Чест

Красавицата и звяра

Лондон, 17 декември 1977 година

Тобико имаше рожден ден. Една година преди животът на семейство Топрак да се понесе на шеметна вихрушка, седемгодишният Юнус отиде, влюбен до уши, в къщата на скуотърите.

Тобико ставаше на двайсет.

— Типичен Стрелец съм — чу я Юнус да заявява, макар и да не знаеше дали това е хубаво, или лошо.

Самият той беше Лъв, което също не му говореше нищо. Единственото, което го вълнуваше, беше, че разликата във възрастта между него и Тобико е станала още по-голяма и вероятността той да я настигне вече е по-малка отвсякога.

Затова Юнус седеше свъсен и дъвчеше пуканките с масло от пластмасовата кофичка. Наблюдаваше как скуотърите, весели и преливащи от ентусиазъм, поднасят на рожденичката подаръци: сребърни халки за пиърсинг, безопасни игли, нашийник с шипове, гривни от наплетени ивици кожа, колан с капси, скъсани мрежести чорапи и чифт кубинки. Имаше и пъстро юрганче с думите „Марихуана за лечебни цели“, избродирани в края, няколко верижки с висулки, плакат на Пати Смит, книги („Сияние“ на Стивън Кинг и „На юг от никъде“ на Чарлс Буковски), полицейска каска (открадната от полицай, който я беше оставил за миг на една маса в близкото кафене), плакат, на който пишеше: „Скуката води до революция“, и черна тениска с картинка на пънк бандата The Damned.

Юнус стоеше встрани от навалицата, защото искаше да поднесе подаръка си на Тобико последен. По две причини. От една страна, се надяваше двамата да останат сами, пък било то и за няколко минути. Но освен това не беше сигурен, че ще хареса подаръка, който й е избрал — подозрение, засилило се след като видя какво й поднасят другите.

Измъчвано от съмнения, момчето още седеше намусено в ъгъла, когато при тях влезе Капитана, облечен в най-тесните дънки, които Юнус беше виждал някога, кожено яке, явно поне с два номера по-малко от необходимото, и мотористки ботуши. Не носеше подарък на Тобико. Само мокра целувка и обещание.

— Моят по-късно, скъпа.

За миг Юнус се запита със свито сърце дали да не направи същото. Да стане и да отиде при Тобико бавно и нахакано, както беше в сивия училищен панталон и синия пуловер, оплетен от майка му, и да каже точно толкова гърлено и тайнствено:

— Моят по-късно, скъпа.

Какво ли щеше да направи тогава Тобико? Дали щеше да му се усмихне, както се бе усмихнала на Капитана? Юнус се съмняваше. Затвори очи, усетил как от притеснение го присвива под лъжичката. Майка му все го предупреждаваше: И умната с момичетата. Момчетата са лесни, момичетата — не. Ще те разиграват, все едно свирят на саз. Ако наистина беше така, ако Тобико го разиграваше, все едно свиреше на инструмент, музиката, която в онзи ден издаваше Юнус, беше мрачна и тъжна, леко фалшива.

Когато отвори очи, той видя, че в краката му се е проснал младеж с коса, наплетена на дебели дълги расти. Премрежените му очи бяха вперени в някаква точка на тавана, между пръстите му димеше току-що запалена цигара с трева. На ръката му имаше татуировка: „Когато богатите се бият, бедните умират“. Юнус не можеше да се отърси от мисълта, че ако го видеше отнякъде, майка му щеше да се възмути: Но как си мият косата? — щеше да попита Пембе, а после, когато новата мисъл й хрумне, щеше да добави със запъване: Мият си косата, нали?

Юнус и друг път беше пийвал бира и беше допушвал изхвърлени фасове, но не беше припарвал до наркотици. В къщата по въпроса се изказваха най-различни, взаимно изключващи се мнения. Имаше такива (привърженици на „Черните пантери“, радикални феминисти, марксисти, троцкисти), които се обявяваха най-категорично против дрогата и гледаха отвисоко всички, които се друсаха, имаше хора (хипита, бивши и настоящи), които приемаха някои наркотици, например канабиса, и отричаха други, срещаха се и трети (пънкари, нихилисти, ситуационалисти), които отричаха тревата в полза на хаповете и останалата синтетична дрога, вдъхваща енергия и гняв. Юнус не беше посягал към наркотиците не заради тези несекващи разногласия, а от страх пред яростта на майка си.

Ала сега, след като му предложиха просто „да дръпне“, момчето не виждаше защо да отказва. Взе вежливо цигарата и всмукна от дима толкова силно, че веднага се закашля и го издиша.

— Учили ли са ви в училище на тази песен?… — попита мъжът с плитките, после се прозина и запя: — „Свий, свий цигарка, само внимавай…“

Юнус се изкиска и издиша дима.

— „Дръпни си от моята трева, за да ти се пръсне тъпата глава“.

Момчето продължи да дърпа от цигарата и да се смее. Двамата бяха вдигнали голяма врява и привлякоха вниманието на другите, включително на Тобико. Тя тръгна към тях с тъжно и притеснено лице.

— Не го прави, сладкишче — каза и след като издърпа от ръката на момчето цигарата с тревата, я стисна между устните си. — Защо се опитваш да бъдеш като всички останали? Ти си различен. Това те прави особен.

Юнус преглътна, доловил закачливостта в погледа и притеснението в гласа й. Вместо да изрече лаконичните думи, които си беше намислил предварително, изпелтечи:

— Но аз ти нося подарък.

— Виж ти! — уж се изненада Тобико. — Мога ли да попитам какъв е, зайче?

Момчето се изправи с високо вдигната глава и изпъчени гърди като войник, готов да изпълнява заповеди. Подаде на Тобико пакета, който криеше цяла вечер: златиста кутийка, златиста хартия, златиста панделка.

Вътре имаше музикален глобус със сипещ се сняг: розов, морав и съвършен. Пред омагьосания замък бяха застанали други фигурки — принцеса и чудовище, които се държаха за ръце. Принцесата беше във великолепна рокля, а едрото чудовище стоеше до нея някак засрамено и плахо. След завъртане на ключето двамата започваха да танцуват на звънтяща мелодия — все едно наблизо минава количка за сладолед. Веднага щом видя глобуса и научи, че това са герои от една приказка — „Красавицата и звяра“, Юнус си спомни, че Тобико много обича парчето на Дейвид Бауи със същото име. Щом харесваше песента, сигурно щеше да хареса и това.

Всъщност в началото Юнус смяташе да купи друг глобус — с невеста и младоженец, които се целуват под сипещия се ориз пред църква, после обаче се усъмни, че на Тобико ще й хареса. Тя беше против брака, против религията и вероятно щеше да се възпротиви и на ориза, който някой хвърля във въздуха. Затова момчето избра другия глобус — със сипещия се сняг, въпреки че беше по-скъп и глътна всичките му спестявания.

В очите му Тобико не се различаваше от принцеса, невероятна и безупречна, а той малко приличаше на чудовището. Беше Звяра в елегантния костюм, който я водеше към дансинга — героят в приказката, който още не е мъж, но има сили някои ден да бъде. Момчето носеше детството си като лоша магия, с надеждата, че, напук на вероятностите, скоро тя ще бъде развалена.

Неприкритата наивност на предмета завари Тобико неподготвена. Тя грейна от удоволствие, докато държеше в дланите си глобуса, сякаш е току-що измътено птиче.

— О, миличък, невероятен е!

Юнус грейна. Щеше да се ожени за Тобико.

— Какво е не-ве-ро-я-тно? — попита Капитана от другия на стаята, но Тобико не му отговори.

Усмивката на Юнус ставаше все по-широка и по-широко — толкова голяма, че се превърна в мантия, обгърнала къщата и скрила паяжините, мушиците, кръжащи около запалените свещи, термитите в дървените столове, всички и всичко, което му се искаше да изчезне, включително всички възможни съперници.

Вечерта продължи с музика на The Clash, Cockney Rejects, Sex Pistols и с огромна шоколадово-банано-хашишена торта по случай рождения ден. По нея нямаше свещички, които Тобико да духне, но месинговите и оловните фенери, откраднати съшия ден от магазина, създаваха необходимата празнична обстановка.

Юнус вече си беше сръбнал доста от бирата и бе изял няколко парчета от съмнителната торта. Не че му се виеше свят, но виж, стомахът му се бунтуваше. Правеше всичко възможно да не повърне, затова отново седна и започна да оглежда стените. Видя в трепкащата светлина снимка, която дотогава не бе забелязвал. Широкоплещест мъж, голям нос, прошарена брада и коса, която нямаше да е зле да се среши. Тъй като празнуваха рождения ден на Тобико, Юнус реши, че човекът трябва някак да е свързан с нея.

— Това дядо ти ли е? — попита той, като посочи фотографията.

Още преди тя да е разбрала какво й говори, камо ли да му отвърне, мъжът с храстите чу въпроса и след като се извърна към другите, ревна развеселено:

— Ей, хора, момчето пита дали Карл Маркс й е дядо!

После екна смях.

— Той е дядо на всички — отбеляза радостно някой.

— И нашият дядо ще преобрази света — включи се и Капитана, явно развеселен.

Юнус разбра, че е изтърсил глупост, и се изчерви до ушите.

Но трябваше да даде някакъв отпор на Капитана. Затова попита:

— Не е ли прекалено стар?

— Стар и мъдър е — гласеше отговорът.

— И дебел — продължи да упорства момчето.

Това отприщи нова вълна от дружен смях, но Капитана стана сериозен и очите му изведнъж се присвиха на цепки.

— Не трябва ли да проявяваш по-голямо уважение, приятелю? Този човек е бил на твоя страна. Отстоявал е правата на такива като теб.

— Турчин ли е бил? — изтърва се неволно Юнус. Незаконните обитатели на къщата се запревиваха от такъв смях, че един чак падна от канапето. Без да престават да се кикотят, те избърсаха сълзите, избили в очите им, и заслушаха жадни за още.

— „Такива като теб“ означава безимотни — обясни Капитана.

— Какво е това „безимотни“? — полюбопитства Юнус.

— Безимотните са хора, на които им е отказано правото да имат, така че имотните да притежават повече, отколкото им се полага.

Съвсем объркан, Юнус прехапа долната си устна.

— По земята няма друг животински вид, който да е толкова нагъл, жесток и ненаситен като човека — продължи Капитана. — Цялата капиталистическа икономика е изградена върху това, че имотните експлоатират целенасочено безимотните. Ти, аз малкият ни приятел тук и семейството му — всички ние сме от простолюдието! Солта на земята. Мръсните плебеи.

— Мама постоянно чисти у нас — каза Юнус — не се сети какво друго да възрази на последните думи.

Те пак се засмяха, но този път различно. Смехът им беше по-мек, нещо средно между съжаление и състрадание.

Въодушевен от собствената си правда, Капитана обаче не забеляза, че настроението на публиката се е променило.

— Събуди се за истината, малкият! — подкани той. — Хора като родителите ти са експлоатирани през цялото време, й да могат други да си пълнят джобовете.

Потискайки въздишката си, Юнус скочи на крака с леко залитане.

— Родителите ми не са експлоатирани и ние не сме мръсни. Брат ми е боксьор.

Каза го не само от гордост. Никога не беше смятал семейството си за бедно. Е, да, майка му понякога се оплакваше, че едвам свързват двата края. Но у дома никой не се наричаше „изпаднал в нужда“, „онеправдан“, „плебей“ или пък „безимотен“.

Този път не се засмя никой. Навън се свечери. Някъде, не много далеч, под слабата светлина на уличната лампа, Пембе чакаше на кухненския прозорец, притеснена до смърт за малкия си син, тялото й бе заметнато с плътно одеяло от тишина и самота, като фигурка в снежен глобус.

— Ей, не съм искал да те обидя — рече Капитана и се засмя, та следващите му думи да не прозвучат като упрек. — Сигурно си много малък.

В тях бе обобщено всичко, което Юнус ненавиждаше: неговата възраст, невъзможността да обича. Потиснат, той се отпусна на един от столовете.

— Не му обръщай внимание, миличък — прошепна Тобико — Става късно. Сигурно трябва да си ходиш.

— Така е, по-добре да тръгвам — съгласи се свъсен Юнус, стомахът му отново се бунтуваше.

— Лека нощ, момчето ми.

Той им махна за „довиждане“, но не долепи до сърцето си дясна ръка, както го бяха учили баща му и чичо му, а вдигна показалеца и средния си пръст във V, знака на победата, както правеха скуотърите. Ала още на първата крачка стаята започна да се върти. Светлините помръкнаха и Юнус се плъзна в някакво друго пространство. Без предупреждение и пред очите на всички присъстващи момчето повърна не на пода, а върху роклята, която любимата му жена беше облякла за рождения си ден.

— О, не — простена той, преди да затвори очи, осъзнал, че сега вече тя никога няма да го обикне.

Онази вечер пънкарите отнесоха Юнус до дома му. Натиснаха звънеца и избягаха, секунди преди сломената Пембе да отвори и да намери сина си, похъркваш, щастливо пред прага.