Черният рицар

11

Дрейк и сър Джон лесно намериха хората на Черния рицар. Наброяваща над сто души, неговата силна и здрава войска се беше скрила в гората близо до Чърк. Сър Ричард побърза насреща им, докато те слизаха от конете.

— Какво ново при тебе, Ричард? — запита Дрейк.

— Лорд Уолдо и лорд Дъф напуснаха Чърк преди два дни. Бях в двора на крепостта, когато тръгнаха. Съединили са армиите си и водят над двеста мъже.

— По дяволите! — изруга Дрейк. — Не съм очаквал да имат толкова големи сили. Ами бойни машини?

— Да, имат бойни машини и арбалети. Какво ще заповядате, милорд?

— Може да сме малобройни, но на наша страна е изненадата — каза Дрейк. — Уолдо не очаква да го нападнат изотзад. Бойните машини ще ги забавят, и това ще ни позволи да го надвием. Джон, събери хората, тръгваме незабавно.

След един час войската на Дрейк препусна изненадващо по петите на Уолдо и Дъф. Починаха си малко в най-тъмните часове на нощта и призори продължиха. Над земята се спускаше здрачът на следващия ден, когато Дрейк се изкачи на върха на един хълм и видя войската на Уолдо, разположена на лагер покрай един поток. Той се върна, за да съобщи това на хората си и да нахвърли план за битката заедно със своите рицари.

Дрейк реши да нападнат малко след като се разсъмне, когато противникът е най-уязвим. Щяха да атакуват от няколко страни едновременно. Планът бе незабавно съобщен на бойците и те се разделиха на три групи. Дрейк щеше да води едната, сър Джон — втората, а Ричард — третата. В мига, когато другите двама видеха, че Дрейк повежда хората си надолу по хълма, щяха да се изсипят върху спящия лагер от своите позиции. Тримата се разделиха, всеки взе по една трета от бойците и оставиха Дрейк с последната трета.

Дрейк прегледа оръжията и броните им, даде последните си нареждания на Евън и легна на земята да си почине, увивайки се в одеялото, за да се стопли. Мислите за Рейвън нахлуха в съня му. Трудно му беше да я остави. Никоя жена не беше събуждала така въображението му, както Рейвън ъф Чърк. Почуди се дали денят, когато се бяха любили сред изтравничетата, щеше да бъде последната му среща с Рейвън. Можеше утре да загине в битката. Щеше ли да и липсва? Господи, надяваше се да е така. Ако той умреше, Уолдо щеше ли да я открие и да я накаже? Отговорът не му даваше спокойствие.

Повтаряше си, че не може да умре. Трябваше да живее заради Рейвън. И заради себе си. Не биваше да умре, преди да е доказал, че е имало законен брак между майка му и баща му. Ако можеше да вярва на баба си, а тя нямаше защо да лъже, огромните имения и богатството, за които претендираше Уолдо, трябваше да принадлежат на Дрейк, Уолдо беше копелето. Тази мисъл беше така успокояваща, че Дрейк успя да поспи няколко часа, преди Евън да го събуди. Беше вече време.

Дрейк надяна бронята над обшития със сърма нагръдник и се наведе, за да може Евън да му облече черната туника с червения дракон, ушит на гърдите. После яхна Зевс. Евън му подаде със сериозно изражение шлема, щита и оръжията. Дрейк си сложи шлема, грабна меча в едната ръка, а в другата — щита. Когато виолетови облаци плъзнаха по хоризонта, Дрейк вдигна меча си и поведе хората си към неприятелския лагер.

Поглеждайки наляво и надясно, Дрейк видя, че сър Джон и сър Ричард атакуват от своите позиции. В този момент един от стражите на Уолдо чу тропота на приближаващите се конници и нададе сигнал за тревога. Докато хората на Дрейк нахлуваха в лагера, там отчаяно търсеха оръжията и броните си, а атакуващите сечаха и мушкаха наляво и надясно.

Започна яростно сражение. В ума на Дрейк се мярна мисълта, че войската на Уолдо, както му съобщиха, е от двеста души, само че според него броят им не надхвърляше сто. Не видя Дъф и това го обезпокои. Дрейк обаче нямаше време да мисли повече за това. Хората на Уолдо бързо се окопитиха и започнаха да отблъскват атаката му, преминавайки на свой ред в нападение. Мъжете на Дрейк се биеха храбро за Черния рицар и бойните им викове кънтяха над долината.

Дрейк потърси Уолдо сред бойците, сражаващи се под светлината на едва разпукналата се зора, и го видя да кръстосва меч със сър Джон. Двамата бяха слезли от конете и се бяха вчепкали в ръкопашен бой. Дрейк си проби път до сър Джон. Ако някой трябваше да отстрани Уолдо, това беше само Черният рицар. Той слезе от коня и бутна сър Джон настрана.

— Оттук поемам аз, Джон — извика той.

— Ще ти пазя гърба — отговори Джон, оттегляйки се зад Дрейк с вдигнат меч, готов да защитава своя господар.

Уолдо избягна сръчно нападащия меч на Дрейк и битката започна. Двубоите наоколо продължаваха. Мъже падаха мъртви. Кръв течеше на потоци. Разнасяше се оглушителен трясък на сблъскващи се оръжия.

— Откъде се взе? Къде е жена ми? — извика Уолдо, олюлявайки се, след като беше нанесъл подъл удар на Дрейк.

— Там, където никога няма да я намериш — отвърна Дрейк, отбивайки меча на Уолдо с щита си.

— Ти я изнасили и я отвлече — нападна го Уолдо.

— Така ли мислиш?

— Копеле! С девет живота си, като котките. Трябваше да умреш още преди години.

Удар и отбиване. Трясък и мушкане. Когато ударите попаднеха в процепите на броните, и двамата получаваха малки рани.

— Не успя с опитите си да ме отстраниш — изсъска Дрейк. — Време е за отплата.

— Хареса ли ти жена ми? — отново нападна Уолдо. — Каква ирония, нали, че синът на една курва направи курва жената на законния наследник на баща си? Рейвън ще пострада, когато я намеря.

Двамата бяха започнали да се уморяват, броните и оръжията им натежаваха все повече. Нападайки безмилостно, Дрейк беше притиснал Уолдо към потока и вече предвкусваше победата си. Тогава дойде катастрофата. Сто души подкрепление се изсипаха на бойното поле. Дрейк вече не се питаше къде е Дъф, защото го видя да язди начело на войската си и войниците му обръщаха сражението, в полза на Уолдо. Дрейк се прокле, задето се е показал такъв глупак. Трябваше да се сети, че Уолдо ще раздели войската си, за да намали шансовете да го изненада който и да било неприятел, когото можеше да срещне по пътя си. И предпазните мерки си бяха изиграли ролята. Колкото и да бяха храбри хората на Дрейк, обединените сили на Уолдо и Дъф започнаха да ги притискат и отблъскват.

— Спасявай се, Джон — викна Дрейк, докато притискаше Уолдо към водата. — Бягай в гората с хората си.

— Не. Няма да те оставя — отвърна Джон и сръчно обезвреди един войник, който бе дошъл на помощ на Уолдо.

Дрейк изведнъж приклекна и мушна с меча си към незащитеното място; където шлемът на Уолдо се срещаше с нагръдника на бронята му. Щеше да го прониже веднага, но чу предупредителния вик на сър Джон и с крайчеца на окото си забеляза шестима бойци на коне, с извадени мечове, които се насочваха право към него. Обкръжиха плътно Дрейк и Джон, поглеждайки за заповеди към Уолдо.

— Всичко е загубено, сър Копеле — подигра се Уолдо. — Хвърли меча, или и двамата сте мъртви.

— Ще умрем, независимо дали ще хвърлим оръжието, или не — отвърна Дрейк. — Мога лесно да те убия, само един да мръдне и ще сложа край на мизерния ти живот.

— Направи го, Дрейк — подтикваше го сър Джон.

— Ако не искаш да спасиш собствения си живот, помисли за верния си приятел — каза Уолдо. — Предай се, и сър Джон ще си отиде свободен.

— Не, убий копелето — извика сър Джон. — Не мисли за мене.

Дрейк не можеше да го направи. Едно беше да убие Уолдо, друго — смъртта на сър Джон да тежи на съвестта му. Бавно отдръпна меча си от врата на Уолдо.

Уолдо излезе от водата, грабна оръжието на Дрейк и го хвърли на земята.

— Ти си мой, сър Копеле.

— Убий ме веднага и да свършим с всичко — подтикваше го Дрейк.

— Когато му дойде времето, сър Копеле. Трябваш ми жив, поне докато върна Рейвън там, където й е мястото.

— Никога няма да намериш Рейвън.

Погледът на Уолдо към Дрейк казваше съвсем друго.

— Може би не, но се обзалагам, че сър Джон знае къде е тя.

— И да знаех, нямаше да ти кажа — изсъска презрително Джон.

— Няма нужда — каза Уолдо.

Дрейк сви вежди. Снизходителността на Уолдо го смути. Знаеше, че брат му си е наумил нещо зловещо за Рейвън и него, и тръпка на лошо предчувствие премина по гърба му.

— Само да направиш нещо на Рейвън, ще съжаляваш — изрева той.

— Плановете ми за Рейвън не те засягат, сър Копеле. Колкото до тебе, може би тъмницата в Чърк ще ти хареса. — Той се обърна към сър Джон. — А ти, сър Джон, ще занесеш съобщение до жена ми.

Дрейк напълно притихна.

— Проклет да си! Няма да стане така, Уолдо. Рейвън няма да тръгне да ме защитава само защото ти й заповядваш да го направи. Тя знае как да постъпи.

Уолдо се усмихна.

— Ще видим, братко. — И се обърна отново към сър Джон.

— Ще кажеш на жена ми, че трябва да се яви в Чърк след две седмици, ако иска любовникът й да остане жив. Ако не се съобрази с предупреждението ми, Дрейк ще умре по възможно най-ужасния начин.

— Не го прави, Джон — замоли го Дрейк. — Няма да остана жив, независимо какво ще направи Рейвън. Отдавна знам, че Уолдо иска смъртта ми.

— Няма да пратя да те проследят, сър Джон, ако това те притеснява — продължи Уолдо. — Но се надявам да се върнеш след две седмици с Рейвън, иначе животът на приятеля ти е в опасност. Никой няма да ме осъди заради това, че съм убил човека, който е отвлякъл жена ми в сватбената ни нощ.

— Откъде да знам дали няма да го убиеш дори и да тръгна? — нападна го сър Джон.

— Имаш рицарската ми дума — каза Уолдо. — Заклевам се, че Черният рицар няма да умре, освен ако ти не се върнеш с Рейвън. Но ме чуй добре: ще го държа жив само две седмици, не повече.

Джон хвърли умолителен поглед към Дрейк, сякаш го молеше да разбере.

— Съжалявам, Дрейк, но Рейвън трябва да реши. Само тя може да реши дали да се подчини на Уолдо и да се върне в Чърк, или…

— Или да пожертва живота на Дрейк в замяна на свободата си — намеси се Уолдо. И се изсмя. — Мисля, че познавам Рейвън. Много е мекосърдечна, и това не е в нейна полза. Ще се върне в Чърк — каза той уверено.

Дрейк също си го помисли и се отчая. Мисълта, че Рейвън ще попадне в жестоките ръце на Уолдо, го накара да настръхне. Но знаеше с тъжна увереност, че Рейвън ще рискува собствения си живот, за да спаси неговия. За нещастие нейната капитулация пред исканията на Уолдо нямаше да го спаси. Животът му щеше да свърши в мига, когато Рейвън се върнеше в Чърк. И ако не го убиеха, както смяташе, сърцето му щеше да спре, защото щеше да знае, че Рейвън е попаднала под властта на Уолдо, малтретирана както духовно, така и физически от злата натура на съпруга си.

Дрейк не каза нищо, когато сър Джон се качи на коня си и тръгна. Рицарят погледна назад няколко пъти, за да се увери, че никой не го е последвал. После хвърли последен поглед към Дрейк и препусна в галоп.

— Обезоръжете брат ми — заповяда Уолдо, когато Джон изчезна зад един хълм.

Двама бойци побързаха да изпълнят нареждането, бързо свалиха бронята на Дрейк и взеха оръжието му.

Застанал пред Уолдо по панталон, камизол и туника, Дрейк изгледа заплашително брат си. Когато Уолдо леко пребледня и отстъпи назад, Дрейк се насили да се усмихне въпреки неприятните обстоятелства.

— Добре правиш, че се страхуваш от мене, братко — изсъска той. — Не можеш да ме държиш в смрадливата си тъмница.

— Ще те видим колко си смел, след като извървиш разстоянието до Чърк зад коня ми — изкриви в подигравателна гримаса лицето си Уолдо. — Вържете ръцете на това копеле — нареди Уолдо — и ми дайте края на въжето. Аз ще определям скоростта и ще видим дали страшният Черен рицар ще издържи.

Хората му веднага изпълниха заповедта. Уолдо се качи на коня си и протегна ръка за дългото въже. Заби шпори в хълбоците на коня и дръпна рязко Дрейк напред. Той се спъна, изправи се, после тръгна напред, крачка сред крачка. Скоростта беше непоносима, а теренът — ужасен. Със сурово изражение на лицето, Уолдо не обръщаше внимание на мъките на брат си. Дори не забави ход, когато Дрейк се спъна в един камък и се влачи няколко ярда, преди отново да успее да се изправи.

Ужасното изпитание не позволяваше на Дрейк да мисли за каквото и да било, освен да оцелее. Трябваше да живее. Заради Рейвън не биваше да оставя Уолдо да го победи. Винаги се беше смятал за непобедим. Рицарите, които живееха от битки и войни, вярваха, че никой не може да ги унищожи, и той не беше по-различен.

Опита се да се съсредоточи върху тъмницата вместо върху болката си, припомняйки си, че като дете е играл из тези мрачни места. Но докато се препъваше зад коня на Уолдо, мислите му се връщаха към Рейвън. Виждаше нежното й лице пред себе си, спомняше си как я държи гола в прегръдките си, дългите й кестеняви къдрици, оплитащи се около него, докато тя се извиваше под тялото му, лицето й, зачервено от страст. Всеки неин образ пораждаше ново съкровище от спомени.

Спомени, които да обича.

Макар че Дрейк започна да се уморява, той упорито отказваше да се поддаде на отчаянието и изтощението. Намираше неизвестно откъде сили, за да продължава да върви.

Рейвън седеше на каменната ограда, взирайки се в далечината, а сърцето я болеше от мъчителни предположения. Дрейк беше тръгнал преди една седмица и може би вече се беше срещнал в битка с Уолдо Тя не се съмняваше в смелостта на Дрейк, не поставяше под въпрос бойните му умения, защото знаеше, че опитът ще му помогне. Но се тревожеше от численото неравенство. Беше й напълно и обезсърчително ясно, че Дъф ще доведе собствените си войници в помощ на Уолдо и така ще се получи войска, два пъти по-многобройна от тази на Дрейк. Дори огромната смелост на Дрейк нямаше да е в състояние да възмезди липсата на достатъчно бойци.

Рейвън въздъхна отчаяно. Трябваше да вярва, че Дрейк е победил Уолдо, докато не дойдеше вест, потвърждаваща нещо друго.

— Не се отчайвай, Рейвън.

Рейвън трепна силно.

— Бабо, стресна ме.

— Беше потънала в мисли, скъпа.

— Толкова ли си личи, че съм отчаяна?

— Само аз го виждам, Рейвън. — Бабата докосна ръката на момичето. — Не се страхувай. Дрейк е жив.

Сърцето на Рейвън подскочи в нова надежда.

— Сигурна ли си?

Блестящите очи на бабата като че ли грееха с вътрешно знание, когато се вгледа отвъд далечните хълмове.

— Да, Дрейк е жив, но е в голяма опасност. Трябва да се приготвиш.

Сърцето на Рейвън, пълно с толкова надежди допреди миг, започна да се дави в страх.

— Да се приготвя за какво?

Не знам — въздъхна бабата. — Чувствам големи нещастия и трудности в близкото бъдеще. Заради детето си трябва да устоиш. Твоето оцеляване ще зависи от това, колко си сръчна.

Когато бабата каза, че трябва да бъде силна заради детето си, Рейвън спря да мисли. Притисна ръце към корема си. Възможно ли е? Много рано беше да се каже, защото още не беше време за цикъла й. Усмихвайки се замечтано, тя си припомни деня, когато двамата с Дрейк бяха лежали сред изтравничетата и се бяха любили. Скоро след това той замина и поне още една седмица тя нямаше да бъде сигурна дали семето му не е покълнало в нея.

— Дете? — Тя потърси лицето на бабата. Ако детето на Черния рицар растеше в нея, то щеше да бъде най-голямото й съкровище. — Ще родя ли син на Дрейк?

Бабата се усмихна.

— Само Господ знае. Не виждам нищо освен това, което Той ми позволява да видя.

— Ами Дрейк? Можеш ли да ми кажеш още нещо? Победил ли е Уолдо?

Бабата поклати глава.

— Внукът ми страда. — Съсухрените ръце се вдигнаха към сърцето й. — Чувствам го тук. — Дребната й фигурка като че ли още повече се смали пред очите на Рейвън и тя залитна назад. — Скоро ще бъдеш принудена да вземеш решение, което зависи само от теб. Никой не може да ти помогне.

Рейвън скочи от стената и се втурна да подкрепи бабата.

— Добре ли си? Да ти помогна да влезеш вътре?

— Да. Сега не можем нищо друго да направим, освен да чакаме.

Сър Джон пристигна на следващия ден. Беше яздил дотук направо от бойното поле и беше изтощен. Рейвън го видя и затаи дъх, очаквайки Дрейк да се появи. Когато не го видя, сърцето й почти спря. Изхлипа отчаяно и хукна насреща му. Той се смъкна от седлото и се строполи в ръцете й. Рейвън го подхвана и му помогна да влезе в къщата. Успя да се въздържи да не зададе въпроса, който пареше в мозъка й, докато помагаше на сър Джон да свали бронята си и му даваше да пие вода. Бабата се щураше наоколо, дребна, крехка и извънредно развълнувана.

Неспособна да издържи и миг повече в напрежение, Рейвън изстреля въпроса си:

— Дрейк? Той дали…

Очите на Джон срещнаха нейните, после се отклониха.

— Беше жив, когато го видях за последно.

— А защо си тук?

— Ще започна от самото начало — каза Джон. — Намерихме Уолдо и го нападнахме призори. Всичко вървеше добре, докато не дойде Дъф с хората си. Нямахме представа, че Дъф си е направил отделен лагер. Когато пристигна, те станаха много повече от нас. Аз защитавах гърба на Дрейк. Той беше опрял меча си в гърлото на Уолдо, когато Дъф се появи.

— Ти как избяга?

— Мнозина от нашите хора избягаха. Уолдо се интересуваше само от Дрейк. Пусна ме да ти донеса съобщение.

Едно леко изохкване се откъсна от устните на бабата.

Рейвън се приготви да чуе лоши неща. Знаеше, че няма да са приятни. Уолдо никога в живота си не беше правил нищо приятно.

— Кажи ми, сър Джон. Какво иска Уолдо от мене?

— Първо трябва да ти кажа, че съм тук против волята на Дрейк. Той не иска ти да се жертваш за него. Не го послушах, защото вярвам, че изборът трябва да бъде единствено твой.

— Продължавай — каза Рейвън.

Тя щеше да постъпи така, както й диктуваше сърцето, независимо какво искаше Дрейк.

— Уолдо иска ти да отидеш в замъка Чърк до две седмици.

— А ако не отида?

Рейвън знаеше, че последиците ще бъдат трагични.

— Той ще убие Дрейк. Съжалявам, че те поставям в това положение, милейди Рейвън, но ти трябва да решиш.

На Рейвън не й беше трудно да реши. Тя погледна сър Джон право в лицето с решително изражение.

— Да, сър Джон, аз трябва да реша и вече реших.

Джон изглеждаше стреснат.

— Толкова скоро? Моля те да помислиш много добре, милейди. Ако се върнеш при Уолдо, излагаш живота си на сериозен риск.

Рейвън вирна малката си брадичка.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да оставя Дрейк да умре?

— Не, милейди. Само те предупреждавам да не вземаш прибързано решение.

Рейвън стисна устни.

— Кога можем да тръгнем?

— Дай на сър Джон един-два дни да си почине, Рейвън — посъветва я бабата. — Яздил е непрекъснато, за да стигне дотук и да ти донесе съобщението на Уолдо. Чърк е на два-три дни път оттук, а Уолдо ти е отпуснал две седмици.

— Не познаваш Уолдо така, както аз го познавам, бабо. Той може да си промени решението и да убие Дрейк. — Тя се намръщи. — Или да го измъчва.

— Той даде дума — намеси се сър Джон.

— Няма да убие Дрейк — каза бабата убедено. — Във всеки случай, още не — добави тя тайнствено.

Думите на бабата не успокоиха особено Рейвън. Тя беше убедена, че старата жена предсказва неща, които силно иска да се сбъднат. В това нещо не можеше да се довери на друг освен на себе си и вече беше взела решение. Обичаше Дрейк и би направила всичко, за да запази живота му. Знаеше, че Уолдо ще я накаже, но се съмняваше, че ще я убие. Първата му жена беше умряла при тайнствени обстоятелства и кралят можеше да нареди да се разследва внезапната смърт на втората му жена.

— Дай ми този ден и нощта да си почина, Рейвън — каза сър Джон. — И аз искам като тебе по-скоро да стигна в Чърк. Бъди готова да тръгнем на разсъмване.

Влажната смрадлива тъмница беше точно такава, каквато я помнеше. Дрейк лежеше неподвижно на вонящата купчина гнила слама и се опитваше да си спомни колко дни бяха минали, откакто Уолдо го беше хвърлил в мрачната килия в подземията на замъка.

Боляха го всички кости. За щастие не можеше да си спомни по-голямата част от усиления преход до Чърк. Когато краката му вече отказаха да следват хода на коня на Уолдо, той се повлече след него. Камизолът го спаси от сериозни наранявания, но от това смазващо пътуване голата му кожа беше одрана и имаше счупени поне две ребра. Не му дадоха нито храна, нито вода, докато Уолдо, от страх да не би да умре, преди Рейвън да се е появила, нареди да му дават по малко да яде.

Ако му бяха оставили време да се излекува, нямаше да бъде толкова слаб. Но Уолдо бе наредил да го бият. Имаше моменти по време на боя, когато Дрейк искаше да умре, но само като си помисляше, че така ще остави Рейвън на милостта на Уолдо, това му вдъхваше сили за живот. Само да го бяха оставили на мира достатъчно дълго, знаеше, че ще си спомни нещо много важно за кулата, нещо, което замаяният му мозък не можеше да възстанови в сегашното му положение.

С мъчително усилие Дрейк вдигна глава и се загледа с подутите си очи към виещата се стълба и заключената врата на горния й край. Беше влизал тук и преди, беше сигурен в това. И си спомняше… Спомняше си… Главата му клюмна на гърдите. Не можеше нищо да си спомни, болката разпъваше главата му и не му позволяваше да мисли свързано. Затвори очи и се помоли за сигурността на Рейвън. Щеше ли да захвърли всякаква предпазливост и да дойде в Чърк против желанието му? Като познаваше Рейвън, тя щеше да направи точно противоположното на онова, което той искаше.

Изведнъж в горния край на стълбището се появи светлина и Дрейк чу тромави стъпки и гласове. Насили се да отвори очи и видя двама мъже.

— Жив ли си, сър Копеле? — долетя до него груб глас от горния край на стълбата.

Премигвайки срещу светлината, Дрейк видя брат си, застанал там.

— Жив съм, но не благодарение на тебе, братко.

Дрейк мразеше слабостта в гласа си, но не можеше нищо да направи.

— Моите хора са донесли храна и вода — каза Уолдо. — Наслади им се, защото само това ще получиш. Когато дойде твоята курва, вече няма да имам полза от тебе. Защо да хабя храна за един мъртвец?

Ако Дрейк имаше повече сили, щеше да хукне по стълбите и да се нахвърли върху Уолдо, задето оскърбява Рейвън. Но силата му стигна само да даде свързан отговор:

— Не заслужаваш жена като Рейвън. Обвинявай мене за случилото се, защото тя няма вина.

Стражът сложи до Дрейк ведро с вода и поднос с храна. Дрейк помисли, че му се причува, когато мъжът прошепна, докато се оттегляше: „Ще нося храна и вода, когато мога, милорд.“ Учуден и незнаещ какво да мисли, Дрейк го погледна внимателно, докато стражът се качваше обратно по стълбите.

— Хапни си, сър Копеле — подигра се Уолдо.

— Почакай! Остави факела. Как очакваш да ям, като не виждам нищо? Не съм животно.

Уолдо се изсмя, странен звук, който достигна долу до Дрейк с полъха на студен въздух.

— Погледни се. Казваш, че не си животно, но и най-добрият ти приятел няма да те познае, свит така като животно в тая влажна слама. Много добре. Нека не се говори, че Уолдо ъф Еър е безсърдечен човек. Ще оставя факела тук, на свещника. Не мисли за бягство, защото на вратата винаги ще има стражи. Моли се за греховете си, докато очакваш смъртта, сър Копеле.

Тежката врата се трясна зад гърба му, но светлината остана за голямо облекчение на Дрейк. Макар че до него достигаше само слаба светлинка, това му позволяваше да се поогледа наоколо. Претърколи се, за да достигне подноса с храната и изхълца, когато една остра болка го прободе. Когато болката постихна, той придърпа подноса, внезапно прегладнял, и изгълта съдържанието му. После потопи шепа във водата и отпи дълбока глътка.

Заситен за първи път от толкова дни, той заспа. Искаше да е отпочинал, ако стражите дойдат пак да го бият. Може би когато се събуди, умът му ще бъде достатъчно ясен и в съзнанието му ще дойде онова, което се опитваше да си припомни.

Рейвън се загледа пред мъглата към замъка, където беше родена и беше израснала от момиче в жена. Двамата със сър Джон бяха спрели в края на гората, която се простираше отвъд външните стени. Портата стоеше отворена и подвижният мост беше свален над рова. Макар че замъкът изглеждаше спокоен и приветлив, Рейвън усети дълбоко в себе си някакво предчувствие.

— Ще отида сама — каза Рейвън. — Вие можете да бъдете по-полезен отвън, отколкото затворен вътре.

— Не мога да ви оставя да отидете сама, милейди.

— Това е моят дом, сър Джон. Дъф не е бил винаги добър брат, но не мога да повярвам, че той ще позволи на Уолдо да ми направи нещо лошо. Освен това аз ще откажа да мина през подвижния мост, докато Уолдо не ми докаже, че Дрейк е жив. Останете тук и бъдете готов да тръгнете, ако аз се върна. Няма да вляза, ако Уолдо не ми покаже Дрейк.

— Внимавайте, милейди. Не вярвам на Уолдо.

— Нито пък аз, сър Джон, нито пък аз.

Рейвън насочи коня си към защитата на дърветата и спря в края на подвижния мост, достатъчно близо, за да бъде видяна от наблюдателите на парапета. Почти веднага един наблюдател оповести пристигането й. За учудващо кратко време Уолдо се появи на парапета.

— Значи дойде — извика Уолдо.

— Да, дойдох — извика в отговор Рейвън. — Къде е Дрейк?

— Влез вътре и ще ти го покажа.

— Не. Не ти вярвам. Първо ми покажи Дрейк. Откъде да знам дали не си го убил?

— Собствения си брат ли? Много ме оскърбяваш, жено. Удържах си на думата. Черният рицар е жив.

— Не ти завиждам, ако си отнел живота на Дрейк — извика Рейвън. — Кралят високо цени своя защитник. Ще бъдеш наказан за това, което си му направил.

Смехът на Уолдо се разнесе над нея като заплашителен облак.

— Кралският защитник отвлече жена ми и ме лиши от брачната ми нощ. Мислиш ли, че Едуард ще погледне снизходително на такова поведение от страна на собствения си рицар?

— Покажи ми Дрейк — настоя Рейвън.

Тръпки на страх пробягнаха по тялото й. Имаше ли някаква причина Уолдо да откаже да доведе Дрейк? Беше ли жив нейният любим?

— Много добре — изрева Уолдо, явно разгневен от нейния отказ да се предаде безусловно. Той се обърна и заговори на един от хората си, а Рейвън почувства известно задоволство, че беше спечелила първата битка. — Ще трябва малко време, за да го доведат тук горе.

— Не се опитвай да ме измамиш, Уолдо. И не пращай хората си вън от замъка, за да ме хванат, защото мога да им се изплъзна и да изчезна завинаги.

Готова да обърне коня си и да избяга, ако ситуацията го наложи, Рейвън зачака нетърпеливо Дрейк да се появи на парапета.

Цели три дни бяха минали, откакто го биха за последен път, и това позволи на Дрейк да възстанови поне малко силите си. Приятелски настроеният рицар само веднъж беше успял да му донесе тайно малко храна и вода, но Дрейк беше благодарен за това, което човекът успя да му осигури. Дори беше превързал счупените му ребра и му беше намерил мехлем за раните. Също така бе казал на Дрейк, че във войската на Уолдо има мъже, които уважават Черния рицар и не харесват начина, по който Уолдо се държи с него.

За нещастие страхът от гнева на господаря им не позволяваше нито на тях, нито на който и да било слуга от Чърк да му помогнат да избяга. Но сега, когато умът на Дрейк отново работеше, той започна да си припомня някои много важни неща от детството, прекарано в Чърк, неща, които му даваха надежда.

Мислите на Дрейк се пръснаха, когато почувства студен повей откъм вратата, която се отвори в горния край на стълбището. Някой слизаше по стълбите. Бяха двама войници, облечени в цветовете на Еър. Той усети опасност и се надигна.

— Искат да се качиш горе — изръмжа единият мъж. Когато го хванаха и го повлякоха по каменните стъпала, в гърдите му избухна болка. Пред очите му се пръснаха безброй ярки звезди и за момент го заслепиха, защото беше прекарал много време на тъмно. Държейки се за ребрата, той успя да си поеме дъх, докато стражите го дърпаха нагоре по стълбите, които водеха към парапета.

— Къде ме водите? — едва успя да изрече Дрейк.

— Господарят ни иска да се качиш на парапета — осведомиха го стражите.

На парапета! Уолдо сигурно е решил да го хвърли отгоре и да го убие. После му се мярна друга мисъл. Ако Уолдо вече нямаше нужда да го държи жив, значи Рейвън е отказала да се върне в Чърк. Макар че това означаваше неговата смърт, Дрейк се успокои от мисълта, че Рейвън е още с баба му и съпругът й няма да се добере до нея.

Разбра колко е грешил, когато стигна до парапета и видя Рейвън, възседнала бялата си кобила, да стои оттатък рова.