Черно море

1

Мъждукащо сияние осветяваше южния хоризонт подобно блед емайл. Макар Истанбул да беше на повече от осемдесет километра, електрическият блясък, произведен от неговите повече от четиринайсет милиона жители, осветяваше нощното небе като море от китайски фенери. Един очукан черен товарен кораб пореше неспокойното море на път за светлините. Беше потънал до ватерлинията във водата и от време на време някоя голяма вълна заливаше палубата му.

На широкия мостик кормчията натискаше щурвала към левия борд, борейки се със силния вятър.

— Скорост?

Въпроса зададе брадат мъж, наведен над масата за карти. Сивите му очи бяха изцъклени и кървясали, а говорът — леко завален. Дрехите му, покрити с петна от пот, подсказваха приоритети, различни от хигиената. Напълно според очакванията на екипажа два дни след като излязоха от пристанището капитанът вече беше отворил трета бутилка водка.

— Осем възела, капитане — отговори щурманът.

Капитанът изръмжа и започна да пресмята колко време ще им отнеме да минат през Босфора.

Вратата към крилото на мостика се отвори и през нея влезе въоръжен мъж в кафява бойна униформа.

Той се обърна към капитана с изцъкления поглед със смесица от загриженост и презрение:

— Морето става все по-бурно. Вълните заливат палубите.

Капитанът вдигна поглед и се изкиска.

— Сигурен ли си, че не те, а твоята повърня ми цапа палубите?

Мъжът, който вече беше позеленял, не видя нещо смешно в отговора.

— Аз отговарям за товара. Може би трябва да се приближим до брега.

Капитанът поклати глава. Когато минути преди да отплават от Севастопол, собственикът на кораба му се обади, за да му нареди да изчакат закъсняла доставка, той изпита безпокойство. Малката група въоръжени мъже, която пристигна в очукан микробус, само засили подозренията му, докато я гледаше да разтоварва голям метален сандък. Той протестира, когато те настояха да го сложат в машинното отделение, но възраженията му преминаха в мърморене под нос, щом му дадоха чанта с чисто нови рубли. Сега стрелна с гневен поглед един от двамата въоръжени мъже, които придружаваха тайния товар.

— Махай се от мостика ми, глупако. Това е море за деца. „Кримска звезда“ може да пори пет пъти по-големи вълни и пак да закара скъпоценния ви товар без повреди.

Въоръженият възстанови равновесието си след поредната вълна и пристъпи към капитана.

— Товарът трябва да пристигне по разписание, инак ще се погрижа да чистиш висулки на някой ледоразбивач в Мурманск.

Мъжът излезе на крилото на мостика. Там се изпъчи предизвикателно, защото свежият вятър му помогна да потисне морската болест.

Капитанът не му обръщаше внимание, а изучаваше картите си, проследявайки напредъка на кораба.

Товарният кораб продължи да се клатушка кротко напред в продължение на още двайсет минути, преди щурманът да извика:

— Капитане, приближава ни съд, който сякаш държи курс, успореден на нашия.

Капитанът стана от масата и отиде при щурвала. Погледна екрана на радара, на който се виждаше зелената примигваща точка на съд, който ги наближаваше откъм кърмата. Малка, бледа зелена точка се показа за кратко пред по-голямата.

— Щурвал надясно, курс два-три-нула.

— Щурвал надясно, курс два-три-нула градуса. — Кормчията завъртя щурвала.

Товарният кораб с лекота пое по новия курс. Няколко минути по-късно стана ясно, че следващият ги съд е поел по същия курс.

Капитанът се смръщи.

— Вероятно някой неопитен капитан, който си търси водач да го преведе през пролива. Дръж курса.

Миг по-късно над вълните се понесе дълбок тътен, последван от лека вибрация, която разтърси палубите.

— Какво беше това? — попита въоръженият.

Капитанът се вторачи през прозореца на мостика, опитвайки се да се съсредоточи върху източника на шума.

— Капитане, взрив във водата — щурманът посочи с ръка към носа. — Право пред нас.

Капитанът фокусира мястото и успя да види падащ обратно воден гейзер на сто метра пред кораба.

— Двигател една трета напред. — Той се протегна за бинокъла.

Нямаше върху какво да го фокусира, като се изключи кипящият водовъртеж точно по техния курс. Той погледна през задния прозорец на мостика и забеляза, че светлините на съпътстващия ги кораб са се приближили. Всъщност бяха два плавателни съда: влекач, който теглеше шлеп.

Парлива миризма обгърна мостика. Първо слаба, после съкрушителна. Въоръженият мъж, застанал близо до вратата, първи почувства въздействието й. Започна да кашля и да се дави, после изпусна оръжието си и падна на колене. Щурманът го последва, взе да се задушава и се стовари на палубата.

С притъпени от алкохола сетива, капитанът не почувства веднага невидимото нападение. Когато двамата му другари на мостика замлъкнаха и повече не помръднаха, той започна да схваща какво се случва. Някъде наблизо чу изстрел, после усети гърлото си да се свива. Пулсът му се ускори, докато се опитваше да диша. Залитна към щурвала, хвана микрофона на радиостанцията и с продран глас каза в него:

— Мейдей! Мейдей! Кораб „Кримска звезда“. Нападнати сме, моля, помогнете!

Объркването и страхът бяха изместени от всепоглъщаща болка. Капитанът се залюшка в продължение на няколко секунди, микрофонът падна от ръката му и той се свлече на палубата мъртъв.

2

— Капитане, никой не отговаря по канала за спешни случаи. — Младоликият трети офицер вдигна глава от комуникационния пост и се вторачи в слабия мъж, който изучаваше екрана на радара.

Дърк Пит кимна в знак, че е разбрал, но не отмести очи от екрана на радара.

— Добре, Чавес. Предай, че сме на път. После върви да събудиш капитана.

Пит се изправи в пълен ръст и се обърна към щурмана.

— Още не сме влезли в Босфора, така че можеш да ускориш. „Кримска звезда“ трябва да е на трийсет мили пред нас. Дръж курс нула-пет-пет градуса и изстискай всички сили от нея.

Кормчията кимна в знак, че е разбрал, и Пит звънна в машинното отделение, за да нареди на главния инженер да изцеди и последната конска сила за двата винта на кораба им. Понесе се нисък вой и корпусът на океанографския изследователски кораб потрепери, когато двата му дизелови двигателя заработиха с максимални обороти. Няколко минути по-късно капитанът на кораба — едър мъж с пясъчноруса коса — Бил Стенсет се появи на мостика. Следваше го третият офицер Чавес, който се върна на мястото си при комуникационния пост.

Стенсет потисна прозявката си.

— Имало мейдей?

— Един-единствен сигнал за бедствие от кораб на име „Кримска звезда“ — обясни Пит. — Записан е като плаващ под румънски флаг бълкер[5]. Изглежда държи курс право към проливите. Намира се на трийсетина мили пред нас.

Стенсет погледна в екрана на радара, после усети как неговият собствен кораб увеличава скоростта.

— Знаем ли какъв е проблемът им?

— Чухме един-единствен сигнал за бедствие. Чавес направи няколко опита да се свърже с тях, но не получи отговор. — Пит почука с пръст по екрана. — Изглежда ние сме най-близкият плавателен съд в този район.

— Може турската брегова охрана да има наблизо средства за бързо реагиране. Чавес, обади им се.

Пит грабна едно преносимо радио от стойката за зареждане и тръгна към вратата, водеща в крилото на мостика.

— Чавес, когато свършиш с тях, би ли звъннал на Ал Джордино да му кажеш, че ще го чакам на кърмовата палуба след десет минути. Ще приготвя „Зодиака“ [6], в случай че има нужда от нас на борда. Обади се, когато можем да потеглим към тях.

— Тъй вярно — отговори Чавес.

Докато Пит се готвеше да излезе, Стенсет присви очи, за да фокусира закачения на стената хронометър. Стрелките показваха два сутринта.

— Между другото, какво правеше на мостика по това време?

— В стената на кабината ми се блъсна откачил се котвен кран и ме събуди. Обезопасих го и се качих тук, за да видя къде сме.

— Шесто чувство, бих казал.

Докато излизаше от мостика, Пит се усмихваше. Изглежда през годините бе развил способност да открива проблеми наоколо. А може би те го откриваха…

Директорът на Националната агенция за водно и подводно дело се спусна две равнища надолу и тръгна по главната палуба на изследователския кораб към кърмата. Ревът от машинното отделение показваше, че „Македония“ развива максималната си по документи скорост от седемнайсет възела, вдигайки бяла пяна покрай тюркоазните си бордове. Тя беше един от многото плавателни съдове на НАВПД, на които се възлагаше проучването на световните океани. От ветрилообразната кърма на „Македония“ Пит освободи въжетата на един „Зодиак“, обезопасен на специална стойка, и свали мушаменото му покривало. Провери дали резервоарът е пълен, после го закачи за въжето на лодбалката[7]. Доволен от подготовката, се облегна на релинга и загледа напред, за да открие далечните светлини на „Кримска звезда“.

Дори не трябваше да съм тук, помисли си Пит. Беше се качил на „Македония“ предния ден в Истанбул, след като пристигна със самолет от офиса си във Вашингтон. Дошлата в последен момент молба на българското Министерство на културата да помогне при откриването на останките на отомански кораб, го беше примамила от другия край на света.

Двайсет минути по-късно изследователският кораб на НАВПД застана успоредно на черния бълкер, който дрейфаше тихо, подобно на осветен призрачен кораб. От мостика на „Македония“ капитан Стенсет оглеждаше търговския кораб с бинокъл за нощно виждане.

— Плавателният съд продължава да не отговаря — обади се Чавес. — Турските власти съобщиха, че един катер е вече на път, а от Истанбул ще изпратят спасителен хеликоптер с приблизително време на пристигане след двайсет и шест минути.

Стенсет кимна, като продължаваше да притиска бинокъла към веждите си. На кораба не се виждаха никакви признаци на живот. Той стрелна поглед към екрана на радара. На около осемстотин метра от бълкера се отдалечаваше малка зелена точка. Насочи бинокъл в тази посока и видя очертанията на плавателен съд без светлини. Взе преносима радиостанция.

— Мостик до Пит.

— Пит слуша.

— Товарният кораб продължава да дрейфа и не се виждат признаци на живот. Не виждам следи от крен или физически повреди. В случай че искаш да останеш на мястото си, турската брегова охрана и спасителен хеликоптер са на път.

— Не, може да има застрашен живот. С Ал ще се опитаме да се качим на борда. Край.

Пит се обърна към ниския мъж със сънливи очи, който стоеше до моторната лодка.

— Да я спуснем.

— Дано тревогата е истинска, защото се бях сгушил удобно на койката и точно сънувах, че съм в истанбулски харем и скоро воалите ще паднат…

Пит се усмихна.

— Момичетата от харема ще са ми благодарни.

Спуснаха зодиака отстрани на борда, слязоха по пилотския трап и освободиха повдигателното въже. Пит запали извънбордовия двигател и даде газ. Надуваемата лодка се завъртя и се понесе по развълнуваното море към товарния кораб. Пит подкара по протежение на корпуса и попадна на спуснат задборден трап близо до кърмата, към който насочи лодката.

— Мило от тяхна страна да оставят спусната стълба за добре дошли. — Джордино скочи на най-долното стъпало и върза зодиака за перилата. Подуши въздуха и се смръщи.

— Май великденският заек ни е оставил кошница с развалени яйца.

— Може би нещо в товара му? — предположи Пит. Обаче миризмата сякаш не идваше от кораба.

Двамата изтичаха нагоре по стъпалата, качиха се на борда и откриха, че противната миризма постепенно намалява. Под ярката светлина на палубните светлини коридорите изглеждаха празни, докато се придвижваха напред към жилищната надстройка. Палубните люкове бяха затворени и обезопасени и както беше казал Стенсет, корабът изглеждаше наред.

Когато стигнаха до трапа, който водеше до мостика, се поколебаха. На входа лежеше остриган млад мъж в черна бойна униформа. Сковано от смъртта, на лицето му бяха изписани смесица от объркване и болка, а отворените му сини очи сякаш търсеха причината. Вкочанените му ръце още стискаха АК-47.

— Стрелял е по някого. — Пит пристъпи внимателно към купчинката гилзи на палубата.

Джордино освети трупа с фенерче.

— Няма видима причина за смъртта му.

Прекрачиха трупа и продължиха нагоре по стъпалата към мостика, който беше на петото равнище. Тук попаднаха на друга страховита сцена. Въоръжен мъж в бойна униформа беше проснат до моряк близо до щурвала. По-възрастен мъж с брада, вероятно капитанът, беше рухнал близо до масата с картите. Джордино провери за признаци на живот, но изскочилите очи, посинялата кожа, изкривените устни бяха свидетелство за бърз, но болезнен край.

— Никакви външни рани — каза Джордино. — Точно като мъжа в подножието на трапа.

Пит подуши миризма на сяра и отвори един от прозорците на мостика.

— Може би изтичане на газ? Защо не провериш в жилищната надстройка за оцелели? Аз ще съобщя на „Македония“ какво намерихме и ще гледам да подкарам този плаващ ковчег.

Джордино се спусна до каютите на екипажа, които бях под мостика. Пит докладва на Стенсет, после пусна двигателите на товарния кораб и пое курс към Истанбул, съпровождан от „Македония“.

Бълкерът бавно набра скорост и започна да цепи безкрайните редици големи вълни, докато плаваше на юг. Пит точно проверяваше за някакво движение на кораба наблизо, когато откъм кърмата се чу силен трясък. Съдът се разтърси, а по командното табло на щурвала засвяткаха червени лампички.

— Какво беше това? — Гласът на Джордино беше накъсан от пукота на преносимата радиостанция.

— Малка експлозия на кърмата.

— Някой се опитва да го потопи?

— Възможно е.

Пит се зае да изучава навигационния монитор. Най-близката суша беше на осем мили. Той измени курса, надявайки се, че ако се наложи, може да остави кораба да заседне. На конзолата светнаха още червени лампички, което му подсказа, че няма да успеят. Някакви документи се плъзнаха от ъглова работна маса, потвърждавайки нарастващия крен, който усещаше под краката си.

— Корабът потъва — съобщи той по радиото на Джордино. — Ти как се справяш?

— Двама моряци мъртви на койките си. Мисля, че има още каюти на долното равнище.

Пит долови нещо с крайчеца на очите си. До него беше екранът на охранителната система, на който се виждаха на живо кадри от носа, кърмата и машинното отделение. Беше забелязал някакво движение точно там. Когато се вгледа по-внимателно, успя да различи просната фигура в края на монитора.

— Ал, свършвай и ме чакай след пет минути на палубата. Отивам да проверя машинното отделение.

Конзолата на щурвала грееше ярко от проблясващите лампички, докато водата напредваше в най-долните кухини на кораба. Носът вече беше започнал да се издига към небето, а кърмата да потъва. Пит хвърли поглед към далечните светлини на сушата, после изскочи от мостика. Стигна до главната палуба и по един трап се заспуска към машинното отделение. Откри, че подът му вече е покрит с вода, но двигателите продължаваха да работят с оглушителен рев. На премигващото осветление видя фигурата, просната върху сив сандък зад един генератор. Пит нагази във водата и откри млад мъж в омаслен комбинезон. Краката му се поклащаха в надигащата се вода. Лицето му имаше вече познатия му син оттенък, а очите му го гледаха с празен поглед, докато изведнъж примигнаха.

— Дръж се — каза Пит, — ще те измъкна оттук.

Прегърна омаломощения човек и го задърпа нагоре по стълбите. Огледа се за още оцелели, но машинното беше празно. С усилие се заизкачва с допълнителната тежест, а кренът на кораба го затрудняваше все повече.

Стигнаха до врата, която Пит ритна, за да се отвори, а зад тях един генератор с пращене спря да работи, залят от надигащата се вода.

Джордино стоеше близо до релинга и се впусна да помогне.

— Това корито е на път да потъне. От „Македония“ ни наредиха веднага да го напуснем.

За кратко ги ослепи мощният прожектор на изследователския кораб на НАВПД, който плъзна лъча си по наклонената палуба. Пит погледна към кърмата. Вълните вече прехвърляха фалшборда. Метално скърцане и стържене звучеше отвсякъде, от време на време примесено с трясъци от разместващия се товар. Товарният кораб щеше да се задържи само секунди на повърхността.

Пит и Джордино повлякоха мъжа по задбордния трап. Силният крен на бълкера го беше издигнал в почти хоризонтално положение. Джордино започна пръв да слиза, държейки пострадалия за краката, а отзад Пит го държеше за яката. До тях корпусът на товарния кораб трепереше, сякаш се бореше да остане на повърхността.

— Имаме проблем — каза Джордино.

Пит погледна към зодиака. Той се беше изправил почти вертикално, а една част беше под водата. Когато корабът се беше наклонил, долният край на задбордния трап се бе озовал под водата, а въжето, с което бяха вързали надуваемата лодка, я беше повлякло, оставяйки я да подскача изправена във водата като коркова тапа.

Товарният кораб отново се накрени, носът му се стрелна към небето, а кърмата започна да потъва във водата. Можеха да изчакат още няколко секунди и просто да стъпят във водата, но така рискуваха да бъдат всмукани от потъващия кораб. Дори да успееха да се измъкнат с плуване, човекът от машинното, който беше в полусъзнание, щеше да се удави.

— Дръж го, аз ще измъкна зодиака — извика Пит. Направи крачка в празното и се гмурна в морето.

Заплува към стърчащия вертикално от водата „Зодиак“ и студената вода го накара да настръхне. Когато заработи с крака, за да се гмурне, усети до себе си корпуса от фибростъкло на надуваемата лодка. Тя изведнъж отскочи от него, когато бълкерът започна последното си пътуване. Пит зарита силно, за да се издигне, търсейки опора по повърхността на надуваемата лодка. Протегна ръка в черната вода и усети заострения й нос. Хвана се за него и се изтегли напред, докато с другата ръка потърси носовото въже.

То беше здраво обезопасено във вътрешността на лодката, така че единствената му надежда беше да го отвърже бързо от корабния трап. Започна да се издърпва с ръка срещу водното течение, а множеството мехурчета затрудняваха и без това слабата видимост. Нарастващото водно налягане стисна ушите и белите му дробове, докато се насилваше да се спуска надолу по въжето. Протегнатата му ръка най-сетне се удари в стърчащата площадка на задбордния трап и стисна клина, за който беше вързано въжето. То бе опънато от налягането, но той намери края му и започна да го разхлабва, докато не се освободи с рязко дръпване.

Трапът го блъсна отстрани, когато зодиакът се стрелна към повърхността. Ударът едва не му изкара въздуха, но въпреки това Пит не изпусна въжето. Товарният кораб продължаваше да се плъзга край него, затова той не усещаше, че изплува, докато ушите му не заглъхнаха. Секунда по-късно беше изстрелян над вълните от инерцията на изплуващата надуваема лодка. След като се съвзе, доплува до борда на зодиака. Подгизналият Джордино протегна ръка над борда и му помогна да се прехвърли вътре. Там му се усмихна:

— Радвам се, че не изчака да удари дъното, докато освободиш въжето.

Пит пусна изтощена усмивка.

— Исках да ти осигуря малко забавление. Как е нашият приятел?

— Ако говориш руски, той може лично да ти каже. Глътна малко морска вода, докато бяхме във водата, но всъщност изглежда по-добре, след като повърна.

Морякът седеше на пода на зодиака и се държеше за една от пейките. Макар кожата му да беше бледа, очите му изглеждаха ясни и дишаше с лекота. Той погледна към Пит и му кимна.

Около тях водата беше покрита с най-различни останки от кораба. Наблизо се чу шум от двигатели. Вторият „Зодиак“ на „Македония“ ги наближи бързо и взе лодката им на буксир, за да ги върне в изследователския кораб. Членът на екипажа на товарния кораб бързо беше закаран в болничното отделение, а Пит и Джордино се качиха на мостика.

Капитан Стенсет ги поздрави с две големи чаши горещо кафе.

— Момчета, май си оставихте твърде малко време за напускане на кораба.

Джордино отпи с наслада от топлата напитка.

— Времето беше добро за нощно къпане, затова решихме да се гмурнем.

— Само един оцелял?

— За съжаление — отговори Пит. — По другите членове на екипажа нямаше следи от рани. Приличаше на изтичане на някакъв химикал или газ.

— Това има ли нещо общо с взрива?

— Не съм сигурен — каза Пит. — Беше доста зад трюма.

— Не изглеждаше толкова стар, че да става дума за застрахователна измама — отбеляза Джордино. — Ако е така, остават нещастен случай или осуетено отвличане.

Разговорът им беше прекъснат от обаждането на приближаващия се хеликоптер на Турската брегова охрана.

Стенсет се обърна към Чавес.

— Кажи им, че „Кримска звезда“ потъна и се намираме на мястото, където това стана. Ще се радваме на помощта им за издирване на оцелели.

Миг по късно се чу плющенето на витлата на спасителния хеликоптер. Пит и Джордино излязоха на крилата на мостика, докато от машината оглеждаха малкото петно с плаващи отломки от кораба. Яркият му прожектор се съсредоточи върху няколко трупа във водата.

Джордино поклати глава.

— Целият екипаж е загинал с изключение на един.

Вторачен в търкалящите се по повърхността вълни, Пит кимна.

— Да, кораб на смъртта, който отнесе своята тайна със себе си. Поне засега.

3

— Искаш ли последното парче баница?

Ана Белова погледна към мазното пликче, протегнато към нея, и поклати глава. — Не, благодаря. Дори да исках нещо за хапване в полунощ, нямаше да си запушвам артериите с това.

Нейният партньор, добродушен мъж на име Петър Ралин, пъхна ръка в пликчето между автомобилните седалки, измъкна печивото с ябълкова плънка и го пъхна в устата си. Изглежда, помисли си Белова, българският полицай никога не пътува без пликче с хляб или сладки, но въпреки това успява да запази стройната си фигура.

Той бръсна троха от ризата си.

— Информаторът на дирекцията явно е пълен провал. През този пункт от два часа не е минавал камион.

Ана надникна през предното стъкло на тяхната „Шкода“ към граничния пункт „Малко Търново“. Най-малкият от няколкото гранични контролно-пропускателни пункта на границата между Турция и България обслужваше лекия автомобилен и туристически трафик по Черноморското крайбрежие. Откъм българската страна на границата господстваше неравната линия на горите в природен парк „Странджа“, а откъм турската — селски пейзаж.

Паркирала на турска територия, на по-малко от петдесет метра от границата, Ана наблюдаваше как млад мъж на мотоциклет приближава пропускателния пункт. Когато пресече границата, тя видя, че носи малко прасе в кафез, вързан на задния калник.

— Продукти за полунощно барбекю? — подхвърли Ралин.

— По-скоро сутрешно. — Ана потисна прозявката си. — Мисля, че пропиляхме достатъчно време и излапахме достатъчно баница, за да сложим край.

— Чакай малко. Идва още нещо.

По хълмовете заигра мътна жълта светлина, превръщайки се в ярки лъчи от фарове, щом возилото наближи и спря на граничния пункт. Беше очукан камион с дървена каросерия и брезентово покривало. Мръсният черно-бял номер говореше за турска регистрация.

— Защо не се увериш, че граничарят е буден, а аз през това време ще проверя регистрационния му номер.

Ралин пъхна последното късче баница в устата си, а Ана насочи бинокъла и записа номера. Смени бинокъла с лаптоп и тъкмо набираше номера на машината, когато чу рязък вик.

Камионът потегли, граничният полицай отстъпи в пункта, без да успее да го провери и да го задържи, за да може и Ралин да го огледа, както се бяха разбрали. Ана беше прекалено далеч, за да види балата валута, която издуваше предния джоб на митничаря.

Ралин извика на камиона да спре. С протегната лява ръка като катаджия, той тършуваше с другата за служебния пистолет. Вместо да спре, шофьорът на камиона ускори срещу него. Полицейският агент трябваше да отскочи, за да не го сгазят. Калникът го закачи по краката и го запрати на земята.

Ана се прехвърли на шофьорската седалка и завъртя ключа на запалването. Блъсна лоста на скоростите на първа и натисна газта, но изруга, защото в този момент камионът отмина, преди да успее да го блокира. Тя се поколеба за миг, защото погледна към Ралин. Агентът се държеше за глезена, но се обърна и й махна да продължи без него.

Гумите на шкодата изсвириха, когато Ана завъртя волана и натисна педала на газта до края. Камионът не беше успял да стигне далеч, защото само след секунди успя да го настигне. Докато гледаше как брезентовото покривало се ветрее, тя се помоли каросерията да не е пълна с въоръжени бандити. Когато камионът мина под една улична лампа, видя купчина дини в него. Обаче шофьорът не караше като земеделец.

Машината се стрелна надолу по виещия се около хълма път и влезе в центъра на Малко Търново — прашно българско земеделско градче на около четиридесет километра от Черно море. От него до следващото селище се простираха с километри черни вълнообразни хълмове. Ана не би искала сама да арестува хората в камиона посред откритото поле. Натисна газта и се опита да се промъкне край него. Шофьорът забеляза това и зави рязко, затваряйки пролуката. Ана трябваше да набие спирачки, за да избегне паркирала кола, докато камионът продължаваше да се придържа към разделителната линия. Нямаше как да мине край него.

Тя си припомни плана на града и се сети, че освен главната улица, която минаваше през центъра му, имаше и две успоредни павирани улици, които се пресичаха от около осем преки. Когато стигна една пряка, натисна спирачките и зави наляво. Даде газ до следващата, зави надясно и се озова успоредно на главната улица. Ускори още, като сменяше рязко скоростите и седанът политаше във въздуха при всяка по-голяма неравност.

Шкодата бързо излапа пет преки, докато Ана се опитваше да си сложи колана в движение. Зави надясно в последната от уличките, задницата на колана занесе и блъсна няколко кофи за боклук, докато взимаше завоя. Сънливи граждани надничаха през прозорците си към летящата сива кола, чийто двигател ревеше така, сякаш щеше да гръмне.

Когато Ана наближи главната улица, фаровете на камиона се показаха отдясно. Тя го беше изпреварила с малко, но не достатъчно, за да може безопасно да завие и да се озове пред него. Прецени разстоянието и натисна газта за още секунда, после наби спирачки. Когато колата се задруса под въздействието на антиблокиращата система, Ана завъртя волана наляво. Шкодата леко се завъртя, преди да се ударят. Задната й броня се блъсна в предното ляво колело на камиона. От трясъка стъклата на прозорците, гледащи към улицата, зазвънтяха. Капакът на шкодата изчезна под камиона, който се плъзна към бордюра, защото предното му колело беше отнесено. От инерцията му двете превозни средства продължиха да се плъзгат, скочиха на тротоара и накрая се удариха в една улична лампа.

Докато шофьорът се опитваше да се съвземе от удара, парлив дим започна да изпълва кабината.

— Йосифе? — повика той другаря си, който лежеше неподвижно върху арматурното табло — изгубил съзнание или мъртъв. Шофьорът не си направи труда да проверява, отвори смачканата си врата и падна на улицата, готов да побегне. Тогава стрелна поглед към потрошената „Шкода“. На волана лежеше изпусната въздушна възглавница, но от шофьора нямаше и следа. Обърна се и се озова срещу дулото на автоматичен пистолет „Зиг Зауер“ Р228.

С драскотини от въздушната възглавница по лицето и дишайки тежко, Ана стоеше с протегнати напред ръце, опряла оръжието в бузата на мъжа.

— На колене, ръце на главата — нареди тя с дълбок глас, с който се опитваше да замаскира шока. Смаяният шофьор с готовност се подчини.

След по-малко от минута Ралин и граничарят долетяха с рев в кола на граничната полиция. Ралин изскочи, накуцвайки, от автомобила и насочи пистолета си към шофьора на камиона.

— Добре ли си?

Ана кимна и остана да гледа как колегата й слага белезници на шофьора, а после го хвърля на задната седалка на колата.

Граничният полицай провери пътника в кабината на камиона и се върна, клатейки глава.

— Другият е мъртъв.

Ралин прегърна Ана през раменете, защото тя леко залитна, докато прибираше оръжието си.

— След като те блъсна, просто реагирах. Не исках да избяга.

— И успя. — Ралин стрелна поглед към смачканата „Шкода“. — Но не вярвам шефът на отдела да се зарадва, че си пожертвала нова кола на агенцията заради товар дини.

— Дини ли? — измърмори Ана. Тя се качи в каросерията на камиона и започна да разбутва дините. Ръцете я заболяха, докато стигне дъното на каросерията, където откри три дълги дървени сандъка.

Ралин й помогна да измъкнат единия на улицата. Намери щанга за гуми и с нея откърти капака. Вътре имаше спретнато подредени АК-47 албанско производство, предназначени за черния пазар.

— Точно както ни каза. Точка за нашия платен информатор.

— Предполагам, че заплащането ще бъде намалена присъда — отбеляза тя. — Не е от големите пратки с оръжие, но да се надяваме, че сме спасили поне няколко невинни живота.

— И осигурихме достатъчно положителна реклама за отдела, за да ни дадат нова кола.

След час пристигнаха представители на общинската и държавната полиция, за да арестуват контрабандиста и приберат доказателствата. Ана почиваше в колата на митничаря, опитвайки се да не заспи, след като вълнението от преследването отмина. На разсъмване пристигнаха два камиона на „Пътна помощ“, за да вдигнат двете превозни средства от улицата.

Ралин надникна през отворения прозорец на колата.

— Ана, току-що говорих с управлението в София. Изглежда днес следобед трябва да сме в Истанбул.

— Не може ли да почака? Имам нужда от малко сън.

— Очевидно става дума за задача с предимство, основаваща се на информация от Украйна.

— Контрабанда на оръжие?

— Не мисля. Изглежда нещо по-важно.

Тя се усмихна насила.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да ни дадат кола.

— Не мисля, че при тази задача колата ще ни е от полза.

— Защо? Пратката по въздуха ли ще дойде или с влак?

— Нито самолет, нито влак. Става дума за потънал кораб.

4

Следобедният въздух беше влажен от краткия дъжд въпреки умерената температура на пристанището Истиние на юг от Истанбул. Докато крачеха бавно из малката марина, Ана и Ралин видяха онова, което търсеха: яркия тюркоазен корпус на океанографския изследователски кораб, швартован на най-голямата стоянка.

Нисък, плещест мъж, който вдигаше на борда някакъв сандък, ги гледаше, докато приближаваха.

— Това ли е „Македония“? — попита Ана на английски.

Ал Джордино оглеждаше непознатата. Дългата й черна коса беше опъната назад в кок, разкривайки нежно лице. Имаше високи славянски скули, омекотени от малък нос и уста. Вниманието му привлякоха лъчистите й сини очи. Джордино видя, че тя е едновременно решителна и уязвима.

— Да, това е — отговори той.

— Аз съм Ана Белова, специален агент на Европол, а това е лейтенант Петър Ралин от българската Главна дирекция за борба с организираната престъпност. Ние разследваме потъването на „Кримска звезда“.

Джордино се представи.

— Европол. Това клон на Интерпол ли е?

— Не, Европейската полицейска служба е агенция на Европейския съюз. Нашата основна задача е борбата с организираната престъпност и тероризма.

— Качете се на борда. Ще ви заведа да говорите с началството.

Джордино ги заведе в каюткомпанията на „Македония“, където Пит и капитан Стенсет проучваха една карта. Джордино ги представи. После поднесоха кафе на следователите, преди всички да седнат на масата.

— С какво можем да ви помогнем? — попита Пит. — Вече предоставихме подробен доклад на турската брегова охрана.

На Ана й се струваше, че тъмнозелените му очи гледат през нея. Почувства с изненада как пулсът й се учести, докато слуша този висок здравеняк.

— Агенциите, които представляваме, са загрижени заради загубата на „Кримска звезда“. Какво можете да ни кажете за потъването й?

Пит описа събитията от предната нощ и завърши със спасяването на втория инженер.

— Смятате ли, че взривът на кърмата е бил преднамерен? — попита Ралин.

— Подозирам, че е така, но нямам доказателства. — Пит се втренчи в полицаите. — Бихте ли ни казали защо проявявате интерес към потъването на този кораб?

— Причините са три — каза Ана. — Първо, научихме, че корабът е бил нает от руска фирма на име „Немко холдинг“. Подозираме „Немко“ във връзки с руската мафия. Смятаме, че е набъркана в контрабанда на оръжия за Африка и Близкия изток. Успяхте ли да погледнете в корабния трюм?

— Не, останахме много малко време на борда. Получихте ли корабния манифест?

— Електронната документация сочи, че е превозвал селскостопанско оборудване за Александрия в Египет.

— Някакви химикали или торове сред товара?

— Не са посочени в списъка. Но не мога да кажа, че вярваме напълно на този манифест, особено като се има предвид, че корабът е отплавал от Севастопол. Защо питате?

— Подозираме, че изтичане на химикал може да е причинило смъртта на екипажа.

— Идваме от болницата „Мемориал Шишли“, където е приет вторият инженер — намеси се Ралин. — Патологът каза, че тестовете, проведени върху починалите моряци, показват, че смъртта е причинена от излагане на въздействието на хидроген сулфиден газ[8]. Той подозира изтичане на природен газ.

— Когато се качихме на кораба, усетихме миризма — каза Джордино, — но не можахме да установим откъде идва. Природният газ изглежда вероятен източник, но „Кримска звезда“ е бълкер, а не танкер за превоз на втечнен газ.

— Това е така — кимна Ана. — Основната ни грижа е свързана с друго — оцелелия втори инженер.

— Как е младият мъж? — попита Пит.

— Много добре. Излагането му на хидроген сулфид е било ограничено, вероятно защото е бил в машинното отделение. Очакват да се възстанови напълно. Лекарите обаче откриха друг проблем, той е по-смущаващ. Изглежда тестовете на инженера за радиоактивност са положителни. Равнището на заразяване е минимално.

— Радиоактивност? — възкликна Джордино. — Може да е работил на атомен кораб, преди да се прехвърли на „Кримска звезда“.

— Проучихме тази и няколко други възможности, но не открихме да е работил в близост до радиоактивни материали или атомен реактор.

— Смятате, че е имало нещо на кораба? — попита Пит.

— От това се боим — отговори Ралин. — Имаме информация, че „Кримска звезда“ е използван за контрабанда на радиоактивни материали за продажба на черния пазар.

Ана се обърна към Пит.

— Петър и аз сме част от работна група, чиято задача е да предотвратява контрабандата на оръжие и ядрени материали в Черноморския район.

— Тук още ли има неотчетени ядрени материали?

— За съжаление — да — отговори Ана. — Рухването на Съветския съюз през 1991 отприщи контрабандата на ядрени материали в продължение на много години. Днешният по-строг контрол я намали значително, но все още на черния пазар има тревожно голямо търсене. Той се захранва с материали, откраднати още преди години. Може би с изненада ще научите, че всяка година в Черноморския район арестуват повече от дузина лица за ядрена контрабанда. Разпространението на ядрени материали си остава сериозен риск, особено със засилването на екстремизма в Близкия изток.

— Подозирам, че раздираната от война Украйна не помага особено.

— Така е. Затова „Кримска звезда“ ни безпокои. Европол издирва контейнер с високообогатен уран, изчезнал от севастополския Институт по атомна енергия по време на руското нахлуване в Крим.

Пит кимна.

— Това обяснява как е бил облъчен вторият инженер.

— Колкото и да е малка, това е възможност, която трябва да проучим. Ако уранът е бил съхраняван в машинното отделение или близо до неговата каюта, би могъл да е причина за минималните количества радиация в организма му.

— Какво значение има дали уранът е високообогатен или не? — попита Джордино.

— ВОУ, както го наричат, е уран, в който чрез изотопно обогатяване е увеличено процентното количество на уран-235. Това е формата на урана, която се използва в най-мощните ядрени устройства — независимо дали са ракети, бомби или ядрени централи.

— Значи възниква въпросът — отбеляза Пит — дали „Кримска звезда“ не е бил преднамерено потопен от някой, който е искал да се сдобие с ВОУ?

— Очевидно поехме по пътя на различни предположения — вметна Ралин, — но косвените доказателства са убедителни.

— Мисля, че имате основателни причини за загриженост.

— Господин Пит — попита Ана, — бихте ли ни казали каква е целта на вашето посещение в този район?

— НАВПД беше поканена от българското Министерство на културата да участва в издирването на кораб от късната отоманска епоха, потънал край българския бряг в края на осемнайсети век.

Ана погледна Ралин, после отново се обърна към Пит.

— Бихте ли се съгласили да забавите вашия проект с ден-два, за да ни помогнете?

— Какво имате предвид?

— Бих искала да разберете дали на „Кримска звезда“ има високообогатен уран.

— Ако е бил изобщо на кораба — отбеляза Пит, — може би онези, които го потопиха, вече са го прибрали.

— Напълно е възможно — каза Ралин. — Да се надяваме обаче, че вашето идване им е попречило.

— Защо не използвате местни ресурси? — попита Пит. — Турският военен флот със сигурност разполага с нужната техника.

— Да, турският флот наистина може да помогне, но не по-рано от седмица — отговори Ана. — Турция не е част от Европейския съюз и тук нямаме особени пълномощия. Ако високо обогатеният уран е още на борда, може да не остане там за дълго. В момента на мястото още има спасителни екипи, но довечера ще бъдат изтеглени. Искаме корабът да бъде проверен колкото може по-скоро. — Сините й очи срещнаха тези на Пит. — Може ли да се върнете на мястото на катастрофата и да проверите кораба за нас?

Пит се обърна към Джордино и Стенсет.

— Вече сме закъснели с един ден. Мястото, където „Кримска звезда“ потъна, ни е почти на път. Нашият потънал отомански кораб няма да избяга. Мисля, че можем още малко да отложим историческия си лов. — После се обърна към Ана. — Между другото ще ни е от полза да имаме приятел в Европол.

По лицата на Ана и Ралин се изписа облекчение. Тя се протегна през масата и потупа Пит по ръката.

— Вече имате.

5

Безпилотникът се наклони в мързелив завой, а силният вятър поддържаше дългите му тънки криле. Двете камери с висока резолюция на фюзелажа му сканираха земята километър и половина напред по маршрута му. За секунди бордовите компютри регистрираха право пред него малко летище, заобиколено от зелените кръпки на поля с люцерна.

Операторът на дрона наблюдаваше видеозаписа на голям екран пред себе си. Камерите се съсредоточиха върху дузината военни транспортни самолети, паркирани близо до един хангар, а после се насочиха към голям черен автомобил. С едно натискане на клавиша изображението се увеличи и се видя лимузина ЗИЛ, руско производство. Пътниците на задната седалка бяха с военни униформи.

Операторът активира прицела, наслагвайки върху изображението на автомобила пулсиращ червен кръг с мерник в средата. Набитият мъж в син костюм, който стоеше до него, проучи монитора, после изкомандва:

— Огън.

Мерникът се оцвети в зелено и от компютъра се чу бръмчене.

Мъжът в синия костюм се извърна от монитора и извика към зила, паркиран на няколко метра от него.

— Генерале, със съжаление трябва да ви съобщя, че вие и майорът току-що бяхте изпарени от удар на ракета, изстреляна от безпилотник. — В гласа на мъжа ясно се долавяха нотки на удовлетворение.

Захарин, руският генерал от военновъздушните сили, възрастен мъж с нездрав вид, слезе от колата и заоглежда сивото небе над главата си. Не видя, нито чу нещо.

— На юг е, генерале.

Руснакът се завъртя на токове и се втренчи в южна посока. Няколко секунди по-късно се видя сивият дрон, който се спусна за кацане на пистата, рулира по нея и спря до лимузината. Малко по-дълъг от колата, безпилотникът имаше тясна конструкция с двоен фюзелаж, която леко напомняше на катамаран с криле.

— Почти безшумен е — отбеляза Захарин, пристъпвайки, за да го огледа отблизо.

— Това беше една от конструктивните цели на „Перегрин“ — каза Мартин Хендрикс. Холандецът със закръглено лице, тъмнорижава коса и отривист властен глас се вторачи с гордост и примирение в своето творение. Костюмът от „Армани“ и изправената му стойка свидетелстваха за неговия успех, но в тъмносините му очи се четеше скръбна интелигентност.

— „Предатор“ и „Рийпър“ на американците са по-големи и по-тежковъоръжени — обясни Хендрикс, — но са сравнително шумни и лесно откриваеми с радар. Стават, ако воюваш срещу партизани на коне в Афганистан, но не са толкова резултатни срещу технологично по-развит противник. — Той посочи острите ъгли на фюзелажа и крилете на дрона. — Моля, обърнете внимание на профила на „Перегрин“. Формата му е такава, за да отклонява радарните сигнали. Повърхността му е покрита с материал, който поглъща радиовълните. Това му позволява да лети почти невидим за наблюдатели от земята и радари.

Захарин сложи ръка върху повърхността на безпилотника. На пипане беше като гума.

— Прилича на покритието на нашия нов изтребител — каза той. — Как успяхте да го направите толкова тих?

Хендрикс посочи мотогондолите на двойния фюзелаж, които имаха големи овални отвори в двата края.

— „Перегрин“ се задвижва от два електрически турбовентилаторни двигателя, които работят като реактивни минимотори. При излитане причиняват шум от вибрация, но щом апаратът излети и се озове на оперативна височина, са почти безшумни. Електродвигателите и бордовата електроника се захранват от водородни горивни клетки, които се допълват от соларни панели на крилете. Щом излети, „Перегрин“ може да остане във въздуха до две седмици, а когато е слънчево, и по-дълго. За сравнение американските дронове могат да изкарат във въздуха само половин ден. — Хендрикс се усмихна. — А това е само постигнатото с този прототип. Очакваме чрез допълнителен напредък в съхраняването на енергия и подобрение на авиониката да увеличим този срок.

Генералът кимна.

— Невидимостта и издръжливостта не могат да бъдат заменени с нищо. Разкажете ми за въоръжението.

— „Перегрин“ разполага с гъвкави оръжейни възли — на тях могат да бъдат закачени няколко ракети въздух-земя или конвенционални оръжия. Бяха конструирани за оръжия по натовските стандарти, но лесно могат да бъдат модифицирани. Генерале, само назовете желаното от вас оръжие и ние ще го направим.

— Разбирам. Мартин, хайде да се скрием от вятъра и да обсъдим всичко на чашка.

Захарин заведе холандеца във взет под наем офис в хангара, където ги очакваха бутилка „Столичная“ и две чаши. Руснакът наля в чашите, после каза „Наздраве“ на своя гост.

Мартин гаврътна половин чаша водка и седна на оръфано кожено кресло.

— И така, какво е вашето мнение за „Перегрин“? — попита той, защото генералът не беше успял да скрие своя интерес.

Захарин изпразни чашата си, сякаш пиеше вода, после напълни и двете чаши.

— Може да бъде полезен инструмент в неспокойните райони близо до границата. Вероятно дори в Украйна. Мога да си представя военновъздушните сили да формират малка ескадрила. Трябва обаче да ви предупредя, че нашите изследователски организации са на път да построят руски дрон.

— Вашият дрон „Алтиус“[9] е тлъсто, посредствено копие на американския „Рийпър“. — Хендрикс, който рядко се усмихваше, сега го направи. — Първият му изпитателен полет се провали, а и изостава с месеци от разписанието.

Захарин повдигна вежди.

— Изглежда сте добре информиран — отбеляза той, осъзнавайки, че току-що е изгубил всякаква възможност да оказва натиск в преговорите. — Вашият „Перегрин“ може наистина да запълни тази временна празнина в нашите разузнавателни средства. Обаче изпитвам известна загриженост по отношение на сделката.

— Каква по-точно?

— Доколкото знам, вие сте продали вашата компания за авионика. За няколко милиарда долара, ако вестниците не лъжат.

Хендрикс се вторачи в покрития с линолеум под и кимна.

— Да, наскоро продадох компанията си, освободих се и от останалите си бизнес интереси. — Той несъзнателно бръкна в страничния джоб на сакото си и пръстите му заровиха за малък метален предмет.

— Отваряте нова страница в живота си?

Хендрикс не каза нищо. Скритите в джоба му пръсти стискаха острия метал, докато не започнаха да треперят.

— Макар да изглеждате твърде млад за пенсия — продължи генералът, — аз съм на мнение, че човек трябва да се наслаждава на спечеленото от работата си, докато може. Моите поздравления. Ето какво искам да кажа обаче. Моето правителство дълги години купува електронно оборудване от вас. Не бих се чувствал удобно да купя „Перегрин“ от нови собственици. Разбира се, съществува и въпросът за законността при придобиването на тази технология.

— Конструкцията на „Перегрин“ е моя лична собственост с лицензионни права през следващите три години — обясни Хендрикс. — Може да се каже, подарък за пенсионирането от фирмата. Така ще сключите сделката с мен.

— А вашето правителство? Европейският съюз няма да разреши износа на такъв продукт в Русия точно сега.

— Не и в тази форма — призна Хендрикс. — Лесно можем да заобиколим Съюза. Ние ще ви изпращаме части от източници в различни страни, а сглобяването им може да стане тук. Дори ще изпратя екип, който да го направи за вас.

Захарин обмисля известно време отговора му, после кимна.

— Да, това е възможно. Но ми е любопитно защо не продавате „Перегрин“ на страните от НАТО?

Пръстите на холандеца отново заопипваха предмета в джоба му.

— Въпрос на проста сметка. Американските продукти ще ограничат продажбите ми на НАТО. Мисля, че мога да продам много повече на вас.

— Нищо не мога да гарантирам.

— Не съм тук, за да искам гаранция. Но има нещо друго, което се надявам да обмислите. Мога да ви предложа лична комисиона от пет процента за всеки дрон, продаден на руското правителство.

Хендрикс знаеше, че Захарин беше получил чина си с връзки, а не заради умения. В руската йерархия колкото по-нагоре по командната верига се изкачваш, толкова повече корупцията процъфтява. Без да се изненада, забеляза как очите на генерала се разшириха в очакване.

— Каква е продажната цена? — попита той.

— Първата партида ще бъде по дванайсет милиона евро парчето. По-малко при закупуване на по-голямо количество. Вашата комисиона ще ви бъде изплатена във валута по ваш избор и сметка, която посочите.

— Веднага ще обсъдя въпроса с дирекция „Материално-техническо снабдяване“. Уверен съм, че ще успеем да уредим поне закупуването на минимално количество. — Захарин огледа бутилката с водка за по една празнична глътка.

— Чудесно — отговори Хендрикс без особено вълнение. — Имам още една молба, ако е възможно. Ще бъде голяма чест, ако уредите за президента демонстрация, подобна на днешната.

— За президента Вашенко? — Захарин се вторачи в тавана. — Това ще бъде много трудно. От друга страна, той цени високо новите технологии и може би ще му бъде приятно. Все пак моето влияние е ограничено, тъй като съм само скромен военен.

— Разбирам. Въпреки това бих се радвал да му покажа възможностите на „Перегрин“. — Хендрикс намигна. — Това може да увеличи покупките.

— Да, разбирам ползата от подобен изпитателен полет. Ще направя каквото мога. — Генералът погледна часовника си. — Е, Мартин, надявам се, че ще имаме възможност да продължим нашето приятелство. Бях още капитан, когато преди много години започнахте да продавате цифрови самолетни прибори на „Аерофлот“. Оттогава поддържаме взаимноизгодно сътрудничество.

— Вярно е — кимна холандецът, спомняйки си, че дачата на Захарин край Сочи поне отчасти е финансирана с подкупи от собствената му компания. — Генерале, зная за отлична възможност за бизнес, която може да ви заинтересува. — Той замълча, за да даде възможност на руснака да захапе примамката.

— Така ли? И каква е тя? — попита Захарин, преди да гаврътне трета водка.

— Наскоро бях в Париж, там срещнах стари колеги. Един от тях наскоро беше посредничил за купуването на два бойни хеликоптера за охраната на сенегалския президент. Но не успели да купят муниции за летателните апарати и търсят дузина леки ракети въздух-земя. Чувал съм, че вашата „Вихър“ с лазерно насочване ще пасне отлично на средствата, с които разполагат.

— Склонни ли са да платят комисиона?

— Мисля, че е шестцифрена.

Генералът остави чашата на масата.

— Е, сигурен съм тогава, че мога да открия дузина ракети в складовата наличност, които могат да бъдат изписани за учебни стрелби. Проблемът обаче е в транспорта.

— Чух, че ако успеете да ги доставите в Украйна, те ще се погрижат за превоза им до Африка. Може ли един от техните представители дискретно да се свърже с вас?

— Да, да, разбира се. — Захарин стана със замъглени очи. — Ще ви се обадя за „Перегрин“.

— Генерале, благодаря ви!

Захарин отиде при лимузината и тя го откара от летището.

Хендрикс се върна при своя технически помощник, който прибираше преносимия контролен пулт на „Перегрин“.

— Тук ли ще оставите безпилотника? — попита той Хендрикс.

— За да може да ни изкопират до последната бурма? Не. Наредете да го разглобят, да се натовари на камиона и веднага да бъде върнат във фабриката.

— Да, господине. Ще се погрижа.

Хендрикс прекоси пистата до чакащия го частен реактивен самолет. Когато се качи на борда, пилотът го поздрави.

— Имаме разрешение за излитане в посока Амстердам, когато ви е удобно.

Хендрикс се тръшна на една от кожените седалки.

— Започни изпълнението на летателния ни план до Амстердам. Щом излезем от руското въздушно пространство, се отклони към Киев. Преди да се приберем у дома, трябва да се отбия там.

Няколко минути по-късно самолетът с рев се издигна във въздуха, оставяйки зад себе си руското летище близо до Москва, скрито от черни облаци. Хендрикс се беше вторачил през илюминатора с чувство на неясно облекчение. Това беше първото проблясване на удовлетворение, което беше изпитал през последните три години.

6

„Македония“ излезе от Босфора на разсъмване в още сивото утро и пое курс обратно до мястото, където беше потънал товарният кораб. Срещнатата по пътя турска фрегата на бреговата охрана им съобщи, че операцията по издирване и спасяване е била прекратена още предишната вечер, защото не били открити други оцелели.

Пред тях се появиха неподвижните светлини на друг плавателен съд.

— На местопроизшествието още има някой — каза капитан Стенсет, докато се пресягаше за бинокъл.

Ана и Ралин стояха до Пит на мостика. Всички се бяха вторачили в премигващите светлини, които пронизваха утринния мрак.

— Кораб на бреговата охрана? — предположи Ана. Стенсет избягна отговора, докато не се приближиха достатъчно близо, за да видят на мястото някакъв вид влекач и спасителен кораб, на който крановете изобилстваха. Опърпано българско знаме в бяло, зелено и червено се вееше на мачтата на мостика. Странно, но върху борда липсваше име.

— Възможно ли е да са следователи по застрахователни измами? — попита Ана.

— Да — кимна Пит, — но е невероятно, че вече са на мястото.

— Значи нямат право да са тук — заяви Ралин. — Мога ли да използвам корабната ви радиостанция?

Стенсет му подаде микрофона и полицейският агент повика безименния кораб.

— Говори инспектор Петър Ралин от българската национална полиция на борда на кораба „Македония“ на НАВПД. Моля, идентифицирайте се и посочете причината да се намирате на това място.

Минута по-късно от високоговорителя на радиостанцията се понесе раздразнен глас:

— Това е частен кораб за морско спасяване. Занимаваме се с изваждането на останките на „Керч“. Моля, стойте настрана.

— Намирате се близо до корабни останки под полицейска власт — обяви Ралин. — Идентифицирайте се и се дръпнете настрана.

Този път нямаше отговор.

Пит се зае да оглежда една морска карта.

— Прав е в едно. Има отбелязани корабни останки на по-малко от осемстотин метра от мястото, където потъна „Кримска звезда“. — Върху навигационния екран на щурвала мястото беше отбелязано с червен X.

Пит се обърна към Стенсет:

— Все още сме малко далече оттам.

— Те близо ли са до координатите на „Кримска звезда“? — попита Ана.

— Близо до тях — обясни Стенсет. — Сякаш са малко по на запад… и се отдалечават в тази посока.

Докато се отдалечаваше, Пит успя да различи в сумрачната утринна светлина множеството кранове на палубата на кораба. Спасителният кораб продължи още малко напред и застана на няколкостотин метра от тях точно над мястото, където на картата бяха посочени останките на кораб. Пит седна пред настолния компютър отстрани и набра името „Керч“.

— Бил е разрушител в Руския имперски флот, построен през 1916. — Той щракна върху снимката на кораба. — Пише, че е потънал по време на сражение с отоманския флот през февруари 1917 пред Босфора.

— Мислите ли, че наистина работят върху „Керч“, а не върху останките на „Кримска звезда“? — попита Ралин.

— Едва ли, но има начин да разберем — отговори Пит. — На кого му се плава с подводница?

Лицето на Ралин стана безизразно, а на това на Ана се изписа бледа усмивка.

— Значи дамата е готова — каза Пит. — Моля, госпожице Белова, последвайте ме за потапяне в дълбокото с екскурзовод.

— Ще я върнете ли? — попита само наполовина шеговито Ралин.

Пит му намигна.

— Още никога не съм губил плащащ клиент.

Четиридесет минути по-късно сърцето на Ана започна да блъска, когато морската вода заля наблюдателния купол от акрил на малката триместна подводница на НАВПД. Седнала отзад, тя гледаше над раменете на Пит и Джордино потока мехурчета, който се разтвори в мътната зелена вода. Обхвана я лека клаустрофобия, когато установи, че видимостта не е повече от няколко метра.

— Водата не става ли по-чиста? — попита тя.

— Много скоро гледката ще стане по-хубава — обеща Пит. — По-дълбоките води на Черно море всъщност са аноксични[10] или лишени от кислород, което ги прави кристално прозрачни за наблюдателя. Няма да се спуснем много дълбоко, но въпреки това ще можем да се възползваме от това явление.

Джордино наблюдаваше монитора на сонара и обяви:

— След сто метра ще стъпим в калта.

Скоро думите на Пит се потвърдиха. Сякаш някой дръпна завесата и гледката пред тях се разкри на повече от петнайсет метра напред, подпомагана от ярките прожектори с течни кристали, закрепени към външната страна на подводницата.

С появата на видимостта и заради явното спокойствие на двамата мъже зад контролните уреди, Ана почувства, че сърцето й успокоява ритъма си.

— Когато бях малка, моите родители ме водеха в Румъния да плувам в Черно море, но винаги ме е било страх от морските създания.

— В Черно море няма много такива, от които човек да се тревожи. Може би като изключим медузите — каза Пит. — Родена сте в Румъния?

— Да. Израснах в Букурещ. Баща ми беше учител по история, а майка ми — шивачка. Летните ваканции прекарвахме в Констанца. Баща ми много обичаше да плува и да се гмурка с шнорхел и го правеше всеки ден.

— Звучи ми като мой тип човек — отбеляза Пит. — И как така се озовахте с пистолет и значка?

— Когато бях в гимназията, брат ми беше убит от наркотрафикант. — Болката от случилото се още се долавяше в гласа й. — Няколко години по-късно се озовах в полицейската академия, може би като някакъв подсъзнателен подтик да отмъстя за неговата смърт. Скоро открих, че предизвикателствата на работата ми допадат. След няколко години в румънската полиция бях прехвърлена в Европол и оттогава съм там. Приключението е напълно удовлетворително. — Тя посочи с ръка купола. — Човек никога не знае къде ще го отведе работата му.

Между пръстите на ръката й се поява слаба далечна светлина.

— Какво е това? — попита Ана.

— Вероятно безпилотник или подводница от спасителния кораб — обясни Джордино. — Може би наистина се занимават с другите останки.

Когато наближиха дъното, светлината отслабна. От дясната им страна съвсем наблизо се показа тъмната сянка на „Кримска звезда“. Пит изравни баластните цистерни, докато не увиснаха на няколко метра над морското дъно. След това включи водометните двигатели. Няколко секунди по-късно се доближиха до страната на корабния корпус близо до носа.

Товарният кораб стоеше изправен на дъното и изглеждаше почти невредим. Кърмата на кораба се беше блъснала и забила в дъното, което си личеше по щръкналия под наклон нос. Корабът изглеждаше странно без водорасли, отлагания и оплетени по него рибарски мрежи, типични за повечето корабни останки.

Пит се приближи към кърмата на кораба и се насочи към лявата й страна, за да проучи отблизо взрива.

— Сигурен ли си, че беше от тази страна на кораба? — попита Джордино.

Пит кимна, докато промъкваше подводницата покрай корпуса.

— Основните поражения вероятно са скрити в пясъка. — Той присви очи през купола. — Виж онези плочки от обшивката.

Завъртя подводницата така, че външните прожектори осветиха тази страна от корпуса. Виждаше се малка празнина между хоризонтална плоча от обшивката и морското дъно.

— Да, прав си. Изкривени са — каза Джордино. — Ако съдим по това колко бързо потъна, вероятно има много по-големи повреди, скрити в пясъка.

— Има ли начин да се установи дали е бил преднамерено потопен? — попита Ана.

— Не и без малко разкопаване — отговори Пит. — Застрахователят на кораба може да реши, че си заслужава, ако реши да избегне плащането.

Джордино кимна.

— Когато са набъркани пари, истината изведнъж става важна.

Пит включи водометните двигатели и подкара подводницата нагоре, докато не се озоваха над главната палуба на товарния кораб. Когато подводницата мина над релинга, той я накара да увисне под жилищната надстройка. Огледаха предната част на палубата и видяха четирите големи трюма на кораба напълно открити. Капаците на люковете лежаха настрани, прехвърляйки десния фалшборд.

— Отворени ли са били, или са зейнали при удара? — попита Ана.

— Изглеждат твърде спретнато подредени, за да са се отворили случайно — отговори Джордино.

Пит насочи подводницата към най-близкия капак на люк и започна да оглежда боядисаната му повърхност. По краищата ясно се виждаха пресни следи от къртене.

— Като гледам тези вдлъбнатини — отбеляза Джордино, — някой ги е разбил съвсем наскоро.

— Спасителният кораб разполага със средствата да го направи — подхвърли Пит. — Да видим дали са оставили нещо.

Той се насочи към първия трюм. Отворът на люка беше почти два пъти по-голям от подводницата и Пит с лекота вкара плавателния съд в трюма. На дъното му имаше жълт трактор, привързан към палубата, заобиколен от различни земеделски уреди.

Джордино се усмихна.

— Все едно отново сме в хамбара на стария Макдоналд.

— Товарът изглежда напълно изправен — каза Пит. — Той изкара подводницата и с ход на коня като в шаха влизаха и излизаха от останалите три трюма. Всички изглеждаха еднакво — завързан за трюма трактор и други земеделски машини. Всичко изглеждаше непипнато.

Джордино се обърна към Ана.

— Изглежда, че корабният манифест е бил законен.

— Да — кимна Ана, — но хората от спасителния кораб явно са се интересували от нещо друго.

— Ако ВОУ е бил пренасян на борда — попита Пит, — кутия или сандък с каква големина биха били нужни?

— В зависимост от количеството, но не много големи. Ако са били взети мерки за безопасност, трябва да е бил поставен в защитна туба, която на свой ред е стояла в малък обезопасен сандък. Това, че вторият инженер е бил изложен на радиоактивно облъчване, може би е указание, че ВОУ не е бил достатъчно защитен. Вероятно е бил замаскиран като обикновена стока.

— Тогава сигурно е в машинното — реши Пит. Той обърна подводницата и пое назад, заобикаляйки жилищния отсек, за да излезе на късата задна палуба. За разлика от носовата част кърмата беше повредена: сега представляваше сплетена маса от извита стомана. Край един от по-ниските трапове зееше дупка, откривайки задната част на машинното отделение.

— Пробили са си път в машинното — тихо отбеляза Ана.

— Направо магистрала — подхвърли Джордино. — Обаче не изглежда да са използвали експлозиви.

— Може би с грайфер — предположи Пит.

Джордино изсумтя.

— Предизвикали са големи разрушения. Ако е било само за ВОУ, можеха да го извадят един-двама водолази.

Пит придвижи подводницата до назъбения отвор и я наклони към него. Прожекторите на плавателния съд осветиха палубата на машинното отделение, разкривайки чисто и неповредено помещение. — Тази гледка събуди паметта му. — Сандъкът. Трябваше да се сетя. В машинното имаше сив сандък. Когато намерих втория инженер, той лежеше проснат върху него.

Те огледаха отделението, но сивият сандък на Пит не се виждаше никъде.

— Това са търсели — заключи Джордино. — Може би във вашата история за урана има зрънце истина.

— Надявах се да греша — отговори младата жена.

Пит подкара подводницата нагоре и за момент увисна над задната палуба на „Кримска звезда“. Погледна цифровия компас и насочи плавателния съд в западна посока.

— Ще изплаваме ли?

— Малко ще заобиколим по пътя си обратно — отговори той.

Джордино вече беше започнал да оглежда терена пред тях. След като минаха около хиляда метра, той махна на Пит.

— Възможна цел вляво пред нас.

Пит видя черно петно в далечината и зави към него. Малко по-късно се появиха ръждясалите останки на „Керч“. Съвсем не приличаше на гордия боен кораб, който беше разгледал на снимката. Лежеше с кила нагоре, опрян върху голяма пясъчна дюна, която покриваше частично кърмата му. Носът се беше сплескал от удара в дъното, докато централната част на кораба представляваше кафява маса от покрита с утайки ръждясала стомана.

Пит насочи подводницата към мидела на кораба, където по останките на надстройките се виждаха още по-големи разрушения. Той забеляза очевидна разлика в преплетения метал, който беше извит отстрани на мостика, където зееше дупка. Там се виждаха множество скорошни вдлъбнатини.

— И тук са поработили — отбеляза той. — Тези бразди със сигурност не са от 1917 година.

Той проследи повредите до задната част на надстройката, където беше направена дори по-голяма дупка в една преграда, разположена по-ниско.

Джордино посочи черен предмет, който стоеше на палубата под отвора.

— Да хвърлим едно око на това.

Пит спусна подводницата до равнището на палубата и я обърна към предмета. От едната страна съвършената му квадратна форма се нарушаваше от ръкохватка и шайба.

— Това е сейф! — възкликна Ана.

— Вероятно за заплатите на екипажа — предположи Пит. — От спасителния кораб са го измъкнали от кабината на капитана.

— Все още е заключен и запечатан — каза Джордино. — Чудя се защо ли са го оставили тук?

Изведнъж подобно на астероид от небесата отгоре се спусна слаба светлина, която постепенно се усилваше. Светлината се превърна в половин дузина ксенонови прожектори, които блестяха на върха на огромен грайфер. Масивната щипка се спря на половината път между подводницата и сейфа, полюшвайки се половин метър над палубата. Уредът бавно извади покритите си с титанови върхове щипци подобно на котка, която се готви да си остри ноктите.

Ана гледаше очарована.

— Достатъчно големи са, за да повдигнат кола.

— Или да разпорят корабна палуба — отговори Пит.

Сякаш по своя собствена воля щипците се спуснаха върху сейфа, използвайки за придвижване няколко водометни двигателя по рамата им. Поколебаха се, после изведнъж забързаха към подводницата. Пит беше видял мощните движители върху рамата на щипците и незабавно реагира. Подкара подводницата към кърмата на „Керч“ странично над палубата.

— Какво прави? — попита Ана.

— Иска да се ръкува с нас. — И Пит даде пълен напред на своите водни двигатели.

Аеродинамичните щипци бързо полетяха странично в преследване на подводницата, насочвани от своите многобройни видеокамери.

Когато наближиха останките от релинга, Пит нямаше друг избор, освен да се издигне. С това движение изгуби толкова от скоростта, че позволи на грайфера да ги настигне. Когато двете машини се плъзнаха над релинга, грайферът разтвори щипците си, за да хване подводницата.

Шум от драскане по метал отекна във вътрешността, когато щипците стиснаха горната част на подводницата. Пит натисна джойстика, с който контролираше движителите напред, в опит да се спусне надолу. За миг драскането престана, но после чуха повторен металически екот. Подводницата се наклони напред, разтресе се и спря. Ана изпищя.

Пит даде газ и се опита да се откъсне напред, но по-тежкият грайфер се противопостави със собствените си движители. Издигащите се щипци се завъртяха и запратиха подводницата срещу корпуса на „Керч“. Тя се удари силно с носа си в него и се плъзна настрани.

Щипците веднага се завъртяха в другата посока.

Пит контрира със собствената си мощност, но не беше достатъчно. Подводницата бе завъртяна и запратена с кърмата срещу останките. Метален звук разпени водата, когато главният движител бе откъснат и разбит на парчета.

Джордино се протегна назад и стегна предпазния колан на Ана колкото можеше по-силно.

— Дръж се сестро, сега ще се повозим.

Безсилни да се противопоставят на грайфера на спасителния кораб, Пит, Джордино и Ана се вкопчиха в седалките си, докато подводницата беше блъскана насам-натам. Няколко пъти тя се удари в стария кораб и корпусът й заприлича на очукано войнишко канче. Едва когато светлините й примигнаха и угаснаха, а към повърхността се понесе струя от мехурчета, хидравличният грайфер прекрати блъскането и щипците се разтвориха.

След това се върна при „Керч“ и щипците стиснаха сейфа. Когато плячката му се оказа на сигурно място, грайферът се стрелна към повърхността. Докато се издигаше от дъното, камерите му зърнаха за последен път подводницата на НАВПД. Тя лежеше обърната и неподвижна, оставена на мълчанието на тъмните дълбини до бойния кораб, мъртъв от дълго време.

7

Единственото, което Пит можеше да вижда, беше червено. Не беше кръв, а малка червена светлинка за спешни случаи, която премигваше близо до лицето му. Той игнорира пронизващата болка в главата и рамото и извика в тъмната вътрешност:

— Добре ли сте всички?

— Аз съм добре — отговори Ана със страх в гласа. Джордино изсумтя.

— Предполагам, че оцеляхме при преобръщането сухи. — Подобно на Пит беше изхвърлен напред от седалката си, когато подводницата се преобърна, и сега лежеше прострян на тавана й. Той се изправи на колене и разплиска водата наоколо.

— Не ми харесва този звук — каза Пит, който усети, че краката му са мокри.

Бяха застанали неудобно, а водата им стигаше до глезените. Около тях се носеше съскане и пукот, както и острата миризма на изгоряло.

Пит намери фенерче и освети вътрешността на кабината, докато Джордино помагаше на Ана да се освободи от седалката.

— Изглежда здравият корпус[11] издържа — каза Пит. — Сигурно е някоя пукнатина с дебелината на косъм или уплътнение на наблюдателния купол.

— Слава богу, че не сме триста метра по-дълбоко — отбеляза Джордино. Той знаеше, че на такава дълбочина подобно нарушение на целостта щеше да доведе до светкавичното наводняване на подводницата.

Макар Пит и Джордино да обсъждаха положението с небрежно спокойствие, Ана разбра, че нещата са зле.

— Лошо ли е положението ни?

— Още няма нужда да си слагаме банските — отговори Пит с успокояваща усмивка. — Разполагаме с малко количество ток, но в момента е ограничено само до няколко консуматора. Ал ще прокара няколко кабела, за да продължат работа нашите филтри за въздуха.

— Не можем ли да се обадим на „Македония“?

— В момента до комуникационните ни системи не стига ток. Освен това сме с дъното нагоре. Комуникационният ни транспондер е монтиран на върха на купола и сега е погребан под нас. Може да нямаме достатъчно силен сигнал за излъчване. Но това няма значение, защото скоро „Македония“ ще започне да ни търси.

— Не можем ли сами да изплуваме?

— Обикновено бихме могли с помощта на двигателите или баласта. Но движителите ни бяха откъснати, а съскането, което чуваш, идва от пукнатината в нашата баластна цистерна.

— Все пак ни остава възможността да изхвърлим баласта за извънредни случаи.

Пит посочи нагоре.

— Сега е над нас. Не можем да го изхвърлим отдолу нагоре.

Ана я побиха студени тръпки.

— Колко време можем да останем тук долу?

— Ако филтрите продължат да работят, най-малко двайсет и четири часа.

Джордино се изкашля.

— Имаме прекъсване на рециклирането.

— Поправимо ли е? — попита Пит.

— Резервоарите с кислород бяха откъснати от рамката. — Джордино каза това някак си мимоходом, за да не разтревожи Ана, като признае сериозността на положението. При нападението запасите на подводницата от кислород бяха откъснати и сега лежаха безполезни на морското дъно.

— За филтрите няма ток, но аз ще се опитам да измисля нещо.

В сумрака Пит забеляза, че Джордино леко поклати глава. Значи нямаше надежда за ремонт.

Пит започна усилено да мисли. Скъсаните връзки означаваха, че нямат достъп до пресен кислород. Когато филтрите за прочистване на въглеродния двуокис престанат да работят, въздухът в подводницата щеше да стане смъртоносен. Не му трябваше сметачна машинка, за да изчисли времето. Нямаше да отнеме дълго с трима души в това тясно пространство.

Пит не се съмняваше, че „Македония“ ще ги намери. Бяха достатъчно близо до повърхността, за да могат водолази да закачат повдигателно въже и да ги изтеглят на борда. Но сега техен враг беше времето. Екипажът на „Македония“ щеше да мисли, че са все още при потъналия товарен кораб. Ако маякът им за спешни случаи е приглушен, ще минат часове, може би дори цял ден, преди да бъдат спасени. Повече време, отколкото имаха на разположение.

— Какво ще кажеш за една друга идея — започна той. — Ще я обърнем. Или поне наполовина. Това ще е достатъчно да изхвърлим баласта за извънредни случаи.

Джордино светна с фенерчето през наблюдателния купол и освети покрита с ръжда и наслоявания стоманена плоча. Лежаха върху неравна пясъчна повърхност до корпуса на „Керч“.

— Можем да се движим само настрани — каза той — от корабните останки.

Пит почука по стоманата над главата си.

— Имаме две баластни цистерни. Ако успеем да прехвърлим вода в цистерната откъм левия борд, може би тежестта й ще ни обърне.

— Заслужава си да опитаме… стига помпите още да работят. Ще видя дали не мога да им влея малко ток.

Той отвори един панел с бушони и нападна милионите кабели вътре. След няколко минути извика на Пит:

— Можеш да опиташ.

Пит протегна ръка покрай пилотската седалка и щракна ключовете на помпите, за да прехвърли вода в баластната цистерна откъм левия борд. Над главите им се чу бръмчене, после закъркори вода.

— Добра работа, Спарки — кимна Пит.

Докато баластната цистерна се пълнеше, почувстваха как подводницата леко помръдна. Скоро цистерната се напълни, помпите се изключиха, но плавателният съд си остана обърнат. Опитаха се да помогнат, като и тримата застанаха до левия борд. Джордино дори подскочи един-два пъти трупешката, но подводницата не помръдна.

Ана въздъхна тежко.

— Ще си останем на дъното.

Джордино изрови отнякъде кутия с инструменти и водолазни принадлежности и ги струпа на левия борд

— Боя се, че няма нищо друго, което да не е закрепено на място и би ни помогнало да се обърнем.

Пит обмисли казаното от него.

— Всъщност нямаме нужда от още тежест, а просто от друга ръка. Протегната.

В първия момент Джордино само го изгледа, но после се усмихна.

— Разбира се, можем да опитаме да се избутаме обратно. — Той се промуши покрай Пит към панела с бушони и започна да проследява кабелите.

— Какво искате да кажете? — попита Ана.

— Подводницата има роботизирана ръка, монтирана на дъното й — обясни Пит. — Ако Ал успее да изцеди малко ток, можем да се оттласнем от „Керч“ и да се обърнем.

Във вътрешността на подводницата беше станало студено, а въздухът определено по-застоял, когато няколко минути по-късно Джордино обяви, че е успял да намери електричество.

— С баластните помпи източихме доста от резервната енергия за извънредни случаи — каза той. — Вероятно няма да можеш да работиш дълго с нея.

— Трябва ни само едно отписване — отговори Пит.

Той се наведе през преобърнатата пилотска седалка, протегна се към конзолата с джойстика и активира ръката. Пит я протегна под носа на подводницата и я издължи, докато щипците й се удариха в корпуса на „Керч“. Ана и Джордино заеха местата си откъм левия борд и затаиха дъх.

Пит превключи електронната ръка на пълна мощност и също застина. От хидравликата се дочу далечно шумолене, а червеното аварийно осветление помръкна заради увеличената консумация на ток. После откъм корпуса на подводницата се чу скърцане и тя започна да се наклонява. Пит продължи да бута с манипулатора и подводницата полегна настрани, докато инерцията не сработи. Плавателният съд се преобърна бавно и лесно и пътниците в кабината с труд отново си стъпиха на краката. Над конзолата се плисна вода и контролните уреди изгаснаха.

— Предполагам, че токът беше дотук — отбеляза Пит. — Мисля, че е време да изплаваме.

Той отвори капака, който покриваше пода, бръкна вътре и завъртя чифт Т-образни болтове. В долната част на подводницата две оловни баластни тежести паднаха от своите гнезда и тупнаха на морското дъно.

Въпреки че беше наполовина наводнена, подводницата на НАВПД се откъсна от пясъка и започна да се издига. Ана се усмихна, когато Пит светна с фенерчето през наблюдателния купол и двамата можаха да видят как корпусът на „Керч“ започна да се отдалечава под тях. Черната вода, която ги заобикаляше досега, скоро започна да се оцветява и Ана с облекчение видя отново мътната зелена супа, която при спускането я беше уплашила.

Минути по-късно подводницата изскочи на повърхността в бурно море, поливано от постоянен дъжд. Надничайки през наблюдателния купол, Ана скоро забеляза „Македония“, която се полюшваше на вълните на около половин миля от тях. Джордино не направи опит да се опита да прехвърли ток на радиостанцията, защото видя, че корабът се насочва към тях на пълна скорост, оставяйки широка пенеста следа.

Петър Ралин крачеше напред-назад по кърмовата палуба, когато подводницата беше закачена за крана и вдигната на борда. Лицето му се разтопи от облекчение, когато Ана, Пит и Джордино излязоха през люка.

Стенсет им помагаше да стъпят на палубата.

— По-дълъг престой под водата от предвиденото — отбеляза той. После посочи очукания корпус на подводницата и откъснатите стойки на водометните дюзи. — Да не срещнахте долу някакво морско чудовище?

— Срещнахме нещо, което имаше яки щипци. — Пит огледа сивите облаци. — Нашите приятели от спасителния кораб се заинтересуваха специално от нас. Още ли са наоколо?

— Отплаваха преди около час.

Ралин направи крачка напред и прегърна Ана.

— Толкова се тревожихме за теб. — Тогава забеляза прясното ожулване на челото й. — Какво стана?

— Сграбчиха ни с техния грайфер и започнаха да ни блъскат в борда на „Керч“, после ни обърнаха. Реших, че сме загубени, но хладнокръвните умове победиха — каза тя и кимна към Пит и Джордино. — Петре, трябва да намерим този спасителен кораб, преди да е влязъл в пристанище.

— У тях ли е ВОУ?

Тя погледна към Пит и той отговори вместо нея:

— Доста сериозна причина да се опитат да ни убият.

И плъзна ръка по вдлъбнатините в корпуса на подводницата.

Ана се обърна към Стенсет.

— Можем ли да ги хванем или поне да проследим накъде са се отправили?

— Те имат голяма преднина, но със сигурност ще се опитаме. За съжаление заради времето видимостта е малка, а и покритието на радара също.

Групата се качи на мостика, където Стенсет нареди на щурмана да мине на пълен ход. Той се присъедини към Пит, който беше застанал пред екрана на радара.

— Отправи се на югозапад.

Пит увеличи обхвата на радара максимално и се зае да проучва екрана. Покриваха го големи бели петна, те представляваха проливен дъжд. В далечния ъгъл на екрана от време на време пулсираше малка точка.

— Може да са те — каза Пит. — Посока два-четири-нула градуса.

— Насочили са се към проливите. — Стенсет нареди на щурмана да промени курса.

— Госпожице Белова, господин Ралин — започна Пит, — бихте ли опитали да накарате турската брегова охрана временно да затвори проливите?

— Нека минем на „ти“. Аз съм Ана, а това е Петър. И да, можем да направим това. Благодаря ти.

Ралин се обади и след няколко минути съобщи:

— Бреговата охрана има плавателен съд на котва близо до моста „Султан Явуз Селим“, който наблюдава трафика на юг. Щом се появи, ще го задържат.

— Ще направим всичко възможно да не ги изпуснем.

Успяваха да следят целта си до Босфора, но я изгубиха сред трафика, който влизаше или излизаше от пролива. Продължаващият силен дъжд само увеличаваше объркването, защото множество мигащи точки се появяваха и изчезваха сред големите бели петна на лошото време. Най-накрая екипажът на НАВПД успя да открие две цели, които плаваха на юг и навлизаха в Босфора, и се опита да се доближи до тях.

Когато плавателните съдове намалиха скоростта си в пролива, дъждът отслабна. Докато „Македония“ надвишаваше разрешената скорост от десет възела, първата цел от екрана се появи — беше руски бълкер. „Македония“ се плъзна покрай по-бавния кораб в опит да настигне първия съд.

Сред падащите водни капки се видя модерният висящ мост „Султан Явуз Селим“ точно когато един стар товарен кораб се плъзна под него.

— Това ли беше първият кораб? — попита Ана.

— Боя се, че да — кимна Пит.

Обаждане по радиостанцията от бреговата охрана потвърди тяхното разочарование. Спасителният кораб не се беше появил.

— Къде може да са отишли? — учуди се Ана.

— Завили са близо до устието на Босфора — предположи Пит, — за да се изгубят в оживения трафик и лошото време. Не се знае къде са отишли.

— Ние ще поемем оттук — каза Ралин. — Ще вдигнем тревога в приятелските пристанища по черноморското крайбрежие. Разполагаме с приблизително описание. Корабите от този вид едва ли са много. Все някъде ще се появи.

— Мисля, че си на прав път — кимна Пит.

— Вече сме почти в Истанбул. Можем да ви оставим там — предложи Стенсет.

— Това би било чудесно. — Ана се обърна към Пит. — Не можем да ви благодарим достатъчно за това, което направихте за нас. Сигурна съм, че скоро ще открием кораба.

— Ще ми направите лична услуга, когато ги окошарите — усмихна се Пит. — Особено след стореното с нашата подводница.

Ана се усмихна.

— Пътуването с подводницата беше по-вълнуващо, отколкото ми се искаше. Но ми се струва, че с удоволствие бих го повторила.

— Значи можем да кажем, че нашият набег в дълбините е бил успешен. Следващия път, когато ти се прииска да видиш морското дъно, знаеш къде да ме потърсиш.

— Няма да го забравя. Довиждане.

Ана и Ралин се спуснаха на главната палуба и зачакаха „Македония“ да пристане на истанбулския търговски кей. Щом стъпи на брега, тя се закле в себе си никога повече да не се качва на плавателен съд.

8

Преди близо век това водно такси беше превозвало дипломатите от истанбулския Златен рог до техните къщи по високите части край Босфора. Чудесният му махагонов корпус сега беше покрит с дебел слой остаряла черна боя, а прозорците на пътническия навес бяха заменени с потъмнени стъкла. Малкото оцелели месингови орнаменти бяха потъмнели и оксидирани. Единственият оцелял разкош от построената в Италия красавица се криеше в машинния отсек. Оригиналните осемцилиндрови редови двигатели светеха от полаганите с любов грижи и мъркаха като нови.

Древната лодка се понесе през външното пристанище на Бургас, когато сумракът започна да се спуска върху този български град. Нейната цел, спасителният кораб „Бесо“, стоеше закотвен на половин миля от брега. Когато лодката намали и застана успоредно на кораба, двама дългокоси членове на екипажа хванаха въжетата й и я вързаха. След това спуснаха задбордния трап за единствения пътник, който излезе от каютата.

Валентин Манкедо се изкачи по трапа със сигурните крака на моряк, прекарал по-голямата част от живота си в морето. Стегнатото му, но грубо тяло подхождаше на изпънатото му брадато лице. Прехвърли се целеустремено на борда и без да обръща внимание на двамата членове на екипажа, тръгна право към щурманската рубка. Мина през отворената врата и се озова пред мускулест гологлав мъж, който оглеждаше пристанището с бинокъл. Скалпът, вратът и ръцете му бяха покрити с татуировки.

Той стрелна поглед към натрапника.

— Утре сутринта щях да дойда при теб.

— Играем си с огъня, Иля Васко — каза Манкедо и се втренчи хладно в него. — В тази операция няма място за грешки. А сега ми разкажи какво се случи.

— „Кримска звезда“ беше нападната успешно точно по плана. Всичко мина добре, като се изключи това, че от мостика успяха да изпратят кратък сигнал за помощ. Нищо не можехме да направим, за да го предотвратим. — Гологлавият се почеса по врата, докосвайки главата на татуиран октопод, който се катереше нагоре по рамото му. — Беше само един сигнал за помощ, но някакъв американски изследователски кораб, „Македония“, който случайно се оказа наблизо, се отзова. Когато реагира, го наблюдавахме с радара. Качихме се на борда, но не можахме да намерим сандъка. Не беше на мостика, както бяхме подведени да си мислим. Точно тогава сякаш от нищото изникна изследователският кораб.

— Нашият информатор от севастополското пристанище невинаги е бил точен — каза Манкедо. — Защо не се свърза с американците от бълкера, за да им кажеш, че тревогата е била фалшива?

— От изследователския кораб се свързаха с турската брегова охрана и знаехме, че те скоро ще пристигнат и ще проведат подробно разследване.

Манкедо се вторачи в него с черните си очи, които блестяха от напрежение, но нищо не каза.

— Свалих екипа за нападението от товарния кораб, закачих отвън на кърмата експлозиви и се отдалечих — продължи да разказва Васко. — От „Македония“ изпратиха няколко човека да се качат на борда и те се опитаха да подкарат бълкера към Истанбул. Взривът на бомбата сложи край на този опит. Всъщност тези хора ни направиха услуга, защото закараха кораба в по-плитки води, преди да потъне.

— Те ли намериха и отнесоха сандъка?

Васко поклати глава.

— Не са знаели, за да го търсят, нито имаха време да го направят. След експлозията трябваше да напуснат кораба, защото започна бързо да потъва.

— Значи сте наблюдавали мястото?

— Хвърлихме котва на десет мили оттам, когато пристигнаха спасителните кораби и започнаха през деня работата си. Върнахме се обратно и спряхме над останките на „Керч“, за да тренираме, докато се стъмни и спасителните кораби се махнат.

— „Керч“?

— Не помниш ли? Работихме тук преди десет години. Доколкото си спомням, извадихме котва и кондензатор на пара. Това е руски разрушител. Потънал е през Първата световна война. Намира се на по-малко от километър от „Кримска звезда“. Имам нещо от него, което искам да ти покажа долу в работилницата.

— Не ме интересува това — каза Манкедо. — Какво стана с урана?

— Изгубихме много време да го търсим из трюмовете, докато един от нашите водолази не го откри в машинното отделение. Обаче му беше дошло време да изплува, затова пратихме долу още двама души. Междувременно на радара се появи контакт, който се приближаваше към мястото. Не исках отново да си тръгна с празни ръце, затова спуснах грайфера и отворих кърмовата палуба. Водолазите влязоха, изнесоха го на удобно място и ние го хванахме с щипците.

— У теб ли е?

— Трябваше да бързаме. Едва успяхме да приберем водолазите, когато видяхме, че приближаващият се съд беше същият американски изследователски кораб — „Македония“. Свързаха се с нас по радиото и казаха, че българската полиция е на борда им. Вдигнахме набързо грайфера, който още стискаше сандъка и се преместихме над „Керч“, за да изчакаме. Спуснаха подводница и взеха да душат около товарния кораб.

— Какво искаш да кажеш?

— Спуснахме грайфера отново над „Керч“, а подводницата беше там и душеше. Сигурно са видели повредите по кърмата на „Кримска звезда“ и са разбрали, че сме взели нещо. Реших, че трябва да спечелим време, затова разрушихме подводницата и отплавахме от мястото. Времето беше лошо, престорихме се, че плаваме право към проливите, преди да завием на север. Радарът показа, че никой не ни е проследил до Бургас.

Манкедо прехапа долната си устна.

— Могат да идентифицират „Бесо“.

— Ще са прекалено заети да вадят подводницата и мъртвите й пасажери. Ще се отървем от сандъка, преди да успеят да ни намерят, а след това вече ще бъде твърде късно. Какво може да имат? Никакви доказателства за каквото и да било. Бяхме там, за да работим върху „Керч“. И аз ти донесох нещо оттам, което го доказва.

Манкедо махна с ръка на този коментар.

— Не ни трябва някой да проследява „Бесо“. Нито сега, нито в бъдеще. Инвестирах много пари в кораба. Не мога да си позволя да го скрия или преместя в Грузия за месеци наред.

— Когато направим доставката, ще можеш да си купиш три нови кораба — каза Васко.

— Покажи ми урана.

— В момента не мога. — Той посочи към палубата. — Когато хвърлихме котва, взех грайфера и спуснах сандъка на морското дъно през кладенеца[12]. Ако някой реши да претърси кораба, той ще е на безопасно място. Щом дойде време за доставката, можем бързо да го вдигнем и да отплаваме.

— Сигурен ли си, че беше обогатеният уран?

— Не сме отваряли цилиндъра, който беше в сандъка, но той беше сребрист, както ни беше описан, а на външния сандък имаше знаци за радиоактивни материали. — Той сниши глас. — Свърза ли се с иранците?

Манкедо кимна бавно.

— Трябва да си благодарен, че размяната ще се проведе в открито море, а не в някое пристанище. — Той извади парче хартия от джоба и го даде на Васко. — Ето координатите на мястото на трийсет мили от Синоп. Размяната ще се проведе след около три дни. Ще ти съобщя точното време, когато го потвърдят.

— В замяна ще качим товар ракети земя-земя „Фатех-110“?

— Дванайсет броя. Ще бъдат скрити в баржа, за която ти ще се погрижиш. След това ще се насочиш към украински териториални води близо до Севастопол и там ще изчакаш допълнителни инструкции.

— Обратно на мястото, откъдето дойде уранът, а?

— Да, но от другата страна на оградата.

— Чакам с нетърпение деня, когато ще се разплатим.

Манкедо кимна, а по устните му се появи намек за усмивка.

— Възнаграждението за всички ни ще бъде щедро.

Той пристъпи към прозореца на мостика и се загледа в първите трепкащи светлинки на града по протежение на брега.

— Тук е прекалено опасно. Преди изгрев се придвижи нагоре по брега и застани на котва в открито море. Не се набивай на очи, докато направим сделката.

— Да, Валентин, както кажеш. Има нещо от „Керч“, което трябва да ти покажа, преди да си тръгнеш.

Той поведе Манкедо от мостика до една препълнена работилница на задната палуба. До няколко бутилки с ацетилен стоеше покритият с утайки сейф на „Керч“.

— Пясъците напълно са се разместили, откакто работихме по останките през 2003 — обясни Васко. — Сега бакът[13] е почти изцяло открит. Поработихме малко с грайфера, докато чакахме бреговата охрана да си замине, и открихме сейфа на капитана. Момчетата смятат, че все още е водонепроницаем, но аз се съмнявам. Накарах един от хората да отреже ключалката, но реших да не го отварям, докато не дойдеш.

След това взе един кози крак и го подаде на Манкедо, който оглеждаше сейфа. През целия му живот негова страст беше претърсването на морското дъно за скрап и съкровища. Тя се роди още докато ловеше риба на брега на Бургас като юноша и влакното му се закачи на дъното. Когато скочи във водата с пропускаща маска за гмуркане, той намери кукичката си закачена за релинга на потънал траулер. След още дузина гмуркания, като едва не се удави през това време, успя да откърти малката медна камбанка на съда и да я извади на повърхността. Тази плячка разбуни душата му и той започна да претърсва родните води от сутрин до вечер.

В началото живееше скромно, нае своя братовчед Васко и го научи да се гмурка, сприятели се с местните рибари, които знаеха къде лежат всички добри останки. Но цените на скрапа паднаха, след като започна вносът на евтина стомана от Китай. С разпадането на Съветския съюз контрабандирането стана много подоходно, а той имаше познанията и ресурсите да си създаде печеливша ниша по бреговете на Западното Черноморие. Пистолетите и наркотиците бяха неговата прехрана, но контактите с посредник от Близкия изток и богат холандски клиент, набъркан в украинския конфликт, издигнаха бизнеса му на по-високо ниво.

Фирмата на Манкедо за морско спасяване остана действаща главно като прикритие за контрабандата, но и като негова вкоренена любов. Подобно на всички добри спасители, ако от морското дъно можеха да се изкарат пари, той неизменно първи се озоваваше на мястото. Реликвите от морето винаги разтърсваха неговата душа, без значение дали са ценни или не.

Той се доближи до сейфа с блеснали очи. Забеляза белега, оставен от оксижена, където пламъкът беше срязал езиците на касовата брава, вкара там тънкото на козия крак и натисна. В първия момент вратата се опъна, но после поддаде с ръждиво скърцане.

Двамата мъже се приведоха напред, за да надникнат вътре. За тяхна изненада вътрешността беше безупречна — сейфът беше останал водонепроницаем в продължение на цял век. Вълнението им спадна, когато установиха, че е празен с изключение на една тънка папка. Манкедо я отвори и откри доклад, написан на руски.

— Боя се, че няма да получим пари за това — поклати той глава. — Дори за капитана няма да има няколко извънредни рубли.

Васко не успя да скрие разочарованието си.

— Предполагам, че са само указания за плаването — Той изруга. — Съжалявам, Валентине. Мислех, че ни очаква сейф, пълен със злато.

Манкедо хвърли настрана козия крак.

— Богатството не идва лесно. Да се съсредоточим върху възнаграждението, което ни очаква. Иля, не се показвай, докато сделката не мине. Скоро ще забогатеем.

Той си тръгна от спасителния кораб, напускайки външното пристанище под прикритието на мрака. Докато гледаше как светлините на Бургас се приближават, отвори указанията за плаването на „Керч“. Съдържанието го удиви и той се зае да го проучва, за да се увери, че всички детайли са верни. Извади мобилния си телефон и набра един номер.

— Да? — обади се сънен глас.

— Валентин се обажда. Искам да ми намериш всичко, което имаш за руските подводници в Черноморския флот по време на Първата световна война и за един разрушител на име „Керч“. Като казвам всичко, наистина искам всичко.

След това прекъсна връзката, без да изчака отговор.

Може би, помисли си той, Васко е намерил нещо много повече от сейф, пълен със злато.

9

Ралин едва беше успял да сложи глава на възглавницата, когато телефонът му започна да вибрира. Нямаше нужда да поглежда екрана, за да разбере кой се обажда.

— Добър вечер, Ана.

— Петре, след колко време можеш да тръгнеш за Бургас?

— Пет минути.

— Ще бъда при теб след три.

Ралин се надигна, облече се бързо и излезе от апартамента. Ана вече го чакаше на улицата пред входа. Той се усмихна, докато се качваше в сив седан „Шкода“, подобен на онзи, който беше разбила преди две вечери.

— Нима искаш да ми кажеш, че директорът вече ти е поверил нова държавна кола?

— Това беше първата ми спирка, когато се върнахме в София.

— И какво, каза „да“?

— Не точно — сви рамене Ана, — но позволих на началника на гаража да ме заведе на обяд в замяна на колата.

— На това му се вика изнудване — той се засмя. — И за какво е тази среднощна екскурзия?

— Нашият спасителен кораб май се е появил. Пристанищният капитан на Бургас е видял кораб във външното пристанище, който отговаря на нашето описание. Смята, че е пристигнал само преди няколко часа.

— Може вече да са разтоварили ВОУ, ако въобще е бил у тях.

— Възможно е. Надявам се фактът, че не са пристанали на кея, да означава, че все още е у тях.

— Какъв е нашият план? Имаме ли разрешение да се качим на борда?

— Бургаската полиция наблюдава кораба. Току-що събудих някои хора от правния отдел и им наредих да вземат заповед за обиск. Предлагам да се качим на борда на разсъмване и да го претърсим от горе до долу.

— Скъпа, ти разчиташ на чудеса.

— Не смяташ, че има възможност, макар и малка, ВОУ да е все още на борда?

— Не, не е това — поклати той глава. — Да получиш заповед за обиск от български съдия преди съмване? Спасителният кораб може да отплава за Антарктида и да се върне, преди това да се случи.

— Петре, кога стана такъв песимист?

Той се усмихна.

— Когато станах полицай.

След като излязоха от София, Ана подкара бързо в нощта и след три часа пристигнаха в пристанищния град Бургас. Полетяха по пустите улици, стигнаха до брега и поеха към терминала на търговското пристанище. На пропуска един сънлив пазач ги упъти към патрулния катер, пристанал наблизо. В щурманската рубка имаше двама униформени от охранителната полиция, които наблюдаваха с бинокли един кораб в далечината.

— Аз съм лейтенант Дуков — представи се по-възрастният. Той освободи своя подчинен, който се качи на кея.

— Къде е пристанал спасителният кораб?

— Той е най-големият в средата на залива. — Полицаят посочи към корабните светлини на около половин миля от брега.

Ана различи множество кранове под светлините на кораба.

— Прилича на него. Откога е там?

— Охраната на пристанището каза, че го е идентифицирала тази вечер към шест. Вече е бил на котва, затова не сме сигурни за часа на пристигането му. От седем и половина е под наблюдение. — Той потисна една прозявка. — Капитанът на пристанището смята, че това е местен плавателен съд на име „Бесо“.

— Някакви дейности?

— На смрачаване малък катер беше вързан за него в продължение на около час.

— Разтовариха ли нещо от кораба?

— Не видяхме подобно нещо. На борда се качи мъж, после си тръгна отново сам. Не забелязахме прехвърлянето на някакви стоки.

— Проследихте ли катера?

— Не. Той излезе от пристанището, а аз нямах ресурси, за да го последвам. — Когато почувства как очите на Ана се забиват в него, полицаят махна към пейката под широкия прозорец. — Защо не седнете, разположете се удобно. В камбуза има кафе.

Ана и Ралин се настаниха на пейката и се заеха да наблюдават „Бесо“, докато се наливаха с кафето на Дуков.

В три и половина Ралин прочисти гърло.

— Виждам черен пушек от димохода. Мисля, че са запалили двигателите.

Ана изду устни и извади мобилния си телефон. След бърз разговор тя поклати глава и погледна към Ралин.

— Все още няма съдебна заповед.

Ралин изучаваше кораба с бинокъла.

— Виждам моряк на палубата. Досега беше пуста. Мисля, че се готвят да отплават.

Дуков кимна.

— Може да се премести на друго място, но се съмнявам. Половин час, за да подгрее двигателите, и ще вдигне котва.

— Къде е останалата част от екипа ви?

Дуков си погледна часовника.

— Хората ми трябваше да се съберат на пропуска в четири и половина.

— Може ли да ги повикате сега?

Дуков я изгледа със съмнение в очите.

— Поне мога да опитам.

Ралин продължи да оглежда спасителния кораб.

— Може просто да го проследим, докато получим съдебната заповед.

— С това нямаме голям радиус на действие — отговори Дуков, потупвайки щурвала на катера. — В открито море може да стане сложно, особено ако времето е лошо.

— Изглежда на мостика кипи работа — обяви Ралин.

— Не бива да ги оставим да отплават. — Ана се вторачи в Дуков. — Закарайте ни при тях.

— Не можем да се качим без заповед — възрази той. — Освен това сме твърде малко, за да ги щурмуваме.

— На моя отговорност. Просто ни качете на борда, без да ни забележат, ако е възможно.

Дуков погледна Ралин, но той беше видял решителността в очите на Ана и само кимна.

Дуков хвърли въжетата в патрулния катер, запали двигателя и се откъсна от кея. Той описа голям полукръг в пристанището с изгасени навигационни светлини, за да се приближи към спасителния кораб откъм кърмата. На сто метра от кораба превключи на празен ход.

На кърмата на „Бесо“ нямаше жива душа, докато я приближаваха крадешком. С точни движения Дуков прилепи катера странично към кърмата, което позволи на Ралин да скочи на борда от покрива на рулевата рубка. Ана му хвърли едно от въжетата и той завърза катера към близкия кнехт. Агентката на Европол се качи на палубата с изваден пистолет, а малко по-късно я последва и Дуков.

Направиха няколко крачки напред и спряха в сянката на голям генератор. Ана направо подскочи, когато машината оживя, изплювайки облак черен дим. Пред тях светнаха подредени в полукръг прожектори, които осветиха кръглия кладенец в средата на кърмовата палуба. Над него на дебело стоманено въже, навито на барабана на кран, се полюшваше огромният грайфер. На далечната палуба в стъклена будка седеше гологлав мъж, който управляваше крана и грайфера.

— Хайде да изчакаме минутка, за да видим какво се готви да направи — предложи Ралин.

Тримата полицаи останаха в сянката на генератора. Изведнъж светнаха прожекторите, наредени по рамата на грайфера, и механизмът тръгна да се потапя в кладенеца.

— Това ли е устройството, което нападна подводницата? — попита Ралин.

Ана кимна, докато гледаше как изчезва във водата.

— Грозна гледка — отбеляза той.

Те изчакваха, докато гологлавият управляваше грайфера с помощта на цяла редица монитори. Появиха се двама души от екипажа с непромокаеми якета и застанаха до кладенеца. След няколко минути барабанът на крана се завъртя обратно и започна да прибира въжето. Малко по-късно грайферът излезе от водата. Между щипците си държеше сив сандък с размерите на масичка за кафе.

Ралин бутна Ана с лакът.

— Сигурно е това — прошепна той.

Ана кимна и я побиха ледени тръпки. Интуицията й се оказа безпогрешна. „Бесо“ не само беше прибрал ВОУ, но и бяха скрили плячката така, че при претърсване на кораба да не бъде намерена. Тя гледаше как грайферът се спуска и оставя сандъка на палубата и двамата моряци тръгнаха към него.

— Да го приберем — каза Ана.

Тя излезе от сянката с изваден пистолет. До нея крачеше Ралин. Дуков завършваше процесията, като междувременно се беше обадил по преносимата радиостанция в пристанищната полиция да поиска подкрепления.

Агентите се приближиха към близкия край на кладенеца, преди морякът от другата му страна да ги забележи.

— Полиция! — извика Ана.

Морякът се хвърли зад сандъка, но преди това успя да нададе предупредителен вик. Партньорът му се завъртя на пети, измъкна едно късоцевно „Узи“ изпод якето си и откри огън.

Полицаите, които не очакваха моряците да са въоръжени, не реагираха достатъчно бързо. Ралин даде два бързи изстрела и се хвърли на палубата до Ана.

Дуков остана прав, докато се занимаваше с радиостанцията си, и си плати за това. Стрелецът отпусна спусъка, прицели се отново и даде втори откос. Българският полицай пое с гърдите си цялата порция олово. Той залитна една-две крачки назад, после рухна мъртъв на земята.

Ана и Ралин бяха залегнали на голата палуба и отвърнаха на огъня. Изстрелите им накараха моряка с автомата да се скрие зад един кнехт. Ралин забеляза голяма кутия за инструменти на метри от тях. Той смушка Ана и посочи натам.

— Когато започна да стрелям, тичай натам — извика, надвиквайки шума на раздвижилия се отново грайфер.

Изправи се на коляно и изпразни пълнителя си срещу въоръжения моряк, който се гърчеше зад кнехта за прикритие, но веднага отвърна на огъня. Прицелът на Ралин беше по-точен и той улучи мъжа във врата с последните си два изстрела. От устата му бликна кръв и умиращият стрелец не успя да отмести пръст от спусъка, изпразвайки целия пълнител по Ралин, докато се свличаше на земята. Прицелът му беше твърде нисък, въпреки това един от куршумите рикошира в палубата и улучи полицая в крака.

Ана беше изминала половината разстояние до кутията за инструменти, когато забеляза, че колегата й се изправи и залитна.

— Петре! — изпищя тя, без да обръща внимание на черната размазана сянка до нея.

Ралин вдигна ръка, за да я спре, докато залиташе напред.

— Не! — Очите му се разшириха от ужас. Викът му не беше заради раната, а за да спре Ана. Опита се да й махне да се връща, но кракът му поддаде и той падна с главата напред в кладенеца.

Ана се хвърли напред в опит да го хване, а през това време нещото в периферното й зрение стана огромно. Тя погледна настрани твърде късно и видя грайфера. Разлюлян като махало, огромният механизъм летеше право към нея.

Ана се хвърли на палубата, но беше късно. Външният ъгъл на една от щипците на грайфера я бръсна по рамото и главата. Тя полетя към другия край на кораба, а светът около нея потъна в мрак, преди още да се стовари на палубата.

10

Тялото на Ана пулсираше от леките вибрации, които усилваха пронизващата болка в главата й. Тя започна бавно да се връща в съзнание и накрая вдигна ръка, за да напипа пулсиращата бучка на тила. Трябваше да използва лявата си ръка, защото цялата дясна половина на торса й беше безчувствена. Бавно отвори едното си око, после и другото. Замъгленото й зрение постепенно се фокусира върху токовете на издраскания чифт ботуши, поклащащи се пред нея.

Когато сетивата й се подредиха, осъзна, че се люшка главата й, а не човекът с ботушите. Причината беше лекото вълнение и тя усети смесена миризма на морска вода и дизелови отходни газове. Вибрациите бяха причинени от двигателите на „Бесо“, които разтърсваха студения метален капак на люка за зареждане с гориво, върху който лежеше. Тя се опря на здравия си лакът, разтърси глава, за да прогони замайването, и се огледа.

Множеството големи прозорци и сиянието на високо разположения екран на радара й подсказаха, че се намира на мостика на спасителния кораб. Мъжът с ботушите тихо разговаряше с друг човек, който стоеше зад щурвала.

Съзнанието на Ана се проясни и тя си спомни за Ралин. Мъртъв ли е? Картината в паметта й как пада в кладенеца, я накара да потрепери. Тя протегна ръка към кобура на кръста си.

Празен.

Морският бриз от отворената странична врата разроши косите й и Ана видя, че е само на крачка от нея. Бягството е най-добрата възможност, реши тя със замъглено съзнание. Откъм щурвала продължаваха да се носят тихи гласове, което й подсказа, че моряците са още заети. Тя се обърна на една страна и запълзя към вратата със скоростта на костенурка, за да не я забележат. Успя почти да стигне до нея, когато дълбок глас прониза въздуха:

— За къде си се забързала?

Ана вдигна очи и видя мускулестия гологлав мъж, същия, който управляваше грайфера, да пристъпва към нея. Опита се да избяга, но той вече беше над нея, сграбчи задната част на якето й и с рязко дърпане я изправи на крака.

Силна болка прониза дясната й ръка и рамо, заби се в мозъка й и Ана едва не припадна.

Той се ухили.

— По-добре ли си, след като се целуна с грайфера?

Ана трепна заради вонята на гранясало, която лъхна от устата му. Видя само злоба в матовите му черни очи, рамкирани от назъбен белег, който пресичаше челото му. Пипалата на октопода, татуиран на тила му, сякаш се протягаха за нея. Тя потисна желанието си да извие от болка.

— Аз съм офицер от Европол — каза тя. — Веднага ме освободете.

Васко я хвана под ръка и я стисна в желязна хватка.

— Да те пусна? — Той се засмя, отравяйки въздуха с дъха си. — Ние се отплащаме на любопитните натрапници на борда на кораба ни по друг начин.

Тя извърна глава от внушителното му лице и погледна към щурмана — също толкова корав тип, който й се усмихна с кафяви зъби. До него върху конзолата на щурвала лежеше нейния пистолет „Зиг Зауер“ — дразнещо близо.

— Върнете веднага този кораб в Бургас — нареди Ана, изненадвайки се от силата на своя глас. Адреналинът прогони замайването и тя подчерта нареждането си, като замахна с коляно към слабините на Васко и същевременно се опита да му нанесе удар в гърлото.

Бързите рефлекси на плешивия предотвратиха и двата удара. Когато се обърна към него, той просто я бутна силно. Изгубила сили и извадена от равновесие, тя се стовари върху масата за картите. Успя да се хване за плота и забеляза чифт месингови пергели, които лежаха на нея. Преди да успее да се съвземе, Васко я хвана за гърба на якето и я дръпна рязко към себе си.

Ана се протегна назад и сграбчи пергела, криейки го отстрани на тялото си, когато той я завъртя към себе си.

Хванал я изотзад, Васко плъзна лявата си ръка и я стисна за гърлото, като с другата докопа скалпа и дръпна главата й назад.

— Какво правиш на моя кораб? — Устните му бяха на сантиметри от нейното лице.

Болката надмина страха, защото Ана се опитваше да си поеме дъх. Васко бавно разхлаби хватката, за да й позволи да си поеме въздух.

Тя изчака нервите й да се успокоят, преди да отговори.

— Обогатеният уран от „Кримска звезда“. Знаем че е у вас.

Васко не реагира.

— Била си на борда на кораба на НАВПД?

Ана го изгледа студено.

— Бях на борда на подводницата, която се опитахте да разрушите.

Тя улови проблясване в очите му.

— Бъркаш. Урана го нямаше на борда. Търсихме го, но не можахме да го намерим. — Той издаде брадичката си напред и я лъхна с натрапчивата си воня. — Качвайки се на борда ни, ти си виновна за смъртта на своите двама другари.

Той пусна шията й и я отблъсна от себе си. Грубата му сила я запрати в краката на щурмана.

— Заключи я в някоя празна каюта.

Щурманът я сграбчи с вълча усмивка и я повлече извън мостика. Ана се уплаши да не й се случи най-лошото, но той просто я заведе до една гола каюта и я заключи вътре.

Морякът се върна на мостика и зае мястото си зад щурвала. После погледна Васко.

— Какво ще я правим?

Васко се беше вторачил през прозореца на мостика, а лицето му бе застинало в маска на съсредоточаване.

— Същото, каквото ще направим с нейния мъртъв колега на кърмовата палуба — отговори той, свивайки безразлично рамене. — Ще изчакаме, докато се озовем на петнайсет мили от брега, и ще я изхвърлим във водата.

11

Имаше усещането, че пада в кладенец, облечен в усмирителна риза.

Светът му изведнъж стана черен и студен. Не можеше да диша, а май не можеше и да мърда. Смъртта го потупа по рамото, но той прогони нежеланото привидение. Петър Ралин още не беше готов да умре.

Разумът му започна да работи, след като се отърси от шока, че го простреляха и падна в корабен кладенец. Направи усилие да раздвижи крайниците си. Усещаше лявата си ръка като оловна, но краката му реагираха. Зарита и загреба с една ръка, за да стигне до бледата светлина, която трепкаше над главата му. Разстоянието бързо се скъсяваше, но той спря.

Светлината идваше от кладенеца на „Бесо“. Не можеше да изплува там, защото щяха да го хванат. Обърна се, но трябваше бързо да изплува. От липсата на кислород дробовете го боляха. Ритна по-силно, но в този момент се блъсна в кила на „Бесо“. Продължи да плува въпреки новата пронизваща болка. Придвижваше се по протежение на корпуса и накрая успя да изплува до него, лягайки във водата.

Зяпайки за въздух колкото може по-тихо, чуваше шумове и движение по палубата, но не и изстрели. Дуков със сигурност беше мъртъв, а Ана? Трябваше да й помогне, но в момента това не беше възможно. Дори и да искаше, нямаше достатъчно сили, за да се качи на борда. Не, трябваше да се опита да извика помощ.

Изчака, докато палубата утихна и пулсът му се успокои, оттласна се от кораба и започна да гребе с една ръка към брега. Светлините на Бургас бяха на по-малко от километър, но със същия успех можеха да са и на хиляда. Само след секунди му се зави свят. Едва имаше сили да напредва срещу слабото течение. Заля го вълна от умора заради кървящата рана на крака. Устоя на подтика да се предаде и потъне, и продължи да плува.

Някакъв жълт предмет привлече вниманието му. Разпозна буй за швартовка. Това беше неговото спасение. Той доплува до металната сфера и се хвана за нейната верига. Стисна я отчаяно и зачака да дойде дружеска вълна, която да го повдигне. Използва инерцията й, за да прехвърли торса си на голямата метална топка, и се простря на нея като удавен плъх.

Вдигна глава и със замъглени очи се вторачи във „Бесо“, закотвен съвсем наблизо, после изгуби съзнание.

12

Георги Димитров се спря да избърше потта от челото си, докато разглеждаше варненския търговски кей, спирайки очи на „Македония“ в далечната Стоянка. Закръгленият български археолог мина покрай някакви тежки машинарии и струпани стоки, преди да се заклати като патица към изследователския кораб. Под едната си мишница стискаше картина, а в другата носеше износена кожена чанта.

Един от моряците го посрещна на борда и го съпроводи до кърмовата палуба, където висок мъж с шлем за заваряване ремонтираше пукнатината в един от шевовете на малка подводница.

Пит загаси електрожена и вдигна визьора.

— Доктор Димитров? — попита той.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Пит. — Археологът пусна чантата на земята и двамата се здрависаха. — За мен е чест, че получих подкрепата на Националната агенция за водно и подводно дело за моя проект. — Димитров стрелна поглед към миниподводницата. — Повредена ли е?

Джордино изскочи от люка на машината, стиснал сноп електрически кабели, и се представи.

— Малко е поочукана, но повредите не са толкова страшни, колкото изглеждат. След като сменим водометните движители и проведем няколко изпитания за безопасност, ще е готова за използване. Най-много след четиресет и осем часа.

Пит кимна.

— Извадената временно от строя подводница няма по никакъв начин да повлияе на вашето проучване.

— Радвам се да го чуя — отговори Димитров, — защото зная, че времето ви в Черно море е ограничено.

Пит огледа картината и чантата на мъжа, после посочи към мидела на кораба.

— Георги, хайде да идем на сянка и ще можеш да ни разкажеш за „Фетхие“[14].

Те се събраха в близката лаборатория, където Джордино помогна на българина да облегне картината на една от водонепроницаемите прегради.

— Не пътувате с малко багаж — отбеляза той.

Димитров се усмихна.

— Това е единственото известно изображение на „Фетхие“. Нарисувано е по време на спускането му на вода през 1766 г. Уредникът на българската Национална художествена галерия е мой приятел и ми позволи да я взема назаем.

Пит се зае да изучава картината, на която беше изобразена тримачтова фрегата, излизаща от Златния рог, вдигнала всички платна. От стълба на кърмата се вееше голям червен флаг[15], определяйки кораба като част от отоманската флота.

— Чудесен кораб. Какво можете да ни разкажете за него? — попита Пит.

— Построен е като бърза фрегата за подкрепа на по-големите кораби в бойната линия. Изглежда е бил стациониран в Александрия, преди да се върне отново на служба при султана.

— Как така е потънал в Черно море? — полюбопитства Джордино.

— В началото на Руско-турската война руската армия напредва през онова, което днес са Украйна и Молдова, и печели голяма победа в Кагулската битка[16]. Една от жените на султан Мехмед III била в близката крепост Измаил, за да посети ранения си син, когато фронтът се приближил. Султанът изпратил от Константинопол „Фетхие“, за да ги вземе. Султанският антураж се качил на кораба и поел надолу по Дунав през август 1770. Повече никой не ги видял.

— Руснаците ли са го потопили? — попита Пит.

— Някои историци смятат, че е така, но няма документи, които да го потвърждават. Повечето, както и аз, мислят, че е бил изгубен по време на буря някъде до българското крайбрежие.

Пит поклати глава.

— Това звучи като твърде голям район на проучване.

— Знаете по-добре от мен колко е трудно да се намерят корабни останки — каза Димитров. — Истината е, че „Фетхие“ може да се намира в район с размери петдесет хиляди квадратни мили. Може да прекарам остатъка от живота си в гонитба на нейния килватер. Наскоро обаче открих малко допълнителна информация, която смятам, че ще ни осигури плодотворно търсене. — Димитров отвори кожената си чанта и извади от нея фотокопие на ръкописна страница от дневник.

Пит видя, че е на турски, и предположи, че съдържа данни за времето.

— Бележка в корабен дневник?

— Точно така — кимна Димитров. — Принадлежал е на османската търговска шхуна „Сеяс“. Учен от Българската академия на науките попаднал на него в архивите на едно училище и любезно ми го предостави.

— Какво пише? — попита Джордино.

Димитров започна да превежда ред по ред.

— „Умерен вятър от югозапад, вълнението отслабва. На обед, когато времето се подобри, вдигнахме котва от убежището ни под нос Ерулска и продължихме плаването си за Галац. След час наблюдателят съобщи за струпване на отломки откъм подветрената страна, включително част от мачта с червено знаме и тугра на него.“

— Отбелязали ли са своето местоположение? — попита Пит.

— За съжаление не. — Димитров извади карта на Черно море и я разгъна на масата.

— Нос Ерулска представлява затруднение, защото няма модерни податки за подобно място по крайбрежието. Наложи се известно географско дирене, но най-накрая го открихме в древна бележка за селище северно от Варна.

— Вероятно са хвърляли котва близо до брега, когато са искали да изчакат буря откъм югозапад — предположи Пит.

— Знаем, че са отплавали от това място и покрай брега са се отправили към Румъния — продължи Димитров, — така че можем да направим разумно догадките за тяхната посока.

— Обаче въпросът колко път са изминали за един час покрай крайбрежието, ще ни прати в света на догадките — подхвърли Пит.

— Точно така. Ние не знаем тяхната скорост, така че сферата на предположенията се увеличава. Търговска шхуна от този вид вероятно е развивала осем до десет пъзела, а това ни дава добра изходна позиция.

— Онова, което не знаем, е кога е потънал „Фетхие“ — каза Пит — и колко дълго са дрейфали отломките, преди пътищата им със „Сеяс“ да се пресекат.

— Още едно предположение в нашия модел. От записа в корабния дневник се разбира, че отломките са били концентрирани, което ме кара да смятам, че фрегатата е потънала малко преди това. Знаем състоянието на морето и вятъра, така че в предположението включих малко дрейф. Разбира се, това си е чист хазарт. — Димитров се усмихна. — Но успях да свия района за проучване до сто квадратни мили, където смятам, че най-вероятно се е намирал корабът.

— Струва ми се логично — кимна Джордино, който беше оглеждал защрихования в червено участък. — Защо сте сигурен, че останките са точно от „Фетхие“?

— Добър въпрос. Ключът към отговора е червеното знаме — каза Димитров. — Обърнете внимание на главната мачта.

Джордино кимна.

— На нея се вее вимпел с нещо завъртяно на него.

— Това завъртяно нещо се нарича тугра. Представлява калиграфският монограм на султана и е символ на неговата власт. Само личните кораби на султана биха издигнали подобно знаме. Затова са сметнали, че си заслужава да бъде отбелязано в корабния дневник. Те специално споменават тугра. Видяната във водата мачта със сигурност е била на „Фетхие“.

— Добре, приемам го — каза Джордино. — Откъде ще започнем издирването?

— Чудесно — плесна Димитров с ръце. — Предлагам да започнем от северозападния ъгъл на координатната мрежа. Той е само на няколко мили нагоре по крайбрежието.

Пит изгледа нетърпеливия археолог.

— Изглежда се сдобихме с работен план за издирването. Готов ли сте да останете при нас през цялото проучване?

Димитров отвори чантата си и показа натъпканите вътре книги с меки корици.

— Чувал съм за скуката по време на подводни проучвания — отговори той с усмивка.

След час „Македония“ прибра швартовъчните въжета и заплава край българското крайбрежие. На смрачаване пристигнаха при координатната решетка на Димитров. Корабът спря, а Джордино спусна през борда подводен дрон. Корпусът на безпилотника с формата на торпедо беше натъпкан с електронни сензори и можеше да плува над морското дъно по предварително зададен маршрут. Пит допълни работата на дрона, като пусна зад кърмата сонар, вързан за „Македония“. И двата подводни уреда съдържаха многолъчеви сонарни системи, които можеха да покажат изображение на корабни останки и всеки друг по-голям обект на морското дъно.

Димитров се качи заедно с Пит и Джордино на мостика, за да наблюдава в реално време резултатите от работата на влачения зад кораба сонар. След няколко часа гледане на мрачното вълнообразно морско дъно, което минаваше пред очите му на големия монитор, той стана и извади една книгите, които носеше.

— Лека нощ, господа.

Джордино повдигна вежди.

— Какво, вече се отказвате от борбата?

— Само временно, приятелю. Само временно. „Фетхие“ почива на дъното повече от два века. Сигурен съм, че и утре ще бъде тук за издирването. — След тези думи археологът се поклони, излезе през вратата на мостика и потъна в нощта.

13

Думите на Димитров се оказаха верни, но само отчасти. В пет сутринта Джордино управляваше вързания за „Македония“ сонар, когато през монитора мина назъбен издължен силует. Той запази изображението и продължи проучването, докато два часа по-късно Пит и Димитров се качиха на мостика.

— По време на изследването на последната редица от решетката попаднах на интересен обект — обяви Джордино, докато Пит му подаваше чашата горещо кафе.

— Можете ли да ни го покажете? — Димитров се приближи до монитора.

Джордино потърси изображението, увеличи го и се видяха подробности от корабни останки, в голяма степен запазени.

Очите на археолога се разшириха, но после поклати глава.

— Вярно, това е платноход, но по-модерен. Виждате лебедката и мачтата, паднала върху палубата. В прекалено добро състояние за потънал преди двеста и петдесет години кораб. Въпреки това интересни останки.

— На каква дълбочина са? — попита Пит.

— Малко по-малко от седемдесет метра.

— Това е приблизително аноксичната зона — намеси се Пит. — По-дълбоките части на Черно море са лишени от кислород и заради това в тях няма разрушителни морски организми. На тази дълбочина бяха открити няколко отлично запазени кораба. Ако този, който търсим, лежи в зона с ниско кислородно съдържание, може да се окаже, че „Фетхие“ е добре запазен.

— Размерите се доближават до спецификацията на „Фетхие“ — отбеляза Джордино. — Определено прилича на тримачтова фрегата.

— Да, виждам — отговори Димитров с нарастващо вълнение. — Би било цяло чудо, ако е истина. Можем ли да го проучим отблизо?

— Със сигурност заслужава внимание — кимна Пит. — Ал, какви са възможностите?

— Подводницата е в сух док, докато не получим частите от Щатите. Значи можем да спуснем дрон или няколко водолази на газова смес.

— Гласувам за последното — каза Пит с блеснали очи. — Ще се присъединиш ли към купона?

Джордино се усмихна.

— Като гуляйджия в навечерието на Нова година.

Димитров сякаш се изненада.

— Искате да кажете, че вие двамата ще се спуснете при останките?

— Защо да оставяме забавлението и славата на друг? — попита Пит.

„Македония“ се върна до началото на решетката за още няколко преминавания, за да отбележат по-точно разположението на потъналия кораб. След това екипажът извади сонара и спусна буй на мястото. Корабът се отдалечи и спря на безопасно място на няколкостотин метра оттам, за да изчака връщането на дрона.

Облечени в сухи неопрени за студена вода, Пит и Джордино се качиха на един „Зодиак“, който вече беше спуснат на вода. Пит бързо подкара лодката с надуваеми бордове към буя. Джордино я върза за него. Двамата си сложиха акваланги „Дрегер“ Мк 25 със затворен цикъл, които ги освобождаваха от нуждата да носят множество кислородни бутилки със смесен газ, като същевременно увеличаваха времето за престой под водата.

Джордино топна маската си във водата, преди да я сложи

— Мислиш ли, че Димитров извади късмет?

— На екрана на сонара изглежда много добре, но дъното на Черно море е осеяно с останки. Така или иначе, съвсем скоро ще разберем.

— Много се вълнува. Сигурен ли си, че няма съкровище на борда?

— В историческите трудове не се споменава нищо за това.

— Обзалагам се на по бира, че в тези останки има нещо интересно.

Пит кимна.

— Добре, хайде да отидем да видим какво е. — Той пъхна регулатора в устата си и се претърколи назад през борда на зодиака във водата. След като провери дали дрегерът работи, както трябва, напълни баластния компенсатор и бавно се плъзна под вълните. Миг по-късно Джордино разплиска водата до него и двамата заритаха към дъното.

Когато стигнаха отметката трийсет метра, водата потъмня и стана студена. Двамата светнаха едновременно фенерчетата си. Бяха неподатливи на потискащото въздействие на черните дълбини, защото вече бяха преживели стотици гмуркания при всички възможни условия. Пит почувства вълнение от възможността да проучи корабни останки, лежали неоткрити в продължение на повече от две столетия.

Те следваха въжето, което се спускаше от буя до дъното и го стигнаха на малко повече от шейсет метра. На тази дълбочина разполагаха с по-малко от двайсет минути за работа.

Пит забеляза черна сянка встрани от тях и заплува натам, реейки се половин метър над калното безформено морско дъно. Светлината от фенерчето му освети голям издължен предмет. Той се приближи и видя, че е котва. Все още свързана с дебела верига, черната желязна грамада висеше от червеникав корпус. Котвата и останките бяха покрити с дебел слой кафява тиня.

Пит заплува по протежение на веригата към релинга на носа и плъзна лъча на фенерчето по палубата. Въпреки дебелия слой тиня се виждаше, че става дума за стар, отлично запазен платноход. Джордино се присъедини към Пит, когато ритна с крака, за да стигне до падналата мачта, и махна утайките. На палубата лежаха парчета от въжета и платна, частично запазени в бедната на кислород вода.

Джордино пусна малката видеокамера, закачена за раницата на акваланга със затворен цикъл, и започна да снима части от останките, докато се придвижваха към кърмата. На главната палуба вниманието му привлякоха няколко богато резбовани врати на каюти с инкрустации от стъкло. През това време Пит разглеждаше въртящо се оръдие, монтирано върху релинга на левия борд. Бяха удивени от състоянието на кораба, защото повечето дървени съдове само след няколко години се превръщат в купчина отломки. Тъй като видя много малко метални арматури, Пит разбра, че корабът е на много повече от двеста години.

Двамата се срещнаха при щурвала на шканеца[17], оглеждайки се за голямата награда. Въпреки че бяха добре запазени, идентифицирането на дървените останки с малко характерни черти беше трудна задача. Можеше да им помогне корабната камбана, на която обикновено се гравираше името.

Откриха големия щурвал все още със спиците си, закачен за конзолата си, но до него не се виждаше камбана. Джордино усети потупване по ръката и видя Пит да сочи към главната палуба. Близо до преградата лежеше нещо с конусообразна форма. Сигурно беше камбаната, откъснала се от разпадналата се стойка под въздействието на собствената си тежест.

Пит стигна преди партньора си до предмета, изправи го и махна с ръка утайките. Когато калта се утаи, Джордино приготви камерата. Показа се бронзова камбана с арабски букви в основата. Той я засне от всички страни, после вдигна палец по посока на Пит.

Пит погледна оранжевия циферблат на своя водолазен часовник „Докса“ и видя, че времето им на дъното е почти изтекло. Посочи нагоре към повърхността, изчака Джордино да потвърди, след това ритна с крака и започна да се отдалечава от шанеца. Плъзна лъча на фенерчето за последен път по останките и се поколеба при вида на нещо върху кърмовата палуба. Когато се обърна и заплува към предмета, Джордино го последва, притеснен от човешките му форми.

Оказа се наистина труп, леко покрит с тиня. Когато го наближи, Пит махна с ръка над него, за да вдигне тънкия слой утайки. Вероятността да намерят човешки труп на палубата на фрегатата след повече от двеста и петдесет години беше направо астрономически нищожна. Въпреки това не можеше да спре да си представя как пред тях ще се окаже моряк от осемнайсети век в риза с широки ръкави, шалвари и обувки с извити нагоре носове.

Когато водата се избистри обаче, той се озова срещу трупа на синеок летец, който гримасничеше насреща му в своя летателен костюм от XX век.

14

Първото нещо, което Ана направи, беше да повърне. Страхът, напрежението и стресът в съчетание с люлеенето на кораба бяха предизвикали конвулсии в стомаха й. Малката мивка в каютата побра съдържанието му. Беше благодарна, че можа да наплиска лицето си със студена вода. Чувстваше се изтощена, но спокойна и се зае да огледа обстановката.

Заключената каюта нямаше прозорци и не беше по-голяма от килер. Две вградени койки и мивката изпълваха квадратното пространство. Главата й все още пулсираше, но тя успя да стигне до долната койка, да легне на тънкия като вафла дюшек и да затвори очи.

Главоболието й малко намаля и това й позволи да прецени положението си. Най-вероятно спасителният кораб беше извадил обогатения уран. Защо иначе качването им на кораба би предизвикало толкова яростна съпротива? Тя изстена, когато си спомни как Ралин падна в кладенеца. Гологлавият татуиран бандит, който командваше кораба, изглеждаше способен на всичко, след като бе убил колегата й с такава лекота. Само българският отряд на ГДБОП да беше успял да пристигне! С подходящ екип нещата щяха да се развият по съвсем различен начин! Знаеше, че е виновна за прибързаната атака без подкрепления. Сега пристанищният полицай и Ралин бяха мъртви. При тази мисъл й се наложи да преглъща сълзите си.

След малко отвори очи и се вторачи в прашното дъно на горната койка. Знаеше, че и тя е обречена. Нямаше да я оставят жива, защото беше свидетел на убийството на полицая и Ралин. Ана си пое няколко пъти дълбоко дъх и пулсирането в черепа й бавно намаля, като отстъпи мястото си на острата болка в гърба. Иглата на пергела, който беше задигнала от мостика, я беше пронизала. Тя извади инструмента, вдигна го пред лицето си и докосна върха на иглата. Като оръжие не беше кой знае какво, но можеше да послужи за инструмент. Стана от койката и се зае да изучава ключалката на вратата. Беше обикновена с резе и върток. Остана вторачена в нея, докато обмисляше възможностите. Нямаше смисъл да се бави. Бяха я затворили в каютата като временна мярка. Може би й оставаха дни живот, а може и само няколко часа. Нямаше смисъл да чака и да се покорява на съдбата.

Разтвори пергела, заби иглата му в ключалката и започна да върти и натиска. Мъчи се в продължение на двайсет минути, докато не осъзна, че иглата на пергела трудно ще отключи ключалката. Измъкна пергела, запрати го на леглото и тегли здрав ритник на вратата.

Тя се разтрака и заклати окуражаващо. Ана притисна глава о вратата и я удари с гърба на дланта си.

Чу се слабо ехо, придружено с лека вибрация на ръката й. Оказа се евтина картонена врата с дървена рамка. Ана се усмихна, когато разбра какъв късмет има.

Седна за малко на койката, за да обмисли следващите си действия. Сърцето й започна да блъска заради предстоящата опасност, но беше ясно, че ще е много по-зле, ако не предприеме нещо. Залепи отново ухо на вратата, за да се увери, че коридорът е празен. Отстъпи назад в малката каюта и си пое дълбоко дъх. Втурна се напред в тясното пространство, подскочи и с краката напред се стовари върху картона.

Вратата се нацепи, но остана на мястото си. Ана се изправи на крака и зачака някъде да се отвори врата на каюта, но нищо не наруши царящата тишина. След още един силен ритник върху вратата в близост с въртока рамката се откачи от бравата и зейна широко. Ана излезе в коридора, събра отломките и намести вратата на мястото й. Ако се случеше някой случайно да мине, на пръв поглед изглеждаше наред. Тръгна назад към отворена странична врата, през която отвън нахлуваше хладен вятър. Залиташе с люлеенето на кораба, докато я наближаваше, и надникна навън.

Под увиснали ниско облаци безкрайният простор на Черно море се простираше отвъд релинга на кораба. На хоризонта се виждаше неравната линия на земя, което означаваше, че или плават покрай крайбрежието, или наскоро бяха излезли от външното пристанище на Бургас.

Показа глава през отвора на вратата, за да огледа палубата, и едва не я блъсна в минаващ моряк. Младият мъж носеше омазан с грес гащеризон на инженер и държеше кутия с инструменти. Той се вторачи изненадан в Ана.

Готова за нападение, тя го хвана за реверите и го тласна настрани. Повлечен от тежката кутия с инструменти мъжът се препъна в нея и се стовари тромаво върху палубата. Ана подскочи и го ритна силно в брадичката. Зашеметен, той не успя да се предпази от последвалите допълнителни ритници и загуби съзнание.

Зяпайки за въздух, тя се завъртя на пети, очаквайки, че краткият сблъсък е привлякъл нечие внимание. Но палубата беше празна. Ана хвана моряка за краката и го издърпа в коридора.

Знаеше, че сега времето й е още по-малко. Втурна се на палубата и тръгна към кърмата в търсене на гумена или спасителна лодка. От дясната й страна се показа плискащият се кладенец. От другата страна видя лодка с твърд кил и надуваеми бордове, обезопасена върху стойка. Все още не се виждаше никой и тя спринтира, за да заобиколи кладенеца. Измина половината разстояние, но се закова на място.

Ето го там.

Вторачи се в сивия сандък, изваден от „Кримска звезда“, в който вероятно беше ВОУ. След спешното отплаване от Бургас екипажът не си беше дал труд да го прибере. А може би го бяха оставили тук, за да го спуснат отново на дъното, ако стане нужда. Ана хвана сандъка и го разклати, усещайки нещо тежко вътре.

Сърцето й отново заблъска. Тя пристъпи към надуваемата лодка, освободи я от стойката и я свали на палубата. Провери вътрешността, видя, че резервоарът е пълен, и свърза гумения му маркуч с малкия извънбордов двигател. От другата страна на палубата имаше голяма лебедка с желязно въже, чиято кука още беше закачена за кафеза. Но беше твърде очебийна, за да я използва. Близо до релинга откри малка палубна лебедка, вероятно предназначена за спускане на лодката. Подозрението й се потвърди, когато видя резета на релинга, които позволяваха част от него да се сваля на палубата.

Бързо дръпна резетата, свали релинга и се върна при лебедката. Откри конзолата с лостовете за управление, включи машината, намери лостчето за вдигане на кабела и го включи на преден ход. Заобиколи лебедката, хвана развиващото се въже с куката и го задърпа през палубата. Изтегли го покрай надуваемата лодка с твърд кил по посока на сандъка с ВОУ, около който още беше вързано въжето, с което го бяха извадили от водата. Тя откачи въжето на голямата лебедка и на негово място закачи куката, която беше издърпала до мястото, след това се втурна обратно при конзолата за управление. Започна да прибира освободеното въже и гледаше как то влачи сандъка по палубата. Придърпа го близо до зодиака, след това изключи лебедката.

Вдигна сандъка в надуваемата лодка, откачи куката от сандъка и я закачи за въжето за повдигане на плавателния съд. Върна се при конзолата, повдигна малката лодка от палубата, прехвърли я през отворения релинг и тя увисна над водата. Точно започна да я спуска, когато зад нея отекна вик.

Долетя от другата страна на палубата и съвсем не беше приятелски. Морякът, който по-рано беше стрелял с узито, сега я сочеше и крещеше. Не беше въоръжен, но я изгледа заплашително, преди да се втурне към нея. Ана натисна бутона за скоростно развиване на въжето и пристъпи към релинга.

Не се спря да изчака, докато лодката падне в морето, нито се бави на релинга. Имаше само един шанс и не се поколеба. Стъпи на ръба на палубата, хвана развиващото се въже и скочи.

Беше скок от пет и половина метра височина, при който надуваемата лодка първа стигна до водата. Тя се стовари тежко, потрепери силно, преди да отскочи назад от борда на кораба. Ана падна секунда по-късно, улучвайки момента, когато лодката беше на гребена на вълната.

Опита да се изправи и да хване отново въжето, но лодката се понесе към борда на кораба и я повали на колене. Въпреки развиващото се въже инерцията на кораба рязко повлече гумената лодка като пиян воден скиор. Ана се изправи на колене, сграбчи куката на въжето, но напрежението беше твърде голямо и въжето стоеше опънато.

Докато лодката се мяташе рязко насам-натам, Ана запази спокойствие. Тези дивашки движения щяха да я спасят. Вкопчи се в куката, докато яздеше подмятащата се под нея лодка. Докато гледаше, лодката изведнъж се стрелна напред и за миг освободи напрежението в опънатото въже. Ана веднага откачи куката и я хвърли настрана.

Щом куката издрънча по борда, надуваемата лодка веднага изостана от кораба. Ана се премести на кърмата и дръпна стартера на малкия извънбордов двигател така, както беше виждала хиляди пъти баща й да прави, молейки се да запали. За нейно щастие бяха нужни само две дърпания, преди двигателят да захрипти и заработи. Тя завъртя ръкохватката на дросела на максимум и обърна лодката към брега.

Измина около петдесет метра, преди да посмее да погледне през рамото си. Видя, че „Бесо“ постепенно завива след нея.

15

Поела курс към най-близката суша, Ана забеляза кораб малко по-назад откъм своя ляв борд. Поглед през рамо я увери, че преследващата я лодка е скъсила разстоянието. Сега успя да различи мръснооранжев „Зодиак“, в който имаше трима души.

Тази гледка я накара отново да изпита пристъп на слабост до степен, че изпусна ръкохватката на дросела. Завъртя гумената дръжка с болки в ръката, погледна напред над вълните и изведнъж видя причини да изпита надежда. Корабът откъм левия борд не оставяше килватер. Имаше и друга причина: неговият цвят.

Беше тюркоазеносин.

Направо не беше за вярване. Спомни си, Пит й беше казал, че корабът на НАВПД ще проучва близо до Бургас — и ето го пред нея.

Радостта й обаче трая кратко, защото сандъкът с ВОУ, който лежеше в предната част на лодката, изведнъж започна да се разпада на трески. Удивена и объркана, тя погледна назад и видя огън от дулата на оръжия откъм преследващия я „Зодиак“. Шумът на извънбордовия двигател заглушаваше трясъка от изстрелите.

Ана се наведе колкото можа по-ниско и отнесе треска в бузата. Но вниманието й беше съсредоточено в дупките, които се бяха появили в една от надуваемите секции на борда на лодката.

Усети, че губи скорост, когато изпускащата секция хлътна. Беше все още десетки метри пред преследващата я лодка, но тя вече не се движеше зад нея, а описваше завой, за да се озове откъм левия й борд. Оранжевият „Зодиак“ щеше с лекота да я пресрещне, преди да успее да стигне до тюркоазения кораб.

Погледна към приближаващата се брегова линия, но тя също беше далеч извън нейния обсег. След това забеляза друга надуваема лодка с твърд кил, вързана за буй. Тя подскачаше празна на вълните и разполагаше с голям двигател. Ако не нещо друго, поне бордовете й бяха надути докрай.

Когато още една секция от надуваемите бордове на нейната лодка спадна заради пробойни от изстрелите, тя насочи носа към тайнствената лодка и затаи дъх.

16

Пит изскочи на повърхността, когато лек дъждец започна да обсипва морето. Стълб от издигащи се мехурчета извести изплуването на Джордино след няколко секунди. След като последваха водещото въже до повърхността, откриха надуваемата си лодка вързана на няколко метра от тях.

Двамата се прехвърлиха по корем в нея и точно бяха започнали да свалят екипировката, когато чуха рев на двигатели от приближаващи се плавателни съдове и пукот от стрелба. Пит се обърна и видя трима мъже в избеляла оранжева надуваема лодка да преследват по-малък черен „Зодиак“, управляван от жена с развяваща се черна коса. Когато осъзна, че това е Ана, той се напрегна.

Тя караше право към тях лодка със спаднали секции на бордовете, подмятана и пляскаща във вълните.

От оранжевата надуваема лодка, която се намираше между тях и „Македония“, отново се чуха изстрели.

— Ал, срежи швартовъчното въже — нареди Пит.

Когато Джордино освободи носовото въже. Пит запали двигателя и даде газ. Насочи лодката към Ана и бързо започна да съкращава разстоянието помежду им. Тя и Пит превключиха на празен ход, когато лодките застанаха една до друга с гледащи в различни посоки носове и кърми, а Джордино ги върза временно една за друга.

— Имаш ли нужда от транспорт? — пошегува се Пит.

Ана отвори с ритник нацепения дървен сандък и измъкна тежък метален цилиндър, след това залитна към борда. Джордино протегна ръце и прехвърли цилиндъра в тяхната лодка.

— Това е ВОУ! — Тя скочи от повредената си лодка в тази на НАВПД.

Пит даде отново газ, завивайки настрани от преследващата ги лодка.

— Залегнете — каза Ана. — Те са въоръжени.

Сякаш в потвърждение откос от автоматично оръжие вдигна пръски до лодката.

— Това спасителният кораб ли е? — попита Пит и махна към плавателния съд в далечината.

— Да, това е „Бесо“. Петър и аз го открихме в Бургас и тази сутрин се качихме на борда. Петър е мъртъв. — Очите й се напълниха със сълзи. — Взеха ме с тях, когато отплаваха, но аз избягах. Както и подозирахме, ВОУ беше у тях.

— Мисля, че много биха искали да си го получат — обади се Джордино, когато друг залп разкъса с плисък вълните.

Пит погледна към „Македония“ на половин миля в южна посока. Той зави към кораба, но оранжевата надуваема лодка повтори маневрата. Продължи по този курс известно време, преценявайки скоростта на другата лодка.

— Аз също се опитах да стигна до „Македония“, но те се напъхаха между мен и нея.

Пит й се усмихна бегло.

— Няма да ни позволят да се приберем у дома, но можем да им избягаме на брега.

Ана се вторачи в Пит. Беше спокоен, все едно си лежеше в хамака и пийваше бира.

Той зави на запад, спокойно наблюдавайки как преследвачите веднага ги последваха. Сега лодките бяха на около половин миля една от друга и Пит видя, че са с изравнени сили. Преследвачите прекратиха стрелбата. Вероятно искаха да икономисат мунициите, защото е трудно да улучиш целта от подмятаща се по вълните лодка, постоянно заливана от дъжд.

На борда на зодиака на НАВПД Джордино започна да изхвърля празните кислородни бутилки, за да олекоти тяхната лодка, а и с надеждата да се окажат пречка за преследвачите. След това откачи оловните тежести от водолазните им колани и започна да ги мята по посока на преследвачите. Щурманът на противниковата лодка не обръщаше внимание на бомбардировката, докато една от тежестите не отскочи от нейния надут нос и го удари по рамото. За миг изпусна от ръка ръкохватката на дросела, за да избегне последните снаряди на Джординовата артилерия, губейки няколко скъпоценни за преследваните секунди.

Пит се втренчи през падащия дъжд в зелената брегова линия и забеляза кехлибарените на цвят сгради на някакво селище в южна посока. Беше Балчик — малък туристически град, който беше видял на картите на север от бургаското крайбрежие. Зави натам. След няколко мили плаване с пълна газ наближиха входа на неговото пристанище.

Джордино забеляза, че от преследващата ги лодка отново се води стрелба.

— Внимание, залегни.

Пит се сви зад двигателя, а Ана и Джордино се проснаха на дъсчения под на лодката.

— Не искат да се доберем до пристанището — каза Ана.

Няколко куршума улучиха целта. Единият рикошира от корпуса на двигателя, докато останалите четири пробиха страните на надуваеми секции. Пит пренебрегна стрелбата и се насочи към самотния товарен кораб, пристанал на търговския кей.

Те влетяха в пристанището, а стрелбата се усили, докато наближаваха товарния кораб. Пит насочи лодката покрай борда му, след това зави остро покрай носа му. Подкара право към кея и изключи двигателя миг преди да се блъсне в пристана. Джордино скочи от носа, преди да се блъснат в един стълб, прехвърли се на издигащия се над тях кей с швартовъчно въже в ръката и рязко дръпна, за да спре лодката.

— Последна спирка — извика той. Протегна ръка надолу, хвана Ана за вдигнатата нагоре ръка и рязко я издърпа на кея.

— Чакай — каза тя, — уранът!

Пит вдигна металната кутия и я подаде на Джордино, а той я метна на рамо, сякаш беше птиче перо. Изкатери се на кея и огледа обстановката. Вдясно от тях гръцки контейнеровоз очакваше да натовари цяла планина контейнери. Вляво кеят преливаше в оживена крайбрежна улица, която се виеше надолу към центъра на града. В момента пристанището беше пусто, защото малко преди това стана време за обяд и местните докери се бяха събрали в бараката за почивка, където обядваха яхния от риба с фасул.

Очите на Пит заблестяха. Такелажът на пристанищния дерик кран още беше закачен за пълен контейнер на върха на купчината.

Той посочи към улицата.

— Вървете да намерите някакъв транспорт оттук. Ще се опитам да ги забавя.

Ана се поколеба, но Джордино я хвана за ръката и я дръпна към улицата.

— Нали чу човека, няма време за спорове.

Те се затичаха и Джордино поведе Ана към един очукан пикап, паркиран близо до входа към кея.

Пит се втурна към контролните уреди на крана и запали дизеловия двигател. Разгада командните лостове, повдигна контейнера и завъртя стрелата към корабния трюм. Продължи да завива, докато контейнерът не се озова малко зад края на кея.

Приключи тъкмо навреме, защото в този момент оранжевата лодка долетя с рев точно на мястото, където беше вързан зодиакът на НАВПД. Пит натисна лоста за освобождаване на клещите, които държаха контейнера. Жълтият контейнер падна върху края на кея вертикално, заклати се и се претърколи във водата. Задната му част се стовари върху носа на надуваемата лодка и смаза единия от стрелците. Другите двама бяха изстреляни напред, когато лодката се прегъна под тежестта. Единият се блъсна с лице в контейнера и падна мъртъв във водата със счупен врат. Васко извади повече късмет. Запратен срещу пилоните на кея, успя да се хване за една желязна стълба.

Трясъкът от падналия върху кея контейнер накара група докери да дойдат да видят какво става. Отчаяният кранист дотича до кабината, махайки с ръце, докато Пит излизаше от нея.

Пит сви рамене.

— Лостовете на контролната конзола са малко халтави — обясни той.

Точно се обърна към улицата, но замръзна, когато стъклото на крановата кабина до него се пръсна със звън. В края на пристана едър татуиран мъж се изтегли на кея от металната стълба, стискайки още димящ пистолет, насочен към Пит.

17

Иля Васко беше разпознал високия чернокос мъж, който слезе от крана като щурмана на надуваемата лодка, която помогна на Ана. Знаеше, че контейнерът не е паднал случайно върху тях. Тъй като автоматът му се беше озовал на морското дъно, извади пистолета от кобура. Единственото, което можеше да направи, беше да стреля набързо от стълбата, преди да се изкатери на кея и да си поеме дъх. Остана за миг неподвижен, разтреперан от шока при излитането си от лодката, и стрелна поглед към водата. Труповете на моряците се полюшваха във водата до пробития „Зодиак“.

Васко пристъпи, за да си върне равновесието, и вдигна пистолета. Дузината докери се втурнаха да търсят прикритие, докато той оглеждаше пристана, за да открие високия мъж с черната коса.

Пит вече беше скочил от крана и спринтираше надолу по кея. Точно правеше зигзаги около един вилков повдиган и няколко разнородни сандъци, когато чу пукота от изстрелите. Няколко куршума изсвириха край него и попаднаха в оградния стълб отпред.

Той погледна напред, за да види Джордино, и забеляза партньора си да му маха от шофьорското място на очукан пикап.

Беше румънска „Дачия“ поне на четиридесет години, която използваха за превоз на леки товари из района на пристанището. Контейнерът с ВОУ лежеше в открития товарен отсек. Ана седеше на пътническата седалка и подканяше Пит с поглед. Синият пушек, който ауспухът избълва, показваше, че Джордино е намерил ключовете и е запалил стария пикап.

— Тръгвай! — извика Пит, макар още да беше на няколко метра от каросерията.

Джордино включи на първа и потегли, когато пистолетът на Васко избълва още няколко куршума. Пит настигна пикапа и се хвърли в откритата каросерия, когато един от куршумите проби задния капак, а друг пръсна задното стъкло на кабината.

Както лежеше прилепен за дъсчения под, Пит се провикна:

— Това ли беше най-бързата кола, която успя да намериш?

— Беше единствената с ключовете в запалването! — извика в отговор Джордино.

Старият пикап набра скорост, Джордино го прекара през отворените врати в края на кея и зави по главната крайбрежна улица. Нямаше много коли по нея и той успя да ускори още. Чуха се полицейски сирени, когато Васко изтича в средата на улицата с вдигнат пистолет. От юг се приближаваше мотоциклет, каран от ученик, а Васко стоеше в средата на улицата с насочен пистолет. Смаяното момче успя да спре на метри от него.

— Слизай. — Васко се впусна напред и хвана ръкохватките.

Ученикът слезе и заотстъпва с вдигнати ръце, а след няколко крачки се обърна и побягна. Васко пъхна пистолета под колана на панталона си и яхна машината.

Пит наблюдаваше случващото се на двеста и петдесет метра от мястото, докато Джордино насочи колата към центъра на града. Подобно на повечето български крайбрежни градове, Балчик беше пълен с тромави, но колоритни къщи и магазини, които туристите през лятото намираха привлекателни. Пикапът зави покрай голямо кръгово движение, в чийто център се издигаше мраморна статуя на бог Дионисий[18], след това профуча покрай редица кафенета и ресторанти.

Пит се премести и облегна гръб на кабината.

— Онзи с пистолета ни преследва на мотоциклет — съобщи той на Джордино.

— Къде са патрулките? — попита той в отговор.

Пит се вслуша в далечния вой на сирените.

— Боя се, че идват от другия край на пристанището.

— Типично.

Пит видя мъж, който носеше чувал с брашно надолу по улицата.

— Спри за миг, после продължи една пряка нагоре, обърни и се върни към кръговото. Надявам се, че там ще срещнем полицията.

Джордино натисна спирачките.

— Ясно, но защо трябваше да спирам?

Когато не чу отговор, се обърна и видя, че Пит и контейнера с ВОУ са изчезнали.

Ана забеляза Пит, който тичаше по тротоара.

— Ама той е скочил от пикапа!

— Така отвлича вниманието от нас — обясни Джордино.

Той се зае да изпълнява указанията на Пит, ускори до следващата пряка и зави наляво. Чуваха воя на мотоциклетния двигател, който се носеше с висока скорост след тях.

Васко навлезе в кръговото движение, без да откъсва очи от стария пикап, който направи ляв завой недалече пред него. Надмина няколко по-бавни коли и заобиколи центъра на кръговото, но в един момент наби спирачки, защото пред очите му се появи позната гледка. Беше Пит, който пресичаше кръговото с бавна походка, сякаш беше тръгнал на следобедна разходка, но това не му попречи да стрелне сърдит поглед към Васко. Макар присъствието му да беше дразнещо, ръцете му бяха празни, затова не представляваше заплаха, Васко отпусна спирачките и даде газ.

Джордино взе следващия ляв завой, преди мотоциклетът да се покаже в огледалото му. Движението оредя, затова можеше да движи пикапа наляво-надясно по платното, за да попречи на мотоциклетиста да се изравни с тях.

Васко намали, измъкна пистолета изпод колана си и даде няколко непохватни изстрела с лявата ръка. Пикапът стигна края на пряката и Джордино отново зави наляво, насочвайки се към кръговото движение, което сега се показа пред тях. Когато започна да завива, пред Васко се откри чиста огнева линия и той заби два куршума в двигателя.

Изпод предния капак заизлиза пара, а отдолу потече дебела струя масло. Джордино не отмести крак от газта въпреки тракането на мотора и придърпването. Парата покри предното стъкло и го принуди да кара насляпо към кръговото. Случващото се отвлече вниманието му и той изгуби преследвача си от очи. В този момент Васко се появи с рев на двигателя до пътническата страна. Хвърли поглед в товарния отсек на пикапа и видя, че контейнерът с ВОУ липсва. Приближи се до вратата на Ана с насочен пистолет и надникна в кабината за урана.

Ана изпищя и Джордино стрелна умиращия пикап надясно. Васко вече беше натиснал спирачките, за да избегне удара. Пикапът се затресе напред, а пътниците в кабината му чуха отново рева на мотоциклета. Този път обаче той се отдалечаваше.

Джордино навлезе насляпо в кръговото и показа глава от прозореца точно навреме, за да види пешеходната пътека пред тях. Когато наби износените спирачки, пикапът поднесе, удари се в бордюра на кръговото и се качи на тревната площ. В облак от пара се блъсна във фонтан в подножието на Дионисий и спря.

Джордино се обърна към Ана и попита сред приближаващия вой на сирени:

— Добре ли си?

— Да. — Тя масажираше рамото си, което беше ударила в арматурното табло. — Той махна ли се?

— Аха — усмихна се Джордино. — Не можа да се справи с Бързия Ал.

Те слязоха от пикапа и се озоваха в светлината на сигналните лампи на три патрулки. Пит стоеше в центъра на улицата и упътваше водещите патрулки след мотоциклетиста. Третата спря пред потрошения пикап със скърцащи спирачки. Когато от нея изскочиха полицаи с извадени оръжия, Ана и Джордино вдигнаха ръце. Тя извади значката от Европол и бързо успокои положението, след което обясни ситуацията, в която се намираха.

Пит се приближи, за да провери как са приятелите му.

— Радвам се, че сте невредими.

— За съжаление същото не може да се каже за пикапа — каза Джордино и потупа единият от калниците, изпод който излизаше пушек.

— Реших, че полицията непременно ще мине оттук — започна да обяснява Пит. — Бях решил да организирам комитет по посрещането, когато се появите. Обаче преценката ми за времето се оказа малко невярна.

— Все пак достатъчно точна, за да ни отърве живи и здрави — отговори Джордино.

След оживен разговор с полицаите Ана се присъедини към тях.

— Били са вдигнати по тревога от „Македония“ — обясни тя, — а докерите ги изпратили след откраднатия пикап.

Пит кимна.

— Голяма каша.

Джордино погледна локвата масло до предната гума.

— Май дължим на пристанището нов пикап.

— НАВПД ще успее да финансира покупката — каза Пит.

— Радвам се да го чуя — кимна Ана. — Аз вече съм минус една кола пред моето началство. — Тя надникна в откритата каросерия на пикапа.

— Контейнера с ВОУ! У него ли е? — попита тя пребледняла.

— Не — Пит й се усмихна успокоително. — Скрих го на място, което няма лесно да намери.

Ана огледа улицата с кафенета и жилищни сгради.

— В някое кафене или жилище го скри?

— Не, оставих го на открито. — Пит намигна и посочи през рамо.

Ана и Джордино проследиха посоката от пръста му към статуята и вдигнаха очи нагоре.

В протегнатите ръце на Дионисий на няколко метра от земята беше сгушен контейнерът със смъртоносен уран.

18

Малко по-късно „Македония“ се плъзна в балчишкото пристанище, пристигайки сред проблясването на множество полицейски сигнални светлини покрай бреговата линия. Капитан Стенсет откри котвената стоянка на кораба си близо до главния кей, откъдето можа да види как водолазите на полицията извадиха два трупа от водата. След това помогнаха на група развълнувани докери да извадят от дълбините пред голям контейнеровоз един жълт контейнер.

Щом корабът му беше швартован, капитанът слезе на брега и пътьом хвърли бърз поглед на подгизналите трупове, покрити набързо с парче брезент. След като с облекчение установи, че лицата им са непознати, той насочи вниманието си към премигващите светлини на патрулките близо до центъра на града. Измина няколкото преки до кръговото движение пеша, но трябваше да отскочи настрани, когато една пожарна със стълба избуча покрай него, качи се на тротоара и спря до висока мраморна статуя. Самата статуя беше заобиколена от плътен полицейски кордон.

Стенсет се упъти към другата страна, където един очукан пикап се беше блъснал във фонтан в подножието на статуята. Задният му капак бе свален и двама мъже в неопрени бяха седнали върху ръба на товарния отсек и разговаряха с полицаите.

Капитанът на „Македония“ се приближи до Пит и Джордино с усмивка на облекчение, изписана на лицето.

— Момчета, не ми казахте, че след гмуркането планирате да разгледате градските забележителности.

— Защото предложихме транспорт на местен стопаджия — посочи Джордино Ана, която спореше с неколцина български полицаи.

— Ана? — възкликна Стенсет. — Не я познах, когато започна бъркотията. Оказахме се далеч от мястото на гмуркането ви, защото вадехме дрона, когато сте изплували. Затова се разминахме във времето.

— Аз те накарах — побърза да каже Пит, — макар че после ми се искаше да не си ме послушал.

— Забелязахме стрелбата и се опитахме да ви последваме, но не можахме да развием такава скорост като вас. Разбрах, че нещата са зле, когато от дъжда се показа спасителният кораб. Предполагам, Ана е била на неговия борд?

Пит кимна.

— Проследили са „Бесо“ до бургаското пристанище и са я отвлекли, когато са се качили на борда. Ралин не е извадил нейния късмет.

Стенсет поклати глава.

— Обадихме се на бреговата охрана, а тя е вдигнала по тревога местната полиция, когато са ви видели да влизате в пристанището.

— Добра работа — обади се Джордино. — Нашата любима каляска беше готова да предаде богу дух и ние заедно с нея, когато полицията най-сетне се появи.

— Видях на пристанището, че сте ликвидирали двама от тях.

Джордино се усмихна.

— Пит ги замери с един контейнер.

Стенсет посочи дупките от куршуми по целия пикап.

— А третият бандит?

— Избяга на мотоциклет — каза Пит. — Да се надяваме, че полицията ще го залови. Някакви неприятности с „Бесо“?

— Не. Движеха са успоредно на нашия курс, но щом наближихме Балчик, се насочиха обратно в открито море.

Ана се измъкна от полицаите и се върна при пикапа. Тялото й се беше прегърбило под бремето на вълненията през последните два дни, но очите й заблестяха, когато видя тримата мъже от НАВПД.

— Макар и трудно, убедих полицията да не ви арестува и да не конфискува кораба ви.

— Значи няма да има парад на победителите? — попита Джордино.

— Ами имаме откраднат пикап и пуснат във водата контейнер. Някои от местните жители са възмутени от станалото. Очевидно не разбират какъв беше залогът. Дори полицаите са малко скептични. Поискаха вие и вашият кораб да останете в Балчик, докато не потвърдят съдържанието на контейнера за ВОУ.

Пит се намръщи.

— И колко време ще им е нужно за това?

— Повикаха армейски сапьори да закарат контейнера във военно поделение в София. Предполагам, че отговор ще имаме най-рано утре следобед.

— Така да бъде. Добре си дошла да спиш на борда на „Македония“, ако и ти си задържана тук.

— Благодаря, но изглежда се налага още малко да координирам работата с местните полицейски сили.

— Едно не мога да разбера — замислено каза Стенсет. — Ако ВОУ е бил на борда на „Бесо“, къде е сега контейнерът?

Пит му се усмихна дяволито и посочи статуята. Всички гледаха как от пожарната започна да се разтяга стълба към мраморния Дионис — копие на статуя, намерена преди няколко столетия в морето пред града. Дундест пожарникар се изкачи по стълбата и нервно извади контейнера от прегръдката на бога. Когато слезе, веднага беше заобиколен от полицейски кордон и го накараха да сложи металния цилиндър на земята.

Близо час по-късно се появи екип сапьори от българската армия, за да го прибере. Натовариха го на камион и потеглиха с висока скорост от града, съпровождани от въоръжен ескорт. Местните жители останаха да зяпат двамата водолази на потрошения пикап и да се дивят на чудноватите работи, които се случиха заради тях в градчето.

Беше привечер, когато Ана и мъжете от НАВПД се върнаха на „Македония“, съпроводени от полицаи. Час по късно тя се упъти към каюткомпанията, освежена след кратък сън и горещ душ. Облечена във взет назаем корабен гащеризон и със свободно пуснати коси, се втурна към масата, където я очакваха Пит, Джордино и Стенсет.

— Изглеждаш като нова — отбеляза Пит.

Очите й се навлажниха от радост.

— Получих съобщение от службата с прекрасна новина: Петър е жив!

— Знаех си, че е като котките! — засмя се Джордино.

— Някак си е оцелял от огнестрелната рана и са го спасили във външното пристанище. Сега се възстановява в бургаска болница.

— Това наистина е хубава новина — кимна Пит, стана и дръпна стола за нея да седне. — Веднага щом ни разрешат да вдигнем котва, ще идем в Бургас да го видим. Сигурен съм, че ще се зарадва да разбере, че си жива и здрава.

Георги Димитров влезе в помещението и се приближи към масата.

— Ето ви и вас двамата. Радвам се, че сте живи и здрави след вашето приключение.

Когато археологът се настани на масата, Пит го представи на Ана.

— Днес чух на борда какви ли не слухове за вашето преследване — каза Димитров. — Бихте ли ми казали за какво беше цялото това вълнение?

— Ана се забърка с едни контрабандисти, които случайно се оказаха на пътя ни — отговори Пит. — Помогнахме й да стигне до брега и изчакахме идването на полицията.

— По-точно е да се каже, че ми спасиха живота — каза Ана. — Както и живота на много други хора.

— Трябва да кажа, че ние тук на борда на кораба бяхме много разтревожени.

Пит и Джордино се спогледаха, защото знаеха, че археологът умира от нетърпение да научи за корабните останки.

Димитров отново заговори.

— Освен това се чудехме какво открихте при гмуркането си?

— Хм, Ал, спомняш ли си нещо?

— Чакай да помисля — започна бавно Джордино. — Видях един хубав омар, но ми избяга в отломките на този стар кораб.

— Стари ли са останките? — попита Димитров с нарастващо нетърпение.

— Да, най-малко на двеста години — потвърди Пит. — Прекрасно запазен тримачтов боен кораб, дълъг около четиресет метра. На камбаната има надпис на арабски.

— Намерили сте корабната камбана! — Димитров скочи от стола си.

— Освен това заснехме с видеокамера цялото гмуркане. Разбира се, стига да можем да я открием на дъното на пристанището. Докторе, поздравления, имате чудесни корабни останки на разположение… най-вероятно това наистина е „Фетхие“.

Димитров се втурна около масата и заразтърсва ръката на Пит, като едва не я измъкна от рамото му. Когато опита същото с Джордино, той на шега му смаза пръстите.

— Това е новина, за която човек си заслужава да почака. — Археологът не можеше да престане да се усмихва. — Надявам се, че ще можете да се върнете при останките за допълнителни гмуркания?

— Разбира се. В момента трябва да изчакаме в Балчик, а и частите за подводницата, но скоро ще можем да се върнем на мястото и да проведем пълно проучване. Освен това има един деликатен въпрос, свързан с останките, който трябва да изясним с местните власти.

— Какъв по-точно?

— Един вид загадка. — Пит бръкна в джоба си и извади няколко войнишки плочки, които беше свалил внимателно от тялото на летеца. — Върху останките открихме трупа на летец в пилотски гащеризон и с парашут. Бедната на кислород вода на тази дълбочина е запазила тялото добре. Като съдя по гащеризона, бих казал, че е там долу от четиридесет или петдесет години.

Веселостта на Димитров се изпари и той сграбчи плочките.

Ана поклати глава.

— Струва ми се каза, че корабът бил от осемнайсети век.

— Точно така. Потънал е в 1770, ако останките са негови.

— Твоят пилот явно е скочил от самолет и се е удавил — каза Джордино. — Докато е потъвал в дълбините, може дълбоководното течение да го е повлякло, докато парашутът му не се е закачил за останките.

— Доста страшно — каза Димитров, след като внимателно проучи войнишките плочки. — Той е руснак на име сержант Александър Крайевски. Частта му е посочена като Петдесет и седма бомбардировъчна авиационна дивизия. Кръвната му група е 0 положителна.

— Тази информация трябва да му осигури официално погребение — каза Пит.

— И аз мисля така. Познавам един историк аматьор около Бургас, който много ще се заинтересува от това откритие.

— Може би ще може да ни каже какво се е случило с неговия самолет — обади се Ана — и да ни помогне в организацията на погребението.

— Да, напълно е възможно.

Пит се обърна към Стенсет.

— Е, капитане, мисля, че веднага щом ни позволят да напуснем Балчик, следващата ни цел вече е ясна.

Стенсет кимна.

— Да, отплаваме за Бургас.

19

Мрачните лица, които посрещнаха Мартин Хендрикс, подсказваха лоши новини.

— Не очаквах гости — каза Валентин Манкедо, — но ти можеш да идваш и без предупреждение.

Той въведе нидерландския индустриалец и Васко в двора на своята корабна морга на около четиридесет и пет километра северно от Бургас.

— Пътувах, когато получих твоето съобщение, и реших, че няма нищо лошо да се отбия лично — каза Хендрикс. — Съобщението ти беше малко загадъчно, но подсказваше най-лошото. Кажи ми какво се случи.

— Изгубихме обогатения уран — каза Манкедо.

Хендрикс не отговори, но руменото му лице стана още по-червено.

— Европол и българската полиция се заинтересуваха от произшествието с „Кримска звезда“, докато работехме в близост до един американски изследователски кораб — каза Манкедо. — Мисля, че са подозирали за нейния товар. Може би причината е изтичане на информация от вашия украински доставчик.

— Не е разумно да очакваш вярност, когато си имаш работа с крадци — поклати Хендрикс глава. — Разбрах, че в началото сте успели да извадите урана?

— Точно така. Но американският кораб се появи точно преди да успеем да завършим операцията. Иля успя да извади ВОУ и да напусне мястото, обаче те са разбрали, че ние сме го извадили.

Той реши, че не е нужно да споменава пред Хендрикс, че Васко е нападнал подводницата на „Македония“.

— Как успяха да се сдобият с него?

Манкедо кимна на братовчед си да продължи разказа.

— Американският кораб ни последва, но близо до Босфора успяхме да им се измъкнем. Поехме за Бургас, където очаквахме инструкции за срещата си с иранците. Когато се готвехме да напуснем пристанището, полицейски екип се качи на борда. Убихме двама от тях, а аз изгубих трима от екипажа. По време на сражението ВОУ изчезна от кораба.

— Разбирам. Не само си изгубил ВОУ, но си изложил всички ни на опасност.

Студено мълчание изпълни въздуха.

— Не всичко е загубено. Мъртвите са анонимни наемни работници от Украйна, а „Бесо“ избегна ареста.

— Властите със сигурност знаят името му и как изглежда. Ще го намерят и проследят обратно до теб.

— Уреждам начин да избегна това… и се надявам скоро корабът да може да напусне Черно море. Уверен съм в нашата безопасност и в опазването на твоята самоличност в тайна. След като намериха откраднатия ВОУ, вниманието им ще отслабне.

Хендрикс опря гръб в стола и се вторачи в пода.

— Наскоро се срещнах в Киев с полковник Маркович. Той намекна, че руснаците усилват присъствието си в Източна Украйна, докато Европа и САЩ гледат и бездействат. Националната армия е деморализирана и в безпорядък. Единствената действена сила е групата на полковник Маркович от нередовни войници.

Той насочи погледа си към Манкедо.

— Както знаеш, аз имам принос в тяхната кауза. В хода на тези усилия ви платих значителни суми да превозвате контрабандно оръжия и муниции за силите на Маркович. Сега са изправени пред повратна точка. Иранските ракети щяха да им позволят да нанесат смел ответен удар по Крим, който щеше да увеличи цената за намесата на руснаците. — Той се смръщи. — Тази възможност вече е изгубена.

— Няма ли друг начин да се сдобием с ракетите? — попита Манкедо.

— Не се продават. ВОУ беше единствената разменна монета, която иранците бяха готови да приемат. Повярвай ми, опитах всичко.

— Операцията не беше безопасна — продължи Манкедо. — Беше изпълнена точно по плана. Не можехме да предвидим намесата на американците, нито предварителната информация на Европол, която, убеден съм, е дошла от Украйна.

Хендрикс кимна и се отдаде на своите мисли. Дясната му ръка несъзнателно потъна в джоба на сакото и пръстите му напипаха успокояващото парче метал.

— Важно е да действаме — каза той колебливо. Очите му си върнаха остротата и се вторачиха навън през отворената врата на офиса. — Забелязах, че в двора има много сандъци, маркирани за муниции.

— Това са мини и артилерийски снаряди, които извадихме преди няколко месеца. — Манкедо поклати глава. — Бяха на руски кораб с муниции от Втората световна война, потънал близо до Сочи. Месинговите гилзи на снарядите имат стойност, когато цените на суровините са на нужното равнище.

— Колко имаш?

— Около двайсет тона — отговори Васко.

— Все още ли могат да се взривяват?

— Още са твърде опасни — каза Манкедо. — Заради дълбочината, на която лежеше корабът, по снарядите има съвсем малко корозия. Но са почти неизползваеми като оръжие, като се има предвид тяхната възраст и калибър.

— Обаче съдържащите се в тях експлозиви имат стойност. — Хендрикс се загледа в картината на стената — аматьорски морски пейзаж с чайки, които се носят над разбиваща се вълна. — Нападението ви срещу „Кримска звезда“. Разкажете ми още веднъж как беше обезвреден екипажът.

— Голяма част от акваторията на Черно море е бедна на кислород — започна Манкедо. — Близо до брега тази зона започва на дълбочина около петдесет метра. Навътре в морето бедните на кислород зони започват от сто метра и по-дълбоко. Преди еони Черно море е било като блато. Водораслите поглъщали целия кислород във водата, което убивало всички живи организми и накрая самите водорасли. С времето мъртвите организми се превръщали във водороден сулфид, който останал заключен в дълбините. Да плуваш в него е сравнително безопасно, но стигне ли на повърхността, се превръща в смъртоносен газ.

— Значи сте предизвикали подводна експлозия пред кораба и издигналият се газ е убил екипажа?

Манкедо кимна.

— Открихме този феномен, докато работехме по един търговски кораб пред румънския бряг. Взривявахме корпуса, за да стигнем до товара. Една от водолазните ни лодки беше закотвена точно над него. Взривът освободи газов мехур, който обгърна лодката. Всички на нея загинаха. Изгубих четирима човека и научих, че Черно море може да е много по-смъртоносно, отколкото сме предполагали.

— Щом можеш да направиш малък взрив, защо не и по-голям? — попита Хендрикс.

— Предполагам няма ограничение в размера на облака от водороден сулфид, който можеш да създадеш, ако взривът е достатъчно мощен и мястото подходящо. Какво си намислил?

— Искам да унищожа Севастопол.

Беше ред на Манкедо да замълчи.

— Това би било масово убийство? — каза той най-накрая.

— Не искам да ударя града, а пристанището на руския флот.

Манкедо огледа холандеца. Познаваше го от по-малко от три години, но беше забелязал коренна промяна в личността му. Милиардерът се беше превърнал от весел, арогантен мъж в потънала в гневни мисли изгубена душа.

— Ще платя тройно пазарната цена на твоите муниции плюс пет милиона евро за опита.

— Предложеното заплащане е добро, но изпълнението не е толкова просто. За „Кримска звезда“ пуснахме малък взрив точно на нейния курс и тя навлезе в издигналия се облак. Нападението срещу неподвижна цел на сушата не може да се контролира.

Васко се изправи.

— Като млад работих там в търговското пристанище. Ветровете са преобладаващо западни. Ако няма някакви необичайни промени във времето или силен дъжд, можеш да произведеш взрив в морето и газът ще мине над пристанището.

— Въпреки всичко подходът ще бъде труден — възрази Манкедо. — Руският флот не е известен с гостоприемството си.

— Всичко зависи от дълбочината и съответното равнище на газа — каза Васко. — Може да не се наложи да се приближаваме много.

Манкедо се замисли за предложеното заплащане.

— Хайде да хвърлим едно око на входовете на пристанището. Мисля, че имам морска карта на Севастопол.

След като се изправи и излезе от помещението, Хендрикс се обърна към Васко.

— Този акцент. Ти не си българин? От Украйна ли идваш?

— Да. Израснал съм в Петровск — град близо до Луганск. Чух, че по време на нахлуването в Крим е бил разрушен.

— Семейство?

— Баща ми умря от пиене преди години. Когато започнаха да падат артилерийските снаряди, майка ми и сестра ми избягаха в Киев. Последното, което чух, е, че живеят при братовчедите ми.

— Какво изпитваш днес към Русия?

Васко впи очи в неговите.

— Ще ти помогна да избиеш колкото искаш руснаци.

Манкедо се върна с карта, която разгъна на бюрото. Тримата мъже се струпаха около нея и се заеха да изучават тясното севастополско пристанище, което се врязваше в западния бряг на Кримския полуостров.

— Руският флот е базиран тук. — Васко посочи северната част на пристанището. Той плъзна пръста си в западна посока през входа на пристанището. — На миля от пристанището дълбочината е около сто и двайсет метра. Достатъчно дълбоко, за да стигнем до мощна аноксична зона. Въпросът е колко експлозив ще е нужен, за да бъде освободена?

— Двайсет тона трябва да са достатъчни, за да им изпратим послание — каза Хендрикс.

— Не съм учен — започна Манкедо, — но от онова, което съм виждал, смятам, че ще предизвика крайно мощен газов облак. — Той изгледа напрегнато Хендрикс. — Подобно действие ще привлече доста внимание.

— Намери ми баржа, пълна с експлозиви, и влекач, и аз сам ще го управлявам — каза тихо Хендрикс.

— Няма нужда от толкова героизъм — поклати глава Манкедо. — Може да изпратим в атака кораб без екипаж и взривател с таймер или радиоуправляем взривател.

— Най-добре плавателен съд с руското знаме — каза Хендрикс.

— Може да купим нещо от Сочи — кимна Манкедо.

— Това ще отнеме твърде много време — не се съгласи Хендрикс. — Искам да нанеса удара скоро. Може да се опита в Турция или с чужд кораб.

— Чужд кораб, а? — Манкедо изгледа Хендрикс сурово. — Мисля, че знам такъв кораб.

20

Късно следващата сутрин Ана получи съобщението от българските власти, което чакаше. Качи се по стълбите на мостика, намери там Пит и Джордино и им съобщи новината.

— Българските армейски учени потвърдиха, че в контейнера има двайсет и два килограма високообогатен уран, годен за производство на оръжия.

— Значи сме улучили десетката — каза Пит.

— Да, казаха ми, че количеството е достатъчно за производството на усъвършенствано ядрено оръжие. Отговаря на материала, откраднат от Севастополския институт за ядрена енергетика през 2014 г.

— Честито, че успя да го върнеш — каза Джордино. — Имаш ли представа закъде е бил предназначен?

— Подозираме, че първоначално е трябвало да го получи сирийски търговец на оръжия. Но все още се занимаваме с разкриването на последните му собственици. Изглежда гологлавият тип вчера е успял да избяга от полицията.

— А двамата му мъртви другари? — попита Пит.

Ана поклати глава.

— Никой от тях не е носил документи за самоличност. Опитът за откриването на отпечатъците им в българските бази данни се оказа неуспешен. У единия са намерени украински монети, затова подозираме, че са чуждестранни работници, които са пребивавали и работили тук незаконно.

— Остава „Бесо“.

— Да, това е по-перспективен източник на информация — кимна Ана. — Корабът е регистриран в Малта на името на „куха“ фирма, но капитанът на бургаското пристанище съобщи, че често са го виждали по тези места. Ще поразровим в близките пристанищни градове и ще го намерим.

Дойде капитан Стенсет, който се присъедини към разговора.

— Ако наистина искаш да го намериш, остани още няколко дена на борда на „Македония“ — каза той със смях. — Изглежда се лепи за нас.

— Оценявам високо вашето гостоприемство, но се чувствам по-добре, когато усещам твърда земя под краката си. Все още ли възнамерявате да отплавате за Бургас?

— Веднага щом ни разрешат.

— Ще отида да се срещна с началника на полицията в Балчик и ще се погрижа това да стане веднага.

Не беше минал час и корабът на НАВПД вече плаваше в открито море и пристигна в Бургас при залез-слънце. Джордино се присъедини към Пит и Ана на мостика, докато „Македония“ се вмъкваше в свободната котвена стоянка и спускаше швартовъчните въжета.

Джордино се намръщи.

— Казаха ми, че частите за подводницата ще са тук чак утре.

— Предполагам, че това значи свободна вечер — усмихна се Пит.

— Защо не дойдете с мен да видим Петър? — предложи Ана. — Той ще ви се зарадва.

— Да, да повдигнем духа му, това ще му се отрази добре — реши Пит.

Тримата тръгнаха надолу по коридора, където срещнаха Димитров, който слизаше от кораба.

— Професоре, накъде така? — попита Пит.

— Отивам да се срещна със своя сътрудник, за да видя какво може да намерим за тайнствения авиатор. Нали корабът няма да отплава скоро?

— Ще останем тук най-малко до утре на обяд — отговори Пит. — А и не бихме тръгнали без вас.

Пит махна на едно такси, за да ги закара до бургаската многопрофилна болница, която се намираше на километър и половина от пристанището. Ралин лежеше в самостоятелна стая на третия етаж. Ана надникна в стаята и го намери дълбоко заспал. Оставиха го да спи и излязоха, за да обядват в малък ресторант, където похапнаха печен черногорски калкан.

Когато се върнаха в стаята на Ралин, го намериха буден, останал без сили, но щом видя Ана, лицето му светна.

— Чух за лейтенант Дуков, но за теб не ми казаха нищо — обясни той.

— Страхувах се, че ти се е случило най-лошото — каза Ана, сядайки на края на леглото му. — Как се чувстваш?

— През повечето време омаломощен от лекарствата, с които ме тъпчат.

Пит огледа дебелата превръзка на левия му крак.

— След колко време ще можеш отново да танцуваш? — попита той.

— Лекарите казаха, че ще се възстановя напълно, но очаквам да минат няколко седмици. Бедрената ми кост е продупчена, но я заковаха и сега кракът ми е пълен с титан.

Ана стисна ръката му.

— Толкова се радвам, че си добре.

— Какво се случи със спасителния кораб, след като паднах във водата? — попита Ралин.

Ана му разказа за бягството си от кораба с ВОУ и за щастливата среща с хората от НАВПД.

Той погледна към Пит и Джордино.

— Вие двамата, изглежда, имате талант на спасители.

— Неприятностите много често ни намират сами — пошегува се Пит.

— Корабът измъкна ли се?

— За съжаление — кимна Ана.

— Рано или късно ще го намерим.

— Издирваме го — каза Ана. — А сега ни разкажи какво се случи, след като падна в кладенеца.

— Няма много за разказване. Изплувах на повърхността и се хванах за швартовъчен буй, докато от една минаваща рибарска лодка не ме видяха. Хубавото е, че ме намериха точно тогава, защото лекарите казаха, че нямало да изкарам още дълго.

В стаята влезе дебела сестра с тъмносиви очи, която носеше пликче за венозно вливане в ръка и изгледа кисело тримата.

— Късно е за посещения.

— Ще те оставим в ръцете на сестрата — каза Пит на Ралин. След това се обърна към Ана.

— Ще се върнеш ли на кораба с нас?

Ана улови гальовния поглед на Ралин и посочи тапицирания стол в ъгъла на стаята.

— Мисля да остана при Петър тази нощ. На сутринта трябва да замина за София да докладвам и мисля да тръгна оттук.

Хората от НАВПД се сбогуваха и обещаха да се отбият при двамата агенти следващия път, когато слязат на сушата. Излязоха от болницата малко след полунощ и не можаха да намерят такси, така че се наложи да тръгнат пеша към пристанището.

— Двамата са хубава двойка — подхвърли Джордино.

— Изглежда са на прага да го открият.

— Надявам се да не се превърнат в мишени на бандата, откраднала ВОУ.

— Някой със сигурност няма да е доволен — съгласи се Пит, — но се надявам да е достатъчно умен да не се закача с Европол.

Оживеният град беше утихнал, докато двамата крачеха по тесните му улици. Отхвърлиха изкушението да се отбият в някоя от задимените кръчми, които все още бяха отворени по маршрута им, и продължиха пътя си до брега.

Търговският кей беше тъмен и тих, когато стъпиха на пропитите с нафта греди. Наближавайки „Македония“, двамата мъже се напрегнаха, после се заковаха на място. Пред тях водите на пристанището се плискаха тихичко в празното котвено място.

„Македония“ я нямаше!