Черният списък

31.

Сан Диего, Калифорния

Хумза Камир чу звънеца и моментално отпусна ръце. Раменете му бяха изтощени от блъскането на тежката торба. Повечето бойци се събираха и си говореха приятелски след края на тренировката, но Хумза стоеше настрана. Той нямаше нищо общо с никой от другите, посещаващи фитнеса — тяхната единствена връзка беше любовта им към бокса и склонността да страдат. Вярно, имаше неколцина други, които наричаха себе си мюсюлмани. Всички бяха чернокожи, приели вярата, докато излежавали присъдите си в някой затвор, но те гледаха на религията повече като на членство в банда, отколкото на истинска вяра. Докато вярата на Камир беше чиста. Той не тичаше по жени, не докосваше алкохол и четеше Корана всеки ден.

Съблекалнята на фитнеса сигурно беше боклук според американските стандарти, но за човек, израснал в копторите на Лахор, Пакистан, беше направо комфортна. Въпреки чувствата си към греховете на западняците Камир се чувстваше късметлия, че живее в Калифорния, където той и семейството му можеха поне да бъдат в безопасност. Взе набързо душ и се преоблече — джинси „Ливайс“ и футболна блуза на „Манчестър Юнайтед“. Излезе през металната врата на фитнеса, без да разговаря или да поглежда никого, и се качи в работното си място, в убежището си — жълто такси. Извади телефона от джоба си, за да се обади на диспечера, и видя, че е получил съобщение. Не беше от някое от имената в списъка на контактите му, а от непознат номер. Когато го прочете, кръвта във вените му закипя и вратът му се зачерви.

Майката на Камир беше умряла преди двайсет и шест години, по време на раждане. Той беше отгледан от баба си и дядо си по майчина линия и от куп лели и чичовци, изоставен от баща си, когото никога не беше познавал. Необразован и негодуващ срещу крайностите на американската култура, той беше отлична мишена за радикализация, която се случи до голяма степен онлайн. За него баща му беше Пророкът, а текстовото съобщение бе пратено от един от неговите вестители. Есемесът беше от човек, когото никога не беше виждал, но се молеше всеки ден да получи вест от него. Призванието на живота му беше не да кара хора до летището и да прибира пияни по домовете им от барове — а да осъществи словото на Аллах. Вестителят трябваше да му помогне да постигне тази цел. Камир запали двигателя и подкара жълтата „Краун Виктория“ на изток.

U-SHIP се намираше в открит търговски център в предградията на Сан Диего, където живееха представители на средната класа. Беше идвал често тук, откакто му бе даден ключът, и беше прекарвал много часове в седене на паркинга и чудене за какво ли ще бъде призован някой ден. Когато братята му се бяха надигнали в Леванта и бяха свалили марионетните правителства, той разбра, че времето му наближава. Скоро спящите клетки в Запада, съставени от хора като него, щяха да изпълнят дълга си и да прокарат пътя към световния халифат. Неговият момент на слава скоро щеше да настъпи.

Гледаше витрините близо двайсет минути, когато трима клиенти излязоха през вратата с предмети за доставка. Камир не искаше да му се налага да отговаря на каквито и да било въпроси и прие, че колкото по-заети са служителите на магазина, толкова по-добре. Остави колата отключена и закрачи бързо към търговския център, като се оглеждаше нервно за евентуални служители на реда, макар че много добре си даваше сметка, че никога не би могъл да забележи агент на ФБР дори да се намираше на крачка от него.

Само една служителка работеше и не му обърна никакво внимание, когато той влезе. Беше заета да помага на възрастна жена да опакова нещо като детски подаръци в кашон за доставка, докато другите клиенти на опашката я гледаха сърдито и мълчаливо я приканваха да побърза. Пощенските колети заемаха онази част, която се намираше най-близо до изхода и можеше да бъде отделена с плъзгаща се метална врата, така че пратките да бъдат достъпни и извън работното време.

Камир огледа кутиите и бързо откри 2102 — номера, който беше накаран да запомни. Намери единствения неизползван ключ от връзката, пъхна го в ключалката и отвори месинговата врата с прозорче. В правоъгълното пространство беше поставена кафява картонена кутия, малко по-голяма от кутия за пури. Камир бръкна и я издърпа навън, изненадан от тежестта ѝ.

Затвори кутията, заключи и се обърна към изхода. Онова, което видя там, го накара да замръзне. Униформен полицай отваряше стъклената врата, загледан право в него.

Обзе го паника. Не беше сигурен дали трябва да нападне полицая и да се опита да му вземе пистолета, или да побегне и да се надява, че има някакъв заден изход. Ако успееше да вземе пистолета, можеше поне да убие полицая и останалите клиенти, преди да стане мъченик. Не беше онова, за което бе мечтал, но все пак беше по-добре, отколкото да прекара остатъка от живота си в тясна килия и да си мисли как се е провалил пред Аллах.

Докато стоеше и се мъчеше да вземе решение, полицаят заговори. Ушите на Камир бучаха като океан от кръвта в тях и той не успя да чуе казаното. Накрая полицаят застана отвън до отворената врата и му даде знак да мине; усмихваше се. Вълна на тотално облекчение заля Камир. Той се усмихна пресилено и кимна на полицая, докато излизаше покрай него на паркинга.

Забърза към убежището на колата, като благодареше на Аллах за помощта му. Запали и мина зад търговския център, където бяха контейнерите за боклук, подредени до оръфана телена мрежа. Спря колата и извади евтино китайско джобно ножче от жабката. Сряза тиксото, с което беше залепена кутията, отвори я внимателно и надникна с любопитство. Каквото и бъдеще да го чакаше, щеше да го открие там. В кутията имаше два плика — бял за писма и по-голям жълт. Камир извади по-малкия и го отвори с ножчето.

Вътре имаше три сгънати листа, които прочете внимателно. Първата страница беше писмо от наставника му, който му казваше какво трябва да направи. Задачата му беше да убие човек, предизвикал смъртта на десетки, ако не и стотици негови братя мюсюлмани. Наставникът му щеше да му помага, но честта да отмъсти за братята се падаше на Камир. Трябваше да чака съобщение, което да го насочи към целта. Втората страница съдържаше описание на обекта — домашен адрес, списък на места, които посещава често, и подробности за колата му. На третата страница бяха разпечатани фотографии — снимка за документи на мъж във военна униформа, снимка в цял ръст на същия човек, на малка, но добре поддържана къща от предградията, както и на бяла „Тойота Ленд Крузър“, подобна на онези, които можеха да се срещнат навсякъде в Близкия изток.

След като прочете писмото, Камир извади по-големия плик. Отвори го и откри тежък черен пистолет с резервен пълнител. Никога досега не беше стрелял, но беше виждал безброй пъти как се прави по филмите. Като пришълец от Средния изток той стоеше настрана от стрелбищата, за да не буди подозрения. Америка беше толерантна и разнообразна страна — нещо, което воините на исляма можеха да използват. Въпреки това беше по-добре да внимава и да стои настрана от школите за бойни изкуства и стрелбищата.

Изпита смес от страх и сила, докато пръстите му обгръщаха дръжката на пистолета. Беше тежък. Вгледа се в надписа върху стоманения плъзгач: ПИЕТРО БЕРЕТА — ПРОИЗВЕДЕНО В ИТАЛИЯ. Камир разпозна оръжието като често срещано, макар че точно този модел нямаше характерния предпазител или външно чукче. Хванал здраво дръжката в дясната си ръка, той издърпа назад плъзгача и едва не изпусна пистолета от изненада, когато от отвора изхвърча 9-мм патрон и тупна на задната седалка. Засрамен от непохватността си, той скри пистолета под седалката, превключи на скорост и потегли към Сан Диего — Коронадо Бридж.

32.

Коронадо, Калифорния

След като Бен си тръгна, Рийс остана буден през цялата нощ, като пиеше кафе и преглеждаше страници и страници документи, имейли, електронни таблици и бележки, свалени от твърдия диск на Холдър. Бен беше направил всичко по силите си да убеди Рийс да се махне от къщата и да си намери някакво скривалище, но Рийс не искаше и да чуе подобно нещо. Искаше да е близо до спомените за семейството си и ако онези, които стояха зад всичко това, поискаха да дойдат за него, още по-добре. Щеше да ги чака.

Седеше на канапето в дневната със стотици страници документи, наредени на купчини на масата, фотьойла и пода. Започваше да свързва някои неща, но участниците бяха много внимателни какво и как пишат в кореспонденцията си. Подобно на парчета от огромен четириизмерен пъзел, частиците информация, които сами по себе си не означаваха нищо, започваха да придобиват смисъл в контекста на събитията от последния месец.

Преди да постъпи в школата за кандидат-офицери, военната специалност на Рийс беше разузнаване, което звучеше много по-интересно, отколкото беше всъщност. Все пак това обучение, наред с близо двете десетилетия опит в изучаване на неясни сведения за научаване на повече подробности за целта, се оказа полезно. Към четири сутринта беше събрал достатъчно информация, за да започне фазата на планирането. Изправи се, отиде в кухнята и застана пред хладилника. Взе един лист, закрепен с магнит върху капака, като го държеше с две ръце, сякаш беше някакъв свещен документ. Върху него с пастели бяха нарисувани три фигури, стоящи на зелена трева, със слънце в небето и извита дъга. Над главите на фигурите с почерка на жена му пишеше „Тате“, „Мама“ и „Люси“. Рийс отнесе рисунката при канапето и обърна листа. Взе молив от масичката и започна внимателно да съставя списък с имена на гърба:

33.

Успя да поспи няколко часа, преди да го събуди слънцето, което светеше в очите му през процепа на завесите. Сложи чаша от нощното кафе в микровълновата и се преоблече за крос. Тича един час, като спринтираше за периоди от по две минути, между които минаваше в бавен тръс за една минута. Пробяга половината време на плажа, като оставаше на мекия сух пясък вместо на по-лесния курс покрай водата. След като приключи с тичането, се смеси с тълпата почиващи при „Дел“ и влезе в лобито. Намери Wi-Fi сигнал и отвори Signal. Нямаше съобщения от Кати, но откри едно от приятелката си Елизабет Райли. Докосна екрана, за да дешифрира съобщението.

Лиз Райли беше едно от най-коравите човешки същества, които Рийс беше срещал, и изключително верен приятел. Определено не би отказал помощта ѝ за онова, което предстоеше. Написа ѝ отговор:

Чукна екрана да отвори списъка с контакти и избра името на Кати Буранек.

Отиде до масата за кафе в лобито и си напълни една картонена чаша от каната. Опитваше се да убие няколко минути с надеждата, че Кати ще отговори. Добрата новина беше, че в днешно време взирането в устройството в ръката ти беше нещо напълно нормално. Не получи отговор от Кати, но пък на екрана се появи съобщение от Лиз Райли.

Рийс остави кафето и написа:

През осемнайсетте си години във Военноморските специални части Рийс си беше изградил изключително силни приятелства и заради действията му по време на многото бойни мисии доста от колегите му бяха негови длъжници. Може би никой не беше по-верен или по-голям длъжник на Рийс от Елизабет Райли, макар че самият той никога не би си помислил подобно нещо. Лиз Райли беше армейски пилот, израснала под сенките на прелитащи над нея хеликоптери „Блек Хоук“ и „Апачи“ в Южна Алабама, непосредствено до портала на Форт Рукър.

Всеки армейски пилот на хеликоптер в страната се учеше да лети над засадените борове и фъстъчените поля на Уайърграс и докато повечето местни жители не обръщаха внимание на шумните машини, детството на Райли беше преминало в зяпане на небето. Майка ѝ я напуснала, когато била малка, като я оставила на грижите на строгия ѝ, но обичлив баща, бивш сержант от морската пехота, и на истински милата ѝ мащеха. Учителите ѝ се смеели, когато им казвала, че някой ден и тя ще управлява хеликоптер, но реакцията им само засилвала решимостта ѝ. Когато станала достатъчно голяма, за да влезе в пилотската програма за подофицери, армията започнала да приема жени кандидати. Най-гордият момент в живота на мъжкараната бил когато баща ѝ закрепил значката с криле на униформата ѝ.

Райли летеше като въздушна поддръжка над Наджаф в Ирак, когато нейният OH-58D беше улучен от реактивен снаряд. Разбиването на машината уби втория ѝ пилот и тежко рани Райли в кръста. Минути по-късно група шиитски бунтовници обкръжиха падналия хеликоптер с намерението да заловят и изтезават оцелелите. Въпреки раните си тя успя да застреля с автомата си петима-шестима от тях, преди да се измъкне в лабиринта на древния град. Изправена пред невъобразими мъчения и унижения, ако попадне в плен, беше твърдо решена да не позволи да я заловят жива.

Четиричленният снайперистки екип на Рийс беше на позиция на ъгъла на една силно минирана улица, когато хеликоптерът падна на няколко преки от тях. Рийс докладва по радиото намерението си да отиде и да провери за оцелели, но му заповядаха да остане на мястото си, докато не мобилизират спасителен отряд. Когато чу, че отрядът ще пристигне след два часа, Рийс нареди на хората си да се приготвят. Щом чуха гърмежите на автомата М4 на Лиз, примесени с тези на калашници, Рийс и екипът му забързаха към стрелбата.

По онова време тази част от града се контролираше от Муктада ал Садр и четиричленният екип на Рийс беше изложен на огромна опасност. Те нахълтаха в една къща недалеч от мястото на катастрофата и наредиха на обитателите ѝ да се приберат в спалнята и да не вдигат шум. Рийс намери ключовете на очукания семеен миниван, докато един от хората му зае позиция на горния етаж в малката баня. Другите двама покриваха предната врата и държаха под око семейството.

Не беше трудно да се досетят къде е намерила убежище. Рийс и другите двама снайперисти на втория етаж гледаха как осем облечени в черно членове на Милицията на Махди се насочват към една конкретна сграда недалеч от мястото на катастрофата.

Рийс и снайперистите му ги елиминираха със заглушените си Mkll 7,62 оръжейни системи. След това, като оставиха единия от хората си да ги покрива, докато другият продължаваше да следи входа и семейството, Рийс и Бузър се качиха в минивана и паркираха в уличката до сградата, в която предполагаха, че се намира Лиз. Рийс остави Бузър зад волана под зоркото око на най-добрия снайперист на екипа, който наблюдаваше движението им от къщата малко по-надолу.

Докато Рийс приближаваше сградата, се появиха още противници, което го принуди да тича през стена от автоматична стрелба, за да стигне до местоположението на Райли.

Адреналинът от падането беше отшумял и нараняването в гърба ѝ беше толкова тежко, че тя не беше в състояние да върви. Рийс ѝ сложи своята броня и каска, преди да я вдигне на рамене и да се затича обратно през градушката от куршуми и под прикриващия огън на снайпериста си към минивана, който беше паркиран зад дебела стена в близката уличка. Един вражески куршум рикошира от паважа и ударът му беше като на бейзболна бухалка, когато мина през прасеца на Рийс, но той успя да се задържи на крака достатъчно, за да отнесе Райли до вана. Остави я на пода на колата, сякаш полагаше бебе в люлката му, след което Бузър даде газ обратно към къщата, където се намираше другата половина на екипа.

Всички се измъкнаха с „взетия назаем“ миниван до базата, откъдето Райли беше евакуирана по въздух до Балад за незабавна операция, преди да бъде прехвърлена в регионалния медицински център в Ландщул за по-модерно лечение.

Рийс беше порицан сурово за неподчинение на заповедта да остане на място, макар че решението му да действа беше спасило живота на пилот. Нещата се успокоиха, когато командирът на Райли се обади да изрази искрената си благодарност на всички командири на Рийс, задето са предприели такива решителни и храбри действия. В крайна сметка Рийс и хората му бяха наградени с медали за храброст.

Раненият гръбнак на Лиз Райли сложи край на военната ѝ кариера, но не и на желанието ѝ да лети. Тя тренираше до изтощение през месеците на мъчителна рехабилитация, което в крайна сметка се отплати, когато успя да възстанови напълно двигателните си способности. Пенсионирана по медицински причини, тя си намери чудесна работа като частен пилот за един тексаски петролен магнат. Той прекарваше по-голямата част от времето си в летене из целия свят с други двама пилоти в личния си „Глобъл Експрес“, но когато искаше да отиде на някое затънтено място, за да лови риба или дивеч, Лиз го откарваше с малък едномоторен „Пилатус“.

Лиз смяташе, че дължи живота си на Рийс, и през следващите години завърза дълбоко приятелство с него и Лорън. Самата тя не беше семейна, нямаше деца и се отнасяше с малката Люси така, сякаш беше любимата ѝ леля. Смъртта на Лорън и Люси ѝ се отрази тежко.

Рийс излезе на плажа, за да се върне у дома. Умът му заработи на пълни обороти, докато формулираше конкретиките на плана си. Беше толкова потънал в мислите си, когато слезе от тротоара да пресече Ориндж авеню, че едва не беше блъснат от жълто такси „Краун Виктория“. Отскочи назад, когато шофьорът наду клаксона, а хората по оживената улица обърнаха глави да видят какво става. Рийс бързо си даде сметка, че може да бъде убит, ако се разсейва. Онези, които дърпаха конците на всичко това, несъмнено желаеха смъртта му и щом бяха готови да избият цял екип специални бойци и невинна жена и дете, със сигурност можеха да направят и опит за покушение срещу Рийс на улиците на Южна Калифорния.

Недалеч имаше заведение за сандвичи с безплатен уайфай. Рийс седна на плажа пред него, като този път си отваряше очите на четири. Свърза се и отвори отново приложението на айфона си. Чакаше го съобщение от Кати:

Рийс се огледа за няколко секунди, преди да отговори.

34.

Лос Анджелис, Калифорния

По това време на деня пътуването до Лос Анджелис можеше да продължи както два, така и четири часа. Човек никога не можеше да е сигурен какъв ще е трафикът. Рийс се върна тичешком до вкъщи да вземе душ и да се преоблече. Навлече горе-долу чисти джинси, тъмна тениска и обувките си „Саломон“. Преди да излезе от спалнята отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади своя „Глок 19“. Дръпна назад плъзгача, колкото да се увери, че в цевта има патрон. Оръжието беше заредено с шестнайсет патрона от плътна мед с кух връх, изработени така, че да летят със скорост, близка до тази на изстреляни от пушка, и способни да нанасят огромни поражения, като в същото време свеждат до минимум риска да преминат през мишената. Прибра глока в скрит кобур „Блек Пойнт Тактикъл“, който затъкна в джинсите си. Кобурът имаше два малки клипса, които го закрепваха за колана му. Рийс пъхна резервен пълнител в задния си джоб и малък нож от дясната си страна. Имаше голяма колекция ножове, но обикновено предпочиташе да взема със себе си някой от по-евтините, за да не получи инфаркт, ако случайно го изгуби.

Зад граница не отиваше и до тоалетната невъоръжен, но в Калифорния беше различно. Дори един тюлен трябваше веднъж на две години да минава през бюрократичните процедури, за да получи разрешение да носи скрито оръжие. Беше му много досадно да се разправя с местния шериф, но Рийс нямаше намерение да позволи нещо да се случи на семейството му само защото го е домързяло да си извади разрешително. Сега, след като не беше успял да ги опази, можеше единствено да се опита да остане жив достатъчно дълго, за да отмъсти на виновниците за смъртта им. Рийс свали козирката на „Падрес“ от куката в килера и излезе.

Трафикът на север беше сравнително лек и Рийс стигна до Ел Ей за малко повече от два часа. Кати беше проявила съобразителност да избере място като това, където нямаше камери на всеки ъгъл и местните знаеха как да си държат езика зад зъбите. Нежеланието за въвличане на местното население, което създаваше такива проблеми на Рийс и хората му в борбата им срещу тероризма, работеше в негова полза сега, когато се мъчеше да не попада на прицела на онези, които искаха да го видят мъртъв.

Рийс имаше петнайсет минути за убиване преди срещата си с Кати и ги прекара в прилагане на най-добрите си умения за измъкване от евентуални опашки — правеше поредица случайни завои, докато следеше за познати му коли в огледалото за обратно виждане. Паркира на няколко преки от мястото на срещата и тръгна по заобиколен път към ресторанта, като на няколко пъти спираше и се преструваше, че говори по телефона или че гледа витрините на магазините, като изучаваше отраженията на минувачите. Въпреки усилията си не успя да забележи нищо необичайно. Разбира се, ако използваха дронове или други сложни методи за проследяване, изобщо нямаше да го разбере, докато не е станало твърде късно.

Стигна до ресторанта и остана донякъде изненадан от чувството, че изведнъж се е озовал на друг континент. Звукът на десетки гласове, говорещи бързо на мандарин, беше зашеметяващ. Китайската цигарена култура се проявяваше с пълен размах. Въпреки щатските закони буквално всички посетители пушеха. Помещението беше слабо осветено със свещи в червени стъклени съдове, които осветяваха всяка маса и комбинацията със сиво-синкавия дим от цигарите създаваше сюрреалистично светлинно шоу. Рийс огледа хаотичната сцена, но от Кати нямаше и следа.

Отиде при главната сервитьорка и тъй като не беше сигурен дали знае английски, посочи главното помещение и вдигна два пръста, за да покаже колко места търси. Жената кимна, обърна се към лавицата и започна да рови в купчина листа в търсене на меню на английски. Рийс се беше досетил правилно — очевидно тези менюта не влизаха често в употреба. Сервитьорката ги намери и му даде знак да я последва, след което тръгна между масите и спря до сепаре от червена изкуствена кожа в дъното на ресторанта. Рийс седна с лице към входа и огледа много внимателно помещението за потенциални опасности или признаци, че го наблюдават. Въпреки че много биеше на очи на това място, останалите клиенти като че ли не му обръщаха никакво внимание.

Видя силуета на Кати да минава през вратата и се усети, че се усмихва. Главната сервитьорка ѝ посочи къде е седнал Рийс и Кати тръгна през помещението към сепарето му. Той стана да я посрещне и този път беше подготвен за онова, което предстоеше. Надяваше се, че е реагирал не толкова неловко на прегръдката. Тя беше с джинси, боти с високи токове и плътно прилепнало горнище с маслиненозелено памучно сако върху него. Косата ѝ беше прибрана на опашка и носеше същите очила с черни рамки, с които я беше видял в „Старбъкс“. Поради някаква причина външността ѝ отговаряше точно на представата на Рийс за млада журналистка. Тя се настани в сепарето срещу него, огледа се и се наведе през масата, сякаш се канеше да му сподели някаква тайна.

— Мястото е безумно, нали? — каза с усмивка. — Все едно се пренасяш в Китай. Димът е ужасен, но пък няма начин някой да ни подслуша.

— Идеално място. И си права, определено е достатъчно шумно. Още веднъж благодаря, че дойде. Чувствам се виновен всеки път, когато те въвличам в това.

— Стига глупости, Рийс. Знаеш, че съм изцяло в играта. Винаги познавам добрата история. — Тя отново се ухили. И двамата знаеха, че досега тя си е залагала главата единствено поради професионални причини.

— Е, имам куп информация за теб. Не питай откъде е дошла, но можеш да ми се довериш, че е напълно достоверна.

Рийс плъзна по масата дебел плик с фотокопия на всички документи, които двамата с Бен Едуардс бяха свалили от компютъра на Джош Холдър, след което ѝ разказа набързо как стоят нещата.

— Въвлечени са играчите от снимките — Агнон, Холдър и някакъв друг тип на име Бойкин. Те не споменават по име Стив Хорн, но той очевидно е шеф на Агнон и често се загатва за него. Ето ти кратката версия — мисля, че са използвали мен и момчетата ми като опитни зайчета за някакво ново лекарство. Когато открили, че то причинява мозъчни тумори, са решили да се отърват от нас. По някакъв начин са организирали засадата в Афганистан и когато тя не свършила напълно работата, продължили тук.

— Какво? Това е безумно! Защо им е да изпробват лекарства върху тюлени? Не могат да го направят беше вашето разрешение и КИК никога не би допуснала подобно нещо. Дори лекарството да е проработило, не биха могли да използват резултатите, за да получат одобрение за него.

— Очевидно си по-наясно с тези неща от мен. Какво е КИК?

— О, Комисия за институционален контрол. В общи линии преглеждат биомедицинските и поведенческите проучвания, в които участват хора. Комисията била създадена в отговор на нарушаването на човешките права от страна на правителството и частни институции по време на Студената война. Чувал ли си за Станфордския затворнически експеримент от началото на седемдесетте?

— Говори ми нещо. Не беше ли свързано с психологията на затворници? Доколкото помня, нещата излезли от контрол и някои от надзирателите наистина откачили.

— Именно. А знаеш ли, че експериментът е бил финансиран от Военноморската изследователска служба?

— Сериозно? Нямах представа.

— Да. През седемдесет и пета било разкрито, че това проучване, наред с експеримента със сифилис в Тъскиджи, нацистките медицински опити, осъдени в Нюрнберг, и секретни проучвания на ЦРУ върху контрол над съзнанието са свързани с мрежа, в която участват финансови институции, военните, ЦРУ, фармацевтични компании, болници и университети. А опитните зайчета са били затворници, студенти и както можеш да се досетиш, военни.

— Направо да не повярваш. — Рийс поклати глава. — А като се замисли човек, дори не е било преди много време.

— Така е. КИК била създадена, за да се гарантира, че подобни проучвания и злоупотреби няма да се повторят никога повече.

— Е, явно някой не го е знаел и от тези документи е ясно с какво са се занимавали. Нямам представа защо са го направили по този начин. Просто знам, че са го направили.

Появи се сервитьор и Кати поръча чай за двамата — при това на китайски, за огромна изненада на Рийс. Очевидно беше от онези момичета, които не се страхуват да поемат нещата в свои ръце. Сервитьорът се махна и тя се обърна отново към Рийс.

— Говоря ужасен мандарин, но го владея достатъчно, за да се оправя. Ползата от един семестър зад граница — каза Кати и се усмихна.

— Еха. Впечатляващо — искрено каза Рийс.

— Всичко това е напълно безсмислено, Рийс — каза Кати, връщайки се към основната тема. — Частна финансова фирма да провежда клинични опити върху група командоси без тяхното съгласие и да ги убие, за да скрие страничните ефекти? В тази история трябва да има нещо повече.

— Несъмнено си права и ти обещавам, че ще разбера какво е то, независимо от цената.

— Рийс, разбирам, че трябва да правиш неща, за които не искам да научавам. Първо, не мога да те виня. Дори не мога да си представя каква болка изпитваш, след като са ти отнели всичко. Искам да знаеш, че съм с теб! Каквото и да направиш, каквото и да става, с теб съм.

— Защо? Не разбирам. Оценявам го, естествено, но не разбирам защо е тази лоялност към човек, когото почти не познаваш.

Горещият чай пристигна и Кати направи голямо представление с изстискването на лимона и разбъркването на захарта. След като остана доволна от подправянето на напитката си, отпи глътка, остави чашата на малката чинийка и погледна Рийс право в очите.

— През осемдесетте в Чехословакия имало един млад военен лекар. Обичал страната си, но мразел потисническия режим и онова, което причинявал на хората. Докато се издигал, видял отблизо двуличието на лидерите и твърдо решил да промени нещата. Започнал да предава информация на американците. Започнал с дребни неща, но с времето се превърнал в един от най-ценните им хора в страната. Като военен лекар той имал достъп до медицинските досиета на повечето членове на партийния елит и знаел неща за физическото и психическото им здраве, които били особено важни за ЦРУ. Давал им всичко, което искали от него, и не пожелал нищо в отплата — защото го правел не за себе си, а за страната си. Това продължило няколко години, докато тайната полиция не го надушила. Той, жена му и новороденият им син се укрили, но преди това успял да прати съобщение до отговорника си в Управлението. Оказало се, че от Вашингтон били готови да го зарежат, но офицерът, който отговарял за него, му обещал, че ще направи всичко по силите си, за да го измъкне при нужда. Той рискувал кариерата и живота си, за да измъкне доктора и семейството му от Чехословакия и накрая ги изтеглил в Съединените щати, където те живеят и до днес. — Кати замълча за момент. — Рийс, въпросният доктор е татко ми, а отговорникът е бил твоят баща, Томас Рийс.

По тялото на Рийс пробягаха тръпки. Беше си мислил, че вътрешно е мъртъв и не може да изпитва чувства, но бомбата, която беше хвърлила току-що Кати, го бе сварила напълно неподготвен.

— Откъде си сигурна, че е баща ми? Дори не знаех, че е работил в Чехословакия. Трябва да е било, когато живеехме в Германия. Тогава бях малък.

— Баща ти беше като бог в дома ми, докато растях, Рийс. Татко ми говореше само за двамата си американски герои, Томас Рийс и Роналд Рейгън. По-късно ми стана любопитно и направих някои проучвания. Видях името ти в некролога му и когато чух за засадата в Афганистан, събрах две и две. Написах имейл на баща ми и той потвърди, че си син на Том. Двамата поддържаха контакт през годините. Баща ти толкова се е гордял, че си тюлен, че разказал всичко за теб на татко ми.

— Стига бе! Ама че малък свят. Баща ми е бил тюлен, преди да се премести в Управлението. Като малък го боготворях. Изкарал е два тура във Виетнам с Втори отряд, преди да започне работа в ЦРУ. Родил съм се във Вирджиния, докато е карал началното обучение за агент. Разбира се, научих за всичко това много по-късно. Той винаги работеше по някакви секретни задачи за Държавния департамент. Прекарах много време с майка ми и дядовците и бабите си, докато той обикаляше Европа и Южна Америка през Студената война.

— Веднъж видях баща ти като малка. Беше дошъл на гости на родителите ми и те се отнасяха към него като към кралска особа.

— Не мога да повярвам. Не, всъщност мога, като знам баща си. Той беше мистерия, скрита в енигма. Докоснал е много хора, докато е бил на този свят. На мнозина сигурно им е било трудно да повярват каква нежна душа беше, като знаят какво работи, но той наистина беше чудесен човек.

Кати се пресегна през масата и сложи ръка върху ръката на Рийс. Той не се дръпна.

— Стана ми много мъчно, когато научих за татко ти. Много би ми се искало да го срещна като голяма. Той беше от онези хора, за които се пишат книги.

— Благодаря, Кати. След всичко, през което е преминал, още не мога да повярвам, че го няма.

— Представям си.

— Той беше чудесен човек и още по-чудесен баща.

— Знам, Джеймс, и това е една от причините да ти помагам. Моето семейство е длъжник на твоето и животът ме поставя в положение да помогна за изплащането на този дълг.

— Не ми дължиш нищо, Кати, но се радвам на помощта ти. Няма да позволя да пострадаш заради това. Няма да позволя на онези задници да наранят хората, за които ме е грижа.

Засрами се в мига, в който думите излязоха от устата му. Изчерви се и се опита да скрие лицето си зад менюто. За щастие сервитьорът дойде да вземе поръчката им и Кати отново се зае да поръча за двамата. Очевидно тя беше по-наясно с китайската храна от Рийс, който с радост се остави в нейни ръце.

Когато получи съобщение от наставника си, Камир беше на стоянката за таксита на Линдберг Фийлд. Трябваше да потегли на север към Лос Анджелис колкото се може по-бързо и да чака по-нататъшни инструкции. Адреналинът забушува в тялото ми при мисълта, че времето му най-сетне е настъпило. Той излезе от опашката и се насочи към I-5. Беше късна сутрин и по това време на деня можеше да остане на магистралата по целия път до Ел Ей.

Докато минаваше през Анахайм, получи ново съобщение с указания за кръстовище, на което — иншалла — ще открие целта си. Пет минути по-късно му пратиха името на ресторант. Пътят го отведе в сърцето на Китайския квартал на Лос Анджелис, който с тълпите и оживлението си му напомни за дома му в Пакистан. Камир намери свободно място за паркиране до тротоара, от което имаше добър изглед към ресторанта, и изключи двигателя.

Погледна снимката на семейството си на таблото и изведнъж го заля вълна на тъга при мисълта, че вероятно няма да ги види отново в този живот. Щеше да убие мишената си и толкова неверници, колкото позволеше Аллах. Сега не беше време да проявява слабост; сега трябваше да е силен. Службата му за Пророка щеше да изпълни семейството му с гордост. Щеше да ги види отново в рая.

Храната пристигна и Рийс и Кати прекараха остатъка от срещата си в разговор за живота — къде са израснали, къде са учили, кои места са посещавали и други напълно нормални теми в една определено необичайна ситуация. Разговорът помогна на Рийс да се отпусне и да се освободи от болката, поне за известно време. Обядът му напомни за някои от първите му срещи с Лорън, което отново върна в съзнанието му агонията от смъртта ѝ.

Когато приключиха с обяда, Рийс осъзна, че са прекарали на масата повече от два часа. Ресторантът беше почти опустял и Рийс плати сметката в брой, преди да тръгнат към изхода.

— Къде си паркирала? Ще те изпратя до колата.

— Аз съм голямо момиче, Рийс, не е нужно да го правиш.

— Не те питам, а ти казвам. Нали ти казах, че няма да позволя да ти се случи нещо? Говорех сериозно.

— Добре, кораво копеле, на една пряка оттук съм. Да вървим.

Потокът влизащи и излизащи от ресторанта не секваше. Камир се напрягаше всеки път, когато вратата се отваряше, но за негов ужас всички излизащи от сградата през последния час бяха китайци. Започна да губи търпение, непрекъснато поглеждаше телефона си и се чудеше дали не е объркал мястото. На няколко пъти прочете съобщението и беше сигурен, че е на правилния адрес. Извади пистолета изпод седалката и го огледа. Беше намерил в Ютюб клип, който описваше действието му, но въпреки това му се искаше да беше разполагал с известно време за упражнения. Не че имаше някакво значение — Аллах щеше да води ръката му.

Накрая, малко след три следобед, вратата се отвори и от ресторанта излезе руса жена, следвана от бял мъж. За разлика от човека на снимките, този имаше гъста черна брада, но въпреки това отговаряше на описанието. Нещо в походката му подсказваше, че именно той е мишената. Мъжът приличаше на хищник. Когато се обърна да огледа района, Камир успя да разгледа добре лицето му и окончателно се увери, че това е Джеймс Рийс.

Рийс и спътницата му се отдалечаваха по тротоара, така че Камир запали колата, за да ги последва. Щеше да ги пресрещне на следващата пряка, да приближи колкото се може повече и да открие огън.

— Направи ли си биопсията? — с искрена загриженост попита Кати.

— Да. След разговора ни си записах час и я направиха. Няма да лъжа, беше доста изнервящо да ми дупчат главата, но го преживях. — Рийс се усмихна. — Още не съм получил резултатите. Предполагам, че ще отнеме няколко седмици. Покрай пристъпите на главоболие приемам, че няма да ме бъде. Това прави задачата ми много по-лесна. Определено не се страхувам, че някой може да ме убие. Просто не мога да им позволя да го направят, преди да съм приключил.

Прочете по лицето на Кати смес от тъга и загриженост и бързо се извърна, за да избегне погледа ѝ и да огледа улицата.

Това обръщане вероятно спаси живота им.

Долови някакво движение и погледна наляво покрай Кати към едно жълто такси, паркирано до тротоара с отворена врата на шофьора. Тялото му премина на автопилот още преди да е видял пистолета — лявата му ръка грубо блъсна Кати на тротоара, докато дясната му посягаше към глока. Мъжът го беше сварил неподготвен и вече беше вдигнал оръжието си, когато мозъкът на Рийс регистрира заплахата и започна процеса на реагиране.

„Наблюдавай. Ориентирай се. Реши. Действай.“ Целият свят премина на забавен кадър. Пистолетът му вече беше извън кобура и се насочваше към целта още преди Кати да падне на земята. Рийс видя проблясъка и чу гърмежа, но не изпита болка или някакъв признак, че е улучен. Тялото му се беше извъртяло наляво към нападателя и той изстреля три бързи куршума веднага щом пистолетът се ориентира към мишената. Два от куршумите с кух връх попаднаха в гърдите на мъжа, а третият улучи протегнатата му ръка с пистолета, като откъсна един от пръстите му. Лявата ръка на Рийс се плъзна пред гърдите му и също сграбчи дръжката на глока. Пистолетът изгърмя още два пъти в мига, в който мушката му се изравни с очите на противника. Двата куршума улучиха лицето на мъжа и гравитацията го просна на окървавена купчина на земята.

Рийс се завъртя в пълен кръг, като се оглеждаше за други заплахи. След като не откри такива, насочи вниманието си към Кати, която се беше свила на кълбо на тротоара в краката му. Отпусна се на коляно до нея и я хвана с лявата си ръка, като насочи дулото на глока към небето.

— Добре ли си? Улучи ли те някъде?

— Не, не мисля. Кой беше това? — попита Кати, видимо потресена.

— Нямам представа.

Рийс се изправи и сложи нов пълнител, като прибра частично използвания в задния си джоб. Продължи да оглежда района, докато изминаваше десетината метра до безжизненото тяло, което лежеше на улицата насред бързо разширяваща се локва кръв. Сетивата му започнаха да регистрират писъците на минувачите, които тичаха да се скрият някъде. Изрита настрани пистолета на кандидат-убиеца, извади портфейла от задния му джоб и го напъха в своя. Понечи да се втурне обратно към Кати, но спря и се обърна към таксито. Пристъпи към него решително и в същото време предпазливо, готов да стреля отново. Бързо огледа купето, за да се увери, че е празно. Макар че нямаше други заплахи, онова, което видя, потвърди най-лошите му страхове. На седалката до шофьора имаше четири снимки, едната от които беше официалната му флотска фотография, която се прави задължително преди заминаване в чужбина, за да имат актуална снимка, в случай че не се върнат живи. Рийс бързо отвори вратата и грабна снимките, след което забърза обратно към Кати.

— Хайде, да се махаме. Дай ми ключовете — каза той, издърпа я на крака и почти я повлече към паркираната кола. Отвори вратата и внимателно я настани зад волана на сребристия ѝ джип. — Виж, това не беше случайно нападение — каза той и ѝ показа снимката си, която беше взел от таксито. — Мишената сме били ние, или поне аз. Не можеш да се върнеш в апартамента си. Има ли някое сигурно място, където да отидеш? — Думите му звучаха спокойно и методично.

Кати изобщо не беше спокойна и ѝ беше малко трудно да смели въпроса.

— Ъ-ъ, да, брат ми е полицай в Ейнджълс Камп. Малко градче в Сиера.

— Ще свърши работа. Иди там. Не се прибирай у дома. Ще поддържам връзка.

Рийс се обърна да си тръгне, но спря.

— Чакай. — Протегна ръка и остави глока на пода под седалката ѝ. — Не стреляй по никого, освен ако не можеш да избягаш. Не забравяй, че тази кола може да бъде и оръжие. Глокът е зареден и няма предпазител. Просто насочваш и дърпаш спусъка, докато онзи пред теб не падне. Поеми си дълбоко въздух. Всичко ще е наред. А сега тръгвай. Бъди нащрек и се пази.

Рийс затвори вратата и я загледа как се мъчи да се овладее. Когато тя завъртя ключа и погледна към огледалото, се обърна и тръгна обратно към своята кола. Сирените вече виеха в далечината и Рийс избра маршрут към магистралата, който не минаваше покрай мястото на престрелката.

35.

Стигна до дома си без инциденти. Първата му работа беше да извади резервния глок от сейфа и да го зареди. „Две е едно, едно е нищо.“ Предпочиташе „Глок 19“ пред „Зиг Зауер“, който използваше на работа заради неговата надеждност, издръжливост и размери. Достатъчно е да смениш стандартния мерник със светещ и готово. Рийс пъхна пистолета в празния кобур и допълни пълнителя в джоба си с нови патрони. След това провери телефона, който беше оставил на скрина, и откри обичайните съобщения и имейли от приятели и роднини. Това беше телефонът, свързан с него с име, номер, адрес и кредитна карта, и съответно лесно можеше да се проследи. В него нямаше нищо, което да подсказва, че току-що е убил човек посред бял ден на улиците на Лос Анджелис. Остави телефона, отвори лаптопа и прегледа няколко местни новинарски сайта. В един от тях имаше кратко съобщение за престрелка в Китайския квартал, но само заглавие и без същински факти.

Нямаше съмнение, че беше стрелял при самозащита, но напускането на сцената определено беше някакво престъпление. Рийс знаеше, че ако беше останал на място, за да изчака полицията, и участието му в престрелката стане публично достояние, това ще попречи на мисията му. Нямаше нищо, което да го свързва с инцидента, освен описанието му, което отговаряше на хиляди белокожи в Южна Калифорния. А ако някой все пак го свържеше със стрелбата, сигурно вече щеше да е късно.

По пътя към дома беше прегледал нещата, които бе взел от таксито. Според шофьорската книжка името на стрелеца беше Хумза Камир. Кой беше той и защо искаше смъртта му? И откъде се беше сдобил със служебната снимка на Рийс, както и с фотографии на дома и колата му? Изглеждаше, че към страницата със снимките е имало прикрепени и други листове, тъй като се виждаше следа от кламер. Трябваше да помоли Кати да проучи Камир и евентуалните му връзки с Рийс или Военноморското командване на специалните операции. Покушението срещу него и Кати със сигурност беше свързано с убийството на семейството му и на хората му, със смъртта на Бузър и с туморите, но как бяха успели да го открият в Китайския квартал?

Човек може да планира дълго време, но в един момент се налага да действа. Време беше Рийс да направи онова, в което го биваше най-много. Време беше да започне да убива. Засега имаше само четири мишени в списъка си, но докато ги проследяваше, щеше да събере допълнително данни и още имена. Това му напомняше на горещите и наситени с екшън дни в зенита на безредиците в Ирак. Тогава удряха някоя къща, спипваха неколцина от лошите и използваха информацията, получена на място. Час по-късно удряха друга къща благодарение на новополучените сведения. И така нататък, къща след къща, нощ след нощ, докато не ликвидираха вражеската мрежа.

Благодарение на информацията от диска на Холдър Рийс си беше набелязал основните стъпки за осъществяването на плана си. Тази група имаше възможността да се пръсне, ако разбере, че ги е взел на прицел, така че сроковете бяха жизненоважни и трябваше да изпълни всеки удар по такъв начин, че да прилича колкото се може по-малко на целенасочено убийство.

Освен това беше време да се маха. Стрелбата в Ел Ей категорично доказваше, че някой или нещо го е взело на мушка, също като семейството му и хората му. Рийс използва SpiderOak, за да остави съобщение на Ед с молба да му намери безопасна квартира. Бен отговори веднага, че се заема веднага, но въпреки здравия разум Рийс искаше да прекара още една нощ в дома си, със спомените за жена си и дъщеря си. Бен му прати адреса и го прикани да се премести там колкото се може по-скоро.

Рийс прекара остатъка от нощта в преглеждане на имейли, карти и сателитни снимки и в сверяване на дати, часове и места. В три сутринта вече беше съставил целеви пакети за четирите си „първостепенни мишени“, както щеше да ги нарича. Прегледа отново новинарските сайтове за подробности около стрелбата в Китайския квартал и след като се увери, че не знаят почти нищо, постави експлозиви на предната и задната врата и легна да поспи няколко часа на канапето, облечен в бронежилетка и с автомат М4 до него.

36.

Сан Диего, Калифорния

Мястото се наричаше „Пистата“, класическа боклучава двусмислица, свързана с местоположението ѝ недалеч от летището. Това не беше „клуб за джентълмени“ с дрескод и първокласни напитки, а долнопробен стриптийз клуб, сякаш излязъл направо от 80-те. Когато отвори вратата, Рийс беше сигурен, че ще чуе „Мотли Крю“. Като флотски човек беше посещавал достатъчно подобни заведения, особено като новобранец, но така и не беше стигнал до момента да хвърля пари по жените, които бяха сред онези, които никога няма да дойдат с теб в дома ти. Винаги мислеше за тези места като за ресторант, в който плащаш, за да прегледаш менюто и да помиришеш храната, но не и да вечеряш. Плати петте долара куверт на покрития с татуировки портиер с бръсната глава — един от онези типове, които най-вероятно държат клиентелата под контрол по-скоро благодарение на размерите и застрашителния си външен вид, отколкото на реалните си умения да се бият.

Беше малко след пет часа и мястото беше почти пусто. Неколцина нещастници на средна възраст и по-стари тикаха банкноти на танцьорките в размяна на разговори с жени, които при други обстоятелства не биха им обърнали никакво внимание. Беше изключително тъмно. Рийс се съмняваше, че някой би седнал, ако осветлението беше включено. Слабата светлина идваше от малобройни неонови и виолетови спотове, поставени тук-там по тавана. Виолетовата светлина беше благосклонна към несъвършената кожа на танцьорките, но придаваше на бялото на очите и на зъбите им странно, почти извънземно зеленикаво сияние.

Един диджей в издигната кабинка гледаше помещението като надзирател зад бронирано стъкло и помпаше музика, която беше прекалено нова и шумна, за да бъде оценена от клиентите. Рийс седна на малка кръгла масичка в ъгъла, колкото се може по-далече от сцената. Усмихна се на себе си, когато си спомни как той и другарите му бяха наричали предните места в такива заведения — „редът на перверзниците“. Винаги имаше някой, който държеше да седне там, сякаш за първи път в живота си виждаше гола жена. Една сервитьорка, която изглеждаше по-привлекателна от всички момичета на сцената, дойде да вземе поръчката му. Той си поръча бира, която пристигна бързо. Плати я в брой, като остави приличен бакшиш, но не толкова голям, че да бъде запомнен.

Всички момичета се качваха на дългата сцена за по две песни, през което време се разсъбличаха и изпълняваха акробатични номера на въртящ се прът, облечени само по обувки с прекалено високи токчета. След танца всяка обикаляше помещението и приканваше мъжете да „подкрепят танца ѝ“, като в същото време преценяваше всеки клиент за частно представление в отделната част на клуба, където се правеха истинските пари. Момичето, което беше на сцената, когато Рийс седна, беше прекалено привлекателно, за да работи на подобно място. Какво ли я караше да стои в подобна дупка? Нямаше начин да научи истинската история, ако я попиташе, а Рийс си имаше достатъчно свои проблеми, за да се опитва да спасява двайсет и две годишна стриптийзьорка от Сан Диего. Не бяха малко случаите с млади тюлени, заблудени от легендарната танцьорка със златно сърце. Рийс кимна учтиво и пъхна банкнота в жартиера ѝ, когато тя дойде на масата му за бакшиш. Следващото момиче беше пълно, може би дори бременно, и започна да трамбова тромаво по сцената: изглеждаше още по-нелепо с високите си токчета. Гледката щеше да е смешна, ако не бе толкова тъжна.

Ръка на рамото му откъсна вниманието му от сцената. Рийс погледна високата мършава млада жена, извисяваща се над него. Тя се наведе към ухото му и попита дали може да седне. Рийс посочи свободното място, но вместо това тя се настани в скута му. Беше облечена в къса черна нощница с прашки и явно характерните за стриптийзьорките прозрачни обувки с високи токчета. На носа си имаше златна халка и по-голямата част от тялото ѝ бе покрита с татуировки. Косата ѝ беше боядисана в плътно черно и контрастираше с бледата ѝ кожа като клавишите на пиано. Беше точно онова, което търсеше Рийс.

— Аз съм Рейвън — заяви тя и сложи ръце на раменете му.

— Родителите ти сигурно отрано са предсказали кариерата ти — отбеляза Рийс през гърмящата музика.

Тя или не обърна внимание на шегата му, или беше преминала на автопилот и не я забеляза.

— Прекалено си готин, за да си тук. Каква е историята ти?

— Просто се опитвам да си прекарам добре.

— Нима това не се отнася за всеки? Какво ще кажеш да ме черпиш едно питие?

Рийс знаеше номера — черпиш танцьорката питие и тя разделя раздутата цена на долнопробното шампанско или още по-лошо, на плодовия сок, със заведението.

— Разбира се — отвърна той.

Рейвън махна на сервитьорката, която донесе някаква искряща течност в чаша за шампанско. Рийс хвърли двайсетачка на масата и каза:

— Задръж рестото, ако има такова.

И си спечели разбираща усмивка от сервитьорката.

— В доста добра форма си — отбеляза Рейвън и го потупа по гърдите. — Не ми приличаш на военен и си твърде стар, за да си бейзболен играч. Строител?

— Нещо такова.

— Искаш ли да идем да ти потанцувам на четири очи? Ще се погрижа много добре за теб.

— Какво ще кажеш да поседим тук и да поговорим? Няма да съжаляваш.

— Обичам да говоря, бебче. Не че другите са тук, за да си приказват с мен.

— Предполагам, че обичаш да купонясваш?

Очите ѝ светнаха, когато чу жаргона за употреба на дрога.

— И още как, обожавам да купонясвам. Но ти не ми приличаш на купонджия.

— Човек никога не знае, нали? Имаш ли?

— Може би. Какво търсиш? — Игривото ѝ настроение се смени с делово, когато тя заряза ролята на танцьорка, за да я смени с доста по-доходоносното амплоа на дилър.

— Нещо за гърба ми. Лоритаб, роксис, пъркс, каквото имаш.

— Мисля, че диджеят има метадон, на големи хапчета. Не си ченге, нали?

— Определено не съм ченге. Колко?

— Ще ида да го питам.

Тя тръгна бързо към издигнатата будка и изчезна нагоре по стъпалата. Върна се след две минути с присвити очи и палава усмивка. Настани се отново в скута на Рийс, като този път го възседна.

— Има четири. Ще ти ги продаде за сто всяка. Аз не печеля нищо, само посреднича.

„Да бе“ — помисли си Рийс, но не го каза на глас. От проучването си знаеше, че цената е направо пладнешки обир, но не му пукаше особено. Бръкна в джоба си и извади четири стодоларови банкноти. Рейвън ги пъхна в гащичките си, извади пак оттам пакетче станиол и го сложи в джоба на ризата му. Рийс изпита известно облекчение, че не му се е наложило да го докосва с ръка.

— Благодаря, бебче — каза Рейвън, наведе се и го целуна по бузата. После стана от скута му и Рийс тръгна към изхода.

След като се прибра, Рийс си сложи латексови ръкавици и извади пакетчето станиол с хапчетата, които беше купил от Рейвън. Въпреки разпространеното мнение, че метадонът е средство за лекуване на пристрастени към хероин, основната му съставка се използваше като болкоуспокояващо. Рийс беше научил, че метадонът е много труден за изписване, тъй като терапевтичната му доза се припокрива с потенциално смъртоносната и защото като опиат с продължително действие полуживотът му също е много дълъг. Въпреки това мнозина използваха метадона за облекчаване на хронични болки поради ниската му цена. Рийс беше изчел редица статии за пациенти на „Медикейд“, случайно предозирали предписания им метадон, и бе прегледал материалите от медицинска конференция за починали от свръхдоза изписани лекарства — нещо, което се наричаше „полифармация“.

Прибра две от големите таблетки метадон в найлоново пликче заедно с четири таблетки алпразолам, изписан му от „Балбоа“, както и каризопродол, който намери в аптечката, остатък от травма на врата преди две години, която беше получил при мач по ръгби с британски колеги по време на една програма за обмяна на опит. Прибра пликчето в по-голямо и го сложи на кухненския плот. С чукчето от хаванчето натроши таблетките и ги стри на прах. Прибра пликчето и изхвърли останалите хапчета в тоалетната, след което сложи пластмасовите шишенца и ръкавиците в хартиена торбичка, за да ги изгори.

Цялата му екипировка беше подредена на пода на едноместния гараж на дома му — оръжията и различното оборудване, събрано през годините работа в специалните операции. Почисти и смаза оръжията, зареди пълнителите и приготви експлозивите. Направи го по същия начин, по който го бе правил при безбройните тренировки и реални мисии през последните осемнайсет години. Единствената разлика беше, че този път не го правеше заедно с другарите си, макар да се надяваше, че те го гледат някъде отгоре.

Отмяташе всяко нещо в списъка, докато преглеждаше торбите и кутиите с оборудване. Въпреки желанието си да остане у дома, сред остатъците от предишния си живот, тук беше прекалено уязвим. Налагаше се да вземе всичко необходимо, за да изпълни мисията си и да създаде нова оперативна база в апартамента на „работодателя“ на Бен.

В 6:00 сутринта на следващия ден, след поредния сън с бронежилетка, белият „Ланд Крузър“ беше натоварен и пътуваше на изток по I-8. Рийс отпи глътка кафе от пътната чаша на „Йети Рамблър“ и изпита леко облекчение от напрежението, което беше тормозило тялото му от седмици. Умът му беше бистър и нямаше признаци на главоболие. Пресегна се и включи уредбата, чу познатия китарен рефрен на една от любимите си банди и успя да се усмихне уверено, докато излизаше от шосето под звуците на „Магистрала към ада“ на AC/DC.

37.

Корпоративни офиси на „Капстоун Капитал“

Лос Анджелис, Калифорния

Тази работа започваше да се оплесква здравата. Джеймс Рийс имаше определено лошия навик да остава жив и започваше да създава сериозни проблеми между заинтересованите страни. Дж. Д. Хартли беше настоял за среща на живо и асистентът му се беше обадил на Майк Тедеско, за да уведоми, че конгресменът пътува към Ел Ей. Самолетът му щеше да кацне след един час в Санта Моника, откъдето той щеше да пристигне направо в офисите на „Капстоун Капитал“. Сол Агнон се беше заел да уреди импровизираната среща между Дж. Д., Хорн, Хауард и Тедеско. Последните трима чакаха нетърпеливо в конферентната зала на Хорн. Най-после им съобщиха, че конгресменът е в сградата. Успехът на RD4895 зависеше изцяло от подкрепата на семейство Хартли.

Никой не помнеше да е виждал съвършения политик толкова раздърпан. С внушителния си ръст от метър и деветдесет, гъста прошарена коса и целогодишен слънчев загар Хартли ясно показваше, че е някой, дори да не знаеш кой точно. Той влезе в отделената с матови стъкла конферентна зала и седна на огромната маса от черен мрамор без никакви поздрави и ръкостискания.

— Кажете ми, че имате план, господа.

Хорн заговори пръв.

— Конгресмен Хартли, както обикновено се радваме да ви видим, макар че ни се иска да беше при по-добри обстоятелства. Както знаете, усилията ни да премахнем капитан Рийс от ситуацията се оказаха проблематични.

— Проблематични? Така ли го наричате, след като жена ми ви даде ключовете към разузнавателното кралство, а вие оплескахте всичко? Първо пращате банда боклуци да свърши работата, когато онова копеле дори не си е било у дома, а после се дъните, след като сложихме в скута ви проклет джихадист, готов да стане мъченик?

— Сър, агент Холдър се занимаваше със спящия актив — намеси се капитан Хауард.

— Не се опитвайте да припишете тази каша на Холдър. Той е по-компетентен от всички ви, взети заедно. Какво ще правите сега? Имате ли изобщо план как да премахнете онзи тип?

— Сър, ако може — започна Хорн в опит да си възвърне контрола върху срещата. — Както знаете, „Капстоун“ има отдел за сигурност с много опитен персонал. Всичките ни хора работят зад граница благодарение на договора с Министерството на отбраната, който вие и съпругата ви бяхте така щедри да ни осигурите, но аз извиках един екип обратно в Щатите. Те ще проследят Джеймс Рийс и ще свършат работата на всяка цена.

— Не, няма. Няма да позволя на банда наемници с връзки с жена ми да започват проклети битки в предградията. Ще държите хората си изкъсо, докато не ви кажа друго.

— Да, сър, разбирам — отвърна Хорн.

— Не знам какво точно разбирате, господин Хорн. Ако проклетите медии надушат, ще превърнат тази история в таблоидно шоу, подправено с всяка конспиративна глупост, за която можете да се сетите. Не мога да позволя жена ми да бъде подложена на медийно очерняне заради това. Работихме цяло десетилетие да изчистим името Хартли и няма да позволим то да се озове на боклука заради услуга, която сме ви направили.

— Сър, подготвяме обвинения срещу капитан Рийс. Мога по всяко време да наредя да бъде арестуван. Достатъчно е само да кажете — услужливо се обади Ленард Хауард.

— Чудесна идея, вкарайте го в ареста, където не може да бъде убит и където някой военен лекар, когото не можем да контролираме, диагностицира тумора му. Благодаря, но не. Господа, оправете тази каша, или няма да разчитате на подкрепата на министъра, независимо дали тази измишльотина даде плодове, или не. И бъдете така добри да държите агент Холдър в течение. А сега имам да свърша и други работи, докато съм тук.

Всички в залата знаеха, че „другите работи“ на конгресмена са свързани с нещо младо, русо и силиконово. Дж. Д. Хартли стана, закопча си сакото и обърна гръб на останалите преди някой да е успял да му протегне ръка за довиждане.

38.

Аризонската пустиня

Рийс намери на картата някакъв път източно от Юма, Аризона, който продължаваше на юг в пустинята. От него започваше отбивка на изток, по която нямаше следи от скорошно движение. Той продължи по нея няколко километра, докато не стигна до края ѝ, обърна и се върна приблизително в средата ѝ. Излезе бавно от пътя, като внимаваше да избягва големите камъни, които бяха разпръснати чак до хоризонта.

Спря колата, изгаси двигателя и взе празния кашон от дясната седалка, преди да слезе и да отвори багажника. Премести един куфар и два по-малки брезентови чувала, отметна едно одеяло и разкри голямата пластмасова кутия под него. Отвори я и извади от нея лазерен далекомер, който прибра в джоба на якето си. С помощта на телбод от един от чувалите закрепи голям лист хартия с разграфена мишена отстрани на кашона. После постла одеялото на земята така, че краят му да е успореден на задната броня на колата. Отнесе кашона на известно разстояние, извади далекомера от джоба си и го насочи към колата. Взе кашона, направи няколко крачки назад и отново измери разстоянието. След като остана удовлетворен, сложи кашона на земята така, че листът да е обърнат към колата. Сложи в него един камък с размерите на футболна топка и затвори капака.

Върна се при колата, отвори задната врата, взе найлоновия калъф и го остави на одеялото. Извади от багажника две чувалчета с пясък и постави едното в предната част на одеялото, а другото в средата, след което взе заглушаващи слушалки и пластмасова кутия за патрони от един от чувалите. Сложи си заглушителите, коленичи на одеялото и отвори калъфа, в който имаше ръчно изработена ловна пушка. Създателят ѝ беше изработвал само десетина подобни годишно, защото отделяше много часове да ги направи толкова съвършени, колкото позволяваше огромното му търпение и умения. Рийс щеше да мине много близо до мястото, където беше изработена пушката. Жалко, че нямаше да може да посети създателя ѝ.

Дръпна затвора и сложи пушката върху двете чувалчета. После легна по корем зад нея и отвори синята кутия за муниции. Петдесетте медни патрона блестяха под утринното слънце и изглеждаха така, сякаш можеха да стигнат чак до Луната. Рийс се усмихна при мисълта за баща си, докато внимателно ги вадеше един по един. Взе пълнител от кутията и огледа работата на баща си. Месинговите гилзи бяха закалени в горната част и старателно полирани. „Произведения на изкуството.“ Отворите на гилзите бяха със скосени ръбове, капсулите бяха поставени точно на място, количеството барут беше внимателно отмерено, а куршумите бяха направени така, че да попаднат на нужното място в началото на цевта. Баща му му беше подарил пушката и петдесетте ръчно изработени патрона в Коронадо преди почти петнайсет години. Това беше последният път, когато Рийс го видя жив. На вътрешната страна на капака на кутията имаше малко листче, върху което до най-малката подробност беше описано изработването на патроните. Беше отбелязана изходната скорост и вертикалното отклонение на куршума на определени разстояния. Под описанието със синя химикалка имаше добавена бележка от баща му:

Рийс не възнамеряваше да пропуска. Зареди патрон в пълнителя, като го натисна надолу, докато пружината не изщрака. Затворът се плъзна напред и надолу като коприна, свидетелство за многото часове внимателно напасване и полиране на частите. Рийс намери мишената през оптичния мерник и вдигна глава, за да прецени вятъра. Почти нямаше такъв, което определено улесняваше живота му. Зае отново позиция, хванал пушката здраво, но без да стиска ненужно силно. Дясната му ръка беше върху ложата, а лявата — върху чувалчето с пясък. Внимателно премести пушката и чувалчетата така, че оръжието да сочи точно в центъра на мишената, без да се налага да я нагласява ръчно — така нареченото „естествено прицелване“. След това вдигна пушката малко над центъра, за да компенсира разстоянието, забави дишането си и изравни оптичния мерник с вертикалните и хоризонталните линии на мишената. Пое дъх и бавно издиша, докато пръстът му обираше мекия спусък. По време на естествената пауза между вдишване и издишване продължи да натиска спусъка, докато чукчето не се освободи и пружината не засили иглата на ударника напред към капсула, задействайки поредицата събития, които запратиха въртящия се в спирала куршум към мишената.

Откатът на пушката беше силен, но не и болезнен благодарение на дизайна на приклада от фибростъкло. Рийс нагласи мерника след ритането, насочи го обратно към мишената и видя дупка калибър 30 точно в средата. В момента се намираше съвсем малко над морското равнище и съответно същото се отнасяше за мишената, но беше важно да знае точното равнище. Така можеше да прави фини настройки. Издърпа затвора и празната гилза падна на одеялото. Зареди още три патрона и плъзна затвора напред, след което постави предпазителя в централна позиция. Извади от единия чувал бинокъл „Сваровски“ и си избра един характерен камък на няколкостотин метра. Остави австрийския бинокъл и измери разстоянието с далекомера — 672. Консултира се с таблицата на кутията и направи съответните промени с помощта на шайбата на мерника. Вятърът леко се беше усилил и духаше отдясно със скорост между пет и осем километра в час. Зае отново позиция, компенсира внимателно за вятъра и повтори процеса по прицелване и стреляне. При втория изстрел мишената му отново рязко изчезна надолу при ритането на пушката, когато куршумът излетя от цевта. Рийс успя да насочи мерника обратно към камъка навреме, за да види облачето прах — попадение. Избра си други две мишени на различни разстояния и също ги порази. Удовлетворен, нагласи мерника отново на нулево положение и прибра пушката в калъфа. Празните гилзи бяха върнати на свободните им места в кутията за патрони и оръжието с мунициите бе сложено на пода зад предната седалка.

Рийс можеше да изпробва ловната пушка „Еколс Леджънд“ на всяко публично стрелбище, но следващите две оръжия определено щяха да привлекат много повече внимание. Той беше сигурен, че е нарушил поне няколко федерални закона, както и различни членове на Единния кодекс за военно правосъдие, като не е върнал оръжията си и като бе взел допълнителна екипировка от оръжейната, но тези провинения щяха да бледнеят в сравнение с престъпленията, които щеше да извърши. Извади късоцевния М4 от кутията и му сложи пълнител PMAG с трийсет патрона. По-къса версия на оръжието, използвано от повечето американски войници, автоматът на Рийс имаше камуфлажно покритие на тъмножълти и кафяви петна. В предния му край беше закрепен инфрачервен лазер ATPIAL, който се виждаше само с устройства за нощно виждане, но имаше и нормален лазер, който Рийс включи. Автоматът имаше и фенер Surefire Scout Light, разположен така, че да е леснодостъпен от предната ръкохватка. Върху плоската горна част беше монтиран холографски мерник EOTech, зад който имаше оптичен мерник с тройно увеличение. Системата работеше подобно на дисплея на изтребител и позволяваше на стрелеца да държи двете си очи отворени и да използва отражението върху „предното стъкло“, за да се прицелва. През оптичния мерник осветеният правоъгълник продължаваше да се вижда, но мишената изглеждаше три пъти по-близо, което осигуряваше по-ефективна стрелба на по-голямо разстояние. При близък бой стрелецът бързо можеше да отмести увеличителя или да го махне напълно за по-бързо прицелване.

Рийс отново легна по корем и стреля по кашона също толкова внимателно, колкото и с ловната пушка. Спусъкът на автомата изобщо не беше толкова лек като на пушката, но откатът беше много по-слаб, почти никакъв заради монтирания заглушител. Обратно на общоприетото мнение, заглушителят не „заглушаваше“ напълно гърмежа и свръхзвуковия пукот на куршума, а правеше по-трудно определянето на местоположението на стрелеца и намаляваше нивото на шума подобно на заглушителя на автомобилен двигател. Както обикновено, технологията беше изпреварила обновлението в армията и в резултат на това американските военни влизаха в бой, без да са екипирани с най-добрите налични оръжия. Рийс би дал какво ли не да има заглушител на SilencerCo, но бюрократите, които никога не бяха виждали бойни действия, се бяха погрижили той да има достъп само до оборудване, създадено преди десетилетия — част от политически пазарлък, който нямаше нищо общо с доброто въоръжаване на бойците на Америка.

Рийс стреля още два пъти по мишената. Дупките от куршумите калибър 224 бяха прекалено малки, за да се видят с тройното увеличение, поради което Рийс отново взе бинокъла. Групата попадения беше с големината на юмрук в центъра на мишената. Хилядите километри пътуване не бяха променили мерника, но човек никога не можеше да е сигурен, без да провери. Рийс зае позиция от коляно, натисна копчето на лазера, стреля и раздроби един камък на петдесетина метра от мястото си.

Сложи предпазителя и изпразни оръжието, преди да натисне двете скоби отстрани на приемника. Дръпна ги назад, докато не се отвориха, и извади 26,67-сантиметровия приемник с цевта от ложата. После взе втори приемник и го закрепи на същото място. Той беше с дължина 36,83 см с прикрепен 40 мм гранатомет под цевта. Отгоре беше монтиран мерник Trijicon ACOG, както и лазер ATPIAL. Рийс свали заглушителя от по-късата цев и го сложи на по-дългата, като се увери, че оптичният и лазерният мерник са нулирани. След това монтира отново късия приемник и прибра автомата в кутията му.

Като офицер не му се беше налагало да използва от доста време последното оръжие. Мк 48 MOD 1 беше компактна лека картечница с лентово подаване на патроните, което в общи линии служеше като подобрена версия на старата М-60 от ерата на Виетнам. Подобно на много по-компактния автомат, избраната от него Мк 48 имаше камуфлажно покритие и беше оборудвана с лазерен и EOTech мерник. Рийс постави оръжието на двуногата му и вдигна капака. Постави водача на лентата с пет 7,62x51 мм патрона, свали капака и издърпа затвора назад, където той щракна и остана неподвижен — истинските картечници стреляха с издърпан затвор. За разлика от пушките, които контролираше с минимално мускулно усилие, Рийс трябваше да стиска здраво картечницата, за да я контролира. Намести мерника върху кутията, дръпна спусъка и изстреля два патрона, преди да успее да го пусне. Прицели се отново и изстреля останалите патрони в лентата. С бинокъла видя поне четири дупки 30-и калибър в добавка към онези, които беше изстрелял с ловната пушка. Доста добър резултат за картечница. Прибра цялото оборудване в багажника и скри кутиите с оръжия и муниции под одеялото, след което натрупа останалия багаж отгоре му. Беше си свършил работата, така че седна зад волана и потегли обратно към междущатската магистрала.

Флагстаф, Аризона

Докато пътуваше на изток и после на север, Рийс отби към Флагстаф, където трябваше да направи важно посещение. Спря на паркинга на Центъра за хора със специални потребности „Маунт Елдън“ и влезе през главния вход. Помоли да го упътят към стаята на Джуди Рийс и се регистрира като Джим Уотсън, преди да продължи по коридора.

Отвори вратата на малката, но безупречно поддържана стая. Майка му седеше на стол с вдигната облегалка. Беше с бял пуловер и жълто-кафяви панталони. Косата ѝ беше перфектно подредена, а гримът ѝ бе малко размазан. Въпреки състоянието ѝ, с помощта на грижовния екип на центъра беше запазила външното си достойнство на южняшка дама.

Тя като че ли не го забеляза, когато той влезе и затвори вратата. Рийс я прегърна и я целуна по бузата, след което седна на канапето срещу нея. Беше в гимназията, когато тя получи първия си удар, и макар да се възстанови физически, вече никога не беше същата. „Не свиреше на пиано преди и вече няма изгледи да започне“ — с обич се шегуваше татко му. Както можеше да се очаква, тя бе започнала да показва признаци на деменция в края на шейсетте си години, а след смъртта на баща му рухна бързо. Всяко петаче, оставено от баща му, отиде за настаняването ѝ на място, на което да се грижат добре за нея, и тя бързо се превърна в любимка на екипа на центъра. Рийс пътуваше до Флагстаф всеки път, когато имаше възможност, макар и не толкова често, колкото му се искаше. Седеше с майка си и ѝ четеше от любимите ѝ книги. Реално погледнато, по-голямата част от майката, която познаваше, вече я нямаше. Въпреки това той трябваше да се сбогува с онова, което беше останало от нея.

Напоследък майка му говореше рядко и когато го правеше, казаното не беше много смислено. В добрите си дни на всеки трийсет секунди питаше колко е часът. Сега обаче изглеждаше, че слуша, и се взираше покрай Рийс към прозореца, докато той ѝ разказваше цялата история. Ако беше на себе си, щеше да ѝ спести болезнената вест, че любимата ѝ снаха и единствената ѝ внучка са убити в дома им само защото са свързани по някакъв начин с него. При тези обстоятелства Рийс беше сигурен, че тя не го разбира, а той имаше нужда да излее насъбралото се в гърдите му. Докато растеше, винаги беше споделял всичко с нея. Когато приключи разказа си за трагичните събития, преобърнали живота му, лицето ѝ си остана непроменено. После, без да откъсва поглед от прозореца, тя заговори тихо, но съвсем разбираемо.

— В книга „Съдии“ Гедеон пита Бог как да избере хората си за битка. Господ му казал да заведе хората си при реката и да им каже да пият. Онези, които лягали по корем и лочели като кучета, не били добри за него. Гедеон видял как някои коленичили и пиели с вдигнати глави, гледащи към хоризонта и с копия в ръка. Макар да били малко, те били хората, които му трябвали. Ти винаги си бил един от малцината, Джеймс. Не преставай да гледаш към хоризонта.

Побиха го тръпки. Майка му го погледна в очите и за миг той разбра, че съзнанието ѝ е ясно и тя разбира всичко.

— Обичам те, мамо — каза Рийс, целуна я по челото и тръгна към вратата със сълзи в очите.

39.

Стрелбище „Оук Трий“

Нюхол, Калифорния

— Пускай! — извика Хорн, вдигна двуцевката и проследи бързо движещите се мишени. Когато стреля, двата оранжеви керамични диска се пръснаха бързо един след друг над зелените храсталаци пред дулото. Той отвори пушката и двете гилзи изхвърчаха от цевите и паднаха на издигнатата дървена платформа.

— Браво, Стив — отбеляза леко раздразненият Джош Холдър, докато заемаше позиция. За първи път идваше тук и видимо беше впечатлен от първокласното стрелбище. Собственикът на „Оук Трий“ беше направил повече пари от високите технологии, отколкото би могъл да похарчи през целия си живот, и като че ли нямаше нищо против, че стрелбището не му носи печалба. За него истинската стойност на стрелбището беше във факта, че самото му съществуване тормози либералите в Лос Анджелис.

Хорн стреляше с „Кригхоф К-80 Краун Грейд Спортинг“ 12-и калибър. Беше я купил по време на една от кампаниите за набиране на средства на специалните операции, в която участваше с Тедеско и адмирал Пилснър. Пушката струваше повече от средностатистическа американска кола и му беше излязла още по-скъпо, защото някакъв задник се беше опитал да го бие в наддаването. Полираният приклад от турски орех, дълбоките гравюри в германски стил и прецизната изработка на ловното оръжие от световна класа не значеха нищо за Хорн. Единственото важно за него беше, че ще му завиждат за пушката. Тръжната оферта включваше дори пътуване до Германия за обиколка на фабриката и вечеря със самия Дитер Кригхоф, но Хорн така и не отиде. Разбира се, не се отказа от данъчната отстъпка за участието си в търга.

Асистентът му запазваше два курса седмично при най-добрия инструктор в Южна Калифорния, който обучава Хорн, докато той не беше в състояние да бие почти всеки, с когото излизаше на спортното стрелбище. Хорн никога не си беше падал по честните състезания и винаги се стараеше да стреля с партньори, чиито умения не можеха да се сравняват с неговите. Холдър беше от малцината, които будеха опасения у Хорн, и той искаше срещата да се проведе в неговата зона на комфорт, а не в тази на Джош.

— Пускай! — извика Джош Холдър и вдигна взетия под наем „Ремингтън 1100“ към мишените, като пръсна първата и пропусна втората. Стрелбата по панички не беше неговата стихия.

— Трябва да стреляш между двете панички, Джош. Това не са нарезни пушки.

— Благодаря за съвета, Хорн — каза Холдър без нужния ентусиазъм.

Агнон записа точките им, докато вървяха към голф количката, която щеше да ги откара до следващата позиция.

— Какво ще правим с Рийс? — направо попита Холдър.

— Е, Джош, твоят кандидат-джихадист не успя да го убие, макар че го насочихме с дрон до точното място. Щеше да е идеално, ако беше успял! Щеше да изглежда, сякаш някакъв побъркан е бил радикализиран онлайн от ИДИЛ и се е опитал да си уреди своите седемдесет и пет девици.

— Ъ-ъ, седемдесет и две, сър — поправи го Сол Агнон от задната седалка. Обаждаше се за първи път, откакто бяха стъпили на стрелбището.

— Какво каза, Сол? — попита Хорн, без да се обръща да го погледне.

— Мисля, че девиците са седемдесет и две.

— Както и да е — отвърна Хорн. — Важното е, че това беше най-добрата ни възможност да го ударим, без да събудим твърде много подозрения. Следите щяха да сочат към побъркан вълк единак, видял снимките на Рийс от някоя статия за издънката в Афганистан и от материалите за погребението на семейството му и решил да стане мъченик за каузата. Случаят е приключен.

— Първо, онзи беше секретен актив на Хартли — поправи го Холдър. — Още не мога да повярвам, че дори не го знаете. Второ, аз само ръководех агента и му давах инструкции. Не съм го обучавал.

— И въпреки това издънката си остава твоя, Джош. Не се безпокой, Хартли не те обвиняват, но помощта им беше дотук. Ще трябва сами да се оправим с това.

— Ще ти напомня, че точно вие трябваше да се погрижите за него в Афганистан. Аз направих повече от необходимото.

— Ти си правилният човек за задачата, Джош.

— Аз работя за Джей Ди, не за теб.

— Какво искаш?

— Дял от всичко това.

— Добре. Не можем да си позволим да разводняваме много нещата, но ще получиш част.

— Искам десет процента.

— Дрън-дрън. Ще ти дам два. Два процента са достатъчно да уредиш и неродените си внуци.

— Пет процента, или Рийс става изцяло ваш проблем.

Хорн се загледа мълчаливо напред, докато управляваше количката.

— Пет да са, но няма да получиш нищичко, ако не го премахнеш.

— Добре. Някакви предпочитания как да го направя?

— Не можеш ли просто да го „самоубиеш“, както направи с приятелчето му? Нали разбираш, да го направиш да изглежда, че е бил толкова съсипан от случилото се в Афганистан и със семейството му, че не е могъл да го преживее и е решил да гризне куршума. Никой не би се усъмнил в такова нещо. Колко ветерани се самоубиват всеки ден, между другото?

— Сър, според преценките между един и половина до двайсет и двама — обади се Агнон.

— Въпросът ми беше риторичен. Стига си ни прекъсвал.

— Да, сър.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, Хорн. Сега Рийс е нащрек. Знае, че е преследван. Вероятно използва предплатени телефони и бих се изненадал, ако отново се върне в дома си. Без военните дронове и достъп до националните бази данни откриването му ще е по-трудно. Не невъзможно, просто по-трудно.

— Ако караше по-нова кола, можехме просто да хакнем джипиеса му, да определим местоположението му и да пратим моите хора да го убият. Не би могъл да се справи с петнайсетте калени в битки наемници, които изтеглихме, за да се справят с това. Жалко, че кара онази древна таратайка.

— Хорн, не пращай онези неандерталци след него. Те са свързани с теб и с Хартли покрай договорите ти с военните. Освен това те са чукът. А на нас ни трябва скалпел.

— Можеш ли да го направиш, или не?

— Казах, че ще го направя, Хорн. Само трябва да го намеря отново. Дори да не сме в състояние да следим таратайката му, можем да намерим колата на неговата приятелка репортерката.

— Добре. В такъв случай оставям нещата в твои ръце. — Хорн спря количката зад офис сградата на стрелбището и слезе. — Кажи ми, когато приключиш. Трябва да се връщам в Ел Ей. Приятно прекарване на стрелбището. Имаш нужда от упражнения.

— Ти карай. Трябва да се обадя — каза Хорн, докато вървяха към неговия „Астън Мартин Ванкуиш S“, чийто сребрист цвят беше наречен находчиво „Скайфол“ от рекламния отдел на британската автомобилна компания. Хорн така и не можеше да приеме да си купи „Тесла“, предпочитана от повечето му конкуренти в Калифорния, които обясняваха суетата си със загриженост за околната среда — нещо, което той просто не можеше да понася. Колкото и бърза да беше, електрическата кола никога не можеше да събуди смесените чувства на възхищение и завист, които будеше неговият дванайсетцилиндров „Астън Мартин“.

След като се увери, че Агнон внимателно е прибрал пушката в кожения ѝ калъф и я е поставил на задната седалка, Хорн седна на мястото до шофьора и извади телефона си. Изключи се от блутут връзката с колата и се загледа нетърпеливо в екрана, макар да знаеше, че каньоните около Оук Трий блокират сигнала.

Сол предпазливо подкара спортната кола към магистралата, като очакваше всяка маневра да предизвика критиките на шефа му.

Веднага щом улови сигнал, Хорн позвъни.

— Хорн съм. Искам да бъдете изобретателни в справянето с Джеймс Рийс. — И прекъсна връзката, без да изчака отговор.

— Кой беше? — попита Агнон.

— Последната ни възможност, Сол. А сега гледай пътя и ме остави да свърша някои работи.

Агнон се подчини.

40.

Пущинаците на Уайоминг

Най-голямата промяна за Рийс, когато ставаше дума за проследяване на мишените в личния му кръстоносен поход, беше липсата на оперативна информация. По време на мисиите в чужбина цял контингент от помощен материал, както и огромният американски разузнавателен апарат, бяха на разположение да помагат на бойци като него да открият, набележат, довършат и използват врага. На тази мисия Рийс не само че беше лишен от тази поддръжка, но и трябваше да я изпълни по такъв начин, че да не оставя след себе си диря от улики. Не че се страхуваше, че могат да го арестуват, тъй като нито едно наказание от страна на държавата не можеше да се сравнява с онова, което вече беше изтърпял. Той трябваше да избягва закона и да отложи смъртта, за която знаеше, че е неизбежна. Просто не биваше да настъпи преди да е завършил мисията си. Колкото по-дълго успееше да държи противника и закона на тъмно, толкова по-добре.

Осъзнаването, че е вече мъртъв от растящия в мозъка му тумор, беше направо освобождаващо. Единствената му цел беше да въздаде правосъдие на онези, които му бяха отнели всичко. Не изпитваше ограничения, нито морални конфликти. Целта и визията му бяха ясни. Разбирането на насилието, което щеше да причини на онези, които бяха убили жена му, дъщеря му, неродения му син и бойните му другари, му даваше странно чувство на покой.

Беше отделил една седмица за наблюдение само за да открие, че целта му с готовност оповестява всяко свое движение на целия свят през социалните медии. Сякаш казваше: „Тук съм, ела и ме убий“. За Рийс, който през целия си живот се беше стремил да не се набива на очи, подобна нагласа беше объркваща. Движенията на Бойкин бяха рутинни и предсказуеми, а теренът и времето — идеални за онова, което Рийс беше намислил в Коронадо.

Не беше стъпвал на планина от катастрофалната операция в Афганистан, но преходите из пущинаците на Уайоминг с леко облекло и малка раница посред бял ден бяха нещо много по-различно от патрулирането из враждебна територия в пълен мрак, като влачиш тежките инструменти на военния занаят. Беше очаквал, че ще види ловци, излезли на оглед преди откриването на сезона, но не срещна жива душа, докато следваше хребета, вървящ успоредно на магистралата.

Мина през района, който избра по-късно, като го забеляза едва когато погледна назад. Тясната дълбока клисура му предоставяше ясен изглед към шосето, като в същото време можеше да остане скрит от всички страни, освен отгоре. Единственото нещо над него днес беше ясното синьо небе, така че шансовете да бъде забелязан от нещо друго освен от хеликоптер бяха нищожни.

Извади малкия си бележник и лазерния далекомер и направи подробна скица на района, като си отбеляза разстоянието до различни точки от терена. Докато коли и камиони пътуваха на север по пътя, той си представяше как избира момента, за да стреля по всяко превозно средство. Като най-добро място се очертаваше едно спускане на пътя на около 570 метра от мястото, на което се намираше, и съчетанието на пътя и височината отговаряше на неговата теория за „инцидент“. Едва ли можеше да се надява на по-идеални условия. Отбеляза мястото на картата и джипиеса и продължи в търсене на по-пряк път обратно до колата си.

Имаше два дни за убиване, които прекара в изучаване на района. Паркира пред общинската библиотека на Сода Спрингс, Айдахо, включи стария айфон и се свърза със света през безплатния уайфай. На Signal го очакваше съобщение от прякора на Кати.

Рийс се замоли и Кати да се пази. Не можеше да понесе мисълта, че може да бъде наранена или убита, докато се опитва да му помогне. Но сега не беше време да мисли за това. Влезе в SpiderOak, като преди това се увери, че VPN-ът работи, и отвори папката, която споделяше с Бен Едуардс.

Макар връзката да се водеше сигурна, Рийс и Бен се стараеха комуникацията им да изглежда колкото се може по-безобидно. Нямаше начин да се обади на Бен, без да рискува да издаде местоположението си. На този етап за всички би трябвало да е очевидно, че е взел на мушка Бойкин, така че информацията за гангстерите трябваше да почака. Рийс потегли обратно на изток към мястото, което беше избрал за лагеруване — просто поредният човек, решил да се махне от града и да се наслади на природата. Прекара следващите двайсет и четири часа в изучаване на картите и снимките и в подготовка на екипировката си за прехода до скривалището.

Вечерта преди планирания удар запали малък огън. В огньовете имаше нещо първобитно. От зората на каменната ера те буквално бяха поддържали човешкия живот. Предлагаха топлина и осигуряваха начин за обработка на дървесина и по-късно метали, превръщайки ги в оръжия за лов и война. На тях се беше готвила и се беше изработвала първата керамика, те бяха естествено място на сбор, можеха да дават сигнали и почти винаги бяха част от церемониалните традиции. Огньовете бяха свещени, но повече от всичко предлагаха надежда. Той се замисли за парадокса. За Маркъс Бойкин нямаше надежда, както нямаше и за Джеймс Рийс.

Загледан в горящите въглени на малкия лагерен огън, Рийс започна да си спомня. Малко преди последното си заминаване беше завел Лорън и Люси на излет до Биг Сур. Сгушеното на брега на Северна Калифорния южно от Кармел място беше едно от местата, които Рийс смяташе за най-красивите на света — любимото му съчетание от море и планина.

Лорън си беше легнала и беше оставила Рийс и Люси да прекарат заедно известно време преди шестте дълги месеца на раздяла, които предстояха. Години преди това беше споделила с Рийс, че при всяко негово заминаване на мисия или учение си дава сметка, че той може и да не се върне. Беше приела избраната от него професия и не беше от онези съпруги и майки, които непрекъснато се безпокоят за половинките си. Гордееше се неимоверно с работата му, но имаше да отглежда и дъщеря и нямаше намерение да позволява детето ѝ да я вижда непрекъснато разтревожена. Когато Рийс заминеше, те щяха да продължат да живеят по нормалния начин — да си играят, да се смеят и да растат. Погледнато сега, тя сигурно е била и уморена — от това, че трябва да поддържа и растящия в нея живот. Рийс предположи, че се е борила с мисълта дали да му каже и е решила да го изненада, когато се върне. Лорън открай време обичаше изненадите, а радостните в живота му не бяха много. Това беше подарък, който тя би искала да му даде. Рийс знаеше също, че би искала той да е съсредоточен върху работата си, а не постоянно да мисли за бременната си жена. Това беше нещо, което тя можеше да даде на семействата на мъжете под командването на Рийс. За тях беше нужно Рийс да е съсредоточен върху задачата си да води тюлените в бой. А за целта той трябваше да е изцяло посветен на работата си.

Онази вечер Рийс гледаше как дъщеря му побутва към огъня желатинов бонбон, набучен на клечка.

— Изчакай още малко, скъпа — предупреди я той. — Нека да останат само въглените, за да се получи хубава златиста коричка.

Люси само се усмихна и продължи да приближава пръчката към огъня, докато бонбонът не избухна в пламъци, а тя в смях, когато Рийс се наведе напред и задуха овъглените останки.

Бяха направили преход до пуста част от крайбрежието, за да избегнат по-многолюдните райони на парка Биг Сур, и си бяха направили лагер на плажа. В щат, в който законите определяха почти всеки аспект на ежедневния живот, беше изненадващо и освежаващо, че все още може да се насладят на лагерен огън край морето.

Рийс и Люси се бяха сгушили на един шезлонг до огъня, за да се предпазят от хладния бриз на Пасифика, и гледаха скалистия бряг, вълните и далечния хоризонт. Рийс щеше да си спомня този залез всеки ден от престоя си в Афганистан — как прегръща малкия си ангел, увит в пончо и леко одеяло, как слушат прибоя, докато небето над тях потъмнява, и как съзвездията се появяват едно след друго на черния фон за голяма почуда на Люси.

— Кое е онова яркото? — попита тя, сочеше нагоре.

Макар че изобщо не можеше да се нарече астроном, Рийс имаше основна представа за съзвездията. Това беше страничен продукт от живота, прекаран под открито небе. Той се усмихна, когато си спомни как беше задал същия въпрос на баща си преди години, под същото нощно небе.

— Казва се Орион. Виждаш ли онези звезди? — попита Рийс и посочи. — Това е Поясът на Орион. Лесно се разпознава по него, нали? — Люси кимна. — Ако се вгледаш, можеш да видиш щита и сопата му. Бил е ловец.

— А как се е качил там? — попита озадачено Люси.

— Ами, ако си спомням правилно — продължи Рийс, като се мъчеше да си припомни митологията, — бил ужилен от скорпион, който сега се намира на другата страна на небето, така че двамата не се виждат един друг.

— Защо? — попита Люси. — Не са ли били приятели?

— Не точно — отвърна Рийс, като се надяваше, че дъщеря му няма да задълбае с въпроси какво е отвело Орион и Скорпион на местата им в космоса.

За щастие тя смени темата с друга, която Рийс очакваше.

— Тате, защо трябва да заминаваш на голямо пътуване?

Рийс и Лорън наричаха по-кратките учения „малки пътувания“, а предстоящото заминаване — „голямо пътуване“. Така беше по-лесно за детския ум да схване заминаването му.

— Ами, понякога татковците трябва да заминат на големи пътувания.

В техния приятелски кръг „татковците“ винаги заминаваха на „големи пътувания“. За щастие Люси все още не разбираше, че понякога татковците не се връщат от тях.

— Това е последното ми голямо пътуване, скъпа. След това няма да ходя на други. Ще остана вкъщи с теб и мама. Очаквам го с нетърпение.

— И аз, тате! — отвърна тя колкото на него, толкова и на себе си. — Заради лошите хора ли заминаваш?

Рийс се замисли. Двамата с Лорън се стремяха да предпазват Люси колкото се може повече от по-суровите реалности на живота на дете на военен в страна, която непрекъснато е на бойна нога. Това беше времето на Люси да бъде невинна. Но се оказваше, че тя е научила повече, отколкото бяха предполагали.

— Понякога татковците трябва да се бият с лошите хора далеч оттук, за да не могат те да дойдат в страната ни. Правим го, за да останем свободни. Ти и мама сте част от това. Ние тримата сме екип. Всички правим жертви, за да запазим страната си свободна.

— Когато порасна, аз също ще се бия с лошите.

Рийс преглътна бучката, появила се внезапно в гърлото му.

— Надявам се да не ти се наложи, скъпа. Обичам те, ангелче мое.

— И аз те обичам, тате.

Тя положи глава върху рамото на баща си и се сгуши в него. На Рийс му се искаше този момент да не свършва никога. Щеше да се връща към този спомен през целия си престой в Афганистан. Когато се връщаше от мисия, мръсен и уморен, преди да си легне се връщаше на онзи плаж, при вълните, огъня, желатиновите бонбони и Орион. Върна се към него и сега, като се надяваше само на още един шанс отново да държи дъщеря си в обятията си и да я люлее, докато заспи на далечния плаж. За него това беше раят.

— Ще се видим скоро, скъпа — прошепна той на гаснещите въглени на огъня, докато се унасяше в сън.

41.

Шерифът на окръг Линкълн, Уайоминг, пристигна на мястото час след подаването на сигнала. Офисът му се намираше в Афтън, а разбитият джип „Мерцедес“ се намираше в най-северната точка на юрисдикцията му. Двамата патрулни полицаи, двама заместник-шерифи и служител от Администрацията за дивеча и рибата бяха на място, заедно с детектива от неговия офис. Беше пристигнала и линейка, но парамедикът и шофьорът още бяха вътре, тъй като нямаше какво да направят за човека в сребристия мерцедес. Една от патрулните коли беше спряла така, че да блокира лентата на шосето, а полицаят стоеше на пътя и пренасочваше редките шофьори така, че да заобикалят мястото, станало местопрестъпление. Шофьор на влекач стоеше и се взираше в разбитото превозно средство, мъчейки се да измисли как да го извади от дълбокото дере.

Шерифът приближи групата офицери, която се беше събрала на банкета над колата и се взираше надолу.

— Шерифе, както знаете, патрулът откри колата малко след девет сутринта — каза детективът. — Видели са следи от гуми и са спрели да проверят. От Бърза помощ откриха входна огнестрелна рана в центъра на лицето на водача и изходна на тила. Ако се съди по входната рана, според мен куршумът е изстрелян от пушка, най-вероятно трийсети калибър. — Детективът посочи следите от гуми по пътя. — Според нас шофьорът е бил прострелян, докато се е движил в тази посока, и скоростта и рязкото завиване са причината колата да се преобърне и да падне долу.

— Това определено изглежда логично, като изключим куршума в лицето. Кой е застрелял този човек и защо?

— Днес се открива сезонът за елени, шерифе — каза служителят от Администрацията за дивеча и рибата. — Някой с разрешително, вероятно излязъл още вчера в гората, е стрелял по елен на пътя. Незаконно е, но знаем, че се случва. Пропуснал е, куршумът е прелетял над целта и после се е снижил точно когато нещастникът се е появил в началото на спускането. Ако питате мен, просто е извадил лош късмет.

— Ще се съглася. Виждал съм и по-странни неща. Кой е той?

— Според шофьорската книжка името му е Маркъс Бойкин — отвърна детективът. — Колата му е с нюйоркска регистрация, но имаме регистриран Маркъс Бойкин в Стар Вали Ранч. Типичен сезонен обитател.

Удовлетворен, че хората му са провели подробно разследване, шерифът кимна и тръгна обратно към държавния си „Форд Експедишън“. Имаше да изнася реч на обяд в Търговската палата и не искаше да закъснява.

42.

Бърд Рок, Калифорния

Възбуден от прилива на адреналин след утринния успех, Рийс потегли направо към Южна Калифорния, като спираше само колкото да хапне и да зарежда на малки бензиностанции, като за всичко плащаше в брой. Пристигна при мястото на Бен в полунощ, влезе на заден в алеята и вкара колата в гаража, където разтовари екипировката си. Дори в този час си личеше, че мястото е прекрасно, съвременна сграда в модерното предградие Бърд Рок на Сан Диего, сгушено между Ла Хоя и Пасифик Бийч. Дизайнът съчетаваше дърво и стомана. Огромни прозорци от пода до тавана водеха към веранда с изглед към тъмния океан. Макар че не се намираше непосредствено до отвесните скали, Рийс пак можеше да чуе прибоя. Той взе душ, отвори папката в SpiderOak, остави кратко съобщение на Едуардс: пристигнах, донеси закуска, след което си легна.

След шест-седем часа чу някой да блъска по вратата и осъзна, че е спал като заклан. Грабна глока от нощната масичка и погледна през щорите на спалнята. Взетата под наем кола на Бен беше паркирана долу на алеята. Все още сънен, той хвърли пистолета на леглото и отвори задната врата, както си беше само по боксерки и тениска.

— По дяволите, да не те събудих? Мога да дойда по обед, ако искаш. Да не си мислиш, че си отново в колежа, момко? Трябва да се подстрижеш и да се обръснеш. Започваш да приличаш на лошите. Донесох ти любимата ти закуска от „Нощ и ден“.

Рийс му отвърна с вдигнат среден пръст и отиде в малката кухня да направи кафе, докато Бен разопаковаше храната на плота.

Рийс отхапа огромно парче бурито и направи жест, обхващащ дома и изгледа към океана.

— Хубаво местенце.

— Да, работодателят ми има няколко такива на различни места из страната. Използват ги за инструктажи и срещи, които трябва да се проведат неофициално по една или друга причина. Точно това място е доста добро и почти не се използва.

— Парите на данъкоплатците в действие, а? Това място сигурно ви струва стотици. Имам предвид хиляди.

— Добрият стар Чичо Сам — отвърна Бен и се усмихна. Довърши закуската си, напъха щипка тютюн зад долната си устна, след което извади папка от малката раница, която беше закачил на облегалката на стола си.

— Добре, брато, оказва се, че скапаняците, които са направили това, не са местни гангстери, а истински гадни омбре от Мексико. Както знаеш, от Администрацията за борба с наркотиците ги наблюдават много внимателно и дори са ги засекли да влизат и излизат в нощта на атаката. Нямам конкретна информация за самоличността на извършителите, но знаем, че са от Картел Хулиско Нуева Генерасион, КХНГ или Нова генерация, и знаем къде живеят. — Едуардс плъзна по масата няколко снимки, показващи от различни ъгли една и съща триетажна бетонна сграда с решетки по балконите и прозорците и със сателитни телевизионни антени на покрива. — Живеят и действат от тази къща в Тихуана. Типична дупка. Можеш да очакваш десетина от тях, въоръжени с лично оръжие. Около тях сигурно има жени, а може би и деца. Нещо като гангстерски клуб. Не са някакви важни клечки, просто обикновени килъри.

Рийс разгледа внимателно снимките, като си отбелязваше различни особености на сградата.

— Някаква идея за вътрешното разположение?

— Не. АБН нямат очи вътре.

— Ами за квартала? Колко бързо могат да повикат помощ, ако стане напечено?

— КХНГ тепърва се установява в Тихуана, така че са доста уязвими. Това е нещо като преден пост. Опитват се да увеличат присъствието си в града и го правят от това място. Също както правим ние, когато установяваме аванпост по време на фазата „прочистване, задържане и изграждане“. Картелите в Тихуана и Синалоа не ги искат, така че положението вече си е напечено. Аз лично не бих искал да се задържам в района прекалено дълго, понеже вероятно имат стотици техни хора по улиците.

— Ясно. Къде точно в града се намира това място?

— Това е голямото предизвикателство. В Ла Санчес Табоада. Ето тук. — Едуардс посочи едно място на въздушната снимка на града. — Наистина лош квартал. Трудно може да се стигне до целта без местна помощ. Не би било зле да влезеш с един-два бронетранспортьора, но не бих искал да се мотая сам в три сутринта и да търся място за паркиране. Искаш ли да ти потърся помощ? Обзалагам се, че момчетата от Синалоа с удоволствие ще ти помогнат за отстраняването на конкуренцията им.

— Не. Шоуто си е мое. Ще се оправя. А и последното, което искаме, е да се замеся в престрелка в коптор като този с банда престъпници, на които не мога да имам доверие.

— Ясно. Кажи, ако мога да ти помогна по някакъв друг начин. Всички тези материали са за теб. Най-добрата информация, с която разполагаме. Ако размислиш за помощта, свиркай. Знаеш, че ще се появя, ако имаш нужда от мен.

— Благодаря, Бен. Помогна ми повече, отколкото можеш да си представиш. Не искам да се въвличаш повече, отколкото вече го правиш.

— Радвам се да помогна. А сега трябва да бягам. Имам работа. Опитвам се да вербувам един талант от Пети отряд. Пази се.

— Благодаря, друже, ти също.

Рийс прекара следващите няколко часа в проучване на информацията за къщата в Тихуана. Колкото и да му се искаше да отмъсти незабавно на чудовищата, които бяха убили жена му и дъщеря му, той знаеше, че сега не е време да се предава на чувствата си. Ако искаше да се върне жив от Мексико, трябваше първо да състави план. Освен това приемаше, че извършителите най-вероятно са наемници. И ако искаше да разбере кой ги е наел и защо, трябваше да се придържа към плана.

Имаше една възможност да изпълни следващата фаза от операцията, преди информацията му да е остаряла. Според имейл кореспонденцията между Джош Холдър и Сол Агнон след два дни последният щеше да замине на конференция в един курорт в Палм Спрингс. Агнон, който, изглежда, беше главината на това конспиративно колело, беше най-добрият шанс за Рийс да сглоби парчетата от пъзела.

Трудните уроци от Ирак и Афганистан бяха научили Рийс, че директното насочване към главата на змията може да доведе до нежелани резултати. Убиването или залавянето на висш лидер от Ал Кайда винаги водеше до появата на друг на негово място, но по-хитър и находчив, след като се е поучил от грешките на предшественика си. След известни проучвания и консултации някои командващи започнаха да прилагат друга, по-ефективна тактика — пресичащо прицелване, целящо премахването на потенциалните наследници, преди да се продължи нагоре и надолу по вражеската верига на командване през множество мрежи. Рийс разбираше тази методология. Агнон беше неговата версия на пресичащо прицелване. Рийс нямаше намерение да позволява на тази мрежа да се развие. Щеше да я унищожи. Щеше да избие всички.

43.

Палм Спрингс, Калифорния

Сол Агнон не беше от хората, които се социализират много. Работата му за Стив Хорн и „Капстоун“ монополизираше както времето, така и енергията му. Макар че технически не практикуваше, Агнон се гордееше с адвокатския си статут, а запазването на разрешителното изискваше задължителни опреснителни курсове по право. Всяка година той присъстваше на есенната конференция на адвокатската гилдия в Лос Анджелис в Палм Спрингс, което не само че покриваше задължителните опреснителни курсове, но и му осигуряваше дългоочакваната възможност да общува с други адвокати.

По време на вечерята Агнон седеше до една червенокоса юристка от голяма кантора в Ел Ей, но въпреки усилията си не успя да я убеди да отиде с него в къщичката му за едно последно питие. Остана до вечерните коктейли, но към единайсет вече беше готов да си легне. Очакваше го още един дълъг ден на семинари и за разлика от другите участници, представените теми всъщност му харесваха. Не държеше особено на пиене и се чувстваше леко замаян от трите чаши шардоне, които беше изпил на вечерята, и от маргаритата по време на приема. Винаги се губеше в този курорт с неговите лъкатушещи пътеки и десетки еднакви къщи за гости. Трябваше да върви цели десет минути в ясната пустинна нощ, за да стигне до къщичката си, и още трийсет секунди, за да изрови ключа от джоба на сакото си и да го пъхне в електронната ключалка по правилния начин, за да отвори вратата.

Затвори след себе си и със задоволство установи, че камериерката е пуснала класическа музика, докато си е вършила работата, макар да реши, че малко е прекалила с нивото на звука. Свали синьото си сако, отвори гардероба и взе една закачалка, но я изпусна на каменния под. „По дяволите!“ Наведе се да я вдигне, но внезапно нечии силни ръце го издърпаха назад и се сключиха около гърлото му, а два яки крака стегнаха тялото му и го притиснаха към пода. Агнон буквално лежеше върху нечии гърди, стиснат като в хватката на анаконда. Понечи да завърти глава, но когато го направи, ръката на нападателя се стегна още повече около гърлото му. Опита се да изкрещи, но от гърлото му не се изтръгна никакъв звук. С прекъснат достъп на кръв до мозъка той изгуби съзнание за секунди.

Сол се събуди след може би само няколко минути — гол, вързан, с вързани очи и запушена уста. Петата симфония на Бетовен гърмеше в ушите му от уредбата; дори и да можеше да крещи, никой нямаше да го чуе. Ръцете му бяха вързани отзад, краката му също бяха обездвижени по някакъв начин. Опита се да се изправи на колене, но веднага беше блъснат обратно на студения каменен под. Нападателят още беше тук и следеше всяко негово движение. Мозъкът на Сол още беше замъглен от алкохола, но му бяха нужни само секунди, за да се сети какво става. Джеймс Рийс го беше открил. Реалността на случващото се блъсна Агнон във формата на пълен, смазващ ужас. Усети парещо надигане в гърлото си и се задави, когато вечерята му се върна в устата му. Кърпата не позволяваше на гадната течност да излезе и тя напълни ноздрите му. Секунди след като беше дошъл на себе си след удушаването Агнон се давеше в собственото си повръщано. Паниката беше неописуема. Той се задави, изсумтя и се задави отново, като изразходваше скъпоценния кислород, който вече не достигаше на мозъка му.

Рийс гледаше как човекът изпада в конвулсии и повръщаното изхвърча от ноздрите му. Агнон започна да се мята като риба на сухо, жадуващ за кислород и давещ се в съдържанието на стомаха си. Колкото и да му харесваше гледката, Рийс не беше дошъл тук, за да гледа как мъжът, когото имейлите на Холдър идентифицираха като ключов фактор в убийството на семейството му и на другарите му, се дави в собственото си повръщано. Той се наведе да махне кърпата от устата на Агнон, като свали и превръзката на очите. Мъжът продължи да се гърчи в агония, лицето му стана мораво, а вените на врата му изпъкнаха като въжета.

Рийс го сграбчи за косата, дръпна рязко главата му назад и бръкна с облечена в ръкавица ръка в гърлото му. Повръщаното плисна на пода и тялото на Агнон се сгърчи в конвулсия, докато се освобождаваше от течността. Гнилата воня на стомашна киселина, храна и алкохол беше непоносима. Въпреки че си беше сложил хирургическа маска, Рийс трябваше да се извърне, за да не се задави. Драйфането на пода не беше добър начин да не оставиш ДНК следи на местопрестъплението.

От гърлото на Агнон се изтръгна животински стон, подобен на предсмъртното мучене на говедо. Добрата новина беше, че отново можеше да диша. Не каза нито дума, докато лежеше гол на една страна, задъхан и със стичащи се по лицето сълзи. Онова, което преди десет минути беше нормално човешко същество, сега се беше превърнало в тресяща се каша — точно както искаше Рийс.

— Вече можеш ли да дишаш? — попита той с глас, в който нямаше и капка съчувствие. Сол закима мълчаливо, без да отваря очи. Рийс се надяваше, че сърцето на жертвата му няма да се пръсне.

Когато реши, че дишането на Агнон се е нормализирало, Рийс завърза очите му с пропитата с повръщано кърпа, с която преди беше запушил устата му, и повлече отпуснатото му тяло към банята. Вече я беше подготвил и беше сложил две големи хавлии на ръба на ваната, за да не му натърти гърба.

Покорството на Сол, докато го настаняваше, показваше, че процесът няма да отнеме много време. Рийс уви главата на Сол с найлон, като покри устата, но не и носа. След това издърпа тялото му през ръба на ваната, така че главата и тялото му да са под нивото на кръста, а краката му останаха навън, като почти докосваха плочките на пода. Възседна по-дребния мъж и го сграбчи за гърлото с лявата си ръка, за да обърне главата му на подходящия ъгъл, докато завърташе кранчето на водата с дясната. Душът беше ръчен и Рийс го насочи към лицето на Агнон. Очите и ноздрите на Сол се напълниха с вода, която се стече надолу в синусите, устата и гърлото му. Ъгълът, под който беше завъртяна главата му, не позволяваше на водата да навлезе в дробовете му и тя нямаше да го удави, въпреки че мозъкът на жертвата му казваше обратното.

Всяка фибра в тялото на Сол крещеше за глътка въздух и Рийс трябваше да напрегне всичките си сили, за да го удържи. Агнон се закашля, за да изкара водата от гърлото си, но найлонът действаше като еднопосочен клапан, който оставяше въздуха от дробовете му да излиза, като в същото време задържаше водата в устата му. Рийс беше научил номера с найлона от разпитите, провеждани от ЦРУ в дивите дни непосредствено след 11 септември, когато американците все още имаха волята да победят. Той продължи да пълни с вода ноздрите на Сол, докато банята се изпълваше с невъобразими звуци. Добре че къщичката беше самостоятелна и с дебели стени.

След като преброи до двайсет, Рийс отмести душа от лицето на Агнон и издърпа тялото му в седнало положение на мокрия от урина под на банята. Дръпна найлона надолу, за да освободи устата му.

— Знаеш кой съм, нали, Сол? — с почти мил глас попита Рийс.

— Знам, знам… — изпъшка почти обезумелият Сол.

— В такъв случай знаеш защо съм тук.

Сол енергично закима.

— Аз не… не съм направил нищо… аз просто работя за Хорн…

— Виждаш ли? Вече дрънкаш небивалици. Не мога да го допусна, Сол. — Рийс бързо и рязко върна Агнон в позицията за давене и отново насочи струите на душа. Без найлона кашата беше малко по-голяма, но ефектът си оставаше същият. Само за миг можеше да го докара от нулева до десета степен на наказанието. Мозъкът на Агнон бързо учеше, че всякакъв опит да прави нещо друго, освен да се подчинява, означава моментално и невъобразимо мъчение. След като Сол прекара още двайсет секунди под душа, Рийс го измъкна от ваната.

Самият Рийс беше подлаган на давене по време на курсовете по оцеляване, избягване, съпротива и измъкване след един опит за бягство, за който инструкторите решиха, че си заслужава да се изучи. Той знаеше, че колкото и лоша да е процедурата по симулирано давене, истинският мотиватор — или демотиватор, в зависимост от човека — е заплахата да преминеш отново през нея.

— Готов ли си да говориш и да ми кажеш истината?

— Да, да… готов съм — изпъшка Агнон.

Рийс стана, отиде до плота, взе малък касетофон, сложи го на затворения капак на тоалетната и натисна копчето за запис. След това остави Агнон да си поеме дъх и започна да задава въпросите си. Първият беше лесен.

— Кой е Джош Холдър.

— Агент на Министерството на отбраната. От Вашингтон е, но е дошъл тук за този проект.

— Защо той? Как точно е замесено Министерството на отбраната?

— Той е човекът на Хартли. Работи за тях, едновременно към МО и към консултантската фирма на Джей Ди Хартли. Беше човекът за връзка, когато Хартли беше в Конгреса, и оттогава е техен довереник.

Рийс насочи разпита в друга посока.

— Кажи ми за RD4895.

„Откъде знае толкова много?“ — запита се Агнон.

— Експериментално лекарство. Една голяма компания се натъкнала на него преди няколко години и видяла потенциала му да предотвратява посттравматичния стрес, някакъв вид невронен блокер. Изглеждало, че действа, но не могли да се справят със страничните ефекти. Опитните животни продължавали да развиват тумори. Накрая го обявиха за продан и „Капстоун“ го купи на безценица.

Рийс погледна голия мъж със завързани очи пред себе си и разбра, че го е пречупил. Ужасът от последните няколко минути, съчетан със заплахата от новото му изживяване, беше лишил напълно Агнон от кураж, ако изобщо беше имал такъв. Рийс го сграбчи за ръката, издърпа го на крака и го помъкна към дневната. Закопчаните глезени на Агнон правеха движението му болезнено бавно. Рийс освободи ръцете му и ги премести отпред, закопча ги пак и го бутна назад в един фотьойл. Отвори вратата на минибара, извади две малки бутилки „Джим Бийм“ и ги изля в една водна чаша, която постави на масичката до Агнон.

Взе касетофона от банята и го сложи на масата. Изключи класическата музика, махна подгизналия и пропит с повръщано парцал от лицето на Агнон и го загледа как примигва, докато бавно свиква със светлината. Облечен в бял гащеризон с качулка, с хирургическа маска, прозрачни очила за стрелба и калцуни, Рийс приличаше повече на лаборант, отколкото на командос. Агнон моментално разбра, че няма да преживее тази нощ, и се примири със съдбата си. Каквато и воля за съпротива да бе имал, тя беше пречупена през онези кратки моменти без кислород.

Рийс посочи чашата бърбън на масата. Агнон изведнъж осъзна колко е жаден и посегна лакомо с двете си вързани ръце към напитката. Кафявата течност опари гърлото му, но и донесе известен покой на тялото и пречупения му дух.

— И така, разказваше ми, че „Капстоун“ са купили лекарството. Защо им е трябвало да го правят, щом е имало толкова лоши странични ефекти? Защо са решили, че има някаква стойност?

— Моят шеф обича да рискува. Не си пада по лесното, но и обича да наглася картите в своя полза. Плати буквално центове за съединението. Съединените щати са във война, чийто край не се вижда, и ако „Капстоун“ намерят начин да решат проблема с туморите, лекарството ще струва цяло състояние. Междувременно целият проект беше заринат със средства от Министерството на отбраната, така че финансовият риск беше минимален.

— Как така със средства на Министерството на отбраната?

— Играем с парите на банката. Цялото начинание се субсидира от МО. Пред последните две години по Закона за военния бюджет бяха заделени сто милиона долара за изследвания в областта на посттравматичния стрес и всички те идват при нас. С изключение на десетте процента, които плащаме на Хартли.

— Нима министърът на отбраната получава десет милиона долара комисиона? — изуми се Рийс.

— Не пряко. Плащаме десет процента на съпруга ѝ за консултантска дейност. Технически лобирането е забранено, но ние му плащаме с отпуснатите средства за миналата година, така че всичко изглежда законно. Това е очевидна измама, но никой не обръща особено внимание. Хората смятат, че политиците са се захванали с работата си, за да се облажат, и са прави, но не по начина, по който си мислят всички. В наши дни никой не взема торби с пари. Направиш ли го, ще се озовеш зад решетките. Всичко става със скрити конфликти на интереси. Запознаваш ме с конгресмен, който има връзка с отпускането на средства, а аз те запознавам със съпруга, дете или роднина с компания, която се облагодетелства от държавни средства. Всички го правят. Хартли просто играят на различно ниво.

„Господи.“

— Но вие нямате свои учени.

— Да, нямаме. Имаме договор с една лаборатория в Индия. Заплащането там е мизерно, така че можеш да си наемеш хора с научни степени за смешни пари. Бойкин се занимава с науката и анализите. Той е някакъв доктор, станал счетоводител и финансов анализатор със специалност здравеопазване. Идеята беше негова и господин Хорн даде на лабораторията в Индия срок и бюджет да променят съединението. Те смятаха, че са успели.

— Как е станало така, че да го тестват на моите хора?

— Ще се изненадате на какво са способни хората, когато има възможност да спечелят толкова много пари. Говоря за десетки милиарди, с които лесно можеш да си намериш приятели, да не говорим за десетките милиони, които получаваме от Конгреса. Това само разпали апетита на всички. Господин Хорн направи предложение на някои от най-доверените си хора, включително и Майк Тедеско. А имаш ли Тедеско, имаш и Хартли.

— Да не би да ми казваш, че министърът на отбраната е уредил изпитание на експериментално лекарство върху случайно избран отряд тюлени? Пак ли ме поднасяш, Сол?

— Не, не ви поднасям, господин Рийс. Знаете що за политик е адмирал Пилснър. Той беше пряко подчинен на министър Хартли в Пентагона и двамата са се сближили. Тя го гласи за шеф на флота и може би за председател на Съвета на началник-щабовете. Той ѝ е абсолютно верен. Разбира се, беше му обещана и огромна сума. Тя го остави да избира върху кого да се проведат опитите. Чрез Тедеско и Холдър, разбира се.

— Да не искаш да кажеш, че адмиралът лично е избрал моите хора за изпитанието на лекарството? — Рийс присви очи.

— Точно така стана, господин Рийс. Кълна се.

„Интересно.“ Рийс се замисли за момент, преди да продължи.

— Как изобщо можеш да се надяваш подобно нещо да бъде одобрено? Агенцията за контрол на храните и лекарствата не би приела резултати от лекарство, което си изпробвал върху хора без тяхното съгласие. Не съм специалист, но знам, че има куп стандарти, които трябва да бъдат покрити. Първа фаза, втора фаза и така нататък.

— При други обстоятелства би било точно така, но когато президентът назначава шефа на Агенцията и когато по време на война искат одобряване на лекарство, което ще помогне на всеки мъж и жена в униформа, никой няма да тръгне да задава неудобни въпроси.

— Значи казваш, че е замесен и президентът? Да не би и шибаната английска кралица да е замесена в конспирацията?

— Не, не този президент, а следващият. Министър Хартли.

„Стига бе! — помисли си Рийс. — Как съм успял да се замеся в тази гадост?“

— Как сте успели да ни дадете лекарството? Не съм гълтал никакви хапчета или нещо подобно по време на мисията в Афганистан.

— Помните ли проучването на тактическата подготовка, в което участваше екипът ви?

— Да, измериха количеството кислород, което използваме при натоварване, и ни направиха куп когнитивни тестове.

— Това беше само прикритие. Онзи витамин B₁₂, който ви даваха във втората част на проучването, беше всъщност RD4895. Направихме ви основни физически и психологически прегледи. Предположихме, че всичко върви добре, докато не дойдоха резултатите от кръвните изследвания от първата серия тестове преди да заминете за Афганистан. При много от хората ви количеството бели кръвни телца беше много над нормата. Имаше и различни други отклонения, които показваха, че съединението не е променено успешно.

— И тогава Бойкин е решил да дръпне шалтера и да бъдем избити, така ли?

— Не зная. Наистина не зная, господин Рийс — през сълзи изхленчи Сол. — Откъде знаете толкова много за Маркъс?

— Научих за него няколко дни преди да пусна куршум в мозъка му в Уайоминг.

„Боже мой. Истина е. Той наистина ще избие всички ни.“ Макар Сол да не каза нищо, изражението му беше повече от красноречиво.

— Как уредихте талибани да ни устроят засада в другия край на света? Да не би да купувате и тях с милиардите си?

— Оставихме на Пилснър да се погрижи за това, с посредничеството на Тедеско и Хорн. Те се познават покрай всички онези кампании за набиране на средства, фондации и благотворителни мероприятия. Тези неща са голям бизнес.

— Значи Пилснър урежда засадата и за всеки случай избива и куп рейнджъри и пилоти. Как е успял, по дяволите?

— Не зная точно, господин Рийс. Знам само, че нещата се провалиха. — Сол отпи още една голяма глътка бърбън.

— И Бузър и аз оцеляхме.

— Да. Затова Джош Холдър инсценира самоубийството на вашия човек. И оставахте само вие.

— Ами Китайският квартал? Как ме открихте там?

— Министърът на отбраната. Тя отдели БЛА, който да ви проследи.

— Какво? Използвала е държавен дрон, за да ви помогне да ме убиете?

— Самата истина, господин Рийс, кълна се.

— Кой е Хумза Камир?

— Кой?

— Хумза Камир. Мъжът, когото пратихте да ме убие в Китайския квартал?

— За първи път чувам името му. Бил е човек на министъра. Нямам представа. Човек, когото са радикализирали онлайн, ако искат някой да им свърши някоя мръсна работа, която после да припишат на ислямистите.

Рийс поклати невярващо глава. „Възможно ли е да е истина?“

— Я повтори? Какво правят?

— Имат програма, по която радикализират рискови индивиди от определени популации. Привличат ги в уж радикално ислямистко движение и след това ги използват като оборотни активи. Зная, че звучи безумно, но е истина. Кълна се.

Рийс замълча за момент, докато смели думите му. После попита ледено:

— Сигурен ли си?

— Аз самият не можех да повярвам, когато научих. Всъщност изобщо не би трябвало да знам за тази програма. И ми се иска да не знаех. Мисля, че е създадена от Хартли. Не знам. Знам само, че съществува.

— А как се вписват мексиканците във всичко това?

— Те бяха просто наемна ръка. Това не е като по филмите, където наемаш човек да убие някого. Плащаме на някои ченгета да уредят нещата с гангстерите. Господин Рийс, аз…

Рийс го прекъсна.

— Изобщо не си мисли да се извиняваш, задето бременната ми жена и малкото ми момиче бяха убити в дома ми от някакъв шибан наркокартел. Не искаш да го правиш, повярвай ми.

Агнон млъкна и заби поглед в пода пред Рийс.

— Ако това не проработи — продължи разпита Рийс, — как смятате да спечелите? Трябва да хвърляте сериозни суми за всички онези сътрудници, за да ги накарате да рискуват всичко. Как ще си получат парите, ако лекарството не върши работа?

— Ами, сега върши. Няма проблеми с ефикасността, поне при последните опитни мишки в Индия. Оказва се над двайсет процента по-ефективно от плацебото. Колкото до страничните ефекти или туморите, вече сме уверени, че сме се погрижили за тях при последната версия на продукта. Последната опитна популация не показва нежелани признаци.

— Да не искаш да ми кажеш, че сте изпитвали това нещо върху друга група хора без тяхното знание? Върху други тюлени?

— Да. Адмирал Пилснър уреди друга група кандидати и при тях всичко е наред.

— Копелета! — злостно извика Рийс. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да не види сметката на лакея на Хорн още сега. Овладя се с мъка и продължи: — Добре, нататък. Не си ми казал за шефа си. Разкажи ми за Стив Хорн.

Агнон си пое дълбоко дъх.

— Господин Хорн е гений. Вижда потенциала в неща, които другите подминават, и ако поиска нещо, го преследва докрай. Когато научи, че съм бил убит, ще се покрие и ще плати на всеки наемник на планетата, за да ви открие и да ви унищожи. Никога няма да стигнете до него.

— Тук грешиш, Сол. Няма да те убивам.

Физиономията на Сол беше безценна — маска на надежда и шок. Рийс му сипа още едно питие и го разпитва още час за места, имена, дати и всичко, което успя да се сети и което можеше да му свърши работа. Говорът на Сол ставаше все по-завален и очите му се присвиха на цепки. Накрая главата му клюмна и той изпадна в несвяст от изтощителното давене и алкохола. След като се увери, че разполага с всичко, което му трябва, Рийс реши, че е време Сол Агнон да напусне този свят.

Отвори чантата си и започна да подрежда инструментите, които щяха да предизвикат преждевременната смърт на послушния помощник на г-н Хорн. Запалка, спринцовка, метална лъжица, хирургическа тръбичка и малко пликче с прах. Уви тръбичката около лявата ръка на Агнон над лакътя и я стегна. Отнесе лъжицата в банята и я напълни наполовина с вода от умивалника, след което изсипа съдържанието на пликчето, за да получи нещо като тесто. Задържа лъжицата над запалката и загледа как водата завира и превръща праха в рядка течност. Потопи върха на иглата в нея и издърпа буталото на спринцовката, за да изтегли сместа в пластмасовия цилиндър. Беше минавал пред достатъчно курсове по оказване на първа помощ, за да може с лекота да открие вена, и бързо заби иглата в най-изпъкналия кръвоносен съд. Дръпна леко буталото и кръвта нахлу в спринцовката и се завихри на спирала в прозрачната течност подобно на лава лампите, които така обичаше като дете. После натисна буталото, вкарвайки течната смърт в кръвоносната система на Агнон.

Когато достигнаха мозъка на Агнон, метадонът, алпразоламът и карисопродолът блокираха центровете за дихателен контрол, които вече бяха обременени от поетия алкохол. Сместа оказа кумулативен ефект върху способността на мозъка да измерва количеството въглероден двуокис — той вече не изпращаше сигнал на белите дробове, че се нуждае от смяна на въглеродния двуокис с кислород, и тялото му буквално забрави да диша.

Смъртта настъпи бързо. Рийс остави спринцовката и останалите неща на масичката до празните бутилки и наполовина пълната чаша бърбън. Извади торба за боклук от раницата си и прибра в нея подплатените белезници, с които беше закопчал ръцете и краката му, като добави и парцалите, с които беше завързал очите и запушил устата му, както и найлона, който още беше около врата на Агнон. Обиколи с торбата цялото помещение, като се оглеждаше за нещо, което трябваше да бъде изхвърлено. Взе мокрите кърпи и ги хвърли върху опиканите плочки на банята. После върза торбата и я прибра в раницата, а касетофонът влезе в малкия ѝ страничен джоб. Огледа за последен път стаята, провери несъществуващия пулс на Агнон и съблече лабораторните дрехи. После окачи на вратата табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ и излезе в предутринния мрак.

След като се прибра, Рийс седна на масата в кухнята и пусна касетата с разпита на Сол Агнон. Водеше си бележки, като спираше и връщаше записа на няколко пъти, за да е сигурен, че е записал вярно всяка подробност. Ако казаното от Агнон беше лъжа, тя беше майсторски скалъпена. А ако Агнон казваше истината, цялата история беше направо зашеметяваща. След като прегледа бележките си, Рийс извади от джоба на чантата си един лист. Разгъна го и погледна рисунката на Люси, преди да го обърне и да го приглади на масата. Взе молив от чантата и зачеркна името на Агнон. След това добави в списъка още имена, научени от разпита:

Време беше да се възползва от щедрото предложение на Марко дел Торо.

44.

Палм Спрингс, Калифорния

Предишния ден домакинката беше уважила табелката НЕ БЕЗПОКОЙТЕ на вратата на къща 134, но крайният час за освобождаването ѝ в неделя отдавна беше отминал и тя трябваше да почисти и да подготви всички стаи в списъка си. Почука силно по вратата с магнитната си карта.

— Домакинка!

Никой не ѝ отговори. Отвътре се чуваха единствено тихите звуци на класическа музика.

— Домакинка!

Нищо.

— Влизам!

Тя пъхна картата в процепа и ключалката изщрака. Пресегна се и запали осветлението, докато отваряше вратата. С периферното си зрение зърна човешка фигура, отпусната във фотьойла. Започна да се извинява за натрапването си, докато очите ѝ не се фокусираха върху мъртвеца. До ноздрите ѝ достигна миризма, каквато не беше долавяла никога досега.

— Dios Mio!

Затръшна вратата и хукна с писъци към шефа си.

Когато детектив Антъни Гутиерес от отдел „Убийства“ пристигна, патрулните офицери, отговорили на сигнала, вече бяха отцепили местопроизшествието. Полицаят пред вратата кимна на детектива и му даде знак да влезе вътре, където чакаше друг полицай. Вонята на смърт блъсна Гутиерес в мига, в който прекрачи прага. Бърз поглед към тялото му каза, че викането на линейка е било загуба на време и ресурси.

Починалият беше гол и цялото му тяло беше бледо, с изключение на краката под коленете, които изглеждаха така, сякаш са пълни с тъмночервено вино. Гравитацията беше събрала кръвта му, която вече не се задвижваше от биещо сърце, в краката. Очите бяха затворени, устата — отворена. Но ако не се броеше стряскащата липса на цвят, лицето му изглеждаше така, сякаш е заспал.

Причината за смъртта беше напълно ясна от приспособленията на масата пред него — спринцовка, почерняла от обгаряне метална лъжица и засъхнала утайка от някакво издавано с рецепта лекарство или хероин, евтина запалка, чаша с малко количество кафява течност и празни шишенца, вероятно излезли от минибара. Около левия бицепс на тялото имаше стегната хирургическа тръбичка, а на ръката ясно се виждаше дупка от игла.

— Поредната свръхдоза ли, детектив? — почти риторично попита патрулният полицай.

— Да, сцената е съвсем очевидна. Намерихте ли нещо друго?

— Нищо необичайно. Има малко повръщано и цялата баня е опикана. Изглежда, че е купонясвал доста здраво.

— Кой е той?

Полицаят погледна джобния си бележник.

— Според документите и открития бадж починалият е Сол Агнон от Ел Ей. Управителят потвърди, че къщичката е била резервирана на това име от човек, дошъл за някаква адвокатска конференция.

— Кога е бил видян жив за последно?

— Всички участници в конференцията са си заминали, но според прислужницата вчера през целия ден на вратата му е имало табелка НЕ БЕЗПОКОЙТЕ. Камериерката дошла днес следобед към два и трийсет и пет да почисти и открила тялото. Твърди, че не е докосвала нищо. Предполагам, че е умрял в петък през нощта.

— Съгласен съм, ако се съди по тялото. Ще се обадя на някои от участниците в конференцията да видя дали няма да научим още нещо, но според мен става дума за случайна свръхдоза. Може би хероин или различни вещества. Рядко се случва в Северна Калифорния, но все пак имаме поне един подобен случай месечно. Бели мъже на по трийсет и няколко мрат като мухи.

— Не мога да си представя да си инжектирам подобна гадост. Направо настръхвам при тази мисъл — намръщи се полицаят.

— Зависимостта е силно нещо. Този тип е бил адвокат и сигурно е изкарвал доста повече от нас двамата взети заедно, а е умрял по гол задник в хотел, докато се опитвал да се надруса. — Детектив Гутиерес поклати глава. — Ще направя няколко снимки. Извикайте съдебните медици и да го изнасяме.

45.

Пойнт Лома, Калифорния

Рийс намали и влезе в паркинга край главния път в Пойнт Лома, срещу военноморската въздушна база на Норт Айланд, която заемаше по-голямата част от остров Коронадо.

Рийс открай време харесваше Пойнт Лома. Тук можеха да се видят прекрасни къщи с невероятни изгледи към Сан Диего, залива, Коронадо и Пасифика. Обичаше миризмата на океана и Пойнт Лома беше крайбрежната метрополия на Сан Диего. Рийс мина покрай портала на Наборния център за морски пехотинци, един от двата лагера, в които новобранците започваха пътя си във флота. Пресече улици с имена като Нимиц, Фарагът и Рузвелт и мина покрай корабостроителници за яхти, работилници за ремонт на лодки, ексклузивния яхтклуб на Сан Диего и множество рибари, готвещи се за поредния ден в морето.

В ранния делник трафикът не беше натоварен, но Рийс знаеше, че едно местно кафене вече е отворено. Заведението приличаше на малка викторианска къща, каквато явно беше било в някакъв момент в миналото. С двата си етажа и очарователната предна веранда то лесно би могло да се приеме за исторически дом, а не за дребен бизнес, какъвто беше. Отвътре кафенето беше също толкова привлекателно, с големи плюшени фотьойли и канапета, подредени около антикварни масички за кафе с подходящите размери. По лавиците по стените имаше стари книги, които винаги караха Рийс да се чувства уютно и у дома.

Въпреки ранния час той не беше първият клиент за деня. Едно момиче на двайсет и малко седеше и тракаше усилено на клавиатурата на лаптопа си — вероятно студентка от Назарянския университет в Пойнт Лома, който се намираше малко по-нагоре по хълма. В другия край на помещението седеше стар прошарен рибар, потънал в мислите си.

Рийс си поръча голямо чисто кафе. Обикновено би добавил нещо сладко, но днес избра същото, което би избрал приятелят му, който обикновено му правеше компания в това кафене. Рийс се усмихна при спомена как по-едрият мъж винаги пускаше коментари за онези, които слагат добавки на кафето, и как клатеше глава, докато гледаше как Рийс слага мед или захар и сметана, или още по-лошо — как си поръчва лате.

Днес бойният му другар не беше тук, за да го тормози заради предпочитанията му към кафето. Чакаше го по-нататък по пътя.

Рийс запали колата и тръгна нагоре по склона, като зави по Кабрило Мемориал Драйв. Колкото по-високо се качваше, толкова по-прекрасна ставаше гледката; домовете и бизнесите оредяваха, за да отстъпят на естествената красота на тихоокеанското крайбрежие.

Спря на малка черна отбивка, обърната на изток, за да се наслади на гледката. Военноморската база Пойнт Лома, домът на подводния флот на Сан Диего, тъкмо се събуждаше под него. През залива се откриваше изглед към Норт Айланд, Коронадо, централната част на Сан Диего, Импириъл Бийч и надолу към Мексико.

Кафето му вече беше изстинало достатъчно. Рийс облегна ръка на отворения прозорец и отпи от силната черна течност, която несъмнено беше текла във вените на приятеля, когото беше дошъл да види, ако се съдеше по количествата, които изпиваше всеки ден. Загледа се в ракетния крайцер клас „Тикондерога“, който минаваше през залива на Сан Диего на път към открития океан. Нямаше как да не остане впечатлен от гледката. Този кораб притежаваше повече бойна мощ, отколкото повечето малки страни. Внушителното му присъствие представляваше дипломацията на Съединените щати и той можеше да проследи произхода си до Континенталния флот по време на Войната за независимост. За Рийс този кораб беше символ на свободата.

Отново се усмихна при мисълта как щеше да се впечатли приятелят му, че знае класа на кораба в залива. Обикновено когато той го подканваше да идентифицира някой кораб по време на скитанията им Рийс отговаряше „голям сив“. Професионалният живот на Рийс беше посветен на изучаването на неконвенционалната страна на военните действия — бунтове, партизанска тактика и тероризъм. По тези теми той беше повече от сведущ.

С кафе в ръка Рийс слезе от колата и тръгна да се срещне с приятеля си. От доста време не се бяха виждали. Приглушеният шум от базата долу от време на време достигаше до хълмовете, за да прекъсне бръмченето на някоя далечна косачка на трева и ритмичния звук на пръскачки от другата страна на пътя. Мирното чуруликане на птици на лекия утринен ветрец беше идеално допълнение към безметежността на националното гробище Форт Роузкранс.

Рийс изкачи стъпалата към невзрачната бяла сграда и въведе името на приятеля си в компютъра, за да намери мястото, където почиваше той — парцел и номер на гроба. Беше правил неведнъж този преход със старши сержант Мартин Хакаторн — през годините двамата бяха присъствали на твърде много погребения. Войната прави тези неща. Двамата винаги спираха в малкото викторианско кафене в подножието на хълма, преди да продължат, за да отдадат почит на онези, които са си отишли прекалено рано от този свят.

Човек започва да опознава разположението на националните гробища по време на война и Рийс не беше изключение. Знаеше точно къде да отиде. Мястото беше добро.

Макар да знаеше точно къде отива, Рийс не бързаше. Беше облечен подобаващо за случая — панталони, обичайните си обувки „Саломон“ и риза. Черните очила „Гейтърс“ предпазваха очите му от яркото утринно слънце. Лекото сако скриваше пистолета на кръста му, което беше нарушение на някоя политика, закон или може би на двете, а може би дори и на етикета. Мартин обаче не би искал Рийс да идва на гроба му невъоръжен, това беше сигурно.

Белите надгробни камъни стърчаха в рязък контраст със зелената трева на хълмовете. Едно от нещата, които страната правеше добре, беше грижата за националните гробища. Рийс минаваше ред след ред, изпълнен с тържествено уважение — животи, прекъснати през години като 1914, 1877, 1966, 1944, 1917, 1898, 2006, 1900 и 2016, бяха намерили покой тук. Тези дати отговаряха на събития в страна, която рядко беше виждала почивка от войни — Индианските войни, Мексиканската война, Първата световна война, Виетнам, Втората световна война, Хаитянската кампания, Корея, Испанско-американската война, Ирак и Афганистан. Като че ли всяко поколение беше представено тук и всяко се беше отзовало на призива. Днешното поколение беше хранилище на натрупаното военно знание. Рийс нямаше намерение да позволи то да отиде на вятъра.

Запита се къде ли ще се озове самият той, когато му дойде времето. Не беше сигурен покрай онова, което се канеше да направи. Надяваше се, че ще почетат последното му желание в завещанието му да бъде погребан до Лорън и Люси. Искаше да остане с тях вечно.

Не осъзна, че е спрял да върви, нито помнеше колко дълго е стоял така, с изстиващото кафе в ръка и насълзени очи, загледан в гроба на приятеля си — едрия брадат мъж, чиято глава Рийс бе държал в ръцете си, когато не беше свързана към тялото му.

Коленичи пред надгробния камък и наведе глава, без да казва нищо. Мислите му бяха съсредоточени отвъд гроба. „Съжалявам, друже. Изобщо не трябваше да отиваме на онази мисия. Знаех го, но въпреки това отидохме. Но истината е, че сме били нарочени още преди да стъпим в Афганистан. Аз съм единственият останал. Убиха Лорън, Люси и неродения ни син, а на мен не ми остава много. Същите онези копелета, които убиха теб, убиха всички ни в онази страна по време на подготовката ни. Но не се безпокой. Имам още малко време. Знам кои са и съм по петите им. Те още не го знаят, но скоро ще научат. Тръгвам и ще им видя сметката на всичките.“

Изправи се и погледна отново гроба. Думите върху камъка се запечатаха в паметта му, преди да се обърне и да тръгне обратно между воините от минали битки.

Върху камъка, под „Мартин Ф. Хакаторн, 4.4.1975-14.6.2017, ВМС на САЩ, Афганистан“, имаше една-единствена дума: ПАТРИОТ.

Рийс идваше.

Смъртта идваше за всички тях.