Черният списък

1.

Три месеца по-рано Афганистан, провинция Хост

02:00

Тази мисия не се харесваше на нито едно от момчетата. Сега, на около километър от целта си, те бяха пропъдили тези мисли от умовете си и се бяха съсредоточили изцяло върху смъртоносното предизвикателство пред тях.

Капитан трети ранг Джеймс Рийс погледна закрепения за приклада на автомата си джипиес, проучи терена пред тях и нареди бързо установяване на периметър. Снайперистите вече заемаха позиции на високо, когато командирите на отделения дойдоха при Рийс за последни инструкции преди приближаването към целта. Въпреки всички технологии, с които разполагаха, нещата можеха да се оплескат за миг. Врагът беше коварен и много адаптивен. След шестнайсет години война афганската поговорка „Американците могат да имат всички часовници на света, но ние пък имаме всичкото време“ звучеше дори по-вярно, отколкото в началото.

— Какво мислиш, Рийс? — попита един едър здравеняк, приличащ на извънземен с камуфлажния си екип, бронята и каската със закрепен за нея уред за нощно виждане.

Рийс погледна най-опитния си заместник. Светлозеленото сияние на уреда за нощно виждане (УНВ) осветяваше брадата и лицето му, на което играеше онази лека уверена усмивка, която може да се види единствено у професионален войник от специалните части.

— Намира се зад онова било — отвърна Рийс. — Дронът не засича никакво движение. Никакви постове. Нищо.

Заместникът му кимна.

— Добре, момчета — каза той на другите четирима до тях. — Да го направим.

Изправиха се решително и с увереността на хора, чувстващи се комфортно в хаоса, тръгнаха нагоре по каменистото било, за да изведат екипите си на позиция, преди да приближат целта и да установят контакт.

„Изглежда твърде лесно. Пак прекаляваш с мисленето. Това е просто поредна мисия. Тогава защо е това чувство? Може да е просто от главоболието.“

Главоболието измъчваше Рийс през последните няколко месеца и накрая го пратиха във Военноморския медицински център „Балбоа“ за изследвания преди това назначение. Още нямаше вести от докторите.

„Може и да е нищо. Но може и да е нещо.“

Рийс отдавна беше научил, че ако нещо не изглежда наред, най-вероятно не е. Тази преценка му беше спасявала неведнъж живота, както и този на хората му.

Всичко беше вървяло прекалено лесно за тази мисия — разузнаването, проникването, сегашното състояние на нещата. И защо беше това настояване от началството да се заемат с тази цел? Кога за последно висшето командване се беше намесвало в процеса на тактическото планиране? Нещо не се връзваше. „Може пък всичко да е добре. Може да е от главоболието. И може би малко параноя. А може и вече да остарявам за тази работа. Съсредоточи се, Рийс.“

Не за първи път приближаваха цел, която можеше да е засада. В един момент във войната, когато разузнавателните сведения, събрани от хора и техника, показваха голяма вероятност от засада, Рийс би разбил вратата с термобаричен реактивен снаряд АТ-4 или с няколко 105 мм куршума, изстреляни от АС-130. Това беше първият път, когато тактиката беше наложена отгоре от хора, които нямаше да бъдат на терен. „Съсредоточи се върху мисията, Рийс.“

Още едно свързване с изнесения Тактически оперативен център (ТОЦ) и преглед на данните от дрона. Нищо. Още една справка със снайперистите. Никакво движение.

Рийс погледна нагоре по склона. С уреда за нощно виждане виждаше щурмовите екипи малко под билото, заели позиции и готови за действие. Не виждаше снайперистите, което го накара да се усмихне. „Най-добрите в занаята.“

Включи радиостанцията и отвори уста да даде заповед да започват.

И всичко потъна в мрак.

Експлозията запрати Рийс десет метра назад и отнесе каската от главата му — цялото било пред него изригна в какофония от насилие и смърт. Бойни другари, приятели, съпрузи и бащи, които допреди миг представляваха най-добрата специална част на света, си отидоха за по-малко от секунда.

Рийс така и не осъзна, че за момент е изгубил съзнание. Болката в главата го върна в битката още преди прахта да започне да се сляга и грохотът на експлозията да отекне от хълмовете.

Професионалистът в него незабавно се увери, че оръжието е все още в ръката му. Последва преценка на състоянието на цялото му тяло. Всичко изглеждаше на място и работещо.

„Знаели са. Как? После, Рийс. Винаги подобрявай бойната си позиция.“

Огледа се напразно за каската и радиостанцията. Очите му привикваха с мрака, ръцете му се движеха трескаво, докато най-сетне напипа нещо в пръстта.

„Ето я. Стой, прекалено е тежка, за да е моята. Защото не е моята. А нечия друга. И главата е още в нея.“

Дори в тъмното беше ясно, че се взира в стария си приятел и боен другар, едрия здравеняк с огромната брада и уверена усмивка, и че главата му вече не е прикрепена към тялото. Рийс не успя да сдържи сълзите си, но бързо и решително ги избърса. „Съсредоточи се. Сега не е време за оплакване. Използвай всяко техническо и тактическо предимство. Проверка.“ Разкопча ремъка, като остави главата на приятеля си да падне на земята, и бързо си сложи каската. УНВ като по чудо все още работеше. Радистът лежеше по очи на двайсетина метра от Рийс. От неестествената поза на тялото му си личеше, че е мъртъв. Рийс бързо притича до него, преобърна го и провери за признаци на живот, макар да знаеше, че шрапнелът, който стърчеше от дясното му око и отстрани на главата, го е убил на мига. Свали каската му и взе многочестотната радиостанция и слушалките, за да възстанови връзката с въздушната поддръжка и ТОЦ.

Нищо по хълма не помръдваше. Сякаш мечът на смъртта беше посякъл целия отряд. Рийс чу зад себе си стъпки и рязко се извъртя с вдигнато оръжие, свален предпазител и включен лазерен мерник. Веднага вдигна автомата си М4, когато разпозна трима от хората си, които тичаха нагоре към него от осигурителните си позиции по-назад.

Изкушението да се затича нагоре беше силно, но друга мисъл беше още по-силна и заемаше умовете на всички — да спечелят битката.

Без да кажат нито дума, хората му намериха нови позиции и установиха плътен периметър около командира си.

Рийс изключи от ума си касапницата и смъртта. Време беше за действие.

— СПУКИ Четири Седем, тук СПАРТАН Нула Едно — каза той в радиостанцията, докато гледаше разграфената референтна карта на ръката си. — Искане за удар по сграда D3. Изравнете я със земята. — Референтната карта се носеше закрепена на китката и представляваше разграфена на сектори въздушна снимка на района, която му позволяваше да координира и дислоцира сили, които използваха същата графика.

— Разбрано, Нула Едно. Шест минути. — Щурмовият самолет АС-130 кръжеше на десет минути от тях, за да не издаде предстоящата атака в тихата афганска нощ.

— РЕЙЗЪР Две Четири, РЕЙЗЪР Две Четири. Искане за ОБР и медицинска помощ на моята позиция, ЕХО Три. Стойте по-далече от хълмовете. Имаме много ранени от заровени СВУ. — По радиото никога не се споменаваше за убити.

— Разбрано, Нула Едно. Курс към позиция ЕХО Три. Десет минути. — Птичките на ОБР бяха два хеликоптера СН-47 с по петнайсет рейнджъри във всеки.

— МАКО — каза Рийс в микрофона. — Нещо ново от дрона?

— Нищо, Нула Едно. Няма никакво движение.

— Разбрано.

Рийс насочи вниманието си към четиримата останали войници.

— С кого разполагаме?

— Бузър, сър. Джоунси и Майк са с мен. Какво стана, мамка му?

— Засада. Знаели са, че идваме. Копелета. Имаме въздушен удар след пет минути и ОБР след това.

— Сър, казахме им, че това е засада. Мамка му! Но определено не очаквах такова нещо. Има ли живи?

— Не знам. Да проверим.

— Разбрано, сър. Но по-внимателно. Може да има още стотици заровени СВУ и мини.

— Джоунси, ти и Майк останете да посрещнете птичките. Ние с Бузър отиваме да проверим за оцелели. Бузър, вървиш на петнайсетина метра зад мен. Стъпвай там, където стъпвам аз. Вървим бавно. От ТОЦ казват, че от другата страна нищо не се движи, но бъди нащрек.

— Ясно, Рийс.

— Да вървим.

Двамата тръгнаха нагоре по склона на хълма или по-скоро на планината. Камъните, стръмният наклон и двайсетте килограма снаряжение забавят напредването, особено когато се движиш през евентуално минно поле.

— СПУКИ, движим се от ЕХО Три към ЕХО Осем. Всичко от северната страна на хълма е легитимна мишена.

— Разбрано, Нула Едно. Все още няма никакво движение.

„Странно.“

— Прието.

Рийс и Бузър вървяха бавно нагоре по склона. Във въздуха се носеше тежката миризма на барут, кръв, прах и смърт. Нещо от лявата им страна се раздвижи.

— Бу, засичам движение. Не се втурвай напред. Продължавай да ме следваш — прошепна Рийс в радиостанцията. В отговор Бузър натисна два пъти копчето на своята радиостанция, което означаваше „прието“.

Рийс се насочи в посока на движението и звука, който се оказа стонове. Дони Мичъл, един от най-младите членове на екипа, умираше сред камънаците на Източен Афганистан. Тялото му липсваше от кръста надолу. Той протегна ръка към Рийс.

— Спипахме ли ги, сър? — успя да промълви Дони. — Автоматът още е у мен.

— Определено е у теб, друже. Определено. Предстои въздушен удар. Ще ги попилеем. — Рийс седна до Дони и сложи главата му в скута си. Когато първите куршуми се посипаха върху целта, устните на Дони се извиха в слаба усмивка, докато той се отнасяше във Валхала.

Рийс вдигна глава към Бузър, който си проправяше бавно път през осеяния с големи камъни склон. Зад него първо чу, после видя как черните хеликоптери се спускат в долината, насочвани от Джоунси и Майк.

„Ще попилеем обекта от въздуха и после ще влезем с рейнджърите, за да оценим пораженията и възможното му използване.“

Едва тогава започна да осъзнава мащабите на случилото се.

„Изгубих екипа си. И отговорността за това е моя.“

За втори път тази нощ очите му се напълниха със сълзи. Нямаше представа как ще се развият нещата.

2.

Военновъздушна база „Баграм“

Баграм, Афганистан

Рийс се събуди. Лежеше по гръб. Всичко пред очите му беше размазано. Той примигна, за да проясни зрението си и да успокои болезненото туптене в главата си.

„Къде съм?“

Завъртя бавно глава и очите му се фокусираха върху някаква тръбичка, която стърчеше от ръката му. Осъзна, че нещо покрива носа и устата му.

„Система. Кислородна маска. Болница.“

Опита се да се надигне на лакти, но беше спрян от заслепяваща болка в главата.

— Рийс… Рийс… леко, друже. Леко.

Моментално позна гласа. Бузър.

— Докторе, той се събуди! — извика Бузър към коридора.

Това място нямаше нищо общо с полевите болнични палатки от навремето. Ако не знаеше, че е в Афганистан, човек можеше да си помисли, че се намира в медицински център на Военноморските сили в „Бетесда“ или „Балбоа“. Единственият признак, че се намира насред военна зона, беше вездесъщото бръмчене на дизеловите генератори, осигуряващи денонощно ток и климатичен контрол година след година.

„Явно и това става, когато воюваш повече от петнайсет години в някоя страна.“

Рийс махна кислородната маска и погледна приятеля си.

Бузър още беше с камуфлажната си екипировка — мръсен, смърдящ, със следи от сол насред афганската мръсотия от цялото потене по време на нощната мисия, но иначе изглеждащ съвсем наред. Бузър просто беше от онези хора, които винаги се отървават без драскотина. Бронежилетката и оръжието му ги нямаше, но Рийс знаеше, че задължително е скрил някъде в дрехите си пистолет.

— Какво стана? Как се озовах тук?

Бузър си пое дъх и се опита да скрие мъката и покрусата си, но се провали безславно.

— Рийс, от ВМКСС вече са тук. Поискаха да не ти казвам нищичко. Ама да си го начукат. Разбира се, че ще ти кажа.

„ВМКСС?“

— Положението е зле, Рийс — продължи Бузър. — Какво е последното, което си спомняш?

Рийс присви очи и се зарови в паметта си.

— Бяхме на билото, въздушните удари започваха, ОБР и евакуацията пристигаха… — Гласът му затихна. — Държах Дони.

— Да — потвърди Бузър. — Точно така. После цялата долина гръмна. Примамиха ни, Рийс. Беше по-изтънчен капан от всичко, което сме виждали. Знаели са точно какво ще направим, когато склонът на хълма се взриви. Знаели са, че ще попилеем обекта и ще извикаме помощ за ранените и убитите. Цялата долина, отправната ни позиция, е била минирана. Знаели са кога ще кацнат хеликоптерите и им видяха сметката. Първият разтовари рейнджърите и отлетя, а когато кацна вторият, те задействаха взривовете. Машината и всички рейнджъри, сър. Избиха ги.

Очите на Рийс гледаха Бузър втренчено.

— Джоунси и Майк? — попита той, макар че вече знаеше отговора.

Бузър поклати глава.

— Съжалявам, Рийс. Исках да знаеш, преди онези от ВМКСС да са дошли. Гади ми се от тези типове. Шантавото е, че въпросите им не бяха за мисията. А за теб.

Рийс смръщи вежди, но бързо се окопити.

— За мен ли?

— Мисля, че търсят кой да опере пешкира. Просто така си мисля. Дръж се, шефе. Не си направил нищо лошо. Началството ни натресе тази мисия. Те определиха тактиката. Те са шибаняците, които трябва да бъдат разследвани. Те диктуваха тактиката, без да излизат от щаба. Да им го начукам на всичките.

Бузър открай време си имаше свой начин на изразяване. Не беше от хората, които подслаждат каквото и да било, и винаги казваше честно преценката си. Като лидер Рийс очакваше точно това. Дължеше го на хората си и на командната верига. Винаги казвай честно преценката си. По този начин един боен командир спечелваше доверието на подчинените си. Без доверие няма нищо друго.

„Хората ти ти се доверяваха, Рийс. А сега са мъртви. Съсредоточи се. Нещо не е наред. Нещо просто не е наред.“

3.

— Капитан трети ранг Рийс. — Гласът от коридора прозвуча повече като удостоверяване на факт, отколкото като въпрос. Бузър погледна командира си по начин, който казваше: „Това е задникът, за когото говорех“.

— Същият — отвърна Рийс и се надигна на лакти в леглото си.

— Здравейте, аз съм специален агент Робърт Бриджър от ВМКСС — каза новодошлият. Влезе в стаята и кимна на Бузър, като в същото време показа значката си на Рийс.

„Тези типове определено обичат да си показват значките“ — помисли си Рийс. Запита се дали знаят, че останалите военни си мислят, че тези от ВМКСС са просто онези, които не са успели да влязат във ФБР или ЦРУ, но не им е стискало да станат улични ченгета и затова са предпочели да се уредят в службата за криминални разследвания и да правят кариера, като съсипват живота на осемнайсетгодишни хлапета, дали положителен резултат на ежемесечните тестове за дрога.

Дори името на службата им беше подвеждащо. Въпреки че започваше с ВМ като Военноморска, ВМКСС изобщо не беше част от Военноморските сили, а федерална агенция с цивилни специални агенти, които разследваха личния състав на флота. Никой не ги обичаше особено.

Бузър стана и макар да говореше на Рийс, погледна агент Бриджър право в очите, докато казваше:

— Ще дойда след малко, сър. Ще съм наблизо, ако имате нужда от мен. — И излезе от стаята, за да остави федералното ченге и шефа си на четири очи.

Рийс спусна предпазливо крака на пода. Погледна ръцете си, махна системата и се изправи, след което протегна ръка на по-дребния мъж. Агент Бриджър изглеждаше свестен и като нищо може би просто си вършеше работата. Бриджър се усмихна и стисна протегнатата ръка.

„Доброто ченге“ — помисли си Рийс.

Бриджър беше облечен в „униформата“ на онези, които не носят истинска униформа във военна зона — изгладен жълто-кафяв панталон и реквизитна маслиненозелена риза в сафари стил с пагони, както и чисти бежови бойни кубинки. Рийс винаги се беше чудил за какво са пагоните. Оръжието му — „Зиг Зауер“ Р229 — беше на видно място на колана му в черен кожен кобур, покрит с драскотини, получени вероятно от непрекъснатото сядане и ставане от бюрото за поредната чаша кафе.

— Ако се чувствате в състояние, капитане, имаме няколко въпроса за мисията. Сигурен съм, че разбирате. Просто искаме да приключим колкото се може по-скоро, за да се върнете при хората си.

„Или при онова, което е останало от тях“ — помисли си Рийс.

— Малко бързаме, а? — попита той, оглеждайки болничната стая.

— Ами, работата е сериозна, сър. Трябва колкото се може по-скоро да намерим някои отговори за Вашингтон.

Рийс кимна, примирен с факта, че ще поеме вината, за която знаеше, че е негова. Винаги беше смятал, че като лидер трябва да споделяш успеха, но провалът е единствено и само твой. И когато постигаш успех, винаги трябва да го приписваш на момчетата. Защото те го заслужават най-много. А това беше абсолютен провал. Негов провал.

— Нещо против да се облека? — попита той.

— Няма проблем, капитане. Ще изчакам отвън.

Рийс си пое дълбоко дъх и огледа стаята. Не беше от онези, които очакваш да видиш в Афганистан. Модерна и стерилна, тя беше в рязък контраст със света отвън.

Останал насаме е мислите си, Рийс си пое отново дъх и намери дрехите си — бойния екип, мръсен и вонящ на пот. Взе горнището и потърка между пръстите си пропития с кръв плат, като се питаше чия ли е кръвта.

Знаеше, че ако нещо наистина не е наред с него, биха го сложили в спешното отделение, което беше в друго крило на болницата, зад други врати и винаги готово за неизбежния пореден случай с множество жертви — а такива имаше много в тази битка с бунтовници. Оръжията и бронята му ги нямаше. Бузър сигурно се беше погрижил за тях.

— Готов съм — каза Рийс, докато излизаше от стаята.

— Добре — отвърна мъжът от ВМКСС.

Вече не беше сам. До него стоеше внушително едър униформен флотски подофицер с „Берета 92F“ в чист пластмасов кобур. Рийс така и не можеше да разбере как неудобният италиански 9 мм пистолет беше успял да замени верния „Колт 1911А1“ като официално лично оръжие на американските въоръжени сили.

„Страхотно. Още фалшиви ченгета“ — помисли си.

Тръгна с агент Бриджър по коридора към изхода. Двамата едва ли можеха да са по-различни. Бриджър беше поне десет сантиметра по-нисък от Рийс, който беше метър и осемдесет. Чистият дочен панталон и ризата му нямаха петна от пот, пръст, прах, мръсотия и кръв като дрехите на Рийс. Гладко обръснатото му бледо лице рязко се отличаваше от четината по грубата, загоряла от слънцето кожа на Рийс — кожата на човек, прекарал по-голямата част от живота си извън четирите стени на офиса.

Рийс и антуражът му минаха през двете двойни врати, отделящи медицинския свят от афганския прах, който, независимо колко чакъл полагаха американските военни, винаги успяваше да се намърда навсякъде. Когато излязоха под ослепителното слънце, Рийс присви очи и ги заслони с ръка. Едва сега си даде сметка, че не е имал време да си погледне часовника и поради някаква причина си беше мислил, че все още е нощ. Едва не се препъна, когато го връхлетя пристъп на главоболие, по-лош от всеки друг път. Болката изчезна преди да е успял да реагира. „Какво ми става?“ Докато очите му привикваха към светлината, Бриджър посочи успоредно паркирало четириместно возило, приличащо на военен вариант на голф количка. Бриджър се настани на мястото на шофьора, а Рийс седна до него. Мълчаливият им „охранител“ седна отзад и потеглиха нанякъде — вероятно към офиса на ВМКСС в базата.

Смесиха се с обичайното оживление на военновъздушната база. Войници вървяха към джипове за поредния патрул с афганските си партньори, застъпваха на дежурства на пистите и се редяха на опашка пред столовата. Просто поредната сряда следобед във военна зона.

Докато пътуваха по Дисни Драйв, Рийс нямаше как да не поклати глава при вида на офицерите, на които им се налагаше на всеки пет крачки да отвръщат на козируването на разминаващите се с тях войници. Дори във военна зона някои началници смятаха спазването на устава за много важно. Изпита благодарност за униформата, която носеше — тя нямаше отличителни знаци, което означаваше, че не му се налага да отвръща на петдесет отдавания на чест по пътя до пощата или фитнеса.

Бриджър намали и спря пред някаква постройка, останала от времето на нашествието на руснаците в Афганистан през 1979 година. Фасадата ѝ беше цялата в дупки от куршуми, макар че не можеше да се каже дали са от времето на руската окупация или на сегашния конфликт. Странно, но на Рийс му приличаха на руски. „Подобаващо.“

Бриджър остави подофицера отвън и го въведе в сградата. Тръгнаха по коридор с множество кабинети, във всеки от които имаше по един еднакво облечен агент, който пишеше, прелистваше документи или мърмореше нещо по телефон. Рийс не пропусна нищо, като си отбеляза накъде се отварят вратите, кои стаи са с прозорци и кои агенти са въоръжени. Най-сетне Бриджър спря при последната врата в края на коридора.

— Изчакайте тук. — И се вмъкна в стаята.

Рийс остана сам, вероятно наблюдаван от видеокамера някъде в коридора. Погледна афишите за издирвани лица на стената. Повечето бяха бивши местни работници, вършили работи, смятани за прекалено долни за американци — като почистването на химическите тоалетни, които се печаха дни наред в жегата на афганското лято. Рийс винаги беше смятал, че те са сред най-добрите източници на информация за бунтовниците, тъй като обикаляха навсякъде в базата и можеха да дадат насоки къде точно противникът да насочи минометите и ракетите си.

Вратата се отвори и агент Бриджър му кимна да влезе.

Помещението не беше голямо и Рийс веднага забеляза, че няма прозорци и друга врата. Зад правоъгълна сгъваема маса седеше мъж, който не му протегна ръка, а само се представи като специален агент Дан Стъбс, докато му показваше значката и личната си карта. „Лошото ченге.“

Рийс седна срещу агент Стъбс, а Бриджър застана до колегата си, който очевидно му беше старши. Стъбс показно подреди някакви листа на масата, преди да смъкне тънките си очила за четене на носа си и да се обърне към тюлена, когото беше призовал в очевидна демонстрация на превъзходство.

Тази стая беше много по-тъмна от коридора и съседните кабинети. Очите на Рийс отново се пригодиха към светлината, докато той продължаваше да се оглежда уж небрежно. Пред агент Стъбс имаше голяма купчина листа, до която беше поставен микрокасетъчен рекордер. В единия ъгъл имаше видеокамера на триножник, която като че ли не записваше.

Агент Стъбс беше от хората, които спокойно можеха да са както на четирийсет, така и на шейсет. Косата му беше остригана нула номер, така че беше трудно да се каже какъв е цветът ѝ. Двойната му брадичка определено се забелязваше и макар че не беше станал, беше очевидно, че има шкембе, което определено не беше резултат от редовни тренировки. Беше с черна блуза под евтино изглеждащото тъмно сако. Нещо в поведението му подсказваше за минал военен опит, макар че Рийс беше скептичен в това отношение.

— Капитан Рийс — с официален тон започна Стъбс, като побутна един лист на масата. — Преди да започнем ще ви помоля да прочетете правата си и да подпишете.

Рийс беше наясно, че никога не бива да подписва нещо за федерален агент без адвокат. Знаеше също, че хората му са мъртви и че отговорността е негова. Подписа документа и го побутна обратно.

— Няма да правим видеозапис на този разговор, капитане.

„Първа лъжа“ — помисли си Рийс, докато кимаше. Знаеше, че неработещата камера в ъгъла е за заблуда, също като микрокасетъчния рекордер на масата. Целият разговор щеше да се запише от устройства, скрити някъде другаде в стаята. Целта на камерата върху триножника беше да създаде психологическо удобство на разпитвания, а рекордерът щеше да се използва в подходящите моменти за излизане „извън протокола“ — положение, което, естествено, не съществуваше.

— Ще включа рекордера, за да мога да си допълня записките, ако нямате нищо против — продължи дебелакът.

Рийс кимна отново — по скоро в отговор на театралността на сценария, отколкото за да даде изричното си съгласие.

Стъбс показно включи устройството и продължи:

— Специален агент Даниел Стъбс от Военноморската криминална следствена служба. — Погледна евтиния си часовник. — Сряда, четиринайсети юни две хиляди и седемнайсета година, дванайсет и петдесет и шест. Тук съм със специален агент Робърт Бриджър, за да разпитам капитан трети ранг Джеймс Рийс, отряден командир от Седми екип на тюлените, във връзка с мисия номер шестстотин четирийсет и четири — Меча на Один. Капитан Рийс, запознайте ни със събитията около Меча на Один.

Рийс започна с общите указания за мисията и продължи с процеса на планиране. Мишената на операцията беше деликатна и трябваше да се действа незабавно, докато има възможност за това. Сведенията бяха дошли от един-единствен източник, което при нормални обстоятелства ги правеше недостатъчни, докато не се събере още информация. Рийс винаги проверяваше достоверността на информацията, като я сравняваше с други независими източници — два човешки и един технически. Припокриването на сведенията от традиционния и техническия метод гарантираше, че целта е легитимна, а не е опит американските сили да се използват за уреждане на лични или политически сметки. Когато Рийс изложи резервите си пред началниците, му беше заявено недвусмислено, че информацията идва от разузнавателна служба на национално ниво, което беше друг начин да му се каже, че не е негова работа да пита откъде е дошла. Рийс имаше достъп до строго секретна/класифицирана информация, което означаваше, че може да чете програмите за специален достъп, имащи отношение към работата му. А воденето на хора в битка определено имаше отношение към работата му.

Отрядът на Рийс действаше от аванпост в Хост, на границата с племенните територии, намиращи се под управлението на пакистанските федерални власти, недалеч от градчето Мирам Шах, средище на бунтовническа активност и убежище за терористи и помагачите им. След убийството на Осама бин Ладен в Пакистан, операциите през границата бяха рядкост и врагът го знаеше. Основната задача на Рийс в Хост беше изграждането на разузнавателна мрежа от местни хора, работа с въоръжените сили на националното правителство и прецизни удари по снабдителни линии, осигуряващи движението на хора, оръжия и наркотици между Афганистан и Пакистан. Именно затова в ума му светна предупредителна лампичка, когато дойде заповедта за тази операция — никой не познаваше района по-добре от него и отряда му. Те работеха тук от повече от пет месеца. Нито един от техните човешки или технически източници за информация не сочеше към талибански обект в тяхната оперативна зона. Талибаните бяха твърде умни за подобно нещо. Техните лидери обикновено живееха и ръководеха операциите безнаказано от Пакистан. Нещо не беше наред.

Не спомена, че се беше обадил на подполковник Дюк Брей, командира на Армейските специални сили от Частта за специални операции, в която влизаше и отрядът на Рийс. Дюк Брей беше легенда в Специалните части и най-добрият войник на света. Беше един от първите, влезли в Афганистан след 11 септември 2001 г. като член на прочутата част Трипъл Никел от Пета група, която беше препуснала с коне в подкрепа на офанзивата на Северния алианс, при която Кабул беше превзет за дни вместо за месеци, както говореха умниците в Щатите. Рийс се беше засичал с него неведнъж през годините и двамата изпитваха голямо уважение един към друг. По време на телеконференцията им на четири очи Рийс можеше да е максимално прям с човека, когото възприемаше като приятел и наставник.

— Какво е това, мамка му? — беше попитал Рийс, след като се беше убедил, че и двамата са зад затворени врати пред компютрите си.

— Знам, Рийс. Пълна глупост. Никога не съм виждал подобно нещо. Или поне от доста време не съм. Казах на СГСО да си го начукат и че няма да го правим. Шантавото е, че натискът не е на хората от тяхното разузнаване. А от национално ниво и ти знаеш какво означава това.

Това означаваше ЦРУ и че става въпрос за информация от стратегическо ниво, а не от тактическо, с каквато се занимаваха на терен. И явно беше нещо много важно, за да бъде сведено толкова бързо от толкова високо.

— Рийс, обадих се на някои мои хора в Лангли, за да науча нещо повече. Никой не е чувал за подобно нещо. Как ти се вижда целта?

— Вижда ми се чудесна. Точно затова се питам. Никога не съм виждал нещо толкова подробно, дошло от толкова високо. И никога не сме чували за въпросното лице, но със сигурност има много информация, която потвърждава, че става въпрос за сериозен играч с връзки с пакистанските разузнавателни служби. А какво е мнението на Стивънс? — попита Рийс. Имаше предвид полковника, който командваше СГСО и беше едно ниво над Брей.

— Познаваш Стивънс, свестен офицер е. Иска да постъпи правилно, но е кариерист. Каза, че имал лична гаранция от Тампа, че става въпрос за мисия с висок приоритет, която трябва да се изпълни тази нощ.

Тампа беше щабквартирата на Централното командване, което ръководеше американските военни операции в Близкия изток, както и на Командването на специалните операции, което беше начело на всички специални операции по целия свят.

— И кой ли е дал тази гаранция? — запита се на глас Рийс.

— Това не ми харесва, Рийс — продължи Брей и поклати глава. — Иска ми се да можех да съм с теб, капитане, но ще се погрижа да разполагаш с всичко, от което имаш нужда. Твоята операция ще е първостепенна.

— Благодаря, сър. Не бих отказал един АС-130 и „Предатор“ с ракети „Хелфайър“.

— Вече сме се погрижили за тях.

— Разбрано, сър. По-добре да се захващаме за работа. Благодаря за подкрепата.

— Успех, капитане.

За изненада на Рийс агент Стъбс не задълба в странностите около произхода на информацията. Сякаш това изобщо не беше проблем.

„Интересно.“

Колкото и трудно да му беше, Рийс продължи със събитията на място. Проникването от разстояние. Съобщенията, че в обекта няма никакво движение. Експлозиите. Смъртта.

Когато приключи, първият въпрос на Стъбс изобщо не беше свързан с мисията. Вместо това той извади един лист от купчината пред себе си и го побутна към Рийс.

— Това от ваш имейл ли е, капитане?

Рийс изобщо не направи опит да скрие гнева си, когато погледна агент Стъбс и после нервно изглеждащия агент Бриджър.

— Може би по-добрият въпрос е от къде на къде си позволявате да ровите в личните ми имейли?

— Ще ви попитам отново, капитане — това ваш имейл ли е?

Едно от първите правила на разпита е винаги да знаеш отговора на въпроса, преди да си го задал. И това определено не беше разговор — а разпит.

— Това е от личен имейл кореспонденция между мен и жена ми.

— Не само с жена ви, капитане, но и с член на академична институция за продължаващи военни операции в Афганистан.

Рийс едва се сдържа да не завърти очи.

— Имате предвид доктор Ана Скот от Висшето военноморско училище и доктор Дейвид Елиът от „Джонс Хопкинс“ ли? Експерти в областта на бунтовнически движения и международни отношения?

— Какво сте искали да кажете с това подчертано изречение? — попита Стъбс, без да обръща внимание на въпроса на Рийс, и посочи част от разпечатката. — В него се казва: „Питам се дали тактическите цели изобщо поддържат националната ни стратегическа визия“.

— Точно това, което пише.

— Ами това? — отново попита агент Стъбс. — Е, аз ще ви го прочета. На девети април сте написали на Ан Скот, цитирам: „Днес не бих могъл да започна мисия за задържане на нарушител на пътното движение, ако разполагах само с толкова разузнавателна информация, с колкото разполагахме при нахлуването в Ирак“. Край на цитата.

— Виж, Стибс — започна Рийс, като нарочно изопачи името на разпитващия, — Ана Скот е моя много добра приятелка и един от водещите авторитети в света по бунтовнически движения и борба с тях. Прекарала е голяма част от живота си на терен, потопена в сложностите на революциите. За разлика от онези, които на практика определят политиката.

Стъбс посегна към рекордера и натисна копчето. Рийс моментално разбра какво предстои.

— Извън протокола, капитан Рийс, какви са отношенията ви с доктор Скот?

„Направо да не повярваш.“

— Строго професионални, Стибс. Би трябвало да го знаете от четенето на личните ми имейли.

— Ясно. — Стъбс отново натисна копчето на рекордера. — А като военноморски офицер на активна служба как ще обясните активното насърчаване на убийства?

— Какви ги говорите? — изуми се Рийс.

— През 2014 сте писали на доктор Дейвид Елиът и в капацитета си на офицер сте препоръчали насочени убийства като приложима и успешна правителствена политика, което е в нарушение с Единния кодекс на военното правосъдие.

Рийс изгледа поред двамата агенти пред себе си. Положението щеше да е едва ли не комично, ако не беше толкова сериозно.

През годините той беше водил много дискусии с експерти по различни въпроси на военното дело. Смяташе за свой дълг като офицер постоянно да изучава професията си, да не се поддава на групово мислене, да се съмнява в общоприетите мнения и да търси най-знаещите хора в дадена област, за да е сигурен, че ще бъде подготвен възможно най-добре за следващата мисия. Дължеше го на хората, които командваше. Дължеше го на семействата им, на мисията и на страната си.

— Повече няма да разговарям с идиоти. Мога ли да си вървя?

— Засега не правете планове за връщане у дома — каза Стъбс и се облегна назад, разкривайки добре заформеното си шкембе. — Ще ни отнеме време да се оправим с цялата тази каша. Официално сте разследван за подривна дейност, разкриване на важна информация и нарушаване на Член 13 — поведение, неподходящо за един офицер. — Стъбс изрече всичко това без никакви емоции, сякаш караше на автопилот.

Рийс бавно се изправи. Бриджър изглеждаше така, сякаш му се искаше да е навсякъде другаде, само не и тук. Стъбс върна имейлите в купчината листа. Докато ставаше, ръката на Рийс инстинктивно посегна към десния му хълбок, където винаги носеше деветмилиметровия си Р226. Нямаше как да не си помисли, че ако всичко това се развиваше преди сто и петдесет години, правителството щеше да търси да назначи двама нови федерални агенти.

4.

Д-р Литър О’Халоран излъчваше самоувереността на човек на върха на професията си. През седмиците след 11 септември 2001 бе предал ръководството на изключително успешния си гръбначен хирургически център на своя екип хирурзи и беше постъпил в армията, за да изпълни онова, което смяташе за свой дълг.

Като един от най-добрите гръбначни хирурзи в страната, Питър беше работил с всякакви хора, от професионални атлети в зенита на кариерите си до застаряващи политици, търсещи облекчение от постоянни невралгични болежки. Знаеше, че в тази битка ще има тежко ранени хора, и искаше да използва богатите си умения, за да ги запази живи. Бързо му беше дадено разрешително, с което да заобиколи възрастовите ограничения, и за най-голям ужас на жена си и децата си д-р Питър О’Халоран не след дълго стана подполковник О’Халоран от резерва и прекарваше повече време в униформа в Ирак и Афганистан, отколкото в гръбначната си клиника в Ла Хоя, Калифорния.

Бяха минали само два дни от засадата и последвалия разпит, но физически Рийс беше готов да напусне болницата. Бяха го помолили да се отбие при д-р О’Халоран, преди да си тръгне, и при изписването му дежурната главна сестра го отведе до кабинета на хирурга. О’Халоран го посрещна топло и го покани да седне. Обърна стола към десктоп компютъра си и отвори една папка, после завъртя монитора така, че Рийс да може да вижда. След това отвори изображение, което несъмнено беше от скенера на мозък. Картината веднага напомни на Рийс за черно-белите изображения от инфрачервените камери, които използваха на бойното поле, със сияещите бели силуети на черен фон. Докторът придвижи курсора на мишката върху едно бяло петно на снимката.

— Двама от хората ви дойдоха тук ранени. Положихме всички усилия да ги спасим, но раните им бяха твърде тежки. По време на първоначалния им преглед използвахме скенер, за да определим размерите на мозъчните им травми, и наред със значителните количества шрапнел открихме това. Снимката е на мозъка на старшина Моралес. Виждате ли това? — Той посочи бялото петно. — Това е аномално образувание, което няма връзка с раните. Патологът, извършил аутопсията, смята, че става въпрос за олигодендроглиома, рядък вид злокачествен мозъчен тумор. Лабораторията ще потвърди или отхвърли подозрението му, но той си разбира от работата и на базата на снимките аз съм съгласен с преценката му.

Докторът щракна с мишката и отвори второ изображение.

— Това е мозъкът на лейтенант Причард. Както виждате, той има малко по-малък, но подобен тумор. Двамата с патолога смятаме, че е от същия тип. — На екрана се появи трето изображение. — А това е вашият мозък, Джеймс. Вярно, нямаме начин да знаем със сигурност, но образуванието в мозъка ви изглежда подобно по размери и форма на тези на хората ви. Ако бяхме в Щатите, щях да ви подложа на биопсия, но тук не можем да направим това.

Устата на Рийс пресъхна и той изведнъж изпита неудържимо желание да бъде с жена си и дъщеря си.

— Не искам да се паникьосвате, Джеймс. Това може да е какво ли не и злокачественият тумор е само една от възможностите.

— Какво? — заекна Рийс. — Как… колко рядко се среща това, докторе? Вижда ми се безумно, че трима души на наша възраст могат да имат мозъчни тумори.

— Изключително рядко, Джеймс. Честотата на този вид тумор е приблизително 0,3 на сто хиляди. Иначе казано, около два процента от всички мозъчни тумори са от този тип. Да приемем, че вашият случай е нещо различно, тъй като не можем да го потвърдим тук. Но двама души от един и същи екип и на възраст под трийсет години да имат един и същи вид тумор… — О’Халоран поклати глава. — Вероятността е нищожна. Случайно да сте били излагани с хората си на някакви химически или биологични агенти? Да сте били в ядрен обект или нещо подобно?

— Доколкото ми е известно, не. Вярно, когато за първи път нахлухме в Ирак, имаше куп страхове за химически и биологични оръжия, но по онова време Причард сигурно е бил в гимназията. И доколкото знам, те си останаха само това — страхове. Един отряд беше поразен с някакъв газ като иприт, но много далече от мястото, където бях аз. Откакто тези две момчета бяха с мен, не се е случвало нищо необичайно.

— Хм. Е, помислете си добре и ми кажете, ако се сетите нещо. Това е изключително необичайно. Както казах, тук не можем да направим нищо повече, но когато се върнете в Щатите, трябва да се прегледате за всеки случай. Аз почти приключих със срока си тук. Годината беше дълга, но в началото на следващия месец ще бъда в клиниката си в Калифорния. Искам да дойдете в Ла Хоя. Имам колеги, които се занимават с изучаване на мозъка и биха искали да ви видят. Да ви се е случвало да виждате размазано или нещо подобно?

— Не, сър — излъга Рийс, на когото му трябваше време да помисли.

— Ами старшина Моралес или лейтенант Причард? Някой от хората ви да се е оплаквал от необичайни главоболия?

— Не, но това не би било необичайно. Хората ни нямат навика да се оплакват от подобни неща. Защото си мислят, че това би ги извадило от бойните отряди.

— Разбирам — замислено каза докторът. — Съжалявам за хората ви. Зная, че вероятно думите ми не означават много, но наистина съжалявам. Приберете се жив и здрав у дома, прегърнете семейството си, погребете хората си и си запишете час в кабинета ми, когато се върна. Пазете се, Джеймс.

Рийс излезе от болницата като човек, понесен от течението. Всъщност беше вече отнесен, зает с мисли за семействата на синове, съпрузи и бащи, чиито тела или онова, което е останало от тях, се слагат в чували и покрити с флагове ковчези за последното им пътуване до дома.

5.

Военноморско командване на специалните операции

Коронадо, Калифорния

Адютантът почука, преди да влезе в кабинета на адмирал Пилснър.

— Сър, обаждат се от кабинета на министъра на отбраната.

— Кажи на Хауард да дойде и после ме свържи — рязко отвърна адмиралът.

— Слушам, сър. — Адютантът побърза да се изнесе.

Капитан Ленард Хауард, главният военен юрисконсулт на адмирала, влезе след по-малко от трийсет секунди, без да чука.

Телефонът на бюрото иззвъня и адмиралът натисна копчето, за да включи говорителя.

— Адмирал Пилснър, в очакване на министъра.

— Благодаря, адмирале — отвърна неидентифициран глас. — Министър Хартли ще се обади след малко.

След близо пет минути чакане линията оживя отново.

— Добър ден, госпожо министър, какво мога да направя за вас? — жизнерадостно каза адмиралът.

— Какво е станало там, мамка му? — попита бясната Лорейн Хартли.

— Госпожо, направихме всичко по силите си да овладеем ситуацията, но очевидно не сме постигнали изцяло целта си.

— Всичко по силите си? Вие сте проклет адмирал и това е най-доброто, на което сте способен?

— Госпожо министър, правим всичко възможно да поправим нещата колкото се може по-скоро.

— Вече губя вяра в способността ви да го направите. Първо, искам оцелелите да бъдат задържани на място покрай разследването колкото се може по-дълго. Не бива да допускаме американската публика да се влюби в тях по време на медийната буря, която ще се разрази около погребенията. Искам да са колкото се може по-далече и отговорността да лежи на техните рамене. Искам онзи командир да стане съвременният Къстър. Искам да му бъдат повдигнати обвинения още вчера.

Ленард Хауард се включи в разговора.

— Госпожо министър, говори капитан Ленард Хауард. Ще ни е трудно да обвиним командир Рийс по Единния кодекс на военното правосъдие преди разследването да е завършило.

— Извадете си главата от задника, Хауард! Намерете нещо, в което да го обвините. Имаме толкова много федерални престъпления по силата на законите, че от Министерството на правосъдието не могат дори да ги преброят, а вие ми казвате, че не можете да измислите нищо? Да сте чували фразата „покажете ми човека и ще ви кажа какво е престъплението му“? Обвинете го в каквото можете, но не го затваряйте. Искаме да е на свобода, така че всичко да завърши подобаващо. Оправете кашата, господа, иначе ще ви се иска никога да не сме се срещали.

Двамата чуха изщракване, след което връзката прекъсна.

Пилснър погледна юрисконсулта.

— Обади се веднага на Хорн. Трябва ни план, преди онези хора да се върнат в страната. И кажи на ВМКСС да се заемат сериозно с Рийс.

6.

Военновъздушна база Баграм

Баграм, Афганистан

Дните се точеха бавно. Хората на Рийс бяха изпратени в последния им път пред съсипаните им семейства, докато той трябваше да остане на другия край на света, без да може да види техните съпруги, деца и родители и да ги увери, че ще разбере какво е довело до тази убийствена засада. Знаеше, че ще бъде разпънат на кръст от командването, и според самия него си го заслужаваше. Той беше допуснал хората му да бъдат убити, а това беше най-големият грях за един командир. „И за какво? Заради някаква мишена, за която не знаеха нищичко?“ Като се добавеше и стресът от възможен рядък мозъчен тумор, нямаше нищо чудно, че не беше на себе си. Почти всеки ден го викаха от ВМКСС и отговаряше на всички им въпроси за мисията, като в същото време отказваше да дава каквито и да било обяснения за личните си имейли. Въпросите на ВМКСС намирисваха, сякаш задаващите ги имаха поставена конкретна цел. Използваха отделни изречения от имейли отпреди петнайсет години, за да подкрепят предварително направените си заключения. За Рийс беше очевидно, че от ВМКСС не се интересуват какво точно е довело до нареждането и изпълняването на мисията. Целта им беше да стоварят вината само и единствено върху него. Беше брутално, но го търпеше.

След две жестоки седмици с безсънни нощи и мислене за мозъчни тумори и за непрекъснатите разпити от ВМКСС, на Рийс най-сетне му беше позволено да се прибере у дома. Той се облегна назад в седалката, докато C-5 набираше скорост по пистата и набираше бързо височина, за да излезе извън обхвата на автоматите и реактивните гранатомети на врага. Мислите му се насочиха към онова, което се беше случило у дома в отсъствието му. Командването се беше мобилизирало. Психолози и екипи за помощ бяха пратени в опит да се справят с журналистите, обсаждащи денонощно домове, пръснати из цялата страна — майки и бащи, съпруги и деца, които щяха да чуят новините, от които се страхува всяко семейство на военен, неочакваното почукване на вратата, посещението на капелан, офицер, приятел. Немислимото. Писъците. Сълзите. Децата. Погребението. Обвиненията. „Обвиненията. Аз съм виновен. Аз бях най-старшият на терен. Отговорността е моя. А аз дори не съм в състояние да бъда там, за да им съобщя лично, да изпълня дълга си.“

Полетът му даваше възможност да подреди мислите си.

Щеше да се обади на жена си от Германия, където щеше да остане няколко часа заради задължителната почивка на пилотите.

„Как мога да се прибера и да се изправя пред семейството си, когато двайсет и осем рейнджъри, четирима пилоти и трийсет и шестима тюлени от отряда ми се връщат в ковчези?

Това е война, Рийс.

Да. Противникът е добър. Но не чак толкова добър.

Засадата беше твърде добре замислена и ефективна. Била е планирана месеци наред, ако не и цяла година. Експлозивите. Какво използваха и как са го задействали? Защо от обекта не изскочиха никакви бунтовници при първите експлозии? Как са научили къде точно ще кацнат хеликоптерите? Защо бяхме принудени да отидем на тази мисия? Защо ВМКСС започнаха с разпитите веднага след нея? Какво пропускам?“

7.

Корпоративни офиси на „Капстоун Капитал“

Лос Анджелис, Калифорния

Стив Хорн не беше свикнал да чака за каквото и да било. Първо апетитната му дребна асистентка го беше накарала да чака пет минути за любимия му зелен чай, а сега най-верният му помощник закъсняваше — нещо, което той не можеше да търпи. Високият метър и деветдесет и три бивш футболен защитник от Станфорд седеше зад полираното орехово бюро и го оглеждаше внимателно за прашинки и петънца. Беше облечен в изискан костюм от сиво-черен кашмир, който струваше повече от месечните доходи на много семейства, ушит така, че да подчертава мускулестото му тяло, а не да е удобен. Загорелият му от слънцето врат беше стегнат в колосана яка и лилава вратовръзка „Хермес“, вързана на огромен уиндзорски възел. Някой случаен човек би си помислил, че всеки момент ще дойдат от „Форчън“, за да го снимат за корицата, но хората от екипа му знаеха истината — това беше ежедневното облекло на Хорн. Хорн беше самото въплъщение на суетата.

Ако си беше направил труда да се консултира с психиатър, Хорн вероятно щеше да получи диагноза „антисоциално личностно разстройство“. Той не изпитваше абсолютно никакво съчувствие към другите и всъщност изпитваше удоволствие от неудобствата и страданията им. Един психолог сигурно би проучил дали тази негова безчувственост е резултат на липсата на интерес към него от страна на родителите му от хайлайфа като малък, или на суровите наказания, на които е бил подлаган от някои от многото си детегледачки. Може би се дължеше на това, че не е успял да установи връзка с хората, които са полагали грижи за него, а може и просто да се е родил социопат. Самият той никога нямаше да разбере, защото никога не беше и помислял да се усъмни в нещо, което за него беше естествено като дишането. За Хорн да си безжалостен означаваше, че имаш преимущество.

Имейл на двайсет и седем инчовия екран на компютъра му показа, че помощникът му е пристигнал. Телефонните обаждания от рецепцията и почукванията на вратата му бяха неприемливи. Въпреки силното си желание да чуе какво има да каже помощникът му, Хорн го накара да виси десет мъчителни минути в богато обзаведената чакалня. За Хорн властта беше на първо място и той не пропускаше нито една възможност да напомни на всички, че той командва — факт, в който никой освен него не се съмняваше. Докосването на копчето на телефона показа на рецепционистката, че е готов да приеме посетителя, и тя бързо и съчувствено въведе Сол Агнон през дебелата дъбова врата на кабинета.

Ако външността на Хорн говореше за власт, сила и красота, тази на Агнон правеше точно обратното. Той беше слаб, с дребни черти, бледа кожа и създаваше впечатление за раздърпан. Костюмът му беше евтина конфекция и му прилягаше като такава. Обувките му бяха износени и неизлъскани. Ноктите му бяха меки от непрекъснатото им нервно гризене. Хорн го гледаше с отвращение, докато влизаше — унил и отчаян като човек, запътил се към собствената си екзекуция. Хорн открай време подозираше, че Сол е обратен, но не можеше да проумее как един гей може да демонстрира такава безнадеждна липса на стил. Сол Агнон обаче имаше две неща, които го правеха незаменим — коварен ум и непоклатима лоялност. Агнон боготвореше Хорн по начина, по който едно тормозено животно боготвори жестокия си господар, и беше готов на всичко, за да получи дори само намек за одобрение или удоволствие.

— Сол, не само че закъсняваш, но и ми идваш в отвратителен вид. Мислех си, че „Сиърс“ са излезли от бизнеса. Откъде намери този костюм? Не сядай, няма да отнеме много време. Какво ми носиш?

— Сър, съжалявам за закъснението, нямам извинения, просто…

— Прав си, няма извинения. Престани да ми губиш времето с разкаянията си.

— Сър, засадата мина според планираното. Видели сте съобщенията в медиите.

— Според планираното? Четох, че има оцелели. Това не беше планирано. Адмиралът се обади. Хартли е бясна. Иска нещата да се поправят, преди да са излезли от контрол.

— Сър, работя по въпроса и ще се справим. Винаги е имало вероятност от такава развръзка. Има обаче и друг проблем. — Агнон млъкна, за да събере кураж да продължи. — Някакъв доктор в Баграм е открил туморите и започнал да задава твърде много въпроси, но скоро ще излезе от картината. Ще използваме така нареченото „Синьо или Зелено“, тъй като са достатъчно често срещани, за да не събудят подозрения. Екипът ни на място намери афгански офицер с болно дете. Обещахме да осигурим медицински грижи за детето в Щатите, в замяна на което негов човек ще се погрижи за доктора. Сделката е сключена.

— Значи ще трябва и да лекуваме някакво болно хлапе от лайняна дупка от Третия свят ли?

— Не, сър, нямаме намерение да изпълним обещанието. — Сол погледна малкия си бележник. — Следваща точка. Както знаете, капитан трети ранг Рийс е оцелял по време на мисията, както и още един от хората му. Рийс лети насам и ще кацне в Коронадо по-късно сутринта. В момента Холдър пътува към апартамента на другия човек.

— Какъв е планът ти за капитан Рийс?

— Положението е променливо, сър. Другите събития могат да го накарат да застане нащрек и това може да ни създаде проблем. Не разполагаме с адекватен персонал в района, който да се справи с човек с неговите възможности без елемента на изненада.

— Сол, той е минал през изстисквачката на разследващите и е летял през половината свят. Ще бъде изтощен от пътуването. Единственото, което ще иска, е да прегърне децата си, да изчука жена си и да забрави за Афганистан.

— Дете, сър. Има една дъщеря.

— Както и да е. Намери някоя банда от Ел Ей или Мексико, която да се погрижи за него. Да го направят да изглежда като грабеж с убийство. Просто се погрижи да бъде направено. Имаме ченгета на заплата при нас, които могат да уредят нещата, само не бива да научават, че той е тюлен. Не искам да проявят сантиментален патриотизъм. А сега изчезвай. Имам по-важни неща за вършене.

8.

Коронадо, Калифорния

Гигантският С-5 „Галакси“ кацна във военновъздушна база „Норт Айланд“ и бавно маневрира към терминала от епохата на Втората световна война. Горе, в почти пустия отсек за пътници, Джеймс Рийс стана и се протегна в опит да се отърси от изтощението и умората от часовата разлика. Отдавна беше сменил униформата с джинси и тениска и единствените неща, които загатваха, че е военен, бяха раницата му с пустинен камуфлаж и кубинките, които носеше всеки ден в живота си. „Тези вече са почти кандидати за боклука“, помисли си той, докато чакаше сигнал, че може да слезе от самолета. Погледна надолу към дясната си обувка и се усмихна, когато видя украсата върху нея, поставена с „Маджик Маркър“ от тригодишната му дъщеря. Другата обувка, потъмняла от кръвта на умиращите му другари, бързо изтри усмивката му.

Беше взел един амбиен в опит да поспи по време на дългия път, но действието му беше отминало след три часа и той бе прекарал останалата част от пътуването в сюрреалистичното състояние на изтощение, мъка и предизвикана от медикамента мъгла. Преиграваше отново и отново събитията, довели до операцията, като се опитваше да намери отговор какво ги беше вкарало в засадата — някаква следа, която беше пропуснал, някаква улика, която би обяснила какво се е случило. Не откри отговори, а само заслепяващо главоболие като онези, които беше имал преди злополучната мисия. Прегледа снимките на дъщеря си на айфона и очите му се насълзиха от болката от многомесечното му отсъствие като баща. С нетърпение очакваше да се прибере у дома.

Слезе в огромния товарен отсек, заобиколи палетите и оборудването и мина покрай наземния екип, който вече се готвеше да разтовари контейнери и сандъци, които сякаш бяха достатъчни да заредят цял „Уолмарт“. Взе чувала с багажа си и оръжейния куфар и тръгна към рампата. Останалата част от екипировката му, заедно с тази на хората му, беше опакована и върната с Бузър с по-ранен полет, докато Рийс си беше прекарвал приятно с онези задници от ВМКСС. Той остави тежкия чувал и си сложи слънчевите очила, преди да слезе по рампата и да се озове под ослепителното слънце на Южна Калифорния. Независимо дали обичаш или мразиш това място, времето тук винаги беше чудесно.

Нямаше кой да го посрещне, дъщеря му и жена му нямаше да се хвърлят в прегръдките му, нямаше да има и оркестър, който да свири „Бог да благослови Америка“ — просто военноморска база, която следваше обичайния си ритъм в тази делнична сутрин. Винаги имаше достатъчно трафик и Рийс реши, че ще успее да намери превоз до пикапа си, който се намираше в района на Седми отряд в базата „Амфибиъс“. Тъкмо се канеше да остави неудобния оръжеен куфар на земята, за да отвори вратата на терминала, когато тя се отвори сама като по даден знак и беше задържана от покрита с татуировки ръка, принадлежаща на дребна мускулеста фигура с гигантска чаша от „Старбъкс“.

Брадатото лице на мъжа разцъфна в усмивка зад сърфистките очила с бяла рамка. Лицето беше на Бен Едуардс, най-близкия приятел на Рийс и бивш негов съотрядник. Рийс и Бен бяха изкарали заедно шестмесечното обучение за тюлени, бяха участвали заедно в мисии и бяха запазили близки отношения дори след като Рийс стана офицер, а Бен се прехвърли в тъмната страна на Военноморските специални части. По-късно Бен беше сменил флота със сияйния свят на разузнавателните агенции, макар че границите между двете ставаха все по-смътни през годините след 11 септември.

— Добре дошъл у дома, брато — каза Едуардс, докато му протягаше ръка.

— За момент те взех за някакъв бездомник — отвърна Рийс, докато го награбваше в мечешка прегръдка.

— Помислих си, че ще имаш нужда от превоз. Дай да ти помогна с багажа.

— Къде ми е кафето? — с усмивка попита Рийс.

Въпреки че бяха на една възраст, двамата вървяха през малкия терминал като пълни противоположности. Високата стройна фигура на Джеймс Рийс и набитият, покрит с мастило Едуардс, облечен в къси панталони и оръфани джапанки — двамата бяха почти като карикатура на стереотипните разлики между офицери и младши състав. Когато излязоха на паркинга, Едуардс бръкна в джоба на анцуга си с качулка и задният капак на един черен „Шевролет Тахо“ започна да се отваря.

— „Херц“ нямат ли специални коли за шпиони? — сгълча го Рийс, докато слагаше тежкия оръжеен куфар в багажника на джипа.

— Да, но не са допълнително бронирани, така че най-добре да не минаваме през гадни квартали.

— Да бе, в Коронадо е пълно с гадни квартали. Джипът ми е при отряда — добави Рийс, докато се качваше в колата. — Ама че префърцунено нещо. Това кадифе ли е? — И прокара длан по облегалката.

— Всичко е префърцунено в сравнение с таратайката, която търкаляш насам-натам, човече. Няма ли най-сетне да се отървеш от нея?

— Ха! Ще си карам „Крузър“-а, докато може да се движи. Нали това е смисълът да имаш такава кола. Ние офицерите не получаваме тлъсти бонуси за повторно постъпване в армията.

Бен се разсмя.

— Но ти навремето също беше новобранец, нали? И сега също можеше да получиш парите при повторно постъпване.

Превключи на скорост, изгълта остатъка от кафето си и с отработено движение, което явно се беше превърнало в негова втора природа, отвори с показалец кутия „Копенхаген“, която се появи сякаш от нищото, и напъха голяма щипка тютюн под долната си устна.

— Как ти се отрази отказването? — лукаво попита Рийс.

— Никой не обича отказалите се, друже — с усмивка отвърна Бен, докато насочваше колата към изхода на паркинга. — Да предполагам ли, че не си казал на Лорън, че се прибираш, защото си решил, че самолетът просто няма начин да не закъснее?

— Да, знаеш ги какви са C-5. Все се трошат, обикновено на Хаваите, когато екипажът реши, че трябва да прекара четири дни в рая, докато пристигне частта за подмяна. Пък и винаги е приятно да ги изненадам с Люси.

— Минах покрай къщата да ги видя, когато чух за операцията. От Бузър знаех, че не си ранен лошо, и исках да съм сигурен, че няма да получат някаква невярна информация.

— Благодаря.

Докато минаваха през портала на базата, в купето се възцари мъртвешка тишина. Явно бяха приключили с общите приказки.

— Знам какво си мислиш — гневно каза Рийс, без да поглежда към Едуардс. — Отрядът ми е затрит, какво е станало там, мамка му? Операцията беше скапана от самото начало. Никой от нас изобщо не искаше да участва в нея. Аз съм виновен. Трябваше да възразя… да откажа. А вместо това казах „тъй вярно, сър!“, сякаш съм някакъв малоумен младши лейтенант, и допуснах всичките ми хора да измрат.

— Сигурен съм, че си направил каквото си могъл, Рийс. Всички в общността чуха, че операцията била скапана. Какво са си мислили, че са я наредили? Кога за последно са ти налагали цел, вместо ти и хората ти сами да си я намерите?

— Точно това е шантавото, Бен! Знаеш, че никога не се прави така. Най-много да ти кажат кои цели не можеш да удряш, а не кои трябва. Сега ще ми изпържат задника заради шибаното им разузнаване и аз си го заслужавам, задето насадих момчетата си.

— Нищо такова не заслужаваш, Рийс. Ти си надежден тип и всички го знаят.

— Така ли? Надявам се да си го казал на всички жени и деца на момчетата ми на погребенията… Извинявай, не се опитвам да си го изкарам на теб. Както и да е, какво правиш на Западния бряг?

— Търся таланти. Работата е адски натоварена напоследък. Постоянно имаме нужда от нови хора. Готов ли си вече да дойдеш да работиш с мен?

— Определено ще ми се наложи да си потърся работа, но мисля, че цялата тази гадост ми дойде в повече. Когато ме изхвърлят от флота, ще отворя магазинче за сандвичи или нещо подобно.

— Ще трябва да пипаш майонеза — рече Бен и поклати глава. — Никога няма да ти се получи.

— Добре де, тогава ще се наложи да измисля нещо друго. — Всички от Военноморските специални части отлично знаеха, че Рийс не може да понася добавки като майонези и горчици.

Минаха покрай хотел „Дел Коронадо“, завиха надясно към Силвър Странд и продължиха покрай „Мигел Косина“, където се бяха хранили десетки пъти с жените си през годините. Добре де, с жената на Рийс и с всяка от трите бивши на Бен.

— Мислиш ли, че е прекалено рано за маргарита? — шеговито попита Бен.

— Никога не е прекалено рано за маргарита. Само не ме карай при Рик. Не мисля, че точно сега мога да си покажа физиономията там — каза Рийс: имаше предвид бара в центъра на Коронадо, в който често се отбиваха тюлени. Момчетата се прибираха от мисии и вдигаха чаши за падналите си другари в серия запои, които често се превръщаха в грозна гледка. „Рик“ беше място, където можеха да изпуснат малко пара, без това да сложи край на кариерата им, а и наоколо винаги се навъртаха момичета, готови да се превърнат в съпруги на тюлени за една нощ.

— А, да. „Рик“, домът на световноизвестния „Фрасбургер“. Не се ли запознах там със съпруга номер две?

— Ха! Май точно там — отвърна Рийс, припомняйки си едни по-щастливи времена.

— Всъщност сега чукам малката им барманка.

— Барманка или барман? На колко е? — ухилено попита Рийс.

— Майната ти. Мисля, че се казва Хедър. Пада си малко курвичка, но езикът ѝ е толкова палав, че…

— Добре, добре. Стига — прекъсна го Рийс и шеговито вдигна ръце, сякаш се предава. — Не искам да знам.

Минаха през портала на база „Амфибиъс“, след като показаха документите си, и продължиха покрай група изтощени новобранци, които тичаха по пътя, понесли надуваема лодка на главите си.

— Мамка му, това трябва да е Адската седмица. Горките нещастници — каза Рийс почти на себе си.

Бен видя бялата „Тойота Ланд Крузър“ FJ62, модел 1988, на паркинга на отряда и спря на празното място до нея. Не си казаха нищо, докато прехвърляха багажа на Рийс в колата му. Когато приключиха, двамата приятели се погледнаха и Бен Едуардс му протегна ръка.

— Обади ми се, ако скапаната таратайка не запали.

— Благодаря за возенето, човече.

Рийс трябваше да се яви в отряда, преди да продължи към дома, за да изненада жена си и дъщеря си. Прекоси паркинга и продължи по тротоара към постройката, която приличаше повече на малка офис сграда, отколкото на леговище на морски командоси. Запита се как ли ще го погледнат момчетата, пое си дълбоко дъх и отвори вратата на мястото, което винаги беше било убежище за него. Едва прекрачи прага, когато сержант от един от другите взводове изтича покрай него с паникьосана физиономия. Рийс моментално разбра, че нещо не е наред.

— Какво става, сержант?

Мъжът — беше на четирийсет и няколко — се обърна с лице към него и продължи да тича в тръс заднешком.

— При къщата на Бузър има ченгета, най-добре си завлечи задника там — каза той, обърна се и изхвърча от сградата.

Рийс спринтира след него и взе за секунди разстоянието до колата си.

9.

Сан Диего, Калифорния

Бузър беше ерген и живееше в безличен жилищен комплекс недалеч от Междущатска магистрала 5 до КУСД. Подобни места могат да се открият във всяко предградие в страната — с тази разлика, че тук наемът беше сигурно двойно или тройно по-висок, отколкото във вътрешността на Щатите. Еднакви групи сгради и паркинги, където млади професионалисти и студенти живеят едни до други в пълна анонимност, разделени от метални решетки и евтини преградни стени. Толкова късно сутринта трафикът беше малък и Рийс караше като обладан от бесове. Бузър определено беше от хората, които могат да се грижат за себе си, но Рийс имаше гадното чувство, че е станала голяма беля.

Беше посещавал дома на Бузър само веднъж и не си спомняше коя точно сграда беше неговата в този лабиринт от двуетажни къщи с градини. Зави напосоки надясно, след като мина покрай администрацията, профуча покрай първата пряка и видя колите за бързо реагиране отляво. Наби спирачки, превключи на задна, завъртя волана и настъпи газта. Когато стигна полицейските коли, бързо спря на едно свободно място, изскочи навън и се втурна към къщата. Не обърна внимание на полицая, който му нареди да спре, и изтича нагоре по стълбището. Мина покрай екип на спешна помощ и се опита да влезе през отворената врата на апартамента на Бузър, но две яки ченгета с униформи го спряха.

— Той е от моите хора! Трябва да вляза! — замоли се Рийс, докато се мъчеше да се отскубне от мъжете, които го бяха притиснали към касата на вратата.

— Не искате да видите това, сър! — каза по-възрастният, докато двамата отпускаха хватката си.

Рийс се освободи от тях и нахълта в дневната на апартамента. Добре познатата миризма на кръв и смърт изпълни ноздрите му. Двама цивилни детективи с пистолети на кръста стояха пред светлокафяво канапе. Единият държеше цифров фотоапарат със стърчаща светкавица. Те се обърнаха към суматохата и тогава Рийс видя безжизненото тяло на Бузър, седнал по боксерки и бяла тениска, с крака към двамата детективи. Обикновено белите му крака бяха станали лилави, а лицето му се беше превърнало в маска на шок. Точно над лявото му ухо зееше изходна рана от куршум; кръв, мозък и парчета от череп се бяха пръснали по канапето и лампата на масичката до него. В скута му лежеше „Зиг Зауер“ Р226 с дръпнат ударник, готов да стреля. Рийс замръзна шокиран, неспособен да помръдне и изгубил дар слово. Униформените, които го бяха задържали, сложиха ръце на раменете му и внимателно го поведоха към изхода. И двамата бяха служили като резервисти в Ирак и познаваха реакцията на поразен от мъка боен другар.

Рийс седна на стълбите и се хвана за главата. Какво ставаше, по дяволите? Как беше възможно толкова много неща да се случат наведнъж? Различни офицери и подофицери от Седми отряд бяха пристигнали и сержантът, когото Рийс беше видял в коридора, го поведе към паркинга и го накара да седне на задния капак на една линейка.

Шефът на Рийс, командирът на Седми отряд, се появи след минути с първия си заместник. Командир Кокс беше добър лидер, свестен тип и истински воин. Очевидно беше имал други планове за деня, тъй като и той, и заместникът му бяха с парадни униформи — нещо, което не се виждаше често. Вероятно беше посещавал семействата на загиналите тюлени. Двамата тихо разговаряха с останалите офицери и сержанти, както и с детектива, който водеше разследването. Един от тюлените посочи към Рийс и командирът се обърна и тръгна към съсипания си от мъка подчинен. Все така седнал и отпуснал глава на ръцете си, Рийс не видя шефа си, докато той не се озова на няколко крачки от него. Понечи да се изправи, но Кокс го спря, като сложи твърдо ръка на рамото му.

— Знам, Рийс, тежка седмица. Съжалявам за екипа ти и за Бузър. По-късно ще има предостатъчно време за сочене с пръст, но засега най-много се тревожа за теб. Не мога да седя просто така, докато още някой губи живота си като Бузър. Дан ще те откара в „Балбоа“. Искам докторите да те прегледат, преди да предприемеш нещо друго. Лорън знае ли, че си се върнал?

— Не, сър. Смятах да се прибера, след като се отбия в Отряда. Но дойдох направо тук.

— Мини през „Балбоа“ и после се прибери у дома. Почивай до края на седмицата и в понеделник ще седнем и ще поговорим за операцията.

10.

Когато прегледите в „Балбоа“ най-сетне приключиха, вече минаваше шест. По нареждане на Кокс лейтенант Харви беше откарал Рийс до медицинския център и бе останал там целия ден, докато докторите си вършеха работата. След това го върна до колата му и беше така добър да не каже нито дума по време на пътуването. След като каза на психиатрите онова, което трябваше да чуят, за да се уверят, че няма да си тегли куршума или да изгълта шепа хапчета с бутилка „Джеймисън“, последното нещо, от което Рийс имаше нужда, беше някой добронамерен непознат да се опитва да му приповдигне духа. Жена му и дъщеря му вероятно изпълняваха ритуала вечеря-баня-приказка за лека нощ и той щеше да се прибере у дома точно навреме, за да види малката си принцеса преди да си е легнала.

Когато срещна прекрасната си жена Лорън, Рийс си мислеше, че вече знае какво е любовта, но до раждането на дъщеря му Люси никога не беше познавал пълната, безусловна обич. Люси беше одрала кожата на майка си, с огромни сини очи и руси къдрици. Рийс беше избивал бунтовници на няколко континента, беше минал през най-суровото военно обучение на света и бе защитавал позициите си пред адмирали и офицери, но беше безпомощен пред волята на тригодишното си дете. Когато тя казваше „седни“, той сядаше. Когато викаше „тате“, той зарязваше всичко и изпълняваше желанията ѝ. Тя го въртеше на малкото си пръстче и двамата обожаваха това. След шест дълги месеца той щеше да види лицето ѝ с очите си, само след няколко минути. С нетърпение очакваше да я грабне и да я държи в прегръдката си, докогато тя реши.

Благодари на Дан за превоза и се качи в колата си, която беше докарана от един от хората на Кокс и бе оставена отключена, с ключовете на таблото. Не че някой щеше да открадне трошката му от паркинга на Седми отряд. Човекът на Кокс явно не бе знаел за куфара с оръжие в багажника. Покрай цялата лудница през деня Рийс така и не беше успял да го предаде в оръжейната. Винаги внимаваше, когато се връщаше от работа с екипировката си, особено като се имаха предвид шантавите калифорнийски закони за притежание на оръжие, но днес беше решил да рискува. Щеше да откара оръжията у дома и да ги предаде утре късно сутринта, след като навакса с така нужния му сън.

От отряда до малката къща на острова, която наемаха от три години, имаше десет минути път. Рийс с нетърпение очакваше да се прибере у дома. Връщането от военна зона е трудно за описване на онези, които не са го изпитвали лично. Изключително силно изживяване, особено ако има деца. Емоционалните шлюзове, удържали месеци наред, най-сетне се отварят и отприщват обичта и всеотдайността. Заради завръщанията мисиите изглеждаха заслужаващи си — почти заслужаващи си. Насъбралите се чувства, потискани в продължение на шест месеца, през които защитаваш страната си, най-сетне могат да бъдат изразени свободно. За семейството на Рийс това завръщане щеше да е още по-специално — защото щеше да е последното. Рийс беше достигнал ранг, който го изключваше от воденето на хора в битка — което беше и основната причина да стане тюлен. Фактът, че това съвпадаше с времето, когато Люси навършваше възраст, на която щеше да има нужда от него, правеше този преход съвсем естествен за човек, прекарал целия си зрял живот във война. Беше време за промяна и Рийс го знаеше. Беше време да се съсредоточи върху семейството си.

Помисли си за предишното си завръщане, когато Лорън беше оставила Люси будна много след часа за лягане в очакване на появата на Рийс, но без да ѝ каже защо, тъй като можеше да има забавяне, както често се случваше с военния транспорт. Напрежението от тези забавяния върху близките можеше да е значително — повечето момчета не казваха на семействата си кога точно се връщат, за да не ги разочароват с неизбежното закъснение. Забавянето с един ден изглеждаше като седмица, а с една седмица — като цял месец.

Рийс помнеше цяла армейска бригада, която беше на летището в Багдад, за да замине за дома след цяла година в страната, но вместо това беше върната да се бие още четири месеца. Някои дори вече се бяха прибрали живи и здрави в Щатите и трябваше да се върнат в кошмарното тресавище Ирак. Знаеше, че жилото на смъртта през тези допълнителни месеци сигурно е било изключително тежко за понасяне. Опита се да не мисли какво е мнението на семействата на загиналите военнослужещи за съвременния конфликт в люлката на цивилизацията.

При предишното си завръщане беше взел такси и бе казал на шофьора да го остави една пресечка по-рано, за да не съсипе изненадата за Люси, след което трябваше да положи огромни усилия, за да не спринтира по тротоара към дома си. Беше пратил съобщение на Лорън, че си е почти вкъщи, докато пристъпваше на пръсти към вратата в мрака. Преди да почука, бе надникнал през стъклото на вратата и беше зърнал Люси сгушена до Лорън на канапето — гледаше поредния филм на Дисни. Беше спрял и очите му се бяха насълзили от напиращите чувства, докато гледаше през цветното стъкло двете същества, които обичаше повече от всичко на този свят — семейството си.

Лорън, която галеше косата на Люси, погледна към вратата и се усмихна на съпруга си с най-прекрасната усмивка на света. Господи, беше великолепна. После тя прошепна нещо в ухото на Люси и посочи вратата. Малката му дъщеря скочи от канапето с очи като паници и усмивка, която можеше да стопи и ледник, и се втурна към вратата с цялата скорост, на която бяха способни малките ѝ крака, стиснала зелена плюшена жаба в ръката си. Рийс отвори и коленичи, а Люси се хвърли в отворените му обятия и го прегърна със силата, с която само децата могат да прегръщат родителите си, като през цялото време повтаряше: „Тата, тата“, сякаш това беше единствената дума, която знаеше. Рийс разпозна силата на чувството — безусловната обич на дете. Изправи се с Люси на ръце и тръгна към прекрасната си жена, която вече беше в средата на дневната. Тримата се прегърнаха силно и оставиха сълзите от радост да се леят свободно. „Добре дошъл у дома, любов моя — прошепна му Лорън. — Липсваше ни.“

По-късно същата вечер Рийс прочете на Люси любимата ѝ приказка „Където бродят дивите неща“, като имитираше глупавите танци на съществата, за да не се видят прекалено страшни на дъщеря му, след което ѝ изпя „Спинкай сладко“. Докато завършваше с „ти си най-сладка на света“, очите на Люси се затвориха и тя се унесе в невинния сън на децата. Рийс я зави, усмихна се на малкото си ангелче и го целуна по челото. След това провери дали нощната лампа е включена в контакта, преди тихо да затвори вратата и да тръгне на пръсти по коридора към кухнята, където Лорън го очакваше за чаша вино преди да се качат в спалнята…

Докато завиваше от главния път към квартала, Рийс рязко се изтръгна от унеса си. Сърцето се сви в гърдите му, слабите отблясъци на мигащи светлини по дърветата накараха косъмчетата на тила му да настръхнат. Светлините станаха по-ярки, докато наближаваше своята пряка, и когато колата зави наляво, кръвта му се смрази. Вместо живописната мирна сцена, за която си беше мечтал през целия си престой в Афганистан, очите му съзряха жестокото мигане на сини и червени светлини. Сякаш всички полицейски коли, пожарни и линейки в Коронадо се бяха струпали на улицата. Колите бяха спрени безразборно пред дома му и един униформен полицай опъваше жълта лента около добре поддържания му двор, за да попречи на събралите се съседи да влязат на сцената. Рационалният център на мозъка на Рийс знаеше точно какво означава това, но емоциите му отказваха да го приемат. Семейството му трябваше да е добре. Те бяха единственото, което имаше.

Изскочи от колата, без да гаси мотора, и се втурна към вратата на дома си. Успя да стигне средата на двора, когато полицаите го видяха и започнаха да му викат да спре. Пръв го настигна някакъв пъпчив патрулен полицай, който изглеждаше по-млад и от момчетата, кандидатстващи за тюлени. Изпречи му се, сякаш значката на гърдите му може да спре скоростта и инерцията на по-едрия мъж. В очите му проблесна паника, когато Рийс издаде рамо напред и го запрати през ниската ограда. Втори полицай извади пистолета си, но не беше готов да го използва и миг по-късно оръжието отлетя от ръката му. Незабелязан детектив сграбчи Рийс изотзад в мечешка прегръдка и си спечели счупена ключица, когато рамото му срещна паважа на пътеката. Още полицаи се хвърлиха в мелето и не след дълго захранваните от адреналин и ярост умения бяха победени от множеството. Докато полицаите се опитваха да задържат ръцете му, някой го напръска с лютив спрей, от който сетивата му пламнаха. Белезниците вече се бяха впили в китките му, когато младият полицай, който беше дошъл на себе си и се бе върнал от съседния двор, получи отмъщението си, като изрита проснатия Рийс в лицето с тока на кубинката си.

Един лейтенант награби младия полицай и го изблъска, а четири патрулни ченгета помъкнаха Рийс към улицата и го напъхаха на задната седалка на една „Краун Виктория“. Натъртен, напръскан със спрей и без да знае каква е съдбата на жена му и дъщеря му, Рийс внезапно беше връхлетян от мисълта за случилото се през изминалата седмица. Беше изгубил братята си тюлени, които се беше заклел да води, не му беше позволено да присъства на погребенията им, беше станал изкупителна жертва на бюрокрацията, която беше решила съдбата им, беше изгубил друг другар в уж самоубийство, а сега беше изправен пред възможността Лорън и Люси, които обичаше най-много на света, също да ги няма. Легнал на една страна със закопчани зад гърба ръце, той се разхлипа неудържимо. Емоциите, съчетани с лютивия спрей, превърнаха коравия воин в тресящо се желе. Трепереше целият, дишаше на пресекулки, а по лицето му се стичаха сълзи и сополи и омазваха седалката на патрулната кола.

Не му беше останало нищо да дава и нищо да губи.

11.

За разлика от манипулативното разпитване от страна на следователите от ВМКСС в Баграм въпросите на местните детективи не звучаха обвинително. Физическите доказателства ясно показваха, че това не е било дело на ревнив съпруг или на човек, който е решил да се отърве от отговорностите, с които го е натоварил животът. Автоматичната стрелба, за която подали сигнал съседите, ясно посочваше времето на нахлуването и убийствата, а и алибито на Рийс в „Балбоа“ беше желязно. Следователите бяха разговаряли с командира му, преди да го разпитат, и вече знаеха как е прекарал деня.

Рийс седеше безчувствен, докато детективите му описваха ужасяващото престъпление, потресло спокойния му квартал. Трима или четирима мъже, несъмнено въоръжени с АКМ, ако се съдело по пръснатите навсякъде стоманени 7,62x39 мм гилзи, открили огън по дома, докато тичали към предната врата. Нахълтали вътре и продължили да стрелят, без да пропускат нито една стая. Жена му била открита паднала по очи в килера на спалнята. Опитвала се да защити малката Люси с тялото си, докато поемала последния си дъх. Изглежда, че успяла да рани поне един от нападателите с пистолета, който успяла да вземе от малкия сейф до леглото. В килера имало 9 мм гилза и кървава диря, водеща извън къщата. Ако се съдело по раните, Лорън била улучена в дланите и ръцете, докато се защитавала, преди да се опита да защити дъщеря си, и била убита от автоматична стрелба, отнела живота и на двете. Цял пълнител с трийсет патрона бил изпразнен в Лорън от упор. Смъртта ѝ била почти моментална от множеството поражения на жизненоважни органи.

При пристигането на линейката Люси още показвала признаци на живот, но изтерзаното ѝ тяло не било в състояние да се бори още много и тя си отишла по пътя към болницата. Парамедиците се борели като лъвове да я спасят, но травмите били прекалено тежки. По телата нямало следи от сексуално посегателство, както и данни за кражба, може би заради храбрата съпротива от страна на Лорън, довела до раняването на един от стрелците.

Съседи видели нападателите да бягат от местопрестъплението с черен кадилак седан. Работната хипотеза на детективите беше, че стрелбата е дело на гангстери от Барио Логан на отсрещната страна на залива. Те били заподозрени в „бройкане“ и грабежи в иначе спокойния Коронадо и очевидно били вдигнали мизата с подобно брутално деяние.

Рийс слушаше разказа им, като много добре си даваше сметка, че не става дума за акт на насилие от някакви гангстери, но и че не е дело на опитни професионалисти. Имало още нещо, почти колебливо му казаха детективите. Лорън била бременна. Ако се съдело по развитието на плода, малкото момченце било заченато непосредствено преди заминаването на Рийс в Афганистан.

Лорън бе запазила бременността си в тайна, за да бъде изненада, която да направи окончателното му завръщане още по-паметно. До този момент Рийс си мислеше, че болката не може да бъде по-голяма, но тази новина го потопи още по-дълбоко в морето на отчаянието.

Докато Рийс беше при следователите, криминалистите продължаваха да обработват уликите в дома му. Филип Дъбин беше мечтал да бъде детектив, откакто се помнеше. Той произлизаше от дълга линия ченгета от Бостън и за голямо огорчение на майка си така и не отстъпи от нея. Майка му за момент беше изпитала искрица надежда, когато той постъпи във флота — беше си помислила, че ще използва правата си по силата на Закона за приспособяване на военнослужещи, за да стане лекар или юрист. Вместо това Фил се записа в колежа „Джон Джей“ по наказателно правосъдие в Ню Йорк и завърши като първенец на випуска. Майка му, която беше силно разстроена, че е избрал да продължи семейната традиция, изпадна в истински ужас, когато Фил реше да се установи в другия край на страната — в Сан Диего, където беше прекарал повечето от времето си във флота. Беше хванал края на първата война в Залива и бе прекарал повечето от онова време в недрата на миночистач, което никак не го окуражи да продължи кариерата си във флота. Беше разквартируван на Западния бряг и се влюби в хубавото време, плажовете и разпуснатата атмосфера, които така силно се отличаваха от детството му по улиците на Бостън. Срещна жена си, докато тя работеше в Окръжната прокуратура; сега тя беше домакиня. След двайсет години в Полицейското управление на Сан Диего се беше издигнал до лейтенант в отдел Убийства. Щастливо женен и баща на три деца, Фил не можеше да си представи по-идеален живот. Имаше работа, която обичаше, и семейство, което обожаваше.

На детектив Дъбин му беше трудно да отдели ченгето в себе си от съпруга и бащата, докато бавно вървеше през предния двор на Рийс. На няколко пъти беше идвал по работа в прекрасното курортно градче Коронадо, веднъж за разследване на брутално убийство и самоубийство и втори път за съмнително убийство чрез обесване. Коронадо разполагаше с детективи, които да поемат подобни разследвания, но когато имаше връзка с града от отсрещната страна на залива, те се обръщаха за помощ към СДПУ.

След като се представи и кимна на няколко познати лица, Фил изкачи стъпалата с ясното съзнание, че го очаква ужасна гледка. Беше виждал какво ли не в кариерата си като полицай, но никой баща не може да свикне с подобно нещо. Нощите, които беше прекарал в разследвания на убийства, при които жертвите са млади хора, винаги го караха да спре за момент и да си помисли какъв щастливец е със своите деца.

— Здрасти, Фил.

— Здравей, Чък — отвърна той на местния детектив. — Много ли е зле?

— Брутално. Нямаме много подобни случаи тук, както знаеш. Благодаря, че дойде.

— Няма проблем. Какво е положението?

— Нахлуване, макар че никога досега не съм виждал подобно нещо тук. Не ми се вярва да е случайно нападение. Просто не знам защо някакви гангстери биха поискали да ударят малка къща в Коронадо.

Фил кимна и погледна покрай детектива, който продължаваше да го запознава със случая.

Килимът беше подгизнал от кръв и стаята беше пълна с гилзи, оградени с жълти маркери. Гледката как патолози поставят мъртво тяло в чувал беше нещо, с което Фил така и не свикна през цялата си кариера. Когато видя отпуснатото тяло, само часове преди това изпълнена с живот прекрасна жена, роденият в Бостън полицай се извърна.

— Лорън Рийс. Била е мъртва, когато пристигнали първите екипи. Открили дъщеря ѝ под нея, все още жива. Починала по пътя за болницата. Множество огнестрелни рани. Изглежда, майката е успяла да стреля няколко пъти с глок. Намерихме пистолета и няколко гилзи недалеч от тялото ѝ, кръв в коридора и при входната врата. Майката и дъщерята са били застреляни вътре, така че смятаме, че е улучила поне един от нападателите.

— Възможно ли е да е дело на съпруга? — попита Фил. Беше имал доста случаи, в които домашните проблеми преминаваха в насилие.

— Колкото и да е странно, не. Един съсед ни даде добро описание на колата и на множество извършители. Съпругът е човек от флота и през целия следобед е бил в болницата „Балбоа“. В момента го разпитваме, но изглежда малко вероятно да е замесен.

— Благодаря, Чък. Засега само ще огледам. Екипът ни за борба с бандите скоро ще дойде.

— Добре. Кажи ми, ако откриеш нещо.

Фил започна да изучава дома, като се мъчеше да получи представа какво е било семейството, когато са били живи. Искаше да ги разбира, за да може да направи преценка и да се опита да дешифрира какво е станало причина животът им да приключи по такъв насилствен начин в тази по принцип нормална част на Сан Диего. Влезе в една стая до спалнята, която приличаше на домашен офис.

„Защо някоя банда би атакувала тъкмо този дом?“

В началото на полицейската си кариера Фил винаги започваше със семейните фотоалбуми. Неведнъж историята, която научаваше от тях, помагаше за свързване на някои неща и позволяваше на младия полицай да разреши случая. В днешно време почти никой нямаше семейни албуми. Снимките се пръсваха по различни компютри, твърди дискови и онлайн акаунти, което ги правеше много по-трудни за използване, отколкото през 90-те. Затова сега той използваше снимките по стените, бюрата и тоалетните масички.

Огледа методично стаята. Не беше кочина, но не беше и особено чиста; „използвана“ беше най-подходящото описание. Предметите изглеждаха подредени, но не педантично. На пръв поглед изглеждаше като типичен домашен офис, но бързо ставаше ясно, че в това семейство има нещо различно.

Вниманието на Фил незабавно беше привлечено от стената, на която имаше три томахавки с различни размери. „Подобни неща не се виждат често в Сан Диего.“ Макар да не знаеше почти нищо за оръжията по стената на офиса, една от томахавките му напомняше за нещо излязло от филма „Последният мохикан“. Неин по-модерен вариант беше закрепен за плака над групова снимка на мъже в пълна бойна екипировка, застанали около бомбардирана сграда. „Оператори.“ Двама от тях държаха черно знаме с арабски надпис на него. Всички изглеждаха сериозни хора, които човек би искал на своя страна по време на бой. На плаката пишеше „На лейтенант Джеймс Рийс от взвод Алфа“. Отдолу беше гравиран скелет на жаба с предупреждението „Не се ебавайте с нас“, следвано от списък с трийсетина имена.

Фил отстъпи назад и огледа останалата част от стаята. „Кой е този човек?“

На отсрещната стена имаше нещо, което несъмнено беше самурайски меч, поставен върху стойка зад стъкло. Изглеждаше стар, не като имитациите, които се продаваха в магазините в центъра. Под меча имаше малка месингова табелка. Фил се наведе да я разгледа по-добре:

Това определено не беше обикновен дом и обикновен човек. Фил отиде до бюрото и взе една семейна снимка. От пръв поглед си личеше, че Джеймс и Лорън Рийс са щастливи хора. И двамата буквално сияеха от радост. Джеймс държеше малката си дъщеря на ръце, а Лорън го беше прегърнала и беше положила глава на рамото му. Снимката явно беше направена по време на някакво официално събитие, тъй като Джеймс беше с парадна униформа с характерния за тюлените тризъбец на гърдите. Фил се вгледа по-внимателно. Това Сребърна звезда ли беше? А до нея и Бронзова с V между две звезди? Макар да беше служил във флота само четири години, Фил познаваше много добре тризъбеца. На миночистача имаше няколко момчета, които се бяха пробвали в прочутата тренировъчна програма на тюлените и бяха отпаднали по различни причини. Фил погледна отново медалите на гърдите на Рийс и се огледа. По стените нямаше окачени никакви грамоти. „Скромен тип“ — с възхищение си помисли той.

Отвори едно чекмедже и разгледа съдържанието му — химикалки, визитки и няколко хубави ножа. Тъкмо се канеше да го затвори, когато вниманието му бе привлечено от стара сребърна запалка. Фил я завъртя в ръка и погледна емайлираното изображение на череп с барета над буквите MACV-SOG и годината — 1967. Отдолу имаше инициали „ТСР III“. Ако се съдеше по годината и буквите, запалката беше принадлежала на бащата на Рийс. Макар че трябваше да направи справка, като че ли имаше спомен, че MACV-SOG е някакъв отряд за специални операции от времето на Виетнамската война. Фил обърна запалката и с изненада откри гравирано изображение на някакво странно на вид пиле с надпис „Фунг Хоанг“ над него. „Интересно.“

Върна старата запалка в чекмеджето и насочи вниманието си към лавиците с книги.

„Този тип определено обича да чете.“

Книгите или липсата им често му даваха представа за ума на заподозрения. Фил беше влизал в безброй къщи, но не помнеше много като тази. Този човек се беше посветил на изучаването на войната. Книгите бяха подредени горе-долу по теми и периоди. В очите на детектива се набиха заглавия като „Случайната партизанска война“, „Войната на бълхата“, „Прашката и камъкът“, „Противопартизански операции“ и „Свирепа война за мир“. До тях имаше книги на Макиавели, Епиктет и Марк Аврелий, както и книги за бурската война, родезийските селоуски скаути и различни други конфликти, обхващащи както скорошната, така и древната история. Фил извади един том — „Ръкопис за петте стъпала“ от Миямото Мусаши — и го отвори. Очевидно беше препрочитан неведнъж, както си личеше по подвързията, но най-интересното беше, че върху вътрешната страна на корицата бяха изписани номера на страници. Фил прелисти книгата и видя, че изписаните номера отговарят на страници с подчертани пасажи и бележки по полетата. Отвори напосоки на една и прочете бележка, от която потрепери.

Детектив Фил Дъбин затвори книгата и я върна с уважение на мястото ѝ. Погледна назад към зловещо изглеждащите томахавки на стената и си помисли, че никога досега не е попадал на подобна сцена. „Господ да е на помощ на онзи, който го е извършил.“

Когато децата му се събудеха сутринта, щеше да ги прегърне още по-силно от обикновено.

Следващите няколко дни минаха като в мъгла. Рийс беше изпаднал в толкова силен шок, че не можа да помогне дори за уреждането на погребенията. Родителите на Лорън живееха в Южна Калифорния и сестра ѝ, която беше виден адвокат от Ел Ей, се нагърби с всички задачи.

Както става при случаи, в които млади хора си отиват преди да им дойде времето, на службата присъстваха стотици хора. Двата ковчега бяха затворени поради ужасните рани. Рийс беше вцепенен. Службата беше изнесена от пастора, в чиято енория беше израснала Лорън. Сякаш едва вчера същият човек беше водил сватбената им церемония. Справи се отлично, като припомни какъв чудесен човек е била Лорън, и направи всичко по силите си да обясни смъртта на Люси като част от „Божествения план“. Рийс оцени милите думи, с които го обсипваха добронамерени приятели и роднини, но коментарите от типа на „сега са на по-добро място“ едва не го накараха да побеснее.

Самото погребение премина в тесен кръг, но тюлените от другите взводове на Седми отряд въпреки това се появиха. И те бяха част от семейството. Всички познаваха и обичаха Лорън и Люси. Лорън беше от хората, които винаги бяха готови да помогнат на другите съпруги и приятелки, когато времената са трудни и момчетата са някъде далече. Люси следваше неотлъчно Рийс между мисиите му и всеки тюлен се беше стопявал поне веднъж пред ангелската ѝ усмивка. Сега малкият ѝ ковчег беше поставен до този на майка ѝ, а любимата ѝ плюшена жаба беше сложена вътре по молба на Рийс.

След като пасторът завърши кратката си реч, старшина Бен Едуардс пристъпи към ковчега на Люси и застана мирно в безупречната си парадна униформа. Свали златния тризъбец от гърдите си и го постави върху капака на ковчега. Натисна надолу, докато месинговите игли на значката не се забиха в полираното дърво. След това отдаде чест с насълзени очи и бързо се дръпна. Примерът му беше повторен от всеки присъстващ на церемонията тюлен, докато и двата ковчега не бяха изцяло покрити със златни тризъбци. Коравите воини, повечето от които също бяха съпрузи и бащи, почетоха Лорън и малката Люси с традиция, запазена за падналите в бой тюлени. В техните очи Лорън и Люси също бяха загинали в битка.

12.

Рийс не помръдна повече от час. Накрая коленичи пред гробовете на жена си и дъщеря си с наведена глава и течащи сълзи. Съчувствена ръка на рамото му го изтръгна от обзелия го унес. Рийс вдигна глава и видя очите на дребен, почти мършав мъж от мексикански произход. Човекът му помогна да се изправи и го прегърна.

Рийс погледна лицето на приятеля си, но изражението му не се промени. С доста усилия Марко дел Торо го накара да се обърне и бавно го поведе към чакащия мерцедес S-класа „Майбах“. Водачът, който подозрително приличаше повече на надзирател в затвор, отколкото на шофьор, отвори вратата и Марко помогна на Рийс да седне, след което мина от другата страна и също се качи. „La casa“ — каза той на шофьора, и той превключи на скорост и потегли обратно към Коронадо.

— Текила? — попита Марко.

Рийс бавно поклати глава.

Марко отвори барчето, извади бутилка Cuervo 1800 Colección и отпи глътка.

— Съжалявам, че пропуснах погребението, приятелю. Бях в Мексико Сити по работа и не успях да се прибера навреме.

Марко дел Торо беше един от най-близките приятели на Рийс. На пръв поглед човек би ги взел за странна двойка — морски командос и мексикански бизнесмен. При по-внимателно проучване обаче щеше да открие, че са свързани покрай семействата си. Дъщерята на Марко Антония беше на възрастта на Люси. Двете посещаваха едно и също подготвително училище и си играеха заедно на плажа. Жената на Марко Оливия и Лорън бяха страстни любителки на тениса и му се отдаваха с цялата си душа. Колкото и да се опитваха да изкарат съпрузите си на корта, Рийс и Марко предпочитаха да прекарват времето си на ринга и да тренират бразилско джиу-джицу и бокс. Марко беше много по-добър в джиу-джицуто и побеждаваше Рийс всеки път. Рийс така и не можеше да разбере как толкова дребен човек може да има толкова изумителна сила и решимост. Техниката му беше безупречна. На боксовия ринг Рийс се представяше по-добре, но единственият път, когато победи Марко, беше почти сигурен, че приятелят му просто го е оставил да бие.

Двамата имаха и друга обща страст — изработените по поръчка мотоциклети. Преди две години Рийс и Лорън пътуваха с Марко и Оливия до Стърджис за седмицата на мотоциклетите. Марко ги заведе с корпоративния самолет G550. Там ги очакваха прекрасни нови „Харли Дейвидсън“ и те прекараха няколко дни в обикаляне на Южна Дакота и се забавляваха на моторното рали. Рийс обичаше тези авантюри с приятеля си, но най-много се възхищаваше на обичта и всеотдайността на Марко към семейството му.

Рийс знаеше, че Марко е богат. Множеството му къщи в Коронадо и сякаш безбройните му най-модерни коли и мотори правеха това очевадно, но едва когато гостуваха в една от семейните му вили в Мексико Рийс напълно си даде сметка за състоятелността на Марко. Преди това беше гостувал два пъти с Марко в ловни хижи на лов за птици в райони, в които обикновено не стъпваха чужденци, но те изобщо не можеха да се сравняват с вилата. Тя представляваше по-скоро частен курорт и се намираше южно от оживените плажове на Пуерто Ваярта. Многоброен персонал се грижеше за всяка тяхна нужда, а Антония и Люси си играеха в морето под бдителните погледи на служители на частна охранителна компания. В портфейла на Марко фигурираха огромни недвижими имоти, една телекомуникационна компания и най-голямата застрахователна фирма в Мексико. Това го правеше изключително богат, както и основна мишена за мексиканската индустрия за отвличания и откупи.

След едно разминаване на косъм в Мексико Сити преди няколко години Марко реши да премести семейството си в Сан Диего, като избра курортното градче Коронадо заради безопасността и близостта му до границата. От миналата година Марко и семейството му бяха двойни граждани — чест, за която той беше изключително благодарен. Това, че Америка ги беше приела с отворени обятия и им беше предложила убежище от насилието и несигурността в Мексико, беше нещо, което Марко нямаше намерение да забрави.

— Всичко е наред, Марко. Благодаря, че дойде. Колко дълго съм стоял там?

— Не съм сигурен, приятелю — съчувствено отвърна Марко. — Пристигнах и те заварих да стоиш там. Изчаках един час. Когато те видях да падаш на колене, разбрах, че е време да се намеся.

Продължиха да седят мълчаливо, докато колата бавно пътуваше покрай брега обратно към дома. Марко беше ревностен католик и за него нямаше нищо по-важно от вярата и семейството. Когато заговори отново, в гласа му звучеше почтителност и решимост.

— За бога, това е все едно моята дъщеря, моята жена. Онези, които са го извършили, са боклуци, гангстерски отрепки. Нарушили са съглашение. Ще се погрижа за босовете им, независимо дали са знаели, или не. И ще ти помогна, приятелю. Зная какво трябва да направиш.

13.

Коронадо, Калифорния

Рийс седеше сам в мрака на дневната. Сетивата му бяха бомбардирани прекалено много — той просто искаше да не вижда и чува каквото и да било. Главоболията се бяха влошили още повече. Рийс беше сигурен, че туморът го убива. Да види как домът му изглежда така, сякаш е бил сцена на престрелка някъде далече, само усилваше заслепяващата болка. Стените бяха на решето от стрелбата, а входната врата беше сменена от парче шперплат, заковано за рамката. Подгизналият от кръв килим в спалнята беше махнат от почистващия екип, а голяма част от мебелите бяха или надупчени, или направени на трески. Поради неизвестни за него причини насилието, което се мъчеше да държи отвъд океана, беше дошло в дома му и бе отнело семейството му.

Ами ако се беше прибрал направо у дома, вместо преди това да се отбива в отряда? Ами ако не беше отишъл в дома на Бузър? Ами ако беше отказал да иде в медицинския център „Балбоа“, а бе продължил направо към дома си? Ами ако…?

Би ли могъл да защити семейството си от банда тежковъоръжени нападатели? Достатъчни ли щяха да са уменията му с пистолета? Щеше ли да успее да се добере до автомата или пушката си?

Знаеше, че отговорът на тези въпроси е, че най-вероятно щеше да лежи мъртъв до жена си и дъщеря си. Трябваше да повярва, че е бил пощаден неслучайно — за да разбере какво се е случило и да накаже виновниците.

Мислеше си, че знае нещо за вината на оцелелия, след като беше видял как някои от най-силните специални воини стават нейна жертва, след като изгубят другари в битка. Събитията от последните няколко дни го накараха да осъзнае, че всъщност не е знаел абсолютно нищичко.

„Трябваше да съм тук. Трябваше да умра с тях“ — помисли си Рийс и погледът му се насочи към канапето до него, където дъщеря му обичаше да се свива на кълбо и да слуша приказка, където жена му би се сгушила в него с чаша вино, за да гледа някой филм, след като е сложила Люси в леглото. Това място никога вече нямаше да познае онази радост. Сега то беше празно и празнотата никога нямаше да бъде запълнена. Е, не съвсем празно. Сега мястото беше заето от студения тъмен метал на деветмилиметровия му глок.

Дали смъртта щеше да заличи болката? Нямаше ли да е най-добре просто да сложи край на всичко и да иде при Лорън и Люси? Искаше го повече от всичко. Ръката му посегна към пистолета и пръстите му бавно се свиха около него. Беше като продължение на тялото му. Правилно. Рийс сложи оръжието в скута си и погледна семейната снимка, която беше сложил на масичката пред себе си.

— Обичам те, Лорън — прошепна той, докато опираше дулото в брадичката си и пръстът му лягаше върху спусъка.

„Никога не си избирал лесния път, Рийс.“

А този беше прекалено лесен. Шибано лесен.

Очите му се присвиха и той си пое дъх.

„Остави чувствата да отминат, Рийс. Остави ги да отминат…“

Наведе се напред, прибра с плавно движение пистолета в кобура на кръста си, отдясно, и сложи снимката по очи върху масата.

Време беше да разнищи всичко това.

Колкото и да се опитваше да прочисти главата си от цялата тази бъркотия, просто не можеше да го направи. Факти, които не си пасваха, проблясваха в мислите му като слайдове — странната и спешна мисия, която бе довела до избиването на хората му, туморите, въпросите на ВМКСС, „самоубийството“ на Бузър и актът на невъобразимо насилие върху семейството му на тази тиха уличка. Подобни неща не се случваха случайно, особено като поредица.

Започна с нещата, които знаеше със сигурност. Смъртта на Бузър не беше самоубийство. Първо, Бузър не беше от хората, които зарязваха каквото и да било, особено живота. И Рийс беше напълно сигурен, че той не би зарязал него насред всичко това, независимо дали е страдал от посттравматичен стрес, или не. Най-издайническият факт обаче беше нещо, което Рийс не беше споделил със следователите от полицията. Нещо, което изискваше да познаваш Бузър, за да го разбереш. Той никога не би се застрелял с 9 мм пистолет. Външен човек, който се опитва да инсценира самоубийство, сигурно би предпочел да използва същия тип лично оръжие, който се зачислява на тюлените. Той обаче нямаше как да знае, че Бузър беше истински маниак на тема оръжие и го бе владеел майсторски още преди да му мине през ума да постъпи във флота. Бузър беше влюбен в „Колт 1911“ 45-и калибър — нещо, което повечето хора просто не биха могли да разберат. Той мразеше „деветката“ и макар да имаше в личната си колекция Р226, който се носеше от всички тюлени след 11 септември, неговото презрение към по-малкия патрон беше част от идентичността му.

Но кой би поискал да убие Бузър и да си направи труда да нагласи нещата така, че да изглеждат другояче? Същите, които биха изпратили цял екип в засада и след това биха убили семейство в дома му, хвърляйки вината върху някоя банда. Който и да беше, извършителят несъмнено разполагаше с внушителни ресурси. Може би бе дори някой от командването на Специалните части, макар че Рийс все още не можеше да събере кураж да мисли за това. Той не се връзваше на конспиративни теории, но беше виждал достатъчно съмнителни и необясними деяния, а и не беше достатъчно наивен, за да изключи подобно нещо. Но каква беше връзката? Засадата, Бузър, семейството му, туморите. Всички те имаха един общ знаменател — Рийс. Туморите бяха онова, което изпъкваше. Случилото се трябваше да е свързано с тях. Главата му запулсира и за момент Рийс изгуби нишката на мисълта. Нуждаеше се от свежи очи, които да погледнат всичко това. Но към кого да се обърне, щом не можеше да се довери дори на собствените си командири?

Скочи от канапето, затича се по коридора и рязко отвори вратата на гаража. Грабна раницата си от куката на стената и посегна към отделението на лаптопа. Извади тънкия Mac Book Air, отвори капака му и на пода падна визитка. Започна да набира номера на айфона си, но спря и прекъсна обаждането, преди да се установи връзка.

Погледна си часовника — 22:36, може би не беше прекалено късно. Излезе през задната врата на къщата и прекоси двора до вратата на съседа. Почука тихо, колкото да привлече вниманието му, но без да събуди децата. Продължи да чука все по-силно, докато съседът, който очевидно си беше легнал, отвори вратата само по боксерки.

— Здрасти, Джеймс, какво става?

Съседът му беше свестен тип, някакъв цивилен IT специалист, който винаги беше вежлив и като че ли леко си падаше по живеещия до него командос. Когато видя, че Рийс паркира колата си заднешком в алеята, започна да прави същото. После пък започна да носи същите слънчеви очила като Рийс и да кара стара „Тойота Ланд Крузър“. Беше безобиден и може би дори щеше да свърши работа. Рийс дори не можеше да се сети малкото му име.

— Здрасти, батерията ми падна, а задължително трябва да се обадя. Мога ли да използвам твоя телефон? — дружелюбно попита той.

— Разбира се, Джеймс… тоест Рийс… Влизай, можеш да използваш телефона в офиса ми.

Съседът го въведе в малкия си домашен офис, където имаше стационарен телефон до три компютърни монитора. Спря на прага и погледна за момент Рийс, но после схвана намека и бързо излезе, като затвори вратата.

— Кати — каза тя: вдигна на второто позвъняване.

— Кати, извинявай, че се обаждам толкова късно. Джеймс Рийс съм. Срещнахме се в Афганистан преди две седмици.

— Джеймс, разбира се. Господи. Прочетох за случилото се със семейството ти и исках да ти се обадя. Много съжалявам.

— Благодаря. Всъщност точно затова ти се обаждам. Цялата тази работа просто не се връзва и имам нужда от свежи очи. Четох материалите ти за Бенгази. Наистина впечатляващо. Нещо против да поговорим лице в лице?

— Разбира се, можем да се срещнем в Ел Ей. Или предпочиташ аз да дойда?

— Не, Ел Ей става. Какво ще кажеш за утре?

— Добре. Осем прекалено рано ли ти е? Недалеч от апартамента ми има „Старбъкс“. На Пета и Фиг, в центъра.

— Осем е идеално. И без това не спя. Ще се видим утре.

— Разбирам — съчувствено каза Кати. — Как би могъл? До утре.

— Добре тогава. И, Кати…

— Да, Джеймс?

— Благодаря.

14.

Лос Анджелис, Калифорния

Пътуването по магистрала 5 до Ел Ей помогна на Рийс да прочисти донякъде главата си. Не беше успял да заспи, но чаша силно кафе „Блек Райфъл“ с малко мед и сметана, както и шофирането със свалени прозорци, го накара да се почувства що-годе човешки. Когато потегли, цареше непрогледен мрак. За да стигне навреме в Ел Ей за срещата с Кати, трябваше да направи всичко по силите си да изпревари може би най-натоварения трафик на планетата. Противно на мнението на цивилните, не всеки военен става преди изгрев-слънце и Рийс определено не беше от ранните птици.

При други обстоятелства щеше да използва телефона си, за да се ориентира в трафика на Ел Ей, но нарочно го беше оставил на нощното шкафче, когато излезе от къщата. В отрядите шеговито казваха, че смартфоните са „проследяващи устройства, които могат да се използват и като телефони“, а на този етап Рийс не беше сигурен кой точно го следи. Той пое по I-5 чак до I-10 и после по I-110, защото това беше най-познатият му маршрут. Пътуването до чудовищно голям град като Лос Анджелис не беше нещо, което му допадаше и което правеше често. Намирането на място за паркиране в Ел Ей можеше да се превърне в истински кошмар, но от едно пазаруване с Лорън той знаеше, че недалеч от Седма в центъра има гараж, на който щеше да има достатъчно свободни места в този ранен час.

Нямаше да е трудно да бъде проследен, особено с помощта на сателит или дрон, поради което не си направи труда да прикрие следите си. Паркингът се оказа почти пуст и вървенето пеша през трите пресечки от Осма до Пета мина без произшествия, ако не се брояха молбите на бездомните, чийто брой в Ел Ей беше огромен. Нещо в походката и излъчването на Рийс подсказваше на просяците да не бъдат прекалено агресивни, а и повечето страдаха от прекалено силен махмурлук, за да му досаждат. Рийс се позасмя, когато видя някакъв мъж да лежи по очи на тротоара с канап, вързан в единия край за врата му, а в другия — за бутилка евтина водка.

Беше планирал да стигне до „Старбъкс“ преди Кати, за да може да избере местата, без да привлича учудени погледи, като я помоли да се преместят, но тя го беше изпреварила. Веднага щом влезе я забеляза в далечния ъгъл, седнала с гръб към стената. Беше откраднала мястото му. Въпреки че беше уважаван разследващ журналист, Кати Буранек бе съвсем млада и безспорно привлекателна по начин, който очевидно не изискваше никакви усилия от нейна страна. Беше облечена като за тренировка — черно трико за йога и плътно прилепнало горнище с цип. Нямаше почти никакъв грим и русолявата ѝ коса беше прибрана на опашка. Носеше четвъртити черни очила, вероятно повече за ефект, отколкото за да вижда по-добре. Макар да пишеше за печатни издания, тя определено имаше външността и ума да се появява в телевизионни новини. Рийс наближаваше четирийсетте и доколкото можеше да прецени, тя беше поне десет години по-млада от него, ако не и петнайсет.

Предишната им среща беше в Баграм. Рийс току-що беше изписан от медицинския център и тя го откри не къде да е, а в кафене „Грийн Бийнс“. През годините Баграм се беше превърнал в миниатюрна Америка и да отидеш в „Грийн Бийнс“ беше като да идеш в „Старбъкс“ — с добро кафе, безжичен интернет и предостатъчно места, където да седнеш и да се наслаждаваш на напитката си. Лично за Рийс опитите Афганистан да заприлича на дома само го правеха още по-чужд. Въпреки че беше облечен в цивилни дрехи, тя знаеше много добре кой е Рийс, когато седна срещу него на масата му. Бутна му визитката си и просто каза „Капитан Рийс, съжалявам за хората ви. Зная, че сега не е времето, но ако искате да говорите, вече знаете как да се свържете с мен“.

Репортер, който е достатъчно почтен, за да не се омаже в кръвта на хората му, беше рядка птица, а нейните източници очевидно бяха много добри. Рийс следеше редовно новините и си спомни името ѝ от поредицата, която тя беше написала за лъжите и схемите след фиаското в Бенгази. Беше познавал двамата тюлени, убити онази нощ в Либия по време на тринайсетчасовата престрелка през септември 2012 г., поради което беше проявил личен интерес към материала на Кати и разследването ѝ на атаката.

Тя стана с лека усмивка и протегна ръка.

— Приятно ми е да се видим отново, Джеймс. — На лицето ѝ се изписа искрена тъга, когато продължи. — Много съжалявам за онова, през което си преминал, и ще направя всичко по силите си, за да помогна. Благодаря, че пътува дотук.

В говора ѝ се долавяше слаб акцент, макар че повечето хора едва ли биха го забелязали. Източноевропейски, ако можеше да се съди по фамилията ѝ.

— Няма проблем. Благодаря за милите думи и че веднага се съгласи да се срещнеш с мен. Ще ти взема кафе и ще поговорим.

Рийс се нареди неловко на растящата опашка, докато Кати затрака на лаптопа си. Тя видя, че той хвърля поглед към нея, и му отвърна с вежлива и разбираща усмивка. Най-сетне Рийс взе кафетата и седна срещу нея на малката маса.

При други обстоятелства трудно би се съгласил да говори за събитията от последните няколко дни на публично място като това, но музиката в кафенето беше достатъчно силна, за да попречи на евентуални опити за подслушване на разговора им от човек или по електронен път. Дори се наложи да се наведат един към друг, за да се чуват. Рийс изпита облекчение, когато тя затвори лаптопа си и извади бележник, за да си записва — не изгаряше от желание тази информация да се озове в нечий компютър.

— Започни от самото начало и не пропускай нищо. Обещавам, че няма да напиша нищо без твое разрешение.

За да даде малко контекст, Рийс започна разказа си със седмицата преди операцията, която бе затрила почти всичките му хора. Не разкри нищо секретно, но сподели колко е необичайно целта да им бъде посочена отгоре, при това по такъв настоятелен начин и с конкретика. Кати си водеше бележки, които сигурно можеха да се дешифрират само от екип археолози. Рязко вдигна глава, когато той разказа за туморите, открити в мозъците на хората му, и зададе въпроси, които подсказваха, че разбира доста от медицина.

Рийс продължи със странните разпити на агентите от ВМКСС и обстоятелствата около така нареченото самоубийство на Бузър и накрая стигна до убиването на семейството му. Тя го спря на няколко пъти с молба да изясни някои детайли или да предаде по-подробно разговори. Напрежението, мъката и умората замъгляваха спомените му за някои моменти, но той беше сигурен, че ѝ е казал всичко важно.

Когато Рийс завърши разказа си, тя затвори бележника и свали очилата си. Погледна Рийс право в очите през масата и заговори по-тихо и по-сериозно.

— Виж, Джеймс, знам с какво си изкарваш хляба и сигурно не е нужно да ти го казвам, но трябва да внимаваш. И двамата трябва да внимаваме. Онези, които стоят зад всичко това, не се шегуват. За тях няма никакъв смисъл да направят тези неща и да те оставят жив, което означава, че най-вероятно са възнамерявали да те убият заедно със семейството ти. Ако бях на твое място, нямаше да се доверя на никого, включително и на командването на флота. Когато излязоха материалите ми за Бенгази, не можеш да си представиш каква тактика на сплашване използваха срещу мен. Хакнаха имейл акаунта ми. Двама здравеняци, очевидно федерални агенти, ми препречваха пътя, когато се опитвах да сляза по стълбите. Направиха ми пълна данъчна проверка. Дори се опитаха да ми попречат да купя апартамента си. Искаха да ми покажат, че могат да се разправят с мен и че изобщо не ги е страх, че ще напиша нещо за това. Те притежават големите медии, контролират интервютата и използват влиянието си, за да манипулират историята, като в същото време заплашват журналисти. Не е толкова зле, колкото е било за родителите ми в Чехословакия през осемдесетте, но положението върви натам. Искам да ти помогна и искам тази история, но не желая някой от нас да бъде убит. Трябва много да внимаваме с кого разговаряме.

Рийс кимна.

— Не е нужно да ми казваш на какво са готови. Последното, което искам, е ти да пострадаш. Снощи ти се обадих от стационарния телефон на съседа си, а мобилният ми си остана в Коронадо. Те сигурно не знаят, че сме се срещали в Афганистан, така че няма да те вземат на мушка, освен ако аз не ги насоча, а нямам намерението да го правя. Намери си някакъв телефон на старо, може би от Craiglist, без да имаш пряк контакт с продавача. Плати в брой, изхвърли картата и възстанови фабричните му настройки. Отвори временен имейл и анонимен акаунт в iTunes. Направи го от компютър в някоя библиотека или друг, който не може да бъде свързан с теб. Разбра ли? Знам, че искам много от теб.

— Разбрах — отвърна Кати, като продължаваше да си води бележки. — Не е много.

— Използвай пари в брой, за да си купиш карта за подарък за iTunes, за да можеш да свалиш Signal. Това е приложение за размяна на съобщения. Използвай това като потребителско име.

Взе една салфетка и написа случайна поредица букви и цифри. Преписа написаното в долната част на салфетката и я скъса на две, като прибра едната половина в джоба на ризата си, а другата даде на Кати.

— Най-общо това е приложение за есемеси. Ще ти трябва мобилно покритие, за да го свалиш, така че използвай предплатена карта, купена с пари в брой. След това не използвай мобилната услуга, а само публичен безжичен интернет. Освен това си свали VPN от Private internet Access. Плати с карта за подарък, купена с пари в брой. Дръж безжичния интернет изключен, когато не го използваш. Всъщност дръж телефона изключен. Гледай да го проверяваш поне веднъж дневно. Пак биха могли да се доберат до теб, ако са те набелязали, но така ще им е по-трудно.

Кати вдигна глава от бележките си.

— Предполагам, че си правил това и преди?

— Напоследък правим много повече неща от това да плуваме насам-натам и да стреляме по лошите. Освен това всички момчета си падат параноици по отношение на комуникациите и социалните медии. Повечето използваме подобни малки трикове, за да държим Големия брат на разстояние. Знаем как можем да проследяваме целите си по телефоните им и не искаме някой да прави същото с нас. Ако не бяха мобилните телефони, повечето от важните мишени, които сме ударили, щяха да са още живи.

— Добре, а как да се свързвам с теб?

— Аз ще се свържа довечера. Ще разбереш, че съм аз.

— Звучи добре.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш, Кати? Нямам към кого другиго да се обърна, но не искам да бъде убит още някой, който не е нужно да умира.

— Да, стопроцентово сигурна съм. Мога да се грижа за себе си — каза тя, като се зачуди какво ли искаше да каже той с това, че не е нужно да умира.

— Не се и съмнявам. Благодаря още веднъж, че ме изслуша.

— Джеймс, не че ми е работа, но отиди да прегледат този тумор. Недей просто да си мислиш най-лошото.

— Говориш като Лорън.

Кати наклони съчувствено глава, докато Рийс ставаше от мястото си.

— Какво ще правиш сега?

— Ще работя.

Рийс се обърна и тръгна към изхода, като оглеждаше подсъзнателно лицата в заведението. Срещата му с Кати го беше отърсила от вцепенението му и го беше вкарала в работен режим.

15.

Ривиера Кънтри Клуб

Лос Анджелис, Калифорния

Никой не знаеше как е изглеждал Стив Хорн като малък. Повечето хора просто приемаха, че се е появил от нищото с костюм или с голф екип. Макар да притежаваше къщи из цялата страна, той рядко се застояваше дълго в тях. Ако не беше в офиса си, обикновено можеше да бъде намерен на голф игрището. Не обичаше играта, както биха си помислили някои. За него тя беше по-скоро отдушник и Хорн се мъчеше да овладее перфектното замахване, което все му се изплъзваше.

Истинската му любов беше властта и парите, които носеше тя. Не искаше да бъде президент на Съединените щати. А да контролира президента на Съединените щати. За него това беше много по-силна позиция. Да контролираш най-могъщия човек на планетата го правеше фактически цар на света. Жаждата му да е близо до трона би го направила идеален за Вашингтон, но той не можеше да понася отношението и хората там. Обичаше да е сред вълнуващи и привлекателни хора, а на този фронт елитът на столицата не можеше да се съревновава с Ел Ей. За неговия начин на мислене повечето красиви хора на света се местеха в Ел Ей вече повече от век. Пет поколения, струпани покрай калифорнийското крайбрежие. Защо му е на някой да иска да живее другаде?

Беше на алеята, когато телефонът му иззвъня. Без да обръща внимание на убийствените погледи на останалите, той погледна името на екрана и реши да вдигне. Сложи си слушалките, обърна се и тръгна към количката си, подминавайки табелата, забраняваща използването на мобилни телефони.

— Хорн.

— Стив, Джей Ди се обажда.

— Конгресмен, какво мога да направя за вас в този прекрасен ден? — попита Хорн, който вече знаеше, че ще му се наложи да упражни известен контрол върху пораженията.

— Стив, тази работа с Проекта започна да се забатачва. Опитах се да се свържа с Тедеско, но все ми се включва гласова поща, което е необичайно. Групата наясно ли е къде се намираме и накъде вървим?

— От свое име ли се обаждаш, или от името на жена си?

— По дяволите, Хорн, обаждам се, защото с Лорейн не искаме да гледаме по вечерните новини как нещата се размирисват. Какъв е планът ти за оправяне на кашата?

Хорн сподави изсмиването си. Нима още имаше хора, които гледат вечерните новини? А и ако Джей Ди Хартли ги гледаше, определено не го правеше с жена си.

— Джей Ди, тези неща понякога не стават според плана. Разбираш. Важното е, че запазваме главите си и се адаптираме. Да ти кажа ли защо съм толкова успешен? — Без да чака отговор, Хорн продължи: — Защото виждам възможности в хаоса и се адаптирам към него по-бързо от всички други. Да, нашият заблуден е все още жив и това е проблем. Поради медийния интерес към историята ще трябва да помислим за задействане на един от твоите активи. Време е. И това ще се отрази добре в медийната буря около засадата и нахълтването в дома. Ще подреди добре нещата, а ние двамата ще бъдем с развързани ръце.

— Хорн, изобщо не би трябвало да знаеш за тези активи, а единственият човек, който може да го позволи, е жена ми. Но разбирам становището ти. Наистина ще подреди нещата. Сигурен ли си, че това е единственият начин?

— Джей Ди, това е начин, следователно в това положение е и най-добрият начин.

— Добре. Веднага ще ѝ се обадя.

Конгресмен Хартли изглеждаше по-унил от факта, че трябва да говори с жена си, отколкото докато разговаряха за положението на нещата.

— В крайна сметка ще си струва, Джей Ди. Много поздрави на Лорейн.

Хорн натисна копчето за прекъсване на разговора.

Метна телефона на седалката на количката, върна се при топките си и зае стойка за начален удар.

16.

Коронадо, Калифорния

Кати беше права. Наистина трябваше да се прегледа. Пристъпите на главоболие може и да не бяха нищо сериозно, но може и да се дължаха на нещото в мозъка му. Поне щеше да разбере със сигурност. На този етап не можеше да се довери на флотската медицинска служба, но имаше и друг вариант.

Когато се прибра у дома, изрови визитката на д-р О’Халоран от военната си раница, седна на канапето и набра номера на офиса му в Ла Хоя.

— „Хед енд Спайн Асошиътс“ — отговори дружелюбен женски глас.

— Здравейте, казвам се Джеймс Рийс. Доктор О’Халоран ме прегледа в Афганистан и ми каза да се обадя в кабинета му, когато се върна в Щатите. Зная, че все още е извън страната, но исках да видя дали не мога да си запиша час, когато се върне.

— Ъ-ъ, момент, моля — запъна се гласът, очевидно напрегнат от някакви напиращи емоции.

„Странно“ — помисли си Рийс и сърцето му се сви.

След цели две минути по телефона прозвуча мъжки глас със силен испански акцент.

— Господин Рийс, аз съм доктор Джърмън. Колега съм на доктор О’Халоран. По-скоро бях. Със съжаление трябва да ви съобщя, че в Афганистан е станал нещастен случай. Всички сме съсипани. Доктор О’Халоран е загинал. Убит е от някакъв местен, когото сме смятали за съюзник. Ужасна работа.

„По дяволите, истина е.“

— Много съжалявам. Бях малко зает, откакто се върнах. Нямах представа. Не познавах добре доктор О’Халоран, но той определено ми се видя чудесен човек — искрено каза Рийс, а умът му вече започваше да сглобява картинката. „Възможно ли е наистина да е съвпадение?“ Докторът, открил туморите, внезапно умира. Семейството на Рийс умира. Бузър умира. Засадата. Инцидентите не бяха нещо необичайно в тези времена все пак. Добри хора загиват във всяка война. Въпреки всичко това не се връзваше. Или по-скоро се връзваше с нещо ужасяващо.

— Наистина беше чудесен човек, господин Рийс. Невероятен човек, ум от световна класа и по-добър като човек, отколкото повечето хора, ако позволите да го кажа. Писа ми по имейла за вашия случай и живо се интересувам да го разнищим. Доктор О’Халоран ме помоли да ви помогна, ако се обадите. Аз ръководя неврохирургията в клиниката и ще направя биопсията. С радост ще го направя. Всъщност настоявам. Смятам това като последно желание на покойния ми приятел. Останете на линия и някоя от дамите ще ви запише час. Процедурата не е нищо особено, уверявам ви. И няма да ни дължите нищо, настоявам за това. Момент, моля.

Рийс си записа час за по-късно през седмицата и получи инструкции как да се подготви за процедурата. Всичко прозвуча много рутинно, макар че Рийс не можеше да си представи, че ще му бръкнат в черепа да вземат проба от мозъка му и че подобно нещо може да се смята за „рутина“.

След пет минути, докато си мислеше за процедурата, телефонът иззвъня. Обаждаше се главният старшина на командир Кокс, тюлен на име Дейв със силен нюйоркски акцент, който заедно с неизменната клечка за зъби в устата му правеше някои думи почти неразбираеми. Дейв имаше дълга фамилна история в Пожарната команда на Ню Йорк и беше изгубил брат си и чичо си на 11 септември, когато кулите се срутиха. Оттогава носеше значката на отряда им всеки път, когато дърпаше спусъка по време на бой.

Дейв започна направо по същество.

— Рийс, не съм сигурен за какво става дума. Кокс е извън страната, затова се падна на мен да ти звъня. Трябва да се явиш днес в 14:00 в командването. Адмирал Пилснър иска да те види в кабинета си.

„Ударите така и не спират.“

— Разбрано, Дейв. Не мисля, че ще понеса още добри новини. А уж бях в отпуска до края на седмицата.

— Не решаваме ние. И, Рийс? Ъ-ъ, наистина съжалявам за семейството ти. Не знам какво да кажа, освен че съжалявам. Горе главата, ще го преживееш. Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.

— Благодаря, Дейв, наистина го оценявам.

Рийс се облегна на канапето и се зачуди дали има достатъчно чиста униформа за Военноморското командване на специалните операции.

17.

Военноморско командване на специалните операции

Коронадо, Калифорния

Рийс шофираше, сякаш беше на автопилот. Седеше зад волана, но имаше чувството, че колата се движи самичка и той е просто пътник, чиито движения се диктуват от нещо извън него, като насън. Вцепенението беше отстъпило пред гнева, който несъмнено беше замъглил преценката му. Докато караше, нямаше как да не мисли за семейството си и болката в душата му го тласкаше към ръба на пословичната пропаст на отчаянието. Преминеше ли го, трудно можеше да се върне назад.

Излезе от шосе Силвър Странд, както беше правил безброй пъти през последните осемнайсет години, и спря при портала. Младият дежурен незабавно разпозна колата му. Нещо в начина на шофиране на човека в нея винаги му се беше виждало специално. В свят, изпълнен с надуто самочувствие, изпепеляващи погледи и ревностно придържане към ранга, около този офицер витаеше различна атмосфера, почти като тази на готин преподавател в колеж. Никога не пропускаше да се усмихне или да каже някоя окуражаваща дума и изпъкваше сред останалите особено защото това беше същият портал, който трябваше да използва и адмиралът, за да стигне до Военноморското командване на специалните операции, което управляваше административно всички отряди на тюлените. За дежурния ВКСО беше като Звездата на смъртта, а адмиралът бе въплъщение на Дарт Вейдър или дори по-лошо, господарят му — как му беше името? Върволицата коли, минаващи всяка сутрин през портала с щабни офицери, запътили се към края си…

— Добро утро, сър.

— Добро утро, Кен.

Никой офицер с изключение на капитан Рийс не се обръщаше към Кен по име. Всъщност те едва забелязваха присъствието му — за тях той беше просто досада преди намирането на място за паркиране и началото на работния ден.

Рийс показа военната си карта и Кен отдаде чест, както изискваше протоколът.

— Как върви с колата? — Веднъж се бяха заприказвали за коли и Рийс знаеше, че Кен възстановява стар „Форд Мустанг“ от 1969 година.

„Господи, дори след случилото се със семейството му ме пита за колата.“

— Добре, сър. И, сър? Ъ-ъ, моите съболезнования.

„Всички знаят.“

— Благодаря, Кен. Хубав ден.

— Благодаря, сър. — Кен отстъпи назад и макар че не беше нужно да го прави, застана мирно и рязко отдаде чест, докато Рийс бавно продължи през портала.

Гледката към Тихия океан беше забележителна. Вълните лениво се стоварваха върху брега и какофонията на прибоя напомняше на всички, че в тази красота се крие сила, която не бива да бъде подценявана. Рийс неволно си помисли за пътуването им от Антарктика до крайната им точка тук, в Южна Калифорния.

Стигна до един знак стоп и започна да завърта волана наляво, но спря. Наляво се намираха любимите му отряди, където беше прекарал повечето си време във флота. Върна се в реалността и си спомни накъде е тръгнал днес. Надясно. Към ВКСО. Всички мразеха да ходят във ВКСО. Униформите, пагоните, протоколът. ВКСО беше антитезата на всичко, което привличаше момчетата в отрядите на тюлените. ВКСО беше мястото, от което идваха безчувствените заповеди. Спуснати надолу по веригата от хора, които бяха толкова откъснати от тактическото им приложение, че се бяха превърнали в дефиниция на бюрокрация. „Политици в униформа.“ Рийс с неохота завъртя волана надясно. ВКСО беше мястото, където адмиралът беше върховният повелител.

Мина през още един портал и започна да се оглежда за място за паркиране. След 11 септември отрядите на тюлените се бяха разраснали значително — нови екипи, повече тюлени, допълнителен помощен персонал. Не беше помислено обаче за нови места за паркиране. Типично военно планиране. Рийс огледа паркинга и веднага забеляза тъмносиньо бентли на мястото, запазено за посетители при адмирала. „Странно.“

Намери свободно място до оградата, спря, облегна се в седалката и си пое дълбоко дъх. „Мамка му.“ В нищо от това нямаше и капка логика.

Мъчителната болка го връхлетя като мълния от ясно небе. „Тези главоболия! Дишай, Рийс. Всичко е наред. Дишай. Можеш. Дишай.“

Болката изчезна почти толкова бързо, колкото беше дошла.

Рийс си пое още един дълбок дъх и слезе от колата. Оправи униформата си и за хиляден път забеляза, че не е въоръжен. Така и не можеше да разбере правилата, които забраняваха на униформените да носят личните си оръжия в базата и дори да ги държат в колите си. Рийс можеше да изнесе автомати и гранати от същото място, в което не му беше позволено да носи деветмилиметровия си пистолет. Създадените от униформени бюрократи правила на практика обезоръжаваха едни от най-добре обучените и компетентни воини на света. Беше само въпрос на време врагът да се възползва от това.

Посещаването на ВКСО никога не беше приятно. Атмосферата там беше различна, макар че ВКСО се намираше само на няколкостотин метра от отрядите. Окаяният дежурен офицер имаше погледа на затворник, очакващ екзекуцията си, и вършеше работата си с подобаващ на физиономията му ентусиазъм. Застаналите зад дебело стъкло дежурни винаги изглеждаха доволни като касиери на бензиностанция, затворени зад подобни прегради в опасните квартали.

Рийс размени военната си карта срещу бадж на посетител и беше пуснат в лабиринта на ВКСО. Беше идвал няколко пъти тук на брифинги и не можеше да понася това място. Толкова далече от бойното поле мерките за успех се определяха от начина на подстригване и стриктното придържане към стандартите на униформата. Рийс направи всичко по силите си да скрие презрението си. Повечето хора в сградата бяха твърде старши, за да се бият, когато бе дошъл 11 септември. Когато „слизаха долу“, това обикновено означаваше, че се спускат в Центъра за тактически операции, скрит в обширната база — оазис в сърцето на територията на тези гадняри.

Адмирал Джералд Пилснър беше почти дребосък. Горе-долу във форма, но не човек, който незабавно ще предизвика уважение. Беше типичен офицер в най-унизителния смисъл на думата. Налагаше уважение заради ранга си, което беше в ярък контраст с хора като Рийс, който спечелваше уважението на хората си с думи и дела. В света на специалните операции репутацията е богатството ти и в този смисъл адмирал Пилснър беше много беден човек. Никога не беше водил мъже в битка, но оставяше всички „несведущи“, както военни, така и цивилни, да предполагат, че го е правил. Зад гърба му го наричаха лорд Фобит, военна закачка с хобитите от „Властелинът на пръстените“. Фобитите бяха хора, които никога не излизаха от безопасността на ПОБ. Естествено, адмиралът беше кралят на фобитите. Как е успял да се издигне до този чин си оставаше необяснима загадка за Рийс, макар че, честно казано, той не се беше замислял кой знае колко по въпроса — беше прекалено съсредоточен върху хората си и мисиите си, за да обръща внимание на политиките на висшите офицери. Той беше създаден за бой. Адмиралът пък беше създаден да бъде администратор и да се грижи за кариерата си. Рийс беше професионалист, а адмиралът — кариерист.

През последните години в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ бяха излезли поредици от доста критични статии, разкриващи разследвания за ръководството на адмирал Пилснър и отмъстителното му поведение спрямо подчинените му. Двама конгресмени с бляскаво военно минало се бяха зарекли да го сменят с някой по-подходящ за ръководител на една от най-добрите специални части на страната, като единият от тях дори излезе пред Сената, за да изобличи поведението на адмирала. Ако някой офицер от тюлените направеше нещо подобно на онова, което се пишеше за адмирала в пресата, щеше да бъде свален от поста си и набързо „пенсиониран“. Рийс подозираше, че либералните политически наклонности на адмирала при наличието на крайно ляв президент на демократите имат много общо със способността му да запази поста си. Адмиралът очевидно беше по-загрижен за разнообразието в специалните части и за отварянето на отрядите на тюлените за жени, отколкото за смазването на враговете на Америка. Беше готов на всичко, за да си осигури следващата звезда на пагона. Въпреки това Рийс не можеше да повярва, че този тип би могъл да остане още дълго във флота, независимо кого познаваше в коридорите на властта във Вашингтон.

Влезе в приемната. Адютантът на адмирала седеше послушно зад бюрото си с грижливо изгладена униформа със златен ширит на рамото, който показваше, че е старши адютант.

— Имам среща с адмирала — каза Рийс, веднага забелязал затворената врата на кабинета на висшия офицер.

— Подранили сте, сър — отвърна адютантът с тон, в който успя да вложи едновременно уважение и снизхождение.

— Ами, изгарях от нетърпение — каза Рийс по начин, който очевидно загатваше за обратното.

— Седнете, сър. Адмиралът тъкмо приключва срещата си и скоро ще ви приеме.

Рийс се огледа, седна в един натруфен кожен фотьойл и хвърли поглед към масичката за кафе, на която имаше няколко ужасни списания, издавани от флота. Използва времето, за да се отпусне и да подреди мислите си.

„Защо адмиралът иска да те види?“ Най-вероятно заради операцията в Афганистан. Макар че обикновено адмиралът щеше да изчака, докато разследването приключи и след като е разговарял с прекия началник на Рийс. Защо толкова скоро след смъртта и погребението на жена му и детето му? Заради туморите ли? Или за да изкаже съболезнованията си? Да се увери, че подчиненият му няма да си тегли куршума от мъка? Рийс знаеше, че мислите му са замъглени от травмата от толкова много смърт и от пристъпите на главоболие. „Мисли, човече. Нещо не е наред.“

Вратата се отвори и от кабинета излезе мъж, който изглеждаше така, сякаш току-що е слязъл от снимачната площадка на холивудски филм. Погледът, който хвърли на Рийс, издаваше, че го познава — макар че Рийс не го беше виждал никога. Мъжът излезе.

„Интересно. Кой ли е този?“

Капитан Хауард седеше тихо и неспокойно.

Адмиралът се взираше през прозорците към Тихия океан. Изглеждаше потънал в мисли. Държеше очилата си с рогова рамка, която докосваше устните му.

След дълга пауза адмирал Пилснър завъртя стола си към главния военен юрисконсулт и сложи очилата на бюрото пред себе си.

— Какво ти е мнението за Тедеско? Ще спази ли уговорката?

— Мисля, че го спечелихте, сър. За човек като него да е част от вашия екип означава много. Хора като него винаги искат да се докоснат до магията на тюлените, а вие го накарахте да се почувства така, сякаш е най-добрият ви оператор.

— Да се надяваме. Нужно е да се придържа към плана. Той не е онзи, за когото се тревожа, но е и най-добрата ни връзка с Хартли, а без тях сме загазили здравата. Тази работа излезе извън контрол. Цял живот съм работил да си изградя безупречна репутация като командващ. Под моето ръководство профилът на Военноморските специални операции се повиши повече, отколкото би могъл да си представи всеки преди мен. Изобщо не мога да разбера защо толкова много хора се опитват да пазят способностите на тази организация в тайна. Когато във Вашингтон си помислят за специални операции, те мислят за мен. Аз съм отрядите на тюлените в очите на широката публика. Не мога да допусна репутацията ми, тоест репутацията на ВКСО, да бъде унищожена от Джеймс Рийс.

Ленард Хауард, който не искаше да засяга болезнената тема за критичните статии в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“, се наведе напред и почти зашепна.

— Той всеки момент ще влезе, сър. Имате ли план? Да наредим ли да го арестуват?

— Не. Ще го заплашим, че ще го обвиним във всички възможни престъпления, разбира се, но не искаме да бъде задържан под стража, където ще бъде защитен. Той ти трябва навън, на свобода. Ти ще си ми свидетел, че той е неуправляем, че е превъртял и е способен на всичко. Ще го накарам да изгуби самообладание, така че всеки в това командване да го види изписано на лицето му, когато излезе от този кабинет. След това никой няма да задава въпроси за станалото после.

— Как ще го накарате да изгуби самообладание, сър? Нямам впечатлението, че Джеймс Рийс е от хората, които лесно могат да бъдат изкарани извън релси.

— Няма да е проблем, повярвай ми. Рийс може и да е боен командир, но в този момент е кълбо оголени нерви и аз ще докосна всеки един от тях.

— Да, сър. Сигурен съм, че тук сте прав.

Пилснър го погледна и се намръщи.

— Не ми угаждаш, нали?

— Ни най-малко, сър. Просто искам да съм сигурен, че сме подковани от правна гледна точка.

— Добре. Искам всички да се задействат за възстановяване на положението. А сега да се срещнем с Рийс. Аз ще говоря.

— Да, сър. — Хауард се усмихна.

Минаха петнайсет мъчителни минути, преди вратата да се отвори отново. Този път на прага се появи капитан Ленард Хауард, главният юрисконсулт на адмирала. Слаб като телосложение, а според репутацията му — и като характер. Адмиралът определено се заобикаляше с мислещи като него бюрократи.

— Капитан трети ранг Рийс, адмиралът ще се срещне с вас — каза той, без да го поздрави или да му протегне ръка.

„Чудесно.“

Кабинетът на адмирал Пилснър беше почти такъв, какъвто очакваше да бъде. Голямо бюро, разположено срещу огромни прозорци с изглед към Тихия океан. Гледка за милион долара, макар да беше сигурно, че мястото струва на данъкоплатците много повече от това. Рийс се огледа и забеляза, че стените не са украсени с обичайните атрибути на живот, прекаран във въоръжените сили; вместо това имаше снимки на адмирала в униформа на различни събития с важни клечки от политическия и военен елит на Вашингтон — висши офицери, неколцина добре облечени цивилни, които Рийс не разпозна, дори една с министъра на отбраната. Всички снимки като че ли бяха правени в момента на посрещане на гости от различни военни благотворителни мероприятия. Адмиралът определено си прекарваше добре, докато войници, моряци, пилоти и морски пехотинци се сражаваха и умираха на чужда земя. На един бюфет в ъгъла имаше шампионски колан на UFC, подарен на адмирала от шампион тежка категория при гостуването му в учебната база. Отляво на колана беше поставена футболна каска на „Сиатъл Сийхокс“, любимия отбор на адмирала, с автографи на играчите и треньорския състав — друг подарък за мотивационна обиколка на базата преди мач с „Чарджърс“. Очевидно учебната база беше станала доста популярна през последните години. Танто за танто.

На бюрото Рийс видя поставен на специална стойка боен нож Ка-Бар, който очевидно никога не беше влизал в употреба — подарък за някаква щабна заслуга. Говореше се, че адмиралът обичал да заплашва с него хората от екипа си, които не носели тризъбците на тюлените.

„Да не би бюрото да е на подиум? Сериозно?“ Да, наистина беше. Вярно, почти не се забелязваше, но го имаше. Рийс си спомни, че навремето беше чел, че Дж. Едгар Хувър поръчал бюрото в кабинета му да бъде поставено на подиум, за да може да гледа посетителите отгоре. Всичко опираше до власт.

— Сър. — Рийс кимна на адмирала.

Адмиралът продължи да пише нещо, без да поглежда към госта си. Рийс погледна от адмирала към капитан Хауард и обратно, след което се загледа през прозореца. Не му беше предложено да седне.

— Какво, по дяволите, стана в Афганистан, капитане? — изтърси накрая дребният мъж.

— Ъ-ъ, сър? — отвърна Рийс.

— Знаеш — каза адмиралът и най-сетне вдигна глава. — Говоря за епичното ти прецакване.

Рийс погледна юрисконсулта, чиято физиономия оставаше безизразна.

— Сър, поемам пълната отго…

— Естествено, че ще поемеш пълната отговорност. Това е огромно петно върху нашата общност. Хората ти са мъртви, а ти опетни дълго градената репутация на тази марка!

„Марка? Какви ги говори този, мамка му?“

— Сър, единственият виновен за случилото се съм аз. Аз бях командирът на място. Отговорността е моя.

— Вече установихме това, капитане. Не сме установили защо.

„Защо?“

Целта на тази среща определено не беше изказване на съболезнования за жената и дъщерята на Рийс.

„Какво означава всичко това?“

„Защо? Адски добър въпрос. Защо?“ Изведнъж му просветна. Адмиралът искаше да го изпита и да види дали ще се разприказва и ще каже, че мисията и тактиката са били наложени отгоре. Тогава не беше ясно откъде точно „отгоре“. Сега Рийс знаеше.

Погледът му не се откъсна от адмирала, но се промени от сериозен на леден за по-малко от секунда. Стори му се, че адмиралът трепна и видимо се сви в стола си.

— Сър, мисията беше наредена отгоре — бавно каза Рийс с напълно безизразен тон.

— Няма такова нещо, капитан Рийс. Не се опитвай да изклинчиш от отговорност. Ти си бил командирът и си се провалил. Предал си хората си и страната ни. — Адмиралът се изправи; вече беше загрял. — От ВМКСС скоро ще приключат разследването. Ще установят, че си проявил небрежност, и аз възнамерявам да те видя изправен пред военния съд. Междувременно нареждам на капитан Хауард да отнеме правото ти на достъп и да започне процедурите за отнемане на тризъбеца ти.

Рийс стоеше с каменна физиономия, сякаш гледаше направо през разпенилия се адмирал.

— Списъкът с обвинения срещу теб е дълъг, капитане, и ще се погрижа след като ти се въздаде заслуженото, да не ти остане нищичко! — По челото и над горната устна на адмирала изби пот, а от устата му пръсна слюнка, когато той почти изкрещя: — И докато сме на тази тема… — Адмиралът застана отстрани на бюрото си, почти изравнен с Рийс благодарение на подиума. — Не си могъл да защитиш хората си, не си могъл да защитиш семейството си и е крайно време да платиш цената не само за провалите си, но и за петното, което баща ти остави върху отрядите.

Ударът свари адмирала неподготвен и носът му изригна във фонтан от кръв, когато кост и хрущял бяха смазани от левия юмрук на Рийс. Преди адмиралът да успее да реагира, Рийс приклекна, извъртя се и нанесе дясно кроше по вече счупения нос с такава убийствена сила, че Хауард си помисли, че адмиралът може да е мъртъв, въпреки че е все още на крака.

Хауард никога през живота си не беше виждал подобно внезапно преобразяване като това. Гледаше с ужас, долепен до стената, и се молеше тя да го обгърне и да го защити от човека, който изглеждаше като самото въплъщение на чистата ярост.

Рийс направи крачка към юрисконсулта и спря.

„Остави го, Рийс.“

„Сигурно така се чувстват враговете, когато тези типове дойдат за тях“ — помисли си Хауард.

Очите на Рийс не оставяха съмнение, че би го убил без никакви угризения и би го оставил да лежи мъртъв на пода. Бяха студени и от вида им в главата на юрисконсулта се въртеше една-единствена дума — смърт. Макар че беше топло и Хауард се потеше обилно, тялото му неволно потрепери.

— Добави това към списъка — изсъска Рийс, излезе и затвори спокойно вратата.

Сащисаният Хауард се свлече на пода, благодарен, че е избегнал гнева на Рийс, и неспособен да откъсне очи от неподвижното тяло на адмирала.

В колата Рийс си пое дълбоко дъх. Трябваше да мобилизира цялото си самообладание, за да изглежда колкото се може по-естествено, докато слезе бързо по стълбите, върна баджа си на посетител и пресече паркинга до колата. „И сега какво?“ Нищо от случващото се нямаше смисъл. Да не говорим за туморите. „Наистина ли не са знаели?“

Рийс беше наясно, че адмиралът е злобен политик, чиято единствена грижа е да се изкачи на следващото стъпало по стълбицата. Статиите в „Уошингтън Поуст“ бяха свидетелство за отмъстителността му и истинския му характер. Въпросът беше как човек с такъв долен манталитет ще реагира на факта, че е бил проснат в безсъзнание в собствения си кабинет? Дали щеше да използва положението си и да изсипе куп обвинения върху подчинения си, или ще бъде толкова засрамен от подобно посегателство срещу авторитета му, че ще си замълчи и ще се опита да си отмъсти косвено? Рийс предполагаше, че вторият вариант е по-вероятен, но искаше да е готов и за първия. Така или иначе, правото му на достъп щеше да му бъде отнето веднага щом Хауард се окопитеше и успееше да се добере до телефон, което означаваше, че вече няма да има достъп до никой обект на Военноморските специални части. Погледна си часовника. На адмирала и вярното му куче щеше да им трябва известно време, за да дойдат на себе си и да измислят някакъв план за действие. Поне така се надяваше.

Превключи на скорост и потегли към Седми отряд.

18.

Адмирал Пилснър се наведе напред и опря лакти върху бюрото, подпрял глава с едната си ръка и притиснал пакет с лед към дясната страна на лицето си с другата. С памук в ноздрите и кървави петна по безупречната доскоро униформа, той затвори очи и се опита да се съсредоточи. Събитията от последния час го бяха оставили потресен и унизен. „Добре поне че Хауард беше единственият свидетел“ — помисли си той.

Ленард Хауард, който седеше в удобния фотьойл пред бюрото на адмирала, изобщо не се чувстваше удобно. Непрекъснато шаваше и се мъчеше да гледа навсякъде, но не и към насинения си шеф. Единственото му облекчение беше, че Рийс не беше посегнал физически и на него.

Въпреки че здравият разум му нашепваше обратното, той наруши мълчанието.

— Сър, с Рийс е свършено. Посегателство срещу висш офицер е извън всякакви граници, дори в тази общност. До края на деня ще бъде закопчан и го чака военен съд. Ще го прокараме под кила, сър! Няма да му се размине! Ще го разжалваме, ще му отнемем всякакъв достъп, ще вземем прескъпия му тризъбец и ще го изправим пред съда в рамките на една-две седмици. Ще прекара следващите десет години в Левънуърт да троши камъни.

Ако говоренето не предизвикваше такава болка, Пилснър вече щеше да е прекъснал правния си съветник. Знаеше, че носът му е счупен, и беше благодарен, че челюстта му е избегнала същата участ. И двете му очи бяха подути и скоро около тях щяха да се появят бушони. Беше заръчал на Хауард да каже на адютанта му да отложи всичките му срещи до края на седмицата. Трябваше да измисли някакво убедително извинение за счупения нос и насиненото лице, което да му помогне да запази донякъде достойнството си.

— Капитан Хауард — започна Пилснър с носов тон, който не съответстваше на положението му, — няма да правим подобни неща.

— Но, сър, той ви нападна в собствения ви кабинет пред свидетел! Трябва незабавно да му бъдат повдигнати обвинения!

— Ленард, казах не! Даваш ли си сметка какво ще стане с репутацията ми, ако се разчуе, че съм бил пребит от някакъв си О-4? — попита адмиралът, имаше предвид класа на заплащане на Рийс.

— Сър, не можем да го оставим да му се размине.

— Позволи да ти напомня, Ленард, че аз съм адмиралът, а ти си капитан. Не го забравяй, когато сме в тази сграда.

— Да, сър — промърмори Хауард и заби поглед в пода.

— Ще документираме това, но няма да предприемаме формални действия. Знаеш какво ще стане, ако Рийс бъде задържан под стража. Обсъждахме го. Ще стане по-трудно да се разправим с него. Трябва да се придържаме към плана. Ще го оставим на свобода. Искам да напишеш свидетелски показания, които ще пазиш, докато не дойде времето да оставим диря от документи. Освен това искам да снимаш лицето ми, може да ни потрябва за по-нататък. Тези доказателства ще пасват на демонстрираното от Рийс поведение и няма да оставят никакво съмнение за вината му. Решил съм какво ще стане с Джеймс Рийс и случилото се тук всъщност ни помага.

19.

Седми отряд на тюлените

Коронадо, Калифорния

Складът на отряда на Рийс бе гигантско помещение, запълнено от пода до тавана с рафтове, които трябваше да поберат огромното количество оборудване, необходимо на една от водещите специални части на света. Днес помещението беше пусто и Рийс знаеше, че ще е така. Въведе кода си, завъртя дръжката и пристъпи в пълния мрак. Вратата се затвори зад него и ключалката щракна. Това място беше не само хранилище на цялото оборудване на отряда, а и епицентър на всички неща за член на екип от тюлени. То беше и нещо като клуб на отряда, макар и по-затворен от всички закрити клубове на тайни братства на света.

Нямаше ги вече уверените гласове, които бяха изпълвали помещението — гласове на хора, които бяха най-добрите в своята област. Нямаше кой да извика поздрав, да пусне шега или да зададе въпрос. Никой не проверяваше екипировката си и не се подготвяше за поредното учение. Пусто. Единственото, останало от някогашната врява, беше бръмченето на климатиците, които сякаш никога не работеха както трябва. Рийс постоя в знак на уважение със затворени очи, като си представяше помещението такова, каквото беше преди — пълно с живот и онова уникално другарство, което привличаше и задържаше толкова много воини в отряда. Прах и пръст, натрупани от учения в страната и бойни мисии по света, се събираха тук, в това помещение в Коронадо, Калифорния. Смесени с потта и високата влажност поради близостта на океана, те създаваха характерна миризма, която оставаше незабравима за всеки, който се подготвя за война.

Рийс се пресегна към копчето и помещението веднага се изпълни с бяла флуоресцентна светлина. Бузър беше ръководил прибирането на екипировката в склада и сега тук цареше пълна бъркотия. На Рийс му трябваха няколко минути да намери нещата си и още няколко да ги отдели от другите, да ги провери и да ги натовари в колата.

Преди да си тръгне отвори малкия сейф, вграден в стената. Той беше пълен с ключове. Рийс ги претърси, намери връзка с етикет „Дони“ и я прибра в джоба си. След като хвърли последен поглед на помещението на отряда, затвори вратата и тръгна към оръжейната.

— Здрасти, сър. Как е? Тоест, как сте? Ъ-ъ, аз…

— Всичко е наред, Карл — отвърна Рийс с усмивка. — Е, ще е наред — добави, макар че не го вярваше.

— Просто не очаквах да ви видя толкова скоро след… ами, разбирате…

Карл беше оръжейникът на Седми отряд — не тюлен, а старшина артилерист от флота, зачислен към Специалните операции. Беше в Ирак заедно с Рийс преди няколко години, когато Рийс командваше екипи снайперисти в Рамади в разгара на войната.

— Беше трудно, Карл. Няма да те лъжа. В момента съм малко объркан. Просто ми трябва малко време, за да погледна на нещата отстрани.

Карл, който беше религиозен, погледна офицера на тюлените. В Рамади беше изпращал Рийс на повече мисии, отколкото можеше да запомни. Помнеше обаче огромното уважение, с което се ползваше Рийс не само от хората под негово командване, но и от повечето висши офицери на театъра на военните действия.

— Карл, отивам до Ниланд за няколко дни. Точно сега имам нужда да съм с момчетата.

Ниланд беше площадката за упражнения на тюлените недалеч от Ел Сентро, Калифорния, до планините Чоколейт — място, където момчетата можеха да стрелят и взривяват колкото им душа иска на стрелбищата.

— Ниланд? — повтори Карл. — Тоест, не е ли по-добре да идете на… ъ-ъ, където и да е… ъ-ъ, някъде другаде… нали знаете… защото…

— Спокойно, Карл. Искам да разпусна с момчетата и да се махна за няколко дни от всичко това. Да взема някоя МК 48 и да изстрелям няколко пълнителя.

Вече говореше на езика на Карл.

— Разбрано, сър. И, сър? Ъ-ъ, с жена ми се молим за вас всяка вечер.

— Благодаря, Карл. Това означава много за мен.

— Сигурно ще искате да вземете и малко играчки, нали? — попита Карл, за да смени темата.

— Определено — с усмивка отвърна Рийс. — Можеш ли да ми намериш две хиляди патрона калибър 7,62 и кутия 77 „Блек Хилс“, докато си взема оръжията?

— Няма проблем, сър.

Е, поне като че ли адмиралът все още не му беше отрязал достъпа до оръжия и муниции.

Рийс отиде при машината на стената и пъхна идентификационната си карта. Това щеше да е истинският тест. Въведе личния си код, притисна палец върху таблото на стената и погледна в скенера на ирис. Процедурите за сигурност в оръжейните бяха изминали дълъг път през кариерата му. Той помнеше времена, когато нямаше никакви други мерки за сигурност, освен ключалка на шкаф, пълен с оръжия. „Добрите стари времена“ — помисли си. Машината издаде звуков сигнал, светна зелена светлина и отвори вратата на оръжейната и вътрешната, зад която се пазеха всички оръжия на отряда.

Рийс взе една количка за тежките неща и тръгна по коридора, като мина покрай шкафовете за други оръжия, докато не стигна до онова, което търсеше. Още не беше върнал личните си оръжия след връщането си от Афганистан, но въпреки това искаше да попълни запасите си за онова, което предстоеше. „Винаги бъди подготвен.“

Огледа големия шкаф. Въпреки името си това беше всъщност отделна стая, пълна с инструменти на смъртта. Пред Рийс имаше редици и редици автомати, пистолети, пушки, снайпери, уреди за нощно виждане, гранатомети, леки картечници МК-48 и МК-46, гранати, кутии с блокчета пластичен експлозив и какво ли не още — мокрият сън на всеки любител на оръжията.

Рийс пристъпи вътре и започна да товари количката с инструментите на занаята си.

20.

Шейди Кениън Естейтс

Ориндж Каунти, Калифорния

— Майк. Майк. Майк?

— Ъ-ъ, какво? Извинявай, скъпа… — Майк Тедеско остави мобилния си телефон и посегна към биберона на плота, към който недвусмислено сочеше жена му, после бързо погледна недокоснатата си купа овесени ядки, сякаш в нея се намираха отговорите на някакви въпроси.

Джанет Тедеско погледна съпруга си и въздъхна. През последните месеци той беше по-отнесен от обикновено. Може би непрекъснатите пътувания до Вашингтон и обратно започваха да му се отразяват. Или може би беше заради това, че почти всеки ден пътуваше до Ел Ей, макар че нито веднъж не се беше оплакал от това. Тя знаеше, че той живее в Ориндж Каунти само защото тя беше израснала тук и обичаше това място. Приятелите ѝ бяха тук, родителите ѝ живееха само на половин час път от дома им. Майка ѝ и татко ѝ се грижеха за трите им деца, за да може Джанет да присъства на много от безкрайните политически кампании за набиране на средства и благотворителни събития, които бяха специалността на Майк. Майк винаги печелеше благодарности и овации, задето е парчето от пъзела, свързващо всички останали. Това я караше да се чувства безкрайно горда.

Технически Майк Тедеско беше бизнес консултант, но всички, които го познаваха, го наричаха Посредника. По един или друг начин той имаше връзки с почти всички, които имаха някакво значение в Южна Калифорния, от директори на филмови студия до ключови политически фигури. Приятелите му го наричаха 1Г, тъй като създаваше впечатление, че се намира само на един градус разстояние от всеки, с когото би искал да се срещнеш. Тедеско беше от онези хора, които ги бива във всичко. Той беше онзи, когото си мразил в училище, защото никога не му се налага да учи и може да те бие на голф и в най-лошия си ден. Красивата му външност и образованието от Бръшляновата лига, съчетани с атлетичните му таланти, му спечелваха значителна популярност от представителите и на двата пола, но той си оставаше изненадващо всеотдаен съпруг и баща.

Погледнато отстрани, той имаше съвършен живот — дом до игрището за голф в Шейди Кениън, най-ексклузивния частен комплекс в Ориндж Каунти, невероятен апартамент на Мауи и планинска вила в Диар Вали. Винаги чисто нови „Рейндж Ровър“ за жена му и „Бентли“ за него завършваха този калифорнийски вариант на картина на Норман Рокуел. За разлика от мнозина от онези, с които имаше вземане-даване, той би бил също толкова доволен, ако не и повече, ако беше туристически гид или ски инструктор. Просто го биваше с хората и честно казано, искрено му харесваше да им помага.

Голямото предизвикателство за него беше да жонглира с всички тези съперничещи си искания и да направи така, че всички да са удовлетворени. Живееше с постоянно чувство за вина, може би от двете години, прекарани в католическо училище през ранните години от живота му. Съвестта го гризеше всеки път, когато го викаха на среща във Вашингтон или попадаше в задръстване на отиване или връщане от Ел Ей. Това беше време, прекарано далече от прекрасната му жена и децата. Той искаше да се махне от този забързан начин на живот, с който бяха свикнали.

Майк имаше и план. Беше си намислил една сума и възнамеряваше, когато я постигне, да се оттегли. Тогава щеше да прекарва повече време със семейството си и да пътува според техния график, а не според графика на някой друг. Колкото и странно да изглеждаше, той не изпитваше нужда да продължава да трупа богатство и престиж, както правеха почти всички от неговия кръг „приятели“. Смяташе да излезе от играта веднага щом достигне сумата.

Преди две години свързването на играчите в бизнес плана, очертан от Стив Хорн, изглеждаше безобидно, дори похвално начинание. Майк трябваше да изгради екип, който щеше да закупи, тества клинично и пусне на пазара лекарство, способно да блокира ефектите на посттравматичния стрес преди още да са се проявили. Бета блокер на неврални пътища, който ще революционизира лечението на бъдещи ветерани и ще предотврати пораженията, причинени от психологическите удари на войната — психическа предхабилитация за воини. През годините Майк беше работил по достатъчно кампании за набиране на средства за ветерани и военни и беше виждал и чувал историите на хора, чийто живот е бил напълно променен от онова, което са извършили по време на битка, и за него това беше начин да допринесе за подобряването на състоянието им не само с финанси, но и с нещо по-съществено. Участието му в „Проекта“ не беше изцяло алтруистично. Успехът на това начинание щеше да му осигури сума, далеч надвишаваща набелязаната и да му позволи да се измъкне от условностите на сегашния си начин на живот.

Набирането на средства и подкрепянето на тези фондации беше начин за Майк да изкупи вината, която чувстваше заради това, че самият той не беше влязъл в армията. Ако трябваше да е честен, причината беше, че се срамуваше. Монахините от католическото училище определено си бяха свършили работата. Майк беше напуснал мястото си в екипа на един конгресмен и работеше във финансовия сектор в Манхатън, когато през онази чудесна септемврийска сутрин първият самолет се заби в Световния търговски център. Вместо да се втурне да помага, Майк беше побягнал в обратната посока. Когато след 11 септември другите тръгнаха към наборните центрове, Майк намери убежище в бизнес училището „Маршал“ към Университета на Южна Калифорния. Именно там откри, че истинският му талант не е в анализите или ръководството на бизнес, а в изкуството на контактите и тяхното изграждане и поддържане, докато не започнат да носят приходи.

Един от най-близките му ментори беше бивш калифорнийски конгресмен, който се беше провалил в кандидатурата си за президент преди десет години, когато медиите надушиха за една от многото му афери. Тогава Тедеско си беше помислил, че най-добрият му кон е паднал, но изглеждаше така, сякаш той ще получи втори шанс — жената на конгресмена беше министър на отбраната и обещаващ кандидат-президент на демократите на следващите избори.

Това, че беше довереник на една от най-влиятелните двойки във Вашингтон, само подобри позициите му във финансовите и политическите кръгове. Майк беше мостът между големите пари и голямата власт.

За съжаление резултатът от този конкретен проект за изграждане на мостове се оказа ужасен и действията на партньорите му го смразиха до дъното на душата му. Онова, което беше започнало като нещо, способно да спаси живота на много хора и да помогне на Майк да достигне набелязаната сума, се превърна в истински кошмар. Майк имаше чувството, сякаш лично е наредил избиването на екипа тюлени, макар че разбра за връзката на Проекта с широко отразяваната от медиите засада в Афганистан едва след като адмирал Пилснър и неговият юрист го разкриха пред него вчера, несъмнено по съвет на Стив Хорн. Може би Стив беше разбрал, че Майк е слабата брънка и трябва да бъде държан изкъсо. Психологически запознаването на Майк с положението от страна на адмирала на тюлените, с когото бе участвал в множество благотворителни събития, организирани от фондацията на Военноморските специални операции, имаше повече тежест, отколкото ако беше научил от самия Стив. Посланието беше ясно — щом едни тюлени са готови да убият други, за да запазят проекта жив, явно това се прави за по-голямото добро.

Но да излезе от кабинета на Пилснър и да види лично лицето на един от хората, в чието унищожаване беше взел участие, се беше оказало почти непоносимо. Пред него седеше истински герой, в чийто мозък растеше тумор, чиито войници и семейство бяха мъртви, без той да има никаква представа за силите, готвещи се да съсипят живота му още повече и в крайна сметка да го затрият.

Майк беше най-слабият в групата. Знаеше го. Знаеше също, че ако покаже какъвто и да било признак на тази слабост, останалите няма да се поколебаят да го хвърлят на вълците. Това не беше дама, нито шах. Това беше триизмерен покер и Майк трябваше да го играе и да блъфира, ако искаше да завърши играта. Момент, не да завърши играта, а да оцелее в нея. Сега целта му беше да премине през тази катастрофа и да запази живота си, както и живота на жена си и децата си. Ако държеше главата си снишена, можеше да спаси семейството си и да достигне набелязаната сума. И след това щеше да приключи веднъж завинаги със Стив Хорн и другите като него.

Сигурен беше, че ще изкупи греховете си в този живот или в следващия. Бог щеше да го накаже. Щеше да носи сам товара от участието си в това чак до гроба и там, където щеше да попадне след това.

21.

Военноморски медицински център „Балбоа“

Сан Диего, Калифорния

Д-р Пол Ръсел приключи редовната си смяна във Военноморския медицински център „Балбоа“ и махна за довиждане на колегите си. Помисли си дали да не се отбие до фитнеса на път за вкъщи, но беше прекарал на крак целия ден и просто не можеше да намери подходящата мотивация да го направи. На четирийсет и осем тази липса на желание започваше да му се отразява и вече усещаше как коремът му започва да опъва широките му лекарски дрехи. Тръгна през лабиринта коридори, в които посетителите можеха да се изгубят завинаги, към служебния паркинг. Отключи застаряващото си волво и се качи зад волана. Черната чанта, спомен от една медицинска конференция, беше в скута му, когато протегна ръка да затвори вратата.

Когато д-р Ръсел затръшна вратата, невидима ръка сграбчи кичур от косата му и рязко дръпна главата му назад към облегалката. Дуло на пистолет притисна врата му под челюстта и едва не го задуши.

— Погледни в огледалото — каза глас зад него. — Помниш ли ме?

Ръсел се поколеба и погледна към прозореца, без да се опитва да мърда глава. Моментално позна лицето — Джеймс Рийс.

— Да, знам кой сте.

— Защо ме изписа, щом знаеше за тумора? — спокойно попита Рийс.

— Не знам нищо за никакъв тумор — запелтечи Ръсел, мъчеше се окаяно неуспешно да поддържа някакво подобие на самообладание. — Още не сме получили резултатите от лабораторните ви изследвания и скенера. Казаха ми да ви изпиша независимо какво ви има. Заплашиха да убият семейството ми.

— Кои са тези „те“?

— Някакъв тип от Министерството на отбраната. Имам негова визитка в чантата си. С радост ще ви я дам. Моля ви, не наранявайте децата ми.

— Бръкни бавно и извади визитката. Ако от шибаната чанта се появи нещо друго, кръвта ще ти изтече преди да си стигнал до спешното отделение. — Рийс леко премести дулото на глока си и го притисна в сънната му артерия.

Ръсел затършува с тресящи се ръце в неподредената чанта за визитката.

— Ето. Намерих я.

— Остави я на дясната облегалка. — Ръсел се подчини. — Какво точно ти каза въпросният тип?

— Знаеше всичко. Знаеше, че имам връзка с една от сестрите в болницата. Каза, че ще убие жена ми и децата ми и ще го направи да изглежда, сякаш съм се отървал от тях, за да се събера с нея. А аз дори не искам да съм с нея! — отчаяно възкликна Ръсел. — Каза, че ще минавате през болницата на връщане от мисия зад граница и че трябва да ви освободя незабавно, независимо от състоянието ви. Оттогава не съм го чувал.

Д-р Ръсел стисна клепачи и трепна. Най-неочаквано ръката пусна косата му, задната врата се отвори и пистолетът се махна от врата му. Той усети как центърът на тежестта на волвото се измества и чу задната врата да се затръшва. Погледна облегалката. Визитката беше изчезнала. Премести чантата на съседната седалка и осъзна, че лекарските му дрехи са подгизнали от пот. Освен това се беше напикал. Остана да седи в колата си двайсет минути, като се мъчеше да спре да се тресе, след което запали двигателя и потегли към къщи при жена си и децата.

Докато се отдалечаваше от „Балбоа“, Рийс откри, че умира от глад, и си даде сметка, че от повече от двайсет и четири часа кара само на кафе. Насочи се към едно старомодно италианско заведение за сандвичи, което беше посещавал няколко пъти през годините. Заведението беше семеен бизнес и от онези места, където няма камери и никой не задава въпроси. Когато стигна търговския център, завари паркинга почти празен. Магазинът за хранителни стоки, който навремето заемаше сградата, отдавна се беше преместил на ново място, оставяйки след себе си серия дребни бизнеси, които се опитваха да се възползват от относително ниския наем.

До обедната почивка оставаше известно време и Рийс беше единственият клиент в заведението. Поръча си сандвич без майонеза и чаша вода с лед, плати в брой и седна на масата до стъклената врата в опит да хване уайфай сигнал от някой съседен магазин. След срещата си с Кати се беше отбил през дома си, за да вземе един стар айфон. Беше го купил на старо в Корея по време на тренировъчна мисия преди няколко години. Включи го и откри слаб сигнал от салона за маникюр, който се намираше през две врати. Стартира VPN-а и извади визитката от джоба си.

На визитката имаше адрес и телефонен номер в Мишън Виехо, Калифорния, както и имейл адрес. На обратната страна имаше и добавен с химикалка номер на мобилен телефон, за който Рийс прецени, че е на Холдър.

ВСКР? Рийс беше чувал за тези типове само във връзка с кражби и злоупотреби и не можеше да проумее защо са замесени в това разследване. „И защо му е било да оставя визитката си? Може би защото е бил сигурен, че ще бъда убит при нахлуването в дома ми.“ Рийс въведе името в търсачката и в резултат получи куп страници във Фейсбук, никоя от които не беше на агент от ВСКР в Южна Калифорния. Продължи да прелиства списъка, докато не попадна на страница в Linkedln на „Джош Холдър — Министерство на отбраната“. Бинго. Направи скрийншот на страницата, отвори Signal и въведе паролата си.

Извади салфетката от джоба на ризата си и написа в полето за търсене поредицата символи, които беше дал на Кати. Акаунтът ѝ беше онлайн, така че я добави като „приятел“ и ѝ прати съобщение.

приятелят ти от кафене грийн бийнс е, този тип е замесен по някакъв начин — написа той, имайки предвид мястото на първата им среща в Баграм, след което прикачи скрийншота на страницата на Джош Холдър.

Когато пристигна сандвичът му, изтри историята на търсачката, изключи телефона и го прибра в джоба си. След десет минути излезе от паркинга и потегли към Коронадо.

22.

Ресторант „Ботълфиш“

Брентуд, Калифорния

Технически „Ботълфиш“ отваряше в 11:30, но едно обаждане от секретарката на Хорн до собственика гарантира, че управителят ще отвори вратите навреме за срещата в 9:00. Хорн беше мажоритарен инвеститор в новия бизнес и искаше да проведе срещата извън офисите си в Капстоун. Мястото в Брентуд беше открито, чисто и привлекателно, в ярък контраст с темите, които щяха да се обсъждат.

Пристигащите биваха отвеждани до сепаре, където ги очакваше кана кафе. Недалеч зад стъклена стена бяха наредени редици бутилки, от чийто вид на Сол Агнон му се прииска да беше обърнал няколко чашки преди да дойде тук. Джош Холдър го караше да се чувства изключително неудобно. Не защото беше особено едър или шумен — онова, което изнервяше Сол, беше пълната му липса на емоции. Холдър беше помогнал за планирането на цялата операция от името на Хартли заедно с Маркъс Бойкин, който представляваше интересите на Капстоун. И двамата като че ли изобщо не ценяха човешкия живот, но между тях имаше една ключова разлика. Холдър нямаше проблем да извърши убийство лично.

Майк Тедеско и Сол Агнон седяха неловко от едната страна на сепарето от уважение към третия участник в срещата. Холдър пристигна последен. Бялата му риза и тъмносивото му сако бяха небрежно разкопчани и изглеждаше твърде изтънчен за държавен служител. След като всички се събраха, управителят се оттегли в малкия си офис, за да им гарантира пълна уединеност. Холдър кимна презрително на двамата, докато се настаняваше на мястото си срещу тях. Никой не каза нито дума, докато той изпълни дългата процедура по наливането на кафето и бавното разбъркване на сметаната и изкуствения подсладител. Отпи и накрая погледна през масата към Агнон и Тедеско.

— Е, за какво става дума?

— Ъ-ъ… Господин Хорн искаше да говори лично с теб за Джеймс Рийс.

— Какво за него? Вашите хора оплескаха засадата, в която трябваше да умре, а после тъпите гангстери, които наехте да разчистят къщата му, дори не са го изчакали да се прибере у дома. И сега искате да оправя кашата, така ли?

— Ами, нали разбираш, надявахме се…

— Ние?

Агнон огледа празното помещение, наведе се напред и каза тихо:

— Господин Хорн се надяваше, че бихте могли да елиминирате целта.

Холдър поклати глава с видимо отвращение.

— Наистина ли сте толкова тъпи? Този тип оцелява при засада в Афганистан, аз „самоубивам“ единствения друг оцелял, а после семейството му загива при случайно нахлуване в дома му. Не мислите ли, че ще изглежда малко подозрително, ако точно сега и той вземе, че умре? Все пак ченгетата и пресата не ядат доматите с колчетата.

Агнон отвори уста да каже нещо, но се спря и погледна Тедеско за подкрепа.

По-високият мъж най-сетне заговори. Той също беше леко уплашен от Холдър, но отношенията му с общия им ментор му даваха малко повече кураж.

— Джош, Хорн разговаря с Джей Ди и той предложи помощта си. Запознах го със ситуацията и той има решение за нас.

— Решение?

— Предложи ни да използваме „спящ агент“. Каза, че знаете какво има предвид.

— Джей Ди ви е казал това? — При споменаването на покровителя му отношението на Холдър омекна.

— Да. Каза, че това е най-добрият начин за премахване на Рийс, без да се събуди подозрение. Покрай целия шум след фиаското в Афганистан и нахлуването в дома му Хорн смята, че въпросният спящ агент няма да събуди подобно подозрение. Залогът е много голям, Джош.

— Хм… Ако тази опция е на масата, съгласен съм, че трябва да изберем нея. Щом Джей Ди я е предложил, ще се погрижа. — Холдър отпи отново от кафето си и погледна Тедеско право в очите. — Държиш ли се?

— Какво искаш да кажеш?

— Че подобни неща не са по твоята част. Ще издържиш ли, или ще трябва да държа под око и теб?

— Мен? Всичко е наред, Джош. Не се безпокой за мен.

— Само гледай да не се размекнеш, Тедеско. Всички трябва да сме заедно в това. Как е красивата ти жена?

— Добре е. На линия съм… сериозно.

— Добре. А сега, ако ни извиниш, двамата с господин Агнон имаме да обсъдим някои неща.

— Ъ-ъ, добре. Кажете ми, ако имате нужда от мен.

Тедеско стана и нервно тръгна към вратата, като се чудеше какво ли двамата не искат да кажат пред него.

Коронадо, Калифорния

Тази нощ Рийс спа по-добре, отколкото беше спал преди последната операция. Събуди се без будилник в 6:45, наплиска лицето си със студена вода и погледна в огледалото над умивалника. Осемнайсет години скачане от самолети и хеликоптери, вдигане на тежести и трениране на бойни изкуства си бяха казали думата. Изглеждаше уморен. Още нямаше четирийсет, но се изненадваше, че в гъстата му тъмна коса все още няма бели косми, макар че забеляза отделни по брадата, която му беше набола. Като цяло се чувстваше голям късметлия, че е преминал през бойните изпитания сравнително невредим, докато толкова много други като него се завръщаха с пречупено тяло, ум или дух. Затътри се сковано до кухнята и завари кафеварката празна. Лорън ставаше рано и винаги тя правеше кафето. Рийс знаеше, че малки напомняния като това ще подхранват мъката от смъртта ѝ до края на живота му и че няма какво да направи по въпроса. Нищо друго, освен да избие всички виновници. Прескочи кафето и облече спортния си екип.

Всяка задгранична мисия на тюлените се предхождаше от тренировъчен период, през който те се подготвяха физически и психически за опасните задачи, които ги очакваха. И съвсем малки грешки на бойното поле могат да станат причина хора да се прибират у дома в чували за трупове и умения като стрелба, работа с експлозиви, използване на комуникационна апаратура и оказване на първа помощ бяха жизненоважни. Рийс знаеше, че го очаква битка от друг тип, и първата му стъпка към нея беше да се увери, че тялото и умът му са готови.

За да загрее за ранния крос направи серия разтягания, след което погледна айпода в ръката си. Поколеба се за момент, преди да натисне бутона и да затвори очи. Айподът беше на Лорън. Той знаеше, че музиката ще го върне право при нея. Искаше тя да е до него, но също така знаеше, че когато дойде моментът за действие, няма да иска тя да го разсейва. Точно сега обаче имаше нужда от зареждане. Натисна копчето, закрепи плейъра за ръкава си и беше възнаграден с „Ще чакам“, една от любимите песни на Лорън на „Мъмфорд енд Сънс“. Спомни си как я бяха слушали двамата, докато седяха увити в одеяло на поляната на един концерт в края на есента, като отпиваха от бутилката уиски, която Лорън беше успяла да вмъкне тайно на събитието. Когато се запознаха в колежа, Рийс не можеше да понася вкуса на Лорън към фолк рока. Самият той предпочиташе много по-твърда музика, но тя успя доста бързо да го преориентира и двамата бяха прекарвали много вечери под звуците на хармониките, барабаните, цигулките и китарите на различни групи, като добавяха към тях и по няколко песни от „Ханк, Уейлън, Хагард и Кеш“. С музиката на Лорън в ушите Рийс започна единайсеткилометровата си обиколка на острова.

Пробяга първия километър и половина с бавно и равномерно темпо, след което продължи на интервали от по две минути — бързо, почти анаеробен спринт, след което преминаваше на нормален крос. На последния километър и половина заряза тротоара и слезе на белия пясък на плажа — същия, по който беше тичал преди почти двайсет години по време на началното обучение за тюлен. Мускулите на краката му горяха, докато бягаше по мекия пясък, като се мъчеше да поддържа възможно най-бързо темпо. Спринтира през въображаемата финална линия зад прочутия „Хотел дел Коронадо“, като се включи във върволицата почиващи, които се връщаха от безгрижни разходки по плажа и вървяха към постройките, за които се говореше, че са вдъхновили Изумрудения град от класиката „Вълшебникът от Оз“ на Л. Франк Баум. Да си плувнал в пот и в спортен екип те правеше на практика невидим в повечето части на Съединените щати и особено при хотелите. Рийс влезе в лобито от деветнайсети век, където имаше безплатен уайфай.

Откри, че го чака съобщение от Кати.

Рийс отговори:

Остана за момент загледан в екрана с надеждата, че тя е на линия и ще отговори веднага. Така и стана.

Рийс изключи телефона и слезе по стълбите на хотела да си вземе нещо за закуска на път към дома.

23.

Хънтингтън Бийч, Калифорния

Спря на едно празно място на паркинга при плажа и мина по пешеходния мост до „Хаят“. Беше с жълто-кафяв панталон, тъмносиня риза и синьо спортно сако — чудесен градски камуфлаж, с който можеше да мине еднакво добре както за търговец, така и за човек, отиващ на репетиция на сватбена вечеря. Мина през градината, където организатори на партита правеха финални промени за събитието, на което по всяка вероятност щеше да участва Кати. Обстановката и украсата със сигурност показваха, че бащата на младоженеца не разчита на флотска заплата.

Рийс предпочиташе да не влиза в лобито, ако е възможно, но по всяка вероятност всички гледащи към плажа врати бяха достъпни само за гости на хотела. Оказа се прав. Извади телефона си и го вдигна към ухото си, сякаш разговаря. Когато видя една изгоряла от слънцето двойка на негова възраст да се прибира след деня, прекаран в пиене край басейна, каза: „Добре, чао“ на въображаемия си събеседник и се вмъкна след тях през вратата. Тръгна по главния коридор към асансьорите и видя вътрешен телефон на една малка маса. Вдигна го и веднага чу сигнал за повикване.

— Обслужване на гости, с какво мога да ви помогна?

— Бихте ли ме свързали с госпожица Буранек? Б-У-Р-А-Н-Е-К.

— Момент, моля.

— Ало?

— Кати, аз съм. Пристигнах. В коя стая си?

— Двайсет и две трийсет и едно. Втори етаж, източната страна на сградата. Ако не друго, поне изгледът е чудесен.

— Ще се видим след малко.

Рийс мина покрай асансьорите и се качи по стълбите до втория етаж. Тръгна по коридорите в посоката, която би трябвало да е изток, докато не видя търсения номер. Почука на вратата.

Тя се отвори веднага и ченето на Рийс едва не увисна. Кати очевидно беше облечена за репетицията. Носеше плътно прилепнала по тялото черна рокля, която подчертаваше стройната ѝ фигура. Косата ѝ беше разпусната, а на лицето ѝ имаше съвсем дискретен грим. Не носеше обувки, поради което беше с почти трийсет сантиметра по-ниска от Рийс.

— Господи, колко си висок? Метър и деветдесет? — попита тя, като се повдигна на пръсти, за да подчертае думите си.

Хората винаги вземаха Рийс за по-висок, отколкото беше в действителност.

Тя го изненада с прегръдка, от която той се вцепени неловко. Без да знае как да отговори, Рийс я потупа по гърба, сякаш прегръщаше баба си.

„Господи, как ухае“ — помисли си и се почувства гузен.

— Извинявай, падам си по прегръдките — каза Кати, докато Рийс стоеше онемял пред нея. Тя го изгледа от глава до пети. — Добре изглеждаш. Влизай и сядай. Имам куп неща, които искам да ти покажа.

Извади голям тъмножълт плик от нещо като плажна чанта и пръсна няколко снимки на малката масичка до балкона на стаята. Седна на единия от столовете и Рийс последва примера ѝ. Снимките бяха разпечатани на обикновена принтерна хартия, така че резолюцията не беше добра, но все пак се виждаха ясно.

— Събрах всичко това от базата данни на „Фокс“. Работя за тях на свободна практика и ми дават офис пространство, когато ми трябва, както и достъп до системата им. Имат изключително богата база данни и търсачка с технология за лицево разпознаване. Нямам специално потребителско име или нещо подобно, така че ще трябва да поработят здраво, за да разберат, че тъкмо аз съм ровила в базата.

Вдигна първия лист, на който беше разпечатана увеличена снимка на агента от ВСКР от профила му в Linkedln. Мъжът изглеждаше към четирийсетте, в добра форма и с прическа, с която приличаше повече на телевизионен водещ, отколкото на федерален агент.

— Както знаеш, това е Джош Холдър. Оказва се, че е бил следовател от армейския Отдел за криминални разследвания, преди да започне работа към Министерството на отбраната. ВСКР се занимава предимно със случаи на измами, но правомощията им са доста широки. Доколкото мога да преценя, той е от Северна Вирджиния и се е преместил сравнително наскоро тук.

Рийс се смая, когато тя показа следващата снимка. Беше от онези снимки, които фотографите правят преди изслушвания в Конгреса. Министърът на отбраната вървеше през Лонгуърт Хаус, заобиколена от помощници, приличащи на отбор по ръгби. Най-плътно до нея вървеше не друг, а Джош Холдър.

— Какво прави той с МИНОТ? — попита Рийс.

— Наистина добър въпрос. Защо някакъв агент средна ръка ще върви до министърката на отбраната и вероятен следващ президент Лорейн Хартли? Доколкото мога да кажа, той никога не е работил като охранител и никъде не е записан като член на екипа ѝ.

Третата снимка беше скрийншот от светско списание от Ел Ей, на която облеченият в смокинг Холдър стоеше сред група участници в някакво префърцунено благотворително мероприятие.

— Кой е този тип? — запита се на глас Рийс.

— Според списанието това е Сол Агнон. Проверих го и се оказа, че е служител на ето този човек — отвърна Кати и посочи високия мъж в средата на снимката. — Стив Хорн. Голяма риба във финансите. Той е шеф на частен капиталов фонд на име „Капстоун Капитал“. Другият на снимката е Майк Тедеско, свързан с „Капстоун“ и добре известен майстор по набиране на средства за семейство Хартли.

— Въпросният Майк излезе от кабинета на адмирала в деня, когато бях привикан при него.

— Е, не е било случайно съвпадение. Джеймс, всички тези типове са навързани по някакъв начин и се обзалагам, че с каквото и да са се захванали, става дума за много пари и много важни клечки. Не успях да открия повече. Като се изключи Linkedln, Холдър почти го няма в социалните медии, а справката в публичните регистри не дава нищо съществено. Успях да открия тези снимки единствено благодарение на софтуера за разпознаване на лица.

— Много съм ти благодарен за това, Кати. Вече имам някаква основа, от която да продължа. Наистина оценявам помощта ти. Върви да се забавляваш на партито.

— Радвам се да помогна и няма да те питам какво ще правиш с тази информация, защото съм сигурна, че не искам да научавам. Само внимавай.

— Ще внимавам. Мога ли да ги взема? — попита Рийс и посочи снимките.

— Твои са. — Кати ги прибра в плика и му го подаде.

— Утре имам час да ми прегледат главата. Ще ти пиша как е минало. — Той протегна ръка, но тя я перна настрани и пристъпи към него.

— Нали ти казах, падам си по прегръдките.

24.

Хед енд Спайн Асошиътс

Ла Хоя, Калифорния

Рийс трябваше да е в клиниката в 6:30, за да го подготвят за прегледа. Не успя да заспи през нощта, така че отиването навреме изобщо не го затрудни. Самият той не би го признал, но беше доста нервен заради биопсията. Не само че щяха да му бърникат в мозъка, но и имаше вероятност резултатите да потвърдят, че умира. Като се добавеха и събитията от последните седмици, всичко му идваше малко множко, но и по някакъв странен начин се чувстваше и някак свободен.

Зовеше го следващият свят, онзи с жена му и дъщеря му. Беше сигурен, че не иска да умира в легло след мъчителна битка с мозъчен тумор. Знанието, че смъртта му предстои, правеше всичко онова, което трябваше да стори, много по-ясно. Нищо не можеше да го спре. Всъщност смъртта го засилваше напред. Щеше да умре, докато отмъщава за войниците си и за семейството си. И това щеше да е добра смърт. Смърт на истински воин.

Екипът на клиниката беше адски свестен и едва ли можеше да направи нещо повече, за да го успокои. Големият шум напоследък около тюлените и дръзките им мисии беше дал на широката публика възможност да зърне част от онова, което такива като Рийс правеха от десетилетия. Хората правеха всичко по силите си да бъдат полезни, когато научаваха с какво се занимава Рийс, и макар да оценяваше това, той намираше вниманието им за малко смущаващо. Не смяташе, че обществото му дължи нещо заради службата му. Чувстваше се щастливец, че години наред е имал работа, която е обичал, и е бил рамо до рамо с едни от най-добрите войници на света.

Клиниката беше архитектурен шедьовър — бетон и стъкло с дървени елементи, които я правеха да изглежда топла и естествена. Проектирана и построена като център за неврохирургия от световно ниво, тя очевидно обслужваше хора със сериозна здравна осигуровка. Никой не чакаше реда си и доколкото Рийс можеше да прецени, нямаше други пациенти, освен него. Това наистина беше най-доброто обслужване, на което можеше да се надява човек.

След като попълни някакви формуляри и отговори на порой въпроси, зададени от една от сестрите, го отведоха в една стая, където му направиха скенер на главата. След това го заведоха в стая за преглед, в която след по-малко от десет минути чакане влезе оплешивяващ мъж в края на шейсетте.

— Капитан Рийс, аз съм доктор Джърмън. Благодаря, че дойдохте.

Въпреки фамилията акцентът и произходът на мъжа бяха очевидно латиноамерикански.

Рийс стана да стисне ръката му.

— Благодаря, че се съгласихте да ме прегледате, сър, наистина съм ви благодарен. Екипът ви е чудесен.

— Няма защо да ми благодарите, капитане. Е, да ви кажа какво ще правим днес — продължи по същество докторът. — Ще направим биопсия на нещото в мозъка ви, за да видим какво е то. Процедурата, която ще използваме, се нарича стереотактична биопсия. От скенера знаем точното местоположение на образуванието. Всъщност използваме координати, може би подобно на онези, които използвате вие за ориентиране. Компютърът ни дава карта и ни казва откъде да проникнем в черепа. Ще наложим на главата ви така наречената стереотактична мрежа, която ще насочва иглата до точното място. Ще се наложи да обръснем много малка част от скалпа ви и ще ви направим местна упойка. По време на цялата процедура ще бъдете буден.

Очите на Рийс се разшириха, макар че предварително се беше запознал с процедурата.

— Зная, че сигурно звучи плашещо, капитане, но всъщност е нещо напълно рутинно. Сигурен съм, че през кариерата си сте се изправяли срещу много по-страшни неща. Ще направя много малък разрез и ще използваме бургия, за да проникнем в черепа ви. Отново ви казвам, не искам да се тревожите, а просто да знаете какво правим. Ще вкараме иглата и ще вземем няколко проби от различни области от образуванието, които ще бъдат анализирани в лабораторията. След това ще ви зашия и ще можете да почивате тук толкова, колкото искате. Когато решите, ще можете да се приберете у дома. Не е нужно да преспивате, стига всичко да мине по план, а моята работа е да се погрижа да мине така. Имате ли въпроси, капитане?

— Да, сър. Предполагам, че виждате куп подобни неща?

— Да, капитане, всеки ден.

— Моят случай зле ли изглежда? Според скенера, искам да кажа.

— Аз съм само механикът, капитан Рийс. Работата ми е да вляза и да взема малко тъкан. Не бих могъл да направя разлика между добро и лошо петно. Други въпроси?

— Да, още един. Колко време ще живея, ако биопсията покаже, че имам тумор?

— Трудно е да се каже, капитане. Има прекалено много фактори, които трябва да се вземат предвид. Уверявам ви, че имаме най-добрите специалисти в областта, които ще разгледат резултатите и ще обсъдят възможностите и изгледите. Зная, че отговорът ми не е особено конкретен, за което се извинявам. Нека засега не се тревожим за това. Нека първо разберем с какво си имаме работа. След това ще кроим планове. Добре ли ви звучи?

— Да, сър. Да го направим.

— Отново повтарям, опитайте се да не се тревожите. Обещавам, че ще върна всичко обратно на мястото му. Екипът ми ще ви подготви и след малко се връщам.

— Благодаря, докторе.

— Няма за какво. Аз ви благодаря за службата ви за страната.

Рийс зададе въпросите си не защото се тревожеше, че ще умре, а защото се страхуваше, че може да си отиде преди да е успял да разбере защо войниците и семейството му бяха убити и преди да е успял да се погрижи за виновниците.

Процедурата изобщо не беше болезнена. Беше странно да знаеш, че някой пробива дупка в главата ти. Най-изнервящото беше звукът на бургията. След това Рийс остана два часа в клиниката под наблюдението на медицинския персонал, преди да бъде изписан.

Изпратиха го с две рецепти, които той изпълни на връщане към Коронадо. Беше му странно, че шофира малко след като са му пробили дупка в черепа, но пък нямаше на кого да се обади да го закара. Глътна хапчетата според указанията и си легна, като прекара остатъка от следобеда и вечерта в дрямка и планиране на следващия си ход.

25.

Военноморска амфибийна база

Коронадо, Калифорния

Адмирал Пилснър стоеше в предния двор на своята издържана от данъкоплатците къща във военноморската амфибийна база Коронадо, гледаща към залива на Сан Диего. Крайбрежната къща беше огромна дори според стандартите на висшите офицери и блокираше изгледа към залива на домовете на капитаните и един-двама по-нисши офицери, изкарали късмета да си намерят жилище тук.

Къщите в базите често се използваха от онези офицери, които си мислеха, че да живеят в близост до шефовете си може да им помогне в издигането. Това създаваше среда, изпълнена със завист и ревност за жените им, някои от които използваха чиновете на съпрузите си с отровно незачитане на основните правила за почтеност и без никакви официални правила. Малцина от съпрузите бяха подготвени за подобно нещо. Никой не наблягаше повече на ранга на съпруга си от г-жа Адмирал Пилснър. Тя командваше „клуба на съпругите“ по същия начин, по който съпругът ѝ ръководеше военното командване, което я правеше още по-непопулярна сред жените на тюлените, отколкото беше половинката ѝ сред мъжете.

Двамата се бяха срещнали при първото назначение на адмирал Пилснър на Филипините. У дома той никога не беше имал особен късмет с жените. Статутът му като офицер от тюлените му осигуряваше много първи срещи, но поради раздутото му самомнение гарантираше, че нещата рядко продължаваха нататък. Когато срещна една приятна местна филипинка, която му осигури най-върховното изживяване в живота му, младши лейтенант Пилснър реши, че тя е „избраната“. От своя страна бъдещата г-жа Пилснър гледаше на американския офицер като на купон за храна за семейството ѝ и стабилни приходи в бедна страна с малко възможности и нямаше намерение да пусне улова си. Само няколко месеца по-късно Лариса Катакутан стана Лариса Пилснър и по-късно получи американско гражданство.

Асимилацията не беше проблем за новата невяста. Тя започна да се разпорежда с банковата сметка на съпруга си и стана майстор в използването на кредитните му карти. Макар и подложен на сериозен финансов натиск, адмиралът се чувстваше длъжен да ѝ осигурява постоянен поток нови черни мерцедеси — любимата ѝ марка. Г-жа Пилснър обожаваше да паркира на паркинга за висши офицери при супермаркета на базата и да се перчи с бижутата си и с положението си пред служителите, които бяха предимно филипинци. Двамата нямаха деца — не защото не можеха, а защото бяха прекалено самовлюбени, за да имат онова, което е необходимо, за да бъдеш родител.

Днес дори адмиралът имаше нужда от почивка от постоянното ѝ говорене, досаждане и клюкарстване. Докато тя си говореше по Скайп с някаква роднина от Филипините, адмирал Пилснър се измъкна и излезе на предния двор, за да се обади по мобилен телефон, в чийто указател имаше само едно име.

При първото позвъняване се включи гласова поща, за която адмирал Пилснър знаеше, че е държана нарочно винаги пълна. При второто се обади асистентката.

— „Капстоун Капитал“. Офисът на Стив Хорн. Говори Келси.

— Джералд Пилснър, търся Стив Хорн.

— Момент, моля. Да видя дали е свободен.

Две минути по-късно Хорн вдигна телефона.

— Джералд, как е носът ти?

„Откъде е научил, по дяволите?“

— Добре, Стив. Беше част от плана ми за събиране на допълнителни доказателства, че капитан Рийс е нестабилен и способен на всичко — излъга той.

— Браво, адмирале. Оценяваме саможертвата ти. Тедеско как прие новините в кабинета ви?

— Не особено добре. Мисля, че работата го тормози. От самото начало знаехме, че той ще е слабото звено. Страхотен е за набиране на средства, но коленете му се разтреперват, когато нещата загрубеят.

— Трябваше ни за връзката с Хартли. Дръж го спокоен, докато всичко свърши. Какви са новините за твоя човек Рийс?

— Линията не е сигурна, Хорн.

— Да не би да се тревожиш, че следят разговорите ти? Та ти си кралят на тюлените, за бога!

— Следят разговорите на всички, Хорн. На всички.

— Добре, тогава само ще кажа, че е задействан план, адмирале. Проблемът ни ще бъде решен в рамките на седмица. Приятелят ни от Вирджиния, който се премести тук, в момента работи по въпроса. Иска ми се да можех да ти кажа повече, но знаеш — „всеки трябва да знае толкова, колкото му е необходимо“ и тъй нататък. И не се безпокой, драмата с жена му и дъщеря му се вписват идеално в плана. Всички мерки са взети и можем да приключим новата серия изпитания. Лекарството е оправено, Джералд. Действа и ще ни донесе много пари. Може би най-сетне ще бъдеш в състояние да издържаш жена си.

Връзката прекъсна преди адмиралът да успее да отговори.

26.

Сан Диего, Калифорния

Това, че знаеше къде работи Холдър, беше огромно предимство. В някакъв момент щеше да мине през офиса му и щеше да му е лесно да го проследи от него. Трудната част беше да остане незабелязан — старата тойота на Рийс трудно можеше да се нарече „безлична“. Имаше огромна субкултура на любителите на „Ланд Крузър“, изградена около характерните автомобили, и много по-често, отколкото можеше да се очаква, той бе спиран на паркинги от възхитени почитатели, които искаха да говорят по темата — нещо, което дразнеше безкрайно Лорън. Трябваше му друга кола.

Макар че старият „Джип Гранд Чероки“ на Лорън беше на алеята на мястото, където го беше паркирала, той не можеше да събере сили да го използва. Тя беше обичала старата кола и макар че Рийс често ѝ беше предлагал да я смени с нещо по-ново, Лорън категорично отказваше. Джипът ѝ работел чудесно. Щели да го сменят, когато в картината се появят повече деца — така му беше казала тя и Рийс беше достатъчно предвидлив да не я изненада с някакъв миниван. Лорън нямаше да бъде мама с миниван, това беше сигурно, независимо колко практични можеха да бъдат тези неща.

Оставянето на колата паркирана пред дома някак създаваше илюзията, че Лорън е все още тук и всеки момент може да се появи със спортна торба през рамо, повела Люси към джипа за забавачката, докато и двете се смеят като заговорници, споделящи шега, известна само на тях. Колата ѝ щеше да си остане там, където беше.

Рийс знаеше, че най-вероятно е мишена за онези, които стояха зад тази конспирация, и че трябва да се скрие някъде, но просто не можеше да събере сили да се махне. Къщата го държеше свързан с Лорън и Люси — нещо, което за него беше по-важно от смъртната опасност. Пък и, от негова гледна точка, той вече можеше да е мъртъв.

Прекара уикенда в оправяне на къщата, планиране на следващата фаза на операцията и трениране, за да държи мислите си под контрол. Прегледа купчината съболезнователни картички и писма и направи всичко по силите си да отговори на всички есемеси и имейли от приятели от целия свят, които бяха чули за Лорън и Люси.

Късно вечерта в неделя излезе за дълъг крос. Искаше да се увери, че след биопсията всичко в черепа му е там, където му е мястото, и му трябваше нещо, от което да започне. Тичането винаги му беше помагало да прочисти главата си и го държеше фокусиран. След бързо загряване той тръгна с енергично темпо, мина покрай голф игрището и основната част на обществения плаж и се насочи на юг. Мина покрай „Шорс Кондоминиъмс“, седемнайсететажни жилищни блокове, представители на най-лошата архитектура от 70-те, които се бяха превърнали в характерна черта на силуета на крайбрежието и бележеха южния край на частните имоти на Коронадо. Спря, за да покаже военната си карта на отегчен часови, поставен при импровизирана барака на плажа, и продължи кроса си покрай командването, казармите за новобранци и сградите на отрядите, като накрая спринтира през храстите към тренировъчната полоса с препятствия на тюлените.

Обичаше да минава полосата, тъй като тя винаги беше добър тест дали е във върхова форма. Новобранците се нареждаха за полосата според предишните им постижения, така че да няма забавяния. Рийс никога не се беше показвал като най-бързия от своето отделение, но пък винаги попадаше сред първите трима. В група гладни алфа-мъжкари това си беше постижение от световна класа. След началното обучение Рийс и другарите му минаваха полосата с бронежилетки, за да са сигурни, че могат да се движат ефективно със снаряжението, което щяха да носят на бойното поле. Тренировките бяха добро изпитание за физическа сила, енергичност, издръжливост и ловкост, като в същото време сближаваха бойците и ги правеха един екип. Тази вечер полосата беше само негова и той я атакува с всичко, с което разполагаше — успоредки, гуми, ниска стена, висока стена с въжета, мрежа, греди за равновесие, прехвърляне през въжета, мръсното име, тъкача, моста Бърма, пързалката, въжената люлка, маймунските пръчки, наклонената стена, стената на паяците, окопите и финалния спринт. За щастие всичко в главата му като че ли си беше на мястото. Макар и задъхан, Рийс се чувстваше добре. Чувстваше се готов.

Продължи в тръс обратно към Отряда и огледа паркинга, докато не го видя. „Нисан Сентра“ на Дони Мичъл, чиято оригинална зелена боя беше избеляла до сиво, още беше на паркинга на Седми отряд, където беше оставен преди заминаването за Афганистан. Дони беше един от несемейните от Отряда и след смъртта му никой не беше измислил логистиката по връщането на колата на най-близкия му роднина. Когато момчетата оставяха колите си за продължителен период, ключовете се пазеха в склада, в случай че се наложи спешното им преместване поради наводнение или някаква авария.

Колата запали лесно и ушите на Рийс писнаха от оглушителния хип-хоп, който гръмна от тонколоните. Той бързо намери копчето за изключване на радиото и се наведе да премести седалката назад — Дони беше доста по-дребен от него. Резервоарът беше една четвърт пълен. Трябваше да запомни да зареди, преди да започне да следи Джош Холдър утре сутринта. Рийс включи на скорост, мина през портала и се насочи към дома си.

Офисът на ВСКР се намираше недалеч от I-5 в един оживен район до болница. Непосредствено до паркинга имаше ресторант „Чили“, което правеше незабелязаното следене на сградата детска игра. Рийс нямаше представа каква кола кара Холдър, но знаеше къде работи и как изглежда, което беше добро начало. Паркира нисана на Дони в сянката на голяма палма в ъгъла на паркинга, свали прозореца, премести се на съседната седалка, за да не привлича внимание, и се приготви за дълъг ден. Реши, че онези от ВСКР вероятно използват ресторанта като кафене, и не беше изненадан, когато по обед трима души, които приличаха на агенти, излязоха от сградата и пресякоха паркинга, за да хапнат в популярната верига.

Докато чакаше часове наред появата на Холдър, Рийс прехвърли през главата си всичко, което знаеше за събитията от последните няколко седмици. Защо тези типове искаха толкова настоятелно смъртта му, както и смъртта на войниците? Най-вероятно беше свързано с туморите. Защо иначе да затриват цял взвод, а след това и доктора в Баграм, който ги беше открил? Със сигурност имаше връзка. Но какво би могло да причини подобни тумори? Рийс си помисли за комуникационното оборудване, което използваха — може би то създаваше някакво вредно лъчение? В това обаче нямаше логика, защото на практика всеки екип от военноморските специални части използваше една и съща апаратура. Повечето армейски части и морските пехотинци също. Ако беше нещо свързано с радиостанциите, проблемът щеше да се окаже много отвъд възможностите на Рийс.

Потокът му от мисли беше прекъснат от черен „Кадилак Ескалейд“, който спря на паркинга. От джипа слезе мъж с тъмносив костюм и бяла риза без вратовръзка. Въпреки че слънчевите очила скриваха отчасти лицето му, Рийс разпозна специален агент Джош Холдър. Докато затваряше вратата, Джош огледа паркинга и продължи да се оглежда, докато вървеше към сградата. Този тип не вървеше с глава в облаците или забил поглед в телефона си. Холдър беше вълк.

Рийс погледна водолазния си часовник „Реско“ и си отбеляза времето — 11:24. Не можеше да рискува да снима Холдър, но след като той влезе в сградата, направи няколко снимки на колата, за да хване номера и някои детайли за допълнително планиране. Използваше стар „Никон D90“, който с Лорън бяха купили при раждането на Люси с надеждата, че ще прави по-добри бебешки снимки. Апаратът си вършеше работата, но на Рийс му се искаше да имаше малко помощ от приятелите си от Първи специален разузнавателен отряд. Момчетата се специализираха в този вид работа и имаха какви ли не проследяващи устройства, които можеха да се окажат изключително полезни за сегашната ситуация. Рийс обаче не искаше да въвлича допълнително хора в плана си. Трябваше да действа сам.

Предположи, че Холдър ще бъде в кабинета си за поне няколко часа, така че сега беше шансът му да направи кратко прекъсване и да се отърве от изпитото кафе. Следенето не беше стихията на Рийс. Той беше минал през начален курс, но не го смяташе за част от уменията си, което беше и причината спешно да потърси тоалетна веднага щом забеляза целта си. Помисли си дали да не свърши работата в колата на Дони, но не му се видя редно, така че бързо пресече паркинга, за да използва тоалетната на ресторанта.

Заведението тъкмо започваше да се пълни и Рийс не привлече внимание, когато мина покрай сервитьорките и продължи по коридора към другия край на сградата. Изми си ръцете и вървеше бързо обратно, за да продължи наблюдението, когато мина покрай млада сервитьорка, носеща менюта. Рийс се дръпна да ѝ направи път точно когато четирима костюмирани мъже се появиха на ъгъла зад нея. Рийс бързо грабна едно меню от стойката на стената и го загледа, за да скрие лицето си. Първият мъж определено го видя, но не му обърна внимание. Вторият и третият продължиха след сервитьорката и изобщо не го погледнаха — очевидно проявяваха по-голям интерес към стегнатия ѝ задник, отколкото към ставащото около тях. Последният изгледа Рийс от глава до пети, но не можеше да види лицето му. Беше Джош Холдър.

След като мъжете отминаха, Рийс остави менюто и излезе през предната врата, като си мислеше, че определено трябва да подобри уменията си в наблюдението. Сърцето му препускаше, докато вървеше през паркинга и натискаше копчето на алармата, за да отключи малкия седан. Носеше глока си и можеше да се защити при нужда, но една престрелка с четирима федерални агенти посред бял ден щеше моментално да компрометира мисията му. Освен това не можеше да продължи наблюдението си от това място. Човек като Холдър щеше да забележи нисана и вероятно щеше да го разпознае. Рийс се надяваше, че момчетата от ВСКР ще обърнат няколко бири и няма да са толкова бдителни, но не можеше да разчита на това.

Запали двигателя и затърси ново място, от което да продължи наблюдението си. Следващата най-добра възможност беше близкото училище „Монтесори“, но възрастен мъж в кола пред начално училище със сигурност щеше да събуди подозрения, а и вероятно децата скоро щяха да бъдат разпуснати и майките им щяха да дойдат да ги приберат с колите си, което означаваше, че най-вероятно щеше да попадне в задръстване.

На една малка пресечка зад сградата на ВСКР имаше „Ботокс енд Бюти Бутик“.

„Такива неща са възможни единствено в Калифорния“ — помисли си Рийс.

Ако имаше място, където клиентите да са толкова погълнати от себе си, че да забележат някакъв тип в икономична кола, това беше то. Рийс спря на място, откъдето имаше изглед към Плаза Роуд — единствения път, по който Холдър можеше да напусне сградата. Не виждаше кадилака му от мястото си, но най-вероятно щеше да го забележи, когато излиза от паркинга.

Не му се наложи да чака дълго. Холдър явно беше минал през офиса, за да хапне с колеги, преди да запраши отново нанякъде. Колата му излезе от паркинга на Плаза и веднага зави надясно към кръстовището с Краун Вали Паркуей — основния път, който излизаше на междущатската магистрала на около километър по-нататък.

Рийс предположи, че Холдър се е насочил към I-5, и затова продължи в обратната на Плаза посока, зави наляво по Лос Алтос и спря на лентата за завиване надясно, готов да потегли веднага щом Холдър мине през кръстовището. Вместо това обаче видя черната кола да пресича Краун Вали на изток и да изчезва от поглед. Зад Рийс се образува опашка, светна зелено и Рийс беше принуден да завие надясно — не можеше да завие наляво, без да пресече осем ленти. Настъпи педала и продължи по Паркуей. Ако беше със своята кола, щеше да мине през разделителната ивица и да направи обратен завой, но градският автомобил на Дони със сигурност щеше да закачи бордюра. Рийс продължи с пълна скорост към следващото кръстовище и мина в най-лявата лента. Хвана зелен светофар и направи бърз обратен завой, настъпи газта и веднага му се прииска Дони да си беше избрал нещо много по-мощно. Мина в дясното платно и бързо се върна до улицата, където беше видял за последно кадилака на Холдър. Зави надясно и веднага разбра, че е изкарал късмет — това не беше улица, а вход към жилищен комплекс. Продължи напред към простата бариера и видя колата на целта си, паркирана пред една от сградите вдясно. Бинго. Вече знаеше къде спи Холдър.

Направи обратен завой пред бариерата и продължи към главната улица. Зави наляво и после надясно към паркинга на една банка. Искаше да се увери, че Холдър не е влязъл в комплекса, за да се отърве от него — но това беше малко вероятно, тъй като Холдър имаше достъп до портала и би му било трудно да забележи нисана. Рийс продължи да наблюдава пътя близо час, след което слезе от колата и тръгна пеша към жилищния комплекс. Влезе и продължи, докато не видя кадилака на Холдър. Не беше помръднал от мястото си. Рийс бързо се върна при колата и продължи към Сан Диего. Беше постигнал целта на разузнаването си и имаше достатъчно основания да е сигурен, че не е бил разкрит.

Беше напълно логично Холдър да живее близо до работното си място. Човек, дошъл от Вашингтон без семейството си, би си потърсил жилище, което се намира в близост или до плажа, или до работата му. Холдър не изглеждаше като някой, който би си падал по дългите разходки по плажа, така че вероятно беше избрал втората възможност. Рийс реши да не връща колата на Дони на паркинга на Отряда и продължи към дома, за да планира следващата фаза от разузнаването си.

27.

На следващата сутрин излезе много преди изгрев-слънце, облечен в жълто-кафяв панталон, бяла риза, подарена му от Лорън, и кафяви мокасини. Метна синьото си сако на задната седалка на нисана на Дони и седна зад волана. Беше направил проучване с Google Maps и беше открил, че друг жилищен комплекс без име, намиращ се северозападно от жилището на Холдър, предлага изглед към Белодженте Съркъл, по която се стигаше до главния вход на ВСКР. Рийс не мислеше, че държавен служител, живеещ на две минути път от работното си място, ще излезе толкова рано, но човек никога не може да е сигурен.

Намери място с ясен изглед към Белодженте между дъбовете и зачака изгрева. Когато стана достатъчно светло, извади бележника, в който си водеше бележки, и прегледа отново всичко установено дотук. Кати беше права — определено беше някаква схема, свързана с пари. Участието на ВСКР предполагаше някаква измама, но в местната общност на специалните части нямаше достатъчно голям контракт, който да доведе до избиването на толкова много хора. Просто нямаше логика. Пък и не можеше да си представи контракт, който да причинява рак.

В 8:25 черният джип излезе от комплекса и пресече главната улица за едноминутното пътуване до работата. Явно работният ден на Холдър започваше в 8:30. Очевидно не се напъваше да стигне по-рано. Рийс изчака до 9:15 и излезе от паркинга. Спря при портала и натисна нулата на таблото.

— Мога ли да ви помогна?

— Да, госпожо, търся офис за наемане.

— Влезте. — Рийс чу набиране на код и бялата бариера се вдигна. Той мина през портала и спря на едно от местата, отбелязано с „Бъдещи обитатели“. Взе бележника, облече сакото си и с усмивка на лице тръгна към офиса.

— Здравейте, аз съм Кармен — каза жена на средна възраст със светлокафяв костюм и прекалено много грим, която беше използвала обилна доза силен парфюм. Тя му протегна ръка. На всеки пръст носеше по един златен пръстен, а яркочервените ѝ нокти изглеждаха толкова изкуствени, колкото си бяха.

— Здравейте, Кармен, аз съм Рой Боъм.

— Откъде чухте за нас, Рой?

— Занимавам се с търговия на медицински пособия и имам доста работа в района. Забелязах този комплекс преди няколко седмици. Видя ми се чудесно място за живеене.

— Общността е наистина чудесна. Имаме луксозни апартаменти и удобствата са фантастични. Разполагаме с плувен басейн, фитнес център и общо помещение, което можете да резервирате за партита или други събития.

— Колко спални има в апартаментите?

— По две и по три. Искате ли да ги видите?

— С удоволствие. Апартамент с две спални ме урежда идеално. С жена ми нямаме деца.

— Само да взема ключовете и тръгваме.

Демонстрационният апартамент се намираше в най-близката сграда до офиса и Рийс последва Кармен по тротоара с болезнено бавно темпо заради обувките ѝ с високи токове, които тя не беше овладяла напълно.

— Мястото е направо великолепно, нали? Можете ли да си представите да живеете тук?

— Наистина е приятно. За мен основното преимущество е местоположението му. Ще ми се налага да шофирам много по-малко.

— О, да. Мнозина от наемателите казват същото.

Докато вървяха към сградата, Рийс извади малка цифрова камера от джоба си.

— Кармен, мога ли да заснема клип, за да го покажа на жена ми? Тази седмица тя е в командировка.

— Разбира се, каквото намерите за нужно. Всички двустайни са идентични с този.

Докато Кармен избираше ключа от голямата връзка, Рийс натисна копчето за запис, като увеличи образа и насочи обектива към ключалката. Кармен намери ключа, пъхна го в доста износената ключалка и отвори външната врата. Рийс обиколи обзаведения апартамент, измери помещенията с крачки и си ги записа в бележника, снима разположението на ключовете за лампите, контактите и таблото с бушоните. Зададе въпроси за цените на тока и водата, отвори няколко шкафчета в кухнята и мина през всички останали неща, които прави човек, когато си търси жилище.

— Забелязвам, че няма алармена инсталация. Другите апартаменти имат ли?

— Не, нямаме алармени инсталации. Договорът не ни позволява да прокарваме кабели и да инсталираме постоянни системи. Комплексът обаче е затворен и в безопасен район, така че това никога не е било проблем.

— Е, звучи окуражително. Просто ми беше любопитно. Какъв е наемът?

— Две хиляди и деветстотин на месец, като предлагаме договори както за една, така и за две години.

— О, леле, това определено е повече, отколкото търсехме. Разбирате ли, купихме къщата си в Лас Вегас по време на пика на пазара за недвижими имоти и това ни се отрази. Определено натовари сериозно бюджета ни. Мислех си, че цената ще е по-скоро някъде около хиляда и петстотин на месец.

— О, Рой, съжалявам, но нямаме нищо в този ценови диапазон. Може би ще премислите, ако жена ви се влюби в мястото?

— Много съжалявам. Просто не можем да си го позволим. Извинявайте, че ви изгубих времето. Няма да продължавам да го правя — каза Рийс и тръгна към изхода.

— Моля ви, дайте ми координатите си и ще говоря със собственика — замоли се Кармен, която очевидно отчаяно искаше да сключи сделката.

— Съжалявам, госпожо, наистина трябва да вървя. Чувствам се ужасно неудобно. — Рийс ускори крачка, а Кармен се запрепъва зад него на високите си токчета.

Рийс запали колата и ѝ махна през отворения прозорец, докато излизаше от паркинга и завиваше към автоматичната бариера на изхода.

Беше приключил с огледа отблизо и бе готов да продължи със следващата фаза от планирането на мисията.

28.

Към края на следобеда Рийс беше прегледал видеозаписа и бележките си и беше съставил план на апартамента върху голям лист кадастрон. На друг лист беше нарисувал скица на жилищния комплекс и околностите му и бе закрепил двата на стената на спалнята. Предпочиташе да го беше направил в дневната, но щеше да му е трудно да дава обяснения, ако някой приятел или съсед реши да се отбие да види как е. Беше купил същата марка и модел ключалка като на апартаментите и я беше инсталирал на вратата на спалнята. От години не си беше играл с шперцове и щеше да му е нужно известно време да опресни уменията си. Отключваше, спираше и се взираше в плана и скицата, като си водеше бележки. После заключваше с шперца и повтаряше всичко отначало. Поръча си пица и продължи в същия дух до полунощ, когато най-сетне остана доволен от плана.

Идеята му се основаваше на няколко предпоставки. Тъй като конспирацията, в която беше въвлечен Холдър, обхващаше поне две страни и вероятно източния и западния бряг на Америка, между участниците най-вероятно имаше някакъв трафик на имейли или друг вид съобщения. Холдър едва ли би рискувал да държи подобна информация на компютър на Министерството на отбраната, където тя със сигурност щеше да се прегледа. Който и да стоеше зад всичко това, не беше толкова некадърен, че да се остави да бъде изненадан от някой нахален репортер, решил да се позове на Закона за свободния достъп до информация. Второто му предположение беше, че Холдър не носи личния си компютър със себе си на работа. Подобно нещо би събудило подозрение, че или е намислил нещо, или върти частен бизнес на държавното си работно място. Освен това не носеше компютър, когато Рийс го видя на паркинга и в ресторанта. Устройството най-вероятно се намираше в колата му или в апартамента. Рийс залагаше на второто.

През последното десетилетие войната беше станала изключително техническа и дори действащите на терен като Рийс трябваше да се научат да използват електронни методи, за да победят врага. Рийс беше пращан на няколко школи да се учи как да събира и дешифрира данни от мобилни телефони и компютърни мрежи и макар че далеч не беше експерт в тази област, знаеше достатъчно, за да си свърши работата.

Съществуваше оборудване, което можеше да му осигури отдалечен достъп до компютъра на Холдър, но той оставяше този вид неща на техничарите и в сегашната ситуация всякакви опити да се сдобие с подобна джаджа щеше да го издаде, че крои нещо. Рийс разполагаше с по-просто устройство, което беше взел от шкафчето си и което изискваше физически достъп до компютъра. Колкото и да му се искаше просто да изрита вратата, да застреля Джош Холдър в лицето и да вземе компютъра, подобно действие не пасваше на общия план — поне засега. Рийс се нуждаеше от информацията в компютъра на Холдър, за да разкрие мрежата на врага и да я унищожи парче по парче.

Знаеше, че Холдър едва ли ще излезе от апартамента си прекалено рано, така че в 7:00 спря на паркинга на медицинската офис сграда до жилищния комплекс. Единственото, което отделяше паркинга от сградата на Холдър, беше ивица трева и дървета покрай висока метър и двайсет алуминиева ограда. В 8:15 слезе от малкия нисан, застана до един дъб при оградата и започна да загрява, сякаш се готвеше за крос.

Не беше сигурен кой точно е входът на Холдър, поради което се разположи така, че да може да го забележи как излиза от която и да било врата. През предишните дни Холдър беше паркирал всичките три пъти кадилака си от тази страна на сградата. Рийс беше облечен в екип за спортуване — шорти, леко сиво яке, бейзболна шапка с нахлупена козирка и слънчеви очила. Не се беше бръснал от посещението в хотела на Кати и тъмната му, но ставаща все по-сива брада започваше да променя лицето му.

Холдър излезе след седем минути и заключи вратата след себе си. Огледа района, докато вървеше към колата, но не обърна внимание на бегача, който загряваше от другата страна на оградата. Рийс го изчака да потегли с големия си кадилак и да мине през портала, след което прескочи оградата и тръгна небрежно към вратата на Холдър. Сложи си ръкавици и разкопча якето, под което носеше найлонова торбичка за бегачи, в която държеше инструментите си. Трябваха му само десетина секунди да се справи с ключалката. Не се безпокоеше, че ще остави някакви следи от влизането си по нея — Холдър беше излязъл бързо от апартамента си, без да поглежда ключалката. Ако беше инсталирал някаква система за сигурност вътре, Рийс щеше да разбере.

Заключи вратата след себе си и се обърна. В апартамента нямаше почти никакви мебели, което го правеше да изглежда по-голям от онзи, който показваха на потенциалните наематели. В дневната имаше телевизор с плосък екран, разположен в центъра за забавления, който очевидно беше част от стандартното обзавеждане — евтино канапе с черна изкуствена кожа и малка масичка за кафе, която Холдър вероятно използваше и за хранене. Площта, където трябваше да бъде трапезарията, беше празна. Нямаше никакви признаци за алармена инсталация, макар че в тези времена човек можеше да скрие камера буквално навсякъде.

Рийс първо влезе в по-малката спалня, защото предполагаше, че Холдър вероятно я използва за кабинет. Оказа се прав. Откри малко компютърно бюро и стол от онези, които можеха да се намерят в големите магазини за офис оборудване. Върху бюрото лежеше куфарче от черен неопрен. Рийс го отвори и извади от него черен лаптоп. Извади от торбичката сребристо алуминиево устройство, което беше малко по-голямо от смартфон, и го включи към USB порта. Замига червена светлина, показваща, че устройството записва съдържанието на твърдия диск.

Свалянето на информацията щеше да отнеме няколко минути, така че Рийс коленичи в ъгъла и извади глока от торбичката, за да покрива вратата. Ако Холдър се сетеше, че е забравил нещо и се върнеше, щеше да стане доста шумно. След десет минути, които му се сториха цяла вечност, мигащата червена светлина се смени със зелена. Рийс прибра пистолета, откачи устройството, върна лаптопа в куфарчето и го постави точно така, както го беше заварил.

Огледа набързо останалата част от апартамента и най-вече спалнята. Тя се оказа не толкова спартанска, колкото останалата част от жилището, но не много. Беше очевидно, че Холдър няма планове да остава задълго в района. Рийс устоя на изкушението да направи нещо гадно с четката му за зъби. Преди да излезе, погледна през шпионката и напръска пантите на вратата с WD-40, след което се измъкна навън и заключи. Затвори торбичката на гърдите си, вдигна ципа на якето и се затича в тръс към колата си.

29.

Офиси на „Семейна фондация Хартли“

Ню Йорк

Потърсиха го по сигурната линия. Тя имаше най-доброто криптиране, което можеше да осигури Агенцията за национална сигурност. Единствено президентът разполагаше с подобна технология. Обаждането беше от жена му Лорейн, с която Дж. Д. Хартли рядко разговаряше за нещо различно от бизнес.

— Какво искаш, Лорейн?

— Какво правиш, Джей Ди?

— Преглеждам речта за мероприятието на фондацията. Наред ли е всичко?

— Да не си живял в пещера, Джей Ди? Нищо не е наред. Трябва да решим въпроса с лекарството. Тедеско е твой човек, Джей Ди. Шоуто е твое. Искам онзи Рийс мъртъв, при това веднага. Няма да позволя някоя от схемите ти за бързи пари да съсипе политическата ми кариера. Дадох им достъп до какви ли не класифицирани активи. Най-добре да не прецакват нещата.

— Знам, знам. Този тип се оказа труден за убиване. Не е като да се опитваме да премахнем готвач в столова. Какво искаш да направя? Още един опит за удар в къщата му определено ще накара някои хора да се зачудят.

— Искам да се качиш на самолета и да накараш онези тъпаци да разберат, че това трябва да приключи сега, или излизаме и край на сделката. Не ми пука какъв е залогът, нито какви болести ще лекува онова нещо. Изобщо не трябваше да позволявам да ме уговориш да участвам.

— Лорейн, не мога да ида в Ел Ей. Имам срещи в Ню Йорк.

— Господи, Джей Ди, нямаш ли някоя фуста, която да гониш в Калифорния? Много добре знам, че твоите „срещи“ са с блондинка, която е достатъчно млада, за да ти бъде дъщеря. Няма ли да пораснеш най-сетне? Позволяваш на оная си работа да съсипва шансовете ти да станеш президент. Но определено няма да позволя да съсипе моите шансове.

— Добре, Лорейн, добре. Предавам се. Ще се кача на самолета и ще оправя нещата.

— Гледай да го направиш. Повече не искам и да чувам за това. Ако някой на Капитолия надуши какви ги вършим, следващите две години ще ни скъсат от изслушвания.

— Права си. Ще се погрижа.

30.

Коронадо, Калифорния

Рийс беше посещавал достатъчно специализирани школи, за да познава основите на електронното подслушване и експлоатация на данни, но беше оператор, а не хакер. Човек като Холдър със сигурност щеше да криптира подобна информация и да ѝ сложи допълнителни защити, а това беше отвъд възможностите на Рийс. На работа той просто щеше да предаде клонирания твърд диск на техниците, които щяха да поемат нещата, но точно в момента не разполагаше с подобен лукс. Колкото и да му се искаше да действа напълно сам, суровата реалност беше, че ще трябва да разчита на приятели, за да изпълни плана си. Имаше само един човек, на когото можеше наистина да се довери и който беше достатъчно добър с компютрите, за да свърши работа. Време беше да включи Бен Едуардс.

Бен все още беше в Южна Калифорния. Занимаваше се с шпионските си дела и всеки ден се свързваше с Рийс по телефона или с есемеси. Непрекъснато го питаше дали да не мине и да донесе нещо за вечеря или за пиене, но Рийс все му отговаряше, че не е готов за компания. Сега прати на Бен съобщение, в което го питаше дали има нещо против да намине по-късно за няколко бири. Бен му отговори веднага, че ще дойде. Беше идвал десетки пъти в дома на Рийс, така че срещата им щеше да изглежда съвсем обичайна и едва ли някой щеше да заподозре, че приятелят му може би е замесен в онова, което предстоеше.

Бен Едуардс почука на задната му врата точно в осем вечерта. Носеше пица и бира „Арогант Бастард“. В Сан Диего не можеш да се появиш на прага на някого, без да донесеш някоя от най-добрите бутикови бири. Двамата си разменяха общи приказки, докато се хранеха и пиеха и докато не дойде време за сериозния разговор. Рийс включи телевизора и увеличи звука почти до максимум. После посочи джоба на Бен, оформи с устни „телефон?“ и наклони въпросително глава.

— Не, човече, в колата е. Чист съм — отвърна Бен, който моментално разбра въпроса му.

Рийс намали телевизора до поносимо ниво, но не го изключи.

— Помниш ли как след погребението ми каза да викам, ако имам нужда от теб, каквото и да става?

— Разбира се. И знаеш, че го казах сериозно.

— Знам и искам да те помоля за една услуга. Искам да предупредя обаче, че е сериозно и че можеш здравата да загазиш, ако някой разбере, че си замесен.

— Така или иначе ще загазя здравата в някой момент. Нищо против да е заради теб — с усмивка отвърна Бен. — От какво се нуждаеш?

Рийс му разказа повечето от онова, което знаеше за Джош Холдър и евентуалното му участие в нещо, което можеше да бъде единствено някакъв вид конспирация. Пропусна някои ключови детайли и изобщо не спомена за Кати Буранек. Бен прояви разбиране и му спести уточняващите въпроси.

— Както казах, копирах диска на Холдър, но знаеш, че не съм техничар. Трябва ми помощта ти да разбия защитата и да прегледам данните, за да намеря нещо по въпроса.

— Лесна работа, брат, но тук не разполагам с необходимия хардуер. Ако ми дадеш диска, утре ще го занеса в работата и ще се погрижа. Ако успея да открия нещо, ще дойда утре вечер и ще ти покажа с какво разполагаме. Знам какво трябва да направиш, човече, и съм с теб каквото и да става. И между другото, вече се погрижих мои хора да издирят шибаните гангстери, които направиха това. — Бен посочи шперплатовата кръпка на надупчената врата.

— Благодаря. Не искам да въвличам повече хора, отколкото се налага, но информацията на диска ми трябва, за да разнищя това. Само знай, че когато му дойде времето, аз ще поема мократа работа.

— Е, като стана дума за това — каза Бен, докато вадеше химикалка и бележник, — искам от време на време да проверяваш тази папка в SpiderOak. Използвал ли си го някога?

— Не, но ми звучи познато — отвърна Рийс.

— Сигурно защото придоби известна популярност покрай Едуард Сноудън, който го използва за изпълненията си.

— Точно. Трябва да съм го чул в дебатите за правителствените програми за наблюдение.

— Да, онзи шибаняк нанесе неизчислими щети върху националната сигурност, като пусна онази информация от АНС — с отвращение каза Бен.

— Може би, но освен това ни направи и малко по-предпазливи за това как общуваме и кой може да ни подслушва.

— Винаги ни подслушват, брат — с усмивка каза Бен. — Ако трябва да ти предам нещо важно, ще го оставя във въпросната папка — продължи той, докато пишеше потребителско име и набор от двайсет и шест случайни цифри, букви и символи. — Използвай това, за да влезеш. Системата е като много сигурна версия на Dropbox, в която дори Компанията не може да проникне. АНС направо пикае газ. Използвай VPN, който можеш да вземеш с карта за подарък, купена с пари в брой от някоя голяма верига. Сигурен е толкова, колкото е възможно в наши дни.

— Ти си бил много по-умен, отколкото изглеждаш, да знаеш.

— Ха! Благодаря. Знай само, че съм на линия, ако имаш нужда от мен, братко.

— Знам, Бен. И това означава много за мен.

Бен Едуардс допи бирата си и стана да си тръгне. Двамата с Рийс направиха ръкостискане със сплетени палци, след което се прегърнаха и се потупаха по гърбовете.

— И не забравяй, колибата ми на изток е винаги на разположение, ако ти трябва място, на което да се разкараш от всичко това — каза Бен.

— Благодаря, Бен.

— Няма за какво. Хайде, чао — каза през рамо Бен, докато прекрачваше прага.

Рийс събра мислите си и отиде в гаража, за да започне да организира оръжията, мунициите и екипировката, които беше взел от шкафа си и от оръжейната. Приличаше на човек, който се готви за война, което си беше точно така. Които и да бяха онези хора, те му бяха отнели всичко. Всичко, освен волята му за борба. И щяха да платят прескъпо за това.

На следващата вечер Бен се върна с малка раница и шест кутии „Баласт Пойнт Скълпин ИПА“, дългогодишна любима марка в Сан Диего. Този път вместо пица беше избрал тайландска храна.

Поздравиха се, Бен извади някакво малко устройство от раницата и се заприказва за общи неща с Рийс, докато обикаляше дневната. Преглеждаше помещението за подслушвателни устройства и тази предпазна мярка означаваше, че е открил нещо на твърдия диск. Устройството не откри никакви бръмбари, но все пак Рийс включи телевизора и усили звука повече от обичайното.

— Като не броим смущаващото количество порно с детегледачки, намерих куп неща, които със сигурност ще искаш да видиш, Рийс. Наложи се да накарам един от големите майстори да ми помогне да дешифрирам данните, но не се безпокой, той така и не разбра какво вижда. — Едуардс извади от раницата си папка и я сложи на масичката за кафе.

— Да видим — каза Рийс и седна на канапето до Бен.

— Имаме предимно имейли между Холдър и някой си Сол Агнон. Както и между Холдър и друг мушморок на име Маркъс Бойкин. Някои имейли са пращани и до тримата едновременно. Имената говорят ли ти нещо?

— Да. Мисля, че Агнон работи за „Кепстоун Капитал“, някакъв частен фонд. За Бойкин обаче не съм чувал.

— В общи линии е така. Изглежда, че Агнон върши черната работа за някой си на име Хорн, а Бойкин е външен съветник. Често говорят за „Проекта“ и RD4895. Каквото и да означа това, то като че ли е в основата на всичко. Виж. — Бен му подаде разпечатка на имейл.

Бен отпи от бирата си и подаде на Рийс втора разпечатка.

Рийс нямаше никаква представа какво е RD4895, но сега беше сигурен, че именно то е причинило туморите на другарите му и е довело до смъртта на много добри хора, включително Лорън и Люси. На този етап не беше наясно с доста неща, но беше сигурен, че още хора ще се простят с живота си, преди това да е приключило. Само че те нямаше да са невинни.