Черно кафе

Глава II

Абътс Клийв, домът на сър Клод Еймъри, се намираше в покрайнините на Маркет Клийв — малко градче или по-скоро голямо село на четиридесетина километра югоизточно от Лондон. Самата сграда беше голяма, с неопределен архитектурен стил и наподобяваше викториански замък. Тя беше разположена сред очарователна, леко хълмиста местност, която се простираше на няколко акра, осеяни с гъсти горички тук-там. Покритият с чакъл път, който отвеждаше от вратарската къщичка до централния вход на Абътс Клийв, лъкатушеше сред дървета и гъсти шубраци. Една тераса опасваше задната част на дома, а от нея се спускаше ливада, стигаща до полузанемарена симетрично оформена градина.

В петък вечерта, два дни след телефонния си разговор с Еркюл Поаро, сър Клод седеше в кабинета си — малка, но уютно обзаведена стая на приземния етаж в източната част на къщата. Навън започваше да се здрачава. Икономът на сър Клод Тредуел — висок, мрачен на вид човек с безукорно изискани маниери, беше ударил гонга за вечеря преди две-три минути и навярно сега членовете на семейството се събираха в трапезарията от другата страна на преддверието.

Сър Клод барабанеше с пръсти по масата — правеше го по навик, когато трябваше да вземе бързо решение. Беше около петдесетгодишен, среден на ръст, с нормално телосложение, имаше високо чело и сресана назад прошарена коса, а сините му очи гледаха студено и проницателно. В момента върху лицето му бе изписана тревога примесена с недоумение. На вратата на кабинета се чу дискретно почукване и Тредуел се появи на прага.

— Извинете, сър Клод. Помислих си, че вероятно не сте чули гонга…

— Да, да, Тредуел, всичко е наред. Би ли им казал, че ей сега ще дойда. Кажи, че говоря по телефона. Всъщност аз наистина се канех да проведа набързо един телефонен разговор. Можеш вече да сервираш.

Тредуел тихо се оттегли, а сър Клод пое дълбоко дъх и придърпа телефона към себе си. От едно чекмедже на бюрото си измъкна малко тефтерче с телефонни номера, погледна набързо в него и сетне вдигна слушалката. Заслуша се за миг, а после каза:

— Обаждам се от Маркет Клийв триста и четиринадесет. Искам да ме свържете с един номер в Лондон.

Той даде номера, после се отпусна назад в очакване. Пръстите на дясната му ръка започнаха нервно да барабанят по бюрото.

След няколко минути сър Клод се присъедини към събралите се на вечеря, заемайки мястото си начело на масата, около която бяха вече насядали останалите шест човека. Отдясно на сър Клод седеше племенницата му Барбара Еймъри, а до нея Ричард, братовчед й — единственият син на сър Клод. Отдясно на Ричард Еймъри седеше един гост на семейството — доктор Карели, италианец. По-нататък, на другия край на масата, срещу сър Клод седеше неговата сестра, Каролайн Еймъри — стара мома на средна възраст. Тя се грижеше за домакинството на сър Клод, откакто съпругата му беше починала преди няколко години. Едуард Рейнър, секретарят на сър Клод, седеше отдясно на мис Еймъри, а Лучия, съпругата на Ричард Еймъри, бе между него и главата на семейството.

Настроението на масата в момента не беше особено ведро. Каролайн Еймъри направи няколко опита да заприказва доктор Карели, който й отговаряше достатъчно любезно, за да не я обиди, но без да показва от своя страна особено желание за разговор. Когато тя се извърна към Едуард Рейнър, за да го заговори, този иначе учтив и общителен млад мъж нервно се сепна, измърмори някакво извинение и погледна притеснено. Обикновено по време на храна сър Клод беше мълчалив, а сега може би повече от друг път. Ричард Еймъри хвърляше сегиз-тогиз притеснени погледи през масата към съпругата си Лучия. Единствено Барбара Еймъри изглеждаше в добро присъствие на духа и от време на време разменяше незначителни реплики с леля си Каролайн.

Точно когато икономът сервираше десерта, сър Клод се обърна към него с висок глас така, че всички на масата да чуят думите му:

— Тредуел — рече той, — би ли позвънил до гаража на Джаксън в Маркет Клийв и да ги помолиш да изпратят кола и шофьор на гарата, за да посрещнат влака от Лондон в осем и половина? Един джентълмен, който ще ни посети след вечеря, пристига с този влак.

— Много добре, сър Клод — отвърна Тредуел и излезе.

Той още не беше напуснал стаята, когато Лучия, измърморвайки някакво извинение, скочи рязко от масата и се втурна навън, като почти се сблъска с иконома, докато той се канеше да затвори вратата зад себе си.

Пресичайки преддверието, тя продължи забързано по коридора и стигна до голямата стая в задната част на къщата. Библиотеката, както обикновено я наричаха, често служеше и за гостна. Стаята беше обзаведена по-скоро уютно, отколкото изискано. През двойна стъклена врата се излизаше на терасата, а друга врата водеше към кабинета на сър Клод. Върху полицата на една голяма камина стояха старомоден часовник и разни украшения, както и ваза с подпалки за камината.

Обзавеждането на библиотеката се състоеше от висок библиотечен шкаф, върху който имаше метална кутия, бюро с телефон, столче, малка маса с грамофон и плочи, канапе, масичка за кафе, друга маса, върху която имаше книги и поставки за книги, два стола с високи облегалки, кресло и още една маса, на която имаше месингова саксия с някакво растение. Като цяло мебелировката беше старомодна, ала не достатъчно стара или изискана, за да бъде оценена като антична.

Лучия, красива млада жена на двадесет и пет години, имаше буйна тъмна коса, която се спускаше върху раменете й и кафяви очи, които можеха да греят развълнувано, но сега в тях се таяха сдържани чувства, неподдаващи се на определение. Тя се поколеба в средата на стаята, сетне я прекоси и отиде до стъклените врати, разтвори леко завесите и погледна навън в нощта. Въздишайки едва чуто, тя допря чело до студените стъкла и потъна в размисъл.

От преддверието се разнесе гласът на мис Еймъри:

— Лучия! Лучия, къде си?

Миг по-късно мис Еймъри, леко предвзета и вече на възраст дама, няколко години по-голяма от брат си, влезе в стаята. Тя прекоси библиотеката, отиде до Лучия, хвана младата жена за ръката и я поведе към канапето.

— Ела, скъпа, седни тук! — рече тя, като й посочи да седне в единия му край. — Ще се оправиш след минутка.

Докато сядаше, Лучия уморено се усмихна на Каролайн Еймъри, за да й благодари.

— Да, разбира се — съгласи се тя. — Всъщност вече ми минава.

Въпреки че говореше английски безупречно, дори прекалено безупречно, някои нотки в интонацията й от време на време издаваха, че той не е родният й език.

— Просто ми прималя, това е — продължи тя. — Колко глупаво от моя страна! Никога досега не съм правила така! Не мога да си представя защо се случи. Моля ви, връщайте се, лельо Каролайн! Скоро ще се оправя.

Тя извади носна кърпа от ръчната си чантичка под все още притеснения поглед на Каролайн Еймъри. Избърса очите си, после върна кърпата в чантата и отново се усмихна.

— Ще се оправя — повтори тя. — Наистина ще се оправя.

Мис Еймъри не беше съвсем сигурна.

— Знаеш ли, скъпа, че цялата вечер не изглеждаше добре — забеляза тя, изучавайки загрижено Лучия.

— Така ли?

— Да, наистина — отвърна мис Еймъри. Тя седна на канапето до Лучия и добави нервно с пискливия си глас: — Може би леко си настинала, скъпа. Знаеш, че нашето английско лято може да бъде доста коварно. Тук е съвсем различно от Италия с нейното горещо слънце, към което ти си привикнала. Ах, прекрасната Италия, както винаги съм си я представяла!

— Италия — промълви Лучия с отнесен поглед в очите, докато слагаше чантата до себе си на канапето. — Италия…

— Зная, детето ми, родината сигурно много ти липсва. Навярно разликите с нея ти се виждат ужасяващи — времето, от една страна, а и различните нрави. Пък и ние сигурно изглеждаме толкова студени. Виж, италианците…

— Не, никога, никога Италия не ми е липсвала! — извика Лучия със страст, която изненада мис Еймъри. — Никога!

— О, стига, дете, не е срамно човек да изпитва лека носталгия по родината…

— Никога! — повтори Лучия. — Мразя Италия! Винаги съм я мразела! За мен е истински рай да съм тук в Англия, с толкова мили хора като вас! Истински рай!

— Много мило от твоя страна, че го казваш, скъпа — рече Каролайн Еймъри, — макар да съм сигурна, че е просто от любезност. Вярно е, че се опитваме да те накараме да се чувстваш щастлива и като у дома си, но би било съвсем естествено да тъгуваш от време на време за Италия. А и като си нямаш майка…

— Моля ви… моля ви… — прекъсна я Лучия — Не говорете за майка ми!

— Няма, разбира се, че няма, скъпа, щом така предпочиташ. Не исках да те разстройвам. Да ти донеса ли стъкълце с ароматични соли? Имам малко в моята стая.

— Не, благодаря — отвърна Лучия. — Вече наистина съм съвсем добре.

— Да знаеш, че това никак не би ме притеснило — настоя Каролайн Еймъри. — Имам много хубави ароматични соли с прекрасен розов цвят в едно много сладко шишенце. И са изключително силни. Нали знаеш, амонячна сол. Или пък беше солна киселина? Никога няма да го запомня. Както и да е, не са от тези, с които се чистят ваните.

Лучия кротко се усмихна, ала не отговори. Мис Еймъри беше станала и очевидно се колебаеше дали да иде да потърси солите или не. Тя нерешително мина зад канапето и пренареди възглавничките.

— Да, мисля, че се касае за внезапна настинка — продължи тя. — Сутринта беше олицетворение на добро здраве. Навярно си се развълнувала, когато си видяла този твой италиански приятел, доктор Карели. Той пристигна съвсем ненадейно и неочаквано, нали? Това сигурно доста те е постреснало.

Докато Каролайн Еймъри говореше, в стаята влезе съпругът на Лучия — Ричард. Очевидно мис Еймъри не го видя и затова не можа да разбере защо думите й толкова разстроиха Лучия, която се облегна назад, затвори очи и потрепери.

— О, скъпа, какво ти е? — попита мис Еймъри. — Отново ли ти прималява?

Ричард Еймъри затвори вратата и се приближи до двете жени. Млад англичанин с приятна външност, на около тридесет години и с русолява коса, той бе среден на ръст, с набито и мускулесто тяло.

— Иди да довършиш вечерята си, лельо Каролайн — каза той на мис Еймъри. — Лучия ей сега ще се оправи, аз ще се погрижа за нея.

Мис Еймъри все още се колебаеше.

— О, ти ли си, Ричард? Е, тогава може би ще е по-добре аз да се връщам — каза тя и направи една-две нерешителни стъпки към вратата за преддверието. — Знаеш, че баща ти мрази да бъде безпокоен. Особено когато имаме гост. А и той не с толкова близък на семейството.

Тя отново се обърна към Лучия.

— Та точно ти казвах, скъпа, че е много странно, дето този доктор Карели се появи по такъв начин, без да има и най-малка представа, че ти живееш в тази част на света, нали? Просто си се натъкнала на него в селото и си го поканила тук. Навярно, скъпа, е било голяма изненада за теб, нали?

— Така беше — отвърна Лучия.

— Винаги съм казвала, че светът е толкова малък — продължи мис Еймъри. — Твоят приятел е много симпатичен мъж, Лучия.

— Така ли мислите?

— Личи си, че е чужденец, разбира се — призна мис Еймъри, — но определено е симпатичен. А и говори английски много добре.

— Да, сигурно е така.

Мис Еймъри изглежда не бе склонна да приключи разговора на тази тема.

— Ти наистина ли нямаше представа — попита тя, — че той е тук?

— Ни най-малка — наблегна на отговора си Лучия.

Ричард Еймъри съсредоточено наблюдаваше съпругата си. Сега той отново заговори.

— Навярно си се изненадала приятно, Лучия — каза той.

Жена му бързо вдигна поглед към него, ала не отговори. Мис Еймъри грейна в усмивка.

— Да, наистина — продължи тя. — Добър познат ли ти беше в Италия, скъпа? Близък приятел? Предполагам, че е било така.

Тонът на Лучия внезапно стана рязък.

— Никога не ми е бил приятел — каза тя.

— О, разбирам. Значи просто познат. Все пак той прие любезната ти покана да ни погостува. Винаги съм смятала, че чужденците са малко нахални. Ах, разбира се, нямам предвид теб, скъпа… — Мис Еймъри прояви благоприличие, като направи кратка пауза и дори се изчерви. — Искам да кажа, че във всеки случай ти си наполовина англичанка. — Тя погледна закачливо племенника си и продължи: — Всъщност тя вече е истинска англичанка, нали, Ричард?

Ричард Еймъри не реагира на лелината си шеговитост, а отиде до вратата и я отвори, сякаш за да прикани мис Еймъри да се върне при останалите.

— Е — каза дамата, тръгвайки неохотно към вратата, — ако сте сигурни, че нищо повече не мога да сторя…

— Да, сигурни сме — отвърна Ричард, докато и придържаше вратата, а тонът му бе също толкова рязък, колкото и думите.

След като направи неопределен жест и нервно се усмихна за последно на Лучия, мис Еймъри излезе. Изпускайки въздишка на облекчение, Ричард затвори вратата след нея и се върна при жена си.

— Мрън, мрън, мрън! — оплака се той. — Мислех, че никога няма да си тръгне.

— Тя само се опитваше да бъде любезна, Ричард.

— О, ама моля ти се! Само дето се попрестара.

— Мисля, че съм й симпатична — промълви Лучия.

— Какво? О, разбира се — разсеяно отговори Ричард Еймъри. Той стоеше прав, наблюдавайки внимателно жена си. За миг се възцари напрегната тишина. Сетне Ричард се приближи към Лучия и я погледна.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от нещо?

Лучия вдигна поглед към него и се насили да се усмихне.

— Наистина от нищо, Ричард, благодаря. Върни се в трапезарията. Вече съм съвсем добре.

— Не — отговори съпругът й. — Ще остана при теб.

— Но аз предпочитам да съм сама.

За миг настъпи пауза. След това Ричард отново заговори, минавайки зад канапето:

— Добре ли са сложени възглавничките? Искаш ли още една под главата?

— Така съм съвсем добре — възпротиви се Лучия. — Въпреки че няма да е зле малко да се проветри. Би ли отворил прозореца?

Ричард отиде до стъклената врата и натисна дръжката.

— По дяволите! — възкликна той. — Баща ми я е заключил, с онова негово хитро резе. Не може да се отвори без ключ.

Лучия сви рамене.

— Е, добре — прошепна тя. — Всъщност няма значение.

Ричард се отдалечи от стъклената врата и седна на един стол до масата. Той се наведе напред и облегна лакти върху коленете си.

— Старецът е голям чудак. Все измисля разни неща.

— Така е — отвърна Лучия. — Сигурно е направил доста пари покрай изобретенията си.

— Купища — рече мрачно Ричард. — Само че парите не го интересуват. Тия учени всичките си приличат! Постоянно се занимават с безполезни неща, които не интересуват никого, освен тях самите. Ще ми бомбардира атома, за Бога!

— Все едно, твоят баща е голям човек!

— Предполагам, че е сред водещите учени на нашето време — насили се да каже Ричард. — Но той не признава друга гледна точка, освен своята собствена. — Той говореше с нарастващо раздразнение. — Дяволски зле се отнася към мен!

— Зная — съгласи се Лучия. — Държи те тук, вързан за този дом, сякаш си затворник. Защо те накара да се откажеш от армията и да дойдеш да живееш при него?

— Предполагам — започна Ричард, — че си е мислел да му помагам в работата. Ала той трябваше да си даде сметка, че аз не бих могъл да му бъда от абсолютно никаква полза. Просто нямам ума за тази работа. — Той премести стола си по-близо до Лучия и отново се наведе напред. — За Бога, Лучия, на моменти ме обхваща страшно отчаяние. Я го виж — въргаля се в пари, но ги хвърля до последното пени само по тези негови дяволски експерименти! Смяташ ли, че ще ми даде да взема нещичко от онова, което и без друго един ден ще бъде мое и ще ме остави да се махна оттук?

Лучия се поизправи на канапето.

— Пари! — възкликна горчиво тя. — Всичко се върти около тях. Около парите!

— Чувствам се като муха, хваната в мрежата на паяк — продължи Ричард. — Безпомощен. Напълно безпомощен!

Лучия го погледна умолително.

— О, Ричард — възкликна тя. — Аз също.

Съпругът й я загледа с тревога. Точно отвори уста, за да каже нещо, когато тя продължи:

— Аз също. Безпомощна съм и искам да се махна оттук!

Тя рязко стана и тръгна към него, като изрече развълнувано:

— За Бога, Ричард, отведи ме, преди да е станало твърде късно!

— Да те отведа? — гласът му прозвуча глухо и отчаяно. — Да те отведа къде?

— Където и да е — отвърна Лучия с растяща тревога. — Където и да е на земята, само далеч от този дом! Това е най-важното — далеч от този дом! Страхувам се, Ричард, страхувам се, казвам ти! Наоколо има сенки… — тя погледна през рамо, сякаш ги виждаше — навсякъде около нас.

Ричард остана седнал.

— Как можем да заминем без пари? — попита той. — После вдигна поглед към нея и тъжно продължи: — Един мъж не е кой знае какво за една жена, когато няма пари, нали така, Лучия? Нали така?

Тя се отдръпна от него.

— Защо ми казваш това? — попита Лучия. — Какво имаш предвид?

Ричард продължи мълчаливо да я наблюдава, като лицето му остана странно безизразно, макар погледът да беше напрегнат.

— Какво ти става тази вечер, Ричард? — попита го тя. — Ти си някак различен…

Той стана от стола.

— Така ли?

— Да. Какво има?

— Ами… — започна Ричард и сетне спря. — Нищо. Няма нищо.

Той се извърна настрани, но тя го дръпна обратно и сложи ръце на раменете му.

— Ричард, скъпи… — започна Лучия. Той махна ръцете й от раменете си. — Ричард! — рече тя отново.

Той скри ръце зад гърба си и я погледна.

— Имаш ме за пълен глупак, а? — попита той. — Мислиш ли, че не видях как тази вечер този твой стар приятел пъхна бележка в ръката ти?

— Да не би да си мислиш…

Той ядно я прекъсна:

— Защо избяга от масата? На тебе не ти беше лошо. Това беше само предлог. Искаше да останеш сама, за да си прочетеш скъпоценната бележка! Не ти се чакаше! Беше почти обезумяла от нетърпение, понеже не можеше да се отървеш от нас. Първо от леля Каролайн, а сетне и от мен! — Той я погледна студено, а в очите му се четяха болка и гняв.

— Ричард! — рече Лучия — Ти си полудял! Това е абсурдно! Не си мислиш, че Карели ми харесва, нали? Нали? Скъпи мой Ричард, скъпи… само ти си мой. Няма друг, освен теб, трябва да знаеш това!

Погледът му остана прикован в нея.

— Какво пише в тази бележка? — попита тихо той.

— Нищо… абсолютно нищо.

— Покажи ми я тогава!

— Аз… не мога — каза Лучия. — Унищожих я.

На лицето му се изписа студена усмивчица, която после изчезна.

— Не, не си — рече той. — Покажи ми я!

Лучия остана безмълвна за миг. После умолително го погледна.

— Е, добре, Ричард — попита тя, — не можеш ли да ми повярваш?

— Мога насила да я взема от теб! — процеди той през стиснати зъби и направи крачка към нея. — Почти съм решил да…

Лучия отстъпи назад със слаб вик, погледът й не се отделяше от лицето му, сякаш за да му внуши да й повярва. Внезапно той се извърна.

— Не — каза Ричард като че ли на себе си. — Има неща, които човек не бива да върши.

Той се обърна, за да погледне жена си.

— Ала, Бога ми, Карели ми дължи обяснение и аз ще го получа!

Лучия го хвана за ръката, надавайки тревожен вик.

— Не, Ричард, не бива! Не бива! Умолявам те, не прави това! Недей!

— Страхуваш се за любовника си, а? — произнесе той със сарказъм.

— Той не ми е любовник! — гневно му се тросна Лучия.

Ричард я хвана за раменете.

— Може би не е… все още — каза той. — Може би…

Той спря да говори, защото чу гласове откъм преддверието. Направи усилие да се овладее, отиде до камината, извади табакера и запалка и запали цигара. Когато вратата откъм преддверието се отвори и гласовете станаха по-силни, Лучия отиде до стола, на който доскоро седеше Ричард и се настани на него. Лицето й беше пребледняло, а ръцете й здраво стиснати.

Мис Еймъри влезе в стаята, придружавана от племенницата си Барбара подчертано модерна млада жена на двадесет и една години. Размахвайки ръчната си чанта, Барбара прекоси стаята и отиде при Лучия.

— Здравей, Лучия, по-добре ли си вече? — попита тя.