Черният рицар

2

Замъкът Чърк, 1355 година

Той влезе във външния двор на замъка на врания си кон. Рейвън го гледаше от прозореца на своята спалня. Един щитоносец носеше знамето му, червен дракон върху черно поле.

Черният рицар.

Беше великолепен и в същото време застрашителен, помисли си Рейвън, навеждайки се през амбразурата, за да може да го види по-добре. Облечен целият в черно, от блестящия шлем до върха на обувките си, той яздеше из двора, начело на отряд рицари и въоръжени мъже на служба при него.

Разказвачи и музиканти, които идваха в Чърк да развличат лорда и домочадието му, възпяваха нашир и надлъж подвизите на Черния рицар. Разказваха как е спасил живота на Черния принц и кралят го е направил рицар на самото бойно поле. Възхваляваха смелостта и силата му, любовните му подвизи. Никой не знаеше неговото име, защото го наричаха Черния рицар от момента, когато спаси Черния принц и се появи на бойното поле, облечен целият в черно като своя господар.

Рейвън ъф Чърк беше очарована от осанката на Черния рицар. Той седеше гордо, дори надменно на седлото на своя жребец, минавайки под подвижната решетка, за да навлезе във вътрешния двор. Рейвън се стресна, когато рицарят вдигна глава и се загледа право в нейния прозорец. Тя бързо отстъпи назад, но не толкова далече, че да не може да го вижда. Дали я беше забелязал? Какво значение? Доколкото знаеше, никога не го беше срещала преди.

Рейвън беше чувала толкова много за тайнствения Черен рицар, че не можеше да не се интересува поне мъничко от него. Но днес не беше време да се възхищава от непознати.

След края на игрите тя трябваше да бъде омъжена за лорд Уолдо, граф ъф Еър. Оставаха й само четири дни, в които да избяга от това подобие на брак. Макар да беше плакала и умолявала, не можа да умилостиви Дъф. Преди няколко години беше загубила майка си и баща си, заболели от една безпощадна треска, която бе посяла смърт и зараза навред в околността. Ако бяха оцелели, Рейвън знаеше, че те нямаше да я насилват да се омъжи за Уолдо, не и след това, което се бе случило на горката й сестра.

Починала на шестнадесет години, омъжена само от няколко месеца, Дария бе умряла от странна стомашна болест малко след като лорд Базил бе убит от бракониери. Рейвън обаче не можеше да се освободи от мисълта, че Уолдо е отговорен за безвременната смърт на Дария. После Дъф, Уолдо и Арик отидоха във Франция да се бият с армията на краля. За нещастие Арик падна убит при Креси.

Когато Уолдо се върна от Франция, поиска от Дъф позволение да се ожени за Рейвън. Дъф се съгласи, но само ако Уолдо получи разрешение от папата, защото да се омъжиш за балдъзата си, се смяташе за кръвосмешение.

Разрешението дойде след четири дълги години и Дъф сгоди Рейвън за Уолдо. През тези четири години тя рядко виждаше годеника си, радваше се на спокойствието на относителната свобода, правеше каквото си иска, яздеше из хълмовете и тресавищата с любимия си кон и вземаше решения, които стряскаха обитателите на замъка и селото. Сега беше дошъл сватбеният й ден.

Рейвън слезе по витата каменна стълба във фоайето и излезе навън, запътвайки се към кухнята през вътрешния двор.

Като господарка на замъка тя беше длъжна да следи приготовленията за празничния банкет довечера в чест на рицарите, дошли да се състезават на турнира, замислен от Уолдо като част от сватбените тържества. Благородни воини от всички краища на кралството бяха дошли в Чърк, за да се състезават в игрите и да се насладят на изобилната храна и пиене, предлагани от господаря на замъка. След турнира всички бяха поканени да присъстват на сватбата на Рейвън ъф Чърк и Уолдо ъф Еър.

Рейвън скоро щеше да стане графиня, титла, към която никога не се беше стремила. Тя мразеше Уолдо и се чудеше как доброволно ще отдаде тялото си на мъж, когото мрази.

— Рейвън, почакай!

Рейвън спря и изчака прислужничката си.

— Не се ли вълнуваш? Нямам търпение да видя как изглежда Черният рицар.

— Видях го, когато влезе тук, Телма — довери й Рейвън. — Още един мъж, който се домогва до слава.

— О, но той е страхотен — въздъхна Телма. — Казват, че самият крал Едуард го посветил в рицарство на бойното поле, когато спасил живота на Черния принц. А когато втори път спасил принца, кралят му дал титла и имение.

— И аз така чух. Сега е граф Ъф Уиндхърст. Чух, че имението му било една рушаща се крепост, построена на стръмна скала над южното крайбрежие, някъде далеч в Уесекс. Била е необитаема много преди да се родя. Съмнявам се дали един беден рицар може да си позволи да възстанови тази разпадаща се купчина камъни, още повече пък да наеме хора да я защитават.

— Откъде знаеш, че е беден? — запита Телма.

— Не знам със сигурност; просто предположих.

— О, идва лорд Уолдо. Той може би ще иска да си поговори с тебе преди банкета довечера — каза Телма и хукна да догони група прислужнички.

Рейвън изчака Уолдо да се приближи до нея с нескривана неприязън. Той беше едър набит мъж с бъчвовидни гърди и къси, яки крака. Не беше много висок или много дебел, но квадратната му фигура излъчваше сила и авторитет.

— Искал си да говориш с мене, милорд?

— Да — каза Уолдо. — Имахме малко време да се видим, откакто се върнах в Чърк за турнира и сватбената церемония. Скоро ти ще бъдеш моя, Рейвън ъф Чърк. Дълго те чаках. Ожених се за Дария, защото така искаше баща ти и заради зестрата й, но винаги съм искал тебе, тебе съм желал. Бях доволен, когато Арик ъф Флинт умря и те освободи, за да се омъжиш за мене. Убедих Дъф да не те сгодява за друг през всичките тези години, докато папата обмисляше дали да даде разрешение да се оженя за тебе. Трябва да признаеш, че съм по-търпелив от много други, Рейвън.

Момичето замря.

— Знаеш, че този брак не ми е по сърце. Не е редно. Кръвосмешение е да се ожениш за сестрата на умрялата си жена.

— Чаках много години за разрешение от папата — каза рязко Уолдо. — Ти вече си минала възрастта, когато повечето момичета се омъжват, но аз все още те желая. Няма да ме разубедиш, Рейвън ъф Чърк.

Рейвън трепна, когато той повдигна блестящия кичур светлокестенява коса от рамото й и го плъзна през пръстите си.

— Това е като жив огън, точно като тебе, Рейвън. Ти не си бледа и безжизнена като Дария. Няма да лежиш под мене като дърво, с измъчен израз на лицето. Дори да не ме харесваш, ще се бориш, ще се съпротивляваш. — Той се взря в нея. — Може би е добре, че не ме харесваш. Малко дух в една жена не винаги е лошо нещо.

Рейвън се дръпна гневно.

— Как смееш да говориш така оскърбително за Дария? Сестра ми е мъртва; заслужаваше нещо по-добро от тебе.

— Може би предпочиташ мъж като Черния рицар?

— Може би — отвърна Рейвън сърдито. — Всеки друг би бил по-добър от тебе.

Уолдо се ухили.

— Твоят огън, твоят дух… точно това най-много харесвам у тебе, Рейвън. Голямо удоволствие ще бъде за мене да те укротя. Колкото до Черния рицар, забрави за него. Той опустошава жените. Говорят, че ги захвърля скоро след като си е направил удоволствието с тях.

Интересът на Рейвън веднага се събуди.

— Откъде знаеш?

— Двамата се бихме заедно при Креси, макар че не съм имал случай да се запозная с него. В битката той се сражаваше рамо до рамо с Черния принц, пазеше му гърба. Двамата с Дъф бяхме просто рицари, които се бият в армията на краля. Но истории за успехите му сред жените се носят като легенди из Франция и Англия.

— Някога виждал ли си го без шлема му?

— Не, макар че познавам дами, които са го виждали, и твърдят, че бил доста красив, направо опасен. — Той я изгледа с присвити очи. — Не прилича на една булка да мисли за друг мъж в навечерието на сватбата си.

— Всички слуги говорят за Черния рицар и аз бях любопитна. Той няма ли си име?

— Не съм чувал да има. — Лицето му помръкна, той стана почти грозен. — Забрави Черния рицар. Дори да победи всичките си противници по време на турнира, ще трябва да се бие с мене, за да спечели кесията, която Дъф е обещал на победителя. Никой не ме е побеждавал — изпъчи се Уолдо. — Кесията ще е моя.

Рейвън не каза нищо и се отдалечи. Но дълбоко в сърцето си се молеше Черният рицар да удари в земята граф Уолдо ъф Еър.

Черният рицар влезе уверено във вътрешния двор, и тогава нещо го накара да погледне към прозореца на кулата. Зърна проблясък от гъста кестенява коса и разбра, че и тя го гледа. Лицето му под черния шлем стана сурово и устните му се свиха презрително.

Рейвън ъф Чърк.

Само мисълта за нея събуди мъчителни спомени, които годините война и боеве по турнирите, за да печели хляба си, не бяха успели да заличат. Преди да дойде, не знаеше, че турнирът е част от празненствата по случай сватбата на Рейвън ъф Чърк и Уолдо ъф Еър, неговия несъщ брат. Само слуховете за пълната кесия, която Дъф бе обещал за победителя, го бяха привлекли обратно към Чърк; там спомените за загубената му любов все още го дърпаха назад към мястото, където тя бе обитавала.

Рейвън ъф Чърк.

Той още я мразеше след всичките тези години. Предателството й беше го направило това, което представляваше сега. За една нощ се бе превърнал от наперен младеж, който мечтае да стане рицар и да защитава честта на своята дама, в закоравял рицар, който бе спечелил репутацията си с острието на своя меч. След като го бяха прогонили от Чърк, кралят сигурно бе видял нещо в него, защото взе Дрейк на служба при себе си като оръженосец. Самоотвержената постъпка на Дрейк, когато спаси Черния принц, беше невероятно лекомислена, но достойна да бъде възнаградена.

Малко след като беше посветен за рицар, той последва примера на принца и надяна черната броня. Така се роди Черният рицар. Това беше далеч по-добро име, отколкото Дрейк Безименни или пък сър Копеле.

Когато войната с Франция стана още по-ожесточена, Черният рицар се отличи отново на бойното поле. Невероятно, но той спаси живота на принца за втори път и беше въздигнат в граф. Негови станаха Уиндхърст и околните земи. След победата при Креси Черният рицар се върна в Англия и спечели още по-гръмка слава, като се състезаваше в турнирите и сръчно поразяваше всеки противник, изправил се срещу него. Беше си спечелил богатство и престиж, но възнамеряваше турнирът в Чърк да бъде последният. С обещаната кесия щеше да има достатъчно пари, за да възстанови и да защитава Уиндхърст.

Ако Дрейк знаеше, че срещата с Рейвън след цялото това време ще събуди чувствата, които той смяташе за прогонени още преди години, нямаше да дойде. Знаеше, че Дария е мъртва. Узна за това малко след като тя умря, и ударът беше невероятно съкрушителен. Животът на тази нежна роза бе стъпкан още преди да бе напълно разцъфнала. Ако Рейвън не го беше предала, Дрейк искрено се надяваше, че той и Дария щяха да бъдат щастливо семейство и че тя сега щеше да бъде жива. Не можеше да не мисли, че макар да няма солидно доказателство, Уолдо по някакъв начин е ускорил смъртта на Дария.

В деня, когато Дрейк научи за смъртта на любимата си, нещо в него умря. Амбицията замени неосъществената любов. Спечелването на власт и богатство се бе превърнало в закон, който ръководеше живота му. Безогледността и надменността станаха неразделна част от него. Докато някога ценеше жените, сега започна да ги вижда само като инструменти за удоволствие, пратени на земята, за да задоволяват страстта на мъжете. Едно нещо обаче бе останало същото — разрушителната му омраза към Уолдо ъф Еър и Рейвън ъф Чърк.

Черният рицар прогони тези мисли, за да посрещне сър Мелвин, иконома на Чърк.

— Добър ден, сър. Аз съм сър Мелвин, икономът на лорд Дъф. Добре дошъл в замъка Чърк.

Черният рицар поздрави сър Мелвин с кимване и зачака той да продължи.

— Рицарите, които дойдоха да се състезават в турнира, са се разположили на лагер извън стените заедно със слугите и свитите си. Има опънати палатки за вас и всички са поканени на обяд в голямата зала. Това удобно ли е за вас, милорд?

— Високо оценявам гостоприемството ви. Моите хора и аз самият с най-голяма радост ще споделим вашата трапеза.

След като приключиха с формалностите, сър Мелвин се обърна, за да приветства друга група рицари, които тъкмо влизаха във вътрешния двор. След като икономът се отдалечи, един рицар на служба при Дрейк се приближи с коня си. Сър Джон ъф Марлоу вдигна наличника си и погледна косо към Дрейк.

— Трябва ли да се разполагаме на лагер извън стените, Дрейк?

— Да, Джон. Опънали са палатки за нас. Избери добро място, близо до вода, ако е възможно. Ще се присъединя към вас малко по-късно. Първо трябва да свърша една работа.

Загрижено смръщеното чело за миг промени красивото младо лице на сър Джон.

— Знам, че не обичаш своя кръвен брат, но, умолявам те, не прави глупости.

След това той обърна коня си и остави Дрейк отново на мрачните му размисли.

Дрейк вдигна наличника си и се вгледа в кулата, от която беше прогонен преди дванадесет години. Малко се бе променило през цялото това време. Не беше виждал Уолдо, откакто бе заминал, и дори сега не чувстваше никаква нужда да погледне брат си в лицето. Единствената причина, поради която бе решил да потърси Уолдо, беше да му покаже кой е мъжът, който ще го победи в турнира и ще спечели състоянието.

Конят на Дрейк танцуваше под него и той започна да го успокоява с гальовни думи.

— Спокойно, Зевс. Утре ще имаме много работа.

Той сне шлема си и слезе от седлото. Едно момче изтича да поеме юздите и Дрейк разроши косата му. Всичко беше точно така, както си го спомняше. Хора щъкаха навсякъде — жени с вързопи под мишница; деца, които караха пред себе си свине; дърводелци, които се караха на чираците си; слуги, коняри и оръженосци, които тичаха да си вършат работата. Няколко стражи се излежаваха на припек пред бараките и зяпаха една хубавичка прислужница, която точеше вода от кладенеца. Десетина постройки се гушеха около външната стена. Конюшнята, ковачницата, дюкянчетата на занаятчиите от замъка, помещенията за войниците, килерите и хамбарите. Дрейк видя Уолдо да се разхожда покрай една волска каруца, натоварена с бъчви вино, и забави крачка, за да му пресече пътя.

Уолдо метна разсеян поглед към Дрейк, но след секунда се вгледа по-внимателно. Дрейк се усмихна кисело, като видя как цветът се оттегля от лицето на Уолдо.

— По дяволите! Това ти ли си? Мислех… всички мислехме, че си умрял.

Очите на Дрейк се присвиха.

— Защо решихте така?

— Аз… ти… — Пот изби по челото на Уолдо. — Нищо не чувахме за тебе толкова години.

— Може би, защото никога не си искал да чуеш нищо за мене. Както виждаш — каза начумерено Дрейк, — жив съм.

Уолдо започна да разглежда колебливо черната броня на Дрейк и накрая очите му се спряха върху черния шлем, който носеше под мишница.

Той отстъпи назад.

— Не! Не може да бъде! Не и ти! Не може ти да си прославеният Черен рицар, мъжът, за чиито подвизи се пее из цялото кралство. Защо не съм го знаел?

— Сигурно защото не съм искал да знаеш.

— Но как е възможно? Как постигна такова нещо?

— Слушал ли си разказвачите и менестрелите?

Уолдо се вгледа в него.

— Ти тръгна оттук само с дрехите на гърба. А сега си…

— Граф със собствени земи и много рицари на служба при мен.

— Уиндхърст — каза презрително Уолдо. — Нищо друго освен купчина скали на върха на една гола, обрулена от ветровете, планина.

— Въпреки това имението е мое, както и титлата.

— Защо си дошъл тук? Дария е мъртва. Нямаш причина да се връщаш в Чърк.

Сребристите очи на Дрейк просветнаха заплашително.

— Как умря Дария? Бяхте женени само няколко месеца.

— Ланският сняг отдавна се стопи, сър Копеле — подигра му се Уолдо. — Дария е мъртва, и аз ще се оженя за Рейвън.

Дрейк пристъпи заплашително напред.

— Как ме нарече?

— Винаги ще си останеш копеле, независимо колко титли ти е дарил Едуард.

— Вече не съм онова зелено, наивно момче — предупреди го Дрейк. — Имам име и репутация, доста трудно спечелени. Аз съм Черният рицар, граф Ъф Уиндхърст по заповед на краля. Ако някога отново ме наречеш сър Копеле или Дрейк Безименни, ще съжаляваш. Не се страхувам от никого, Уолдо ъф Еър. Особено пък от тебе.

— Да не си дошъл да развалиш сватбата?

Дрейк се усмихна, но в усмивката му нямаше никакво веселие.

— Не. Рейвън е също такава предателка, какъвто си и ти. Наслаждавай й се до насита. Двамата напълно си подхождате. Причината да бъда тук е, много проста. Възнамерявам да спечеля турнира и кесията.

Бледите очи на Уолдо се присвиха.

— Само през трупа ми.

Дрейк вдигна рамене.

— Лесно може да се уреди.

Смайването на Уолдо от това, че вижда своя несъщ брат жив, беше по-голямо от онова, което показваше. Уолдо беше направил някои неща, ужасни неща, за да си осигури графството, и се молеше Дрейк никога да не научи за тях.

Рейвън тъкмо бе излязла от кухнята, когато видя Черния рицар да говори с Уолдо. Беше си свалил шлема и стоеше с гръб към нея. Тя изви шия, за да го погледне по-добре, но видя само черната му коса, спускаща се до раменете, както беше модата в момента. Доста любопитна да разбере кой е Черният рицар, тя заобиколи една каруца, натоварена с вино, за да зърне лицето му.

От гърлото й се изтръгна въздишка, все едно огън бе изгорил дробовете й. Беше виждала това лице стотици пъти, не, хиляди пъти в сънищата си. И всеки път сребристите му очи сипеха омраза към нея.

Дрейк.

Не можеше да изброи колко пъти бе искала той да се появи, за да му обясни, че самата Дария беше направила така, че баща й да разбере за плановете за бягство и да я спре. Рейвън беше научила, че Дария е споделила това с прислужницата си, напълно уверена, че момичето ще изтича право при лорд Нийл да му каже.

Сега той беше тук. Но не беше онзи Дрейк, когото тя си спомняше от младостта си. Той беше Черният рицар, мъжът, прочул се със смелостта и силата си, с подвизите си сред жените, с безскрупулната си сръчност в боевете.

Мъжът, който я ненавиждаше.

Разбра кога Дрейк я е видял, защото той застина. Погледите им се срещнаха и се впиха един в друг. Танцуващите сребристи очи, които помнеше, сега бяха студени и твърди като каменната настилка под нозете й. Тя искаше да отклони погледа си, но не можеше. Той я държеше в напрежение със силата на своята неприязън.

— Дрейк — гласът й потрепна. — Нима ти си Черният рицар?

— Толкова ли е трудно да се повярва? — запита сурово Дрейк.

— Да… не… не знам. Променил си се.

От безрадостния му смях ледени тръпки пропълзяха но гръбнака й.

— Да, вече не съм онзи млад мечтател идеалист, когото познаваше преди. Видях войни и кръвопролития, милейди, а това променя мъжа.

Стоманеният му поглед се отмести и падна върху Уолдо, после се върна към Рейвън с оскърбителна настойчивост.

— Разбирам, че има нещо да ви честитя. Изненадан съм, че ти и Уолдо сте получили позволение да се ожените. Кръвосмешението е сериозен грях.

— Чаках години наред разрешението на папата — намеси се Уолдо. — Мина много време, и сега съм дошъл за невестата си.

Дрейк се вгледа в Рейвън така, сякаш никога преди не я беше виждал. И наистина не беше — не и тази Рейвън. Онази, която си спомняше, беше наполовина жена, наполовина дете, с дълга, непохватни ръце и крака и с лунички по носа.

Жената, която стоеше пред него, имаше безукорна кожа, сметановобяло лице с лек загар на бузите. Носеше бяла ленена рокля с дълги тесни ръкави под изумруденозелена туника, поръбена със златисто. Копринен воал, придържан от златен обръч, украсяваше великолепната й кестенява коса. Очите й, засенчени от тъмни дълги мигли, бяха също толкова зелени, колкото и туниката, и с леко скосени външни ъгли. Устните й бяха розови, долната, малко по-плътна от горната, й придаваше лукав вид, който обещаваше страстност. Дрейк се запита дали тази страст е дремела досега някъде в нея, за да бъде събудена от Уолдо?

— За състезанията ли си дошъл? — запита Рейвън, когато тишината между двама им стана непоносима.

— Да. Правя това, за да се прехранвам. След войната имах нужда от повече пари, за да възстановя Уиндхърст, а най-добрият начин да ги изкарам е, като се състезавам в турнири.

— Мало и голямо разказва за подвизите на Черния рицар — каза приглушено Рейвън. — Станал си легенда, Дрейк.

Дрейк не можа да се усмихне на жената, която го беше предала преди толкова години. Можеше да й прости, ако Дария не бе умряла при съмнителни обстоятелства. Сега Дария беше само неясен спомен, но Дрейк никога не можа да забрави кой в крайна сметка бе причината за нейната смърт. Ако Рейвън не беше предупредила баща си, двамата с Дария щяха да избягат онази нощ и Уолдо никога нямаше да докосне крехката му любима.

— Легенда или не, ще видим кой ще е победител в игрите — заяви Уолдо. Той погледна остро към Рейвън. — Сигурен съм, че си имаш някаква работа в кулата.

Рейвън хвърли унищожителен поглед към Уолдо, но не го предизвика открито, после се обърна и се отдалечи.

— Ще трябва да те хвана аз теб изкъсо — изломоти Уолдо, поразен от демонстративното й неуважение. — Трябваше да се оженя за Рейвън още преди години, но онова проклето разрешение на папата все не идваше. Дъф нямаше да се съгласи без него. — Усмивката обаче не достигна до очите му, когато продължи: — Има си начини човек да научи една жена да се подчинява на своя господар и повелител и, Бог ми е свидетел, всичките са ми известни.

Дрейк застина, устата му се стегна на тънка бяла черта.

— Прилагал ли си тези начини към Дария?

За момент Уолдо като че ли се смути.

— Дария ли? Та тя умря преди много години. Дария беше сравнително покорна, докато…

Дрейк опря в него непреклонния си сребрист поглед.

— Докато? — подкани го той.

Уолдо явно бе усетил, че е стъпил на несигурна почва, защото се опита да оттегли думите си.

— Нищо. Толкова време мина, кой ще помни такива неща. Бракът ни беше толкова кратък, че едва можахме да се опознаем. Знаеш ли, че баща ни умря скоро преди Дария да се разболее? Убиха го бракониери.

— Чух за това.

Уолдо отмести очи от пронизителния поглед на Дрейк.

— О, виждам, че Дъф говори със сър Мелвин. Трябва да уредя това-онова за турнира с нашия домакин.

Дрейк се усмихна мрачно, наблюдавайки как Уолдо се отдалечава. Неговият кръвен брат не се е променил много през годините, помисли си той. Макар че Уолдо се беше бил при Креси, пътищата им не се бяха пресичали.

Трябваше да се върне при своите хора. Дрейк се завъртя и се отдалечи. Хората се обръщаха и го гледаха, някои се кръстеха, когато минаваше край тях. С мрачната си черна броня той изглеждаше смъртоносен и плашещ, точно толкова страшен, колкото беше и името му.

Докато Дрейк минаваше през подвижния мост, за да стигне до мястото за лагеруване, което беше избрал сър Джон, му мина през ума, че не е трябвало да се връща в замъка Чърк. Не беше очаквал, че Рейвън може да стане толкова хубава.

Банкетът, предвиден за тази вечер, беше първият от поредицата празненства по случай сватбата, която щеше да се състои на четвъртия ден от турнира. Рейвън седеше на високата маса между Уолдо и Дъф, мълчалива и равнодушна към празничната шумотевица. Дъф беше наел фокусници, разказвачи и акробати, за да ги забавляват по време на вечерята, но Рейвън не се интересуваше от тях. След като срещна Дрейк в двора, не мислеше за нищо друго освен за това, как сребристите му очи бяха станали неприветливи и студени, когато я бе забелязал. Болеше я от мисълта, че след всичките тези години той още я мрази за нещо, в което нямаше никакво участие.

Тя погледна към Уолдо изпод тежката завеса на миглите си и набърчи нос отвратена. Той се тъпчеше толкова бързо, че от време на време парченца храна падаха от устата му на червената му кадифена дреха. Уолдо не беше дебел, но Рейвън не можеше да прогони мисълта, че краката му приличат на наденици, натъпкани в панталоните, и потръпна при мисълта, че ще трябва да понесе тежестта на огромното му тяло през брачната им нощ. Мисълта за интимност с Уолдо беше отблъскваща. Бе готова на всичко, каквото и да е, само и само да избяга от този брак.

Рейвън започна да рови в блюдата, които поднасяха едно след друго пред нея — пача от свинска глава и желе, печена риба, овнешко печено, еленово, фазани, много видове птици, купища зеленчуци, пайове и пудинги. Отвращението й от Уолдо растеше, докато го гледаше как отделя сланината и я напъхва в устата си.

В залата беше пълно с рицари, техните оръженосци и стражи, имаше сложени още много маси, за да седнат всички. Рейвън огледа един по един всички мъже, дошли на празника, и се намръщи, като не видя Дрейк. Знаеше, че е бил поканен, защото посрещаха всеки новодошъл и му съобщаваха за банкетите, които щяха да се състоят всяка вечер, чак до края на турнира.

Искаше й се Дрейк да не я мрази толкова много. Ако бяха в добри отношения, може би щеше да го убеди да й помогне. И тогава тъгата роди една мисъл в главата й. Беше много смела и едва ли би трябвало да се спира на нея, но тя нямаше друг избор. Щеше да причака някъде Дрейк насаме и да му обясни какво е станало всъщност през годините, след като се беше опитал да избяга с Дария. Ако й повярва, може би ще успее да го убеди да й помогне да избегне това подобие на брак.

Рейвън вдигна поглед от блюдото си и изведнъж го видя. Черният рицар. Въпреки че бе облечен скромно в предпочитания си цвят, видът му направи такова впечатление сред присъстващите, че в залата настана тишина, докато той си търсеше място сред своите хора.

Рейвън го погледна в лицето и изпита непреодолимата нужда да докосне плътните му устни, за да почувства дали са толкова твърди, колкото изглеждаха. Цялото му лице представляваше сблъсък на остри линии и ъгли. Момчешката пухкавост, която тя помнеше, беше изчезнала, кожата се опъваше върху изострените скули. Погледът й се плъзна по тялото му и дъхът замря в гърлото й.

По него нямаше нито следа от тлъстина. Беше само калени в битка мускули и напрегнати сухожилия, изваяни форми. Никой друг мъж в залата не можеше да се сравнява с него.

Рейвън продължи да гледа Дрейк, докато той се настаняваше сред своите хора и пълнеше блюдото си. Някой му каза нещо и широка усмивка разтвори устните му. За пръв път Рейвън го виждаше да се усмихва, и тази гледка направи странни неща с девственото й тяло. Тя бързо отмести поглед, за да не забележи Уолдо интереса й към Черния рицар.

— Нищо не ядеш — каза Уолдо, стряскайки Рейвън в нейната замечтаност. — Гозбите не ти ли харесват?

— Не съм гладна — каза Рейвън, и това беше самата истина.

Уолдо се намръщи.

— Много си слаба. Не обичам кокалести жени. — Той се вгледа в нея. — Ще напълнееш, когато моето бебе започне да расте в корема ти.

Тази мисъл накара Рейвън да загуби и малкото апетит, който все още й беше останал.

Дрейк съзнаваше, че Рейвън го оглежда и се опитваше безуспешно да не й обръща внимание. Беше учуден, че невзрачното свито дете, което някога бе познавал, се е превърнало в такава красавица. Изглеждаше стройна и елегантна, но Дрейк инстинктивно съзнаваше, че тялото под царствената синя сатенена туника, която тя бе облякла, сигурно е приятно и с меки извивки.

Дрейк се намръщи и тръсна глава, за да я прочисти от смущаващите мисли. Не го беше грижа за Рейвън ъф Чърк независимо колко хубава изглежда. Уолдо беше тъкмо като за нея.

— Защо се мръщиш, Дрейк? — запита сър Джон. — Май много се мръщиш тази вечер. — Той забеляза накъде гледа Дрейк и се засмя. — А, това ли е красивата милейди Рейвън? Ти не живееше ли в замъка Чърк, когато беше млад?

— Така е. Обучавах се заедно с оръженосците на лорд Нийл, преди той да ме изгони.

— Да, спомням си — каза Джон замислено. — Каза, че си се влюбил в Дария ъф Чърк, но тя била сгодена за твоя несъщ брат. Какво стана с Дария? Как така милейди Рейвън ще се омъжва за Уолдо?

— Дария умря неизвестно как няколко месеца след сватбата им. Уолдо явно е измолил разрешение от папата да се ожени за Рейвън, когато годеникът й загинал при Креси.

— Нещо в гласа ти ми подсказва, че не харесваш милейди Рейвън, приятелю. Или пък много я харесваш? — настоя Джон.

— Изобщо не я харесвам — натърти яростно Дрейк. — Беше измамна малка кучка, когато я познавах, и според мене тя и Уолдо са си лика-прилика.

Дрейк хапна малко и почти не пи от бирата. Искаше главата му да е свежа, когато утре започнат игрите. Неговите хора се развличаха, гледайки жонгльорите, но той излезе тихо и потъна в мрака, връщайки се в лагера си.

Рейвън видя Дрейк да излиза от залата и реши да го последва. Надяваше се да го настигне, преди да е излязъл от двора, за да му обясни всичко, което действително се беше случило през изминалите години. Някога бяха приятели, може би ще се съгласи да й помогне.

Девойката се оплака, че я боли главата и напусна залата. Но вместо да се качи по стълбите към стаята си в кулата, тя излезе през черния вход и побърза да настигне Дрейк.