Черно море

Пролог

В страховита тишина почива[2]

По хоризонта играеха като фарове на смъртта бели светлини. Капитан Вадим Ростов от руската имперска флота преброи пет. Всяка от тях представляваше отомански боен кораб, преградил входа на Босфора. Заповедите му в тази хладна нощ бяха прости. Трябваше да нападне със своя разрушител врага и да разкъса преградата. Знаеше, че задачата е самоубийствена — все едно да минеш през клетка с тигри с вързано на гърба агне.

Той захапа по-здраво края на турската пура с кривите си зъби. Тъмните сурови очи на обветреното лице бяха виждали вече последствията от лошо замислени планове на сражения: по време на Руско-японската война през 1904 и отново в кампанията в Черно море през последните четири години. Ростов беше изкарал трийсет години служба в руския императорски военен флот, но всичко, което беше познавал и в което бе вярвал през тези десетилетия, сега се разпадаше. Може би с една самоубийствена мисия кариерата му нямаше да завърши толкова безславно.

Той нареди на един млад лейтенант да му намери сигналист, после се обърна към живата сянка до себе си. Гостът беше висок войник, който се пъчеше гордо в униформата на лейбгвардеец от елитния Преображенски полк на Императорската гвардия.

— Скоро замислите на съдбата ще станат ясни и безполезността на мисията ни ще бъде потвърдена — каза Ростов.

— Няма да има отклонение от заповедта — отговори войникът.

Ростов не можеше да не му се възхити. Откакто се качи в Одеса на кораба със заповедите, лейбгвардеецът стоеше като стълб до него, стиснал здраво пушката. Капитанът забеляза, че заповедите са подписани не от друг, а лично от адмирал Колчак — командващия Имперската флота. Помисли си, че войникът сигурно познава висшите ешелони на властта, но е невеж за действителния свят. Скоро Руската империя щеше да бъде само спомен, победена от революционните сили. Мястото на гвардееца във вселената също щеше да изчезне. В Одеското пристанище се говореше, че болшевиките вече са подписали мирен договор с Централните сили, включително с Турция. Ростов се изсмя вътрешно. Може би отоманските кораби пред тях щяха да ги пропуснат и да ги залеят с вино и смокини, докато се разминават.

Тези мисли обаче бяха разпръснати от слабо свирене над главите им, след което сто двайсет и пет милиметров корабен снаряд се стовари в морето зад тях.

— Турските артилеристи не са толкова опитни колкото германските — отбеляза Ростов, — но скоро ще се научат.

— Неприятелят е посредствен, а вие сте опитен тактик — отговори войникът.

Ростов се усмихна.

— Един опитен тактик би избягал от толкова неравно сражение, за да оцелее.

Появи се корабният сигналист.

— Господин капитан? — попита той.

— Подайте сигнал до нашия придружител. Кажете им да продължат своята мисия, докато ние се опитваме да увлечем врага на запад. И им пожелайте късмет.

— Слушам, господин капитан! — И войникът напусна мостика.

Ростов се обърна към гвардееца.

— Може би някой ще пожелае и на нас късмет?

Гвардеецът изгледа капитана със стоманен поглед, но нищо не каза.

Ростов излезе на крилото на мостика, за да види как сигналистът предава съобщението с прожектора на ниско лежащ съд откъм левия им борд. Когато долетя мигащият отговор от другия кораб, през главата му профуча призракът на смъртта. Всичко това беше лудост. Може би трябваше да направи пълен завой и да тарани другия кораб. Просто да го потопи, знаейки какво носи. Колко хора още трябва да умрат заради царското тщеславие?

Прокле собствената си глупава чест. Истината беше, че в редовете на флота не бе останала вярност. Бунтът на „Потьомкин“ го доказваше. И това беше десетилетие преди днешната революция. Много от корабите във флота вече се бяха заклели във вярност на болшевиките. Верността на неговия собствен екипаж беше под въпрос, но поне не бяха показали някакви признаци за предстоящ метеж. Засега. Знаеха не по-зле от него, че с имперския флот е напълно свършено. Ростов поклати глава. В Одеса трябваше да слезе от кораба и да изчезне в Карпатите, както бяха направили някои мъдри офицери.

Над главите им прелетя още един снаряд. Под неприятелския огън дългът взе превес и Ростов се върна с твърди стъпки на мостика. Дълг, помисли си той. Още една дума за смърт.

Екипажът на мостика стоеше по местата си и го гледаше с очакване.

— Дайте ми максимална скорост — нареди той на един от младшите офицери. — Кормчия, курс две-четири-нула градуса.

— Господин капитан, батареите докладват, че са готови.

Лейтенантът дръпна месинговата дръжка на корабния машинен телеграф, за да предаде промяната на скоростта в машинното.

— Предайте на всички батареи да се прицелят в последния кораб от преградата в източна посока — заповяда Ростов.

Димоходът на руския разрушител започна да бълва черни кълба дим. „Керч“, както се наричаше, затрепери от напрежението, когато парните му турбини се завъртяха с максимални обороти.

Смяната на курса и скоростта го измъкна от неприятелските оръдия и техните снаряди падаха безвредно зад него. Ростов се вторачи в светлините на турските кораби, които сега се появиха откъм левия борд, докато разрушителят плаваше под пълна пара на запад. Пет срещу един, помисли си той. Когато преди няколко дена отплаваха от Одеса в компанията на „Гневни“, друг лек разрушител, неравенството не беше толкова застрашително. Но „Гневни“ бе получил проблем с вала и се беше върнал обратно. Ростов нямаше толкова късмет. Налагаше се сам да се изправи срещу врага.

Капитанът изчака с откриването на огъня, докато следващият снаряд не се стовари във водата на десет метра от мидела[3] на кораба, заливайки палубата с морска вода. В отговор всички четири 101-милиметрови оръдия на разрушителя стреляха залпово, изригвайки пламъци към нощното небе.

Благодарение на уменията и на късмета един от руските снаряди улучи целта си и проби муниционния склад на кораба. Ростов вдигна бинокъла си, когато от изоставащия отомански кораб се издигна огнено кълбо.

— Съсредоточете огъня върху следващия съд западно от нас — нареди той на лейтенанта.

Попадението беше изключителен късмет. Неговата стратегия — и молитва — беше да повреди двата кораба, които охраняваха източния маршрут, след това да подмами останалите два в преследване. Това беше единствената надежда мисията да успее.

Нощта се освети от огън, придружен от боботене. Останалите отомански кораби откриха огън първо от единия си борд, след това от другия. Разрушителят също им се противопоставяше със залпове. Руският кораб се оказа изненадващо бърз и поддържаше здравословна дистанция между себе си и турските артилеристи. Но разстоянието намаля, когато два от турските кораби завиха, за да се доближат до „Керч“.

— Попадение! Във втория кораб! — извика лейтенантът.

Ростов кимна. Той разполагаше с най-опитните артилеристи в Черноморския флот и това си личеше. Обърна се към лейбгвардееца, който се взираше в далечния ад.

— Може вашата царска одисея да има някакъв шанс.

Мъжът леко се усмихна. Това беше първата му човешка проява от два дни насам. Точно в този момент изчезна в облак черен дим.

Турски снаряд бе улучил релинга в лявата част на палубата и намиращите се на мостика бяха повалени на пода, когато отдолу изригна огнен стълб.

— Кормчия! — извика Ростов, преди отново да се изправи на крака. — Курс три-нула-шест градуса! — Вляво от него гвардеецът лежеше на палубата, а от гърба му стърчеше извито парче шрапнел.

Кормчията повтори заповедта, изправи се, опирайки се на щурвала, и го завъртя докрай надясно. Спасителната маневра обаче се оказа твърде закъсняла.

Турците най-накрая се бяха прицелили точно и върху „Керч“ се стовари втори залп. Първият снаряд разруши носа му, а следващият улучи мидела и разкъса корпуса. Корабът се разтресе, когато водата нахлу в предните отсеци, повдигайки кърмата с нейните въртящи се винтове във въздуха.

Ростов намери един мегафон и заповяда на екипажа да напусне кораба. Лейтенантът хукна да спуска спасителната лодка откъм десния борд. Когато се върна на мостика, Ростов откри кормчията да стои като закован към щурвала с побелели от усилието кокалчета на фона на дървените спици.

— Саша, намери си спасителна жилетка и слизай от кораба — нежно каза Ростов. Той пристъпи и докосна момчето по бузата с опакото на ръката си.

Изтръгнат от пристъпа на страх, кормчията излезе със залитане от мостика, като мълвеше:

— Да, капитане! Да, капитане!

Ростов стоеше сам на мостика, когато силен гръм близо до кърмата разтърси кораба. Един резервоар беше избухнал и лумнал в пламъци. Ростов залитна да запази равновесие и заопипва палубата за бинокъла. Вдигна го до възпалените си от дима очи и се вторачи през стената от пламъци назад към една точка в далечината.

Видя я само за миг. Една-единствена мачта, стърчаща сякаш направо от водата, оставяше бял килватер на път към Босфора. Над главата му се чу усилващо се свирене, докато капитанът кимна на изчезващия призрак.

— Изпълних дълга си — измърмори той.

Секунда по-късно два снаряда отнесоха мостика и изпратиха разбития корпус на военния кораб към морското дъно.

Пред уморените очи на Дмитрий Сарков проблесна леденосиня светкавица. Пилотът прогони с примигване точките, които заиграха пред очите му, и отново насочи вниманието си към обширното приборно табло, осеяно с датчици и циферблати. Стрелката на висотомера се колебаеше около отметката на две хиляди и шестстотин метра. Неочакван порив блъсна самолета и дръпна щурвала и за по-малко от миг голямата машина изгуби трийсет метра височина.

— Проклета буря — изруга вторият пилот, кръглолик мъж на име Медев, и се зае да бърше разлятото кафе от крачола си.

Сарков поклати глава.

— И метеорологичната служба нарича това „лек фронт с ниско атмосферно налягане“.

Големи капки дъжд блъскаха по стъклата, превръщайки нощното небе около тях в непрозирна стена.

— Не различават гръмотевична буря от храчка. Истински гении — да ни пратят на тренировъчен полет при това време. Особено като се има предвид какво носим.

— Ще се спусна на петстотин метра, за да видим дали там времето не е по-спокойно. — Сарков натисна щурвала.

Двамата се носеха бавно през бурята в своя Ту-4[4], масивен четиримоторен бомбардировач с размах на крилете колкото висока сграда. Въпреки рева на двигателите се чуваше пукотът и скърцането на фюзелажа. Неочаквана турбуленция раздруса самолета и на приборното табло веднага светна червена лампа.

— Вратата на бомбения отсек — каза Сарков. — Вероятно сензорът е получил сътресение.

— Или причината е в нашата обикновено скапана електроника. — Медев се обади на бомбардировача, но не получи отговор. — Василий вероятно отново е заспал. Ще отида отзад да хвърля един поглед. Ако вратата на бомбения отсек е отворена, може да го изритам през нея.

Сарков пусна тънка усмивка.

— Стига да не изхвърлиш нещо друго.

Медев стана от седалката си и се запромъква назад във фюзелажа. След няколко минути се върна в пилотската кабина.

— Вратите са затворени и изглеждат наред. Товарът е в безопасност. Василий наистина беше заспал. Сега вече има отпечатък от ботуша ми на задника.

Изведнъж самолетът силно се накрени и започна да пропада. От задната част на машината се чу силен гръм, а Медев беше запратен в приборното табло на тавана на кабината. Вторият пилот се стовари на седалката си, а краката му се заплетоха в лостовете на дроселите за деснобордовите двигатели.

— Иван? — извика Сарков. По челото на Медев течеше струйка кръв. Дмитрий се протегна и опита да дръпне назад лостовете, но борейки се с тежестта на изгубилия съзнание втори пилот и заклещените му в тясното пространство на пилотското място крака, не постигна много.

Светът на Сарков започна да се разпада. Приборното табло оживя от мигащи лампички и аларми, шлемофонът се пръскаше от виковете на екипажа. Бомбардировачът бе навлязъл в най-лошата част от бурята и тя го заблъска от всички страни. Докато се бореше с щурвала, Сарков усети пареща миризма.

Какофонията от гласове в слушалките му се смени с един-единствен паникьосан глас:

— Капитане, говори навигаторът. Горим! Повтарям — пожар в спомагателния генератор. Навигационният пост и радиостанцията са…

— Навигаторе, чуваш ли? Василий? Фодорски?

Нямаше отговор.

В пилотската кабина започнаха да нахлуват кълба дим, изгаряйки очите на пилота. През мъглата видя да примигва нова редица предупредителни лампи. Работещите на максимални обороти деснобордови двигатели опасно прегряваха, подпомогнати от прекъснат маслопровод.

Сарков насочи самолета надолу, същевременно дърпайки с все сила лостовете на дроселите за десния борд срещу отпуснатите крака на Медев. Гледаше как самолетът се спуска, като държеше под око висотомера. Имаше намерение на хиляда метра да изравни бомбардировача с хоризонта, за да може екипажът да го напусне. Но яркият проблясък, който видя през страничния прозорец, диктуваше нещо различно. Останал без масло и прегрял, двигателят от вътрешната страна на дясното крило изригна в ярки пламъци.

Сарков дръпна назад дроселите на лявобордовите двигатели, но не постигна голям резултат. Докато се спускаше, турбуленцията се усилваше. Той извика в микрофона на екипажа да напуска самолета, но нямаше представа дали някой може да го чуе. Когато стигна до отметката хиляда метра, кабината се напълни с черен дим. На петстотин метра височина Сарков започна да усеща горещината от пламъците зад пилотската кабина.

От челото му капеше пот — не от горещината, а от стреса да контролира големия самолет при бързото му спускане. Не му минаваше мисълта да напусне машината. Не и при тази стена от пламъци, която трябваше да прекоси отзад, и необходимостта да остави Медев.

Единствената му мисъл беше да спусне самолета с усилие на волята, защото се страхуваше, че ще изгуби контрол над вертикалния стабилизатор и елероните, когато пламъците се докопат до тях. Той натисна още щурвала, опитвайки се да слезе под бурята и да намери място за приземяване.

На сто метра височина включи светлините за кацане, но силният дъжд закриваше всичко долу. Над земя ли се намираха? Стори му се, че зърна черна плоска равнина.

Пламъците нахлуха в кабината и подпалиха летателните планове, които се полюшваха от един планшет. Сарков си пое дълбоко дъх и намали още мощността на трите останали двигателя, оставяйки самолета да се спусне още надолу.

Отдалеч бомбардировачът приличаше на ярка комета. От средната му част изригваха яростни пламъци. Огнената топка се спусна в черната влажна нощ. После се гмурна в морето и изчезна, сякаш самолетът никога не беше съществувал.