Черно кафе

Глава XVIII

В отговор на неговото повикване Барбара се подаде през стъклената врата.

— Какво има? Случило ли се е нещо? — попита тя.

Поаро я дари с най-подкупващата си усмивка.

— А, мадмоазел — каза той. — Чудя се дали ще можете да ми отстъпите моя колега Хейстингс, да речем за минутка-две?

Барбара палаво го погледна и отговори:

— Така значи! Искате да ми вземете котенцето, а?

— Само за малко, мадмоазел, обещавам ви.

— Тогава може, мосю Поаро. — Барбара се обърна към градината и извика: — Търсят вас, котенцето ми!

— Благодаря — Поаро отново се усмихна и любезно се поклони.

Барбара се върна в градината, а няколко мига по-късно Хейстингс влезе в библиотеката през стъклената врата с гузен поглед.

— Е, какво ще кажете за свое оправдание? — попита Поаро уж сърдито.

Хейстингс се опита да се усмихне извинително.

— Като че ли всичко ни е наред, че се държите и като влюбена овца! — смъмри го Поаро. — Аз ви оставям тук да пазите, а следващото нещо, което научавам, е, че вие се разхождате с тази много очарователна млада дама в градината. Вие сте от хората, на когото по принцип разчитам най-много, mon cher, но само да се появи на сцената някоя красива млада жена и вашият ум се изпарява яко дим. Zut alors19!

Замечтаният овчи поглед на Хейстингс бързо изчезна, за да се смени със смутено изчервяване.

— Ох, да му се не види, ужасно съжалявам, Поаро — възкликна той. — Аз излязох навън само за секунда, но видях през прозореца, че вие влизате в стаята, затова реших, че няма нужда да се връщам.

— Искате да кажете, че сте сметнали за добре да не си правите труда да дойдете тук, за да се видим? — попита Поаро. — Е, скъпи ми Хейстингс, може да сте допуснали непоправима грешка. Аз намерих Карели в стаята. И само добрият Бог знае какво е правил той тук, или каква улика е подправил.

— Казвам ви, Поаро, че наистина съжалявам — отново се извини Хейстингс. — Ужасно много съжалявам!

— Ако не сте допуснали непоправима грешка, то това ще се дължи просто на добрата случайност, а не на нещо друго. Но сега, mon ami, дойде моментът, в който трябва да впрегнем на работа нашите малки сиви клетки — правейки се, че плясва Хейстингс по бузата, Поаро всъщност го потупа приятелски.

— А, добре! Да се залавяме за работа — извика Хейстингс.

— Не, не е добре, приятелю — каза му Поаро. — Зле е! Пълен мрак. — На лицето му се изписа притеснение, когато отново продължи: — Пълен мрак, какъвто беше и снощи. — Той се замисли за миг и после добави: — Но… да… мисля, че имам някаква идея, макар и още в зародиш. Да, ще започнем оттук!

Съвършено озадачен, Хейстингс попита:

— За какво говорите, да му се не види?

Тонът на Поаро се смени и той важно и замислено каза:

— Защо умря сър Клод, Хейстингс? Отговорете ми — защо умря сър Клод?

Хейстингс се втренчи в него:

— Но нали знаем — възкликна той.

— Така ли? — попита Поаро. — Толкова ли сте сигурен?

— Ъ-ъ-ъ… да — отвърна Хейстингс някак несигурно. — Той умря… умря, защото беше отровен.

Поаро направи нетърпелив жест.

— Да, но защо беше отровен?

Хейстингс дълбоко се замисли, преди да отговори. После започна:

— Навярно е умрял, защото крадецът е заподозрял…

Поаро бавно поклати глава, докато Хейстингс продължаваше:

— … защото крадецът е заподозрял, че… че е бил разкрит… — той отново млъкна, понеже видя, че Поаро все така поклащаше глава.

— Да предположим, Хейстингс… — тихо рече Поаро. — Само да предположим, че крадецът не е заподозрял това.

— Не ми е съвсем ясно — призна Хейстингс. Поаро се отдалечи, после се обърна отново и вдигна ръка, за да привлече вниманието на своя приятел. Направи пауза и прочисти гърлото си.

— Нека ви изложа, Хейстингс — обяви той, — последователността на събитията в реда, в който са протекли или поне, в който аз си мисля, че са протекли.

Хейстингс седна на един стол до масата, а в това време Поаро продължи:

— Сър Клод умира една нощ в своя стол. — Поаро отиде до креслото, седна и помълча за миг, преди замислено да продължи: — Да, сър Клод умира в своя стол. Няма никакви подозрителни обстоятелства около тази смърт. По всяка вероятност тя е щяла да бъде приписана на сърдечен удар. Щели са да минат няколко дни, преди личните му книжа да бъдат прегледани. Единственият документ, който са щели да търсят, е завещанието му. След погребението, в определен момент са щели да открият, че записките, които си е водил за новия експлозив, са непълни. Можело е никога да не се разбере, че е била изведена точната формула. Виждате ли какво преимущество получава нашият крадец от това, Хейстингс?

— Да.

— Какво? — попита Поаро.

Хейстингс изглеждаше озадачен.

— Какво? — повтори той.

— Сигурност. Това получава крадецът. Той може да пласира плячката, когато си пожелае и то без абсолютно никакъв риск. Нищо не го пришпорва. Даже и да се разбере за съществуването на формулата, той ще е имал достатъчно време, за да прикрие следите си.

— Ами… да, това е идея, предполагам — изрази неуверено мнението си Хейстингс.

— Ама разбира се, че е идея! — извика Поаро. — Не съм ли аз Еркюл Поаро? Ала вижте сега накъде ни води тази идея. Тя ни подсказва, че убийството на сър Клод не е просто рискован ход, предприет под напора на момента. Всичко е било планирано предварително. Предварително! Виждате ли сега докъде стигаме?

— Не — призна Хейстингс с детска прямота. — Много добре знаете, че никога не виждам подобни неща! Зная само, че се намираме в библиотеката в дома на сър Клод и това е всичко!

— Да, приятелю, прав сте — каза му Поаро. — Ние сме в библиотеката в дома на сър Клод Еймъри и не е сутрин, а е вечер. Светлините точно са угаснали. Планът на крадеца се проваля.

Поаро се изправи в стола си и почна да размахва във въздуха показалец, наблягайки по този начин на всяка дума:

— Сър Клод, който, при нормално развитие на нещата не би отворил сейфа си до сутринта на следния ден, най-случайно открива липсата на формулата. И както старият джентълмен казва сам, крадецът е бил хванат като мишка в капан. Да, но крадецът, който освен това е и убиецът, знае нещо, което сър Клод не знае. Крадецът знае, че сър Клод само след няколко минути ще замълчи завинаги. Той… или тя… има само един-единствен проблем, който трябва да разреши — да скрие късчето хартия в тези няколко мига на тъмнина. Затворете си очите като мен, Хейстингс. Светлините са угаснали, нищо не се вижда. Но пък се чува. Повторете ми, Хейстингс, колкото се може по-точно онова, което каза мис Еймъри, когато ни описваше тази сцена.

Хейстингс затвори очи. После започна да говори бавно, с прекъсвания, напрягайки паметта си.

— Въздишки — произнесе той.

Поаро кимна.

— Много въздишки — продължи Хейстингс и Поаро отново кимна.

Хейстингс се концентрира за миг и после отново продължи:

— Чува се преобръщане на стол… нещо метално издрънчава… това сигурно е ключът, мисля аз.

— Съвсем правилно — каза Поаро. — Ключът. Продължавайте.

— Писък. Лучия е тази, която изпищява. Тя извиква на сър Клод… после на вратата се почуква… О, почакайте — точно в самото начало се чува шум от раздиране на коприна.

Хейстингс отвори очи.

— Да, раздиране на коприна! — възкликна Поаро. Той стана, разходи се до бюрото, а сетне отиде до камината. — Отговорът е там, Хейстингс, в тези няколко минути мрак. Там е! А в същото време нашите уши не ни подсказват нищо.

Той застана пред полицата на камината и механично нареди подпалките във вазата.

— О, престанете да пренареждате тези проклети подпалки, Поаро! — изхленчи Хейстингс. — Все с тях се занимавате!

Поаро разсеяно дръпна ръка от вазата.

— Какво казахте? — попита той. — Да, вярно. — Сетне загледа вазата с подпалките. — Помня, че ги пренаредих преди по-малко от час. А сега трябва наново да ги подреждам. — Изведнъж той развълнувано заговори: — Защо, Хейстингс, защо?

— Предполагам, защото са се разместили — отегчено отвърна Хейстингс. — Пак вашата мания за ред!

— Раздиране на коприна! — възкликна Поаро. — Не, Хейстингс. Шумът е същият! — Той загледа книжните подпалки и грабна вазата, в която бяха. — Раздиране на коприна… — продължи после, като се отдалечи от камината.

Вълнението му се предаде и на приятеля му.

— Какво има? — попита Хейстингс, като скочи отиде при него.

Поаро изсипа подпалките на канапето и започна да ги разглежда. Сегиз-тогиз той даваше по една на Хейстингс, като измърморваше:

— Ето една. И още една, и още една…

Хейстингс ги разгъваше и щателно ги разглеждаше.

— „С19 N23“… — зачете той на глас от една подпалка.

— Да, да! — извика Поаро. — Това е формулата!

— Я гледай! Това е чудесно!

— Бързо! Сгънете ги отново! — нареди Поаро и Хейстингс се зае да ги нагъва. — О, колко сте бавен! — смъмри го Поаро. — Бързо! Бързо! — Той ги грабна от ръцете му, напъха ги обратно във вазата и побърза да я остави на полицата.

Слисан, Хейстингс отиде при него до камината. Лицето на Поаро светеше от радост.

— Интересно ви е какво правя тук, нали? Кажете ми, Хейстингс, какви са тези неща във вазата?

— Ами, подпалки, разбира се — отвърна Хейстингс с огромна ирония.

— Не, mon ami. Сиренце!

— Сиренце?

— Точно така, приятелю. Сиренце!

— Хм, Поаро — попита саркастично Хейстингс, — да не би да ви има нещо? Искам да кажа, да ви боли главата или нещо такова?

Поаро отговори, без да обръща внимание на лекомисления въпрос на своя приятел:

— За какво използваме сиренцето, Хейстингс? Ще ви кажа, mon ami. Използваме го за стръв в капан за мишки. Значи сега чакаме само едно — мишката.

— А мишката…

— Мишката ще дойде, приятелю — Поаро увери Хейстингс. — Бъдете сигурен. Аз й изпратих съобщение. Тя скоро ще отговори.

Преди Хейстингс да успее да реагира на загадъчното заявление на Поаро, вратата се отвори и в стаята влезе Едуард Рейнър.

— О, вие сте тук, мосю Поаро — забеляза секретарят. — А също и капитан Хейстингс. Инспектор Джап ви вика горе, за да поговори и с двама ви.