Черно море

21

Тежки дъждовни капки блъскаха по прозорците на ъгловия кабинет на един от високите етажи на седалището на Главното разузнавателно управление. Сива пелена скриваше иначе широката гледка към московския Хорошовски район.

Максим Федоров, директор на „Чуждо разузнаване“ в ГРУ, не обръщаше внимание на времето, седеше на бюрото си и мълчаливо изучаваше един омачкан документ. Не обръщаше внимание и на мъжа с очила, седнал нервно срещу него. Федоров откъсна очи от листа едва когато някой почука на вратата на кабинета и влезе трети мъж.

Висок, с атлетична фигура и войнишка стойка, той самоуверено прекоси кабинета. Късата му руса коса обграждаше лице със слънчев загар и поразително сини очи. Федоров направи гримаса при вида на сивия му костюм „Ив Сен Лоран“, жълтата вратовръзка и италианските мокасини.

— Виктор Мансфилд — обяви Федоров, — закъсняхте десет минути. — Запознайте се с доктор Антон Кромер от Държавния исторически музей.

— Неочакваният дъжд се оказа пречка за трафика — обясни Мансфилд. Той седна до Кромер и стисна ръката на професора.

— Не може да се каже, че дъждът през юли в Москва е неочакван — възрази Федоров.

— Надявам се, че срещата няма да продължи дълго. — Мансфилд погледна часовника си, — защото имам билети за Болшой.

Федоров му отправи пронизващ поглед. Виктор Мансфилд, както гласеше неговият псевдоним, беше един от най-добрите му агенти. Прикритието му на богат австрийски плейбой с неясен кралски произход му беше позволило да осъществява набези сред водещите европейски индустриалци и политици, включително няколко млади актриси с амбиции да станат звезди. Добре си играе ролята, помисли си Федоров. Може би твърде добре, ако се съди по отчетите му за разходите.

— Доктор Кромер наскоро откри документ с голямо значение за държавата.

Федоров погледна към Кромер и му кимна да продължи.

Бледият учен прочисти гърло.

— Аз съм главен архивист в Държавния исторически музей, който съхранява голяма сбирка с артефакти от ерата на Романови. Подготвяхме изложба на картини на руски художници от деветнайсети век, съхранявани в императорската сбирка, и поискахме няколко картини от хранилищата в Санкт Петербург. Двайсет и две произведения, някои от които великолепни. Почиствахме ги за изложбата, когато на гърба на едната открихме нещо интересно.

Той отвори един албум и показа на Мансфилд няколко кадъра от голяма картина, издържана в живи цветове, на казаци на коне.

— Сякаш е от Иля Репин — подхвърли агентът.

Кромер се усмихна.

— Наистина е от него. Една от трите в императорската сбирка.

— Какво точно открихте в картината?

Кромер обърна страницата на албума и се показаха няколко снимки от гърба на картината. На уголемена снимка се виждаше парче пергаментова хартия, подпъхнато в ъгъла.

— Намерихме парче стара хартия, закрепено към картината. Помислихме, че може би са някакви бележки на художника или ранна скица на картината. Но се оказа нещо съвсем различно.

Федоров вдигна листа.

— Това е един вид договор.

— Какъв договор? — попита Мансфилд.

— Договорът от Петроград. Поне така гласи надписът. Споразумение между Руската империя и Великобритания. — Федоров остави крехкия документ на своето писалище. — Същината на договора влече след себе си прехвърляне на правата върху петрола и полезните изкопаеми в земите, владение на Руската империя, за сто години на британците, смятано няколко месеца от подписването на договора.

— Това е лудост! — възкликна Мансфилд. — Кой би подписал подобен документ?

— Лично царят.

Кромер кимна.

— Потвърдихме истинността на подписа на цар Николай II под документа.

— Защо се е отказал с един подпис от такова богатство?

— За да защити своето — обади се Федоров. — Такова е било времето. Доктор Кромер може да обясни по-подробно.

— Договорът е датиран 20 февруари 1917. За царя това е отчайващо време. Армията е деморализирана и се разпада след постоянните поражения от германците. В Санкт Петербург избухват бунтове сред фабричните работници. В името на революцията болшевиките започват да организират въоръжени протести из цялата страна. Съпричастни към тяхната кауза са не само фабричните работници и селяните, но и военните. Николай знае, че империята се изплъзва от ръцете му, и търси спасение при съюзниците.

— Да, Романови са имали много роднини в Европа — каза Мансфилд.

— Точно така. Николай и неговата жена Александра са първи братовчеди на английския крал Джордж V, както и на други държавни глави из Европа. През войната Николай постоянно е в делови отношения със съюзниците особено за закупуване на оръжие. Така че когато напрежението около него се засилва, тези връзки са вече налице. Николай и Александра не предполагат, че след като той абдикира на петнайсети март, ще бъдат закарани в Урал и убити година по-късно.

— Какво се е надявал да постигне царят, отстъпвайки част от националното богатство?

— Политическа подкрепа — каза Кромер — и по-важното, военна помощ за онези части, които още са му били верни и които по-късно се превръщат в Бялата армия. Това, а и сигурност за значителна част от неговите лични царски активи.

— Предполагам, имате предвид злато.

— Като оставим настрана, че контролират активите на държавата, семейство Романови притежават много от златните мини в Урал. Добре известно е, че държавните запаси от злато на кюлчета постепенно изчезват през революционните години. Има доста документални свидетелства за Романово злато в чужди ръце, но малко се знае за личното им богатство и къде се намира.

— В договора се казва — намеси се Федоров, — че от семейните активи ще бъде преведена сума, която предстои да бъде определена, в Английската национална банка за съхранение, докато не се възстановят редът и спокойствието в Руската империя. Когато това стане, договорът ще бъде прекратен.

— Нещата не свършват толкова добре — отбеляза Мансфилд. — Колко са получили британците?

Федоров го погледна безизразно.

— Не знаем — най-накрая призна Кромер. — Екипът ми проучва въпроса. Има свидетелства, че малко след подписване на договора хора от лейбгвардейския полк придружават пратка от Санкт Петербург до Одеса. Официалните документи от тази епоха са доста редки заради хаоса, който е царял по това време. Обаче има упорити слухове, че значителна част от царското злато е била изнесена от московските банки.

— Другата страна не разполага ли с документи?

— Британските банкови документи са проучени много внимателно през двайсетте години от болшевиките заради пратките със злато за закупуване на муниции. Обаче не са открити доказателства за допълнителна сметка на името на Романови. Моето собствено мнение е, че златото така и не е стигнало до британците.

— За каква сума говорим?

Кромер сви рамене.

— Без допълнителна информация е трудно да се каже. Като се имат предвид оценките на семейното богатство на Романови и онова, което свършва в касите на болшевиките, може спокойно да се предполага, че става дума за сто двайсет и пет или сто и петдесет милиарда рубли в днешни пари, от които няма никаква следа.

— Два милиарда щатски долара? — попита Мансфилд, който беше свикнал да харчи в евро и долари.

Кромер кимна.

— Да, предвиждало се е сумата да бъде значителна.

— Е, това наистина беше много интересна приказка. — Мансфилд се изправи на стола си. — Да не би ГРУ да се готви да публикува книга за изгубеното богатство на Руската империя?

Федоров изгледа яростно агента си.

— Само четирима души са виждали този документ — потупа той листа с ревматични пръсти. — Ние тримата в това помещение и президентът. Мога да ви кажа, че президентът е много загрижен заради съдържащото се в този договор. Неговото съществуване най-малко би представлявало неудобство за Руската федерация, да не говорим за възможните правни и финансови искове срещу правителството.

— Тогава защо просто не го пъхнете под саркофага на Ленин? — попита Мансфилд. — Или още по-добре — драснете му клечката.

— Защото може да не е единственото копие.

— Договорът е подписан от цар Николай II и британския специален пратеник сър Лий Хънт — обясни Кромер. — Ако едно или повече копия от него са били притежание на Хънт, изглежда по някаква причина никога не са били доставени в Уайтхол.

— Защо?

— Хънт се качва в Архангелск на британския крайцер „Кентърбъри“ малко след подписването на договора. Някъде из Норвежко море германска подводница потапя крайцера седмица по-късно. Оцелели няма.

— Тогава останалите копия от договора са унищожени — каза Мансфилд. — Точка на историята.

Федоров се загледа навън, където дъждът падаше на още по-големи капки. Той продължи да гледа през прозореца, докато отговаряше на агента:

— Както вече споменах, президентът много се заинтересува от този въпрос. Нареди на службата да намери и унищожи всички доказателства или оцелели копия от договора и да проследи всички възможни следи за изнесеното от страната и изчезнало безследно злато на Романови.

— Възможно е дебелата пергаментова хартия да оцелее в някоя консулска пътническа чанта дори в студена вода — отбеляза Кромер. — А и не знаем какви други доклади може да е изпратил Хънт.

Мансфилд изпита неприятно усещане. Положението на Федоров беше невъзможно и сега резидентът на шпионите споделяше съдбата си с него. Да разочарова днешния руски президент би означавало да сложи точка на кариерата си. А можеше да му струва и живота. Федоров не му даде възможност да се измъкне от задачата.

— Виктор — започна Федоров, — ти си бивш командос, обучен за подводни взривове. Имаш опит в управление на подводници, макар че напоследък го правеше за дебели и богати европейци, които искаха да се полюбуват на рибата в Средиземно море. — Той му изпрати студена усмивка. — Ти си най-добре подготвеният човек за тази задача, с когото разполагам, и няма да ме предадеш.

— Оценявам високо вашето доверие в мен — отговори Мансфилд с едва доловим оттенък на сарказъм.

— Ще разполагаш с пълната подкрепа на управлението, както и на доктор Кромер и неговия екип, които ще продължат своето историческо изследване.

— Разбирам — отговори Мансфилд. — Кога започвам?

— Арктическият океанографски кораб „Тавда“ те очаква в Мурманск. Разполагаш с двайсет и четири часа да се качиш на борда.

— А ако намерим британския кораб и се окаже, че от него не е останало нищо?

Федоров отново се загледа през прозореца. Дощя му се да можеше да си разменят местата с Мансфилд. Погледна към шпионина и му отправи мрачна усмивка.

— Тогава ще си се насладил на чудесен морски круиз на място, което е само малко по-негостоприемно от Москва.

22

Нападателите се появиха с две малки лодки, спуснати от плавателен съд, който остана в открито море под прикритието на мрака. Осмината облечени в черно мъже слязоха на сушата в един отдалечен край на бургаското търговско пристанище и се насочиха в плътна група към своята цел като улични котки, които търсят плячка. Когато стигнаха до извънбордовия трап на кораба, се разделиха на три групи. Едната остана да охранява кея и започна да откача швартовите въжета, а другите две се качиха на „Македония“.

Макар да беше късно, капитан Стенсет още не си беше легнал и заедно с втория вахтен офицер пресмятаха горивните запаси. Двама въоръжени с миниавтомати „Узи“ мъже нахлуха в мостика и ги насочиха срещу офицерите на НАВПД. Черната плетена шапка и маскировъчният грим по лицето на единия от нападателите не успяваха да скрият татуирания на врата му октопод.

— Какво искате? — попита Стенсет.

— Взимаме назаем вашия кораб. — Васко насочи автомата към главата на капитана. — Ако се опиташ да попречиш, ще умреш. А сега ми кажи колко души са на борда.

Екипажът на „Македония“ се състоеше от четиридесет души плюс гостуващия археолог Димитров. Пит, Джордино и Димитров бяха на сушата. Сенсет изпусна още един-двама от сметката с надеждата, че някой може да успее да се скрие, когато узито изтрещя.

Васко изстреля само един куршум, който разкъса дясната ръка на капитана над лакътя. Ръкавът на бялата му офицерска риза почервеня от стичащата се от раната кръв.

— Искам отговор, и то веднага.

Вторият офицер направи крачка напред и се хвърли към Васко, но украинецът усети движението и отскочи настрани. Когато офицерът се приземи в краката му, Васко даде цял откос в гърба на човека, убивайки го на място. Стенсет се отпусна на колене в опит да помогне на колегата си, но Васко го ритна в рамото.

— Колко души екипаж има на борда!

— Трийсет и осем — отговори Стенсет през стиснати зъби. Вдигнаха го на крака, вързаха ръцете му зад гърба с пластмасови белезници и го избутаха с лице към преградната стена.

Васко натисна комутатора на малката преносима радиостанция на кръста му.

— Машинното отделение обезопасено — чу се в отговор.

— Мостикът обезопасен — отговори татуираният. — Пусни основните двигатели.

— Слушам. След пет минути.

Васко даде сигнал на екипа на сушата, който освободи швартовъчните въжета на кораба и се качи на борда. Повечето от екипажа на „Македония“ отдавна се бяха прибрали в каютите си, за да спят, и нападателите ги оставиха на мира. Но арестуваха вахтените и група учени, които бяха останали да работят до късно.

Докато чакаше да потеглят, Васко отвори един страничен панел в стената на мостика и изключи системата за сателитна комуникация и автоматичната идентификационна система (АИС), която даваше възможност на другите да проследяват местоположението на кораба. Когато двигателите на „Македония“ заработиха на пълни обороти, той изведе бавно кораба от пристанището, без да привлича излишно внимание.

Щом се озова в открито море, изгаси позиционните светлини, пое на север и ускори до максимална скорост. На Сенсет му беше разрешено да остане на мостика. Той се опитваше да запомни маршрута, докато не му се зави свят от загубата на кръв.

След два часа корабът забави ход и се насочи към бреговата линия. Васко проведе кодиран разговор по корабната радиостанция, след което на около миля от тях запремигваха две зелени светлини. Той се насочи към светлините, които маркираха тесния вход към малко скалисто заливче в основата на високи заострени скали.

В залива имаше един-единствен пристан. На светлината от затъмнените улични осветителни тела Сенсет различи очертанията на спасителен кораб, който приличаше на „Бесо“, и черно корабче за превоз на хора, швартовано близо до брега. В другия край на пристана беше вързана черна баржа.

Васко завъртя „Македония“ в тясното пространство на заливчето и я плъзна към останалата свободна част от пристана, заставайки с кърмата към баржата. Група мъже, някои от които въоръжени с автомати, излязоха, за да посрещнат кораба.

Екипажът на „Македония“ беше събуден и изведен от каютите, претърсен за телефони и всякаква друга електроника, след това свален от кораба с въоръжена охрана. Докато ги отвеждаха надолу по пристана, Стенсет видя как двама работници връзват буксирно въже за баржата, пълна с тежки дървени сандъци.

Персоналът на НАВПД беше вкаран в склада и задържан там под дулата на оръжията. Доволен, че хората са обезопасени, Васко влезе в сградата от другата страна на двора, където бяха офисът и други служебни помещения.

Манкедо не си направи труда да вдигне поглед от лаптопа, когато Васко седна срещу него от другата страна на бюрото.

— Някакви проблеми?

— Никакви — успокои го Васко. — Излязохме от бургаското пристанище, без някой да ни обърне внимание.

— Бързо пристигнахте. Трябва да се отдалечи от бреговата линия преди разсъмване.

— Максималната му скорост е около седемнайсет възела. Баржата окабелена ли е?

— Сложих малко взрив на дъното, който ще я потопи. Ти трябва да се погрижиш за взривяването на мунициите.

— Семтекс?

— Има колкото искаш в касата за експлозиви — отговори Манкедо.

— Какъв е планът за нападението?

Манкедо завъртя лаптопа си, на чийто екран се виждаше план на севастополското пристанище.

— Ще настроим автопилота на кораба да го насочи към координати на запад от входа на пристанището. Когато „Македония“ стигне на петстотин метра от тази точка, ще задейства взривателя с дистанционно действие на дъното на баржата. Можем да използваме същия сигнал, за да взривим мунициите.

— Двайсет минути ще са достатъчно, за да потъне на морското дъно. А буксирното въже?

— Бихме могли да го взривим отделно, но дъното е само на деветдесет метра, което е доста по-малко от дължината на буксирното въже. Щом баржата потъне, ще действа като котва за кораба на НАВПД.

— Какво искаш да направим с екипажа? — попита Васко.

— Още ли са на кораба?

— Не, сега са в склада.

— Засега ги затвори в една от пещерите. По-късно ще се отървем от тях. — Манкедо затвори лаптопа и стана от стола.

— Виждам, че „Бесо“ има нов външен вид — отбеляза Васко. — Лифтингът е минал добре.

— Да, екипажът работи денонощно, за да промени външния му вид. Това ще е достатъчно, за да издържи случайна проверка. Между другото, новото му име е „Невена“.

— Мислех, че вече е на път за Средиземно море.

— Да, и това ще стане, но изникна един друг проект. Нещо, с което трябва да се заемем веднага щом „Македония“ поеме на път.

Той отвори вратата на малка чакалня. Вътре един едър мъж се беше надвесил над купчина документи и ги прехвърляше. До него в малка чашка имаше няколко войнишки плочки. Мъжът вдигна глава с изражение на леко недоволство от прекъсването.

— Иля — представи го Манкедо, — запознай се с доктор Георги Димитров.

23

Ана завари в помещението за почивка на Бургаското полицейско управление Джордино да си долива чашата с кафе. В другия край на коридора можеха да видят Пит, който спореше с началника на полицията.

— Как е той? — попита Ана.

— Готов да изяде някого за закуска. Като изключим уведомяването на бреговата охрана, реакцията на началника на полицията към издирването на „Македония“ беше, да кажем, минус четиристотин и шейсет градуса по Фаренхайт[19].

— Пълна нула?

Джордино кимна.

— Аз работя чрез Европол да информираме крайбрежните градове в Румъния, Турция и Украйна. Не съм сигурна, че местната полиция може да направи нещо повече в момента. — Тя погледна към Пит, чиито зелени очи направо пламтяха. — Никога не съм го виждала толкова разпален.

— Реагира много болезнено, когато някой се отнася зле с корабите или хората му. Има много приятели на борда на „Македония“.

— Лоялността значи много за него?

Джордино кимна.

— Да, трябва да го знаеш. Готов е да преплува Атлантика, ако трябва да помогне на приятел. Освен това е човек, който не е готов да приеме „не“ за отговор.

— По-добре да прекъснем разправията му с началника, за да не се озове в затворническа килия. Имам видеовръзка с Вашингтон и можем да започваме. — Ана надникна в кабинета на началника и повика Пит.

Той поклати глава.

— Най-накрая го убедих да изпрати няколко следователи на кея. Трябваше да го направи още преди часове. Чу ли се нещо от бреговата охрана?

— Организират своите ресурси и скоро ще започнат издирването. За съжаление дъждът ще попречи на търсенето от въздуха.

Тя поведе Пит и Джордино надолу по коридора до една затъмнена стая с няколко стола и компютър. Видеоконферентната връзка показваше на монитора на компютъра двама души, седнали на маса, а зад гърбовете им се виждаше логото на НАВПД. Хайрам Йегър, човекът с конската опашка, беше директор на Центъра за компютърни ресурси в НАВПД, а до него седеше Руди Гън, заместникът на Пит. Двамата имаха уморен вид, защото бяха работили до ранните утринни часове.

— Добро утро, господа. Благодаря, че се включихте — започна Пит. — Какво можете да ни кажете от ваша гледна точка?

— Сателитната ни връзка с „Македония“ беше прекъсната в 12:05 сутринта местно време — обясни Негър. — Проверих регионалната АИС, която следи позициите и идентифицира всички търговски съдове с помощта на сателит. Малко след това беше прекъсната връзката с джипиеса. И двете системи показват, че последното засечено местоположение на „Македония“ е търговският терминал в Бургаското пристанище.

— Явно системите са били изключени още преди да излязат от пристанището — каза Пит.

— Данните сочат точно това.

— Значи някой от нападателите разбира от отвличания — подхвърли Джордино.

— Ако приемем, че е отвличане, всяка минута е важна — каза Гън. — „Македония“ има максимална скорост седемнайсет възела. Минаха вече единайсет часа, така че сега може да се намира на двеста мили от Бургас. Това я позиционира навсякъде между Украйна и входа на Дарданелите.

— Изпратихме сигнал за тревога до всички регионални брегови охрани — намеси се Ана. — Българската ще претърсва морето на север от Варна и на юг от Бургас. Веднага щом времето се оправи, ще започне и издирване от въздуха.

— Някакви доказателства кой и защо е задигнал кораба? — попита Гън.

— Можем само да подозираме екипажа на спасителния кораб, който искаше да продаде откраднатия уран — обясни Пит. — Нямам отговор защо са отвлекли „Македония“, освен ако не е отмъщение за отнетия ВОУ.

— Имаме малко информация за техния спасителен кораб „Бесо“ — обяви Ана. — Известен е като чест посетител на тези води и е включен като допълнителна цел в издирването на бреговата охрана.

— Може би единият ще ни отведе при другия — подхвърли Гън.

— С какви други ресурси разполагаме за издирването? — попита Пит.

— Накарах Макс да направи списък на всички сателитни изображения в района — отговори Йегър, имайки предвид холографния интерфейс, който използваше за общуване със суперкомпютъра на НАВПД.

— Тези дни фокусът на разузнаването е съсредоточен повече върху Украйна, така че покритието около България може би ще е недостатъчно.

— Може да имаме повече късмет с военновъздушните сили — каза Гън. — Във връзка съм с американския командир във военновъздушната база в Безмер, на около стотина километра западно от Бургас. Там са разположени съвместни сили с българите, включително няколко разузнавателни самолета. Съгласи се да участват с тях в издирването, но се позова на местното време, което ограничава техните възможности.

— Всичко, което може да се включи, ще бъде от помощ — отбеляза Пит.

— Военноморският флот има крайцер на посещение в Черно море — продължи Гън. — Информиран е за изчезването на „Македония“. Обещаха да направят каквото могат. — Гън видя нетърпението в очите на Пит. — Шефе, съжалявам, но в момента не можем да направим нещо повече. Ще трябва да чакаме, докато ресурсите за издирването започнат работа.

— Благодаря ти, Руди. Знам, че си направил всичко възможно.

Очите на Гън бяха уголемени от дебелите стъкла на очилата му с рогови рамки.

— Дърк, съжалявам, че трябва да попитам, но има ли вероятност да са закарали „Македония“ в открито море и да са го потопили?

Пит остана известно време с поглед, впит в екрана.

— Не, това е предположение, което просто няма да приема.

24

Бронираното БМВ Х5 спря пред стар жилищен блок в предградията на Краматорск. Единствената отличителна черта на сградата бяха множеството триъгълни заграждения, които я заобикаляха подобно на драконови зъби. Единият от въоръжените пазачи, които обикаляха периметъра, упъти луксозния джип към страничен паркинг. Шофьорът паркира до осеян с тъмни петна бронетранспортьор и слезе да отвори задната врата.

Мартин Хендрикс почувства ледения хлад на украинската утрин, докато крачеше към портика на сградата. Войникът на входа се готвеше да го претърси, но един възрастен мъж, който се появи отвътре, му каза да престане и поздрави бизнесмена.

— Радвам се да ви видя отново, господин Хендрикс. Моля, насам.

Пазачът поведе холандеца нагоре по стълбите до втория етаж, където ъгловият апартамент беше превърнат във военен щаб. Мястото обаче не беше обиталище на добре обезпечен военен лидер. Малкото мебели в помещението бяха стари и одрипавели. В ъгъла близо до няколко армейски походни легла бяха струпани хранителни консерви.

В центъра на помещението един брадат мъж в бойна униформа се беше надвесил над голяма маса и изучаваше някаква карта. По лицето с прошарената брада се изписа радост, когато видя холандеца.

— Мартин, изненадан съм да те видя отново след скорошната ни среща в Киев. — Той пристъпи към него и му протегна ръка.

— Бях по работа в България, полковник, и реших да се отбия на връщане.

Полковник Арсений Маркович заведе госта си до двойка дебело тапицирани столове близо до прозореца. Маркович беше командир на 24-ти украински полеви батальон, една от няколкото проправителствени паравоенни организации, създадени в Украйна след руската анексия на Крим. Подкрепящ донякъде правителствените Украински въоръжени сили, батальонът действаше в горещо оспорваните Донецки и Лугански район в Източна Украйна.

— Има ли добри новини за опита ти да закупиш ракети земя-земя? — попита командирът.

— За съжаление не — отговори Хендрикс. — Нашата стока беше прихваната от властите, преди да успеем да я предадем на иранците. Сделката сега е невъзможна. Съжалявам, че те подведох.

Полковник Маркович, чието село беше под контрола на бунтовниците сепаратисти, подкрепяни от Русия, прие новината стоически.

— През последните три години ни достави голямо количество оръжия и оборудване. Без твоята подкрепа нашето положение щеше да е много по-тежко.

— Какво е в момента?

— Относително спокойно, но това се дължи на сезона. Прекратяването на огъня се договаря през есента и през зимата положението е спокойно. През пролетта сепаратистите пренебрегват мирните договорености и започват нови офанзиви.

Хендрикс поклати глава.

— Тези ракети щяха да са чудесно възпиращо средство.

— Дори можеха да сложат началото на обрат. Както знаеш, истинският проблем са руснаците. Без тяхната тайна подкрепа за бунтовниците заедно можехме да смажем за няколко седмици сепаратистите и да възстановим единството на Украйна.

— Навсякъде ли има от тях?

Маркович кимна.

— Получих информация, че голям брой руски военни в цивилни дрехи се изливат в Луганск. Имат намерение да атакуват в западна посока, вероятно в опит да завземат Днипропетровск[20]. И кой знае, може би дори Киев.

— Може ли да бъдат спрени?

— Не и ако Западът продължава да се прави, че не вижда. Не разполагаме с нужните ресурси, за да спрем руснаците, ако поискат да окупират Украйна. Външната военна подкрепа ще стане ключова за нашето оцеляване. — Той поклати глава. — Европейците не са готови да помогнат. Нашата единствена надежда е Америка. Трябва да се намеси с доставки на оръжия. Или нещо повече.

— Аз стигнах до същите заключения. Американците са предпазливи, но могат да бъдат предизвикани да действат. Естественото недоверие между Съединените щати и Русия представлява възможност, която трябва да се използва.

— Какво можем да направим?

— Просто трябва да се възпламени искра между тях. Всъщност много скоро може да въвлечем американците. — Хендрикс обясни заплануваното нападение срещу Севастопол.

По лицето на полковника се разля усмивка.

— На това му се вика да удариш право в целта. Със сигурност една от целите на анексията на Крим беше руснаците да запазят черноморското си пристанище.

— В интерес на истината, бих предпочел да ударим Москва.

Маркович кимна. Омразата на Хендрикс срещу руснаците беше равна на неговата.

— Може да предизвикаш опасна реакция — отбеляза той. — Руснаците ще трябва да направят нещо, за да спасят честта си. Може да потопят американски военен кораб, както направиха с ядрената подводница „Скорпиън“[21].

Хендрикс се вторачи в него с леден поглед.

— Точно на това разчитам. Американците ще се ядосат. Това ще ги накара да се борят срещу всеки друг опит за руска експанзия в Украйна. Няма да се изненадам, ако само след няколко седмици видим тук американски войски. Тогава, сигурен съм в това, веднъж завинаги ще унищожите сепаратистите.

— С удоволствие — отговори полковникът. — Това е ясен и хитър план. Ти си ни приготвил по-голям подарък от ракетите. Даваш ни надежда за победа.

— Точно това искам.

— Ти си истински приятел на Украйна.

Хендрикс стана и си облече палтото. Маркович го изпрати по стълбите. На вратата полковникът попита:

— Ще се отбиеш ли в Грабово?

— Да. — Хендрикс сведе поглед към земята.

— Бъди внимателен и не пътувай по пътя след смрачаване.

— Много преди това ще се върна на летището в Днипропетровск.

Хендрикс се върна при беемвето, в което го чакаше шофьорът му, оставил двигателя да работи на празни обороти. Той се качи в топлото купе и се загледа през прозореца, докато колата пое на югозапад. След като напуснаха града, се понесоха по простиращи се с километри хълмисти равнини.

След петдесетина километра наближиха град Торецк, където бяха спрени на временен контролен пункт, който бележеше края на държаните от правителството територии и началото на окупираните от сепаратистите земи. Бързо го пуснаха да мине, защото беше невъоръжен бизнесмен от Нидерландия. Беемвето погълна още шейсет и пет километра провинциални пътища, преди да наближи прашния земеделски град Грабово.

Хендрикс, който дремеше досега, изведнъж стана по-внимателен. Следейки местните забележителности, той насочваше шофьора да излезе от града и да поеме по черен път. Вторачен в едно празно поле, което приличаше на всички други, той го накара да спре. Слезе и измина няколкото метра до струпана малка купчина камъни. В основата й бяха разхвърляни отдавна изсъхнали цветя. Вдигна един стрък от земята и навлезе в полето.

Стигна до средата, спря се и вторачи очи в небето. Стоя там почти час, изгубен в друг свят и време. Студеният вятър проникна през дрехите му, но не можа да засегне вече замръзналата му душа. Застанал тук в полето, се чувстваше повече умрял, отколкото жив.

След малко се потупа по джоба на сакото и напипа познатия метален предмет, който му подари троха утеха. Пусна стръка изсъхнало цвете, наведе се и загреба от черната необработена земя. Стиска я, докато го заболя ръката, и я пусна в свещените предели на своя джоб. Устните му се опитаха да оформят думи, някакво проклятие, но вятърът ги отнесе.

Безпокойството му най-накрая изчезна и пречупеният мъж се върна при колата. На бузата му съхнеше самотна сълза.

25

Самър Пит разтърси коси, докато се приближаваше към наблюдателната рубка на „Один“. Макар вратата да беше затворена, от малкото помещение се носеше блус соло от китарата на Джо Бонамаса. Когато отвори вратата, Самър завари своя брат близнак, Пит-младши, седнал пред екрана на сонара да отмерва ритъма с крак.

Тя влезе и той безгрижно намали звука на колонката на масата.

— Какви ги вършиш? Ще събудиш рибата от тук до Северния полюс.

Той потисна една прозявка.

— Трябваше ми енергийна инжекция, за да мога да довърша смяната си.

Дърк погледна към часовника на преградната стена и видя, че остават няколко минути до четири сутринта.

— Можех да се досетя, че ще поемеш по този път, когато татко ти даде назаем своята колекция от музика на Ерик Клептън.

Дърк се усмихна.

— Дърк разбира от блус.

Човек веднага виждаше голямата прилика с Дърк Пит, директора на НАВПД. Двамата му приличаха в лице, бяха високи, жилави и силни. Обаче докато Дърк имаше същата черна коса, Самър беше червенокоса. И двамата бяха поели по неговите стъпки в мореплаването — завършиха морско инженерство и океанография, преди да се присъединят към него и Агенцията за подводни изследвания.

— Нещо за докладване от сонара? — попита тя.

— Нищо освен кал и пясък.

Те провеждаха многолъчево сонарно проучване на северния фиорден район на Норвегия, за да изследват някогашните му ледници. Смяташе се, че тези глетчери са се простирали отвъд днешните фиордни канали, оставяйки подводни зони със следи от ожулвания и отломки, когато са се свивали след последния ледников период. Използвайки влачен на буксир сонар, изследователският кораб на НАВПД „Один“ проучваше района, позволявайки на учените да изучават оттеглянето на ледниците, както и промените в световния климат.

— Ще свършим проучването на последната част от координатната мрежа на изследването през твоята смяна.

— Бяха четири дълги, студени и уморителни седмици — отговори Самър. — Ще се радвам, когато свършим с този проект.

— Ако останем още малко тук, скоро ще се наложи да отбягваме айсберги.

Тя махна на Дърк да стане от мястото си, но той поклати глава.

— Не, остават ми още две минути — посочи часовника брат й. — Налей си чаша кафе през това време.

Самър завъртя очи и отиде пред каната с кафе, оставена в ъгъла на пълната с уреди наблюдателна рубка.

— Какво се надяваш да намериш в тези последни две минути? — попита тя, докато си наливаше кафе. — Следи от нов глетчер?

Не получи отговор.

Тя се обърна към Дърк, който беше впил очи в екрана.

— Не, не глетчер, а корабни останки.

Самър се втурна да види как черна сянка се плъзна надолу по екрана. Имаше ясни правоъгълни очертания и заострен нос. От едната страна се простираше тънка сянка.

— Стоманени останки, заседнали вертикално — каза тя. — Изглеждат доста запазени.

Дърк отбеляза местоположението, след това зарови нос в една морска карта, разгъната на масата.

— Трябва да са неизвестни досега останки, защото не са маркирани на картата.

— Дълги са почти сто и петдесет метра — съобщи Самър. — Доста голям плавателен съд.

— Виж това — каза Дърк и посочи малка сянка. — Може да е оръдейна кула.

— Ако е боен кораб, загубата му трябва да е документирана. — Тя му махна да става от стола. — Доста добър резултат за две минутна работа, но все още имаме да довършваме геологическото проучване. Аз поемам оттук.

Дърк стана от мястото си и си допълни чашата с кафе.

— Няма ли да си лягаш?

— По дяволите, не. Първо ще се отбия в корабната библиотека, за да проверя какъв кораб може да е това.

— А след това?

— Ще се опитам да убедя капитана да ни разреши да се гмурнем до останките.

Четири часа по-късно Самър изкара смяната си пред сонара, завършвайки тази последна част от изследваната координатна мрежа без някакви нови геологически открития. „Один“ направи завой и се върна по пътя си в посока на корабните останки. Тъй като корабът на НАВПД беше напред с проучването, Дърк лесно успя да убеди капитана да отделят един ден, преди да поемат за къщи, за да изследват останките.

Дърк се присъедини към Самър пред екрана на сонара, докато правеха няколко прехода над целта, за да съберат подробни изображения на останките и да определят точното им местоположение. В хладния бриз, който духаше на кърмовата палуба, те се срещнаха с мускулестия специалист по подводни технологии Джак Далгрен, който им помогна да приберат влачения на буксир сонар.

— По-студено е от ръцете на моята бивша — подхвърли Далгрен.

Дърк се ухили.

— А на мен ми се струва като Амарило[22] през август.

— И на мен това ми се иска. Какво сега, искате да се гмурнете до останките?

— Морето изглежда спокойно. — Дърк се загледа над корабния релинг. — Хайде да подготвим подводницата, докато капитанът ни закара на позиция.

Час по-късно под потъмняващото небе жълта подводница с формата на електрическа крушка беше спусната зад кърмата. Светлозелените води на Норвежко море се заплискаха над плавателния съд, когато Дърк напълни баластните цистерни. Самър седеше до него зад контролните уреди, а Далгрен се беше вмъкнал на седалката зад тях. Оставиха се на земното притегляне да ги свали до морското дъно, като по време на спускането водата отвън бавно стана черна.

— Стар викингски съд или някой норвежки круизен кораб? — попита Далгрен.

— Мисля, че нито едно от тях — отговори Дърк. — В справочниците много рядко има описания на корабни останки по тези места. Не можах да намеря данни за търговски кораб изгубен по тези ширини, така че ако е товарен кораб или рибарска шхуна, ще бъде трудно да го идентифицираме.

Самър погледна Далгрен през рамо.

— Но ние не смятаме, че е търговски кораб.

— Точно така. При преминаването на сонара се виждат неща, които приличат на оръдейни кули на няколко места по кораба. Освен това намерих исторически данни за боен кораб, изгубен по тези места.

— Какъв боен кораб? — попита Далгрен.

— „Кентърбъри“. Крайцер от клас К на Кралския военноморски флот, построен през 1915 г. Предполага се, че е потънал през февруари 1917 г., но след войната се намират документи, които показват, че е бил торпедиран от германската подводница УК-29[23].

— Това е доста далеч от Ютланд — отбеляза Далгрен. — Какво са правели по тези места?

— Съюзниците превозвали оръжия и муниции за руснаците през Архангелск — обясни Дърк. — Щом германците разбрали, се опитали да пречат на операциите.

— Значи „Кентърбъри“ е бил ескортен кораб?

— Вероятно. Връщал се е от Архангелск, но документите не казват дали е бил придружаван от други плавателни съдове.

Дърк забави спускането им, когато наближиха дъното на няколкостотин метра. Почти точно под тях на дъното се показа дълга, тъмна форма. Беше твърде малка за кораб, затова Самър я идентифицира като корабен димоход. Проснат огънат върху пясъка, той сочеше извисяващия се високо черен силует в ъгъла на наблюдателния купол.

Дърк задейства водните движители и те се плъзнаха към обекта, прогонвайки ято скумрии. Малко по-късно корабът се показа, зелен като гора маса, обгърнат от отлаганията в студената дълбока вода. Дърк показа снимка на „Кентърбъри“, която беше свалил по време на проучванията.

Далгрен погледна извисяващите се бордове на снимката и ги сравни с обекта пред тях.

— Приличат си като две капки вода.

Приближиха се към останките откъм десния борд, забелязвайки, че корабът лежи на своя кил с лек наклон. Докато се придвижваше покрай корпуса му, Дърк зави надясно и насочи подводницата към предната палуба. Вече можеше да каже от вида на откритата предна палуба, че това не е нито товарен, нито рибарски кораб. Докато се рееха над релинга на десния борд, той забеляза първия признак за истинското предназначение на кораба — ръждясала лека картечница, монтирана на стойка. Когато започнаха да се придвижват към носа, ярките прожектори на подводницата извадиха наяве голяма оръдейна кула и нейното оръдие.

— Прилича на едно от сто и двайсет милиметровите му оръдия — каза Дърк.

— Трябва да го заснемем на видео — възкликна Самър. Тя натисна бутона за заснемане на монтираната отвън камера.

— Ще се опитам да покрия колкото може повече площ — обеща брат й.

Той бавно прекоси кораба насам-натам по дължина, позволявайки на камерата да заснеме и останалите оръдейни кули, купчина торпеда и торпедни тръби на кърмата и единия оцелял димоход. В основата на левия борд видяха голяма дупка — дело на УК-29. След като заснеха подробно повредата, Дърк насочи подводницата към предната надстройка на „Кентърбъри“, издигайки се на равнището на мостика.

Приближавайки се към него, те надникнаха през празните рамки на прозорците в контролната рубка. Макар дървеният щурвал отдавна да беше изчезнал, превръщайки се в деликатес за морските организми, медните останки на стойката за компаса и корабния телеграф още си стояха на мястото близо до конзолата на щурвала.

Дърк леко подкара подводницата покрай мостика, но работата на движителите вдигна облак утайки, който намали видимостта им. Той се спусна едно равнище по-надолу и започна да се придвижва към кърмата, минавайки покрай редица каюти, чиито врати се бяха отворили при потъването на кораба. Надничайки с предницата на подводницата във всяка от тях, Дърк остави камерата да снима, докато утайките не се вдигнаха отново. Продължи да се спуска надолу и да се придвижва към кърмата, озовавайки се над кърмовия релинг.

— Почти цял час видео — Самър изключи камерата. — Ако това не е достатъчно да бъде разпознат като „Кентърбъри“, не знам какво още е нужно.

— Сигурен съм, че наследниците на хората от екипажа ще се зарадват на записа — каза Дърк.

Тя кимна.

— Ще изпратя копие на Кралската флотска асоциация.

Дърк направи още една обиколка на останките, които изглеждаха самотни на морското дъно. Когато подводницата започна бавно да се издига, екипът на НАВПД потъна в мълчание, мислейки си за младежите, загинали на кораба преди цяло столетие.

Мълчаливият им размисъл приключи, щом подводницата изскочи на повърхността и видяха модерен руски океанографски кораб, който се люшкаше буквално на метри от тях.

26

— Те са се заели с него!

При тези думи Виктор Мансфилд направи гримаса. Той погледна към капитана на кораба, който стоеше до конзолата на оператора, работещ със сонара.

— Сигурен ли сте, че това са същите останки? — попита агентът.

— Монтираният в корпуса сонар показва останки от стоманен кораб с дължина сто трийсет и пет метра, а и неща, които приличат на оръдейни кули. Намираме се на половин миля от посочените от германската подводница координати на торпедирането в един отдалечен район на норвежкото крайбрежие. Елате да видите сам!

Мансфилд закрачи през мостика на руския океанографски кораб „Тавда“ и хвърли поглед на цветния екран на сонара. Нямаше нужда да проучва подробно, за да знае, че това е „Кентърбъри“.

— Откъде са разбрали, за да дойдат тук точно сега?

Зурлестият капитан на „Тавда“ се изкиска сподавено.

— Защо не им звъннете да попитате?

— Вие ще говорите с тях. Кажете им, че останките са на неоспоримо руски кораб, и да се разкарат оттук.

Капитанът кимна.

— Бих могъл да го направя.

Мансфилд се вторачи в тюркоазения изследователски кораб, докато вниманието му не беше привлечено от подводница, която изплува близо до тяхната кърма.

— Преди да говорите с тях, наредете да пренесат комплекта ми за взривяване до кладенеца. Ще се заема веднага с останките.

Срещу тях екипът извади жълтата подводница на НАВПД на борда на „Один“. Светлините на кърмовата палуба бяха запалени заради спускащия се сумрак, когато Дърк, Самър и Далгрен излязоха от плавателния съд. Далгрен пое командването на екипа по изваждането, за да проверят подводницата и да я подготвят за следващото спускане.

— Първо ще отида да направя копие от видеото — каза Самър и забърза към близката лабораторна рубка, стиснала преносима външна памет.

Дърк й помаха.

— А аз ще се кача на мостика, за да видя какво правят руснаците тук.

Той се упъти към рулевата рубка на „Один“, където капитанът, брадат мъж на име Литълтън, гледаше през бинокъла към „Тавда“.

— Какво правят нашите любопитни съседи?

— Добър въпрос — усмихна се Литълтън. — Долетяха до нашето местоположение и не си направиха труда да отстъпят назад, когато им казах, че имаме подводна операция в развитие. — Той подаде бинокъла на Дърк. — Обаче кораба си го бива.

Дърк се възхити на руския съд, който беше почти двойно по-голям от „Один“. По него се виждаха множество портални кранове за разгръщане на оборудването, кладенец и покрит хеликоптер на издигната хеликоптерна площадка в средата на кораба.

— Нарича се „Тавда“ — съобщи Литълтън. — Наскоро спуснат на вода океанографски изследователски кораб с ледоходни качества. Очевидно е предназначен и за провеждане на дълбоководни спасителни операции. Поне така се твърдеше в новинарските емисии.

— Изглежда първокласен. Чудя се какво прави тук?

Малко по-късно въпросът му получи отговор, когато корабната радиостанция изпука и глас с руски акцент каза:

— Изследователски кораб „Один“, говори океанографският кораб „Тавда“. Вие проучвате корабни останки, собственост на Руската федерация. Моля, веднага напуснете района.

— „Тавда“, това е „Один“ — отговори Литълтън. — Проведохме проучване на останките и установихме, че се на британския лек крайцер „Кентърбъри“, потопен през 1917 година. Край.

Настъпи дълга пауза.

— Бъркате. Става дума за руски боен кораб. Настоявам веднага да напуснете района.

Литълтън вдигна бинокъла и отново го насочи към „Тавда“. Малка група въоръжени морски пехотинци беше започнала да се строява на палубата. Той се обърна към Дърк.

— Мисля, че са сериозни за останките. Може ли да са прави?

— Възможно е, но не ми се струва вероятно. Размерите и спецификациите им отговарят точно на данните, които имаме за „Кентърбъри“. Предполагам обаче, че в момента това няма значение. Разполагаме с видеото от огледа. Можем да го предадем на британците и да ги оставим да се оправят с руснаците.

Капитанът кимна.

— Е, в такъв случай вече няма какво да правим тук.

Литълтън се свърза с „Тавда“ и съобщи, че корабът на НАВПД ще се отдалечи от мястото по желание на руснаците.

Няколко минути по-късно на мостика се появи Самър.

— Защо тръгнахме? — попита тя.

— Защото не искаме да ни застрелят заради някакви ръждясали останки. — Дърк посочи с ръка „Тавда“. — Нашите руски съседи твърдят, че корабът е техен, и изглежда са готови да използват насилие заради него.

Самър поклати глава.

— Не, мисля, че трябва да се спуснем още веднъж. На видеото има нещо, което трябва да видиш.

Тя пъхна флашката в слота на един компютър в задната част на мостика. Дърк и Литълтън застанаха около дисплея, когато се появиха кадрите от „Кентърбъри“. Самър бързо ги превъртя до средата на записа.

— Около трийсет минути след началото се заехме да снимаме каютите откъм десния борд, разположени точно под мостика — обясни тя. — Това е първата от тях.

На видеото се видя вътрешността на мостика, докато подводницата се плъзгаше покрай десния борд. След това се спусна един етаж надолу и се насочи към отворена стоманена врата. Камерата надникна в малкото помещение, показвайки корозиралите останки на метално писалище, порцеланова мивка в единия край и малко нападали по пода отломки. Спря се за малко, след това бавно се обърна и излезе от кабината точно в момента, когато един от водните движители на подводницата вдигна вихрушка от тиня, която изпълни помещението.

— Ето! — Самър спря видеото.

Дърк и Литълтън се спогледаха, после поклатиха глави.

— Нищо не видях — призна си брат й.

— Гледайте към пода близо до страничната преградна стена точно преди тинята да се вдигне.

Самър пусна бавно последния участък от записа.

— Това ли? — Дърк посочи към някакво отражение в ъгъла.

— Да.

Самър спря кадъра и уголеми изображението. Дърк и Литълтън се вторачиха в него и закимаха отново. Не можеха да сбъркат малкия предмет, който проблясваше на пода.

Беше кюлче чисто злато.

27

Заради големия пластмасов кош, пълен с експлозиви, прикрепен към носа на подводницата, Мансфилд почти не виждаше през наблюдателния купол. Само вдигайки глава и навеждайки се напред на пилотската седалка, можеше да вижда покрай коша кърмата на „Тавда“.

Погледна вдясно от него, където един техник отмяташе точките от контролния списък преди спускането във водата.

— Готови ли сме да действаме? — попита Мансфилд.

— Да, всички системи работят.

Мансфилд се свърза по радиото с палубния екип да започнат спускането. Голямата бяла подводница беше вдигната над кладенеца на изследователския кораб и спусната във водата. Мансфилд отвори баластните цистерни и включи предния сонар. Преди подводницата да стигне морското дъно, вече разполагаше с насочващ се към останките сонарен лъч.

Той се приближи към „Кентърбъри“ откъм кърмата, след това вдигна подводницата покрай огромните бронзови корабни витла, които бяха зарити в морското дъно. Щом стигна до кърмовия релинг, пое напред покрай палубата откъм левия борд. Заради ограничената видимост държеше подводницата доста встрани от корабния корпус. Когато мина край оръдейните кули в средата на кораба, забеляза издигащата се сянка на високите корабни надстройки. Придвижи се към мостика, проучва го известно време, след това слезе още едно равнище по-надолу. Колкото можа по-внимателно спусна подводницата върху металните опори на някогашната палуба от тиково дърво. Пред тях се простираше редица от четири каюти.

Мансфилд кимна на техника.

— Освободи експлозивите тук.

Кромер, московският изследовател, го беше снабдил с груб план на кораба и беше заключил, че най-вероятно сър Лий Хънт е бил настанен в някоя от офицерските каюти под мостика.

С помощта на роботизираната ръка техникът освободи ремъка, обезопасяващ експлозивите, и избута пластмасовия кош върху една от металните подпори. Мансфилд му асистираше, като изтегли подводницата назад от преградната стена. Докато кошът се плъзгаше на мястото си, Мансфилд забеляза слаба светлина близо до горната част на мостика.

Спътникът му се опита да погледне през облака разбъркана тиня.

— Встрани и близо до преградната стена.

Мансфилд погледна сам, за да се увери, после веднага започна да издига подводницата. Минавайки край горната част на мостика, беше пресрещнат от светлините на друга подводница.

Двете плавателни средства се оказаха нос срещу нос, заслепявайки се взаимно със своите диодни прожектори. Мансфилд успя да различи тюркоазения надпис НАВПД върху корпуса на чуждата подводница, а в кабината двама мъже и една жена в тюркоазени гащеризони.

Двете подводници използваха различни честоти за радиовръзка, така че не можеха да общуват пряко.

Мансфилд се свърза със своя кораб майка, за да предаде съобщение до „Один“.

— От кораба на НАВПД отговориха, че подводницата им е забравила нещо в останките, което трябва да прибере. Скоро ще напуснат мястото.

Мансфилд поклати глава.

— Съмнявам се — каза той на втория пилот.

Когато подводницата на НАВПД зави и започна да се спуска откъм десния борд на надстройката, тримата пътници в нея му замахаха приятелски. Руснакът гледаше с отчаяние, после започна да спуска своя плавателен съд откъм лявата страна на надстройката. Върна се при коша с експлозиви, приближи се и увисна над него.

— Активирай часовниковия механизъм.

Техникът протегна роботизираната ръка и отвори капака на малко отделение. Мансфилд приближи подводницата, така че да могат да виждат в него. Вътре имаше часовников механизъм, свързан с взривателя чрез превключвател.

Техникът погледна към агента за потвърждение, след това бръкна вътре с щипците на манипулатора и завъртя ключа. Екранът от течни кристали се освети и започна да отброява зададеното време от двайсет минути.

— Часовниковият механизъм активиран — обяви техникът.

Мансфилд кимна и задейства водните движители. След като се отдалечи от „Кентърбъри“, изпразни баластните цистерни и започна да се издига към повърхността. Когато се озова над останките, забеляза светлините на подводницата на НАВПД от другата страна на мостика на „Кентърбъри“. Изгледа ги със задоволство, докато се отдалечаваше от противниковата подводница и заредените с експлозиви корабни останки.

28

— Малко по-близо — поиска Самър.

Дърк беше закарал подводницата до вратата на първата каюта откъм десния борд, където Самър разтегна роботизираната ръка докрай. Кюлчето злато, покрито с тънък слой тиня, беше в нейния обсег.

— Не мога да се приближа повече, без да съборя една или две преградни стени. — Дърк вдигна подводницата малко нагоре и я наклони напред, преди отново да доближи носа до вратата за втори път, после я спусна на палубата. В каютата се вдигна нов облак тиня, който принуди Самър да изчака, докато се утаи.

През просветващия облак тя отново разтегна манипулатора, но той отново се оказа къс.

Далгрен забеляза тясна кокалена дръжка да се показва изпод кюлчето.

— Изглежда лежи върху останките от дипломатическо куфарче. Може да се опиташ да го изтеглиш напред.

Самър хвана дръжката с щипците и леко започна да прибира ръката, но дръжката се откъсна от изгнилите остатъци на куфарчето.

— Идеята беше добра на теория. — Тя освободи дръжката и се вторачи в златното кюлче. — Не ми се ще да го оставим на руснаците.

— Трябва ти само нещо като гребло. — Дърк огледа каютата и посочи няколко тънки ръждясали парчета метал. — Опитай с някое от онези парчета там.

Самър използва манипулатора, за да стигне до едно от металните парчета — останка от рамка на легло. Използвайки го като гребло, както Дърк беше подсказал, тя издърпа кюлчето половин метър напред, пусна парчето от рамка, после стисна в щипците на манипулатора кюлчето.

— Взех го.

Дърк започна да отдалечава подводницата от каютата, когато във водата се чу дълбоко боботене. Секунда по-късно бяха ударени от невидима ударна вълна. Подводницата беше оттласната от кораба, блъсна се в релинга, преобърна се и се заби в морското дъно близо до крайцера. Когато наоколо започнаха да падат парчета корозирал метал, подводницата изчезна в облак тиня.

Затъмнената й вътрешност ечеше от съскане, скърцане и електрически аларми, както и от човешки стенания. Самър избърса кръвта от очите си, която беше прокапала от сцепения й скалп, и осъзна, че кабината не е напълно тъмна. Тънка редица от светлини примигваха на пулта за управление близо до щурвала и изпълваха вътрешността с оттенъци на червено и жълто.

Имаше усещането, че парен чук разцепва черепа й, а когато опита да се раздвижи, крайниците й отказаха да се подчинят. Някой тършуваше по дъските на палубата и отмести краката й настрани, предизвиквайки нова агония. Опита се да извика, но се чувстваше твърде замаяна, за да говори. Поокопити се, щом видя, че е брат й, но се сепна, когато видя, че лицето му е червено. Това кръв ли беше, или от осветлението?

— Дръж се, сестричке. Асансьорът идва.

Тя му се усмихна, после потъна в студен, дълбок сън.

29

Подводницата на Мансфилд стигна до повърхността, когато избухнаха експлозивите. Той и неговият спътник почувстваха само лека вибрация, но видяха как морето близо до тях изригна фонтан от пяна. Подводницата беше вдигната на борда на „Тавда“ и агентът се запъти към мостика.

— От американския кораб се обадиха да питат за някаква експлозия — каза капитанът.

— Отговори им, че нищо не знаем, но ще останем на място, за да помогнем, ако има нужда.

Мансфилд изслуша гневния глас на Литълтън, който обясняваше, че имат подводница във водата. После с усмивка се обърна към капитана на „Тавда“.

— Отговори, че можем да помогнем в търсенето, но за съжаление нашата собствена подводница се нуждае от спешен ремонт, който ще отнеме няколко часа.

Капитанът на „Один“ не реагира на съобщението.

Мансфилд забеляза малко по-късно, че корабът на НАВПД е насочил няколко прожектора към водата. Когато проследи лъчовете светлина с бинокъла, забеляза жълтата подводница, която се полюшваше на повърхността.

— Значи са оцелели — измърмори той. После се обърна към капитана. — Американците сигурно скоро ще отплават. Когато го направят, последвайте ги от голямо разстояние с помощта на нашата радарна система, докато не забележите признаци, че се насочват към пристанище.

— След това какво?

Мансфилд се прозина и тръгна към вратата.

— Вдигнете по тревога пилота на хеликоптера и пратете някой в каютата ми да ме събуди.

Срещу тях в засилващото се вълнение подводницата на НАВПД беше вдигната на борда и заобиколена от разтревожените членове на екипажа. Когато отвориха люка, към тях се присъедини и капитан Литълтън. Показа се Дърк, облъскан и ожулен, понесъл на ръце тялото на Самър, която беше в полусъзнание. След като я предаде на корабния лекар, Дърк се наведе обратно вътре, за да помогне на Далгрен, който можеше да стои само на един крак. Съпроводи ги до корабната лечебница, след това докуцука до Литълтън.

— Добре ли си, синко? — попита капитанът.

— Там долу бяхме разтърсени доста яко, но съм добре. Джак има открита фрактура на левия крак. Страхувам се, че Самър може да има вътрешни наранявания и вероятно сътресение.

— Имаме добър корабен лекар, но въпреки това ще поемем за Берген с максимална скорост. — Литълтън се вторачи в очуканата и потъмняла коруба на подводницата. — Какво се случи там долу?

— Не съм сигурен — поклати глава Дърк. — Предполагам силен взрив откъм левия борд на крайцера. Има обаче още нещо: срещнахме руската подводница в района на кораба минути по-рано.

— Тя изплува точно в момента на взрива — каза Литълтън.

— Трябваше да се сетя. Сложили са взривно устройство с часовников механизъм. Разрушиха част от надстройките. Извадихме късмет, че палубата на жилищния отсек подейства като щит, иначе щяхме да го отнесем. За късмет подводницата не изгуби вътрешното налягане. Успях да изпразня една от баластните цистерни с тока за аварийни случаи и бавно изплувахме. — Той започна да обикаля подводницата, инспектирайки щетите.

— Руснаците си предложиха помощта в издирването ви — каза Литълтън, — но заявиха, че подводницата им се нуждае от ремонт.

— Търсят нещо под долните палуби на „Кентърбъри“.

— Още злато?

— Възможно е.

— Успяхте ли да вземете златното кюлче, което забелязахте в каютата?

Дърк сви рамене.

— Успяхме, но когато стана произшествието, не ни беше до него.

Двамата мъже се упътиха към носа на подводницата.

— Мисля, че потапянето се изплати. — Дърк посочи свития манипулатор.

Вътре в стиснатите му стоманени щипци сияеше в жълто златното кюлче.

30

— Ал, намерили са „Македония“.

Джордино, задрямал в ъгъла на видеоконферентната зала на бургаското полицейско управление, веднага отвори очи. Той стана и бързо отиде до конферентната маса, където седеше Пит, който се беше свързал отново с Гън и Йегър във Вашингтон. Мъжете демонстрираха прилив на енергия, който маскираше натрупаната през последните четиридесет и осем часа умора.

Джордино седна на масата и се включи в разговора.

— Къде се намира?

— В северната част на Черно море — обясни Йегър, — на около четиридесет мили югозападно от Севастопол. Току-що го идентифицирахме на сателитна снимка от Националната служба за разузнаване. Направена е от една птичка на военната авиация преди около деветдесет минути.

Негър набра нещо на пулта за управление и на екрана се появи зърнесто изображение. На увеличената дигитално снимка се виждаше малък кораб, следван от друг с формата на кутия. Негър увеличи още снимката, докато започнаха да се различават някои характерни подробности.

— Не е заснета при пряко преминаване на сателита над обекта, времето също има пръст в лошото качество, обаче прилича на „Македония“. Размерите отговарят, надстройките също, а на задната палуба дори се вижда подводницата.

— Да, това е „Македония“ — потвърди Пит.

— Точно така — кимна Джордино. — Подводницата беше сложена точно там, когато влязохме в пристанището.

— Добра работа, Хайрам — поздрави го Пит. — Намери иглата в купа сено.

— Макс свърши цялата работа — отговори Негър. — Аз просто въведох конфигурацията на кораба и я изпратих да сканира сателитни снимки.

— Какъв е този кораб зад „Македония“? — попита Джордино. — Баржа ли води на буксир?

Негър нагласи снимката и увеличи изображението на втория плавателен съд. Видя се, че става дума за стоманена баржа с отворен трюм, натоварена със сандъци.

— Да, влачи на буксир баржа — каза Пит. — Вижда се и буксирното въже на един от предните кнехти.

— Защо му е на някого да отвлече изследователски кораб и да буксира с него баржа? — попита Гън.

— Отговорът сигурно се крие в товара — каза Йегър.

— Най-вероятно — кимна Пит. — Какъвто и да е товарът, той ги забавя. Това ще ги направи по-уязвими.

— Ако стигне до Севастопол, нещата може да влошат — ще трябва да го искаме обратно от руснаците — отбеляза Гън.

Пит кимна.

— Дай ни неговите координати. Ще се свържем с украинците, за да видим дали тяхната брегова охрана не може първа да стигне до него. Най-малкото може да се свържат по радиото с „Македония“, за да видят кой ще отговори. Нашият военен флот не може ли да направи нещо?

— Трябва да проверим — отговори Гън. — Конвенцията от Монтрьо ни разрешава само временно флотско присъствие в Черно море, но в момента разрушителят от клас „Иджис“ „Тръкстън“ изпълнява дежурство там.

— Свържи се с него — нареди Пит. — Искам връзка и с командира на военната база в Безмер.

— Ще помолиш да прелетят над него? — попита Гън.

Пит погледна Джордино многозначително.

— Нещо подобно.

Той прекъсна видеоконференцията, после се зае да уговаря с българската полиция да се свърже с украинската брегова охрана. Във Вашингтон Гън се обади на свой приятел, който беше помощник на началника на военноморските операции, докато Йегър продължаваше да се опитва да проследи „Македония“ и проучваше сателитни снимки. Нещо в снимката на баржата привлече вниманието му и той започна да я проучва под различни степени на осветление и увеличение. И най-накрая го видя. На капака на единия от сандъците имаше надпис с черна боя. Йегър изпробва различни степени на яркост, контраст и увеличение, но не можа да различи буквите.

— Макс — провикна се той, — там ли си?

Отвъд пулта на Йегър се появи холографното изображение на жена. Беше млада и привлекателна, моделирана като неговата съпруга, и го загледа с внимание.

— За теб винаги съм тук — обяви тя с прелъстителен глас. — Вече трябваше да си го разбрал.

— Тази снимка е от твоята база данни — обясни той.

— Показва баржа, натоварена със сандъци. На капака на третия сандък откъм кърмата, при релинга откъм левия борд, се вижда надпис. Виждаш ли го?

— Да, доста размазано, сякаш го гледам от хиляда километра височина.

— Направи всички възможно да ми кажеш какво пише на него.

Макс сбръчка нос, докато суперкомпютърът, който я беше създал, се хвърли да изпълнява задачата. Фотоизображението беше разделено на части и показвано отново и отново по хиляди различни начини, докато един оптически скенер записваше всяка разновидност. Скоро буквите бяха разчетени една по една. След по-малко от минута Макс даде сигнал на Негър.

— Може би ще искаш да съобщиш на началника.

— Какво пише?

— Боеприпаси.

— Не разбрах — каза Йегър.

— Това е на български — Макс го изгледа укорително. — Означава муниции.

31

Дърк излезе на крилото на мостика, когато корабът навлезе в Йелтефьорд — плавателен канал, дълъг двайсет и две мили, простиращ се на югоизток към полуостров Берген. От двете страни се издигаха остри, покрити със сняг върхове, докато корабът се носеше към града. Слънцето светеше ярко, превръщайки водата в бляскав сапфир, едновременно с това намаляваше хладината на южния бриз.

Някакво боботене привлече вниманието му и той се обърна, за да види хеликоптера, който се приближаваше откъм кърмата. Машината се плъзна над фиорда, прелитайки ниско над „Один“. Дърк не разпозна модела, а регистрационният му номер сякаш беше закрит с лепенки. Той проследи с поглед хеликоптера, който изчезна зад хоризонта по пътя за Берген. После се спусна един етаж по-надолу и влезе в каюткомпанията. В единия от ъглите седеше Джак Далгрен и пиеше кафе. Левият му крак беше във временен гипс и подпрян на един куфар.

Дърк се усмихна.

— Е, куцльо, най-сетне те изритаха от лечебницата, а?

— Изразходвах запаса им от обезболяващи и вече нямаше причина да се застоявам там — отговори Далгрен. Неудобството от счупения крак беше очевидно в мрачно присвитите му очи.

— Как е кракът?

— Стига да не се движа, повечето време безчувствен. Лекарят направи каквото можа, но със счупена бедрена кост съм готов за операция на сушата и крак, пълен с желязо.

— Сигурен съм, че ще получиш превъзходна медицинска помощ в Берген. — Дърк посочи Самър, която току-що беше влязла и се насочи към тях, стиснала кожена чанта. Куцаше заради навехнатия си глезен и се опитваше да прикрие голямата синина отстрани на лицето си с пуснатата свободно коса.

— Пристига вторият член на Клуба на ходещите куци — каза Дърк.

Самър поклати глава:

— Да, подводницата се обърна, Джак си счупи крака, а аз си смених физиономията. А ти се измъкваш само с някакви драскотини. Къде е справедливостта?

— Мисля, че когато се обърнахме, той изкриви корпуса на подводницата с глава — подхвърли Далгрен. — Причини повече щети на нея, отколкото на себе си.

— Винаги е бил твърдоглав — каза Самър.

— Но не единствен в семейството — защити се Дърк. — Каква е тази работа с нежеланието ти да оставиш Джак да бъде закърпен в Берген?

— Тъкмо резервирах за нас тримата билети за следобедния полет за Лондон.

— Защо точно Лондон?

— Заради Кралската ортопедична болница, Кралския военен флот и Кеймбриджкия университет.

Дърк и Далгрен се спогледаха в недоумение.

— Добре, аз се предавам и ще попитам. Какво е толкова важно в тези три институции?

— За начало в болницата гостува доктор Стивън Милър, световноизвестен ортопед травматолог от Мънси, Индиана, който по случайност е стар приятел на Руди Гън. По негова молба доктор Милър е готов да сглоби наново крака на Джак веднага щом пристигнем.

Далгрен се усмихна.

— Сбогом, лютфиск[24].

— Много мило от страна на Руди, че се е заел да помогне — каза Дърк. — Предполагам, че Кралският флот не е включен заради Джак?

— Включен е, за да върнем това. — Самър вдигна чантата и я остави на масата с лек звън.

— Да не би да е това, което си мисля, че е? — попита Далгрен.

— Не го е оставяла и за миг — вметна Дърк. — Мисля, че спи с него под възглавницата.

— Не бих искала да го изгубя. — Самър отвори чантата и извади златото от „Кентърбъри“.

— Може ли? — Далгрен протегна ръце.

Тя му подаде кюлчето.

— Прекрасно. — Той опита тежестта му с ръка, после го вдигна към светлината.

Самър се усмихна. Имаше нещо непреодолимо магическо в тежкия жълт минерал, което караше всички, които го докосват, да излъчват детско удивление. Вероятно това беше причината толкова златотърсачи да обръщат света за злато на пясък и късове.

Далгрен почука върху лицевата част на кюлчето с кокалчето на пръста си. Върху нея бяха набити различни цифри и символи.

— Разчете ли тези йероглифи и двуглавото пиле?

— Това не е пиле — отговори Самър. — Всъщност е орел и е гербът на семейство Романови. Придружават го букви на кирилица и датата на производство — октомври 1914.

— Златото на Романови? — попита Дърк.

— Не съм експерт, но доколкото мога да определя, означенията по него сочат, че идва от руската императорска съкровищница.

— Може би това е причината за появата на „Тавда“.

— Руснаците вероятно смятат, че на борда има още злато — каза Далгрен.

— Възможно е — отговори Дърк, — но в историята на „Кентърбъри“, която намерих, не се споменава да е превозвал злато.

Далгрен погледна към Самър:

— Значи искаш да наклеветиш руснаците в Лондон?

— „Кентърбъри“ е британски военен кораб и военен гроб. Трябва да се съобщи на Кралския флот, че руснаците предявяват претенции към него и вероятно ще го взривят на парчета, за да търсят злато.

— Звучи ми като правилна постъпка. Но какво ще кажете за това — Далгрен вдигна кюлчето високо — да го задържим като хонорар за намирането?

— Разбира се, че не може. — Самър грабна кюлчето от ръката му и го сложи в чантата си. — То ще бъде дадено на Кралския флот заедно с координатите на останките.

Джак поклати глава.

— Брей, както винаги светица.

— О, мисля, че мога да оспоря това — намеси се Дърк.

Самър изпръхтя.

— Не се тревожи за мен.

— Доколкото разбрах, отиваме в Лондон, за да оправим крака на Джак и да се сбогуваме с кюлчето — продължи Дърк. — Но за какво ще ходим до Кеймбридж?

— Това е нещо като бонус. Потърсих Сейнт Джулиън Пърлмутър във Вашингтон, за да помогне в проучването на „Кентърбъри”. Ако някой може да разбере дали на борда му е имало злато, това е той. За късмет, оказа се, че Джулиън е на симпозиум по морска история в Кеймбридж.

— Самър — възкликна Далгрен, — никога не съм знаел, че толкова си падаш по златото!

— Не е за златото само по себе си, а просто искам да знам защо е било на борда. И защо руснаците имат претенции към кораба.

— В това отношение документите на Британското адмиралтейство може да помогнат — каза Дърк. — С помощта на Джулиън сигурно ще намерим нещо.

— Самър, имам само един въпрос. — Далгрен свали крака си на пода и седна с изправен гръб. — Как ще свалиш мен и кюлчето от кораба в Берген?

Два часа по-късно „Один“ пристигна във втория по големина град в Норвегия и пристана близо до търговските кейове. Без помощ от Самър Далгрен слезе, куцукайки с патерици, от кораба. Дърк свали саковете и тримата се качиха на чакащото ги такси „Волво“. Когато излязоха от района на пристанището, таксито мина край един седан, спрял край тротоара с работещ двигател. Вътре имаше двама мъже.

Мансфилд сгъна портативния бинокъл и го пъхна в страничния джоб на вратата.

— Това е мишената. Не ги изпускай.

Незабележимият автомобил, нает за случая от руското консулство, се вля в трафика и последва таксито, пускайки няколко коли между тях. Шофьорът беше професионалист, който се криеше зад колите пред тях, но следеше светофарите, така че да не изостанат.

Двата автомобила поеха по крайбрежната улица, после на юг по Е39 в продължение на двайсетина километра до бергенското летище. Движението беше спокойно, когато таксито спря пред терминала „Заминаващи“. Седанът зад тях паркира на безопасно разстояние. Щом американците влязоха в терминала, Мансфилд слезе, за да ги последва. Беше облечен в обикновено зимно яке и носеше модни слънчеви очила, за да отвлича вниманието от неизбръснатото си лице. Застана на опашката за чекиране и огледа списъка със заминаващи полети на таблото.

Когато Дърк, Самър и Далгрен стигнаха до гишето, Мансфилд напусна опашката и отиде на съседното гише, все едно да си вземе багажен стикер. Застанал с гръб към американците, той чу как човекът на гишето провери багажа им и им каза кой е техният изход.

Руснакът се върна на мястото си в опашката и се извърна на другата страна, когато тримата минаха край него на път за изхода. Няколко минути по-късно стигна до гишето и любезно подаде на служителката френския си паспорт.

— Днес за къде ще пътувате, господине?

— Билет за Лондон, моля. Еднопосочен, нямам багаж.

32

— Появи се на сонара, пеленг два-един-два градуса.

Капитан Владимир Попов кимна на оператора на сонара и стана от мястото си с усмивка.

— Щурман, курс два-един-два градуса. Да се приближим към него.

Попов закрачи насам-натам в тясната бойноинформационна рубка на руската фрегата клас „Кривак“„Ладни“. Слабо осветената рубка на няколко етажа под корабния мостик беше пълна с електроника и оръжейни специалисти, заклещени в индивидуални компютъризирани работни места. Обаче в оформлението нямаше нищо футуристично, защото „Ладни“ беше на повече от трийсет години и електрониката му беше по-стара от операторите, които работеха с нея. Попов се върна на мястото си срещу видеоекрана, който беше едно от малкото нововъведения. Беше осеян със символи, изобразяващи близки до тях кораби и самолети, открити от радара.

— Сонар, какво е разстоянието? — попита той.

— Целта е на приблизително осем хиляди метра, капитане. Скорост четиринайсет възела, дълбочина осемдесет метра.

— Чудесно. Не я изпускай. Вече е наша.

Операторът на сонара продължи да съобщава дистанции, докато фрегатата, която се движеше с двойно по-висока скорост, бързо се приближаваше към подводната цел.

— Капитане, целта зави по курс три-един-пет градуса. Увеличава скоростта.

Преди капитан Попов да успее да отговори, операторът отново докладва:

— Капитане, виждам два непознати плавателни съда да нарушават западната граница на забранената морска зона със скорост девет възела.

— Разбрано — каза Попов. — Щурман, курс три-един-пет градуса.

Операторът на сонара продължи да следи подводната цел. Попов седеше на мястото си с вълнение в очите, докато се приближаваше за смъртоносния удар. Когато се озоваха на по-малко от хиляда метра от целта, той заповяда:

— Сонар, гръмни я!

Операторът увеличи мощността на монтирания в корпуса на фрегатата сонарен транспондер и предизвика пет продължителни изригвания на сигнала. На осемдесет метра под водата операторът на борда на руската подводница „Новоросийск“ дръпна слушалките от главата си.

— Пипнаха ни.

Попов скочи от мястото си и се разтанцува из рубката, разменяйки си „дай ми пет“ с близките моряци. Вече пет дена той и неговият екипаж си играеха на котка и мишка с ядрената подводница. До този момент „Ладни“ беше неизменна жертва на симулираните нападения. Най-сетне екипажът на фрегатата беше успял да си го върне.

— Съобщете на флотския координатор на симулациите, че сме разрушили „Новоросийск“ и очакваме нова задача — нареди Попов на оператора на комуникациите.

Когато вълнението в рубката поутихна, операторът на сонара отново докладва на капитана:

— Непознатите цели продължават да пресичат забранената зона. Скоро ще се озоват в подхода към Севастопол.

На видеоекрана двойка червени триъгълници напредваха откъм лявата страна на изображението в тандем.

— Свържете се по радиото с глупаците и им кажете, че са навлезли в забранена зона и трябва да се преместят трийсет километра на юг, преди да поемат пак курс към Севастопол.

— Слушам — отговори комуникационният оператор. След няколко минути той отново докладва:

— Капитане, предадох съобщението, но не получих отговор.

Попов погледна отново екрана. Двата плавателни съда не се отклоняваха от курса.

Първият офицер се зае да проучва изображението, после се обърна към капитана.

— Влекач?

— Възможно е. — Радостта на Попов се превърна в раздразнение. — Легни на курс за пресрещане. След това поискай въздушно разузнаване. Искам някой да ги види отблизо. Поддържайте връзката.

— Слушам, капитане — отговори първият помощник. — На какво бихте заложили, капитане? Че е товарен кораб с пиян капитан или някакъв потрошен влекач с развалено радио?

Попов кимна.

— Какво друго можеш да срещнеш в тези води.

33

— Виждам целта — каза Джордино в микрофона. — На около осемдесет градуса.

Пит огледа широкото празно водно пространство под хеликоптера и забеляза блед сив обект вдясно. Натисна педалите, които накланяха задното витло, карайки техния „Бел ОН-58 Киова“ да завие леко надясно, докато далечната сива точка не се намести по средата на предното стъкло.

Два часа по-рано бяха реквизирали леката машина от авиобазата в Безмер западно от Бургас. Макар дните на Пит и Джордино като военни пилоти да бяха минали отдавна, и двамата бяха запазили лицензите си за пилотиране на различни летателни апарати. Трудностите при пилотирането на хеликоптер продължително време не бяха намалели и Пит усети, че мускулите започват да го болят, когато машината достигна границите на своя обхват. Той се свърза с кораба пред тях и получи разрешение да кацне, а сивият съд бавно взе да нараства под тях.

Не беше „Македония“, а американският разрушител клас „Иджис“ „Тръкстън“, който се носеше на север с повече от трийсет възела. Пит подходи откъм кърмата, където го насочиха към полетната палуба, обикновено заета от двойката хеликоптери „Сийхоук SH-60“. Когато изключи едничкия двигател на техния „Бел ОН-58 Киова“, екипажът се втурна да презарежда машината.

Пит и Джордино слязоха на палубата, където незабавно ги посрещна наперена руса жена, която им протегна ръка за поздрав.

— Господин Пит, господин Джордино, добре дошли на борда на „Тръкстън“. Аз съм командир Дебора Кенфийлд, първи офицер. Капитанът ви поздравява от мостика.

— Командире, благодарим за спирката и бензина — отговори Пит.

— Ще се опитаме да ви закараме колкото може по-близо, но сме все още на осемдесет мили от него.

— Знаете ли къде е в момента „Македония“? — попита Джордино.

— Следим го с радара „Иджис“. Намира се на около десет мили от Севастопол и създава малко суматоха.

— Какво искате да кажете? — попита Пит.

— Руснаците наскоро отцепиха забранена морска зона западно от Крим. Предполага се, че там руският флот провежда оръжейни изпитания и тактически учения. Изглежда „Македония“ е навлязла в центъра на забранената зона. Прихванахме откъслечни радио-комуникации, които сочат, че руснаците са много недоволни.

— „Македония“ влачи на буксир баржа, пълна с муниции, в посока Севастопол и руснаците нищо не знаят за това? — учуди се Пит.

— От това, което чухме — не. Установили са, че е американски съд, но изглежда нямат пряка връзка с него. Информирахме руснаците, че според нас корабът е отвлечен, и помолихме за тяхната намеса, но те не казаха нищо за своите намерения.

— Смятате ли, че може да го потопят? — попита Джордино.

— Смятаме, че толкова близо до Украйна техният ракетоносец „Ладни“ ще е склонен първо да стреля, а после да задава въпроси. Затова капитанът с цялото си уважение ви помоли да се откажете от полета си, тъй като „Македония“ вече навлезе в техните териториални води.

Пит поклати глава.

— Не знаем дали екипажът е още на борда.

Палубната команда, която пълнеше резервоарите на хеликоптера, се зае да прибира екипировката си и даде знак, че машината е заредена.

— Кажете на капитана, че оценяваме високо неговата загриженост — продължи Пит, — но трябва сме сигурни.

— Той го очакваше — отговори първият офицер и му подаде лист хартия. — Това са последните координати на „Македония“. Ще направим каквото можем, за да ви подкрепим. Успех!

— Благодаря, командире.

Пит отиде при палубната команда на „Тръкстън“, за да й благодари. Когато се върна при хеликоптера, откри, че Джордино се е наместил на пилотската седалка.

— Съжалявам, шефе — каза той, — но от военновъздушните сили, преди да ни дадат ключовете, наредиха да споделяме пилотирането при дълги преходи.

— Май не съм прочел написаното с малки букви — усмихна се Пит. Зарадван от възможността да си почине, той мина от другата страна и се качи на седалката на втория пилот.

Джордино излетя бързо и се насочи към координатите на „Македония“. Трийсет минути по-късно забелязаха тюркоазения изследователски кораб и теглената на буксир баржа. Облаците най-сетне се бяха разпръснали и в далечината започнаха да се виждат хълмовете на полуостров Крим. На север се очертаваха тънките сиви контури на бързо движещия се „Ладни“.

Джордино спусна хеликоптера ниско над откритата баржа, за да огледат дървените сандъци. Капакът на един от тях се беше отворил от люшкането на вълните и можаха да надникнат вътре. Различиха редица от цилиндрични медни предмети.

— Йегър беше прав. Наистина е натоварена с муниции.

— Защо някой ще краде океанографски изследователски кораб и ще го използва да тегли баржа, пълна с артилерийски снаряди, до Севастопол? — попита Джордино.

Пит поклати глава.

— Аз лично не мога да измисля причина.

Джордино бутна лоста за управление напред, машината подмина баржата и полетя над водата. Последва буксирното въже до „Македония“, после описа голям кръг около кораба. Никой не излезе на палубата, за да види как хеликоптерът прелита над съда с плющене на витлата.

— Вероятно има съвсем малък екипаж — отбеляза Джордино.

— Да видим кой е на мостика.

Джордино се спусна леко откъм лявото крило на мостика, откъдето можеха да виждат вътре. Но там нямаше никого.

— Не е за чудене, че не отговаря на руснаците. Просто няма никого на борда. Вероятно е на автопилот.

— Не би било добре, ако екипажът е заключен в трюма.

— Свали ме на борда — нареди Пит.

Джордино вдигна машината нагоре, за да могат да огледат по-добре движещия се под тях кораб. Горните части на палубите бяха недружелюбна бъркотия от кранове, антени и радарни мачти. Преместиха се към кърмата и той посочи полюшващата се под повдигателния кран подводница, която трябваше да бъде ремонтирана.

— Не е най-добрият вариант, но ако успея да се спусна над подводницата, можеш да я използваш вместо стълба.

— Давай — кимна Пит.

Джордино зави зад кърмата и се издигна над подводницата, като майсторски изравни своята скорост с тази на кораба.

Когато спусна хеликоптера над подводницата, Пит го потупа по рамото:

— Ще се видим във Варна. Първата бира е от мен. — Свали слушалките, отвори вратата и стъпи на плаза на шейната за кацане.

Макар че завихреният въздух от витлото отскачаше от палубата, Джордино държеше машината неподвижно.

Пит скочи от плаза, падна върху подводницата и се хвана за едно от въжетата на крана, за да запази равновесие.

Хеликоптерът веднага се издигна и се отдръпна настрани от кораба, а Пит се плъзна по корпуса на подводницата и падна на краката си на палубата. Втурна се напред по нея и се вмъкна в един коридор.

Докато Джордино го гледаше как изчезва, радиостанцията на хеликоптера избухна от дълбок глас, който говореше английски със силен руски акцент.

— Американски кораб „Македония“, говори руският военен кораб „Ладни“. Заповядвам ви да спрете за инспекция или веднага да напуснете забранената зона. Това е последното предупреждение. Моля, отговорете или ще стреляме.

От кораба нямаше отговор.

34

Попов отмести очи от големия екран към близкия компютърен монитор, на който се виждаше далечното изображение на „Македония“, запечатано от видеокамера с голям обхват. Тюркоазеносиният кораб продължаваше да пори вълните, докато един зелен хеликоптер висеше във въздуха близо до кърмата.

— Капитане, американският хеликоптер повтори молбата си да не стреляме. — Операторът на комуникационния център беше превел радиосъобщението на Джордино, изпратено чрез бойния информационен център.

Попов отново премести очи от изображението от камерата към големия екран.

— Не виждам промяна на скоростта или курса. Свържете се за последен път с кораба. Кажете им веднага да отговорят или ще открием огън.

Когато съобщението беше изпратено до кораба на НАВПД, първият офицер на „Ладни“ се втурна в бойната рубка с лист хартия.

— Главното флотско командване одобрява защитата на териториалните води. Можем да нанесем удар по кораба по наша преценка.

Попов прочете заповедта, сгъна листа и го пъхна в джоба.

— Състояние на наземните оръжия? — попита той с властен глас.

Оръжейният офицер пред близката работна станция му отговори със същия глас, докато в командната рубка се възцари мълчание.

— Носовите ракетни установки заредени и готови за стрелба. Координатите са въведени в установката откъм левия борд. Ракетите са програмирани за движение над водата.

Попов кимна.

— Първа установка откъм левия борд готова?

— Първа установка готова.

Попов погледна към комуникационния офицер.

— Някакъв отговор?

Операторът отговори на въпроса му с едва доловимо поклащане на глава.

— Все още няма отговор.

Капитанът пое дълбоко дъх.

— Първа установка, единичен изстрел — огън!

Пръстите на оръжейния специалист заиграха по пулта за управление на системите. Над главите им се чу силно фучене и корабът се залюля.

— Ракетата е изстреляна — докладва той.

Попов обърна поглед към тюркоазения кораб на видеомонитора и зачака да види как ще изчезне.

35

Пит влезе в мостика на „Македония“, където беше посрещнат от гласа на Джордино, който тръбеше от високоговорителя.

— Дърк, ако си там, съобщи на „Ладни“, че си на борда. Пръстът им е на спусъка.

— Нека първо сменим курса — измърмори на глас Пит, докато Джордино повтаряше предупреждението си.

Той пристъпи към конзолата на щурвала и изключи автопилота. Нагласи параметрите на скоростта, след това завъртя щурвала на сто и осемдесет градуса, за да завие корабът дясно на борд в противоположната посока. Докато гледаше как върхът на носа започва да се измества надясно, гласът на Джордино заехтя отново от високоговорителя, но този път в него се долавяха нотки на тревога.

— Дърк, забелязах червен проблясък откъм руския кораб. Те откриха огън. Веднага слизай от кораба!

Пит хладнокръвно погледна към екрана на сонара, а мозъкът му заработи на пълни обороти. Неведнъж се бе озовавал в подобно положение на крачка от смъртта и в тези мигове му се струваше; че времето тече прекалено бавно. Съзнанието му се устреми към руските военни кораби, с които преди няколко дни се разминаха в Босфора. Бяха стари плавателни съдове на поне четиридесет години и по тях се виждаше ръжда — резултат от лоша поддръжка. Дори моряците изглеждаха мърляви. Това му подсказа, че руският фронтови флот с най-модерните си кораби и оръжия е разгърнат някъде другаде, а не в Черно море. Което означаваше, че има някакъв шанс.

Пресметна, че разполага с две, най-много три минути, но тялото му се раздвижи, изпреварвайки мислите му. Коригира положението на щурвала, после се втурна към вратата, мълвейки:

— Боже, нека да е торпедо.

Няколко секунди по-късно Джордино свали хеликоптера до равнището на мостика, за да отправи ново предупреждение. Когато видя, че е пуст, вдигна машината нагоре. Пит тичаше по кърмовата палуба към подводницата.

Джордино започна да се снижава, за да го качи, но той му махна да се отдръпне и се качи при конзолата за управление на крана.

Бързо и точно Пит включи машината и завъртя подводницата през кърмата над водата. Тя се заклати над дългото буксирно въже, което влачеше баржата, и с плясък падна във водата. Пит освободи кабела на крана, позволявайки на подводницата да изостане от движещия се кораб. Докато гледаше как подводницата се полюшва на вълните, видя следата на приближаващата се руска ракета.

Пристъпи, за да се върне на мостика, но се поколеба, когато чу силен пукот. Звукът дойде откъм баржата, намираща се далеч вляво от Пит. Видя, че от кърмата й се издига малък облак дим, обърна се и хукна към мостика на „Македония“.

На сто и петдесет метра над кораба на НАВПД Джордино наблюдаваше отбранителните действия на Пит, след това се обърна към непосредствената опасност. Приближаващата се ракета се плъзгаше над вълните. На четвърт миля от кораба тя пусна нещо във водата и продължи своя полет.

Обаче не улучи „Македония“, защото Пит беше променил курса. Вместо това профуча край кораба, продължи към хоризонта и след време, когато свършеше горивото, щеше да падне във водата, без да причини поражения.

Засега късметът на Пит работеше. Руснаците бяха изстреляли ракета земя-земя N-14 „Силекс“, чийто товар бе закрепено откъм долната страна торпедо, което се пускаше във водата близо до целта. Макар Пит да беше избегнал удара на ракетата, торпедото не беше по-малко смъртоносно.

Джордино огледа морето, за да открие торпедото, и видя бялата му пенеста следа, докато се носеше към „Македония“. Пит беше завил настрани от „Ладни“, така че ударът щеше да дойде откъм кърмата. Джордино наблюдаваше безпомощен, а торпедото засече кораба и се понесе бързо към бимса[25] на „Македония“. То сякаш ускоряваше с приближаването към изследователския кораб, докато не попадна в целта и избухна във висок облак от отломки и водни пръски.

36

Видеокамерата на „Ладни“ показа изригването на морето и бял дим, който започна да се издига към небето. Попов и неговият екипаж рядко имаха възможност да стрелят с бойни муниции, какво остава срещу действителен противник. Те се бяха вторачили във видеомонитора със смесица от удивление и удовлетворение. Обаче гордостта на Попов се обърна в объркване, когато на екрана се показа призрачно изображение.

Беше „Македония“, която минаваше край разпръсващия се дим. Корабът на НАВПД очевидно продължаваше да се носи към Севастопол напълно невредим. Попов погледна бойния екран, за да се увери, че не му се привижда. Червените триъгълници на двете мишени продължаваха пътя си на запад, макар че сега лежаха успоредно една на друга, а не в тандем.

— Какво се прецака? — изрева капитанът.

Първият офицер поклати глава.

— Трябва да е преждевременен взрив.

— Има ли готова втора ракета?

— Установката откъм левия борд заредена и готова за стрелба.

— Единична стрелба — огън!

Секунди след като фрегатата потрепери от изстрелването на ракетата, комуникационният офицер се обърна към Попов с объркано изражение.

— Капитане, има обаждане от американския кораб.

— Какво? Пусни го на високоговорител.

Из рубката се разнесе гласът на Пит.

— „Ладни“, говори „Македония“. Благодаря за гостоприемството, но решихме да отложим Крим за друга ваканция. Скоро ще напуснем забранената ви зона. Досвидания!

Офицерът по комуникациите пребледня.

— Капитане, какво да правим? Ракетата вече е изстреляна.

Офицерът по оръжейните системи погледна часовника на пулта за управление на огъня.

— Предстои пускането на торпедото във водата. Вече е твърде късно за взривяване на ракетата.

Попов се обърна към комуникационния офицер и каза тихо:

— Нищо не може да се направи. — После се обърна към първия офицер. — Отбой.

Докато надничаше от мостика на „Македония“, Пит видя изстрелването на втората ракета „Силекс“ срещу него. В тази втора игра със смъртта се чувстваше съвсем малко по-уверен. Сега усещаше „Македония“ по-бърз и реагиращ на щурвала, след като буксирното въже беше прекъснато, когато торпедото удари влачената след изследователския кораб подводница и избухна доста далеч от кърмата му. Този път не разполагаше с малка подводница, която да послужи за препятствие.

За кратко беше насочил кораба срещу „Ладни“, но сега зави обратно и настрана от приближаващата се ракета. Той хвърли „Македония“ пълен напред срещу натоварената с муниции баржа. Откритият товарен шлеп беше само на петдесетина метра от него, легнал ниско във водата заради експлозията, която беше разбила кила му.

— Торпедото тръгна — чу се гласът на Джордино от високоговорителя.

Пит видя ракетата да прелита ниско над главата му, след като беше пуснала товара. Разполагаше само с няколко секунди, преди акустичният прицелен механизъм на торпедото да улови боботенето на двигателите на „Македония“ и да се понесе за смъртоносния удар.

Потъващата баржа започна да издига нос, когато Джордино отново се свърза с него по радиото от своя наблюдателен пост в небесата.

— Тръгна към теб. На разстояние около петстотин метра.

— Разбрано. Най-добре да се дръпнеш настрана. — До последната възможна секунда Пит държеше непоколебимо щурвала, след това рязко завъртя наляво, следвайки морското течение. Тюркоазеният кораб едва се размина с баржата, драскайки палубата си в нейния борд.

— Сто метра — обяви Джордино и вдигна хеликоптера нагоре, за да наблюдава случващото се от безопасно разстояние.

След като се размина с баржата, Пит завъртя щурвала отново дясно на борд, после го върна направо, заставайки във ватерлинията, оставена от него преди малко. Броеше секундите, надявайки се между него и шлепа да има колкото може повече синя вода, когато се чу първата експлозия. След секунди силният взрив беше последван от серия трясъци като от изригващ вулкан.

Баржата избухна в огромен огнен облак, който се издигна на стотици метри в небето. От огнения стълб започнаха да падат метални отломки, които осеяха голям периметър от морската повърхност.

На борда на „Македония“ Пит бе повален на земята от въздушната вълна. Тя изби задните прозорци на мостика и повдигна кърмата на кораба с голяма приливна вълна. Корпусът и надстройките бяха бомбардирани с метални отломки, но повечето повреди бяха повърхностни.

Когато успя да стане, Пит откри, че „Македония“ продължава да се отдалечава от водовъртежа. Той погледна назад към останките от баржата, които потъваха под гъст слой черен дим. Отгоре му се появи военният хеликоптер, който започна да кръжи над дима.

— Дърк, добре ли си? — попита Джордино по радиото.

— Нищо ми няма — отговори Пит. Завъртя щурвала и легна на югозападен курс, който щеше да изведе по най-бърз начин „Македония“ от забранената зона. — Само кажи на нашите приятели, че ми писна да ме обстрелват.

— Гарантирам, че са прибрали оръжията. От „Тръкстън“ току-що ги заплашиха, че ако стрелят още веднъж, ще ги потопят.

— Много мило от страна на военния флот.

— Отгоре „Македония“ прилича на крастава жаба. На кърмовата палуба има няколко димящи точки, които се нуждаят от поливане с вода.

— Скоро ще се заема с това. — За първи път Пит забеляза по пода на мостика петна засъхнала кръв.

— Много съм любопитен — започна Джордино, — какво те вдъхнови да се обърнеш срещу руснаците и така да предизвикаш втория изстрел?

— Баржата — отговори Пит. — Видях как на нея далеч от натоварените муниции избухна малък взрив. Мисля, че преднамерено са пробили кила й, за да я потопят.

— Защо ще я влачат триста мили през Черно море, за да я потопят пред Севастопол?

— Нямам представа. Може би са се опитали да блокират пристанището, но синхронизирането не им се е получило.

— Някакви следи от екипажа?

— Никакви. Сега ще отида да проверя долу.

Пит включи щурвала на автопилот и излезе от мостика с преносима радиостанция в ръка. Започна от машинното отделение и постепенно провери целия кораб. От отворените дневници в лабораториите до мухлясалата храна в полупълни чинии в камбуза той попадна на много признаци за бързо напускане на екипажа.

Когато се върна на мостика, Джордино летеше пред носа на кораба. „Македония“ почти беше излязла от забранената зона и на радарния екран вече се виждаше „Тръкстън“. Потънал в мисли по изчезналия екипаж, Пит стоеше зад щурвала, вторачен във вълните пред носа. След време се обърна към масата с картите и тогава видя малката скрита на тавана безжична видеокамера.

Свали я и откри, че всъщност са две камери — едната насочена към щурвала, а другата към задните прозорци на мостика. Той ги хвърли на масата, после започна внимателно да оглежда мостика, за да открие някакви следи. Първо провери корабния дневник, но вписването беше отпреди няколко дни. Дневникът на комуникациите, картите и останалите бумаги, лежащи на масата, бяха със също толкова остаряла информация. Но когато огледа за втори път петната засъхнала кръв по пода, забеля нещо.

Беше кръгче в едно по-малко петно близо до преградната стена. Петното беше направено с върха на обувка, докато кръвта е било още прясна. Когато погледна по-отблизо, видя едно почти невидимо съобщение, което му казваше нещо, което Пит вече беше заподозрян. На пода беше размазана една-едничка дума.

„Бесо“.

37

Манкедо и Васко не можаха да повярват на очите си, когато Пит свали видеокамерите от тавана и прекъсна сателитната връзка, карайки екрана пред тях да потъмнее.

Манкедо изключи лаптопа, на който бяха гледали случващото се през последния час, и го бутна настрана.

— Беше на път да потъне и да избухне под водата, вместо това се взриви без полза на повърхността.

— Този мъж! — просъска с омраза Васко. — Това беше онзи на надуваемата лодка, който помогна на агента на Европол да вземе урана. Как е намерил кораба?

— Той трябва да е началникът на НАВПД, с когото Димитров е имал вземане-даване на „Македония“. Казва се Пит. Очевидно е добре подготвен морски инженер.

— Защо го нямаше сред заловения екипаж?

— Димитров каза, че той и друг човек, който отговаря за подводницата, са слезли на сушата, преди да завладеем кораба.

Манкедо стана от бюрото и закрачи из офиса.

— Страхувам се, че това ще привлече вниманието на полицията. Трябва веднага да махнем „Бесо“ от Черно море. Имам втора задача в Средиземноморието и ще пратя Димитров да задвижи нещата. Но първо трябва да се обадя на Хендрикс. Това може да сложи край на нашите взаимоотношения.

— Не мисля. Той знаеше, че проектът е рискован.

— Може би, но ние все пак го подведохме за смелия удар, който искаше да нанесе. Това вероятно ще означава край на бъдещите проекти с него.

— Бъркаш, Валентине. Виждал съм Хендрикс и съм разговарял с него. Той действа от силни емоции. Вече не е пресметливият бизнесмен, който виртуозно изкарва милиони. Съвсем различен е и смятам, ще подкрепи всеки велик план, който задоволява нуждата му от агресия. Колкото по-велик, толкова по-добре. И можем да му го осигурим. С бомбардировача.

— Бомбардировачът — тихо повтори Манкедо.

— Работих с Димитров по него. Разказа ми за отоманските останки и трупа на пилота. От войнишките плочки знаем, че е бил борден инженер на изчезналия бомбардировач „Туполев“. Това ми напомня за сведенията, които преди години получихме от един рибар в Балчик. Купихме от него корабния дневник, в който бяха отбелязани всички подводни препятствия, с надеждата да попаднем на останки, годни за изваждане. Спомена някакви странни колелета, които извадил в този район. Беше през 90-те години. Може да е забравил, а може въобще да не е знаел за самолета.

— Може да са били от друг самолет или нещо съвсем различно.

— Може, но аз проверих дневника му. Рибарят го описва като носово колело и бележките му сочат, че е извадено само на три километра от отоманските останки. Заедно с Димитров направихме една стегната координатна мрежа за претърсване. Заслужава си да опитаме.

— Та ние дори не знаем дали тези слухове за самолета са истина.

— Не знаем и дали не са. Валентине, само помисли. В ръцете ни беше нещо, за което Хендрикс щеше богато да плати. Ако самолетът е там, където мислим, че е — в сравнително плитки води, бързо ще разберем истина ли са слуховете, или не.

Манкедо обмисли чутото, после кимна.

— Да, това може да смекчи удара, който понесе Хендрикс. Трябва да работим бързо. Давам двайсет и четири часа да го намерим, преди да изпратя Димитров и „Бесо“ в Средиземноморието.

Васко прокара длан по бръснатата си глава и се усмихна самоуверено.

— Смятай го за свършено.

38

Далечните светлини на Лондон посрещнаха Дърк, Самър и Далгрен, когато излязоха от терминала на летище „Хийтроу“. Тримата се натъпкаха в едно от черните таксита за трийсетината километра до центъра на града. Зад тях се движеше такси, което бе приключило смяната си, а няколко коли по-назад в безличен микробус, управляван от агентка, седеше Мансфилд.

Когато стигнаха до центъра, първото такси зави на север и пресече „Сохо“, преди да мине през входа на Кралската национална ортопедична болница. Самър помогна на Далгрен да докуцука до регистрацията. Дойде сестра с инвалидна количка, която го отведе да му направят различни тестове и рентгенови снимки, преди да го оперират на сутринта.

Самър му махна.

— Утре вечер ще те вземем, за да потанцуваме в „Савой“.

— Надявам се да нямат нищо против да им драскам паркета с гипса — отговори Далгрен.

Дърк и Самър се върнаха в чакащото ги такси, което обърна и пое на юг, а после на запад из Лондон. Този път микробусът зае място зад таксито и маневрираше агресивно, за да не го изгуби в гъстото градско движение. Влязоха в Кенсингтън и таксито спря пред „Гор“ — четиризвездния хотел точно срещу Хайд Парк.

Микробусът мина край хотела и след една пряка намери място за паркиране до тротоара. Мансфилд погледна шофьора си — хладнокръвна и сериозна жена на име Мартина.

— Имате ли достъп до системата на „Гор“? — попита той.

Жената измъкна малък таблет изпод седалката и започна да преглежда дълъг списък с хотели. Откри цветен знак до името на „Гор“ и кимна. Системите за резервация на повечето хотели, която никога не се беше славила като сигурна, отдавна беше хакната от чуждите разузнавания, за да следят движенията на обекти, които ги интересуват.

— Ще имаме номера на стаята в мига, когато се регистрират — обеща тя. — Иван от таксито ще пази във фоайето, докато дойде екипът ми за проследяване.

— Колко време ще отнеме?

— По-малко от час.

Мансфилд погледна към другата страна на улицата, където се намираше малкият хотел „Куинс Гейт“.

— Ще си взема стая там и ще чакам данните от проследяването. Може да пийнем нещо след това? — предложи той с очарователно повдигане на веждите.

Мартина го изгледа с леден поглед.

— Данните ще ви бъдат предоставени веднага след получаването им.

Мансфилд се изкиска и слезе от микробуса.

В хотела Дърк и Самър се регистрираха. Рецепционистката им подаде съобщение, оставено за тях.

— От Сейнт Джулиън е — каза Самър. — Ще мине след час, за да ни заведе на обяд.

— Като познавам Джулиън, трябва да се облечем за елегантен обяд.

Настаниха се в две стаи една до друга на третия етаж и след час се върнаха във фоайето. Самър носеше мек бежов кашмирен пуловер и дълга до земята пола, а Дърк си беше сложил тъмносиньо сако и сиви панталони.

Застаналият зад количката на портиера агент Иван се преструваше, че изучава картата на града и дискретно следеше всяко тяхно движение.

Те излязоха и застанаха под портика точно в момента, когато един елегантен „Ролс-Ройс Фантом III Таун Кар“ спря пред входа. Дърк го разпозна като „Седанка де вил“ от 1937 година.

Шофьорът, мъж от пакистански произход, облечен в униформа, слезе от колата и отвори задната врата за тях.

— Госпожице Пит, господин Пит. — Ръката му в бяла ръкавица ги подкани с жест да се качат.

Самър се качи първа и видя един много закръглен мъж, заел почти цялата кожена задна седалка. Той потупа мястото до себе си.

— Ела, скъпа, има достатъчно пространство. Ще настаним Дърк на сгъваемото столче.

Самър го прегърна и седна до него.

Дърк се настани на резервната седалка. После протегна ръка да се здрависа с техния домакин.

— Виждам, че както винаги пътуваш със стил.

— Баркър е майстор на каросерията — отговори Пърлмутър, докато поглаждаше дългата си брада. — Не само е по-широка, но ти носи и точки за стил.

— Разкошна е — каза Самър, — особено, като се има предвид, че е на осемдесет години.

Пърлмутър протегна ръка в ръкавица, почука на разделителното стъкло между тях и шофьорът го спусна два-три сантиметра.

— Джеймс, към „Льо Гаврош“.

Мъжът кимна, включи на скорост и колата безшумно се плъзна напред, докато Пърлмутър вдигаше обратно стъклото.

— Шофьор на име Джеймс? — удиви се Самър.

Пърлмутър сви рамене.

— Мисля, че всъщност се казва Рави, но любезно отговаря на Джеймс.

Самър се засмя.

— Джулиън, прекрасно е, че те виждаме отново. Как мина конференцията по морска история?

— Страхотно. Имаше няколко отлични доклада за ранни останки, проучвани в Средиземноморието, а и вълнуващи изследвания тук в Англия. Моята презентация за ацтекските мореходни канута, които вие с баща ти открихте на Карибите, беше приета много добре.

Един от водещите учени в света в областта на морската история, Пърлмутър беше ходеща енциклопедия, пълна с познания за корабни останки. Като дългогодишен приятел на семейство Пит, той често беше доверен източник за много проекти на НАВПД, както и предвидимо приветлив компаньон за обеди. Освен че изпитваше страст към морската история, Пърлмутър беше и запален гурман.

— О, едва не забравих — възкликна Самър и му подаде бутилка в плъстена чантичка. — Подарък от Норвегия.

Пърлмутър отвори чантичката и отвътре се показа тъмнозелена бутилка. Той се зае да проучва етикета, после се засмя.

— Разбира се, аквавит. Благодаря. Много приятно стимулиращо питие.

Той повдигна капак в дъбовата ламперия под прозореца към мястото на шофьора, зад който се видя малък комплект барово оборудване. След като отвори бутилката, наля в три чаши и подаде по една на гостите си.

— Скол! — вдигна своята чаша.

Самър подуши напитката с остра миризма и изкриви лице.

Дърк забеляза реакцията й.

— Най-малкото ще те сгрее, ако лондонската мъгла се спусне.

Докато отпиваха от чашите си, шофьорът заобиколи източния край на Хайд Парк, преди да спре пред една ъглова тухлена сграда. Пърлмутър поведе гостите си към странична врата под медна табела, на която беше изписана фирмата: „Льо Гаврош“. Това беше може би най-добрият френски ресторант в града, затова в него още от древни времена се обучаваха лондонските главни готвачи.

Когато ги поведоха надолу, за да ги настанят в тапицирано със зелено кадифе сепаре, крачките на Пърлмутър изведнъж се наляха с младежка енергия. След като си поръча за ордьовър мус от омар, той въздъхна от удоволствие.

— Спомням си времената, когато в Лондон свинският пай се смяташе за висша кухня. Боже, как нещата се промениха към по-добро.

— Джулиън, трябва да си признаеш — обади се Самър. — Какво те измъкна от Вашингтон в Лондон — конференцията или възможността хубаво да похапнеш?

— Отказвам да отговоря, защото част от отговора може да се окаже инкриминираща. — Той със смях се погали по корема.

След това се зае да поръчва: за себе си патица в сос от портвайн, калкан за Дърк, а за Самър дувърски морски език. Щом приключи, се насили да откъсне вниманието си от храната.

— А сега ми разкажете за вашите норвежки корабни останки.

— Всъщност корабът е британски. — Дърк описа как са открили „Кентърбъри“ и срещата им с руския изследователски кораб.

— Честна дума, това е крайно агресивно поведение — поклати Пърлмутър глава. — Някаква идея защо руснаците проявяват толкова жив интерес към ръждясал крайцер на Кралския флот?

Самър бръкна в чантата си и извади снимка на златното кюлче.

— Намерихме го в една каюта близо до мостика.

Очите на Пърлмутър светнаха.

— Може би има още в трюма, макар че лекия крайцер не го бива за товарен кораб.

— Ние също подозираме, че руснаците го търсят — каза Дърк. — Обърни внимание на означенията върху кюлчето.

Техният приятел вече беше насочил вниманието си върху щампования двуглав орел.

— Династията Романови — прошепна той. — Не е за чудене, че руснаците са предявили претенции към останките. Я ми припомнете кога е бил потопен „Кентърбъри“?

— Двайсет и шести февруари 1917 година — отговори Дърк. — Няколко дни преди това е отплавал от Архангелск.

Колелцата в главата на учения заработиха и го отнесоха далеч от френския ресторант.

— Много интересно. — Той остави снимката на масата. — Моите познания за историята на сушата са малко ръждясали, но доколкото си спомням, в началото на Първата световна война руската монархия разполага с огромни златни запаси. Онова, което не са имали, било нормално снабдяване на войските с оръжия и муниции. Превозват по море златни кюлчета за съюзниците в замяна на муниции. Първо от Архангелск, след това от Владивосток, но германците поумняват и минират пътя на запад. Опит за превоз на злато от Архангелск през 1917 година би било опасно, но не и невъзможно дело.

— Как можем да научим повече за последното плаване на „Кентърбъри“ — попита Самър.

— Доктор Чарлз Трихорн, професор емеритус[26] по подводна археология в Оксфорд. Той е мой колега и специалист по останки на кораби от Кралския военен флот. Ще му звънна тази вечер, за да видя дали можем да се видим още утре с него. — Пърлмутър завъртя винената чаша с дебелите си пръсти. Наслаждавайки се на аромата на бордото в нея, той побутна снимката обратно към Самър.

— Какво направихте със златото?

— Донесохме го. Сега е в сейфа на стаята — обясни Самър. — Сигурна съм, че никой няма да заподозре, че съхранявам нещо ценно там.

Пърлмутър кимна и отпи още една глътка. Нямаше как да знае, но точно в този момент сейфът в стаята на Самър беше не само отворен, но и празен.

Облечена в униформа на камериерка, руската агентка Мартина беше влязла през задния вход за служители на „Гор“. В пластмасовата кофа за миене беше скрила богат асортимент от електронни устройства за инфилтриране, покрити с кърпа. Тя се качи по стълбата на третия етаж и откри номерата на стаите, към които я беше насочил хакерът от руското посолство.

Започна от стаята на Дърк, плъзгайки електронния ключ, прекодиран от хакера с новия код, през четеца. Дърк не си беше направил труда да разопакова багажа си, което улесни нейната задача. Тя започна от отворения му куфар, претърси го, но не намери нещо ценно от разузнавателна гледна точка. Отиде до стационарния телефон в стаята и закачи за долната му част малък безжичен предавател. В комплект с него вървеше усилвател на сигнала, който закачи за задната част на пердето. Устройството щеше да предава всички телефонни разговори и тези, провеждани в стаята, до подслушвателна станция в микробуса, паркиран долу на улицата, докато батериите му не се изтощят след около седмица. Накрая извади връзка ключове, намери сред тях главния ключ на управителя на хотела за сейфа в стаята. Вътре откри само паспорта на Дърк. Не му обърна внимание, затвори сейфа и забърза към съседната стая.

Повтори процедурата и в стаята на Самър до отварянето на сейфа. Удивена от златното кюлче вътре, тя го извади и сложи на леглото до паспорта на Самър, лаптопа и флашката, която намери. Използва малкия таблет, за да снима кюлчето от всички страни, после го върна в сейфа заедно с компютъра и паспорта. Вкара флашката в таблета и копира всички файлове в нея, след което върна в сейфа и го затвори.

Тъкмо успя да прибере уредите си в кофата, когато чу някой да чука на вратата и бравата да щраква. Тя замръзна на място, когато вратата се отвори и влезе друга камериерка с купа ментови бонбони в ръце. Камериерката спря и се вторачи в рускинята.

— За вечерта ли подготвяш стаята?

— Не, само поискаха друга кърпа — отговори Мартина с истински ийстендски акцент. Посочи кърпата, която закриваше кофата и се измъкна край нощната камериерка, преди да закрачи енергично надолу по коридора. Не се обърна да погледне през рамо, докато не излезе от хотела и не мина две преки в южна посока.

Доволна, че не е предизвикала излишно внимание, Мартина описа кръг около квартала, където беше хотелът на Мансфилд, и почука на вратата на неговата стая, която гледаше към улицата. Той бутна настрана количката за сервиране, на която имаше чиния с полуизядена пържола с бутилка „Монтепулчано“, и я покани да влезе.

— Някакви проблеми? — попита, докато й наливаше чаша вино.

— Не. — Тя пое чашата и я остави, без да отпие. — Подслушвателните устройства са на място и активирани.

Бръкна в кофата и му подаде мобилен телефон за еднократна употреба.

— В микробуса ще записват всички разговори и ще ви уведомят за възможни обаждания. Може да се присъедините към техниците за подслушване.

— Ще изчакам да ми се обадят. — Той я стрелна със самодоволна усмивка. — Успяхте ли да уредите срещата с финансовия експерт?

— Да, утре в десет сутринта. — Тя му подаде сгънато листче с адреса.

— Ще дойдете ли с мен?

— Не, защото по това време ще съм на смяна за проследяване.

— Жалко. Сигурна ли сте, че не искате да останете за по чашка?

Мартина поклати глава.

— Не бих искала да преча на вашите проучвания. — Подаде му таблета. — Свалих съдържанието на флашката, която жената беше заключила в сейфа на стаята. Ще видите и снимките на другия предмет, който намерих там. Приятна вечер.

Жената се завъртя на токове и излезе от стаята. Мансфилд включи таблета и пусна файла, който беше копиран от флашката на Самър. Беше подводното видео от „Кентърбъри“. Агентът изгледа шейсетминутния запис от останките, който завършваше с кадри от „Тавда“, заснети на повърхността на смрачаване близо до мястото.

Тъкмо се готвеше да затвори таблета, когато си спомни казаното от Мартина на излизане. Отвори електронната папка с надпис „Снимки“ и пред него се показаха половин дузина снимки на златното кюлче. С широко отворени очи се вторачи в руския имперски печат, щампован върху кюлчето, а после се протегна и вдигна слушалката на хотелския телефон.

— Ало, обслужване по стаите? Имам нужда от още една бутилка вино, моля.

39

Пърлмутър мина да вземе Дърк и Самър със своя „Ролс-Ройс“ под наем точно в осем сутринта. Болницата беше само на няколко минути път и те успяха да се видят с Джак Далгрен малко преди да го вземат за операцията. Изчакаха в кафенето, докато изкарат Далгрен от реанимацията няколко часа по-късно. Малко замаян от упойката и обезболяващите, той се смя радостно заедно със своите приятели, когато му казаха, че ще се оправи напълно. Дърк му обеща, че при следващото им посещение ще вкара контрабандно една бира за него, после го оставиха на бдителните грижи на сестра, която много приличаше на певицата Адел.

Скоро ролсройсът отново потегли, дискретно следван от сребрист седан „Ауди“. Тяхната цел беше Чърчил Гардънс и един мезонет в голяма сива каменна сграда, който се издигаше на брега на Темза. Тесен асансьор ги качи на последния етаж, където Пърлмутър почука с малко чукало във формата на котва по полирана врата в края на коридора. Едър мъж с пясъчноруса коса, стиснал голяма чаша чай, ги покани да влязат.

— Току-що запарен — обяви Чарлз Трехорн с мек, свръхкултивиран акцент. — Жена ми Розела го заля точно преди да излезе, за да свърши някаква работа. Моля, заповядайте.

Апартаментът приличаше на частна библиотека. Ореховите лавици, натъпкани с книги за морето, изпълваха отвореното пространство на жилището. Акценти поставяха ориенталските килими, антикварните корабни щампи и модерните кожени мебели. Дърк и Самър се спогледаха и по лицата им се разляха усмивки.

— Вашето жилище странно си прилича с това на Сейнт Джулиън във Вашингтон — отбеляза Самър.

— Да, заради книгите — съгласи се Трехорн. — Това са рисковете на професията. Смятам обаче, че Джулиън има по-добра колекция.

— Само по бройки — не се съгласи Пърлмутър. — Бихме се превърнали в страхотна морска библиотека, ако обединим ресурсите си.

— Бих казал най-добрата в англоговорещия свят. Моля, настанете се удобно. — Трехорн ги заведе до кръглата маса, която стоеше пред стъклена стена, гледаща към реката.

Самър проследи как една малка драга се носи по реката.

— Смайваща гледка към Темза.

— Едновременно вдъхновяваща и разсейваща — каза Трехорн. Той започна да налива чай, докато Пърлмутър се обслужи от чинията с кифли. Трехорн посегна към близкия рафт и измъкна иззад книгите бутилка сингъл малц скоч уиски „Балвени“. Наля си яка глътка в чая и подаде бутилката на Пърлмутър.

— Приятен начин да се подсилиш — отбеляза, опита резултата с удоволствие и остави чашата на масата.

— А сега ми разкажете какъв е този интерес на янките към британски крайцер от клас К?

— Случайно открихме останките на „Кентърбъри“ край бреговете на Норвегия — обясни Дърк. — После установихме, че не сме единствените, които се интересуват от него.

— Джулиън ми разказа за вашите неприятности с руснаците. Това ме кара да смятам, че в последното му пътуване се крие нещо повече, отколкото може да се види на пръв поглед.

— Какво можете да ни кажете за „Кентърбъри“? — попита Самър.

Трехорн отвори папката, която беше подготвил.

— Килът на „Кентърбъри“ е заложен през октомври 1914 г. Това е вторият лек крайцер от клас „Кембриън“, построен от „Джон Браун & Компания“. В началото на кариерата си е зачислен към групата „Харуич“, която защитава източните подходи към Ламанша. Участва в леки боеве в Средиземноморието, когато към края на 1916 е изпратен да конвоира кораби. Потъва през февруари 1917 край бреговете на Норвегия. По-късно се установява, че е потопен от германската подводница УК-29.

— В това няма нищо особено — обади се Пърлмутър.

— Какво знаеш за последните му пътувания?

— Ескортен кораб. — Трехорн се зарови по-дълбоко в папката. — През ноември 1916 придружава конвой до Архангелск, който превозва муниции. Няколко седмици по-късно се връща в Скапа Флоу за малки ремонти. В средата на февруари участва в съпровождането на друг конвой, който пристига на осемнайсети в Архангелск. Тук нещата стават интересни. — Той вдигна поглед към Пърлмутър и се усмихна. — Плава в конвой с още три военни кораба на Кралския флот: „Конкорд“, „Марксман“ и „Трайдент“. Тези съдове се връщат с конвоя и пристигат в. Скапа Флоу на двайсет и пети февруари. „Кентърбъри“ не е с тях, а германските архиви показват, че е бил потопен от УК-29 на двайсет и шести февруари.

— Един ден след като конвоят се е върнал в Англия? — попита Пърлмутър, а устните му се отпуснаха в неверие.

— Точно така. В това няма никаква логика. Разбира се, германците може да са объркали датите, но аз се порових в Националните архиви и открих това. — Той подаде на Пърлмутър написана на пишеща машина заповед от Канцеларията на Британското адмиралтейство до капитана на „Кентърбъри“. Пърлмутър откри погребано между заповедите за плаването и зареждането с гориво нареждане до капитана да остане в пристанището до завръщането на специалния пратеник сър Лий Хънт.

— Кой е Лий Хънт? — попита той.

— Точно преди смъртта си е бил специален пратеник на премиер-министъра Лойд Джордж. До 1916 служи като генерален консул в Британското посолство в Санкт Петербург. От биографията му се разбира, че е бил в близки отношения с царя.

Дърк се обърна към Трехорн.

— Значи се връща в Санкт Петербург през последните дни на монархията, за да помогне на „Кентърбъри“ да се прибере у дома?

— Така изглежда. Но ми се струва необичайно, че „Кентърбъри“ изоставя конвоя, за да изчака Хънт, и след това поема сам на път.

— Сигурен си, че корабът наистина е чакал Хънт? — попита Пърлмутър.

— Да. Обявен е за загинал на борда на „Кентърбъри“. Направих някои проучвания и установих, че архивът му също се съхранява в Националните архиви. Той може да хвърли светлина върху онова, което е правил в Русия. В момента обаче цялата работа малко напомня пъзел.

— Доктор Трехорн — намеси се Самър, — аз имам допълнителна следа в тази мистерия. — Тя бръкна в чантата си, извади златното кюлче и го остави с лек звън на масата.

Трехорн го заоглежда с леко любопитство.

— Привлекателно момиче като вас не бива да се перчи с такова богатство из Уестминстър.

Дърк се усмихна.

— Съжалявам глупака, който би се опитал да й го отнеме.

— Ще се радвам повече от всичко да се отърва от него — обясни Самър, — ако можете да ме посъветвате за подходящ получател.

— Имам много контакти с хора от Кралския флот, които биха се радвали да го получат. Вероятно ще свърши в техния чудесен музей в Портсмут. — Той сложи чифт очила за четене и започна да проучва кюлчето. — Ако не се лъжа, това е руският имперски герб с короната на Романови.

— И ние мислим така — потвърди Самър. — Смятате ли, че „Кентърбъри“ може да е превозвал голям товар злато от Русия?

Трехорн остави кюлчето на масата и поглади брадичката си.

— Разбира се, всичко е възможно, но се съмнявам. Товарите със злато дори по време на Първата световна война са били много добре документирани. Няма нищо в корабния архив, което да подсказва подобно нещо. По това време превозът на товарите руско злато до Английската банка за закупуване на въоръжения вече е прехвърлен в Тихия океан. — Той поклати глава. — Може би руснаците знаят нещо, което ние не знаем. Къде точно на борда на кораба намерихте кюлчето? — Той плъзна по масата една черно-бяла снимка на „Кентърбъри“.

Дърк посочи ниската палуба на надстройките под мостика.

— Първата каюта откъм десния борд.

— Подходящ подслон за дипломат като Хънт — каза Трехорн.

Самър се смръщи.

— Благодарение на „Тавда“ вече е разрушена.

— Може би напълно преднамерено. — Гласът на Трехорн заглъхна. Той стана и понесе бутилката с уиски към кабинета си. — Е, Джулиън, ти се погрижи да се отървете от това злато, преди всички изкусни мошеници в Лондон да ви погнат. Междувременно аз ще си уредя среща в Националните архиви, за да хвърля едно око в документите на сър Хънт.

— Много мило от ваша страна, че сте готов да ни помогнете — изчурулика Самър. — Има ли нещо, което ние можем да направим, за да ви се отблагодарим?

— Разбира се. — Трехорн огледа помещението, после скри бутилката за книгите. — Можете да не казвате на жена ми за това как си подсилих чая.

40

В другия край на Лондон, в квартала Уайтчапъл в бедняшкия район Ийст Енд, Виктор Мансфилд влезе в сумрачен пъб на име „Глиганската глава“. Носеше спортно сако „Прада“, с което беше прекалено издокаран за немногобройната клиентела, която пиеше в заведението преди обед. Само един сив човек в сив костюм, седнал в едно от крайните сепарета, изглеждаше също толкова не на място. На бара Мансфилд поръча две халби „Гинес“ и ги занесе на масата на сивия мъж.

— Господин Бейнбридж? — попита той.

— Да. — Единствената сричка беше произнесена със сухия монотонен глас на банкер, който преглежда молба за заем. Сивият мъж изгледа бирата иронично. — Боя се, че за мен е малко рано.

— Не се притеснявайте — успокои го Мансфилд и отпи голяма глътка от едната халба. После остави чашата и се наведе към мъжа. — Нуждая се от информация за пратка злато от Русия до Лондон в началото на 1917.

— Да, казаха ми това — отговори Бейнбридж. — Архивите на Английската банка, до които имам неограничен достъп, са твърде ясни по този въпрос. Има само една-единствена пратка в размер на двайсет милиона паунда, вложени в хранилището на Английската банка в Отава през април 1917 година.

— Отава в Канада?

— Между 1914 и 1917 има четири големи пратки злато за Великобритания по договор за военни материали. Първата е през 1914, когато два британски военни кораба — „Дрейк“ и „Монтоа“, приемат пратка от осем милиона паунда злато по време на нощна среща на трийсет мили в морето от Архангелск. Въпреки опитите за опазване на тайната германците научават за пратката и едва не потапят съдовете, преди да успеят да стигнат безопасно до Ливърпул. След това пратките злато се изпращат по суша във Владивосток, откъдето японски военни кораби ги откарват до Ванкувър. Кюлчетата са прехвърляни в извънреден склад на Английската банка в Отава, където се съхраняват. През 1915 пратките са в размер на десет милиона, през 1916 — трийсет, и двайсетте милиона през 1917 година, за които вече стана дума.

Докато банкерът разказваше, Мансфилд видя дъното на своята халба с „Гинес“ и я остави на масата.

— Оказва се, че прехвърлената сума не е кой знае колко голяма — каза той, докато посягаше за втората чаша.

— Шейсет и осем милиона не звучат кой знае колко много днес, но в днешни пари или злато това са тринайсет милиарда.

— Тринайсет милиарда?

Бейнбридж кимна равнодушно.

— Казахте, че тези пратки са били за военни материали — продължи Мансфилд. — Чували ли сте за пратка от името на царското семейство или лично на царя?

Бейнбридж поклати глава.

— Пратките са били заплащане за военната помощ. Първата партида е била уредена от руския посланик в Англия граф Бенкендорф. Останалите са били уредени от руския министър на финансите и премиер-министъра Лойд Джордж след тяхната среща в Париж през 1915 година. Някои от по-маловажните членове на семейство Романови имали влогове в Англия, но по-късно през войната Николай II демонстративно връща в страната всички средства, държани в чуждестранни сметки. По време на абдикацията му той и неговото семейство не са имали активи в Английската банка.

Мансфилд се наведе към него.

— Интересувам се от друго прехвърляне, което е станало или е било планирано в 1917 през Средиземноморието.

В отговор Бейнбридж се вторачи в него.

— Аз съм банкер и банков историк. Работя с данни и документи, архивирани в Английската банка. Ако е имало допълнителни пратки злато, получени през 1917, щеше да има доказателства. Моите проучвания не откриха допълнителна вноска, нито доказателства за предстояща вноска, идваща от Средиземноморието или някъде другаде. Ако е имало допълнителна пратка злато за Англия, не е била свързана с Английската банка.

— Има ли други, извън кръга на военните, които биха имали предварителна логистична информация за бъдеща пратка злато, независимо дали е била предназначена за Английската банка, или за някаква друга страна?

— Може би дипломатическият корпус, но при всички случаи безопасността и транспортът щяха да са дело на военните. — В съзнанието на Бейнбридж нещо просветна и той погледна през витрината на кръчмата. От другата страна на улицата имаше реклама на лондонския офис на застрахователя „Лойдс“.

— Има още една възможност, която може да проучите — каза той. — Първата пратка от Архангелск през 1914 е пренесена на кораби от Кралския флот. Застрахователният офис за военни рискове в Лондон начислил на руското правителство премия плюс транспортните разходи, които възлезли на един процент от пратката. Ако вашата фантомна пратка е трябвало да бъде пренесена на кораб от военния флот, има голяма вероятност застрахователният офис да е знаел нещо по въпроса.

По лицето на Мансфилд се разля широка усмивка.

— Знаех си аз, че ще ми бъдете от голяма полза. — Той стана и се поклони. — Господин Бейнбридж, благодаря за информацията и за бирата. — Обърна се и излезе от пъба, оставяйки банкера и банков историк вторачен в двете празни чаши.

41

— Добро утро, Самър — каза Джулиън в телефонната слушалка. — Имам някои любопитни новини.

— Добро утро, Джулиън. — Със свободната си ръка Самър дръпна пердето от прозореца на хотелската си стая и хвърли поглед към облачното небе. — Какви новини?

— Чарлз Трехорн току-що ми се обади от читалнята на Националните архиви, където е отишъл рано сутринта. Каза, че в архива на сър Лий Хънт е открил един изключителен документ. Не се впусна в подробности, но предложи да се срещнем там.

— Дали не е информация за златото?

— Всичко, което каза, е, че може да успее да отговори на някои въпроси за „Кентърбъри“. Аз ще тръгна сега и ще ви взема след десет минути.

— Ще извикам Дърк и ще те чакаме долу.

Ролсът вече беше пред входа, когато братът и сестрата излязоха от хотела. Качиха се отзад, където Пърлмутър прелистваше брой на лондонския „Таймс“.

— Трехорн работи много бързо — отбеляза Дърк.

— Всъщност на практика той живее в Националните архиви. Освен това не е нужна голяма историческа мистерия, за да се разпали.

Ролсройсът излизаше от автоалеята на хотела, когато чуха силен рев на автомобилен двигател. Шофьорът наби спирачки, които нададоха вой, а пътниците бяха запратени напред, когато старият автомобил изведнъж тръгна назад. Секунда по-късно край тях прелетя черна кола, чиято задна врата облиза бронята на ролса сред свирене на гуми. Летящата кола се качи на тротоара, разора една градина и се блъсна в тухлената фасада на хотелския магазин за сувенири.

Рави спусна разделителния прозорец.

— Всички добре ли сте?

— Да, благодарение на небесата — отговори Пърлмутър. — Проклетият глупак една не ни изби.

— Рави, чудесна реакция за избягване на катастрофа! — похвали го Дърк. — Как разбра, че се готви да ни блъсне?

Рави се усмихна.

— Благодарение на школата по безопасност и шофиране. Научиха ни как да намалим щетите от сблъсък. Чух рева на двигателя, видях ъгъла на движение и предчувствието ми подсказа, че ще се насочи към нас. За щастие, въпреки че тази кола е стара, веднага можах да я включа на задна.

— Дали е оцелял? — Самър посочи към облака дим около катастрофиралата кола.

Те слязоха от ролса и се приближиха до нея. Беше старо черно такси, чиято предница сега приличаше на хармоника. Шофьорската врата зееше отворена, но вътре нямаше никого. Около колата започна да се събира тълпа, а от шофьора нямаше и следа.

Когато се зае да оглежда колата, Дърк забеляза сбруя с четири опорни точки като в състезателните автомобили, монтирана към шофьорската седалка, и липсата на регистрационен номер. Той огледа тълпата, но който и да беше карал колата, отдавна се беше смесил с нея и избягал.

— Шофьора го няма — каза Пърлмутър. — Това е странно.

— Вероятно е нелегално такси и е искал да избегне затвора — предположи Рави, преди да се върне обратно при ролса и да огледа дълбоката вдлъбнатина на бронята. Скоро дойде полицията и състави протокол за произшествието. После им позволиха да си тръгнат.

— Надявам се, че това ще е последното вълнение за този ден — обяви Пърлмутър, когато ролсройсът отново потегли. — Надявам се и че няма да ни се наложи да закъснеем за обяд.

— Сигурна съм, че в сградата на Националните архиви има кафене — предположи Самър. — Можем да хапнем нещо, след като се видим с доктор Трехорн.

— Не се подигравай с мен, малка госпожице. Близо до архивите има корейски ресторант с една звезда „Мишлен“. Настоявам да го изпробваме.

Тя го изгледа строго.

— Първо работата, после удоволствието.

За пътуването им до Националните архиви — мястото, където се съхраняваха повече от хиляда години британска история, в Ричмънд ъпон Темз, квартал в Западен Лондон, нямаше да им трябват повече от петнайсет минути. Пърлмутър поведе Дърк и Самър по стълбището до входа, който представляваше модерна стъклена структура, и ги въведе в атриума. Докато Дърк оглеждаше привлекателната жена в кожено яке, която проучваше плана на етажа, Пърлмутър попита на рецепцията за Трехорн.

Жената зад масата се ококори при споменаването на неговото име.

— Сигурна съм, че е на обичайното си място в читалнята за документи. Ще пратя някого да ви заведе там.

Един асистент ги преведе през пропуска и в просторното помещение.

— Той е в другия край — каза и посочи към далечния ъгъл.

Тримата минаха край десетки учени и студенти зад малки дървени бюра, които безшумно преглеждаха древни документи. Когато стигнаха до ъгъла, намериха Трехорн седнал на дълга маса, заобиколена от плъзгащи се лавици с книги. Пред него лежаха две дебели папки и няколко свободни листа, но той бе насочил вниманието си върху отворената пред него тънка синя папка.

Погледна над ръба на очилата си за четене и се усмихна.

— Добро утро на всички. Надявам се, че ме намерихте лесно?

— Това беше най-малкият ни проблем тази сутрин — каза Пърлмутър. — Тук си доста известен.

— Извинете ме, че ви затрудних да дойдете тук, но реших, че ще искате да видите оригиналните страници на документа, който намерих. Те са много интересни.

— Благодарни сме за обаждането — отговори Самър.

— Какво открихте?

— Накарах да извадят от архива на сър Лий Хънт документите за периода 1916–1917 г. — Трехорн потупа по папките. — Намерих го в последната група негови документи…

Думите му бяха прекъснати от силния вой на сирена.

— Боже мили, това ми прилича на пожарна тревога — каза той.

Докато хората започнаха да напускат читалнята, една тъмнокоса жена се приближи до тяхната маса. Дърк беше изненадан да види, че това е същата чернокоса красавица, която бе забелязал във фоайето. Тя не му обърна внимание, а заговори на Трехорн.

— Боя се, че трябва да напуснете сградата — каза Мартина със заповеден тон. — Аз трябва да прибера документите, които сте поръчали.

— Идит от „Документи на Външното министерство“ ми изпълни поръчката — каза Трехорн.

— Трябва да ги върна. — Мартина се промуши край Пърлмутър до ръба на масата.

— Това е много необичайно — каза Трехорн и остави синята папка на масата.

Мартина се наведе, за да вземе двете дебели папки, после тънката синя. Дърк гледаше, докато коженото й яке се разтвори и откри малък автоматичен пистолет в кобур под мишницата. Тогава осъзна, че за разлика от другите библиотечни служители, тя не носеше бадж с име. Той смушка сестра си и кимна към вратата в задната стена. После скришом пъхна крака си между краката на Пърлмутър близо до единия му глезен.

— Извинявай, Джулиън — каза Дърк, след което го тласна към жената.

Едрият мъж се препъна и падна настрани, стоварвайки се тежко върху рускинята. Документите в ръцете й се разлетяха на всички посоки, докато падаше на пода.

— Много се извинявам — каза Пърлмутър. Той успя да се изправи, подпирайки се на облегалката на един стол, после протегна ръка да помогне на Мартина да стане.

— Непохватен глупак! — Тя се дръпна от протегнатата за помощ ръка.

Бравата на близката врата щракна, когато се затвори. За миг тренираните й очи забелязаха, че Дърк, Самър и синята папка бяха изчезнали. Притисната между Пърлмутър и Трехорн, тя се плъзна през масата, претърколи се и стъпи на крака от другата страна. Извади пистолета, хукна към вратата и мина през нея. Излезе на стълбищна площадка. Чу тропот на стъпки, надникна през перилото и зърна Дърк и Самър на горния етаж. Вдигна пистолета и даде един изстрел, който отекна като оръдеен по стълбището. Миг по-късно чу блъскане на врата.

Поколеба се, но миг по-късно извади преносима радиостанция от джоба си.

— Двамата по-млади се качиха на втория етаж откъм източната страна — докладва тя на руски. — Документите са у тях.

42

— Защо стреля по нас? — попита Самър, когато влетяха на втория етаж. Дърк бутна сестра си напред.

— Няма да спрем, за да я питаме.

Влязоха в малко помещение за карти, чиито обитатели вече бяха напуснали. Вратата в другия край водеше в по-голямо помещение — читалня за карти и документи. Дърк погледна натам, после бутна Самър към врата, на която имаше табела: „Само за служители“.

Озоваха се в голяма, слабо осветена ниша. Трябваха им няколко секунди, за да свикнат очите им с полумрака. Бяха благодарни, че пожарната сирена, която виеше из сградата, тук беше изключена. В нишата се намираше едно от големите книжни хранилища на архивите. Напъхани в подобното на пещера помещение, следваха редица след редица плъзгащи се книжни лавици, високи два метра и половина. Докато се промъкваха в тясното пространство между тях, Самър забеляза, че на тях са подредени британските кадастрални регистри. Стигнаха до края им и установиха, че те продължават нататък.

Дърк погледна към далечната стена вляво, после се обърна към Самър.

— Стой тук, дръж под око вратата и не изпускай папката от ръце. Аз ще изтичам до края, за да проверя няма ли там някакъв изход.

— Добре. Ако дойде някой, ще те последвам.

След като Дърк хукна, Самър направи няколко крачки в противоположната посока, гледайки между двата реда стелажи към вратата, през която бяха влезли. Следващата редица стелажи вляво от нея се оказа по-къса и свършваше пред стена, където стоеше голяма брезентова количка, пълна с книги. Обхваната от любопитство, тя тръгна надолу по пътеката и в края й намери товарен асансьор. Натисна бутона за повикване, после хукна обратно към поста си, за да наблюдава входната врата. Всичко изглеждаше спокойно.

Но когато отново застана на наблюдателния си пост, близо до нея се чу глас:

— Мисля, че архивите са затворени сега.

Самър едва не падна от изненада, когато се обърна и се озова срещу познат мъж с руса коса.

— Аз ще взема документите — обяви Мансфилд с безгрижен тон.

Самър забеляза, че е добре облечен със спортно сако и панталони и стиска една „Берета“, която сочи към стомаха й. Мина известно време, преди да съобрази откъде й е познато лицето му.

— Не беше ли достатъчно, че взривихте половината „Кентърбъри“? — Тя нарочно заговори с нервен, писклив глас.

— Не и когато има още неразказани истории. Брат ви? — попита той, размахвайки пистолет от ляво надясно.

— Идва с асансьора и охраната на архивите. — Тя направи половин крачка назад и погледна през рамо към товарния асансьор.

Стояха един срещу друг на тясната пътека между книжните лавици, но Самър беше отстъпила до края на стелажа.

— Защо са толкова важни тези документи?

Мансфилд усети, че тя се опитва да печели време.

Затова протегна свободната си ръка.

— Дайте ми папката. Веднага!

Силно щракване обяви пристигането на товарния асансьор. Мансфилд се обърна и погледна над рамото на Самър към отварящите се врати. Секунда по късно близо до него се чу трополене. Той обърна глава и видя Самър да отскача настрана, докато една от лавиците падаше към него.

Две лавици по-нататък Дърк бе опрял рамо в централния стелаж и го буташе като разярен носорог.

Преди Мансфилд да успее да реагира, двете плъзгащи се лавици се стовариха отгоре му. Върху гърдите му падна висок стелаж, който затисна ребрата му. Изстена, когато цяла редица прашни кадастърни регистри се посипа по него, а лавиците го приковаха на земята.

Дърк го остави на мира и хукна към асансьора. Докато тичаше, извика на сестра си:

— Да тръгваме!

Самър вече тичаше и стигна при отворените врати на асансьора преди него. Натисна бутона за партера и хвърли поглед назад към книжните лавици. Двата паднали стелажа около Мансфилд започнаха да се разделят. Изпод купчината книги се показа ръка, която се прицели в нейната посока. Дърк още беше на няколко крачки от нея.

— Залегни — извика му тя и приклекна до вратата на асансьора.

Дърк направи още една крачка и се хвърли, плъзгайки се с главата напред в асансьора. Когато двете врати с тракане започнаха да се затварят, два куршума се забиха в задната стена на асансьора.

— Добре ли си? — попита Самър.

— Да — отговори брат й и се изправи на крака. — Откъде се взе този?

— Или се е вмъкнал, когато повиках асансьора, или е намерил друг вход. — Тя погледна сменящите се номера на етажите. — Радвам се, че успя да се промъкнеш тихо назад.

— Чух, че говориш, и реших, че не е на добре.

Самър изгледа брат си тревожно.

— Това беше пилотът на руската подводница.

— Какво?

— Сигурна съм. Той беше на „Тавда“ и не го отрече.

— Очевидно става дума за нещо много повече от злато. — Погледът му падна върху синята папка, която Самър стискаше с желязна хватка. — Трябва да намерим безопасно място.

— Централният вход е най-добрата ни възможност. Къде ли отиваме?

Вратите на асансьора се отвориха и те се озоваха в склада на архивите и товарната рампа. Пакети с храна за кафенето на архивите бяха струпани до купчини книги, опаковани в целофан, и календари за сувенирния магазин. Минаха край пластмасови кутии, пълни с купчини нови правителствени документи, наскоро докарани от парламента. Продължиха по една празна товарна рампа, затворена от голяма повдигаща се гаражна врата. Близката пожарна аларма, която кънтеше с пълна сила около тях, изведнъж спря.

Самър се поколеба, но после стисна ръката на Дърк.

— Някой идва.

Дърк също чу шума от тичащи по стълбите крака. Той откъсна очи от мястото, откъдето идваше шумът, към изхода до товарната рампа. В противоположния край на рампата зейна друга врата и през нея влетя Мартина с яростен поглед.

Обаче Дърк вече беше хукнал и повлече Самър към изхода, блъскайки вратата да се отвори. Тя водеше навън. Те се втурнаха надолу по няколкото стъпала към подножието на товарната рампа. Намираха се в задния край на архивите, чиито голи стени се простираха в двете посоки. Къса алея за доставки се простираше от рампата до тясна странична уличка. Иначе бяха заобиколени от гол асфалт.

— Няма нищо по-хубаво от това да липсва всякакво укритие — измърмори Дърк, докато той и Самър хукнаха с все сили към улицата. От другата страна на настилката от павета се простираше широка затревена площ, която се спускаше към бреговете на Темза. Тя беше оградена от две индустриални сгради, отдалечени на здрав спринт от мястото, където се намираха. Когато вратата на склада се отвори с трясък зад гърба им, Дърк погледна към реката.

Нагоре по течението, далеч от гмежта на Централен Лондон, Темза беше сравнително спокойна — по-скоро рай за гребците, отколкото за търговското корабоплаване. А там, където се намираха, беше съвсем пуста, с изключение на един влекач, който пухтеше надолу по течението.

Дърк поведе Самър по тревата, насочвайки се към първата индустриална сграда. Долу край водата се виждаха няколко младежи и някакъв дълъг, тесен предмет, който лежеше на брега.

— Твърде далече е — каза на пресекулки Самър, докато се опитваше да си поеме дъх.

Обаче Дърк вече беше променил плана си.

— Давай към реката.

— И какво, ще я преплуваме ли?

Дърк само посочи брега.

Когато хукнаха, наклоненият към реката терен им осигури известно прикритие от пистолета на Мартина. Рускинята стигна до най-високата точка на зелената площ, когато Дърк и Самър вече бяха на речния бряг.

Щом наближиха водата, Самър поклати глава.

— Не може да бъде.

Тя се вторачи в четириместния скул, оставен върху камъните.

Собствениците на лодката, четирима тийнейджъри, които бяха спрели на брега, за да си починат, бяха тръгнали нагоре по течението да проучват тръстиките.

— Няма да ходим много далеч — успокои я Дърк.

Вдигна лодката от брега и я пусна във водата, изчака секунда Самър да седне вътре, след това я бутна и скочи вътре. Тясната като дъска лодка щеше да се обърне, ако Самър съобразително не използва чифта гребла, за да я стабилизира. Дърк седна при другия комплект и те бързо загребаха към средата на реката.

Мартина, която ги преследваше бегом, стигна в средата на зелената площ. Там опря и вдигна пистолета. Обаче четирите хлапета бяха забелязали крадците на лодката им и хукнаха по брега, крещейки на гребците. Едното взе да хвърля камъни и скоро и останалите го последваха. Заради четиримата свидетели Мартина свали пистолета и го пъхна в кобура под мишницата.

Тя остана още малко на тревата, загледана в лодката, която пресече пред носа пътя на малкия влекач, прекосявайки реката към другия бряг.

— Мартина! — повика я Мансфилд от улицата, където беше спрял и наблюдаваше сцената.

Тя забърза през тревата и стигна при него точно когато сребристото „Ауди“ с Иван на волана спря със свирещи гуми пред тях. Мансфилд седна отпред, а Мартина се качи секунда по-късно отзад.

Когато Иван натисна газта, той се обърна към нея с пламнали сини очи.

— Имаме нужда от лодка. — Гласът му беше по-спокоен от изражението. — И то веднага.

43

Зеленият влекач наду сирената си заради непозволеното пресичане пред носа му и зави рязко дясно на борд, за да избегне удара с дванайсетметровата лека лодка. Сега Дърк видя, че това не е влекач, а здрав рибарски кораб. Построен в стила на северноморските траулери, металният му корпус бе създаден да издържа на суровия климат на тези ширини.

След като пресякоха пътя му, Дърк и Самър прибраха греблата откъм левия борд и заработиха с тези откъм десния. Изравниха скула с рибарския кораб и заплуваха край него, докато Дърк не успя да се хване за един от кранците, който в случая беше стара автомобилна гума. Самър се изправи, протегна ръце и се хвана за релинга, след това се набра и се прехвърли на борда. Тя бързо протегна ръце, за да поеме от Дърк синята папка, която беше лежала в краката й. Брат й я последва на борда, като изрита скула към брега, докато се набираше на релинга.

Бяха поздравени от басет на бели и светлокафяви петна, който се появи, махайки опашка, и нададе вой. Самър се предаде и коленичи до него, изтръгвайки от кучето радостно джафкане и лизване по лицето.

Един среброкос мъж последва кучето и се вторачи в тях сериозно с кораловозелените си очи.

— Вие да не сте пирати?

— Не, обикновени стопаджии — отговори Самър, докато се изправяше на крака. — Съжалявам, че се натрапихме, без да питаме, но те се опитваха да ни убият. — И тя посочи към другия бряг.

Възрастният човек погледна натам, но не обърна внимание на увеличаващото скоростта си „Ауди“, а се съсредоточи върху четирите момчета, облечени в екипи от ликра, които ревяха обиди и продължаваха да хвърлят камъни.

— Убийци, а? — той поклати глава. — Мда, може да се каже, че изглеждат малко враждебно настроени. Но и аз щях да бъда, ако някой ми задигне лодката.

— Вие не разбирате…

— Извинете, но трябва да се върна зад щурвала.

Той се обърна и влезе в рулевата рубка, а басетът тръгна по петите му. Дърк и Самър ги последваха и забелязаха спасителен пояс на стената на рубката, на който беше написано името на траулера: „Първи опит“.

— Има ли пункт на речната полиция на Темза? — попита Дърк.

— Мисля, че британците имат нещо като патрулна станция близо до виенското колело. То ми е на път, така че мога да ви оставя там.

— Ще ви бъдем много благодарни — Самър забеляза, че собственикът на траулера пие кафе от голяма чаша с надпис „Яхтклуб Балбоа“ и инициалите К.К.

— Какво прави един сънародник янки по реката Темза?

— Флопи и аз решихме да видим свят. — Мъжът кимна към басета, който се беше свил на кравай върху възглавница близо до краката му. — Връщаме се от малка екскурзия до Оксфорд. — Той махна с ръка към предния прозорец, през който се виждаха в далечината всички забележителности на Централен Лондон. — Винаги съм смятал, че човек вижда най-лошата страна на един град, ако минава край него по магистралата. Великите стари градове, изглежда, запазват най-хубавото у тях за бреговата линия. Насладих се на Лондон и сега възнамерявам да прекося Ламанша за Сена и Париж.

— Прекосили сте Атлантика с „Първи опит“? — попита Дърк.

— О, да, направихме го. Построен е като военен кораб и е също толкова стабилен. В трюма имам допълнителни резервоари, които ни осигуряват обсег от три хиляди мили.

— Каква скорост може да развива? — попита Самър, докато оглеждаше брега за следи от руснаците.

— С помощта на приятелски вятър и попътно течение прави девет и половина възела. — Той бутна ръчката на дросела докрай. — Не се тревожете, госпожице. След двайсет минути ще ви оставя в полицейския пост.

Малко по-малко от десет минути по-късно Мансфилд намери лодка. За негов късмет марината на кея Чийзуик на миля надолу по течението предлагаше лодки под наем. Мартина уреди формалностите по телефона секунди преди аудито да набие спирачки пред входа.

— Продължавай надолу по течението и гледай да не ги изпуснеш от очи — нареди руският агент на шофьора на аудито.

Иван имаше синина на бузата, а ръката му бе порязана от катастрофата с таксито, но не обръщаше внимание на болките и кимна след думите на Мансфилд.

Когато Мансфилд изскочи от колата, Мартина го последва и се втурна към един жилав тип, който носеше туба с бензин.

— За лодката ли идвате? — попита той с приятелска усмивка.

— Да.

— Както помоли госпожата — най-бързата, която имаме. — Той посочи край редица платноходки към малката моторница в края на кея. — „Сийферър 23“. Не е като лодките на контрабандистите, но въпреки това е бърза. Заредена е и готова за плаване. Трябва ми вашата шофьорска книжка и кредитната ви карта.

Мансфилд му подаде фалшивия си френски паспорт с няколко банкноти от по сто лири.

— Надявам се, че това ще е достатъчно?

Очите на лодкаря се разшириха.

— Ключовете са на запалването. Трябва да я върнете, преди да се стъмни. Приятно забавление. — Той остана да гледа с любопитство, докато красивата, добре облечена двойка хукна към моторницата, качи се и отпраши с пълна газ по Темза.

44

Траулерът беше следвал извиващото се корито на Темза през Западен Лондон и стигна до един завой надясно близо до Батърси Парк, когато летящата след тях моторница се показа. Дърк първи я забеляза, разпознавайки Мансфилд и Мартина, седнали на предните седалки.

— Може ли да ни оставите някъде наблизо? — попита той възрастния мореплавател.

— Напред няма нищо наблизо. Току-що минахме край доковете „Сейнт Джордж“ — отговори той. — Искате ли да се върнем назад?

Дърк огледа приближаващата се моторница.

— Не, продължаваме.

Когато започнаха да наближават Централен Лондон спокойната Темза взе да се оживява, скоро водният път гъмжеше от туристически корабчета и от време на време по някоя малка баржа. „Първи опит“ плаваше в центъра на реката, за да избягва нарастващото движение. Възрастният мъж държеше щурвала с твърда ръка. Докато той гледаше напред, Дърк и Самър не откъсваха очи от огледалото и отразяващата се в него моторница, която се приближаваше.

Мансфилд насочи моторницата успоредно с десния борд на „Първи опит“ и намали, за да изравни скоростта си с него. Той натисна сирената, за да привлече вниманието на възрастния човек, след това постави ръка хоризонтално под брадичката си.

— Този тип май иска да спра. Той ли се опита да ви убие? — попита човекът.

Самър го изгледа сериозно и кимна.

Старият мъж се усмихна, махна на Мансфилд и зави, бутнал лоста на дросела докрай.

Мансфилд се приближи още и показа пистолета си под сакото.

Възрастният моряк отново се усмихна и му помаха.

— Мисля, че може да използва желязото. — Той погледна към Самър и се дръпна от прозореца. — Дръжте си главата долу.

Мансфилд не стреля, но изостана зад „Първи опит“ и се премести откъм левия му борд. Мартина се изправи на тапицирана седалка и протегна ръце към релинга на траулера.

— Жената се опитва да се качи на борда — предупреди Самър.

Дърк огледа рулевата рубка и забеляза половин бутилка вино на една от лавиците. Той я грабна за гърлото, излезе от рубката и я запрати назад. Тя полетя през палубата и удари Мартина в гърдите. Повече изненадана, отколкото наранена, тя падна назад в лодката.

Мансфилд реагира, като изпрати три куршума с беретата в рулевата рубка, а Дърк се хвърли на палубата за прикритие.

— Мисля, че сега успяхте да ги ядосате — отбеляза възрастният капитан, завъртайки траулера ляво на борд.

— Още от началото си бяха ядосани — отговори Самър.

Дърк скочи на крака и огледа реката напред.

На половин миля надолу по течението имаше кей, но преди него нямаше друг достъп до сушата. В самия фарватер покрай брега приближаваше малка баржа, а пред тях трипалубен туристически кораб се приближаваше бавно откъм десния им борд.

Дърк трябваше да се хване някъде, за да запази равновесие, защото възрастният им сънародник беше завъртял рязко щурвала, запращайки траулера на една страна. Миг по-късно го завъртя в обратната посока, за да попречи на следващия опит от моторницата да се качи човек на борда.

— Ако можеш да се приближиш отстрани на туристическия кораб, ще те оставим на мира — каза Дърк.

— Мога да опитам.

Старият моряк продължи да прави зигзаги с кораба си, пресичайки опитите на Мансфилд да прехвърли вече внимателната Мартина на борда.

— Когато кажа — обясни капитанът, — минете пред рулевата рубка и не вдигайте глави. — Той завъртя траулера рязко дясно на борд, след това обратно, докато входът към рубката се скри от моторницата.

— Сега! — изкомандва той.

Дърк и Самър се измъкнаха от рубката и се свиха на носа, когато корабът зави обратно дясно на борд. Няколко секунди по-късно „Първи опит“ се изравни с туристическия кораб.

Възрастният човек видя, че задната палуба на кораба предлага по-лесен достъп, затова се изравни с нея и почука по предното стъкло на рубката, за да предупреди Дърк и Самър.

Когато моторницата се приближи към левия борд на траулера, капитанът му го завъртя рязко надясно и го блъсна в туристическия кораб.

Без колебание Дърк и Самър скочиха и хукнаха да се крият, докато корпусът на „Първи опит“ ги скриваше от моторницата.

— Съжаляваме за неприятностите и благодарности за превоза! — извика Дърк.

Старият мъж показа главата си от страничния прозорец и помаха.

— Не се притеснявайте. Но ми дължите половин бутилка „Бордо“.

Той дръпна обратно лоста на дросела и остави траулера да се носи по течението, позволявайки на туристическия кораб да се откъсне от него. Мансфилд реагира късно на маневрата, но все пак успя да намали, което позволи на Мартина лесно да се качи на кораба.

С изваден пистолет тя спринтира към рулевата рубка. Насочи пистолета към стоящия до вратата възрастен човек, а басетът изпадна в трескав лай.

— Къде са?

Възрастният мъж се усмихна, но не отговори. Мартина погледна над рамото му и забеляза туристическия кораб, който се отдалечаваше. Погледна отново капитана и поклати глава.

— Днес извади голям късмет. — Ритна лаещото куче и хукна обратно към моторницата.

Мансфилд стоеше зад волана с тревожно изражение.

— Е?

Мартина посочи към реката.

— Те са на туристическия кораб.

45

„Сър Франсис Дрейк“ беше един от по-големите кораби и участваше в туристическия бизнес по река Темза, като обслужваше маршрута от Кю Гардънс в Западен Лондон до Гринуич в източната му част. Трите палуби на туристическия кораб, в който имаше кафене и бар на най-високата палуба, можеха да поберат хиляда ловци на забележителности. В този облачен работен ден обаче той превозваше само триста души.

Един почерпен турист от Йоркшър помогна на Самър да се качи на откритата задна палуба.

— Добре дошла на борда, скъпа — огледа я той похотливо. — Искаш ли да пийнем по едно?

Дърк побърза да се намеси. Той я хвана за ръката, в която продължаваше да стиска синята папка, и я задърпа след себе си.

За утеха на пияния Самър се престори на разочарована.

— Може би някой друг път.

Тя последва брат си през една летяща врата, която водеше към затворения салон на долната палуба. Не обърнаха внимание на надписа „Частно парти на компания „Макинтайър“ и тръгнаха надолу по пътеката между масите. Салонът беше пълен с работници от местна технологична фирма, които се наслаждаваха на екскурзията по случай рождения ден на основателя на компанията. Добре облечените служители похапваха торта и я поливаха с вино и бира, гледайки през прозорците, щом напред се показа Уестминстърския дворец. Наетият фотограф щракна една снимка на Дърк и Самър, докато те се опитваха да минат през група стоящи на място хора, за да стигнат до стълбата в предната част.

Докато всички гледаха през прозореца откъм левия борд към Биг Бен, Дърк погледна нагоре по реката. „Първи опит“ продължаваше да дрейфа в средата на реката, но моторницата вече ускоряваше покрай неговия нос към туристическия кораб.

Самър спря един от помощник-келнерите, който тикаше количка.

— Можете ли да ми кажете кога е следващата спирка на кораба?

Момчето погледна през прозореца.

— След пет минути ще спрем на Градския кей при Лондонския мост.

— А откъде ще слезем от кораба?

— През „Лидо“, на втората палуба. Мисля, че трапът ще бъде откъм левия борд.

Самър обгърна с поглед празнуващата група, след това се обърна към брат си.

— Имам идея. Качи се горе на третата палуба и направи така, че от моторницата да те видят. След това слез до палубата, където е „Лидо“ и ще се видим при трапа, когато корабът пристане.

Дърк кимна.

— Запази ми парче торта.

— Смятах, че повече ще се зарадваш на някоя бира.

Той хукна нагоре по предната стълба към откритата трета палуба, после отиде до релинга на кърмата и застана да гледа как моторницата се приближава към „Франсис Дрейк“ отстрани.

Мартина и той имаха зрителен контакт, докато тя стоеше на пътническата седалка на моторницата. Мансфилд я завъртя и блъсна леко в корпуса на „Дрейк“, а Мартина скочи, за да се хване за релинга.

Пияният от Йоркшър беше още там и я хвана за ръката, за да й помогне да се прехвърли през релинга.

— Боже мили, още един ангел от дълбините. Как се казваш, красавице?

Отговорът на рускинята беше коляно в слабините, от което и мъжът, и бирата му се разляха по палубата. Той успя отново да се надигне, но Мартина вече тичаше нагоре по външната стълба. Когато „Дрейк“ даде сигнал със сирената си, тя стъпи на горната палуба.

Палубата под краката й потрепери, когато туристическият кораб за кратко даде заден ход, за да намали скоростта на сближаване с дървен кей, който се простираше в реката. Половината от седящите туристи скочиха от местата си и се струпаха пред стълбищата, докато по високоговорителите обявяваха пристигането им на Градския кей при Лондонския мост.

Мартина си запробива път между хората, търсейки с поглед високия чернокос мъж, но той не се виждаше никъде.

Тя се спусна по предната стълба и попадна на тълпа туристи и служители на „Макинтайър“, които се трупаха край релинга откъм левия борд, докато чакаха кораба да пристане. Забеляза Дърк и Самър почти в началото на опашката, защото и двамата стърчаха поне с една глава над възрастните пътници около тях. Тя извади радиостанцията и я притисна към устните си.

— Напускат кораба. Слез на сушата.

Мансфилд вече оглеждаше кея за място, където да върже моторницата. Откри празна стоянка и я вкара в нея.

Един от работниците в син гащеризон го видя да се приближава и се втурна към края на кея.

— Сър, съжалявам, но приставането на частни плавателни съдове е забранено. Кеят е само за лицензирани туристически кораби.

Мансфилд не обърна внимание на обясненията му, завърза моторницата и скочи на кея.

— Аз съм от Скотланд Ярд и работя по проблем на безопасността — каза той. Бръкна в джоба си и подаде на мъжа банкнота от сто лири. — Може ли да пазите лодката ми в продължение на няколко минути?

Докерът погледна нагоре и надолу по кея, за да се увери, че никой не го наблюдава, после грабна банкнотата.

— Ще се радвам да ви услужа, сър. Ще ви чакам тук, докато се върнете.

Мансфилд се впусна към „Дрейк“, но се оказа закъснял с няколко секунди. Трапът вече беше спуснат и първата тълпа туристи бе излетяла. Забеляза Мартина близо до края на групата да се опитва да си пробие път напред.

Тя му махна да се присъедини към нея. Остатъците от тълпата бяха започнали да се разпръскват. Някои излизаха направо от кея, други продължаваха по издигната пешеходна пътека покрай речния бряг.

Той си проби път до нея.

— Къде са?

— Близо до челото — отговори тя. — Сега ги пипнахме. Насочили са се към борда на „Белфаст“.

Мансфилд погледна напред. Пешеходната пътека водеше до рампа, която се простираше над водата до голям сив военен кораб. „Белфаст“ беше крайцер от Кралския военен флот, построен през 1938 година, който беше участвал в множество бойни действия през Втората световна война. Запазен като музей, днес беше закотвен постоянно в Темза точно срещу Лондонската кула.

На трапа, който водеше в кораба, Дърк спря и се обърна към Самър.

— Сигурна ли си, че трябва да се качим на борда?

Тя продължи да крачи.

— Трябва да спечелим малко време, докато чакаме туристическия кораб.

Те закрачиха пред група туристи към входа на музея, като не изпускаха от очи Мартина и Мансфилд, които ги следваха. Когато се качиха на долната палуба на крайцера, им дадоха възможност да проучат по-голямата част от вътрешността на кораба. Самър и Дърк веднага поеха към кърмата, крачейки бързо към квартердека[27] и го пресякоха към релинга на десния борд. Стълба водеше към отворения люк на една от тройните оръдейни кули на кораба. Те се изкачиха по нея и се вмъкнаха вътре. Огромните затвори на трите сто петдесет и две милиметрови оръдия изпълваха кръглата кула. Самър погледна през един отвор от другата страна и видя Мартина да стои на пост в коридора.

Дърк гледаше през другия как Мансфилд се промъкна край няколко туристи и заобиколи кулата откъм кърмата.

— Той ще ни намери.

— Да отидем на носа и да се качим колкото може по-високо.

— Преди да се качим, трябва да слезем надолу — каза Дърк.

Спуснаха се по стълбата и влязоха в коридор, който водеше напред, после минаха край корабната пералня, превърната в експонат, включително с манекен, който пълнеше огромна индустриална пералня. Дърк намери зад един страничен люк стълба и те се спуснаха още няколко етажа и стигнаха до едно от двете машинни отделения на „Белфаст“. Тръгнаха напред колкото можеха по-бързо, маневрирайки покрай тръбите и машините, заобикалящи един от корабните котли, а и покрай неколцина бавно движещи се туристи.

Когато стигнаха при преградната стена, разположена най-отпред, се заизкачваха по най-близката стълба. Дърк се поколеба на стъпалата и погледна надолу към коридора, от който току-що бяха излезли. Мансфилд бързаше в далечния край на машинното отделение.

Продължиха с тази игра на котка и мишка, придвижвайки се напред и все по-високо в кораба. Дърк и Самър минаха през каюткомпанията на долната палуба. Оттам се изкачиха няколко етажа до тесния мостик на „Белфаст“. Самър се поколеба, погледна часовника си и после през предните прозорци. В този момент пред крайцера се чу сирена и тя кимна.

— Това е нашият туристически кораб, който тръгва навреме. Да се качим на летящия мостик.

Те се качиха още един етаж до покрива на ходовия мостик, откъдето се откриваше удивителна гледка към реката и Лондонската кула на отсрещния бряг. Приближиха се до лявата страна и погледнаха за миг надолу към Мартина, която все още пазеше коридора. След това минаха от другата страна и се вторачиха в реката.

Мансфилд долетя след по-малко от минута. Приближи се към тях небрежно, но се беше задъхал здраво.

— Е, можехме спокойно да минем и без тази корабна гимнастика.

— Трябваше да изпратите приятелката си — подхвърли Самър.

Мансфилд се усмихна.

— Тя не ми е приятелка, но в едно сте права — в по-добра форма е от мен. А сега, ако нямате нищо против, предайте ми папката.

Самър протегна двете си ръце.

— Не е у нас.

Мансфилд се смръщи.

— Да, много хитро. Скрили сте я някъде на кораба. — Той огледа покрива, където в момента се беше качило едно младо семейство, за да се наслади на гледката. Обърна се отново към Дърк и Самър и тихо заговори:

— Вие сте брат и сестра, нали? — Обърна се към Самър. — Когато тези хора си тръгнат, ще застрелям брат ви, ако не ми дадете папката. А ако не го направите, ще застрелям и вас. — Студеното спокойствие в гласа му не оставяше място за съмнение, че ще изпълни заканата си.

Самър гледаше как семейството тръгва към стълбата, след като щракна няколко снимки.

— Кой сте вие? — попита тя. — И защо предявявате претенции за останките на „Кентърбъри“, след като очевидно е британски кораб? Заради златото?

Мансфилд се засмя.

— На кораба няма повече злато, затова вече не ми е интересен. Казвам се Виктор Мансфилд, щом искате да знаете, а сега, моля, дайте ми папката. — Той кимна към семейството, което беше започнало да слиза по стълбата.

— Не я скрих на борда на „Белфаст“, а я оставих на туристическия кораб. — Тя кимна към „Франсис Дрейк“, който минаваше край крайцера на път за Гринуич. — Ако се вгледате внимателно, може да я видите на долната задна палуба.

Мансфилд се вторачи над релинга в минаващия кораб, съсредоточавайки се върху кърмата. Един дебелак пиеше бира на високата маса, но малката открита кърмова палуба беше празна. И тогава я видя. Синята папка лежеше в центъра на една от празните маси, затисната с бирена халба.

— Точно се чудех какво стана с бирата ми — каза Дърк.

Мансфилд извади радиостанцията си и на руски нареди на Мартина:

— Докарай лодката. — После се обърна към Дърк и Самър, докато една възрастна двойка се качваше на летящия мостик. — Може да се окаже голямо нещастие за вас, ако това излезе номер.

— Не е — успокои го Самър.

Мансфилд кимна, защото повярва по езика на тялото й, че казва истината.

— Мисля, че повече няма да се видим. — Той се обърна и напусна мостика.

Самър въздъхна с облекчение, докато Дърк гледаше как „Дрейк“ изчезва под моста срещу Лондонската кула.

Той поклати глава.

— Направо не мога да повярвам, че му я даде, без да разберем какво има вътре.

— Не съвсем — отговори тя. — Тази вечер ще разберем какво има в синята папка. Обаче това ще ни струва петдесет лири и още една вечеря в „Льо Гаврош“.

— Отново в „Льо Гаврош“? Да не искаш да фалираме?

Самър сви рамене.

— Съжалявам, но това е единственият ресторант в Лондон, който познавам.

46

Второто хранене в „Льо Гаврош“ беше също толкова прекрасно и скъпо, както първото. Компанията обаче определено не беше много интересна. Дърк веднага позна фотографа от туристическия кораб, когато дойде до тяхната маса — несресан и неподходящо облечен. Човекът сигурно също беше разочарован, защото явно бе очаквал интимна вечеря със Самър.

— Здрасти, Терънс. Радвам се, че можа да се присъединиш към нас — поздрави го тя. — Запознай се е моя приятел Дърк.

Мъжете неохотно си стиснаха ръцете и седнаха от двете страни на Самър.

— Аз… смятах, че ще вечеряме сами — каза Терънс.

— Не се прави на глупак — сряза го тя. — Виждам, че си донесъл снимките. Добре ли са станали? — Преди да успее да й отговори, тя грабна големия плик от ръцете му и го подаде на Дърк.

— Плаващият кораб не е най-доброто място за снимане на документи — каза Терънс. — Обаче снимките излязоха добре — всички страници се четат.

— Това е прекрасно. А сега какво би искал да хапнеш?

Дърк и Самър лапаха бързо изисканите си ястия и Терънс последва техния пример, когато се оказа, че няма за какво толкова да си говорят. След като се отказаха от десерта, се сбогуваха. Самър възнагради фотографа с целувка по бузата и банкнота от петдесет лири.

— Това беше жестоко — каза Дърк, докато се качваха в таксито със Самър.

— Мисля, че за няколкото снимки, които е щракнал, получи достатъчно обезщетение.

— Така е, но не мисля, че точно такова обезщетение е очаквал.

Те не отвориха плика, докато не стигнаха до апартамента на Чарлз Трехорн. Откриха го да пие чай с Пърлмутър, който им сервираше жизнената му съпруга Розела.

— Вие двамата съвсем не изглеждате зле въпреки следобедните си изпълнения — отбеляза Пърлмутър. — Изкарахте ни ангелите, след като изчезнахте, а въоръжената жена ви подгони.

— Разбрахме, че пожарната аларма беше диверсия, за да сложи някой ръка на документа, който доктор Трехорн беше открил — обясни Самър.

— Кой ще стигне до подобна крайност заради няколко стари, прашни документи? — учуди се Трехорн.

— Същите хора, които взривиха „Кентърбъри“ — отговори Дърк. — Руснаците.

— Ще ми се да го бях знаел, когато дадох показания пред полицията — каза Трехорн. — Джулиън ми каза, че сте били принудени да предадете папката от архивите с документите на сър Хънт.

— Да, за съжаление — отговори Самър.

— Много жалко. Нямах възможност да прегледам цялото съдържание. Обадих се на Джулиън, когато попаднах на доклад на Хънт, който е занесъл строго секретен документ в Санкт Петербург, защото предполагах, че ще намерим отговора, който търсим. — Той остави чашата с чай на масата и погледна през прозореца към светлините от другата страна на Темза. — Приятелите ми в архивите също няма да се зарадват.

— Може да сме изгубили оригинала, но имаме това — каза Самър. Тя отвори папката и извади тънка купчинка снимки с размерите на страница.

Трехорн се вторачи в първата снимка — писмо от Хънт, писано на ръка.

— Това беше първият документ в папката.

Самър кимна.

— По време на бягството намерих фотограф, който снима съдържанието на папката. Да се надяваме, че не е пропуснал някоя страница.

— Много добра идея — възхити се Джулиън.

— О, не ни излезе евтино — каза Дърк и изгледа косо Самър.

Трехорн вдигна първата снимка и се усмихна.

— Тя е почти толкова ясна, колкото самият документ. Да видим какво друго имаме тук.

Не им отне много време да прехвърлят снимките, повечето от които представляваха обикновени административни документи. След това стигнаха до една, която беше озаглавена: „Предложение за Петроградски договор“. Трехорн прегледа проекта от три страници, после го подаде на Пърлмутър с трепереща ръка.

— Джулиън, хвърли едно око на това. Направо не е за вярване. Мисля, че едно питие ще ми дойде добре. — Той стана, за да извади скритата бутилка уиски.

Пърлмутър започна да чете документа на глас. Това беше проектът за договор, с който на Великобритания се прехвърлят правата върху руските полезни изкопаеми в замяна на опазване на богатството на семейство Романови. В стаята настъпи тишина, докато Пърлмутър довършваше четенето.

— Невероятно — обади се Дърк. — Едно е Романови да изпращат пратки със злато на съюзниците, но да прехвърлят правата върху полезните изкопаеми на цяла една държава…

— Вероятно цар Николай го е смятал за последно усилие за спасяването на короната — намеси се Трехорн. — Да се обърне за помощ към Великобритания не е толкова необичайно. В края на краищата, крал Джордж V и цар Николай II са били братовчеди. Въпреки това става дума за необикновено предложение.

— Може ли договорът да влезе в сила след толкова години? — попита Самър.

— Сигурен съм, че цяла армия от най-добрите адвокати на кралицата ще се опита да разбере, особено ако успее да изпревари срока на давността — каза Трехорн.

— Заложени са милиарди, това със сигурност ще бъде стимул да опитат.

— Всичко това обаче само в случай че договорът е бил подписан — каза Пърлмутър — и златото на Романови е било прехвърлено във Великобритания.

Трехорн намери четири чаши и сипа по пръст уиски във всяка. След като гаврътна своята, той взе първата снимка и започна да я изучава.

— Датиран е десети февруари 1917 — каза той. — Това е два дни преди Хънт да се качи на „Кентърбъри“ в Ливърпул и да отплава за Архангелск. Вероятно го е носил на царя за подпис. В друга папка открих доклад от Външното министерство, че Хънт наистина е имал среща с цар Николай, но няма никакви подробности за нея.

— Изглежда, че такъв договор не е документиран — каза Пърлмутър, — което означава, че Николай не го е подписал.

— Не съм съгласен — намеси се Дърк. — Мисля, че договорът е бил подписан и че Хънт се е връщал с копие от него на „Кентърбъри“.

— Няма как да се докаже — поклати глава Трехорн.

— Вече имаме доказателства — не се съгласи Дърк — и това са руснаците. Те пристигнаха при останките на „Кентърбъри“, заявиха, че са техни, и ги взривиха.

— Може да са смятали, че корабът е превозвал злато — обади се Самър.

Дърк поклати глава.

— Три са причините да не вярват в подобна възможност. Първо, взривиха надстройките. Ако е имало злато, то е щяло да бъде натоварено в трюма, така че щяха да взривят палубата или страничния корпус.

— Може би щяха да си пробият път дотам и просто са искали първо да се отърват от нас — възрази отново Самър.

— Вярно е и може да продължават да го взривяват дори сега, докато си говорим. Но не мисля, че го правят, по една друга причина. Руснакът в подводницата, който се занимаваше с взривяването, сега е тук в Лондон. Той ни следи и краде исторически документи от Националните архиви. — Дърк почука с пръст по купчинката снимки.

— Има логика в това, което казваш — кимна Пърлмутър. — Руснаците може да са взривили надстройката, защото това е мястото, където Хънт е бил настанен. Ако е носил подписан договор в дипломатическа чанта или дори в кожено куфарче, съществува възможност да са оцелели при потъването. — Той погледна към Дърк и Самър. — Разбрали са за вашия интерес към останките и може да са се опитали да предотвратят възможността да откриете договора.

— И свързаното с него съкровище на Романови, което е трябвало да бъде изпратено в Англия — допълни Трехорн.

— Точно така — съгласи се Пърлмутър.

Самър погледна брат си.

— Каза, че има три причини, но аз преброих само две.

— Нашата днешна среща с Виктор Мансфилд. Помниш ли какво каза, когато ти спомена златото на „Кентърбъри“.

— Да. Каза, че на него няма повече злато. Но ако договорът е бил подписан, а златото не е било превозвано с „Кентърбъри“, къде е отишло?

— Вероятно е било пипнато от болшевиките заедно с останалите активи на Романови, когато малко по-късно превземат Санкт Петербург или както тогава го наричат — Петроград — каза Пърлмутър.

Трехорн прочисти гърло.

— А може би не. — Той вдигна последната снимка. На нея се виждаше написано на машина писмо от Хънт до някой си адмирал Балард. Писмото беше с червени подчертавания и няколко изписани на ръка променени думи, което означаваше, че е само редактиран проект.

— Чарлз, моля те, прочети ни го — помоли Пърлмутър.

— Писмото е датирано единайсети февруари 1917. Адресирано е до контраадмирал Джордж Балард, командир на флотилия, Малтийска флотска база — каза Трехорн.

Драги адмирале,

С одобрението на първия морски лорд Джелико моля да позиционирате КНВ[28] „Сентинел" пред нос Епанохорион на 27 февруари в 6:00 за възможна среща с „Пеликан". Следва транспорт до Ливърпул през Г.Р.Н. да действа по своя преценка.

Покорно ваш,

сър Лий Хънт, специален пратеник в Русия, Министерство на външните работи

— Мили боже — обади се Пърлмутър, — ако „Пеликан“ е бил руски кораб, явно са подготвяли нещо.

— Точно така. Да видим какво мога да изровя за тези два кораба.

Трехорн влезе в другата стая, порови в библиотеката си няколко минути, после се върна при гостите си с две книги с твърди корици и стар атлас на Средиземноморието.

— Да започнем с плавателните съдове в Руския имперски флот. — Той отвори първата книга. — „Пеликан“. Да, ето го. Всъщност е била подводница. От клас „Барс“ — това са били най-големите руски подводници. Дължина шейсет и осем метра с водоизместимост шестстотин и петдесет тона. Килът й е заложен през септември 1915, а е на служба в Черноморския флот от следващия април. „Пеликан“ подпомага кампанията в Кавказ и през 1916 участва в бойни действия по Дунав. Вписана е като изгубена, вероятно потопена от турски военни кораби пред Хиос през февруари 1917.

— Хиос в Гърция? — попита Пърлмутър. — Значи се е промъкнала през Босфора и Дарданелите.

— Рискован ход по време на войната — отбеляза Дърк. — Може би причината е била в специалния товар?

— За онова време е била голяма, така че на теория би могла да превозва голям товар кюлчета — каза Трехорн. — Коварен ход, ако е било така — промъкнали са се право под носа на турците.

— Николай не е разполагал с голям избор — каза Пърлмутър. — Имперските златни резерви са били съхранявани в Москва и Санкт Петербург. Може би е знаел, че Санкт Петербург скоро ще падне и че е твърде рисковано да изпрати златото на север. Все още е съществувал маршрутът по суша до Владивосток, но мисля, че верните му войски са били по-силни на юг.

— Точно така — съгласи се Трехорн. — Появата на лоялистката Бяла армия е съсредоточена в онова, което днес е Украйна. Така че в последните часове от царуването на Николай това може да е бил най-безопасният маршрут.

— Къде се намира този нос Епанохорион, мястото на срещата? — попита Самър.

Пърлмутър запрелиства атласа.

— Това е най-северната точка на гръцкия остров Хиос. Същият район, където се смята, че е потънала „Пеликан“ — каза той с повдигнати вежди.

— Ако е потънала през февруари — каза Дърк, — е под въпрос дали е успяла да се срещне със „Сентинел“.

Трехорн отвори втората книга.

— Да видим какво казва Кралският военен флот за втория съд. А, ето го. КНВ „Сентинел“ е бил лек крайцер, построен през 1904. През по-голямата част от войната служи в Средиземноморската флотилия, базирана в Малта. През март 1917 година удря мина и потъва пред Сардиния.

— Май не са имали късмет тези кораби — отбеляза Самър.

— Потънал е през март — намеси се Дърк. — Това означава, че след срещата не е успял да стигне до Ливърпул.

— Прав си — кимна Пърлмутър.

— Което пък означава, че златото е още на него или, което е по-вероятно, на „Пеликан“ — каза Самър с вълнение в гласа.

Трехорн кимна.

— Това ми се струва реална възможност.

Самър погледна брат си.

— Времето през тази част на годината е отлично, така че какво ще кажеш за една разходка до Средиземноморието?

— Звучи ми добре, но има един проблем. — Дърк гледаше снимката на руската подводница. — Вероятно няма да сме единствените, които ще предприемат това пътуване.

47

На шейсет мили източно от Одеса изплескан с кал пикап зави от черния път и навлезе в пасбището. Равната земя беше собственост на съседните ферми, които се простираха докъдето виждат очите, като изключим двете превозни средства, паркирани зад групичка дървета. Едното беше голям зелен камион с ремарке фургон, а другото — лъскав безпилотник „Перегрин“.

Мартин Хендрикс излезе заедно с помощника си от фургона, за да посрещне шофьора на пикапа.

— Идвате точно навреме.

— Полковник Маркович ви поздравява.

— Доставката добре ли мина?

Шофьорът, мъж с наднормено тегло и гъста брада, кимна.

— Да, руснаците ни ги предадоха в Сочи. Помислиха, че сме докери и ще ги натоварим на кораб за Африка. — Той се засмя. — Дори не им мина през ума, че може пак да ги видят.

Той отиде до товарния отсек на пикапа, вдигна брезента и откри четири противотанкови ракети „Вихър“ с лазерно насочване, с които обикновено се въоръжаваха руските щурмови хеликоптери.

— Приехме дванайсет ракети и по ваше указание запазихме осем за нас.

— Може ли да ни помогнете да качим две от тях във фургона на камиона, а другите на дрона?

— Разбира се.

Шофьорът и помощникът на Хендрикс качиха две от тежащите по стотина килограма оръжия в тайника на фургона. След това закачиха останалите две на гондолите на дрона за изстрелване.

След като шофьорът се качи обратно в пикала, Хендрикс напъха в ръцете му пачка украински гривни.

— Кажете на полковник Маркович добре да използва останалите!

— Имате думата ми! — обеща мъжът и потегли.

Хендрикс провери заредения безпилотник и се обърна към своя помощник:

— Джерард, да вдигнем „Перегрин“ във въздуха.

Джерард изкара пулта за управление на колелца от фургона, който Хендрикс използва, за да включи двигателите на дрона. Машината тръгна напред и с лекота се издигна във въздуха на широките си проблясващи криле. Хендрикс я накара да направи няколко кръга над полята и после я насочи на юг. Изключи местния радиосигнал и превключи контрола на насочването към предавателя на търговска система сателити. Когато безпилотникът се озова на няколко мили от бреговата линия на Черно море, той летеше на крейсерска височина от хиляда и двеста метра.

Джерард отвори лаптопа и извади карта на Черно море, върху която се виждаха зелените триъгълници, сочещи местоположението на следените с джипиес търговски кораби. Той увеличи изображението на крайбрежния район в близост до Одеса и започна да изучава безбройните плавателни съдове.

— Господин Хендрикс, виждат се два кораба под руски флаг. Единият е танкерът „Невски“ и се намира близо до устието на Днепър. Другият е товарният кораб „Карина“, който, изглежда, плава по маршрута към Истанбул.

— Да хвърлим едно око на товарния кораб. На колко мили е от брега?

— Под двайсет и пет. Ще го стигнем преди смрачаване.

Хендрикс кимна.

Джерард въведе скоростта на търговския кораб, посоката и координатите му в контролната система на летателния апарат. Половин час по-късно в обектива на камерата с дълъг обхват на дрона се появи един червен товарен кораб. Хендрикс прехвърли управлението на ръчен контрол и се приближи към кораба откъм кърмата, като внимаваше да спазва достатъчна дистанция.

Камерата на „Перегрин“ показваше малък бълкер, който газеше дълбоко. На кърмата се развяваше бяло-синьо-червеното знаме на Русия. Хендрикс отклони дрона, после предаде управлението на Джерард, за да го програмира да върти бавни кръгове, изчаквайки.

— Целта е приемлива — каза Хендрикс, докато отстъпваше от пулта за управление. — Да я нападнем след, да речем, пет часа.

Холандецът се оттегли в малка кабина, която стоеше в единия край на фургона. Събуди се в два сутринта и се върна при пулта за управление. „Перегрин“ следваше „Карина“ на разстояние три километра, но това беше достатъчно близо, за да може холандецът да установи лазерния прицел на дрона върху мостика.

— Какъв е околният трафик? — попита той.

— Сега ще проверя. — Джерард се прозина и погледна в компютъра си. — Най-близкият плавателен съд е на четиринайсет мили и се движи в северна посока.

Хендрикс кимна, после натисна чифт червени бутони. На сто километра от тях двете противотанкови ракети се отделиха с вой от гондолите и полетяха към кораба. Хендрикс беше насочил камерата на безпилотника право в бълкера, когато двата вихъра се стовариха едновременно в задната част на мостика на „Карина“. Надстройката изчезна в голямо огнено кълбо, което бързо беше погълнато от нощното небе.

Хендрикс продължи да гледа още няколко минути, после предаде пулта за управление на Джерард.

— Това ще мине за вътрешно произшествие. Придвижи „Перегрин“ шестнайсет мили до по-отдалечената част на морето. На разсъмване го върни обратно на мястото и провери за оцелели. Ако намериш такива, не забравяй да ги запишеш на видео. Може би ще имаме късмет да сме първите, които ще съобщят на украинската брегова охрана.

Джерард кимна безмълвно, после се загледа с притеснение в потъващия кораб.

Хендрикс не изпитваше подобно чувство. Върна се в кабината с леглото и спа като къпан до сутринта.

48

Двата кораба се бъхтеха под силния дъжд, докато следваха успоредни курсове. Всеки от тях влачеше сонар със странично сканиране на двестаметров електронен кабел. Работейки заедно, им отне по-малко от дванайсет часа да проучат трийсет квадратни километра морско дъно и да установят местоположението на самолета на Александър Крайевски.

Валентин Манкедо се приближи до сонарния пост, заклещен в единия ъгъл на мостика на „Бесо“. Прекръстен на „Невена“, спасителният кораб изглеждаше различно. Няколко от порталните кранове на палубата бяха демонтирани, а кладенецът закрит с временно покритие. Върху главната палуба бяха наслагани клетки от шперплат, за да променят вида й. Беше добавен и фалшив димоход близо до кърмата, а формата на стария също бе променена. Пребоядисването от сиво в синьо завършваше преобразяването на „Бесо“. Манкедо обаче знаеше, че то може да заблуди само случайни наблюдатели.

— Ей сега ще започне да изплува — каза Васко, който седеше пред монитора на сонара.

Археологът Георги Димитров застана до Манкедо и също се втренчи в екрана. Той се движеше несигурно, а бледият му като на призрак тен подсказваше изгубена битка с морската болест.

На монитора мина оцветено в златисто изображение на морското дъно — това беше сигналът от влачения на въже сонар. Постепенно на екрана се появи черен продълговат обект и започна да приема формата на дебела буква Т. Нямаше нужда от кой знае колко въображение да възприемеш сянката като останките на голям самолет. Едното крило и част от опашката липсваха, но останалата част изглеждаше непокътната и лежеше изправена на дъното.

— Какво мислиш, Георги? — попита Манкедо.

— Двата двигателя на оцелялото крило са положителен показател. — Димитров направи опит да се съсредоточи върху движещото се изображение. — Може ли да определиш размерите?

Васко използва компютърната мишка, за да изтегли черта край изображението.

— Фюзелажът е дълъг трийсет метра. Крилото, изглежда, е около двайсет метра.

Димитров кимна.

— Да, размерите отговарят.

Докато очертанията на самолета плуваха по екрана, дълбоко замислен, Манкедо стоеше вторачен в него.

— Чувал съм от стари хора, че един съветски самолет изчезнал през 50-те години близо до Дуранкулак. Очевидно в слуховете е имало истина, защото само мястото е сбъркано.

— Смяташ ли, че товарът му е останал непокътнат? — попита Димитров.

— Фюзелажът изглежда цял — обади се Васко, — но не може да се каже дали не е бил изхвърлен. Трябва да погледнем отблизо, за да се уверим.

Манкедо нареди на екипажа да спусне буй във водата, за да отбележат местоположението, след това направи завой и отново мина над останките.

— Онова, което чух, беше, че местните рибари в Дуранкулак били наемани тихомълком от руснаците да търсят останките на самолета — разказа Димитров. — Чичо ми бил млад моряк на едно от корабчетата. Затова осъзнах важността на трупа, намерен върху останките на отоманския кораб. Чичо ми разказваше, че така и не намерили следа от самолета. Носели се само слухове за маслен разлив, видян близо до румънската граница.

Манкедо поклати глава.

— Невярна следа, която е изпратила издирващите твърде далеч на север.

— Мисля, че трябва да благодарим на американците — подхвърли Васко.

У Манкедо заговори старият спасител и той насочи вниманието си към операцията по изваждането на товара от бомбардировача. Спуснаха във водата безпилотник, за да заснеме останките и дъното наоколо, и от тези кадри той разработи плана за изваждане.

Лично поведе първия екип водолази до мястото, носейки с тях най-различни факли, режещи инструменти и малки взривни устройства, с които да си отворят достъп във фюзелажа. Горе на кораба Васко приготвяше сбруята и товароподемната примка, които щяха да използват с кърмовия кран.

Когато Манкедо се върна на кораба от гмуркането, на лицето му грееше усмивка.

— Прекрасно дебело парче, готово за доставка — обяви той. — След това даде на Васко размерите, за да съобрази повдигателната сбруя. — Има достъп отстрани през широк отвор. Барабанната лебедка ще свърши работа за извличането.

Васко поведе до самолета следващия водолазен екип, който носеше сбруята, товароподемната примка и барабанната лебедка. Работейки по-съсредоточено от обикновено при спасителни работи, той обезопаси единственото оръжие в бомбения люк със сбруята. След това използва лебедката, прикрепена към рамката на фюзелажа, за да я изтегли хоризонтално от люка. Щом се озова извън самолета, задейства въжето на кораба и бавно извади оръжието на повърхността.

Васко плуваше до чудовището, докато не се озоваха близо до повърхността, а после се върна на кораба. Застанал в мокрия си неопрен до Манкедо, той гледаше как бомбата беше извадена от водата и спусната върху дървената стойка на палубата.

Димитров се приближи и впери учуден поглед в оръжието.

— Изглежда като нова. Почти няма следи от корозия по нея.

— Това е дар от бедните на кислород води — обясни Манкедо. — Ако е останала водонепроницаема, ще може да направи бууум.

Тази мисъл накара всички да се притеснят малко и те започнаха да оглеждат оръжието със страхопочитание. Васко накара няколко моряци да обезопасят стойката с ремъци и да я покрият с брезент.

— Не съм сигурен дали е най-умното да я задържим на борда на „Невена“.

— Така е — съгласи се Манкедо. — Времето се оправя и искам да закарам колкото може по-бързо кораба в Средиземно море. Ще я оставим в халето и ще проверим дали ще заинтересува нашия холандски приятел.

— Със сигурност ще го заинтересува. Въпросът е дали има нужните пари.

Манкедо се усмихна.

— Прав си.

49

Виктор Мансфилд седеше на пътническата седалка в сребристото „Ауди“ и отново препрочиташе синята папка, която си върнаха от туристическия кораб. Вдясно от него Мартина нервно почукваше с нокти по волана.

— Трябваше да използваме друга кола — каза тя.

Мансфилд погледна през предното стъкло и паркинга на черквата към сградата от бетон и стъкло на Националните архиви две преки по-нататък.

— Не, защото сме безопасно скрити от погледи. А и между другото, нямаше време да сменяме колите. Нуждая се от данните за британския кораб, преди разните му там Пит да са научили.

Чакаха още един час, преди Иван да се появи с папка под мишница. Той се огледа, за да се увери, че не го следят, след това се устреми право към аудито и се качи отзад.

— Нещо подозрително? — попита Мартина.

— Не. — Бързият му насечен говор разкриваше московските му корени. — Нямаше никакви въпроси заради информационното ми търсене. Може би на справочното гише беше друга библиотекарка.

— Какво успя да откриеш? — попита Мансфилд.

Иван му подаде папката, в която имаше няколко фотокопирани листа.

— Съжалявам, но много малко за КНВ „Сентинел“. Разполагаха с малко спецификации и данни от морските изпитания, както и кратка история, които аз поръчах. Потънал е през март 1917 край Италия след сблъсък с мина. Библиотекарката каза, че може би Военноморският музей в Портсмут притежава по-пълна история на участието му във войната.

— А застраховката срещу риск? — попита Мансфилд.

— Точно това отне много време. Архивът на Службата по застраховане срещу военен риск е погълнат през 1919 от Транспортното министерство. Проверих данните и открих едно плащане от Русия.

Той посочи една от страниците в папката и Мансфилд я вдигна към очите си. Сред дългия списък плащания за търговски кораби и техния изгубен товар заради германците имаше и голям кредит, внесен от Руското имперско ковчежничество. Бележката сочеше плащане на двеста хиляди лири, изтеглени от сметка в Отава.

Мансфилд поклати глава.

— Това плащане е за по-раншна пратка от оръжия на стойност двайсет милиона лири.

— Погледни на другата страница.

Там имаше кратък списък от некредитирани вземания. В допълнително вписване беше посочена сумата сто двайсет и пет хиляди лири за Руското имперско ковчежничество.

— Става дума за обезщетение на предстояща пратка за Ливърпул — обясни Иван, — но така и не е било изплатено.

— С подводницата, спомената в другите документи? — попита Мартина.

— Да, трябва да е била „Пеликан“ — каза Мансфилд.

— Моят московски историк посочи, че е била изгубена в Егейско море в края на февруари 1917. Очевидно са успели да стигнат чак дотам със златото.

— Обаче британското правителство не е взело застрахователната премия. Вероятно защото не е получило златото.

Мансфилд погледна сумата и подсвирна.

— Царят е платил сто двайсет и пет хиляди лири, за да застрахова пратката.

— През 1917 това е била сериозна сума — отбеляза Иван.

Мансфилд се сети за срещата си с Бейнбридж. Банкерът беше казал, че първите пратки злато били застраховани с един процент премия от стойността. Ако това важеше и за тази пратка, стойността на златото на „Пеликан“ по днешни цени би надвишавало два милиарда лири.

— Няма други данни, че премията е била изплатена?

— Не — поклати глава Иван. — Ако погледнеш другите документи, ще видиш, че е прехвърляна година след година в сметките им, докато най-накрая през 1925 е отписана като несъбираема.

Мартина запали двигателя и излезе от черковния паркинг.

— Това ли е отговорът, който търсиш?

— Това са изходни данни. Не пряко доказателство, каквото бих предпочел, но позволяват да се направят сериозни изводи.

— А американците? — попита Мартина. — Сигурен ли си, че не могат да причинят неприятности с онова, което знаят?

— Доволен съм, че няма подписано копие от договора в Англия, за което да се тревожа. Що се отнася до американците, те са упорити копелета, така че трябва да действаме, за да опазим онова, което е наше.

— Какво искаш да кажеш?

Той й се усмихна самоуверено.

— Кажи, Мартина, била ли си в Гърция?

50

Точно на смрачаване „Македония“ бавно влезе в бургаското пристанище. Водите му бяха спокойни и проблясваха от светлините на магазините на първа линия. Самотният моряк на НАВПД умело вмъкна кораба в свободната корабна стоянка, където Джордино и група докери го вързаха за кнехтите. Ана наблюдаваше от кея, обградена от полицаи, и забеляза разхвърляните като петна повреди по корпуса.

— Готова ли си да се качиш на борда? — попита я Джордино.

— Разбира се.

Той я поведе към „Македония“ и след това към мостика, където намериха Пит, който точно изключваше двигателите. Лицето му се беше сбръчкало от изтощение, но очите му проблеснаха при вида на двамата посетители.

Джордино се усмихна.

— Как е нашият зомби капитан?

— Готов да спи цяла вечност. — Пит леко тропна с крака, ругаейки болката в коленете, която с годините зачестяваше все повече.

— Откога си на крака? — попита Ана.

Пит погледна часовника на стената.

— От около двайсет часа. Почти изразходвах запасите от кафе, фъстъчено масло и конфитюр в камбуза.

— Руди е изпратил от щатите малък помощен екипаж, който ще пристигне утре — съобщи Джордино. — А Ана уреди денонощна охрана от нашите приятели в Бургаското полицейско управление.

— Радвам се да го чуя. Значи няма да ми се наложи да стоя на пост нощес.

— По-добре да седнем някъде, за да не стоиш прав — предложи Ана. Затова отидоха в каюткомпанията, където имаше удобни столове около конферентната маса.

— Ал ми разказа за вашите изпитания с руския военен кораб — каза Ана. — Все още не мога да си обясня как си оцелял след тези атаки.

Пит потупа плота на масата.

— Когато „Македония“ поиска, все още може да реагира много бързо. Въпросът е кой може да е подбудил подобно нападение срещу Севастопол и защо.

— Не мога да отговоря защо, но имаме известни следи по въпроса кой може да е подбудителят. Дойдоха криминологичните данни за единия от двамата мъже, убити тук на пристанището. Той е украинец от град Миколаив. Полицията разпитала роднините му и от тях научила, че преди четири месеца е започнал работа в компания за морски спасявания близо до Бургас. Ние претърсихме района и открихме само една такава компания — „Тракия — спасителни операции“, разположена в отдалечена местност на крайбрежието между Бургас и Варна.

— Какво знаете за нея? — попита Пит.

— Компанията съществува от почти трийсет години. Управител е човек на име Валентин Манкедо. Май е бивш румънски военен водолаз. Очевидно компанията работи из Черно море, но не е много известна в Бургас. Местните власти докладват, че през последните години около терена на компанията са виждани скъпи коли и яхти.

— Това не ми прилича на начина на живот на моите познати, които се занимават със спасителни операции — каза Пит.

— Изглежда се занимава с нещо, което носи повече пари — предположи Ана, — но местната полиция няма данни за някаква незаконна дейност.

— Значи нямаме много информация, с която да започнем — поклати Джордино глава.

— С изключение на това. — Ана извади една снимка от чантата си и я сложи на масата. Беше зърнест фотос от въздуха на кораб и лодка, пристанали в тесен залив.

— Сателитна снимка? — попита Пит.

— От НАТО. Направена е преди шест месеца. Това е увеличена част от снимка на крайбрежието, включваща фирмения район на „Тракия — спасителни операции“. Малко е размазана, но смятаме, че корабът е…

— „Бесо“ — прекъсна я Пит.

Джордино кимна.

— Така е. Тази подредба на крановете видяхме на мястото, където лежи „Кримска звезда“.

— Властите в близкия град Обзор потвърждават, че са виждали „Бесо“. Той е регистриран в Кипър на името на юридическо лице, което може да е фасада на „Тракия — спасителни операции“.

— Сега „Бесо“ в залива ли е? — попита Пит.

— Не. Наредих да наблюдават фирмата, но корабът не е там сега. Страхувам се, че не знаем къде е в момента.

— Защо не раздрусате този Манкедо? — попита Джордино.

— Днес следобед успях да взема съдебна заповед да го доведа в управлението за разпит. Имам и разрешение да претърся помещенията на фирмата. — Тя погледна към Пит. — Нямаме доказателства, че те са виновни за отвличането на „Македония“. Но подобно на теб, аз също ги подозирам. Утре сутринта първата ми работа ще бъде да отида там с малък екип. Помислих си, че може би ще искате да дойдете.

Пит огледа празната каюткомпания, чудейки се каква ли е съдбата на екипажа му. Решителност изтри голямата умора, която беше белязала лицето му. Той кимна категорично.

— Да, предположението ти е вярно.

51

На сто и двайсет мили югозападно от Бургас „Бесо“ получи разрешение по радиото от турската контролна станция при фара на остров Тюркели да влезе в Босфора. С тази разлика, че вече не беше спасителният кораб „Бесо“, а снабдителният „Невена“. Със сменено име, пребоядисан, преоборудван и в добавка с купчина сондажни тръби на палубата, той въобще не приличаше на своето минало „аз“.

След като се присъедини към останалия трафик, получил разрешение за влизане от обяд до полунощ, „Невена“ мина край фара на Тюркели и навлезе в тесния пролив. След два часа и шестнайсет мили корабът започна да пълзи край Златния рог. Георги Димитров, застанал на носа, си закопча сакото, докато гледаше как истанбулските светлини на азиатския и европейския бряг премигват. Градските светлини постепенно избледняха, когато малко след това корабът навлезе в Мраморно море и увеличи скоростта.

Археологът се отправи към мостика, където щурманът въздъхна с облекчение.

— Труден преход? — попита Димитров.

— Винаги е предизвикателство, особено през нощта. Направо не знам как се справят големите танкери. Има тесни завои, силни течения и несекващ трафик, с който трябва да се съобразяваш.

— Няма ли изискване да ползваш лоцман?

— Само за турските кораби, а ние сме регистрирани в Кипър.

Димитров се отдръпна от прозореца и се зае да изучава една дигитална карта на морето пред тях, показана на монитора на настолния компютър.

Щурманът сякаш прочете мислите му.

— Остров Хиос?

— Да.

— След около осемнайсет часа, ако плаваме направо.

Димитров кимна и се загледа през предния прозорец. Макар пред кораба да не се виждаше нищо друго освен мрак, пред очите му имаше купища злато.

52

Захранваният от батерия безпилотник прелетя над парцела на фирмата за спасяване като свръхголяма пеперуда. Невидим в спускащия се мрак, той летеше толкова високо, че бръмченето на четирите му витла на практика не се чуваше. Направи няколко тегела над парцела, а след това прелетя покрай входа, няколкостотин метра надолу по пътя и кацна зад висок жив плет.

Ана откъсна поглед от монитора и погледна към безпилотника, когато кацна.

Операторът на дрона, кадет от българската национална полиция, взе уреда и започна да го прибира в куфарчето.

— Видяхте ли всичко, което искахте? — попита той.

— Да, доколкото можах на лошата светлина.

Пит и Джордино огледаха дрона, преди да изчезне в куфара.

— След като тези неща могат да доставят пица — засмя се Джордино, — май ще трябва да инвестирам в едно от тях.

Ана не обърна внимание на думите му, а се присъедини към петимата тежковъоръжени агенти, които стояха около предницата на колата й и проучваха сателитните снимки на парцела на „Тракия — спасителни операции“.

— Снимките са направени преди известно време обясни тя, — но гледката от дрона не е много различна. Големия спасителен кораб го няма, но два други са още в пристанището: един товарен и един пътнически. — Тя кимна на двамата мъже отляво. — Михаил и Антон, вие ще обезопасите пристана, ако някой се опита да избяга с лодка. Ние останалите ще се заемем с главния хангар в парцела, в който сякаш има офиси и жилищни помещения.

— Как ще се придвижим дотам — пеша или с колите? — попита един от полицаите.

— Ще оставим колите си при входа и ще влезем пеша. Кадрите от дрона показаха, че вратата към шосето и втората, по-тежка врата навътре в парцела са отворени. — Тя посочи снимките. — След втората врата започва дълъг покрит коридор, през който трябва да минем, за да влезем в парцела. Той свършва близо до пристана. Оттам трябва да се върнем към главното хале. Това е единственият вход, като се изключи тесният пролив откъм морето, затова трябва бързо да минем през него. Не забравяйте, че заподозрените вероятно са въоръжени и ще се съпротивляват.

Когато екипите се разпръснаха, за да се приготвят за акцията, Пит се приближи към Ана.

— С Джордино забелязахме надолу по брега малка лодка. Отдели ни някакво оръжие и ще обезопасим подхода откъм морето.

Ана обмисли предложението и реши, че така Пит и Джордино ще бъдат извън опасност. Разбира се, те въобще не биваше да са тук, но тя им дължеше възможността да открият каква е съдбата на екипажа на „Македония“.

— Добре. Оръжие за самоотбрана. — Тя подаде на Пит своя пистолет „Зиг Зауер“. — И никакво влизане в парцела, докато не го обезопасим.

Докато Ана и нейният екип обличаха тактическите жилетки, Пит и Джордино закрачиха надолу по пътя, докато не се озоваха на покрития с камъчета бряг. Упътиха се към малкия скиф, който лежеше с дъното нагоре върху чакъла. Обърнаха лодката и под трите пейки намериха мачтата, платното и греблата.

— Не бих плавал с нея до Америка — отбеляза Пит, — но мисля, че ще се справи с разходка до вълнолома.

Завлякоха лодката до водата и я блъснаха напред през малките вълнички, докато се прехвърляха през борда. Джордино постави мачтата и вдигна единственото триъгълно платно. Пит върза надлъжника на платното, седна на румпела и завъртя лодката към подветрената страна. Платното се изду от бриза и малката лодка се хвърли напред през вълните.

Пит се насочи на север към късия каменен вълнолом. Когато минаха край него, успяха да хвърлят поглед в тесния морски вход към парцела на „Тракия — спасителни операции“. Докато сивото утро се плъзгаше по бреговата линия, Пит оцени усамотението на мястото. От север и запад високи скали като естествени прегради скриваха комплекса. От юг се издигаше висока скална стена, която се спускаше чак до вълнолома.

Пит спусна платното и остави лодката да дрейфа към тесния отвор между вълнолома и хълма от високи скали. Джордино пъхна греблата в ключовете и загреба към отвора. Но изведнъж лодката спря с металическо скърцане.

— Заседнахме ли? — попита Пит, макар да се намираха в средата на тесния канал.

— Не, опънали са верига. — Наведен над борда, Джордино виждаше потопената плитко във водата метална завеса, която се простираше от скалите до вълнолома.

— Изглежда много ценят своето усамотение. — Пит кимна към видеокамерата на стълб сред скалите.

От вълнолома виждаха ясно парцела. Вдясно от тях дълъг склад гледаше към водата. В далечния край на залива се издигаше двуетажна тухлена сграда. И двете постройки изглеждаха вградени в скалите и поне стогодишни. Празното павирано пространство между тях беше осеяно със сандъци и оборудване. Вляво от сградите имаше открит кей с две корабчета, които Ана беше видяла с помощта на дрона. Вляво от кея имаше друга стена, образуваща висок коридор с вълнолома и единствения вход към парцела откъм брега.

Наблюдателната им точка във водата разкри пред Пит и Джордино и друга гледка. В сивата утринна светлина те видяха зад ниските голи скали двама мъже с автомати да чакат Ана и нейните хора в засада.

53

Двете полицейски коли се приближиха към парцела на „Тракия — спасителни операции“ с угасени фарове и спряха малко преди входа. Ана поведе екипа пешком до разнебитена врата от телена мрежа под очукана табела с името на фирмата. Голяма котва лежеше до една заоблена скала, покрита със стара рибарска мрежа, създавайки илюзията за фирма с неголеми приходи. Ако полицаите се бяха загледали по-внимателно в декорацията, щяха да открият видеокамера, задействана от движението им, скрита в диплите на мрежата.

Михаил отвори вратата и екипът мина под обградения с храсталаци вход, без да знае, че е задействал аларма, която звучеше дълбоко навътре в групата сгради. Пътят изви, щом наближиха истинския вход на имота, скрит в листака от шосето. Триметрови стени ограждаха павирана автомобилна алея, която се спускаше до морето.

Екипът мина покрай дебела стоманена врата, зееща отворена, и ускори крачки след Ана, която ги водеше. След като изминаха още двайсетина метра и дебелата стоманена врата тихо се затвори, Ана схвана, че са попаднали в клопка.

От кадрите, заснети от дрона, тя знаеше, че този коридор се спуска почти до водата, преди да се отвори наляво към пристана, където те трябваше да се насочат обратно към сушата, за да стигнат до сградите. Отворът вече се виждаше само на няколко метра от тях, когато единичен изстрел разцепи тишината. Стори й се близо, но изглежда идваше откъм морето и беше прицелен в друга посока.

Ана замръзна и приклекна, последвана от петимата души в щурмовия екип, който се бе разпръснал зад нея.

Със затаен дъх тя усети как блъска сърцето й, преди зората да изригне в стрелба.

Скритите фигури зад скалите пред тях откриха огън. Ана се хвърли на земята, когато тракането на два АК-47 отекна в околните скали. Трима от мъжете зад нея тежко се стовариха на земята, а двама побързаха да отвърнат на огъня. Ана направи същото, като вдигна своя автомат „Хеклер & Кох МР5“ и пусна кратък откос по посока на скалите.

— Не спирайте! — извика тя на екипа си. В този затворен коридор бяха удобни мишени. Ана пусна още един откос, изправи се и спринтира приведена няколко метра, преди пак да се хвърли на земята. Секунда по-късно двама от екипа я последваха и се проснаха зад нея. Видя, че са Антон и Михаил.

— Прикривайте ме, за да завия покрай близката стена, после аз ще ви осигуря прикритие — каза тя. Без да изчака отговор, се изправи и се стрелна към края на стената. Насрещният огън беше намалял наполовина, защото сега се стреляше и към входа откъм морето.

Когато Антон и Михаил дотичаха при нея, Ана се прицели внимателно в самотния стрелец, който се виждаше зад скалите и изпразни пълнителя си в него. Проблясванията от дулото на автомата му секнаха.

Ана презареди.

— Къде са останалите? — попита тя Антон.

— Всички са ранени.

Мисълта да се погрижи за хората си изчезна, когато от главната сграда пред тях откриха огън. Две или три фигури изскочиха от нея и се разпръснаха, заемайки позиция зад разни тежки машини. Един от мъжете беше як, мускулест и гологлав.

Откъм сградата агентите бяха изложени на пряк огън, но намериха укритие зад една складова барака, опряна в стената. Тримата се втурнаха към нея, но попаднаха под огъня на човека откъм пристана. Михаил рухна на земята, а Ана усети убождане в прасеца, последвано от тежък удар отстрани.

Тя зяпна за въздух и падна. Когато се опита да стане, Васко се приближи откъм сградата и запрати към тях предмет с размерите на камък. Бараката беше точно пред нея и Ана допълзя и се сви зад стената й.

Земята наблизо изригна, посипвайки я с камъни и буци пръст. Ушите й заглъхнаха, блокирайки шума oт битката. Тя с кашляне изхвърли прахта от дробовете си и вдигна очи, защото видя една фигура да излиза от облака прах. Беше стрелецът от пристана, който стискаше автомата си готов за стрелба. Ана се опита да вдигне своя, но ръката й беше безчувствена.

Стрелецът я наближи и насочи автомата срещу лицето й. Докато чакаше да я застреля, черните му очи се завъртяха назад, а на темето му се появи червено петно, преди да рухне мъртъв на земята.

Секунда по-късно Пит беше до Ана, стиснал димящия „Зиг Зауер“. Джордино също се появи и двамата я издърпаха в безопасност зад бараката.

Пищенето в ушите й намаля дотолкова, че да чуе Пит да казва:

— Мама няма да ми разреши да другарувам с теб, ако продължаваш да ни забъркваш в неприятности.

Въпреки болката тя се усмихна, докато той изстрелваше пълнителя по някого в далечината.

По тях стреляха от всички посоки. Изведнъж земята се разтресе от взрива на втора шокова граната, по-мощна от първата. Тази падна в основата на стената пред бараката. Веднага последва втора експлозия, която отнесе бараката и част от скалата до нея. Върху Ана се стовари лавина от парчета мазилка и скали. Първо болката, после шумът наоколо и накрая светлината изчезнаха, защото тя изгуби съзнание.

54

Болката тръгна от китките на Ана, разпростря се до лактите и оттам чак до раменете. Тя тръсна глава, за да махне косите от очите и да прогони мъглата от съзнанието си. Най-лоша беше туптящата болка отстрани, където тактическата жилетка беше погълнала удара на куршум от АК-47. Раната в прасеца още щипеше, но това беше най-малкото й страдание. Шумът в ушите й сега бе заменен от главоболие, но пълното й внимание заслужаваха китките й. Когато успя да фокусира поглед, разбра защо.

Бяха вързани с въже, което се простираше над главата й до мертека на складовата сграда. Успя някак да запази равновесие и да се изправи на крака. Остана права, за да намали напрежението в китките. След като си осигури това малко облекчение, огледа сумрачния склад. Оказа се, че не е сама. На няколко метра от нея на китките си висеше Михаил, който не беше в съзнание. Вляво от него по същия начин бяха вързани Пит и Джордино.

— Добре дошла — поздрави я Пит, — макар че да спиш, както прави твоят колега, може би е по-мъдрата стратегия.

— Колко… колко време бях в безсъзнание? — Думите излязоха трудно от пресъхналото й гърло.

— Ние разтягаме ръце вече двайсет минути — отговори Джордино.

Ана се зае да оглежда двамата мъже. Бяха покрити с прах от главата до петите, а дрехите им бяха разкъсани и напоени с кръв. Погледна надолу и видя, че нейният външен вид не е по-различен.

— Какво се случи? — попита тя.

— Няколко гранати разрушиха част от стената — обясни Пит. — Рухна върху нас.

— Какво стана с Антон?

Пит поклати глава.

— Сега си спомних — възкликна Ана. — Стената рухна веднага след като ме спасихте от стрелеца, дошъл от пристана. — Тя позлати глава. — Вие трябваше да стоите в лодката.

— Видяхме двама въоръжени бандити да ви правят засада — отговори Джордино. — Дърк се опита да ви предупреди.

— Да, заклещиха ни на открито.

— Ние трябваше да прехвърлим лодката над бариера от верига и телена мрежа, затова не слязохме на брега по-рано.

— Имахте само моя пистолет. — Тя ги погледна. — Съжалявам. Ще ми се да бяхте останали в лодката, за да се измъкнете.

— И да пропуснем възможността да повисим заедно? — попита Джордино.

Ана поклати глава: ах, тези американци.

Вратата в края на сградата се плъзна, за да пропусне една самотна фигура вътре. Лъч светлина заблестя по бръснатата глава. Васко носеше лост от кабестан, който използваше вместо бастун. Дървеният лост, някога използван от моряците да въртят хоризонталната лебедка, за да вдигнат котвата, потракваше върху бетонния под, докато той крачеше към своите затворници.

Доближи се до първата си жертва, Михаил, увиснал като парче говеждо в кланица. Васко го огледа, после замахна с парчето дърво и го стовари върху ребрата му. Той зяпна рефлекторно за въздух, но остана отпуснат.

— Очевидно наистина не е в съзнание — подхвърли Васко и се обърна към останалите, за да ги огледа от горе до долу. — Моите трима стари приятели, които се отбиха да ме видят? Трябваше да ми кажете, че ще идвате. Щях да ви приготвя още по-горещо посрещане.

— Беше достатъчно горещо, за което благодарим — каза Джордино.

— Да съм те молил да ми отговаряш, а? — Васко стовари края на лоста в корема на Джордино. Повечето мъже щяха да зяпнат от болка, но Джордино само изгледа отвисоко мъжа и му се усмихна.

Васко направи крачка към Пит.

— А ти? Има ли какво да добавиш?

— Отрежи въжетата и може би ще имам.

Васко се извъртя и замахна с парчето дърво към торса на Пит. Той стегна стомашните си мускули и се извъртя така, че да посрещне удара под ребрата. Ударът едва не му изкара въздуха, но той копира Джордино и се вторачи в плешивия с усмивка.

— Виждам, че искате да усложните нещата — заключи Васко. — Ще видим колко сте корави след едно пълно окрехкотяване. — Замахна с дървото, но спря на сантиметър от лицето на Джордино и го запрати настрана. После мина край двамата мъже и се запъти бавно към Ана.

— Е, агент Ана Белова — прочете Васко на баджа й, — май съм ви липсвал, за да дойдете тук толкова бързо.

Прегърна я през кръста и я дръпна към себе си.

Ана се извърна и затаи дъх, когато я притисна към тялото си. Брадатата му буза издраска лицето й.

— Щом свърша с твоите другарчета, с теб ще се позабавляваме — обеща й той. — Само ние двамата.

Внезапен удар уцели Васко в бъбреците и го просна в цял ръст на пода. Той скочи на крака и се завъртя рязко към Джордино, който се люшна назад на въжето, след като беше нанесъл от летеж ритника. Васко се втурна срещу него, размахал юмруци.

Джордино не можеше да се брани и пое няколко удара по торса. Единственото му оръжие бяха краката му. Когато имаше възможност, риташе и накрая улучи коленете на своя нападател.

Васко залитна назад и посегна към кръста си. Измъкна голяма сгъваем нож и го разтвори с щракване. Протегна го напред и размаха назъбения му край срещу Джордино.

— Времето ти изтече, приятел.

Погледна към Пит; за да се увери, че няма да се намеси, приведе се и скочи напред. Но тази тактика се обърна срещу него. Джордино се приготви и го посрещна с ритник в китката. Скокът на украинеца секна и ножът се плъзна по пода край краката на Джордино. Васко се хвърли след него, сграбчи го и замахна назад, улучвайки крака на Джордино отстрани. Ударът сряза панталона му, а от раната потече струйка кръв.

Васко си бе научил урока и остана прав, извъртайки се странично към Джордино. Този път нямаше да се привежда, щеше да нападне изправен и да нанесе бърз и смъртоносен удар, който противникът му нямаше да може да отрази. Вдигна ножа и направи крачка напред, когато един глас разцепи тишината в хангара.

— Иля!

Ниският, сдържан глас го спря на място. Той изгледа Джордино, после отстъпи назад и насочи поглед към отворената врата.

Високата фигура на Валентин Манкедо бързо се приближи. Изражението му беше тревожно.

— Сега не е време за игрички.

— Тя е агентката на Европол, която се качи на „Бесо“. — Васко посочи с ножа Ана. — А другите двама са другарчетата й от кораба на НАВПД, които провалиха операцията ни срещу Севастопол.

Манкедо изгледа двамата мъже с любопитство, след това се обърна към Ана.

— Защо дойдохте тук?

— За да ви арестуваме, Валентин Манкедо — отговори тя с твърд глас. Той забеляза сгънат лист в джоба на тактическата й жилетка.

— Какво е това? Съдебната заповед за задържането ми?

Ана наклони глава настрана и едва забележимо кимна.

Той разгъна листа и започна да чете, докато се отдалечаваше от затворниците.

Васко го последва по петите.

— Какво знаят? — попита той тихо.

— Почти всичко. — Манкедо поклати глава. — Заподозрени сме в потапянето на „Кримска звезда“, отвличането на „Македония“ и възможна атака срещу Севастопол. Да не говорим за замесването ни в контрабандата на забранени ядрени материали.

— Сигурно са идентифицирали „Бесо“ и са го проследили до парцела. — Васко плю на пода. — Виновна е тази агентка.

— Вероятно още от тях са на път — каза Манкедо. — Трябва веднага да се изнасяме оттук. Искам да се отървеш от труповете и полицейските коли, а аз ще се заема да унищожа архива.

— Не можем да оставим това тук. — Васко махна с ръка към дъното на хангара, където в каросерията на камиона лежеше оръжието от бомбардировача „Туполев“. Бомбата беше покрита с дебел брезент.

— Холандецът е единственият човек на света с нужните ресурси, за да ни помогне сега.

— Знае ли за нея?

— Да — отговори Манкедо. — Беше много заинтересуван и започна да организира нужните експерти, за да я използва по някакъв начин. Сега ще му звънна, за да видя дали не може да уреди веднага транспорта. Когато парцелът е чист, закарай я някъде далеч. Тя ще е билетът ти за излизане от страната.

Той погледна навън от склада и видя неколцина от хората му да влачат труп покрай вратата.

— Ще закарам нашите хора със снабдителния кораб до Турция, а ние ще продължим по сушата, за да се срещнем с „Бесо“ в Егейско море. Все още имаме две големи възможности пред нас и достатъчно работа в Украйна, щом жегата намалее.

— Жегата — повтори Васко и посочи с месестата си ръка към четиримата затворници. — Какво ще правим с нашите гости? Заради тях загубихме трима души.

Манкедо си погледна часовника, после стрелна поглед към четиримата.

— Недей да губиш повече време. Погреби ги с останалите. — И после излезе навън под вече изгрялото слънце.

55

Четиримата затворници висяха още час на китките си, докато работниците на „Тракия — спасителни операции“ бързаха да евакуират мястото. Михаил се свести и започна да стене от болки. Пит видя как един от работниците запали двигателя на камиона и го остави да работи няколко минути, преди отново да го загаси.

— Ана, кога ще дойдат подкрепленията? — попита Джордино.

— Вероятно сега българската полиция подготвя отговор, след като не се обадихме да докладваме. Като се има предвид отдалечеността на мястото, ще минат няколко часа, преди да успеят да съберат и разположат екип.

— Изглежда по това време Манкедо и компания отдавна ще са изчезнали. — Пит задърпа вързаните си китки. — Някой има ли възможност да си измъкне ръцете?

— Този, който ни е вързал, сигурно е моряк — отговори Джордино. — И милиметър не мога да мръдна. — Той напрегна мускули, за да окаже натиск на въжетата, но те не помръднаха.

Васко влезе в склада с автомат в ръцете. Придружаваше го млад мъж с брада. Васко му подаде сгъваемия нож.

— Ще гледаш да стоиш извън огневата линия. Ако някой опита да се прави на герой, ще ви застрелям.

Пит гледаше как брадатият сряза първо въжетата на Михаил, след това на Ана и Джордино. Мъжът трябваше да застане на пръсти, за да стигне китките на Пит и да среже дебелото въже. Сетне веднага отскочи назад, държейки ножа готов за удар, когато Пит си свали ръцете.

Размахващият ножа се върна при Михаил и поведе затворниците напред, а Васко зае място най-отзад зад гърба на Пит. Михаил се препъна и падна няколко пъти, затова позволиха на Джордино да му помага. Щом наближиха входа на склада, Пит огледа камиона. Престори се, че се е препънал, и падна на едно коляно, опитвайки се да погледне под брезента. Успя да види заоблена метална обвивка, чиято повърхност беше черна и гладка, преди работната обувка на Васко да се стовари върху плешките му.

— Ставай!

Пит се изправи и последва другите навън. С все още вързани отпред китки, те прекосиха двора към другата сграда, след това ги изведоха към отвор в стръмната скала. От тъмния тунел излизаха чифт ръждясали релси, положени върху ронещи се бетонни траверси. Пит разпозна останките на някогашна мина, което доказваше и издигащата се наблизо купчина шлака. Това беше малък калаен рудник от времето на византийската империя. Ограничената му експлоатация беше продължила чак до 30-те години на XX век, преди главната рудна жила да се изчерпа.

Тунелът скоро се разшири в широка пещера, осветена от полюшващи се над главите им лампи. В центъра й стояха палети с подредени върху тях дървени сандъци като онези с мунициите, които Пит и Джордино бяха видели на баржата. Покрай стените се търкаляха скали с различна големина — вероятно следи от последното взривяване в рудника.

Васко ги насочи към един колесен товарач, паркиран между две големи скали с опряна в стената кофа. Брадатият се качи в кабината и запали тракащия дизелов двигател. Вдигна кофата и подкара товарача назад от стената, откривайки нисък отвор, който водеше в друго помещение.

Васко махна към отвора с автомата.

— Време е да се сбогуваме.

Пит и Джордино се спогледаха, но Васко се намеси, насочвайки оръжието към Джордино.

— Ти първи, джудже такова.

Джордино го изгледа яростно, наведе се и мина през отвора, последван от Михаил.

Васко махна на Пит да ги последва.

— Сигурен съм, че ще те посрещнат със сълзи на очите. А сега тръгвай!

Пит се бавеше близо до Ана, но Васко го блъсна с дулото в гърба и той неохотно се наведе и мина през отвора.

Васко свали автомата и пристъпи към Ана.

— Ти ни създаде големи неприятности — надвеси се той над нея. — Ще ми се да имахме време, за да си платиш за затрудненията, които ни причини. — Прегърна я мечешката и залепи устни върху нейните.

С усилие на волята Ана потисна желанието да се съпротивлява на тази подла атака. Вместо това остана хладна и отпусната. Това оказа желаното въздействие.

— Няма любов днес, а? Е, все ще го преживея някак. — Той я дръпна напред и я блъсна през отвора. Щом тя изчезна в него, той се обърна към брадатия.

— Запуши го завинаги.

Ако не беше Пит, Ана щеше да падне по лице върху скалистия под. Застанал в очакване на едно коляно, той я хвана колкото можа със завързаните си ръце. Ана се наведе и се изплю в опит да махне вкуса на Васко от устата си, преди да благодари на Пит.

Колесният товарач забръмча отново и тръгна от другата страна към отвора, а кофата му скърцаше по скалата. Този път не се задоволи да го препречи само с кофата, а претърколи двайсеттонен къс гранит, с който го запуши.

Докато Пит помагаше на Ана да се изправи, настъпи тишина. Те стояха и се оглеждаха в тази втора пещера, която беше наполовина на първата. Очукана газена лампа, сложена на скалата на няколко метра от тях, хвърляше мътна жълтеникава светлина. Тя беше достатъчна, за да видят посърналите лица на трийсетината членове на екипажа на „Македония“, струпани наоколо.

56

Трийсет минути по-късно парцелът на „Тракия — спасителни операции“ опустя. Манкедо натовари на снабдителния кораб оръжия, експлозиви и изследователски материали и се зае да ръководи последното отвратително прочистване. Труповете на полицаите и неговите хора бяха сложени в двете полицейски коли, които бяха спрени на кея. С помощта на пристанищния кран до кея всяка от колите беше вдигната и спусната на шест метра дълбочина.

Манкедо гледаше как от втората кола на повърхността изскачат мехурчета, когато от кабината на крана към него закрачи Васко.

— Това ще послужи за предупреждение на следващия полицейски екип — обяви бръснатата глава.

Манкедо посочи повредената каменна стена.

— Все още има следи от престрелката. Вероятно живеещите наблизо са чули изстрелите.

— Ще мина по автомобилната алея с колесния товарач и ще оправя нещата. Ако не намерят труповете, няма да разполагат с нищо.

— Другите затворени ли са?

— Да, в страничната пещера. Никога няма да ги намерят, освен ако някой не отвори отново рудника след сто години. — Васко кимна към няколкото сандъка близо до входа на тунела. — Да взривим ли мунициите, преди да тръгнем?

Манкедо огледа парцела като натъжен родител.

— Не, вече заредих експлозивите. Това беше нашият дом и нашата база в продължение на близо десет години. Надявам се, че някога ще се върнем.

— Когато изчезне тази агентка Белова, случаят им също ще пропадне — успокои го Васко. — Нещата ще утихнат, както винаги става, и после ще можем отново да започнем да действаме оттук.

— Да, но сега по-добре да изчезваме. Свързах се с Хендрикс и той каза, че ще се опита още преди полунощ да уреди транспорт от Стара Загора. Моли да придружиш устройството, докато не стигне до безопасно място. Дотогава направи всичко възможно да не се показваш. Щом предадеш стоката, можеш да дойдеш при нас в Гърция.

— Договорихте ли се за цената?

— Двайсет милиона, ако още е действаща.

Васко се усмихна.

— Тези пари ще ни осигурят чудесна база в Егейския регион.

Манкедо поведе останалите от екипа и се качиха на снабдителния кораб. Издърпаха веригата и телената мрежа, които служеха за бариера, и излязоха в Черно море, насочвайки се към турския бряг.

Васко подкара челния товарач надолу по алеята, за да заличи следите от гуми, като пътьом загребваше гилзите и отломките от стената. Закара товарача с пълна кофа по пристана и изсипа събраното в лагуната. След това запали двигателя на камиона, излезе от парцела и заключи вратите зад себе си.

Беше минал няколко километра, когато срещна колона полицейски коли, които явно се бяха отправили към парцела на „Тракия — спасителни операции“. Никой не обърна внимание на очукания камион. При първа възможност Васко излезе от крайбрежния път и с умерена скорост пое навътре в страната.

Кара в продължение на няколко часа, прекосявайки източните български равнини, покрити с шахматно разположени ниви, засадени с ечемик и жито. Близо до Стара Загора, процъфтяващ индустриален център, той зави на юг към местното летище. Малко по-късно паркира камиона в отдалечена част на пистата и загледа непостоянния поток от излитащи и кацащи частни самолети и малки пътнически машини.

Към девет и половина голям товарен самолет кацна и спря далеч от терминала. Осветлението на пистата вече беше пуснато и на неговата светлина Васко видя малък украински флаг, нарисуван отстрани на фюзелажа. Той запали камиона и мина през отворена врата в оградата, която не беше охранявана.

Закара камиона до опашката на самолета, откъдето вече се спускаше товарната рампа.

Показа се мъж в летателен гащеризон, на чието лице беше изписано подозрение.

— Как се казваш? — попита той.

— Васко. Аз съм човекът на Манкедо.

Мъжът кимна, докато оглеждаше камиона.

— Аз съм бордният инженер. Ще правиш каквото ти кажа. Ща вземем целия камион. Качи го по рампата.

Васко вкара камиона в товарния отсек на един „Антонов“, Ан-124 — един от най-големите транспортни самолети в света. Камионът беше грижливо обезопасен от бордния инженер. После той поведе Васко напред до редица спартански седалки зад пилотската кабина. Докато седне и си сложи колана, самолетът вече рулираше. Можеше да гледа в пилотската кабина и видя как под тях земята сякаш побягна, докато големият самолет се засилваше и накрая се издигна във въздуха.

Щом се издигнаха на крейсерска височина, бордният инженер се показа отново и даде чашка кафе на Васко.

— Благодаря — кимна той. — След колко време ще кацнем?

Бордният инженер си погледна часовника.

— След около единайсет часа.

— Единайсет часа! — Васко едва не разля кафето от удивление. — Не отиваме ли в Украйна?

Мъжът поклати глава.

— Не, за съжаление. Отиваме на запад, за да доставим стоката в частното имение на господин Хендрикс.

— Колко на запад?

— Ще прекосим половината Атлантически океан — усмихна се мъжът. — Отиваме на Бермудските острови.

57

Пещерата беше студена, тъмна и тиха. Когато очите на Пит се приспособиха към сумрачната светлина, откъм екипажа се приближи стегнат мъж в мръсна бяла униформа. Беше Навес, третият офицер на „Македония“.

— Добре дошли в нашия тъмен малък ъгъл на света. — Той протегна ръце, за да развърже Пит.

— Страхувахме се, че се е случило най-лошото — каза Пит. — Всички ли са тук?

— Всички са тук и са добре според обстоятелствата. С изключение на втория офицер Бригс. Той беше убит по време на нападението. Капитанът също е зле. — Навес кимна към скалата, върху която стоеше фенерът.

Там лежеше простряна фигура, завита с куртка. Дори от разстояние се виждаше, че мъжът диша тежко.

Въжето падна от ръцете на Пит и той разтри китките си, преди да се обърне към Ана, за да я освободи. Навес се зае с Джордино, после дойде редът на Михаил. Раненият български полицай лежеше на пода и почти непрекъснато беше в безсъзнание.

— Разкажи ми какво се случи — каза Пит.

— Стана малко след като вие слязохте на сушата в Бургас. Въоръжен щурмови екип се появи сякаш от нищото и превзе кораба, преди някой да разбере какво става. Убиха Бригс и простреляха капитана в ръката. — Гласът на Чавес за кратко заглъхна. — Веднага изкараха „Македония“ от бургаското пристанище. Доведоха ни в тази пещера. Никой не е хапвал оттогава, но ни оставиха доста вода.

Пит довърши развързването на Ана.

— Искам да видя капитана.

Чавес го поведе покрай екипажа и учените на НАВПД. Всички имаха изпити лица, но се почувстваха окуражени от присъствието на Пит. Капитан Стенсет сякаш спеше, но щом Пит коленичи до него, очите му се отвориха.

— Как се чувстваш, капитане?

— От раната в ръката ме тресе — отговори Стенсет с прегракнал глас, — но иначе съм добре.

Дясната му ръка беше грубо превързана точно над лакътя. Но се беше подула и сега бе два пъти по-дебела от лявата. Очевидно имаше възпаление, което застрашаваше живота му.

— Върна се, за да ни изкараш оттук, нали? — попита капитанът.

— Да, много скоро — увери го Пит.

Лека усмивка заигра по лицето на Стенсет, преди отново да затвори очи и да изгуби съзнание. Пит отстъпи, последван от другите.

— Ръката му не изглежда никак добре — отбеляза тихо Джордино.

— Има нужда от незабавна лекарска помощ — кимна Ана. — Както и Михаил.

— Значи трябва колкото може по-бързо да намерим изход. — Пит се обърна към Чавес. — Проучихте ли мястото?

— Доколкото видях, заобиколени сме от твърди скали с изключение на отвора, който запушиха. — Чавес взе фенера и го подаде на Пит.

— Виж сам.

Придружен от Ана и Джордино, Пит обиколи пещерата. Стените бяха, както каза Чавес, от изсечени и набраздени скали, които се извисяваха три метра над главите им. Над тях недокоснати скали се издигаха петнайсет метра нагоре във формата на свод. От самия връх падаше сноп светлина и предоставяше чист въздух, както и искрица надежда.

Джордино се втренчи в отвора на върха и поклати глава.

— Дори на Спайдърмен щеше да му е трудно да се измъкне оттам.

Пит продължи обиколката, докато не стигнаха до единствения вход, който беше затворен от огромен къс гранит. Застана пред него и известно време го изучава.

— Това е нашият единствен изход — каза той най-накрая.

— Доста трудно ще е без къртач и малко взрив — поклати Джордино глава.

Пит погледна към Чавес.

— Има ли някакви инструменти тук вътре?

— Не. Нищо друго освен стар автомобилен двигател и някакви боклуци зад онази скала. — Той посочи към центъра на пещерата и ниска купчина от рудни отпадъци. От другата страна стърчаха ръждиви парчета метал.

Пит отново взе газената лампа.

— Ще отида да им хвърля едно око.

Джордино го последва до купчината руда. Заобиколиха куп греди за укрепване на тунели и откриха оглозганите останки на древен автомобил. Шасито носеше каросерията на открито купе, чиито калници силно се разширяваха в единия край.

— Странно място за автосервиз — подхвърли Джордино.

— Разглобили са колата, за да използват двигателя — реши Пит. — Прилича на модел от 20-те години на миналия век. — Той се приближи към двигателя — голям, осемцилиндров, редови, боядисан в черно. Скоростите и карданът бяха заменени от импровизирана система от скрипци, закачени за маховика.

— Вкарали са я или са я избутали дотук, за да използват двигателя като средство за задвижване — обясни Пит. — Вероятно за да вадят водата от по-ниско разположените галерии.

— Доста як мотор — каза Джордино и мина отпред, за да се полюбува на големия никелиран радиатор. С ръка избърса слоя мръсотия от горния му край и отдолу се показаха бели букви ИФ на син фон.

— Знаеш ли какво е това? — попита Джордино.

— „Изота Фраскини“ — усмихна се Пит. — Скъп ретро автомобил, който се е произвеждал в Италия. Рудолф Валентино[29] е карал такъв.

— Ще си спомня това, когато следващия път имам нужда от превоз в Сахара[30] — Джордино наду бузи и издуха прахта от купето, разкривайки ръждясалата му повърхност. — Изглежда доста пострадало дори за твоята колекция.

Пит не отговори. Във Вашингтон притежаваше склад, пълен с ретро автомобили. Той обаче не оглеждаше колата заради колекционерската й привлекателност. Наведе се над двигателя и издърпа щеката за измерване на маслото, откривайки, че картерът е пълен. Пъхна я на място и кимна доволно.

Ана го гледаше и поклати глава.

— Не мисля, че тази реликва може да ни помогне по някакъв начин.

— Напротив. Старата дама е нашият шанс да излезем оттук.

Ана го изгледа така, сякаш беше мръднал.

— Как тази купчина старо желязо ще ни извади оттук?

Пит й намигна многозначително.

— Всъщност много просто. Ще използваме един стар номер, който някога е помогнал на Ханибал.

58

Някогашният „Бесо“, сега „Невена“, беше пуснал котва в турското пристанище Кабатепе. Течение откъм сушата дърпаше плавателния съд, докато не го завъртя перпендикулярно на нея. Централният пристан на града беше пълен с малки, избелели от слънцето рибарски лодки. Камион за доставки с надпис „Превози Ирмак“ стигна до края на кея и спря със скърцане на спирачките. От кабината скочи Валентин Манкедо, свали задния капак на камиона, за да могат да слязат тримата членове на екипажа, вклинени между щайги с домати.

Манкедо се върна при кабината, извади хиляда евро от портфейла си и подаде банкнотите на шофьора.

— Добър път, Ирмак. И не забравяй — не си ни виждал.

— Разбира се, бъди спокоен, Валентин. И успех в издирването на съкровището.

Когато камионът си замина, от „Невена“ спуснаха малък катер. Той се понесе бързо към брега и прибра Манкедо и хората му.

След като се качи на борда, Манкедо отиде на мостика, където го посрещнаха Димитров и щурманът.

— Някакви проблеми при преминаването през Босфора? — попита Манкедо.

— Никакви — отговори щурманът. — Регистрирахме се като „Невена“ и минахме, без да ни задават въпроси.

— Чудесно. — После Манкедо се обърна към Димитров. — Докъде стигнахме с „Пеликан“?

— Има положително развитие. Нали знаеш, че съществуващите руски документи от войната споменават само, че е потънал в Егейско море. В турските военни архиви няма данни. Обаче аз успях да изровя едно порицание от март 1917, отправено срещу командира на сухопътната батарея при Дарданелите, защото е позволил на вражеска подводница да се промъкне край мрежите в южния ъгъл на Мраморно море.

— Това не звучи много окуражаващо. Ако турците са го потопили, но няма запазени данни в архива, къде ще го търсим?

— Всъщност, те не са го потопили — продължи Димитров. — Направили са го германците. Макар да нямат активен надводен флот в Мраморно море, имат действаща подводна флотилия. Една от тези подводници, У-42, докладвала през февруари 1917 година, че е нападнала и потопила вероятна вражеска подводница. Това може да е само „Пеликан“.

— Знаем ли къде?

— Флотският архив посочва, че сблъсъкът се е случил на двайсет километра от северозападния бряг на Хиос при нос Епанохорион.

— Това донякъде ограничава възможностите.

— Но трябва да се има предвид, че военните архиви са прословути със своята неточност. Вероятно ще трябва цяла седмица да претърсваме дъното.

— Няма значение. Да тръгваме и да излезем от турските териториални води.

„Невена“ вдигна котва, пое на юг и след осем часа се озова пред Хиос. Хиос е един от най-големите гръцки острови и лежи в централната част на Егейско море само на четири мили от турския бряг. Те се приближиха към северния му край и завиха към точка на двайсет мили от брега. От кърмата пуснаха на буксир сонара със странично сканиране и корабът започна да се движи по координатна мрежа с широки три мили полоси.

Бързо опровергаха старата изследователска мъдрост, че останките на потъналите кораби обикновено не са там, където се очаква да бъдат. Още на втората полоса „Невена“ откри търсената цел. Само след шест часа проучване спуснатият безпилотник потвърди, че са намерили „Пеликан“.

59

— Ханибал? — възкликна Джордино. — Не виждам слонове. Тази стара кола дори няма хобот.

— Ако не беше спал по време на уроците по история — каза Пит, — може би щеше да си спомниш как Ханибал е решил проблема с движението на слоновете и останалата част от армията си през Алпите. През 218 г. преди Христа Ханибал Барка повежда стохилядната картагенска армия в изненадващо нападение срещу Римската империя, слагайки началото на онова, което по-късно ще бъде наречено Втората пуническа война. Историята помни неговия епически поход от Галия през Алпите, съпровождан от трийсет и осем бойни слона, за да нанесе смел удар от север. Но когато армията му започва да се спуска към Италия по каменистите склонове, пътят й е препречен от голямо свлачище. Затапен в планината, Ханибал превръща войниците си в работници, които да махнат падналите камъни. Остават обаче няколко огромни скални къса, които продължават да препречват пътя им. Картагенският пълководец използва стара миньорска техника, която води началото си от древните египтяни. Той запалва огън под скалите, след това ги полива с оцет. Тази операция ги натрошава на по-малки късове, които могат да бъдат преместени. След като пътят е освободен, армията му продължава, напада и разбива римските части, които защитават Милано. Макар и отблъснат от римляните, прекосяването на Алпите от Ханибал си остава класика във военната стратегия.

Пит знаеше, че тази техника ще сработи и без оцет. С помощта на Джордино преместиха няколко от гредите за укрепване на галериите под големия скален къс, който запушваше пещерата. После се обърнаха към „Изота Фраскини“ за помощ при запалването на дървото. Блъскаха пробката на картера с парче камък, докато не се отви. Източиха превърналото се в сироп масло в стара кофа. Пробиха резервоара на колата с щанга за гуми, добавиха малко застоял бензин в маслото и с тази смес поляха гредите.

— Всички да отстъпят назад — нареди Пит на екипа на НАВПД. С помощта на пламъка на газената лампа запали сместа. В началото миксът от масло и бензин гореше с нисък, вдигащ пушек огън, но след известно време сухите греди се разпалиха и лумнаха с буйни пламъци.

Докато огънят играеше по повърхността на скалния къс, Пит се дръпна настрана с Ана и Джордино.

— Леко съм притеснен заради пушека — каза Пит и посочи малкия отвор над главите им. — Вентилацията малко куца.

— По-добре, отколкото да треперим до смърт в студена, тъмна пещера — каза Джордино.

Двамата мъже поддържаха буйния огън почти два часа, преди да подложат на проверка своята теория за термичния шок. Пит напълни кофата с водата за пиене, оставена им от техните похитители, и я плисна върху скалата. Когато водата се изля върху нея, се чу пукот и се вдигна облак пара, но скалата остана цяла. Няколко минути по-късно едно плоско парченце се отцепи от нея и падна на земята.

Пит го подритна с крак.

— Съвсем не е лавината, на която се надявах.

— Поне доказва на практика, че теорията ти работи — успокои го Ана.

На светлината от газената лампа Пит видя, че тя е сънлива, а очите й са разфокусирани.

— Добре ли си?

— Ужасно съм уморена.

— Седни при останалите и дръж под око капитана вместо мен.

Ана кимна и Пит я съпроводи до задната част на пещерата, където бяха пренесени Стенсет и Михаил. При тяхното идване капитанът отвори за кратко очи, после отново се унесе и задиша тежко. Ана седна до него благодарна, че повече не е на крака, и се вторачи в огъня.

Когато се върна при огъня, Пит видя, че пещерата е пълна с мъглив слой пушек. Във въздуха висеше тежката миризма на изгоряло дърво. Той се приближи към Джордино, който влачеше още една греда към пламъците.

— Имаме проблем — каза му Пит.

Джордино я хвърли в огъня, изтупа ръце и попита:

— Да не би да са ни свършили дъвчащите бонбони?

— Да. Вместо тях имаме силна доза въглероден оксид.

— Това обяснява главоболието ми. — Джордино вдигна очи към малкия отвор върху купола, където се събираше по-голямата част от дима. — Всеки отвор тук долу ще засили вентилацията.

Пит огледа огромния скален къс и се смръщи.

— Трябва да го направим бързо.

Двамата удвоиха усилията си. Хвърляха още греди в пламъците и поливаха скалата с вода на равни интервали. Застанали близо до огъня, и двамата изпитваха въздействието на невидимия въглероден оксид: замайване, замъглено зрение, задъхване и тъпо главоболие. Успявайки със силата на волята да устояват на отравянето, те продължиха да обработват камъка в течение на още един час.

Пит използваше щангата за гуми на колата да ръчка и блъска по скалата. Падаха малки късове, но голямата маса си оставаше цяла. Той почувства, че силите го напускат, и седна, за да си поеме дъх. Видя, че Джордино влачи поредната греда към огъня, залитайки като пиян, и стана да му помогне. Едва стоящи на краката си, двамата търкулнаха гредата в умиращия бавно огън.

— Това е последната греда — обяви задъхан Джордино и се стовари на земята, стиснал с две ръце пулсиращата си от болка глава.

Пит също искаше да легне, но се насили да занесе празната кофа до кашоните с бутилирана вода. Прерови дузина празни бутилки, докато не откри една пълна. Подобно на гредата, тази беше последната. Изля я в кофата и залитна обратно към огъня. С всяка крачка замайването му се усилваше толкова, че залитна и замалко да падне върху нагрятия камък.

Спря се пред скалата и се обърна към Джордино. Старият му приятел вече не седеше, а се беше проснал в цял ръст на земята със затворени очи.

Пит се обърна към скалата и изруга:

— Строши се, копеле такова!

С последни сили запрати кофата върху върха на камъка. Ръждясалата ламарина издрънча при удара, а съдържанието й се изля върху нагрятия гранит. Пит залитна назад, когато от камъка се вдигна облак изгаряща пара. Той залитна, готов да рухне на земята, а парещите му очи бяха впити в камъка.

— Хайде! — извика той, но гласът му беше тих и продран.

През пукота на пламъците се чу нещо. Дълбоко боботене, което сякаш идваше от много далеч. Звукът се усили, после утихна. Пит продължаваше да се олюлява на краката си и вдигна очи.

С пукот като гръмотевица скалата се разруши, разпадайки се на половин дузина големи парчета, които се затъркаляха в краката му. Боботенето и сътресенията от падащите каменни късове го събориха на земята и задушиха огъня с облак пулверизирана скала. Пещерата потъна в смъртоносна тишина, когато светлината угасна, а въздухът се напълни с прахоляк, който се сипеше на земята като снежинки.

Пит се претърколи и застана на колене, докато кашляше и търкаше очите си. През облаците прах видя голям отвор в стената и се усмихна, когато отвън го лъхна поток чист въздух.

60

Водата, заобикаляща остров Свети Дейвид, блестеше под лъчите на слънцето, когато транспортният самолет „Антонов“ се приземи върху едничката писта на международното летище „Л. Ф. Уейд“. Самолетът рулира до товарния терминал и загаси двигателите. Чакащият наземен екип вече беше подал фалшив митнически манифест на местния митнически инспектор и се зае да разтоварва българския камион, след като се увери, че товарът му е добре завит.

Васко се отърси от няколкото часа неспокоен сън, когато го придружиха до бял пикап, който последва камиона извън територията на летището. Конвоят се придвижи по лежащия върху насип път през водата до главния остров на Бермуда и измина малкото разстояние до Тъкърс Таун — частен анклав от внушителни господарски къщи, където Хендрикс имаше имение на първа линия.

Влязоха през врата, фланкирана от висока ограда, и Васко наистина се впечатли. Минаха по дълга изкачваща се автомобилна алея и накрая спряха пред блестящобяла къща, издигаща се над океана. Камионът и пикапът минаха край фонтан на път към гаража, издигащ се встрани от къщата, на която приличаше по своя заострен покрив. След като двете превозни средства влязоха вътре, вратата му се спусна и лампите на тавана светнаха.

Васко видя, че гаражът е огромна постройка — много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. В нея се помещаваше и действаща лаборатория. Цяла редица работни станции със софтуер за дизайн и производство стояха срещу работните лабораторни маси от неръждаема стомана, върху които бе натрупано различно оборудване за тестове. От тавана над една от масите на стоманени въжета висеше голям безпилотник. Хендрикс стоеше до една странична врата и наблюдаваше влизането на камионите. Придружаваха го двама по-възрастни мъже. Зад тях чакаше група техници в бели престилки.

Васко скочи от пикапа и тръгна към Хендрикс, който се приближаваше със своя антураж.

— Да видим какво сте ми донесли — каза холандецът.

Двамата шофьори дръпнаха брезента, откривайки голямата атомна бомба с формата на цепелин.

Хендрикс бавно обиколи каросерията, впил поглед в оръжието от епохата на Студената война. После се качи в каросерията и прокара длан по хладната стомана на обвивката. Щом наближи носа, се вгледа в малък стъклен сензор, покрит с изсъхнала тиня. Слезе, поговори тихо с двамата по-възрастни мъже, после тръгна към Васко.

— Добра работа, Васко — похвали го той с безизразен глас. — Двамата с Манкедо доставихте нещо специално. Ела да изпием по питие, докато моите учени я проучват.

Той поведе Васко по павирана пътека към задната веранда на основната къща. Забърка за госта и себе си по един ром гимлет, после седнаха на сенчеста маса, която гледаше към Атлантическия океан.

— Бермуда е много красиво място — каза Васко, — но аз очаквах по-къс полет. До Украйна или Румъния.

Хендрикс отпи глътка от коктейла си и кимна.

— Да, моето първо местоназначение също беше Украйна, но реших, че там не може да се разчита на сигурност. Пълно е с руски агенти. Когато Манкедо ми каза, че оръжието изглежда в добро състояние, наех самолет с голям обсег, за да имам възможност да избирам. Бермуда беше логичният избор, защото мястото ми е познато и имам специални отношения с местните митничари.

— Както и впечатляваща работилница — добави гостът му.

Хендрикс махна към гаража.

— Да, разполагам с изследователска лаборатория, която използвах за някои от моите авиопроекти. Голяма част от дрона ми за наблюдение „Перегрин“ беше разработена тук. Надявам се, че ще се окаже полезна и за съживяването на това оръжие. — Той се наведе малко към събеседника си. — Манкедо намекна, че полиция е нахлула в парцела на „Тракия — спасителни операции“.

— Да, трябваше да изоставим мястото.

— И оръжието е било транспортирано до летище Стара Загора, без да бъде открито?

Васко се усмихна.

— С натрапниците се оправихме, преди да заминем.

— А Манкедо?

— Сигурно вече е на нашия спасителен кораб в Егейско море. Там издирва подводница, в която според него има съкровище. Аз също ще отида.

Бяха прекъснати от идването на единия от по-възрастните мъже, придружаван от охранител. Мъжът каза на английски със славянски акцент:

— Господин Хендрикс, проведохме повърхностен преглед на оръжието. Състоянието му е отлично, като се имат предвид годините. С изключение на малко проникване на вода и корозия в опашната част, корпусът е останал водонепроницаем и изглежда наред. Свалихме взривния механизъм, който също изглежда неповреден.

— Запознат ли сте с това оръжие?

— Моят колега има опит от тренировки с бомбите РДС-4 и РДС-5. Те не са толкова мощни, но за сметка на това не са и много сложни като по-късните водородни оръжия, каквото очаквахме да получим.

— Единственото, което искам да знам, е — попита Хендрикс — дали все още действа?

— По днешните стандарти съставните й части са доста примитивни. Бихме предложили осъвременяване на всички електрически компоненти с интегрални схеми. Както и замяна на взривния механизъм и детонатора с модерни електромагнитни устройства. Радиоактивните елементи на оръжието все още са достатъчно потентни. Като част от модернизацията можем да добавим и средства за наблюдение и допълнителна стабилизация. — После кимна рязко на Хендрикс. — А на вашия въпрос: да, можем да го направим по-функционално и надеждно.

Лицето на Хендрикс продължаваше да е безизразно.

— Колко време ще ви отнеме да модернизирате оръжието?

— Ако можем да се сдобием тук с нужните части, по-малко от седмица.

— Всичко, от което се нуждаете, ще бъде докарано със самолет. Благодаря ви, докторе. Моля, продължете работата си.

Възрастният мъж кимна и се затътри обратно към гаража.

Хендрикс го гледаше как се отдалечава и когато се изгуби от погледа му, обясни:

— Той и неговият колега бяха сред водещите ядрени специалисти в СССР през 70-те години. Когато Съветският съюз се разпадна, емигрирали във Франция и започнали работа във Френските военновъздушни сили. Работиха няколко години по един договор, свързан със сателити, за моята фирма.

— Може ли да им се има доверие?

— Всеки си има цена — отговори Хендрикс. — Казах на Манкедо, че ще му платя двайсет милиона долара, ако оръжието още е използваемо. Изглежда, че наистина е така. — Той отправи твърд поглед към Васко. — Ще ти платя още десет милиона, ако я приведеш в действие за мен.

— Аз не съм пилот на бомбардировач — отговори Васко.

Хендрикс поклати глава.

— Нападението ще бъде откъм морето. Възнамерявам да се възползвам от онова, което сте научили за Черно море.

— Още едно нападение срещу Севастопол?

— Не, имам предвид друга цел. — Хендрикс разказа плана си за използването на старата атомна бомба.

Васко вече имаше подозрение, че милионерът е психически лабилен, а планът му само го доказа. Той се вторачи в коктейла са и накрая отпи.

— Това ще предизвика силна реакция.

Хендрикс отправи поглед към океана.

— Точно такава е моята цел. Ти и аз не сме достатъчно силни, за да прогоним сепаратистите и руснаците от Източна Украйна, но има други, които са. Ако успеем, в резултат на нашите действия върху нашествениците ще се стовари гняв и ярост.

— Разбирам това — кимна Васко, — но защо не използваш собствените си хора?

— Защото виждам, че от нищо не те е страх — отговори Хендрикс. — Моите хора са учени и инженери. Може да конструират смъртоносни оръжия, но нямат куража да ги използват. Трябва ми човек, който не се бои да дръпне спусъка.

— В цялата работа има голям риск.

— Риск, който може да бъде ограничен с прост и лесно изпълним план за използването на оръжието. Мисля, че десет милиона долара ще осигурят голям процент безопасност.

Васко си помисли за Манкедо и търсенето на подводницата. А може би щеше да успее сам да свърши работата? Ако нещата се объркат, пак ще може да отиде при Манкедо в Егейско море.

— Искам половината сума авансово — каза той на глас. — Манкедо не бива да знае. Аз ще определям правилата при използването на оръжието, след като ще си рискувам главата.

— Съгласен — кимна Хендрикс. — Но първо трябва да идеш до Украйна.

На Васко не му се качваше толкова скоро отново на самолета.

— С каква цел?

— Много важна доставка — обясни Хендрикс. — И за крайния успех на плана.

61

Ана се събуди трепереща, защото студеният каменен под изпиваше топлината на тялото й. Главоболието, което разтърсваше черепа й, се беше върнало, и то с удвоена сила. Дори самото отваряне на очите предизвика пронизваща болка.

Но сега светлината беше различна и много по-ярка. Тя вдигна очи към низа от крушки над главата си. Чу тихи гласове и бавно се изправи на лакти. Движението предизвика болезнени спазми в цялото й тяло и пред очите й заиграха черни точки. Когато зрението й се възвърна, видя група хора с изпити лица да излизат през отвор в скалната стена. Екипажът на „Македония“.

Ана гледаше как моряците и учените излизат един по един от пещерата. Нейният колега Михаил лежеше до нея. Тя видя как излиза третият офицер на кораба, Чавес, но от Пит и Джордино още нямаше следа. Най-накрая, когато човек можеше да си помисли, че вече никой не е останал, те излязоха от пълната с пушек по-малка пещера, носейки отпуснатото тяло на капитан Стенсет. Очите на капитана бяха отворени и той изстена, когато го сложиха на земята до нея. Пит и Джордино й се усмихнаха, когато видяха, че се е събудила.

— Е, нашата Спяща красавица е будна — пошегува се Джордино.

— Какво стана? — попита тя.

Джордино посочи с пръст Пит.

— Неговият лагерен огън ни осигури по една прилична доза въглероден оксид, който е отровен. Един камион с аспирин сигурно би ни помогнал.

Ана погледна към отвора в стената, в чието подножие лежеше купчина камъни.

— Значи огънят е разрушил скалния къс?

— Не така бързо, колкото ми се искаше — обясни Пит. — Обаче Ханибал не ни подведе.

Тя се изправи и седна.

— Добре ли са всички?

— Така изглежда — отговори Пит. — Мисля, че ти беше най-зле, защото остана при огъня с нас.

— Манкедо и хората му заминали ли са?

Преди Пит да успее да отговори, откъм главния вход на пещерата се чу рязък вик.

— Никой да не мърда!

Двама униформени мъже влязоха в помещението с насочени автомати.

— Свалете оръжието! — извика Ана и изстена при това. — Аз съм агент Белова.

Тя бавно вдигна ръка и извади полицейската значка от предния си джоб. Двамата български полицаи се приближиха, за да прочетат какво пише на нея. После забелязаха изтощения вид на хората, спогледаха се и свалиха оръжието.

— Добре ли сте? — попита единият.

— Сега сме добре — отговори Пит. — Какво се случи отвън?

— Няма никого там. Къде са останалите от вашия екип?

Ана посочи Михаил, който също беше седнал със замаян вид.

— Това сме.

— Полицай — каза Пит, — имаме двама души, които се нуждаят от незабавна медицинска помощ. Останалите ще се оправят, когато излязат на чист въздух.

Медицинският екип, който беше останал в двора на имота, бе повикан, за да се заеме със Стенсет и Михаил. Изнесоха ги на носилки и ги откараха в бургаската болница заедно с неколцина от екипажа на „Македония“, страдащи от последствията на отравянето с въглеродния оксид. Ана, Пит и Джордино също трябваше да са в тази група, но те отказаха лечение и се заеха да помагат на останалите от екипажа да излязат на свежия морски въздух.

Докато Ана докладваше на офицера, водач на щурмовия екип, Пит отиде до склада. Забеляза, че камионът го няма. Там, където беше паркиран преди, лежеше парче ръждясал алуминий. Пит се зае с любопитство да го проучва. Установи, че е товарният люк на самолет.

Той се върна при Ана, която тъкмо разговаряше с офицера за изчезването на своите колеги и полицейските автомобили.

— Проверете в залива — посъветва ги Пит, като посочи прясно изринатия път и колесния товарач. — Всички ли са се измъкнали?

Ана кимна смръщено.

— Ще търсим снабдителния кораб, но през това време може вече да е стигнал в три различни страни.

— Не забравяйте за камиона. Няма го в склада и изглежда ценят неговия товар.

— Да, той поне е по-лесен за проследяване. — Тя описа подробно камиона на полицая. Когато той отиде до колата си, за да предаде данните по радиостанцията, Ана се приближи към Пит.

— Смяташ ли, че знаеха за нашето идване?

— Не, но бяха подготвени.

— Ще ги намерим. — Тя погледна към екипажа на „Македония“, който се беше струпал около сградата. — Извикали са автобуси, за да закарат хората до Бургас. Ще останете ли още в България с Ал?

— Трябва скоро да съм във Вашингтон, но първо трябва да свърша още нещо.

— Какво е то?

Пит се загледа решително в склада.

— Да се гмурна отново в Черно море.

62

Силен бриз къдреше водната повърхност около Каляри, когато Дърк и Самър слязоха от неудобното такси, което бяха взели от летището. Докато Дърк събираше багажа и плащаше на шофьора, Самър гледаше през булеварда към столицата на Сардиния. Килим от кафяви тухлени сгради се издигаше по хълма, обгръщайки старото италианско пристанище, което в течение на вековете беше сменяло своите господари повече от дузина пъти.

— Не виждам нашия транспорт — каза Дърк. Той гледаше в противоположната посока, към оживеното пристанище — едно от най-големите в Средиземноморието.

— „Иберия“ ще дойде след няколко часа. Да вървим да намерим някъде кафене.

Те се поразтъпкаха след полета си от Лондон, като се разходиха по крайбрежната алея, където откриха приятно кафене с маси на тротоара. Макар да нямаше нужда от шоково ободряване, Самър последва примера на брат си и си поръча еспресо, защото при едно пътуване до Милано беше научила, че истинските италианци никога не пият лате следобед.

— Все още съм на мнение, че трябваше да отидем в Гърция, за да потърсим „Пеликан“ — каза тя, докато сипваше захар в еспресото.

— Вече сме го обсъждали — отговори Дърк. — Всичко е въпрос на логистика. В Егейско море няма кораб на НАВПД, който да е на разположение след по-малко от седмица. Можехме да наемем някакъв съд от Атина, но организацията щеше да отнеме известно време. „Иберия“ е на разположение в Сардиния, и то близо до мястото, където е потънал „Сентинел“.

— А Мансфилд?

— Не можем да контролираме неговите ходове. Като нищо и той можеше да се окаже в Гърция, за да търси кораб. Между другото, няма никакви гаранции, че златото е на „Пеликан“. Джулиън и Чарлз отново са в Националните архиви, за да търсят нови данни за двата кораба. Може те да открият истината преди всички останали.

От мястото си до прозореца Дърк имаше изглед към морето и накрая забеляза една синьо-зелена точка на хоризонта. Скоро тюркоазената „Иберия“, океанографски кораб на НАВПД със средни размери, който изучаваше подводните течения в Южното Средиземноморие, бавно влезе в пристанището на Каляри и застана във вътрешния док. Малко по-късно енергичният капитан Майерс ги посрещна с „добре дошли“ на борда.

— Благодаря, че се отбихте тук, за да ни вземете — каза Дърк.

— Няма за какво — кимна Майерс. — Горивото и водата ни така или иначе бяха на привършване и се налагаше да се отбием в някое пристанище. — Капитанът леко се олюля, чувствайки още последствията от силното морско вълнение. — Екипажът много се вълнува, че ще участва в издирването на корабни останки. Финикийски търговски кораб? Или може би римска галера?

— Нищо толкова екзотично — поклати Дърк глава. — Просто един ръждив кораб от Първата световна война на име „Сентинел“.

Докато „Иберия“ завършваше зареждането с вода и гориво, по кея мина черна лимузина и намали, щом наближи кораба на НАВПД. Скрит зад потъмнените стъкла, пътникът направи няколко снимки на изследователския кораб с таблета си. Колата стигна до края на кея и спря край няколко контейнера, които гледаха към изхода на пристанището.

Дърк отиде на носа, за да наблюдава как палубната команда прибира швартовите въжета. Когато „Иберия“ потегли, към него се присъедини и Самър. Те стояха на носа, докато плавателният съд излизаше бавно от пристанището, и гледаха как историческият град остава зад тях.

— Смяташ ли, че ни е проследил дотук? — попита Самър.

— Нашият рус приятел? Съмнявам се. Дори да се появи, този път имаме осигуровка. По-вероятно е взел синята папка и е отлетял обратно в Москва. Обзалагам се, че е на две хиляди мили оттук.

— Дано си прав — отговори Самър.

Но интуицията й подсказваше, че не е.

Мансфилд не беше на две хиляди мили от тях, а на деветстотин. Стоеше на носа на очукан спасителен кораб, на чийто борд се беше качил шест часа по-рано в Атина. Опърпаният външен вид на съда беше маскировка, за да се прикрие ролята му на шпионски кораб. Отклонен от проследяването на натовски маневри в Адриатика, сега той се носеше бързо из Егейско море, пресичайки го над веригата гръцки Цикладски острови.

Мансфилд се беше вторачил в синята шир пред носа, но се обърна към мъжа с мрачно лице близо до щурвала.

— Капитане, кога ще стигнем Северен Хиос?

— След около три часа. — Капитанът, който също беше офицер от ГРУ, се бе подразнил, че го отзоваха от мисията му в Адриатика, за да гонят някакви корабни останки. — Колко точна е позицията, където смятате, че се намира целта ни?

— Нямам представа. Това са германски координати, засечени от съда, който я е потопил. Това е всичко, с което разполагаме, за да започнем издирването. — Мансфилд не обърна внимание на намръщването на капитана. — С какво оборудване за издирване разполагате?

— Стара сонарна система със странично заснемане, която се влачи на буксир. Монтираният в корпуса сонар обаче е много по-добър. Ще направя една координатна мрежа за проучване на дъното около вашите координати. — Капитанът отиде при компютърния терминал в задната част на мостика и остави Мансфилд.

Агентът продължи да се взира навън и накрая различи бледите контури на сушата, после се обърна и се върна в каютата си два етажа по-надолу.

Синята папка лежеше на койката му. Взе я и я изчете за десети път. Данните подсказваха, че „Пеликан“ е потънал със златото, въпреки това нещо във времевия план на събитията го смущаваше. Предвидената среща и потъването на подводницата бяха прекалено близо във времето. Но това беше единствената информация, с която разполагаше. Имаше усещането, че сглобява пъзел, половината плочки на който липсват.

Докато пак препрочиташе писмата на Хънт, задряма и след известно време го събуди рязко почукване на вратата. Той се отърси от сънливостта, отвори вратата на каютата и с изненада видя пред себе си капитана.

— Стигнахме до вашите координати.

— Благодаря, че ме уведомихте. Готов ли сте да започнете издирването?

— Няма да е нужно.

— Защо?

Капитанът се усмихна лукаво.

— Защото някой ви е изпреварил с останките.

63

Мансфилд последва капитана на мостика и погледна през предното стъкло. На половин миля от носа им видя син спасителен кораб.

— Какъв е корабът? — попита той.

— Под хърватски флаг. Казва се „Невена“ — отговори капитанът.

— Включили ли сте вградения сонар?

— Може да бъде направено веднага.

— Активирайте системата и минете близо край кърмата им.

Мансфилд застана зад работната станция, където операторът включваше многолъчевата сонарна система. На екрана се появи цветно изображение на морското дъно, което започна да се разгръща с движението на кораба. Капитанът изпълни нареждането на агента и докара кораба на петдесет метра от „Невена“.

Докато се приближаваха, от спасителния кораб се свързаха с тях по радиото.

— Провеждаме подводна операция, моля не се приближавайте.

— Разбрано, ще минем край вас. — Капитанът кимна на щурмана да продължи по курса.

Двама корави на вид членове на екипажа ги изгледаха намръщено от кърмовата палуба, когато минаваха край тях.

Мансфилд изучаваше монитора на сонара. На него се появи черна линия, която постепенно се превърна в изображение на подводница с формата на пура.

Капитанът нареди на щурмана да продължи още миля и да изключи двигателите. После пристъпи към екрана на сонара и хвърли един поглед на останките, уловени от уреда.

— Прилича на вашата подводница.

— Няма съмнение.

— Какво смятате да правите сега?

— Не можем да направим нищо друго, освен да я вземем от тях — отговори Мансфилд.

64

Манкедо стоеше на мостика на „Невена“, изучавайки руския кораб с помощта на бинокъла, когато той зае позиция недалеч от тях.

— Някакви проблеми? — попита Димитров.

Манкедо свали бинокъла и кимна леко.

— Възможно е. Никога не съм виждал спасителен кораб, оборудван с толкова комуникационни антени.

— Да не са свързани с гръцкото правителство?

— Ако бяха, щяха да ни съобщят. Гръцкият флаг, който са вдигнали, вероятно е също толкова законен, колкото нашият хърватски.

— Може би трябва да се махнем от мястото?

— Не! — рязко каза Манкедо. — Ние сме над „Пеликан“ и ще довършим това, което сме започнали.

Той нареди на щурмана зорко да следи другия кораб, след това заедно с Димитров слязоха на кърмовата палуба.

Завариха палубната команда на ръба на кладенеца да работи върху малък жълт безпилотник.

— Готови ли сме за спускане във водата?

Най-близкият от командата отговори с „да“.

— Спускайте тогава.

Манкедо влезе в рубката, където беше пултът за управление на безпилотника. Настани се и активира камерата, която за миг засне крака на един от екипа, преди машината да бъде спусната в кладенеца. Манкедо светна прожекторите на съда и зачака, докато той се спускаше. На дълбочина шейсет метра се видя морското дъно и той включи движителите на безпилотника.

Силно течение го бе отнесло от мястото, където трябваше да се спусне, затова Манкедо го завъртя, за да огледа околността. На север едва се виждаше черната форма на „Пеликан“ и той подкара безпилотника натам.

Руската подводница лежеше изправена на дъното, но беше наполовина заровена в тинята. След сто години, прекарани под водата, корпусът й беше покрит с дебел слой конкреция[31]. Безпилотникът се приближи към нея откъм кърмата и продължи покрай десния борд, по който се виждаха няколко правоъгълни отвора, изрязани от Манкедо и екипа му в корпуса, за да си осигурят достъп до вътрешността.

Апаратът се плъзна над стоманените плочи, разхвърляни по морското дъно, по чиито краища се виждаха пресни следи от горелката. Продължи напред, мина покрай кулата с мостика и палубното оръдие и стигна до последния отвор, изрязан близо до носа. До отвора лежеше голямо мрежесто корито, пълно с газови бутилки и горелки, които водолазите бяха използвали, за да срежат корпуса.

Манкедо се наклони на мястото си и с леко движение на джойстика насочи плавателния съд в предния отвор.

Почти веднага безпилотникът се блъсна в купчина покрити с тиня торпеда. Манкедо зави надясно и пред очите му се показаха двете предни торпедни тръби на подводницата. Маневрирайки в обратната посока, той насочи машината през торпедния отсек и през отворената сферична преградна врата към кърмата.

Димитров се приближи към монитора.

— Какъв късмет, че е отворена. Отсекът за екипажа трябва да е оттатък и представлява допълнителна складова площ.

Манкедо прекара безпилотника покрай някакви повредени тръби с вентили на тавана и го вкара в следващия отсек. В тясното помещение имаше много малко неща, които биха могли да подскажат, че някога е било жилище на трийсет човека, призовани в армията. Металните рамки, останали от койките, подредени до едната преградна стена, бяха най-значимите останки. След като се увери, че тук няма злато, Манкедо насочи безпилотника обратно в торпедния отсек и навън от отвора в корпуса. Под торпедния отсек имаше друг, допълнителен, в който безпилотникът едва се побра. Манкедо го прекара над отвореното дъно и стигна до група големи, подредени в метални стойки акумулатори.

— Може да се каже, че проверихме предните отседи.

Димитров кимна.

— Да, мисля, че проверихме всички възможни складови площи.

Манкедо подкара безпилотника обратно през отсека. Когато излезе от подводницата, в обективите му проблесна ярка светлина.

— Какво беше това? — учуди се Димитров.

Манкедо зави, за да последва обекта, но той се движеше много по-бързо. Отблясъкът от светлините му намаля, когато стигна до кърмата, след това отново започна да се усилва.

— Връща се откъм левия борд — каза Димитров.

Манкедо издигна безпилотника малко над палубата на подводницата и загаси прожекторите. Започна да управлява с помощна на компаса, придвижи го напред над палубата на „Пеликан“ и го спря в мрака над левия борд близо до носа.

Светлините започнаха бавно да се приближават откъм кърмата. Манкедо изчака, докато обектът се оказа точно под него, и тогава светна прожекторите.

Лъчите им откриха плавателно средство, подобно на воден джет, яхнат от двама мъже във водолазни костюми. Пилотът и един рус мъж изгледаха равнодушно безпилотника, докато в същото време пътникът насочи видеокамера към подводницата. Пилотираният плавателен съд продължи пътя си около носа на „Пеликан“, после изчезна в мрака.

Зла усмивка заигра по лицето на Манкедо.

— Приятелю, не зная кой си, но идваш малко късно за купона.

65

Дойдоха в две тихи лодки няколко часа след падането на нощта, но преди да изгрее луната. Мансфилд предвождаше трима въоръжени мъже и с едната лодка се приближиха към „Невена“ откъм левия борд, докато втората взе на прицел кърмата. Само че онова, което бе замислено като тихо и безкръвно овладяване, избухна в яростна стрелба, преди още някой от руснаците да е успял да стъпи на борда.

Един от въоръжените хора на Манкедо, който охраняваше палубата, забеляза двама души в черно да се набират на кърмовия релинг. Той откри огън и уби единия от нападателите, а втория рани. Другите двама руснаци в лодката отвърнаха на огъня и принудиха лостовия да потърси укритие зад една лебедка.

Мансфилд бързо се качи на палубата откъм левия борд. Изпрати двама души да превземат мостика и тръгна към кърмата с трети. Стигнаха да отворения кладенец, където лостовият стреляше към кърмата. Мансфилд вдигна пистолета с една ръка и повали мъжа с единичен изстрел.

После натисна комутатора на радиото.

— Екип две, докладвай положението.

— Двама са ликвидирани — отговори мрачен глас.

— Обезопасете палубата откъм десния борд — заповяда Мансфилд. После изпрати третия от екипа, агент на име Сергей, да подсигури левия борд.

Направо не можеше да повярва на лошия си късмет. Не беше голяма изненада, че спасителен кораб, който работи по изваждането на съкровище, ще постави въоръжен постови. Обаче за неговия щурмови екип от добре обучени членове на специалните части на ГРУ това нападение трябваше да бъде детска игра. Трябваше да завладеят кораба, да прехвърлят златото и да си заминат по живо, по здраво. Сега елементът изненада не само беше прахосан, но вече бяха с двама души по-малко.

Кратката престрелка беше разбудила кораба. Отвсякъде наизскачаха членове на екипажа. За удивление на Мансфилд повечето бяха въоръжени. Но това нямаше да е най-голямото му разочарование.

Когато екипът на палубата откъм десния борд се сблъска с още съпротива, той се промъкна в една сглобяема рубка близо до кладенеца. Тя беше съчетание между лаборатория и сервиз за подводното оборудване. Един дебел мъж с черни мустаци се беше свил зад маса, покрита с книги и карти. Мансфилд пристъпи по-близо и вдигна пистолета, докато преценяваше човека. Беше твърде стар и отпуснат и прекалено добре облечен, за да е член на екипажа.

— Изправи се! — махна му с оръжието.

Димитров стана и вдигна ръце.

— Къде е златото?

— Кое злато? — попита археологът.

Мансфилд наведе цевта на оръжието и стреля по левия крак на дебелака. Куршумът нарочно само облиза външната му част.

Димитров се вторачи втрещен в крака си, докато от дупката в единия край на обувката му бликна струйка кръв.

— Няма злато — каза той бързо.

Агентът насочи оръжието към десния му крак.

— Кълна се. Няма злато. Подводницата беше празна.

— Някой изпревари ли ви?

— Не, подводницата изглеждаше недокосната — Димитров се стовари на стола, защото изпита слабост при вида на своята собствена кръв.

— Проверихте ли целия съд?

— Да, всяка възможна товарна площ. Не намерихме нищо.

Мансфилд се вторачи в археолога и поклати с отвращение глава. После излезе от рубката, за да събере остатъците от своя щурмови екип.

Манкедо изучаваше карта на Егейско море в една каюта зад мостика, когато изтрещя първият изстрел. Той пусна картата и издърпа кутия изпод койката си, в която имаше един АК-47 и няколко пълнителя. Пъхна един от тях на мястото му, свали предпазителя и пристъпи към вратата на каютата.

Чу виковете на двамата членове на щурмовия екип, когато се втурнаха в мостика и заплашиха самотния вахтен. Манкедо отстъпи от вратата, вдигна оръжието си и зачака.

На единия от руснаците отне по-малко от трийсет секунди да забележи дървената врата в задната част на мостика и да я блъсне да се отвори. Манкедо изстреля един куршум в челото на мъжа и прекрачи прага още преди той да рухне на палубата. Вторият от щурмовия екип стоеше в другия край на мостика, насочил оръжието си срещу моряка, но се обърна, когато изтрещя изстрелът. Закъсня със секунда обаче и Манкедо го прониза с три изстрела. Руснакът пусна един откос напосоки към тавана, докато падаше върху преградната стена и се свличаше на палубата.

— Вземи оръжието му и охранявай мостика — нареди Манкедо на своя човек и излезе от вратата на мостика, която водеше към крилото му.

Ако беше излязъл на крилото откъм левия борд, може би щеше да забележи Мансфилд, който се оттегляше към надуваемата лодка, вързана за мидела на кораба. Обаче излезе откъм десния борд, откъдето се носеше шума на стрелба.

Сега, когато повечето от палубните светлини на „Невена“ бяха строшени от изстрели, тя беше черна като морето. Само подводните прожектори на кладенеца светеха ярко, хвърляйки трепкащи зелени оттенъци върху кърмовата палуба. Манкедо се спусна по една стълба на главната палуба и откри двама от хората си сгушени зад стоманен складов сандък да стрелят към кърмата.

— Колко са там?

— Двама или трима на кърмата — отговори единият. — Мисля, че се изтеглят.

Сякаш в отговор откъм кърмовата палуба проблесна дулен пламък и порой куршуми се сплескаха върху долната част на мостиковото крило над главата на Манкедо.

— Прикриващ огън и давайте напред! — извика той.

Двамата моряци се надигнаха и започнаха да стрелят по посока на дулните пламъци. Манкедо се отблъсна от преградната стена и побягна към кърмата, стигайки почти до кладенеца. Този път нямаше стрелба в отговор. Докато си поемаха дъх, Манкедо нареди едно последно нападение към бимса.

От другата страна на кораба Мансфилд се беше спуснал в надуваемата лодка и по радиото нареди на двата екипа да се изтеглят. Беше изгубил връзка с хората, които изпрати на мостика, и предполагаше най-лошото. Силната съпротива, с която се бяха сблъскали, започна да натежава срещу уверенията на археолога. Може би златото беше извадено и складирано някъде на кораба. Имаше само един начин да се увери.

Той бръкна под една от пейките на лодката и измъкна тежка мешка. От нея извади електронен часовников механизъм, свързан с детонатор и девет килограма пластичен експлозив. Нагласи часовниковия механизъм на десет минути и прехвърли мешката на борда на кораба.

Шумът от стъпките на бягащ човек го накара да посегне към пистолета си, но когато вдигна глава, видя Сергей да тича към лодката.

— Бързо — подвикна му Мансфилд, — хвърли мешката в машинното отделение.

Сергей я грабна и се втурна към един отворен люк на няколко метра от тях. Пусна мешката вътре и спринтира обратно към надуваемата лодка, докато Мансфилд пускаше електрическия двигател и потегляше. Агентът даде газ и бързо се отдалечи от корпуса на „Невена“, правейки широк завой около кърмата й. Озова се там навреме, за да наблюдава последното сражение.

Двамата останали руснаци точно се качваха на лодката, когато Манкедо и хората му се втурнаха през палубата и откриха безразборна стрелба. Единият от руснаците се опита да отвърне на огъня, но беше повален. Другият успя да стигне до лодката под дъжд от куршуми, които свиреха над главата му.

От тяхната лодка Сергей коленичи и пусна дълъг откос към палубата, за да му помогне. Манкедо беше лизнат от куршум по лакътя, но това не го забави. Той стигна до релинга и изпразни пълнителя по посока на двете черни лодки, които бързо потъваха в мрака.

Един от моряците се приближи до него.

— Капитане, ранен си.

Манкедо не обърна внимание на кръвта, която капеше от ръкава му, и се вторачи в светлините на лежащия далеч от тях шпионски кораб. Изплю се във водата и каза:

— Искам да знам кои са!

Но никога нямаше да разбере.

Двете надуваеми лодки почти бяха стигнали при кораба майка, когато детонаторът сработи. От центъра на „Невена“ изригна огромна огнена топка, после над вълните се понесе тътенът на експлозията. Взривната вълна беше почувствана и в гумените лодки, макар да бяха далеч от случващото се. Мансфилд изключи двигателя и започна да наблюдава как спасителният кораб изчезва сред кула от пушек и пламъци. Само след няколко минути българският спасителен кораб се разцепи на две половини и изчезна под водата.

Двете гумени лодки бавно се върнаха при шпионския кораб, на палубата на който ги чакаше ядосаният капитан.

— Четирима души! Уби четирима от хората ми и рани пети!

— Не съм ги убил аз, а те — отговори Мансфилд и махна с ръка към мястото, където доскоро се полюшваше „Невена“.

— Разбира се, и особено тихо измъкване, което няма да привлече ничие внимание — продължи саркастично капитанът. — Мислех, че само ще вземеш златото, заплашвайки с оръжие някакви крадци на съкровища. Като оставим настрана, че разруши прикритието ни, направи задачата си много по-трудна.

— Не мисля, че са извадили злато — обясни агентът спокойно. — Утре сутринта ще се гмурна, за да се уверя. Ако имаш още оплаквания, съветвам те да се обърнеш към президента.

Завъртя се на пети и остави капитана да се ядосва. Когато стигна каютата си, остави пистолета на масата и порови в куфара си за бутилката „Чивас Регал“, която пазеше загърната в пуловер. Отви капачката и понечи да си сипе, но размисли, защото знаеше, че след няколко часа ще трябва да се гмурка на голяма дълбочина. Остави бутилката до лаптопа на масата и го включи. Чакаше го имейл от Мартина.

Беше озаглавен „Каляри“ и съдържаше снимка на тюркоазен кораб на НАВПД, който напускаше пристанището в Сардиния. Снимката показваше носа на кораба и Мансфилд я увеличи, за да разчете името. Докато го правеше, забеляза фигурите на Дърк и Самър, застанали до релинга.

Гледайки брата и сестрата, обикновено сдържаният агент запрати лаптопа настрана и си сипа двойна доза уиски.

66

Черно море беше гладко като билярдна маса, когато двама водолази се гмурнаха в тъмнозелената вода. Без да се колебаят на повърхността, Пит и Джордино започнаха да се спускат, докато пред очите им не се появи закотвеното водещо въже. Спокойната вода увеличаваше видимостта и те стигнаха отметката трийсет и шест метра, преди да им се наложи да светнат челниците си. Девет метра по-късно се появи неравното пясъчно дъно.

Пит провери компаса на ръката си и заплува на изток, а Джордино го последва отблизо. Край тях мина малко ято есетри, после отпред се показаха сребристите очертания на самолет.

След като се бяха върнали на местоположението на османската фрегата „Фетхие“, на Пит и екипажа на „Македония“ им бяха нужни само няколко часа работа със сонара, за да открият самолета. Засега множеството предчувствия на Пит бяха излизали верни. Трупът на руския пилот наистина бе попаднал върху фрегатата от потънал самолет. Той го беше предсказал малко след като българският археолог Димитров изчезна. Алуминиевият товарен люк в двора на „Тракия — спасителни операции“, ако беше от същия самолет, разкриваше връзката с Манкедо.

Лъскавият алуминиев корпус бе потъмнял от тънкия слой тиня върху него. Но под светлината от челниците самолетът все още беше внушителен. Направо огромен: фюзелажът се простираше най-малко на трийсет метра, а оцелялото крило — на още четиресет и няколко.

Двамата водолази се доближиха до лявото крило, носейки се над двата му осемнайсет цилиндрови витлови двигателя. Витлото на външният мотор липсваше, а това на вътрешния беше огънато от удара. Водолазите стигнаха до фюзелажа и заплуваха към опашката, която още стърчеше вертикално. Пит почисти с ръка тинята от вертикалния стабилизатор и отдолу се показа голяма червена звезда. Под нея с черна боя беше изписан номер 223002, който Пит запомни.

Той и Джордино заобиколиха самолета и от другата страна попаднаха на съвсем различна сцена. Пит знаеше от проучването със сонара, че дясното крило е откъснато и лежи на стотина метра източно от останките. От мястото на откъснатото крило по посока на опашката във фюзелажа зееше голяма дупка. Пит видя, че отворът не беше причинен от самолетната катастрофа.

Двамата мъже проучиха правилно изрязания правоъгълен отвор и издайническите следи от горелка по краищата. Пит насочи фенерчето си към дъното и на няколко метра от дупката видя изрязаната алуминиева плоча. От центъра на изрязаната част липсваше товарен люк като този, който Пит беше видял в имота на Манкедо.

Двамата мъже влязоха в празния бомбен отсек. Пит се зае да оглежда единствената голяма стойка на дъното му. Подобно на останалата част, вътрешността беше добре запазена в тази бедна на кислород вода. Джордино разтвори ръце над стойката и показа, че е подпирала оръжие, широко около метър и половина.

Те се придвижиха напред в самолета, подплашвайки малка змиорка, преди да бъдат спрени от стена обгорели отломки и огънат метал, която затваряше прохода. Съдейки по останките и по покрития със сажди таван, Пит реши, че пожар е предизвикал падането на машината. Като се имаше предвид степента на разрушение тук вътре, беше удивително, че самолетът е паднал на дъното почти цял.

Погледна часовника си и установи, че времето им за престой на дъното е изтекло. Върнаха се при отвора и излязоха от самолета, за да стигнат с плуване до другата страна. Последваха водещото въже до повърхността, където една гумена лодка беше швартована за буй недалече от „Македония“.

Когато се изкатериха в лодката и свалиха оборудването, Джордино заговори пръв:

— Докато не видях червената звезда, мислех, че е бомбардировач В-29. Изглежда някой съвсем наскоро е използвал отварачка за консерви, за да го изтърбуши.

— Аха — отговори Пит. — А това вътре не беше обикновен бомбен отсек.

— И ти ли мислиш това, което си мисля аз?

Пит кимна мрачно.

— Изглежда нашите приятели от „Тракия — спасителни операции“ разполагат с шейсет и пет годишна атомна бомба.