Черният списък

46.

Тихуана, Мексико

Марко успя да преведе Рийс през границата без особени проблеми. Колата, която ги откара южно през Импириъл Бийч и Отай Меса до пропускателния пункт Сан Исидро, беше модел „Рейндж Роувър Сентинел“. Направена от специалното подразделение на компанията във Великобритания, тя можеше да издържи на бронебойни запалителни куршуми и шрапнели от ръчни гранати. С мощността си от 510 конски сили и модифицирано окачване беше наистина сериозна машина. Рийс потръпваше само при мисълта за цената ѝ. Други допълнително бронирани коли се движеха пред и зад тях, придавайки им вид на президентска автоколона с британски привкус. На Рийс ескортът му се виждаше малко прекален, но това беше частта на Марко, а той изглеждаше повече от уверен, че може да прехвърли приятеля си през границата.

Рийс неволно се напрегна, когато се озоваха на пропускателния пункт, но успяха да минат без никакво забавяне. В полунощ на граничния пункт не цареше обичайното оживление, причиняващо часове забавяне в най-натоварените моменти от денонощието, които бяха свързани с постоянно растящия брой хора, които пътуваха, за да работят в Сан Диего. Марко се усмихна, когато видя как Рийс видимо се отпуска, докато се носеха на юг. Рийс се запита колко ли мексикански и американски закони е нарушил току-що, особено като се имаше предвид багажът му под седалките.

Мракът обгърна автоколоната, насочила се към сърцето на Тихуана. През последните години положението се беше влошило дотолкова, че Военноморският флот беше издал директива, забраняваща на моряците да прекарват отпуските си южно от границата. Заведенията, които преди бяха пълни с американски военнослужещи от второто по големина военно пристанище в страната, сега се посещаваха само от колежани от Сан Диего и Лос Анджелис, които бяха прекалено млади, за да бъдат допускани в баровете и нощните клубове на Южна Калифорния.

Завиха рязко наляво по някаква явно задънена улица и колите рязко спряха пред нещо, което заприлича на Рийс на импровизиран автосервиз. Зад тях се плъзна портал от гофрирана стомана.

— Пристигнахме — усмихнато каза Марко.

— Къде? — попита Рийс и се наведе напред, за да се огледа по-добре.

— В офисите ми в Тихуана.

И се разсмя, когато видя озадачената му физиономия.

— Очаквал си нещо по-добро, si?

— Ами, малко се различава от обичайната ти среда.

— А, да, напомня ми за скромния ми произход. Освен това тук мога да се съсредоточавам без нежеланите разсейвания, вървящи с успеха. Ела — продължи Марко и кимна към вратата. — Имаме много неща за обсъждане.

Рийс грабна багажа си от задната седалка, докато охраната на Марко заемаше явно обичайните си позиции, за да следи камерите, наблюдаващи района. В единия ъгъл на гаража бяха паркирани шест небиещи на очи коли, които сигурно биха се вписали идеално в трафика на Тихуана и нямаше да събудят подозрения, ако на Марко му се наложеше да се движи анонимно из града. В друг ъгъл имаше малък фитнес кът и няколко тепиха за борба.

— Така ли ме биеш всеки път? Измъкваш се да тренираш в Мексико, докато аз съм на мисия?

— Ха! Човек трябва да прави онова, което може. Знам, че си чел Сун Дзъ. За щастие сегашният противник не е — каза Марко, докато изкачваше енергично стъпалата към нещо, което според Рийс трябваше да е офис, гледащ към гаража. Той забърза след него, доколкото можеше, натоварен от тежестта на голямата си торба.

Офисът на Марко беше спретнат, дори минималистичен. Една от стените беше заета от редица монитори, които позволяваха на Марко да гледа гаража през големите прозорци, обърнати към огромния портал.

— Какъв бизнес въртиш тук? — попита Рийс.

Марко го погледна в очите.

— Имам различни бизнеси, приятелю. И мога да ръководя повечето от тях отвсякъде, но някои срещи и начинания изискват място като това. — Замълча за момент. — Запитвал ли си се някога как получих толкова бързо американско гражданство?

— Предположих, че защото бизнес интересите ти в Щатите означават доста долари като данъци.

— Да, това е така. Но аз имам и други дела, които представляват интерес за определени агенции във вашето правителство.

— То вече е и твое правителство — напомни му Рийс.

— Съвсем вярно, амиго, съвсем вярно. Знам, че е трудно да се разбере, но онова, което ще направим тази нощ, ще помогне както на бизнес интересите ми, така и на страните ни. После ще ти обясня по-подробно. Засега ще трябва просто да ми се довериш.

— Вярвам ти, Марко. Иначе нямаше да съм тук.

— Знам. Да прегледаме отново снимките.

Преди да пресекат границата бяха проучили целта по снимките, осигурени от Бен Едуардс, но искаха да ги прегледат отново. Рийс знаеше, че Марко е единственият човек, който би могъл да го доведе до нея. Марко се беше съгласил, без дори да знае какво точно си е наумил Рийс. След като го изслуша, той предложи на Рийс собствената си охрана като щурмови отряд, но Рийс не се съгласи — те можеха да го доведат до целта, да го изведат от нея и да изиграят ролята на блокиращ елемент, но само толкова. Тази война беше негова.

— Добре — каза Марко, след като прегледаха отново всичко. — Кога тръгваме?

— Каза, че до целта има двайсет минути път — каза Рийс, като си погледна часовника. — Да ги направим трийсет. Това означава, че трябва да сме при целта точно в три.

— Bien. Treinta minutos. Ще подготвя хората и колите. Ще бъдат… как му казвате? Нашият „мобилен пакет“? — каза Марко, очевидно доволен от познанията си на военния жаргон.

— Благодаря, Марко. Няма да забравя това.

Марко кимна и остави Рийс да подготви екипировката си.

Новата автоколона в Тихуана беше малко по-различна от онази, с която бяха дошли в Мексико. Луксозният „Рейндж Ровър“ и бронираният ескорт бяха заменени от невзрачни обикновени коли с огънати ламарини и покрити с прах. Идеални за нощната мисия. Рийс се замоли да успеят да запалят и остана приятно изненадан, когато чу двигателите им. Личеше си, че под капаците колите изобщо не са обикновени. Марко се усмихна отново. Харесваше му да изненадва приятеля си.

— Сун Дзъ — отново каза той с пакостливо пламъче в очите. — Заблуда.

Мобилният пакет на Рийс се състоеше от две коли, които биха били наречени окаяни таратайки почти навсякъде в Съединените щати, но бяха идеални за улиците на Тихуана. Марко и Рийс се настаниха на задната седалка на първата. Един от телохранителите на Марко седна отпред до шофьора.

— Diez minutos, Seňor Toro — каза едрият мъж от предната седалка.

Марко кимна и понечи да каже нещо, но телефонът му иззвъня.

— Perdon — каза той и вдигна. — Si. — Последва дълга пауза. — Si. Gracias. — Затвори и се обърна към Рийс. — Източникът ми вътре е излязъл от сградата. Четиринайсет души. Шест жени. Никакви деца. Жените са проститутки от Мехикали. Налага се да си ги доставят оттам от съображения за сигурност. Имат един човек на покрива с калашник и друг в предната стая с пушка.

Рийс кимна. Лицето му беше зловещо спокойно. Марко никога досега не беше виждал приятеля си в работен режим и макар че не беше от хората, които се плашеха лесно, изведнъж потръпна вътрешно. Рийс беше настроен изключително делово. И тази нощ делото му беше смърт.

— Aqui — каза мъжът от предната седалка след десетина минути, когато колата забави ход и запълзя по улицата.

— Добре — каза Марко. — Това е.

И посочи занемарена сграда в края на улицата.

— Рийс, след като убиеш онези хора, пътят ти приключва ли?

Рийс го погледна.

— Тепърва започва. Благодаря, друже. След малко се връщам.

47.

Рийс влезе бързо и тихо в изоставената сграда, посочена от Марко в Google Earth, която се намираше срещу целта. Беше някакъв строеж, който изглеждаше зарязан преди години. Чувстваше се добре. Беше облечен в полевите си камуфлажни дрехи и с пълна бойна екипировка. Бяха му трябвали повече от петнайсет години, за да нагласи екипировката си такава, каквато беше сега, и тази операция щеше да добави още една страна, в която е упражнявал занаята си. Единствената разлика с екипировката, която беше използвал в Афганистан, беше каската. Тази беше от „стандартните“, тъй като беше изгубил каската си от кевлар по време на засадата в онова гробище на империи. Освен това не беше натоварен с двете радиостанции, които носеше обикновено, и това му осигуряваше по-голяма подвижност. Уредите за нощно виждане му осигуряваха определено преимущество над противника и Рийс възнамеряваше да ги използва в пълния им потенциал.

Макар да беше почти сигурен, че сградата е изоставена, той я провери методично и плавно. „Бавно е плавно, плавно е бързо.“ Докато напредваше към покрива, се върна на друго място и в друго време, когато патрулираше улиците на Рамади със снайперисткия си екип и избираше подходящи места, откъдето да причакат нищо неподозиращата си жертва. Тази нощ беше подобна, като се изключеше това, че работеше сам и че мишените му бяха хората, които бяха убили семейството му.

Огледа покрива и се премести на място, откъдето имаше ясен изглед към целта. Къщата изглеждаше притихнала. Отначало Рийс си помисли, че източникът на Марко им е дал невярна информация, тъй като не видя пазача на покрива. Втори по-внимателен оглед показа, че мъжът е заспал на един стол, с отметната назад глава; автоматът беше подпрян на парапета до него. Рийс никога не би използвал покрива през деня, но сега, с техническото преимущество на очилата за нощно виждане, той беше логичното място, от което да атакува първата си мишена.

Коленичи и опря пушката си на парапета. Нагласи инфрачервения лазер, който беше закрепен за неговия М4 и бе невидим без уреди за нощно виждане, върху носа на пазача. Натисна спусъка и запрати 5,56 мм куршум „Блек Хилс“ право в лицето на мъжа. После насочи лазера към гърдите и изстреля още два куршума за всеки случай; заглушителят превърна гърмежите в глуха кашлица. След това стана и се върна долу на улицата.

Мина покрай колите на Марко като размазано петно, с плавни движения и насочено към вратата на сградата оръжие. Тя се оказа заключена. „По дяволите.“ Информаторът трябваше да я остави отключена. Ако беше с щурмовия си екип, Рийс щеше да избие вратата и да започне да прочиства къщата, както беше правил много пъти през войната, но сега беше сам. Тази нощ екипът му се състоеше само от него.

Незабавно превключи на втория си метод за влизане и мина отстрани на сградата. „Също като в Рамади.“ Намери външната тръба, която беше видял на снимките на Бен, бързо метна автомата на гръб и започна предпазливо да се катери нагоре. „Не е толкова лесно, колкото беше, когато бях младши офицер.“

Щом стигна до горния ръб, извади пистолета си, за да покрие покрива, но видя единствено мъртвия пазач. Прехвърли се през парапета, прибра пистолета, свали с плавно движение автомата от рамо и продължи към стълбите, водещи надолу в леговището на лъва. Не знаеше точното разположение на помещенията и трябваше да прочисти цялата сграда. Подобно на полицай с фенерче и пистолет, Рийс можеше да използва очилата за нощно виждане и лазерния мерник, за да провери всяка стая. Ако изгубеше елемента на изненада или преимуществото от нощното виждане, нещата бързо можеха да се скапят.

Къщата вонеше на изгорял канабис, урина и пот — отвратителна комбинация. Когато стигна първия коридор на третия етаж, Рийс видя полуотворена врата отляво и три други, които бяха затворени. Като дръпна автомата назад и под ъгъл, той бавно побутна вратата, за да я отвори. Една-единствена фигура лежеше по очи на леглото, по шорти и потник; единият крак беше покрит с чаршаф. Мъжът вече изглеждаше мъртъв. Рийс продължи да оглежда стаята, като идентифицираше мишените. „Чисто. Е, почти чисто.“ Насочи лазера в тила на спящия и натисна спусъка. Мозъкът се пръсна по възглавницата и рамката на леглото. „Един по-малко.“ Рийс затаи дъх. Доколкото можеше да прецени, тези типове бяха купонясвали здраво през по-голямата част от нощта, но никога не е разумно да подценяваш противника.

Върна се в коридора и пристъпи към следващата стая. Нищо не показваше, че някой е чул заглушения изстрел. Тази врата не беше заключена и Рийс я отвори колкото се може по-тихо. Различи двама души, спящи в леглото. Нелепо тлъст гангстер лежеше по гръб гол, единият му крак беше спуснат през ръба на леглото до пода. До него лежеше дребна гола жена. Рийс се надяваше, че и тя е купонясвала достатъчно, за да не се събуди. Не искаше да я убива, но ако събуждането ѝ компрометираше мисията му, щеше да я премахне без угризения. Той прехвърли автомата в лявата си ръка и освободи ластичния колан, придържащ един вековен инструмент, за който Рийс и хората му бяха научили, че все още си остава едно от най-добрите средства за безшумно отнемане на живот. Вдигна томахавката „Уинклър/Сайок“, внимателно се прицели в слепоочието на спящия и замахна силно, като вкара острието в мозъка и го уби моментално. После бързо насочи вниманието си към жената, готов да убие и нея. Тя се протегна и се размърда, за да се намести по-удобно, без да подозира за ангела на смъртта, минал над нея тази нощ.

Рийс затъкна с плавно движение томахавката на мястото ѝ, прехвърли автомата в дясната си ръка и излезе в коридора. На този етаж оставаха още две стаи. Единайсет мъже и пет жени, ако информацията беше вярна. Следващата врата. Заключена. „Мамка му.“ Рийс бръкна за шперцовете. Нямаше смисъл да избива вратата и да оповести присъствието си на числено превъзхождащия го противник. Включи малката LED лампичка, монтирана отстрани на каската на гъвкава шийка, която позволяваше да бъде насочвана по-лесно. Леко повдигна каската, за да може да работи с ключалката през очилата за нощно виждане. Тъкмо пъхаше първия шперц, когато вратата помръдна.

Дясната му ръка моментално грабна автомата и го насочи напред, докато идентифицираше мишената. Пред него стоеше млада жена по гащета, а в леглото зад нея седеше як мъж, който явно току-що се беше надигнал и все още не разбираше какво става. Лявата ръка на Рийс сграбчи момичето за гърлото и той пристъпи в стаята. Усетил суматохата при вратата, мъжът стана да провери какво става и получи два куршума в корема. Рийс събори младата жена на пода и стреля още три пъти по целта пред себе си. Със силен стон съненият мъж пое куршумите в гърдите си и посегна безпомощно към гърлото си, когато кръвта пръсна от раните, след което рухна в предсмъртни гърчове на пода.

Рийс бързо огледа стаята, за да се увери, че е чисто, след което сграбчи отново младата проститутка за гърлото, рязко я вдигна и я просна на леглото.

— Por favor, no — успя да изхъхри тя. — Por favor, no.

Рийс нямаше угризения да я прати в отвъдното, но не искаше да го прави, освен ако не е абсолютно необходимо. Вдигна я отново за гърлото, домъкна я до вратата и я прикова за стената, за да може да огледа коридора. Там всичко беше спокойно. „Чист късмет“ — помисли си Рийс.

— Por favor, no — отново прошепна момичето с разширени от ужас очи.

— Silencio — изсъска Рийс, натисна я да падне на колене и я просна на пода. С ефективни движения, овладени през годините практика, извади свински опашки и бързо върза ръцете и краката ѝ. Огледа се, видя един чорап до обувките на убития и го напъха в устата ѝ. След това я изправи на крака, изтика я до леглото и я закопча с трета свинска опашка за рамката.

— Silencio — нареди ѝ отново. В ужасените ѝ очи се четеше, че го е разбрала.

Рийс се върна при вратата, махна частично използвания пълнител и го смени с нов. Прибра стария, в случай че му потрябва за по-нататък, и отново огледа коридора. Там още всичко беше спокойно.

Ако имаше екип, сградата вече щеше да е под контрол. Но тъй като действаше самостоятелно, имаше още много работа за вършене.

Последна врата на горния етаж. Незаключена. Рийс я побутна. Първата му реакция беше да се изуми как тези хора не са чули суматохата в съседната стая. После се запита как той самият не ги е чул през стената. Двама голи изрисувани с татуировки гангстери оправяха една проститутка. Тя беше застанала на четири крака и поемаше единия отзад, а другия с уста. Въпреки че в ъгъла гореше малка свещ, никой от тях не забеляза как вратата леко се открехва и как дулото на автомата на Рийс се вдига на нивото на гърдите и изстрелва два куршума в горната част на гърба на мъжа, който обработваше проститутката отзад. Другият не показа с нищо, че е забелязал причината за смъртта на приятеля си. Когато първият политна напред и падна върху гърба на жената, партньорът му погледна изумено надолу и видя как гърдите му изригват в маса от кръв и тъкан. Умът му тъкмо започна да осъзнава какво се е случило, когато следващият куршум на Рийс улучи лявото му око, като разкъса рационално мислещото полукълбо на мозъка му и го запрати назад в най-неестествена поза към окървавената табла на леглото. Рийс насочи инфрачервения лазер към първия мъж и пусна контролен куршум в главата му, след което бързо пристъпи в стаята и го избута с крак от жената. Тя остана да лежи неподвижно по очи. За миг Рийс си помисли, че може случайно да я е прострелял, но после видя, че кръвта и тъканта по тялото ѝ не са нейни — тя просто беше в шок от това, че двамата мъже, с които беше правила секс, изведнъж бяха умрели върху нея, покривайки я с кървави пръски.

Рийс я остави жива; завърза я за леглото, отново смени пълнителя с нов, прибра стария и се върна в коридора. „Чисто.“

Шестима по-малко. Три от шестте проститутки бяха живи на горния етаж. Оставаше му да се справи с още осем противника и три жени. „Действай.“

Беше се превърнал в инструмент на смъртта. Нищо не му се струваше по-естествено от това да прочиства целта. Беше го правил на всички тактически нива на бойното поле и сега продължаваше с нова цел, която нямаше представа какво предстои.

Надолу по стълбището с готово за действие оръжие, оглеждане, проверяване, преценяване на всеки детайл.

Докато бавно отваряше вратата на втория етаж, Рийс първо усети, после видя движението — здраво наточен гангстер по боксерки, който тичаше по коридора с хромиран револвер в ръка. Явно беше чул или усетил, че нещо горе не е наред. Шесто чувство в действие. Мъжът пое пет 5,56 мм куршума в гърдите си от автомата на Рийс. Убиването на хора в тесни пространства не е толкова лесно, колкото изглежда по филмите и курсовете по въоръжена самоотбрана; понякога противникът умира трудно. В реалния свят няма магическа формула, която да гарантира, че някой ще падне и ще си остане да лежи на земята. Принципът „два в тялото, един в главата“, популяризиран като „мозамбикската техника“, бързо беше развенчан от реалностите на модерния бой. Рийс и хората му застрелваха мишените си — независимо колко куршума са ти необходими, трябва просто да стреляш, докато не останат да лежат неподвижни.

Някой запали лампа в края на коридора и той се озари в евтина трептяща светлина. Рийс видя в дъното на коридора мъжа, който му беше отнел преимуществото на очилата за нощно виждане — по джинси и тениска, с пълзящи по врата татуировки и бръсната глава. Изстрелът пропусна, тъй като Рийс трябваше да избута каската си назад, за да вижда под очилата в новата обстановка. Онзи с тениската се хвърли към отворената врата недалеч от него.

В желанието си да му види сметката преди да се е добрал до някакво оръжие Рийс се втурна по коридора, като стреляше в движение към отворената врата. Това не беше по обичайния протокол, но без екип добре обучени щурмоваци зад себе си се налагаше да импровизира.

Докато се опитваше да намери по-добър ъгъл към вратата, покрита с татуировки ръка сграбчи цевта на автомата и го прикова към стената на коридора. „По дяволите, силен е.“ Прикладът на автомата беше притиснат в гърдите на Рийс и правеше оръжието неефективно. Рийс сграбчи бръснатата глава и фрасна лицето на мъжа с каската и очилата за нощно виждане, след което го блъсна назад и двамата залитнаха към отворената врата на стаята. Рийс регистрира женски писък и видя с периферното си зрение гола жена, посягаща отчаяно към чаршафите, докато гледаше разиграващия се пред очите ѝ двубой до смърт. Инерцията от оттласкването от стената запрати и двамата към нощната масичка и ги събори на пода. Противникът беше много мускулест и тежеше десетина килограма повече от Рийс. Той падна върху него и замахна да нанесе убийствен удар в лицето на командоса. Рийс вдигна глава в последния момент и юмрукът се стовари върху каската.

Странно е какви неща забелязва човек по време на бой. Покрай писъците на голата проститутка, трептящата светлина и смазващата тежест на гангстера Рийс видя превръзката. Не беше направена професионално, но Рийс разбра моментално какво е — превръзка върху огнестрелна рана. Това беше мъжът, когото Лорън беше ранила, защитавайки дъщеря им. Невиждана никога ярост кипна в Рийс. Заклещил дясната ръка на по-едрия мъж към тялото си и приковал крака му със своя, Рийс изпълни хватка от джиу-джицу, известна като ума-плата, с която преметна противника над себе си и го просна на пода. С плавно движение, усъвършенствано в многобройните тренировки, измъкна остра кама от ремъците на бронежилетката си и я заби в гърлото на убиеца на жена си. Очите на бръснатата глава се опулиха, но мъжът продължи да се съпротивлява. Рийс го притисна още по-силно, измъкна ножа и го заби отново с режещо движение, сякаш беше трион, докато мъжът престана да се гърчи и остана да лежи мъртъв в разпълзяваща се локва кръв.

Нямаше време за размишления. Куршуми влетяха в стаята от отсрещния край на коридора. Калашник. Рийс познаваше добре този звук. Стрелбата беше хаотична, куршумите се забиха в задната стена и в гърдите на пищящата проститутка, с което я накараха да замлъкне завинаги. Рийс грабна граната от торбичката на колана си, дръпна щифта и я метна в отсрещната стая. За щастие стените бяха тухлени и можеха да понесат сериозен удар. Отломки от експлозията се разлетяха в коридора и в стаята на Рийс. Възползвайки се от объркването от взрива, Рийс се метна през коридора. Нямаше нужда от контролни изстрели. Един гангстер и една жена лежаха на пода с обезобразени от взрива тела, проснати в неестествени пози, каквито можеха да заемат единствено мъртвите.

„Девет по-малко. Три живи жени горе. Две мъртви на втория етаж.“

Стигна до другия край на коридора и изключи осветлението, което продължаваше да примигва след експлозията. Нагласи очилата за нощно виждане, смени пълнителя и огледа коридора, скрит в прочистената от гранатата стая.

Една врата на този етаж оставаше затворена. Рийс провери стаята, от която като че ли беше излязъл мъжът с револвера. Едра жена с мръсна риза се беше свила в ъгъла, притиснала колене до гърдите си. Очите ѝ бяха затворени и като че ли се молеше. Рийс я остави и продължи към затворената врата. Завъртя дръжката, отвори рязко вратата и се прилепи до стената, очаквайки порой от куршуми. Не последва нищо. Рийс предпазливо надникна вътре. Пак нищо. Влезе и бързо огледа помещението, без да пропуска нито един ъгъл. Стаята беше празна. „Още един етаж.“

Стигна до вратата към стълбите и си пое дъх. „Време е да приключвам.“ Отвори вратата и провери нагоре и надолу. Започна да слиза — и тогава първият етаж се изпълни със звуците на войната. Рийс се разположи така, че да има ясен изглед и позиция за стрелба към вратата долу. Ясно различаваше гърмежите на калашник и нещо, което звучеше като М4 и изстрели на гладкоцевна пушка. Чуха се викове и испански говор, който приближаваше към вратата. Последваха още викове и стрелба. Изведнъж вратата рязко се отвори и на стълбището изскочиха двама души. Започнаха да се качват по стълбите и Рийс ги натъпка с олово, докато вратата бавно се затваряше зад тях. Рийс насочи отново вниманието си към нея, видя я да се отваря и започна да обира мекия спусък.

— Рийс! Рийс! Аз съм — разнесе се гласът на Марко.

Рийс погледна и видя приятеля си предпазливо да се показва на стълбите.

— Добре, друже, виждам те! — извика Рийс. — Чисто ли е при теб?

— Si, приятелю!

— Слизам! — извика Рийс.

Спусна се по стъпалата с насочен напред автомат, като си отваряше очите и ушите на четири. Прекрачи двете тела, докато Марко му отваряше вратата. В коридора освен него имаше трима от хората му. На пода лежаха още двама мъртви гангстери и една жена. Един от хората на Марко държеше под прицел друг мъж, който беше коленичил с опряна в стената глава.

Рийс се обърна към Марко.

— Е, не мина толкова тихо, колкото очаквах. След колко време ще дойде полицията?

— No policia esta noche, amigo — уверено отвърна Марко. — Нощта е наша. Запазихме този за теб — добави той и кимна към коленичилия. — Искаш ли да го питаш нещо?

Рийс погледна Марко, после пленника. Очите му бяха като парченца лед.

— Не — каза той, отиде при коленичилия мъж, насочи автомата си и го екзекутира. — Да вървим.

Марко погледна хората си, сви рамене и тръгна към вратата.

48.

Бърд Рок, Калифорния

Когато Рийс се върна от набега си южно от границата, слънцето вече се издигаше над силуета на Сан Диего. На сърдечните му благодарности за щедростта и верността Марко беше отговорил с „Няма проблем, амиго“. Събитията от последните седмици бяха накарали Рийс да се замисли и да прецени приятелствата си. Онова, което беше научил за лоялността, го изненада. Някои приятели бяха винаги готови да помагат в трудни моменти, докато други се отдръпваха. Някои биха си помислили, че другарите му тюлени биха се обединили около него, но с изключение на Бен Едуардс това не беше станало. Повечето от най-добрите му приятели в отрядите бяха убити в засадата; други вероятно бяха твърде уплашени от евентуално отмъщение от страна на Пилснър. Това беше разочароващо, но Рийс не можеше да ги вини. Старите приятели като Марко и Лиз, както и новите като Кати, му помагаха по начини, които той никога нямаше да забрави. Истината беше, че повечето тюлени, които познаваше, имаха нужда да останат съсредоточени върху подготовката за война. Това беше тяхната работа и всяко разсейване от нея можеше да спъне успеха на мисията им. Така и трябваше да бъде.

Погледнато отстрани, човек би си помислил, че стореното от Рийс само преди няколко часа би го на карало да изпадне в интроспекция, да се измъчва от вина и може би дори да се притесни. Филми и книги често описваха войници, на които им е било трудно да отнемат живот в бой и след това се мъчат да се преборят с психологическите последици от действията си.

За Рийс убиването беше едно от най-естествените неща, които можеше да прави — то беше заложено дълбоко в неговата ДНК. Ако се замислеше над това, той щеше да стигне до заключението, че единствената причина да е жив в този момент беше, че в продължение на цялата история неговите предци са били добри в защитата на племето и осигуряването на храна за семействата си. Убиването не беше свързано толкова с отнемането на живот, колкото с поддържането му — живота на сънародниците ти, на екипа ти, на семейството, на самия теб. Фактът, че Рийс правеше това изключително добре, изобщо не го тормозеше. Убиването беше онова, което правеше по-добре от всичко друго.

Помнеше как се беше изненадал от чувството, което бе изпитал първия път, когато беше убил човек по време на бой. Ако трябваше да се вярва на експертите, би трябвало да изпита съжаление, угризения, объркване, дори гняв. Сякаш обществото очакваше онези, които отнемат живот, за да защитят страната си, незабавно да се нуждаят от консултациите на психотерапевти, които да им помогнат да превъзмогнат мъката си. Може би тази удобна история позволяваше на цивилизованото общество да се справя по-добре със своето откъсване от реалностите на войната, като в същото време изпраща млади мъже да умират в планини, джунгли, пустини и градове в чужди земи, които трудно могат да се открият на картата.

Истината не беше толкова сложна. Истината беше първобитна.

Рийс не беше изпитал такива угризения. Първия път, когато уби, както и всеки следващ, чувството беше различно — облекчение. Това можеше да изглежда странна реакция, особено за непосветения. Не беше облекчение, в смисъл че Рийс е открил, че може да убива — той никога не се беше съмнявал в това. А облекчение в смисъла, че обучението, уменията, инстинктите, интелектът и всеотдайността му в разбирането на врага и конфликта не са били напразни. Облекчение, че е жив. Рийс имаше естествената способност не само да се бие, но и да води. Тези две способности привличаха хората му към него и изграждаха доверие, което не можеше да бъде открито другаде в културното общество. Това беше нещото, което Рийс беше роден да прави.

Не го правеше, защото му харесва. А защото беше необходимо за оцеляването на неговите хора, на страната и на семейството му. Това не означаваше, че Рийс не изпитва емоции от годините си на бойното поле; той в никакъв случай не можеше да бъде наречен социопат. В бойните екипи социопатите ставаха причина за смъртта на други и биваха изкоренявани възможно най-бързо.

Когато този въпрос се повдигнеше по време на подготовка за война, Рийс споделяше с хората си историята за най-важния изстрел, който беше правил по време на бой. Наричаше го най-важния изстрел, който не е направил. При една особено брутална престрелка по улиците на Фалуджа, докато куршумите свистяха над главите им и около тях се взривяваха мини, Рийс надникна зад един ъгъл, вдигна автомата си и взе на прицел мъж, облечен в черните дрехи на противника. В този момент всеки на улиците на Фалуджа се смяташе за легитимна мишена според интерпретацията на командира на правилата на бойните действия, но нещо в този случай му се видя особено. Човекът беше на велосипед и бавно се отдалечаваше от битката. Дали възнамеряваше да заобиколи и да атакува в гръб? Може би, макар че нещо в езика на тялото и начина, по който караше колелото, говореше за друго. Рийс не можеше да определи какво точно, но инстинктът и моралът го накараха да махне пръста си от спусъка и да гледа мъжа, докато той не изчезна от поглед. Рийс предаде по радиостанцията на помощните части зад него описание на мъжа и посоката, в която се движи. Тъкмо се канеше да спринтира през улицата и да продължи атаката за превземането на града, един снаряд се взриви на отсрещния ъгъл, като го принуди да залепи гръб до стената и го обсипа с отломки и прах. Ако не беше спрял да гледа отдалечаващия се мъж или ако го беше убил и продължил напред, Рийс щеше да се намира точно там, където беше паднал снарядът. Мъжът с колелото може би беше спасил живота му. Преценката винаги беше изключително важна по време на бой и той нито веднъж не съжали, че не беше стрелял. Понякога най-важните изстрели в бой са онези, които не си направил.

Рийс разбираше, че убиването е необходимо. То беше негов дълг. Негово призвание. И той нямаше да остане назад и да остави някой друг да продължи напред, когато страната му е във война, а той е в разцвета на силите си. Затова и го правеше. Едва ли желаеше нещо по-силно от това на бъдещите поколения никога да не им се налага да се сблъскват с войната. Но знаеше също, че историята ясно показва, че войната е нещо, за което винаги трябва да си готов.

Съблече подгизналото от кръв и пот камуфлажно облекло и го заряза на пода на гаража. Разглоби автомата, за да го почисти — частите му бяха почернели от използването на заглушителя. Изпълни обичайния ритуал след всяка операция и смени батериите на очилата за нощно виждане, лазера и фенерчето. Взе каската и оръжието със себе си в спалнята. „Бъди готов, Рийс.“ Подпря автомата на нощното шкафче и включи телефона, за да провери Signal и SpiderOak. Нямаше никакви съобщения, така че изключи устройството и взе душ, за да махне кръвта, прахта и мръсотията от последните няколко часа. След това се зави презглава, за да хване няколко часа от така нужната му почивка.

БАМ БАМ БАМ! Рийс скочи от леглото, грабна автомата и насочи заглушеното дуло към вратата на спалнята. Чу приглушен глас, който сякаш идваше откъм външната врата.

— Аз съм, брато! Отвори! — БАМ БАМ БАМ!

Рийс свали автомата и поклати глава. „Шибаният Бен.“ Без да пуска оръжието, излезе по тениска и боксерки от спалнята и отвори входната врата.

— Viva Mexico! Донесох ти тако. Не бях сигурен дали си имал време да хапнеш, докато си бил долу. — Бен беше жизнерадостен както винаги. Изгледа Рийс от глава до пети и се намръщи. — Брато, да не би да си прострял всичките си дрехи?

— Просто се опитвах да поспя — уморено отвърна Рийс.

— И още не си се обръснал? Да не би да си решил да се правиш на хипстър? Макар че отива на бельото ти. Да не си мислиш, че се връщаш в Афганистан или нещо такова?

— Или нещо такова — отвърна Рийс, който все още се будеше.

— Пич, направо си подлудил трибуквените агенции — продължи Бен, докато отхапваше голямо парче тако. — Малката ти екскурзия до Маргаритавил направо превъзбуди АБН и моите хора. Те нямат представа каква е историята. АБН смятат, че картелът Синалоа са предприели сериозен ход срещу Нова генерация, а в ЦРУ са убедени, че ударът е на Зета и че се опитват да се наместят в Баха. Определено не знаят, че е бил някакъв гринго от Сан Диего, дето се мотае цял ден по бельо.

— Мина добре, Бен. Разправих се с типовете, които… които убиха Лорън и Люси. — Рийс се запъна. — И намерих някои други неща, които ще ти завъртят главата. — Той отхапа от такото, задъвка и преглътна, преди да довърши мисълта си. — Цялата работа е свързана с някакво съмнително клинично изпитание. „Капстоун Капитал“ обещава на замесените милиарди и те са продали душите си.

— Сигурен ли си? — попита Бен.

— Абсолютно. Гадорията достига доста високо по хранителната верига. Дори Пилснър е замесен. Той е онзи, който е пробутал лекарството на хората ми и в крайна сметка той ни е продал в Афганистан. В момента провеждат нови изпитания с друга група тюлени. Само не мога да разбера как точно ни устроиха засадата в Афганистан.

— Аз мога — каза Бен с нехарактерно сериозен за него тон. — По обясними причини наблюдаваме много от големите ислямски групи в Щатите. Големи джамии, благотворителни организации, такива неща. Не би трябвало да работим на американска земя, но го правим по междуведомствена линия, така че всичко е „законно“. Разбира се, в тези общности влизат и излизат много невинни хора, но от време на време има и нещо, което не пасва. Преди няколко месеца забелязах, че един капитан от флота редовно посещава ислямска благотворителна организация в Сан Диего. Едно е някой войник да реши, че ще следва повелите на Аллах, но съвсем друго е офицер да започне да се среща със съмнителни мюсюлмански групи. Искаш ли да знаеш кой е офицерът?

— Знаеш, че искам.

— Ленард Хауард, юрисконсултът на адмирала.

— Да си го начукам!

— Не, той да си го начука, брато. Посещенията му при имама престанаха малко преди ти и хората ти да попаднете в онази засада. И оттогава не са се срещали.

Рийс вече разполагаше с още едно име, което да добави в списъка.

— Това прилича на учебна стрелба — заяви Рийс, докато прелистваше дебелата папка, дадена му от Бен.

— Защото е точно това, брато. Всичко необходимо е тук. Имамът, с когото се е срещал Хауард, е Хамади Исмаил Масуд. Живее в джамията. Тя е по-скоро като затворен комплекс, макар че е изненадващо достъпна. Човек би си помислил, че ще предприемат повече мерки за сигурност. Наричат го Ислямски център за мир и благоденствие в Южна Калифорния. Джамията би трябвало да е празна в сряда след иша. Знаеш ли какво е иша?

— Да, вечерната молитва. Кога се пада по това време на годината?

— В девет и половина. Джамията ще бъде препълнена, но ще се опразни бързо. Вече съм ти измислил име и история. Дори имаш среща с Масуд след молитвата, така че имаш два дни да се подготвиш.

Рийс го погледна въпросително.

— Това не е в стила ми.

— Повярвай ми, ще проработи. Нали се занимавам точно с такива неща.

— Какви? Да организираш убийства на ислямски духовници на американска почва ли?

— Рийс, пропуснахме този случай. Държим този тип под око от повече от година и пропуснахме. Ако не бяхме, хората ти сигурно сега щяха да са живи. Правителството ви предаде. Знаехме, че този тип е от най-лошите. Външно заклеймява тероризма и е лицето на умерения ислям в Южна Калифорния, пуска в мрежата клипове, в които громи ислямските екстремисти и призовава за край на насилието. А в действителност групата му е канал за прехвърляне на пари към ИДИЛ. Става дума за милиони долари. Докато проповядва мир, парите му помагат на ИДИЛ да обезглавява американци пред камерите.

— ИДИЛ не действаха ли в Ирак, Сирия и Леванта? Защо му е на Хауард да ходи при човек на ИДИЛ, за да устрои засада в Афганистан?

— Не се заблуждавай, брато. Ал Кайда и ИДИЛ не се отличават идеологически толкова, колкото изглежда на пръв поглед. Всичко се свежда до халифата, човече. Безумия от дванайсети век. ИДИЛ преди бяха Ал Кайда в Ирак, забрави ли?

— О, не съм — отвърна Рийс и си помисли за кръвта и енергията, които той и хората му бяха хвърлили през годините, за да ги изкоренят. — Но си мислех, че имаха много шумна раздяла преди известно време.

— Е, имаха. ИДИЛ са новата звезда. Много популярни и много по-добри от Ал Кайда в набирането на средства. Това, наред с яростните им атаки срещу шиити и дори срещу умерени сунити, противоречи на последните прокламации на Ал Кайда за ислямско обединение. Те се харесват на следващото поколение джихадисти и са много по-добри от Ал Кайда в набирането на хора, особено с помощта на социалните медии. Посланието на Ал Кайда беше за обединение, защото ислямските земи са атакувани от Запада. ИДИЛ преобърна това. Тяхното послание е за настъпление. Много силно и нещо, на което дори не сме започнали да отвръщаме.

— Това не отговаря на въпроса защо Хауард и Пилснър са използвали тях, а не Ал Кайда или талибаните.

— Отговорът е именно във въпроса. За заблуда. Би било много по-логично да използват някоя мрежа на Ал Кайда или талибаните, но ако искаш да подведеш хората, по-добре да се обърнеш към ИДИЛ.

— Направо не е за вярване. — Рийс поклати глава.

— Напоследък лидерите на ИДИЛ и Ал Кайда започнаха да разпознават силата на съвместните действия. Те могат да бъдат много по-ефективни, ако енергията им е насочена към унищожаването на нас, а не на другата страна. Пилснър и Хауард имат достъп до същите разузнавателни канали, до които имам и аз, и разполагат със същата информация. ИДИЛ и Ал Кайда могат да обединят ресурсите си и да ни видят сметката днес, а после да уреждат разприте помежду си.

— Значи правителството иска смъртта на Масуд и ти реши, че аз съм човекът за тази работа, така ли?

— Не точно, братко, макар че той наистина трябва да умре. Този тип е финансирал повече тероризъм, отколкото Слепият шейх е можел да мечтае навремето, а в същото време се прави на умерен мюсюлманин и противник на всякакво насилие и тероризъм. Той е бил връзката с пакистанските талибани, които са планирали и направили засадата на отряда ти в Афганистан. Знам, че ще му видиш сметката. Най-малкото, което мога да направя, е да ти помогна. Шефовете ми не знаят нищо за това. Тази операция е тотално извън протокола.

— И какво е името и историята ми? — попита Рийс, връщайки се към настоящата задача.

— Ти си докторант по международен бизнес в Университета в Сан Диего и имаш курс по сравнително религиознание. Искаш да интервюираш Масуд за материал върху световните религии и политиката, който пишеш. Един от основните принципи на центъра е достигането до колкото се може повече хора, така че искането ти няма да изглежда странно. Те са много открити и приветливи. Следя мобилния телефон на Масуд, както и телефоните на центъра. Ако се обади да провери в УСД, ще пренасоча обаждането и ще потвърдя, че си докторант. — Бен се усмихна, очевидно горд от себе си. — А, и ще те помоля за една услуга — продължи той, подавайки на Рийс малък пакет. — Остави това при шибаняка, когато му видиш сметката. Иска ми се да можех да съм с теб, друже. Тези двуличници направо ме побъркват.

Рийс беше проверил старателно екипировката си за следващата фаза на отмъстителната си мисия. Сега му оставаше само да чака, но имаше и едно друго място, което трябваше да посети.

Влезе с колата си в тихия квартал, паркира при една малка църква и продължи пеша. Улиците пустееха в късния час; всеки, който се опиташе да го проследи с кола, лесно щеше да бъде забелязан. Въпреки това Рийс тръгна по обиколен маршрут през лабиринта улички, чиято тишина се нарушаваше само от случайния лай на някое куче. Пътят му го отведе до алея, където спря и се престори, че си връзва обувката. След като се увери, че никой не го следва, мина между две къщи и спря под голям евкалипт. Хвана се за най-долния клон, покатери се и възседна един друг. Свали раницата си, извади от нея каската със закрепения към нея уред за нощно виждане и си я сложи. Тъмното предградие внезапно стана яркозелено благодарение на усилената светлина на полумесеца и звездите. Той се придвижи напред по клона, докато краката му не се озоваха над ниска дървена ограда. Като се възползваше от нощното виждане и високата си позиция, Рийс внимателно огледа района за някакво движение. След като не видя нищо нередно, прехвърли крак през клона и скочи на меката трева в задния си двор. Извади глока от колана си, зае позиция на коляно и продължи да се оглежда и ослушва още две минути.

Къщата тънеше в мрак и отвън изглеждаше точно във вида, в който я беше оставил. Рийс прекоси двора и надникна над страничната порта към предната страна, където видя джипа на Лорън и полицейската лента, все още опъната около големия евкалипт, който заемаше централно място на поляната. Под него съседите бяха направили импровизиран олтар с картички, бележки, свещи и плюшени играчки, който заемаше значителна част от предния двор.

Рийс прибра глока и включи инфрачервеното осветление на каската, след което извади сгъваемия нож от джоба на панталона си. След като се увери, че няма следи от капани, пъхна острието между двете половини на прозореца на малката стая за гости, за да освободи резето. Повдигна предпазливо долната половина. Прозорецът се отвори с лекота; нищо не избухна. Рийс въздъхна с облекчение, свали раницата си и я прехвърли през прозореца. Двайсетте години тренировки и повече от десетилетие сражения в градски условия го бяха научили, че няма грациозен начин зрял човек да се катери през прозорец. Той се набра и се претърколи напред през отвора. Глокът веднага се насочи напред и Рийс бавно и внимателно провери дома си стая по стая.

Влезе в стаята на Люси, свали каската си и седна на мъничкото легло, заобиколен от спомените от краткото ѝ пребиваване на този свят. Когато очите му свикнаха с тъмното, огледа убежището на малкото си момиче. Стаята беше останала непокътната, сякаш някаква невидима сила я беше запазила от безразборно изстреляните куршуми, надупчили цялата останала къща. Докато седеше сред нещата на дъщеря си, почти изпита чувството, че нищо от онова не се е случвало.

На лавицата стоеше мъничкият отпечатък от стъпалото ѝ върху парче изпечена глина, взет като новородено; до него имаше снимка в рамка на младото семейство, направена в деня на кръщенето ѝ. Рийс се усмихваше в единствения си костюм: държеше Люси в кръщелните ѝ дрешки. Сияещата Лорън стоеше до него с черни очила, подчертаващи стройната ѝ фигура, прегърнала го през кръста. „Господи, толкова прекрасна беше.“

Снимката го върна към онези две седмици отпуск след миналата мисия в чужбина, когато бе успял да прекара почти всеки ден с двете си най-обичани същества. Да, това беше най-щастливото време в живота му. Рийс знаеше, че никога повече няма да изпита подобно щастие, гордост и удовлетворение.

Леглото на Люси беше покрито с камуфлажно одеяло на Седми отряд, върху което с розови конци беше бродирано името ѝ, датата на раждане и теглото ѝ — подарък от хората му. Рийс прокара длан по гладката тъкан и името, сякаш докосваше русите къдрици на главата ѝ. Остана да седи там часове в мълчалива медитация, попивайки гледките и миризмите от миналото. Не позволи на външни мисли да нарушават покоя му. Това беше време, запазено за семейството му.

На следващия ден отиде в няколко магазина в Сан Диего — ателие за смокинги, два магазина за електроника, магазин за платове и железария. Плати в брой за всичко, за да забави евентуалните си преследвачи. Купи бяла жилетка за смокинг, един метър бял изкуствен плат с яка нишка, кутия осемсантиметрови пирони за рамки, изолиран меден проводник, малка крушка, токоизправител, превключвател, батерия девет волта и три предплатени мобилни телефона.

Подреди покупките на кухненската маса на квартирата до шевната машина на Лорън, която беше успял да изрови от гардероба на Люси след бдението си в стаята ѝ. Машината „Бернина“ беше подарък от майка му. Милата Лорън изобщо не беше по шиенето и Рийс беше сигурен, че дори не беше включвала машината. Той сложи бялата жилетка на масата до двете блокчета пластичен експлозив, взе нож и разряза обвивката им, за да разкрие подобното на пластилин съдържание. След това направи от блокчетата обща топка и я разточи с точилка. С-4 е изключително стабилен експлозив, за който е необходимо нещо много по-сериозно от точилка, за да се задейства. Въпреки това модифицирането на военни експлозиви технически беше нарушение на много правила и Рийс, който бе виждал обезобразените тела на бунтовници, чиито импровизирани бомби бяха гръмнали преждевременно, работеше внимателно. Пропъди тези мисли и продължи да оформя масата, докато не остана доволен от размерите и дебелината ѝ.

Пироните бяха организирани на ленти от по двайсет и пет, за да се зареждат в дърводелски пистолет. Рийс постави лентите върху експлозива и ги натисна в повърхността, докато цялата маса не се покри със стомана. След това прехвърли експлозива върху жилетката и я покри с белия изкуствен плат. Сряза плата, колкото да покрие убийствената смес, и го закрепи на място. Следваше трудната част — Рийс не беше пипвал шевна машина от уроците по трудово в училище, а и тогава не беше особено добър с нея.

Почти всяка военна част имаше хора, които ги биваше в шиенето. Преди войната да създаде цяла индустрия от компании, произвеждащи тактическа екипировка на найлонова основа, онези, които кърпеха парашутите на тюлените, изкарваха допълнително пари, като преправяха екипировката на бойните си другари. За съжаление Рийс никога не беше прекарвал много време с тях, за да научи това умение. Добрата новина беше, че не беше задължително изделието му да изглежда добре. След като изгледа няколко клипа в YouTube по темата, той се захвана за работа.

Беше сигурен, че няма да направи особено блестяща кариера като шивач, но все пак свърши работа. След като остави малък отвор в долния десен ъгъл, той върза яката нишка, за да задържи шевовете. Вдигна пробно жилетката и за негово облекчение творението му не се разпадна. След това извади два от трите телефона от кутиите им и ги включи към зарядните устройства. Позвъни от единия на другия, за да се увери, че работят, че номерата са верни и че първоначалните съобщения и ъпдейти са минали. Беше виждал как дори опитни терористи забравят да направят това и се превръщат в размазани петна по стените, когато неочаквано текстово съобщение задейства устройството им. Рийс взе бял маркер, нарисува голям X на единия телефон и записа номера му на гърба на другия. Освен това въведе номера в указателя на втория предплатен телефон.

Нататък нещата можеха да станат трудни. Най-добре щеше да е да има сапьор, който да му помогне, но за щастие информацията, която беше стриктно контролирана по времето, когато постъпи при тюлените, вече беше свободно достъпна в света на интернет. Той свали задния капак на маркирания с X телефон и започна да го оглежда, докато не разбра коя жица за какво е. Идентифицира свързаните с механизма за вибриране и ги откачи, после свърза жиците на крушката с тези на вибратора и набра номера от другия апарат. Телефонът на масата зазвъня и крушката светна. След като се увери, че по жиците минава достатъчно електричество, Рийс добави превключвателя, който контролираше тока от телефона до по-смъртоносната част на устройството, и го провери, за да е сигурен, че ще прекъсне веригата до детонатора. След това свърза токоизправителя, който трябваше да задържи енергията, докато не получи допълнителен импулс, който ще пусне целия заряд към детонатора.

Беше му трудно да повярва как тези прости устройства могат да причинят толкова голям ужас и разрушения, как с няколко покупки можеш да създадеш военен механизъм. Махна крушката и за всеки случай извади батерията от телефона. След това внимателно извади детонатора от пластмасовата му опаковка и свърза двете му жици към онези от телефона и батерията, омота проводниците с изолирбанд и пъхна устройството в джоба на жилетката. Пъхна детонатора през дупката, която беше оставил в изкуствения плат, и го натика в пластичния експлозив вътре. Отново провери всичко, за да е сигурен, че не е направил грешки, след което скри жилетката под леглото във втората спалня. Щеше да използва включения в зарядното телефон, за да зареди и двете батерии, и щеше да сложи батерията на телефона в жилетката малко преди да е готов да го използва. Той щеше да получи само едно повикване.

49.

Сан Диего, Калифорния

Сряда дойде бързо, макар че на Рийс му се удаде възможност да си почине и да помисли за личния си джихад. Не се съмняваше в правдивостта на каузата си. Молеше се само да стигне до края на списъка си, преди властите или туморът да отнемат живота му. „Степенувай по важност и изпълнявай.“

Надяваше се, че изглежда подходящо. Но пък как трябваше да изглежда дипломант, който пише за сравнително религиознание? Рийс беше прекарал една година във Военноморската школа за следдипломна квалификация, където беше учил отбранителен анализ с наблягане върху борбата срещу тероризма и асиметричната война. Помнеше, че преподавателите често носеха сака от туид, затова също си купи такова, като добави към него и очила с рогови рамки и без диоптри. Кожена чанта с дълъг ремък довърши образа.

Опита се да изглежда колкото се може по-безобидно, когато слезе от колата и тръгна към джамията, като мина покрай автосервиз и изоставен склад. Кварталът не беше от най-добрите, но не бе и от най-лошите — просто занемарен район, от който човек би се махнал при първа възможност. Рийс се чувстваше като гол без пистолета си — беше го оставил в колата, тъй като не знаеше дали няма да го обискират преди срещата с Масуд, или няма да го накарат да мине през детектор на метал. Ако мисията му беше официално одобрена, щеше да отнесе тези въпроси към разузнавателния отдел или щеше да поиска допълнителна информация, но сега не разполагаше с поддръжка и трябваше да импровизира.

Чантата съдържаше инструмента на предстоящата смърт на Масуд. Рийс се надяваше, че ще може да го достави, когато имамът е сам. За да не се набива на очи, джамията поддържаше имидж, като изпълняваше религиозни служби в съответствие с умерената ислямска доктрина — утвърждаваше бракосъчетания, предлагаше семейни консултации и помагаше на онеправданите от Сан Диего. Фактът, че техният външно умерен масджид всъщност е поддръжник на ИДИЛ, би изненадал много от правоверните. Рийс се запита какво ли биха направили онези мюсюлмани, които с готовност даваха пари на Масуд в съответствие с третия стълб на исляма, ако знаеха, че средствата им всъщност отиват за подпомагане на радикален военен клон на тяхната религия.

Докато вървеше към джамията по булеварда с доста неработещи улични лампи, Рийс неусетно се пренесе на други улици в друга война — улиците на квартал Ал Джихад в Багдад, в района Ал Рашид през 2006 г. След бомбения атентат срещу джамията Ал Аскари през февруари страната беше изпаднала в анархия. Сблъсъците между сунити и шиити бяха ескалирали до гражданска война и по улиците лежаха хиляди трупове, правейки и без това смутното положение още по-хаотично.

В разгара на безредиците Рийс беше включен в секретна програма на ЦРУ — малка група американски съветници начело на най-елитните иракски части за специални операции. Макар че технически Ирак беше суверенна страна и частта бе иракска и нямаше никаква официална връзка със Съединените щати, те все пак трябваше да получават разрешение от висшето американско командване и от ЦРУ, за да влизат в джамии заради политическото напрежение покрай „съвещателната“ роля на американски военни.

Насред цялата касапница екипът на Рийс беше проследил важна цел до една джамия в ранните утринни часове и я следеше както с хора на място, така и технически от въздуха. Джамиите редовно се използваха от противника като убежища, където той можеше да се крие и да крои планове безнаказано. Макар че в Закона за въоръжени конфликти ясно се казваше, че всеки религиозен обект губи неприкосновеността си, ако се използва с военни цели, американските военни и политически лидери толкова се страхуваха от последиците от удар срещу джамии, че на практика позволяваха на врага да планира атаки срещу американските сили от тях. Бунтовниците бяха наясно с положението и се възползваха максимално от него.

Рийс беше използвал сивата зона, в която действаше екипът му, за да заобиколи техническите ограничения и да изкара противника от равновесие с много успешна кампания, съсредоточена върху премахването на бунтовници точно тогава, когато се чувстваха в безопасност. ЦРУ и техните юрисконсулти напълно подкрепяха действията му, но когато старшият армейски генерал в Ирак разбра за програмата, нареди на началник-щаба си да изчете здраво конско на Рийс. Той настоя Рийс да му се обажда за одобрение, ако трябва да ударят някой, който използва джамия като убежище, в резултат на което веднъж на екипа му се наложи да чака повече от час, докато генералът не реши дали да позволи на предимно иракския отряд да влезе в изцяло иракска джамия. Това забавяне осигури на врага достатъчно време да обкръжи изненадващо Рийс и хората му.

За лош късмет на противника Рийс беше разположил тихомълком снайперисти на ключови места и разполагаше със солидна подкрепа по въздух, както и с няколко бронетранспортьора, разположени на няколко преки от позицията му. Онова, което можеше да се осъществи като хирургическа операция по залавяне/елиминиране, се превърна в сражение, продължило четирийсет минути. Като по чудо частта на Рийс излезе от него почти непокътната. Може би именно тогава Рийс започна да изпитва недоверие към висшите офицери.

Днешният кръстоносен поход беше личен и нямаше нищо общо с внимателния подход към исляма и Закона за въоръжени конфликти. Днес беше различно. Рийс не страдаше от ограничения. Не му пречеха правила, правилници, закони или обществени норми. Той беше излязъл на пътеката на войната и жаждата му за мъст беше неутолима. Хамади Исмаил Масуд беше спомогнал за смъртта на хора от американските специални части и тази вечер щеше да си плати за това.

50.

Рийс мина покрай обрасъл с бурени парцел и приближи малката сграда с купол по тротоара, като се присъедини към други двама, отиващи на вечерна молитва. Опита се да отпусне рамене, за да не изглежда заплашително, докато минаваше през портала от ковано желязо и се изкачваше по стъпалата към входа.

Млад мъж, вероятно от Близкия изток, седеше в малък офис отдясно на входа, на който имаше табелка на английски: „Добре дошли. Рецепция“.

— Ъ-ъ, извинете? — каза Рийс.

— Да — сърдечно отвърна мъжът, стана от бюрото си и тръгна към него. — Ас-салам алейкум — каза той, използвайки традиционния поздрав „мир на теб“, който Рийс беше чувал неведнъж по целия свят.

— Ва алейкум салам — отвърна Рийс, здрависа се с него и докосна сърцето си с дясната си ръка. — Аз съм Дрейпър Кауфман от УСД. Имам среща с имам Масуд след вечерната молитва. Бях поканен и да гледам, но не зная какво точно да правя — с топла усмивка добави той.

— А, да, вие сте дипломантът от университета. За нас е удоволствие да ни гостувате. Молитвената зала за мъже се намира долу. Имаме и една за жени горе. Моля, събуйте си обувките. Можете да наблюдавате от дъното на помещението, след което имам Масуд ще разговаря с вас за добродетелите на исляма и благородната работа на центъра и ще отговори на всички ваши въпроси.

— Извинявайте, че се натрапвам. Благодаря, че ме приемате. Този курс по сравнително религиознание е задължителна част от програмата ми по международен бизнес, но наистина ми харесва.

— Непрекъснато приемаме гости, така че не се натрапвате. Всъщност принципът на отворени врати е един от основните за центъра.

Рийс се спусна по тясното стълбище. Даренията определено не отиваха за подобряване на това място. Рийс предположи, че скромната обстановка е едно от нещата, които привличат много от вярващите към този конкретен ислямски център.

В залата имаше десетина души, които се подготвяха за вечерната молитва. Изпълняваха ритуалното измиване при голям кръгъл умивалник в съответствие с традиционната ислямска практика. Рийс пропусна измиването и се настани в частта за зрители зад богомолците. Всички присъстващи бяха мъже с консервативно облекло. Малко повече от половината бяха с близкоизточен произход, а останалите — чернокожи американци и бели.

Помещението беше съвсем голо и почти необзаведено, което позволяваше на събралите се да изчистят умовете си, докато постилат молитвените си килимчета така, че да гледат към Мека. Рийс разпозна незабавно Масуд от снимките и видеоклиповете, които беше гледал по време на подготовката за мисията. Като имам Масуд зае мястото си отпред и започна салата на арабски. Арабският на Рийс беше ужасен, но той знаеше достатъчно, за да разпознава някои думи и фрази. Масуд започна с традиционното „аллах акбар“ след което продължи службата през различните фази на молитвата — ставане, поклон, просване и сядане. Рийс знаеше, че тази церемония е формалният начин да се подчиниш и да насочиш мислите си към Аллах. В службата имаше определена красота, съсредоточаване и всеотдайност, които будеха неволно възхищение.

Ислямът несъмнено минаваше през криза и тя се проявяваше на световната сцена като насилие. Рийс имаше опит с мюсюлмани от всякакъв вид — от такива, които се водеха мюсюлмани само по име, през другите, които се стремяха да се придържат, доколкото могат, към повелите на религията (подобно на мнозина християни, които посещаваха църквата по Коледа и Великден), до онези, които бяха индоктринирани от архаичната идеология на омразата, която преследваше политически цели и нямаше да спре пред нищо, докато не види всички неверници изклани. Последните бяха онези, които можеха да бъдат спрени единствено от куршум в главата — нещо, в което Рийс беше изключително добър.

Масуд завърши с таслим, „Асаламу алейкум ва раматулла“, след което се запъти към дъното на помещението да посрещне Рийс.

— Господин Кауфман — каза той с пакистански акцент, силно повлиян от британски. — Добре дошли в нашия център. Благодаря, че дойдохте.

— Благодаря, че ме приехте. Днешният салат беше прекрасен. Винаги съм уважавал стойността и ритуала на ежедневната молитва. Светът щеше да е по-добър, ако повече хора отделяха време да отправят благодарност и да се обърнат към Бог, както правите вие.

— Благодаря. Точно затова сме тук — за да осигурим на вярващите място, където да практикуват различните страни на исляма и да възприемат по-дълбоко стълбовете на нашата вяра. Моля, елате в кабинета ми, където ще можем да пийнем чай и да продължим разговора.

Масуд го поведе обратно по стълбите и по къс коридор до малкия си кабинет, като спря при входа на джамията, за да пожелае лека нощ на мъжа, който беше посрещнал Рийс и тъкмо се готвеше да си тръгва. Имамът се движеше с плавна грация, нехарактерна за петдесет и петте му години. Косата му беше черна и късо подстригана и контрастираше със сивата му грижливо поддържана брада. Беше с кафеникави панталони и риза с дълги ръкави без яка вместо по-традиционния тауб, може би в съответствие с толерантния дух на Южна Калифорния.

— Моля, седнете — каза Масуд и посочи единия от двата скромни стола пред бюрото си, докато поставяше стар чайник върху котлона на малката масичка до стената.

Рийс се зачуди как ли това място още не е изгоряло до основи. Стаята приличаше на кабинета на преподавател от зле финансиран общински колеж. На бюрото беше натрупана купчина листа, а зад него имаше малка библиотека, натъпкана с религиозни текстове. Стените бяха голи, ако не се броеше един образец на ислямска калиграфия, поставен в рамка.

Масуд забеляза, че Рийс гледа картината.

— Прекрасна е, нали? Това е репродукция на Мир-Али Херави Табризи. Блестящ калиграф от петнайсети век. Работата му е напомняне, че Златният век на исляма не е свършил толкова отдавна.

— Мислех си, че Златният век е приключил по-рано — каза Рийс.

— Някои учени твърдят така, но доказателствата показват, че е продължил и през шестнайсети век. Окачих картината, за да ми напомня колко много сме паднали и колко много работа има за вършене. Наречете го… вдъхновение. — Имамът се усмихна. — В Свещения Коран се казва, че „Бог не променя състоянието на хората, докато те не променят онова, което е в сърцата им“. Моето призвание е да им помогна да променят сърцата си. И тъй, мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами, първо, благодаря, че ми отделяте време. Записал съм доста амбициозна програма по международен бизнес в университета и един от курсовете ми е по сравнително религиознание. Проектът е групов и моята част е да интервюирам уважаван мюсюлмански лидер за сегашното състояние на исляма в света.

— Е, това определено е тема, която изучавам отдавна и по която говоря в центъра и като гост на различни медии в страната. Както може би знаете, ислямът е втората най-разпространена религия в света и броят на последователите ѝ бързо расте.

— На какво се дължи това според вас? — попита Рийс.

— Ислямът е начин на живот. Той изисква от човека да се покори на Аллах и да следва стълбовете на исляма. Предлага житейски правила, които привличат последователи. Нашият Златен век ще настъпи отново, но този път чрез включване.

— Какво казвате на онези, които посочват драконовските мерки, предприемани от някои ислямски страни за контролиране на населението и принудително следване на повелите на шериата като хвърляне на хомосексуалисти от сгради, бичуване на момичета, които искат да ходят на училище, и обезглавяване на неверници?

— Ролята на нашия център не е да принуждаваме невярващи да приемат исляма. Пророкът Мохамед, мир нему, казва, че „във вярата няма принуда“, и ние определено не целим да подчиним американския закон на шериата. Онези, които практикуват отвратителните наказания, споменати от вас, само вредят на каузата ни и обръщат настроенията срещу тези от нас, които излагаме истинските повели на исляма. Ние сме религия на мира, която някои използват за свои лични разрушителни цели. Използвам петъчната молитва, за да призовавам за мир и единство. Някои ме порицават, но ако искаме да живеем заедно в хармония, трябва да се научим да приемаме разликите помежду ни. Съединените щати са идеалното място, което може да покаже на света как мюсюлмани и немюсюлмани могат да работят и живеят заедно и в мир.

Този тип определено си го биваше. Около него витаеше атмосфера на учен, примесена с обаянието на достопочтен държавник.

— Защо според вас нетолерантното крило на вярата в момента процъфтява в ислямския свят? — попита Рийс, полагайки всички усилия да прилича на дипломант.

— С дълбоко съжаление трябва да се съглася с вас, господин Кауфман. Корумпираните политици и тежките икономически условия измъчват голяма част от ислямския свят. Радикалният ислям не представлява огромното мнозинство мюсюлмани. Почти всички, изгубили живота си при терористични атаки на ислямисти, са всъщност мюсюлмани — каза имамът, клатейки глава. — Отговорите обаче също се крият в религията. Някога ислямът е бил сила на доброто в света и отново може да бъде такава. Ключът е в образованието, господин Кауфман. Ключът е в образованието.

— Имате ли нещо против да използвам компютъра си и да си водя бележки? — попита Рийс.

— Разбира се, че не. Моля.

— Как ислямската общност като цяло възприема тези послания за мир, единство и отговорност? Безпокоите ли се за личната си безопасност? — продължи Рийс, докато вадеше стар лаптоп от чантата си.

Вместо да рециклират или продават старите компютри, Рийс и Лорън просто ги прибираха в един килер, с оглед сигурност на данните. Тази конкретна машина беше върхът на техниката през 1998 г. Рийс я беше взел при посещението в дома си от предишната нощ. Лаптопът беше доста по-голям от вездесъщите MacBook Air и с клавиатурата си, обемистите компоненти и махнатия тъчпад допълваше идеално студентския имидж на Рийс.

— Посланията за включване и толерантност невинаги се приемат добре от онези с различни цели, също като критиките към исляма, както несъмнено знаете. С болка трябва да кажа, че някои имами дори издадоха фетви срещу мен, но за щастие, те не са легитимни и не разбират историята и целта на истинската фетва. Затова се чувствам в толкова безопасност, колкото е възможна в размирни времена като нашите.

Рийс се вгледа в лицето на мъжа. Всичко, което казваше той, пасваше на проучванията на Рийс и личния му опит в ислямския свят. Как можеше да говори с такъв авторитет и логика за състоянието на исляма и после да използва същия терор, който заклеймяваше така убедено? „Как е възможно да е толкова добър лъжец? Такъв като него би трябвало да гони кариера в политиката.“

— Хамади — каза Рийс, нарочно използвайки малкото име на имама, докато свиваше пръсти около кленовата дръжка на томахавката, скрита зад отворения екран на лаптопа, — познаваш ли капитан Ленард Хауард?

Масуд замълча за момент и успешно скри изненадата си.

— Не, името не ми е познато.

— О, може би си забравил. Той е флотският юрист, който се свърза с теб да уредиш засадата на моите тюлени в Афганистан от приятелите ти сред пакистанските талибани. Колко струваше убиването на хората ми?

Този път Масуд не си направи труда да се преструва. Вместо това замълча, пое дълбоко дъх и присви очи.

— А, Джеймс Рийс. Не те разпознах. Изглеждаш различно от снимката във вестника от погребението на жена ти и дъщеря ти. Брадата ти отива, очилата са също добър щрих. Жалко, че семейството ти бяха кафир и сега горят в пламъците на ада. — Изплю кафир, сякаш беше най-отровната дума на света.

Рийс бавно затвори екрана на лаптопа и сложи томахавката отгоре му.

Масуд погледна въпросително, почти невярващо древното оръжие, след което срещна ледения поглед на Рийс.

— Трябва да се радваш, Масуд. Смърт като тази те прави мъченик. Е, може и да не е вярно, а и на мен изобщо не ми пука. За мен е важно да умреш, както умират истинските правоверни, които изпращаш да се жертват за каузата. Днес е твоят ред.

Докато Рийс се изправяше да въздаде правосъдието си, Масуд се хвърли с изненадваща бързина към чекмеджето на бюрото си и измъкна малък деветмилиметров CZ 75. Ако го беше държал с патрон в цевта, може би щеше да има шанс, но времето, което му беше необходимо да издърпа плъзгача и да зареди, беше повече от достатъчно замахът на Рийс да посрещне ръката на жертвата му, докато вдигаше оръжието. Тъй като основната тежест на томахавката беше отпред, тя удари дясната китка на Масуд с пълна сила, като раздроби кости, разкъса мускули, сухожилия и артерии и запрати малкия пистолет на пода.

Масуд изкрещя от болка и хвана дясната си ръка, която се държеше само на няколко влакна мускули и кожа и беше омазана в хлъзгава червена течност.

Рийс се движеше с точността на човек, който не е чужд на насилието и не се разсейва от металната миризма на прясна кръв и първобитните писъци на мъжа, когото беше дошъл да убие.

И точно тогава пристъпът на главоболие го повали на земята.

Ослепителната болка беше като хиляди парчета счупено стъкло в мозъка му. Този път продължи повече от предишните пъти, но не достатъчно дълго, за да може Масуд да се добере до пистолета си.

На имама му трябваха няколко секунди да осъзнае, че това е възможността му да избяга или да грабне оръжието. Той избра второто и беше направил втората си крачка, когато томахавката на Рийс се заби в задната част на бедрото му и го събори на пода.

Дошъл на себе си, Рийс сграбчи края на свободната дреха на Масуд, за да се надигне, и замахна с томахавката надолу в дъга, която свърши в горната част на гърба на жертвата му, на сантиметър от гръбначния стълб. Като използва томахавката като опора, Рийс се надигна на колене над пречупеното тяло.

Трябваше да отдаде дължимото на противника си. Дори с една отрязана ръка, надупчено до костта бедро, от което се лееше кръв, и със забита в гърба томахавка, имамът направи последен опит да достигне оръжието. Рийс завъртя томахавката, измъкна я от гърба на Масуд и я стовари като гневен чук, отсичайки четирите пръста, протегнати към пистолета. От Масуд се изтръгна смразяващ кръвта писък, който беше прекъснат от последното замахване на томахавката. Върхът, оформен като зъл шип от майстора, създал я с точно тази цел, се заби в слепоочието на Масуд и стигна до мозъка, като причини огромен кръвоизлив и го превърна в мъченик за вярата.

Рийс освободи томахавката от смазания череп на Масуд и погледна към вратата. Не се чуваха стъпки. Не виеха аларми. Нищо не показваше, че се е случило нещо.

Въпреки това трябваше да действа бързо.

Отрязването на глава е по-трудно, отколкото може да си помисли човек, дори с остра като бръснач томахавка. Рийс трябваше да притисне с лявата си ръка главата на Масуд към пода, докато сечеше врата, хрущялите и гръбнака, за да я отдели от тялото. Не се наслаждаваше на обезглавяването, но и не се поколеба да изпълни задачата. Шейсет и осем американски войници бяха мъртви заради заговора, осъществен с помощта на това парче месо. Време беше и останалите да научат какво ги очаква.

Рийс прибра отрязаната глава в чантата си и тръгна по тъмния коридор към изхода, отпуснал томахавката, но готов да я използва. Спря при предната врата и надникна през стъклото. Нищо не помръдваше. Само мрачни улици в част от града, за която на никого не му пукаше. След като изключи външната лампа, Рийс се спусна по стъпалата до тротоара и спря при портата от ковано желязо, за да набучи главата на имам Хамади Исмаил Масуд на един от острите ѝ шипове, и метна отгоре ѝ черния флаг на ИДИЛ, даден му от Бен за всеки случай.

Работата за вечерта тепърва започваше.

51.

Рийс трябваше да се прегрупира. Още не беше приключил и трябваше да се подготви, преди да започне следващата си мисия.

„Проклетите главоболия могат да ме убият преди да съм приключил списъка“ — помисли си той, докато се връщаше към тайната квартира.

Извади бележките и кадастрона с плана на апартамента на Холдър и ги прегледа внимателно. Много неща се бяха случили от последното му посещение там и не искаше да разчита единствено на паметта си. Прегледа и видеозаписа, който беше направил в апартамента образец, за да е сигурен, че познава отлично разположението. Беше продължил при всяка възможност да се упражнява в отключването на ключалка като тази на Холдър и вече можеше да се справя с нея не само бързо, но и безшумно. Ключът в случая беше в потайността. Ако се издънеше, замисълът щеше да излезе наяве.

Върна се при екипировката си в гаража на Бен, взе служебния си „Хеклер и Кох“ Мк 24 Mod 0 и му монтира дългия черен заглушител. Пистолетът 45-и калибър беше по-малък заместител на стария грамаден Мк 23, който беше идеален пример на безумията на бюрократите. Да създадеш нещо толкова тежко и тромаво, че да го зарежеш да събира прах в оръжейната, когато тръгваш на война, беше типично за процеса на оборудване на военните. След това извади връв 550-и размер от чантата и я сряза със сгъваемия нож, който носеше в джоба на панталона си. Наплюнчи единия край и го прекара през халката на дръжката на пистолета. Преметна другия край на връвта около врата си така, че заглушеният пистолет да виси на нивото на колана му. След това отвърза другия край на връвта, уви я няколко пъти около дръжката и я залепи с малко парче тиксо. Подреди останалите неща, които щяха да му потрябват, и отново се увери, че всичко е наред, преди да натовари колата с достатъчно екипировка, за да му свърши работа за една мисия зад граница. Облече тъмносиво долнище на анцуг, черно вълнено яке и леки маратонки, взе раницата си и излезе през задната врата.

Утре беше делничен ден и в този час почти нямаше трафик. Рийс излезе от I-5 и спря на паркинга на медицинския офис. Изключи двигателя и светлините и близо час остана в колата с отворени прозорци, попивайки гледките и звуците, или по-скоро липсата им. Сложи си латексови ръкавици, бръкна в раницата на съседната седалка и извади пистолета, разви дългата връв и я преметна през врата си. Разкопча ципа на вълненото яке и пусна оръжието в пазвата си.

Точно в 3:00 Рийс слезе от колата, метна на рамо разкопчаната раница и придърпа долнището на тъмния анцуг така, че ластикът да придържа висящия заглушител на пистолета. Няма добър начин да скриеш заглушен пистолет, особено когато не носиш колан. Връвта придържаше оръжието да не падне, като в същото време му осигуряваше достатъчно свобода да стреля от упор в целта си, ако се наложи. Решението не беше идеално, но вършеше работа.

Прехвърли се предпазливо през ниската телена ограда, като внимаваше пистолетът да не се закачи за нещо. Пресече добре осветения паркинг, спря до сградата на Холдър и си сложи малкия монокъл за нощно виждане PVS-18, закрепен за „черепотрошач“, както го наричаха операторите. Черепотрошачът представляваше метална лента, достатъчно яка, за да понесе тежестта на оптиката. Беше лек и не толкова обемист като каска, но имаше и недостатък, на който държеше прякора си — стягаше ужасно главата ти. Рийс внимателно пристъпи към вратата на Холдър и се заслуша. „Дано кучият син да не страда от безсъние.“ Пъхна шперцовете в ключалката и бавно се зае за работа. Благодарение на смазката, която беше сложил миналия път, вратата се отвори напълно безшумно.

Рийс влезе в тъмната дневна и тихо затвори след себе си. Пълният мрак се смени с различни нюанси на зелено и черно, когато огледа помещението с малкия уред. Разсеяната светлина в апартамента, идваща от цифровия часовник на микровълновата фурна и лампичката на телевизора, засия ярко. Рийс извади заглушения пистолет и го задържа на гърдите си. Остана абсолютно неподвижен в продължение на около минута, като се вслушваше за някакъв знак, че е събудил целта си. За щастие не чу нищо, освен бръмченето на уредите. Тръгна бавно по коридора, като внимаваше да не издаде никакъв звук. Стигна до вратата на спалнята, отново спря и се заслуша за движение. Накрая посегна към дръжката. Завъртя я толкова бавно, колкото му позволяваше търпението му, и тихо се наруга, когато от нея се разнесе едва чуто щракане. Отвори вратата с лявата си ръка, като държеше пистолета с дясната, с обърнато надясно тяло, за да попречи на евентуален опит да бъде издебнат и да му бъде отнето оръжието.

Джош Холдър лежеше проснат по гръб, само по гащета; завивките бяха избутани на пода до леглото. „Явно се поти през нощта.“ Рийс бавно пристъпи в стаята и видя върху бюфета онова, което търсеше — служебния деветмилиметров „Зиг Зауер“, прибран в кобур за кръста. Пистолетът беше по-малка версия на онзи, който беше използвал Рийс при тюлените.

Дни наред беше мислил върху тази част от плана в опит да реши дали да извърши онова, което е умно, или онова, което е справедливо. Ако застреляше Холдър със собствения му пистолет, следователите можеха да изтълкуват смъртта му като самоубийство и това вероятно щеше да му спечели още няколко дни, преди мрежата около него да се стегне. От друга страна, не можеше да се сети за нещо по-справедливо от това да види сметката на човека, който някак беше успял да премахне Бузър, с любимото оръжие на приятеля си. Фактът, че пистолетът беше заглушен, бе глазурата на тортата и намаляваше опасността да бъде видян или чут, докато напускаше апартамента. Накрая реши, че ще застреля Холдър със своя пистолет, ще прибере гилзата и ще остави деветмилиметровото оръжие на гърдите му с вдигнато чукче и липсващ патрон. Това нямаше да заблуди за дълго детективите, но пък и не беше необходимо.

Рийс стоеше над проснатото тяло на Холдър и се опитваше да определи най-добрия ъгъл за стрелба, така че да прилича на самоубийство, когато Холдър изненадано изхърка и рязко се катапултира в седнало положение с широко отворени очи. Внезапното движение стресна Рийс, който се поколеба за миг, след което натика заглушителя право в отворената уста на Холдър — усети как зъбите му се счупиха от силния натиск — и бързо дръпна спусъка.

Приглушеният звук се усили от акустиката на малката спалня; мозъкът на Холдър се пръсна върху бялата мазилка на стената и тялото му рухна назад на леглото. Рийс не изпадна в паника, но кошмарът на Холдър определено го стресна. „Това е за теб, Бузър.“

Взе пистолета от бюфета, извади го от кобура, изкара и прибра в джоба си един патрон, остави ударника вдигнат, сякаш с оръжието е стреляно, и го пусна върху голите гърди на Холдър. После взе гилзата от своя пистолет и излезе от стаята. Затвори вратата, вдигна уреда за нощно виждане на челото си и забърза към изхода. Не беше сигурен дали куршумът му не беше пробил тънката стена и не се беше забил в телевизора или съдомиялната на съседа, или изстрелът е бил достатъчно силен, за да събуди някого. Ако беше станало нещо подобно, вероятно разполагаше с трийсетина секунди, докато съседът не се обади на 911, не дойде да провери какво става, или и двете.

Затвори вратата на Холдър, извади шперцовете от джоба си, засуети се и в бързината изпусна един на земята. „Стегни се, Рийс. Успокой се, заеми се с ключалката.“ Пое дълбоко дъх, пъхна шперцовете и заключи. Прекоси тичешком паркинга и прескочи оградата като олимпийски шампион по бягане с препятствия. Метна раницата на съседната седалка, запали колата и бавно потегли, като изчака да се озове зад медицинския офис, преди да запали фаровете и да продължи към Ориндж Каунти.

52.

Стив Хорн обожаваше да държи нещата в свои ръце, но точно в този момент нямаше чувството, че контролира каквото и да било. Седеше в офиса си, неспособен да повика когото и да било, който би могъл да му даде всички отговори. Човекът, който беше дясната му ръка, лепилото, скрепващо целия проект, беше умрял не от друго, а от свръхдоза. Резултатите от токсикологията още не бяха пристигнали, но детективите бяха сигурни, че ставало въпрос за безразсъдна свръхдоза от същия тип, който са виждали неведнъж. Хорн направи проверка със собствени независими източници от правоохранителните органи, които потвърдиха, че случаят бил типичен във всяко отношение.

Кръгът от „запознати“ с проекта беше изключително тесен, както и трябваше. Първо, количеството пари не беше безкрайно — можеш да направиш само няколко деветцифрени обещания, преди да си излязъл на червено. Второ, чувствителността на инвестицията нямаше равна на себе си. По-малко от дузина души на планетата знаеха всички парчета от пъзела и сега един от тях беше мъртъв. Хорн нямаше как да не се запита дали едното нещо не е свързано с другото.

Вратата на офиса внезапно се отвори и асистентката му Келси нахълта вътре. На лицето ѝ беше изписана паника.

— Господин Хорн, извинете, но се обади детектив Уедърли. Джош Холдър бил открит мъртъв в апартамента си рано тази сутрин. Казват, че се е застрелял. Винаги беше толкова мил с мен, господин Хорн. — Келси избухна в сълзи, отпусна се на голямото кожено кресло срещу бюрото на Хорн и скри лице в шепите си.

„Не е било никакво шибано самоубийство.“ Хорн грабна айфона си и затърси името на Маркъс Бойкин. Докосна екрана да набере мобилния му номер и веднага му се включи гласова поща. По усет въведе името в търсачката на настолния си компютър. Още от първия резултат го побиха ледени тръпки.

— Келси, свържи ме с Майк Тедеско! ВЕДНАГА!

53.

Военноморско командване на специалните операции

Коронадо, Калифорния

По пътя от дома си Тедеско беше приел участта си като изкупление за постъпките си. Сърцето му беше изпълнено с огромно съжаление, че изобщо се беше забъркал в този проект. „Проклетият Стив Хорн.“ Поне семейството му нямаше да пострада; намираше известна утеха в това. При последното си действие беше успял да намери кураж.

Майк Тедеско си пое дълбоко дъх и отвори вратата на бентлито си. Потеше се обилно въпреки леката кройка на безупречния костюм „Савил Роу“ и липсата на вратовръзка. Почувства коленете си омекнали, докато изминаваше краткото разстояние до входа на сградата. Пазачът при вратата го позна веднага и му даде посетителски бадж през процепа под бронираното стъкло. Тедеско влезе като в мъгла, неспособен да се съсредоточи или да изтрие отчаяната си физиономия. Онези, които го познаха, го изгледаха с огромно любопитство. Мъжът, който обикновено вървеше из тези коридори с атмосфера на аристократична самоувереност, обаяние и безупречен външен вид, сега изглеждаше като човек, запътил се към бесилката.

Адютантът на адмирала стана от бюрото си, когато Тедеско мина покрай него на път към кабинета на Пилснър.

— Господин Тедеско, адмиралът очаква ли ви? — напразно попита той, докато Майк отваряше вратата и влизаше.

Адмирал Пилснър седеше зад бюрото си с колосана униформа в цвят каки. Носът му още беше бинтован, но черното около очите му се беше сменило с гротескни лилави и жълти петна. В погледа му се четеше изненада. Не беше в стила на Майк да се появява, без асистентката му да се е обадила предварително, за да уреди срещата. Външният му вид го изненада още повече. Тедеско спря на няколко стъпки от бюрото, докато адютантът на Пилснър влизаше през вратата зад него.

— Сър, съжалявам, опитах се да го пресрещна…

— Всичко е наред. Знаеш, че господин Тедеско е винаги добре дошъл в кабинета ми. Сядай, Майк. Какъв е проблемът? Изглеждаш ужасно.

Точно тогава от вътрешния джоб на Тедеско зазвъня телефон. Сигналът беше настроен да звучи като старомоден аналогов апарат. Зъ-ъ-ън… Зъ-ъ-ън…

— Господин Тедеско, не можете да влизате с телефон в сградата! — извика адютантът, който стриктно спазваше протоколите за сигурност на ВКСО.

Тедеско извади телефона, който приличаше на евтин предплатен апарат, и го подаде през бюрото на адмирал Пилснър.

— За теб е, Джералд — каза с тон, който прозвуча призрачно в стаята.

Адмиралът взе невярващо телефона и го изгледа слисано, сякаш никога досега не беше виждал подобно нещо. Вдигна го бавно към ухото си.

— Ало, кой се обажда?

Майк Тедеско затвори очи. Това щеше да е изкуплението му.

— Твоят екзекутор, шибано нищожество. Ти затри хората и семейството ми, и го направи за пари и повишение. Ще се видим в ада, копеле мръсно.

Джеймс Рийс натисна зеленото копче на втори мобилен телефон, който се свърза с апарата, прикрепен за Майк Тедеско. Телефонът прие повикването и изпрати импулс електрони към жиците, водещи към детонатора. Той се взриви, предизвиквайки реакцията на пластичния експлозив, зашит в самоубийствената жилетка под ризата на Тедеско.

Тялото на Тедеско посрещна силата на експлозията, насочвайки цялата енергия напред към бюрото на адмирал Пилснър. Същата енергия превърна лентите с пирони в пластичния експлозив в нажежени до червено шрапнели, движещи се много по-бързо от звука, които разкъсаха лицето и горната половина от тялото на адмирала като десетки сачми. Взривът отнесе парчета от овъгления му череп през дебелите прозорци, които се пръснаха моментално от налягането, запращайки хиляди парчета стъкло към прекрасния плаж долу. Тялото на Тедеско беше разкъсано на две от взрива, а частите от адмирал Пилснър, които се подаваха над дървеното бюро, просто престанаха да съществуват.

Рийс остави мобилния телефон на масата в трапезарията на покойния Майк Тедеско и погледна вдовицата му, която седеше на няколко стъпки от него и леко люлееше новороденото си дете. Джанет Тедеско бързо сведе поглед и започна да гали главичката на бебето си, но ѝ се стори, че зърна нещо като тъга в очите на едрия мъж. Когато вдигна отново глава, той беше изчезнал.

54.

Сан Диего, Калифорния

Ленард Хауард беше донякъде провал на цивилната юридическа практика. Беше се справял доста добре в правното училище, но бе неподготвен за хаотичното натоварване на цивилен юрист. Освен това беше открил, че въпреки мечтите му представянето му в съдебната зала е ужасно. Всеки път, когато съдружниците му го изпращаха да поеме рутинно съдебно заседание, той изпадаше в паника. От самоувереността му не оставаше и следа, устата му пресъхваше и гласът му започваше да трепери.

Бързо беше изхвърлен от кантората и се озова носещ се по течението. Имаше само едно място, на което можеше да процъфтява мързелив юрист, който се страхува от съдебните зали — държавна служба. Приятел от правното училище му беше казал за юридическата програма на флота и тя го привлече на мига. Униформата му донесе моментална гордост и престиж, а сложната бюрокрация на военните му създаваше среда, в която да блести. Особено обичаше да подписва имейлите си със „съдия“ — неоторизиран начин за психологическо издигане в медията на електронните комуникации.

След повече от две десетилетия униформена служба Хауард се беше издигнал до чин капитан и беше главен юрисконсулт на Военноморското командване на специалните операции. Когато приятелите и съседите му от предградието Ийст Лейк на Сан Диего погрешно го наричаха тюлен, защото работеше в екипа на командира им, Хауард никога не ги поправяше. Адмирал Пилснър се отнасяше към него като към доверен съюзник и двамата упражняваха цялата мощ и влияние на американския флот срещу всеки, който се озовеше на пътя им. Положението беше до голяма степен „ние“ срещу „тях“. Политическите връзки на Пилснър го правеха вероятен кандидат за шеф на Пентагона и Хауард щеше да се издигне покрай него като най-приближен довереник на адмирала.

Тази сутрин капитан Хауард имаше среща и щеше да пристигне във ВМКСО по-късно от обичайното. Повечето мъже на неговата възраст отдавна бяха преминали етапа да си слагат шини, но зъбите на Хауард бяха в такава ужасна форма от цял живот занемаряване, че жена му най-сетне го беше убедила да направи нещо по въпроса. Тя тайно се надяваше, че това ще помогне за хроничния му лош дъх и за външността му. Флотът отказа молбата му за слагане на шини, като се позова на чисто козметичната причина за искането му. За съжаление на Хауард същата тази бюрокрация, в която процъфтяваше, можеше да бъде и непреодолима пречка. Накрая му се наложи да плати от джоба си за шините и редовно посещаваше цивилния си ортодонт в предградието.

Изключи мобилния си телефон по време на посещението в съответствие с табелата на вратата и го включи отново, докато излизаше и вървеше към спортния си джип.

Служебният му BlackBerry оживя с всички мислими сигнали, когато се свърза с мрежата — вълна от неприети повиквания, гласова поща, текстови съобщения и имейли. Хауард прегледа имейлите и се закова на място, когато отвори най-скорошния:

Провери гласовата поща от заместника си и му призля, когато чу новината, че адмирал Пилснър бил убит от експлозия в кабинета му, най-вероятно при терористична атака.

Веднага отвори новинарското приложение, за да види дали няма по-нова информация. С разтуптяно сърце и примигвайки, се опита да задържи пристъпа на безпокойство, докато четеше шокиран заглавието.

Моментално чукна върху линка.

Без да се колебае нито за миг, той набра мобилния номер на жена си.

— Ейми, слушай ме, не говори. Вземи веднага децата от училище и ги закарай на летището. Ще те чакам там. Не, нямам време за обяснения и да, свързано е с онова, което си видяла по новините. Джералд е мъртъв. Трябва да тръгваме веднага. Ще те чакам при гишетата за билети. Вземи някакви топли дрехи и тръгвай.

Ленард Хауард скочи в своето „БМВ X3“ и отпраши от паркинга към Международното летище на Сан Диего.

55.

Алпайн, Калифорния

Когато гръмна новината за експлозията, Рийс пътуваше към градчето Алпайн в планинската североизточна част на Сан Диего. След четирийсет минути караше по виещия се черен път към частното стрелбище „Кениън“, собственост на приятеля му Клинт Харис. Харис се беше надявал да превърне обекта, построен върху стара писта сред хълмовете, в пълноценен тренировъчен комплекс за военни и служители на органите на реда. За съжаление разни природозащитни групи заведоха дела срещу начинанието му и оттогава той се съдеше с тях. Все още можеше да използва стрелбището за частни гости; просто не можеше да го управлява като бизнес, докато споровете не се решат.

Харис беше съобразителен и успешен бизнесмен и отличен стрелец. Беше прекарал доста време зад оптичния мерник в Югоизточна Азия и дори на шейсет и осем години все още беше равен и дори можеше да бие по умения най-добрите снайперисти на Рийс. Много обичаше да посреща Рийс и хората му на стрелбището, защото това му даваше възможност да се изпробва срещу най-добрите. Освен това Харис беше от хората, които живеят „извън мрежата“, и не хранеше особена обич към федералното правителство. Когато Рийс се обърна към него с молбата си, той се съгласи без капка колебание. Макар че нямаше семейство, Харис рискуваше да бъде хвърлен в затвора и съсипан финансово, ако се откриеше, че е помогнал на Рийс да се измъкне.

Рийс знаеше комбинациите на двата портала по пътя към комплекса и продължи направо към вдигнатата врата на гаража, където Харис съхраняваше и поддържаше колите, използвани на стрелбището. Харис приближи заднешком към багажника на Рийс своя „Поларис Рейнджър“ и започна да прехвърля оборудването, включително прощалния подарък от Марко, още преди Рийс да е успял да изключи от скорост. Марко беше пратил шофьора си да донесе раница, пълна със 100 000 долара в различни банкноти, малко след екскурзията им в Мексико, така че Рийс да не може да откаже. Освен парите, в раницата имаше написана на ръка бележка: „В случай че ти трябват пари за път, приятелю. Задръж рестото. Марко“. Рийс изскочи от колата и се зае да помага на Харис с товаренето на кутии за оръжия и торби.

— Не знам как да ти се отблагодаря за това, Клинт. Наистина.

— Ти би направил същото за мен, Рийс, останалото няма значение. А сега се сбогувай с приятелката си. Обещавам, че смъртта ѝ ще е бърза.

Рийс потупа любимия си „Ланд Крузър“. Време беше да се прости с него след дългите години вярна служба. Знаеше, че утре по изгрев-слънце колата му вече няма да я има, вероятно пратена на дъното на намиращия се недалеч Лавленд Резервоар. Харис издърпа веригите, за да спусне вратата на гаража, след което двамата се качиха в рейнджъра му. Ревът на двигателя беше твърде силен, за да могат да разговарят, докато изминаваха краткото разстояние до стрелбището. А и нямаше какво толкова да си кажат. Харис спря в северния край на дългото равно стрелбище и откачи от колана си радиостанция „Моторола“.

— Тайдър, тук Кениън, чуваш ли ме?

— Чувам те, Кениън, на пет минути път съм — отвърна женски глас с южняшки акцент, който се долавяше ясно въпреки лошата връзка.

— Разбрано, готови сме. Има лек вятър от запад, по-малко от пет километра в час. Стрелбището е чисто.

— Разбрано, Кениън, ще се видим след малко.

— Ето я. — Харис посочи едно петънце на хоризонта право на север. Когато то приближи, Рийс чу бръмченето на перки. Машината прелетя точно над тях, преди да направи остър завой и да се изравни с отсрещния край на еднокилометровата писта. Със спуснати колесници и задкрилки пилотът приземи „Пилатус PC-12 NG“ непосредствено зад вала за посрещане на куршуми, възползвайки се от всяка налична педя от пистата.

Едномоторният самолет беше боядисан в сребристо и приличаше на хищна птица. Забавянето на скоростта му беше рязко и седемстотин метра след мястото на кацане той вече се движеше с нормална скорост. Пилотът мина покрай двамата мъже при колата и обърна самолета на 180 градуса, насочвайки носа му обратно в посоката, от която беше пристигнал. Машината спря и оборотите намаляха чувствително; няколко секунди по-късно двигателят се изключи и витлото започна да забавя въртенето си.

Почти веднага вратата от лявата страна на самолета се спусна надолу и в отвора се появи Лиз Райли с целите си сто шейсет и пет сантиметра. Носеше пилотски слънчеви очила и косата ѝ беше прибрана на опашка, покрита от алена бейзболна шапка на Университета на Алабама. Изглеждаше така, сякаш излиза от фитнес зала, а не от пилотска кабина. Беше облечена в късо сиво горнище без ръкави и прилепнал по тялото черен панталон за йога. Раменете и ръцете ѝ бяха мускулести, без да изглеждат мъжки, резултат от пристрастяването към фитнеса по време на възстановяването ѝ от раните. Дясното ѝ рамо и част от дясната ръка бяха покрити със сложни татуировки. Тя скочи пъргаво на земята и награби Рийс в мечешка прегръдка.

— Много съжалявам за всичко, Рийс. Наистина.

Рийс отвърна на прегръдката ѝ. Лиз беше най-близкото подобие на сестра, което бе имал някога.

— Твой ред е да ми спасиш задника, Лиз.

— С удоволствие! Да товарим багажа и да се изнасяме.

Лиз грабна една от торбите и изтича по стълбата на самолета. Остави багажа и застана на вратата.

— Подавайте ми останалите. Трябва да разпределя правилно товара.

Двамата мъже започнаха да разтоварват колата, а Райли се зае да поставя различните торби и кутии на местата, които избираше за тях. Тя не беше от момичетата, на които да предложиш помощ за вдигане на нещо тежко. Накрая застана в предната част на салона и започна да брои багажа, като пресмяташе наум.

— Добре, момчета, натоварени сме. Качвай се, Рийс.

Рийс прегърна Харис и стисна ръката му.

— Ще се видим, когато се върнеш — рече Харис.

Рийс кимна с поглед, който беше повече от красноречив. „Няма да се върна.“ После се качи по стълбата. Лиз посочи свободната седалка в пилотската кабина, вдигна вратата-стълба и я застопори. След това се настани пъргаво на лявата седалка, сложи си слушалките и бързо направи проверка на уредите. След като се увери, че всичко е наред, вдигна оборотите до пълна мощност. Когато двигателят зарева, освободи спирачките и самолетът рязко се понесе напред по пистата, като прикова Рийс към облегалката. Лиз дръпна назад ръчката за управление и носът се вдигна нагоре. Самолетът се издигна над вала в края на пистата и започна да набира височина, докато колесниците се прибираха във фюзелажа.

Лиз насочи машината на изток и заговори за първи път, откакто беше поела управлението.

— Е, Рийс, накъде?

56.

Корпоративни офиси на „Капстоун Капитал“

Лос Анджелис, Калифорния

Хорн беше наредил на асистентката си да подготви видеоконферентната връзка в същата остъклена зала в „Капстоун“, в която беше приел Дж. Д. Хартли. Този път се обаждаше министър Хартли и трябваше да използва всичките си умения на преговарящ, за да я придума. Трябваше да запази тази сделка на всяка цена — в противен случай всичко щеше да бъде изгубено. Големият плосък екран оживя и показа конферентната зала на министъра в Пентагона. Един от адютантите на Хартли потвърди, че връзката е установена, и излезе извън обхвата на камерата, вероятно за да извика самия министър.

Без професионално сложен грим Лорейн Хартли не беше приятна гледка и камерата с нищо не подобряваше външния ѝ вид. Изглеждаше изтощена и напрегната; очевидно не беше радостна от начина, по който нещата бяха излезли от контрол.

— Хорн, не мога да повярвам, че позволих на теб и на Джей Ди да ме замесите в това. Пилснър е мъртъв, Стив, издухан от кабинета си като конфети, и един от най-добрите ми хора за набиране на средства умря заедно с него.

— Госпожо министър, дълбоко съм натъжен от загубата на адмирала и Майк. И двамата бяха чудесни мъже.

— О, спести ми съболезнованията си, Хорн. Изобщо не бих ги нарекла чудесни. Единственото, което ме интересува, е това нещо да остане потулено. И това няма да го бъде, ако броят на труповете продължи да расте.

— Госпожо министър, разбирам защо сте разстроена. Наистина. Това определено е сериозен провал, но ако трябва да сме честни, тези хора изпълниха ролята си за проекта. Сега ще имаме повече дялове за нас, а освен това разполагаме с платформа, която ще ви изстреля в Белия дом. Това е вашият момент, госпожо министър.

— Какви ги говориш? Как тази каша може да доведе до друго, освен да ме прати в затвора?

— Никой няма да влиза в затвора, Лорейн. Този проблем е точно от онези, които са ти нужни, за да се утвърдиш като силен лидер. Не позволявай на онзи нещастник президента да бъде лицето на всичко това. Свикай пресконференция в най-гледаното време и разкажи на обществеността за терориста Джеймс Рийс. Така всяко ченге в страната ще тръгне по петите му, а ние знаем, че той няма да позволи да бъде заловен жив. Ще изглеждаш така, сякаш вече си в Овалния кабинет, и можеш да използваш случая, за да наложиш закона за наблюдение, който така отчаяно се опитваш да прокараш в Конгреса. Хората ще си изкарат акъла, а ти ще се изявиш като техен спасител.

— Тук съм съгласна, Стив. Наистина бихме могли да използваме това. Но как можем да сме сигурни, че Рийс не е взел и нас на мушка?

— Имам човек, когото досега държах в резерва, Лорейн, и който може да го доведе до собствената му гибел. Задействай най-добрите си части да го преследват, стегни примката и моите хора ще довършат работата. Ще припишем заслугата на онзи, когото посочиш, и ще продължим със следващата серия изпитания. Това нещо ще проработи, Лорейн. Ти ще станеш президент и ще направим милиарди.

— Давам ти една последна възможност, Хорн. И по-добре да се получи, иначе ще се погрижа занапред да не видиш нито един долар от бюджета на министерството.

— Ще се получи, Лорейн, повярвай ми.

57.

Райли беше излетяла от Лас Вегас Север, където се бе върнала, за да попълни летателен план до базовата ѝ станция в Тексас. Стига да спазваше визуалните правила за полет, никой нямаше да я пита докъде е летяла и още по-важно, къде е кацала. Щом кацнаха в Невада, Рийс остана в кабината с шапка и слънчеви очила, докато Райли попълваше летателния план и наглеждаше зареждането на самолета.

Лиз получи разрешение за излитане от кулата и започнаха дългото пътуване до Източен Тексас. Малко бяха хората в живота на Рийс (ако изобщо ги имаше), на които той се доверяваше така, както на Лиз Райли. Не беше споделял с никого цялата история от началото до края и сега разказът му запълни четиричасовия им полет.

Започна от странното планиране преди мисията и засадата и продължи с трагичните събития след това. Разказа ѝ за туморите, за неоторизираните клинични изпитания и за участието на семейство Хартли. Разказа как е съставил списъка и как работи по него толкова ефективно, колкото може. Честно казано, Рийс не беше хладнокръвен убиец и се нуждаеше от моралния компас на Райли, на който да се опре. Искаше да се увери, че постъпва правилно, че върши нещо, което би накарало хората му и семейството му да се гордеят с него. Лиз беше добра слушателка, не го прекъсна нито веднъж и го остави да излее сърцето си.

И двамата ясно си даваха сметка, че Рийс се превръща в бунтовник. Методите му на убиване смесваха уменията му на тюлен с уроците, които беше усвоил през годините в специалните части, изучавайки терористи, партизански похвати, подривна дейност и убийства. Ако се замислеше, Рийс щеше да си даде сметка, че физическата му трансформация отговаряше на психологическата, която се извършваше вътре в него. Беше ограбил оръжейната на врага си и се обличаше така, че да се смеси с множеството, а дългата му коса и брадата го правеха да прилича повече на дървар от Орегон, отколкото на военен.

Рийс открай време беше твърд противник на тормозенето на пленниците, независимо какви зверства са извършили. Дори в суровия свят на тюлените те бяха наричани по всякакъв друг начин, но не и пленници; задържани беше по-учтивият термин, макар че Рийс смяташе, че той подхожда повече за спрените от патрулни полицаи. Щом бъдеха закопчани, тяхната безопасност ставаше отговорност на войниците. Рийс не толерираше никакво насилие срещу врага, след като той е поставен под контрол. Това беше едно от нещата, които различаваха американците от врага. Сега Рийс беше нарушил това най-основно правило на военното дело, като екзекутира човек на колене в Мексико. Беше осквернил тялото на мъртъв имам и бе оставил главата му набучена на шип пред джамията, беше принудил друг съзаклятник да вкара натъпкана с взрив жилетка във военен обект, бе убил федерален агент в съня му, беше пръснал мозъка на счетоводител и бе измъчвал юрист, преди нарочно да му вкара свръхдоза наркотици. И всичко това беше само пролог; той още не беше съчетал изцяло съвършените си умения на боец с партизанските тактики, използвани от терористите по целия свят срещу по-големи, по-конвенционални военни части. Уменията му бяха съвършена комбинация на елитен боец от специалните части и коварен метежник.

— Рийс, ти си най-силният човек, когото съм срещала, а съм израснала сред достатъчно истински мъже, за да знам разликата. Постъпвал си правилно през цялата си кариера, през целия си живот, и не заслужаваш нищо от това. И Бог знае, че Лорън и сладката Люси също не го заслужаваха. Повечето хора биха се пречупили под такова напрежение и биха се заврели в някоя дупка. Надявам се, че не съжаляваш за нищо от онова, което си сторил, за да отмъстиш за семейството и хората си, защото ако питаш мен, каквото и да причиниш на онези чудовища, няма да е прекалено. Не минава ден, в който да не си спомня как рискува живота си, за да ми спасиш задника в Ирак. Ако е нужно, готова съм да приземя проклетия самолет и в предния двор на Лорейн Хартли, стига да мога да ти помогна.

— Надявам се да не се разочароваш от мен, но не мога да позволя да им се размине — рече той.

— Рийс, разказвала ли съм ти за дядо ми?

— Май не. Бащата на баща ти ли?

— Не, на майка ми. Навремето бил окръжен шериф. Бил убит най-хладнокръвно от някакъв боклук, току-що излязъл от затвора. Това станало през седемдесет и седма, преди да съм се родила. Убиецът му прекара трийсет години в килия за смъртници, като го хранеха три пъти на ден. После някакъв апелативен съд реши, че не заслужавал смъртна присъда. Разните големи адвокати от Харвард се редят на опашка да защитават такива като него. А кой се застъпва за нас? Така и не видях дядо си, а семейството ни не получи справедливост. Твоите тюлени, рейнджърите, пилотите и екипажите — никой от тях няма да прегърне жена си, няма да подготвя сина си за Малката лига и няма да отведе дъщеря си до олтара. Един от пилотите, Хансен, беше в школата с мен. Всички го наричахме Шведа, защото приличаше на огромен викинг. Искаше да бъде щурмови пилот, но не можеше да се побере в нещо по-малко от „Чинук“. Имаше жена и трима синове. Дори не видя най-малкия си, който се роди точно преди да го убият. Беше прекалено важен за мисията, за да го пуснат в отпуск. Сърцето ми се къса за жена му и момчетата. Ти никога повече няма да видиш Лорън и Люси, както и сина си. Системата ще защити такива като Хартли и те ще продължават да стават все по-богати и силни. Тя ще влезе в Белия дом, а ти все така ще се мъчиш да накараш хората да повярват в безумната ти конспиративна теория. Не, Рийс, ако търсиш някой, който да ти каже, че извършваш грях, не си попаднал на правилния човек. Трябва да докопаш всеки един от тези мръсници и да отмъстиш за семейството си и за семействата на всички други воини. — Тя замълча за момент. — Избий ги, Рийс. Избий ги всичките.

Рийс не знаеше какво да каже и запази мълчание, докато Лиз събираше мислите си.

— Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна — тихо каза тя.

— Благодаря, Лиз, вече го правиш. Изобщо не ми се иска да рискуваш толкова много заради мен. Рано или късно те ще разберат, че си била замесена.

— Може да разберат, може и да не разберат. Каквото и да стане, ще е по-добре, отколкото ако бях изтезавана и изнасилена от банда джихадисти в Ирак. Сигурна съм, че ФБР не може да ми отреже главата. Дължа ти живота си, Рийс, а освен това ти си ми като роднина. Те убиха най-близкото нещо до сестра и племенница, което съм имала.

58.

Ранчо Гоуст Роуз, Тексас

Работодателят на Лиз Райли държеше двата си самолета в хангар в ранчото си между Хюстън и Колидж Стейшън. Лиз живееше на територията на ранчото в малка, но добре оборудвана и чиста къщичка, която щеше да бъде дом и на Рийс, докато измисли следващия си ход. Шефа го нямаше и в ранчото имаше само неколцина души, които нямаше да досаждат на госта на г-ца Райли. Тя приземи самолета на частната писта и го насочи към хангар, който изглеждаше чист като операционна.

— Добре дошъл в ранчо Гоуст Роуз — каза Лиз, докато изключваше двигателя и правеше последна проверка на уредите.

Рийс стана от мястото си и отиде в пътническия салон.

— Ако искаш, остави нещата в самолета, никой няма да ги пипне — извика му Лиз от кабината.

Рийс кимна, намери сак с малко дрехи и тоалетни принадлежности, отвори люка и спусна стълбата. Изгаряше от желание да стъпи на твърда земя и да се разтъпче, след като беше прекарал половин ден в малкия самолет. Закрачи напред-назад в хангара, докато Лиз се занимаваше с уредите. Накрая тя също слезе и направи серия протягания, за да разкърши схванатото си тяло.

— Как ти е гърбът? — попита Рийс, имаше предвид нараняването, което беше сложило край на кариерата ѝ като военен пилот.

— Добре. Схваща се, когато прекарвам цял ден в самолета, но не е нещо, което чаша вино да не може да оправи.

Лиз пилотираше като мъж, но пиеше като момиче. Рийс винаги я беше възприемал като странен парадокс, смес между мъжкарана и крехко момиче, и все се изненадваше от нещата, които тя казваше или правеше и които я правеха да изглежда прекалено много от едното или другото.

Пред хангара спря един форд F-350 и дребен мъж с каубойска риза, джинси и ботуши докосна шапката си в знак на поздрав към Лиз и кимна на Рийс.

— Сеньора Райли.

— Това е Ернесто — каза Лиз. — Той ще ни откара до дома ми. Не се безпокой, знае как да си държи устата затворена.

Качиха се в пикапа и през десетте минути път до къщичката на Райли Рийс се наслаждаваше на гледките на огромното ранчо.

Исламорада, Флорида

Беше му струвало цяло състояние, но Ленард Хауард беше успял да уреди нощен полет за себе си и семейството си от Сан Диего до Атланта и след това надолу до Форт Лодърдейл, където взеха кола до Исламорада на Флорида Кийс. Пристигнаха в наетата къща изтощени, но радостни, че са в безопасност и толкова далече от Сан Диего, колкото позволяваха границите на Съединените щати. Онзи ненормалник Рийс със сигурност действаше без каквато и да било поддръжка и нямаше начин да успее да прекоси страната, без да бъде спипан. А и как би могъл да ги открие, ако не разполага с разузнавателна информация?

През първия ден Хауард и семейството му се спотайваха и наваксваха със съня, но вече започваха да се чувстват по-удобно в новата тропическа обстановка и се заеха да я проучват. Отначало синът и дъщеря му, и двамата тийнейджъри, се оплакваха от липсата на плаж до къщата, но бързо си дадоха сметка за изпълнения с чудеса подводен свят на плитчините и рифовете, който правеше островите така желана дестинация за гмуркачи. Хауард им купи маски и шнорхели от местния магазин и те прекараха по-голямата част от деня в изследване на новия свят. Ленард и жена му се задоволиха да се настанят на верандата и да четат. Тя преглеждаше списания за архитектура и интериорен дизайн, а той четеше новия роман на Брад Тор, който беше купил на летището в Атланта. По този начин щяха да прекарат остатъка от живота си, след като той излезеше от онова, което покойният адмирал Пилснър наричаше просто Проекта.

Ранчо Гоуст Роуз, Тексас

Рийс последва Лиз по стъпалата на къщичката ѝ и в малката дневна.

— Искаш ли нещо? — попита тя, докато вървеше към кухнята. — Имам бира, вино, вода и май само това…

— Не бих отказал една бира, както и малко светлина. Това място е като пещера — отвърна Рийс, докато примижаваше към фотографиите над камината. Имаше снимка на Лиз в пилотски костюм пред хеликоптера ѝ, направена очевидно в Ирак, както и друга, от която сърцето му прескочи — Лиз, Рийс, Лорън и Люси, ухилени до ушите на Коледа. Щастие, замръзнало във времето.

Лиз се върна в дневната с бутилка „Куурс Лайт“ за Рийс и чаша бяло вино за себе си.

— Най-сетне имам в дома си мъж, който не е роднина, с когото не мога да се забавлявам.

Рийс бързо се окопити и откъсна поглед от снимката.

— Нима роднините са табу там, откъдето си? Не го знаех — пошегува се той.

— Аз съм от Алабама, а не от Тенеси. — Лиз го тупна шеговито с юмрук по ръката и седна на канапето до него. — Можеш да ползваш безжичния интернет, ако ти трябва. Тук не можем да прокараме стационарен телефон и цялата комуникация е сателитна. Мисля, че е сигурна, но не мога да гарантирам нищо. Знаеш колко рисковани са тези неща напоследък. Имам и три предплатени телефона. Но ако бях на твое място, не бих ги използвала повече от веднъж.

— Добре, благодаря.

Беше рисковано, но необходимо. Рийс се свърза с Wi-Fi и провери папката в SpiderOak за съобщения от Бен Едуардс. Намери едно, което представляваше само поредица букви и числа, следвани от JAG. На Рийс му трябваха няколко секунди да се сети, че това са координати и че Бен го насочва към едно от няколкото оставащи имена в списъка му.

— Какво имаме тук? — попита Лиз.

— Съобщение от Бен — отвърна Рийс. — Прилича ми на местоположението на следващата ми цел.

— Милият Бен — замислено каза Лиз. — Помня как винаги ме сваляше, когато ви гостувах на двамата с Лорън в Коронадо. Мисля, че тъкмо беше започнал работа в Управлението. Все ме побиваха тръпки от него. Мислех си, че е женен и че жена му също е на партито!

— Типично за Бен. Винаги е имал проблеми с брачните клетви.

— Къде е целта? — попита Лиз.

— Във Флорида. Флорида Кийс.

Проблемът беше как да стигне дотам. Това беше най-тясното място в Съединените щати, с един-единствен път, заобиколен от всички страни от вода. Ако беше на мисия с тюлените, най-лесно щеше да е подходят по вода. Можеха да приближат по въздух, с по-голям кораб или дори с подводница, след което да продължат към брега с лодки „Зодиак“ и накрая да плуват под вода със специалните дихателни апарати, които не пускат издайнически мехурчета. Но сега положението беше такова, че макар да бе изключително добре обучен морски командос, Рийс не разполагаше дори с кану.

Като дете Рийс беше прекарал известно време в Южна Флорида, но това беше преди десетилетия, а оттогава онази част от страната се беше променила невероятно много. Преди войната той и хората му бяха провеждали демонстрации за посетителите на Музея на морската пехота във Форт Пиърс, така че имаше някои местни контакти. Докато беше там, Рийс се беше запознал с някои наистина добри местни, които обичаха да ловят риба с харпун, и беше поддържал връзка с тях по имейл. Въпреки това не ги познаваше достатъчно добре, за да се обърне към тях за помощ като най-търсения човек в Америка — подозираше, че със сигурност ще стане такъв, след като органите на реда започнат да свързват парчетата от пъзела.

Освен това Рийс знаеше, че в Южна Флорида има малки частни писти, на които по-предприемчивите и изтънчени бизнесмени от черния пазар бяха внасяли бали контрабандна марихуана през 70-те и 80-те, но федералните продължаваха да ги следят внимателно и до днес в рамките на борбата им срещу наркотиците. Рийс не можеше да измисли друг начин, който да му даде сравнително реален шанс да се измъкне, и реши, че ще му се наложи отново да разчита на щедростта на приятеля си Марко. Извини се и излезе на предната веранда на къщичката. Използва един от предплатените телефони да се свърже с мексиканския си благодетел и както очакваше, Марко наистина имаше познати в Маями, които можеха да уредят транспорт, без да задават излишни въпроси. На летището на Опа-Лока, северозападно от Маями, щеше да го чака кола.

— Е, май в крайна сметка в дома ти няма да преспива мъж — каза той на Лиз, след като влезе вътре.

— Тогава накъде пътуваме, беглецо?

— Към Маями, после продължавам с кола надолу към островите. За колко време можем да стигнем там?

Лиз се загледа в тавана и пресметна набързо наум.

— За около три часа и половина, в зависимост от ветровете.

Рийс си погледна часовника.

— Май ще се наложи да преспим тук. Прекалено късно е, за да го правим сега. А и без това трябва да прегледам някои снимки и да измисля план. Тази пещера има ли си стая за гости?

Рано на следващата сутрин Лиз попълни летателен план и не продължиха към Слънчевия щат. Маршрутът им следваше белите пясъци на Мексиканския залив и забравените брегове на Биг Бенд, където полуостров Флорида се извиваше на юг към Карибско море. След като прелетяха над Сарасота, Райли продължи право на изток, над сякаш безкрайната шир на Евърглейдс.

Онова, което от земята приличаше на плътна стена от трева, от въздуха напомняше повече на стотици преплетени змии. Малки реки и потоци се виеха между участъци суха или полусуха земя, покрита с растителност. Пътуването по вода на това място изглеждаше почти невъзможно.

Пустошта, която беше много по-разнообразна, отколкото смятаха повечето хора, рязко контрастираше с гъсто населените брегове на Флорида, които привличаха туристи от цял свят. Вероятно цялата Южна Флорида беше изглеждала по този начин, преди да се появят хората с техните диги, за да превърнат морето от трева в бетонна джунгла. Когато ураганите идвали да си върнат първобитните мочурища, хората построявали по-високи насипи и копаели по-дълбоки канали, за да удържат напора на природата. Най-западните бариери на тази система от диги минаваха през щата като черта в пясъка между суровата естествена красота и модерната цивилизация. Отделни, сякаш изрязани с форма за бисквити селища се простираха на изток към Атлантика, а по подобната на мрежа асфалтова плетеница пъплеше оживен трафик.

Рийс остана в самолета, докато Лиз се регистрира при летищните власти и намери колата му, „Додж Рам“ от 2004 г. с ключ под килимчето. Тя се върна при самолета и вдигна палци към него.

— Колата е на място, както е обещал приятелят ти. Сигурен ли си, че не искаш да дойда да ти помогна?

— Не, Лиз, това шоу е мое. И без това вече рискува главата си повече, отколкото ми се иска.

— Да не би да си видял някой закачулен задник да реже главата ми в Ютюб? Не? Да бе, защото един тюлен, когото не бях виждала дотогава, рискува своята заради мен.

— Е, радвам се, че ти спасих задника, защото тази седмица определено имах нужда от теб.

— Върви, направи каквото трябва и се обади, ако имаш нужда от скоростно изнасяне. Тук е пълно с летища — Маратон, Кий Ларго, Таверние. Има дори една частна писта на Съмърланд Кий, на която може би ще ми позволят да кацна. Просто се обади и ще съм на линия.

— Лиз, наистина не знам как да ти се отблагодаря. Ще се видим след няколко часа.

— Пази се, Рийс. Стискам палци.

Рийс запали двигателя, пусна климатика и потегли по водещите на юг улици на Маями. Съществуваха две Маями — онова, което виждат туристите, с ярко осветените небостъргачи, архитектура ар деко и бели плажове, и това. Голяма част от населението на Маями се състои от американци първо или второ поколение, имигранти от Третия свят, латиноамериканци и жители на Карибите, намерили убежище и опитващи се да се възползват от възможностите, предлагани от разрастващата се икономика на Флорида. Предсказуемите резултати от това масово преселение бяха цели предградия и квартали, които сякаш бяха взети направо от Хавана, Богота или Порт о Пренс — места, където на всяка врата и прозорец има железни решетки, рядко се чува английска реч и от време на време в нечий заден двор може да се видят кокошки, прасета и дори крави. Като тюлен новобранец Рийс беше участвал в операции за разбиване на канали за контрабанда на дрога в Южна Америка преди 11 септември и гледките и звуците в тези квартали го връщаха към онези по-невинни времена. Той продължи на юг и запад към магистрала Палмето и се включи в агресивния трафик, който спокойно можеше да съперничи на трафика в Ел Ей.

Засмя се, когато си помисли за едно пътуване до Маями преди няколко години, когато той и неколцина негови колеги демонстрираха атака срещу затвор, който трябваше да бъде разрушен. Отрядът се промъкна на брега и заложи експлозиви, за да си пробие път през дебелите бетонни стени на изправителния комплекс. Когато експлозивите се взривиха, жителите на близкия квартал решили, че провеждат полицейска операция срещу тях, и започнали да изхвърлят наркотици в тоалетните. Едновременното пускане на водата на стотици тоалетни беше претоварило инфраструктурата и били нужни часове, преди водното налягане да се възстанови. Онази нощ тюлените вероятно бяха ликвидирали неволно повече дрога, отколкото местната полиция успяваше да залови за месец.

Най-сетне Рийс стигна до Флорида Сити и продължи по върволицата острови, известни като Кийс. Веригата, дълга около сто и шейсет километра, се простираше покарай единствената магистрала с мостовете ѝ, като всеки километър беше отбелязан с номер, отброяващ надолу с приближаването към Кий Уест. Почти всяко място тук си имаше километричен знак. Докато брои километрите и продължава все по на юг, човек вижда все по-малко признаци на влиянието на Маями и все повече реликви от старата Флорида. Крайпътните мотели и ресторанти, останки от 50-те и 60-те, напомняха на Рийс за пътуванията му с родителите му и дядовците му като дете. Искаше му се децата му да бяха живи, за да познаят подобни безгрижни дни.

59.

Исламорада, Флорида

Ейми Хауард беше легнала за следобедна дрямка, а децата гледаха филм на големия телевизор в дневната. Ленард ги попита дали искат да излязат на разходка с него, но те отказаха. И двамата бяха на възраст, на която предпочитаха да бъдат колкото се може по-малко време с мама и татко, а и бяха изтощени от сутринта, прекарана под слънцето на Флорида.

Облечен в лек рибарски екип и с широкопола шапка и сандали, Хауард вървеше към пътя, излизащ на магистрала 1. Покрай пътя минаваше тротоар, от който започваше пътека, предлагаща изглед към мангровите мочурища, които бяха в основата на местната екосистема. В един момент пътеката минаваше под извисяващи се като катедрала дървета, които осигуряваха благословена сянка срещу палещото слънце. Въпреки бавното темпо и краткото разстояние, което беше изминал, Хауард вече се потеше от нетърпимата влажност. Не искаше да си представя това място през август. Колкото и красиво да беше тук, винаги би предпочел Калифорния.

Чу нещо като стъпки зад себе си и се обърна да погледне. Когато го направи, получи удар в челюстта, от който светът пропадна в мрак и той се строполи на бетона. Когато дойде на себе си, някакъв мъж го беше възседнал и сипеше удари по лицето му. Хауард се опита да вдигне ръце и да се защити, но те бяха приклещени в мъртвешка хватка от бедрата на мъжа. Рийс беше превърнал лицето на Хауард в кървава пихтия, но се спря, преди да го е пребил до смърт. Това щеше да е твърде безболезнен край за човека, който от алчност беше продал хората му на талибаните. Той свали кожения си колан, сложи го около врата на Хауард като ремък и го повлече към мангровото мочурище. Юрисконсултът пълзеше зад него, доколкото можеше. Когато се озоваха на петдесетина метра от пътеката, ръцете на Хауард не издържаха и той се превърна в мъртво тегло. Рийс пусна колана, като остави главата на пленника му да падне на меката земя, след което вдигна юриста на рамене и нагази във водата. Мочурището с мангровите дървета беше същински лабиринт и Рийс трябваше да внимава, за да намери пътя, по който беше дошъл. Изпита истинско облекчение, когато видя носа на взетата „назаем“ плоскодънна лодка „Хюз“. Метна почти изпадналия в несвяст Хауард през борда и закопча ръцете и краката му със свински опашки.

Покрай основната верига острови, през които минаваха магистралата и железопътната линия, имаше множество други парчета земя с различни размери и форми, до които можеше да се стигне единствено с лодка. Рийс се насочи на север през откритите води на Флорида Бей в търсене на подходящо място, далеч от любопитните очи и уши на цивилизацията. Не му се наложи да търси дълго. Плиткото газене на плоскодънната лодка му позволи да премине над безброй подводни препятствия, като просто вдигаше двигателя над повърхността. Застанал на платформата на кърмата по къси панталони и тениска и управляващ лодката с помощта на дълъг прът от фибростъкло, той изглеждаше като поредния рибар, излязъл да си опита късмета в този рай за любителите на риболова. Накрая намери едно защитено заливче, където можеше да приближи лодката колкото се може по-близо до брега, и пусна котва.

Юрисконсултът на адмирала беше дошъл на себе си и бръщолевеше непрекъснато, като не поемаше отговорност за своята роля в заговора срещу войниците и семейството на Рийс, умоляваше го да пощади живота му и обвиняваше всеки, за когото можеше да се сети, за сегашното положение. Рийс сряза свинските опашки около краката на Хауард, хвърли го през борда и го загледа как се мята като обезумял, преди да открие, че водата е дълбока само до гърдите му.

Рийс се спусна във водата и бутна военния юрисконсулт към покрития с растителност бряг. Хауард се препъваше непрекъснато в оголените корени на мангровите дървета; сякаш му трябваше цяла вечност да стигне до твърдата земя на острова. Там падна на колене пред една палма и започна да се моли на висок глас. Рийс изгледа с отвращение мъжа, който търсеше помощ от Бог, след като беше обрекъл най-безсърдечно на преждевременна смърт толкова много добри хора. Шапката на Хауард беше паднала някъде и Рийс се опита да го сграбчи за оредяващата коса, но не успя заради късата военна прическа. При втория опит сграбчи ужасения юрист за гърлото и го вдигна, хванал в другата си ръка зловещо изглеждащ нож.

— Ставай, мамка ти! — изръмжа той, рязко вдигна капитана на крака и го тикна с гръб към дървото. — Искам да знаеш какво се случва с теб. Ти си предател, страхливец и позор за униформата, която носиш. Поднесе шейсет и осем добри мъже на врага на шибан сребърен поднос, за да можеш да се издигнеш покрай онова лайняно подобие на адмирал. Ти си най-долната отрепка, съществувала някога. Погледни ме! Гледай ме, когато ти говоря, шибаняк такъв! — Точно както врагът му се беше забравил в стремежа си към власт, Рийс беше изгубил контрол и се бе отдал на първобитната жажда за мъст. Всички емоции от последните няколко седмици излязоха на повърхността, докато стоеше пред юриста, допринесъл за смъртта на хората му на другия край на света.

— Не знам за какво говориш, Рийс. Аз съм само юрисконсулт. Нямам представа какво имаш предвид — със затворени очи занарежда Хауард. По насиненото му лице продължаваше да тече кръв.

Отричането му преля чашата на търпението. Време беше Хауард да умре. Рийс замахна с острия си като бръснач нож карамбит „Халф-Фейс“, разряза коремната му стена и вътрешностите на юриста се изсипаха на меката почва.

Хауард нададе животински писък и посегна към червата си, като се мъчеше отчаяно да ги напъха обратно през зейналия разрез. Раната кървеше изненадващо малко.

— Боже мой, боже мой… — бяха единствените думи, които можеше да изрече в агонията си, но те останаха нечути.

Рийс не показа капка милост. Пусна карамбита на земята и извади бойния нож от колана си. С жестока прецизност сръчно набоде червата с върха, като внимаваше да не ги пререже, след което заби ножа в мекия ствол на дървото, привързвайки юрисконсулта към него със собствените му вътрешности.

— Върви — нареди той със спокоен глас, който рязко контрастираше с яростните крясъци, които беше надавал секунди по-рано. — Върви около дървото или ще изкормя децата ти пред очите ти.

Ленард Хауард се запрепъва шокиран и започна бавно да обикаля около дървото, като се увиваше все повече и повече около него. Накрая рухна на земята с гръб към ствола и се разтресе в ридания.

— Моля те, Рийс, не ме оставяй тук — изпъшка той. — Ще ти кажа всичко, което ти трябва.

— Там е работата, Хауард — отвърна Рийс и се наведе към него. — Аз вече знам всичко, което ми трябва. И сега ще те гледам как умираш.

— Аз… не исках… да…

— Какво не си искал? Да убиеш хората ми? Да убиеш жена ми, дъщеря ми… сина ми? Не минава, Хауард. Ама никак. Не се безпокой, няма да умреш напразно. Смъртта ти ще бъде съобщение за онези, които са останали от бандата ви. Ако си късметлия, ще изпаднеш в шок преди плъховете да започнат да те ядат жив.

Загледан нагоре към убиеца си, Хауард си спомни начина, по който го беше изгледал Рийс в кабинета на адмирала през онзи ден, който сега му изглеждаше толкова далечен. Мъртвешки. Рийс се взираше в пустите очи на мъртвеца в краката си. Зеещата дупка в корема му щеше да осигури истинско пиршество за създанията в мочурището. Вонята от червата атакуваше ноздрите му. Вътрешностите на Хауард вече привличаха мухи и комари. Гарваните щяха да ги последват, както и раците. Несъмнено някъде наоколо имаше и алигатор. Юрисконсултът сигурно щеше да издържи няколко часа, докато джунглата бавно го изяжда, стига сърцето му да не откажеше преди това. Щяха да минат поне два дни преди някой да открие останките от тялото му и това щеше да даде на Рийс достатъчно време да се подготви за финалните етапи на плана си.

Рийс избърса карамбита в подгизналия крачол на Хауард и бързо закрачи към лодката. Бойният нож на тюлените, приковаващ Хауард към дървото, не оставяше място за съмнение за самоличността на екзекутора на юриста.

Рийс не се замисли какво го беше обладало, за да извърши подобно жестоко деяние, но понеже беше познавач на военното дело, решението идваше някъде от дълбините на подсъзнанието му. Инките бяха измислили тази ужасна екзекуция преди векове, за да отправят послание на враговете си. Някои северноамерикански племена, сред които шоуните, също го бяха прилагали. Сендеро Луминосо в Перу също го бяха възприели през 80-те години като брутално ефективен метод за спечелване на умовете на местните и за да убедят правителството да не бъде прекалено ефективно в опитите си да ги унищожи. Но докато коренните племена и модерните терористични групировки го използваха, за да всеят страх в душите на противниците си, Рийс беше прибягнал до него като акт на човек, заслепен от ярост.

Искаше онези, които преследва, да не смеят да мигнат и да се питат дали и тях ги очаква същата участ.

60.

Обратното пътуване беше вбесяващо. Единствената артерия, която минаваше през островите, беше задръстена от туристи, местни жители и рибари, теглещи лодки към различни места на север. За човек, който току-що беше взривил кабинета на адмирал, застрелял федерален агент в леглото му, обезглавил терорист и оставил изкормен човек да умира в мангрово тресавище, непрекъснатото спиране и потегляне беше влудяващо.

Рийс беше труден за разпознаване с шапката, слънчевите очила и брадата, но една проверка на шофьорската му книжка щеше да е достатъчна да накара всички органи на реда да се втурнат към него. Дори най-обикновено спиране по пътя най-вероятно щеше да сложи край на мисията му. Затова Рийс внимаваше да не превишава разрешената скорост, когато трафикът намаляваше достатъчно, и старателно даваше мигачи като тийнейджър по време на изпит за правоуправление. Северно от Кий Ларго трафикът донякъде оредя и потокът коли на север към Маями леко го успокои.

Когато стигна южния край на предградията на Маями, Рийс се напрегна. Агресивни шофьори непрекъснато сменяха платната и го засичаха и с пет километра в час над разрешеното Рийс имаше чувството, че кара трактор във ферма. Той леко настъпи газта, за да не изостава от потока, но остана в дясното платно. Погледна картата в скута си и се приготви да се прехвърли на магистрала Палмето, за да се върне на летището. Докато излизаше на пътя, който водеше към шосе 826, изведнъж беше засечен от оранжева „Хонда Сивик“, излязла сякаш от поредицата „Бързи и яростни“. Рийс наби спирачки, за да избегне сблъсъка с малката кола, и чу писък на гуми, последван от хрущене на метал и пластмаса. Главата му рязко отлетя назад към облегалката, когато инерцията от сблъсъка отзад засили пикапа му напред.

„Мамка му!“ Ударът беше силен, но на Рийс му нямаше нищо. „Не мога да повярвам, че всичко може да се оплеска заради една огъната броня. Мисли, Рийс. Гледай да се измъкнеш от положението.“

Рийс погледна в страничното огледало. Някакъв отвратително тлъст мъж горе-долу на неговата възраст слезе от високия си „Форд Екскържън“ и тръгна право към вратата на Рийс с цялата бързина, на която беше способно туловището му. Рийс си пое дълбоко дъх, усмихна се пресилено и отвори вратата, за да го посрещне.

Мъжът беше на една ръка разстояние от него, когато краката на Рийс стъпиха на земята. Облечен в оранжево-зелените шорти на „Маями Хърикейнс“ и бял потник, който разкриваше сериозна инвестиция в татуировки, едрият мъж се държеше като мутра, чиито размери сякаш се дължаха на мускули, а не на тлъстина. Той тикна пръст в лицето на Рийс и наведе глава, за да го погледне над огледалните си очила. Лицето му беше зачервено от гняв, а когато се развика, от устата му се разлетя слюнка.

— Съсипа ми колата, gringo maricón!

Рийс шеговито вдигна ръце, сякаш се предава.

— Съжалявам, човече. Онзи тип ме засече и трябваше да набия спирачките, за да не го размажа. Сигурен съм, че можем да се разберем, имам добра застраховка.

„Нямам представа на чие име е регистрирана колата и дали изобщо има застраховка. И дали Автомобилната асоциация няма да ме погне като терорист?“

Инцидентът беше предизвикал задръстване. Зареваха клаксони и някои от по-нетърпеливите шофьори започнаха да пресичат забранените платна, за да излязат на магистралата. Дебелакът пристъпи още повече към Рийс, навлизайки в личното му пространство.

— Майната ѝ на застраховката ти, ще ми платиш още сега или ще ти гръмна шибания задник.

Рийс се съмняваше, че този тип носи пистолет в шортите си, но нищо чудно да имаше оръжие в колата.

— По-спокойно, приятел. Нека просто разменим координати и да си вървим по пътя. Не е нужно да чакаме ченгетата.

Някаква жена, вероятно съпруга или приятелка на дебелака, се подаде от предната седалка, като крещеше на испански и размахваше ръце. Каквото и да казваше, думите ѝ само разпалваха още повече гнева на мъжа. Жената непрекъснато сочеше пораженията и крещеше, докато Рийс се опитваше да успокои дебелака.

— Жена ми се обажда на ченгетата. И ти си виновен за тази гадост.

— Не е нужно да го правим, човече. Ще ти платя в брой. Само ела с мен до най-близкия банкомат.

Мъжът завъртя глава да погледне жена си.

— Късно е — успя да каже той, преди лявата ръка на Рийс да извие дясната му и да я обездвижи. В същото време Рийс нанесе удар с отворена длан под брадичката на мъжа. Силата на удара счупи челюстта и зъбите, които вероятно и без това не бяха в добра форма; по-важното беше, че мозъкът на дебелака се блъсна в задната част на черепа и отскочи напред, пращайки вълна от сигнали през нервната му система, която незабавно изключи. Краката на мъжа се подгънаха и гравитацията запрати всичките му 170 килограма директно надолу. Главата му се удари в асфалта с противно туп. Жената изскочи с писъци от колата, вдигнала телефон към ухото си.

Рийс скочи зад волана, превключи на скорост и настъпи газта. Гумите се завъртяха, но колата почти не помръдна. При удара двете тежки коли се бяха заклещили. Рийс изключи от скорост, натисна копчето от лявата страна на таблото, за да включи четворната предавка, след което превключи на първа. Потегли напред, влачейки по-тежкия джип след себе си; двигателят ревеше в опит да поеме товара. Рийс ясно си даваше сметка, че няма да стигне много далече по този начин, но това беше единственото, с което разполагаше.

„Трябва да се махна от тази кола.“ Продължи нагоре по надлеза към магистралата, оставяйки след себе си изпадналата в истерия жена на дебелака, и погледна картата в скута си. Тя му даде идея. Когато стигна средата на дългия завой, Рийс рязко зави надясно, после наляво и наби спирачките. Двете коли поднесоха и спряха, блокирайки и двете платна. Рийс вдигна ръчната спирачка и прибра ключовете и картата в джоба си. Прехвърли се на съседната седалка и грабна раницата си, докато отваряше вратата. Клаксоните вече ревяха, докато прекрачваше парапета и увисваше на ръба. „Мътните да ме вземат!“ Рийс се пусна, като опря брадичка в гърдите си, събра крака и присви колене в очакване на несъмнено болезнения удар.

Бяха минали почти двайсет години, откакто инструкторите във Форт Бенинг го бяха учили как да се приземява с парашут, но има някои неща, които не се забравят никога. Петите му докоснаха чакъла и той се претърколи странично, прехвърляйки силата на удара от стъпалата към прасците, бедрата, хълбоците и гърба. Техниката, разработена да позволява на бързо спускащите се парашутисти да избегнат нараняване, вършеше работа и на беглец, решил да скочи от надлез на магистрала върху железопътната линия долу. Тялото на Рийс беше минало през много изпитания от онези курсове и той остана да лежи неподвижен няколко секунди, докато прецени в какво състояние е. Имаше чувството, че е натъртен, но не и ранен, затова се обърна и се надигна на колене. Дясното му коляно се подгъваше леко, когато пренасяше тежестта си на него, но можеше да куцука напред сравнително бързо.

Сякаш никой от пътуващите не беше забелязал или не му пукаше, че човек е скочил от надлеза на релсите долу. Всички бяха прекалено погълнати от смартфоните си. Едно малко момче забеляза, но когато се опита да каже на майка си, че някакъв човек е паднал от небето на релсите, тя само му кимна, без да прекъсва онлайн пазаруването си. Дейдленд беше крайна гара и след по-малко от минута чакане пристигна влак.

Ако някой извън Маями беше чувал изобщо за Дейдленд, това най-вероятно се дължеше на „касапницата в Дейдленд“ от 1979 г., кървава престрелка на един паркинг, превърнала се в символ на свързаното с наркотици епидемично насилие в Маями. Рийс се надяваше да не се стига до втора подобна престрелка, но за всеки случай беше готов за такава. Отвори ципа на раницата си, за да има по-бърз достъп до пистолета, и я носеше в лявата си ръка, докато се качваше на влака. Едната стена на вагона беше покрита с реклами на Wi-Fi, което подсети Рийс да извади айфона си. Замоли се да не са намерили начин да го следят, но нямаше друг избор — освен айфона имаше един предплатен телефон, който щеше да използва само в краен случай. Включи устройството, влезе в интернет и отвори Signal.

Лиз Райли явно гледаше телефона си, защото отговорът ѝ пристигна почти моментално.

Рийс извади картата от джоба си и започна да търси варианти. Тюленът в него му казваше да тръгне към водата, но като че ли нямаше воден път до летище, освен ако не можеше да намери лодка. Вдигна глава, когато чу сирени, но те се отдалечаваха към мястото на катастрофата. Телефонът му избръмча.

Рийс се консултира с картата на стената на метрото и после с пътната. „По дяволите. Ще се мъкна цяла вечност с тоя проклет влак.“

Рийс се премести в предната част на вагона и се облегна в ъгъла, за да може да наблюдава цялото пространство. Всички изглеждаха погълнати от телефоните си и никой не му обръщаше внимание. Очевидно с брадата, бейзболната шапка и слънчевите очила той не беше разпознаваем от снимките в медиите, които вече би трябвало да са излезли, макар че засега не ги беше виждал.

Докато влакът пътуваше на север, Рийс се взираше в пейзажа на Южен Маями, като си отваряше очите на четири за полицейска активност. Не след дълго минаха през кампуса на университета, покрай игрището за бейзбол. Рийс въздъхваше с облекчение всеки път, когато вратите се затваряха и влакът продължаваше по маршрута си.

Линията вървеше успоредно на главния път и откара Рийс на север през центъра на Маями с високите му небостъргачи. Рийс не можеше да повярва колко се е променил градът от последното му идване тук. Пътуването продължи през някакви бедняшки квартали северно от центъра, след което влакът зави на запад към основната жилищна част. От мястото си Рийс можеше да види покривите на сглобяемите къщи, подредени в идеални редици докъдето стигаше поглед. Гледката му напомняше донякъде претъпканите гъмжила на места като Багдад и Манила. След болезнено дълго возене диаграмата на стената показа, че е само на една спирка от Окичоби. Той извади айфона си и видя, че е получил съобщение. Влезе отново в Signal и видя новото съобщение от Лиз.

Рийс огледа района около приближаващата гара, доколкото това беше възможно през прозорците на влака. Вагонът спря и вратите се отвориха. Неколцина пътници бързо слязоха, а още по-малко се качиха, като се блъскаха безцеремонно със слизащите. Рийс вече беше преценил времето на престой на спирките и се взираше в екрана на телефона си, докато пътниците слизаха и се качваха. Когато до затварянето на вратите останаха една-две секунди, той се престори на изненадан и изскочи навън. Ако някой го следеше във влака, щеше да продължи към следващата спирка без него. Бърз поглед назад към перона го увери, че никой не е слязъл след него.

Нахлупи шапката си, за да се предпази максимално от камерите за лицево разпознаване на гарата. Благодарение на щедрия бюджет Департаментът за вътрешна сигурност беше създал цял нов щат на следенето, който обхващаше цялата страна, и големите транспортни системи бяха една от основните му части.

Перонът се намираше над нивото на земята и предлагаше на Рийс добра гледка към района. Той погледна през парапета и видя колата на Лиз, спряла до тротоара долу. Всичко изглеждаше напълно нормално, но точно това беше едно от местата, на които обикновено се устройваха засади. Рийс твърдо си каза, че ако нещата се оплескат, няма да въвлича повече Лиз във всичко това. Тя вече беше направила повече от достатъчно и отдавна беше изплатила дълга си към него. Рийс подозираше, че на този етап от играта тя му помага заради собствения си гняв от убийството на приятелката ѝ Лорън и припознатата ѝ племенница Люси. Арестуването или убиването на един от малкото приятели, които имаше, не влизаше в плановете на Рийс.

„Сега или никога.“ Той си пое дълбоко дъх и стисна дръжката на пистолета в раницата си. Докато слизаше бързо по стълбите, чу как плъзгащата се врата на минивана се отваря. Лиз очевидно следеше стълбите в огледалото и беше натиснала копчето, за да ги отвори. Рийс видя как стоповете на колата се включват, което означаваше, че Лиз е превключила на скорост и е готова да потегли. Докато вървеше по тротоара, Рийс огледа незабележимо паркинга. Коляното му още туптеше малко от скока, но той беше сигурен, че нараняването е сравнително леко и ще може да тича, ако му се наложи. Когато се изравни с минивана, се пресегна, хвана се за дръжката отвътре и скочи на задната седалка. Колата рязко потегли веднага щом краката му се отделиха от тротоара и Лиз се понесе към изхода.

Още преди вратата да се затвори Рийс извади глока от раницата си, като си отваряше очите на четири за нещо необичайно. Лиз зави под железопътната линия и излезе на Западна Дванайсета улица, после бързо зави наляво и настъпи газта, за да се включи в трафика на магистралата Хиалеа. Ако федералните смятаха да спрат движението, вече щяха да са го направили. Тя го погледна през пилотските си очила в огледалото за обратно виждане.

— Добре ли си?

Рийс въздъхна с облекчение.

— Вече съм по-добре. Благодаря за транспорта. Как се уреди с колела?

— Летищата почти винаги разполагат с коли, които можеш да ползваш. Изкарват толкова много пари, като ти продават горивото, че са готови на всичко, за да останеш доволен. Нима вече успя да съсипеш колата на приятеля си?

— И още как. Ще ти разкажа, когато излетим. Местните са ужасни шофьори.

— За двайсет и четири часа унищожи две чудесни возила. Хората ще започнат да отказват да ти заемат неща.

Продължиха на изток покрай железопътната линия и скоро стана очевидно, че се връщат по пътя, по който Рийс беше минал току-що.

— Не казвай нито дума, Рийс, никога през живота си не съм стъпвала тук.

— Нищо не съм казал, Лиз. Просто си върши работата.

Завиха наляво по Източно Осмо авеню и се озоваха в жилищна част от града. Рийс си помисли, че ако им се наложи да напуснат колата, преследването в този лабиринт от къщи, огради и малки дворове ще е трудно, освен ако ченгетата не докарат хеликоптер. Не пропусна да забележи малкия канал, който пресякоха — несъмнено прокаран когато са пресушавали района, за да го превърнат в обитаемо предградие. С приближаването на летището районът започна да става все по-промишлен. Пътят им минаваше през складове с товарни платформи, компании за строителни материали и автосервизи. Рийс беше сигурен, че една от престрелките в стария „Маями Вайс“ е била заснета тук.

— Има ли вече някакви новини за мен? — попита Рийс.

— Още не. А си мислех, че ще има. Все още твърдят, че атентатът срещу адмирала е или работа на терористи, или насилие на работното място, в зависимост от това кой канал следиш.

— Знаят. Достатъчно им е само да разпитат жената на Тедеско и парчетата ще се подредят. Сигурно обмислят плана си, преди да съобщят на медиите.

Докато Лиз караше на север към едно кръстовище, Рийс чу звука на самолет, приближаващ пистата. Светофарът светна жълто, докато приближаваха, и Лиз настъпи газта, за да не я хване червеното. Сякаш на забавен кадър светофарът над тях светна червено, а една полицейска кола в зелено и бяло, която беше спряла на кръстовището, зави надясно и набра скорост зад тях.

61.

— Ох, мамка му, Рийс. Съжалявам.

Полицейската кола ги следваше плътно в продължение на десет мъчителни секунди.

— Може пък да не ни спре? — с надежда каза Лиз.

Точно в този момент червените и сините светлини светнаха, а сирената се включи за миг и накара Лиз да подскочи в седалката си. Тя погледна огледалото, даде мигач и отби към тротоара.

— Не казвай нито дума, Рийс, и моля те, не го застрелвай — каза тя, спомняйки си за дядо си.

— Дадено.

Рийс се обърна напред, скри глока под бедрото си и сложи двете си ръце на коленете, така че да се виждат от пръв поглед. Лиз спря, свали бейзболната си шапка, бързо махна ластика на опашката си и разтърси глава, за да разпусне косата си. С дясната си ръка издърпа горнището си, за да покаже колкото се може повече деколте, и лепна на лицето си най-съблазнителната усмивка, на която беше способна.

Полицаят, който застана до прозореца, беше млад, в добра форма и латино, с грижливо изгладена униформа. Лиз си помисли, че би подхождал идеално в някоя испаноезична сапунена опера, което правеше нейното изпълнение много по-лесно. Тя свали слънчевите си очила, за да може той да погледне сините ѝ очи. Силният ѝ южняшки акцент стана още по-отчетлив, когато се обърна към полицая. Направо звучеше като героиня от „Отнесени от вихъра“.

— Много съжалявам, полицай. Светофарът се смени и просто не знаех какво да направя.

Въпреки сериозната ситуация Рийс едва не избухна в смях.

— Госпожо, мога ли да видя книжката ви, талона на колата и свидетелство за застраховка?

— Да, сър, разбира се.

Тя извади книжката си от малка чантичка на съседната седалка и отвори жабката за останалите документи. Когато забеляза как погледът на полицая се плъзга по стройното тяло на Лиз, вместо да следи ръцете ѝ за оръжие, Рийс се увери, че играта ѝ върши работа.

— Колата е взета под наем от летището, така че се надявам всичко да е тук.

Лиз изпита облекчение, когато видя малката купчинка документи в жабката, и я взе цялата. Сложи я в скута си и бързо намери регистрационния талон и малка застрахователна картичка. Постави върху тях книжката си и връчи купчината на полицая, който я гледаше студено.

— Много съжалявам, аз съм пилот и трябваше да взема клиента си от Маями Лейкс. Не познавам този район и се опитвах да правя прекалено много неща едновременно.

Полицаят погледна Рийс на задната седалка и задържа погледа си върху него за няколко секунди. Въпреки неугледния си вид Рийс се опита да надене най-дружелюбната физиономия, на която беше способен.

— Няма да се бавя, госпожо.

Полицаят се върна при патрулната си кола, най-вероятно за да провери книжката на Лиз и документите на колата в базата данни. Много бързо щяха да разберат дали Рийс е обявен за издирване и дали някой от органите на реда е успял да го свърже с Лиз Райли.

„Не искам да застрелвам горкия нещастник, но надеждата никога не е добър план. И при най-малкия намек за нещо нередно ще трябва да обезвредя него, колата и радиостанцията му и да продължа на изток към някой яхтклуб. Ще открадна лодка и ще изляза в морето. Много внимавай, полицай. Животът ти е на косъм.“

Рийс местеше поглед от часовника си към огледалото и обратно, като броеше минутите и внимаваше за някакъв знак, че полицаят се обажда по радиостанцията. Минаха четири минути преди вратата на патрулната кола да се отвори. Рийс се загледа в езика на тялото на приближаващия полицай. Дясната му ръка държеше метален клипборд, а не оръжие, а лявата беше отпусната спокойно. Походката му беше наперена, без признак за страх. Всеки нормален човек, който приближава някой, който може да е въоръжен и опасен терорист, би подходил много по-предпазливо или би останал в колата си до пристигането на специалния отряд.

Полицаят опря клипборда на отворения прозорец така, че Лиз да го вижда.

— Госпожо, написах ви предупреждение за несъобразяване със светлинна сигнализация, което ще ви струва двеста и четири долара и три точки. Щом сте пилот, би трябвало да внимавате повече. Моля, подпишете на отбелязаното място.

Лиз се наведе напред да подпише предупреждението и се погрижи да го направи така, че полицаят да може да гледа колкото се може по-надолу в деколтето ѝ. Номерът ѝ се получи, тъй като той изобщо не обърна внимание на Рийс.

— Много мило от ваша страна, полицай. Благодаря, че не ми написахте фиш.

— Да, госпожо. Приятен ден и бъдете по-внимателна. Това копие е за вас. Ако ви спра отново, ще се наложи да ви напиша фиш.

— Да, сър. Обещавам, че няма да се повтори.

Полицаят най-сетне се усмихна и ѝ кимна.

— Желая ви лек полет, госпожице Райли.

— Много ви благодаря, сър.

Полицаят едва не се изчерви, докато се обръщаше да се върне към колата си. Когато се изравни със задната врата на минивана обаче се закова на място и се обърна към прозореца. Рийс подсъзнателно раздвижи дясната си ръка и си пое дълбоко дъх, за да успокои внезапния пристъп на сърцебиене. Полицаят се наведе така, че лицето му се изравни с неговото.

— Господине, защо нямате никакъв багаж?

Рийс се насили да се усмихне.

— Дойдох само да огледам един имот. Няма да преспивам и малкото ми неща са в самолета.

Полицаят го изгледа за момент, погледна отново Лиз и накрая кимна.

— Лек път.

„Мамка му, това беше наистина на косъм.“

Лиз превключи на скорост и потегли още преди полицаят да се е върнал при колата си. Рийс изпита онзи прилив на еуфория, който идваше винаги след разминаване със смъртта. Главата му леко се замая по начина, по който обикновено ставаше след успешна мисия или престрелка.

— Рийс, нещо против пилотът ти да се напие довечера?

Рийс въздъхна с огромно облекчение.

— Честно да ти кажа, адски се радвам, че имам за пилот гореща мадама, пристрастена към фитнеса.

Лиз го погледна в огледалото и се усмихна смутено. Побърза да оправи горнището си и посегна към шапката.

След десет минути тя най-делово проверяваше показанията на уредите преди излитане. Кръвното и на двамата започна да се връща към нормалното едва след като колесниците се отлепиха от пистата и самолетът се понесе над северната част на окръг Дейд.

62.

Пентагонът

Окръг Арлингтън, Вирджиния

Генерали Левандовски и Стюарт чакаха в конферентната зала. Бяха получили изрични инструкции да не водят заместници и адютанти на срещата, което беше крайно необичайно, ако не и безпрецедентно. Левандовски наближаваше края на мандата си като председател на Съвета на началник-щабовете. Навремето беше първокласен пилот изтребител, един от малцината късметлии, видели въздушен бой по време на операцията „Пустинна буря“. Освен това играеше политическата игра достатъчно добре, за да се издигне до върха на военната хранителна верига. Имаше вътрешната нагласа на човек, който вече е на път да прекрачи прага, и очакваше с нетърпение да влезе в няколко борда на директори след пенсионирането си. Поведението му беше лежерно, което доста се харесваше на другите генерали и подчинените му.

Юъл Стюарт беше почти пълната му противоположност — напрегнат, нетърпящ възражения и решителен. Роден в селска Вирджиния и пряк наследник на генерал Дж. Е. Б. Стюарт от Гражданската война, той беше недолюбван, но уважаван от всички. Цялата му кариера беше минала като офицер от пехотата в батальоните на рейнджърите, преди да бъде избран за ■■■ във Форт Браг. В момента той беше начело на Съвместното командване на специалните операции, ■■■■■■■■■■■■■■■■■.

Никой от двамата не харесваше и не уважаваше министър Хартли, но разбираха и ценяха американската традиция за цивилен контрол върху военните. Хартли беше чист политик и използваше поста си, за да събере точки за надпреварата за Белия дом. И двамата намираха за изключително възмутителен факта, че тя беше лицемерка, която не приема работата си сериозно, както и безочливата ѝ практика да прекарва всеки долар през консултантската фирма на съпруга си. Ако искаш да продадеш на военните изтребител, самолетоносач или танк, най-добре да наемеш Дж. Д. Хартли. Искаш да спечелиш контракта за столовата в Баграм? Обърни се към Дж. Д. Хартли. Семейство Хартли третираха Пентагона като най-големия банкомат на света.

Подобно на много други политици, Лорейн Хартли беше започнала кариерата си с добри намерения. Като студентка, покрай някои по-радикално настроени лица в колежа, тя бе възмутена от онова, което възприемаше като неправди, наложени от американското правителство на други страни. Когато срещна Дж. Д., откри партньор, който можеше да ѝ помогне да промени света. След влизането на Дж. Д. в Конгреса животът и на двамата се промени драстично. Където и да отидеше, всички ѝ казваха колко е страхотна, умна и талантлива. Не след дълго тя започна да вярва на всяка подобна дума. Надутото поведение на конгресмен и г-жа Хартли ставаше все по-скандално, но във Вашингтон винаги има костюмирани типове, които не искат да се вдига шум. Когато беше назначена за министър на отбраната, мадам Хартли се беше превърнала в олицетворение на онова, срещу което се опитваше да се бори нейното двайсетгодишно аз.

Двамата генерали имаха натоварени графици. Минаха петнайсет минути от определения за срещата час, когато министърът най-сетне пристигна със своя заместник и млада адютантка, носеща айпад. Посланието беше ясно — вие не можете да доведете вашите хора, но аз мога да дойда с моите. В обезопасено помещение като това не биваше да се вкарват електронни устройства, но никой от двамата мъже не беше склонен да разпалва война заради този въпрос. Тя поздрави генералите с изкуствена усмивка, преди да седне начело на масата. Беше облечена по обичайния за нея начин, в класически черен костюм на „Сейнт Джон Ниц“. Склонността ѝ да се облича изцяло в черно, родена след решението на една фокус група, че изглежда „изключително надеждна“ в този цвят, в комбинация с вечно киселото ѝ настроение беше причината офицерите, работещи около нея, да ѝ лепнат прякора Гробарката. Макар че никой не беше посмял да използва прозвището пред нея, цивилните ѝ плъхове не бяха пропуснали да ѝ кажат как я наричат. Фактът, че я възприемат като безчувствена и будеща страх, ѝ доставяше удоволствие.

Съветът на началник-щабовете няма пряка власт върху военните части; веригата върви директно от министъра на отбраната към отделните командвания. Макар че предишните министри разчитаха на мнението и експертизата на Съвета, Хартли рядко се обръщаше към него. Тя се държеше така, сякаш Левандовски изобщо не присъства в залата, и се обръщаше единствено към генерал Стюарт.

— Току-що бях на среща с министъра на вътрешната сигурност. Взривът, убил адмирал Пилснър, се е намирал в жилетка на атентатор. Човекът, който я е носил, е бил финансист без връзки с терористични организации и го е направил, защото близките му са били държани като заложници. — Хартли пропусна факта, че беше познавала Майк Тедеско от повече от десет години. — Мъжът, който му е сложил жилетката, е бивш офицер от тюлените, командир по време на онова оплескване в Афганистан, довело до смъртта на толкова много хора. Имаме надеждна информация, че той се крие в някаква барака в Ню Хампшър. Хората ми ще ви дадат подробностите. Генерал Стюарт, искам вашите тюлени на място колкото се може по-скоро. Една от външните ни фирми за сигурност ще изпрати екип, който да им помага.

— Съжалявам, госпожо, но Posse Comitatus забранява използването на военни части за подобни задачи на американска почва. Това е мисия за ФБР — отвърна Стюарт.

— Не съм искала правното ви мнение, генерале. Завършила съм право в Харвард и нито искате, нито трябва да ми казвате какво мога да правя и какво не. Казвам да наредите на тюлените ви да се качат на самолета и да си завлекат задниците в Ню Хампшър.

— Не мога да дам такава заповед, госпожо. Тя е в нарушение на Конституцията.

— Майната ѝ на Конституцията!

Адютантката, която досега не беше казала нито дума, вдигна поглед от таблета и се намеси.

— Всъщност, госпожо министър, не на Конституцията. Ограничаването на правомощията на правителството за използване на военни на територията на страната се определя от федерален закон, който дори не се е отнасял за Военноморските сили преди 1992 година.

Министърът я изгледа раздразнено заради това, че се е осмелила да я поправи, но насочи гнева си към генерал Стюарт.

— Какво, да не сте някакъв шибан скаут? Или давате заповедта, или ще поискам оставката ви и ще я получа, и ще се погрижа любимото ви командване да остане без никакво финансиране и хората ви да бъдат прехвърлени към конвенционалните части. Така вие ще бъдете отговорен за края на специалните операции.

Зашеметен, Стюарт се облегна назад в стола си.

— Какво решавате, Стюарт? Ще дадете ли заповедта, или да започвам да уволнявам генерали, докато не намеря някой, който да свърши работата?

63.

■■■■■■■■■■■

■■■■■■■■

Старшина Фред Стрейн беше изпратил съобщението за сбор по сателитната връзка до хората от щурмовия си отряд преди по-малко от час. Нямаше извинение за неявяване и сега осемте души от екипа му се бяха събрали в заседателното помещение до взводната им стая.

— Добре, момчета, този случай е адски смахнат — каза Фред, опитвайки се да не ругае толкова много. Беше отказал мръсния език наред с чашката, когато жена му му даде ултиматум да спре пиенето или да напусне отрядите. Беше спрял пиенето.

Фред едва не поклати глава, докато избираше следващите си думи.

— Гоним един от нашите. Знаете за случилото се в Командването, нали? — Всички закимаха. Новината трудно можеше да се пропусне. Медиите обожаваха тюлените напоследък. Още преди мисията срещу Бен Ладен да ги катапултира до статута на култови герои, имаше различни филми, книги, видеоигри и други важни операции, които ги бяха изкарали под светлината на прожекторите. — Няма да повярвате, но уликите сочат, че извършителят е тюлен.

Събралите се го погледнаха сащисано. Никой не си падаше по Командването и всички бяха изпитвали силна неприязън към адмирала. Но дотам, че да бъде взривен? Струваше им се малко прекалено. В момента работната хипотеза на медиите беше, че извършителят е някаква ислямска терористична групировка, търсеща отмъщение.

— Кой е човекът, старши? — попита един от младите тюлени.

Фред замълча за момент. Думите излязоха с мъка от устата му.

— Капитан Джеймс Рийс.

— Няма начин! — извика младият тюлен и поклати категорично глава. — Няма начин! Той ми беше взводен командир, преди да дойда тук. Тотален пич! Бивш редови тюлен. Разбира нещата. Няма начин той да го е направил.

Презрението на редовите тюлени към офицерите беше всеизвестно. От време на време се появяваше някой, който излизаше от калъпа, беше обект на възхищение заради лидерските си качества, проявите на бойното поле, агресивността и характера си. Джеймс Рийс беше един от тези хора.

— Съжалявам, Смити. Изглежда, че е истина.

— Е, ако го е направил, явно е имал адски добра причина.

— Причината няма значение, Смити. Направил го е. Чисто и просто. Познавам го много добре. Двамата бяхме екип в снайперистката школа и след това работехме заедно. Абсолютно стабилен тип. Семейството му има дълга история в Отрядите.

— Да не би да е избягал от страната, Фред? Затова ли викат нас? — попита друг тюлен.

— Ами, точно тук нещата стават малко сложни. Всички ще трябва да подпишете допълнителна декларация за неоповестяване на онова, което ще се случи.

— Сериозно? — обади се Смити. — Още декларации? Да не искаш да кажеш, че предишните сто не покриват този случай? Що за дивотия, старши?

— Просто ме изслушай, Смити, и ме остави да завърша.

— Извинявай, старши.

— Добре, ситуацията е безпрецедентна. Този тюлен, както можем да видим от онова, което е направил в Командването, не е типичен офицер, който просто командва двата си взвода известно време и прекарва останалите петнайсет до двайсет и пет години в щаба. Този човек знае какво прави. Домашен терорист тюлен. Подобна новина задължително ще стигне до медиите в най-скоро време. Те все още го наричат терористичен акт, но това скоро ще се промени и ние трябва да си свършим работата преди това, за да не стане по-напечено, отколкото вече е. Той все още се намира в страната и министърът на отбраната иска да бъде пипнат колкото се може по-скоро.

— Фред, не съм обръщал много внимание на новините от Западния бряг. Колко хора е убил той в Командването с онзи взрив? — попита един от по-лежерните от екипа, който изглеждаше така, сякаш е винаги леко пиян.

— Там е работата, само двама. Адмиралът и някакъв финансист от Ел Ей. Адютантът на адмирала е със спукани тъпанчета, но ако не се брои това, никой друг не е пострадал. Оказва се, че е навлякъл на финансиста жилетка бомба, взел е семейството му за заложници и го е накарал да се взриви в кабинета на адмирала.

— Стига бе! — възкликна лежерният, който най-сетне започна да показва признаци на събуждане. — Доста брутално. Този тип започва да ми харесва.

— Престани, Пол — сряза го Фред. — Въпросът е сериозен. Не можем да го подценяваме. Това е мисия като всяка друга. Извадете от умовете си факта, че е тюлен, освен в контекста, че си имаме работа с много труден противник. Той е минал през същото обучение като нас и има богат боен опит. Каквато и да е причината да има зъб на адмирала и финансиста, тя не ни засяга. Важното за нас е да планираме мисия за убиването или залавянето на високо приоритетна мишена — каза той, нарочно прибягвайки към терминологията, използвана в операциите зад граница.

— Хей, Фред, ти каза, че той бил още в Щатите — обади се един от по-разсъдливите от групата. — Как можем да го преследваме тук? Ограничителният закон вече не играе ли?

— Точно затова са допълните декларации за неоповестяване, господа. Министърът на отбраната суспендира закона със заповед, подписана от президента. Ще действаме на американска земя и ще използваме всички налични средства, за да убием или заловим целта.

— Какво? Може ли изобщо да го направи? И защо ние? Защо не използват ОСЗ? — попита тюленът, използвайки съкращението на елитния Отряд за спасяване на заложници на ФБР.

— Министърът иска… — Стрейн се поколеба. — Иска нас, защото според нейните източници следващата мишена на Рийс е президентът.

Насядалите на масата заповдигаха вежди, когато започнаха да осъзнават сериозността на положението.

Фред замълча за момент и ги огледа.

— Ако някой има проблем с преследването на целта или с действането на американска почва, нека каже сега.

Никой не помръдна.

— Добре тогава. Той е в някаква барака в планините на Ню Хампшър. Не знам откъде го знаят. Целевият пакет е оскъден. В него се споменава за един-единствен човешки източник без техническо оборудване. Както казах, случаят е смахнат. В Океания ни очаква птичка — продължи Фред, имаше предвид военноморската авиобаза наблизо. — След час трябва да сме във въздуха. Ще разгледаме подробностите, когато кацнем във Върмонт. След това продължаваме към Ню Хампшър. Няма време за пълна преценка и изчакване. Министърът иска мисията да е изпълнена вчера и ние сме избраните. Някакви въпроси? — Фред изгледа присъстващите един по един.

Съжали за следващите си думи веднага щом те излязоха от устата му.

— Не е нужно да ви харесва. А просто да го направите.

„Ама че тъпотия казах“ — помисли си.

— Смити, ако обичаш — продължи Фред, когато екипът стана да си вземе екипировката и да тръгне към авиобазата.

— Да, старши? — попита Смити веднага щом вратата се затвори.

— Смити, ти си страхотен оператор и винаги бих искал да си до мен, когато разбиваме някоя врата.

— Но…?

— Но ти няма да дойдеш с нас. И — побърза да добави той, — преди да протестираш или да кажеш нещо друго, решението не е твое. Аз нареждам да не участваш в мисията. Не мога да включа в нея хора, които познават и уважават Рийс. Знам, че разбираш.

Смити се опита да скрие облекчението си. Никога не се беше чувствал по-разкъсван от противоположни чувства. Не можеше да разочарова Отряда си, но не можеше и да подгони човека, когото смяташе за най-добрия боен лидер, с когото е работил и когото би последвал дори в пламъците на ада. Отнемането на това решение от ръцете му беше признак за добър лидер.

Смити просто кимна, наведе глава и излезе от помещението с обичайната си енергична походка.

Фред си пое дъх.

— По дяволите — прошепна на себе си. Отново си пое дъх и тръгна да подготвя екипировката си.

64.

Пентагонът

Окръг Арлингтън, Вирджиния

Историята беше подета от всички медии и монополизира новините. В анонсите се използваха неофициални цитати на „висши служители“ от Министерството на отбраната, гарантиращи широкото ѝ покритие. Отброяваше се времето до пресконференцията на министъра на отбраната Лорейн Хартли, репортери от десетки подвижни телевизионни станции се тълпяха пред портала на Военноморската амфибийна база Коронадо и предаваха репортажи за „домашен терорист“, виновник за взрива, убил адмирала на тюлените Джералд Пилснър.

В 20:00 ч. източно време министър Хартли закрачи уверено към синята катедра на Пентагона, облечена в строг черен костюм. Лицето ѝ излъчваше компетентност и контрол, твърда и спокойна ръка в това трагично време. „Никога не пропилявай трагедия.“ Единственото, което липсваше в сцената, помисли си тя, беше президентският герб на подиума.

— Скъпи съграждани — започна тя с глас, лишен от обичайния за Нова Англия акцент. — С голяма тъга се обръщам към вас, за да съобщя за поредния случай на екстремизъм в нашата велика страна. Тази седмица членовете на семейството на уважаван калифорнийски бизнесмен бяха държани като заложници от домашен терорист, който принудил човека да влезе във военен обект с натъпкана с експлозиви жилетка. Този терористичен акт отне живота на велик американски герой и командир на всички американски тюлени, адмирал Джералд Пилснър. Трагичното е, че убиецът на адмирала е един от собствените му офицери, изпаднал в немилост ветеран екстремист, срещу когото са повдигнати обвинения за нехайство като боен командир. Нехайство и некомпетентност, довели до смъртта на повече от шейсет тюлени, армейски рейнджъри, пилоти и екипаж. Това беше и е най-лошата катастрофа в историята на американските специални операции. Виновникът за този безпрецедентен провал е капитан трети ранг Джеймс Рийс. Смята се, че чувството му за вина заради засадата в Афганистан го е накарало да се прицели в адмирал Пилснър, и се подозира, че той е отговорен и за няколко други убийства в Южна Калифорния през последните седмици, сред които зверското посичане на миролюбив мюсюлмански духовник, както и друго жестоко убийство във Флорида Кийс, където той е отнел живота на друг американски герой, капитан Ленард Хауард от Военноморските сили.

Министър Хартли замълча за драматичен ефект; тишината се нарушаваше единствено от щракането на фотоапаратите на пресата.

— Капитан трети ранг Джеймс Рийс е на свобода и трябва да се смята за добре въоръжен и изключително опасен. Вече е в ход общонационална операция за откриването и задържането му, но за съжаление усилията на нашите храбри мъже и жени от органите на реда са спънати от десни екстремисти, които излизат с така наречената загриженост за правото на лично пространство срещу защитата на американците от терора. Помолих президента да подпише изпълнителна заповед за предприемане на спешни мерки за залавянето на господин Рийс и за недопускане други като него да избиват свои съграждани. Освен това призовавам Конгреса да приеме двупартийния Закон за вътрешна сигурност, за да можем всички ние да живеем в сигурност и без страх. От единайсети септември насам ние гледахме навън в търсене на терористични заплахи. Заради това ксенофобско съсредоточаване върху така наречения чуждестранен тероризъм ние пропуснахме да видим истинските заплахи за свободата, които дебнат у дома. Екстремисти като Тимъти Маквей, Ранди Уивър, Ерик Рудолф и Джеймс Рийс трябва да бъдат реалните мишени в нашата борба срещу терора. Готова съм да защитавам нашата нация от всички врагове, чужди и свои, и с вашата помощ ще изправим Джеймс Рийс пред правосъдието или ще му въздадем правосъдие. Свърших. Има ли въпроси?

Привлекателна репортерка от една от телевизиите стана и беше разпозната по въпроса, подсказан ѝ по-рано от прессекретаря на Хартли.

— Министър Хартли, вярно ли е, че бременната жена и дъщерята на капитан Рийс са били убити в дома им преди няколко седмици и че Джеймс Рийс е заподозрян за смъртта им?

— Точно така, Мередит, и да, наистина подозираме, че той е замесен. Това повдига въпроса и за психичното здраве на нашите мъже и жени в униформа. Психичното здраве и посттравматичният стрес са сериозни въпроси, с които трябва да се заемем като нация. Призовавам нашата научна общност да посвети ресурсите си за решаване на тези проблеми. Трябва да обявим война не на членовете на нашето общество, които изповядват една или друга религия, а на посттравматичното стресово разстройство. Други въпроси? Да, Андрю?

Андрю Харисън беше репортер и юридически експерт за една от кабелните новинарски телевизии.

— Министър Хартли, можете ли да потвърдите, че Джеймс Рийс е използвал „щурмови оръжия“ с пълнители с голяма вместимост за някои от убийствата в Калифорния?

— Да, Андрю, знаем, че е използвал автомат „Калашников“ с незаконен пълнител, за да убие шофьор на такси мюсюлманин в Лос Анджелис. Единственото престъпление на жертвата е, че е имала тъмна кожа и е изповядвала различна вяра. Сега жена му е без съпруг, а децата му — без баща. Още един въпрос.

Уилям Брантли беше доайен на американските новинари, чиято кариера можеше да се проследи до времето му като млад военен кореспондент в края на Виетнамската война.

— Госпожо министър, може би сега не е времето за подобен въпрос, но вие водихте непоколебимо тази нация през толкова много трагедии. Ще обявите ли пред нас намеренията си да се кандидатирате за президент на Съединените щати?

„Не преувеличавай толкова, Уилям.“

— Благодаря, Уилям, но не става въпрос за мен. А за американските герои, които платиха върховната цена, за да защитят нацията ни. И за това, че един терорист трябва да си получи заслуженото. Благодаря на всички ви, Бог да благослови жертвите на тези трагедии и Бог да благослови Съединените щати.

Министърът остана да позира пет секунди пред камерите, преди да се обърне и да напусне сцената.

„Заковах го.“

Еъндълс Камп, Калифорния

Кати Буранек гледаше ужасена речта на министъра. Беше донякъде шокирана, че Рийс е превърнал Майк Тедеско в човешка мина в кабинета на Пилснър, но беше много повече отвратена от твърденията по негов адрес. Можеше да приеме, че той е убил Пилснър и Тедеско — Бог знаеше, че си го заслужаваха — но нямаше начин да е имал нещо общо със смъртта на жена си и детето си. Знаеше от първа ръка, че историята за „убийството“ на таксиметровия шофьор е откровена лъжа, чак до вида оръжие, което беше използвал. Освен това беше уверена, че Рийс не е екстремист. В разговорите им той нито веднъж не беше споменал нищо за политика. Обрисуването на герой като Джеймс Рийс като фашист ксенофоб беше оскърбление за всичко, което тя знаеше за човека, на когото се възхищаваше, и за семейството му. Време беше тя да се включи в тази битка, този път с журналистическа шапка и със статия, която вероятно щеше да е единственият глас срещу мощната пропагандна машина на семейство Хартли.

65.

Окръг Коос, Ню Хампшър

Фред все още вярваше в Конституцията. Беше посветил живота си на защитата ѝ. Подобно на мнозина тюлени, той беше завършил колеж. За разликата от повечето тюлени, имаше и магистърска степен — при това не по друго, а по философия. Обичаше историята и по-конкретно военната история, но смекчаваше тази си страст с мира, който му носеше изучаването на философията. Приятелите му понякога го наричаха поета воин — титла, която носеше с чест. Това, че президентът и министърът на отбраната бяха суспендирали Posse Comitatus, го тормозеше. Фред беше достатъчно възрастен да помни провалите Уейко и Руби Ридж в началото на 90-те. По онова време беше хлапе, но помнеше политическата буря, която последва, след като се установи, че в Уейко е имало съветници на ■■■■■■■■■■, помагали на антитерористите. Излизането на федералното правителство извън очертаните му правомощия все още беше нещо, на което повечето американци гледаха с голямо опасение.

Онова, което тревожеше още повече Фред, беше групата мъже, която посрещна него и хората му на регионалното летище „Маунт Уошингтън“ в Ню Хампшър. Двайсет частни охранители от фирма на име „Капстоун Секюрити“. Обаждане до командването установи, че министърът на отбраната лично се е обадил да потвърди, че тюлените трябва да подкрепят външните изпълнители. Увериха го, че причината за поддръжката е правна, свързана с Posse Comitatus. Фред беше вбесен. Това бяха пълни глупости. Тези частни охранители не бяха тук да задържат Рийс, а да го убият. Фред познаваше закона и разбираше Конституцията. Освен това знаеше, че е положил клетва да изпълнява заповедите на онези над него. И именно тези две противоречащи си повели го глождеха.

Бясната скорост по планинските пътища го върна в реалността.

— Намали, Кларк — намусено нареди той. — Трябва да стигнем до целта живи и здрави.

Дронът, зает от Департамента за вътрешна сигурност, не откриваше никакви признаци на живот в планинската хижа. Много отдалечена от павираните пътища на Ню Хампшър, тя изглеждаше като идилично убежище — поне според картината, която гледаше Фред на малкия айпад в скута си.

Той намести автомата си „Хеклер и Кох 416“ и натисна копчето на радиостанцията си, закрепена за ремъците на бронежилетката му.

— Водач, намали — нареди той на първата кола от конвоя.

Всички носеха сивите абордажни екипи без средствата за плуване, за да не се набиват на очи като военни. Със сивите си униформи приличаха повече на специален полицейски отряд от някой голям град, отколкото на калени в битки тюлени. Единствената издаваща ги подробност беше, че каските им не отговаряха на сивите униформи и бронежилетките. Операторите се привързваха към маскировъчните си каски. Сега ги държаха в скутовете си, за да не предупреждават местните жители, че войната е дошла при тях.

— Какво? Да не би да одъртяваш, старши? — обади се един от най-новите членове на екипа от задната седалка на взетата под наем кола.

— Не, просто искам всички да пристигнем живи.

— Добър довод, старши — отвърна младокът.

— Хей, старши, защо просто не използват местната полиция да спипа онзи тип? Чух Смити да казва, че бил добър оператор и тъй нататък, но все пак той е тюлен единак — каза Кларк, използвайки леко унизителния термин, използван за онези тюлени и бойци от специалните части, които действат извън екипа си.

— Виж какво! — отвърна Фред с повече емоция, отколкото беше възнамерявал. — Той не е който и да било тюлен единак и знаеш, че мразя този термин. Той е оперативно интересно лице. Домашен терорист. Нашата мишена. Не искам да го подценявате, ясно?

— Разбрано, старши.

— Това се отнася за всички — каза Фред и отново включи радиостанцията си. — Слушайте, господа. Имаме един час. Недейте, повтарям, недейте да подценявате този човек.

— Разбрано — дойде отговорът от колата зад тях.

Фред се намести на мястото си. Взетите под наем коли щяха да ги откарат до отправната точка от другата страна на стръмната планина, зад хижата. От нея щяха да продължат в планината, за да наблюдават от по-високи позиции. След това щяха да приближат под прикритието на мрака и да задържат най-прочутия домашен терорист в Америка.

Рийс знаеше, че ще дойдат. Не знаеше колко или кога точно, но щяха да дойдат. Не отдели много време за чудене кого ли ще пратят. Частни изпълнители? Напълно възможно, като се имаха предвид ресурсите на заговора, в който се беше оказал замесен против волята си. Някой местен шериф? Рийс се надяваше, че няма да го направят. Отрядът за спасяване на заложници на ФБР? Възможно беше, тъй като те имаха правото да действат на американска територия. ■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■■. Може би в зависимост от това колко отчаяна е станала Лорейн Хартли.

Който и да дойдеше за него, беше част от заговора. Целта им беше да му попречат да завърши мисията си, а това беше нещо, което Рийс не можеше да позволи.

Не се чувстваше задължен към никого. Единствената му цел беше да накара убийците на семейството му да си платят за стореното. Те му бяха отнели всичко. Сега беше негов ред да им го върне.

Когато дойдеха за него, последното парче от пъзела щеше да застане на мястото си. Рийс се молеше да греши, но още преди да чуе хеликоптера знаеше, че е прав.

Преследвачите му бяха инструменти на група заговорници, подчинили системата за собствена изгода. Властта и парите са могъщи мотиватори за онези, които нямат друга цел в живота освен собственото си облагодетелстване. Ако Рийс беше умрял в Афганистан, както бяха планирали, семейството му щеше да е все още живо, Хорн и приятелчетата му щяха да натрупат по-големи богатства, отколкото можеха да си представят повечето хора, адмирал Пилснър щеше да си е осигурил място в Съвета на началник-щабовете, а Лорейн Хартли щеше да е на път да стане президент. За тяхно всеобщо съжаление Рийс беше все още жив. И се беше заел да им отмъсти по начин, който щеше да изпрати всички тях преждевременно в гроба.

Той приближаваше края на пътя си и скоро щеше да отиде при жена си и дъщеря си. Само още няколко убийства и ако беше прав за приближаващата ударна група, щеше да има още едно име, което да се добави в списъка.

От високата си позиция Рийс имаше ясен изглед към пътя, водещ до отдалечената гола поляна, на която изглеждаше, че туристи оставят колите си. По това време на годината мястото беше пусто.

Рийс чу роторите на хеликоптера много преди да го види. Дори от това разстояние знаеше какво е. Хеликоптерът не го изненада, макар че трябваше да го задържат до началото на щурма. Изненада го броят хора, които бяха изпратили. Водещата кола се следваше от „Шевролет Тахо“ и два десетместни микробуса. Рийс ги гледаше как слизат от колите и се подреждат в широка формация. Тези не бяха туристи или бойскаути. А хора, изпратени да го убият. Странна сбирка от военни или паравоенни сили и частни изпълнители. Неколцина имаха вид на професионални войници, докато около други витаеше атмосфера на арогантност и увереност в собствената им неуязвимост. Двама дори запалиха цигари. Рийс преброи почти трийсет противници.

Време беше. Врагът не подозираше нищо и се беше събрал в зоната за убиване. Рийс вдигна безжичния детонатор, който предишния ден беше свързал с шест мини. Устройството беше обемисто и старо, но вършеше работа. Беше им заложил класическа Г-образна засада, придържайки се към старата военна максима „Стреми се към простота“. Картечницата Мк 48 беше до него, заедно с автомата му с прикрепен към него гранатомет М203 и два реактивни снаряда LAW.

Погледна отново групата, която се канеше да го убие, и натисна копчето за зареждане на детонатора. В тази игра живееш от меч и умираш от меч. Мъжете на 150 метра от и под него знаеха добре това. И сега беше техен ред да умрат от меч.

Нещо го накара да замръзне. Той изключи детонатора и взе бинокъла. Нещо в начина, по който се движеше един от мъжете долу, го накара да поспре за момент. Приличаше на водач, облечен в сива екипировка. Наболата брада и малко по-дългата руса коса го караха да прилича на частен изпълнител, но поведението му подсказваше нещо друго. Рийс фокусира бинокъла върху мъжа, който беше на секунди от това да се разлети на парчета.

„Мамка му, Фред, какво правиш там?“ — помисли си Рийс, загледан в стария си снайперистки партньор от школата. „Сред тях има и твои братя, Рийс. Преследват те, но не заслужават да умрат днес. Те нямат представа каква роля изпълняват в тази игра.“

Без да се замисли, Рийс пусна бинокъла, грабна автомата си и изчезна в храстите, оставяйки празна мишена, върху която да се чуди Фреди Стрейн.

Само един човек на света знаеше, че отива в хижата.

И сега Рийс разполагаше с последното име, което да добави в списъка.

66.

Статията на Кати Буранек излезе в един не толкова популярен, но легитимен новинарски сайт в 5:00 източно време. Другите мейнстрийм сайтове, публикуващи нейни неща, не биха докоснали материала ѝ от страх от реакцията на администрацията под форма на ограничаването им и данъчни проверки. Дръдж поде статията в 6:00 ч. и един час по-късно тя беше отразена във всички политически предавания. Любителите на консервативни теории приеха материала безрезервно. По обед за него се говореше и в радиопредаванията. Подобни истории се появяваха непрекъснато, но репутацията на Кати като на един от малкото останали истински разследващи журналисти придаде на статията ѝ солидна тежест.

Въпреки наличните улики тя не отправяше обвинения, а призоваваше читателите да се замислят. Какво е търсил каращият бентли политически посредник, тясно свързан със семейство Хартли, в кабинета на адмирала? Защо министърът на отбраната не споменава за близките си отношения с Тедеско по време на изявлението си? Защо един награждаван неведнъж тюлен с половин дузина мисии в чужбина изведнъж ще започне да избива свои командири? Кати разполагаше с официални изказвания на бивши командири, съратници и подчинени на Рийс. Всички те се съгласяваха, че той никога не би направил подобно нещо, като някои добавяха уговорката „без да има много основателна причина“. Освен това всички до един посочваха, че никога не би наранил жена си и дъщеря си. И защо министърът на отбраната отказваше да приеме алибито му, че се е намирал в медицинския център „Балбоа“, когато семейството му е било убито, както бяха направили следователите от полицията? Защо да се занимаваш с факти, когато можеш просто да правиш изявления, които медиите ще повтарят като папагали?

Кати повдигаше и въпроси за „Капстоун Капитал“ в качеството на клиент на Дж. Д. Хартли. Защо частна компания от Калифорния получава всяка година по 100 милиона от бюджета на съпругата му? Идеята да си министър и съпругът ти да лобира за теб не е ли корупционна в самата си същност? Тези въпроси, които двамата Хартли бяха избягвали успешно в миналото, сега бяха прекалено пикантни, за да останат подминати от медиите, и можеха сериозно да попарят шансовете ѝ тя да стане следващия президент.

Екипът на Хартли работеше в кризисен режим и отделяше повече време и сили за този материал, отколкото за който и да било въпрос, свързан с Пентагона. Макар че технически не бяха служители на Министерството на отбраната, близките съветници на Хартли бяха политически професионалисти, които бяха дошли и щяха да си тръгнат с нея от това място. Те решиха, че най-добрият курс на действие е отпорът и ответният удар. Отказаха да признаят, че статията, която нарекоха „фалшиви новини“, повдига реални въпроси, и нарекоха Буранек „консервативен бомбаджия“, въпреки че тя се отнасяше еднакво критично и към двете основни политически партии. Самата министърка не направи официално изявление в отговор на статията, а вместо това участва в нагласена сцена с приятелски настроен репортер, докато влизаше с екипа си в Белия дом за брифинг.

— Тези хора атакуват Джей Ди и мен от години и винаги лъжат. Консерваторите не могат да преглътнат факта, че истинската опасност за Америка се намира в собствените им редици. Фокусират се върху външни „заплахи“, докато радикализираме собствените си граждани и ги превръщаме в екстремисти с приказките по радиото и в интернет. Онази блогърка е част от проблема, а не от решението. Можем да се освободим от този страх с приемането на Закона за вътрешна сигурност.

„Да те видим сега, Кати или както там ти беше името.“

67.

Окръг Бенингтън, Върмонт

— Що за пазарски списък е това, Рийс? — скептично попита Лиз Райли.

Рийс се усмихна.

— Списък на списъците, Лиз. Някакви въпроси по него?

Двамата бяха долетели от Флорида до малко частно летище във Върмонт, използвано предимно от пенсионирани местни със страст към летенето и няколко богати семейства от Ню Йорк и Кънектикът, които обичаха да се спасяват през уикендите сред природата. Успяха да наемат малък хангар, който да им служи като база, докато подготвяха финалната фаза на мисията. Лиз беше уредила хангара, докато пътуваха насам, и беше обяснила на управителя, че ще правят оглед за място, на което шефът ѝ да може да се усамотява. След като се беше отказал от засадата срещу ударната група, изпратена да го премахне при къщичката на Бен, Рийс се бе върнал при Лиз на летището, за да започне последните подготовки за останалите имена в списъка.

— Набор химическа стъклария? Колба? Плоска бутилка? Скоби?

— За дестилиране — обясни Рийс.

Лиз повдигна вежда и продължи:

— Пластмасова кофа, дървена метла, изкуствен тор, концентриран препарат за премахване на пънове, препарат за почистване на канали „Течен огън“, комплект чаршафи, коледни светлини, топлоизолационна ръкавица, ПВЦ тръба с дължина 38 см и диаметър 15 см, медни купи, филтри за кафе, свещи, форми за лед? Сигурен ли си, че ти трябва всичко това?

Рийс само кимна.

— Някакви въпроси?

— Да видим. Ъ-ъ, препарат за почистване на бетон, на басейн, кислородна вода, комплект чаши за шотове, нагревателна лампа, безжичен звънец за врата? Да не би да смяташ да правиш онова, за което си мисля, Рийс?

— Може би. Не се безпокой, Лиз. Това е за един конкретен човек. Ще бъде прецизно и целта му е да прати послание.

— Ти определено знаеш как да пращаш послания, приятелю. Добре, заемам се. Предполагам, че искаш да ги взема от различни места, а не от „Любител терорист“?

Рийс подмина опита ѝ за шегуване.

— Вече намерих химическото оборудване в Craiglist. Просто обясни, че синът ти обожава науката и е поискал комплект за рождения си ден. Престори се, че нямаш представа за какво се използва. Всичко останало търси в различни магазини и плащай в брой. Все още имаме предостатъчно пари от Марко. Имам списък на магазини, които би трябвало да продават нещата, които ни трябват. — Рийс ѝ връчи списъка, в който бяха записани и адресите. — Ще бъде дълъг ден, Лиз. Въпреки че би могла да вземеш всички неща от една-две железарии, някой разсадник и „Рейдиошак“, обиколи много магазини в много градчета, така че да не изглежда, че правиш онова, което наистина правиш.

— Приготвянето на това нещо опасно ли е? Не искам да взривиш себе си. Или мен, между другото.

— Не е съвсем безопасно, признавам. Помниш ли ОПЕ в Ирак?

— Разбира се. Шибани гадости — отвърна Лиз и поклати глава с отвращение.

И двамата познаваха хора, убити или осакатени за цял живот от ужасните оформени проникващи експлозиви. Просто и ефективно оръжие, ОПЕ се състоят от тръби, вериги и метални листа, които при експлозията се превръщат в разтопени парчета, насочени от силата на взрива и способни да проникват с лекота през бронята на превозни средства. Макар че са били създадени през Втората световна война и по-късно широко използвани от Хизбула в Ливан, те се бяха превърнали в истинско оръжие и бяха добили известност сред инвазията в Ирак. С помощта на Иран бяха вкарвани тайно в страната по съществуващи от векове контрабандни маршрути, предимно от шиитски групировки и снайперистки групи на Бригадата Бадр. Масово навлезли в употреба през 2005 г., те можеха да победят най-високотехнологичната броня на света, сеейки смърт, унищожение и психологически терор. Едно от най-смъртоносните асиметрични оръжия, използвани срещу съюзните сили в модерни времена, ОПЕ и другите импровизирани взривни устройства бяха причина за над 50 процента от жертвите, дадени от американците в Ирак и Афганистан, и за невъобразимите страдания на повече от 33 000 ранени. Вървящите с тях поражения върху психиката бяха неизмерими и несъмнено засягаха стотици хиляди.

С минимална инвестиция в материали и жива сила врагът беше в състояние да постави на колене една свръхсила. Този елементарен, евтин и сравнително маломерен тактически експлозив причиняваше изключителни поражения за размерите си и се беше превърнал в оръжие от стратегическа важност. Рийс беше прекарал години от живота си в преследване на вражеската мрежа в Ирак, в очертаване, обезвреждане и унищожаване на ИВУ клетки в цялата страна. Сега, на родна земя, той възнамеряваше да обърне това оръжие срещу един от хората, които се канеха да се облагодетелстват от смъртта на хората му и на семейството му.

— И искам да ми направиш една голяма услуга, Лиз. Искам да се свържеш с Рейф.

Лиз спря за момент. Рейф беше като брат на Рийс в Отрядите. Двамата се бяха запознали в колежа и бяха влезли заедно във флота, единият като офицер, а другият като обикновен войник. Една случка в Ирак преди години беше накарала Рейф да напусне тюлените при обстоятелства, които никой освен Рийс не разбираше напълно.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? Мислиш ли, че той ще помогне?

— Знам, че ще го направи. Просто ще е по-добре новината да дойде от теб. Може да ти се наложи да свършиш малко детективска работа, за да го откриеш. Можеш да го намериш през офисите на семейството му, ако си по-изобретателна. Никак не ми се иска да добавям и това към останалите ти задачи за деня, но няма друг начин.

— Разбирам, Рийс. Още пазя координатите на сестра му, така че ще го намеря някак.

— Супер. Когато го намериш, прочети му това — каза Рийс и ѝ даде сгъната бележка. — Това са подробни инструкции и една голяма молба, но знам, че той ще го направи.

— Определено се надявам — отвърна Лиз с леко съмнение, докато четеше бележката.

— О, и ще ни трябва един товарен микробус „Спринтър“.

— О, просто един „Спринтър“? — шеговито повтори Лиз.

— Намерих онлайн един недалеч оттук. Не е нужно да има нюйоркски номера, но можем да откраднем такива по пътя.

— Няма ли купуването му с пари в брой да изглежда подозрително?

— Може би. Колата е на една година и изглежда, че собственикът ѝ просто се нуждае от парите. Ако все пак заподозре нещо, докато се задейства, ще е късно. Просто ми трябва нещо, което да не се набива на очи сред другите нюйоркски коли доставчици, и този микробус ще свърши идеална работа.

Лиз сведе поглед, отвори уста да каже нещо, но се спря.

— Лиз? — подкани я Рийс.

— Джеймс, какво ще стане, когато всичко това приключи?

— Съсредоточи се върху мисията, Лиз.

— Знаех, че ще го кажеш — малко разочаровано отвърна тя.

— Съжалявам, че се забърка толкова много, Лиз. Изобщо нямах подобно намерение и това е единственото, за което съжалявам в цялото начинание.

— Майната ти, Джеймс. С теб съм, защото аз го избрах. Искам да съм с теб и да видя сметката на онези типове. Заслужили са си го.

Рийс кимна.

— Първо трябва да ти намерим перука или нещо подобно, с което да пазаруваш. Рано или късно ще съберат парчетата от пъзела, Лиз. Не си прави илюзии. Маскировката може да ги забави малко. Говорих с Марко. Когато нещата тръгнат на зле — а те ще тръгнат на зле — той има място за теб в Мексико. Бях там. Не е Щатите, но ще ръководиш въздушните му операции в Мексико и ще живееш в имението му южно от Пуерто Валарта. Той има адвокати, които ще ти помогнат да направиш споразумение да се върнеш в Щатите, без да се окажеш зад решетките. Каквото и да те посъветват да кажеш на разследващите за мен, направи го. За съжаление, това е най-доброто, което мога да направя за теб.

Лиз отново наведе глава. Новините ѝ идваха в повече.

— Съсредоточи се върху мисията, Рийс — каза тя и тръгна да вземе кола под наем от летището.

Отне ѝ цял ден и част от вечерта, за да намери всичко от списъка за пазаруване. Двамата с Рийс бяха отишли заедно до дома на човека с микробуса. Оказа се, че жена му не се зарадвала особено на идеята му да превърне микробуса в малка каравана и затова го продавал, за да купи нещо, което ще се хареса и на нея. Купил го като товарен микробус, за да може да го преправи сам, което го правеше идеален за работата, която си беше наумил Рийс. Дори да му се беше видяло странно, че Рийс остана в колата на летището, човекът не го показа с нищо. Просто се радваше, че някой е готов да плати в брой за импулсивната му покупка. След като купиха микробуса, Лиз започна пазарската си обиколка.

Когато привечер се върна, завари Рийс да закрепва нещо за вътрешната стена на микробуса. Оказа се бюро, което беше взел от малкия офис към хангара. На стената на хангара имаше нарисуван силует на нещо, подобно на голям джип.

— Какво става, Рийс?

— Просто се подготвям. Как мина? Имаше ли проблеми?

— Изненадващо малко. Направих бързо проучване за по-особените неща и измислих история, в случай че някой започне да задава прекалено много въпроси. Повечето от хората се оказаха изключително услужливи.

— Обзалагам се — отвърна Рийс с разбиращ блясък в очите.

— Явно просто се радваха, че някой купува нещата им — каза Лиз и се ухили.

— Чудесно. А какво стана с Рейф?

— Свързах се със сестра му, Виктория. Тя ми даде координатите му и каза, че ще му предаде информацията. Освен това се разбрахме за място, където да оставя нещата ти за Рейф, след като се разделим тук. Това беше най-доброто, което успях да направя.

— Той ще се погрижи за останалото.

— Надявам се. Как вървят подготовките за научния ти експеримент?

— Ще мога да направя устройството с материалите, които си купила. Помниш ли бомбените атентати в Лондон от седми юли преди няколко години? Горе-долу същото. Макар че това ще бъде насочено и по-точно. В никакъв случай не съм експерт по експлозивите, така че искам да стоиш по-далече, докато го правя. Напълно е възможно да се изстрелям в небето.

— Ти си тюлен, за бога. Не можеш ли да направиш бомба, която няма да ни взриви?

— Имаме си хора, които са истинските експерти по тези неща. Моите знания идват от изучаването на врага и унищожаването на цеховете им за бомби. Не може да се каже, че вземат предпазните мерки, които вземаме ние по време на курсовете по експлозиви в Щатите. От време на време ни вършат работата, като се взривяват поради нехайството си. Иска ми се да имах още няколко блокчета пластичен експлозив, но използвах всичките за адмирала, а мините ми са в горите на Ню Хампшър, така че ще се наложи да го направя по бунтовническия начин.

— Какво е това? — попита Лиз и посочи силуета на колата на стената.

— Джей Ди Хартли се движи из Ню Йорк с брониран джип. Сериозна изработка. Издържа на 7,62 мм куршуми и дори на малки взривни устройства. Използвахме същите коли за защита на членовете на временното правителство на Ирак. По онова време изглеждаше, че всички искат да ги избият. Както и да е, това е очертанието на джипа в точни размери. Искам да знам къде точно трябва да спра микробуса, за да изравня ОПЕ, който ще закрепя за бюрото. Експлозивът ще превърне медната купа, която купи, в стопена буца, която ще мине през бронята — и право през Джей Ди Хартли.

— Ами ако с него има още някой?

— Ами, тогава явно така му е било писано. — Рийс замълча за момент. — Лиз, ще направя всичко възможно да съм сигурен, че ще бъде само Хартли.

— Кога ще се случи, Рийс?

— Една моя приятелка репортерка се е свързала с фотограф папарак от Ню Йорк и го е разпитала за Хартли. Казала, че пише материал за него и че иска актуална информация. Оказало се, че прекарвал нощите си в Сохо с някаква блондинка, агент на недвижими имоти. Дори имам адреса.

Лиз наблюдаваше Рийс от другия край на хангара. Той не искаше и тя да загине, ако нещо с бомбата се прецака. Лиз го гледаше как внимателно изсипва изкуствения тор в кофа вода и го разбърква с дръжката на метлата, преди да добави златисточервената течност от химическия комплект. След това бавно изсипа получилата се бяла, подобна на мляко смес върху един чаршаф, опънат между столове. Течността бавно се изцеждаше върху кухненската маса и Лиз си помисли, че утайката ѝ прилича на желето, което правеше с баба си като малка. Рийс насочи нагревателната лампа към чаршафа и премести масата по-далече от сместа, вероятно за да ограничи пораженията, ако нещата не се развият според плана. От мястото си Лиз не можеше да види добре какво точно прави. Като че ли смесваше дози от почистващите препарати с лакочистител в химическите съдове, разбъркваше ги и ги изсипваше върху филтъра за кафе, закрепен над една колба. Личеше си, че е много съсредоточен в тази част на процеса. Лиз се запита дали това не е моментът, в който терористите от време на време хвръквали във въздуха.

С помощта на клещи Рийс извади куршума от един 5,56 мм патрон и изсипа барута на масата. Лиз гледаше като хипнотизирана и си мислеше, че може всеки момент да види как мъжът, който ѝ беше най-близък в този свят, отива в другия. Рийс сряза от веригата червени, зелени, жълти и сини коледни светлини една-единствена лампичка, нагря я на запалена свещ и я потопи във вода, за да отчупи върха ѝ. Лиз разбра, че това е особено деликатна част от процедурата, докато гледаше как Рийс пълни гилзата със сместа, поставя в нея счупената лампа и я закрепва с лепило. Изведнъж ѝ хрумна, че от елементите, свързвани с приятни преживявания и радостни моменти като Коледа и плувни басейни, Рийс приготвя смес, носеща смърт.

Когато приключи, Рийс се изправи и бавно отстъпи от масата. Изглеждаше уморен и изпълнен с облекчение.

— Мина добре — каза той. — Имаме си добрия стар „муджахидински бъркоч“. И дори сме все още живи.

— Чудесата никога няма да престанат — отвърна Лиз, която очевидно изпитваше не по-малко облекчение от него.

— Ще е нужна цялата нощ, докато уреевият нитрат по чаршафа изсъхне. Това е еквивалент на динамита и ще бъде основният експлозив. Нагревателната лампа би трябвало да ускори изсъхването. Опасната част отмина. Утре ще напълня тръбата с експлозива и ще сложа медната купа, ще наглася детонатора, който направих току-що, и ще прикрепя крушката към безжичния звънец. Не е зле за аматьор.

— Радвам се, че си още цял — отвърна Лиз.

— Аз също. Да си починем. Ще ни трябват сили за следващите няколко дни.

68.

Ню Йорк

Антъни Крейг не харесваше работата си. Е, не самата работа, а човека, когото трябваше да вози из Ню Йорк. Като чернокож младеж, израснал в Бруклин през 60-те и 70-те, той беше тръгнал по лош път. Така беше, докато баща му не си взе почивен ден от работата си като чистач в една инвестиционна банка на Уолстрийт (нещо, което Антъни не помнеше да е правил преди), за да го заведе на обяд. Но вместо да си вземат нещо за хапване, отидоха до наборния пункт на морските пехотинци на Чеймбърс стрийт.

Морската пехота преобърна коренно живота му. След преждевременната смърт на баща му от инфаркт Антъни напусна армията и се върна в Ню Йорк. Ожени се за жена, с която се запозна в църквата, и двамата отгледаха две деца, които в момента бяха в колеж с академични стипендии. Сега, вече над петдесетте, той се гордееше с живота, който беше създал за себе си. Но не и с човека, на когото беше шофьор.

Не че Дж. Д. Хартли се отнасяше зле с него — всъщност беше точно обратното. Въпреки че Хартли беше донжуан, повечето хора го харесваха. Той се намираше в етап от живота си, в който кръшкането се беше превърнало в част от личността му и дори в елемент от националната му идентичност. Беше влязъл в Конгреса като представител на Калифорния, въпреки че го бяха хващали неведнъж в компрометиращи ситуации, финансови и извънбрачни, но онова, което беше приемливо в щата, от който беше избран, не се харесваше особено на електората като цяло. След неуспешна надпревара за Белия дом той беше оставил жена си да излезе в светлините на прожекторите, докато тя градеше кариерата си, достигайки до поста министър на отбраната. Дж. Д. пък се посвети на собствената си консултантска фирма, на лобиране и на създаване на фондация, чиято мисия беше да даде компютри и образование на Третия свят. Това му позволяваше да присъства на мероприятия за набиране на средства, на които той беше звездата на вечерта, заобиколен от обожаващи го жени, които намираха палавото му поведение за изключително привлекателно.

Онова, което скандализираше Антъни, не беше стилът на живот или елитизмът на сегашния му работодател. А фактът, че Дж. Д. Хартли беше приел от първия ден, че тъй като е черен, Антъни по подразбиране е либерален демократ и поддържа политическите му нагласи. Антъни неведнъж беше виждал как либералните политики разочароват неговата общност и насърчават култура на дължащи ѝ се права, която според него беше причината за проблемите, а не решение. Така или иначе, Антъни беше религиозен човек и професионалист. Усмихваше се и говореше общи приказки, когато беше необходимо, винаги идваше навреме с пълен резервоар и винаги беше готов за път.

Днес шефът му го беше накарал да чака повече от обичайното. Антъни беше паркирал колата пред апартамента в Сохо, където Хартли беше прекарал нощта с най-новата си любовница, доста надарена агентка на недвижими имоти в началото на трийсетте. Явно беше извадил късмет, защото беше прекарал целия ден с нея в апартамента и накрая му се беше обадил в късния следобед да го вземе. Портиерът беше позволил на Антъни да паркира в товарната зона, където да изчака бившия конгресмен.

Антъни беше включил сателитното радио на канал за класическа музика и се наслаждаваше на вечерта в Манхатън. Обичаше бързото темпо на Ню Йорк и никога не би помислил да работи някъде другаде. Жизнеността на хората по тротоарите, постоянният поток автомобили и великолепието на сградите никога не му омръзваха. Това беше неговият град.

Меланхолията на „Im Abendrot“ на Рихард Щраус изпълни купето на джипа. Антъни обичаше класическата музика почти толкова, колкото и Ню Йорк. Съчетаването на двете беше великолепно. Фактът, че произведението беше написано със спокойното приемане на смъртта като вдъхновение, изглеждаше в остър контраст с живота наоколо в ранната вечер.

Портиерът му махна с ръка, за да го предупреди, че конгресмен Хартли слиза. Антъни отвори тежката бронирана врата, слезе от колата и застана до дясната задна, докато Хартли излизаше с пружинираща крачка от сградата.

— Добър вечер, Антъни — каза той с уверена усмивка, пълна с великолепни бели зъби, докато приближаваше колата с безупречния си тъмносин костюм и яркожълта вратовръзка. — Съжалявам, че те накарах да чакаш, но дългът зовеше.

— Добър вечер, конгресмен — отвърна Антъни, докато отваряше вратата за работодателя си. Затвори след него и понечи да заобиколи колата, за да се върне на мястото си.

Черният микробус едва не го блъсна.

— Леле! — изненадано възкликна Антъни, докато възстановяваше равновесието си. — Хей! — извика той на шофьора на микробуса.

Черният „Спринтър“ спря непосредствено до джипа на конгресмена — толкова близко, че счупи лявото му странично огледало.

„Тези момчета от доставките са луди“ — помисли си Антъни, докато вдигаше невярващо ръце, сякаш искаше да каже: „И сега какво правим?“.

Докато вървеше към предната страна на джипа, успя да разгледа добре шофьора на микробуса. С брадата и рошавата си коса той приличаше по-скоро на планинар, отколкото на шофьор доставчик. Едва когато мъжът се изсули от седалката и тръгна напред и успоредно на заклещения джип, Антъни разбра, че не е никакъв шофьор.

Времето сякаш забави хода си, когато Антъни погледна през предното стъкло и видя как Хартли чете вестника си, без да обръща внимание на суматохата отвън. Насочи вниманието си обратно към шофьора на микробуса и забеляза нещо малко и бяло в лявата му ръка. Мъжът като че ли не гледаше към Хартли и джипа, а към хората на тротоара. Едва тогава Антъни осъзна какво става. Трябваше да изкара Хартли от колата. Това беше последната му мисъл, преди от микробуса да изригне звук, какъвто не беше чувал от основното си обучение като морски пехотинец преди трийсет и пет години. Огън, оглушителен гръм и ударна вълна, която не можеше да се сравни с нищо, което беше изпитвал някога, и която мина през тялото му и изкара въздуха от дробовете му. Джипът на конгресмена отлетя странично на тротоара, а фасадата на жилищната сграда пое удара, който според Антъни едва не я събори. Опулен, той се взираше в мирните допреди малко улици, превърнали се изведнъж във военна зона. Когато се обърна към брадатия, видя само обезумял трафик и хаос.

69.

Рийс зави на ъгъла и се затича, смесвайки се с човешкото множество, което отчаяно се опитваше да избяга от мястото на експлозията. Нямаше как да не си помисли за подобните картини от телевизионния екран отпреди шестнайсет години, които бяха пратили него и братята му по оръжие в далечни краища на света в търсене на виновниците. „Импровизирай, Рийс.“ Видя възможност и реагира моментално — грабна широкополата шапка от главата на някакъв ортодоксален евреин, който тичаше пред него. Мъжът моментално се обърна наляво да вземе свещената си шапка, но Рийс се промуши от дясната му страна и продължи напред. Приличащата на стадо овце тълпа усети липсата на опасност и забави крачка, когато човешкото любопитство започна да се завръща. За огромен шок на Рийс хората започнаха да вадят телефоните си и да проверяват новинарски сайтове, да снимат и дори да пишат в социалните медии, за да се погрижат, че никой няма да пропусне този момент на споделен живот.

Да те хванат въоръжен в Ню Йорк беше недопустимо. Колкото и да обичаше своя „Глок 19“ заради неговата надеждност и издръжливост, пистолетът беше твърде голям, за да го скрие от опитно око. Ако някой бдителен полицай забележеше, че носи скрито оръжие, това щеше тутакси да сложи край на мисията му. На Рийс нямаше да му е лесно да излезе от положението с приказки, а евентуална престрелка с ченгета определено не беше добра идея. Все пак на този етап нямаше начин да дойде невъоръжен и затова беше направил компромис между огневата мощ и размерите. „Глок 43“ беше компактна версия на по-големия австрийски пистолет, използващ същите 9 мм патрони. Оръжието на Рийс беше допълнително преправено от „Зев Текнолъджис“ в Окснард, Калифорния, и той можеше да стреля с него почти толкова добре, колкото и с по-големия. С малкия, но мощен пистолет можеше да се защити и потенциално да се измъкне, ако стане абсолютно необходимо. Рийс отчаяно се надяваше, че няма да му се наложи да го използва.

Премина в тръс и се премести към края на тълпата. С бърза крачка зави на север по една тясна улица и нахлупи шапката. Без да спира, свали раницата си, извади от нея черен вълнен пуловер и го облече. Маскировката и брадата му нямаше да издържат на внимателен поглед, но можеха да свършат работа за момента.

Уличката го отведе на друга улица, вървяща от изток на запад. Рийс зави надясно и започна да се оглежда за такси. От години не беше идвал в Ню Йорк и му трябваха няколко опита, докато декодира значението на светлините на покривите на такситата. Накрая забеляза празна кола и слезе на улицата, за да ѝ препречи пътя. Шофьорът спря и Рийс бързо се качи.

— Бруклин, „Бест Бай“ на Белт Паркуей — каза с най-добрия източноевропейски акцент, на който беше способен, без да е сигурен дали говорът му може да има нещо общо с маскировката.

Обичайно лошият трафик на Манхатън се превърна в почти тотално задръстване, когато новината за експлозията се разпространи из района. Плъзнаха какви ли не спекулации, полуистини и откровени лъжи, паниката се разпространяваше като горски пожар под силен вятър. Онова, което трябваше да е кратко пътуване, се превърна в мъчително пълзене. Шофьорът, който, изглежда, беше от някое място в Централна Африка, усили звука на радиото, за да слуша извънредните новини. Рийс се напрегна в очакване на описанието на атентатора и наведе глава, сякаш се молеше. Хрумна му, че точно сега е уместно да помоли онзи горе за помощ. „Моля те, Господи, искам от теб само да бдиш над семейството ми. Позволи ми да отмъстя за смъртта им.“

Според първоначалните разкази на очевидците извършителят приличал на човек от Близкия изток. Високият американец със скандинавски произход, облечен като евреин от Източна Европа, едва не се разсмя на описанието. „Може би Хартли все пак е права за ксенофобията ни.“

Докато преминаваха в Бруклин, Рийс бръкна в джоба на джинсите си за последния предплатен телефон. Той беше тип „мида“, без цяла клавиатура, така че му отне повече време от нормалното да напише съобщението.

По това време на годината се стъмваше бързо и когато таксито стигна до търговския район край Кони Айланд, нощта вече беше паднала. Рийс плати солената сметка в брой и остави 20 процента бакшиш — достатъчно да не бъде запомнен като някой, който е стипца, но не толкова много, че да изпъква сред останалите клиенти. Сигурно щеше да е твърде късно, когато някой успее да проследи шофьора, но нямаше смисъл да поема ненужни рискове. Другата страна винаги можеше да изкара късмет. Рийс слезе от таксито в мразовитата вечер; температурата беше паднала под десет градуса и започваше да вали. „Чудесно.“ Рийс остана за момент на място и се престори, че използва телефона си, докато таксито отпраши в търсенето на следващия бакшиш.

Рийс тръгна на юг покрай някакъв хотел, склад за продажба на едро и автосалон на „Мерцедес“. Докато минаваше през един сравнително тъмен участък между светлините на два магазина, свали зле пасващата му шапка от главата си и я запрати като фризби в бурените. Извади от раницата си опърпана шапка с козирка от един от старите си взводове и я нахлупи ниско над очите си. Означенията щяха да са безсмислени за всички с изключение на неколцина, повечето от които бяха мъртви. „Ще се видим скоро, момчета.“

Зави надясно по Четирийсет и първа и тръгна към водата. Летищата и гарите бяха пълни с ченгета, наблюдателни камери и сложен софтуер за следене на пътниците. Яхтклубовете обаче бяха онова, което Чърчил би нарекъл „слабините“ на транзита, с минимални мерки за сигурност и наблюдение — ако изобщо имаше такива. Яхтклуб „Марин Бейсин“ трябваше да затваря в 17:00 и служителите бяха прекалено погълнати от ритуалите в края на работния ден, за да забележат как една самотна фигура минава през портала в дъжделивия сумрак. Рийс забеляза сигналните светлини на превоза си недалеч от края на дългия кей. Вещо управлявана, лодката приближи кея, като водачът контролираше двигателите така, че съдът да не се удари в бетонните стълбове в неспокойните води. С добре овладяна грация Рийс прекрачи от ръба на кея и се озова на палубата. Водачът сякаш не го забеляза, докато набираше скорост навътре в морето.

— Благодаря за транспорта, Рейф — каза Рийс.

— Нямаш проблеми — отвърна Рейф Хейстингс, без да откъсва поглед от водата. Говореше с лек акцент, който повечето биха приели за южноафрикански. Рийс знаеше истината.

70.

Фишърс Айланд, Ню Йорк

11-метровият „Протектор Тауранга“ се поклащаше в тъмните води на Фишърс Айланд Саунд между Фишърс Айланд, Ню Йорк и Рам Айланд, Кънектикът. Разположен недалеч от източния връх на Лонг Айланд Саунд, Фишърс Айланд отдавна се свързваше с военните като военноморска база преди и по времето на Втората световна война. В наше време той е по-малко известният братовчед на Хамптънс, макар че с размерите си — само 14,5 на 1,4 км — е доста по-ексклузивен. Някога страж на водите на Североизтока на Съединените щати, сега той е място за бягство на свръхбогатите, с два частни клуба и едно от най-добрите игрища за голф в света. С по-малко от 250 постоянни жители той е идеалното убежище за най-придирчивите фамилии в страната.

В края на октомври малко светлини светеха в прозорците на пръснатите покрай брега къщи. Рийс беше насочил инфрачервения си визьор към една от тях.

Бяха избрали времето между прилива и отлива, тъй като теченията тук бяха изключително силни. Тази вечер морски трафик почти нямаше заради вятъра и лошото време, които продължаваха да се влошават, но външните мотори, всеки с 350 конски сили мощност, нямаха проблеми да удържат катера на място в неспокойното море. Първоначално той бе построен за Бреговата охрана на Нова Зеландия и корпусът от фибростъкло и надуваемите бордове го правеха поразително подобен на лодките на тюлените, които Рийс беше използвал през повечето си време във флота, макар че водещият дизайнерски принцип на тази конкретна лодка беше луксът, а не ефективността. Дъждът се сипеше около двамата мъже, но на тях като че ли не им пукаше. „Добро време за операции.“

Рейф беше на щурвала. Беше мълчал през по-голямата част от пътуването. С пет сантиметра по-висок от Рийс и с широки рамене, подхождащи на ръста му, той приличаше на ММА боец в тялото на каубой, който някак си се е оказал капитан на плавателен съд в морето. Кичури мръсноруса коса надничаха изпод черната моряшка шапка без периферия и издаваха, че този тип не прекарва много време на закрито. Белегът, който започваше от ъгъла на лявото му око и стигаше почти до горната устна, придаваше на обветрените му черти заплашителен вид. Въпреки че беше тъмно, зелените му очи пронизваха нощта като очите на хищник.

— Добре. Видях каквото ми трябваше — каза Рийс и свали визьора. — Откарай ме към наветрената страна. Не искам да се насочвам право към тях. Вероятно ще очакват подобно нещо от един жабар.

Рейф кимна мълчаливо, бутна лоста напред и пъргавият катер оживя — справяше се с лекота с вълните и лошото време, за които беше създаден. Като го прекара майсторски около източния връх на острова, Рейф намали и се насочи на запад. Всеки наблюдаващ от брега щеше да си помисли, че това е поредният любител, който не е направил справка за времето, отхапал е повече, отколкото може да сдъвче, и сега се връща към Лонг Айланд със скъпата си играчка, предпочитайки да избегне прочутите с коварството си плитчини и подводни скали на Саунд.

— Така е добре — каза Рийс на по-едрия си спътник. — На около два километра от брега.

Кати беше влязла в работната си база данни и беше прекарала часове в ровене в публичните и частни записи на семейство Хартли в опит да определи най-вероятното място, на което се намира министърът на отбраната. Трябваше да има някое място, на което да се скрие и което не беше известно. И Кати го откри. Скрито дълбоко в заплетените финансови записи на семейната фондация „Хартли“ имаше споменаване на офис за планиране. Адресът беше пощенска кутия в Ню Йорк, но телефонът, посочен в задължителния за попълване формуляр, започваше с кода на Кънектикът. Кати стесни търсенето си до граничещите с Кънектикът окръзи и ги съпостави с географската информация, съдържаща се в по-новите цифрови снимки на двойката, направени през последните три години. Така успя да попадне на онова, което търсеше. Предаде информацията на Рийс по Signal и му пожела успех.

Откриването на Стив Хорн не се беше оказало особено сложна задача. Онова, което наклони везните към морската утопия на Ню Йорк, дойде от Лиз, която беше задействала контактите си в авиационната общност. Един ден след като опитът за премахване на Рийс в Ню Хампшър беше ударил на камък един „Гълфстрийм“ IV, собственост на „Капстоун Капитал“, беше кацнал на летище „Франсис С. Габрески“ в Уестхамптън Бийч, Ню Йорк, където беше останал в готовност. Благодарение на познанията си и връзките си в бранша Лиз беше открила, че през същия ден Хорн е наел „Юрокоптър“ AS350 за седемдесеткилометровото разстояние от Уестхамптън до Фишърс, тъй като пистата на острова не беше достатъчно дълга, за да може на нея да кацне самолет като „Гълфстрийм“. Така че всички улики сочеха към Фишърс.

Рейф гледаше как бившият му боен другар нагласява последните части от екипировката, взета от клетката му в Коронадо. Рийс беше облечен в черен неопрен. Частите от лицето и врата му, които не бяха покрити от брадата, бяха боядисани в черно и зелено, а на гърдите му беше закрепен дихателен апарат LAR V. Автоматът му беше прибран в непромокаема торба, за да е сигурно, че ще работи, когато излезе на брега. Друга торба с клапан за баласт съдържаше ремъците с пълнители и друго наземно оборудване. Към водолазния му колан беше закрепена „щурмова дъска“. В парчето пластмаса с размерите на малък лаптоп беше вграден издръжлив компас, часовник с хронометър и малък уред за измерване на дълбочината, осветявани от слаба флуоресцентна светлина. Тези инструменти щяха да му позволят да стигне до целта си, без да го забележат.

След като се увери, че е готов, Рийс се обърна към приятеля си и протегна ръка. Рейф не реагира веднага, но накрая я стисна силно.

— Благодаря — каза Рийс през шума на пороя по-искрено, отколкото беше казвал каквото и да било през живота си.

— Всичко необходимо е на място. Потвърдено е.

— Благодаря — повтори Рийс.

— Бях ти длъжник — отвърна Рейф, явно наблягайки върху миналото време.

Рийс се усмихна сдържано, отиде при подветрения край на лодката, сложи си маската, лапна мундщука и започна серията кратки вдишвания и дълги издишвания, за да прочисти тялото си от въглеродния двуокис, преди да пусне чист кислород в дихателя. След няколко минути беше готов.

— Хей, Рийс? С това сме квит — твърдо каза Рейф.

Рийс кимна и се потопи в тъмните води на Атлантика.

71.

През последните петнайсет години Дж. Д. и Лорейн Хартли наемаха дома на Фишърс Айланд чрез куха компания, свързана със семейната им фондация. Имението им осигуряваше анонимността, от която имаха нужда понякога, както и доста добро средство за данъчни облекчения. Намираше се недалеч от прекрасен плаж с изглед към Ню Лондон, Кънектикът. Нямаше по-добро нещо от това да живееш добродетелно и да помагаш на онеправданите по света. Къщата не беше чак толкова пищна като домовете на фамилии като Рокфелер и Дюпон, но пък не можеше да се нарече и барака. Въпреки живописното ѝ местоположение Хартли бяха хвърлили око на друг имот в източния край на острова, по-близо до игрището за голф.

Изсечено в отвесната скала стълбище водеше до перфектно поддържана поляна, над която се издигаше къща в характерния за Нова Англия стил, излязла сякаш от постер на „Къриър енд Айвс“. Дж. Д. беше прекарал тук доста време през годините след преждевременното си излизане от политиката. За него това беше идеалното място, на което да скрие похожденията си от зорките очи на папараците, както и на жена си, която се беше оказала много по-добра в политическата игра, отколкото беше съпругът ѝ нехранимайко.

Тази вечер съпругът нехранимайко липсваше от картината на класическото съвършенство на Източното крайбрежие. Тялото му беше открито в брониран джип „Шевролет“ пред жилищна сграда в Сохо, в която живееше блондинка, повече от два пъти по-млада от него. За потвърждаването на самоличността на конгресмена бяха нужни няколко часа, поради факта че от него не беше останало много, след като е бил изкормен от парче нажежена мед, превърнала бронираната кола и тялото му в пъкъл от стопена стомана, стъкло, плът и кост.

— Как го е намерил кучият син, мамка му? — попита Лорейн Хартли, отправяйки въпроса колкото към себе си, толкова и към добре облечения Стив Хорн, който седеше до нея. На самата нея не ѝ беше лесно да открие съпруга си. Фактът, че Рийс беше успял да го направи с такава лекота, я ядосваше още повече. Тя забеляза спокойното, овладяно поведение на мъжа до себе си. Той започваше да я дразни с начина, по който успяваше да запазва стил и самообладание дори в положение като това.

Стив Хорн разклати коняка си „Реми Мартен Луи XIII“ в кристалната си чаша, облегна се назад в огромното кожено кресло и се загледа във въглените в огромната каменна камина. Забеляза, че министърът на отбраната изглежда по-загрижена от това, че Рийс е намерил съпруга ѝ по-лесно, отколкото бе успявала самата тя, отколкото от факта, че Дж. Д. е мъртъв. Подбра внимателно думите на отговора си.

— Чуй ме, Лорейн — започна той с едва ли не снизходителен тон. — Цялото начинание несъмнено тръгна на зле. Направих парите си благодарение на това, че останах силен, когато другите бяха слаби, и откривах възможности в хаоса. В този случай, госпожо министър, ние имаме възможност. Възможност да направим още повече пари, отколкото преди.

Лорейн Хартли не можеше да повярва на ушите си. Дори в момент като този той все още мислеше как да извлече максимална печалба.

— Докато вилнее и избива наляво и надясно като побъркан, капитан Рийс наглася картите в наша полза. С премахването на Бойкин, Холдър, Сол, Хауард, Пилснър, а сега и на съпруга ти, Бог да даде покой на душата му, ние сме в позиция да спечелим много повече пари, а и освен това има по-малко езици, които могат да се развържат. Като се има предвид, че все още не си опетнена и си очевиден фаворит за кандидат на партията ти за президент, ти ще можеш да натиснеш Агенцията по храните и лекарствата да одобри жизненоважните лекарства, необходими за ваксиниране на нашите военни от пораженията на посттравматичния стрес, преди да влязат в битка. Помисли, Лорейн, кой би могъл да поеме подобна инициатива по-добре от жена президент, чийто съпруг е станал жертва на ветеран, страдащ от ПТС? Освен това благодарение на капитан Рийс ще си в състояние да разшириш правомощията на изпълнителната власт и да прокараш Закона за вътрешна сигурност. Ще станем по-богати и по-силни, а страната ще бъде в по-голяма безопасност. И всички ще можем да живеем без страх — добави той за допълнителен ефект.

— Стив, не схващаш, нали? Той ще избие всички ни.

— Глупости. — Личеше си, че тя е разстроена. Хорн не можеше да позволи подобно нещо у президент, когото възнамеряваше да контролира. Това беше недопустимо.

— Нужно ли е да ти напомням какво е направил досега, Стив? — попита тя, беше почти на ръба на истерията. — Отряза главата на онзи мюсюлмански духовник. Набучи я на шип пред джамията! Изкорми горкия Хауард! Моите хора твърдят, че бил изяден жив!

— Госпожо министър, искам да чуеш много добре това, което ще ти кажа. Онова, което се случи тук тази вечер, утре или може би вдругиден ще те изстреля направо в Белия дом.

Хартли го изгледа невярващо. „Да не си е изгубил ума?“

— Тук не сме в безопасност, уважаема госпожо. В най-скоро време онзи ненормалник Рийс ще се опита да ни убие и ние искаме точно това. Капанът е заложен. Време е да приключваме с този цирк.

— Ти каза, че къщата би трябвало да е безопасна — сподавено рече тя.

— Трябваше да те докарам по някакъв начин тук, Лорейн. В днешната информационна епоха е почти невъзможно да скриеш каквото и да било. Всеки, който знае как да рови, ще разбере. И в този случай — каза той и замълча за момент — някой го е направил.

72.

Огледът на Рийс с уредите за топлинно и нощно виждане не беше установил нищо необичайно. Може би не бяха там? Може би беше пропуснал възможността си. Застигна го пореден пристъп на главоболие, макар че този път не толкова силен като онзи, от който едва не беше припаднал в джамията. Нямаше начин да каже кой пристъп ще е последният. Не знаеше скоростта, с която расте туморът, и това само засилваше решимостта му да отметне всички имена в списъка, преди да отиде при жена си и дъщеря си. Използването на LAR V му позволяваше да стигне до брега, без да бъде засечен от инфрачервените уреди и очилата за нощно виждане на евентуалните охранители.

Щом се озова под отдавна изоставен док в част от острова, която все още беше собственост на ВМС и от време на време се използваше за наблюдаване на подводници по крайбрежието, Рийс се скри зад един пилон и с помощта на бойния си перископ бавно огледа плажа, скалите, стълбите и разположения нависоко отдавна изоставен пост. Около острова от години витаеха разни конспиративни теории, според които в забранения район имало някаква лаборатория за разработка на биологични оръжия, подобно на слуховете за Плъм Айланд на юг. Рийс се надяваше, че тези спекулации са само това — спекулации.

Разкопча дихателя си, напълни го с вода и го остави да потъне. След това закрепи плавниците за водолазния колан и ги пусна на дъното на океана, преди да продължи под дока към скалистия бряг. Нямаше връщане назад. Дъждът и вятърът заглушиха шума, който направи, докато вадеше автомата от торбата и бързо се преобличаше в камуфлажното си облекло. Нахлузи през главата си ремъците с пълнителите и закачи кобура на пистолета за колана. Накрая си сложи каската с уреда за нощно виждане, огледа напред и тръгна към стълбите.

След като ги качи, продължи на североизток и стигна до малка поляна, където клекна, за да се ослуша и огледа. Времето работеше в негова полза, като скриваше придвижването му и държеше цивилизованите хора вътре, където беше сухо и топло. Погледна джипиеса, който винаги държеше закрепен за приклада на автомата, и това му припомни за последния път, когато го беше поглеждал, точно преди засадата в Афганистан.

Скоро всичко щеше да приключи.

Сякаш воден от душите на воините, които не можеха да си отмъстят сами, Рийс продължи през гъстите гори на островния рай, покрай червени дъбове, американски букове и кленове, подпомаган от виещия вятър и силния дъжд. Нощта беше идеална за разплащане.

Като се придържаше към линията на дърветата, Рийс заобикаляше поляни, езерца и големите къщи, макар че те пустееха по това време на годината. Необременен от обичайната тежест на бойната броня, той се движеше бързо и тихо към целта си. Гъстите храсталаци и треви и меката почва му напомняха повече за Централна Америка, отколкото за остров на крайбрежието на щата Ню Йорк. С огромно удоволствие би изследвал тези пущинаци с децата си, ако не бяха убити от онези, които издебваше в момента.

Щом стигна на „набелязаната точка“, както би я нарекъл, ако беше на мисия в друга страна, спря и загледа постройката. От дъжда и топлината на мокрото му тяло очилата за нощно виждане се запотяваха с дразнещо постоянство, макар че и в това им състояние бяха за предпочитане, отколкото ако ги нямаше. Рийс се настани в удобна поза и продължи да наблюдава целта си.

След малко ги видя, седнали на сухо и топло в джип с работещ двигател, с изглед към океана недалеч от алеята пред пищната къща. Четиримата мъже, които несъмнено трябваше да бъдат някъде навън и да патрулират, седяха в удобния шевролет „Тахо“ и се занимаваха с телефоните си, за да преборят досадата. Очевидно не смятаха, че е възможно да е дошъл толкова бързо, което обясняваше липсата на допълнителна охрана. Рийс можеше да види лицата им, осветени от екраните на смартфоните — всички те бяха забравили за задълженията си и се бяха потопили в цифровия свят. Несъмнено имаха очила за нощно виждане, но не ги носеха.

„Странно.“ Същият усет, който беше запазил него и хората му живи на предните линии във войната срещу тероризма до последната мисия, сега му казваше, че нещо не е наред. „Предишния път, когато не се вслуша в този глас, всичките ти хора бяха избити, Рийс. Тогава ме беше грижа да запазя хората си живи. Сега съм само аз, а и вече съм мъртъв.“

„Търпение, Рийс. Не е нужно да се втурваш към смъртта. Направи така, че да си заслужава, и си свърши работата. Продължавай да оглеждаш.“

И тогава видя снайпериста.

73.

На юг, на петдесетина метра от къщата, имаше къщичка за гости, построена в същия стил като основната сграда. Проблясък светлина, може би от фарове или от запалка, освети прозорец и изчезна. Понякога в тази игра това беше напълно достатъчно.

Позицията беше добра — в постройка, защитена от стихиите, на високо място и с отличен изглед към водата, дока и плажа. Мутрите в джипа бяха примамка. Снайперистът беше там, за да го отстреля. Грешката им беше, че бяха приели, че Рийс ще дойде направо от морето — и че не бяха поставили охрана отзад.

Рийс изпълзя назад в гората и тръгна към мъртвата зона зад къщичката, където отново спря, за да се огледа и ослуша за нещо необичайно. След като се увери, че елементът на изненада е на негова страна, продължи плавно от дърво до дърво, докато не стигна до вратата на постройката с готов за стрелба автомат. Вратата беше отключена и Рийс бавно я побутна.

— Хей, Тим, трябва да се обаждаш по радиото, преди да идваш! — гневно каза снайперистът, докато се обръщаше от мястото си на масата. Седеше по същия начин, по който би седял участник в състезание по стрелба с опора. Позицията му се намираше в дъното на малката дневна; мебелите бяха преместени, за да не запречват гледката и пътя на куршума към по-ниския терен. Автоматът на Рийс стреля веднъж, едва чуто благодарение на заглушителя и виещия вятър. Куршумът улучи главата на кандидат-убиеца, пръсвайки мозък и парченца кост върху оръжието му, което Рийс разпозна като „Акюраси Интернешънъл .338 Лапуа“ с оптичен мерник „Шмит и Бендър“.

„Добра пушка.“

Рийс пристъпи към безжизненото тяло, метна автомата на рамо, намери радиостанцията и се заслуша за момент за пристигащи съобщения, след което закачи устройството за ремъците си и излезе обратно в бурята.

Още една група наемници, с която трябваше да се справи. За Рийс нямаше значение, че те несъмнено имаха жени, деца, приятелки или родители, които ги чакаха у дома. За него те бяха просто мишени, препятствия пред крайната му цел. Като такива трябваше да бъдат премахнати. Когато живееш подобен живот, това е част от работата. Не бива да се изненадваш, когато мрачният жътвар почука на вратата ти.

Рийс бръкна в раницата си и извади взривното устройство, последното от взетите от оръжейната в Коронадо. Сякаш беше минала цяла година, откакто беше започнал да се подготвя за мисията тази вечер, макар че в известен смисъл го беше правил през целия си живот. Стартира брояча на закъснителя и го нагласи на десет минути. Запълзя на четири крака към задницата на джипа и пъхна взрива под него толкова напред, колкото можеше да стигне. После се отдалечи от колата и насочи вниманието си към имението.

74.

Стив Хорн беше на третото си бренди, когато по-скоро усети, отколкото видя изникващата от сенките фигура. Макар да знаеше, че съществува такава възможност, той не можеше да проумее как Рийс е успял да мине през охранителите — те се водеха най-коравите наемници, които може да намери човек. Дори с последния резервен план за убиване на флотския командос Хорн беше изненадан от страха, който всяваше у него тъмната фигура с уред за нощно виждане, появила се сякаш от нищото.

— Капитан Рийс! — възкликна Хорн по-високо от необходимото в опит да подсили самоувереността и самообладанието си.

Лорейн Хартли подскочи на стола си от внезапния вик на Хорн.

Рийс пристъпи бавно в стаята и вдигна уреда за нощно виждане на каската си. Тъмната му брада, боядисаното лице и екипировката, от която капеше дъждовна вода, само допринасяха за застрашителния му външен вид.

Пред камината, наред с Лорейн Хартли и Стив Хорн, с чаша бренди в едната ръка и малка кутия в другата, седеше Бен Едуардс. Рийс очакваше да го завари тук. Не беше очаквал обаче да види четвъртия човек. Кати Буранек беше коленичила до Бен, с вързани зад гърба ръце, кърпа на устата, стегната отзад на главата ѝ, с насинено лице и разчорлена коса.

— Мръсник! — изсъска Рийс и вдигна автомата си.

— Ъ-ъ… — отвърна Бен, вдигна кутийката над главата си и я разклати.

И в отговор на въпросителния поглед на Рийс отметна косата на Кати назад с ръката, с която държеше чашата. Около врата ѝ беше омотано нещо като тънко жълто въже.

— Да, друже, това е корда на детонатор и да, това е детонатор — каза той и отново поклати кутията. — В Отрядите още нямате тези играчки, брато. Ако случайно се чудиш, палецът ми е натиснал копчето. Махне ли се палецът, главата на Кати заминава.

Рийс държеше оръжието си насочено към Бен, но не изпускаше от поглед министъра на отбраната и Хорн.

— Не изглеждаш изненадан да ме видиш, брато.

— Не можех да повярвам, когато най-сетне направих връзката, Бен. Имах известни подозрения, но едва щурмовата група при хижата ти ги потвърди. Ти беше единственият, който знаеше, че отивам там.

— Да, помислих си, че това ще ти подскаже. Грешка от моя страна. Тя обаче ти помогна почти да завършиш списъка си и между другото, това ни помогна неимоверно. Още не мога да повярвам, че си държал онези типове в класическа засада и си ги оставил живи. Размекваш се, друже.

— Как така си се замесил в това, Бен? Как можеш да бъдеш участник в убийството на Лорън и Люси?

— Мамка му, брато, не го направих аз. Когато ме привлякоха, тези решения вече бяха взети. Министърът просто искаше да видя какво знаеш за туморите. Нямах представа, че ще убият семейството ти. Щом го направиха, връщане назад нямаше. Съжалявам как се развиха нещата, брато, но това е по-голямо от теб или мен.

— Значи си премълчал пред мен и после си ме използвал да убия всички, които знаят за опитите. Министърката става президент, Законът за вътрешна сигурност минава и всички правите огромни състояния от RD4895.

— Всеки си има цена, брато. Излиза, че моята е десетцифрена.

Рийс впери в най-добрия си приятел поглед, изпълнен с ярост и отвращение.

— Затова ли така и не ми даде информация за местоположението на този тип? — попита Рийс, като кимна към Хорн. — Трябвал ти е, за да задвижва плана. И да е наличен, когато дойде време да си получиш парите?

— Винаги си бил от схватливите, Рийс. И да, точно затова не беше убит в тайната квартира. Ти беше адски ефективен в уреждането на нерешените ни проблеми, като в същото време увеличаваше дяла ни от печалбите, така че логичното бизнес решение беше да бъдеш оставен да продължиш. До този момент, разбира се. Всъщност се тревожех, че може да събереш две и две по-рано, отколкото го направи. Емоциите ти изиграха номер, брато. Не ти позволиха да видиш цялата картина.

— А Джей Ди Хартли? — попита Рийс и погледна министъра на отбраната.

Неспособна да намери думи, Лорейн Хартли погледна с ненавист Стив Хорн.

— Не се преструвай на изненадана, Лорейн — малко пренебрежително рече Хорн. — Смъртта му помага за влизането ти в Белия дом благодарение на съчувствения вот. От години двамата не сте прекарвали нощ под един и същи покрив. Той беше пасив за кампанията ти. Не се преструвай, че ще ти липсва.

— Значи си замислил план да оставиш Рийс да избива бизнес партньорите ни, без да ми кажеш? — попита смаяно Лорейн Хартли.

— Колкото и да ми се иска да припиша заслугите за тази част на плана на себе си, не мога. Всичко това беше идея на Бен. След джихадисткия ти провал да го премахнеш на улиците на Ел Ей Бен леко престъпи границите на разрешеното и измисли план, който позволи на Рийс да продължи кръстоносния си поход, като междувременно прави всички ни още по-богати. Когато най-сетне ме запозна с плана си след като Рийс уби Холдър, Тедеско и Пилснър, аз си помислих, че е гений. Не мога да повярвам, че сам не се сетих.

Министър Хартли поклати невярващо глава, а Хорн продължи:

— Бен всъщност е много по-умен, отколкото изглежда. Не се заблуждавай от татуировките. Беше прав за много неща, включително за факта, че Рийс ще мине през наемниците и ще стигне до тази стая. Това е причината за застраховката ни на пода — каза той и посочи Кати. — Приятелят ви имаше повече вяра в уменията ви от мен, господин Рийс. При това добре основана, както се вижда.

— Ето какво ще стане, брато — каза Бен. — Хорн ще направи всички ни много богати. Почти всички други, които щяха да спечелят от това, са мъртви благодарение на теб. Да, ще се наложи да полежиш малко, но министърът ще те помилва с новополучените си президентски правомощия и ще припише деянията ти на опустошителното въздействие на посттравматичния стрес. Аз ще изчезна безследно, а ти и Кати ще заживеете щастливо. Може би дори ще успеят да оперират успешно тумора ти и да ти спасят живота.

Бен погледна Кати, чиито очи бяха изпълнени със смес от отвращение и ужас.

— О, Кати всъщност е тук само за да гарантира, че ще вземеш правилното решение. Съжалявам за семейството ти, Рийс. Наистина. Но вече нищо не може да ги върне. Нека всички постъпим умно. Помилването е подарък. Животът на Кати е подарък. Недей да прецакваш това, брато.

Рийс погледна отново Кати, после Бен. В очите му беше изписана решимост.

Хорн наруши тишината със силно бавно ръкопляскане и стана от креслото си, за да заеме по-доминираща позиция над останалите конспиратори.

— Бен, това беше хубаво разбиване на плана на съставните му части. Благодаря, но размислих. Променям условията на сделката. Позицията ни за преговаряне се промени. Да разчистим тази каша още сега, а?

— Какво искаш да кажеш, Хорн? — скептично попита Бен.

— Тази нощ, капитане — каза Хорн, обръщайки се към Рийс, сякаш представяше инвестиционна възможност на клиент, — ще можеш да спасиш живот, вместо да отнемеш. Можеш да спасиш Кати. Да направиш така, че да не умре.

Рийс не беше отпуснал автомата си и сега го насочи към Хорн. Министърката на отбраната се напрегна, когато цевта се озова пред лицето ѝ.

— Стига, Рийс — с почти отегчен и леко раздразнен тон каза Хорн. — Няма да излезеш жив от тази стая. Вече си почти мъртъв с този тумор, ако разбирам правилно. Убиеш ли някой от нас, Бен пуска копчето и така ще убиеш единствения приятел, който ти е останал и който, между другото, като че ли доста те харесва. Застреляй се или ни остави да те застреляме, няма значение. Важното е, че ще запазиш Кати жива и всички ще продължим с жи…

Хорн така и не завърши изречението си. Експлозията от заряда на алеята разцепи джипа на две, превръщайки хората от „Капстоун Секюрити“ в каша. Взривът пръсна множеството прозорци на фасадата на имението и ударната му вълна премина през всяка стая.

Първият куршум на Рийс улучи Хорн между носа и устата, оставяйки го завинаги с изненадано изражение на онова, което беше останало от лицето му. Той умря още преди тялото му да се строполи на пода.

— Не-е! — изпищя министърката на отбраната, сви се на кълбо в креслото си и запуши уши с длани. Следващите два куршума на Рийс пронизаха гръдния ѝ кош. Третият в главата довърши работата.

Рийс се обърна отново към Бен.

— Какво направи, Рийс? — възкликна изуменият Бен и вдигна детонатора. — Какво…?

Автоматът на Рийс довърши убийствената работа за тази нощ, изстрелвайки два 5,56 мм патрона право в лицето на Бен Едуардс от три метра разстояние. Главата му отлетя назад, изпразвайки съдържанието си на облегалката зад него, а палецът му пусна копчето.

Кати изкрещя през кърпата, но главата ѝ изненадващо остана цяла. Рийс пристъпи напред и стреля още два пъти в лицето на Бен, после метна оръжието на рамо и клекна да помогне на Кати.

Махна кърпата и сряза свинската опашка, с която бяха вързани ръцете ѝ. Кати залитна напред и зарови лице в гърдите му, хлипаше неудържимо.

— Спокойно, Кати, всичко свърши — повтаряше Рийс, докато галеше косата ѝ и я притискаше към себе си. — Трябва да тръгваме, Кати. Нямаме време, трябва да се махаме. Можеш ли да вървиш? — попита я, докато ѝ помагаше да се изправи и сменяше пълнителя на автомата си.

— Да, мога.

— Добре, след мен.

Изведе я навън и намери навеса, който беше идентифицирал от сателитните снимки. До него имаше стар „Бостън Уейлър Монток“, поставен на ремарке. Между лодката и навеса имаше туби за бензин. Рийс вдигна първата. Празна. Взе втората и я разтресе. Имаше предостатъчно гориво. Даде я на Кати и вдигна друга. Тя беше пълна.

— След мен — отново нареди Рийс, който вече се връщаше към къщата. — Излей тубата из стаята, по мебелите, завесите и всичко, което ще гори.

Кати се подчини. Хубаво беше да предприеме нещо срещу чудовищата, които я бяха отвлекли посред нощ от дома на брат ѝ.

Рийс поля труповете с бензин и каза на Кати да се маха. Погледна гравирания символ върху запалката на баща си, вдигна капачката и завъртя с палец колелцето с камъчето, за да изкара искри. После пусна запалката върху тялото на Бен Едуардс и последва Кати навън.

Навън още валеше. Зад тях пожарът в лятната къща започваше да се разгаря, поглъщайки и джипа на алеята.

— Летището е на шест и половина километра на запад. Можеш ли да пробягаш такова разстояние?

— Да, но защо не вземем това? — попита Кати и посочи тъмнозелената реставрирана „Тойота FJ55 Ланд Крузър“ модел 1976 г., паркирана до навеса. Жителите на Фишърс Айланд обожаваха класическите си коли.

Рийс не успя да сдържи усмивката си и погледна към горящата къща.

— Мисля, че току-що разтопих ключовете.

Кати се усмихна, отвори вратата на шофьора, извади набор ключове от запалването и каза:

— Това е Фишърс Айланд.

— Е, това е да действаш умно. Да вървим.

Рийс седна зад волана, а Кати се напъха до него. Излязоха на шосето още преди пожарникарите доброволци да са успели да си обуят ботушите.

75.

Рийс погледна светещия циферблат на часовника си. Лиз щеше да кацне след шест минути. Инструкциите ѝ бяха да изчака половин час и след това да отлети. Ако той не се появеше, тя трябваше да приеме, че е мъртъв.

Когато пристигнаха, Лиз вече беше откарала самолета до северния край на пистата, беше го обърнала и го подготвяше за отлитане. Рийс заряза колата и поведе Кати към чакащата машина. Вратата-стълба се спусна на земята.

— Коя е тази? — извика Лиз отгоре през шума на двигателя.

— Лиз, запознай се с Кати. Кати, това е Лиз.

— Е, качвайте се и да се махаме — извика Лиз.

— Аз оставам, Лиз. Ще се измъкна по втория начин. Ще стане пълна каша. Няма да завличам и вас със себе си.

— Качвай се в шибания самолет, Джеймс — нетърпеливо нареди Лиз.

Рийс не ѝ обърна внимание и се обърна към Кати.

— Вземи това — каза и пъхна в ръката ѝ малък рекордер и флашка. — Това са единствените копия. Всичко казано от онези копелета е на касетата, както и някои други признания от Сол Агнон. Флашката съдържа всички имейли и информация, дадени ми от Бен. Двете би трябвало да те държат заета известно време. Някой трябва да каже истината за моите хора и семейството ми. Може да получиш и някоя журналистическа награда за материала си. — И се усмихна.

— Къде отиваш, Джеймс? — попита Кати. Очите ѝ започнаха да се пълнят със сълзи.

— Да умра, Кати. Те ме убиха още преди последното ми заминаване в Афганистан. Убиха всичките ми хора още преди да сме тръгнали. Сега е мой ред.

Той я поведе нагоре по стълбата. Тя беше прекалено шокирана, за да каже каквото и да било. Лиз само го изгледа с очи, в които танцуваха пламъци.

— Качвай се в самолета, Джеймс! — отново опита тя.

— Обичам те, Лиз. А сега се махайте оттук.

Докато Рийс отстъпваше назад да затвори вратата, Кати рязко се обърна, отърсила се от транса си.

— Рийс, откъде разбра, че Бен не е свързал детонатора? Откъде знаеше, че няма да ми отнесе главата?

Рийс спря за момент и я погледна в очите през воя на вятъра, витлата и дъжда.

— Не знаех — отвърна, затвори вратата и се затича към яхтклуба.