Черно море

67

Изоставената селска къща приличаше на всяка друга по вълнистите хълмове южно от Киев. Белите й стени с хоросанова замазка бяха избелели до мръснокафяво и се ронеха на големи късове. Тесните прозорци бяха заковани с дъски, а ламариненият покрив покрит с ръждиви петна. Единственият й отличителен белег беше кривият ветропоказател със силуета на патица, който се люлееше свободно над верандата от лекия ветрец.

Васко забеляза ветропоказателя и зави с наетата кола по автомобилната алея, обрасла с бурени. Слезе от колата и застана на място, ослушвайки се. Вятърът донесе мученето на крави от близкото пасище. Васко продължи да се ослушва за други коли по самотния черен път, но такива нямаше.

Заобиколи разнебитената къща до задната веранда, която, изглежда, се беше превърнала в бюфет за орда термити. Загърби къщата и закрачи към близката картофена нива, докато не стигна до малка врата на изба, изкопана в земята. Вратата се отвори лесно и той влезе в тясното помещение, където намери голяма кутия с инструменти. Изнесе кутията на светло и я отвори.

Вътре имаше прясно изгладена бойна униформа заедно с кепето. Васко ги извади. На тях бяха пришити отличителните знаци на 40-а бригада на тактическата авиация в Украинските военновъздушни сили. Той остави униформата настрана и извади от кобура руския автоматичен пистолет ГШ 18 със заглушител и ножица за тел с къси ръкохватки. На дъното на кутията за инструменти лежеше правоъгълен пакет, загърнат в кафява амбалажна хартия в комплект с електронен детонатор и часовников механизъм с батерия.

С изключение на пистолета Васко грижливо прибра всичко обратно в кутията и я занесе до багажника на колата. Пъхна пистолета под седалката и тръгна обратно по алеята, водеща до селската къща. Като се придържаше към малко използваните черни пътища, пое на запад към предградията на Василкив, град в Централна Украйна на трийсетина километра от Киев. Намери голо поле, спря колата зад един висок насип и си погледна часовника. Оставаше час до смрачаване. Тъй като разполагаше с достатъчно време, извади телефона си и набра Манкедо. Даваше заето, както последните два пъти, когато беше опитал да се свърже с него. Опита сателитния номер на „Невена“, но резултатът се оказа същият. Най-накрая се обади на Хендрикс, който беше още на Бермудските острови.

— Предпочитам да не ми се обаждаш, освен ако е крайно наложително — заяви холандецът.

— Моят началник не отговаря. Боя се да няма проблеми.

— Това няма да те засегне. Мога да направя известно проучване, ако ми кажеш къде е.

— Ще го направя, когато се видим отново. Преведе ли парите за изваденото от морето?

— Да, преведох ги по сметката в Кипър.

— Получи ли потвърждение за превода?

— От него не, но мога да те уверя, че парите бяха изпратени.

Васко замълча, чудейки се какво се е случило с неговия партньор от двайсет години.

— По разписанието ли се движиш? — попита Хендрикс.

— Да. Намерих материалите и сега ще организирам доставката.

— Чудесно. Надявам се, че ще се върнеш бързо. Следващата доставка ще те чака.

— Не спирай климатика в стаята — каза Васко, но Хендрикс вече беше прекъснал.

Когато небето потъмня, извади кутията за инструменти и облече бойната униформа. Прибра пистолета в кутията и излезе на пътя. Няколко километра северно от Василкив откри авиобазата. Заобиколи предната врата, подкара към противоположната страна и паркира до някакви къщи, от които имаше чисто зрително поле към главната писта.

Хендрикс му беше казал, че два пъти седмично американски транспортен самолет доставя хуманитарна помощ за украинското правителство на път за военновъздушната база на НАТО в Турция. Ако разписанието не е променено, полетът трябваше да бъде тази вечер.

Скоро информацията на Хендрикс беше потвърдена. Воят на четири турбовитлови двигателя прониза нощното небе и огромен сив самолет се спусна към пистата. Беше „С-5М Супер Констелейшън“ от 9-а транспортна ескадрила, базирана в Доувър, Делауер.

Големият самолет рулира до един хангар, където спря и спусна задната товарна рампа. Васко грабна кутията за инструменти, прескочи някакъв ров, прекоси една къса полянка и стигна до висока ограда от телена мрежа. Бързо сряза една част и се промъкна под нея в авиобазата. С бърз ход прекоси неосветен участък от пистата и се приближи към главния хангар. Вътре бяха подредени няколко украински Миг-29 до нарастващ брой палети, които се разтоварваха от американския самолет.

Васко придърпа кепето си ниско над очите и започна да се приближава към С-5. Изчака мотокарът с поредния палет да излезе и по рампата влезе в пещероподобната вътрешност на самолета. Двама украински работници стояха до близките палети и проверяваха инвентарния списък. Облечени в същите зелени бойни униформи, те не обърнаха внимание на Васко, който продължи напред, стиснал кутията за инструменти.

Отмина палетите и стигна до двойка „Хъмви“, обезопасени с ремъци към пода в средата на товарния отсек. Когато видя какво има зад тях, очите му се ококориха. В няколко реда обезопасени ниски метални стойки лежаха противотанкови ракети, предназначени за Турция. Да, Хендрикс е късметлия, помисли си Васко. Той стигна до последната стойка и коленичи зад нея. Извади от кутията за инструменти пакета, загърнат в кафява амбалажна хартия, в който имаше блокче ППВ-5А — пластичния експлозив, предпочитан от руските военни. Постави пакета върху една от ракетите и започна да слага детонатора.

— Мога ли да ти помогна, друже? — каза глас със силен оклахомски акцент.

Васко вдигна очи и видя мускулест американец, който се беше вторачил в него от другата страна на прохода. На рамото си носеше пагон с бяла звезда, заобиколена от няколко дебели бели V на син фон.

— Хидравличен теч, сержанте.

— Съжалявам, приятел, но аз съм бордният инженер и не разрешавам никакви местни ремонти. — Той пристъпи към украинеца, оглеждайки го подозрително.

Васко остави детонатора и извади пистолета от кутията. Небрежно го вдигна и наниза три куршума в авиатора. Той ахна и сведе шокиран очи към раните си, преди да рухне мъртъв на пода. В огромния хангар на самолета случилото се мина незабелязано.

Без да обръща внимание на мъртвия човек, Васко свърза детонатора с часовниковия механизъм и го задейства. Нагласи го на десет минути забавяне и го пъхна под стойката. Издърпа и трупа на сержанта под нея.

Вече крачеше към задната част на самолета, когато пред него се чу някакъв трясък.

Шофьорът на мотокара беше обърнал един палет, който се разцепи и от него се изсипаха портативни радиостанции. Появи се и украински офицер, който точно мъмреше виновника. Васко опита да се промъкне край тях.

— Ей, ти — извика офицерът и му махна с ръка. — Помогни да оправим тази кочина. Аз ще отида да намеря количка.

Васко кимна, остави кутията за инструменти, като внимаваше да държи главата си наведена. Когато офицерът започна да слиза по рампата, започна да събира пръснатите радиостанции, очаквайки, че мотокарът ще си замине с поредния палет. Но шофьорът се бавеше и действаше свръхпредпазливо и когато най-сетне потегли, офицерът се върна с количката. Васко започна бързо да я пълни с радиостанции, а мисълта му беше при пластичния експлозив, който скоро щеше да се взриви. Щом количката се напълни, той я задърпа надолу по рампата.

— Ей, чакай малко — извика офицерът.

— Да? — каза Васко. Въпреки хладния вечерен въздух по челото му бяха избили капки пот.

— Забрави кутията с инструменти.

Васко кимна и вдигна кутията, избягвайки зрителен контакт с офицера.

— Благодаря за подсещането. — След това забърза надолу по рампата.

Той заряза количката в хангара, измъкна се приведен и забърза през белите линии, очертаващи стоянките на самолетите, колкото може по-далеч от транспортния самолет. Стигна до задния край на хангара, зави зад ъгъла и си погледна часовника. Оставаше твърде малко време, за да остане на открито, затова приклекна до стената и зачака.

Когато противотанковите ракети започнаха да избухват една след друга, земята се разлюля. Васко надникна иззад ъгъла и видя как цялата средна част на машината изчезна сред облак черен дим. Отломки започнаха да се сипят по летището и той изчака плющенето им да престане, преди да стъпи на пистата.

Докато противопожарната тревога цепеше нощта, той прекоси пистата. Спря се само да вдигне почерняло парче алуминий от фюзелажа на С-5. Промуши се през дупката на оградата, хвърли кутията за инструменти и парчето алуминий в наетата кола и потегли, без да си прави труда да погледне назад към бушуващия ад, който оставяше зад гърба си.

68

Софийският клон на Европол заемаше ъглов офис в Главната дирекция на българската национална полиция, която се помещаваше в сива сграда в центъра на столицата. Облечена с шарена пола и копринена блуза, по която личаха гънките от твърде много часове зад бюрото, Ана ровеше из нова купчина доклади от граничните патрули, когато нещо привлече вниманието й. Вдигна поглед и видя Пит и Джордино застанали в коридора да й се усмихват през стъклото на вратата към нейния кабинет.

Ана изскочи в коридора и ги прегърна.

— Не очаквах да ви срещна, преди да си заминете.

— Резервирахме си билети за полета до Вашингтон от София, за да можем да те видим — обясни Пит.

Джордино поклати глава.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но посещението ни не е само плод на учтивост.

Ана ги въведе в кабинета си и придърпа два стола близо до бюрото си.

— Как върви издирването на Манкедо? — попита Пит.

— През последните дни имаме няколко интересни развития, но за съжаление нямаме късмет в търсенето на Манкедо. — Тя започна да рови из докладите, намери една снимка на снабдителен кораб, швартован към оживен пристан.

— Познат ли ви е?

— Прилича на кораба, който беше на пристана на „Тракия — спасителни операции“, когато нахлухме в имота — каза Пит.

— Открит е изоставен в Карабурун, турско пристанище близо до Босфора.

— Значи е избягал в Турция? — попита Джордино. — Има ли вероятност да го намерите там?

Тя поклати глава.

— В Истанбул е лесно да изчезнеш.

— Май напоследък доста хора изчезват — каза Джордино.

— Като стана дума, погледнете това.

Тя им подаде копие на къс вестникарска статия. В нея ставаше дума за намирането на изхвърления от морето близо до Хиос труп на археолога от българското Министерство на културата Димитров.

— Намерили го удавен на плаж в Гърция? — учуди се Джордино. — Какво мислиш за това?

— Цялата история е много странна. Местни рибари съобщили за взрив в морето в нощта, преди трупът да бъде намерен. Сега гърците разследват случая.

— Трябва да следиш отблизо това разследване — предложи Пит. — Димитров напусна „Македония“, след като открихме мъртвия авиатор върху останките на „Фетхие“, и повече не се обади.

— Смяташ ли, че има някаква връзка?

Пит и Джордино се спогледаха.

— Когато бяхме вързани в склада на Манкедо — започна да разказва Пит, — спомняш ли си отломката зад камиона?

— Не помня много неща.

— Там имаше парче потъмнял алуминий. Приличаше на капак на товарен люк на самолет, направен преди петдесет или шейсет години.

— Самолетът, в който е бил руският авиатор?

— Да. След като открихме трупа на пилота, не само Димитров изчезна, но „Македония“ беше отвлечена. Може би Манкедо е искал да използва кораба ни, за да нападне Севастопол, а може би просто е целял да ни разкара от отоманските останки и руския бомбардировач. Който, както сега знаем, е близо до тях.

— Защо?

— За да вземат товара на бомбардировача.

— И какъв е той?

— Мисля, че знам. — Пит описа останките и празния бомбен отсек.

— Атомна бомба — прошепна тя. — Мислиш, че това е било завито в каросерията на камиона?

— Твърде вероятно. За да сме сигурни, трябва да научим повече за самолета.

— Това със сигурност увеличава залога — каза Ана и надраска няколко бележки.

— Някакви следи от камиона и нашия гологлав приятел? — попита Джордино.

— Има. — Ана придърпа стола си към компютъра. — Издадохме сигнал за регионална тревога до всички пристанища, гранични пунктове, летища и гари. Така намерихме спомагателния кораб в Турция.

Тя почука по клавиатурата и на екрана се появи зърнест видеозапис на ограден път.

— Днес го получих. Хвърлете му едно око.

На видеото, заснето от охранителна камера, се виждаше камион да приближава пропускателен пункт, да спира за кратко и после да продължава пътя си. Записът беше направен през нощта и не можеше да се похвали с яснота и подробности. Ана го пусна отново, този път на отделни кадри.

— Трудно е да се види шофьорът, докато минава.

Тя отново спря записа на неясното изображение на як мъж без коса.

— Той е! — възкликна Джордино.

— И това е нашият камион — добави Пит и посочи завития с брезент обект в каросерията. — Къде е заснето това?

— Входът на летище „Стара Загора“, малко съоръжение на около сто и шейсет километра западно от Бургас. Заснет е същия ден, когато бяхме в града. Или по-скоро вечерта. По това време пропускателният пункт е бил празен, но поне някой се е сетил да провери записите.

— Значи вече не е в страната — каза Пит.

— Най-вероятно.

Вратата на кабинета й се отвори и на прага се появи Петър Ралин на инвалидна количка с купчина папки на коленете.

— Не очаквахме да те видим толкова скоро на работа — поздрави го Джордино.

— Ана реши, че ще се грижат по-добре за мен под нейно наблюдение — каза той, а тя се изчерви. — А аз реших, че ще е по-добре да я държа под око с тези нейни опасни скитания.

— Да, прав си — съгласи се Пит със смях. — Как е кракът ти?

— След още ден-два ще стана от количката и ще тръгна с патерици.

— Мисля си, че той вече тайно ходи, но му харесва да го бутам насам-натам — подхвърли Ана.

Ралин се усмихна.

— Не признавам. — Той завъртя с ръце колелата и се приближи към бюрото, за да подаде папките на Ана. — Обадиха се от старозагорското летище.

— Тъкмо показах на Пит и Ал видеото.

— Може да се окаже важна следа — каза Ралин. — Изпратиха ни списък на полетите онази вечер, който е съвсем кратък. Летището обслужва главно пътнически и частни самолети. Вечерните полети са рядкост. Преди полунощ са кацнали четири малки самолета и един голям. Големият е пристигнал в осем и половина и е заминал в девет и пет. От летището ни пратиха опашния му номер и го идентифицирахме като транспортен самолет „Антонов“, Ан-124, работещ за украинска чартърна компания.

— Не ме изненадва, че са транспортирали бомбата в Украйна — каза Ана.

— Всъщност не са отлетели за Украйна — обясни Ралин. — Трябваше да проверя десетина летищни бази данни, но открих, че след Стара Загора самолетът е кацнал около полунощ на лисабонското летище „Портела“. След това се появи на международното летище „Л. Ф. Уейд“ на Бермудските острови, преди на следващата вечер да се върне в Киев.

— Каза, че самолетът е собственост на чартърна компания? — каза Пит. — Знаеш ли кой го е наел?

— Да, макар че трябваше да проведа няколко заплашителни разговора в Украйна, за да науча. В началото от фирмата казаха, че не разполагат с полетния план на този чартър, но най-накрая идентифицираха клиента като Корпорацията за надзор „Перегрин“.

— Куха фирма? — попита Ана.

— Не. Малко холдингово дружество и клон на холандската фирма „Арнемски летателни системи“.

— Не произвеждат ли прибори за гражданската авиация? — попита Пит.

— Точно така — потвърди Петър. — Това е фирма с разнообразно производство, известна най-вече със самолетна електроника. Частна собственост на холандския индустриалец Мартин Хендрикс. По-точно беше. Хендрикс наскоро продаде фирмата на „Еърбъс“.

— Значи някой от „Еърбъс“ е наел самолета? — попита Ана.

— Не, бил е Хендрикс. Той все още е собственик на „Перегрин“. Така че той или някой служител на „Перегрин“ е наел самолета.

— Не звучи като човек, който би се забъркал с Мапкедо — отбеляза Ана.

Ралин сви рамене.

— Трудно е да се каже. Много затворен човек. В медиите почти няма данни за него. Обаче открих, че през годините е имал много делови отношения с Москва, така че вероятно е русофил. Наскоро неговата фирма „Перегрин“ попадна в центъра на медийното внимание, когато един от произвежданите от нея безпилотници помогна в спасяването на изпаднали в бедствие моряци близо до Украйна.

— Трябва да научим повече за този Хендрикс и дали има някакви съоръжения близо до Лисабон — каза Ана. — Ще звънна на офиса на Европол там и ще ги накарам да проверят и в летището.

— Добра идея — кимна Ралин, — но подозирам, че ще се свърши с това.

— Защо?

— Защото транспортният самолет е прекарал на лисабонското летище по-малко от час. Може да са разтоварили оръжието, но по-скоро са спрели за дозареждане, преди да прекосят Атлантика. Мисля, че мястото, където трябва да се търси, са Бермудските острови.

— Какво има в Бермуда?

Ралин се усмихна.

— За начало вила за няколко милиона на първа линия, собственост на Мартин Хендрикс.

69

Изследователският кораб на НАВПД „Иберия“ се подмяташе върху триметровите вълни, вдигани от бавно движещата се лятна буря, която пълзеше из Средиземноморието. След като отплава от Сардиния, корабът беше влязъл право в нейната паст, което накара екипажа да потърси хапчетата си против морска болест.

Седнала в задната част на мостика, Самър беше стиснала чаша кафе, за да не се плъзга по масата с компютрите. До нея седеше Дърк, който изучаваше размазано изображение от сонара на монитора на една от работните станции.

— Да, това са корабни останки. — Той почука с пръст по продълговатия обект на екрана. — Обаче е трудно да се каже дали са нашите.

— Въздействието на вълните върху буксирания сонар е твърде голямо — каза Самър. — Подхвърлят го като топка и развалят картината.

— Колкото и да е неясна, размерите се доближават до тези на „Сентинел“.

— Да ги проверим ли, или ще продължим с проучването?

Дърк се обърна към Майерс, който стоеше близо до щурвала.

— Каква е прогнозата за времето?

— Най-лошото от бурята отмина. През следващите шест часа вълнението ще спадне малко, а след едно денонощие съвсем ще утихне. Дългосрочната прогноза е за ясно време.

Дърк се обърна към сестра си.

— Картината от сонара ще продължи да бъде неясна, а това е най-доброто попадение, което имаме от началото на проучването. Аз казвам да се подготвим за гмуркане. Все ще улучим малко затишие, за да спуснем подводницата.

Самър бързо протегна ръка, за да хване чашата си, която беше започнала отново да се плъзга.

— Освен това под водата ще е по-спокойно. Хайде да действаме.

Час по-късно жълто-тюркоазената подводница се люлееше над кърмата, клатейки се надлъжно според движенията на кораба. Вълните бяха утихнали малко, но все още беше опасно да се спуснат. Дърк и Самър чакаха в плавателния съд, оглеждайки морето. След една поредица големи вълни настъпи кратко затишие.

— Спускайте, спускайте! — нареди Дърк по радиостанцията.

Подводницата беше спусната и бързо освободена от въжето. Дърк напълни баластните цистерни и подводницата потъна под бурната повърхност. Триста шейсет и пет метра по-надолу пред наблюдателния купол се мярна сивото скалисто дъно. Дърк пусна движителите и те потеглиха през безличния пейзаж.

Няколко минути по-късно намериха останките — черен кораб, наклонен силно към морското дъно. Когато го наближиха откъм кърмата, Дърк потупа сестра си по рамото и посочи през наблюдателния купол.

— Виждам чифт оръдия над кърмовата палуба.

Тази гледка силно стесни кръга от вероятности сред стотиците търговски кораби, осеяли дъното на Средиземно море.

Самър погледна в справката за кораба, която лежеше на скута й.

— „Сентинел“ е имал девет сто и двайсет милиметрови оръдия: три на носа, две на кърмата и по две от двете страни на мидела. Да видим какво има отпред.

Дърк вдигна подводницата над останките и увисна над кърмовите оръдия, преди да я насочи напред. Ръждясалите надстройки отговаряха на снимката, която имаше Самър. Когато мина над рулевата рубка, подводницата се озова над три оръдия на предната палуба.

— Ето ги твоите три оръдия отпред — каза Дърк. — Бих казал, че имаме съвпадение.

Самър кимна.

— Да, това трябва да е „Сентинел“. Номерът е да успеем да проучим вътрешността на тази дълбочина. Доктор Трехорн ни е изпратил плановете на кораб от същия клас. Той смята, че има три възможни места, където би могъл да се складира товар злато.

Тя извади разрез на британски лек крайцер.

— Има трюм в предната част пред оръдията и два допълнителни под кърмовата палуба.

Дърк прегледа разреза.

— Достъпът ще е проблем. Да видим какво ще намерим на носа.

Той насочи подводницата към носа, минавайки над палубата и капака на предния люк, който изглеждаше ръждясал. Мина отвъд вълнореза, зави обратно и се спусна на равнището на палубата.

Самър посочи към илюминатора.

— Спусни ни покрай десния борд.

Дърк спусна подводницата покрай релинга. Десетина метра назад от носа и малко над морското дъно се виждаше кръгла зееща дупка.

— В доклада на адмиралтейството се казва, че е потънал след сблъсък с мина — каза тя.

— Докладът не лъже. Прилича на отворена врата точно на мястото, където искаме да отидем. — Той насочи подводницата към отвора, спусна на я морското дъно и изключи движителите.

Сега Самър пое нещата в свои ръце, събуждайки за живот малкия безпилотник на предната стойка, свързан с кабел за по-голямата подводница. Докато насочваше плавателния съд в отвора, Самър не откъсваше очи от видеоекрана, където се виждаха предаваните от него на живо кадри.

Камерата показваше бъркотия от стоманени греди и плочи, които бяха рухнали във всички посоки, възпрепятствайки всякакво движение.

Дърк пак погледна разреза.

— Трюмът, изглежда, е четири и половина метра назад.

Тя смени посоката и докара безпилотника до една котвена верига. Последва я нагоре, докато не откри пролука под палубата отгоре. Насочи съда назад покрай друг хаос от назъбен метал.

Пое си дълбоко дъх.

— Ще се промуша назад, но не съм сигурна дали ще мога да изляза обратно.

— Сигурен съм, че тук някъде имам ножица. — Дърк знаеше, че безпилотникът и неговият кабел могат да се разделят, ако се закачат някъде в останките.

Самър прекара безпилотника внимателно над една смачкана преградна стена и той влезе в голямо непреградено пространство от другата страна.

— Това трябва да е трюмът — каза Дърк, който напрягаше зрението си да различи подробности на монитора.

Самър се усмихна, докато описваше кръг с безпилотника и накрая го спусна долу. Светлината от прожекторите му разкри две големи купчини на палубата — останките от подредения някога в сандъци товар. Самър приближи безпилотника до първата купчина и остави движителите му да разнесат тинята. Когато тя се утаи и водата се прочисти, се видя неравна маса метал. От купчината стърчаха няколко парчета с формата на тръби.

— Това са пушки — каза Дърк. — Дървените приклади и ложи отдавна са се разпаднали заедно със сандъците, в които са били поставени. Някои от цевите са се слепнали от ръждата, както и частите, където са били затворът и спусъчният механизъм.

Самър видя и кимна. Тя насочи съда към втората купчина, разчисти тинята и отдолу се показа същата маса. След това обиколи останалата част от трюма, но безрезултатно.

— Мисля, че това е всичко тук.

— Съгласен. Най-добре е да го върнеш обратно.

Самър се върна обратно по същия път и измъкна безпилотника от останките с големи усилия, докато успее да го върне върху стойката в носа на подводницата.

— Добра работа — похвали я Дърк. После провери запаса на акумулатора.

— Не мисля, че разполагаме с достатъчно енергия, за да влезем в кърмовите трюмове. Предлагам да изплуваме и да сменим акумулатора.

— Съгласна. — Самър изглеждаше видимо стресирана от работата с безпилотника в тази теснотия. Тя запази мълчание, докато Дърк продуха баластните цистерни и подводницата започна бавно да се издига.

— Изгуби ли надежда?

— Не мисля, че златото е тук.

— Още не сме проверили трюмовете на кърмата.

— Знам, но имам такова предчувствие. Това и фактът, че корабът е превозвал товар от оръжия. В това няма логика, ако „Сентинел“ е бил на път за Англия със златото.

— Вярно, но корабът може да е бил отклонен за срещата с „Пеликан“, след като е натоварил оръжията.

Самър се вторачи в мрака отвъд светлината на прожекторите.

— Прав си. Ще сменим акумулаторите и ще се гмурнем отново. Не мислиш ли, че докато си говорим, руснаците може вече да разтоварват златото от „Пеликан“?

— Съмнявам се.

У Дърк се бяха зародили подозрения час след като се качиха на борда на „Иберия“. Вълнението утихна и времето се проясни, затова на хоризонта се видя приближаването на сив спасителен кораб, който плаваше под гръцки флаг.

70

Мансфилд оглеждаше кораба на НАВПД с бинокъл, като беше съсредоточил вниманието си върху палубната команда, която се суетеше около един спускаем подводен апарат.

— Дали вадят някакъв товар? — попита капитанът.

— Трудно е да се каже — отговори Мансфилд и свали бинокъла от очите си. — Такъв съд едва ли е най-добрият начин да пренасяш товар.

— Колко време работиха на мястото?

— Не дълго. Тръгнаха от Сардиния преди четири дни. На последната сателитна снимка се вижда как проучват дъното недалеч оттук.

— Трябва да има нещо интересно, щом още са тук. Британският кораб изглежда запазен на сонарната картина.

— Искам да проверя лично. Моля, подгответе подводницата. Ще се спусна след здрачаване.

Капитанът прекоси мостика и се вторачи в закачения на стената ехолот.

— Дълбочината тук е четиристотин метра.

— Твърде дълбоко, за да използвам подводния ви скутер — каза агентът. — Затова ще ми е нужна вашата подводница.

— Дълбочината надвишава капацитета й. Тя може да се спуска само на триста метра.

— Какво? — Мансфилд се втренчи в капитана. — Вие сте спасителен кораб, а подводницата ви не може да се спусне на повече от триста метра?

— Ние сме подслушвателен кораб — отговори капитанът. — Нашите задачи обикновено са близо до брега в плитки води. Нямаме нужда, а и познания за дълбоководни операции.

— Нямате ли безпилотник?

— Имаме и мисля, че тази дълбочина отговаря на неговите възможности. Може веднага да бъде спуснат във водата.

Мансфилд изгледа отново капитана, после възобнови наблюдението на кораба на НАВПД.

— Това ще почака, защото те подготвят следващото си спускане.

Той гледаше как Дърк и Самър се качват в подводницата за второто спускане. Когато ги спуснаха откъм кърмата, морето беше много по-спокойно и те изчезнаха безпроблемно под повърхността. Мансфилд остана на мостика на руския кораб, изучавайки своя противник и крачейки насам-натам. С известно смайване забеляза, че един моряк от палубната команда спуска нещо от предната палуба на „Иберия“, и сбърка океанографската проба на водата с кошница за вадене на предмети.

Вече бе започнало да се смрачава, когато подводницата най-сетне изплува и беше качена на борда на изследователския кораб. Мансфилд отново гледаше как Дърк и Самър слизат от подводницата, хвърлят поглед на руския кораб и се качват на мостика на „Иберия“.

— Нуждая се от двама от най-добрите ви хора — обърна се той към капитана.

— За какво?

— Транспорт и прикритие.

— След провала ви в Гърция?

Мансфилд поклати глава.

— Искам тази вечер да посетя сам кораба им. След като вашата подводница е безполезна, трябва да проверя тяхната и палубните им операции, за да разбера какво правят.

— Не. Няма да разреша още от хората ми да бъдат убити.

— Това е океанографски кораб. Не са въоръжени като онези на спасителния.

— И откъде знаете това?

Докато двамата мъже спореха, ги прекъсна един палубен офицер.

— Капитане, трябва да дойдете да видите нещо откъм левия борд.

Между двата кораба от водната повърхност се показваха чифт черни цилиндрични копия. Обектите растяха на височина, после се показа широката черна основа, от която стърчаха странични стабилизатори, докато продължаваше да се издига. Мъжете гледаха стреснато, докато обектът приемаше формата на голяма подводница. Скоро се показа целият профил на ядрената щурмова подводница клас „Лос Анджелис“ и легна между двата кораба.

Корабното радио забръмча.

— Плавателният съд под гръцки флаг, говори КСЩ[32] „Нюпорт Нюз“. Какво можем да направим днес за вас?

Руският капитан поклати глава на Мансфилд.

— Защо не ги помолите да ви вземат на стоп?

71

Самър гледаше от мостика на „Иберия“ и се усмихна.

— Руди не си поплюва, нали?

Дърк кимна.

— След нашето изпитание в Лондон той ни обеща сянка. Предполагам, че все още има връзки във военния флот.

— Мислиш ли, че Мансфилд е на този кораб?

— Възможно е. Капитан Майерс проучи плавателния съд и установи, че е виждан из цялото Средиземноморие и под флаговете на различни страни. Вероятно родното му пристанище е някъде в Русия.

— Благодаря на Бога за „Нюпорт Нюз“. Разбира се, руснаците вече могат да разполагат с останките.

Един моряк дойде откъм долните палуби.

— По сателитния телефон ви търси господин Пърлмутър. В конферентната зала има стационарен телефон, включен на високоговорител.

Самър погледна Дърк.

— Джулиън не си пада много по модерните технологии.

Двамата последваха моряка до главната палуба и в конферентната зала, която всъщност беше просто празна каюта с малка маса в средата. Дърк и Самър седнаха и заговориха в микрофона на телефона.

— Джулиън, откъде се обаждаш? — попита Самър.

— От жилището на Чарлз. — Гласът на Пърлмутър ехтеше. — Как върви издирването на „Сентинел“?

— И добре, и зле — отговори Самър. — Снощи открихме останките. В добра форма са, корабът лежи цял на дълбочина четиристотин метра. Прекарахме целия ден в проучването му. Успяхме да си осигурим достъп до предния трюм и един от кърмовите, но няма и следа от злато.

— Корпусът не е разбиван, така ли?

— Не, няма вид на разбутван. Товарът му, изглежда, са пушки, а не злато.

— И ние смятахме така.

— Да не би да знаете нещо, което ние не знаем? — попита Дърк.

— Чарлз и аз прекарахме последните дни в ровене из архивите и днес открихме нещо интересно. Чарлз, разкажи им.

Гласът на Трехорн се присъедини към останалите:

— Търсехме всичко, свързано със „Сентинел“, макар че някои документи на кораба липсваха. Обаятелен кораб с много интересна военна история. Открихте ли доказателства как е бил потопен?

— Да — отговори Дърк. — Има голям отвор в предната част на левия борд близо до ватерлинията. Отговаря на повредите от сблъсък с мина.

— Наистина? Ако сте направили видеозаписи, ще се радвам да ги изгледам. Както вече казах, проучихме данните за кораба, екипажа и ескадрата. Най-накрая попаднахме на нещо любопитно във флотския архив. По време на Първата световна война военният флот редовно прекарвал оръжия през Средиземно море за генерал Аленби в Египет, който подкрепя арабските въстания срещу турците. Намерихме бележка за изпращането на товар карабини „Енфийлд“, доставени с параход от Англия до Гибралтар и оттам изпратени в Александрия. Само че товарът никога не стига местоназначението си.

— Искаш да кажеш — обади се Дърк, — че пушките са били транспортирани от „Сентинел“?

— Точно така.

— Значи „Сентинел“ не се е срещнал с „Пеликан“, за да вземе златото на Романови? — попита Самър.

— Това е ключовият въпрос — отговори Трехорн. — На пръв поглед времевият план изглежда проблематичен, но ние с Джулиън имаме хипотеза. Както знаете, „Сентинел“ е трябвало да се срещне с „Пеликан“ на двайсет и седми февруари близо до Хиос. Открихме доказателства, които сочат, че е бил в Гибралтар на втори март и е взел товар пушки. Максималната скорост на крайцера е двайсет и пет възела, така че като се има предвид разстоянието между двете точки, това си е било предизвикателство.

Самър потърка очи.

— Значи златото е останало на „Пеликан“?

— Не смятаме. Онова, което мислим, че е станало, скъпа, е, че „Сентинел“ и „Пеликан“ са провели своята среща ден или два по-рано. Ако се върнем на оригиналното писмо от Хънт до адмирал Балард, той моли „Сентинел“ да е на мястото на срещата до двайсет и седми февруари. Излиза, че „Сентинел“ е бил в Атина седмицата преди това. Тъй като вече е бил в района, смятаме, че е пристигнал на мястото на срещата преди тази дата. „Пеликан“ също бил подранил. Това означава, че е имало достатъчно време „Сентинел“ да качи златото на борда и да пристигне в Гибралтар на втори март.

— Не намерихме нареждане за отмяна на условията за срещата — намеси се Пърлмутър, — така че няма доказателства, че „Сентинел“ е оттеглен преди пристигането на „Пеликан“.

— Ако е станало така — обади се Самър, — какво се е случило със златото?

Настъпи дълга пауза.

— Не знаем — призна Пърлмутър, — но отговорът се крие в Гибралтар. Чарлз има някои връзки там и едно силно подозрение. Възнамеряваме да вземем самолета и да поровим малко там. Ако сте свършили със „Сентинел“, защо не забравите за момента за „Пеликан“ и не дойдете да се срещнем там?

— Така ще направим — оживи се Самър. — И без това откакто сме тук, имах кофти предчувствие за „Сентинел“.

След като се договориха как да се срещнат, си казаха довиждане. Когато разговорът свърши, Дърк поклати глава.

— Какво има? — попита Самър. — Не мислиш, че е там?

— Не зная дали е там или не, но знам, че Руди никога повече няма да ни повери бюджет за пътуване.

На петстотин метра от тях руският специалист по комуникациите спря да записва разговора, защото сателитната връзка прекъсна.

В продължение на час Мансфилд вече беше прослушал разговора няколко пъти. Трябваше да признае, че най-накрая шпионският кораб беше показал на какво е способен. Използвайки сигурна сателитна линия, той се обади на Мартина, която беше още в Каляри.

— Успех? — попита тя.

— Не. Утре ще бъдем в пристанището. Трябва да се качим на първия възможен полет за Гибралтар.

— Ще бъде направено — отговори тя по обичайния си ефикасен маниер. — Златото там ли е?

— Със сигурност.

72

Ана се погрижи нахлуването в имота на Хендрикс на Бермудските острови да не бъде като атаката срещу парцела на „Тракия — спасителни операции“.

Дузина полицаи от Бермуда покриваха входа, докато друг подобен щурмови екип се приближаваше откъм брега на морето. Макар в началото Ана да беше изпитвала съмнения в подготовката и опита на бермудските полицаи, скоро се оказа впечатлена от тяхното усърдие и подробно планиране. Като британска задморска територия, Бермудските острови признаваха Европол и местните полицейски власти й бяха предоставили всяко нужно сътрудничество.

Двайсет и четири часовото наблюдение на имота преди операцията не показа някаква дейност освен пристигането и заминаването на градинарите. Частният самолет на Хендрикс беше видян наскоро на летището, но изчезна в момента, когато започна наблюдението. Това накара Ана да се запита дали някой местен не му беше подшушнал нещо. Сега това вече няма значение, помисли си тя. Атомна бомба от 50-те години едва ли щеше да се побере в частен самолет.

Точно в шест сутринта тя поведе местния полицейски лейтенант към вратата за пешеходци до затворената порта за автомобили към къщата. Без да обръща внимание на видеокамерите, които стърчаха като филизи от горната част на оградата, той пъхна един кози крак под ключалката и я изкърти, отваряйки вратата. След това се свърза с екипа, идващ от брега, и махна на хората си да действат.

Ана вече беше прекрачила прага, когато лейтенантът я последва с въоръжената си щурмова група. Те се разпръснаха по протежение на автомобилната алея и забързаха към извисяващата се над тях къща. Ана и лейтенантът наближиха входната врата с половината хора и опитаха дръжката. Не беше заключено. Приготвиха оръжията си и нахлуха вътре.

Откъм кухнята една тъмнокожа жена, облечена в дрипав халат, се разпищя при вида на неочаквано нахлулите въоръжени хора. Тя вдигна високо ръце и започна да се поклаща на петите си, докато Ана и лейтенантът се приближаваха към нея.

— Къде е Хендрикс? — попита полицаят.

— Господин Хендрикс не тука — отговори тя. — Заминава преди два дни. Тук няма никого освен аз. — Подобно на повечето бермудци, тя говореше с лек карибски акцент.

— Как се казваш? — попита Ана.

— Аз Роуз, икономката на господин Хендрикс. Господин Хендрикс не тука.

От задната част на къщата се появиха още двама въоръжени полицаи, които се бяха придвижили откъм бреговата линия.

— Отзад е чисто — докладва единият.

Лейтенантът кимна.

— Добре, помогнете да претърсим къщата.

Когато мъжете излязоха, Ана дръпна икономката настрана.

— Роуз, можеш ли да ми кажеш кой беше тук с господин Хендрикс?

— Неколцина служители от неговата компания. Също двама по-възрастни мъже. Мисля доктори. Всички отседнали в жилищата за гости.

— Доктори по медицина?

Роуз сви рамене.

— Чух господин Хендрикс казва на единия „доктор“.

— Какво правеха тук?

— Работили в лабораторията в гаража. Там всичко секретно. Аз няма право влиза там.

— Сградата до къщата?

Роуз кимна.

— Колко време прекараха там?

— Две седмици. Преди няколко дни всички заминали набързо. Включително господин Хендрикс.

— Той къде отиде?

— Не знам. Може би у тях в Амстердам. Откакто без семейство, вече не идва толкова често на Бермуда.

Лейтенантът и хората му се появиха отново.

— Агент Белова, къщата и парцелът изглеждат пусти. Боя се, че вървите по грешна следа.

— Гаражът — каза тя. — Искам да видя гаража.

Те се насочиха към стоящата встрани сграда. Когато наближиха входа отстрани, видяха, че става дума за голяма постройка, чиито размери се скриваха от гъстата растителност. Входът беше заключен с катинар и лейтенантът поиска да му донесат ножица за арматура от колата с инструментите. Той сряза ухото на катинара, бутна вратата да се отвори и те влязоха.

Изследователската лаборатория беше оборудвана с компютърни терминали, екипировка за тестове и лабораторни маси, които изпълваха помещението. Докато лейтенантът се възхищаваше на тестовия дрон, който висеше от тавана, Ана се съсредоточи върху едно по-обикновено превозно средство. Зад входната врата стоеше очукан камион с дървена каросерия. Тя забеляза бяло-черния български регистрационен номер на задната му броня.

— Лейтенант, били са тук! — извика Ана. — Това е камионът, който са докарали от България.

Бермудецът се приближи и се вторачи в празната каросерия.

— Оръжието вече го няма, ако изобщо е било тук — каза Ана. — Вероятно Хендрикс го е изнесъл заедно с екипа си.

— Може би все пак ще успеем да потвърдим, че е било тук. — Той махна на един от полицаите, който носеше палка, свързана с електронна кутия. — Гайгеров брояч — обясни. — Ако са сменили някакви части, може би има радиоактивни отпадъци.

Ана кимна.

— Добре, проверете всеки сантиметър. След това искам списъци на пътниците и подробности за всеки полет, излетял оттук през последната седмица.

— Веднага ще наредя да се заемат с това.

Докато лейтенантът даваше заповеди на своите подчинени, Ана закрачи напред-назад из лабораторията, а в главата й се блъскаха хиляди въпроси. Възможно ли е руската бомба да е още действаща? Колко е голяма и с каква мощност? И най-важното — къде са я отнесли?

Тя мина край една работна маса, покрита със стари радиолампи, и започна да проучва голяма бяла дъска. Там, където сухият маркер не е бил добре избърсан, се виждаха поредица математически формули. Но тя не обърна внимание на написаното, а се съсредоточи върху малка карта, закрепена в ъгъла. На нея се виждаше част от голяма река, течаща от север на юг, с по няколко притока от двете си страни. Надписите бяха на английски, но имената й бяха непознати. Нито едно, с изключение на град край един приток от запад със звезда до него:

*Вашингтон, окръг Колумбия.

73

Пит бе малко уморен от часовата разлика, когато влезе в кабинета си в главната квартира на НАВПД — извисяваща се остъклена постройка на брега на река Потомак. Не беше прекарал повече от минута зад бюрото си, когато влезе Руди Гън с две чаши кафе.

— Добре дошъл отново в хомота. — Той подаде едната чаша на Пит.

— Благодаря, нужно ми е нещо за отскок.

— Имаш пет минути да му се насладиш, а след това трябва да идем в центъра.

Пит погледна календара си.

— Не мисля, че днес имам някакви срещи.

— Вицепрезидентът обикновено е нетърпелив, когато иска нещо — каза Гън. — Секретарката му звънна преди малко. Иска да бъдем в кабинета му след трийсет минути.

— Защо е това бързане?

— Иска да научи за руския бомбардировач.

— Мили боже! — възкликна Пит. — Мислех, че ще се наложи да подскачаме и махаме с ръце, за да обърнат внимание на проблема.

— Очевидно някой друг вече е свършил подготвителната работа.

Те си изпиха кафето и чакащата кола прекоси моста „Арлингтън Мемориъл“ в посока 17-а улица, а после зави на север към административната сграда „Айзенхауер“. Просторният офис на вицепрезидента беше на втория етаж. Предишните обитатели го бяха използвали като церемониална зала, Сандекър предпочиташе сравнителната му уединеност пред официалния си кабинет в Западното крило[33].

След като бяха пропуснати през няколко равнища на охрана, Пит и Гън влязоха в офиса с махагонов паркет, където обитателят му се разхождаше насам-натам като раздразнен лъв.

Дребен мъж с огнена коса и подобен нрав, адмирал Джеймс Сандекър не беше човек, когото можеш да измамиш. Обраслото му с брада лице просветна, когато Пит и Гън влязоха. Сандекър беше баща основател на НАВПД, а те двамата — едни от първите служители, които беше наел за новата федерална агенция. През всички години, докато работеха заедно, между мъжете се изгради здрава връзка, която не отслабна, когато Сандекър беше избран за вицепрезидент, след като действащият почина.

— Радвам се да те видя, адмирале — каза Пит, отказвайки се от сегашната му официална титла.

— Влизайте и се настанявайте. — Сандекър ги отведе при голяма конферентна маса, около която вече бяха седнали неколцина мъже в делови костюми. Пит разпозна директора на Департамента за вътрешна сигурност, човек на име Хименес, седнал начело на масата, а от двете му страни — други представители на службите за сигурност. Сандекър каза няколко встъпителни думи, докато Пит и Гън се настаняваха на свободните места.

Хименес премина направо на въпроса:

— Разбрахме, че разполагате с информация за оръжие за масово поразяване в района на Черно море.

— Разполагаме с косвени доказателства — обясни Пит, — че една от ранните атомни бомби е извадена от руски бомбардировач, паднал в морето край бреговете на България. Данните от опашния номер на самолета сякаш потвърждават товара, който е носел.

Той кимна на Гън, който включи в лаптопа стоящия на масата видеопроектор. Върху бялата стена зад масата се появи изображението на голям самолет.

— Дърк току-що провери серийния номер на потъналия самолет — каза Гън. — Самолет номер 223002 е „Туполев“, Ту-4 като този, който виждате на стената. Това е руски тежък бомбардировач, построен след Втората световна война. Изкопирали са конструкцията на нашия „В-29 Суперфортрес“. В този случай става дума за Ту-4А, модифициран модел, способен да носи атомно оръжие. Самолетът бил зачислен в 57-и дивизион бомбардировачи, базиран близо до Одеса. През нощта на петнайсети април 1955 г. изпълнява рутинен тренировъчен полет над Черно море, когато навлиза в район на буря и никой не го вижда повече.

Гън извади изрезка от съвременен български вестник.

— Руснаците започват широко, но тайно издирване на самолета, но усилията им привличат вниманието на неколцина журналисти по крайбрежието. Разбира се, местните нямали представа, че самолетът е носил атомна бомба. От данните, които намерихме, излиза, че руснаците са съсредоточили своето внимание близо до град Варна, на около трийсет мили северно от мястото, където Дърк е намерил останките.

— Бомбеният отсек празен ли беше, когато го намерихте? — попита Хименес.

— Точно така — отговори Пит. — Отсекът е с размери за пренасянето на едно-единствено оръжие, а по самолета имаше следи от скорошно проникване във вътрешността.

Гън представи друга снимка, този път черно-бяла, на голяма бомба върху стойка.

— Като се вземат предвид самолетът и размерите на поставката, смятаме че този Ту-4 е носил атомна бомба РДС-5 — обясни Гън. — Това е ранно съветско ядрено оръжие с разрушителна сила, равна на трийсет тона ТНТ, тринитротолуен. То е предходник на по-смъртоносните руски водородни бомби. В сравнение със съвременните стандарти е нищожно, но въпреки това е два пъти по-мощно от бомбата, хвърлена над Хирошима.

Един от агентите на ФБР прочисти гърло.

— Искате да кажете, че преди шейсет години руснаците са изгубили атомна бомба и са се отказали от опитите да я намерят?

Гън кимна.

— Тази едва ли е единствената. От ерата на Студената война има десетки изгубени и ненамерени оръжия. Тази, носена от Ту-4, е била изгубена над морето.

— Една от нашите изгубени атомни бомби беше открита преди няколко години от група леководолази — добави Пит. — През 1958 г. една бомба „Марк 15“ беше изхвърлена от В-47 близо до Савана.

— Възможно ли е тази руска РДС-5 да е все още действаща? — попита Хименес.

— Учените, с които разговарях, смятат, че е възможно — отговори Гън. — Много е вероятно обвивката на бомбата да е останала водонепроницаема. Ако не, тогава ще са повредени само електрическите части, а те могат да бъдат подменени с модерни електронни. Вероятно радиоактивните компоненти са леко деградирали.

— Бомбата от Савана беше намерена неповредена и в добро състояние — каза Пит, — въпреки че е лежала в богата на кислород и с високо съдържание на сол вода. Руската бомба в Черно море е била изложена на много по-малко корозивна околна среда.

— Някакви идеи къде може да е бомбата сега? — попита Сандекър.

— Ние и Европол смятаме, че е била извадена от Валентин Манкедо, български търговец на черния пазар — отговори Пит. — Имаме причини да вярваме, че е пренесена с чартърен самолет в Лисабон или Бермудските острови.

— Разбрах, че според Европол този Манкедо в миналото е имал делови отношения с украинските антиправителствени бунтовници, за да се сдобие с откраднати радиоактивни материали — каза Хименес.

— Бях свидетел на неговите усилия да отвлече товар от високообогатен уран, задигнат от Крим. — Пит забеляза безпокойството на мъжете около масата. — Съществува ли непосредствена заплаха?

— Преди четири дни транспортен самолет С-5 на военновъздушните сили беше взривен на пистата в украинска военна база близо до Киев — отговори Сандекър. — Кацнал на път за Турция, за да достави хуманитарна помощ, която администрацията наскоро отпусна за подкрепа на украинското правителство. При взрива загинали трима авиатори, но няма следи, които да сочат кой носи отговорност за случилото се. Но вчера посолството на САЩ в Киев получи пакет, адресиран до президента.

Сандекър отвори една папка и вдигна снимката на почерняло парче сив метал.

— От С-5? — попита Пит.

— Беше изпратено в лабораторията на ФБР, но вероятно е от останките. Към сувенира имаше писмо, написано на руски.

Сандекър зарови из разни други документи и намери превода.

— Започва с „Почитаеми господин президент. Приемете това като първо предупреждение срещу нахлуването ви в нашата страна. Ако не бъде обявено публично, че САЩ спират незабавно всякаква финансова и политическа подкрепа за режима в Киев, смъртта ще дойде в Америка и знамето с ивици и звезди повече няма да се вее над вашата официална столица“. Подписано е: „Обединени въоръжени сили на Новорусия“.

— Каква бунтовническа група е тази?

— Нещо като федерация от всички проруски военни формирования, които действат в Източна Украйна — обясни Хименес. — Някои от нашествениците в района започнаха да я наричат Новорусия. Това е хитър начин да се размие отговорността между всички.

— Доста нагло предвид помощта, която получават от Русия — отбеляза Гън.

— Руснаците решително опровергаха всякакво участие и дори предприеха необичайната стъпка да отрекат вината на сепаратистите, обявявайки случилото се за постановка.

— Възможно ли е да са прави? — попита вицепрезидентът.

— Ако случаят е такъв, ние не вярваме в мотива — каза Хименес. — Подозираме, че някоя маргинална група сепаратисти на руска издръжка е решила да действа самостоятелно.

— Смятате ли, че същите хора са купили атомната бомба от Манкедо? — попита Пит.

— Не разполагаме с достатъчно информация, за да направим връзката, но човек със сигурност може да свърже точките — отговори Хименес. — Съвпадението между тази заплаха и открития от вас бомбардировач накара много хора да се разтревожат.

— Как реагира президентът? — попита Гън.

— Той имаше големи разправии с конгреса, за да осигури помощ за украинското правителство — каза Сандекър. — Не е готов да се откаже от обещанието, което им даде да закриля тяхната демокрация. — Той се вторачи в Хименес. — В същото време очаква Департамента за вътрешна сигурност да си свърши работата тук и да обезвреди всички истински и въображаеми заплахи.

— Насочили сме всичките си сили за това — отговори Хименес. — Ще изпратим веднага следователски групи в България, Лисабон и Бермудските острови.

Докато Хименес говореше, Пит получи есемес от Ана. Затова вдигна ръка.

— Господин директор, може да забравите за Лисабон. От Европол току-що са нахлули в жилище на Бермудските острови, където са намерили доказателство, че бомбата наскоро е била там. Смятат, че е била подложена на модернизация, защото са открити радиоактивни части.

— Къде е сега? — попита Сандекър. — Коя е целта?

Пит поклати глава.

— Не знаят със сигурност — отговори той, без да отмества очи от Хименес, — но твърдят, че може да е Вашингтон.

74

Самър погледна през илюминатора на самолета към сините води на Средиземно море, които бяха започнали да се приближават, когато „Еърбъс А320“ взе да се снишава. Тя се запита дали пилотът не се готви да се приводни, защото вълните й се сториха на една ръка разстояние. Най-накрая се показа пистата и миг по-късно самолетът се приземи на Гибралтарското международно летище, за да се възползва напълно от дължината на пистата му, която започваше на единия бряг и свършваше на срещуположния.

Докато самолетът рулираше към терминала, тя зърна за миг Гибралтарската скала. Извисяващата се грамада представляваше северната част на Херкулесовите стълбове — древния вход към Средиземно море.

Дърк се наклони от седалката до нея и посочи отвесното лице на скалата.

— Винаги съм си мислил, че гледа на юг към Африка. Всъщност излиза, че гледа на изток.

— Да, гибралтарските пристанища и жилищни райони са съсредоточени на запад — обясни Самър. — В туристическия гид пише, че испанският град Тарифа, на няколко километра в западна посока, се намира по-близо до Мароко.

Те слязоха от самолета и с изненада видяха, че Пърлмутър и Трехорн ги чакат в терминала.

— Нямаше нужда да ни посрещате — каза Самър, доволна да види двамата историци.

— Страната е дълга само пет километра — отговори Пърлмутър. — На практика можем да стигнем пеша до хотела.

Дърк и Самър си взеха багажа, после четиримата се напъхаха в едно такси за пътуването до Централен Гибралтар. Докато двамата се регистрираха в един скромен хотел, Пърлмутър задържа таксито. Когато няколко минути по-късно се върнаха при колата, Дърк попита:

— А сега накъде?

— Мой стар приятел и съученик е майор в Кралския гибралтарски полк — обясни Трехорн. — Той е специалист по тукашните военновременни укрепления и ми намекна, че има пълен достъп до архива от Първата световна война. Боя се обаче, че трябва да се върнем обратно на летището, за да го видим.

Пърлмутър се усмихна.

— Това ще ни отнеме не повече от пет минути.

Оказа се, че им трябваха почти десет, когато ги пуснаха да минат през вратите на лагера „Дяволската кула“ — малка военна база югозападно от летището, където бяха подслонени военните части в Гибралтар. Откриха информационния център на базата и бяха съпроводени до кабинета на майор Сесил Хокър. Мъжът с увиснали клепачи и малки мустаци поздрави топло Трехорн под портрета на кралицата на стената. После приветства и останалите, а накрая им предложи чай на кръгла маса, от която се виждаше плацът.

— Чарлз, много се зарадвах, когато се обади — каза той, — и съм много заинтригуван от съкровището, което издирвате.

— Не сме сигурни къде ще ни отведе следата — обясни Трехорн, — но в момента ни доведе в Гибралтар. Знам, че си историк на полка, което значи, че няма по-добре подготвен от теб човек, който да проучи тукашната история.

— О, това е само странично занимание — заскромничи Хокър, — но ми осигурява достъп до всички гибралтарски държавни архиви. Прекарах известно време в проучване на съответния период и се консултирах с приятели от кралския военен флот. За съжаление голяма част от архива за онези години, както и значителна част от полковата история бяха изгубени или унищожени по време на евакуацията на цивилните от Гибралтар през Втората световна война.

— Открихте ли някакви доказателства за пребиваването на „Сентинел“ в Гибралтар през 1917? — попита Пърлмутър.

— Не и във флотския архив. Обаче намерих едно прелюбопитно писмо в полковия архив. — Той отвори едно от чекмеджетата на писалището, извади лист и го подаде на Трехорн.

Професорът плъзна очи по документа.

— Това е бележка, адресирана до командира на полка да осигури охрана, за да бъде пренесен корабен товар до АЕБ „Нелсън“ за временно съхранение. Подписана е от капитан Л. Марш, КНВ „Сентинел“.

— Чарлз, кога е датирано? — попита Пърлмутър.

Трехорн огледа листа, после вдигна очи удивен.

— Втори март 1917 година.

В помещението настъпи тишина, която Самър наруши с шепота си:

— Това е след уговорената среща с „Пеликан“.

— Същия ден са качили пратка пушки „Лий-Енфийлд“ — каза Пърлмутър. — Разтоварили са единия товар и са натоварили другия.

— В писмото пише, че съхраняването ще бъде само временно — намеси се Дърк. — Открихте ли данни за по-нататъшното движение на товара?

— Нищо не открих — отговори Хокър.

— Може би при настъпилия хаос в Петроград и предстоящата абдикация на Николай II договорът е сметнат за недействителен и златото е върнато на временното правителство — каза Пърлмутър.

— Може би — поклати Дърк глава, — но действията на Мансфилд подсказват, че руснаците нямат данни за връщането на златото. Майор Хокър, какво мислите за споменатото съхранение в този АЕБ „Нелсън“?

Очите на майора светнаха.

— Много се развълнувах от това споменаване. Трябва да знаете, че Гибралтарската скала е много смайваща планина. Като оставим настрана няколкото естествени пещери, скалата е осеяна с повече от трийсет километра тунели, изкопани в течение на столетията. Някои са от XVIII век, но повечето са изкопани миналото столетие, за да допълнят местните укрепления. Трябва да призная, че аз съм донякъде пещерняк, затова споменаването на Нелсън ми се стори познато. Извадих някои от картите на ранните тунели и наистина: там открих тунел на име „Нелсън“, построен през 80-те години на XIX век, когато някои от първите големокалибрени оръдия са докарани на скалата. Но не открих никакви данни за склад или бункер на име „Нелсън“ или за съкращението АЕБ, макар че може да е някакво означение на спомагателна пещера.

— Какво е състоянието на тунела днес? — попита Дърк.

— Тунелът „Нелсън“ и заобикалящите го разклонения бяха затворени през 20-те години на двайсети век заради срутвания. Оттогава районът е изоставен и достъпът в него е забранен заради възможната опасност.

— Можем ли да надникнем? — попита Самър.

— Министерството на отбраната управлява гибралтарските тунели — намигна Хокър на Самър. — Това означава, че сте попаднали на правилното място.

Самър забеляза, че над бюрото му виси голяма карта, на която са нанесени тунелите в Скалата.

Той посочи район в северната част на планината.

— Проучвал съм съседните тунели и мисля, че може да се стигне до района на „Нелсън“, стига да не е имало още срутвания. — Вдигна очи и се усмихна. — Но ще имате нужда от военен за водач.

— Може ли да ни вкарате в пещерата? — попита Самър.

— Утре ще ви чакам точно в осем при Батареята на принцеса Ан и ще видим какво ще открием. — Хокър погледна към сандалите, които носеше Самър. — Съветвам ви настойчиво да си обуете здрави обувки.

Тя се усмихна.

— Ако се наложи, и апрески ще обуя.

Когато тръгнаха да се връщат към чакащото ги такси, походката й стана енергична.

— Мислите ли, че има вероятност още да е там? — попита тя останалите.

— Има само един начин да разберем — отговори Пърлмутър. — Нали помниш какво намерихме в Куба?

Излязоха от военната база и минаха покрай един седан, чийто двигател веднага заработи. На пътническата седалка седеше Виктор Мансфилд с малко параболично подслушвателно устройство в скута. Той измъкна слушалките от ушите си, когато Мартина потегли след таксито.

— Нещо интересно? — попита агентката.

— Не, нищо. — Той пусна джаджата на пода.

— Боя се, че това не е Лондон — каза тя. — Тук разполагаме с малко ресурси.

Той поклати глава.

— Тогава нищо не може да се направи, освен да ги следваме.

75

Сърпът на луната хвърляше трепкащ блясък върху спокойната водна повърхност, осигурявайки повече от миля видимост. В името на потайността Иля Васко би предпочел да се излива порой, но ясната нощ щеше да улесни задачата му.

От кърмовата палуба на влекача „Лорън Бел“ той наблюдаваше претоварения контейнеровоз, който минаваше край него в посока Балтимор, натъпкан с германски автомобили. След като закотви „Лорън Бел“ близо до бреговата линия на нос Чарлз, Вирджиния, Васко прояви остър интерес към корабите, които влизаха в устието на близкия залив Чесапийк. Проучваше с бинокъла всеки приближаващ се съд, преценявайки неговата големина и най-важното — дали буксира баржа.

Бяха минали само няколко часа от кацането му с частния самолет на Хендрикс на международното летище „Нюпорт Нюз“ от другата страна на залива. Холандецът отново се показа опитен, като уреди нает влекач и баржа, които чакаха Васко на брега. Екипажът на влекача се състоеше от четирима украинци, които имаха вид на сигурни и закалени наемници.

Трийсет минути по-късно, след като бяха минали три товарни кораба, Васко най-сетне видя онова, което търсеше. Голям мореходен влекач с широка кърма заобиколи носа откъм Атлантическия океан. На лунната светлина и тази от позиционните светлини на кораба успя да види, че корпусът е оранжев, а надстройките — бели. Влачеше на буксир малка баржа. Черешката на тортата беше силната синя светлина над рулевата рубка.

Васко свали бинокъла и се обърна към един от екипажа, който крачеше насам-натам по палубата.

— Това е нашият кораб. Сигнализирай му.

Мъжът светна прожектора на релинга, насочи го към идващия кораб и премигна с него няколко пъти. Синята лампа на приближаващия се съд премигна няколко пъти в знак на потвърждение, намали и се плъзна успоредно на „Лорън Бел“. От мореходния влекач пуснаха водещо въже до моряка на Васко, който го нави около един хидравличен кабестан.

След няколко минути хората на Васко получиха сигнал „готово“ и пуснаха кабестана, който започна да навива водещото и буксирното въже на оранжевия влекач към малката баржа. Докато прехвърляха въжето, тежък сандък беше спуснат и поставен в задната част на рулевата рубка на „Лорън Бел“.

Баржата се намираше почти сто метра зад оранжевия влекач, но Васко я придърпа на двайсет метра от „Лорън Бел“. После се обади на съда да продължат със смяната. Оранжевият влекач продължи напред до втората баржа малко нагоре по течението, която Васко беше вързал за закотвен буй. Мореходният влекач завърши размяната, изтегли швартовъчното въже от буя и привърза баржата към кърмата си.

Без много шум оранжевият плавателен съд продължи напред, влачейки подменената баржа. Под нощното небе двете баржи изглеждаха еднакви. Васко гледаше как влекачът и новият му товар плават нагоре по залива. Когато изчезнаха в далечината, той се обърна към хората си:

— Придърпайте баржата до кърмата.

Те задействаха кабестана. Когато носът на баржата опря в кърмата на „Лорън Бел“, Васко се прехвърли през релинга и скочи на борда й. Подобно на съда, който току-що бе разменил, тъпоносият шлеп имаше четири покрити трюма. Васко пропусна първите три, отправи се към последния на кърмата и освободи ключалките на капака. Вдигна го и светна вътре с диодно фенерче. Вътрешността беше празна.

Спусна се по ръждясалата стълба в трюма и се зае да търси по-внимателно. В двата ъгъла на кърмата намери онова, което търсеше: два малки пакета от кафява амбалажна хартия като онзи в украинската селска къща. Остави ги, където бяха, и откри малка чанта под стълбата, в която имаше прост радиопредавател.

Васко я взе и се изкатери навън, после свали капака на люка, щракна ключалките и тръгна към първия трюм. Провери да няма приближаващ се кораб, вдигна капака и се спусна вътре. В края на стълбата стъпи, обърна се и застана с лице срещу бомбата РДС-5.

Атомното оръжие лежеше върху тежък дървен палет, обезопасен към палубата с текстилни ремъци. По време на модернизацията бомбата беше боядисана с нерефлектираща черна боя, от което изглеждаше още по-заплашителна. Васко започна да осветява части от оръжието с фенерчето си, докато не намери контролната кутия, която се издигаше от извитата обвивка близо до опашката. Разви покриващия я стъклен капак, който осигуряваше достъп до панела за управление с няколко шайби и монитори с течни кристали. Засега всички бяха черни. В долния край намери малък лост без надписи. Затаявайки дъх, пъхна ръка и щракна ключето.

Панелът оживя от премигващи светлини и дигитални дисплеи. Той изчака малко електрониката да се установи, после провери единия от мониторите. След като се увери, че показва числото 25, завинти стъкления похлупак на мястото му. Бомбата беше задействана просто като на шега. Сега му оставаше само да довърши доставката.

Заключи капака на люка, върна се на влекача и нареди на екипажа да потегля. Когато от димохода започна да изскача пушек и „Лорън Бел“ потегли, Васко се вторачи в смъртоносната черна баржа и започна да обмисля многото възможности за харчене на десет милиона долара.

76

Утринното слънце вече нагряваше гранитните павета около Батареята на принцеса Ан, когато Самър, Дърк, Пърлмутър и Трехорн се изсипаха от едно такси. Виещ се път ги беше отвел високо на северния склон на Скалата. Върху стръмната скала имаше открита батарея, която се извисяваше над летището и сочеше към Испания.

Хокър ги чакаше, преметнал мешка през рамото си.

— Добро утро — поздрави ги той. — Радвам се, че намерихте мястото без проблеми.

Самър огледа крайбрежието.

— Оттук се открива прекрасна гледка.

— Да, и е важно място за отбраната на Гибралтар през вековете. Оръдията за пръв път са изкачени тук по време на Голямата обсада на Гибралтар през 1732 година, когато Испания и Франция правят опит да ни изритат оттук. Британските части издържат тригодишна обсада.

— Прекосяването на испанските равнини отвъд устието под прицела на умел оръдеен разчет би било чисто самоубийство — отбеляза Трехорн.

— Точно така. Тук е имало войници чак до 80-те години на двайсети век. — Хокър посочи едно от четирите сто и четиресет милиметрови оръдия от Втората световна война, които ги заобикаляха. — Батареите са свързани с тунели, строени преди столетия. Можем да влезем в тях зад онова оръдие „Марк I“.

Той ги поведе през паркинга, където неколцина туристи се наслаждаваха на гледката около една току-що пристигнала сива лимузина. Хокър мина покрай оръдейното гнездо и се отправи към желязна врата, вградена в скалата. Извади меден ключодържател с връзка главни ключове и пъхна един от тях в старата ключалка. Механизмът се завъртя с лекота и майорът дръпна дебелата врата да се отвори. Пред тях се откри неосветен тунел, от който лъхна хладен въздух.

— Може да се каже, че това е заден вход — обяви той. Отвори мешката и раздаде фенерчета и каски. — Мога да ви уверя, като познавач, че не е никакво удоволствие да си удариш главата в някоя варовикова бабуна. — Той си сложи последната каска.

Тъмният тунел беше широк и достатъчно висок, за да влязат прави в него, като се изключат Дърк и Самър. Минаха край празно странично помещение, което според разказа на Хокър било използвано като муниционен склад на батареята. От тук нататък тунелът се стесни и едрото тяло на Пърлмутър се отъркваше в него.

Когато се спуснаха още в Скалата, вътрешността стана хладна и влажна. Самър усещаше застоялия въздух, вдишваше миризмата на мухъл и й се струваше, че чува ехото на отминалите дни.

— Моля, не се разпръсвайте — каза Хокър. — Не искам някой да се изгуби.

Проходът започна да се стеснява, а когато стигнаха друг, пресичащ техния тунел, майорът се поколеба. Тунелът вдясно от тях бе преграден с верига, на която висеше малка табелка с надпис „Влизането забранено“.

Хокър прекрачи веригата.

— Този би трябвало да ни заведе при „Нелсън“.

Другите го последваха, а каските им често се остъргваха в ниския таван. Майорът посочи следите от длета над главите им.

— Били са изкопани през осемнайсети и деветнайсети век на ръка с длета, чукове и съвсем малко експлозиви. Те са издънки на тунелите от Голямата обсада. Клонът „Нелсън“ трябва да е някъде пред нас.

Дърк се обърна към сестра си:

— Доста път да мъкнеш злато.

— Но пък е по-сигурно — отговори тя.

Те напреднаха през една виеща се част на тунела и излязоха на малка площадка. Хокър спря пред ръждясала решетъчна врата, вградена в скалата, и светна през железните пръчки. Зад тях една почти вертикална шахта се спускаше в мрака.

Майорът се обърна към тях с предпазлива усмивка.

— Това е. В архивите пише, че и по време на изкопните работи е имало срутване. През 80-те години на деветнайсети век шахтата е разчистена, за да се създаде складова площ, вероятно за барутни запаси. След години е имало повторно срутване и това е довело до запечатването му.

— На адмирал Нелсън ли е наречен? — попита Дърк.

— Битката при Трафалгар през 1805 г. се води тук наблизо. В нея лорд Нелсън е убит, а неговият КНВ „Виктъри“ е откаран на буксир до Гибралтар за ремонт. Неколцина от екипажа на „Виктъри“ са погребани в градското гробище на Трафалгар. Тунелът без съмнение е наречен в негова чест.

Хокър се зае да опитва своята колекция от главни ключове, но никой не завъртя механизма. След няколко неуспешни опита да отключи, Пърлмутър го помоли да се дръпне настрана. Използвайки своята маса, историкът стовари мощен ритник с пета върху ключалката. Вратата зейна отворена без ни най-малка съпротива.

Едрият мъж надникна над ръба в пропастта и поклати глава.

— Страхувам се, че от тук трябва да поемете вие.

Хокър изпълзя до ръба и светна с фенерчето в дълбините.

— Изглежда, че разстоянието до дъното е около шест метра. — Той отвори мешката и извади статично найлоново алпинистко въже. — Ще имаме големи проблеми, ако петнайсет метра не свършат работа. — Завърза единия му край за страничния стълб на вратата. — Някой иска ли да се присъедини към мен в спускането?

Дърк и Самър пристъпиха напред, но Пърлмутър и Трехорн поклатиха глави.

— Може да ви дотрябват чифт стари мулета тук горе, за да ви изтеглят — каза Трехорн. — Джулиън и аз ще останем тук в готовност.

Майорът прокара въжето между краката си, а след това прехвърли свободния край през десния си хълбок и през лявото рамо. Обезопасен от рапелната техника Дюлферзиц[34], той прекрачи през прага и започна да се спуска в шахтата, използвайки триенето на въжето в тялото като спирачка. Изчезна от очите им и след по-малко от минута извика отдолу:

— Всичко е наред!

Самър беше следващата, която се спусна. Закачи фенерчето на колана си и повтори конфигурацията на въжето. Спусна се бавно, отблъсквайки се от гладките варовикови стени на шахтата. След три метра тесният комин се разширяваше в открита пещера, чийто таван беше рухнал заради изкопите под него. Лъчът от фенерчето на Хокър я съпроводи до долу и тя се плъзна по въжето, приземявайки се на краката си.

— Добра работа — каза майорът. — Всъщност мисля, че спускането е по-скоро на седем метра и половина.

Той й помогна да се освободи от въжето и се провикна нагоре за Дърк.

— Щеше да бъде много по-добре, ако не бяха загасили осветлението — каза Самър.

Няколко секунди по-късно Дърк се спусна до нея. Те плъзнаха фенерчетата си из пещерата, осветявайки купчини натрошени камъни и тесен коридор вдясно от тях.

Дърк насочи лъча на фенерчето към отвора му.

— Майоре, вие имате честта.

— С удоволствие. — Хокър се приведе и забърза по тунела, следван по петите от Самър. След неголямо разстояние триото влезе в широко около шест метра правоъгълно помещение. То беше напълно празно, като се изключи изправеният в единия му ъгъл дървен шкаф. Самър го обиколи, търсейки следи по стените и пода, че някога тук е било съхранявано руското съкровище. Не откри нищо обаче.

Докато оглеждаше шкафа, Хокър долови слаба миризма на барут.

— Прилича на стойка за мускети. Басирам се, че помещението е използвано за съхраняване на стрелково оръжие и може би малко барут.

— Но не и злато — подхвърли Самър.

— Вероятно не.

Тя чу ехото от гласа на Пърлмутър и се приведе, за да се върне в пещерата, откъдето влязоха.

— Джулиън? — повика го.

— Самър, какво открихте? — избоботи гласът му грубовато.

— За съжаление нищо.

— Златото не е ли било там?

— Не, изглежда никога не е било. Скоро ще се върнем.

Тя се обърна, за да се върне при Дърк и Хокър, но се поколеба. Нещо не беше както трябва. Плъзна фенерчето из пещерата и осъзна каква е причината.

Въжето го нямаше.

— Джулиън! — извика тя. — Къде е въжето ни?

Отговори й мълчание.

77

Докато Пърлмутър и Трехорн чакаха спусналия се долу екип, един хладен глас зад гърбовете им така ги стресна, че едва не паднаха в шахтата.

— Моля, вдигнете ръце и отстъпете назад от отвора — заповяда Мансфилд с решителен, но учтив глас.

Двамата историци се обърнаха и видяха Мансфилд и Мартина, застанали на няколко метра от тях с насочени срещу гърдите им оръжия. Отстъпиха от ръба на шахтата и застанаха до стената от скали. Мансфилд светна едно фенерче химикалка, пристъпи към ръба на шахтата и надникна. Отдолу ечаха далечните гласове на Дърк, Самър и Хокър. Той клекна, издърпа въжето и го хвърли към Мартина. Без да каже и дума, тя извади сгъваем нож и започнала го реже на къси парчета.

— Хубаво скривалище — каза Мансфилд и се обърна от шахтата към мъжете. — Извадихте ли късмет?

Никой не отговори и Мансфилд насочи оръжието си към Пърлмутър.

— Застани до отвора и моля, попитай приятелите си, какво са намерили.

— Вижте…

Мансфилд притисна дулото на пистолета във врата му.

— Спести си приказките.

Пърлмутър направи каквото искаха от него и получи информацията от Самър. След това Мансфилд го накара да застане на колене до Трехорн, а Мартина завърза китките и лактите зад гърбовете им с парчета, отрязани от алпинисткото въже.

— Завържи краката на дебелия и изведи другия оттук.

Мартина завърза глезените на Пърлмутър, извади пистолета си и дръпна Трехорн да стане. Светна фенерчето си, поведе го в тунела и се скриха зад първия завой.

Когато Самър извика отдолу, Мансфилд се приближи към Пърлмутър, стъпи с крака на рамото му и го бутна да падне по гръб.

— Нали си историк, защо не ми разкажеш за пратката на Романови?

Пърлмутър поклати глава.

— Не се поддавам на изнудване от престъпници.

Мансфилд кимна, вдигна едно парче от въжето и го завърза през устата на Пърлмутър за главата му.

После се изправи.

— Сега отивам да се видя с твоя приятел. Чакай ме тук.

Той измина краткото разстояние до завоя, където Мартина го чакаше с Трехорн. В едната си ръка държеше туристически гид и лист хартия, а в другата стискаше пистолета.

— Претърсих го и намерих тези неща. — Тя подаде книгата и листа на Мансфилд.

Той хвърли око на заглавието.

— Виж ти: „Джобен гид из гибралтарските пещери и тунели“. Много удобно. — И хвърли гида на земята.

Разгъна листа и започна да го изучава на светлината от фенерчето химикалка. Беше копие на писмото от капитана на „Сентинел“, с което искаше охрана за своя товар.

— Това е малко по-интересно. Значи „Сентинел“ е получил товара от „Пеликан“ и го е докарал тук. Но така и не са го изпратили в Англия, нали? — Той размаха пистолета си под носа на Трехорн.

— Не можахме да намерим доказателство — отговори той.

— А този тунел? Това ли е АЕБ „Нелсън“?

Трехорн кимна.

— Кой е военният ви приятел?

— Майор Сесил Хокър от Кралския гибралтарски полк. Специалист по гибралтарските тунели.

— Но не и по гибралтарското злато — подхвърли Мансфилд. — И така, ако не е тук, къде може да бъде?

Трехорн поклати глава.

От безсилието, което прочете в очите му, агентът повярва, че казва истината. Руснакът подаде парче въже на Мартина.

— Завържи му краката, моля.

После вдигна пистолета и го насочи към лявото око на Трехорн.

— Благодаря за помощта.

Пистолетният изстрел изтрещя в тунела като оръдеен. Пърлмутър трепна от звука и отвори очи няколко секунди по-късно, за да види Мансфилд, който стоеше пред него. Руснакът махна въжето от устата му.

— Твоят приятел не беше много приказлив. Хайде сега да ми разкажеш какво правите тук.

Пърлмутър преглътна с труд.

— Това е тунелът „Нелсън“.

Той наклони глава към отворената шахта, след това обобщи проучванията, които ги бяха довели дотук.

— Щом не е тук, къде другаде може да е златото? — попита Мансфилд.

Пърлмутър поклати глава.

— Нямам представа. Може би е било върнато в Русия.

Мансфилд върза отново въжето през устата му.

— Ти и твоят приятел сте умни типове. Довиждане. — Той излезе от тунела и малкият му лъч светлина бързо изчезна в мрака.

Самър отново извика тревожно от дъното на шахтата. Пърлмутър запълзя в мрака, предпазливо се приближи до ръба и надникна надолу. Лъчите на фенерчетата осветяваха стръмните стени. Той видя, че приятелите му наистина са в капан.

Докато пълзеше по земята, Пърлмутър имаше усещането, че влачи някаква опашка. След като го беше завързала, Мартина бе оставила доста дълго парче въже, без да го отреже. Той застана на колене, търкулна се на една страна и опипом установи, че от глезените му виси парче въже, дълго може би три метра и половина. Тя го беше вързала със сигурен възел, после бе добавила още няколко по-обикновени клупа. Успееше ли да ги разхлаби, щеше да се освободи въже, което можеше да свърши работа.

Пърлмутър се отдалечи от края на шахтата и потърси малък камък. Вместо това попадна на края на вратата. Опря краката си в нея и се опита да се изтегли, за да хване края на въжето и външния възел. Правеше всичко опипом, защото видимостта в тунела беше нулева, сякаш имаше нахлузена торба на главата. През следващите минути, които не броеше, повтори движението десетки, а може би и стотици пъти, докато краката не започнаха да го болят, а дишането му стана на пресекулки. Най-накрая усети свободния край на крака си и осъзна, че се е справил. Ритна въжето настрана и запълзя към ръба на шахтата. Дебелият мъж опря стабилно тялото си и протегна крака надолу със свободното въже, закотвяйки се на място благодарение на своето огромно тегло.

Самър, която стоеше на дъното на шахтата, почувства как отгоре пада дъжд от камъчета. Тя светна нагоре и видя едрите прасци и крака на Пърлмутър да се полюшват над нея. От глезените му висеше триметрово парче въже.

— Джулиън! — извика тя.

Той размърда крака и въжето се залюля.

Дойде Хокър и погледна нагоре в шахтата.

— За съжаление е твърде високо — каза той.

— Можем да стигнем до него, ако стъпим на нещо — каза Дърк. — Майоре, ще ми помогнете ли да преместим шкафа за оръжия?

Двамата с Хукър се върнаха в складовото помещение. Дръпнаха шкафа за мускети от стената и го понесоха към дъното на шахтата.

Дърк светна към люлеещото се въже, опитвайки се да прецени разстоянието до него.

— Може би ще успея да го стигна от горния край на шкафа.

— Ако не си счупиш врата — добави Хокър, оглеждайки крехкия шкаф.

Сложиха го под въжето, а Дърк се изкатери на тясната му горна част, докато Хокър го държеше да не се прекатури. Самър се протегна нагоре и го хвана за глезените, докато той се опитваше да запази равновесие. Протегна ръце нагоре, но въжето беше на трийсетина или повече сантиметра от пръстите му.

— Дръж здраво, майоре — каза той, след това извика нагоре. — Джулиън, приготви се, ей сега ще скоча.

Прегъна колене и скочи от шкафа към края на въжето. Сграбчи го се една ръка, люшна се напред, после успя да се хване и с другата.

Внезапното дръпване изтегли едрия мъж към края на шахтата и той с усилие успя да се задържи на мястото си. Изстена от болка, когато Дърк се заизкачва ръка по ръка, докато най-накрая успя да обвие въжето с крака и започна да се катери.

Когато стигна горе и се прехвърли през края на шахтата, една не се хлъзна назад, но успя да се претърколи по гръб, за да може да си поеме дъх.

— Може би двамата с теб трябва да почнем работа в цирка? — каза той на Пърлмутър на пресекулки.

Когато чу неясния му отговор, извади фенерчето от джоба и плъзна лъча по вързания историк. Бързо започна да развързва възлите, започвайки от въжето през устата.

Пърлмутър заразтрива глезените си.

— Едва не ми откъсна краката.

— Съжалявам, трябваше да скоча. Къде е Трехорн? — Дърк светна наоколо.

Пърлмутър поклати глава.

— Не чу ли изстрела?

— Да — прошепна Дърк. — Хайде да извадим останалите.

Той бързо върза двете парчета въже заедно, омота единия край за вратата, а другия хвърли през ръба на шахтата. Когато Самър потвърди, че го е навила около кръста си, двамата мъже започнаха да й помагат да се катери по стената.

Минута по-късно Хокър също се озова при тях.

— Какво се случи тук, по дяволите? — попита той.

— Имахме посещение от нашите руски приятели — обясни Пърлмутър. — Изненадаха ни с Трехорн.

— Мансфилд? Тук, в Гибралтар? — попита Самър.

— Да, и онази жена. Отведоха Чарлз… — той посочи с ръка към тунела и тръгна в тази посока. Крачейки предпазливо, поведе групата и завиха зад ъгъла, но се поколеба насред крачка, когато чу сумтене.

— Бързо, светлина!

Самър му подаде фенерчето и Пърлмутър светна напред.

Там на пода лежеше Трехорн, вързан като глиган, но не се виждаха следи от кръв.

— Чарлз? — повика Пърлмутър.

Очите на Трехорн се отвориха и той запремигва бързо.

— Май съм задрямал. Може ли да махнеш тази светлина от очите ми?

Пърлмутър и Самър се впуснаха към него и започнаха да го развързват.

— Помислихме, че са те застреляли — каза Хокър, докато му помагаше да се изправи на крака.

— И аз за миг си помислих същото. — Трехорн потърка главата си. — Глупакът стреля точно до главата ми. Направо не мога да повярвам, че са ни проследили дотук. — Той изгледа групата извинително. — Съжалявам, но взеха писмото от „Сентинел“ за товара. Носех копие в джоба си.

— Няма да успеят да напуснат страната с него — обеща Хокър.

— Писмото няма значение. Те знаят всичко, което ние знаем.

— Досега не сме имали кой знае каква полза от това, което знаем — каза Пърлмутър, който продължаваше да разтрива китките си.

— Така е — съгласи се Трехорн, който се беше втренчил в тъмния тунел. — Онова, което ме притеснява, е, какво те знаят за златото, което е неизвестно за нас?

78

Хокър ги намери в едно испанско кафене на открито близо до хотела им да си ближат раните с тапас[35] и питиета. Пърлмутър и Трехорн вече бяха на три скоча, докато Дърк и Самър се чувстваха твърде разстроени, за да пият нещо повече от една сангрия. Самър се опитваше да избяга от себе си в туристическия гид на Трехорн за Гибралтар, който беше вдигнала от земята в тунела.

— Някои окуражаващи новини — обяви Хокър, докато си придърпваше стол. — Кралската гибралтарска полиция вече е по петите на двамата руснаци. Летището и търговското пристанище са вдигнати по тревога, а до довечера ще бъдат проверени всички големи хотели. В Гибралтар е трудно да се скриеш. Скоро ще ги намерим.

— Това, че искате да помогнете, е прекрасно — обади се Пърлмутър, — но сега е безсмислено да бъдат залавяни.

— Дори след като ви нападнаха с Чарлз, а нас оставиха да умрем?

— Джулиън е прав — каза Трехорн. — Беше неприятен сблъсък, но накрая никой не пострада. — Той се вгледа в полупразната си чаша с разочарование в очите. — Дойдохме в Гибралтар да намерим златото и да ги изпреварим. Но изглежда, че тук няма злато, което да бъде намерено.

— Въпреки всичко в това няма смисъл — включи се Дърк. — Няма доказателства, че е било върнато на руснаците или превозено до Англия.

— Всичко, с което разполагаме, е писмото на капитан Марш от „Сентинел“. — Пърлмутьр заоглежда чашата си с уиски. — Тръгнахме по следата в него и на мястото се оказа, че няма нищо.

— Ами ако сме търсили на грешното място? — попита Самър и свали гида, разкривайки пълна с надежди усмивка.

— За какво намекваш? — попита Трехорн.

— Тук в твоя гид има глава за историческите пещери в Гибралтар. Споменава се и една, наречена Ла Боведа, известна и като пещерата на Нелсън за известно време през деветнайсети век.

— Какво, пещерата на Нелсън казваш? — гласът на Пърлмутьр си беше възвърнал ехтежа.

— Да. Единственият проблем е, както пише в книгата, че пещерата е зазидана през 1888.

Хокър започна да рови из паметта си.

— Ла Боведа. Испанската дума за подземие. Вероятно в някаква точка на миналото там трябва да е имало църква. Чувал съм името, но не мога да се сетя за местоположението.

— В книгата пише, че преди се е влизало в нея от „Лайм Килн Степс“ номер 12.

— Това е само на няколко преки от тук. — Изведнъж Хокър пребледня. — Мили Боже, „Лайм Килн Степс“ номер 12. Мили боже. — Той се пресегна и отпи яка глътка от скоча на Трехорн.

— Сесил, какво ти става? — попита потърпевшият.

— В това има логика. Съжалявам, но грешката е моя. Грешката е моя — повтори Хокър. Остави чашата на масата с трепереща ръка и загледа групата с големи очи. Поклати глава и прошепна:

— Къде другаде биха могли да го скрият?

Мартина седеше на балкона на втория етаж на наетия от тях апартамент и сякаш се печеше на слънцето, докато всъщност наблюдаваше пешеходците на улицата под нея. Когато чу, че Мансфилд завърши телефонния разговор в съседната дневна, тя влезе и затвори балконската врата.

— Уреди ли кораб, който да ни изведе от Гибралтар?

— Не, защо? — стрелна я той с объркан поглед.

— Не сме в безопасност. Трябва да тръгнем още тази вечер.

— Да тръгнем? — той се засмя. — Точно когато напипахме златото?

— Какво говориш?

— Писмото, което взе от британския историк. — Той размаха копието на Трехорн. — В него се крие отговорът.

— Но ние вече бяхме в тунела „Нелсън“. Те казаха, че е празен. Значи са ни излъгали?

— Не. Глупаците са тръгнали по грешна следа. На шега реших да звънна на твоя познат банкер в Лондон и да го питам няма ли някакви контакти в Гибралтар.

Прочетох писмото на Бейнбридж и той каза, че отговорът е очевиден.

— Кое е очевидното?

— Мястото на съхранение. Споменато е като АЕБ „Нелсън“. Той не беше чувал наименованието „Нелсън“, но каза, че АЕБ може да е само едно място. Англо-египетската банка.

— Да, само банкер може да знае това. Каква е тази банка?

— Частна британска банка, основана през 1864 г. в Александрия, за да финансира търговията с Египет. Действала е като главна банка на британските власти в Средиземноморието. През 1888 г. е отворен клон и в Гибралтар.

— Вероятно отдавна е закрита.

— Всъщност не е. През 20-те години на двайсети век е купена от „Барклис“ и още работи. Гибралтарският клон дори е останал на същото място.

— Мислиш, че златото е все още в банката? Бейнбридж каза, че е логично британците да го предадат в частна институция, а не в Английската банка. Нарече го възможност за „правдоподобно опровержение“.

— Как можем да разберем?

— Току-що говорих с нашето посолство в Мадрид. Утре сутринта тук ще бъде дипломат с официално искане.

— Може да се окаже малко неловко за теб, ако не е там.

— Точно така. Затова ще ги посетим още сега, за да разберем дали е така.

— Сега?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Предпочитам да не взимаме такси. Далече ли е?

— На по-малко от километър. Адресът на банката е на улица с малко странно име: „Лайм Килн Степс“[36].

Бившата Англо-египетска банка се помещаваше в неокласическа сграда с фасада от високи дорийски колони и с островръх покрив, който подчертаваше скромната й площ отвътре. Разположена до варница през осемнайсети век, която произвеждала негасена вар за хоросана, задната част на сградата бе долепена до издигащ се склон на Скалата.

Забелязвайки годината, гравирана на крайъгълния камък — 1888, Мансфилд се спря пред входа на сградата. Пластмасова табела „Барклис“ висеше от фронтона, покривайки изсечените в камъка букви АЕБ.

Мансфилд носеше черни очила, а Мартина се беше скрила под мека шапка и шал, когато влязоха във фоайето с мраморен под и се насочиха към информационното гише. Мансфилд погледна покрай редицата гишета с касиери към голямата врата от неръждаема стомана на трезора, който беше изсечен направо във варовиковата скала.

Жената на информационното гише ги поздрави дружелюбно, но преди да успеят да отговорят, от близкия страничен офис изскочи мъж в черен костюм и забърза към тях.

— Ужасно съжалявам — каза той с нервен тон, — но банката вече е затворена.

Мансфилд посочи с ръка към неколцина души, наредили се на опашка пред гишетата на касиерите.

— Обаче тях ги обслужват.

— Да, но те са влезли, преди да затворим. Вратата трябваше да е заключена още преди пет минути.

Мансфилд стрелна поглед към стенния часовник, който показваше четири и петнайсет. Мъжът улови посоката на погледа му и побърза да обясни:

— В петък затваряме по-рано.

— Вие ли сте директорът на банката?

— Да. Казвам се Финли. Утре с удоволствие ще се погрижим за вас.

— Това добре. Засега искаме само да попитаме за злато, депозирано при вас преди години.

Финли го изгледа с празен поглед.

— Количеството злато е било твърде значително. Депозирано е през 1917 година.

Финли премигна бързо няколко пъти, после прочисти гърло.

— Утре с удоволствие ще проверя. Ще са ми нужни обаче документи за депозита.

Мансфилд беше получил нужния отговор и се усмихна любезно на банкера.

— Чудесно. Да кажем около обяд?

— Около обяд или след това ще бъде удобно — отговори Финли. — Мога ли да знам вашето име?

— Романов.

Банкерът пребледня като платно, но запази достатъчно самообладание, за да изпрати усмихващите се руснаци до вратата. След като погледа известно време как крачат надолу по улицата, се втурна обратно в кабинета си и затвори вратата. Там около писалището му седяха Хокър, Пърлмутър, Трехорн, Дърк и Самър, които бяха наблюдавали срещата през едностранно пропускливото стъкло на офиса му. Финли почти рухна в стола зад бюрото.

— Какво изключително съвпадение. — Той почука с пръст по календара, който вече показваше 21 юли. — Да се появят в банката веднага след вас.

— Все още си мисля, че трябва да бъдат арестувани веднага — каза Хокър.

Дърк погледна към Финли.

— Мисля, че можем със сигурност да кажем, че утре ще се появят отново.

— Смятам, че посещението ще бъде много интересно. — В очите на Пърлмутър проблясваха весели искрици.

— Мога да ви уверя, че ще има достатъчно полиция — обеща Финли. — Вие също ли ще дойдете?

— Задължително — кимна Трехорн.

Самър се усмихна.

— Обещахте ни обиколка из пещерата Нелсън.

— Да, точно така, обещах ви. Е, благодаря ви отново за вашето навременно посещение и с нетърпение очаквам утре отново да се видим.

Банкерът изпрати посетителите навън от сградата, след което закрачи напред-назад из фоайето, докато не си тръгна и последният клиент. Заключи вратата с облекчение, затвори се в кабинета си и изрови една прашна бутилка с бренди от задната част на шкафа. След това си сипа порядъчна доза.

Няколко минути по-късно влезе главният касиер с компютърна разпечатка.

— Ето днешните банкови операции, господин директор. Има ли нещо друго?

— Не. Вие и служителите може да заключвате и да си тръгвате. — Когато жената се обърна да си върви, Финли я спря. — Госпожо Осуалд? Има още нещо. Моля, кажете на нощния пазач, че възнамерявам да остана цяла нощ в сградата.

— Ще останете цяла нощ? Тук, в сградата?

— Да. — той стрелна поглед към трезора. — Не мисля, че бих могъл да заспя у дома, така че мога да изкарам безсънната си нощ и тук.

79

Когато в Бермуда пристигна цяла армия агенти на ФБР, за да се присъедини към разследването на Ана и Европол, официалните лица на департамента за вътрешна сигурност повишиха мерките за безопасност в окръг Колумбия. Влизането във федералните сгради ставаше след внимателна проверка, а охраната на близките летища беше засилена. На различни места из окръга бяха разположени контролни пунктове, а по река Потомак патрулираха моторници. Служителите на Националната агенция за водно и подводно дело подпомагаха издирването на атомната бомба, използвайки своята база данни за морски ресурси.

Пит влезе в компютърния център на петия етаж, където намери Руди Гън, Хайрам Йегър и Ал Джордино насядали около полупразна кутия понички, които бяха поддържали енергията им от изгрев-слънце. Той се присъедини към тях зад извитата маса, която гледаше към видеоекран от пода до тавана, показващ местоположението на изследователските кораби на НАВПД и морските ресурси и сателитно изображение на верига острови, които Пит разпозна като Бермудските.

Джордино плъзна кутията с поничките към него.

— Извади късмет, че Хайрам е решил да не приема глутен. Иначе щяха да са свършили досега.

Пит бръкна в кутията.

— Какво чухте от Департамента за вътрешна безопасност?

— Нищо конкретно — отговори Гън. — Те се опитват да проверят всички товарни полети от Бермудските острови до САЩ през последната седмица. Досега не са съобщили за нещо обещаващо, но имат много да наваксват.

— А морските превози?

— Вдигнали са по тревога управите на търговските пристанища и набелязаха в Ню Йорк два контейнеровоза за проверка. Бреговата охрана също провежда случайни претърсвания на кораби, плаващи към Бостън, Ню Йорк, Филаделфия и Чесапийк. Организирала е санитарен кордон около Вашингтон в реките Потомак и Анакостия. Обаче от Департамента по вътрешна сигурност изглежда смятат, че бомбата е била откарана със самолет от Бермудите и може би върната обратно в Украйна.

— Едва ли — каза Пит. — Преди малко говорих с Ана и разбрах, че тя и екипът й са притиснали колкото може повече летищни работници. Някои са станали свидетели на разтоварването на камион с голям, завит с брезент обект в каросерията. Никой не е заявил, че е видял същият обект да бъде транспортиран обратно и натоварен на самолет.

— По-лесно е бомба с тези размери да бъде натоварена на кораб, отколкото на самолет — отбеляза Джордино.

— Така мисли и Ана.

— Разполага ли с някакви други следи? — попита Гън.

— Опитва се да намери холандския индустриалец Мартин Хендрикс. Веднага когато информира екипа на ФБР, който току-що е пристигнал там, ще излети за Амстердам.

— Изглежда този Хендрикс има нужните средства да помага на въоръжените сили на Новорусия или който разнася тази бомба насам-натам.

— Така е — кимна Пит. — Мисля, че трябва да обърнем сериозно внимание на заплахата по море.

— Шефе, вече работим по въпроса — осведоми го Йегър. — Той натисна копче на клавиатурата и на екрана до сателитното изображение на Бермудите се появи таблица с данни. — Управата на търговското пристанище на Бермудите сподели с нас данните за всички мореходни съдове, влезли и излезли от страната през седмицата. В списъка се посочват името на кораба, регистриран собственик и съобщеното направление.

Пит плъзна очи по списъка.

— Тук виждам шест кораба с направление САЩ.

— Проследяваме всички. — Йегър извади на екрана карта на Източното крайбрежие с четири примигващи червени светлинки в Атлантическия океан и две близо до крайбрежието. — Един от корабите, контейнеровоз, вече е пристанал в Ню Йорк, а вторият трябва да влезе в пристанището днес. И двата ще бъдат претърсени от хора на вътрешна сигурност. И трети кораб е пристанал. Танкер, който е пристигнал в Чарлстън преди два дни.

— Вероятно не може да е главният заподозрян — отбеляза Пит.

— Проверихме няколко негови сателитни снимки. На палубата нямаше нищо подозрително, затова и ние сме на това мнение.

— Значи остават три кораба в движение.

— Единият е круизен кораб с назначение Маями, а другите два — товарни, които трябва да пристанат през следващите два дни. Единият е на път за Хюстън, а другият за Нюарк. Предадохме данните на Департамента по вътрешна безопасност и инспектори ще очакват и трите кораба.

— С всички тези можем да се справим — каза Пит. — По-голямата опасност е придвижващ се тихо нерегистриран кораб или някой малък частен плавателен съд.

— Сателитното покритие на Бермудите е по-лошо, отколкото на България — оплака се Негър, — но направих каквото можах. За съжаление през тази част от годината много яхти и увеселителни кораби посещават Бермудските острови. За да работим по-лесно, отхвърлих всички съдове, по-къси от девет метра.

Негър нареди на компютъра да сортира и сканира свалените снимки, ограничавайки се с плавателните съдове, заснети във водата западно от Бермудите. Суперкомпютърът бързо прегледа, подбра и сравни изображенията, представяйки дълъг списък на Негър.

— Общо около четиридесет — обяви той. — Макар да не е лесно, ще трябва да видим всеки от тях.

Групата започна да оглежда внимателно снимките, отбелязвайки размера, вида и очевидното назначение на всеки плавателен съд. Много от корабите бяха елиминирани като увеселителни, неподходящи да превозват бомбата.

Гън водеше сметките.

— Стигнахме до много голяма ветроходна яхта близо до Бостън и две луксозни яхти на път за Маями. Някакви други възможности?

— Има още един в списъка, отплавал в западна посока преди три дни от Бермудите.

Той извади сателитна снимка на една бяла точка пред бреговете на острова. Започна да я увеличава, докато не изпълни екрана. Всъщност ставаше дума за два съда. Един оранжево-бял влекач теглеше баржа. Пит забеляза, че влекачът се отличава с разширена задна палуба. Снимката беше достатъчно чиста, за да се види дългото буксирно въже, вързано за три кнехта на баржата, която беше малка и боядисана в черно.

Джордино се вгледа в нея и подсвирна.

— В това със сигурност се крие потенциал.

Както беше направил със снимките на другите съдове, Негър сканира изображението и нареди на компютъра да търси подобни близо до бреговете на САЩ. Минута по-късно на екрана се появиха две нови изображения.

— Първата снимка е направена вчера рано сутринта в шест часа местно време — обясни Негър. Влекачът и баржата се виждаха някъде в средата на океана. Негър нагласи скалата, за да види какво е местоположението им спрямо Източното крайбрежие. — Изглежда плава в северозападна посока и се намира на около сто мили от Северна Каролина.

— Май е на път за залива Чесапийк. — Пит се наведе на стола си. — Къде го разполага най-скорошната снимка?

Йегър увеличи второто изображение.

— Току-що свалих тази. — Той погледна часовия маркер. — Тази сутрин в пет и половина.

Двата плавателни съда сякаш бяха в някакъв вътрешен воден път. Йегър намали увеличението и се видя западен приток на Чесапийк, а съдовете се движеха на север. В най-горната част на снимката видяха позната извивка на реката.

— Те са в Потомак! — възкликна Джордино.

— Бреговата охрана има патрулна лодка на пост северно от Куантико — каза Гън. — Трябва да го спрат, щом приближи окръг Колумбия.

— Съобщи им каква е мишената им — каза Пит. — После уведомете Департамента за вътрешна сигурност да насочи всички сили срещу тях. — Той се зае да изучава снимките. — Те са само на двайсет до трийсет мили нагоре по реката. Какви са ресурсите ни на международното летище „Роналд Рейгън“?

— В хангара на НАВПД има един „Робинсън 44“ — отговори Гън. — Ще наредя да го заредят и подготвят за полет. Но не съм сигурен, че имаме дежурни пилоти.

Пит кимна на Джордино, преди да отговори на Гън:

— Ето ги пред теб.

80

Пит и Джордино вече излизаха от вратата, преди Гън да беше успял да набере телефонните номера. Те подгониха колата през оживеното предобедно движение и стигнаха за минути до вашингтонското национално летище „Роналд Рейгън“, южно от сградата на НАВПД. Пит даде газ покрай своя дом, преустроен хангар в отдалечена част на летището, и се насочи към терминала на частната авиация. Двигателят на яркотюркоазения хеликоптер вече работеше на празен ход пред хангара на НАВПД. Чакащият ги летищен екип им предаде машината и само няколко минути по-късно вече бяха във въздуха. Пит седеше на пилотското място.

Той насочи „Робинсън R44“ над река Потомак и по нея в южна посока, оглеждайки водите напред за влекача и баржата. Близо до Маунт Върнън[37] те прелетяха над двойка моторници на бреговата охрана, които бързаха надолу по реката. Няколко мили по-късно хеликоптерът прелетя над полуостров Мейсън Нек и Пит забеляза оранжев плавателен съд.

— Това е нашата мишена.

Когато наближиха град Куантико и близката военноморска база, започнаха ясно да различават влекача и следващата го баржа. До него вече имаше катер на бреговата охрана, който го насочваше към брега.

— Изглежда са го подкарали към обществената марина на Куантико — каза Джордино.

Пит направи кръг над двата съда, след това полетя обратно към Куантико. До марината имаше празен паркинг и той кацна там. С Джордино стояха на кея, когато влекачът спря успоредно на него. Двете моторници на бреговата охрана пристигнаха секунди по-късно и скоро пристанището загъмжа от въоръжени мъже.

— За какво е всичко това? — извика капитанът на влекача, който говореше с лек британски акцент. Потен, по шорти и тениска, беше свален на брега под дулата на оръжията.

Пит и Джордино се качиха на борда на баржата, след като и тя се плъзна успоредно на кея, и започнаха да отварят капаците на трюмните люкове. Един лейтенант от бреговата охрана се присъедини към тях, когато вдигнаха първия капак и тримата надникнаха в трюма.

— Пясък — установи Джордино.

Останалите три трюма също бяха пълни с фин пясък. Пит скочи в единия от тях и с дръжката на брадвата от противопожарния комплект провери половин метър надолу, но не откри нищо. Повтори упражнението и в останалите три трюма.

— Нещо? — попита Джордино.

Пит поклати глава. Той се качи обратно на палубата, а лейтенантът от бреговата охрана посочи влекача.

— Капитанът на влекача твърди, че изпълняват правителствена поръчка да изсипят пясъка по протежение на брега на река Анкостия за укрепване на брега. Имаме заповед да арестуваме и двата плавателни съда за пълна проверка. Ще извадим пясъка до зрънце, за да се уверим, че няма нещо скрито отдолу.

— Благодаря, лейтенант — каза Пит. — Подозирам, че няма да намерите нищо.

Двамата с Джордино отидоха на носа на баржата и се вгледаха във влекача, швартован пред тях.

— Можем да наречем това бебче „Дивата гъска“ — каза Джордино, подпирайки се между двата кнехта на баржата. — Мисля, че бомбата е отплавала на изток от Бермудските острови, а не на запад.

— Може би — съгласи се Пит, — но защо някой ще тегли баржа с пясък през половината Атлантически океан?

— Може да е пристигнала празна и да са натоварили пясъка някъде във Вирджиния.

Пит се вторачи в Джордино, докато обмисляше тази идея, когато му хрумна обяснението.

— Не, Ал, това е различна баржа. Просто са ги разменили.

— Откъде знаеш?

Пит показа двата кнехта за буксирното въже.

— Защото си се облегнал на доказателството.

81

Хайрам Йегър потвърди, че сателитната снимка на влекача, направена вчера, показва, че тегли баржа с три кнехта на носа. Подробният анализ разкри разлика и в цвета и ръждивите петна между двете баржи.

Тази новина задейства пълна блокада на река Потомак, където в издирването бяха включени всички съдове на бреговата охрана, полицията и техните хеликоптери. Пит и Джордино също подпомогнаха каузата, като със самолета стигнаха чак да Чесапийк, преди да се върнат обратно, прелитайки отново над реката.

След като получиха разрешение да кацнат на летището на Корпуса на морската пехота в Куантико, Пит приземи машината за дозареждане. Докато чакаха да дойде цистерна, чуха силна подводна експлозия от тесния залив отвъд летището. Един от наземния екип забеляза техния интерес.

— Момчетата от разузнавателните части на корпуса се упражняват в подводно разрушаване — обясни той. — Сега пистата цяла седмица ще вони на развалена риба.

— Ще гледаме да не се гмуркаме там — ухили се Джордино.

Докато пристигне цистерната, Пит се разхождаше около хеликоптера.

— Трябва да разширим зоната на издирване — каза той накрая. — Може да са поели към Норфолк нагоре по Чесапийк, но може и да са останали в Атлантика, за да ударят Филаделфия или Ню Йорк.

— Това е доста голям район за покриване… — Джордино спря насред изречението, за да приеме обаждането на Гън от главната квартира на НАВПД.

Пит наблюдаваше зареждането, когато от тесния залив се чу друга експлозия. Той се отдръпна от хеликоптера и видя в далечния му край да се издига малък воден фонтан. Това му напомни потъването на баржата в Черно море. И в този момент всичко се подреди в главата му: връзката между Босфора, Севастопол и Вашингтон.

— Ал, Руди още ли е на линия?

Джордино кимна и му подаде телефона.

— Руди, трябва да откриеш къде тук са зоните с понижено кислородно съдържание: независимо дали в Потомак, Чесапийк или залива Делауер. Може би мишената е аноксична зона близо до гъсто населен район.

— Ще помоля Хайрам да се заеме с това. С какво е привлекателна една мъртва зона?

— Хидроген сулфитен газ.

— Вярно, аноксичните води са пълни с хидроген сулфит. Проучвали сме подводната концентрация на това вещество пред делтата на Мисисипи и бреговете на Орегон и в… Чесапийк.

— Руди, това е ключът. Екипажът на „Кримска звезда“ беше убит с хидроген сулфитен газ, а Манкедо се опита да вдигне облак над Севастопол.

— Да създаде облак от хидроген сулфит? Да, може да убие хиляди.

— Помисли само какво може да предизвика взривът на атомна бомба в някоя мъртва зона.

Гън замълча при тази мисъл.

— Руди, намери аноксичните зони — каза Пит, — а аз ще потърся баржата.

Пит и Джордино бяха отново във въздуха, когато Гън се обади няколко минути по-късно и разговорът бе прехвърлен на хеликоптерната радиостанция.

— Хайрам току-що въведе карта на известните мъртви зони, създадена въз основа на водни проби в миналото и днешни точки за събиране на данни. Както знаете, големи части на залива Чесапийк се превръщат в зони с намалено съдържание на кислород през лятото, когато нитрогенни и фосфорни замърсители в съчетание с топлата вода създават условия за цъфтеж на водораслите. За съжаление моментът е много точно подбран, защото наближава сезонният връх.

— Кои са най-горещите точки? — попита Пит.

— По-лесно ще бъде да определя кои не са — отговори Гън. — Голям пласт се простира почти по цялата дължина на Чесапийк. Започва близо до устието на Потомак и стига чак да Анаполис. Центриран е в западната страна на залива. Има и допълнителни зони по на север, но тях ще уточним, когато Хайрам завърши с въвеждането на данните.

Пит вече бе наклонил хеликоптера на изток, прелетя над Уолдорф, Мериленд, на път за залива Чесапийк.

— Около Вашингтон май няма?

— Макар че бих се поколебал да плувам в река Анакостия — отговори Гън, — тя и Потомак винаги са показвали много малко активни мъртви зони.

— Ние ще се насочим към Анаполис — каза Пит.

Скоро стигнаха до Чесапийк и Пит насочи машината на север. Започнаха да летят над западната част на широкия десет мили залив, прелитайки над няколко търговски кораба и голям платноход, който Пит разпозна като скипджак. От лявата им страна се показа тесният ръкав на река Севърн и Пит последва на запад коритото й, което се извиваше около Анаполис и околните езера. Като изключим няколкото драги, влачещи ръждиви баржи, пълни с кал, нищо не приличаше на теглената на буксир черна баржа.

Докато Пит правеше обратен завой към Чесапийк, Гън се обади отново:

— Открихме още няколко аноксични зони на север.

— Има ли такива близо до населени места? — попита Пит.

— Река Патапско е пълна с тях.

— Балтимор?

— Да, точно пред вътрешното пристанище. — Гън замълча. — В момента ветровете в Балтимор идват от югозапад със сила около десет възела. Ако теорията ти е вярна и я взривят в Патапско, ще успеят да вдигнат облак хидроген сулфит, който ще мине точно над града.

— Там живеят три милиона души — отбеляза Джордино.

— Газът ще бъде експоненциално по-смъртоносен от самата бомба — допълни Гън.

— Да, това съответства на заплахата — кимна Пит. — Руди, помниш ли писмото до президента от украинската група бунтовници?

— Да. Там не се ли казваше, че ще ударят Вашингтон?

— Не. Пишеха, че ще нанесат удар срещу историческата столица. И че обсипаното със звезди знаме повече няма да се развява. Това са думи право от нашия национален химн.

— Вярно — отговори Гън. — Форт „Макхенри“. Френсис Скот Кий. Той е автор на оригиналната поема, написана в Балтимор.

— Не само това, но ако не бъркам, Балтимор е ранна временна столица за Континенталния конгрес[38] преди Ню Йорк и Вашингтон, окръг Колумбия.

— Веднага ще вдигна по тревога бреговата охрана в Балтимор.

— Ще бъдем там след миг. Край.

Пит бутна цикличния контролен лост напред, за да ускори от хеликоптера, докато завиваше отново на север нагоре по Чесапийк. Устието на река Патапско се показа на по-малко от десет мили пред тях.

— Искрено се надявам цялата ти теория да е погрешна — въздъхна Джордино.

— И аз — отговори Пит. — И аз.

Пет минути по-късно обаче, когато стигнаха до подстъпите на река Патапско, забелязаха малката черна баржа, буксирана към Балтимор.

82

— Нос Уагнър е на три мили пред нас. — Щурманът на „Лорън Бел“ посочи през прозореца на рулевата рубка земната маса отвъд моста „Френсис Скот Кий“.

Васко хвърли поглед на приближаващия се пътен мост и отново насочи вниманието си към морската карта на залива Чесапийк. Беше доставена от Хендрикс и на нея с лилаво бяха отбелязани аноксичните зони в него. Вече плаваха над подобна зона, но целта им беше един южен приток на река Патапско от другата страна на моста. Той не само се славеше като място с високи стойности на аноксичност през лятото, но имаше и допълнителното предимство да е на един хвърлей от вътрешното пристанище на Балтимор.

Васко прекоси малкия мостик и показа картата на щурмана.

— Закарай ни веднага зад върха на носа. Там ще отрежем и потопим баржата. Каква е максималната ни скорост без буксир?

— Близо петнайсет възела.

— От другата страна на залива, на място, наречено Смитс Фийлд, ни чака чартърен самолет. Веднага щом се освободим от баржата, ни закарай там колкото може по-бързо.

— Тъй вярно. — В мостика се чу плясъкът на винтове и мъжът посочи вратата отзад. — Май имаш гости.

Васко се обърна и видя един тюркоазен хеликоптер да виси над баржата.

— Къде е сандъкът, който качихме на борда? — попита той.

— Точно зад теб.

Васко разрита няколко якета и в задния край на мостика се показа сандъкът. Той отвори закопчалките и вдигна капака. Показаха се четири автомата АК-47, на лавицата над тях лежаха няколко газови маски. Той ги бутна настрана, за да освободи РПГ-то, което лежеше под тях между две редици гранати. Извади го и вкара една от гранатите в тръбата.

На сто и петдесет метра над баржата хеликоптерът на НАВПД се стрелна напред.

— По-добре да съобщим на Руди да вдигне Департамента по вътрешна сигурност по тревога, за да се заеме с тях. — Пит беше доволен, че са намерили истинската баржа, което се потвърждаваше от трите кнехта на носа. Докато се носеха над буксирните въжета, Джордино го предупреди.

— Мъж с оръжие на палубата.

Пит също го беше видял. Беше Васко, който вдигаше тежко оръжие към рамото си. Пит наклони носа на хеликоптера, за да увеличи скоростта, като същевременно рязко зави надясно.

Васко имаше много малко време да се прицели в бързо летящата машина, затова просто насочи ерпегето и дръпна спусъка. Граната излетя сред пламъци от гранатомета в мига, когато Пит наклони вертолета настрана.

Снарядът изсвири покрай фюзелажа на хеликоптера и замалко щеше да го пропусне. Обаче закачи задното витло и избухна.

Взривът откъсна опашката и от нея се посипаха отломки върху долната част от фюзелажа и машинното отделение. Ранената машина профуча пред влекача, преди смъртоносният удар да започне своето въздействие. Кокпитът се изпълни с дим от повредения двигател. Пит почувства, че машината започна да се върти заради изгубеното задно витло. Той протегна ръка към джойстика и затвори дросела.

Това сякаш инстинктивно действие освободи главното витло от двигателя, премахвайки въртенето, резултат на въртящия момент. Създаде се и автономно въртене на витлото под въздействие на въздушната струя, което намали скоростта на падането. С помощта на инерцията Пит можа да осъществи донякъде контролирано спускане. Но разполагаха само с няколко секунди, преди да се приводнят.

— Кацаме! — извика той, макар да знаеше, че бреговата линия е на повече от осемстотин метра от тях.

Кокпитът беше пълен с гъст син пушек. Двамата с Ал едва се виждаха един друг, да не говорим за пътя пред тях. Пит беше притиснал буза в страничното стъкло и гледаше как водната повърхност бързо приближава, след това стрелна поглед напред. Голямата черна маса се виждаше, но нямаше да стигнат толкова далеч, че да се опасяват от сблъсък.

През страничното стъкло Пит гледаше как машината губи височина, докато не се озова на петнайсетина метра над водата. Тогава дръпна назад джойстика, за да повдигне носа и така да намали скоростта.

Когато до водата оставаха три метра, той завъртя дросела, за да убие още скоростта, после изключи двигателя.

Хеликоптерът се стовари с голямо сътресение във водата. Приводнявайки се на корема си, машината остана за няколко секунди на повърхността, докато от двигателя излизаше черен пушек. После потъна под повърхността, а главното витло разплиска водата в залива. Две от перките му се счупиха от удара, продължавайки да се въртят във водата.

Разпадайки се под водата сред облаци мехурчета, машината потъна на дъното, без да се види и следа от двамата души в кабината.

83

— Предполагам, че все пак ще ни се наложи да поплуваме — каза Джордино, когато водата започна да залива коленете му.

Пит освободи предпазния колан.

— Трябва да изчакаме, докато се напълни с вода, за да можем да отворим вратите.

Макар да се бяха спуснали без помощта на двигателя, той успя да изпълни образцово приводняване и никой не пострада. Единственият проблем беше, че кацнаха в залива.

Макар машината да беше потънала, кабината беше само наполовина пълна с вода. Двамата мъже търпеливо изчакаха водата да се издигне над рамките на вратите. Хеликоптерът беше потънал на шест метра дълбочина и продължаваше бързо да се спуска. Те си поеха за последен път дъх в оставащия въздушен мехур, отвориха вратите и заплуваха към дневната светлина.

Изскочиха на повърхността, зяпайки широко за въздух, и тъкмо се ориентираха в коя посока е брегът, за да плуват към него, когато две въжета разплискаха водата до тях.

— Хванете се и ние ще ви издърпаме на борда — извика мъжки глас.

Пит се обърна и видя един голям черен платноход да пори водите на залива. Той се протегна за най-близкото въже и бе издърпан към извития дървен борд на съда. От оръдейните портове един етаж под главната палуба стърчаха дулата на оръдия. Пит с изненада разпозна кораба — беше КСЩ[39] „Констълейшън“, тримачтов платноход отпреди гражданската война и дългогодишен музеен съд, домуващ в балтиморското пристанище.

Той се изкачи до релинга и се прехвърли на борда. Малка група мъже на средна възраст държаха другия край на въжето, а в това време друг екип издърпа Джордино на борда.

— Благодаря за помощта. — Пит изтръска водата от себе си като куче. — Не очаквах да видя платнохода да се разтъпква в залива.

Приближи се мъж с хавайска риза и наблюдателни очи.

— Току-що излезе от сухия док. Правим пробно плаване, за да проверим дали е мореходен. По-късно през лятото се надяваме да плаваме до Ню Йорк и Бостън. — Той протегна ръка. — Аз съм Уейн Валеро. Оглавявам доброволческия екипаж на „Констълейшън“.

Пит се представи, докато Джордино се прехвърли на борда и се присъедини към тях.

— Момчета, извадили сте голям късмет — каза Валеро, гледайки ги изпитателно. — Един от хората ми казва, че сте били свалени.

Пит посочи над релинга влекача и баржата, които плаваха в другата посока.

— Ще повярвате ли, ако ви кажа, че тази баржа плава към Балтимор с бомба в трюма?

— Щом го казват двама мъже, които току-що изплуваха от горящ хеликоптер на НАВПД — отговори Валеро.

— Бихме могли използваме вашата помощ, за да ги спрем.

Валеро изпъчи гърди.

— „Констълейшън“ е построен за това. Кажете какво можем да направим.

По указанията на Пит старият боен кораб направи широк завой ляво на борд. Моряците ветерани работеха умело с платната, завиха с кораба и го насочиха по северозападен курс нагоре по река Патапско. С издути на трите мачти платна корабът плаваше бързо. Пит виждаше, че скоро ще надминат влекача и баржата.

Когато пред носа на кораба се показа град Балтимор, той се доближи до Валеро.

— Работят ли оръдията на „Констълейшън“?

Валеро посочи към кърмата.

— При кърмовия релинг има двайсетфунтово[40] оръдие „Парот“, с което непрекъснато се стреля по време на различни прояви. В трюма има доста барут, останал от празненствата на 4 юли.

— А гюле?

Валеро се замисли малко.

— Оръдието на Парот е нарезно, така че стреля със снаряди. На оръдейната палуба има изложбена витрина с няколко снаряда, за да могат посетителите да добият по-ясна представа.

Той поведе Пит и Джордино един етаж по-надолу до оръдейната палуба, където оръдейните портове бяха заети от редици двестамилиметрови оръдия. Приближиха се към изложбения кът, покрит с найлон, където имаше оръжия, използвани на борда на „Констълейшън“ след спускането му на вода през 1854 г.

Джордино хвана единия край на найлона и го откъсна от стената.

— Извинявам се на музея — каза той на Валеро, — но ако не спрем тези типове, в бъдеще може да няма повече посетители.

— Аз ще се оправя с тях — кимна Валеро. — Вземете двата снаряда от долната лавица. Този модел на десетфунтовия снаряд може да се използва вместо истински. Аз ще отида да взема барута и капсули. Ще се видим горе.

Джордино кимна по посока на Валеро, докато той прекосяваше палубата.

— Добре че намерихме човек, който застана на наша страна.

— Изглежда е сродна душа — отговори Пит, докато се опитваше да свали две извити като ятагани саби от стенната витрина.

Те понесоха мунициите и сабите към горната палуба и оръдието „Парот“ при кърмовия релинг. През 1860 г. капитан Робърт Паркър създава първото си нарезно оръдие. По време на Гражданската война двете страни широко използват модели на тези оръдия с най-различни калибри. Известни повече със своята точност, отколкото с издръжливостта си, оръдията „Парот“ като това на борда могат да изстрелват двайсетфунтови снаряди на разстояние повече от три километра.

Валеро пристигна при оръдието с раклата, пълна с торби черен барут, и повика някои от доброволците.

— Уинстън, Гуин, Кембъл, Пейте, елате и заемете местата си в оръдейния разчет. Аз ще поема щурвала.

— Ще стреляме откъм левия релинг — обясни Пит. — Кажете на хората да се пазят. Онези типове са въоръжени.

— Не се притеснявайте. Ще го докарам успоредно на тях. — Валеро застана зад щурвала, който беше разположен пред бизанмачтата[41].

Пит и Джордино с помощта на хората от разчета избутаха оръдието „Парот“ до отвор в лявобордовия релинг. Пит постави двуфунтова алуминиева гилза с барут в дулото, а един от мъжете я избута с помощта на шомпола до задната му част.

Джордино посочи муниционния сандък.

— Какво избираш?

— Хайде да започнем с плътен снаряд.

Джордино пъхна дългия двайсет и пет сантиметра плътен снаряд в дулото и го натика с шомпола до барута. Разчетът избута оръдието до релинга и го обезопаси с въжета. Пит постави в задната част оръдейната запалка, действаща чрез триене при завиването. Върхът й проби алуминиевата гилза, а Пит върза за края на запалката тънък ремък и заедно с другите мъже се отдръпна от оръдието.

Влекачът беше на по-малко от деветдесет метра пред тях, а Валеро държеше платнохода по курс право към него. Изглежда от влекача забелязаха приближаването на „Констълейшън“ и завиха наляво.

— Ще се опитат да ни избягат в плитчините — каза Джордино.

Платноходът също зави наляво.

— Очевидно капитанът е смелчага — отбеляза Пит.

„Констълейшън“ наближи влекача. Когато се намираше на по-малко от двайсет метра от него, корабът леко зави надясно, за да изкара зареденото оръдие на позиция за стрелба. Пит стоеше зад оръдието — изчакваше да се покаже рулевата рубка на влекача и тогава дръпна ремъка.

Оръдието изригна с трясък пламъци и облак дим, стреля от упор. Тъпоносият снаряд профуча през мостика на влекача, разби щурвала на парчета и пътьом отнесе лявата ръка на щурмана.

Застанал малко встрани от рулевата рубка, Васко отговори по същия начин. Зареди гранатомета и стреля по кораба. Бронебойната граната проби най-долната палуба, преди да се взриви ниско в кораба, разкъсвайки дъските на борда и наводнявайки дъното на трюма, където се плискаше трюмната вода. Останалите трима от екипажа на влекача, които не бяха ранени, грабнаха калашниците и обсипаха „Констълейшън“ с куршуми.

— Дръжте главите ниско и презаредете — нареди Пит.

Разчетът от доброволци издърпа оръдието назад и изми дулото с мокра четка.

Дървеният боен кораб беше изпреварил влекача, излагайки мъжете на кърмовата палуба на обстрел. Куршумите отнесоха релинга и парчета от палубата, докато разчетът бързаше да презареди оръдието.

— Този път ще използваме шрапнел — обяви Джордино, докато натикваха в дулото следващия снаряд.

Когато започнаха да избутват оръдието към релинга, един от разчета падна на земята с вик:

— Улучен съм!

Пит извъртя оръдието към кърмовата палуба на влекача и произведе втори изстрел. Шрапнелът беше пълен с оловни топчета, които след излитането от оръдейната цев се разпръснаха като огромен облак сачми. Платноходът беше твърде близо, за да може изстрелът да покрие голяма площ, но съсредоточеният огън улучи единия от екипажа и го уби на място.

Васко презареди ерпегето и изстреля друга граната, този път по-добре прицелена. Тя профуча над главата на Пит и улучи бизанмачтата на десетина метра зад гърба му. Целият кораб потрепери, а треските и шрапнелът се посипаха по оръдейния разчет. Взривът запали бизанмачтата, а след нея лумнаха въжетата и платната, бълвайки пламъци към небето.

Пит се опита да събере разчета за още един изстрел, докато виковете на ранения и мъжете, които се опитваха да загасят пламъците, се сляха в кресчендо.

— Последният снаряд — предупреди Джордино. Той вдигна дванайсетфунтов плътен снаряд, предназначен за по-малко гладкоцевно оръдие.

Пит се втренчи яростно във влекача.

— Давай!

Оръдието беше избутано напред и прицелено назад над кърмата, защото „Констълейшън“ беше изпреварил доста влекача. Пит се прицели в човека, който стреляше от кърмовата палуба. Точно когато дръпна кожения ремък, корабът се разтърси, а откъм трюма се чу стържене. Оръдейният изстрел пропусна целта, а мъжете около оръдието изпопадаха на палубата.

— Заседнахме! — извика един от екипажа. — Пазете се от бизанмачтата!

Сътресението от рязкото спиране отвори пукнатина във вече повредената мачта. Тежката греда се пречупи ниско над палубата и се наклони наляво. Такелажът се изпокъса, а горящото платно се свлече, докато мачтата падаше настрани и рухваше върху релинга откъм левия борд. Платното и въжетата изплющяха върху повърхността, а рейте се забиха във водата. Сега пламъците лумнаха в нова посока — нагоре.

Сред хаоса Пит чу вик, че капитанът е повален. В подножието на бизанмачтата намери ранения Валеро проснат възнак. Неколцина от доброволците се грижеха за него. Раната му беше от осколките на гранатата и Пит видя, че не изглежда добре.

Водачът на групата доброволци го погледна с изцъклен поглед.

— Как се справи платноходът?

— Великолепно!

— Спрете ги! — каза мъжът, после затвори очи.

— На всяка цена — отговори Пит. — Никога няма да забравя това, което направи.

Обърна се към релинга и с изненада видя влекача да ги наближава. Първият оръдеен изстрел беше повредил руля и хидравликата му. Неконтролираният рул се бе завъртял обратно в централно положение и сега влекачът продължаваше по своя първоначален курс.

Пит зърна Васко в рулевата рубка, който се опитваше да завърти безрезултатно щурвала.

Влекачът, който напредваше успоредно на „Констълейшън“, мина под падналата бизанмачта и се блъсна право в долната рея. Реята се строши във водолинията, но тъй като влекачът продължи напред, останалата част от мачтата се плъзна по палубата му и се заби в рулевата рубка. Влекачът заблъска срещу реята, но трябваше да се справи с цялата тежест на заседналия платноход и тъй като баржата тежеше отзад, спря на място.

Пит видя две въжета да висят от горната рея край релинга и веднага оцени явилата се възможност. Втурна се обратно към оръдейния разчет.

— Бързо, заредете двоен заряд барут и стреляйте.

Той грабна една от извитите саби, които беше качил от оръдейната палуба, и подаде другата на Джордино.

— Какъв е планът? — попита неговият приятел.

— Следвай ме — отговори Пит. — Ще го вземем на абордаж!

84

Васко погледна през разбития прозорец на мостика и изпсува. Влекачът беше завил встрани от плитчините и продължаваше нагоре по реката към нос Уагнър — точно там искаше да отиде. Щеше да накара някого от екипажа долу да поеме ръчното управление на руля, докато не стигнат местоназначението си. После щяха да освободят баржата и да избягат. Единственият проблем беше музеен експонат, който плаваше пред тях.

Поне оръдието на „Констълейшън“ вече не стреляше. Не знаеше дали гранатите или бушуващите на кораба пожари го бяха накарали да млъкне. За да е сигурен, Васко отиде до задната част на мостика и презареди гранатомета. Вдигна го, за да се прицели, и с шок установи, че платноходът е заседнал и се намира право пред носа на влекача. Васко се хвърли към щурвала на „Лорън Бел“, за да избегне бизанмачтата, но той се въртеше свободно в ръцете му.

Влекачът се заби в реята и спря на място, а отгоре му се посипаха парчета горящи платна и въжета.

Васко излезе откъм задната част на мостика и бе посрещнат с рев от оръдието, стрелящо от упор. Този път нямаше повреди, но гъст облак бял пушек обгърна влекача. След това Васко видя две привидения да изскачат от облака — двама мъже долетяха на въжета и скочиха на борда, стиснали в устите си саби.

Въжето на Пит го запрати близо до кърмата на „Лорън Бел“. Той падна на краката си и стремително се впусна към двамата оцелели моряци. Единият се бе отпуснал на коляно, за да презареди пушката си, а другият се беше прицелил в оръдейния разчет на платнохода. Правият моряк се обърна и замахна с приклада, но Пит беше по-бърз. Той се наведе, за да избегне удара, и заби сабята в торса на мъжа. Стрелецът залитна към него, Пит отпусна ръкохватката и бутна умиращия настрана. После се хвърли към втория стрелец, преди да е успял да зареди оръжието си.

Този тип беше по-едър от Пит и скочи енергично на яките си крака. Заби приклада в гърдите на Пит и използва инерцията от удара да го повали на палубата. Пит се претърколи и скочи на крака, но отнесе удар с приклада в лявото си рамо. Контрира с дясната ръка и закачи бузата на мъжа, който се замая от удара. Пит стрелна ръце напред и се опита да измъкне пушката от ръцете му.

Подобна битка се разиграваше и зад мостика. Джордино се беше приземил близо до него, изскочи от пушека и видя Васко да се прицелва с друга граната в „Констълейшън“.

Той се хвърли напред и вдигна сабята за мощен замах. Васко го забеляза в последния миг и вдигна гранатомета, за да се защити. Старата сабя се стовари върху металната тръба и острието се счупи в основата на ефеса.

Васко погледна в лицето своя нападател и с шок установи, че е Джордино.

— Отново вие! — изрева той.

— Да не би да си очаквал Червената шапчица? — Джордино замахна с ефеса и го стовари в стомаха на Васко. Той изръмжа и в отговор замахна с гранатомета, стоварвайки го върху главата на Джордино.

Джордино хвърли ефеса настрана и сграбчи гранатомета, завъртя дулото му настрани от платнохода към кърмата на влекача.

Двамата мъже се блъскаха и дърпаха с все сили, за да завладеят оръжието.

— Не си достатъчно силен, джудже такова — подигра се Васко на противника си.

Джордино не отговори, но напрегна всички сили срещу по-едрия си противник, докато Васко не започна да стиска зъби и да криви лице. Джордино беше като скала и напрежението изобщо не му личеше.

Когато осъзна, че губи борбата, Васко стрелна ръката си към пистолетната дръжка и натисна спусъка.

Малката ракета излетя от тръбата, удари кнехтите и клуповете на буксирните въжета на кърмата и избухна с оглушителен трясък.

Реактивната вълна от другия край на тръбата опърли Джордино и временно го ослепи.

Васко се възползва от това. Ритна Джордино в слабините, изтръгна гранатомета от ръцете му и го стовари върху главата му. После замахна широко и яростният удар отхвърли Джордино назад, за да се стовари върху релинга. От сътресението при падането върху палубата той си върна зрението отчасти. Присви очи назад към кърмата, но откри, че е празна.

Пит и другият мъж бяха изчезнали.

85

Пит чу шума от изстрелването на граната и притисна гръб към кърмата. Гранатата се взриви на по-малко от шест метра от него. Взривната вълна го прехвърли през релинга и можеше да го убие, ако не беше човешкият му щит. Бяха все още вкопчени със стрелеца и по-едрият мъж пое шрапнела и главното сътресение от взрива.

Двамата се стовариха заедно във водата, но хватката на другия отслабна. Пит го пусна, борейки се с вълната от болка и объркване, която го заля. Ушите му звъняха, а в дробовете му сякаш не беше останала и глътка въздух. Усети, че се дави. Протегна крайници и зарита, надявайки се, че ще може да излезе на повърхността. Един дълъг предмет се плъзна над тялото му. Той протегна ръце и се хвана за него. Беше буксирното въже и то го изкара за секунди на повърхността. Пит едва успя да си напълни гърдите, когато тежкото въже отново потъна и го повлече надолу.

Сетивата му започнаха да се събуждат и той се закатери по въжето първо бавно, а после все по-бързо. Изтегляйки се с ръце, отново се озова на повърхността и се оказа съвсем близо до черната баржа. Погледна през рамо. „Констълейшън“ и влекачът бяха на стотина метра нагоре по реката. Баржата дрейфаше свободно и той с нея.

Васко, който стоеше пред рулевата рубка, хвърли настрана гранатомета и огледа повредената кърма. Когато димът се разпръсна, видя, че буксирното въже се е откачило от кнехтите и се е плъзнало във водата. Баржата беше свободна и той не можеше да направи нищо. Известно време гледа как баржата дрейфа към средата на Патапско. Все още беше в района на мъртвата зона, а водата беше достатъчно дълбока за неговата цел.

Той стъпи на мостика и почувства, че „Лорън Бел“ започна да се движи. Свободен от баржата, влекачът беше събрал достатъчно сили да мине покрай мачтата и реята на „Констълейшън“. Васко погледна покрай платнохода и плъзна очи по високите сгради на Балтимор, сетне отиде при сандъка с оръжията. Извади чантата с радиопредавателя, свързан с експлозивите на борда на баржата.

Джордино отвори очи на палубата и видя стена от пламъци. Гореше платното, откъснато от покрива на мостика на влекача, минаващ под падналата мачта. Антената на покрива закачи част от горящото платно и стовари завеса от брезент отстрани на рулевата рубка.

Джордино седна и видя „Констълейшън“ да изостава. Двама от оръдейния разчет се бяха надвесили над релинга и оглеждаха влекача.

Джордино извика на мъжете:

— Хвърлете ми няколко торбички барут.

Доброволецът на име Йейтс изчезна за малко и се върна при релинга с три торбички черен барут. Ловко ги хвърли над водата и цилиндрите от алуминиево фолио паднаха до Джордино. Той грабна два и ги запрати в основата на вратата към мостика. Минута по-късно Васко прекрачи прага.

В ръцете си носеше радиопредавателя. Насочи го към дрейфащата баржа и натисна бутона за предаване на сигнала. След секунда от кърмата на баржата се чуха два приглушени взрива, съпровождани от малки облачета сив дим. Васко се усмихна, без да обръща внимание на мъжа във водата, вкопчен в буксирното въже на баржата.

Обърна се и забеляза Джордино, седнал близо до релинга, който го гледаше злобно със сардонична усмивка.

— Джудже, още ли си тук? — попита Васко.

— Минах да се сбогуваме.

— За мен ще е удоволствие — Васко се наведе в рубката, за да остави предавателя и вместо него взе зареден автомат.

Когато се обърна, Джордино със зъби разкъса третия цилиндър и го хвърли в краката на украинеца.

Васко погледна надолу объркан и в този момент пътечката от разсипан барут се подпали от горящото платно и се стрелна с пращене към торбичките в краката му. Не му остана много време за гледане.

Взривът отекна в корпуса на платнохода и отново обгърна влекача в облак бял пушек.

Когато димът се разсея, Джордино се приближи към разбитата рулева рубка.

Васко лежеше на палубата с откъснати крака, а в гаснещите му очи беше изписан шок.

Джордино го изгледа без съчувствие, след това изстреля за последно:

— Може да ми казваш Ал.

Погледа го как умира и отиде на кърмата на влекача. Надолу по реката видя дрейфащата баржа да се отдалечава. Висок чернокос мъж излезе от водата, изправи се и му помаха от носа на своята атомна колесница.

86

Пит беше все още във водата, когато чу приглушените взривове откъм кърмата на баржата. Той се издърпа по въжето, претърколи се през релинга и се озова на борда й, опитвайки се да нормализира дишането си. Докато се изправяше на крака, усети лек диферент[42] към кърмата.

Той отиде при люковете на трюмовете. Всеки от четирите отвора беше покрит с лек капак от фибростъкло. Отвори първия и откри руската атомна бомба РДС-5, лежаща безопасно на голям палет. След това провери останалите три трюма. Всички бяха празни, като се изключат един ръждясал варел и няколко вериги във втория трюм и водовъртежът от надигаща се вода в четвъртия. Пит предположи, че на баржата й остават по-малко от петнайсет минути на повърхността.

Той се върна при първия трюм и се спусна вътре, за да огледа оръжието. РДС-5 беше леко издута в средата, широка метър и петдесет и около три и седемдесет дълга. Опашната й част завършваше с кръг и криле. Гладката й черна обвивка се нарушаваше от издигнат панел към края на опашката. Пит надникна в покрития със стъклен капак панел и установи, че бомбата е жива. Светеха множество цифрови дисплеи, на които бяха изписани числа. До панела от корпуса на бомбата стърчеше малка шайба — прост уред за задаване на дълбочина. Той отново погледна панела. До два от дисплеите имаше надписи: на единия пишеше „настояща дълбочина“ и показваше нула, а на другия — „дълбочина на взривяване“, и показваше седем метра и половина.

Пит беше обзет от ужас. Дори Джордино да беше ликвидирал Васко, това вече нямаше значение. На бомбата беше зададено да се взриви на дълбочина седем и половина метра. Когато баржата потъне, бомбата щеше да избухне — това беше простата зависимост. Пит се замисли дали да не разбие панела или уреда за задаване на дълбочина, но се страхуваше, че е програмирана да избухне при подобна намеса.

Той изскочи от трюма и се огледа. Баржата се намираше на половин миля от сушата. Тъй като нямаше двигател, беше невъзможно да я прекара през течението до плитчините, преди да потъне. Той огледа реката. Наоколо имаше безброй малки лодки, които се носеха на ята към горящия платноход. Но те бяха твърде малки, за да помръднат тежката баржа. Пит обърна поглед към залива и съзря скипджака, който беше видял от хеликоптера да пуфти по посока на вятъра.

Баржата вече имаше силен диферент и водата беше започнала да се плиска по палубата. Пит отново погледна към рибарския кораб. Той беше единствената възможност.

Корабът току-що беше влязъл в река Патапско и плаваше в центъра й далеч от пътя на баржата. Пит трябваше бързо да запуши тази празнина. Той се втурна към втория трюм и изнесе на ръце празния варел на палубата. Отдолу измъкна парчета въже и верига. Оплете ги като сбруя около варела и към нея завърза шестметрово водещо въже. Спусна варела във водата и го остави да се пълни с вода и да се влачи хоризонтално зад баржата.

Импровизираната шамандура задърпа кърмата откъм брега и така застави носа леко да се завърти наляво. Не беше много, но позволи на потъващата баржа да застане на курс, по който щеше да кръстоса пътя си с рибарския кораб.

Брайън Кенеди, прошарен ловец на стриди, плаваше нагоре по реката и хвърляше по едно око на баржата, защото бе забелязал, че дрейфа без влекач. Очевидно потъваше и той зави, за да я огледа по-добре. Неговият кораб „Лорейн“ беше голям скипджак — едномачтов платноход с триъгълно платно — клас, известен със своята маневреност. Създадени за вадене на стриди с мрежа в залива Чесапийк, някога много скипджаци са порели неговите води. Прекомерният риболов намали улова на стриди и с това сложи началото на техния упадък. „Лорейн“ беше един от малкото, които още се използваха.

Сега не беше сезонът за улов на стриди, но Кенеди беше излязъл да изпробва ново платно за любимия си кораб. Когато видя един висок мъж да му маха от баржата, той пресече реката и застана успоредно до нея. Носът й вече беше под водата и вълните се плискаха върху ниската й палуба от всички страни.

— Господине, скачайте на борда, защото всеки момент ще потъне.

— Имам жив товар в първия трюм, който трябва да бъде изваден — отговори Пит. — Имате ли моторен екскаватор?

Рибарят оглеждаше Пит. Беше подгизнал от вода, но дрехите му бяха опърлени и изцапани с кръв. Водата се плискаше около глезените му, в очите му се четеше настойчивост, но въпреки това стоеше с непоколебимо спокойствие.

— Да, имам — отговори Кенеди. — С напълно обновен двигател. По-добре побързай с тази работа.

Той завъртя дълга стрела, на която на въже висяха челюстите на екскаватора. Пит ги сграбчи и ги пъхна в трюма, докато рибарят освобождаваше въжето с лебедката.

В трюма вече имаше около половин метър вода, която се плискаше насам-натам по дъното, и при всяка вълна нахлуваше все повече. Пит остави челюстите в ъгъла и освободи въжето от куката, където бе закачено. Клекна във водата и потърси под палета веригата за повдигане, която беше видял по-рано.

— Господине, излизайте вече оттам! — извика Кенеди.

Докато Пит събираше четирите краища на веригата, водата започна да нахлува по-бързо. Вдигна ги над бомбата и ги закачи на куката на въжето.

— Хайде вдигай! — извика той.

Едва беше извикал, когато каскада от вода се заизлива от всички страни в трюма. Пит се хвана за въжето и се набра върху бомбата, докато трюмът се пълнеше с вода. Въжето се опъна и бомбата беше вдигната от палета, блъскайки се в стените на трюма, докато баржата потъваше. Пит затаи дъх, докато отгоре му се изливаше водния порой. Почувства още няколко вибрации, докато бомбата се люлееше и блъскаше в металните преградни стени. После шумотевицата престана и водата около него се успокои.

На борда на „Лорейн“ Кенеди гледаше в шок как баржата потъва заедно с мъжа в трюма. Двигателят на лебедката полагаше толкова усилия, че направо премести кораба настрана, а стрелата почти опираше във водата. Рибарят си помисли, че въжето на екскаватора се е закачило някъде на баржата, и точно се готвеше да го освободи, когато главата на Пит изскочи на повърхността.

Той я разтърси, за да освободи очите си от водата, и вдигна глава към Кенеди.

— Извадихме я, а сега остава да я вдигнеш на борда.

Кенеди не пускаше бутона на лебедката, докато машината се бореше да извади тежкия предмет. Корабът бавно започна да се изправя, а той гледаше онемял как Пит се появява от вълните, седнал върху голяма черна бомба.

— Седнал си… седиш върху бомба! — заекна той. — Неизбухнала?

— Не — отговори Пит с крива усмивка, — тази е атомна.

87

Военният хеликоптер се спусна ниско над източното крайбрежие на Мериленд, увисна над една празна ваканционна вила и кацна на автомобилната й алея. Екип от сапьори и специалисти по ядрени оръжия изскочиха от двете му страни и се втурнаха към задния двор на сградата. Вилата се издигаше над живописно заливче в Чесапийк на име Хънтингфийлд Крийк с малък пристан във водата. В края му стоеше изоставена руската бомба.

До бомбата беше задействан мощен заглушител на радиочестоти, за да попречи на детонация от подаден от разстояние сигнал. След това екипът оръжейници внимателно проучи оръжието и потвърди, че е активирано чрез задаване на дълбочина. Те преодоляха сензора за водно налягане, разглобиха няколко външни елемента, за да свалят спусъчния механизъм, и накрая обезвредиха трийсеткилотонното оръжие.

В другия край на Чесапийк Пит стоеше на носа на „Лорейн“ и наблюдаваше с доволство как полицейската лодка ги пъди към Балтимор. Цяло ято полицейски лодки се стрелкаше панически насам-натам в опит да отцепи петмилна зона на безопасност около далечния пристан, където Пит беше оставил бомбата.

Риболовният кораб плаваше обратно към река Патапско, където съвсем близо до пристанище Балтимор намериха заседналия „Констълейшън“. Старият тримачтов платноход беше заобиколен от полицейски и пожарни лодки. Мъртвите и ранените бяха свалени от борда, пожарите изгасени и помпите включени, за да изхвърлят нахлулата на различни палуби вода. Пит забеляза, че влекачът „Лорън Бел“ все още е успоредно с мидела на платнохода, а неколцина полицаи проучваха всеки сантиметър.

— Ей, моряко, ще ме вземеш ли на стоп? — чу се вик от палубата на платнохода.

Пит погледна, видя Джордино да му маха от палубата и накара Кенеди да приближи рибарския кораб успоредно на платнохода. Джордино се сбогува с оръдейния разчет, слезе по трапа, спуснат за полицейската лодка, и скочи на борда на „Лорейн“.

Целият беше покрит с изгаряния и натъртвания, но на лицето му сияеше усмивка.

— Трябваше да се досетя, че ще се уредиш с разтоварващ круиз, докато ние останалите си цапаме ръцете.

— Нали знаеш, че ненавиждам ръчния труд — отговори Пит. — Ще се оправи ли „Констълейшън“?

— За сега има еднопосочен билет за сухия док, но ще се оправи.

— Днес екипажът от доброволци помогна да спасим живота на много хора.

— Къде остави бомбата? — попита Джордино. — Опитах се да те последвам, но рулят на влекача беше повреден от нашата стрелба.

— Предполагам и нашият гологлав приятел?

Джордино се усмихна.

— Намерихме тихо заливче от другата страна на Чесапийк — обясни Пит, — колкото може по-встрани.

Джордино погледна към Кенеди, който стоеше зад щурвала.

— Момче, ето това, което сте качили на борда, се казва стрида.

Рибарят само кимна, сякаш просто си беше свършил работата за деня.

Рибарският кораб влезе с вдигнато платно в пристанище Балтимор, чийто вход беше пламнал от многото мигащи полицейски лампи. „Лорейн“ влезе с маневри в празния пристан на бреговата охрана, който беше пълен с официални лица от различните институции по охрана на законността. Когато Пит и Джордино слязоха от кораба и помогнаха на Кенеди да го швартова, на пристана се появиха две черни лимузини. От първата изскочи охраната от тайните служби, а от втората слязоха вицепрезидентът Сандекър и Руди Гън.

— Добра работа, момчета — каза Сандекър през стиснати зъби, впити в една пура. — Току-що научихме, че армейските сапьори са обезвредили бомбата успешно.

— Трийсет килотона — добави Гън — щяха да предизвикат бая шумотевица.

Сандекър погледна Пит.

— Как стигна до извода, че целта е Балтимор, а не Вашингтон?

— Заради Черно море — отговори Пит. — Същите хора използваха експлозиви, за да освободят водородния сулфид, който се съдържа под формата на газ в аноксичните води. През лятото в Чесапийк съществуват подобни условия точно пред пристанището. — Той посочи покрай форт „Макхенри“ към река Патапско.

— Все още не знаем кой точно стои за това нападение — каза Гън и се обърна към Джордино. — Разбрах, че от хората на влекача няма оцелели.

— Точно така — потвърди той.

— Беше същият екипаж от България, част от хората на Манкедо — допълни Пит. — Ана Белова от Европол е погнала човека, който ги финансира. Скоро ще знаем повече.

— Ако са украински бунтовници, мога да ти кажа, че са направили голяма грешка — каза Сандекър. — Президентът е гневен и готов да поиска от Конгреса да отпуснат повече пари и оръжия за украинското правителство.

— Може би точно това е била целта им — подхвърли Пит.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гън.

— Първо, направен е опит да бъде нападнат Севастопол с американски кораб. Второ, американски самолет е взривен, когато разтоварва хуманитарна помощ за Украйна. Накрая има нападение срещу САЩ под маската на проруски украински бунтовници. На мен ми се струва, че някой се опитва да предизвика война.

— Или да изрита руснаците от Източна Украйна — каза Гън.

— Може би са по-умни от всички нас. — Сандекър заоглежда пурата си. — Както и да е. Президентът иска да ви изкаже своята лична благодарност за това, че спасихте страната. — Той посочи лимузините. — Сега е в Кемп Дейвид и очаква да се срещне с вас.

— Моля те, благодари на президента от мое име, но точно сега не мога да се срещна с него — каза Пит.

— Отказваш на президента? Защо? Какво да му кажа?

Пит кимна към „Лорейн“.

— Кажи на президента, че не мога да дойда, защото дължа на ловеца на стриди от залива Чесапийк една много голяма и много студена бира.