Чест

Няма мъдрост без глупост

Село на река Ефрат, 1961 година

Следобед над кюрдското селце се разнесе призивът на мюезина. Адем го заслуша със затаен дъх и затворени очи. Времето отминаваше мъчително бавно и същевременно прекалено бързо. Беше отложил с няколко дни завръщането си в Истанбул, но не можеше да протака повече. Отиде заедно с кмета в джамията и за пръв път, откакто майка му беше напуснала дома, отправи молитва.

— Аллах, Боже мой, знам, не се моля достатъчно често — прошепна Адем, както седеше на молитвеното килимче. — И не постих по време на Рамазана. Но много Те моля, помогни ми. Нека очите на Джамила не виждат други очи, освен моите. Никога!

— Добре ли си, момче? — попита кметът, когато излязоха на ярката дневна светлина.

Въпреки слънцето беше мразовито.

— Трябва да се оженя за нея.

— Не си ли прекалено млад?

— Достатъчно голям съм да се задомя.

— Да, но нямаш дори работа. Не си отбил военната си служба. Защо бързаш толкова?

Предния ден Адем беше отишъл в казармата, на свиждане на Халил, и с негова помощ беше пратил на Тарик в Истанбул телеграма:

Адем не спомена нищо от това на кмета. Рече само:

— Защото намерих момичето, което искам. Ще умра, ако не е с мен.

— В такъв случай трябва да поговориш с баща й.

— Ами ако каже, че не иска да ме вижда?

— Не се притеснявай. Ще поговоря с Берзо, ще се застъпя за теб. Няма да те изяде.

— Защо ми помагаш? — попита след малко Адем.

При тези думи кметът се засмя.

— Защото все някой трябва да ти помогне. Както гледам, едва ли ще се оправиш без помощ.

Да си уреди среща с бащата на Джамила, се оказа по-лесно, отколкото Адем си беше представял, но той не знаеше как да отвори дума по въпроса. Берзо открай време си беше мълчалив, а след смъртта на жена си и на дъщеря си Хедийе съвсем се бе затворил в себе си. Затова, когато отиде в къщата на Джамила с кмета до себе си и кутия баклава под мишница, Адем завари смръщен човек с изцъклен поглед и сключени вежди.

— Дошъл съм да поговорим за дъщеря ти — подхвана той, след като им поднесоха чай и сушени смокини. После се сети, че мъжът има много дъщери, и уточни: — За дъщеря ти Джамила. Доста Красота.

— Не я наричай така! — отсече на развален турски мъжът.

— Извинявай… — изпелтечи младежът.

Бащата на Джамила избълва поток от кюрдски думи, които кметът преведе накратко така:

— Казва, че само покойната майка на момичето я е наричала Доста.

Адем усети самосъжаление, граничещо с отчаяние. За негово щастие, се намеси кметът.

— Да, този младеж тук не е от нашите. Той е почтен човек от почтено семейство. Познавам бащата. Намеренията на Адем са чисти. Би искал да вземе дъщеря ти за жена.

И този път бащата на Джамила заговори на кюрдски, и този път думите му бяха преведени отчасти:

— Що за предложение за брак е това? Къде са родителите ти?

— Майка ми е мъртва — излъга Адем. — А Баба е болен — Поне тази част беше вярна. — Имам двама братя. Най-големият Тарик ми е като баща. Вече му пратих телеграма.

Сетне потънаха в тежко мълчание, през което отпиваха от чая и доядоха смокините. Накрая бащата на Джамила каза:

— Не можеш да я вземеш за жена. Вече е обещана на друг.

— Какво? — изпелтечи Адем.

Защо не му беше казала? Той се извърна към кмета, който сведе очи.

Берзо продължи, като отново премина на развален турски:

— Сгодена е за един роднина. Ще се оженят догодина.

— Но…

— Искаш да се ожениш за моя дъщеря, вземи Пембе. Еднакви са. Щом харесваш едната, ще харесаш и другата.

Адем поклати глава с предизвикателно блеснали очи.

— Не, искам Джамила. Тя ми е на сърце. Дай Пембе на роднината.

Прекаляваше, но не можеше да се сдържи.

Берзо изгълта каквото беше останало от чая и премлясна, мърморейки.

— И дума да не става. Това е окончателното ми решение.

Когато двамата с кмета излязоха в градината, Адем вдигна ръце и му кресна:

— Какво става тук? Дължиш ми обяснение. Какво криеш от мен?

Кметът извади кесията с тютюн и се зае да свива цигара.

— Преди една година трябваше да се омъжи по-голямата сестра на Джамила — Камиле. Точно пред сватбата двете семейства се изпокараха нещо. И аз не помня за какво, но се вдигна страшна шумотевица. Берзо отмени сватбата. Семейството на младоженеца се ядоса много и, за да му отмъсти, отвлече Джамила.

— Моля? — ахна Адем.

— Държаха я няколко дни някъде. После Берзо прати да ги повикат и склони Камиле да се омъжи. В замяна те му върнаха Джамила.

— И… направили ли са й нещо?

— Хмм, никой не знае със сигурност. Твърдят, че не я били докосвали и с пръст, но хитруват, а момичето не дава никакви обяснения. Баща й я наби няколко пъти, пак нито дума. Прегледа я жена, която бабува. Разправя, че Джамила била без девствена ципа, но някои момичета се раждат така.

Адем се разтрепери.

— Добрата новина е, че семейството на мъжа на Камиле прие момичето като невеста на един стар родственик. Вдовец. Честта на Джамила е спасена.

Изведнъж Адем проумя всичко и побесня.

— Знаел си от самото начало.

— Кметът знае всичко, което се случва в селото.

— Защо не ми каза?

— Имаше надежда да вземеш Джамила. Ако пък не станеше, трябваше сам да разбереш.

Заслепен от ярост, Адем не слушаше.

— Мислех те за приятел. За мъдър човек!

— Никой не е мъдър — възрази кметът. — Всички сме и глупави, и мъдри. Няма мъдрост без глупост. Както няма гордост без позор.

Но Адем вече се бе отдалечил — почти тичаше, сякаш го гонеха. Този път обаче нямаше глутница бездомни кучета. Адем намери Джамила у едни съседи — тъчеше килим заедно с жени на различна възраст. Щом го забелязаха да гледа през прозореца жените се изкискаха и забулиха лицата си. Джамила тутакси скочи на крака и изхвърча навън.

— Какво правиш тук? Посрамваш ме! — каза тя.

— Посрамвал съм я бил. Да, точно така — сопна се Адем. — Думата, която търсех.

— За какво изобщо говориш?

— Е, ти ми кажи. Явно трябва да дадеш обяснение.

Изведнъж погледът й стана по-суров.

— Добре, хайде да поговорим.

Отидоха зад къщата, при пещта, където някой наскоро беше месил питка и, макар огънят да бе угаснал, сред пепелта още имаше пламтяща жарава. Наоколо се виждаха туфички трева, ивици зелено като предвестници на пролетта.

— Баща ти твърди, че може да не си девствена — заяви Адем. Не смяташе да пита направо, но така се получи.

— Той ли ти го каза? — попита Джамила, като не смееше да го погледне в очите.

Адем очакваше тя да посрещне думите му по-разпалено, да възрази, обидена от безочието му, да си изплаче душата. Но колкото и странно да беше, Джамила бе сдържана и само вдигна глава и го погледна.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво аз?

— Ти какво каза?

Адем не очакваше такъв въпрос.

— Искам да знам истината! — заяви той.

— Истината е каквато я разбереш.

На гърлото му като жлъч заседна гняв.

— Млъквай. Стига си ме разигравала.

— Не те разигравам — отговори Джамила с красиво лице, върху което се бе изписала умора. — Ще ме обичаш ли такава, каквато съм?

Адем не отвърна нищо. Искаше му се да каже „да“, но думата просто не достигна до устните му. Той погледна към планините и дочу как, преди да си тръгне, Джамила прошепва:

— Е, май няма да видя златните калдъръми на Истанбул въпреки всичко.

Онзи ден в кюрдското село Адем прекара остатъка от следобеда в движение, като се караше наум със себе си. Стъпвайки шумно в купчина пръст, той правеше кръгове около могилата, от която се виждаше къщата на Джамила. Зърна двора, където за пръв път я беше срещнал. Бяха минали пет дни, откакто бе пристигнал в това забравено от Бога село. За пет дни животът му се бе променил толкова много, че едва ли щеше някога да бъде същият.

Една част от душата му искаше, всъщност направо го умоляваше, да отиде при бащата на Джамила и да му каже, че му е все едно. Че обича Джамила и, доколкото усеща, любовта му е споделена. Че е важно само това, всичко останало са подробности. Адем ще се ожени за нея и както е обещал, ще я отведе далеч оттук.

Друга част от душата му обаче се съмняваше и не можеше да намери спокойствие. Джамила не се беше защитила, не се бе заклела, че е девствена, и мълчанието й всяваше смут. Ами ако не беше девствена? Как щеше да живее до края на дните си с тези съмнения? Какво щеше да каже брат му Тарик, щом узнае, че Адем си е взел осквернена жена — точно копие на майка им?

Тарик! Какво щеше да му обясни Адем? Брат му сигурно вече беше прочел телеграмата. Дори при мисълта да се изправи пред най-големия си брат, Адем усети как му присяда под лъжичката. Не можеше да се върне в Истанбул и да каже, че е станало голямо недоразумение. След няколко часа, когато се върна в къщата на кмета, Адем го завари да пуши наргиле и да го чака.

— Ето те и теб, гражданче! Значи няма да си вземеш селянка за жена, а?

— Не е вярно. Не съм се отказал — отсече решително младежът. — Наистина искам да се задомя.

— Виж ти! — Очите на кмета блеснаха одобрително. — Изненадваш ме, момче. Мислех, че няма да вземеш Джамила.

— Нея няма да я взема — потвърди след малко Адем. — Ще взема другата.

— Моля?

— Другата близначка. Ще взема нея.

Дълбоко в себе си, отвъд дързостта, която представяше за своя същност, Адем знаеше, че трябва да се чувства ужасно от този обрат на събитията. Но колкото и да бе странно, не беше така. Не чувстваше нищо. Нима една треска ще изпитва болка, докато я носи буйна река? Нима перцето ще усети тревога, докато го отвява вятърът? Ето какво си мислеше той в онзи ден и много дни след това.

Кефи имаше лош ден. Тук има лоши и не толкова лоши дни, има и дни „извън зоната“, когато се чувстваш като потрошен автомобил. Въпреки името си те не са най-гадните. Дните извън зоната приличат на нощите, когато си толкова вцепенен, че сън не те лови. В такива мигове просто вегетираш и не правиш, не мислиш и не изпитваш нищо. Като пън. В такива дни си толкова потиснат, че не осъзнаваш в каква дупка си се озовал. Някой се грижи за теб или не се грижи никой. И в първия, и във втория скучай ти е все тая. Както би могло да се очаква, не толкова лошите дни са поносими. Най-кофти са лошите дни, онези, които се докопват до теб и рушат душата ти.

Календарът е тъпо изобретение. Дори времето да лети, както твърдят, не го прави винаги с еднаква бързина. Де да можеше да претегляме всеки ден от седмицата поотделно. Да речем, не толкова лошият ден е отбелязан с бяло и се равнява на една точка. Денят извън зоната е червен и получава две точки. Докато лошият ден е черен и е с три точки.

Човек, изживял трийсет лоши дни, ще остарее три пъти по-бързо от човек, изживял месец, който се състои само от не толкова лошите дни. Правиш сметката и разбираш защо някои остаряват по-бързо. Колкото до мен, откакто съм дошъл тук, съм имал толкова много лоши дни един след друг, че календарът ми е целият черен. Напомня ми за черния молив, с който майка ми очертаваше очите си.

Жената на Кефи му поиска развод. И той, и аз, и всички в тази дупка знаехме, че рано или късно ще се случи, но въпреки това всички бяхме шокирани и ужасени. Не защото в това имаше нещо шокиращо или ужасно. В нашата част на гората разводите и разделите са обичайно нещо. Но пак бяхме подобаващо слисани — заради Кефи. Щом научиш, че жената на някой приятел го е зарязаха, не казваш: „О, знаех си аз, че ще го направи.“ Кажеш ли го, ще го изкараш пълен смотаняк. Човек, който се е издънил пред всички.

Но ако кажеш: „Я стига бе, кога? Човек никога не знае с жените, нали?“ или нещо от тоз род, споделяш болката с приятеля си. Той пак си е несретник, но не е толкова публично.

Жената на Кефи му носеше пайове с месо, които надзирателите рядко му оставяха. Но въпреки това тя продължаваше да ги приготвя. Слабичка жена с медна на цвят коса, кожа като тебешир, лунички навсякъде по ръцете и изражение на безгранично търпение. Заблуда, разбира се. Никой не е чак толкова търпелив.

Днес дойде да му каже лично. Няма как да не й го признаеш. Можеше да прати писмо, можеше да не праща нищо, както някои други жени. Тя обаче дойде и обясни по свой си начин, с пресипналия си глас на пушачка. Думи, с вкус на пепел. Каза му, че е срещнала друг и колко прекрасно се държал той с децата, които се нуждаели от мъжки пример, особено синът им, който тъкмо беше навършил пет. Обеща, че малките ще му идват редовно на свиждане, понеже той им е баща и нищо не може да промени това. После го целуна за последно, остави му пай с месо и си тръгна. Бум!

Често се питам какво е да си семеен. Да имаш жена, която знае слабостите и провалите ти по-добре и от теб самия и въпреки това те обича. Която малко по малко засажда в сърцето ти един цял живот от хубави дребни нещица. Бог ми е свидетел колко съжалявам, че не го знам.

Не съжалявам обаче, че синът ми Том нарича друг мъж „татко“.

При всички положения аз бих бил ужасен пример за подражание, лош баща. А лошият баща е като рибена кост, заседнала на гърлото ти. Изобщо не знаеш как е попаднала там, но не можеш нито да я махнеш, като се изкашляш, нито да я глътнеш. И да се отървеш от нея, остава нещо, постоянен белег, който отвън не вижда никой, но ти го чувстваш през цялото време. На никой не му е притрябвал такъв боклук.

Помня, веднъж попитах мама защо се е омъжила за баща ми. Не знаех как иначе да я попитан дали го обича.

Тя се обърна и ме погледна в лицето. Светлината от прозорец озари петънцата в зелените й очи. Кехлибарени и златни. Видях колко е красива. Обикновено не забелязваш красотата на майка са. Онзи ден обаче аз я видях съвсем ясно. И се смутих.

— По онова време светът беше различен — отвърна мама — Нямаше нищо общо с живота ви тук, в Лондон. Вие, младите, сте големи късметлии.

Това не беше отговорът, който исках да чуя. Нямаше носни кърпи с избродираните инициали на двамата. Нямаше сърдечни трепети. В миналото на родителите ми нямаше любовни обещания, прошепнати в мрака. Любовта беше толкова далеч от тях, че те дори не се преструваха. Сестра ми го знаеше. Беше наясно, че никой от нас децата, не е рожба на любов. Казваше, че нас тримата ни има единствено благодарение на дълга, на капитулацията и на безразличието. Затова аз съм бил толкова непокорен, тя — такава бунтарка, а Юнус толкова чувствителен.

Ние с Есма си говорехме през цялото време.

— Дърдорите като пороен дъжд — укоряваше ни мама. — Дъжд навън, дъжд и в къщата.

Сигурно съм казвал на Есма неща, които не съм споделял с друг, дори с момчетата и Кейт. Доверявах й се, защото тя винаги имаше да каже нещо интересно. Биваше я с думите. Но и защото дълбоко в себе си знаех, че единствена тя от цялото семейство е достатъчно навътре в нещата, за да вижда цялостната картина, и достатъчно извън тях, за да е безпристрастна. Харесваше ми — до есента на 1978 година. Тогава нещо вътре в мен се прекърши и не се оправи повече.

Кефи прекарва остатъка от следобеда в мълчание. Лицето му е с цвят на стара пикоч. В залата за свиждания изигра храбро шоу. Каза на жена си, че я разбира, наистина, и й желае само най-хубавото в живота. „Нема проблема!“ Благодари й, че през всичките години го е подкрепяла и е била толкова щедра. После даде знак на надзирателя, че свиждането е приключило, изпрати жена си до вратата, целуна я за довиждане и се пошегува, че ще му липсват пайовете й с месо.

Сега седи, подпрян на стената, със стиснати зъби и стомана в очите. Осъзнал е какво се е случило и си мисли, че жена му е хладнокръвна кучка, която му е забила нож в гърба. Такава е човешката природа, мразим най-силно онези, които най-силно обичаме.

— Писна ми — казва Кефи и движи ръка напред-назад, сякаш отскубва въображаеми бурени.

— Ще мине.

— Дрън-дрън. Друг път ще мине.

Опитвам различен подход.

— Все повтаряш, че навън гъмжи от нещастници. Всички си имат проблеми.

Кефи не ми обръща внимание.

— Сигурен съм, че е бременна — заявява. — От оня.

— Откъде знаеш?

— Знам, дявол да го вземе! — крясва ми той.

Скача на крака и започва да снове. Погледът му пада върху плаката на Худини. За миг си мисля, че ще го смъкне и ще го разкъса на парчета. Не го прави. Вместо това върху лицето му се изписва покруса. После той се хвърля напред и с все сила удря по стената.

Мощно и шумно, да ти се повдигне. Изведнъж се сещам за един миг във времето. Баща ми и аз. Бяхме на улицата, карахме се. Издутите му ноздри, пламналите му очи… или не той, а аз бях гневният! Да, откачих и се блъснах в стената. Започнах да удрям главата си отново и отново. Дотичаха хора, пазачът на клуба направо се вбеси.

Идвам на себе си от следващия му удар. Опитвам да се намеся, ала Кефи ме блъска толкова силно, че се приземявам по гръб. Докато го сграбча за ръцете и го укротя, успява да удари стената още няколко пъти.

— Ако продължаваш, ще се домъкнат всички надзиратели. Чу ли?

От кокалчетата на пръстите му тече кръв, диша запъхтяно.

Стискам между лактите си главата му и изчаквам да мине известно време.

— Не ти трябва това — казвам му.

— Какво ти разбира на тебе главата?

— Разбира ми.

— Трябва да си го изкарам на нещо — възразява той.

— В такъв случай да ти вземем боксова круша.

Той стиска устни. Знам какво мисли. Боксовата круша няма да помогне. Безжизнена, гладка, безмълвна. Той иска да усети под кокалчетата на пръстите си плът, да чуе как костите се трошат. Ако сега беше на свобода, щеше да отиде в някое заведение, да се отцепи да се сбие, за да му олекне. Беше само кожа и кости и щяха да го смажат от бой. Но така поне щеше да има с какво да се шегува на другия ден. Нещо, върху което да се концентрира.

Без да го пускам, навеждам назад глава и го поглеждам в очите.

— Удари мен.

— Какво? — пита с пресеклив глас.

— Шшт, не толкова високо… — отвръщам. — Опитен боксьор съм. Забрави ли?

Гледам как объркването се заличава от лицето му.

— Ти си превъртял — казва Кефи и се смее, но и двамата знаем, че това означава „да“.

Обзема ме треска. Смъквам тениската и я мятам встрани. Поемам си дълбоко въздух и го издишвам. Известно време работя с дъха си, без да го задържам прекалено дълго. Вдишвам, издишвам, вдишвам, издишвам…

Смъквам рамене, изпъчвам се, после стисвам юмруци и напрягам мускули. Трябва да разполагаш с пространство. Между теб и противника, юмрука и вътрешните органи, отделния човек и обществото, миналото и настоящето, спомените и сърцето… каквото и да правиш в този живот, каквото и да чувстваш, имаш нужда от пространство. Пространството ще те защити. За да поемеш както трябва едно силно кроше, трябва да знаеш как да си осигуриш допълнително пространство.

През цялото време Кефи ме гледа с вдигната вежда, както винаги, когато се е изправил пред нещо, което не разбира.

— Какво още чакаш, негодник такъв? — подканям го аз.

Първият удар е малко плах, страничен. Него сигурно го е заболяло повече, отколкото мен. Подсвирвам дълго и тихо.

— Какво? — пита подразнен Кефи.

— А, нищо — отвръщам и си позволявам да се подсмихна.

Кефи мрази да му се хилят. По-силно е от него. Кипва му кръвта.

Всъщност никой в пандиза не обича да му се хилят.

От годините тренировки стомахът ми е като камък, но следващият удар е толкова силен, че ме заварва неподготвен. Усещам под гръдния си кош остра болка, която идва и си отива. Кефи спира и ме гледа, изненадан от собствената си сила.

В съзнанието ми изниква друг спомен. Помня деня, когато майка ми ме заведе на турска баня в Истанбул. Сигурно съм бил някъде на шест години. Парата, горещината, голите женски тела, бабата с увисналите гърди. Ужасен, тръгнах да излизам. Мама ме хвана, разтърси ме.

— Къде отиваш?

— Тук не ми харесва.

— Я не ставай за смях. Не току-така те наричам Султане — отвърна тя. — Дръж се като султан, иначе ще те наричам палячо.

Пространство. Трябва ми повече пространство, което да ме дели от спомена за нея. Той ме влудява.

Подсмихвам се още веднъж.

— Хайде, палячо! Писна ми да те чакам!

Следващите удари на Кефи са по-силни, по-насочени. Не е набит, но не е и някоя госпожица. Прилича ми на ловджийска хрътка: слаб, стегнат, без грамче тлъстини по тялото, но упорит и непреклонен.

Продължаваме дълго така. По някое време Кефи се увлича и ме фрасва по брадичката, но иначе удря все на едно място. Някъде зад мускула е апандиситът ми, заспал, свит като червей — ненужен орган. Не става за нищо, с тази малка подробност, че е пратил на онзи свят Худини.

След няколко минути металните врати в дъното на коридора и разтварят, лампите светват. Някой в съседната килия се кикоти, сякаш доволен от суматохата, и дотичват трима надзиратели. Нахълтват при нас — мислят, че се бием. Кефи ме прегръща, за да докаже, че случаят не е такъв. Ние сме добри приятели. Хили се гордо. Това е достатъчно. Самодоволното хилене. Както казах, никой тук не обича да му се хилят.

Още преди да сме се усетили, екват крясъци, ругатни и закани, блъскане — театър на властта, — и прекалено много светлина, ярка и ослепителна, насочена към нас. Ние с Кефи застиваме като хлебарки, хванати в кухнята през нощта.

— Толкова ли не разбирате? Не се бием — крещи колкото му глас държи Кефи.

— Какво тогава правите? — пита един от тях. — Да не танцувате?

Кефи ме поглежда, объркан за миг, сякаш пита: „Ами да, какво правим? Какво, да го вземат мътните, ни прихвана?“

На другата сутрин надзирателят Андрю Маклафлин идва, суетата му го следва като пале. Вече е свикнал с работата, но не и с мен. Прочел е рапорта от предната вечер и заявява, че сигурно сме били друсани, защото никой с ума си не би започнал такъв бой. Заповядва на подчинените си да обърнат всичко, но да намерят дрогата, и те се запретват да претърсват книгите, одеялата, снимките на децата на Кефи, тефтера ми, дори дюшеците.

Кефи дъвче отвътре устата си, за да не се усмихне. И двамата си мислим едно и също. Като по чудо сме чисти. Ако ни бяха претърсили преди няколко дни, щяха да намерят някои благинки. Но всичко вече е заминало. Няма за какво да се тревожим.

Точно когато решавам, че си тръгват, надзирателят Андрю спира. Държи нещо и пита:

— Какво е това?

Пощенска картинка с въртележка в лунапарк. Дървени кончета, колички, светлини в дъното. На картичката няма хора, има само червен балон, който отлита нанякъде, и намек за вятър.

— Не чувам! — казва Андрю.

Не отговаряме — нито Кефи, нито аз.

Андрю започва да чете, преправяйки гласа си в подигравателна имитация на женски глас:

— Сестра ти е голяма работа — подмята надзирателят Андрю и се хваща за сърцето, сякаш го боли. — Хубаво е да видя, че някой в рода ви различава добро от зло.

Не гледа никого, докато го казва, но щом млъква, се вторачва в очите ми. Пресягам се да взема картичката, той обаче я размахва във въздуха — като на игра.

— Не, не — стисва устни Андрю. — Първо ще ми отговориш: защо си накарал Кефи да те удря?

Продължавам да мълча, а той свива рамене и си оглежда ноктите.

— Добре тогава. Засега ще ви оставя вас двамата — казва накрая. — Ще взема тази прекрасна картичка, Алекс. Щом решиш да й кажеш истината, ела и ще ти я върна.

Не е нужно да държа картичката, за да видя какво пише на нея. Той не знае, че съм запомнил, всяка една дума от нея. Всяко „няма“, всяка запетая, всяко „мама“.

Веднага щом Андрю излиза, аз сядам. На гърлото ми засяда буца и очите ми се пълнят със сълзи. Колкото и да се опипвам да стоя мирно, да запазя здравия си разум, отново го губя. Удрям лицето си. Не помага. Удрям се пак. Денят ще е от лошите, вече го знам.

Искендер Топрак, затворът в Шрусбъри, 1991 година