Черно кафе

Глава VI

Изявлението на Еркюл Поаро беше последвано от мълчание и всеобщо слисване. Доктор Карели продължи още минута-две огледа си върху сър Клод, преди да се изправи и погледне останалите. Обръщайки се към Ричард Еймъри, той потвърди:

— Боя се, че баща ви е мъртъв.

Ричард го изгледа с недоверие, сякаш не желаеше да приеме думите на един италиански лекар. След това попита:

— Боже Господи? От какво е умрял? Сърцето ли?

— Аз… така предполагам — отговори Карели с известно съмнение.

Барбара отиде при леля си, за да бъде край нея, защото мис Еймъри изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Едуард Рейнър се присъедини към тях, за да окаже своята помощ и подкрепа, като прошепна на Барбара:

— Предполагам, че този човек е истински доктор?

— Да, само че италиански — измърмори в отговор Барбара.

Те поставиха мис Еймъри да седне на един стол и застанаха от двете й страни. Дочул забележката на Барбара, Поаро енергично поклати глава. После, поглаждайки нежно разкошните си мустаци, той се усмихна и тихо изрече:

— Аз пък съм детектив, само че белгиец. Въпреки това, мадмоазел, ние, чужденците, стигаме понякога до правилния отговор.

Барбара намери за благоприлично поне малко да се смути. Тя и Рейнър потънаха за кратко в разговор, но сега пък Лучия се приближи до Поаро хвана го под ръка и го отведе настрани.

— Мосю Поаро — развълнувано започна да го увещава тя, — трябва да останете! Не трябва да им позволявате да ви отпратят.

Поаро я погледна втренчено. Лицето му остана съвършено безизразно, когато я попита:

— Вие желаете да остана, мадмоазел?

— Да, да — отговори Лучия, хвърляйки бързо тревожен поглед към трупа на сър Клод, който все още седеше изправен в креслото. — Има нещо нередно в цялата работа. Сърцето на моя свекър беше абсолютно наред. Абсолютно, казвам ви. Моля ви, мосю Поаро, трябва да разберете какво се е случило!

Доктор Карели и Ричард Еймъри продължаваха да се суетят край тялото на сър Клод. Ричард, в мъчителна нерешителност, бе дотолкова зашеметен, че се бе сковал.

— Бих предложил, мистър Еймъри — натърти доктор Карели, — да повикате личния лекар на баща ви. Допускам, че е имал такъв?

Ричард се овладя с усилие.

— Какво? А, да! — отвърна той. — Доктор Греъм — младият Кенет Греъм. Всъщност той доста харесва моята братовчедка Барбара. Искам да кажа… извинете, това е без значение, нали?

Той хвърли бърз поглед към Барбара в другия край на стаята и извика:

— Кой е телефонният номер на Кенет Греъм?

— Маркет Клийв пет — отвърна му Барбара.

Ричард отиде до телефона, вдигна слушалката и поиска да говори с този номер. Докато той чакаше свръзка, Едуард Рейнър, спомнил си задълженията на секретар, го попита:

— Мислите ли, че трябва да наредя да приготвят колата за мосю Поаро?

Поаро разпери ръце в знак на извинение и точно се накани да заговори, когато Лучия го изпревари:

— Мосю Поаро остава… по моя молба — обяви на всеослушание тя.

Ричард стреснато се обърна, притиснал телефонната слушалка от ухото си.

— Как така? — попита той жена си с малко троснат тон.

— Да, да, Ричард, той трябва да остане — настоя Лучия. Гласът й вече звучеше почти истерично.

Мис Еймъри ужасено вдигна поглед, а Барбара и Едуард Рейнър се спогледаха притеснено. Доктор Карели съзерцаваше замислено безжизненото тяло на великия учен, а Хейстингс, който разсеяно разглеждаше книгите по библиотечните лавици, се обърна, за да огледа присъстващите.

Ричард се накани да отговори на изблика на Лучия, когато вниманието му беше привлечено от телефона, чиято слушалка все още държеше.

— А, какво… доктор Греъм ли е? — попита той. — Кенет, обажда се Ричард Еймъри. Баща ми получи разрив на сърцето. Можеш ли веднага да дойдеш?… Ами, всъщност, боя се, че нищо вече не може да се направи… Да, мъртъв е… Не… Боя се, че е така… Благодаря ти.

Той постави слушалката на мястото й, прекоси стаята и отиде при жена си, на която тихо промърмори с възбуден глас:

— Лучия, луда ли си? Какво направи? Не разбираш ли, че трябва да се отървем от този детектив?

Лучия смаяно се надигна от стола.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя Ричард.

Размяната им на реплики продължи тихо, но оживено:

— Не чу ли какво каза баща ми?

В тона му се долавяше скрит подтекст, когато промълви:

— Кафето е много горчиво.

Отпърво Лучия сякаш не разбра.

— Кафето е много горчиво?! — повтори тя и погледна неразбиращо Ричард за миг, а после изведнъж нададе ужасен вик, който бързо сподави.

— Видя ли? Сега вече разбираш ли? — попита Ричард. Снижавайки гласа си до шепот, той добави: — Бил е отровен и очевидно това е дело на някого на семейството. Не искаш някой ужасен скандал, нали?

— О, Господи! — промълви Лучия, гледайки право пред себе си. — О, милостиви Боже!

Ричард я остави и се приближи до Поаро.

— Мосю Поаро… — започна той, след което се поколеба…

— Мосю? — учтиво го подкани Поаро.

Ричард продължи, събирайки цялата си решителност:

— Мосю Поаро, боя се, че не ми е съвсем ясно какво точно ви е помолила моята съпруга да разследвате.

Поаро помисли за миг, преди да отговори. После се усмихна любезно и рече:

— Да речем кражба на документ. Мадмоазел ми каза — продължи той и посочи към Барбара, — че съм бил повикан тук за това.

Хвърляйки укорителен поглед към братовчедка си, Ричард рече на Поаро:

— Въпросният документ беше… намерен.

— Нима? — попита Поаро, усмихвайки се загадъчно.

Изведнъж малкият детектив привлече вниманието на присъстващите, като отиде до масата в средата на стаята и погледна плика, който все още лежеше върху нея и за който всички бяха напълно забравили покрай вълнението и объркването, предизвикани от смъртта на сър Клод.

— Какво искате да кажете? — попита Ричард Еймъри Еркюл Поаро. Последният театрално засука мустак и внимателно отупа от ръкава си някаква въображаема прашинка.

— Изглежда, това е несъмнено някаква моя глупава идея — отговори накрая дребничкият детектив. — Видите ли, онзи ден чух една много забавна историйка — за празната бутилка, бутилка, в която нямало нищо.

— Съжалявам, не ви разбирам — заяви Ричард Еймъри.

Вдигайки плика от масата, Поаро промърмори:

— Точно се чудех… — той погледна косо Ричард, който взе плика от него и надникна вътре.

— Празен е! — извика Ричард. Сетне го смачка, хвърли го на масата и погледна въпросително Лучия, която се отдалечи от него.

— Значи… — продължи несигурно — предполагам, че трябва да бъдем претърсени…, че ние…

Гласът му заглъхна и той се огледа, сякаш търсеше някой да му подскаже как да постъпи. Срещна обърканите погледи на Барбара и леля си й смущение от страна на Едуард Рейнър и съчувствие от доктор Карели. Лучия продължаваше да избягва погледа му.

— Защо не послушате съвета ми, мосю? — предложи Поаро. — Не правете нищо, докато не дойде докторът. Кажете ми — попита той, сочейки към кабинета — накъде води тази врата?

— Към кабинета на баща ми — отвърна му Ричард.

Поаро прекоси стаята и отиде до вратата, надникна вътре, за да огледа кабинета и после се върна пак в библиотеката, кимайки с глава, сякаш доволен от нещо.

— Разбирам — промърмори той и, обръщайки се към Ричард, добави: — Eh bien, мосю, не виждам причина да оставате повече в тази стая, след като предпочитате да се оттеглите.

Всички се почувстваха облекчени. Доктор Карели стана пръв.

— Естествено — заяви Поаро, гледайки италианския доктор, — никой не бива да напуска дома.

— Аз отговарям за това — обяви Ричард, след което Барбара и Рейнър излязоха заедно от стаята, последвани от Карели. Каролайн Еймъри се помайваше около креслото на брат си.

— Бедният скъп Клод — промълви на себе си. — Бедният скъп Клод.

Поаро отиде при нея.

— Имайте кураж, мадмоазел — рече й той. Зная, че шокът е бил голям за вас.

Мис Еймъри го погледна с насълзени очи.

— Толкова се радвам, че поръчах на готвача да приготви пържена писия за тази вечер — каза тя. — Беше едно от любимите ястия на брат ми.

Правейки храбри опити да не се разсмее и да се държи в съответствие със сериозния и тон, Поаро отговори:

— Да, да, сигурен съм, че това е истинска утеха за вас.

Той изведе мис Еймъри от стаята. Ричард последва леля си и след минутно колебание Лучия също живо напусна библиотеката. Поаро и Хейстингс останаха сами с трупа на сър Клод.