата влачеха амуниции за стрелците — Господарката сигурно беше трупала стрели с поколения. Обратно пренасяха трупове и ранени.

— Идеален момент да ни нападнат — казах на Едноокия. — Само трябва да докарат рампите.

— Твърде заети са да вършат същото като нас.

Минахме на десетина стъпки от Ловеца на души. Вдигнах ръка в колеблив поздрав. След кратка пауза той повтори жеста ми. Останах с чувството, че го бях стреснал.

Слизахме надолу, и пак надолу, на територията на Приносителя на бури. Тук вече цареше истински ад. Така е на всяко бойно поле след края на битката, но досега не бях виждал подобно нещо. Навсякъде бяха нападали хора. Мнозина бяха Бунтовници, които нашите нямаха сили да довършат. Дори войниците от горните нива просто ги изритваха от пътя си, за да съберат нашите пострадали. На дузина метра от нас, необезпокоявани, войниците на Бунта вдигаха своите хора и ритаха нашите.

— Сякаш чета старите Анали — споделих с Едноокия. — Например, битката в Прорив.

— Там не се проля толкова кръв.

— Хммм.

Той е бил там. Дълъг път е извървял.

Намерих един офицер и го попитах къде да разположим лазарета. Той предположи, че ще сме най-полезни за Костотрошача. По пътя минахме неудобно близо до Приносителя на бури. Амулетът на Едноокия изгори китката ми.

— Приятел ли ти е? — попита саркастично черният магьосник.

— Какво?

— Ами, страшилището така те изгледа…

Потръпнах. Лимонена мъгла. Носи се срещу вятъра. Спокойно можеше да е номер на Приносителя на бури.

Костотрошача беше огромен — по-голям от Видоменителя — повече от двеста и петдесет килограма стоманени мускули, извисяващи се над два метра височина. Силата му го превръщаше направо в гротеска. Устата му беше като на крокодил и се твърдеше, че в древността изяждал враговете си. Няколко от старите легенди го наричаха също и Костомелача заради силата му.

Докато зяпах, един от лейтенантите му ни нареди да идем в далечния край на десния фланг, където боевете били толкова леки, че още не е изпратен медицински екип.

Намерихме съответния командир на батальона.

— Настанете се тук — каза той и вкиснато додаде: — Ще заповядам да донесат ранените!

Един от екипа му ни подшушна:

— Сутринта той беше още командир на група. Тежки жертви дадоха офицерите!

Когато има тежки жертви сред офицерите, значи, че застават в предните редици — за да не допуснат хората им да се пречупят.

Ние с Едноокия хванахме иглите.

— Мислех, че тук е било по-леко!

— Леко е относителна дума — той ни огледа сурово, говореше за „лек“ бой, докато бяхме прекарали деня в бездействие на пирамидата.

Лекуването на светлината на факли е много забавно нещо. Двамата се справихме с няколкостотин души. Когато спирах, за да прогоня болката и вцепенението от ръцете и раменете си, объркано вдигах глава към небето. Очаквах Покорените да се развихрят до полуда и тази нощ.

Гол до кръста, Костотрошача влезе в полевата ни операционна. Със свалена маската изглеждаше като огромен борец. Не каза нищо. Опитахме се да не му обръщаме внимание. Малките му свински очички останаха напрегнато присвити, докато ни оглеждаше.

Ние с Едноокия обработвахме от двете страни един и същ пациент. Внезапно черният маг спря и вдигна глава като подплашен кон. Очите му се разшириха. Огледа се сепнато.

— Какво има? — попитах.

— Аз не… Странно. Изчезна. За момент… Няма значение.

Продължих да го наблюдавам. Беше изплашен. По-изплашен, отколкото присъствието на Покорен предполагаше. Сякаш го заплашваше някаква лична опасност. Погледнах Костотрошача. И той се взираше в Едноокия.

Същото се повтори и по-късно, докато работехме над различни пациенти. Вдигнах глава. Зад него, на нивото на кръста, зърнах блеснали очи. По гърба ми полазиха ледени тръпки.

Едноокия гледаше в мрака. Притеснението му растеше. Когато приключи с пациента, изми ръцете си и пристъпи към Костотрошача.

Разнесе се животински рев тъмна сянка се метна в осветения кръг — право към мен.

— Форвалака! — изпъшках и се хвърлих встрани.

Звярът прелетя над мен, като закачи с лапа куртката ми.

Костотрошача се добра до мястото, където се приземи човекът леопард едновременно с него. Едноокия развихри заклинание, което ме заслепи — мен, форвалака и всички присъстващи. Чувах рева на звяра. Гневът му прерасна в агония. Когато зрението ми се възстанови, Костотрошача и чудовището вече бяха сплетени в смъртоносна прегръдка. Дясната ръка на Покорения мачкаше гръкляна на създанието, а лявата — ребрата му. Звярът напразно драскаше с нокти във въздуха. Уж имаше силата на дузина истински леопарди, но в хватката на Костотрошача старата женска беше безпомощна. Покорения се разсмя и отхапа от лявата й плешка.

Едноокия се помъкна към мен.

— Трябваше да разполагаме с този в Берил — подхвърлих с треперещ глас.

Едноокия беше толкова изплашен, че се задави. Не се засмя. И на мен не ми беше много весело, честно казано. Просто рефлексивен сарказъм. Хуморът на осъдения на смърт.

Призивът на тромпети изпълни нощта. Хората се затичаха към позициите си. Дрънченето на оръжие заглуши хъркането на форвалака. Едноокия хвана ръката ми.

— Трябва да се махаме оттук! — каза. — Хайде!

Бях очарован от зрелището. Леопардът се опитваше да се промени. Приемаше смътно женствени форми.

— Хайде! — Едноокия изруга солено. — То те преследва, нали знаеш. Пратили са го по петите ти. Да изчезваме, преди да се е измъкнало!

Енергията на зловещата твар нямаше изчерпване, въпреки невероятната сила и диващина на Костотрошача. Покорения беше разкъсал лявата й плешка със зъби.

Едноокия беше прав. Там, срещу нас, Бунтовниците се вълнуваха. Скоро щеше да се развихри бой. Време беше да си обираме крушите, и по двете причини. Грабнах чантата си и хукнах.

По обратния път подминахме и Приносителя на бури, и Ловеца на души. Отдадох подигравателно чест и на двамата воден от не знам каква зле разбрана смелост. Единият от тях, сигурен бях, беше насъскал форвалака. Но не получих отговор.

Вълната от шока ме застигна чак когато бях в безопасност на върха на пирамидата. Братството беше около мен. Нямах нищо за вършене, освен да си представям какво можеше да се случи. Тогава се разтреперих толкова силно, че Едноокия ми даде една от собствените ми нокаутиращи отвари.

Сиянието навести сънищата ми. Вече ми беше стар приятел — златисто сияние и прекрасно лице. Каза ми, както и преди:

— Верните ми не бива да се боят!

Източният хоризонт порозовяваше, когато упойката започна да ме отпуска. Събудих се не толкова уплашен, но не и по-спокоен. За трети път се опитваха да ме убият. Който и да изпращаше убийци, все щеше да намери начин. Въпреки успокоенията на Господарката.

Едноокия се появи почти веднага и попита:

— Добре ли си?

— Аха.

— Пропусна страхотно изпълнение!

Вдигнах въпросително вежди.

— Кръгът и Покорените се вкопчиха точно след като ти духна свещичката — обясни той. — Преди малко свършиха. Този път беше доста зловещо. Костотрошача и Приносителя на бури пострадаха. Стори ми се, че се бият помежду си. Ела! Искам да ти покажа нещо.

Последвах го с мърморене.

— Колко пострада Бунта?

— Ще чуеш различни версии. Във всеки случай доста. Поне четирима техни го отнесоха… — той спря до предния ръб на върха на пирамидата и драматично махна с ръка.

— Какво?

— Да не си сляп? Аз имам само едно око и виждам по-добре от теб с него!

— Подскажи ми — помолих.

— Потърси разпятието.

— О! — възкликнах. След като ме насочи, лесно забелязах кръста, издигнат до командния пост на Приносителя на бури — Добре. И какво от това?

— Това е твоето приятелче, форвалака.

— Моето ли?

— А да не е наше? — изражение на удовлетворено злорадство премина по лицето му. — Край на историята, Знахар. И то задоволителен. Все едно как и кой уби Тъпана, доживях да видя зловещия му край!

Вляво от нас Гарвана и Глезанка наблюдаваха напредването на Бунта. Пръстите им се стрелкаха светкавично. Бяха прекалено далеч, за да доловя кой знае колко. Все едно да подслушваш разговор на език, който не владееш особено добре. Чуваш познати слова, а смисълът ти убягва.

— Какво му става на Гарвана напоследък? — попитах.

— Какво искаш да кажеш?

— Занимава се само с Глезанка. Вече дори не се навърта около Капитана. Не е играл на карти, откакто донесохме Перото и Пътешественика. Вкисва се всеки път, когато опиташ да се държиш мило с детето. Да не е станало нещо, докато ни нямаше?

Едноокия сви рамене.

— Бях с теб, Знахар. Забрави ли? Никой нищо не ми казва. Но, като спомена, да, наистина се държи странно… — той се изкиска. — Странно за Гарвана, тъй де.

Огледах армията на Бунта. Изглеждаха обезсърчени и неорганизирани. Дори в тежката нощ бяха завършили със запълването на двата външни рова. Усилията върху третия им бяха осигурили дузина места за преминаване. Армиите ни на второто и третото нива изглеждаха оредели. Полюбопитствах защо.

— Господарката нареди подкрепления да слязат на първото ниво. Особено от горното.

Най-вече от дивизията на Ловеца на души, осъзнах. Стори ми се странно.

— Смяташ ли, че днес ще пробият?

— Ако продължат с досегашната упоритост — сви рамене Едноокия. — Но, виж! Вече не са толкова въодушевени от перспективата. Откриха, че няма да се дадем лесно. Накарахме ги да се замислят. Да запомнят страшилището в Кулата. Тя още не е излязла. Може би започват да се тревожат.

Подозирах, че тревогите им се дължат по-скоро на междуособици в Кръга, отколкото на нарастващото колебание на войниците. Бунтовническата командна структура сигурно беше в хаос. Всяка армия пада, ако не се знае кой командва.

Обаче четири часа след изгрев те се хвърлиха да умират за каузата си. Предната ни линия се огъна. Оплаквача и Безликия смениха Приносителя на бури и Костотрошача, като оставиха второто ниво на Нощната сянка.

Боевете придобиха определен ритъм. Бунтовниците връхлитаха напред, сред на пороя от стрели, пресичаха мостовете, криеха се зад мантелетите, изливаха се около тях, за да ударят предната ни линия. Продължаваха да прииждат, безконечен поток. Хиляди падаха, преди да достигнат врага. Мнозина, които успяваха, се сражаваха краткотрайно. После се връщаха, понякога помагаха на ранени другари, но по-често просто изчезваха от пътя на смъртта. Офицерите им не можеха да ги овладеят.

Подкрепената линия се задържа по-дълго и по-решително, отколкото предполагах. Но численото превъзходство и насъбралата се умора в крайна сметка си казаха думата. Зейнаха пробиви. Вражеските войници стигнаха подпорната стена. Покорените организираха контраатаки, повечето от които не бяха проведени в удачния момент. На места по-слабохарактерните се опитваха да избягат на горните нива. Нощната сянка разположи взводове, които изтласкваха дезертьорите обратно. Съпротивата се стегна отново.

И все пак Бунтът вече надушваше победата. Ентусиазмът им се завърна.

Далечните рампи и кули поеха напред. Напредването им бе добре премислено, по няколко метра в минута. Една кула се катурна, когато хлътна в неотъпкан участък от първия ров. Разби една рампа и уби дузина. Останалите продължиха. Гвардията пренасочи Най-тежките си оръжия и се включи с огнени топки.

Една кула пламна. После втора. Една рампа избухна в пламъци. Но останалите машини неумолимо пъплеха напред и стигнаха втория ров.

По-леките балисти също промениха прицела си, като прострелваха хилядите, които тикаха обсадните съоръжения напред. Строителите продължаваха да запълват и отъпкват най-близкия ров. И да падат под прицела на стрелците ни. Възхищавах им се. Бяха най-смелите сред враговете ни.

Бунтовната звезда изгряваше. Надмогнаха слабото начало и възвърнаха предишната си ярост. Войниците ни на първото ниво се прегрупираха в по-малки отряди. Хората, които Нощната сянка бе пръснал, за да предотвратяват бягството, сега се биеха с прекалено нагли Бунтовници, изкатерили се по подпорната стена. На едно място войниците на Бунта успяха да извадят няколко талпи и се опитаха да си пробият път.

Беше средата на следобеда. Бунтът все още разполагаше с няколко часа дневна светлина. Започнах да треперя. Едноокия, когото не бях виждал от началото на битката, отново се приближи до мен.

— Има вести от Кулата — каза. — Изгубили са шестима от Кръга тази нощ. Което означава, че може би разполагат с осмина. Надали сред тях има и един негов член от времето, когато за пръв път дойдохме на север.

— Нищо чудно, че започнаха толкова бавно.

Той огледа положението.

— Не изглежда добре, нали?

— Не особено.

— Предполагам, че заради това излиза и тя…

Обърнах се.

— Аха. На път е. Самата тя!

Студено. Студено — студено — студено. Не знам защо. Тогава чух Капитана да крещи. И Лейтенанта, и Шекера, и Брестака, и Гарвана, и не знам си още кой. Всички ни крещяха да заемем местата си в строя. Времето за помайване бе свършило. Оттеглих се в лазарета — няколко палатки отзад, за нещастие от подветрената страна на отходното място.

— Бърза проверка — казах на Едноокия. — Провери дали всичко е в ред.

Господарката пристигна на кон от рампата, която се издигаше до входа на Кулата. Яздеше животно, отгледано за това. Беше огромно и буйно, лъскав жребец, който въплъщаваше представата на художник за конско съвършенство. Тя беше облечена много изящно, в червен и златен брокат, с бели шалове, златни и сребърни бижута и няколко черни орнамента. Като богата жена, каквато може да се види по улиците на Опал. Косата й, по-тъмна от нощта, се спускаше свободно под елегантна триъгълна шапка от бяла дантела, увенчана с бели щраусови пера. Мрежичка от перли я прикрепяше. Изглеждаше най-много двайсетгодишна. Тишина обгръщаше приближаването й. Оставяше бойците ни ококорени. Никъде не видях и спомен от страх.

Спътниците на Господарката отлично подхождаха на избрания от нея образ. Средни на ръст, облечени в черно, със скрити зад черни воали лица. Яздеха черни коне с черни кожени седла. Олицетворение на популярния образ на Покорените. Единият носеше дълго черно копие, увенчано с почернена стомана, другият — голям сребърен рог. Двамата яздеха на почтително разстояние от двете страни на Господарката.

Тя почете присъствието ми със сладка усмивка, докато минаваше край мен. Очите й искряха от радост и подкана…

— Тя още те обича — подигра ми се Едноокия.

— Точно от това се страхувам — потръпнах.

Тя яздеше през редиците на братството до Капитана. Разговаря с него половин минута. Той не издаде чувствата си, изправен срещу това древно зло. Нищо не може да го разтърси, ако нахлупи желязната командирска маска.

Брестака се появи задъхан. Не го бях виждал от дни.

— Как се справяш, друже? — попитах го.

— Тя иска теб.

От устата ми изскочи някакво „Блъб“. Много интелигентен отговор!

— Знам какво имаш предвид. Достатъчно, че и предостатъчно. Но какво да направя? Намери си кон.

— Кон? Защо? Откъде? — недоумявах.

— Просто предавам съобщение, Знахар! Не питай мен… Говори с дявола!

Млад войник с цветовете на Оплаквача се появи от задния ръб на пирамидата. Водеше няколко коня. Брестака изтича към него. След кратък словесен двубой ме повика. Колебливо се приближих към него.

— Избери си един, Знахар!

Избрах стройна кестенява кобила — очевидно спокойно животно — и се метнах на гърба й. Хубаво беше да съм отново на седлото. Доста време бях пешеходец.

— Пожелай ми късмет, Брестак! — исках гласът ми да прозвучи смело, но се чу само писклив шепот.

— Имаш го! — и, когато потеглях, добави: — Видя ли докъде те докараха глупавите ти истории, а?

— Остави ме на мира, става ли?

Когато пришпорих коня, се зачудих — за миг — доколко изкуството засяга живота. Дали наистина сам си бях виновен?

Господарката не извърна глава при пристигането ми. Махна леко. Конникът от дясната й страна се отмести и ми направи място. Схванах намека, спрях и се съсредоточих върху панорамата, вместо да зяпам нея. Усещах, че се забавлява.

Положението се беше влошило по време на отсъствието ми. Войниците на Бунта бяха завзели няколко позиции на втория насип. На първия формациите ни бяха разбити. Оплаквача бе отстъпил и хората му помагаха на онези отдолу да се качат на подпорната стена. На третото ниво войниците на Шепота опъваха лъковете си за пръв път.

Обсадните рампи почти бяха стигнали най-близкия ров. Големите кули бяха спрели. Повече от половината извън строя. Останалите още действаха, но бяха толкова далеч, че стрелците не можеха да ги поразят. Слава на небесата поне за тези дребни услуги.

Покорените на първия насип използваха уменията си, но бяха притиснати толкова силно, че почти нямаха възможност да се развихрят ефективно.

— Исках да видиш това, хроникьоре — каза Господарката.

— А? — още един блестящ изказ от мъдреца на Черния отряд.

— Това, което ще се случи. За да е записано вярно поне на едно място.

Погледнах крадешком към нея. Усмивката й беше тънка и подигравателна. Прехвърлих вниманието си към схватките. Това, което тя ми причиняваше — само застанала сред яростта на свършека на света — беше по-ужасяващо от всякаква смърт в битка. Твърде стар съм да кипя като петнайсетгодишен мераклия.

Господарката щракна с пръсти.

Ездачът от лявата й страна вдигна сребърния рог и отметна воала от лицето си, за да го поднесе към устните си. Перото! Стрелнах с поглед Господарката. Тя ми намигна.

Покорен. Перото и Пътешественика бяха Покорени, също като Шепота преди тях. Каквито сили и могъщество да бяха притежавали, сега те се намираха на разположение на Господарката… Тази мисъл направо ме задави. Последствия, следствия… Старите Покорени падат, нови заемат тяхното място…

Рогът запя — сладък звук, все едно ангел зовеше обитателите на рая. Не беше силен, но отекна навсякъде, сякаш идваше от самата небесна твърд. Боевете спряха на мига. И врагове, и свои — всички се обърнаха към пирамидата.

Господарката щракна с пръсти. Другият ездач (както предположих, Пътешественика), вдигна високо копието си и сведе острието му.

Предната подпорна стена експлодира на дузина места. Животинско тръбене изпълни тишината. Още преди да видя, че се втурват напред, вече знаех — и се разсмях.

— Слонове! — не бях виждал бойни слонове от първата ми година в Черния отряд. — Откъде взе слоновете?

Очите на Господарката сияеха. Не ми отговори. Не беше необходимо. От задморските страни. От съюзниците й в Градовете на скъпоценните камъни. Как ги беше прекарала тук незабелязано и къде ги беше крила, ах, това си остана загадка.

Животните се оказаха сериозна изненада, стоварила се върху Бунта в мига на несъмнения им триумф. Никой по тези части на света не бе виждал боен слон, камо ли да има представа как да се бие с него.

Огромните сиви дебелокожи връхлетяха върху Бунтовниците. Водачите им се забавляваха, като насочваха зверовете си насам-натам, стъпкваха стотици и напълно разбиваха бойния дух на врага. Войниците наведоха мантелетите. Слоновете препуснаха през мостовете и се втурнаха към обсадните кули, като ги събаряха една по една.

Зверовете бяха двадесет и четири, по два за всяко укритие, бяха бронирани — както и водачите им — въпреки че от време на време случайни стрели и копия намираха процеп да се забият. Върховете им или оставаха в кожата на слона, или го убождаха достатъчно силно, за да го ядосат още повече. Загубилите водачите си губеха интерес и към битката. Ранените животни побесняваха. Нанасяха повече щети и от онези, които още бяха под контрол.

Господарката отново махна с ръка, Пътешественика пак даде знак. Войниците отдолу спуснаха рампите, които бяхме използвали за сваляне на боеприпаси прибиране на ранените. Бойците ни напуснаха третия насип — с изключение на Гвардията — и тръгнаха надолу, строиха се и се стовариха в клин сред хаоса. Численото превъзходство на врага превръщаше действията им в пълна лудост. Но като се има предвид бясното люлеене на везните на късмета, бойният дух бе много по-важен.

Шепота предвождаше лявото крило, Ловеца беше в средата, а дебелият стар лорд Джалена командваше дясното. Забиха барабани. Нашите се понесоха напред, забавени само от проблема с изколването на хилядите паникьосани противници. Бунтовниците не смееха да побегнат, но се бояха и да хукнат към побеснелите слонове, застанали между тях и лагера им. Почти не се защитаваха.

Разчистихме пространството до първия ров. Хищника, Оплаквана и Безликия събраха оцелелите от армиите си в редица, ругаеха и заплашваха, за да ги, насъскат напред да подпалят всички вражески строежи.

Нападателите стигнаха втория ров, завъртяха се и се понесоха около изоставените кули и рампи, подминаха ги, следвайки кървавата диря на слоновете. Около машините след пристигането на хората от първия насип пламнаха пожари. Атакуващите напредваха към първия ров, цялото бойно поле бе покрито с вражески трупове. Толкова много мъртъвци не бях виждал през живота си.

Кръгът, или каквото беше останало от него, най-сетне се опомни достатъчно, за да изпробва сили срещу зверовете. Успяха да спечелят няколко победи, преди Покорените да ги неутрализират. После изходът на битката зависеше от войниците на бойното поле.

Както винаги, Бунтът ни превъзхождаше числено. Един по един слоновете падаха. Врагът се трупаше пред линията на атаката. Ние не разполагахме с резерви. Свежи войници се стичаха от лагера на Бунта — без ентусиазъм, но с достатъчно сила да унищожат напредъка ни. Отстъплението беше наложително.

Господарката чрез Пътешественика заповяда прекратяване на атаката.

— Много добре — промърморих. — Наистина великолепно!

Хората ни се връщаха на позициите си, изтощени до смърт.

Скоро щеше да се здрачи. Бяхме издържали още един ден. Допълних:

— А сега какво? Тези глупаци няма да спрат, докато кометата е в небето. А ние пуснахме последната си стрела.

— Опиши го, както го видя, хроникьоре! — усмихна се Господарката и се оттегли заедно със спътниците си.

— А какво да правя с този кон? — измрънках.

Тази нощ пропуснах магьосническото сражение. Не знам кой понесе по-тежки загуби. Изгубихме Лунния хищник, Безликия и Нощната сянка. Само последният падна при вражеско нападение. Останалите пострадаха заради враждата помежду им.

Няма и час след залез пристигна куриер. Подготвях екипа си за слизане долу след вечеря. Отново Брестака ми предаде вестта.

— В Кулата, Знахар. Приятелката ти те вика. Вземи си и лъка.

Човек не може да се страхува от някого до безкрайност, пък било и от самата Господарка. Попитах отчаян:

— Защо и лъкът?

Той сви рамене.

— Да взема ли и стрели?

— За това нямам нареждания. Не ми звучи разумно.

— Вероятно си прав. Едноок, оставям всичко в твои ръце.

Време, прекарано в лукс. Поне ми спестяваше прекарването на нощ в рязане на крайници, шиене на рани и успокояване на младежи със сигурността, че няма да преживеят до края на седмицата. Службата при Покорените дава на войника по-добър шанс да оцелее с раните си, но гангрената и перитонитът все пак взимат своя дял.

И тъй, надолу по дългата рампа и напред през тъмната порта. Кулата надвисваше в небето като легендарен образ, окъпан в сребърната светлина на кометата. Дали Кръгът бе сбъркал? Нима бе чакал прекалено дълго? Дали кометата преставаше да бъде благоприятен знак, след като започнеше да отслабва?

Колко път предстоеше на източните армии? Не бяха достатъчно близо. Но стратегията ни май не се основаваше на отлагането. Ако планът бе такъв, щяхме да сме се изнесли в Кулата и да сме запечатили входа. Или не?

Побиха ме тръпки. Естествено колебание. Докоснах амулета, който Гоблин ми даде навремето, а после и връчения от Едноокия. Не ми вдъхваха много увереност. Погледнах пирамидата и ми се стори, че различавам масивен силует на върха. Капитана? Вдигнах ръка. Силуетът отвърна. Поразвеселен, се обърнах.

Портите изглеждаха като зиналата паст на нощта, но крачката през тях ме запрати в широк осветен коридор. Смърдеше На коне и крави, минали оттук преди цяла вечност.

Един войник ме очакваше.

— Ти ли си Знахаря? Кимнах.

— Последвай ме!

Той не беше гвардеец, а млад пехотинец от армията на Оплаквача. Изглеждаше объркан. Тук-там зърнах още бойци от същата армия. Това ме разстрои. Оплаквача прекарваше нощите си в прехвърляне на войници, докато останалите от Покорените се биеха с Кръга и помежду си. Никой от тези бойци не беше помирисал бойното поле…

Колцина бяха тук? Какви изненади криеше Кулата?

Влязох във вътрешната кула през портала, който познавах от предишния път. Войникът спря на същото място, където бе останал и гвардейският капитан. Пожела ми късмет със слаб, треперлив гласец. Благодарих му пискливо.

Тя не си играеше игрички. Поне не безвкусни. И аз не влязох в ролята на сексуално ориентирано хлапе. Срещата си беше делова. Тя ме настани до масата от тъмно дърво, положи пред мен лъка, и заяви:

— Имам проблем.

Гледах я.

— Навън се носят всякакви слухове, нали? За това, което се случва между Покорените?

Кимнах и уточних:

— Това не е като коварния план за Хромия. Те се избиват взаимно. На нашите не им се иска да попаднат под кръстосания огън.

— Съпругът ми не е мъртъв. Знаеш. Той стои зад всичко. Пробужда се. Много бавно, но достатъчно, за да достигне някои от Кръга. Достатъчно, за да се свърже с жените сред Покорените. Те са готови на всичко за него. Кучки! Наблюдавам ги колкото се може по-внимателно, но не съм всемогъща. Успяват да скрият подробности. Тази битка… Не е каквато изглежда. Армията на Бунта е доведена тук от членове на Кръга, които са под влиянието на съпруга ми. Глупаци! Мислят си, че могат да го използват, да ме свалят и да завземат властта. Вече всички са мъртви, избити, но подготвеното от тях е в ход. Не се бия с Бялата роза, хроникьоре — макар че победата над тази глупост ще ми се отрази. Боря се със стария поробител, Властелина. И ако загубя, ще изгубя целия свят.

Странна жена. Не се преструваше на застрашена. Държеше се като равен срещу равен и това спечели симпатиите ми, на мига. Знаеше, че познавам Властелина не по-зле от всеки смъртен, който живее днес. Знаеше, че се боя от него много повече, защото кой се бои от жена повече, отколкото от мъж?

— Познавам те, хроникьоре. Отворих душата ти и надникнах в нея. Биеш се за мен, защото братството ти е сключило договор, който ще следва до горчивия си край. И защото защитниците на принципите му смятат, че честта им е потъпкана в Берил, повечето от вас мислят, че служат на злото…

Тя се обърна и ме озари с нежна усмивка.

— Злото е относително понятие, хроникьоре. Не можеш да го посочиш с пръст. Не можеш да го докоснеш, да го вкусиш или срежеш с меч. Злото зависи от това къде се намираш и кого сочиш обвинително. Положението, в което си попаднал благодарение на клетвата си, те противопоставя на Властителя. За теб той е там, където се намира злото.

Тя замълча за миг, може би в очакване на отговор. Не коментирах. Тя беше изразила с думи собствената ми философия.

— Това зло се опита да те убие три пъти, лечителю. Два пъти от страх заради онова, което знаеш, и веднъж от страх заради бъдещето ти.

— Бъдещето ми? — стреснах се.

— Покорените понякога надничат в идните дни. Може би и този разговор е предсказан.

Бях озадачен. Седях с глупаво изражение на лицето.

За миг тя излезе от стаята и се върна, понесла наръч стрели, които разпиля по масата. Бяха черни и тежки, със сребърни остриета, гравирани с почти невидими букви. Докато ги разглеждах, тя взе лъка ми и го замени с друг с идентично тегло и опън. Великолепно съответстваше на стрелите. Твърде великолепен, за да бъде използван като оръжие.

— Вземи ги. Носи ги винаги със себе си — заповяда ми тя.

— Ще се наложи ли да ги използвам?

— Вероятно. По един или друг начин, утре този въпрос ще се реши. Бунтът беше смазан, но разполага с резерви в човешка сила. Моята стратегия може да не успее. Ако аз се проваля, съпругът ми ще спечели. Не Бунтът, нито Бялата роза, а Властителя, тази чудовищна твар, която се върти неспокойно в гроба…

Избягнах погледа й, огледах оръжието и се зачудих какво ли трябва да кажа, за да не чуя какво да сторя с тези смъртоносни инструменти и дали бих могъл да го сторя, когато му дойде времето.

— Ще разбереш, когато мигът настъпи — прочете мислите ми тя. — И ще постъпиш както сметнеш за правилно.

Сега я погледнах, намръщих се, искаше ми се… Знаех каква е тя и пак изгарях от копнеж. Може би идиотските ми братя бяха прави.

Тя се усмихна, протегна твърде съвършената си ръка и стисна пръстите ми…

Изгубих сметка на времето. Така мисля. Не си спомням нищо от това, което се случи. Съзнанието ми се изплъзна за миг, а когато се възвърна, тя все още стискаше ръката ми.

— Време е да си вървиш, войнико! Почини си добре — усмихна се.

Изправих се като зомби и се затътрих към вратата. Имах смътното чувство, че съм пропуснал нещо. Не погледнах назад. Не можех.

Излязох от Кулата в нощта и незабавно открих, че пак ми се губи време. Звездите се бяха плъзнали по небосклона. Кометата залязваше. Да почивам добре? Та часовете за отдих почти бяха отминали.

Беше спокойно, студено, пееха щурци. Щурци! Кой да повярва? Погледнах дадените ми оръжия. Кога бях опънал лъка? Защо бях положил стрела на тетивата? Не си спомнях да съм ги взимал от масата… В продължение на един страховит миг се опасявах, че полудявам. Песента на щурците ме върна в реалността.

Вдигнах глава към пирамидата. Някой стоеше на върха и ме гледаше. Махнах с ръка. Отсрещният ми отвърна. Брестака, ако съдим по движенията. Добрият стар Брестак!

Няколко часа ни деляха от изгрева. Можех да дремна, ако не се туткам много.

На четвърт път нагоре по рампата усетих нещо странно. На половината осъзнах усещането. Амулетът на Едноокия! Китката ми пламтеше… Покорен! Опасност!

Облак мрак се стрелна от нощта, сякаш изникна от неравностите по стената на пирамидата. Разпростря се като платно на кораб и се понесе към мен. Отвърнах по единствения възможен начин. Със стрела.

Стрелата ми разкъса платнището от мрак. Обгърна ме протяжен писък, изпълнен по-скоро с изненада, а не с гняв, по-скоро с отчаяние, а не с агония. Мракът се сви. Човекоподобна фигура се търколи по склона. Проследих падането й, но изобщо не се сетих да пусна втора стрела, макар че я бях сложил на тетивата. Слисан, продължих изкачването.

— Какво стана? — попита ме Брестака, когато стигнах до върха.

— Не знам — признах си. — Честно, нямам и най-смътна представа какво, по дяволите, става тази нощ.

Той ме огледа внимателно.

— Изглеждаш доста зле. Почини си малко!

— Имам нужда — съгласих се. — Съобщи на Капитана. Тя каза, че утре е великият ден. Ще спечелим или ще загубим…

Като че ли новината щеше да му е от полза. Но ми се стори, че е важно да го знае.

— Аха. Направиха ли ти нещо? — попита той.

— Не знам. Не мисля.

Брестака искаше да поговорим още, въпреки съвета си за почивка. Внимателно го отстраних от пътя си, влязох в една от болничните палатки и се свих в ъгъла като ранено животно, сгушено в бърлогата си. По някакъв начин бях докоснат, но не можех да го изразя с думи. Щеше да отнеме време, докато се възстановя. Вероятно повече, отколкото имах на разположение.

Пратиха Гоблин да ме събуди. Бях в обичайното си очарователно сутрешно настроение. Заплашвах с кръвна мъст всеки, достатъчно тъп да смути сънищата ми. Не че те не заслужаваха да бъдат прекъснати. Бяха отвратителни. Вършех неописуеми неща с няколко момичета — на не повече от дванайсет години — и ги карах да се наслаждават на извращенията. Беше гнусно — сенки, които кръжат в съзнанието ти.

Не ми се ставаше въпреки потресаващите видения. Под завивката бе приятно и топло.

— Искаш ли играта да загрубее? — попита ме Гоблин. — Слушай, Знахар! Приятелката ти излиза. Капитанът иска да я посрещнеш.

— Аха… добре… — грабнах ботушите си в едната ръка, а с другата отметнах покривалото на палатката. Изръмжах: — Колко е часът, да му се не види? Сякаш слънцето е изгряло преди часове!

— Точно така. Брестака сметна, че се нуждаеш от отдих. Каза, че снощи си имал тежки преживявания.

Изсумтях, като бързо се приготвях. Чудех се дали да се мия, но Гоблин ме натири нататък.

— Давай по-бързо! Бунтът идва!

Чувах далечни барабани. Преди Бунта не използваше барабани. Попитах какви са. Гоблин сви рамене. Беше блед. Предполагам, чул бе съобщението ми за Капитана. Победа или поражение. Днес.

— Избрали са нов съвет…

Беше станал словоохотлив, както често става с уплашените хора. Разказа ми с подробности какво се е случило през нощта при враждата между Покорените, и какви щети е понесъл Бунтът. Не чух нищо ободряващо. Той ми помогна да навлека бронята, която имах. От битките при Розоград насам не бях носил нищо, освен плетена ризница. Събрах оръжията, които Господарката ми даде, и излязох навън в една от най-прелестните утрини, които съм виждал.

— Страхотен ден за умирачка! — възкликнах.

— Да бе!

— След колко време тя ще бъде тук?

Капитана искаше да сме готови за пристигането й. Харесваше му да представя картина на ред и експедитивност.

— Ами, когато дойде. Току-що получихме съобщението, че ще излезе.

— Хм — огледах върха на пирамидата. Мъжете се подготвяха за сражение. Като че ли никой не си даваше много зор. Заявих: — Смятам да се поразходя!

Гоблин не отговори. Просто вървеше след мен, бледото му лице бе сгърчено в загрижена гримаса. Очите му постоянно се стрелкаха във всички посоки и не изпускаха нищо. От прегърбените му рамене и предпазливите му движения отсъдих, че поддържа заклинание, готово за мигновена употреба. Но след като известно време ме следваше неотстъпно, осъзнах, че играе ролята на мой телохранител.

Бях и доволен, и притеснен. Доволен заради загрижеността на нашите към моята особа, а притеснен, защото положението ми се е влошило до такава степен. Сведох поглед към ръцете си. Несъзнателно бях опънал лъка и бях сложил стрела. Част от мен също бе нащрек.

Всички зяпаха оръжието, но никой не попита откъде го имам. Подозирах, че вече се носят легенди. Странно, че събратята ми не ме притиснаха в някой ъгъл за допълнителен разпит.

Бунтът внимателно и методично строяваше армиите си извън обсега на оръжията ни. Явно някой бе поел командването и бе възстановил дисциплината. И беше вдигнал цяла армада нови обсадни машинарии през нощта…

Нашите бяха напуснали първия насип. Долу стояха само кръстът и беснеещият на него звяр… Беснеещ? След всичко, което беше преживяла, включително и разпъването на този кръст, форвалака отще беше жива!

Войниците се раздвижиха. Стрелците вече заемаха третия насип, а Шепота бе поела командването на цялата линия. Съюзниците, оцелели от първото ниво, армията на Ловеца и всички останали, бяха на втория насип. Лорд Джалена стоеше отдясно, а Оплаквача — отляво. Бяха положени сериозни усилия да се възстанови подпорната стена, чието състояние беше ужасно. Нямаше да е особено препятствие.

— Чухте ли последните новини, момчета? — присъедини се към нас Едноокия.

Вдигнах вежди въпросително.

— Те твърдят, че най-сетне са открили Бялата роза.

След известен размисъл отвърнах:

— Доста съмнително.

— Определено. От Кулата твърдят, че детето е подставено. Просто да вдъхнови войниците.

— И аз така мисля. Чудно, че не са се сетили по-рано!

— Като говорим за дявола… — изписука Гоблин и посочи.

Наложи ми се да се взра за момент, преди да забележа слабото сияние, което напредваше между кохортите на вражеските роти. Обкръжаваше дете на бял кон, понесло червен флаг с избродирана бяла роза.

— Дори представлението е посредствено! — оплака се Едноокия. — Онзи там, отзад, създава ореола!

Вътрешностите ми бяха вързани на възел от страх, че в крайна сметка това е истинско. Погледнах ръцете си и се запитах дали детето е мишената, която Господарката имаше предвид. Но не. Нямах желание да пусна стрела в тази посока. Всъщност нямаше да покрия и половината разстояние.

Погледнах Гарвана и Глезанка от другата страна на пирамидата. Пръстите им вихрено танцуваха в разговор. Тръгнах към тях.

Гарвана ни забеляза, когато бяхме на десетина метра от тях. Погледна оръжията ми. Лицето му замръзна. В ръката му блесна нож. Започна да си чисти ноктите.

Препънах се, толкова стреснат бях. Той изпълняваше този фокус с ножа само когато бе под напрежение. Защо с мен? Не бях негов враг. Пъхнах лъка и стрелата под лявата си мишница и поздравих Глезанка. Тя се усмихна широко и бързо ме прегърна. Тя нямаше нищо против мен. Попита ме дали може да разгледа лъка. Позволих й да го гледа, но не и да го докосне. Просто не можех.

Гарвана беше неспокоен като човек, седнал върху мравуняк.

— Какво, по дяволите, те яде отвътре? — поисках да зная. — Държиш се, като че всички страдаме от, чума!

Поведението му ми причиняваше болка. Бяхме преживели немалко заедно, ние с Гарвана. Нямаше причини да се обръща против мен. Устата му се превърна в тънка черта. Той задълба под ноктите си така, че се изплаших да не се разкървави.

— Е? — промърморих.

— Не ме притискай, Знахар!

С дясната си ръка почесах гърба на Глезанка, когато тя се притисна към мен. С лявата стиснах лъка. Кокалчетата ми добиха цвета на стар лед. Бях готов да го ударя. Без кинжала щях да имам шанс. Той беше здраво копеле, но и аз съм се калявал с години.

Глезанка сякаш не забелязваше напрежението помежду ни. Гоблин пристъпи между нас. Погледна Гарвана, позата му бе не по-малко напрегната от моята.

— Имаш голям проблем, Гарван. Мисля, че е най-добре да го обсъдим с Капитана.

Гарвана се смая. Осъзна, макар и за миг, че си създава врагове. Ужасно трудно е да ядосаш Гоблин. Наистина да го вбесиш, не като при, игричките с Едноокия.

Нещо угасна в очите на Гарвана. Той посочи лъка ми и ме обвини:

— Той е любовник на Господарката.

Бях по-скоро озадачен, отколкото ядосан.

— Не е вярно! — възразих. — Но какво, ако наистина съм спал с нея?

Той се разшава неспокойно. Погледът му непрестанно прескачаше към Глезанка, която се притискаше към мен. Искаше тя да се отдалечи оттук, но не можеше да изрази желанието си смислено.

— Първо постоянно се влачиш с Ловеца на души. Сега с Господарката. Какви ги вършиш, Знахар? На кого ни продаваш?

— Какво?!

Само присъствието на Глезанка ме спря да не го нападна.

— Стига толкова! — заяви Гоблин. Гласът му бе твърд, без следа от свойственото му писукане. — По-висшестоящ от вас съм. И ще се възползвам от ранга си. Веднага! Точно тук! Отиваме при Капитана и ще обсъдим всичко. В противен случай ще оттеглим гласуването си за приема ти в Черния отряд, Гарван. Знахаря е прав. Напоследък се държиш като истински задник. Такива не ни трябват. Имаме си достатъчно проблеми и без друго! — и посочи с пръст Бунта, който отвърна с тромпети.

Не отидохме на съвет при Капитана.

Беше очевидно, че начело е нов главнокомандващ. Вражеските дивизии тръгнаха напред с бавна маршова стъпка. Щитовете им бяха подредени в правилна костенуркова формация12, и отбиваха повечето ни стрели. Шепота бързо се ориентира и съсредоточи огъня на гвардейците само върху едно каре, като накара стрелците да изчакат по-тежките оръжия да разчупят костенурките. Ефикасно, но не достатъчно.

Обсадните кули и рампите се понесоха напред с цялата бързина, с която хората успяваха да ги теглят. Гвардейците сториха всичко възможно, но успяха да разрушат само няколко. Шепота бе изправена пред дилема. Трябваше да избира между мишените. Реши да се съсредоточи в разбиването на костенурките.

Този път кулите успяха да се приближат повече. Стрелците на бунта вече поразяваха целите си. Това означаваше, че са влезли в обсега на нашите стрелци, които бяха обучени много по-добре.

Врагът прекоси третия ров и се сблъска с масиран обстрел и от двете нива. Едва когато стигнаха до подпорната стена, формациите се разделиха и се устремиха към слабите места. Успяха да постигнат известен успех. Но тогава атакуваха едновременно от всички страни. Рампите им се бавеха все още. Хора със стълби се юрнаха напред.

Покорените не пестяха сили. Хвърлиха в боя всичко, на което бяха способни. Магьосниците на Бунта се сражаваха с тях през целия път и въпреки щетите, които понасяха, в общи линии успяха да ги неутрализират. Шепота не участваше в това. Беше прекалено заета.

Господарката и спътниците й пристигнаха. Призоваха ме отново. Качих се на седлото на коня си и застанах до владетелката, положил лъка в скута си. Враговете продължаваха да прииждат. От време на време поглеждах Господарката. Тя остана ледената кралица. Лицето й беше напълно безизразно.

Бунтът печелеше позиция след позиция. Хора с лопати се втурнаха да копаят, като строяха естествени рампи. Дървените бавно напредваха. Но нямаше да пристигнат скоро.

Долу съществуваше само един остров на спокойствието — около разпнатата форвалака. Нападателите я заобикаляха възможно най-далече.

Войниците на лорд Джалена започнаха да поддават. Човек виждаше очертаващия се пробив още преди да се обърнат да погледнат подпорната стена зад тях.

Господарката махна с ръка. Пътешественика пришпори коня си напред и надолу по склона на пирамидата. Достигна хората на Шепота, мина през тях и спря на ръба на насипа зад войниците на лорд Джалена. Вдигна копието си. То проблесна. Не знам защо, но армията на Джалена набра смелост, обедини се и започна да изтласква Бунтовниците назад.

Господарката махна с лявата си ръка. Перото се спусна по склона като вихър с надут рог. Сребърният му призив заглуши тромпетите на Бунта. Тя подмина войниците на третото ниво и конят й прескочи насипа. Падането би убило всяко нормално животно. Този обаче се приземи тежко, запази равновесие и се вдигна на задни крака, цвилейки. Перото надуваше рога си. Както и отдясно, войниците се окопитиха и започнаха да оказват отпор.

Малка индигова фигурка се покатери по стената и се затича към основата на пирамидата. Измина целия път до Кулата. Оплаквача. Намръщих се, озадачен. Дали беше освободен?

Нашият център стана фокусът на битката, Ловеца се бореше яростно да запази позицията си.

Чух странни звуци, погледнах нагоре и видях, че Капитана се приближава от другата страна на Господарката. Беше на кон. Обърнах се. Множество коне.

Взрях се по продължение на дългия стръмен склон към теснината на третия насип и сърцето ми падна в петите. Тя не планираше кавалерийско нападение… нали?

Перото и Пътешественика бяха силен лек, но дозата не бе достатъчна. Те потушиха съпротивата само до появата на бунтовническите рампи.

Насипът падна. По-бавно, отколкото очаквах, но все пак падна. Избягаха не повече от хиляда души. Погледнах Господарката. Лицето й представляваше ледена маска, но усещах доволството й.

Шепота изливаше стрели върху гъмжилото. Гвардията стреляше от упор с балистите.

Над пирамидата пропълзя сянка. Вдигнах очи. Килимът на Оплаквача се носеше над врага. По краищата му надвесени войници хвърляха топки с размера на човешка глава. Те потъваха в гъмжилото на Бунта без видим резултат. Килимът се понесе към лагера на врага, като сипеше тези безполезни предмети.

Бунтът загуби цял час да установи солидни преходни точки към третия насип и още толкова да докара достатъчно хора, за да се впусне в атака. Шепота, Перото, Пътешественика и Ловеца безмилостно ги премазваха. Прииждащите войници се катереха през купчините трупове на събратята си, за да стигнат до върха.

Оплаквача пренесе замерянето с топки над лагера на Бунта. Съмнявах се, че там е останал жив човек. Всички бяха на бойното поле и очакваха реда си да ни нападнат фалшивата Бяла роза седеше на коня си близо до втория ров, обкръжена от сияние и от новия съвет на Бунта. Стояха неподвижни е изключение на случаите, когато някой от Покорените използваше силите си. Срещу Оплаквача не предприеха нищо. Очевидно не можеха да му навредят.

Погледнах Капитана, който според мен замисляше нещо… Подреждаше ездачи по цялата предната стена на пирамидата. В крайна сметка щяхме да атакуваме надолу по склона! Що за идиотщина!

В главата ми се обади нежен глас: Верните ми не бива да се боят! Господарката ме гледаше — студено и величествено. Обърнах се отново към битката.

Краят беше близко. Нашите войници захвърляха лъковете. Изоставяха и тежките оръжия. Окопаваха се. Цялата армия се задвижи в равнината. Но движенията им изглеждаха някак забавени и нерешителни. Това беше мигът, когато трябваше да се втурнат с рогата напред, да ни прегазят, да връхлетят в Кулата, преди да успеем да затворим портите…

Оплаквача се появи с рев откъм вражеския лагер, движеше се дузина пъти по-бързо от препускащ кон. Видях как големият килим минава над главите ни и дори тогава не успях да потисна изумлението си. За миг той закри кометата, после се насочи към Кулата. Странен вой се понесе надолу. Изобщо не приличаше на виковете на Оплаквача, които познавах отпреди. Килимът се залюля леко, опита да забави и се заби в Кулата на няколко стъпки под покрива й.

— Мили Боже! — промърморих, загледан в обърнатия килим. Пътниците му се изсипаха от височина сто и петдесет метра. — Мили Боже!

После Оплаквача умря или изгуби съзнание. И самият килим започна да пада.

Преместих поглед към Господарката, която също следеше събитието. Изражението й не трепна дори за миг. Меко, с глас, който само аз чух, тя изрече:

— Налага се да използваш лъка!

Изтръпнах. И за миг през съзнанието ми прелетяха образи — стотици от тях, прекалено бързо, за да ги различа. Май опънах лъка…

Тя беше ядосана. Кипеше от толкова силен гняв, че се разтреперих само от близостта си до нея. Макар да знаех, че яростта й не е насочена към мен. Не беше трудно да се определи причината. Падането на Оплаквача не бе резултат от вражески действия. Имаше само един Покорен, който носеше отговорност за това: Ловеца на души. Доскорошният ни господар. Онзи, който ни използваше толкова често за плановете си.

Господарката промърмори нещо. Не съм сигурен, че чух правилно, прозвуча ми като:

— Дадох й последна възможност!

— Не сме участвали в това! — прошепнах.

— Ела!

Тя пришпори коня си с колене. Животното прескочи през ръба. Хвърлих отчаян поглед към Капитана и я последвах.

Господарката се спусна по склона бързо, както и Перото преди нея. Кобилата ми явно умираше от желание да се изравни с жребеца й.

Понесохме се към гъмжило пищящи войници. От средата му бликаше фонтан лимонена мъгла и се разнасяше по вятъра, като поразяваше всички по пътя си. Господарката не трепна.

Ловеца на души бягаше. Приятели или врагове, всички бързаха да се отдръпнат. Смъртта го обкръжаваше. Той връхлетя върху Пътешественика, подскочи, събори го от седлото, яхна коня му и скочи на второто ниво. Понесе се през враговете, слезе в равнината и препусна с все сили.

Господарката мина по проправената от него пътека. Тъмната й коса се вееше. Яздех близо до нея, напълно озадачен, но неспособен да променя действията си. Стигнахме равнината на триста стъпки зад Ловеца на души. Господарката пришпори жребеца си. Кобилата ми препусна край него. Бях сигурен, че едното или и двете животни ще се препънат в изоставени машини или трупове. Само че те — а и конят на Ловеца — стъпваха толкова сигурно, като че ли се движеха по равен път.

Ловеца препускаше право към вражеския лагер. Прекоси го. Последвахме го. В откритата равнина отвъд започнахме да го догонваме. И трите коня бяха неуморими като машини. Километри оставаха зад гърба ни. С всеки спечелвахме по петдесетина метра. Стиснах лъка и продължих да се нося като в кошмар. Никога не съм бил религиозен, но този път се изкушавах да се помоля.

Тя беше неумолима като смъртта, моята Господарка. Съжалих Ловеца на души, когато тя го хвана.

Ловеца на души галопираше по път, който криволичеше из една от долините на запад от Чара. Бяхме близо до върха на хълма, където почивахме и видяхме лимонената мъгла. Спомних си, покрай какво преминахме там, край Кулата, фонтан от същата гадост — и тя не ни докосна.

Какво се беше случило? Дали беше задействан някакъв план, който оставяше хората ни на милостта на Бунта? Към края стана ясно, че стратегията на Господарката е максимално унищожение. Искаше и от двете страни да оцелеят възможно най-малко хора. Разчистваше къщата. От Покорените й беше останал само един враг. Ловеца на души. Ловеца, който се бе отнесъл почти добре към мен. Който бе спасил живота ми поне веднъж, при Стълбата на плача, когато Приносителя на бури щеше да убие мен и Гарвана. Ловеца, който беше единственият Покорен, говорил с мен като с човек, споделил нещичко за старите дни и отвърнал на неутолимото ми любопитство…

За какъв дявол се носех в това адско препускане с Господарката, на лов за твар, която можеше да ме премаже, без да мигне?

Ловеца се скри зад склона на хълма. След секунди, когато и ние взехме завоя, беше изчезнал. Господарката забави за миг галопа си. Бавно завъртя глава. После дръпна юздите и се обърна към дърветата покрай пътя. Спря, когато стигна първите растения. Кобилата ми се закова до нея.

Господарката скочи от жребеца си. Последвах я, без да се замисля. Когато стъпих на краката си, нейният кон вече агонизираше, а моят беше мъртъв — все още изправен, но съвсем вкочанен. На шиите и на двамата имаше изгорени участъци с размера на юмрук.

Господарката посочи с ръка и тръгна напред. Приведен, със стрела на тетивата, аз се плъзнах след нея. Вървях предпазливо, безшумно, мушках се между храстите като лисица.

Тя спря, приведе се и посочи. Погледнах по протежение на ръката й. Проблясък, проблясък, две секунди бърза смяна на образи. Спряха. На около петнайсетина стъпки видях коленичил силует, застанал с гръб към нас. Правеше сложни движения. Нямаше време за моралните скрупули, които ме тормозеха, докато яздех насам. Тази твар беше направила няколко опита да посегне на живота ми. Стрелата ми литна във въздуха, преди да осъзная постъпката си.

Улучих силуета в главата. Той подскочи напред. Затаих дъх за секунда, после въздъхнах с облекчение. Толкова лесно…

Намръщена, Господарката направи три бързи крачки напред. Отдясно се чу скорострелно шумолене. Нещо клатеше храстите. Тя се завъртя и хукна към откритото пространство, като ме удари по ръката.

За секунди се озовахме на пътя. Още една стрела бръмчеше на тетивата ми. Ръката й се вдигна, посочи… От горите на петнайсетина метра встрани се измъкна квадратна сянка. Силуетът върху нея като че ли запрати нещо към нас. Олюлях се от силата на удара без никакъв видим източник. През очите ми сякаш се сплетоха паяжини, които замъглиха зрението ми. Смътно усетих, че Господарката прави някакъв жест. Паяжините изчезнаха. Чувствах се цял. Тя посочи към килима, който вече се издигаше и се отдалечаваше.

Опънах лъка и пуснах стрелата, но не се надявах да поразя подвижна мишена от такова разстояние. Не улучих, но само защото килимчето пъргаво се стрелна надолу и се наклони встрани, щом стрелата излетя. Премина на сантиметри от главата на силуета.

Господарката направи нещо. Въздухът забоботи. От небитието се появи гигантско водно конче като онова, което бях видял в Гората на облака. То се стрелна към килима и го удари. Той се завъртя, изпляска и хвръкна. Ездачът му падна с отчаян писък. Пуснах нова стрела в мига, когато той се удари в земята, фигурата се сгърчи леко и застина неподвижно. А ние се надвесихме над ней.

Господарката смъкна черния шлем от жертвата си. И изруга. Ругаеше тихо, равномерно — й употребяваше думички, каквито и старши сержант няма в речника си.

— Какво? — попитах накрая.

— Не е тя! — владетелката се обърна и погледна към гората.

Лицето й застина за няколко секунди. После насочи поглед към реещия се килим. Наклони глава към дърветата.

— Иди виж дали е жена. И провери конят там ли е! — тя започна да примамва килима на Ловеца с пръст.

Тръгнах да изпълня заръката й. Умът ми кипеше. Значи Ловеца е жена, а? Много хитро. Всичко е приготвено за тази гонитба, от самата Господарка.

Страхът ми се усилваше, докато се плъзгах между дърветата — бавно и безмълвно. Ловеца бе изиграл всички, и то много по-хитро, отколкото дори Господарката бе очаквала. Какво следваше тогава? Посегателствата върху живота ми бяха толкова много… Може би това беше моментът да сложи край на евентуалната заплаха. Която представлявах?

Обаче не се случи нищо. Само дето се натъкнах на труп втората, свалих черния шлем и открих под него лицето на прекрасен младеж. Страх, гняв и разочарование ме обляха едновременно. Ритнах тялото. Голямо чудо, да си изливам гнева върху мъртво месо!

Облекчението ми не продължи дълго. Започнах да оглеждам лагера, където бяха дебнали двойниците. Бяха прекарали там доста време и се бяха подготвили за по-продължителен престой. Имаше запаси поне за месец.

Голям вързоп привлече вниманието ми срязах въжетата, с които бе опакован и го отворих. Документи. Балата тежеше поне четирийсет килограма. Обзе ме любопитство.

Огледах се трескаво, не видях нищо заплашително и порових малко по-навътре. И незабавно осъзнах какво държа в ръце. Това бяха част от документите, изкопани от нас в Гората на облака.

Какво правеха тук? Мислех, че Ловеца ги е предал на Господарката. Еха! Заговори и контразаговори. Може би беше дал само някои. И вероятно бе задържал другите, за които е преценил, че ще са му от полза в бъдеще. Явно сме били толкова близо по петите му, че не е имал време да ги прибере…

А имаше вероятност да се върне. Отново се изплаших и пак се огледах.

Нищо не помръдваше.

Къде беше той?

Тя, напомних си. Ловеца беше една от жените сред Покорените.

Потърсих доказателства за заминаването й и бързо открих следи от стъпки, които водеха навътре в гората. На няколко крачки зад лагера дирята ме изведе на тясна пътека. Приведох се, огледах горския масив и златистите мушици, които се носеха в светлинните остриета на лъчите. Заставих се да продължа.

Ела, призова ме глас в съзнанието ми. Ела.

Господарката. Закрачих обратно с облекчението, че не се налага да тръгна по пътеката.

— Мъж беше — казах, когато се приближих до Господарката.

— И аз така предположих — тя управляваше килимчето с длан, на половин метър над земята. — Качвай се!

Преглътнах, но се подчиних на заповедта. Упражнението беше като прекачване в лодка от дълбока вода. Изложих се два пъти. Тя ме последва. Казах й:

— Той — тя — е на коня. Поела е по пътека през гората.

— В каква посока?

— На юг.

Килимът се издигна плавно. Мъртвите коне се смалиха под нас. Понесохме се над дърветата. Имах чувството, че снощи съм изпил няколко галона вино — стомахът ми се бунтуваше по същия начин.

Господарката изруга тихо под нос. Най-сетне, с по-силен глас, заяви:

— Тази кучка! Опитва се да прекара всички ни. Включително и моя съпруг!

Премълчах. Двоумях се дали да спомена за документите. Тя щеше да се заинтересува. Но аз също се интересувах. Ако си отворех устата сега, никога нямаше да ми се отдаде възможност да ги прегледам.

— Обзалагам се, че точно това прави. Отървала се е от другите Покорени, Като се е преструвала, че участва в заговора. После е трябвало да премахне само мен. Тогава просто щеше да остави Властелина в земята. Можеше да се справи с всичко и отгоре на това да го държи под контрол. Няма как той да се измъкне без чужда помощ… — тя не говореше на мен, а мислеше на глас. — И аз пропуснах да видя доказателствата. Или ги пренебрегвах. А те са били пред очите ми през цялото време. Проклета кучка! Ще я изгоря жива!

Пропаднахме. Едва не изгубих малкото, което беше останало в стомаха ми. Носехме се надолу към долина, по-дълбока от повечето в района, макар че хълмовете и от двете ни страни се издигаха на не повече от шейсет-седемдесет метра. Господарката забави спускането ни.

— Стрела! — нареди ми тя. Бях забравил да приготвя нова.

Километър-два летяхме по продължение на долината, после се издигнахме по склона и накрая се озовахме до седиментна скална тераса. Там увиснахме, като почти докосвахме камъка. Вятърът бе остър и студен. Ръцете ми се вкочаниха. Бяхме много далеч от Кулата. В тази област зимата вече предявяваше правата си. Разтреперих се като лист.

Единственото предупреждение бе тихото:

— Дръж се!

Килимът се стрелна напред. На четиристотин метра пред нас забелязах силует, прилепен плътно към гърба на препускащ кон. Господарката снижи височината, докато се понесохме по петите му на две стъпки над земята.

Ловеца ни забеляза. Вдигна ръка в предупредителен жест. Пуснах стрелата.

Килимът ме отхвърли назад, когато Господарката го изтегли нагоре, опитвайки се да прелети над коня и ездачката. Не го вдигна достатъчно. От удара килимът се усука. Рамката изпука и се счупи. Завъртяхме се. Отчаяно се държах, докато небето и земята се въртяха около мен. Следващият сблъсък беше със земята. Дълго се търкаляхме. Опомних се.

Веднага скочих на крака и с треперещи ръце сложих нова стрела на тетивата. Конят на Ловеца бе паднал със счупен крак. Ловеца стоеше до него, с ръце на коленете, замръзнал. Сребърното острие на стрела стърчеше от корема й и сочеше право към мен.

Пуснах следващата стрела. И още една. И още една, като си спомних ужасяващата жизненост, с която ни беше смаял Хромия в Гората на облака, след като Гарвана го бе набучил със стрелата, носеща властта на истинското му име. Все още уплашен, извадих меча си, щом и последната стрела попадна в целта. Хвърлих се към Ловеца, вдигнах високо острието, завъртях го в зловещ удар с две ръце. Беше най-страховитият, яростен удар, който някога съм нанасял. Главата на Покорения се търкулна встрани. Забралото на шлема се отвори. Към мен с обвинителен поглед се взря женско лице. Жената и Господарката си приличаха като две капки вода.

Очите на Ловеца се фокусираха върху мен. Устните й се опитаха да изрекат думи. Стоях там вцепенен, чудех се какво ли, по дяволите, означава всичко това. Животът напусна Покорената, преди да отгатна съобщението, което се мъчеше да ми предаде.

Щях да се връщам към този миг хиляди пъти и да се опитвам да разгадая промълвените от умиращата слова.

Господарката припълзя до мен. Влачеше единия си крак. Навикът ме задължи да се обърна, да коленича…

— Счупен е — заяви тя. — Няма значение. Ще почака!

Дишането й беше плитко и учестено. За момент си помислих, че е от болката. После видях, че се взира в главата. Започна да се кикоти.

И аз се вторачих в онова лице, тъй подобно на нейното, после пак я погледнах. Тя отпусна ръка на рамото ми, като ми позволи да поема част от тежестта й. Изправих се внимателно, прегърнах я през кръста.

— Никога не съм харесвала тази кучка — каза Господарката. — Още когато бяхме деца…

Погледна ме изпитателно и стисна устни. Жизнеността се оттече от лицето й. За сетен път се превърна в ледената кралица. Дори ако някога в сърцето ми е пламтяла странна искрица любов, както ме обвиняваха братята ми, в този миг тя проблесна за последен път. Недвусмислено осъзнах какво се мъчи да разруши Бунтът — истинските Бели рози от движението, не марионетките на чудовището, което беше създало тази жена и сега искаше да я унищожи, за да възкреси собствения си ужасен терор над белия свят. В този миг с радост бих търколил главата й до тази на нейната сестра.

За втори път, ако можеше да се вярва на Ловеца. Втора сестра. Това не заслужаваше преданост.

Съществуват граници за късмета на всеки, за властта на всеки, за времето, което се осмеляваш да устоиш. Нямах смелост да последвам импулса си. Може би по-късно. Капитана беше направил грешка, като прие службата при Ловеца на души. Дали уникалното ми положение беше достатъчно да го убедя да разтрогне договора с основанието, че Ловеца е мъртъв?

Съмнявах се. Битката щеше да бъде тежка, меко казано. Особено ако — както подозирах — той беше допринесъл за смъртта на Синдика в Берил. Съществуването на Черния отряд не изглеждаше заплашено, при условие че преживеем битката. Той нямаше да помисли за друго предателство. За него в моралния сблъсък се криеше по-голямото зло.

Дали изобщо все още имаше братство? Битката за Чар не бе свършила, само защото нас с Господарката ни нямаше. Кой знае какво се беше случило, докато преследвахме вероотстъпника Покорен?

Погледнах слънцето и с изумление установих, че е минал само час. Господарката също си спомни за Чар.

— На килима, лечителю! — каза тя. — Да се връщаме!

Помогнах й да се добере на куц крак до останките на килима на Ловеца. Беше доста съсипан, то тя прецени, че ще свърши работа. Настаних я, прибрах лъка, който ми беше дала и седнах пред нея. Тя прошепна нещо. Килимът се издигна с плющене. Не беше много стабилен.

Седях със затворени очи и се двоумях, докато тя кръжеше над лобното мястото на Ловеца. Не можех да определя точно чувствата си. Не вярвах в злото като действена сила. Смятах, че е въпрос на гледна точка, но видях предостатъчно, за да подложа на съмнение философията си. Ако Господарката не беше прероденото зло, то се сливаше толкова с него, че разлика не съществуваше.

Бавно се понесохме към Кулата. Когато отворих очи, големият тъмен блок, килнат на хоризонта, постепенно нарастваше. Не ми се връщаше там.

Преминахме над каменистите земи западно от Чар, на стотина стъпки височина. Едва напредвахме. Господарката трябваше да се концентрира изцяло, за да удържи килима във въздуха. Бях ужасен, че чудесията ще падне всеки миг, или ще сдаде багажа точно над бунтовническата армия. Наведох се напред, огледах каменния хаос и се опитах да намеря подходящо за катастрофата място.

Точно така видях момичето.

Бяхме изминали три четвърти от пътя. Мярнах някакво движение и хлъцнах тихичко. Глезанка погледна към нас, засенчвайки очите си. От сенките се подаде ръка и я издърпа назад.

Погледнах Господарката. Не беше забелязала нищо. Беше твърде съсредоточена да управлява килима.

Какво точно ставаше? Дали Бунтът бе изтласкал Черния отряд в камъните? Защо тогава не видях никой друг?

Господарката постепенно и мъчително набираше височина. Пред мен се разгънаха земите на подхода.

Земя на кошмарите. Застилаха я десетки хиляди мъртви Бунтовници. Повечето бяха паднали в строя. И от двете страни насипите бяха осеяни с мъртъвци. На върха на пирамидата се вееше знамето на Бялата роза. Пилонът му беше килнат. Не забелязах никакво движение мълчание се стелеше над земята. Само шепотът на студения вятър го нарушаваше.

Господарката за миг изгуби контрол. Пропаднахме. Успя да спре килима на няколко метра от срещата ни със смъртта.

Нищо не помръдваше, освен развяваното от вятъра знаме. Бойното поле изглеждаше като нарисувано от обезумял художник. Горният пласт Бунтовници лежаха в пози, които говореха, че са погинали в кошмарни мъки. Бяха неизброими.

Издигнахме се над пирамидата. Смъртта бе премела и нея. Портите все още бяха отворени. Телата на Бунтовниците лежаха в сянката й.

Бунтът беше проникнал вътре.

На върха на пирамидата имаше малко тела, всичките на врагове. Събратята ми сигурно се бяха скрили вътре.

Да, те още трябваше да се бият из онези криволичещи коридори. Кулата бе огромна, за да бъде превзета бързо. Заслушах се, но не чух нищо.

Върхът на Кулата беше на сто метра над нас. Не можехме да го достигнем… Там се появи някакъв силует, който ни помаха. Беше нисък и облечен в кафяво. Зинах. Спомних си за единствения Покорен, който носеше кафяво, фигурата се премести с накуцване на по-добра позиция и продължи да ни подканва. Килимчето се издигна. Петдесет метра. Трийсет. Погледнах през рамо към панорамата на смъртта. Четвърт милион души? Направо главозамайващо. Твърде много, за да има някакъв истински смисъл. Дори в битките по времето на Властелина не бяха паднали толкова мъже…

Погледнах Господарката. Тя го беше измислила. Ако Кулата оцелееше след битката, която се водеше вътре, щеше да бъде абсолютна господарка на света. Кой щеше да й се противопостави? Мъжете от цял континент лежаха мъртви…

Половин дузина Бунтовници изскочиха пред портата. Обстреляха ни със стрели. Само няколко се издигнаха на височината на килима. Войниците се отказаха и зачакаха. Знаеха, че сме загазили.

Петдесет стъпки. Двайсет и пет. Господарката овладяваше килима с мъка, макар и с помощта на Хромия. Треперех от вятъра, който заплашваше да ни блъсне в Кулата. Спомних си дългото падане на Оплаквача. Бяхме на същата височина.

Един поглед към равнината ми показа форвалака. Тя висеше отпусната на кръста си, но знаех, че е жива.

Към Хромия се приближиха още хора. Някои носеха въжета, други — копия с дълги дръжки. Издигахме се още по-бавно. Положението стана налудничаво напрегнато — безопасността е на една ръка разстояние, но на великанска.

В скута ми падна въже. Сержант от Гвардията ми викна:

— Вържи я!

— Ами аз, задник такъв?

С приближаването на зъберите действах възможно най-бързо. Боях се, че ще наруша равновесието на килима. Изкушавах се да вържа разхлабено възел, който да не издържи на опъна. Вече не харесвах Господарката, ни най-малко. Светът щеше да е по-добър, ако я нямаше. Ловеца беше смъртоносен интригант, чиито амбиции бяха пратили на смърт стотици. Беше заслужила съдбата си. Какво тогава се полагаше на сестра й, която бе запратила хиляди по пътя на мрака?

Спуснаха второ въже. Вързах и себе си. Бяхме на метър и половина от върха, но не можехме да се издигнем повече. Хората отгоре опънаха въжетата. Килимът се залюля към стената на Кулата. Спуснаха ни и прътове. Хванах се за един.

Килимът се изплъзна изпод нас.

За миг помислих, че ще падна. В следващия ме издърпаха горе.

Казаха, че на долните етажи се водели тежки боеве. Хромия напълно ме пренебрегна и избърза да се заеме с работа. Аз се проснах на върха на Кулата, щастлив да бъда на твърда земя. Дори успях да дремна. Събудих се в компанията на северния вятър и избледняващата на хоризонта комета. Слязох да взема участие в ендшпила на величествената партия на Господарката.

Тя спечели. Не остана и един жив Бунтовник на сто, повечето от оцелелите бяха дезертирали в началото. Онези топки, които хвърляше Оплаквача, бяха разпръснали зараза. Болестта достигнала критичния си стадий малко след като с Господарката поехме по петите на Ловеца на души. Магьосниците на Бунта не успели да овладеят епидемията. Оттам идваха купищата мъртъвци.

Дори при това положение немалко от враговете се оказали частично или напълно неподатливи, както и не всички от нашите избегнали инфекцията. Бунтът превзел и горния насип.

Планът — в този момент — включвал контраатака на Черния отряд. Хромия бил реабилитиран и трябвало да им помага с войските от вътрешността на Кулата. Но Господарката не била наблизо да нареди нападение. В нейно отсъствие Шепота дала заповед за отстъпление в твърдината.

Вътрешността на Кулата представляваше поредица капани, построени не само от източните войски на Оплаквача, но и от ранените, които бяха внасяни през предишните нощи и лекувани със силите на Господарката.

Всичко завърши много преди да успея да прекося лабиринта и да стигна до събратята си. Когато открих следите им, разбрах, че съм закъснял с часове. Те бяха напуснали Кулата със заповед да осигурят охрана на складовете със запаси.

Стигнах приземното ниво чак след здрачаване. Бях уморен. Исках малко покой и тишина, и може би пост в гарнизона на малко градче… Мозъкът ми не действаше. Имах работа за вършене, спорове за водене, битка с Капитана. Той нямаше да допусне провала на още един договор. Има физически мъртъвци и морални мъртъвци. Събратята ми бяха след последните. Не можеха да ме разберат. Брестака, Гарвана, Шекера, Едноокия, Гоблин — те щяха да ме гледат, сякаш им говоря на чужд език. И как да ги обвинявам? Те бяха моите братя, приятели, моето семейство, и действаха според етиката на тяхната гледна точка. Тази задача лежеше на мой гръб. Трябваше да ги убедя, че имаме по-широкообхватни задължения.

Влачех се през локви съсирена кръв, прескачах трупове, събирах конете, които бях пуснал от конюшните на Господарката. За мен е загадка защо взех няколко, като изключим смътното усещане, че може да ми бъдат от полза. Яхнах животното на Перото, защото никак не ми се вървеше пеша.

Спрях да погледам кометата. Изглеждаше изстинала.

— Не този път, а? — попитах я. — Не мога да ти кажа, че съм ужасно разочарован!

Слаб кикот. Как да бъда? Ако това беше часът на Бунта, както те вярваха, щях да съм мъртъв.

Спрях още два пъти, преди да стигна лагера. Първия път чух тихи проклятия, докато се спусках по останките на долната подпорна стена. Тръгнах се към източника на звука и открих Едноокия, седнал до разпнатата форвалака. Говореше спокойно, на език, който не разбрах. Беше толкова напрегнат, че не чу приближаването ми. Нито чу отдалечаването ми след минута. Бях отвратен до дън душа.

Едноокия се разплащаше за смъртта на брат си Тъпана, Доколкото го познавах, нямаше да спре дни наред.

За втори път спрях на мястото, откъдето мнимата Бяла роза бе наблюдавала битката. Тя още беше там. Загинала на съвсем ранна възраст. Приятелите й магьосници бяха направили смъртта й по-тежка с опити да я спасят от заразата на Оплаквача.

— Толкова и по този въпрос — промълвих.

Погледнах назад към Кулата и към кометата. Тя беше спечелила…

Или не? Какво постигна Господарката в действителност? Унищожението на Бунта? Но той бе станал инструмент на съпруга й, още по-страховитото зло. Именно Властителя беше разбит тук, макар че само те двамата — и аз — знаехме. Но бяха пръснати семената на още по-голямо бедствие. Нещо повече, идеалите на Бунта бяха преминали през пречистващ и каляваш огън. След едно поколение…

Не съм религиозен. Не мога да се моля на богове, които не дават и пукната пара за безсмислените дела на човечеството. Искам да кажа, от логична гледна точка, същества от този вид просто не биха дали. Но може би съществува сила на по-великото добро, създадена от обединението на собствените ни неосъзнати умове, която е станала независима власт, по-могъща от съставните си части. Може би, като плод на разума, не е свързана с времето. Може би е в състояние да наднича навсякъде и по всяко време, и да мести пешките така, че в крайна сметка днешната победа да стане първото стъпало към утрешния разгром.

А може би умората си играеше със съзнанието ми. За няколко секунди повярвах, че съм видял пейзаж от бъдещето. Видях триумфа на Господарката да се обръща като змия и да довежда до унищожението й при следващото преминаване на кометата. Видях истинската Бяла роза, понесла знамето си към Кулата. Видях и фаворитите й тъй ясно, сякаш самият аз съм там…

Олюлях се на гърба на коня на Перото, стъписан и ужасен. Ако видението беше истинско, аз щях да присъствам. Ако видението беше истинско, познавах Бялата роза. Живях редом с нея вече година. Беше ми приятелка. И я бях изключил от сметката заради недъга й…

Пришпорих конете към лагера. Когато часовият ме повика, бях възвърнал цинизма си достатъчно, за да отхвърля видението. Просто доста ми се беше струпало този ден. Хора като мен не стават пророци. Особено ако са от погрешната страна.

Брестака беше първото познато лице, което видях.

— Боже, изглеждаш ужасно! — възкликна той. — Ранен ли си?

Събрах сили колкото да поклатя глава. Той ме свали от коня и ме положи някъде. Това беше последното, което си спомням от последвалите часове. Като изключим факта, че сънищата ми бяха накъсани и свързани с бъдещето като предишното видение. Изобщо не ми харесаха. Но не успях да им избягам.

Обаче човешкото съзнание е гъвкаво. Успях да забравя сънищата в мига на пробуждането.