Черно кафе

Глава XVII

Няколко минути по-късно, когато Еймърови започнаха да се събират в библиотеката, Карели продължаваше да седи на канапето с доста мрачен вид, а Поаро да се разхожда пред стъклените врати. Барбара Еймъри се върна от градината, влачейки след себе си Хейстингс. Те минаха през стъклените врати и тя седна на канапето до Карели, а Хейстингс застана до Поаро, който прошепна на своя колега:

— Ще бъде от полза, Хейстингс, ако отбелязвате… наум, нали разбирате, кой къде избира да седне.

— От полза? Как? — попита Хейстингс.

— Психологически, приятелю — беше единственият отговор на Поаро.

Лучия влезе в стаята, а Хейстингс я наблюдаваше, докато тя седна на стола отдясно на масата. Ричард дойде заедно с леля си — мис Еймъри, която седна на столчето, а той мина зад масата, откъдето да наблюдава жена си. Последен пристигна Едуард Рейнър и зае позиция зад креслото. След него в стаята влезе полицаят Джонсън, който затвори вратата и застана пред нея.

Ричард представи на инспектор Джап двете жени от семейството, които още не се бяха запознали.

— Леля ми — мис Еймъри — обяви той. — И братовчедка ми — мис Барбара Еймъри.

След като ги представиха, Барбара попита:

— За какво е цялото това вълнение, инспекторе?

Джап не й отговори.

— Сега мисля, че всички са тук, нали? — отбеляза той и отиде до камината.

Мис Еймъри изглеждаше озадачена и леко неспокойна.

— Аз не разбирам напълно — каза тя на Ричард. — Какво прави този… джентълмен тук?

— Мисля, че трябва да ти кажа нещо — отвърна й Ричард. — Разбираш ли, лельо Каролайн… а и всички вие — добави той, като бързо огледа цялата стая. — Доктор Греъм откри, че баща ми е бил… отровен.

— Какво? — силно извика Рейнър.

Мис Еймъри нададе ужасен писък.

— Бил е отровен с хиосциамин — продължи Ричард.

Рейнър се сепна.

— С хиосциамин? Но аз видях… — той млъкна и погледна Лучия.

Инспектор Джап направи една крачка към него и попита:

— Какво видяхте, мистър Рейнър?

Секретарят изглеждаше объркан.

— Нищо… поне… — започна той несигурно и гласът му постепенно заглъхна.

— Съжалявам, мистър Рейнър — настоя Джап, — но на мен ми трябва истината. Хайде, всички разбрахме, че криете нещо.

— Няма нищо, наистина — каза секретарят. — Искам да кажа, че явно ще се намери някакво разумно обяснение.

— Обяснение на какво, мистър Рейнър? — попита Джап.

Рейнър все още се колебаеше.

— Е? — подкани го Джап.

— Само това, че… — Рейнър отново замълча и после реши да продължи: — Само това, че аз видях как мисис Еймъри изсипа в ръката си част от онези таблетки.

— Кога беше това? — попита го Джап.

— Снощи. Точно излизах от кабинета на сър Клод. Другите бяха заети с грамофона и се бяха схрупали край него. Видях как тя взе едно шишенце с таблетки — мисля, че беше хиосциамин — и изсипа повечето от тях в шепата си. Тогава сър Клод ме повика отново в кабинета за нещо.

— Защо не го казахте по-рано? — попита Джап. Лучия се опита да каже нещо, но инспекторът я накара да замълчи.

— Една минутка, моля, мисис Еймъри — настоя той. — Искам първо да чуя мистър Рейнър.

— Не съм се сетил повече за това — отговори му Рейнър. — Едва когато мистър Еймъри току-що каза, че сър Клод е бил отровен с хиосциамин, си го припомних. Разбира се, аз мисля, че всичко е наред. Може би просто се стреснах от самото съвпадение. Таблетките сигурно изобщо не са били хиосциамин. Навярно са били от някое друго шишенце.

Сега Джап се обърна към Лучия:

— Е, мадам — попита той, — какво имате да кадете по въпроса?

Лучия изглеждаше съвсем спокойна, докато отговаряше:

— Исках нещо, което да ме приспи.

Обръщайки се отново към Рейнър, Джап попита:

— Вие казахте, че тя почти изпразнила шишето?

— Така ми се стори — каза Рейнър.

Джап отново се обърна към Лучия:

— Не са ви били нужни толкова много таблетки, за да заспите. Една или две биха били достатъчни. Какво направихте с останалите?

Лучия помисли за миг, преди да отговори:

— Не мога да си спомня.

Тя тъкмо щеше да продължи, когато Карели стана на крака и злобно извика:

— Виждате ли, инспекторе? Ето я вашата убийца!

Барбара бързо стана от канапето и се отдалечи от Карели, а Хейстингс веднага отиде при нея. Италианецът продължи:

— Ще ви кажа истината, инспекторе. Дойдох тук специално да се срещна с тази жена. Тя ме повика. Каза, че е взела формулата на сър Клод и предложи да ми я продаде. Признавам, че в миналото се занимавах с такива неща.

— Това не прилича много на признание — поправи го Джап и застана между Карели и Лучия. — А и вече ни е известно. — Той се обърна към Лучия: — Вие какво ще кажете, мадам?

Тя се изправи, а кръвта се беше оттеглила от лицето й. Ричард отиде при нея.

— Няма да позволя… — започна той, но Джап го спря:

— Ако обичате, сър.

Карели отново заговори:

— Само погледнете тази жена! Никой от вас не знае коя е тя! Но аз знам! Това е дъщерята на Зелма Гьотц. Дъщеря на жената с най-позорната репутация на света.

— Това не е вярно, Ричард! — извика Лучия. — Не е вярно! Не го слушай…

— Ще ти направя костите на сол! — изръмжа Ричард на Карели.

Джап направи крачка към Ричард.

— Запазете спокойствие, сър, моля ви, запазете спокойствие! — посъветва го той. — Трябва да разнищим всичко до край! — Джап се обърна към Лу чия. — И какво сега, мисис Еймъри?

Последва пауза, след която Лучия се опита да заговори:

— Аз… аз… — започна тя.

Погледна съпруга си, после Поаро и протегна безпомощно ръка към детектива.

— Кураж, мадам! — посъветва я Поаро. — Имайте ми доверие. Кажете им! Кажете им истината! Стигнахме до момента, в който лъжите вече няма да ни помогнат. Истината трябва да излезе наяве!

Лучия умолително погледна Поаро, но той само повтори:

— Кураж, мадам! Si, si. Бъдете смела и говорете!

Той се върна на мястото си до стъклената врата. След дълга пауза Лучия започна да говори с тих и приглушен глас:

— Истина е, че съм дъщеря на Зелма Гьотц. Не е вярно, че съм извикала този човек тук и че съм предложила да му продам формулата на сър Клод. Той дойде, за да ме изнудва!

— Да те изнудва? — прошепна Ричард и отиде при нея.

Лучия се обърна към него. Когато заговори в гласа й се долавяше настойчивост:

— Той ме заплаши, че ще ти каже за майка ми ако не взема формулата и не му я дам, но аз не го направих. Мисля, че той трябва да я е откраднал. Имаше възможност да го направи, когато остана сам тук… в кабинета. А сега разбирам, че е искал да взема хиосциамина и да се самоубия и всички да решат, че аз съм откраднала формулата. Той почти ме хипнотизира да го направя… — тя не издържа и зарида на рамото на Ричард.

С вик „Лучия, скъпа моя!“ Ричард я притисна в прегръдките си. После предаде съпругата си в ръцете на мис Еймъри, която беше станала и тя утешително прегърна разстроената млада жена, а Ричард се обърна към Джап:

— Инспекторе, искам да говоря с вас насаме!

Джап погледна за момент Ричард Еймъри и кимна отсечено на Джонсън.

— Много добре — прие той и полицаят отвори вратата, за да излязат мис Еймъри и Лучия.

Барбара и Хейстингс използваха възможността да се измъкнат в градината през стъклените врати, докато Едуард Рейнър излезе, като тихо каза на Ричард:

— Съжалявам, мистър Еймъри, много съжалявам.

Когато Карели вдигна куфара си и последва Рейнър навън, Джап инструктира полицая:

— Дръж под око мисис Еймъри, а също и доктор Карели! — Карели се обърна на вратата, а Джап продължи: — Не искам някой да почне да прави глупости, разбрано?

— Разбрано, сър — отговори Джонсън и последва Карели навън.

— Съжалявам, мистър Еймъри — рече Джап на Ричард Еймъри, — но след онова, което мистър Рейнър ни каза току-що, съм длъжен да взема всички предпазни мерки. Затова искам мистър Поаро да остане тук като свидетел на това, което ще ми кажете.

Ричард отиде при Джап с вид на човек, взел важно решение. Той пое дълбоко дъх и решително каза:

— Инспекторе!

— Да, сър, какво има? — попита Джап. Бавно и много натъртено Ричард отговори:

— Мисля, че е време да си призная. Аз убих баща си.

Джап се усмихна:

— Боя се, че вашата работа няма да стане, сър.

Ричард изглеждаше удивен:

— Какво искате да кажете?

— Да, сър — продължи Джап. — Иначе казано, този номер няма да мине. Разбирам, че сте много привързан към милата си съпруга — наскоро сте се оженили и така нататък. Но ако трябва да сме искрени, няма нужда да си надявате примката заради една лоша жена. Макар да признавам, че е голяма хубавица — няма грешка!

— Инспектор Джап! — извика Ричард ядосано.

— Няма смисъл да ми се сърдите, сър — продължи Джап невъзмутимо. — Казах ви чистата истина, без да го усуквам и не се съмнявам, че мосю Поаро ще ви каже същото. Съжалявам, сър, но дългът си е дълг и убийството — убийство! Толкова по въпроса! — Джап кимна решително и излезе от стаята.

Обръщайки се към Поаро, който беше наблюдавал сцената от канапето, Ричард студено попита:

— Е, и вие ли ще ми кажете същото, мосю Поаро?

Поаро стана, извади табакерата си от джоба и взе една цигара. Вместо да отговори на въпроса на Ричард, той на свой ред се обърна към него с въпрос:

— Мосю Еймъри, кога за първи път заподозряхте жена си? — попита Поаро.

— Аз никога… — започна Ричард, но Поаро го прекъсна и, вземайки кибрита от масата, каза:

— Моля ви, мистър Еймъри, само истината, ако обичате! Знам, че я подозирате и то я подозирате още преди моето идване. Затова бяхте толкова уплашен и искахте да се махна оттук. Не го отричайте! Не е възможно да измамите Еркюл Поаро! — Той запали цигарата си, върна кибрита на масата и се усмихна към далеч по-високия от него мъж, който сега се наведе към него. Контрастът между двамата беше пълен.

— Грешите — твърдо каза Ричард. — Напълно грешите. Как бих могъл да подозирам Лучия?

— А в същото време действително има достатъчно разумни основания да приемем, че вие сте виновният — продължи Поаро замислено, докато се връщаше на мястото си. — Пипали сте лекарствата, носили сте кафето, парите не ви стигат, а и няма надежда да дойдат отнякъде. О, да, човек не може да бъде обвинен, че ви подозира.

— Изглежда инспектор Джап не мисли като вас — забеляза Ричард.

— А, Джап! Той е човек на здравия разум — засмя се Поаро. — А не влюбена жена.

— Влюбена жена? — Ричард звучеше озадачено.

— Нека ви дам един урок по психология, мосю — предложи Поаро. — Когато пристигнах тук, вашата жена дойде при мен и ме помоли да остана и открия убиеца. Една виновна жена би ли направила това?

— Искате да кажете… — започна бързо Ричард.

— Искам да кажа — прекъсна го Поаро, — че още тази вечер преди залез-слънце, вие на колене ще й искате прошка, задето сте я подозирали.

— Какво искате да кажете?

— Навярно казах вече твърде много — призна Поаро и се изправи. — А сега, мосю, оставете се в ръцете ми — в ръцете на Еркюл Поаро!

— Можете ли да я спасите?! — попита Ричард, а в гласа му се долавяше отчаяние.

Поаро тържествено го изгледа.

— Дадох дума, въпреки че когато го направих, не съзнавах колко трудно ще ми бъде. Видите ли, ние разполагаме с много малко време, а едно нещо трябва бързо да бъде направено. Трябва да ми обещаете, че ще постъпите точно така, както ще ви помоля, без да ми създавате спънки или да ме разпитвате. Обещавате ли?

— Много добре — доста неохотно отвърна Ричард.

— Така. А сега ме слушайте! Това, което предлагам, не е нито трудно, нито невъзможно. Всъщност дори е съвсем разумно. Този дом скоро ще бъде завзет от полицията. Тук не след дълго ще гъмжи от полицаи. Ще претърсват навсякъде. За Вас и вашето семейство това ще бъде много неприятно. Предлагам ви да се изнесете.

— И да оставя дома в ръцете на полицията? — попита Ричард невярващо.

— Точно това ви и предлагам — повтори Поаро. — Разбира се, ще трябва да се установите някъде наблизо. Казват, че местният хотел бил много удобен. Запазете си стаи там. Така ще бъдете наблизо, когато от полицията поискат да ви разпитват.

— И кога мислите, че трябва да стане това?

Поаро грейна в усмивка:

— По моя преценка — веднага.

— Но това със сигурност ще им се стори много странно.

— Ни най-малко, ни най-малко — успокои Ричард дребничкият детектив и отново се усмихна. — На тях това ще им се стори като проява на крайна… как да кажа… чувствителност. Всичко тук ви е станало омразно и не можете да издържите повече и час. Уверявам ви, че това ще прозвучи съвсем на място.

— Ами инспекторът?

— Аз самият ще се заема с инспектор Джап.

— Все още не разбирам каква е ползата от всичко това? — настоя Ричард.

— Не, разбира се, че не разбирате — изрече Поаро доста самодоволно и сви рамене. — Не е нужно да разбирате вие, а аз. Аз — Еркюл Поаро. Това е достатъчно. — Той хвана Ричард за раменете. — Тръгвайте и се захващайте с приготовленията. Или ако не можете да се занимавате с това, нека Рейнър да се заеме. Вървете! Вървете! — Той почти избута Ричард навън.

С последен притеснен поглед към Поаро Ричард излезе от стаята.

— Ах, тези англичани! Колко са твърдоглави само! — възропта Поаро. После отиде до стъклената врата и извика: — Мадмоазел Барбара!