Черно море

88

Съботното утро на 22 април в Гибралтар беше ясно и слънчево. Туристите, които вече изпълваха пролетните тротоари, започнаха да търсят сянка, когато пред сградата на бившата Англо-египетска банка спря такси. Мансфилд отвори вратата за Мартина и един як мъжага от руското посолство в Мадрид, отбелязвайки наум няколкото военни камиона, спрени по-надолу по улицата. Когато последва останалите вътре, замръзна сред навалицата британски военни, които кръжаха из фоайето.

Не войниците го накараха да провери оръжието в кобура, който носеше под сакото си, а множеството познати лица, които се бяха струпали около управителя на банката — Дърк, Самър, Пърлмутър, Трехорн, Хокър, и всички се бяха вторачили в него, все едно беше закъснял за рождения ден на най-близкия си приятел. Все още никой не бе проговорил, нито охраната на банката бе извикана.

Най-накрая управителят прекоси фоайето и се здрависаха.

— Господин Романов, радвам се да ви видя отново.

Под очите на управителя имаше черни кръгове. Носеше същия костюм като вчера, само че малко по-измачкан. Мансфилд забеляза обаче още нещо — вчерашната набиваща се на очи нервност на Финли сега отсъстваше напълно.

— Добро утро, господин Финли. Мога ли да ви представя Александър Водоков от руското Министерство на външните работи.

Пълничкият адвокат пристъпи напред и разтърси ръката на Финли.

— Аз представлявам Руската федерация и искам да заявя официално нашите претенции върху един депозит, съхраняван в тази банка. — Той извади официалното искане, подписано от посланика.

— Може ли да посочите номера на сметката?

— Не, но мисля, че вие знаете за този депозит. Голяма сума в златни кюлчета, депозирани в Англо-египетската банка през март 1917 от името на цар Николай II.

— Протоколът изисква представянето на някакви доказателства за подобен депозит — обяви Финли, без да му мигне окото.

— Златото е било депозирано от Кралския военен флот чрез КНВ „Сентинел“ от името на Руската империя като част от Петроградския договор.

— Имате ли копие от този договор? — попита Финли.

Водоков зарови из дипломатическото си куфарче и накрая извади два листа, хванати с телбод.

— Това е подписано копие.

Финли взе листовете.

— Моля да ме извините. — Той мина зад стъклото на касата, отиде при копирната машина и изкопира два комплекта. Заключи единия в чекмеджето на бюрото на касиера, а другия подаде на един помощник, преди да се върне при Водоков.

— Като представител на банка „Барклис“, държател на депозита, за който стана въпрос, трябва със съжаление да ви информирам, че претенциите на Руската федерация за собственост са прекратени. — Той върна договора на дипломата.

Мансфилд пристъпи към него.

— Какви ги приказвате?

— Документът е пределно ясен дори за моя руски — отговори Финли. — В документа се казва, че британците трябва да съхраняват активите до възстановяване на императорската корона или следващата стогодишнина от възшествието на първия Романов на престола — което настъпи първо.

— Дайте да видя. — Мансфилд издърпа договора от ръцете на Водоков и плъзна очи по условията.

— Вие познавате руската история по-добре от мен — продължи Финли — но аз мисля, че Михаил I е първият руски цар от династията Романови. Историята казва, че е бил коронясан на двайсет и втори юли 1613 година. Боя се, че споменатата при подписването на договора през 1917 г. стогодишнина изтече току-що, днес на обяд, както се посочва в документа. — Той погледна към часовника на стената. — Активите вече са собственост на британското правителство, което взе мерки да влезе във владението им.

Той махна към войниците из фоайето. Мъжете бяха започнали да се подреждат, образувайки въоръжен кордон, който излизаше навън през входната врата с изключение на двама едри военни, които последваха Финли в отворения трезор. Скоро войниците се появиха отново, носейки малък, но очевидно тежък дървен сандък, който изнесоха през входната врата. Качиха го на един от военните камиони, който сега беше паркирал отпред, след това се върнаха за следващия.

След като изгледа сцената, дипломатът избухна:

— Това е възмутително! — изкрещя той на Финли. — Моето правителство ще изрази официален протест! — После се обърна към Мансфилд. — Защо не съобщихте по-рано?

— Защото разбрахме за това едва вчера късно следобед.

— Това със сигурност ще предизвика репресивни мерки! — Водоков изхвръкна от банката, вдигна ръка, за да спре такси и изчезна надолу по улицата.

Мансфилд се подсмихна, докато гледаше как дипломатът си тръгва, след това се приближи към Самър и останалите.

— Поздравления за добре свършената работа — каза той. — Как казвахте вие американците: ден по-късно е долар по-малко?

— В случая доларите по-малко са два милиарда — отговори Самър.

— Явно ще се наложи да останем с празни ръце.

— Вие би трябвало да се озовете зад решетките — избухна Хокър.

— Е, майоре, това не подхожда на западния рицарски дух. — Мансфилд се поклони леко. — Сбогом. — Обърна се и бавно излезе от банката, без повече да поглежда назад.

Мартина го последва навън, поклащайки глава на показаното от него безразличие.

— Провалихме се с трясък — каза тя, — а теб не те е грижа за гнева на Москва? Водоков е прав. Със сигурност ще има репресии.

Мансфилд вдигна рамене, докато минаваха край военните камиони.

— Скъпа другарко, пред себе си виждаш оцеляващ. Просто докато избухне следващата криза в разузнаването, ще избягвам Москва, а тогава тази случка вече ще е забравена.

— А директорът на „Чуждо разузнаване“?

— Царе, президенти и директори идват и си отиват, но Виктор Мансфилд винаги ще бъде в декадентския Див запад, за да се бори за Майка Русия. — Той я хвана под ръка. — Какво ще кажеш да пийнем по нещо някъде?

Строгата агентка го изгледа смутено, но накрая кимна:

— Така да бъде.

Пърлмутър гледаше как двойката бавно се отдалечава.

— Той със сигурност разбира нашия начин на мислене. Вече няма смисъл да бъде арестуван.

— Тукашните му дни като агент под прикритие свършиха — каза Хокър. — Мисля, че това е най-важното.

Дърк поклати глава.

— Още ми се иска да му изпратя сметката за повредената ни подводница.

Финли се приближи към групата с енергични крачки.

— Може ли сега да ви покажа пещерата „Нелсън“?

— Направете го, моля — усмихна се Самър.

Финли ги поведе през огромната стоманена врата в трезора. Той беше построен в естествена пещера, като строителите бяха добавили само бетонна заливка на пода и рамката за вратата. Сводестите варовикови стени и таван се простираха на близо петнайсет метра в хълма.

— Испанците са наричали това място пещерата Ла Боведа — каза Финли. — През 1805 е прекръстена на пещерата „Нелсън“, когато известен брой загинали в Трафалгарската битка моряци са докарани тук, преди да бъдат погребани. Когато през 1887 г. Англо-египетската банка купува имота и построява сградата, включваща пещерата, почти всички са забравили, че е била наречена „Нелсън“.

— Много умен начин да си направиш трезор — отбеляза Пърлмутър.

— Вероятно са искали да направят икономия от строителните работи — допълни Трехорн.

— Сигурно сте прави. — Финли почука с кокалчетата на пръстите си по стената. — Варовиковият слой е дебел най-малко девет метра, така че със сигурност мястото е напълно безопасно за съхраняване на пари.

— Или руско злато — подхвърли Самър.

Финли ги преведе покрай няколко редици депозитни кутии, голям сейф за налични пари и накрая се озоваха пред голяма метална клетка в задната част на трезора. Старата метална врата беше отворена, а вътре се виждаха струпани един върху друг дървени сандъци от отминала епоха. Двамата войници бяха вътре и вадеха поредния сандък, а после се промъкнаха покрай групата.

— Златото на Романови, за да бъдем точни — каза Финли, отговаряйки на подхвърлянето на Самър.

— Донесено е тук, за да може Английската банка да отрече, че го притежава? — попита Трехорн.

— Така мисля. Златото е изнесено от Русия и е прехвърлено на КНВ „Сентинел“ при пълна секретност. „Сентинел“ го докарва тук за временно съхранение, в очакване на превозването му в Англия. Обаче се случват две неща. Общественото недоволство в Петроград нараства и се стига до абдикацията на царя. А „Сентинел“ е потопен само ден след като е докарал златото тук. Онези, които в Англия са знаели за договора, са сметнали, че корабът е потопен заедно със златото. Управителят на Англо-египетската банка и представителят на Английската банка за региона сключват сделка да запазят златото тук в очакване политическото положение в Русия да се изясни. — Той поклати глава. — Казаха ми, че представителят на Английската банка загинал, когато корабът, на който плавал, за да се върне в Англия, бил торпедиран.

Трехорн потърка брадичката си.

— Значи и Английската банка не е била наясно?

— Допреди две седмици, когато съобщихме на гуверньора и поискахме да осигури транспорт и охрана.

— Кой друг е знаел? — попита Самър.

— На практика никой извън Гибралтар. Говори се, че премиерът и кралицата били шокирани от новината. Разбира се, те се надяват съществуването на златото да бъде запазено в тайна.

— Трудно в днешно време — поклати Дърк глава. — Къде ще го закарат?

— Армията ще го транспортира до летището и оттам с военен самолет до Лондон. Ще бъде складирано в правителственото хранилище за злато в центъра на Лондон под улица „Треднийдъл“.

Самър погледна към Финли:

— Откъде знаехте, че днес е денят?

— В архива ни имаше копие от проектодоговора, така че знаехме много добре кога изтича срокът. Можете да си представите моя шок, когато вчера в банката се появихте вие, а след вас — руснаците.

— Мда — усмихна се Трехорн, — измъкнахте се на косъм.

— Нищо не знаете — въздъхна Финли.

— Не сте имали подписано копие на договора, нали? — попита Пърлмутър.

— Точно така — кимна банкерът. — Докато руснаците не ни донесоха подписания екземпляр, нямахме правно основание. Сега вече имаме доказателство за законността на договора. Британското правителство трябва да ви благодари за това.

— А останалите клаузи от договора? — попита Дърк.

— Ще предяви ли претенции британското правителство за правата си върху полезните изкопаеми?

— Кой може да каже? Ако някога тези права бъдат признати, Британия ще стане най-богатата нация в света. Предполагам обаче, че руснаците по-скоро биха ни обявили война. Вероятно въпросът ще бъде заметен под килима в името на дипломатическата тайна. Жалко за вас.

— Защо? — попита Самър.

— Защото съм сигурен, че в другия случай кралицата щеше да ви направи всички почетни рицари.

— Рицари? — удиви се Трехорн. — Боже, това наистина щеше да е страхотно.

Самър поклати глава при тази мисъл.

— Можем ли да видим златото?

— Разбира се. — Финли ги въведе в клетката и спря до един от сандъците. Вдигна капака и пред тях лъснаха блестящите жълти кюлчета, които си приличаха като две капки вода с онова, което Самър беше намерила в „Кентърбъри“. Финли извади едно и им го подаде, за да може всички да му се полюбуват.

— Има и един-два сандъка с необработени скъпоценни камъни — изненада ги той.

Самър последна подържа кюлчето и когато го връщаше на Финли го изтърва. Тежкото кюлче иззвънтя, когато падна на пода.

— Извинете, господин Финли, но не всеки ден ми се изплъзват милиард долара.

— Права сте. — Той вдигна кюлчето. — Мога да си представя вашето разочарование след дългото и трудно преследване на златото.

— Вярно, че ми струва няколко безсънни нощи — отговори тя.

Когато се упътиха обратно към фоайето, забеляза, че Дърк се усмихва.

— Като се имат предвид обстоятелствата, си странно щастлив.

— Точно си мислех какъв късметлия съм.

— Късметлия? Направо си скъсахме задниците от бачкане, за да намерим златото, а то през цялото време си е лежало в банката. Беше и си остава голяма тайна. Къде е късметът в тази история?

— В тайната. Така няма да ми се наложи до края на живота си да те наричам дейм Самър.

89

От прозореца на наетия апартамент Мартин Хендрикс наблюдаваше как холандски полицаи нахлуват в оградената му резиденция малко по-надолу по улицата. Ако беше гледал по-внимателно, щеше да забележи, че една чернокоса българка ръководи нахлуването.

Знаеше, че след провала на Васко е само въпрос на време следата да ги доведе при него. Досега обаче неговото име не се споменаваше в разгласата, на която се радваше разследването. Това беше най-важното.

Той излезе от апартамента през задната врата и се качи в лимузината, която чакаше в страничната уличка.

— Едно спиране по пътя — каза на своя дългогодишен шофьор.

Гледаше втренчено през прозореца, но не обръщаше внимание на амстердамските канали или на гъмжилото от велосипедисти покрай тях. Лимузината пое на изток, стигна до град Зволе и влезе в голямото гробище „Краненбург“. Шофьорът знаеше точно къде трябва да отиде. Заобиколи малко езеро и спря под групичка извисяващи се червени дъбове.

Това върна Хендрикс в действителността. Той слезе и тръгна към скромния надгробен камък с три имена, изсечени в мрамора. Отпусна се на колене пред него, но за първи път сълзите не потекоха. Болката обаче още беше у него, силна както винаги, и отказваше да намалее с годините.

— Вече не остава много време — прошепна той. Бръкна в джоба си и докосна металния си спомен.

След дълъг размисъл целуна надгробния камък и малко трудно се изправи. Като в транс затътри крака обратно към лимузината и рухна на задната седалка. Едва след около час, когато колата вече беше влязла в Германия, тъгата отстъпи малко и той напълно се съсредоточи върху следващите си действия.

Лимузината стигна до едно малко използвано летище близо до град Везел, където го очакваше частният му самолет. Хендрикс стисна на сбогуване ръката на своя шофьор и се качи на самолета, който веднага се издигна в небето.

Машината пое на изток и прекоси Полша и Беларус, преди да навлезе след предварително разрешение в руското въздушно пространство. След по-малко от час самолетът се приземи на „Чкаловский“ — военно летище на северозапад от Москва. Хендрикс погледна през илюминатора към спретнато подредената редица от нови хеликоптери пред хангарите. Пред тях стояха в стегнат строй руски войници, застанали мирно.

Самолетът спря пред един хангар и Хендрикс бе съпроводен до група офицери, застанали на червения килим близо до подиума. Генерал Захарин се обърна, за да поздрави холандеца.

— Господин Хендрикс, радвам се да ви видя отново. Пристигнахте точно навреме.

— Генерале, благодаря, че ме поканихте.

— Празнуваме въвеждането в служба на нашия нов клас щурмови хеликоптери Ми-28 НМ — каза Захарин. — Президентът Вашенко ще ги инспектира, затова реших, че това е добра възможност да му покажа „Перегрин“. Може би ще успеете да организирате такава демонстрация, каквато проведохте за мен преди няколко седмици?

— С удоволствие — отговори Хендрикс. — Генерале, позволете да се оттегля, за да проверя състоянието на нашия безпилотник.

Той тръгна към своя зелен влекач с ремарке, паркиран в края на пистата. Помощникът му Джерард го посрещна до пулта за управление на дрона, разположен наблизо.

— Някакви проблеми на границата? — попита Хендрикс.

Джерард поклати глава.

— Никакви при пресичането, нито при влизането в базата.

— Какъв е статусът на „Перегрин“?

— Както ми наредихте, вдигнах го във въздуха преди изгрев. В момента се намира на десет мили северно от нас. — Той почука със ставите на пръстите си по пулта.

— Когато минете на ръчно управление за демонстрацията, той е програмиран да премине в полет на ниска височина от тук до Балтийско море.

— Благодаря, Джерард. Аз поемам от тук нататък. — Хендрикс посочи самолета си. — Бих искал ти и шофьорът да се качите веднага на самолета. Той ще ви откара в Стокхолм. Остани там, докато моят адвокат се свърже с теб.

Техникът погледна своя началник и кимна.

— Разбирам. Сбогом, господин Хендрикс.

Самолетът излетя няколко минути преди кортежът на президента Вашенко да влезе в летището и да спре до подиума. Руският президент направи преглед на войниците, държа реч и го качиха на един от щурмовите хеликоптери за кратка обиколка. Той обсъди накратко полета със своите помощници и бе насочен от генерал Захарин към подиума, където Хендрикс беше пренесъл пулта за управление на „Перегрин“.

— Господин президент — започна Захарин, — мога ли да ви представя Мартин Хендрикс, конструктора на дрона „Перегрин“?

— Чух хубави неща за вашия безпилотник — каза Вашенко. — Разбрах, че дори е спасил руски моряци в Черно море. Къде е вашето изобретение?

— В небето над нас, господин президент. Както показах на генерал Захарин, големият му обхват го прави труден за откриване. Каня ви да установите неговото местоположение, ако можете.

Вашенко огледа небето и се заслуша да чуе двигателя, но не видя и не чу нищо. В това време Хендрикс използва мощната камера на „Перегрин“, за да се прицели в подиума на няколко метра от тях. Той обърна видеоекрана, за да го покаже на президента.

— Ние стоим ето тук — посочи той екрана. — Ако активирам лазерния прицел, който по случайност работи и с вашите противотанкови ракети „Вихър“, ще го видите как прихваща нашето местоположение.

Той набра команда на клавиатурата и на екрана се появи премигващ червен кръг, който обгради изображението на тримата мъже.

— Много впечатляващо — кимна президентът. — Кажете, от коя посока идва дронът?

Хендрик не обърна внимание на въпроса.

— Дронът е въоръжен и готов за атака — каза той. — Ако исках да ви убия, просто щях да натисна тези два червени бутона и да изстрелям ракетите му.

Когато се протегна и натисна двете копчета, Вашенко нервно се изсмя.

— Защо ви е да правите това?

Захарин посочи северната част на небето.

— Това ли е? Какви са тези кълба дим?

Когато Вашенко се обърна да погледне, Хендрикс прошепна в ухото му:

— Господин президент, ще ви убия по същия начин, както вие убихте моето семейство в небето над Украйна.

Бръкна в джоба си и извади металния предмет, който беше винаги у него. Издраният и полуразтопен кръст, който жена му беше носила на врата си. Той го стисна леко в двете си ръце, след това вдигна очи и зачака идването на двойката ракети.

90

Хладен ветрец повя над хълмчето, разхлаждайки гостите на сватбата, събрани в малката беседка. Свежи цветя и дълги ленти украсяваха постройката с традиционните за българска сватба цветове — бяло и червено. Отвъд сушата Черно море осигуряваше лазурен фон под яркото септемврийско слънце.

Булката носеше проста бяла рокля, която потрепваше от морския бриз. Младоженецът беше с черен костюм и червена вратовръзка. В ръката си стискаше черен бастун. След като завършиха вричането си, Ана и Петър Ралин се обърнаха един към друг и се целунаха пред събралите се гости, предизвиквайки одобрителен шум.

Младоженците се размесиха със своите роднини, когато келнерите започнаха да поднасят шампанско, а по-младите гости се хвърлиха да танцуват. Докато си пробиваха път през тълпата, Ана и Ралин се озоваха пред една висока двойка.

Ралин стисна ръката на Пит:

— Толкова се радвам, че успяхте да дойдете днес.

— Не бих го пропуснал — усмихна се Пит, а после им представи съпругата си Лорън.

Ана прегърна Пит, после се обърна към Лорън.

— Ако не беше вашият съпруг, днес с Петър нямаше да сме тук.

— Чух, че сте преживели големи изпитания — отговори тя. — Радвам се, че все пак се стигна до този специален ден.

— Планирахте ли меден месец? — попита Пит.

Ана се усмихна.

— Отиваме за една седмица в Хиос.

Ралин поклати глава.

— Настоява да работи дори по време на медения ни месец.

— Отиваме, за да се опитаме да потвърдим, че корабът, който потъна там, е бил „Бесо“ — обясни Ана. — Разговарях с децата ви за една руска подводница от Първата световна война, потънала в района, която може да е привлякла „Бесо“, за да извади ценности от нея.

— Да, и аз подочух нещо такова — каза Пит. — Манкедо вероятно си е помислил, че там го чакат купища злато, и в опита си да го извади, се е сблъскал с руски агенти.

— Трябваше да се откаже, когато успя да се измъкне — каза Ана. — При разследването на Мартин Хендрикс установихме, че е превел на Манкедо двайсет милиона долара в кипърска банка. И други пет милиона на мъртвия му съдружник Иля Васко. Нито един от двамата не е изтеглил парите.

— Предполагам, вече е ясно, че Хендрикс не е подкрепял проруските бунтовници в Украйна.

— Точно обратното. Твърде късно открихме, че неговата жена и двете му деца са били в полет № 17 на малайзийските авиолинии, когато самолетът е свален близо до Донецк през 2014 година. Действал е изцяло от желание да си отмъсти на руснаците и сепаратистите.

— Този човек за малко не предизвика Трета световна война — каза Лорън.

— Да, но в известен смисъл все пак успя — отговори Ана. — Сега Съединените щати оказват по-голяма подкрепа на Украйна, а новият руски президент изтегли всички руски войски от района. Насилието намалява и може би Украйна ще успее да си върне изгубените земи.

— Ана, стига сме говорили за работа — намеси се Ралин. — Хайде да празнуваме.

— Съжалявам, Петре, прав си. Лорън и Дърк, какви са вашите планове, докато сте в България?

— Имаме намерение да посетим Рилския манастир и да се разходим по крайбрежния път до Варна.

— Освен това възнамерявам да изследваме отоманския кораб, който открихме. След това искам да купя една стара, ръждясала италианска кола.

— А Ана — побърза да се намеси Лорън — ще ми каже къде си заслужава да се пазарува, докато ти си под водата.

Пит хвана Петър под ръка и му каза:

— Хайде, Петре, ще ти купя едно питие, докато още не съм разорен. Ще си поговорим за богати корабни останки, ретро автомобили и силни жени.

Двамата се отправиха към бара, а Ана се обърна към Лорън:

— Той е човек от друго време, нали?

Лорън погледна с гордост след Пит и се усмихна.

— Да, но съм щастлива, че живее в нашето.