Черно кафе

Глава XVI

След като Барбара отиде с Хейстингс в градината, библиотеката остана празна за не повече от минута-две. После вратата откъм преддверието се отвори и вътре влезе мис Еймъри с малка торбичка за ръкоделие в ръце. Тя отиде до канапето, остави торбичката, коленичи и заопипва седалката. Докато правеше това, доктор Карели влезе през другата врата с шапка и малък куфар в ръка. Когато видя мис Еймъри, Карели спря и промърмори някакво извинение, задето я обезпокоил, като влязъл неканен.

Мис Еймъри се изправи леко смутена.

— Търсих си куката за плетене — обясни тя без нужда и размаха находката си, докато говореше. — Беше се мушнала между седалката и облегалката.

После забеляза куфарчето и попита:

— Напускате ли ни, доктор Карели?

Карели сложи шапката и куфарчето си на един стол.

— Мисля, че не мога повече да злоупотребявам с гостоприемството ви — заяви той.

Явно зарадвана от този факт, мис Еймъри все пак беше достатъчно възпитана, за да промърмори:

— Ами, добре, щом, разбира се, смятате, че трябва… — После, спомнила си положението, в което обитателите на дома се намираха, тя додаде: — Боя се, обаче, че има някои досадни формалности… — гласът й нерешително заглъхна.

— О, всичко е уредено — увери я Карели.

— Е, тогава, щом смятате, че трябва да си вървите…

— Наистина трябва.

— Тогава ще поръчам колата — рече енергично мис Еймъри и отиде до камината, за да натисне звънеца.

— Не, недейте — настоя Карели. — Това също е уредено.

— Но вие е трябвало сам да си свалите куфара! Ама наистина, тези слуги… Всички са се разпуснали, съвсем разпуснали. — Тя се върна на канапето и извади от торбичката плетивото си. — Не могат да се концентрират, доктор Карели. Не могат да запазят самообладание. Много чудно, нали?

Станал вече нетърпелив, Карели безцеремонно отвърна:

— Много чудно.

Той погледна телефона.

Мис Еймъри започна да плете, като в същото време от устата й започна да се лее безсмислен словесен поток:

— Предполагам, ще хванете влака в дванадесет и петнадесет. Внимавайте да не го изтървете! Не че искам да ви притеснявам, разбира се. Винаги съм казвала, че да притесняваш…

— Да, наистина — хладно я прекъсна Карели, — но има, мисля, достатъчно време. Чудя се… чудя се дали не бих могъл да използвам телефона?

Мис Еймъри вдигна поглед за миг.

— О, да, разбира се — каза тя, без да спира да плете. Явно не й мина през ума, че доктор Карели може би желае да остане сам, докато говори по телефона.

— Благодаря ви — измърмори Карели и отиде до бюрото, като се направи, че търси някакъв номер в телефонния указател. Той хвърли бързо нетърпелив поглед към мис Еймъри.

— Мисля, че вашата племенница ви викаше — забеляза той.

Единствената реакция на мис Еймъри по отношение на чутото бе, че започна да говори за племенницата си, докато продължи невъзмутимо да плете.

— Скъпата Барбара! — възкликна тя. — Толкова мило създание! Знаете ли, че тя водеше тук доста тъжно съществуване, при това твърде скучно за едно младо момиче. Тъй, тъй, нещата сега ще бъдат по-различни, смея да кажа. — Тя остана за миг приятно унесена в мисли, преди да продължи. — Не че аз не направих всичко по силите си. Но едно момиче има нужда от малко развлечения. И всичкият пчелен восък на света не е в състояние да ги замести.

На лицето на доктор Карели се изписа огромно недоумение, примесено с голяма доза раздразнение.

— Пчелен восък ли? — почувства се длъжен да попита той.

— Да, пчелен восък… или пък беше пчелно мляко? Нали знаете, онези витамини, беше нещо пчелно или така поне пише на кутийката — „A“ и „B“, и „C“, и „D“ — всичките, без онзи, който предпазва от бери-бери. И аз наистина мисля, че няма нужда от него, ако човек живее в Англия. Тази болест не се среща тук. Идва, мисля, от чистенето на ориза в азиатските страни. Много интересно! Накарах мистър Рейнър да взима от него… от пчелния восък, имам предвид. Всеки ден след закуска. Изглеждаше бледичък, бедният момък. Опитах се да накарам и Лучия, но тя не пожела. — Мис Еймъри поклати неодобрително глава. — А като се замисля, като момиче строго ми бяха забранили да ям бонбони карамел, заради пчелния восък… искам да кажа млечице. Времената се променят, нали знаете. Времената наистина се променят.

Въпреки че се опитваше да прикрие този факт, доктор Карели вече беше на път да се пръсне.

— Да, да, мис Еймъри — отговори той учтиво, доколкото му позволяваха силите. Сетне отиде при нея, за да опита по-директен подход. — Мисля, че вашата племенница ви вика.

— Вика ли ме?

— Да, не я ли чухте?

Мис Еймъри се ослуша.

— Не, не — призна тя. — Колко странно! — Тя намота плетката. — Сигурно имате доста остър слух, доктор Карели. Не че аз чувам лошо. Наистина, казаха ми, че…

Тя изтърва кълбото и Карели го вдигна.

— Много ви благодаря — каза тя. — Знаете ли, че всички от нашия род имат добър слух. — После стана от канапето. — Баща ми запази своите способности в доста голяма степен на стари години. На осемдесет години още можеше да чете без очила.

Тя отново изпусна кълбото и Карели отново се наведе, за да й го подаде.

— О, много ви благодаря — продължи мис Еймъри. — Забележителен мъж, доктор Карели. Баща ми, имам предвид. Такъв забележителен човек. Винаги спеше в легло с балдахин и върху пухен дюшек, а прозорците в стаята му никога не се отваряха. Все казваше, че нощният въздух бил изключително вреден. За нещастие, когато получи пристъп на подагра, дойде да го гледа една млада медицинска сестра, която настояваше горната част на прозорците да се отваря и бедният ми баща умря от това.

Тя отново изтърва кълбото. Този път, след като го вдигна, Карели го тупна силно в ръката й и я поведе към вратата. Мис Еймъри тръгна бавно, като говореше през целия път:

— Изобщо не харесвам болничните сестри, доктор Карели — уведоми го тя. — Клюкарстват за болните, пият много чай и винаги смущават слугите.

— Съвсем вярно, уважаема госпожо, съвсем вярно — нервно се съгласи Карели и й отвори вратата.

— Много ви благодаря — каза мис Еймъри, докато той я избутваше навън. След като затвори вратата след нея, Карели бързо отиде до бюрото и вдигна телефонната слушалка. След кратка пауза той заговори тихо, но настоятелно: — Тук е Маркет Клийв триста и четиринадесет. Свържете ме с Лондон… Сохо, осем-осем-пет-три… не, пет-три, точно така… А?… Ще ми се обадите?… Добре.

Той върна слушалката на мястото й и остана прав, като нервно загриза ноктите си. След малко прекоси стаята, отиде до кабинета и отвори вратата. Точно влезе вътре, когато Едуард Рейнър се появи в библиотеката откъм преддверието. Огледа се бързо и безцелно тръгна към камината. Точно протегна ръка към вазата с подпалките на полицата, когато Карели излезе от кабинета. Докато затваряше вратата, Рейнър се обърна и го видя.

— Не знаех, че сте тук — каза секретарят.

— Очаквам телефонно обаждане.

— О!

След малко Карели отново се обади:

— Кога дойде полицейският инспектор?

— Мисля, преди около двадесет минути. Видяхте ли го?

— Само отдалече — отговори Карели.

— Той е от Скотланд Ярд — осведоми го Рейнър. — Очевидно е бил в района заради друг случай, затова е бил поканен да се включи в тукашното разследване от местната полиция.

— Страшен късмет, а? — отбеляза Карели.

— А, не е ли? — Телефонът иззвъня и Рейнър тръгна към него. Избързвайки преди него, Карели каза:

— Мисля, че е за мен. — Той погледна Рейнър. — Питам се, дали бихте имали нещо против…

— Разбира се, скъпи приятелю — успокои го секретарят. — Изчезвам.

Рейнър излезе от стаята и Карели вдигна слушалката. Той тихо заговори:

— Ало?… Мигел ли е?… Да?… Не, по дяволите, не е у мен. Беше невъзможно… Не, ти не разбираш — старият джентълмен снощи умря… Тръгвам си веднага… Джап е тук… Джап… Нали го знаеш, от Скотланд Ярд… Не, още не съм се срещал с него… И аз така се надявам… На обичайното място в девет и половина вечерта… Добре.

Карели остави слушалката, отиде до нишата, взе куфарчето, сложи си шапката и тръгна към стъклената врата. В този миг Еркюл Поаро дойде откъм градината и той и Карели се сблъскаха.

— Моля за извинение — каза италианецът.

— Няма защо — любезно отговори Поаро, без да се отмества от пътя му.

— Ако позволите да мина…

— Невъзможно — кротко рече Поаро. — Абсолютно невъзможно.

— Настоявам.

— Няма — промърмори Поаро с приятелска усмивка.

Внезапно Карели се нахвърли отгоре му. Малкият детектив бързо направи крачка встрани, ловко спъна Карели за негова най-голяма изненада, като в същото време взе куфарчето от ръцете му. В този миг Джап се вмъкна в стаята, мина зад Поаро и Карели се озова в обятията на инспектора.

— Хей, какво става тук! — извика инспектор! Джап. — Я, дявол да ме вземе, ако това не е Тонио!

— А! — изсмя се Поаро и се отдръпна от двамата. — Знаех си скъпи ми Джап, че вероятно ще ви е известно името на този джентълмен.

— О, знам всичко за него — потвърди Джап. — Тонио е много известна личност, нали така, Тонио? Обзалагам се, че това, което направи мосю Поаро, те е изненадало. Как се казва то, Поаро? Жиу-жицу или нещо такова, нали? Клетият стар Тонио!

Поаро сложи куфарчето на италианеца на масата и го отвори, а в това време Карели изръмжа на Джап:

— Нямате нищо срещу мен! Не можете да ме задържите!

— Така — каза инспекторът. — Обзалагам се, че няма да се наложи да търсим дълго човека, който е откраднал онази формула и е очистил стария джентълмен. — Обръщайки се към Поаро, той додаде: — Тази формула е абсолютен удар точно по вкуса на Тонио и тъй като го хванахме, докато правеше опит да се измъкне, няма да се учудя, ако стоката в този момент е у него.

— Съгласен съм — заяви Поаро.

Джап претърси Карели, докато в това време Поаро преглеждаше куфара му.

— Е? — попита Джап.

— Нищо — отговори детективът, затваряйки куфарчето. — Нищо. Разочарован съм.

— Мислите се за много умни, нали? — озъби се Карели. — Но мога да ви кажа…

Поаро го прекъсна, казвайки тихо и многозначително:

— Навярно можете, но ще бъде крайно неразумно.

Карели се сепна и извика:

— Какво имате предвид?

— Мосю Поаро е съвсем прав — заяви Джап. — По-добре ще е да си държиш устата затворена! — Той отиде до вратата, водеща до преддверието, отвори я и извика: — Джонсън!

Младият полицай подаде глава иззад вратата.

— Извикай тук цялото семейство! — нареди му Джап. — Искам ги всички тук!

— Да, сър — рече Джонсън и излезе от стаята.

— Протестирам! Аз… — изпъшка Карели. Внезапно той грабна куфарчето и се втурна към стъклените врати. Джап хукна след него, сграбчи го и го хвърли на канапето, като междувременно му взе куфарчето.

— Никой още не ти е сторил нищо лошо, така че недей да крякаш! — излая Джап на италианеца, който вече беше истински уплашен.

Поаро отиде до стъклените врати.

— Моля ви, мосю Поаро, не си отивайте точно сега! — извика Джап след него, като сложи куфара на Карели до масичката за кафе. — Сега ще стане интересно.

— Не, не, скъпи ми Джап, не си отивам — увери го Поаро. — Ще бъда тук. Това семейно събиране, както и вие казвате, наистина ще бъде интересно.